Писмо No 17 (XI-I.9900)

Скъпи родители наши – приятели/читатели и мои най-прекрасни, смъртни врагове!

29.11.1999 - Днес съм на работа и използвам почивката си, за да надраскам още някой и друг информационен ред като прибавка към нескончаемият си бюлетин. Оказва се, че в къщи е доста трудно да се пише и твори, особено когато и моята бърборана е покрай мене. С нея постоянно има за какво да си приказваме, а аз не мога хем да си събера акъла и да го концентрирам в булевардното си творчество, хем пък наред с това да говоря за съвсем други неща и да обсъждам теми от рода на: имена за бебето, бебешки колички, пелени, гащи, камизолки и прочие от сорта.

Та, след като опаковах пакетчетата, които на 08 Декември Методи ще отнесе със себе си като излети за България, ние най-после седнахме покрай масата да се уважим и с него, както му е реда. Аз още там нахвърлях набързо 2-3 реда с описание на стоката, която ви изпращаме - кое какво и за кого е, но впоследствие забелязах, че съм забравил да спомена за кафето. Следователно в пакета ще намерите и по една опаковка с NES-café (Blend 43), което също беше по идея на Даниела, защото то специално е нейната любима марка. Надявам се, че вие и без описанието ми ще го разпознаете и в никой случай няма да си помислите, че това е прах за пране например, червен пипер или пък прочутата Хималайска сол…

Вечерта спах у Методи - сутринта натоварих багажа и отидох да взема Нени от тях. С него ходихме на битака - аз пак купих някои дребни нещица, които да зарадват сиромашката ми изтерзана душа и от там заминахме на поляната, където Неничко кара мотора. Той беше извънредно много щастлив и на воля се ри из калта и прахоляка, точно както само едно истинско магаре може да се рие до момента, в който за мое облекчение най-после му свърши бензина. Като време от деня това беше вече в следобедната му част - натоварихме моторетката обратно на ремаркето и тръгнахме за Бризбън. Хапнахме по нещо в една закусвалня и го прибрах у тях. Ние щяхме да ходим и по други разни места, но доста се забавихме на мотопистата и времето ми съвсем напредна – от там насетне мен пък ме очакваха други 3 часа за връщане до Maryborough. Така на място преценихме, че все пак е по-добре аз да си хващам пътя докато е по-рано и да се видим отново на 10 Декември, когато той отново ще дойде при нас. Взел съм му мотора тук – снощи го докарах с ремаркето, та когато ни е на гости, аз ще го водя да кара из тукашните вилаети. Точно тогава Даниела ще бъде на работа и през двата почивни дни, така че няма да имаме много възможност за съвместни разходки от трима ни, но ние с Нени ще се справим и с тази пречка. Когато тръгнем за Gold Coast по Нова Година, тогава ще му закарам мотора обратно – така сега и аз съм малко по-спокоен, че поне откъм тази част няма да го мисля: къде е, как е, с кого и т.н.

След като се разделихме с Нени, аз вчера към 15:00 си тръгнах обратно за село - междувременно прочетох и писмото от колета на майка и ще направя всичко, каквото трябва. Само дето не помня точно до коя инстанция бях писал преди, но ще се обадя първо до нашето консулство в Сидней и те ще ме посъветват какво да предприема. Може би дори още днес ще задействам нещата, защото ще си ходя на обяд в къщи и от там ще говоря по телефона с тях на спокойствие.

30.11.1999 - Продължавам в почивката, естествено пак от работното си място. До тук пропуснах да отбележа, че в колета беше вашето писмо № 50, а вчера пристигна и № 52 (вероятно № 51 продължава да се рее из въздуха в свободното пространство между границите на BG и AUS). Аз още снощи седнах да напиша въпросната молба. Имам колега, който е от Нова Зеландия, но за момента живее тук. Чрез него ще издиря къде точно трябва да я изпратя, защото с нашите кретени от българското консулство в Сидней не мога да се свържа – кога се наработиха, кога излязоха в отпуски; само лапат народната пара, ама карай – иначе винаги са ми свършвали работата и общо взето съм доволен от техните услуги, но сега ме е яд на тях че не мога да ги открия. Както и да е - въпроса вече е задействан, ще го доведа и до самият му край. Същия мой колега ще провери и как съм написал писмото, като съдържание и граматика. С това се занимавах снощи кажи-речи до 21:00, но пък стана много добре.

Нени ми се обади към 19:30 - просто само да се чуем. Аз пък ще му звънна към края на седмицата и за сега единствено по този начин ще поддържаме спойката ни между баща и син. Пределно добре осъзнавам, че това далеч не е най-доброто и най-малко пък достатъчно за едни подобни отношения, но смятам че за самият него също не е съвсем маловажно дали баща му е безработен просяк или все пак има една сравнително престижна професия (е, не както на майка му, но все пак). Вие не се притеснявайте – работата ми е чудна и високо платена. Нито пък градчето е чак толкова лошо. Има си всичко - и битаци, и гаражни разпродажби, и магазини с евтини стоки, гастрономи, супермаркети и всичко друго, необходимо за провеждането на един нормален живот. Най-многобройни обаче са тук кръчмите – буквално на всеки ъгъл има пивница. Цените са същите, както навсякъде, но и ние не сме се дип затирили с особена сила по заведенията. Такава салата, дето Дани може да ми извърти и такива кебапчета или кюфтета, каквито само аз мога да направя - едва ли по света съществува такъв ресторант, в който да ми ги сервират; освен, предполагам в България, което е и естествено. Вярно е, че в това село приятелите ни липсват осезателно, но ние и в Бризбън си ги нямахме чак толкова многобройни, с изключение на Методи и Марио. Само дето с Неничко бяхме по-често заедно, но нали пък няколко добрини не могат да стават по едно и също време. Аз много страдам за него и ако не е Даниела да ми пълни живота, не знам какво щях да правя без нея. Тя тези дни не е на работа. Но даже и като си седи у нас, че като я прихванат “лудите братя” и се разфучи с парцалите, че като почне да чисти и да мие пода с белина, да пере всичко наред що се пере – изобщо, намира си работа ей тъй от нищото. На обяд сигурно пак ще продължа, защото сега времето ми свърши и се потапям в кацата с меда (пардон – лайната имах предвид)...

Абе ей, тоя народ направо се е побъркал с посрещането на знаменитата 2000-на година. Всички възможни куверти за ресторанти са изкупени на баснословни цени – по $300-$400 на вечер. Нашенският Сидней държал рекорда по едно от най-евтините места за посрещането на Новия век, в световен аспект обаче. Кувертите там били само по някакви си $500-$600 на средностатистическа глава от населението, като тези стойности сравнени например с Токио – над $1000 и Лондон - около $900, пак си остава най-евтиния град. Отново обаче това е статистика само за някои богоизбрани (в смисъл не за нас, простосмъртните) – аз трябва да съм луд, че да им изсипя две торби суха пара на камара, а те и една мешана скара да не ми сложат отпреде, да не говорим за мастиката; ай сиктир от тука, ве – буржоазия такава...

01.12.1999 – Днес е първия ден на лятото, но времето е много хубаво и въобще не се чувства неговото пристигане и знойният му, лепкав дъх. Може би изведнъж ще нахлуят горещите вълни и тогава вече със сигурност ще се поизпотим, но пък аз далеч не си мисля, че да речем в Сибир е по-хубаво; с което автоматично се и успокоявам. Винаги, когато по един или друг повод изричам името на това отдавна станало нарицателно географско място, спомням си за думите на един мой много добър приятел от Аделаида. Като седнехме да се черпим с него, Андрея все така ми казваше: “Ами така ще е, Ангелчо – вместо комунистите да са натикани отдавна по лагерите из Сибир, сега ние с теб сме тук в Австралия”. Само колко много философия се крие зад това така вярно твърдение – да е жив и здрав този човек, че ми отвори очите (впрочем, че не ми попречи да стоят отворени или не ми помогна, да си ги затворя)…

Вчера в обедната си почивка писах на компютъра писмото до Нова Зеландия. Колегата ми го провери най-задълбочено и каза, че нямало грешки (аз може и да не умея да приказвам твърде вярно на английски език, но пък за сметка на това пиша безупречно; вероятно това се дължи на моята първоначална френска закваска още от 4-годишен, когато баба ми Софка ме преследваше деня и нощя с букварите и читанките на Мопасан, Шатобриан, Балзак, Филип Жак, Рабле и Бомарше - башка с учебниците по френска граматика на “Можéто”: Gaston Mauger, “Cours de Langue et de Civilisation Françaises”, ако трябва да съм и по-конкретен; това все пак се оказа полезно и 35 години по-късно, аз вече изобщо не й се сърдя за нейната неумолимо строга педагогическа настойчивост спрямо невръстното си тогава внуче). Въпросният мой колега довечера или най-късно утре ще разбере точния адрес на инстанцията, до където трябва да изпратим молбата и всичко ще се задейства със светкавична скорост. Снощи, след изтичането на законното работно време, аз останах за малко в офиса, за да дооформя самото писмо на компютъра и даже сега съм му го дал пак, за последна проверка... Ето, той току що ми го върна и каза, че е брилянтно. Дано улови ред там, където и за каквото трябва...

Нямаме още ясни планове за тази събота и неделя, но сигурно ще отидем някъде из тукашния район. Трябва да си оправя и колелото – веригата му се скъса, та съм си намерил една друга, само да я сменя. Освен това от един боклукчарски магазин съм си купил велосипеден километраж, който също трябва да закача. Нали знаете, че аз си падам по изгъзиците. Колата ми мяза на кочина и също трябва да се изчисти, но кога ще стане това - никой не казва.

Работата ми е много приятна и ме увлича. С подобни неща се занимавах навремето в “Електроника”-та: шини, табла, монтаж на контактори и т.н. – татко достатъчно добре познава характера на тази дейност, да не се впускам в подробности сега. Колегите ми са също много добри и отзивчиви. Всички работим заедно по даден проблем или проект.

02.12.1999 - Отново се намирам във времето на задължителната сутрешна почивка и в личното си пространство зад бюрото в офиса. Снощи с Дани излизахме за кратко на разходка – времето ни мина главно в обиколка по селските магазини. Вечерта си направихме малко тържество. Ние всъщност за сега почти всяка вечер тържествуваме, но не знам какво ще правя в един прекрасен ден, когато ми свърши бидона с ракията. За сега сме добре – имам достатъчно материал и хич не я спастрям. Но като настъпи момент на дефицит, ще въведа по-строг питеен режим. Та, по време на “тържеството” се обаждах на Валя и Сашо в Сидней. Говорих само с него, но разговора ни не беше особено въодушевен - имах чувството, че някак си насила върви. Не задължавам никой да приказва и поддържа връзките си с мен. Дал съм им номера на нашия телефон - като поискат да ни се обадят, само че не вярвам че ще го сторят. Както искат, аз от своя страна направих каквото трябваше...

Всеки момент очаквам, чрез негови познати в Нова Зеландия, колегата ми да разбере адреса на въпросната служба, че да им изпратя писмото. Чрез Интернета той е пуснал съобщение/запитване до негов приятел там и сега чака отговора му. Аз ще изчакам още ден-два, да го видя какво ще направи и ако нищо не стане, тогава ще пусна моите проучвания в действие. Искам всичко да свърша час по-скоро, та майка да си задейства документите съгласно нейните уговорки.

Иначе около нас друго нищо съществено няма - ние сме добре, Даниела не са я викали на работа тези дни. Тя дори само от време на време да ходи, пак й стига – нали трупа стаж и опит. Сега се върти из къщи и постоянно си намира разни занимания. Тук в този град, който се оказа близо 30,000 жители (около 24-25 хиляди, ако трябва да съм малко по-конкретен в статистически и демографски аспект), също има битак, който се провежда всяка втора неделя на паркинга под един огромен търговски комплекс. Аз миналата седмица баш по това време бях в Бризбън – точно когато е имало и тази се пада да няма. Обаче по-другата там пак ще се проведе такова тържище и от сега съм се нагласил, че ще съм му най-почетният и ревностен посетител.

На 17 Декември пък в отдела служебно ще празнуваме Коледа, та ще отидем заедно с Даниела. Денят се пада в петък и вечерта няма да бързаме да се прибираме, освен ако тя пак не е на работа следващия ден. Продължаваме да нямаме никакви хабери от продажбите на колата и органа на Нени. Последният съм го обявил във вестника, като допълнително съм закачил и по една обява в два музикални магазина, но нищо не става за сега. Ако е писано да не се продаде, ще остане за бебето – нека да се учи на свирня; може пък то да излезе по-сериозно от батко си...

Вече е обяд и аз току що привърших с омитането на оскъдната храна, която си нося от нас, та рекох пак да драсна някой и друг ред за успокоение на нервите. Преди малко в местното туристическо бюро запазих места за една екскурзия до острова (Fraser Island), който се намира съвсем наблизо и представлява една от най-големите местните атракции за посетителите. Там, освен дивотията простираща се на близо 200 км, има и луксозен хотелски комплекс, където ние ще спим една вечер. Преди години, когато нашите приятели Петьо и Галя ни бяха на гости от Аделаида сме ходили с тях, но не сме влизали по-навътре в сушата; тогава се задоволихме само с прехвърлянето ни посредством баржата на острова, където проведохме известно плацикане във водата покрай бреговете му (та изгоряхме като току що пристигнал в Приморско чех или поляк). Сега групата ще е от около 20 човека, водена от нарочен екскурзовод, който ще ни показва по-интересните природни забележителности на местността. Не е изключено аз и друг път да съм правил описание на тази тъй дивна географска точка от Планетата, която всички ние имаме честта и удоволствието да обитаваме. С риск да се повторя, за което моля предварително да бъда извинен, сега отново ще припомня, че това е най-големият пясъчен остров в света, но в него растат гъсти тропически гори, има множество сладководни езера, реки и потоци, бликат извори с прясна питейна вода и т.н. Най-забележителното нещо обаче там са огромните 100-километрови плажни ивици от двете страни на острова. Щеше да бъде много хубаво да имаме и видеокамера с нас, но за сега ще трябва да се задоволим само със снимките от фотоапаратите. Нени идва при нас на 05 Декември по обяд. Сашко пък ще бъде тук още от 02 Януари, а ние всичките на 06-ти сутринта тръгваме на тази малка екскурзия. Големите Християнски празници Богоявление и Иванов ден ще изкараме на острова, като аз ще съм се подготвил и за това. Въпреки, че ще се храним в ресторанта, вечерята ни задължително ще трябва да се “подплати” и с по някой тържествен аперитив, който обаче не ни влиза в цената на билетите и кувертите. Включили са ни, разбира се някакви закуски и обеди, но там едва ли някой ще ми сервира и 5-6 малки “гроздови”, паралелно с любимата ми шопска салата или пък “Снежанка”. Аз съвсем наскоро пускам в употреба една винена ракия, която ходих да варя на един мой човек. Беше си купил нарочно за целта няколко бидона с вино, което аз му превърнах в разкошен спиртен дестилат, та той за благодарност ми се отсрами с някое и друго шише от въпросния артикул. Специално тази ракия пък съм си я наложил със стафиди за цвят, аромат и мекота (аз обикновено сливовият аналог го третирам със сушени сливи, които дават допълнителен букет от аромат на бакърен казан, жълто-кехлибарен цвят на черничево буре и вкус, от който ми се подкосяват краката, а на сутринта около мен вони на джибри от най-първоешелонен калибър). От всяка реколта оставям по някоя и друга бутилка за мостра и изложение. Тях вече ще си ги пазя за много свят ден – ама много свят: сватба, погребение – нещо такова...

Току що се обаждах на телефонните услуги за международни номера. Те ми дадоха един номер, на който ще се обадя довечера вече от вкъщи и където вероятно е въпросният отдел, до когото трябва да изпратя нашето писмо в Нова Зеландия. Абе, поел ли съм веднъж една работа - земята ще изровя, но ще я доведа до победният й край. Аз още онзи ден можех да проверя тази възможност по телефона, но не ми дойде на ума, а и нали се облегнах уж на моя колега – искаше ми се той да разбере, защото все пак човека си е родом от там и смятах, че ще ми даде по-точна и изчерпателна информация. Но за себе си аз ще проверявам нещата и от моя страна, а пък ако той междувременно ми даде адреса – ще бъде още по-хубаво.

06.12.1999 - Никулден! Нека всички, чиито имена са под закрилата на Св. Николай Мириклийски да са много живи, още повече здрави и да се радват на дълъг живот! На първо място поставям нашият малък Неничко, когото всички ние обичаме болезнено много и в обичта си към него, дори страдаме още повече; после слагам скъпият ни и обичан татко, за когото също много милеем и мислим; тук разбира се съвсем не забравям и моя дядо Косьо, вечна му памет! Макар и смътни, той също е оставил множество неизличими спомени в съзнанието ми; жалкото е само, че всички те са предимно от преразкази, тъй като самият аз едва помня образа му – за своята 2-3 годишна възраст, когато той се е поминал това е всичко, което е останало в тогава детската ми главица. Пфу-у, нещо ми е тъжно, мамата му стара - какво ли ще излезе от тези мои редове, пропити с толкова далечни спомени. Не знам защо, но цял ден сълзите ми са на очите, готови да потекат като ручеи и дори сега, изписвайки тези редове в настоящият момент, погледът ми е премрежено влажен. А не би трябвало уж да се страда баш на тоя свят празник, ама нá – кой знае какво ме е заяло отвътре. Независимо от всичко, аз сега ще отделя известно време, за да опиша случките от последните дни, че после ще сядаме на трапезата. Оная, 42-годишната (пардон – градусовата…) скоросмъртница – само тя ще ми излекува мъките и душевните рани; знам си аз церът, ама баш сега нещо много съм се разкиснал и хич не ме бива...

Та – миналата седмица мина сравнително бързо: в работа, в писане на писма, търсене на адреси и т.н. В крайна сметка моя колега ми се обади в къщи с готовия адрес, до който трябваше да изпратя писмото си. Днес даже Дани го пусна в пощата и то вече е на път. Сега остава да се чака техния отговор със съответните документи и инструкции. Някъде по-надолу ще запиша точния текст и превода, за да видите какво съм им изпратил. Надявам се да ми отговорят преди Нова Година, но не е изключено този процес да се поразточи малко, предвид отпускарския сезон и серията от почивни дни точно в този период от време. Формулирал съм го брилянтно – нито един президент по света не е получавал такова послание, каквото съм написал собственоръчно; дано улови ред. Ако ли не - ще пишем ново; до тогава, до когато се свърши работата.

В събота сутринта се нагласихме да ходим из природата наоколо, но аз имах сериозен проблем с колата. Нали прозорците й са електрически (всъщност всичките й механизми са такива – странични огледала, седалки, облегалки; само двигателят й дето е бензинов…), та като се свали джама на задната дясна врата до долу и повече не рачи да се вдигне. Ни напред, ни назад (по смисъла на нагоре-надолу), нито пък на ръка може да се движи. Това наложи да се върнем преждевременно от средата на пътя и да разглобявам цялата врата на парчета. Свалих механизма и наивно си помислих, че ще мога аз сам да го поправя или пък да го занеса на някой местен “доктор” да ми го ремонтира. Дори през главата ми бегло премина и безумната мисъл, да купувам нов механизъм от търговската верига на фирмата NISSAN, който още не знам колко точно ще струва, предполагам колкото масрафа за цялата врата – поне няколко стотин долара. Решихме все пак да изчакаме до понеделник и да разберем каква ще е “глобата”, а съботният си ден го уплътнихме с въртене из къщи – аз се занимавах с колелото, монтирах му километража и смених веригата. За него, както и за колата Даниела много ми помага, като се наложи дори да си изцапа ръцете с чернилка. Тя, преди Медицинския Институт, всъщност е завършила техникум със специалност “Двигатели с вътрешно горене”, но знае само няколко елементарни неща по колите. Обаче иначе пък се вре навсякъде, обича да ми помогне и най-важното, че дава акъл за всяко едно възможно нещо. Та същият тоз мой технико-медицински гений, даде идеята да подпрем стъклото отвътре с една дъска, за да не се свлича повече надолу и готово. Гледала била как го правели механиците на камионите по време на учебната си практика - разни ЗИЛ-ове, “Молотов”-ки, ГАЗ-ки и т.н. През моя акъл също светкавично беше преминала подобна драстична мисъл, но много ми се искаше първо да изчерпя цивилизованите възможности за ремонт и чак тогава да прибягвам до първобитните методи на поправка и спасяване на положението с подръчни средства.

Добре ама заради всичко това, колата ми стоя отворена цяла нощ, а ние никъде не можехме да отидем с нея. След като в събота вечерта си направихме градинското парти отвън “на двора”, със задължителните ритуали по барбекю, салати и прочие кулинарни гъдели, на другия ден аз пак се залових да оправям проклетата врата на още по-проклетата кола (не знам защо, но последната ми опротивя достатъчно много вече – особено пък, след като не мога и да я продам, че да си върна грешните парици, които с лека ръка пръснах подире й). Издялках една дебела летва точно по мярка и като я закеркенечих отдолу на прозореца, запънат до края нагоре, ремонтът се извърши завидно професионално и най-важното – во век и веков, амин! Е, сега в купето имаме с един прозорец по-малко, но нали пък налице са останалите три – те вършат достатъчна работа. Ако един тъп японец види какво съм му направил с колата, която е създал от парче старо желязо и ламарина, буквално ще му паднат очите на асфалта - имат много да ни догонват те и пак няма да ни настигат, защото ние фучим със светлинни години напред! Та така, с общи усилия ремонтирахме колата. Е, сега остава само да й закача тапицерията на вратата, дръжката и останалите карантии, които свалих за да стигна до механизма, но тя и така си върви безупречно. Веднага нагласихме багажа и излязохме, защото докато се гъзурчихме покрай тая шибана врата, то си стана обяд и съответно законното време за ядене. Ходихме на разходка до едно езеро, после до някакъв язовир и на края финиширахме на плажа. Там обядвахме, а после се къпахме, въргаляхме се из пясъка и провеждахме разни други “оздравителни” мероприятия и упражнения. Прибрахме се изморени чак вечерта. Направихме си и няколко снимки, като мислим след малко да завършим този филм с още няколко други кадри от уютната ни домашна обстановка.

Днес седмицата започна с обикновените си служебни задължения, с които аз много бързо свикнах - след малко сядаме на празничната Никулденска трапеза, даже Даниела взе да дава и зор вече от нетърпение. Тази вечер се очертава да бъде отново алкохолно-телефонна. Обезателно ще се обадим на Нени, за да го поздравим за именния му ден. Той онази вечер два пъти ни се обажда по телефона с някакви си негови зорове, дето добричкият негов татко ще му облекчи – лостът на скоростите на мотора му ще сменяме, някакви тонколони иска да съм му търсел, че неговите се издънили – изобщо, яка ми дýша пак! Но какво да го правя - ще му помагам с каквото мога. После ще се обадим на татко - да поздравим и него за Никулден, след това пък ще рече на баба Райна и дядо Митко в София да звъннем. А пък аз, след като (и ако…) събера достатъчно “аперитив”, към края на вечерта ще завъртя една шайба и на Бакалчето, дето се запиля и то като мен по тез шибани Канарски острови и чужди земи.

Ей такива ми ти работи. Хайде чао за сега, защото свърших информационния си заряд и материал. Даниела днес каза (когато си идвах за обяд), че по традиция довечера ще ядем риба. Аз обаче трябва да съм направил много “ентусиазирана” гримаса, защото я гледам че в момента ми вари яйца и гласи разни други вкусотии. Амчи тъй де, празник е все пак – рибата е някак си по-просташко ядене; ние нали сме аристокрация вече: пó се радваме на кюфтетата, отколкото на шараните!...

07.12.1999 – Започвам поредният си репортаж на живо - отново съм на работа, по време на кратката почивка за закуска. Ох, много хубаво тържество си направихме снощи, та сега ми се въртят разни тъмни кръгове пред очите и май ще се наложи да прибягна до лечебните свойства на кафето. Радвам се, че се чухме по телефона, макар и много лошо да се чуваше – отделно дето толкова трудно се свързахме. Дани се обажда преди това в София – нямаше никакви проблеми. Аз след това звънях на Бакала в Испанската му колония – същата кристално чиста чуваемост. Приказвахме се като че ли и той беше заедно с нас на масата. Тя даже първо малката (Жанета) се обади, та си обменихме две-три думи и с нея. Помни ме хлапето, от Габрово още; ама и мен - как да ме забрави човек, след като веднъж сме яли и пили заедно. Бакала спомена, че ви се е обаждал по телефона, ама не е знаел че е Никулден. Та обеща, че пак ще се обади, за да поздрави татко. Той е много верен приятел – такива са голяма рядкост напоследък. Аз даже, след като вече се съмнявах, че няма да успеем да се свържем с вас, та му поръчах да ви предаде, че съм му се обаждал и задочно съм изпратил поздравите си чрез него. Но както и да е – всичко стана много добре: мина ми и тъжното, излекувах си и мъката, та до 23:30 не можахме да си легнем даже. На мен като ми залепне веднъж гъза на стола до масата, та не ми се мърда от там. Като че ли на другия ден няма да съм на работа, ами ще спя до обяд – само че тези мисли ми идват на акъла едва чак сутринта на ранина, когато задника ми дори и да се надига бавно за ставане, главата ми продължава да стои размазана по възглавницата…

Вчера Даниела ми купи риза и аз днес съм пременен с нея. Само че в тоя офис сме само отбор от мъжка компания и поради тези причини никой не ми обръща внимание (ама така да мразя сбирщина от нерези на едно място, та не може да бъде чак – друго си е да има по някоя и друга фуста из отдела, по която да извръщам влажен поглед настрани и да шаря предимно надолу по краката и из пазвата й; немáх голям късмет с тази служба откъм нежния пол, но и с това се свиква). Обадиха от работата на Даниела й я засилиха на сума дежурства за тази и другата седмица. Ще работи и на Коледа даже, но поне пък ще й платят хубаво. Тя, Коледата за нас не е кой знае какъв сериозен празник, въпреки че би трябвало да бъде - но нали така ни измоделираха комунистите и ето ти го сега резултатът от няколко наред ощетени и обезверени поколения. Ние повече си тачим Новата Година и Новогодишната нощ, а тук много хора дори я проспиват. Но пък самата Коледа е много свят ден за тоя народ. Ние обаче ще се огъваме и наместваме според международната обстановка, единствено съобразявайки се с нашите си лични планове...

Сашко онзи ден имаше рожден ден – удари и той 20 лазарника, порасна калпазанинът, така да се каже. Бяха ходили с приятеля си и гаджетата им на малка разходка, но ние му се обадихме вечерта. Той пък се обадил на баба си Райна в София, та и тя да го поздрави. Днес Дани е заета с писане на писма и надписване на картички за Нова Година. Аз комай на никой няма да изпращам - ще пратим само една на Бакала. На Цецови все още не им зная адреса. Те имат нашия и уж щяха да ни изпращат техния, но скоро не са ни се обаждали и по телефона даже. Дано връзката да е малко по-добре в петък вечерта, когато Неничко също ще ви се обади. Той пристига с влака в 20:30 и ние ще го чакаме на гарата. В 21:00 вече ще сме се прибрали. Самата ЖП линия и съответната гарова спирка на Maryborough се намира на известно разстояние извън градчето. Вероятно това е някакъв много краен и отдалечен квартал или пък направо друга селска махала, каквито из района има в изобилие. Обикновено до там се отива с кола, въпреки че има и автобусни връзки...

Продължавам репортажа в обедната си почивка. Аз мисля, че обхванах всичко до тук, но все пак си рекох, че ще бъде значително по-добре вие също да имате достатъчно прочитен материал, докато аз се намирам на работа с описването му. Изглежда че доста съм се “обезводнил” на снощното ни домашно парти, защото днес баят вода изпих. Аз обикновено не пия течности на водна основа, освен в случаите на общо телесно нетрезво състояние и духовен упадък, вследствие на злоупотреба с алкохол.

Днес сутринта Дани е дала филма, който приключихме снощи и довечера ще вземем снимките. Или може би утре. Това иде да покаже, че ние съвсем скоро пак ще изпратим нещо дребно, за да стоплим премръзналите ви и изсушени от мъка родителски души. Методи също ще ви донесе интересно четиво, така че няма да ви е толкова скучно в дългите и студени зимни вечери. Дано поне ток и вода да имате, че тогаз вече хептен няма оправия кога и тенджерата с боба на печката хване скреж отгоре. Дал съм на Методи $250 на заем. Ако обаче той не прибегне до тези пари, казал съм му да ви ги даде като армаган. Или пък част от тях, ако не е похарчил всичките. Напоследък самите ние имахме доста разходи, за това не сме изпращали никакви помощни парични средства. Аз знам, ще кажете, че не ви трябват, но нали всички хора от тук пращат по нещо на все по-обедняващите си и зарязани далеч в Родината родители, та ми се искаше и аз така да се отсрамя пред вас. Но по-нататък ще е – мамка им и пари, все не са достатъчно: не стигаха, когато бяха под формата на левове; не стигат и сега, във вид на долари – какво е това шибано счетоводство, не знам...

До края на тази седмица трябва да предадем първата си служебна задача – една много сложна кутия/шкаф, пълна с резервни акумулаторни батерии, разни релета, автоматични прекъсвачи, контактори, шини и какво ли още не. Те служат за подаване на аварийно напрежение, независимо от главното токозахранване и всеки вагон е подсигурен с по един такъв шкаф. Нали сега съм прикрепен към железниците, та напоследък взех много да разбирам и от влакове.

Утре Даниела е на работа (първа смяна), а на другия ден ще бъде втора. След това почива в петък, а ще работи в събота и неделя, когато пък ние с Нени ще ходим да караме мотора. Но поне вечерите ще сме си всички заедно, защото смените й са само до 15:30 (първите). За по-нататък обаче не й зная графика, а и той се сменя постоянно според нуждата от медицинско обслужване за даден период от време.

Богдана и Евгени не са се обаждали от Америка. Ние им изпратихме две писма, но дали са ги получили - не знам. Аз даже снощи щях да се обаждам и на тях, че бях набрал солидна инерция и достатъчно напреднал с аперитивите, но не стигнах до там. А пък и часовата им разлика с Австралия е 14 часа и много трудно можем да се улучим един-друг в по-прилично за всеки от нас време на денонощието...

08.12.1999 – Сядам набързо пак в малката почивка да напиша още нещо. Вчера Даниела се е борила с един гущер, влязъл изпод прага на вратата и се настанил трайно в кухнята, а днес водила неравно сражение с една мишка, която може би отдавна да си е живеела там. Голяма дивотия е в нашето селце, но това е положението – нá ти сега една къща с двор, китна градинка и тем подобни зеленчуци. Амчи тук се въди всякаква гад, бре – от най-дребни и уж безобидни насекоми до всякакви и най-обидни животни и влечуги, за които никога не знаеш какви точно се крият по дупките и из нишите на домакинството. Тя днес ще вземе снимките и ще изпрати нещо на “Райничка у София”. Следобеда пък е на работа чак до 23:00, когато аз ще я взема с колата. На обяд ще се прибера, за да ям отново от вълшебната мусака на Даниела и после ще я закарам на работа. Други новини няма (всъщност, аз и до сега не съм споменавал за нищо ново; всичко си върви по старому). Снощи най-после написах няколко реда на Бакала и тя днес ще му изпрати писмото. За друго нищо не се сещам, защото и почивката ми свърши, докато се натуткам и си събера акъла...

Вече съм си у дома - тъкмо минава 19:00, което съгласно всемирният закон Божий се счита за ракиено време. Пазя се обаче тавряз, защото късно вечерта ще ходя да вземам Даниела от работа. Като се прибрах напред, веднага излязох да покарам колелото из уличките на квартала, уж да се раздвижа. Е, движих се около 10 минути и малко горница из местните сокаци и добре се изпотих поради жегата навън. Сега провеждам рехабилитационните си и оздравителни манипулации с една ударна доза ледена бира – моля-моля, дайте да се разберем: всичко това е единствено с лечебна цел, само за възстановяване на калориите, а не че съм там някаква си долна и пропаднала пияница.

Следобеда на работа ни правиха обща снимка на цялата компания, по случай встъпването на Новото хилядолетие и 125-годишнината от създаването на завода. Та докато ни съберат като пилци и ни подредят като ламбени шишета, с разтакаването утрепахме един хубав час. Наближава времето, в което да си предадем задачата, въпреки че постоянно все по нещо дребно се сменя или пък някой друг умник решава да въвежда коренно различни постановки и технически решения, та аз преправям и прекроявам чертежите си всеки ден, но така или иначе сме горе-долу в срок и ще се оправим навреме.

Напред се окъпах и мислех да си опъна гърба на миндера, но пък Даниела ми се обади за няколко минути с последните си вести и светски клюки, както и с 300 вида заръки и поръчения. Така вместо да полегна, след малко ще изляза до магазина, за да й купя мляко и да проверя рафтовете му за още някоя намалена стока. Обикновено вечер, преди затваряне (в 21:00) големите супермаркети правят обезценяване на нетрайни продукти или на такива, на които наближава да им изтече срокът на годност. Тогава идва “чичо Ачо” с голямата пазарска торба, напълва потребителската си кошница и зарежда половинтонният хладилник в къщи с най-различна стока и мезета. Цените са многократно занижени, просто символични, за да може всичко да се продаде достатъчно бързо и докерите да зареждат етажерките на другия ден с нови артикули. После като си дойда ще готвя пържена шунка с праз и яйца, та като се приберем с Дани от работата й в 23:00, само да лапаме и да си лягаме веднага...

Нени вчера ми се обажда в завода, за да ми каже резултатите си от контролните упражнения, които правиха напоследък в училище – оценките му са: две “В” и едно“С”, като това “С” е по математика. Уж всичко си беше направил, всичко си бил проверил и се чакаха много добри бележки, но изглежда на края пак нещо е объркал. Аз предполагам, че той тактично ме подготвя за свидетелството, което ще получи в края на годината, че да не му се карам много заради лошите си академични постижения. Отчаяна работа, но какво да направя. А пък “В” имал по музика – той, дето толкова усърдно учеше теория, знаеше и се занимаваше дълго време със свирене. Но истината е, че просто не внимава в училище, а и съвсем не маловажно е, че и нищо не прави в къщи за подготовката си. Много умело ме върти и ми връзва разни “шарени пилета”, особено когато аз постоянно го питам за училището му, за уроците и заниманията следобед по дадените им домашни упражнения. Той това, което е минималното задължително като ниво не го върши, та какво остава за някаква допълнителна работа и умствено развитие. Господ да му е на помощ един ден!...

Гледам с нещо да запълня листа, че да го оставя в къщи, а утре на работа ще започна нов. Но самият аз вече не знам какво да напиша и с какви глупости да ви занимавам. Приветствам идеята на татко да ми запише една касетка. Аз за целта онзи ден от битака си купих един много малък радиокасетофон, японски, дето се носи на колана и се слуша с малки слушалки. Последният имаше възможност и да прави записи от вграден микрофон, именно заради което му свойство го и взех. Обаче точно тази негова функция не работеше, която аз не можах да поправя с подръчни средства и ограничените си възможности, та на края го изхвърлих на боклука (ама за $3 стока - какво искам и аз?). От сега нататък вече ще търся такова или поне подобно устройство, защото работата с него е много удобна – няма да се влачат микрофони, да ми се проточват жици из краката и т.н.; направо говориш и то си записва. Но за жалост и този път нямах нужния късмет. Абе аз друг ще намеря, няма да се оставя току-тъй. Даниела само ми опява, че й влача боклуци в къщата, ама тя също се радва когато съживя някоя допотопна вещ и особено след като започне да ни върши и полезна работа. Но те жените, нали са за това на този свят – само да мърморят и да раждат деца. Както казваше бай Недю (на Бакала баща му): “Жената или е болна, или недоволна – но пък винаги е в състояние и намира сили да омърмори ближния”…

Ето че запълних листа, макар и само с простотии. Пропуснах да отбележа днешният Студентски празник в България. Беше много хубаво и силно време, но като че ли изглежда толкова отдавна, сякаш не е било изобщо. Жалко, много жалко за пропилените ми до тук години, но у мене нищо друго не се връща назад така силно, както предимно неприятните ми спомени и моменти. Мамка му - как феноменално е устроено човешкото същество, дяволите да го вземат: склонно е да обърне гръб на хубавото и в един миг да го забрави, но пък лошото - никога...

10.12.1999 – Нашият малък Неничко пристига днес при татка си на село. Снощи за последно му дадох инструкции по телефона, да го видим как ще се оправя – разчитам да не се изгуби по пътя. Ние иначе сме добре. Аз вчера след работа седнах с мой колега в една кръчма, за да изпием по някоя и друга бира и да установя социални контакти с местните първенци на града и туземците. Жена му също както Даниела е медицинска сестра, та покрай тях двете може един ден да се сближим и повече с него. Тя вероятно работи в болницата – аз може и да съм го питал вечерта, но не си спомням пък той какво ми е отговорил, защото и количеството на бирите беше вече взело връх, та едвам се прибрах до нас – колко пъти се препъвах, колко пъти падах и ставах; неравни тротоари правят тук, забелязвам…

Приятелката ни от Gold Coast снощи се обажда и каза, че ще ни гостува от 26 Декември нататък. Методи сигурно вече си е пристигнал в къщи при близките. Дано установите връзка и да си вземете дребните армагани, които сме изпратили по него. Надяваме се, че той няма да има никакви проблеми и с пренасянето на иконата. Добре, ама на мен не ми се пише повече. Ще продължа в понеделник, за да не се излагам...

13.12.1999 - Отминаха веселите и безгрижни почивни дни около събота и неделя, когато Неничко ни беше на гости. Всичко мина много добре. Още в петък вечерта го посрещнахме на гарата, която е на 10 км от града. От там решихме да не готвим в къщи, а да го заведем на ресторант, та и ние покрай него да хапнем малко “купешка храна”. Отидохме в нашата любима закусвалня – специализирана за пици, спагети, салати, десерти и т.н. Там се яде на корем, колкото може да поеме човешкия стомах и нечовешката му, животинска лакомия, след което обикновено се преяжда до степен на осиране. Прибрахме се към 22:30 с подути тумбаци – кой от много плюскане, кой от разни “други” бебешки неща. Нашия Жоро от Аделаида ни беше оставил съобщение на телефонния секретар, та после се обаждахме и на него. След това пък говорихме с вас и Нени ви се обади, макар да беше за много кратко...

На другия ден станахме сравнително рано, закарахме Даниела на работа, а ние с него намерихме едно специално място, което ми го бяха препоръчали мои колеги, с много мотокросни пътеки из лабиринтите на тамошните лесове. Беше много приятно и Нени кара мотора на воля до към обяд, а аз го чаках под една дебела сянка да се налудува. По едно време обаче ни стана непоносимо горещо и от там отидохме на морето – хем да се изкъпем и поразхладим, хем пък да свлечем пепелта и потта, спечена по нас от слънчевия пек, за да не я разнасяме до дома. Поплувахме малко, обядвахме сандвичи, които си носехме от къщи; на края изядохме по един купешки сладолед и в 15:30 взехме Даниела от работа. Първо минахме през магазина да пуснем идиотското Тото, без което Даниела не може да диша през деня, нито да заспива вечерта; купихме и някои неотложни неща. Хайде после ги заведох на “Макдоналдс”, та моите двама лигльовци да изядат по един сандвич, че до това време пак бяха огладнели и от там отидохме да разучаваме района около градчето. Пак спряхме за кратки почивки и отдих в няколко селца – всичките все покрай брега на морето. Поразходихме се малко, поутрепахме някое и друго време и се прибрахме у нас.

В къщи, след задължителното къпане и освежаване, си направихме няколко снимки с Нени – на вътрешна обстановка, отвън в градината и т.н. После салатите дойдоха и вечерното ни тържество започна. Аз пекох кебапчета, пилешки бутчета и кренвирши. Всичко стана чудесно. Имаше торта за десерт, предния ден пък аз бях правил и крем от малини. Една такава кутийка от 100 гр струва $6-$7, но аз тези ги купих по 50 цента, защото бяха леко омекнали, но пък за крем – направо чудни. Така на импровизираното ни градинско увеселение имаше големи гощавки с най-различни и отбрани, първокласни блюда. Също както през средновековието и малко допреди тези благини да бъдат брутално изтръгнати от гърлата на народа - веднага с настъплението на Червеноармейския ботуш откъм Дунава и провъзгласяването на местните му васали и подлоги за единствени миропомазани избранници на Бога, в който те и без друго не вярваха и с действията против собственият си народ бяха безчинно поругали...

14.12.1999 - Продължавам си мисълта и разказа от вчера в днешната почивка на работа, защото вчера по обяд излизах и ходих да плащам автобусните билети на Нени за следващото му пристигане по Коледа. Така – до къде бяхме стигнали: а, до тържеството! Ами тържество като тържество - нищо необикновено и с нищо по-различно от всяко едно друго, с всичките му там салтанати, включително: “Ох, майчице – умирам! Потъвам, бре - кревата ми се изправя!” и прочие подобни стенания, както и традиционното главоболие от 02:00 през нощта, та чак до сутринта. Не ми помогнаха ни хапчетата на Даниела, нито аспирините й – изглежда, че през деня много ме беше напекло слънцето. Иначе на нищо друго не отдавам това мое спонтанно неразположение и временно състояние на духа (или поне не ми се иска да го свързвам с някакво си там алкохолно натравяне)...

На другия ден (неделя), времето не беше вече чак толкова горещо, даже призори валя дъжд (но пък може и да съм халюцинирал, предвид незавидното си за момента здравословно дередже). Сутринта отново закарахме Даниела на работа, а ние с Нени си направихме отделна програма за деня. Пак ходихме по писти и мотори, но преди това посетихме местния битак, който не ни хареса особено. Е, купих си от там едни клещи – дългоустници, един компакт диск, а на “неродената мома” взех чифт чудни обувчици. Последните са кожени, нещо като сандалки и най-важното е че са вносни – не от къде да е, ами идват директно от необятните чаени плантации на братска Индия. От битака се понесохме към специализираната мотокросна писта, която обаче може да се ползва само от членовете на местния мотоклуб. Решихме, че е по-добре да ходим там вместо из дивите гори и срещу $20 годишна такса записах Нени в този клуб. Сега, когато той пак дойде при нас след 10 дена, ще го заведа направо там. Ние даже се бяхме подготвили за същия ден той пак да покара мотора, но изглежда не беше достатъчно: нашият малък мераклия и мотоциклетен ентусиаст си беше забравил каската в къщи, а там без специализиран екип не допускат никой на трасето - най-малко пък без каска. Разбра се, че него ден мотор няма да се кара и отидохме на разходка до съседното градче на морето. Там също имаше някакъв битак, та и него обиколихме и най-подробно разгледахме. В същото време нали търсим и тонколони за Нени, а пък и да утрепем някой и друг час до автобуса му за Бризбън. На края се прибрахме обратно в нас за обяд, гостих го с остатъците от барбекюто, наред с някои други неща и в 15:00 го изпратих на автогарата. Аз после прибрах Даниела от работа и си отидохме да почиваме в къщи, защото тя също не можа да спи през нощта от моите сърцераздирателни “вопли” на алкохолно страдание...

Седмицата започна вчера както обикновено. Стягаме се вече за почивката ни по Коледа и Нова Година. С огромно нетърпение и нескрита тревога чакам Нени да ми се обади довечера – онзи ден като дойде при нас, цялото му тяло беше покрито с едни дребни пъпки, които ние не можахме да определим от какво са; може да е ял нещо, а може да го е и нахапало нещо. Имал ги бил от една седмица, а майка му щяла да го води на лекар чак след 10 дни (което вече е днес). Полудях като разбрах - аз толкова много се тревожа за него и винаги мисля най-лошото. Може би понеже вече не е така често около мене, мислите ми са непрекъснато за неговите всевъзможни глупости. Както и да е…

Бакала се беше обаждал в неделя сутринта, което при тях като време е все още събота през нощта. Сигурно са получили писмото за Нова Година, та бърза да ни благодари. Много се радвам, че установихме връзка с него и с тях въобще. Дано дойдат до Австралия на гости както се гласят, та да се и видим.

Борбата с тая жалка отломка на загнилото капиталистическо общество (мишката), от нелегална и скрита вече се превръща в открито настъпление (и от двете страни на барикадата). Напълно назряла е революционната обстановка и от съвсем скоро сме във война с гризача-хищник. Като съюзник към “оста” е въвлечен и хазаина, който ни подкрепи и снаряжи със съответната бойна техника (донесе един капан за мишки). Той ни увери, че ако се наложи ще ни предостави и жива сила (имал два страшни котарака у тях, които безпогрешно и най-безмилостно унищожават всяка миша твар, изпречила се пред муцуните им). Снощи, докато гледахме телевизия, онова дребно животно спокойно си се разхождаше из стаята на леки прибежки и пропълзявания. Всеки опит от моя страна да му устроя засада обаче излезе неуспешен. Дебнах го с чехъла сума време и на края си легнахме победени. Но довечера вече ще настъпи 12-ти кобен час за вредителя – няма да има заспиване, докато не се смаже и унищожи противника. Лошото е, че той (противника де) е доста млад и с много малки размери (колкото кибритена кутийка); пъргав е и се завира навсякъде. Днес Даниела го загащила в грила на печката и мислела от там да го вади на въглен, добре ама онова и от там се измъкнало невредимо. Сега ще пробваме с капана, да видим какво ще стане. А пък и самите ние все още не знаем точният брой на противниковата войска – може това да са само отделни шпиони и разузнавачи, а основната им сила да чака скрита в някоя дупка по пода, в стените, из шкафовете и къде ли не. В същото време не смеем пък да употребяваме бойни отровни вещества (отрова за мишки), защото ако последните рекат масово да мрат навред зад секции и дивани, а труповете им започнат да се разлагат, тогава ще избухнат и епидемии. Абе много го закъсахме в това село, но ще се оправим. Тук ние и на Червената армия не можем да разчитаме, както едно време комунистите, защото сме сами и далеч от всичко и всеки. Ще трябва да се справяме със собствени сили и средства...

17.12.1999 – Пак рекох да драсна някой и друг ред в почивката. Тези дни не съм писал. Чухме се и с Нени онази вечер – уж нямало нищо сериозно с неговите пъпки, просто това било вследствие от пубертета; така бил казал доктора и щели да си минат сами. Това до някаква степен ме успокои. Остават по-сериозните ми тревоги около домашните мишки и плъхове обаче. Онази нощ се улови едно; на другата вечер – още едно. Капанът в къщи стои зареден по всяко време, готов да прещипе вратлето на мръсната гад. Тази сутрин с обезпокоение установих, че нощес сиренето е било безмилостно и брутално изядено, но мишле не се беше хванало срещу това удоволствие от угощението им. А тук говорим за синьо сирене “Рокфор” на $30 килото, което аз ползвам за стръв и примамка и което съм купувал със съвсем друга цел и стратегия – за мезе на виното, а не да храня мишите пълчища на шибаното Maryborough. Тази неравна битка с мишоците ще ми излезе и много скъпа на всичкото отгоре...

Днес Даниела ще ходи да плаща разни билети и екскурзии – тя е човекът, който движи всички въпроси по съвместните ни похождения. Дани вчера беше на работа, но чак другата седмица ще има други смени. Няма особени новини около нас. Петък е и както обикновено се стягаме за почивните дни. Сигурно ще посетим някоя забележителност наблизо - в неделя има битак; от там може да отидем и на плаж. Времето за сега е чудно, защото не е така горещо. С нетърпение очакваме писмо от вас. Не знам какво стана и с тези документи от Нова Зеландия. Получили ли са ги, не са ли – още нямам никаква информация...

Продължавам вечерта от вкъщи, защото днес през деня нещо не ми спореше писанието. Тъкмо се прибирам и гледам в капана още едно мишле се хванало – като че ли извират, тяхната мамка мишешка и долна! До последното им копито ще ги изтребя, малките комунистически протежета и проводници на червивата им червена идея – малки миши гниди и гадини! Следобеда Даниела я повикаха на работа – ще бъде втора смяна до 23:00, та сега съм си сам из дома. Останах до малко по-късно в завода, че имах да си свърша нещо започнато. После се прибрах и веднага излязох с колелото за ежедневната ми тренировка. Сега тъкмо се изкъпах и рекох да си довърша мисълта, защото пък след малко ще излизам – и този път ще прескоча до магазина да проверя за нещо евтино, но наред с всичко ще купя и дестилирана вода да си разредя ракията. Утре и в други ден ще ходим да обикаляме за тонколоните на Неничко, че да му ги купим за Коледен подарък. Намерили сме няколко модела в местния вестник за продажби. Сигурно ще се разходим и до морето, но този път конкретен план, който да следваме нямаме...

21.12.1999 – Брей-й, не му върви нещо на това писмо - не ми се пише, бре! Онзи ден уж седнах да надраскам някой и друг ред, но пак нищо не се получи. В събота и неделя ходихме напред-назад. В съботния ден валя почти през цялото време – голям дъжд се изсипа, но казват че за фермерите това било добре. За мен този потоп също беше добре дошъл, защото ми изми колата, която доста се беше напрашила по мотокросните трасета, където ходихме с Нени преди няколко дни. Е, тя завалийката има нужда и от едно основно вътрешно почистване, но гледам че за тази Коледа май няма да е, но виж - за Великден със сигурност може и да стане...

Сменям писалката, че тая свърши. Та, значи в събота бяхме по магазините - пазаруване и трошене на пари за празниците. Вечерта – обичайното за една съботна вечер тържество, с традиционната зелена салата и варени яйца, кисело мляко, маслини и всичко останало както си му е тертипът.

На другия ден (неделя), приготвихме се сутринта набързо и заминахме да търсим тонколоните на Нени. Навъртяхме близо 200 км и посетихме само три адреса, но не се спряхме на нищо подходящо за купуване. После избихме още 200 км на връщане. Поразходихме се малко, защото времето беше чудно, за разлика от климатичните условия предния ден. Прибрахме се чак късно следобеда.

Последната за тази година седмица започна както обичайно – аз ходя редовно на работа, Даниела се върти из къщи, обикаля като щурава по магазините, като намира време да ходи от дъжд на вятър и на работа. Ето, днес например тя пак е втора смяна (от тези, които аз ненавиждам). Утре почива, но от следващия ден подкарва една дълга серия от дежурства, та до след Коледата чак. На 26 Декември тук пристига нашата приятелка от Gold Coast, а на 29-ти всички заедно пък отиваме у тях, където ще изкараме няколкото дни по Нова Година. Нени идва на 23-ти, а на 29-ти ще го заведем в Бризбън, защото той на другия ден ще пътува с майка си за Аделаида и след завръщането им пак ще дойде при нас (това ще бъде вече на 05 Януари, живот и здраве). Направили сме резервации за една кратка двудневна екскурзия до близкия остров. На връщане от Бризбън пък (а като дата 02 Януари), ще посрещнем наш Сашко, който също пристига на гости при нас. След като приключат ваканционните им дни, двамата с Нени ще се върнат с влака на 11-ти. Аз мисля, че тази натоварена програма вече я описвах веднъж - дано да не се повтарям, но все пак се извинявам за дублирането на информацията. Така че, от сега нататък ще си имаме доста емоции и развлечения по време на празниците.

Беше изгоряла една малка крушчица от музикалната ни уредба, та снощи и тази вечер се занимавах с този пипкав и увъртян ремонт. Сега като привърша с писмената част на моя скучен и не толкова забавен живот, ще изгледам един тъп филм по телевизията (който излъчват сигурно вече за десети път…), после отивам да взема Дани от работа в 23:00. Чак тогава ще вечеряме и лягаме. Тя снощи се обажда до София и разбрахме, че сте се виждали с техните. Надяваме се вече да сте си получили и подаръците, които са много скромни, но пък се надяваме да ви влязат в употреба...

Сигурно ще ви бъде любопитно да узнаете и как върви нашата неравна и кръвопролитна борба с мишките, която напоследък вече прерасна в гражданска война. Всяка вечер ловим средно по двама пленника, които умират почти мигновено под силната пружина на капана. Сега за малко са мирясали – виждайки, че пратениците им не се завръщат по дупките, онези отвътре може и да се прегрупират, за да ни нанесат поредният си погромен удар в тила. Не знам до кога ще продължи това тяхно привидно примирие (по-скоро кратко затишие), но капанът стои на средата в хола и е зареден по всяко време на денонощието - за всеки случай.

Ами, това вече май че е всичко до този момент. Ще се опитам ежедневно да ви държа “на течение” за всичко по-важно, което се случва около нас, но предвид натоварената ни празнична програма, това може и да не е съвсем възможно. За сега спирам до тук, пък ще видим по-нататък...

25.12.1999 - КОЛЕДА! Нека всинца ви да са честити светлите Християнски празници и по-специално Рождеството Христово! Пиша директно от поляната на мотокросното трасе, където вече втори ден Неничко изразходва доволно количество енергия, подскачайки от дупка на дупка и по бабуните на мотопистата. Намерил съм си една сенчеста пейка и почти на коляно ще се опитам да изразя празничните си мисли и настроения. Все още е 08:30 сутринта и ние сме сами тук в тая пустош, но аз лично не вярвам да има по-луди от нас, дето баш на връх Коледа ще се засилят да карат моторетки. Тази сутрин, преди Даниела да отиде на поредното си дежурство, всеки от нас получи своя подарък от Дядо Мраз. Снощи проведохме много дебати (наред с мераците) по повод на това, кога точно трябва да се отвори и види какво е донесъл на всеки Санта Клос (“Santa Claus”, както по тукашному викат на дяда си Мраза). Така днес вече никой не можеше да търпи и да си потиска любопитството. Дани получи чифт кожени обувки (мокасини)/сандали + две парчета диамантени обици (по едно за всяко ухо); за Нени имаше един дезодорант, 2 компакт диска на любимата му група “Металика” и кутия шоколадови бонбони; аз получих един одеколон и също два диска на Елтън Джон (който педераст аз собствено не мога да понасям, áко и да го наричат “сър” по света и да е едно от най-големите музикални светила в наше време, но на Даниела подаръците са малко тенденциозни - с възможност да ги ползва и тя самата, защото последната пък обожава този “педал”). Неничко ни подари два диска на Франк Синатра, а Сашко, милото детенце, си купило велосипедче в Аделаида и сега обикалят града с приятелката си, която също си подарила колело за Коледата (това пък беше нашия “подарък” за него под формата на финансова субсидия). Те и двамата си имат коли, ама нá – решили да поспортуват малко, което всъщност е добре...

Нас онзи ден ни освободиха от работа още на обяд, след едно кратко, но много съдържателно тържество по случай приключването на годината. На календарната година - да, но същото съвсем пък не може да се каже за разни технически обекти и проекти, нито един от които още не е видял бял свят, а сроковете им са изтекли месеци преди това. Разбира се този тревожен факт въобще не попречи на никого да си пие бирата и да си боцка от мезетата – като се започне от най-простия чертожник в мое лице например, та се стигне до най-големия началник по върховете на номенклатурната йерархия. При такава именно обстановка за всички ни приключи трудовата година. Може би следващата ще бъде по-успешна – кой знае... Аз се прибрах в къщи, малко изморен от поетите бири и мезета. В 15:00 ходих да взема Дани от работа, която него ден работи някаква специална по-кратка смяна от 09:00 само до 15:00 - директорска работа, защото тя иначе работи от 07:00 до 15:30, което е доста дълго и според мен даже. После направихме малък локален пазар и докато “туй-онуй” и “напред-назад”, то стана време да посрещаме Нени на автогарата в 16:30. Прибрахме се всички в къщи и тържествата ни започнаха. Това беше на 23 Декември.

На другия ден (вчера) рано сутринта закарахме Даниела на работа, а ние дойдохме направо тук на пистата, която всъщност се намира на 30 км от градчето, в което живеем. С Нени карахме мотора до към 14:30 - носихме си храна, вода, питие и изкарахме чудесно. Нямаше абсолютно никой по трасето и това ни правеше по-спокойни. Него ден поваля и малко дъжд, но спря навреме – веднага след това слънцето напече пак и всичко изсъхна буквално за един миг. Това тук е нормално, особено в този период от годината. Днес е почти същото - ту вали, ту спира, но пък иначе е топло и приятно.

Снощи (Бъдни вечер) варихме боб, както е според традицията. На Нени му пържихме картофи, че нали той боб не яде. Довечера обаче ще бъдат големите скари, свинските вратове и други хранително-питейни артикули. Онази вечер говорихме с Бакала. Той вчера пак ни беше оставил съобщение на “секретаря”, с пожеланията си за весели празници. Те май по Нова Година щели да си ходят до България за една седмица…

31.12.1999 - Милички на мама! Това са последните ми редове, които полагам за този пореден и единствен 20-ти Век - буквално в последната му вечер и които аз посвещавам изключително и само на вас, обични и прекрасни родители мои! В тази последна минута на отиващата си 1999, искам от сърце да ви благодаря за всичко, което сте направили за мен през последните 40 години – от самото ми зачеване с много любов, нежност и обич; през отглеждането ми с още повече чувства и загриженост, та се стигне чак до възпитанието ми с изключителната и присъща за вас упоритост, настойчивост и непреклонност единствено в името и за създаването у мен на полезни навици, висок морал и ценни добродетели, както и за изграждането ми като цялостна личност и човешко същество (въпреки, че някои се опитаха да опровергаят това)! Със сигурност могат да се кажат още хиляди благодарствени слова и хвалебствия, за които аз определено нямам нужното дар слово. Но това, което изпитвам дълбоко в сърцето и душата си, в спомените ми и мислите по вас е нещо, което никога и по никакъв начин няма да бъде заличено и изтрито, пред което дори времето ще бъде безсилно за унищожаването или пък поругаването му... Благодаря ви, мили мои! Почитам ви! Обичам ви – дълбоко и пословично...

Имам на разположение няколко кратки момента, които искам да използвам за описването на случките и събитията до този тъй важен за световното летоброене час. Аз не помня точно до къде приключих с писането си преди няколко дни, а листа ми остана в къщи на 370 км от Gold Coast, от където пък “предавам” в момента. Да, спомням си, че онзи ден драснах няколко реда от мотокросната писта - дали даже това не беше и на връх Коледа. Както и да е – в продължение на два последователни дни ние с Нени изкарахме плътно там, където той много успешно се справяше с препятствията по трасето и беше истински щастлив.

На 25 Декември вечерта правихме парти в задния двор, пекохме свински вратове и т.н. На 26-ти Даниела пак беше на работа, а ние с Нени отново прекарахме сутринта на мотопистата. От там в 14:00 отидохме на гарата да посрещнем нашата приятелка Румяна, която пристигна на гости от Gold Coast. Между другото, сега пиша от тях – тя излезе по пазар, а Дани се подготвя за довечершното Новогодишно тържество, което ще се проведе в Сръбския клуб, заедно с наши общи югославски познати. Нарочно за целта, тази сбирщина от воеводи и комити са докарали “певачици” чак от Мелбърн и се предполага, че ще бъде голяма оргия. Забелязвам и друго, че “подготовката” за вечерта на нашата бъдеща майка се изразява в тих, но здрав следобеден сън, след прекрасната ни сутрин на плажа, из вълните на океана и по махленските улици на курорта. Така излиза, че само аз не се изморявам, нищо не ми пречи, никой не ме дразни и имам достатъчно време и енергия за всички (само за тези, които ме заслужават обаче); в противен случай това пък нямаше да бъда аз, ами някой съвсем друг – вероятно далеч по-добър и благороден от самият мен...

Но нека сега да карам по същество и без излишни отклонения, връщайки се първо на няколкото дни, прекарани в Мариборо (наше село) заедно с гостите ни (в лицата на Нени и нашата приятелка). Последната тъкмо се прибра – разправя, че навън е голяма жега, но ние сме вътре на хладно, защото в апартамента й има климатична инсталация. За всеки случай Даниела даже е завита и с едно родопско одеало, но това не е много показателно за температурен критерий и съвсем не може да послужи за измерителен инструмент - на нея вечно й е студено, израснала при изнежващите организма условия на централното парно отопление в столицата (точно обратното на закалителните подрастващият млад чекиджия процедури, в рамките на едно едвам мъждукащо и самоделно електрическо радиаторче, при температура на околната микросреда в хола не повече от 14-15 Целзиеви единици; този същият индивид спеше и през зимата срещу леко открехнатата към балкона врата на детската си стая, а много често през зимата дъхът му се виждаше и на лягане, и на ставане – в последния коментар ставаше въпрос за личното и безгрижно детство на “автора”, дано вече да сте се досетили, любезни ми читатели и радиослушатели)...

Та, след като с Нени посрещнахме нашата приятелка на гарата и докато я разкараме малко на обиколка из градчето, междувременно стана време (15:30) да вземаме Даниела от работа и на края всички се прибрахме в къщи. Това което пропуснах да отбележа до тук е, че на 25 Декември (баш на Коледния ден), като взехме Дани от болницата, отидохме до съседно градче, където тя на всяка цена трябваше да си пусне Тото-то (не че нямаме Тото-пунктове и на село, ама ей тъй - колкото за разходката). Обаче, това вероятно и друг път съм го подчертавал в настоящите си мемоари: Коледа (както и Великден, по силата на подобието) са два напълно умрели дни от годината, в които абсолютно нищо не работи и няма отворено, с много нищожни изключения от това правило – всички магазини, бензиностанции, кръчми, заведения, ресторанти, офиси, фабрики и т.н. са обезлюдени като след нощта на Св. Вартоломей и леденият Апокалипсис, взети заедно. Само най-необходимите медицински екипи дежурят в болниците, Полицията и в някои други важни за обществото инстанции. Съответно, дори и в това градче на 35 км от нашето, будките на Тото-то бяха затворени и ние се прибрахме с непуснат фиш (истинска семейна драма, на моменти прерастваща в частична трагедия!...). Както си карахме по пътя обратно към нас, пред една къща видяхме някакво хлапе, че си продава колелото. Искаше му $50, но ние се спазарихме и го купихме само за $15. Нени беше много щастлив, защото той също го хареса и така Коледният му подарък се увеличи с още една полезна вещ. Е, този велосипед тепърва ще трябва да претърпи и основен ремонт - нужни са му доста мероприятия по смазване, потягане и други задължителни ремонтни действия, но иначе си е много хубаво и добро колело; или поне се очаква да стане такова, след като ми мине и през ръцете. Нени иска да го остави при нас, за да караме заедно колелета когато ни идва на гости, но ще видим как ще се разберем за това...

До къде бях стигнал с разказа си сега – ами, до никъде май (постоянно с нещо се разсейвам и не мога да си събера акъла). Всъщност стигнах до следобеда на 26 Декември, да: тогава започна подготовката на вечерното ни тържество, след като всички се прибрахме в къщи. Кълцане на пържоли, месене на кайма за кебапчета, рязане на салати, изстудяване на напитки – все добре познати дейности, без които един истински моабет е просто немислим. Изкарахме си вечеринката много хубаво – Нени беше до едно време с нас, но после му се доспа и си легна. Ние също не сме осъмвали, защото на другия ден бяхме планирали една малка локална екскурзия до близки съседни градчета по крайбрежието. Още нощес обаче се изсипа един страхотен пороен дъжд, дето само тука могат да падат такива – една капка от такъв небесен потоп може да напълни цяла чашка за турско кафе! Сутринта продължи да вали и не спря за цели два дни без прекъсване. Това обаче изобщо не ни попречи да си направим заплануваното пътуване, макар че не видяхме кой знае колко забележителности в калта и мокрежа, а пък отделно дето ядохме на пресекулки в колата, поради невъзможността да излезем навън в този проливен дъжд, който се изливаше като из ръкав на попско расо. Някои от по-ниските улици на градчета и паланки се бяха навирили с чиста дъждовна вода и карането през локвите достави върховно удоволствие на момчетата от екипажа (имам предвид Неничко и моята скромна милост). Това повсеместно изцеждане на облаците връз напуканите от суша нивя и угар беше един истински благодат за фермерите, докато на нас съвсем малко ни се объркаха плановете за екскурзията. Но за сметка на това пък, колата се изми толкова хубаво, че стана като нова. Тя вече отдавна приличаше на каруца или по-точно на самоходно шаси, с което пренасят тор от оборите към нивята, а аз самият не помня от кога не я бях виждал чиста...

Вечерта се прибрахме гладни и готови за ново тържество. Даниела на другия ден не беше на работа, както и на следващия (28 и 29 Декември). Дъждът беше понамалял и ние тръгнахме в друга посока, независимо че ту спираше, ту заваляваше отново, но това си е нормално за тези географски ширини и този климатичен период на годината. На едно място имаше малко черен път без асфалтова настилка - от моите най-любими, а и на Неничко също. И от чистата предишния ден кола не остана дори и следа, след пропътуването на 26 км в кал, локви и тиня. Цветът на боята не й личеше даже - всъщност беше добила вид на тухла-четворка, полепнала цялата с оная лепкава и червена глина, типична за австралийската почва и земен терен. Имаше вероятност (а и съвсем реалната опасност…) още при вида й, Даниела да пометне и да изпадне в див бяс. За да предотвратим трагичните последствия, с Нени най-тактично се запретнахме и измихме колата с маркуча от чешмата на двора. Така следите от похождението ни бяха заличени и всички запазихме своя статут на относително щастие. Вечерта отново се извършиха ритуалите по обичайното градинско парти. Нени се въртя покрай нас, кара колелото и се занимава с негови си неща.

На другия ден - вече 29 Декември, както вече споменах, Дани беше на работа до 13:30. Ние с Нени и нашата приятелка ходихме по туристически и географски обекти около района до около настъпване на времето за обяд. Нахранихме се, междувременно и Даниела се прибра окончателно у нас, като в следващите няколко дни повече дежурства не се очакваха. Приготвихме си багажа и поехме обратния път към Бризбън. Пристигнахме надвечер и първо минахме да оставим Нени у тях. От него аз натоварих наши общи велосипедни части (трупани от мен в годините и събирани чарк по чарк...), които щяха да ми трябват за ремонта на колелото му. От там ние (само старите вече) поехме към Gold Coast и около 20:00 се озовахме в пределите на огромния курортен център. Понеже не ни се разправяше от тогава насетне с готвене, та отидохме на ресторант – и ние малко като богаташите, чиито жени ги мързи да “слугуват”. После се прибрахме у нашата позната и преспахме у тях.

Вчера обикаляхме района нагоре-надолу - всъщност ходихме на една много специална екскурзия. Взехме бързоходна лодка, която ни отведе на съседен остров. В билета от $35 на човек беше включен обилен обяд, возене с моторници из морето и с трактори по плажа, ползване на басейни, плажове и т.н. Бяхме изключително доволни - къпахме се, пекохме се под палещите лъчи на слънцето, носихме се по вълните и въобще всичко беше чудесно. Снощи пак си направихме едно домашно празненство, но не сме прекалявали, че да си пазим силите за Новогодишната нощ.

Днес излизахме само ние двамата с Даниела - ходихме на плаж, малко по разходки, пак се къпахме в разкошното море и за обяд се прибрахме тук, в квартирата. Вече всички са на лице – приятелката ни тъкмо се къносва, Дани си пие кафето и чете първия лист на писмото ми, а аз вече привършвам с творчеството, за да започна да се гиздя за соарето довечера.

А – ето, че щях да забравя още един-два любопитни факта. Онзи ден, докато бяхме в Бризбън и след като оставихме Нени у тях, на един от моите боклуци намерихме чудна детска количка. Ще я изчистим най-идеално и ще я ползваме, когато му дойде времето. Празничният Новогодишен тираж на Тотализатора довечера ще бъде с джакпот от 21 милиона долара. Тази сутрин вече истерията е надхвърлила възможните разумни човешки граници и са се приемали по 80,000 фиша на час в отделните Тото-пунктове на държавата. Само от нашия щат има над 3 милиона кандидати за голямата награда на века. Ние с моята комарджийка също сме в кюпа, наред с останалите 2, 999, 998 себеподобни шашкъни. Повече от 2 милиона души са се струпали и търпеливо чакат в района на Операта и около моста в Сидней, за наблюдение на довечершното супершоу (гигантски фойерверки и ракетна заря), което се подготвя за посрещането на поредният Милениум (чак не мога да си го представя, че с такъв огромен ентусиазъм, преди 1000 години хората са изпращали 999-та и така трепетно са очаквали настъпването на 1000-та година от Новата Ера). В Бризбън пък, в Централния парк покрай реката (където неотдавна вие също се разхождахте…), над 400,000 откачени малоумници ще изпратят 1999 с масови веселия, заря и народни тържества. Хората са си запазили места от няколко дни насам за тези райони, където ще се провеждат празненствата. Народът буквално се е побъркал – това вече не е истерия: това е връх на човешката суета, граничеща с глупостта и простотията. В ресторант “Шератон” например (където госпожата ме води на една подобна Новогодишна вечеринка точно преди две години…) ще има 800 души, облечени в супер официални дрехи и платили по $400 на глава за куверти (не-е-е, кувертите там съвсем не включват нервозни кюфтенца с лютеница, кебапчета с много кимион и мешана скара в най-общият си вид и краски, ами разните му лигави и полуживи миди, варени раци-осмокраци, всякакви скариди и рибарска стръв по принцип; ще има още: пържени пипала на октоподи, старателно нарязани на колелца и още хиляди подобни гнусни помии, от които на нормалният балкански човек му се вгадява) – нека им е сладко, снобската им вяра поганска дано аз поеб…

Какво да ви разкажа повече в навечерието? Вчера Нени е заминал с майка си за Аделаида. Очакваме го довечера да ни се обади по мобифона на нашата приятелка и да ни поздрави за Новата Година, но колко ще се сети за нас един Господ знае. А сега вече ще започваме да се гласим и за нашето тържество. Аз довечера ще съм освободен от задълженията си по безопасно шофиране в нетрезво състояние. Вместо мен, ще кара нашата позната и ще ни вози с нейната кола, която и без друго не пие (много) и само похабява напитките. Ами, това като че ли е всичко от този век - целуваме ви, прегръщаме ви, обичаме ви и ви желаем спокойствие и безаварийни старини!!! Нека сме живи и здрави, та да видим с какво пък ще ни изненада новото столетие – до тук всичко беше уж горе-долу ясно...

03.01.2000 - Ето, че най-после посрещнахме 2000-та година. За наше най-голямо щастие, в Новогодишната нощ не ни се случи нищо лошо от всичките предсказани бедствия и злини, които бяха предвидени от Нострадамус и на които трябваше да станем неволни жертви или поне свидетели. Цялата суетня се отдаваше на вероятността (а и на реалната възможност) компютрите, които управляват всяка наша правилна или пък погрешна стъпка, точно тогава да се объркат и да започнат да правят луди грешки. Всички данни в тях са строго свързани и с календарните дати. Стигайки до годината с окончание “99”, те нямаше да знаят как да отидат в следващото си измерение на “00”, което щеше да представлява 2000-та година и цялата система щеше тотално да се обърка. Разбира се, компютърните и софтуерните фирми работиха “around-the-clock” (обратно на часовниковата стрелка, по смисъла на “срещу времето” - т.е. без оглед на по-дългото работно време, неуморно или казано на чист български език: “съдраха си гъзовете от бачкане”) в продължение на около 3-4 години преди това и натрупаха още неимоверни мангизи за оправянето на този проблем - самолети щяха да падат от небето като круши; ток, вода, газ, телефони и всякакви други комуникации щяха да спрат мигновено, а ракетите на руснаците щяха да се взривяват почти във всеки заден двор на средностатистическият западняк. Добре ама това чудо все пак не стана (защото пък по този начин щеше да дойде и краят на света, а ние още не сме подготвени за него…), въпреки че ако не беше направено нищо, катаклизмът щеше да си стане като едното нищо. Австралия похарчи 12.5 милиарда долара суха народна пара за избягването и отстраняването “бацила на хилядолетието” (“Millenium Bug”), както до снощи наричаха този компютърен феномен – под т.нар. кодово наименование Y2K (“Y” = Year/година; “2” представлява началото на 2000-та, а “K” = Kilo от Международната измерителна система SI, определяща хилядократните три нули 000 пред единицата: километър, килолитър, килограм и т.н.). Но аз баш сега няма да правя тези анализи, ами направо ще се върна на прекарването на самата Новогодишна нощ от по-обикновените граждани на Планетата, а за компютърните вируси и програми се надявам, че се намира кой и колко да мисли (вероятно - и с това ще приключа коментара си по темата, тук е мястото да задам и един малко по-глуповат от самият мен въпрос: как бре аджеба, този наш отговорен другар и така височайша особа Нострадамус, още преди 440 години се е сетил, че в днешно време ще си имаме компютри, самолети, руски бързовари, кубински кафеварки, та дори и тоалетна хартия из кенефите; ама к’во ли пък питам и аз – ибаз ги всичките)...

Та значи, както си бяхме вчера у нашата приятелка и се подготвяхме за празника, привечер стана вече време да тръгваме. Отидохме в клуба, нает безусловно от братята сърби, платихме си куверта (някакви си $25 на калпак) и празненството тутакси започна още с влизането ни в залата. Вярно, че имаше много ядене, но за жалост пиенето (включая всякакви алкохолни и безалкохолни напитки) се купуваше отделно от бара. Добре че се бях подготвил за сериозно настъпление срещу врага и си носех от къщи известни количества с ракия, поместени в най-разнообразни плоски шишенца и напъхани из тайниците по оскъдните ми дрешки (главно по джобовете, но основните “бомби” бяха заредени в дамската чанта на Дани). Сипвах си я тайничко под масата в една много сладка, малка порцеланова чашка за кафе и така поминах сравнително добре до времето, от което насетне вече престанах и да се крия даже (истинският човек, като посръбне малко, па му дойде силата и му падат излишните задръжки, които е имал на тавряз акъл). В хода на “сражението” един сръбски навлек ме попита какво току се крия под покривката и после се изправям ни лук ял-ни лук мирисал, та се наложи да го почерпя от моята върла скоросмъртница, за да му разсея съмненията, че ми е прилошало и повръщам под масата. Самият аз до същинската вечеря така и не стигнах, защото месото беше вече доволно изстинало (сготвено още на обяд за повече 200 души народ, а аз както вече се знае, съм човек табиетлия и тертиплия: ако не ми е угода - гладен ти стоявам, но какво да е и как да е не ям; обичам манджата да ми е гореща, а пък питието ледено - толкоз). За сметка на мършата пък, моята скромна особа наблегна на салатите (аз ракия с месно мезе и без друго не пия – ракията си иска градинска салата; мръвките са си башка: да речем за виното, а по снизхождение и милост може и за бира). Веселото настроение се поддържаше от много добър оркестър, който не спря да свири до 03:30 сутринта. Седнаха хората само за ½ час да се нахранят и караха песните една след друга на един дъх – като грамофонна плоча. Нашата приятелка има добри познати измежду сръбското землячество на Gold Coast, та покрай тях се опознахме и с други подобни нам човеци. На края си поръчах и лична песен (срещу скромната сума от една смачкана и мазна 10-доларова банкнота) и тържеството завърши с поздрави за “бугарина и неговата компания”. Аз на тоя етап вече бях влязъл в много добра изпълнителска форма (благодарение на плоските шишенца, които до това време вече бяха пресъхнали…) и с цяло гърло пях заедно с певачката една от любимите ми песни:

“Posljedni put ti kažem zbogom, zbogom ljubavi,

Sutra nek moje srce plače, umiru naši sni.

Prokleta bila sudbo moja, sudbina moja zla…”, а припевът е:

“O majko, majko, što me rodi,

kad sreće nemam ja”... Мисля, че шлагерът беше из репертоара на небезизвестният ни и любим наш чичо Божко, която песен пък навремето аз сам научих да свиря на акордеона - с интродукцията отпред, както му е реда. Ако не ме лъже паметта, оригиналният й изпълнител беше Мехо Пузич (надявам се, че и продължава да бъде…), но може и да греша – баят години има от тогаз. В 03:30-04:00 сутринта се прибрахме като отсечени талпи – по-скоро само аз, но пък си изкарахме чудничко...

На другия ден (следобеда едва) отидохме на гости у приятелка на нашата приятелка, а от там пък тя ни заведе у нейната сестра. Навсякъде хората слагат софри, навред се чуват музики, леят се почерпушки и се вдигат веселби – нашенска кръвна група са тия братя сърби, но и ние имаме богат опит в областта и се представихме блестящо. Така завърши Новогодишният ни алкохолен маратон. Вчера станахме рано и поехме обратният път към село. Отидохме направо на битака, от където купихме доста неща, най-важните от които бяха: одеало за бебето (чисто ново!) и една специална кошница/капсула, която се закача на задната седалка в колата и така малкото се вози, надеждно закопчано с предпазен колан, както е по тукашните правилници и закони. Съгласно последните, в Австралия не е разрешено нито на майката, нито пък на който и да е било друг пасажер да държи бебе или дете в ръцете си от съображения за сигурност. Тук тези правила за двете деца до 7-годишна възраст или едно до 14, в допълнение към 5-членния капацитет на автомобила не важат изобщо. На другото “бебе” купихме едни чехли за плаж и за в къщи, да не ходи босо - става въпрос за Нени. Той дойде при нас с едни, но ги съдра понеже е гороловник и не си пази вещите, но пък сега ще има нови, благодарение на добрата фея в лицето на леля му Даниела.

Иначе пътувахме добре и комфортно, въпреки че пътищата бяха буквално наводнени от Полиция, алкохолни проверки и радари за скорост. След успешния ни бит-пазар с Дани ходихме по разни други търговски обекти и магазини на Бризбън, за да си доутрепем деня – трябваше така или иначе да чакаме до вечерта, когато кацаше Сашко от Аделаида. Бяхме си накупили хляб, наденици, кашкавал и т.н., та на обяд седнахме в един парк и си направихме малка импровизирана софра на теферич, без много подготовка. После ходихме да пием кафе и да ядем пасти в едно кафене и то стана време за самолета на Сашо. Той пристигна надвечер - в 17:30 го взехме от летището и в 20:30 си бяхме вече у нас. Тук ни чакаха доста писма, които бяха пристигнали по време на нашето отсъствие – едното беше от София, а другото от Америка; от Богдана и Евгени. Много хубава картичка са ни изпратили и мило писъмце са ни написали. И двамата специално изпращат задочните си и презокеански поздрави на татко. Ние също ще им пишем, защото те много искат да си поддържаме връзките и познанството. На Коледа са били с друго едно габровско семейство от Ню Джърси, но кои са, що са - не знам подробности.

На 01 Януари от време на време хвърляхме и по някой блуждаещ поглед на телевизията – предаваха триумфалното изпращане на 1999 почти от целия свят. Много заря, ракети, фойерверки и други чудесии. В Бризбъна, само зарята му струва 6 милиона долара на нещастния данъкоплатец - да не говорим за другите градове и за останалите представления. Голяма атракция, голяма помпозност! Ние обаче бяхме далеч от шума и олелията, но в центъра на не по-малка. Всеки по своему си посрещна Новият 21 век (който според моите изчисления започва на 01.01.2001, а не още сега но може и за това да не съм прав; по този повод с датата на “началото” се правят известни спекулации, които в известен смисъл заблуждават и са малко подвеждащи: според моята математическа логика, 31.12.2000 е последният ден на 20 Век и още на другия ден започва следващият, 21-ви; докато новото, трето хилядолетие действително свършва на 31.12.1999 и започва на заранта, т.е. вече сме на ход)...

До това време (09:10) - всички в къщи станаха от сън. Сега се започват ритуалите по пиене на сутрешните кафета, закуски с пържени филийки и т.н. Така че аз няма да имам много възможност за още допълнителни обяснения и разяснения по случая, но смятам че успях да ви разкажа всичко. Радвам се, че снощи се чухме по телефона и ви намерихме всички в добър и бодър дух. Ще чакаме с нетърпение писмо от вас, за да ни разкажете как сте изкарали празниците. Междувременно пристигна и вашето писмо № 53 – бъдете спокойни за паспортите, ще направим каквото трябва. Хайде - спирам до тук, че и времето ми много напредна. Обичам ви до болка и много страдам за вас! Целувам ви горещо: ваш дълбоко любещ син, Ангелчо…