Страници

понеделник, 17 август 2026 г.

Писмо No 27 (V-VIII.2026) [#4]

Докато направим пълния кръг на нашия горски поход, времето вече беше напреднало по посока на следобедните си часове и от там ние се отправихме към друго, също много добре известно от миналото и колоритно място - с. Драгневци, сгушено току под възвишенията около Кръстец. Мой приятел от детинските години си постегна дядовата къщурка и винаги, когато имаме възможността с радост и готовност посещаваме семейството му. А пък ако почна да ви разправям случки и истории от съвместните ни младежки и ергенски години, листите ще почервенеят от срам – “Къщата на безгрижието”, както ласкаво я наричахме тогава крие множество тайни и потайности, лични драми и сълзливо-алкохолни истории, които не са съвсем за показ пред обществото и хвалба; все пак, не са минали още закономерните 50 години давност, когато “материалите” (спомените ни, демек...) ще могат свободно да се разсекретят. Думата ми беше, че в съботната вечер там направихме още един прощален моабет, с който приключихме безумно краткото си, тъжно, почти инкогнито присъствие в тази част на Татковината...

На следващия ден поехме пътя към София - през Трявна, Вонеща вода, Гурково и отново по подбалканското шосе се завърнахме при братовчедката. Последните дни преди отпътуването ни обикновено са най-мъчителни и тъжни: отидохме до гробищата да почетем за последно паметта на починалите ни роднини откъм страната и семейството на Дани, направихме няколко малки, локални разходки из района, в една от вечерите се видяхме с още едни наши много близки приятели и в сряда вечерта върнахме наетата от нас кола в агенцията. Точно тогава над София се изви една опустошителна лятна буря, с лавина от дъжд и градушка, превръщайки улиците около летището в кални реки. Предаването на колата този път не мина така гладко, както друг път, защото мошениците “откриха” драскотини и деруги по боята, за които аз нямах и най-малката представа как са се явили там. Преди това ходих на автомивка и онези идиоти с пароструйката вероятно са я измили толкова старателно, че са изкарали на показ всички съществуващи преди това дефекти по ламарините. Признавам си, че по време на приемането не ги бях забелязал, но ако са били само подмазани леко, колкото да се заличат, сега обаче със силната струя вода последните направо зейнаха като вулканични кратери (по-скоро като зъбен кариес). Естествено, копелдаците от агенцията обвиниха нас за нанесените по техния автомобил щети и ни обръснаха с масраф за евентуалния му ремонт в размер на €2390 - амчи тя цялата им шибана кола не струваше толкоз, бре! Добре, че ние имахме платена и пълна застраховка, покриваща всякакви повреди, та няколко дни по късно компанията ни възстанови сумата в целия си размер. Разбира се, не се мина и без традиционните, известни разправии, размяна на протоколи и документи, писане на опровержителни писма и каква ли още не бумащина и бюрократщина. Но в крайна сметка, сумата от $3900 нашенски грешни парички беше върната безусловно. Е, за наша сметка останаха само едни близо $200, които австралийската банка бе усвоила, докато е превалутирала доларите в Евро, но пък срещу този ръжен ние вече нямахме никакво право да ритаме - т.е., битият бит и ебаният ебан, както мъдро гласи народната повеля. В крайна сметка, за времето от две седмици и половина, с тази кола под наем навъртяхме из Родината малко над 2600 км, ходихме къде ли не, видяхме всичко, което бяхме запланували и безаварийно стигнахме до всяка една мечтана географска точка. В същия ред на мисли, ако това вече не съм го споменал някъде в началото - по подобен начин в Португалия пък изминахме точно 2500 км по техните пътища и магистрали; но аз обичам да шофирам, не ме съжалявайте...

Та така, мили мои и скъпи - отървахме се криво-ляво от колата, хората ни закараха до хотела, където преспахме, а на другия ден отново излетяхме към Европа. Ама да не би да си помисли някой, че директно сме се завърнали при детето във Франция? - нищо подобно; буля ви Дана обича по-разширени и обходни маршрути (както и аз, разбира се...), за които тя своевременно се беше погрижила за съответните резервации и екскурзии на място. Преди обаче да продължа нататък и да разкрия целта на следващата ни авантюра, ще отворя поредната си нищожно малка скоба, за да споделя една абсолютно неочаквана и доста неловка, направо конфузна среща, която преживях във фоайето на хотела, докато в същото време търпеливо изчаквах Даниела да се разправя на рецепцията с получаването на ключа от стаята. Специално в София, аз оставям нея да общува с местното население (административни синекурци, разни сервитьори по кръчми и заведения, касиерки в гастрономите и т.н.), понеже с моя габровски акцент, всички ме мислят за някакъв пришълец от дълбоката провинция, за простак и див селянин, които предположения аз напълно оправдавам и дори подсилвам ефекта от тях. Говоря с турцизми, използвайки остарели селски наречия и архаизми, наблягам на “ъ”-то в окончанията на думите, така характерно за нашия балкански край (бузЪ, кузЪ, мъзЪ, гъзЪ, туй/онуй, таквоз/онаквоз, тен’журъ, танур, тиган, дюкян, каиш и тем подобни произволни и най-различни производни...), попържам звучно и ловко като най-висше ниво каруцар, кюмюрджия и дюлгерин, взети заедно. Но не това сега е най-важно, де - исках да подчертая, че докато Даниелчето обменяше светските си мисли и въжделения по най-културен и възпитан начин с пъпчивия хлапак през полуоблата дупка иззад джама на хотелската рецепция, аз бях забелязал една притеснена женица да потропва нервно от крак на крак, видимо негодувайки, че някаква си там фльорца, половин час се разправя на гишето и с това бави на само нея самата, ами и цялата насъбрала се през това време опашка. Гледам я пак тая въпросна булка, тика някакъв огромен куфар - явно и видно, идва отдалеч или пък заминава натам. И уж сякаш ми напомня някой, нещо като че ли ми е познато, но пък нали и аз не съм такъв мръсник да се заглеждам подир всяка фуста, все гледах да си отклонявам погледа (да’н би пък оная да си помисли, че я свалям - знам ли колчав ѝ е акъла...). Когато Даниела най-после се отдели от гишето и аз тръгнах да я посрещам, тогава вече без да искам и съвсем неволно се приближих и към въпросната жена - и честна дума, която я давам под клетва: тя ме позна, докато аз нея не. Хайде сега, всички напрягайте сили и познайте коя беше тая женица! Не можете, амчи - ама нека аз да ви кажа, преди да сте се пръснали от любопитство. Насреща ми стоеше Женя - майката на моя малък Неничко и отдавна вече бивша първа съпруга! Не я бях виждал десетина години, всъщност от сватбата на Нени. От него вече знаех, че преди няколко месеца бе починал внезапно брат ѝ Живко, за който аз своевременно предадох задочните си съболезнования. Буквално няколко дни преди въпросния ден, Нени ми каза, че и другата му баба Тека (Стефанка...) от Ямбол е починала, потънала в мъка, самота, старческа нищета и дългогодишни болести. Признавам си, че ми стана мъчно и неприятно - все пак, каквото и да е било между нас, то отдавна вече е минало, но загубата на близък при това на майка е един сериозен удар - душевен, емоционален и всякакъв друг. Неничко спомена, че майка му щяла този път да се прибере за погребението, но пък аз изобщо не очаквах че ще я срещна баш в тоя шибан хотел. Тя тъкмо беше пристигнала от Австралия, трябваше да преспи в София, а на другия ден племенницата ѝ да я вземе с кола, че да се прибират към Ямбол. Обменихме си няколко сухи думи и общи лафове, изненадата се чувстваше и у двама ни, като у мен все още се надигаше известна доза досада (породена от миналото и трупана с годините...), която всячески се опитвах да потисна. Предадох съболезнованията си по повод поредния траур в семейството и това беше всичко - разделихме се отново сухо, грозно и безапелационно. А пък Даниела въобще не можа да я познае - въпреки, че си размениха няколко съвсем странични реплики (предимно за идиотите и идиотизма в България, високите цени и всичко останало в най-негативен аспект). Та, така - това беше краткото ми отклонение, което звучи повечето като любопитна хроника, отколкото като някакъв важен и значим факт. Криво-право, това е положението...

А ние спим отново съвсем набързо във въпросния хотел на летището (вече бившият Best Western Premier и настоящ Airport Hotel Premier, ако за някого тук има съществено значение...) и в 06:30 на следващата заран излитаме за Милано. Съгласно безкрайните и безгранични мераци на Даниелчето, нямало било никакъв начин да се приберем направо у Францата, без да сме опръцали и по Италията. Ето защо тя предварително била направила 5-дневната си резервация в един апартамент, току зад масивната сграда на миланската ЖП гара. И само два часа по-късно, в 07:30 местно италианско време, ето ни кацнали на аерогарата във въпросното и съвсем небезизвестно Милано. Преди няколко години, Дани и Ванеса бяха ходили до Рим, а от там правиха лъчове по отделни дестинации: Помпей, Венеция, Неапол, Флоренция и т.н. Аз тогава предпочетох да стоя при родителите си в Габрово, просто защото така ме подтикваше съвестта. Този път обаче в тазгодишното издание на екскурзионното ни летуване се включих и аз самият, след като преди това никога не бях мърдал, специално по тези географски точки на Европа. Така че, Benvenuti in Italia, bella giornata a Milano, казано на полуразбираем жабарски език…

От миланската аерогара взехме някакъв автобус, който след около час клатушкане ни изсипа на гарата, за която вече споменах. Странното в случая беше, че на практика въпросното Milano не разполага със собствено летище в околностите на града, по смисъла на нашите собствени разбирания за самолетните дела. Кацнахме в Bergamo (малко, съседно градче, на около 45-50 км от големия административен център), а пък обратно за Франция излетяхме от съвсем друго място - някакво си там Malpensa, отстоящо на горе-долу същото разстояние от Милано, най-вероятно в точно противоположна посока, без да съм съвсем сигурен в това мое твърдение. Е, имали били и някакво трето летище (Aeroporto di Milano-Linate), което уж било в очертанията на големия град, но аз така и не разбрах нас защо ни разкарваха като овце по страничните аерогари. Както и да е - мисълта ми беше, че срещу едни €12 на глава от населението, почти веднага се метнахме на автобуса и пристигнахме в сърцето на един от най-големите градове на Италия. На практика със своите около 1.4 милиона народ, последният се явява втори по многочисленост на населението след първенеца Roma, наброяващ близо 4 милиона жители.

Когато автобусът ни изсипа на миланската гара, все още нямах достатъчна представа за колосалния вид и мащаб на тази сграда. Добре ама понеже ни се пикаеше вече със страшна сила, та се наложи да влезем вътре и да потърсим спасение от неизбежното опикаване на шортите, при което на мен направо ми увисна ченето като видях изящността на грандиозната постройка. От перона вътре в закритата гара тръгваха в най-различни посоки 24 отделни линии, всяка от тях със своя собствена рампа, кръстосващи се някъде напред и контролирани до безупречна точност. Там, освен обикновените пътнически влакове (които впоследствие се оказа, че също не са от много бавните...), спират и тръгват високоскоростни мотриси, които развиват своята бързина по линиите от над 250 км/ч. В подземието, дълбоко под железопътните трасета на повърхността има десетки бутикови магазини, супермаркети, кафенета, закусвални и разни други подобни. Основите на Stazione di Milano Centrale са поставени още в далечната 1864, но сегашния си помпозен вид добива едва през 1931 (рождената година на моя скъп и непрежалим татко...), след като старата гара не е вече смогвала да поеме непрекъснато нарастващия по онова време трафик.

След известно малко объркване и питане на случайни минувачи (с ръце, с крака, мимики и маймуноидни жестове...), най-после налучкахме адреса на жилището, в което трябваше да отседнем за 5 денонощия. Оказа се в непосредствена близост до въпросната гара, на много удобно и тихо място - буквално само на десетина минути пешеходно разстояние от големия транспортен център и важен, специално за нас възел. След като се добрахме и до апартамента на осмия етаж, пооправихме се набързо и хукнахме да опознаваме миланските прелести и потайности. В съгласие с вече традиционно изградения от нас метод за пътуване и разглеждане на непознати градища, ние имахме запазени билети за туристическите автобуси, които по цял ден разкарват такива залюхани зяпачи, като нас. Така ние се метнахме връз горната палуба на един от тези градски возила и поехме по съответния маршрут. Вероятно е и друг път да съм споменавал, че тези двуетажни рейсове са снабдени с вътрешна уредба, чрез която и на съответния език върви постоянен запис с най-подробни обяснения за всички забележителности по трасето и покрай които преминава за дадения момент автобуса - интересното е също, че този текст върви в пълен синхрон с местоположението на всяко посетено място, било то сграда, музей или някаква друга особеност на пейзажа. По този начин човек добива достатъчно ясна представа за напълно непознатите му места, които посещава и вижда с очите си много повече, отколкото ако би тръгнал пеша да ги разглежда самостоятелно и индивидуално. Преди години ползвахме подобна услуга в Париж, миналата година в Барселона и т.н. Единственият кусур на тези т.нар. “Hop-On, Hop-Off” автобуси е, че не са оборудвани и с тоалетни: в даден момент се налагаше да слизаме по отделните спирки, за да облекчаваме понуждите си - де в някое случайно кафене, де пък в парка зад по-дебеличко дърво или по-често на втория етаж в Макдоналдс, извън зорките очи на пазвантите пред входа.

По този изключително успешен и експресен начин, за два поредни дни кръстосахме цялото Милано, запознавайки се най-подробно с почти всички негови атракции и забележителности. Наистина бях впечатлен от чистотата на града, от изключителната му архитектура, включвайки в себе си както оригиналните, запазени и добре поддържани сгради от миналото, така и ултрамодерното строителство на съвремието, съставено предимно от бетон, стомана и стъкло. В настоящия си материал аз едва ли ще мога подробно да опиша всяко едно мое впечатление от това уникално място - тук по-скоро ви предавам собствените си виждания, през погледа на моите очи, описвайки нещата, оставили най-ярка диря в паметта ми. Така че не ми се сърдете, ако в този пътепис не намерите примерно пътеводителя на Милано, програмата с представленията на Миланската скала или пък поредността на мачовете срещу местния футболен клуб “Milan”. Така в края на настоящото ми изложение, с една дума обобщавам: страхотно място, заслужава да се посети, горещо препоръчвам (за “горещото” време не отварям и дума даже, защото почти 40-градусовите жеги буквално щяха да ни изпържат мозъците, ама ние сме си свикнали на топличко и това не ни повлия особено негативно в натрупването на незабравими впечатления и приятни емоции).

В апартамента имахме всички условия за изхранването ни в домашни условия - специално вечер, след като през деня прилапвахме по нещо дребно за обяд. Обаче тържествата по разбора на дните се извършваха при пълна програма, със съответните доматени салатки, още по-съответните им питиенца, местни италиански винени продукти и свързаните с тях мезенца. След като се навилняхме два дни в разглеждането на Милано, за третия ден от престоя ни там имахме планирана една малко по-серозна експедиция.

Отново Даниелчето своевременно беше организирало да се включим в състава на една целодневна екскурзия до езерото Комо (Lago di Como, в оригинал), водена от местни туроператори. Така в ранните часове на деня на сборния пункт се събрахме около стотина човека, натовариха ни в два автобуса, разпределени по езици - ние бяхме в английската група, естествено. Потеглихме навреме и някъде към 09:00 пристигнахме в градчето Комо, от където идва и наименованието на прилежащото му езеро. Макар и не така малък по площ и население италиански градец (с около 85-90 хиляди жители), ние имахме възможност само за една съвсем кратка разходка в централната му част около катедралата и в парка покрай пристанището. В програмата на излета ни беше включена и една разходка с корабче по езерото до друг, също много известен тъдявашен град, разположен покрай бреговете му - Bellagio/Беладжо. Числеността на местните му обитатели наброява едва 3-4 хиляди души и последният вероятно се води като село, но не това е най-важното в настоящия ми разказ. Основният поминък на тези хора е единствено туризма, макар че в езерото бъка и от всякаква сладководна риба. Хиляди туристи преминават от там дневно, оставящи своите спестявания по ресторанти, кафенета и други локални атракции.

Самото езеро като форма представлява обърнатата наопаки буква “Y” (е, в зависимост и от къде се гледа, де - ако човек е застанал откъм горния му край си е баш на правилната страна), образувано от топенето на ледници и снегове, чиито водни пътища се стичат надолу по урвите от огромните планински масиви, с които водоемът е заобиколен от всичките си възможни страни. Внушително е числото на максималната му дълбочина от над 400 м, докато за средна се счита мярката от около 150 м. На дължина, езерото се простира колкото е разстоянието между Габрово и Велико Търново, а пък широчината му варира някъде между 4 и 5 км. Из водите му плават всякакви леки и средни плавателни съдове - моторни пътнически кораби, фериботи, яхти, скутери, но понеже покрай бреговете водите му са плитки, вътре не могат да виреят презокеанските круизни лайнери. А пък за чистотата на водите могат да се говорят само суперлативи: как пък не видях ни едно пластмасово шише, носещи се на повърхността му хартии или найлонови пликчета. Дъното се вижда и в по-плитката част в близост до твърдата земя камъните могат да се преброят. На много места имаше обособени малки плажове, където хората намираха прохлада във водите на езерото или пък се препичаха като гущери под палещите лъчи на юлското слънце. Разбира се аз също не изостанах от търсачите на хладни тръпки и мокри усещания, та се бутурясах барабар с дрехите във водата - беше голям кеф, а пък влагата от гащите ми поддържаше свежестта по тялото барем още няколко часа, дорде не изсъхнаха напълно от жегата през деня. Въобще, тая Италия нещо много взе да ми харесва; обаче Франция също доста ми се нрави, както и особено пък Португалия...

Въпросното Беладжо мога да го определя като едно приказно място, сякаш измислено само за детските приказки или създадено за снимките в туристическите диплянки. Когато обаче го види на място, човек осъзнава, че въпросните снимки са си баш истински и по никакъв начин не са преувеличени или пък подправени. Красотата на къщите, изяществото на заобикалящата природа, в комбинация със синкаво-зелените води на езерото буквално те грабват до такава степен, че да не ти се иска да си тръгваш от там. Но, както всяка приказка си има край, така и нашето посещение на езерото Комо привърши в ранните часове на следобеда. С хиляди снимки и прекрасни впечатления поехме към следващия си обект от програмата на екскурзията - Лугано/Швейцария.

От Беладжо, с един пасажерски ферибот само за двадесетина минути се прехвърлихме на отсрещния бряг на езерото, където вече ни очакваха автобусите. Накачулихме се отново по седалките и поехме по изключително живописния път към швейцарската граница. Безупречното асфалтово и тясно като пътя за Узана шосе се извиваше нагоре по баирите, подобно на огромна змия, а пред нас се разкриваха неповторимите красоти на алпийската природа. Трасето му лъкатушеше досами бреговете на едноименното езеро Lag de Lügan, на местен ломбардийски диалект) и ние след около час пристигнахме в града. Границата между Италия и Швейцария така и не разбрахме къде точно се намира, защото никой не ни е спирал за проверка на паспорти и лични карти. Имаше уж някакъв обособен граничен пункт, но това според мен беше повечето проформа, отколкото да проверяват всеки преминаващ през “браздата”, ха-ха-ха. Кучета, автомати и зелени граничарски униформи така и не забелязах, с каквито примерно бяха изпъстрени нашите държавни граници - да не би някой случайно да дръзне да избяга от “рая” на земята, че да се намери директно в ада на отвъдното, застрелян като разгонен глиган в рохкавата пръст на кльона, заради десетдневния домашен отпуск на заслужилия боец.

Въпросното езеро Lag de Lügan се простира в двете съседски държави, макар да е значително по-малко от Комо. Повечето от площта му принадлежи на швейцарците, докато за италианците остават само няколко километра от дължината му. То също е образувано от топенето на ледниците по баирите, но е по-плитко от своя побратим; еднакво чисто и привлекателно (говорим за Швейцария, все пак). В градчето Лугано имахме на разположение около час и половина лично време и ние успяхме да се разходим в най-централната му част, където гъмжеше от туристи като нас. Последното минава за сравнително голямо населено място, с около 65-70 хиляди жители. Навред цари красота, чистота и изящество. За да пресечем оживената улица, минахме през един подлез - няма опикано, няма осрано, няма описани стени с прокламации “Кур за Бойко”, “Да живей Русия”, “Убичъм та, Мариьо” или “Долу НАТО и ЕС – връщайте ни лева!”; даже всички осветителни тела по тавана работеха посред бял ден. Че направили ти хората и тоалетни - амчи те бяха по-чисти и от аптека, бре! - ама защо така правят тези хора и аз не знам; и хич биля не им разбирам от културата...

След като разходката ни свърши, натовариха ни обратно на автобусите и привечер се завърнахме на изходната позиция от сутринта - току пред миланската гара. От там ние се прибрахме в квартирата и започнахме да кроим плановете си за следващия ден. На сутринта отново станахме рано и на ранина се понесохме към влаковите композиции. С един от бързите им железопътни транспортни средства заминахме към Верона - друг, много известен италиански град, станал изключително популярен подир трагичната драма на другаря Шекспир, небезизвестната “Ромео и Жулиета” (поема, сонет, множество филмови продукции със същото заглавие и т.н.). Само като любопитен факт споменавам, че дневно от Милано нататък заминават 42 влака с туристи и посетители, които се изсипват във въпросната Верона - иначе най-обикновено населено място с около 255-хилядно население. Това, което прави мястото уникално обаче се намира зад крепостните стени на стария град, където обстановката е средновековна, буквално спираща дъха. От гарата до там се стига пеш за по-малко от час, имайки предвид всички спирки за снимки покрай древни крепости, мостове и други подобни забележителности, останали като неми свидетели на историческото време, през което са били създадени. Още се чудя, дивя и мая как е било строено всичкото това колосално чудо от огромни каменни блокове, какви пътища са правили хората навремето, по които тъпчем дори и днес; какви бяха тези изкусни майстори, строители, каменоделци, архитекти и къде са се учили на този занаят?! И през този ден жегата не ни подмина и не ни пожали, но ние бяхме заредени с доволни количества ледена вода в термосни шишета, която помогна да не се строполим и въргаляме по калдъръма от обезводняване и спичане на и без друго оскъдните ни мозъчни клетки.

Пристигайки на гарата във Верона, по нищо не личеше, че само след час ще се прехласнем и ще попаднем в един тотално различен свят и обстановка. Отначало тръгнахме в малко грешна посока, което пък удължи с повече от час и няколко километра пешеходния ни траверс. Впоследствие се оправихме, отново с питане на хората по улиците, най-накрая налучквайки вярната посока. Доста потрамбовахме по тротоарните плочки, но пък нали това ни се отразява добре на заоблените фигури - особено на моята. Абе чудя се аз, защо откакто тръгнах преди два месеца от Австралия със стоте си и дузина отгоре кила, сега съм паднал под заветните 109 (че дори и 108.7 кг, измерени точно преди три часа към момента на списване на настоящите ми редове). Мисълта ми беше, че ние най-после се довлачихме и до мястото, за където всъщност бяхме тръгнали още в ранната утрин на деня, а до това време вече беше станало почти обед.

Освен с уникалните си средновековни къщи и постройки, типични за старинната част на града, Верона се слави и със своята трагично свършила живота си героиня Жулиета, според както я е описал вече гореупоменатия титан на словото William Shakespeare. На нейно име има музей, театър, има вход за родната ѝ къща, нейна бронзова статуя в задния двор, километрични опашки от човекопоток, чакащ с часове да се домогне барем за едно селфи с балкона (естествено пак Жулиетиния...), докато за бедния, влюбен до ушите Ромео изобщо нищо не се споменава и никой не го ебава за слива. Несправедливостта между половете датира още от времето на Ева и Адама, обаче защо пък така да пренебрегват нашия Ромео, останал завинаги в сърцата ни като ученици и подрастващи (не че съм чел произведението, ама съм гледал филма и си спомням, че баят сълзи и сополи изтекоха тогава от мен, преди на екрана да изпишат “Конец фильма” - The End, демек...). Ние направихме един разтърсващ сланините обход на тесните средновековни сокаци и дори влязохме да разгледаме барем двора на въпросната Джулия, снимайки се като полудели пред излъсканата ѝ до блясък статуя в цял ръст. Както вече споменах, последната е изваяна от бронзова отливка, наметната с нещо леко и феерично. И за да имал човекът “Good Luck”, по време на снимачния процес трябвало да я сграби за дясната гръд - иначе се разваляла магията. Аз обаче по навик, за по-сигурно и малко повечко успех я зашепих и за двете цици - така се снимах, с надеждата че символът на любовта ще ми подсигури здрава простата, стегнат кръст и изобилие от щастие за ония, които се навъртат по цял ден покрай мен. Сега само ще трябва да изчакаме известно време, дорде се задействат съответните чакри на радостта и благополучието.

След направената изтощителна, почти смазваща разходка из старинната част на Верона, започна придвижването ни обратно към гарата. По пътя се отбихме да разгледаме и древния амфитеатър (Arena di Verona), който по вид силно наподобява Колизеума в Рим. Точно през този период, в града се провеждаше и някакъв фестивал на опери и оперети, декорите за които съставляваха част от суперпродукциите на отделните произведения. Между тазгодишните месеци юни и септември, на сцената на амфитеатъра ще бъдат представени класики като “Набуко”, “Аида”, “Бохеми”, “Травиата”, “Турандот” и множество други, чиито имена вече не успях да запаметя. Наред с тях, ще има концерти по произведения на Паганини, ще бъдат изпълнени “Годишните времена” на Вивалди, балет по музиката на Теодоракис “Зорба гъркът” и т.н. Въобще, това ще бъде един грандиозен форум и спектакъл на класическата музика и оперно пеене, на който ние само можем да съжаляваме, че физически не сме в състояние да присъстваме. И след като си починахме малко от бясното галопиране по улиците на една сенчеста пейка в парка, бавно-бавно почнахме да пристъпваме към перона с влаковете. Този път стигнахме много по-бързо, защото минахме напряко, вместо да обикаляме безцелно улиците като въртоглави. Не след дълго дойде и влака, идващ от Венеция - седнахме и не мръднахме от седалките си до Милано; направо се разбихме от ходене него ден...

Ама чакайте, бе! – амчи то има и още; не съм свършил напълно с италианската сага. Последният ден от престоя ни в Милано също беше определен за похождения и разни посещения на неизвестни нам места - този път посоката беше пристанищния град Генуа (местните го изписват като Genova, а пък му викат “Джèнова” - върви, че ги разбирай; жабарска им работа). Отново рано сутринта на другия ден взехме бързия влак за Джèнова (ха-ха, ама че смешно име - аз от другарката ми по география си го знам като Генуа, ама карай да върви...) и след около час и половина (нямаше дори и два), ето ни пък там.

Шестият по големина град в Италия наброява малко под 600,000 души и още от най-древните години на Римската империя е играел важна роля за тогавашна Европа и света със своя излаз на Средиземно море. Със слизането ни на гарата, ние се отправихме към пристанището, от където искахме да вземем някакъв плавателен съд, с който да се разходим из околностите и най-вече да стигнем до друго прекрасно кътче на Италия - малкото курортно селце Портофино. Последното е създадено назад във вековете предимно като рибарско селище, но след туристическия бум в средата на миналия век, някак си туризмът измества малко отколешния рибарски поминък. Изникналите като гъби кафенета и ресторанти имат нужда от обслужващ посетителите персонал и много скоро местните захвърлят въдиците, ориентирайки се към белите готварски престилки и капи или към черните униформи на сервитьорите. Селото наброява едва 1000 жители (даже дали има и толкоз...), но може би ежедневно там пристигат барем петорно, ако не и десеторно повече хора - с кораби, с лодки, яхти и т.н. Всички искат да ядат, да пият, да се снимат, да се разхождат и да се потопят макар и само за броени часове в неповторимата обстановка на малкото селце, сгушено като че ли в полите на хълмистия средиземноморски бряг, докато на преден план вълните се плискат току пред тротоарните му алеи. Екскурзията ни от Генуа позволяваше два свободни часа на тази територия, като се има предвид че до там плавахме около час и половина. Несъмнено и без преувеличения, френската Ривиера и италианските брегове на Средиземно море са нещо неземно красиво и всяко мъничко местенце суша за себе си остава неповторимо по своя колорит и вид. Ние предприехме една сравнително продължителна разходка до върха, където пък беше разположен морския фар. От там надолу се разкриха чудни гледки към гладката като огледало водна повърхност. Къщите бяха накацали стъпаловидно по баирите - да се чуди човек как са им докарвали тухлите, цимента и дограмата чак там на високото. В оставащия час до отплаването ни се разхождахме покрай морето и се наслаждавахме на прекрасното време. В Генуа се върнахме към 15:30 и на път за ЖП гарата минахме и през стария град - сякаш влизаш в друга, коренно различна епоха, нямаща нищо общо със съвременния ни свят. Нагледах се на старинни къщи и сгради, величествени катедрали, крепости и дворци, буквално изваяни от нечии сръчни ръце със свръхестествени способности. Абе аз комай и в Италия бих се завърнал отново, така както ми се ще да ида пак и в Португалия...

След като се наситихме на средновековната обстановка в древния град, поехме към гарата за окончателното ни завръщане в Милано. Вечерта, с няколко глътки от последните бутилкови остатъци сложихме точката и на тази наша екскурзия, приятно впечатлени от всичко видяно и преживяно. На другия ден с подобен автобусен транспорт се придвижихме до второто миланско летище, Malpensa, от където излетяхме за Бордо. Изчакахме Ванеса да ни вземе с колата и се прибрахме обратно в ергенската бърлога на нашия френски момък. Последваха няколко локални разходки из района, но времето продължаваше да бъде неприятно горещо и душно - само за плаж и за къпане в почти ледените води на Атлантическия океан. Е, напоследък крайбрежието малко се позатопли, но пък и далеч не е така приятно, каквато беше водата в Средиземно море или дори в езерото Комо. Атлантикът си остава хладен и дори леко смразяващ, сякаш по температурно подобие на Северния ледовит океан; и въпреки студа, местните се къпят поголовно - луд народ е тоя френския, казвам ви най-отговорно...

Ние се прибрахме при Дилън и Ванеса във вторник, но пък следващата сряда отново бяхме на “педал” - на път, с други думи. Междувременно в една от вечерите проследихме футболната полуфинална среща между отборите на Франция и Испания. Мачът се падна точно на 14 Юли - La prise de la Bastille или Денят на Бастилията, когато цялата страна отбелязва своя Национален празник с нощна заря, всенародни веселия, концерти на открито и т.н. За целта цялата La famille de Boudier, барабар с Миховския клан в наше лице се срещнахме в една пицария - хем да гледаме мача, хем да отпразнуваме и Денят на Франция. Всички предпоставки и надежди бяха точно на върха на празника френският отбор да спечели играта и да се класира за финалите на първенството, обаче испанците им надуха шушоните с резултат от 2:0 и всички в кръчмата останахме като посрани. Имаше идеи след “победата” да ходим по барове и нощни клубове, но като паднахме така брутално си подвихме опашките и се прибрахме безславно в къщи. В компанията ни имаше и други хора, познати и приятели на Дилън и родителите му - общо над 20-ина души и всички мощно викахме и скандирахме в подкрепа на “петлите”, ама пък Господ се оказа испанец в дадения конкретен случай и победата изобщо не ни се получи според нашите предварителни прогнози и най-искрени очаквания за успех. Е, остана ни саде утехата от изядените пици, излочените в лепкавата вечер бири и помпозната заря, която местната кметска управа беше подготвила за хилядите свои съграждани, излезли масово да гледат по протежението на цялата плажна ивица...

На нас с Даниелчето обаче ни престоеше още едно пътуване, което започна в ранните сутрешни часове на петъчния ден. Този път последното не беше запланувано от самите нас, ами трябваше да усвоим една неосъществена резервация на Ванеса от зимата. Във връзка с посещението на нейната приятелка Бела, през този период Неси искаше да я заведе да покарат заедно и малко ски, та тайно от нея беше организирала няколкодневен престой в хотел, точно в сърцето на андорската столица, Andorra La Vella. Това трябваше да бъде приятна изненада за гостенката ѝ, обаче поради лошото време през Февруари, екскурзията им не се състоя. Първо през целия път до подножието на високите планини валяло дъжд като из ведро, който наводнил пътищата и всички подстъпи нагоре към върховете. В същото време по високото забръскал и снежеца - все пак превалът в най-високата си част се намира на 2400 м надморска височина и в средата на зимата там никой не очаква вместо обилен снеговалеж да преросят само няколко капки лек дъждец. Така нашите две момички стигнали до някъде, до където било въобще възможно да се кара кола в това идиотско време и се върнали безславно, след като не успели да продължат по-нататък. По този начин всички резервации за хотели, ски училища, писти, влекове и т.н. на практика изгорели - само за някои от тях хората им възстановили средствата, докато специално за хотела направили компромис, та го запазили за ползване в рамките на следващите 6 месеца. Разбира се, Ванеса в момента е изключително заета с нейните уроци, междувременно тя започна редовна работа и в едно училище, чака одобрение за преподавателско място в университета на Бордо, където пък се е записала да прави и магистратура - този път на френски език, защото тя миналата година завърши успешно английския вариант на курса. Дилън се утрепва по цял ден от бачкане в дюкяна, защото сега във Франция тече най-активния отпускарски сезон (особено пък за тях, които живеят в този курортен район) - така че за тях беше изключено да се подпътят и да си развяват пръднята по Андора, след като пък и съвсем наскоро се завърнаха от България. И за да не изгори напълно хотелската резервация, трябваше да бъде “усвоена” от нас с Дани. До тук - добре, само че то става и още по-добре, след като сега за малко ще ви върна с няколко дни по-назад, преди ние да потеглим към красотите на Пиренейския полуостров...

Чудех се просто, за какво пропуснах да разкажа, а пък то ето какво било. Само няколко дни, след като се завърнахме от Милано, през почивните съботно-неделни дни за нас имаше още една изненада. Ванеса си беше освободила часовете от уроците, които преподава и междувременно беше решила да ни води по някакви много интересни френски острови, не толкова далеч от La Teste-de-Buch, където те живеят за сега. Точката, до която трябваше да стигнем и където да се установим в някакъв базов лагер беше La Rochelle - градец, също разположен по западното френско крайбрежие на Атлантическия океан, с население от около 80,000 жители. Последният отстои на няма и 250 км от Arcachon и съответно La Teste (от “нас”, така да се каже...) и ние след 2-3 часа пристигнахме (след всички спирки по пътя за зареждане с гориво, подкрепителни закуски, тоалетни и т.н.). Предния ден имах глупостта да заредя колата с някакъв незнайно какъв, но изключително евтин бензин (най-вероятно за косачки, моторни триони, велосипеди с двигател или Господ знае за чий чеп го продават по бензиностанциите, но пък струващ само 80 цента килото - нещо средно между нафта за печки и бензин за камиони, ама и с много добавки от спирт за горене). Поради тези сериозни причини, през известно разстояние трябваше да спираме, че да доливаме с възможно най-хубавото и скъпо гориво, което уж да подобри помията, с която бях буквално удавил резервоара. Този метод помогна да излезем от ситуацията безпроблемно и без сериозни увреждания на вътрешните органи по двигателя на колата - все пак, човек като се насере, трябва и да се забърше успешно, нали така. Мисълта ми беше, че пътуването ни в и без друго адската жега на деня беше малко напрегнато, притеснено до степен на гневни изблици, но при частично запазване на всеобщия душевен мир на екипажа.

В Ла Рошел пристигнахме малко преди обяд - докато вземем ключа, да открием жилището и да се настаним мина още известно време. Оказа се, че се намирахме в студентския град, а пък за трите вечери на престоя ни там ни натикаха в някакво мизерно студентско жилище в един от многобройните блокове на комплекса. Градът се оказа доста гъсто наситен с най-различни висши институти, университети и факултети, включващи почти всички отрасли на образованието: политехника, медицина, аграрни специалности и т.н. Естествено в стаята ни нямаше никаква климатична инсталация, освен един вентилатор на тавана и престоят вътре беше някакъв ад - по принцип във Франция никъде нямало климатици (според думите на Ванеса), с каквито ние сме свикнали и едва ли не сме се сраснали в дивашка Австралия.

Следобедните часове до вечерта ги оползотворихме в продължителни разходки из града - по това време се провеждаше и някакъв музикален фестивал, та централните му улици и площади бяха наводнени с народ и всякакъв друг добитък: глухари, хипари, пънкари, овчари, мъжкари, женкари и подобната им шаренокоса и цветнокожа гмеж. Вечерта направихме план за действие и още на следващата сутрин го приведохме в изпълнение. Използвахме съботния ден за посещение на един от набелязаните острови в съседство до La Rochelle, а именно Île de Ré (освен френската дума “île”, която означава “остров”, буквалния превод на остатъка от наименованието му изобщо не ми е известен - прощавайте за това мое невежество). По своята площ, последният се явява четвърти по големина за територията на Франция, с размери горе-долу 25 км по дължина и варираща широчина между 1.5 и 6 км. Островът е обграден с плажна ивица, почти по целия си периметър, което го прави една от доста привлекателните туристически дестинации, специално в тази част на страната. Тази островна площ се обитава от 15-20 хиляди постоянни жители, обаче през летния период на отпуските буквално се наводнява от туристи и посетители. Достъпът до парчето суша в океана е осъществено по сравнително новопостроен през последните години мост (платен естествено, с еднократна тарифа за еднопосочното му преминаване от €16; е, връщането е безплатно, де - ако това е някакво “успокоение” за бедния данъкоплатец). Самият остров е съставен от няколко малки населени места (по-скоро селца), всяко със свой собствен облик и класически, средновековен вид на къщи и постройки – човек, попаднал веднъж сред тази обстановка, веднага се пренася с векове назад, иска коне и каляски, търси да си купи ризница и шлем, саби и шпаги, за да е в тон с модата през 14-тото или 15-то столетие на ерата след Христа.

Денят и на острова се оказа много горещ и неприятен, но характерът на посещението ни беше такъв, че ние просто трябваше да видим всичко възможно по пътя си, защото едва ли друг път бихме имали възможността отново да отидем там. От време на време слизахме и до някой плаж, където охлаждахме набързо потните си и изморени от препускане по сокаците тела, потапяйки ги в иначе студените, почти ледени води на Атлантика. Ванеса ни разведе по целия остров, разгледахме забележителностите му, морския фар и останалите туристически обекти. Направи ми впечатление, че цялата наземна част на сушата е засадена с лозя, от гроздето на които произвеждат всякакви първокачествени вина и коняци. Може би лозарството там е единствения поминък, след туризма, разбира се. Хората садят цели плантации с картофи, лук, слънчоглед, царевица, което твърдение важи за абсолютно цялата Франция като държава - няма и педя земя, която да не е обработваема или да е останала незасадена с някакви селскостопански култури. И там по възвишенията се въртят огромните перки на ветрогенераторите, използвайки естествената сила на въздушните течения; фотоволтаичните “ферми” също са често явление - с тази разлика, че последните не са построени над плодородни земи, ами ги разполагат по и без друго неизползваеми за друга цел терени: например над паркингите пред огромните търговски центрове и комплекси. Така хем колите на пазаруващите стоят отдолу под панелите на сянка, хем пък над тях мощната слънчева енергия, стичаща се от небето се превръща в електричество. Ей, такива работи...

В неделя посетихме няколко други малки градчета около по-главния областен град - целият ни ден мина в пътуване и опознаване на французкото атлантическо крайбрежие. Красиво е, интересно само по себе си и уникално, обаче средиземноморското определено го превъзхожда по абсолютно всички показатели; да вземем само марните и приятни води по плажовете като едно достатъчно голямо предимство пред оня океански “скреж” на Атлантика. Прибрахме се в късния следобед, почти привечер - от там насетне момите ми излязоха из центъра на града по техните женски разходки и обиколка на бутиците, докато аз си останах насаме в “мечата дупка” да отморявам и отпускам напрежението, натрупало се в изобилие през деня в мен, отмивайки го със съответните напитки и подходящи мезета.

Независимо, че на следващия ден трябваше да се прибираме обратно към къщи, в програмата ни беше включено посещението на още един тъдявашен остров - Île d’Oléron. Той вече беше значително по-голям от предишния (с осреднени размери 30 км дължина на 8 км ширина) и след о-в Корсика се нарежда на второ място в извънконтиненталните владения на френската държава. Отново, съдейки по засетите му площи, почвата там явно е много богата и благоприятна за растежа и развитието на всякакви култури - разбира се и тук основните насаждения се явяваха разнообразните местни гроздови сортове, а пък винопроизводителните изби и инсталации бяха нацвъкани почти на всяко кьоше. Вероятно в някой от предишните си животи, освен жиголо и клошар да съм бил и французин - само така мога да си обясня горещата си, почти изпепеляваща любов към виното, с което смесено с малко лимонада или газирана вода се наливам винаги, когато изпитвам жажда (а пък аз нали ожаднявам всяка вечер, естествено)...

Освен подобните плажове, каквито видяхме около Île de Ré, останалата застроена част на острова не беше толкова красива и привлекателна. Строителството беше някак си по-обикновено и стандартно, вместо да се откроява с онези средновековни черти в тогавашната архитектура, типични за тази част на света - Италия, Португалия, Испания, а сега и Франция. Независимо от всичко, ние изкарахме деня на острова и в късните следобедни часове се отправихме по магистралата към дома. Както вече изясних - това беше в понеделник; във вторник вечерта чествахме Денят на Франция и загубата ѝ на футболното първенство срещу испанския отбор, а само на следващия ден, отново с колата на Ванеса потеглихме за Андора - този път само ние двамата с Дани...

Поднасяйки извиненията си за направеното отклонение, сега отново се връщам на високопланинската тема и стръмния, лъкатушещ път към превала. Аз може би и друг път съм споменавал, но поради огромните и високи върхове, в тази малка испанско-френска държавица може да се влезе и съответно излезе само по един единствен път: откъм Франция, това е през прохода El Pas de la Casa, преминаващ през едноименен град - един от основните ски центрове и курорти на страната. Същото основно шосе, което пресича цялата страна, от другата ѝ страна пък влиза в Испания през нарочно КПП, малко след град Sant Julià de Lòria и е с обща дължина от 40 км. Поради пресечената местност, тесни улици и стръмни баири, от единия край на Андора до другия се пътува точно един час - независимо от незначителното разстояние помежду им. Иначе във вътрешността са изсечени буквално в скалите множество по-малки трасета, скачени със серия от тунели, мостове и виадукти, но по тях човек може само да стигне до един или друг туристически обект (ски писта, хотел, кабинкова въжена линия, водопад или езеро) - докато влизането във и излизането от Андора, както вече подчертах е възможно само по едно шосе.

Нашата резервация за хотел беше точно на пъпа в андорската столица - Andorra la Vella. Най-големия проблем на княжеството е паркирането - поради теснотията на улиците липсата на паркоместа е осезателна и бърка много надълбоко в джоба. Разбира се, хората са се погрижили за всичко и паркинги има колкото щеш, само че тарифата им варира между €4 и €10 за два часа. Най-успешно се ползват денонощните паркоместа, за които искат само по €23 или €27, в зависимост от разположението. Обществените се намират на открити площи, без покривна защита и ние за 3 денонощия престой се изръсихме с €57. После пък трябваше да доплатим за още един ден, но какво да се прави - когато няма на къде да мърдаш, по-добре е сам да си разтваряш бузите, за да ти влиза по-лесно без вазелин (ако ми разбирате метафорчицата). Освен обществените свободни площи, предназначени единствено за паркиране колите на хилядите туристи, има и множество сгради за тази цел - надземни и подземни гаражи, само че там тарифите са и съответно по-високи. Въобще, измамното чувство, че в Андора било много евтино е също толкова противоречиво, колкото да твърдиш, че земята е плоска - ако от една стока спестиш някой мизерен грош, даваш го пък за паркинг или за нещо друго…

Ние пристигнахме в ранните часове на следобеда - докато намерим мястото, докато се настаним и да организираме престоя на колата, то стана почти ракиено време. Часовете до вечерта ги оползотворихме в безцелни разходки по магазините и проучване на пазара. Направихме план за действие, който обаче не успяхме да осъществим веднага на следващия ден поради внезапното влошаване на времето - през нощта заваля дъжд и ние се влачихме от един дюкян на друг, но пък успяхме да накупим всички необходими стоки и да изпълним зададените ни поръчки. От време на време прекапваше и по някоя разхладителна капка дъждец, но ние се намирахме предимно на сухо под покривите на големите търговски вериги.

Още до вечерта на същия ден валежите спряха, небето над нас се изясни и петъчната утрин беше кристално чиста и безоблачна, с ослепително слънце и синьо като изсветляло мастило небе. Веднага тръгнахме към един от големите зимни ски центрове, които са също толкова оживени и през летните месеци. Причината за това е, че от подножието му нагоре тръгва един закрит кабинков лифт, след което на междинна станция преминава в открита въжена линия, стигаща до билната част на планината с надморска височина от около 2500-2600 м. Освен безкрайно красивите алпийски гледки в първата отсечка, втората пък се слави с неповторими изгледи към заснежените върхове (е, чак заснежени не, ама в сенчестите им части, останали на завет все още имаше огромни преспи сняг, който най-вероятно никога не се топи), а пък най-отгоре вече пред очите се разкриват такива уникални красоти, каквито само в Рила и Пирин могат да се видят. Долу в нишите измежду исполинските върхари се гушат множество ледникови езера с всякакви размери и форми (Lagos de Tristaina). От последната станция на лифта лъкатуши една пътека точно по билото на хребета, който пък служи за мислена държавна граница между Франция и Андора. На практика такава изобщо няма и това е само едно географско понятие, но фактите са си факти и ако се изправиш да пикаеш от едната страна, на практика опикаваш съседната държава - това пък вече е съвсем реално и осъществимо (при това дори на два пъти доказано, в пълен двупосочен вариант...). Цялата тази местност се нарича Ordino Arcalís, но въпросната пътека стига до една огромна, масивна метална площадка (Mirador solaire de Tristaina), кацнала върху един от върховете на 2700 м н.в. До там се върви при постоянно изкачване, но маршрутът не е труден за преодоляване - все пак, лифтовете вършат тежката работа по изкачването на иначе доволно свирепите и стръмни баири, а пък за по-мързеливичките и тромави туристи като нас остава само разходката по билото с ръце в джобовете.

От тази метална платформа се откриват такива зашеметяващи изгледи на 360°, каквито човек наистина много трудно може да си представи. Цяло щастие беше, че по това време времето се установи тихо и почти без никакъв вятър; иначе там ако задуха сериозно, съвсем спокойно могат и да не открият костите ти, ако ветровете те засилят и запокитят някъде из дивотията на алпийските сипеи. Наред с това денят продължаваше да бъде ясен, слънчев и без традиционната лятна мараня, която да нарушава видимостта - взорът ни се простираше на километри разстояние, а снимките които направихме горе направо могат да се сравнят с професионално заснетите пощенски картички.

След като се налудувахме като кози по баирите, предприехме едно по-сериозно раздвижване на кокали и месища, с пешеходното ни спускане към долната станция на лифта, вместо да използваме услугите и улесненията му. Е, изгоряха ни билетите за връщането, но нали здравето все пак е най-важното от всичко. Аз подлъгах Даниелчето да минем по една уж по-пряка пътека, която се оказа доста по-обикаляща от стандартната. Така ние в продължение на повече от час и половина се влачихме надолу по урвите и докато най-после стигнахме до кабинковия лифт, краката ни трепереха от умора. Пътеката беше много стръмна и въобще пък не облазявам дръзналите да се качват нагоре по нея. Освен многобройните ски писти (около 30 на брой, с обща дължина около 30 км), районът е осеян с най-различни по трудност туристически маршрути, по които ежедневно тъпчат стотици маратонки, пионерки, та дори сандали и джапанки. Освен със зимните си спортове, Андора е много привлекателна страна и за летни преходи, подобни на траверсите по нашенските гори и балкани.

Тази наша разходка почти запълни деня и ние следобеда се прибрахме обратно в хотела. Привечер излязохме малко на разходка, но общо взето по други места не сме скитали. За следващия ден пак бяхме насрочили една такава подобна горска променада, обаче по пътя за нататък се натъкнахме на друга възможност и ние решихме да се разходим първо там. Отначало тръгнахме по една ужасно стръмна пътека, която не ни отведе до никъде, но пък физически се натоварихме до степен на премала. Като се катерихме в продължение на час, разбрахме че сме сбъркали и се върнахме долу на изходно положение. От там вече поехме по една равна алея, минаваща досами буйния поток, стичащ се някъде изпод ледниците на върховете - много лек и приятен маршрут. И по него трамбовахме около час и нещо, докато стигне до края. Направихме една кратка почивка, с малко газене в ледената вода (колкото за фотографиите - иначе само за няколко минути вътре и ти замръзват кокалчетата на глезените). Следобеда пак се разтикахме из града, направихме последните си покупки и това беше цялостното ни пребиваване в Андора, специално за тази година - но пък ако питат мен, аз там мога да се връщам редовно и ежегодно; прекрасно място - чисто и диво, а в същото време красиво и модерно...

В неделя се измъкнахме на ранина, понеже имахме още обекти за посещение, наред със сравнително дългия път до мястото ни за бивакуване вечерта. Крайната ни точка за деня отново беше на френска територия в град Перпинян (Perpignan), отстоящ на няколко километра от средиземноморския Лазурен бряг. Преди това обаче трябваше да се свлечем от 2000 м н.в. до “кота нула”, тръгвайки от столицата на Андора, но този път със спускане надолу към Испания. От там не бяхме минавали и установихме, че пътят е също толкова живописен и опасен, колкото и откъм френската страна. Оказа се, че и Пиренейския полуостров има силно изразен алпийски релеф - нещо, което бях вече забравил от уроците по география в началното училище. Тази масивна планинска верига се простира на 500 км дължина между бреговете на Атлантическия океан и Средиземно море и служи като естествена граница между Испания и Франция (Андора само се гуши някъде измежду върховете ѝ и нея не я броят за кой знае какъв важен географки фактор. Най-високата им точка отчита 3400 м н.в. и върхът се намира някъде из територията на Испания. Мисълта ми беше, че всичките тези стотици и хиляди метри надморска височина, сега при обратния си път трябваше да ги преодоляваме и надолу, а тесните и стръмни шосета, със следващи един след друг остри завои малко затрудняваха скоростта ни на придвижване.

Известно време пътувахме през испанската територия - отново чисто, приветливо, подредено, навред нивите засети с всякакви селскостопански култури, шум и веселие по кафенета и кръчми; навсякъде цари повсеместна свобода и човешко щастие. По едно време напуснахме главния път, който отвеждаше към Барселона и подкарахме към френската граница. Минахме през няколко села и малки градчета. Явно някъде в последното трябва да е била и самата “граница”, но ние така и не разбрахме че излизаме от една държава и влизаме в друга. А само като си спомня какви циркове и митинги са били навремето по румънската граница, че по унгарската ли не щеш, че после по чехословашката, немската и къде ли не в страните от “лагера” - направо да ти се доповръща от носталгични спомени по толкова добрия и “развит” социализъм. Както вече отбелязах, надписите изведнъж от испански станаха на френски език и това беше единствената индикация, че вече сме си “у нас”, така да се каже. Аз имах известни притеснения за количествата алкохол, които пренасях в багажника на колата, защото имало някакви ограничения и не можело да се внася повече от допустимото. Само че тези ограничения важат единствено за онези, които съвестно ги спазват - а па ний ‘ич ни сне ут тях, как’ Сийке - довлякохме си ракиите и мастиките най-добросъвестно и безнаказано. А пък и как няма да е така, след като имахме покупки освен за нас в Австралия, та наред с това трябваше да заредим и другите две жилища със съответните напитки - нещо като армаган на зетя и някое шише с огнена вода за свата (образно казано, де). По принцип, аз в живота си нямам случай, в който да преминавам границите на отделните държави чист и спокоен, да не би случайно да ме заловят и обвинят в контрабанда - все има по нещо, заради което да треперя от страх. Не знам как ще бъде като се приберем в Австралия - че и за там съм си приготвил доста количества с алкохолни “изненади”.

Всъщност Perpignan за нас беше само една крайна цел, от която вече имахме да обхождаме други дестинации в района, представляващи повече интерес за нас, отколкото да разглеждаме традиционни градове и обикновени фасади на сгради. Независимо, че градът беше сравнително голям (нещо към 120,000 души...), ние там не сме спирали, защото искахме да разгледаме началото на френската Ривиера, която започва току от границата с Испания. Перпинян се намира само на 13 км от бреговата линия, където има десетки по-малки морски квартали, селца и градчета в непосредствена близост до водата. За разкошната плажна ивица и блага в температурно отношение вода е излишно да разказвам - просто, земен рай! Ние направо се отправихме към едно от най-известните курортни селища по тъдявашното крайбрежие - Saint-Cyprien (Свети Киприян - нещо като нашенския Свети Влас, ама пък и далеч, много далеч не съвсем същото); само с 12-13 хиляди местни обитатели, но иначе пукащо се по шевовете място през активния летен сезон. Сгънахме колата в една малка уличка (като по някакво чудо с разрешено безплатно паркиране покрай оградите на къщите) и заминахме на плаж. Жегата вече беше достигнала до максималните си стойности и ние веднага се гурнахме във водата като двойка тексаска биволица и канадски бизон - покрай нас направо завря, толкова много се бяхме сгорещили. На плажа, в къпане, въргаляне по пясъка и разходки покрай плискащите се вълни изкарахме близо 2-3 часа престой. От там поехме към друг, изключително популярен крайбрежен и курортен градец – Колиур/Collioure, намиращ се още по-близко до испанската граница. Последният наброява едва 2-3 хиляди жители, но през лятото оживява и набъбва до непредсказуеми размери. Освен с древната си крепост (кралски дворец), разположена по високите части на отвесните скални брегове, районът е много известен и с производството си на вино от прочути, само местни сортове грозде. Разположението му в най-южната част на Франция създава изключително благоприятни условия за отглеждането на селскостопанска продукция - там нито слана имат, нито някога пък сняг пада по нивята. Вярно, че през зимата бушуват силни ветрове, но температурите никога не падат под 7-10 градуса по Целзиевата скала. За разлика от досегашните чисто пясъчни плажове, крайбрежието около Collioure беше малко каменисто, с което наподобяваше гръцкото. Водата обаче беше топла като чай и чиста като сълза. В едно крайморско барче с Даниелчето пихме по една ледена бира, колкото да ни се дръпне потта и не след дълго продължихме към мястото за преспиване.

Вечерта трябваше да се настаним в едно малко апартаментче, току в сърцето на Carcassonne, на около 150 км от морето по пътя ни за връщане в къщи - през Toulouse и Bordeaux, та чак до La Teste-de-Buch. Денят отново беше неделен, а с това и паркирането по улиците съвсем свободно и безплатно - за наш голям късмет, защото последният не винаги работеше в чисто наша полза, признавам. Понеже пристигнахме почти привечер, след като се настанихме повече не сме излизали от бърлогата. Вечерта си спретнахме една прощална софра, защото това наистина беше краят на нашето скиторене по Европата...

По принцип при Ванеса и Дилън трябваше да се приберем чак в понеделник вечерта, след като те и двамата бяха на работа през деня. Така че ние имахме достатъчно време да се поразшетаме из Каркасон, който също се оказа едно старо, класическо френско населено място, с богата древна история, датираща далеч назад в средновековието. Градът като население не е особено голям - някакви си 50 хиляди души народ, но понеже се намира по средата на равнината, освен с туризма, последният се е очертал и като един от аграрните центрове на френската държава. Най-популярните за този район насаждения са бобовите - и то особено и с подчертан превес към нашенския зрял боб. Тук от векове наред се приготовлява тяхното традиционно блюдо “cassoulet” (касуле), което не е нищо друго, освен боб яхния с няколко вида месо вътре (свинско, пилешко, наденици и т.н.). По заведенията порция с въпросното “тавче гравче” (или още “гравче на тавче”) се харчи на цената на мешаната скара - обаче няма посетител, който да е дошъл в Каркасон и да не се е натъпкал с въпросния боб. Ястието се сервира в индивидуални глинени съдинки, приличащи на българските гювечета - след като боба уври със съответните зеленчуци и подправки, на края се запича заедно с мръвките във фурна. На вкус става страхотно божество, с каквото ние сме захранени още от най-детските си години - единствената разлика е, че ние просто не сме знаели, дето това възвишено блюдо на кулинарното изкуство се нарича по научному “cassoulet”, вместо ние така пейзански и просташки да му викаме с обобщението “боб” - боб чорба, боб яхния, боб с пушени кокали, боб с наденица или кюфтета, боб на фурна, та дори и боб по манастирски; ебаси боба, бако! Яко!...

След като опознахме горе-долу централната градска и малко по-модерна част на селището, отправихме се към един хълм, но който бе разположена огромна крепост, с крепостни стени, обградени от всички страни с дълбоки ровове и непристъпна от никъде другаде, освен по въздух. Добре, ама едно време хората самолети не са имали и високите каменни стени са били достатъчно добро укрепление срещу евентуалните набези на злонамерени разбойници или вражески войски. На практика, преди много векове и именно там се е зародил и самия град, независимо че в днешни времена тази средновековна цитадела играе повечето атрактивна роля, привличайки зад стените си ежедневно хиляди туристи и посетители. Самата крепост е запазена и се поддържа в автентичния си вид до последната най-малка подробност - въжета, синджири, халки, рицарски доспехи, камънаци, каменни блокове; всичко до съвършенство. Във вътрешността зад стените се намират десетки малки или по-големи дюкяни за сувенири, отбрани винени колекции само за разбирачи (и паралии, разбира се...), наред с кафенета, сладкарници, сладоледопродавачи, кръчми, барове и ресторанти. След като каталясахме от обиколката на крепостни кули и бойници, седнахме за обяд в едно от заведенията - за две шибани “касулета” и две, още по-шибани бири ни опърлиха с 50 марки масраф, а пък ти подир върви им викай “Да живее боба! - с бобеца напред, към нови бобо-бъднини и по-светли бобо-висини!” (да им пикая на фасуля аз за тез пари, ама майната му - нали и ние се наредихме вече в групата на богаташите и платежоспособните). Така сложихме и точката на тазгодишното европейско турне - оставаха ни други 380 км път, докато окончателно се приберем вечерта при младите.

През тези няколко дни пътувахме на къси разстояния около района - в един от дните отидохме до морски плаж в съседство, където не бяхме ходили до сега. Водата в океана е започнала бавно да се позатопля, но все още е хладна и не особено приятна “на първо четене”. Не знам дали някога става по-приятна за къпане - ние така или иначе вече нямаме време да я чакаме да се стопля; само след седмица ще трябва да поемаме към Австралия...

Това последното може и да се осуети, ако пожарите около нас продължават да бушуват със същата свирепост и интензивност. Само ден-два, след като се завърнахме от екскурзията си в Андора и точно срещу нас пламнаха горите на полуострова. Местността се нарича Cap Ferret (с други думи, нос “Фере” - демек, оттатъшната страна на Аркашонския залив). Поради продължителните горещи дни, боровите гори почнаха да се самозапалват, а тоновете с шишарки под дърветата само ускоряваха огъня и влошаваха ситуацията. Пламнаха пожари и на няколко други места с подобни горски насаждения - започна масова евакуация на хората, някои от които загубиха домовете и имуществото си в стихията на пламъците. Нашето градче за сега е в безопасност, но пък започна отказ на резервациите за почивка на хората, които трябваше да подсигурят клиентелата, а от там и оборота на всички търговци, които разчитаха на летните месеци и нашествието от курортисти, както е било всяка година по това време. Това извънредно положение удари частично и бизнеса на наш Дилън - купувачите малко намаляха и сега всички чакат спасението, а пък то не идва; т.е., вместо да се влошава, то става по-зле. Поради посоката на ветровете, огньовете се преместиха към предградията на Бордо - там властите също проведоха частични евакуации, жандармерията слухти и снове навред, преобръщайки всяко кътче, надничайки във всяка къща и следейки поведението на всеки. Вече заловиха няколко заподозрени евентуални подпалвачи, които ги обвиниха в умишлени палежи. Колко от това е вярно само може да се гадае, но положението все още е критично и далеч не му се вижда края. Има затворени пътища, няма достъп до някои от населените места - казват, че пожарите, които са бушували тук през 2022 и са унищожили огромни по площ гори и сграден фонд не са и близки до своята жестокост, сравнени със сегашните. Евакуирани са вече над 200,000 души, а пък понеже от онзи ден Испания също пострада от подобна участ, та общият брой на застрашените хора надхвърля 330,000. Казват, че подобна катастрофа не е имало във Франция от времето на Втората световна война. В борбата срещу стихията са хвърлени всички възможни сили - в хода на действията са ранени 100 огнеборци, но за сега за човешки жертви не се съобщава. Населението също масово участва в борбата срещу стихията, обаче докато не завали истински проливен дъжд, комай ситуацията няма да се подобри; а пък такъв по прогноза не се очаква. Онзи ден нашата Ванеса я издириха през училището, в което тя дава уроци по английски - от радиостанция BBC се обадили на директорката и тя веднага я препоръчала да им даде интервю по телефона в качеството си на очевидец. Като се разчу мълвата и от CNN я търсиха за подобен репортаж. Временно обаче отложиха някои от курсовете, които Неси води в училището за изучаване на чужди езици - така че тя също е потърпевша с ограничение на потенциалните си доходи, които добива от тези нейни уроци.

Това беше всичко в малко по-обществен план - иначе във вътрешно семеен аспект, всичко е нормално и си върви рутинно, по старому. Всеки ден излизаме по разходки, пазаруваме от супермаркета и т.н. Постепенно купувах по някоя и друга резервна част за колата на Ванеса, та я поднових в известна степен: свещите смених, въздушни филтри разни, нови чистачки ѝ сложих за стъклата и т.н. Малко преди да дойдем тя ходи на сервиз, където са сменили само маслото и филтъра - нещо, което не може да стане в домашни условия, отпред на полянката пред блока. Бяха ѝ поискали към 100-200 Евро за подмяната и на останалите части, които аз купих от магазина и ѝ ги смених само срещу едно-две шишета евтино вино, дето се вика. С всичко това завършвам мисълта си към днешна дата, следобеда на 29 Юли, 2026. А пък какво ни чака в оставащите няколко дни и самият аз не съм в състояние да предскажа - за тази цел си има Господ, независимо колко много си приличаме с него...

14.08.2026 – Скъпи дружки мои, както и всички останали случайни читатели, които най-героически и съвсем стоически дружно стигнахте и до тук - предполагам вече сами се досещате, че надолу вече ще следват единствено заключителните ми слова и фрази. Преди няколко дни ние най-после се завърнахме по живо, по здраво у дома, но за да свържа този момент с последните една-две седмици от нашето толкова голямо европейско турне, следващите ми редове ще бъдат изцяло посветени на този кратък период и времеви отрязък. Около нас пожарите постепенно стихнаха и до евакуации така и не се стигна – въпреки, че имахме бойна готовност и за това. Постепенно животът започна да се нормализира, макар и след огромните материални щети и загуби, които бяха нанесени на целокупния френски народ. Ванеса възстанови уроците си по английски, мосю Дилáн продължи усилено да работи в магазина, а ние с Даниела се въртяхме из къщи като два обезумели от скука и безделие паразита на държавна издръжка. В началото беше най-тежко, докато траеха пожарищата, защото пътищата бяха затворени и не можеше свободно да се ходи напред-назад, кой на където му скимне. Имаше редица ограничения, наложени от властите, които трябваше да се спазват в известен смисъл и до някаква разумна степен. Ние нямаше вече къде да обикаляме (след като всичко наоколо беше многократно опръцано…), но когато Ванеса имаше уроци в училището, та ходехме с нея до Arcachon – докато тя бе заета с учениците си, ние пък се разхождахме из града и кръстосвахме плажовете. Времето продължаваше да бъде топло и дори горещо, което предразполагаше към намокряне сегиз-тогиз из все още сравнително хладните води на Атлантика. Едно по едно опасните огнища на пожарите взеха да стихват, въпреки че през този мрачен за стара Европа период, тръгна да гори дори Испания, като от пламъците бяха засегнати и още няколко отделни райони из цялата френска територия. След като огнеборците се справиха отлично със стихията, властите отвориха пътищата и хората започнаха да се връщат по местоживеене - за нещастие обаче, някои завариха само пепел от домовете или от магазините си. Така настъпи и нашето време за стягане на куфарите, поради наближаващия с много бързи крачки обратeн полет към Австралия. Ден-два преди това направихме една прощална вечеринка с родата, хапнахме, пийнахме и се сбогувахме с всички до следващата ни среща. Това беше в понеделник, а ние в сряда тръгнахме. За обяд ходихме на ресторант, заедно с Ванеса и Дилън – после те ни закараха до летището в Бордо и... au revoir ma belle France, mes chéries et mes amis; à bientôt, mes très chers enfants!…

Този път пътуването ни към “червения континент” беше гладко и безпрепятствено. От Бордо кацнахме на огромното и ново летище в Истанбул – след кратка, яваш-яваш променада из лъскавите му до безупречност мраморни сокаци, стигнахме и до ръкава за сингапурския самолет. После същото упражнение се повтори и за последната отсечка до Бризбън. Опасенията, че ако ни проверят багажа и ще ни тръснат огромна глоба или пък ще ни натикат директно у зандана, заради внасянето на свръх, почти контрабандни количества алкохолно-тютюневи продукти (ракии, ментовки, коняци, вино и всякакви цигари на безбожно ниски цени), отделно от няколкото месни консерви и парче вакуумиран колбас, собствено производство на “La Maison de la Viande, Arcachon”, множество кибрити за колекцията ми, миди и рапани от дъното на Атлантическия океан и т.н. и т.н. - да не изброявам сега и пълното съдържание на огромните ни дисаги, че да ви отегчавам…), за щастие се опровергаха поради простата причина, че на влизане в страната и още на митническата контрола нас специално изобщо не ни тършуваха. Това внесе известно облекчение в и без друго достатъчно изнервените ни и страдалчески души, след което и както вече заявих малко по-отгоре, ние се прибрахме по живо и по още по-здраво в къщи. Край на действието, край на сценката – поклон без бис и плюшена завеса; търчете си сега за палтата и бомбетата! И те така те, та до следващия театрален сезон – същите актьори, само че у нови роли...

Август ‘26 (а иначе 34-та, поредна зима) – Gold Coast; AUSTRALIA… 

Писмо No 27 (V-VIII.2026) [#3]

По време на предишния ни няколкодневен престой във френската столица през тъй далечната вече 2014 (ако не ме лъже паметта...), ние нямахме физическата възможност да обходим всичките, но поне маркирахме с посещението си по-важните ѝ забележителности. Спомням си, че тогава също ползвахме услугите на туристическите автобуси “Hop On-Hop Off”, които вървят по няколко различни маршрута, с множество спирки по тях. Човек се качва и слиза където си иска, разхожда се и разглежда района, после пак отива на следващ автобус и така се придвижва от едно място на друго. Тогава ние се качвахме на Айфеловата кула, влизахме в Notre Dame de Paris много преди да я опожарят и съответно реставрират, докато запознанството ни с останалите уникални парижки забележителности се състоя предимно в преминаване с автобуса покрай повечето от тях (като Червената мелница/Moulin Rouge например бе едно такова, както и множество други подобни). Спомням си, че по един от маршрутите минахме досами световно известното кабаре, а пък величествената бяла постройка на Sacré-Cœur някак си се виждаше в далечината, кацнала най-отгоре върху хълма. Ето защо сега едно от основните ни посещения беше насочено именно към района около Монмартър, малките и тихи улички, водещи към върха и разбира се самата катедрала. Не знам колко дълбоко бе това тяхно парижко метро, обаче като слязохме на спирка Abbesses (съгласно съвета на една симпатична френска дама на преклонна възраст, возеща се с нас във вагона...) и като започна едно главозамайващо изкачване нагоре по спираловидното стълбище (вместо да вземем асансьора, както по-умните парижани...), направо се задъхах от умора и ми се зави свят от въртеливото движение по серпантината. На всичкото отгоре на гърбовете си мъкнехме и раниците с лични вещи и оскъден багаж, с които така или иначе пътувахме и които просто нямаше къде да оставим - голямо изтощение се получи, но пък нали по този начин сваляхме излишните килограми, та се взаимно се успокоявахме за допуснатата грешка.

Щом видяхме бялата дневна светлина от улицата и се ориентирахме на къде да тръгваме. Принципно към самата църква отвеждат множество стъпала, но там пътят е скучен и еднообразен - вместо тях предпочетохме малките, кокетни улички на квартала, изпъстрени с всякакви сувенирни магазини, малки скопосни кафененца, низ от улични амбулантни търговци и изкусни майстори на четките, акварела и боите. Може би там единствено художниците са повече от самите туристи - иначе улиците бяха буквално наводнени от всякакъв народ и националности (та дори и българи, каквито срещнахме на опашката, докато чакахме най-чинно и почтено да влезем на поклонение в катедралата). Преминавайки през всички африкански сергии и художнически палитри, най-после стигнахме и до заветната постройка. Първо влязохме в една друга катедрала, малко преди въпросната Sacré-Cœur (в буквален превод “Свещено сърце”, въпреки че аз не намирам логично обяснение на името - вероятно то е свързано по някакъв начин с Библията; за нея вече знам, че още се нарича и “Свещена книга”, но пък виж - на сърцето нещо не можах да му намеря правилното място в цялостната божествена картина).

След няколкоминутно изчакване на дългата опашка, най-после се добрахме и ние до вътрешността на храма. Такова изящество, такава красота, такива уникални творби на икони и скулптури видяхме вътре, че просто онемяхме - едва ли ще намеря подходящи думи, с които да опиша всичките творения на човешкия гений, изваяни най-прецизно до последната гънка на детайла. Храмът е построен в памет на героите от Френско-Пруската война и строителството му е започнало на сравнително по-късен етап, спрямо останалите подобни катедрали, датиращи от векове назад - едва година след избухването на Априлското въстание у нас. И пак ще направя паралел: докато нас ни колят, бесят и опожаряват, докато бедният стопанин едвам изхранва челядта си, натискайки връз ралото от изгрева до залеза на слънцето, европейският човек строи, твори и създава благини и изящества. Нека пак аз да съм неправ, ама да се биеш у косматите гърди колко си велик, а пък отдолу изпод съдраните потури да прозира голия ти задник, нещо не мога да я схвана тая наша “национална гордост”. Таман повдигнали преклонените си чутури и тръгнали по пътя на своето развитие, идва някакъв си башибозук откъм Урал, сбирщина от крепостни селяци и безимотни мужици, курдисват ти се на софрата, задирят булката ти или пък момата, заграбват ти волове, каруца и дори земята, че пък на туй отгоре и комунизъм искат да ти построят в полята. Ма, ай сиктир от тука, ве! - 45 години им търпяхме магариите и простотиите. Появи се втори шанс и уж го грабнахме, ама май и той ще се окаже ялов, така както ми намирисват нещата... Думата ми беше тук за пътя, по който вървят напред нормалните човеци и онези другите, които само газят кал, рият сняг и смучат водка, за да претъпят и без друго затъпелите си человечески усещания. Но, за да не политизирам излишно разказа си, сега продължавам по френската тема - изводите ги оставям за самите вас, като мои скъпи читатели и верни последователи...

След обстойната ни и разточителна променада из Монмартър и района в околовръст, започнахме да се спускаме обратно към подножието на хълма. Този път заподскачахме по стотиците стъпала надолу (е, всъщност само 222 на брой, съгласно любопитните факти, свързани с един или друг туристически обект) и когато стъпихме на равното, на мен вече зверски ми се пикаеше като на музикант в чуждо село. По някаква щастлива случайност, точно до станцията на лифта за към върха имаше обществен кенеф, с автоматични врати по последния вик на техниката. Ако не знаеш как да си отвориш, че да влезеш, можеш съвсем спокойно да се насереш пред вратата; ако случайно пък налучкаш начина и си влязъл вътре, но не успееш да излезеш обратно отвън, направо оставаш да спиш вътре на топло и на завет. Та, такива ми ти работи с френските отходни възли - по-точно специално с парижките, защото иначе по другите места е сякаш малко по-цивилизовано и обществените тоалетни са значително по-начесто...

От един дюкян си купихме малко напитки за вечерта, след което се отправихме обратно към метростанцията. Трябваше да се придвижим само до някъде с едната линия на метрото, след което да сменим влака с друг нарочен, който да ни отведе до летище Орли. И ако билетчетата за нормалния обществен транспорт бяха само по €2.55, то по летищната “тангента” ни обрулиха с по €11 на глава от населението (в едната посока, амчи). Ние обаче нямахме друг избор, освен да си платим и да се настаняваме час по-скоро в хотела, защото и времето доста напредна, докато се размотавахме из парижките потайности.

Метрото ни изсипа на летище Orly, след като на следващия ден точно от там трябваше да излетим за София - естествено, с нискобюджетна и мизерна авиокомпания, но пък за сметка на това с доста евтини самолетни билети. Именно в това се състоеше и причината, заради която резервацията ни беше в Novotel Orly, вместо някъде в града или пък на международното им летище, Charles de Gaulle. От въпросното летище тръгват безплатни автобуси, които обикновено разкарват пътниците по съответните хотели на територията - качихме се на един такъв и много скоро пристигнахме. Оказа се обаче, че такива “Новотели” имало таман два на брой и точно нашият изобщо не беше там, където ни изсипа автобуса. Така ние пак се върнахме на летището, та взехме друг номер, който вече ни закара на правилното място - до това време на приключващия ден аз вече пикаех гас, бях побеснял и полудял, гледах на кръв и ми идеше да омета пода с Емануил Макронов, барабар с баба му Бригитка. След настаняването ни, изкъпването в банята и първите живителни глътки скоч, преврялата ми кръв започна бавно да се уталожва, чакрите ми се върнаха и наместиха по местата си, а всички телесни клетки влязоха отново в обичайния си ритъм и синхрон.

На следващата сутрин имахме среща с младежкия състав, отново на гарата в Монпарнас - вместо да се клатим пак до там с метрото, Ванеса ни беше извикала едно такси (Uber), което на цена дойде малко по-евтино от сумарните ни билети за самото метро. Ние пристигнахме малко по-рано и съботната утрин ме посрещна с един чуден пазар на открито, разположен под дърветата по протежение на случайна алея в градския локален парк. Докато изчаквахме веселата компания, ние с Дани направихме няколко тегела покрай щандовете с най-различни стоки: млечни продукти, всякакви месни деликатеси, тараби с купища прясна селскостопанска продукция на местни производители и т.н. Е, и ценичките си ги биваше като за бутикови стоки, но на хората това не им правеше впечатление - купуват и грабят поголовно, сякаш иде края на света. Не след дълго се намерихме и с рокаджиите, та всички заедно ходихме да пият кафета и да се възстановяват след среднощния им диско маратон. От там насетне се разделихме по семейства: Дилън отиде да види свой приятел във Версай, Илона си замина с влака обратно за вкъщи, а пък Ванеса остана с нас да ни развежда из града. Те двамата с Дилън ни бяха направили подарък за рождените дни - посещение на Версайския дворец и градините около него. Така че нашата крайна цел беше придвижването ни в тази посока, но преди това направихме една друга разходка покрай р. Сена и Notre-Dame de Paris. Денят беше слънчев и приятен - само за безцелно шляене по улици и по площади. Качихме се за пореден път на метрото от станцията му в Монпарнас и слязохме в близост до катедралата. Не знам поради какви причини и обстоятелства, но него ден входът за храма беше напълно безплатен. След като ни дойде реда през дългата върволица от народ, влязохме и ние да разгледаме изяществото и на тази катедрала. Независимо, че ремонтните и възстановителни дейности след фаталния пожар през 2019 продължават и до ден днешен, храмът е отворен за посетители и поклонници. Голяма част от дървения купол на тавана е изгорял, но хората с всички сили и средства се опитват да го върнат в първоначалния му вид. Нанесени са били и някои вътрешни повреди по структурната част, има унищожени ценни икони, стенописи и т.н. Пожарът е продължил 15 часа, докато бъде овладян и потушен, но истинските причини за възникването му не се знаят или поне не се казват на всеослушание. Официалните версии са, че е бил предизвикан от незагасена цигара или от късо съединение в електрическата мрежа, но това са стандартни предположения за подобни случаи. Според мен, палежът е бил умишлен, предизвикан от тъмни сили, в пълен противовес с християнските ни и човешки разбирания за нормалност. Веднага след пожара катедралата бива затворена за всякакъв достъп, а президентът на Франция обявява 5-годишен срок за възстановяването на повредите. За първи път от 1803 насам, през тази година не се е провела традиционната Коледна служба по случай Рождество Христово. До края на 2021 са били събрани над 840 милиона Евро чрез всякакъв вид помощи, волни пожертвувания и други форми на обществени и лични дарителски мероприятия. След 3-годишна непрекъсната работа, катедралата отново е била отворена през Декември 2024. Както вече казах, работните операции продължават с най-усилени темпове, независимо че площадът пред катедралата е почернял от народ, а посетителите се редят буквално с часове на дълги опашки за влизане вътре. Ние извадихме невероятен късмет, че се намирахме в непосредствена близост до един от подстъпите към входа на храма - когато пазвантите го отвориха току пред нас, ние просто нахълтахме вътре почти с първия талаз от добитък, докато останалите от опашката още не се бяха усетили на къде точно да търчат. Излишно е да подчертавам величието, уникалността и грандиозността на тази катедрала - както по външните фасади на сградата, така и по вътрешното оформление на олтара, иконостасите, стотиците, ако не и хиляди икони и статуи, изобразяващи и олицетворяващи отделни Библейски епизоди. Феноменално! Трогателно и величествено...

След посещението ни в Парижката Света Богородица, под каквото преводно наименование също е известен този храм Господен, отидохме на разходка по алеята край реката. Точно там La Seine се разделя на два ръкава, образувайки по този начин и два отделни, малки острова. Именно на по-големия от тях, Île de la Cité се намира и катедралния храм, за който ви разправях до напред, а пък малкият не ми е така познат - изобщо даже. Тротоарите около катедралата буквално са наводнени със сергии на всевъзможни търговци, които продават всичко: от кич и сувенири, през всякакви книги, та до картини от Лувъра едва ли не. Ние направихме една неангажираща разходка покрай тях, но без определена търговска цел. На края се спуснахме обратно под земята, за да се качим на влака за Versailles (Версай, по нашенски).

Както споменах някъде по-отгоре, Ванеса и Дилън предварително ни бяха купили входни билети за посещение на Кралския дворец - много мил, общ подарък по случай рождените ни дни, независимо че те минаха, докато ние още обхождахме португалските вилаети и сокаци в началото на Юни. Влакът до Версай стига за около 45 минути, но с търсенето на точната му линия, изчакването да пристигне на перона, качване и слизане, закръглихме часът, че го и подминахме даже. Времето ни за влизане в двореца беше точно определено с групата останали посетители за 16:00. През това място дневно преминават между 25 и 30 хиляди души, поради което се изисква строг контрол и най-стриктна организация от страна на обслужващия персонал. На входа проверяват дамски чанти, раници и денкове - на същата щателна проверка бяхме подложени и при влизането ни в Notre Dame de Paris. Това са съвсем нормални процедури в името на сигурността, против потенциални посегателства, атентати и други подобни пакости, причинени от зли сили, дълбоко заседнали и трайно програмирани у долнопробното човешко същество.

В уречения час вече бяхме на опашката пред Le Château de Versailles, каквото е и официалното название на двореца (или “палата”, ако това е по-правилната му преводна форма). Фактически Версай се явява нещо като предградие на Париж, но има отделен статут на самостоятелен град, със своите 80-90 хиляди жители (навремето и Габрово беше толкова голямо, само дето там нямахме дворци, ами колиби по горите - нашият “Версай” беше Тиквенбург, както се майтапехме със Севлиево, отстоящо на същото разстояние, подобно на френския му аналог). За мен напълно неясно поради какви причини, но въпросното селище се заформя като такова, предназначено изключително само за кралските особи на Франция още в края на 16 век и съществува като такова до 14/07/1789, когато побеждава La Révolution française, пада Бастилията и последват главоломни исторически събития, за които аз само съм чувал отделни, откъслечни факти. Другарката ми Ненчева по история в началното училище така и не успя да ме запали по нейния тъп предмет, който аз ненавиждах барабар с нея самата; sorry - затуй сега моите познания по темата остават малко опестени (но пък за щастие се развих в други, по-широкомащабни посоки)...

Мисълта ми беше, че през въпросният палат или дворец са минали няколко поколения от най-висшите кралски династии с начало Луи 14, та чак до Луи 16, когото вече бунтовниците изгонват и завземат Версай. И понеже в исторически план аз няма да бъда никому особено полезен в развиване на темата за Великата Френска революция, по-скоро в следващите редове пред всички вас ще изложа своите лични впечатления от видяното - както вън, около двореца, така и отвътре. Когато човек не знае нещо, той обикновено премълчава тактично, за да не му проличи простотията и невежеството - това вече си го признах, непознавайки съвсем издъно френската история. Обаче когато същият човек бъде изправен пред красотата и величието на даден обект, той остава безмълвен в знак на дълбок респект и вълнение от видяното. Точно такъв беше и моя случай, обхождайки бавно отделните зали, стаи и коридори на Версайския дворец. Такъв покъртителен разкош, такъв изтънчен лукс лъхаше буквално от всяка една съвършена картина, изящна статуя, мраморни подове или колони, при вида от който на човек направо му спира дъха. Сякаш преминаването през отделните зали беше като някаква чудна и неземна приказка от 1001 нощ, а всяка следваща беше по-красива и вълнуваща от предшестващата. За всичко това може да се говори и разказва не до първи, ами и до втори, че и трети петли даже. Опасявам се обаче, че думите ми ще звучат постно, сиво и глухо, в сравнение с реалната обстановка, на която станахме свидетели. Признавам си, че до сега очите ми не бяха виждали подобна красота и великолепност. Дори и всичкия си запас от суперлативи да използвам в своето описание, аз пак няма да мога достатъчно истински да предам уникалността на шедьоврите, които видяхме в двореца. Бих насърчил всеки един да отиде и сам за себе си да види, пък после нека да им викаме, че те били от “лошите”, а пък видите ли ний сме от “добрите”, вкопчили се за пореден (и навярно последен…) път у вмирисания ботуш на Кремъл, като удавник за сламка. Толкоз!...

След най-обстойния обход на Кралския палат във Версай и стотиците на брой изщракани снимки и кратки видео материали, тръгнахме по обратния път към гарата и от там към хотела. Междувременно се срещнахме и с Дилън, взехме четиримата едно такси, което привечер ни откара до временния пристан за поредно пренощуване преди заветния ни полет на другия ден към нашата мила, родна страна...

Точно на 14 Юни, 2026 и точно в 06:00 сутринта, самолетът за София излетя с всички нас на борда от парижкото летище Орли, за да кацнем около три часа по-късно и на българската територия. Пътувахме спокойно, без сътресения - единствено с по една малка раничка на гърба, под формата на най-оскъдни лични вещи и минимален багаж. Това беше и едно от условията на нискотарифните въздушни превозвачи - да не би случайно да им претоварим шибаните аероплани с излишните си тегла и килограми. Планът беше да изкараме около седмица с децата, развеждайки ги възможно максимално из България, а след тяхното отпътуване обратно към Франция, ние вече с Даниелчето да обходим едва шепката наши роднини и малкото останали верни приятели - тъжно...

Съгласно предварителните резервации, от летището наехме кола, с която вече се придвижвахме навред по пътищата на Родината (по надупчените като лунен пейзаж сокаци, всъщност трябваше да кажа, но се въздържам от неудобство, макар да съм им гневен...). От фирмата ни дадоха един Hyundai i20, попълнихме и подписахме договорните и приемо-предавателни протоколи и миг след това с впуснахме сред останалата глутница от видиотени, безумни лумпени на пътя. Първата ни спирка беше на паркинга пред бившия Царски дворец, който отдавна е превърнат в Национална художествена галерия и Музей на изкуството. Какво нещо, мама ми стара да си европеец и държавата ти да се намира в Европа, а не подвластна на ватническа Русия! - съгласно европейските правила и закони, всички обществени паркинги в неделни и почивни дни са напълно безплатни за гражданите (е, и за селяните, разумява се...), от която привилегия се възползвахме и ние самите. Намерих една свободна дупка и веднага си напъхах возилото вътре, преди някой черен джип със затъмнени стъкла да ме е изпреварил в неравната битка за паркоместа в столицата. От там започна един предълъг опознавателен маршрут, с който целях да запозная Ванеса и Дилън (особено него, защото той за първи път посещаваше България) с по-важните и колосални забележителности на София. Изпървом вкарах всички долу на поклонение в подземната църква “Света Петка”, където аз съм дал строг оброк приживе пред майчицата ми свята да влизам винаги, колчем се намирам из района – това е едно страшно зареждащо място, източник на невероятно силна духовна енергия. От там, покрай катедрален храм “Света Неделя” (за нелепата съдба на който също разказах най-подробно на французина, да знае на какво са способни комунистическите изверги...), ето ни отсреща в заветната мечта на Ванеса - да яде в ресторанта за бързо хранене от веригата на “Happy”; а пък то тъкмо беше станало и обяд, та всички бяхме гладни като вълци. Аз имах намерения да продължа сам нагоре по бул. “Ал. Стамболийски”, че да намеря някоя баничарница, обаче се поддадох на влиянието и настояването откъм страната на младежите, та останах да им ям фъшкиите в шибаната закусвалня. Те разбира се, се превъзнасяха пред всяка лъскава картинка от менюто на предлаганите блюда, но аз изпих само две ледени бири в знак на протест срещу нездравословното хранене; все пак, порция кебапчета, свалени директно от скарата или купа зрял боб, украсен с дебела наденица или двойка кюфтета за мен беше много по-превъзходната и питателна храна, отколкото разните му там измишльотини на “Happy”-то, от рода на пилешките хапчици, кашкавалени огризки и тем подобни кулинарни изгъзици.

След като се налудувахме в тоя ресторант и навъртяхме сметка, колкото за една нощувка в тризвезден хотел, пешеходната ни променада продължи по търговската улица “Витоша”, с многобройните скъпи и прескъпи бутикови дюкяни от двете страни на тротоара. Разбира се цените на стоките им изобщо не стреснаха нашите млади французи, защото те там са свикнали на още по-високи тарифи и софийските им еквиваленти дори им се сториха малко занижени - ебаси френския стандарт, копеле! Не нам тия, обаче...

Малко преди НДК клекнахме в едно кафене на тротоара, за де се лигавят моите спътници с поредното си за деня кафе; аз пак лочих бира, като по-калорична и вдъхваща сили. Разказах на младежите и историята за Националния ни дворец на културата, как бе построен с денонощната работа на трудоваците, как комунягите събираха пари от всички трудещи се под формата на задължителни отчисления, пощенски марки и процентни удръжки от и без друго мизерните ни, направо смешни месечни заплатки. Подобен беше разказът ми и за кенефа на вр. Бузлуджа, който също бе строен с наши, уж волни пожертвувания и финансови помощи, отнети ни под всевъзможна форма и размер. След НДК-то, завихме надолу и по кривите улички стигнахме до площада пред Народния театър “Иван Вазов”. Няколкото часа бяха достатъчни за френското момче да разбере, че всъщност София е една напълно европейска столица и че България определено се намира в Европейския Съюз (все още и за сега...). На по-късен етап обаче му показах и съвсем други покъртителни картини от кв. Люлин, например; циганските катуни в околовръст и разни други подобни “изненади”; но, всичко по реда си...

След изморителната ни разходка по нажежените тротоарни плочи в горещия неделен следобед, натоварихме се обратно на колата и се понесохме към хотела. Последният се намираше в непосредствена близост на ул. “Дунав”, където също за наш късмет успяхме да паркираме успешно под едни липи. Баш по това следобедно време, явно все още “столичаните” не се бяха изпоприбрали от родните си места, та с малко повечко маневри тук-таме се понамирваше някоя и друга свободна пролука по протежение на тясната, еднопосочна улица. Е, мястото беше само през две преки от входа на сградата, но ние бяхме доволни, че барем намерихме паркинг на возилото за самотния му, безнадзорен престой през нощта - ние на следващия ден и без друго трябваше да напуснем хотела сравнително рано, в преследване на следващите си екскурзиантски цели.

Вечерта ние с мама Дана си спретнахме един окуражителен купон за добре дошли в Татковината, със сливова ракия от Централни хали (в последно време брутално унищожени, обезобразени до неузнаваемост и превърнати в евтин бутик за изкуствени шунки и салами от веригата на Кауфланд; легендарните и емблематични, столични Хали! - каква нелепа, незавидна съдба, станали поредната жертва на набедени “капиталистчета”, в чиито жили блика навеки отровната комуняшка кръвчица на дедите и отците им); плюс юнашка салата от някакви съвсем нелоши домати с много лук отгоре. В същото време малките пройдохи от там насетне хукнаха по молове и магазини, за да си доразглеждат столичния град под формата на търговия с цел лична изгода и обогатяване на гардероба... Горките ми малки и наивни глупачета: на тях всичко им харесва, просто защото е някак си малко по-различно от Франция и значително по-евтино от там; е, поне за сега, да речем...

Докато ние с Дани се наслаждавахме на бездетното си спокойствие, попивайки с благоговеене всяка малка глътчица от светената водица на винпром Троян и преживяйки като презобена телна кравка всяко късче български домат (съгласно рекламата: но доколко тя е вярна с действителността, това може само да се гадае). В случая по-важно е вкусовото им възприятие, а щом като последното е добро и приятно за джигера, доматите ако ще и от Занзибар да идват, след като са вкусни (и основно - ЕВТИНИ!...), значи са добри. Аз по въпроса, специално за доматите (бидейки турски, македонски или пък оригинални, естествено някъде от Самоводене, Първомай, Садово и вилаетите в околовръст), към края на балканската ни сага ще направя отделно писмено изявление - но понеже въпросната вечер беше, така да се нарече първата ни “среща” с вкуса на българщината, та сега точно няма да разисквам и разводнявам разказа си с излишна тематичност и звук, кънтящ в селскостопанската тоналност...

Както можеше да се предположи, младежите (пребити като псета след около 4-часовото си обикаляне и препускане на дюкяните - и особено френското и нежно, кандидат-зетче Дилън, който в дадения момент буквално ми измиля, след като го видях да влиза с раницата на нашата принцеса, която пък от своя страна грабила и купувала в неусвест де каквото ѝ видят очите...), си дойдоха прегладнели, та чак червата им свиреха Дворжак, Хендел и Шостакович в канон на една струна - зер, баничарниците привечер затварят, обаче бутиците по моловете бачкат и търсят точно таквиз шарани, като нашите. Както и да е - часът е вече близо 22:00 - слънцето тъкмо се е скрило зад баирите на Витоша, а ние тепърва имаме да вечеряме съвместно (лошо няма - троянската е преполовена, от доматите са останали едва само семките, удавени у соковете им и въобще: претенциите отдавна са изчезнали, от сорта на “Аз туй не го обичам”, “Аз таквоз не ям”, “Туй ми’й много мазно”, “Другото пък много е солено”; от това се дебелее, докато от онова се получавал диабет. Както им бяха огладнели задниците, изтопиха чорбата на салатата, после избодоха и последните ми доматчета, на края мама Дана пържи и пържоли в тигана, та с тях вече си затиснаха глада, за да устискат до сабелешните баници, каквито им бях обещал още от преди да тръгнем... Диети ли, физкултурни салони и фитнес зали ли? - ела бако, аз да ти покажа как се яде в Родината и как се цени и оценява всяка малка хапчица залък, всяка бозица, мекиче или пък айрянче...

Както и да е - вечеринката ни мина бързо в споделяне на предварителни впечатления, във взаимни спорове и дружелюбни, конструктивни пререкания (разумява се, между млади и стари...), естествено без постигане на никакъв консенсус (нито у млади, най-малко пък у стари…) по множеството повдигнати най-различни, разнородни и разнообразни теми: като почнеш от политикономията, минеш през политиката и икономическото състояние на страната за момента, та стигнеш чак до най-древните векове, когато тези обществени фактори изобщо, ама въобще изобщо не са били някакви съществени “фактори” за князе, царе и техните най-ревностни поданици. Отново и за кой ли път, спим бързо, вдишваме дълбоко витошко-софийския чист въздух и на другия ден бързаме да освободим паркомястото миг преди 09:00, когато пък придворният и добре (под)платен лакей на Столична община минава с кочана с глобите да таксува разни такива “наглеци” като нас (особено и пък таквиз диви “селяни” от провинцията, единствено в мое лице...), дръзнали да си спрат таралясниците баш връз нихната общинска земля - га че ли им е бащиния, тъй да се нарече по обикновеному. Изнесохме дисагите набързо от хотела и буквално минутки след злокобния час, ето ни отново на път...

Принципно, понеже планът ни беше да се върнем отново в София, преди отпътуването на децата обратно за Франция, специално на този етап не сме губили повече време с излишен и по-разточителен престой в столичния град. За единия дълъг, летен следобед, ние с Даниела успяхме да покажем на “чужденците” едва само някои от по-главните софийски забележителности, намиращи се предимно по центъра на града, което пък им беше и напълно достатъчно да добият бегла представа за мястото и чрез нашите разкази на “очевидци” всеки един от тях затвърди известно мнение и впечатление за “сърцето” на България. Разбира се, ако ги бях завел в кварталите Бояна или Манастирски ливади, децата щяха да си извадят едни малко по-погрешни впечатления за района – същото би било, ако ги бях прекарал и през “Факултето” или ж.к. “Люлин” и “Надежда”. Въобще, в днешно време палитрата на столицата е многоцветна, разнообразна и доста трудно би била представена в някакви по-строги и категорични форми пред някой случаен чужденец; едни очи виждат едно и гледат предимно хубавото; други пък - точно наопаки. Специално моята задача в случая беше да не скривам и подминавам лошото, но да не изтъквам и да не афиширам в същото време пък предимно доброто и красивото. Смятам, че само така един външен човек може да изгради някакво по-реално мнение за всичко онова, което е видял със собствените си зъркели и е възприел нещата сам за себе си - другото е погрешно налагане на субективно виждане...

От София, следващата ни географска точка беше Рилския манастир - една от най-значимите български светини, не само като място за душевно пречистване и изповед, а и като уникалност по своята архитектура и разположение в топлите прегръдки на Рила планина. Това е манастирска обител, пред която всеки от нас свежда мълчаливо глава, минава в режим на измоление, чувствайки се малък и нищожен (просто, защото е...). Нямахме достатъчно време да заведем младежите и до гроба на Св. Иван Рилски, тъй като времето ни беше опестено до краен предел. Вечерта трябваше да сме акостирали в старославно и старозаветно Габрово, а от мястото където се намирахме щяхме да пътуваме цял ден. След разглеждане на храма и свързаните с това богомолски ритуали, излязохме в задната част на манастира, където се натъпкахме с боза и горещи мекици. Това беше отличен атестат за гастрономическите познания и способности на нашето френско момче, което много ги хареса. Е, на бозата малко ѝ се мръщи и не рачи да повтори, след като я опита, но пък вместо нея наблегна на айрана, който видимо доста му се понрави. Цяло щастие беше, че към деня и малко ранния му час, все още не бяха нахлули автобусите с нашествието от екскурзиантски групи, които обикновено наводняват с присъствието си целия район. Паркингът пред манастирските двери беше почти празен, нямаше даже и обичайната опашка на павилиона за мекици и хляб. Малко преди да си тръгнем обаче и върволиците от автоколони започнаха да се точат - добре, че успяхме да се измъкнем от там сравнително навреме.

Пътуването наобратно беше по същия път, през София и околовръстното ѝ шосе. Спирахме на едно място след Витиня за зареждане с бензин и кафета, но общо взето не сме се размотавали излишно по родните шосета. Докато стигнем с. Български извор, червата ни вече бяха почнали да куркат на глад. А пък там ние си имаме един специален обект, “При Миро”, който с най-голяма почит и уважение посещаваме всеки път, когато минаваме покрай него. Този човек прави невероятна скара, с традиционните български съставки: наденички, кебапчета, кюфтета и всичко останало. Там направихме нещо като късен обяд или подкрепителна следобедна закуска, за да си пазим силите и възможностите за някоя габровска кръчма (или поне такива бяха мераците на всички ни, включително и моите, макар отдавна вече да носех личните си разочарования от тях). На връщане се отбихме и през Троянския манастир - освен поклонническата ни мисия, от един тамошен човек ние редовно купуваме обилни количества сливова ракия, част от която усвояваме още на местна почва, а остатъците ѝ пренасяме контрабандно към Австралия. Бай ви Чанко малко е позавишил тарифата, но пък с известни пазарлъци и взаимни отстъпки успяхме да се договорим в рамките на разумните цени - нека славното му име на изключително добронамерен и трудолюбив човек, ведно с качествените му продукти обикалят света надлъж и нашир; аз тук му правя нарочна реклама, ако някой се чуди защо го пиша всичко това. В неговия дюкян, освен първокачествената ракия, могат да се намерят лакомства от рода на сладка и конфитюри, сушени гъби и всякакви други артикули, собствено производство с натурални материали - от градината, от гората, от полето и т.н.

След като мисията ни завърши успешно, спуснахме се през криволичещите пътчета на троянските и севлиевските села, при което пътуването за деня приключи с настаняването ни в един луксозен апартамент на бившия хотел Балкан. Явно навремето стаите са били разпродадени, особено в новата му част и хората са съумели да преработят съществуващата стандартна архитектура, превръщайки я в нещо значително по-модерно и функционално. Към пристигането ни, денят все още се намираше в светлата си част и привечер излязохме на кратка разходка с единствената цел: вечеря. Обиколихме заведенията в центъра - тук не ни харесвала обстановката, там пък нямало достатъчно хора; на едно място били намръщени сервитьорките, на друго пък изобщо не ни обръщали внимание. Аз само тихичко следвах групата и още по-тихичко си препсуввах на акъла, но се носех по течението и подире им безмълвно, безапелационно и с дълбока мъка в сърцето и душата си. Не ми беше ни до ресторанти, нито до кръчми и всякакви веселби - час по-скоро исках да видя мама и татя, макар и само снимките от паметните им надгробни плочи...

Докато блуждаехме из обезлюдения, почти призрачен град (лято, 19:30-20:00... сякаш всички бяха на море...), забелязах че една от емблематичните кръчми на Габрово (небезизвестната крепост на местни пияници, културтрегери и каруцари с прозвището “Рачо Ковача”) е превърната в китайски ресторант; и то не ресторант по смисъла на тази дума, ами само заведение за приготовление на китайски буламачи за вкъщи. И това ако не е падение, бако! - не знам какво друго може да бъде... В крайна сметка, за пореден път се върнахме в Страноприемницата, при намръщената сервитьорка. Както можеше да се очаква, разочарованията не закъсняха - в дроб-сърмата на Даниелчето преобладаваше ориза и нямаше почти никакви месни елементи; мешаната скара на младежите беше оскъдна като количество, с малко съмнително качество, но пък иначе като цена бе съпоставима с някой ресторант от веригата и със звездите на Мишелин. Само моето сиренце по шопски беше горе-долу сносно, понеже се прави на момента. Абе, тъжна работа - мила, родна картинка, ама нали не съм от тия дет’ само негодуват и плюят по нашенското, та затуй си и мълча без да изказвам някакво по-конструктивно мнение.

На следващия ден имахме малко служебна дейност из града, но първата ни работа, специално на нас двамата с Ванеса, беше да отидем рано-рано до гробищата - хем тя да запали по свещичка на баба Веска и дядо Ненчо, хем пък и аз да нагледам и преценя положението с бурените и израстъците, превземайки изоставените гробове след зимата и пролетта. Изглеждаше обаче, че някой беше минал преди мен и поокършил големите плевели - добри хора, за които паметта на родителите ми бе все още свята, а споменът за тях вечно жив и незаличим. Ние с Даниела така или иначе щяхме да ходим да разчистим клони и листа, но чак на второто ни идване до Габрово - вече сами, след като изпратим Дилън и Ванеса обратно за Франция. Както и да е - сложихме по някое цветенце, запалихме по свещица с Неси и се върнахме в града за срещата ни с останалите. Преди да продължим с неотложните си ангажименти, които бяха набелязани за извършване през деня, отидохме да ядем баници - е, това е може би единственото (или част от много малкото останало...) положително нещо на моето родно Габрово, сякаш замръзнало непроменено и неопорочено; и то вероятно, защото обектът на нашето внимание се казва “Софийска баница”, а не някаква друга, приготвена само от сухи кори и тук-таме разхвърляна измежду тях по щипка извара - едва колкото за бегъл цвят и частичен аромат. Следобеда заведохме младите до Етъра и Соколския манастир, а на връщане минахме и през Трявна. Красотите на Татковината навред изпъкват и си проличават - само дето не успях да обясня на зетя, аджеба поради какви причини никой в тая наша скапана държава не се усмихва и стои начумерен, сякаш са му изяли десерта в детската градина. На мен ми беше трудно да му дам задоволителен и разбираем отговор на въпроса, а пък той хептен не можеше да проумее как такъв, уж в миналото славен и горд народ, каквито сме всички ние, напоследък изобщо не сме щастливи и доволни със съществуването си. Може би именно, защото съществуваме единствено, за да оцеляваме; върви му обяснявай на щастливия французин разликата между “life/vie” и “жизнь”...

След приключването със стопанските, търговските и служебните си ангажименти в града, в ранния следобед се отправихме към Етнографския музей на Етъра. Нашето френско момче и тук беше дълбоко и най-искрено изненадано от видяното, в добрия смисъл на думата. Проблемът, който тутакси го загложди беше: след като всичко това е било началото на един индустриален град, на една цяла манифактура, а впоследствие окрупнено под формата на фабрики и цехове за всякакво производство, защо аджеба България (и в частност разбира се самото Габрово, независимо колко старославно и старозаветно да ни е то...) не мери аршин по индустриализация с една Германия например, Франция, та дори Америка или Канада, ами се влачи с последните утайки на света, чака някой да ѝ подхвърли някое подаяние или пък всички стоят и само мрънкат, без да си мръднат и пръста в името на собствения си прогрес. Как обаче трябваше да му обясня, че след кървавия девети ден на септември 1944, всичко създадено от нашите праотци и деди бе изтръгнато с жестокост и репресии от ръцете им, земята и благата национализирани, а самите те изтребени и захвърлени по затворите или пък интернирани от собствените си родни места?! Така ние още сърбаме отровната попара, която ни надробиха едни прости, неуки и ограничени, видиотени от некадърност, мързел и съответната немотия, неграмотни получовеци, чиито отроци, наследници и протежета стоят начело на държавата до самият миг на списването на настоящите ми редове. Премълчах някои срамни факти, преглътнах още някой и друг исторически момент, бавно преминавайки покрай всеки един отделен дюкян - макар и в днешни времена само под формата на музейни експонати, с помощта им и благодарение трудолюбивите ръце на находчивите занаятчии, последните са изхранвали цели многодетни семейства, издържали са деца в обучението им по чужбина, вдигали са пищни сватби, трупали са капитали и са надграждали създаденото от миналите поколения за следващите поколения напред. Парадоксите са трудни за асимилиране от нормалния човек - нямаше как да оправдая фактите, които определено не бяха в наша полза…

След разходката из Етъра, качихме се и до Соколския манастир - също едно свято и емблематично място за нашия край. От там поехме към Трявна - старите възрожденски къщи бяха в основата на впечатленията, които натрупахме от всички наши посещения. Е, ние тях си ги познаваме достатъчно добре, но специално Дилън беше много приятно изненадан от старателно възстановения им вид. Привечер купихме малко готови кюфтета и кебапчета, домати от пазара и всички останали атрибути, че като му заседнахме в апартамента на моабет и разбор на видяното през деня - направо щяхме да осъмнем в сладки приказки и весели раздумки. Не знам дали изобщо да го правя, не знам дали и точно тука му е мястото, не знаейки дори и защо въобще го споменавам, но като изписах въпросните тъй любими на всички ни хранителни артикули, та сякаш писалката сама почна да дращи по листа. Докато през всичките тези години ние сме се наслаждавали на въпросната превъзходна скара на покойния вече Енчо (няма нормален габровец, който да не знае кой е и къде се намира…), този път разочарованието (поредното…) не закъсня и в тази посока. Нито кебапчетата, да не говорим пък за кюфтетата от въпросната “верига” бяха онова, което ние познавахме като вкус и качество. Не ми се искаше да правя някаква антиреклама или да изглеждам отстрани като някой дрът мърморко, обаче от скарата на “При Енчо” е останал единствено митът за нея и сладкия ѝ спомен – хайде, зачеркнахме още едно заведение и го прибавихме към черния списък. Съжалявам, обаче аз имам много сериозна база за сравнение и ако всяко следващо е по-лошо от предшестващото, то за мен това не е прогрес, ами напротив; жалко за провала…

Следващият ден беше определен за пътуване към морето. Първата ни спирка беше в подножието на Паметника на Свободата. Нас с Даниела ни смързя малко да катерим баш на ранина стъпалата, обаче Ванеса и Дилън с подчертан ентусиазъм и младежки жар се втурнаха нагоре като диви кози по отвесни скали. Ние даже слязохме с колата малко по-надолу да ги чакаме до едни оръдия, а те направиха пълен кръг и се върнаха при нас по пътеката. Много ми се искаше да ги заведа и на Орлово гнездо, обаче нямахме достатъчно време за разширение на маршрута. По същите причини не минахме и през Бузлуджа, че да им покажа и гениалната постройка с форма на кенеф - един от срамните символи, напомнящ черното минало на комунистическото господство над нашия народ и Родина. За сметка на това пък спряхме да разгледаме храм-паметника в Шипка - аз си го знам като село, обаче справката показа, че било станало град; нямам представа кога, как и особено пък защо. Вероятно са му дали тези привилегии във връзка с честванията по случай годишнина от боевете по време на Руско-Турската война. Самият храм също е изграден в памет на загиналите руски воини и български опълченци - поначало там са се водили едни от най-кръвопролитните битки, преди да бъде атакуван нагоре Шипченския проход, а турците бъдат успешно отблъснати от славните наши опълченци току под Орлово гнездо.

Историята за момента беше само едната страна на медала - опакото му обаче имаше съвсем друга окраска: до това време на сутринта, моите пасажери вече бяха побеснели от глад и само им се привиждаха пред очите, де казанлъшки понички, де някоя мазна баница от циганките на пазара или пък някоя бяла и сочна мекица, като виме на крава (да не давам сега и другите си сравнения). Сума време обикалях центъра с колата, че да им търся подходяща баничарница. На края спряхме на един паркинг и се втурнахме да се редим за закуски. От там насетне пътуването ни вече беше гладко и безпрепятствено. Докато се доберем обаче до прословутата магистрала “Тракия”, по която искахме да минем, трябваше да отидем чак до Нова Загора. Старото подбалканско шосе не вършеше работа в конкретния случай, защото крайната ни точка за деня беше Созопол, а не на север от Бургас, където малко след Айтос обикновено удряме напряко през селата около Каблешково и така отиваме към Несебър и Слънчев бряг, без да се тъпчем из навалицата на големия черноморски град. След като се влачихме сума време, докато ударим нагърчения като мях на акордеон асфалт на магистралата, най-после и ние полетяхме по дупките заедно с останалите идиоти на пътя. Малко преди края, пътят като ни изплю през едни обходни коптори през с. Камено и Меден рудник, та направо станах пишман защо им се вързах на тия подвеждащи табели, които умишлено отклоняват трафика извън Бургас, прекарвайки го по сокаците, за които вече споменах. И хем аз това си го знаех от предишни подобни пътувания в тази част на Родината, ама нá - забравил бях и се подлъгах по първата възможна табела за Созопол. А пък там пътищата са едни лунни пейзажи и минни полета - излишно е да ги описвам и да използвам цветущия си уличен речник, за да изразя своя искрен “възторг” от тях.

Някъде около средата на следобеда пристигнахме окончателно в Созопол - настанихме се набързо в курортния комплекс, за който вече имахме предварителна резервация, хвърлихме торбите и веднага излязохме за поредния си опознавателен обход на града. Паркирахме колата долу на пристанището и от там поехме пеша по отделните интересни места за посещение - най-вече с цел да покажем на Дилън колкото се може повече от прекрасните прелести на Татковината и по-специално на Черноморието. На него всичко, което вижда му е ново и съвсем непознато - независимо, че е обикалял доста по Европа и света, но пък виж - баш в България въобще не му беше стъпвал кракът. Минахме на поредното си поклонение пред мощите на Свети Йоан Кръстител, намиращи се в църквата “Св. Св. Кирил и Методий. От там забихме към стария град, покрай морето, после на плажа и въобще за няколкото часа до вечерта успяхме да покажем (и разкажем...) почти всичко по-важно и впечатляващо на нашия френски момък. Вечерните тържества започнаха със закупуването на малко градински домати и една буца сирене, с прибавка на разни други кулинарни деликатеси от магазините по пътя към връщането ни в комплекса. С това визитата ни в Созопол приключи, насочвайки се още на следващия ден към Слънчев бряг и потайностите на Несебър. В едновремешния престижен курорт (обезобразен в последните години на псевдо-демокрацията и окончателно превзет от бетон и златни ланци, провиснали по тъмновати, дебели и сбръчкани като на свиня-майка вратове...) имахме резервация за три нощувки в един доста луксозен хотелски комплекс, буквално на минути пешеходно разстояние от небезизвестния в миналото х-л “Кубан”. Разполагахме с почти целия ден, имайки предвид и че до късно вечерта беше все още светло (опасявам се да си го призная, обаче след последните ми няколкократни прибирания до България, почти ежегодно или най-много през две години, продължителността на деня комай остава единствената положителна черта на тая наша пуста-опустяла държава, която ме зарежда с положителна енергия - е, приятелите и шепата роднинки също, разумява се; защото вече нито домати могат да ме впечатлят, ни тричавите им кебапчета ме радват, нито пък маломерните им кюфтенца ме хвърлят в безпаметен екстаз, нито нищо - та дори надутите цици и маймунски джуки на уличниците, които срещам ежедневно!...). Тук отварям малка скоба, заради поредността на събитията - първо през целия ден се разхождахме из стария град на Несебър, а чак привечер вече се нанесохме в хотела - ако за някой има чак такова голямо значение, де. Общото впечатление на всички ни беше, че както Созопол, така и Несебър буквално са наводнени и превзети от евтин сувенирен кич, състоящ се от милиони шарени и безсмислени дрънкулки китайско производство и всевъзможни, уж бутикови дюкяни за парцали, в които почти никой не влиза; продавачките им, млади тунинговани момичета или пък самите “собственички”, стоят пред тях, блуждаят, пушат цигара след цигара с разредени кафета или пък си обменят клюките от деня и злободневките на къс пас по междусъседски. И това ако е някакъв непознат вид плажна или типично морска “икономика”, значи че аз съм станал тролейбус. Навремето имаше само по една будка, в която се продаваха пластмасови пояси и топки за децата, презервативи за бащите им и няколко обикновени крема за майките им; толкоз. Както и да е - продължаваме нататък...

За да намерим самия хотел, спрях колата в една задънена уличка - естествено, навред спирането е забранено, за да те наврат в платените мутренски паркинги, че да ти одерат и кожата до кокала. Младежката част хукна по плажове и разходки, за да използва всяка възможна минута, докато Даниела се разправяше с настаняването. Нямаше и 5 минути просто - ето ти ги гавазите с паяка пристигат и почват да вдигат една по една неправомерно паркираните автомобили. Някои хора си зареждаха магазините, аз изчаквах стратегически в колата, но имаше и “жертви”. След кратка разправия, онези цигани ми наредиха да се махам от там и да чакам пред хотела - да, ама аз още не знаех кой е той и къде се намира. Обиколих уличките наоколо - навред бъка от знаци, забраняващи спиране, паркиране и т.н. Човешката алчност и жаждата за лесни пари по Черноморието е достигнала до такива недостижими висини, че обикновеният нормален индивид се чувства като полуидиот всред тая гмеж от мургави търговци и пишман “бизнесмени” със съмнителен предмет на дейност. Не искам да разводнявам разказа си с теми, по които и без друго е изписано доволно много - втори път няма да ме видят там, определено. Всъщност, посещението ни в района имаше единствена цел и причина, заради Дилън и Ванеса - аз зор за Слънчев бряг нямам никакъв може би от 1980-та насам…

След получаване на ключа от апартамента в хотелския комплекс, съвсем остро назря въпроса за по-дългосрочното паркиране на колата - естествено в някой от платените паркинги извън хотела, защото пък главорезите там искаха по €26 на ден за подземния си гараж. С едно хрисимо момче едвам се спазарихме да му оставим колата зад бариерата само за €15 на ден, защото и той искаше да ни дере с по €20 дневна тарифа. Въобще - Черно море, ама нещо хич не е добре; после, нали сравнявам и с останалите европейски държави: за сега Франция, Португалия и Италия (та дори и онова нищожно малко петно в атласа, Андора...) са ми в конкретните и най-преки наблюдения, където изобщо не забелязах чак такъв остър геноцид над автомобилистите. След всички вълнуващи перипетии (приятни и не дотам...) по настаняването ни и особено подир паркирането на омразната кола, ето ни вече истински курортисти - скачаме в джапанките и заситняваме с бодра стъпка към плажната ивица. Направихме един разточителен обход на север до най-крайната точка на плажа, след която започваха скалите и достъпът нататък беше затруднен (ако не и невъзможен). После със същото темпо се върнахме до централната част и главната алея покрай х-л “Кубан”. Както вече изразих впечатленията си: и там за пореден път се сблъскахме с широкомащабната комерсиална дейност на амбулантните търгаши и техните производни; аман от цигания, дееба! Не знам как издържат самите продавачи, кой им купува стоките и къде им се връзва келепира от далаверата, щом един наем за даден дюкян/сергия/скара-бира/сладоледаджийница/шекерджийница и т.н. е от порядъка на €15,000! Е, не разбрах само тази сума за целия сезон ли се плаща еднократно или е под формата на месечна такса, което не е и от кой знае какво жизнено важно значение. Приемам информацията за сравнително достоверна, след като се заприказвахме с един случаен търговец по повод, къде да отидем да ядем цаца и да се нахраним хубаво и евтино (знам, че това е оксиморон, но все пак...). Благодарение на неговите мъдри съвети, Даниелчето се облажи с една мизерна порция цаца за €7 (което там минавало за изключително “евтино”), плюс бирата за други €3, че по-лесно се смята без ресто. Само за сравнение ще посоча, че едно кенче от 0.500 л Heineken из кръчмите на Францата го търгуват средно по €3.50, като на места може да достигне и €4.50. Обаче брегът, колкото и де “Слънчев”, а пък да ми се сравнява по ценоразпис с една Франция например, смятам го в известен смисъл за жалка подигравка спрямо нея. Разбира се, не става дума нито само за бирата, нито за цацата, кебапчетата или кюфтетата - цените в България са меко казано разтърсващи, разгромяващи и изпепеляващи; тежко и горко на този толкова търпелив и мълчалив, народец наш...

На следващия ден разходката ни беше пак по плажа, само че в обратна посока - на юг към Несебър. Този път бяхме в пълен комплект, защото там трябваше да се срещнем и с един наш, обичан от всички ни братовчед. С него пихме по някоя бира, раздумахме се за добрите стари времена и общите ни роднини, за жалост вече всичките покойници, Бог да ги прости. Младите продължиха по алеята към стария град, докато ние с Даниела се върнахме обратно по плажа. Общо взето, една такава наша “разходка” навърта около 3-4 км пробег и към края каталясваме и двамата, нервничим, огладняваме и най-много ни се иска да се наливаме с бири и всевъзможни други напитки. На практика калориите, които изгаряме от ходенето, тутакси си ги възстановяваме само с няколко залъка и глътки - нали в природата нищо не се губело, само сменяло формата и състоянието си...

Двата дни на Слънчев бряг минаха доста бързо, като един кратък миг и от там поехме към Пловдив. Като ден от седмицата това беше вече събота. Пристигнахме тъкмо за обяд и нюхът ни отведе направо в Бунарджика - по-точно към всеизвестната и от миналото даже кръчма “Малкия Бунарджик”, където Даниелчето искаше да припомни младите си години с порция жабешки бутчета. Добре, ама ония като я застреляха с една цена от €13 само за шест мизерни крака (пък били те и от жаба “царица”...) и на нея тутакси ѝ се отядоха. Иначе останалата храна беше превъзходна, на сравнително поносими цени (с изключение на прословутите жаби...) и всички ние излязохме от заведението напити, сити и доволни. За да стъпчем храната и направим място за вечерята, предприехме едно изкачване и до върха на тепето. На върха му все още стърчи солдатина Альоша и с масивната си гранитна фигура загрозява иначе престижния ни и втори по големина след столицата град. Кога ще му подпалят и на него фитила аз не знам, но според мен (а и не само...), определено отдавна не му е там мястото, ами някъде надълбоко в задния двор на историята. Само един кръгъл и завършен идиот може да венцеслави своя собствен окупатор и завоевател, да ближе най-робски гъза на господаря си, който го е принизил пред света до височината на червей, отнемайки му свободата, вярата, имота и избивайки близките му, за да наложи своя терор. Честно казано, в досегашния ми 67-годишен живот аз никога не бях виждал този исполин на грандоманщината и чуждопоклонничеството. За щастие не съм влизал и във вече бившия “мавзолей” на другия комунистически предател, както не съм се изправял и пред скандалния монумент в Борисовата градина (още Княжеската, която комунягите уродливо наричаха “Парк на Свободата”). Последните два “обекта” бяха своевременно погребани - дай Боже и споменът за тях никога да не изплува обратно на повърхността, че да се плашат деца, внуци и правнуци от него. Направи ми впечатление какво колосално количество гранит е ягмосано, за да изградят паметника на тоя мужик, най-вероятно и крепостен селянин. За вложения труд и човешки ресурси няма да отварям дума - ако тази енергия, средства и ентусиазъм бяха впрегнати и насочени към по-полезни начинания, може би България щеше да бъде далеч по-добро място за живеене, сравнена с множество други европейски държави, чиито земи не са били тъпкани и газени от вмирисани, руски ботуши. Но, майната му - ние крачим смело напред, независимо че историята постоянно ни тегли и дърпа назад (та не само назад, ами и надолу биля...). Независимо от противоречивото място, разходката ни беше полезна и нарочно изморителна - следобедната пловдивска жега буквално ни размаза. Цяло щастие беше, че точно пред ресторанта имаше безплатен паркинг, та поне за колата нямах никакви притеснения и угризения на съвестта.

Докато се настаним и оправим, вече в малко по-късните часове на следобеда, отново се сблъскахме с проблемите около паркирането. В съседство с временното ни жилище имаше един нарочно отцепен район, току до р. Марица - обаче и от него кожодерите смъкват по €2 на час, сякаш не паркираш мизерното си возило у Капана, ами влизаш с някое лъскаво Мазерати или Бентли в подземния паркинг на казиното в Монте Карло; ама аман, бре - ай сиктир, значи! Плащам на хайдутина равностойността на 4 Deutsche Mark в брой само до 18:00 ч. (естествено, че ответният не ми дава бележка - то пък за чий ли и курац би ми била, ама нали уж такваз е повелята). По силата на европейските правила и закони за обществените паркоместа по улиците на градищата, в събота и неделя паркирането в тези зони е безплатно, както и в работни дни след 21:00 до 09:00 на следващия ден; ако не нищо друго, то барем това правило е влязло в сила и в нашата малка балканска държавичка - за радост на всички такива индивиди като мен, на които страшно много им свиди да пръскат грешните си парички баш за паркинги. Направихме още една разходка из града и по чаршията, след което се разделихме - аз отидох да се разправям с колата и да ѝ търся подслон за през нощта, а Дани пое малките, че да им покаже забележителностите на стария град, разкопките и останалите културни и исторически ценности на древен Филипопол. Времето от деня беше такова, че все още беше лесно да курдисам колата пред една обществена сграда, след което аз също размятах крачоли из града. След час и нещо се срещнахме и всички заедно се отправихме към “пеещите фонтани” - емблематично място в Пловдив, намиращо се в централния им парк за отдих и разходки (Цар Симеоновата градина). Там изгледахме светлинно-музикалното представление и влязохме в един ресторант да вечеряме. С това екскурзията ни с младежите приключи - на другия ден предстоеше единствено връщането ни в София, в бивака на нашата скъпа братовчедка...

От Пловдив до София пътувахме бързо и удобно, независимо от “грапавините” на митичната АМ “Тракия” - превърнала се в назидателно и негативно наречие, а за мнозина пък дори и в гроб. Състоянието на пътната настилка е под всякаква критика, по която хиляди мислещи се за безсмъртни, буквално предизвикват съдбата и дирят смъртта си - за нещастие я причиняват у съвсем други, нищо неподозиращи и напълно невинни хора. Още по пътя се разбрахме с младежите, че те отиват да направят последните си покупки в един от най-известните и мащабни молове на столицата, докато ние се прибираме директно при братовчедката и ще ги чакаме у тях. Вечерта идат нашите, натоварени до ушите с бурканчета лютеници, шишенца с боза и айрян, няколко вида луканки и салами, буци със сирене, бонбони, вафли, шоколади и какво ли още не. Естествено, масата на куфара им надхвърли законосъобразните мерки и теглилки, та се наложи известно пренареждане на багажа и някои лишения от стоки и покупки. Вечерта си направихме един прощален моабет и рано сутринта ги изпратихме обратно за Франция.

Това стана в ранната понеделнишка сутрин, когато полетът на самолета от София през Мюнхен, с крайна гара в Бордо беше композиран за 06:00. Така направения разчет пък от своя страна означаваше, че потеглянето ни от къщи трябваше да стане поне в 04:00, за да закараме децата и да ги оставим на летището със запас от достатъчно време. След като се сбогувахме с тях, ние с Даниела се оказахме сами в 04:30 на ранина, когато дори и караконджулите още спят и си почиват, преди да хукнат да преследват своите цели и задачи за деня. Мислехме да отидем първо до гробищата, обаче този твърде ранен час предизвикваше у нас известни притеснения и дискомфорт. Взехме решение да заминем за Сапарева баня, където да изкараме деня покрай топлите минерални басейни, следобеда да се видим с едни наши тамошни познати, а вечерта да забием лакти на софра в Самоков, където вече имахме предварителна уговорка за отсядане и съответен моабет. На една бензиностанция веднага след София спряхме да предремем 2-3 часа на седалките в колата, което ни подейства много освежително и силно ободряващо. Към 09:30 вече се бяхме курдисали на шезлонгите в новия плувен комплекс, намиращ се малко над града и по пътя за Паничище - разкошно място, чист въздух, гъсти борови гори и топла като чай вода; голéм кеф, както му се вика по шопски. Там, в тотална забрава и пълна изолация от света преминаха доста часове от първия работен ден за седмицата, а в късния следобед минахме да се видим и с нашите приятели. Както беше по програмата, вечерта пък се паркирахме при самоковските ни побратими. Правихме салати, пекохме мръвки, ядохме, пихме, приказвахме си до ранните часове на следващия ден и сабалам едвам се надигнахме от кревата. С нашия познат се поразшетахме из околностите - особено впечатление ми направи страхотния спортен комплекс, който са построили там, открит едва миналата година. Това многофункционално спортно съоръжение, под название “СамЕлион” има стадион, басейни, тренировъчни зали и площадки, а наред с всичко това разполага и с жилищна площ за спортисти - нещо като олимпийско градче. Със своята авангардна архитектура, комплексът изпъква най-ярко на фона на иначе позанемарения град. Навремето в местността “Ридо” се провеждаха републикански състезания по мотокрос, на които сме присъствали дори и ние като младежи, по време на кратките си и безгрижни, но много динамични и емоционални ергенски години. Близкото отстояние до ски центъра в Боровец също допринася за развитието на Самоков, но жалкото е, че последното е силно зависимо от зимния период и дебелината на снежната покривка. Другата известност на района са чудните самоковски картофи, които могат да се сравняват по вкус единствено със смолянските, които аз специално имам за еталон и ги обожавам. Та, ей такива работи...

След разходката из Самоков, разделихме се с нашите приятели до следващата ни подобна среща и ние поехме по предварително набелязаното трасе за следване. Понеже имахме достатъчно време през деня, решихме да се качим и до Мальовица - ама не чак до самия връх, ами само до подножието му, където още от едно време си имаше хотелски комплекс, със съответните ски съоръжения, писти, влекове и т.н. Сега разбира се, там цареше едно безвремие и мъртвило, но силно се надявам, че щом падне първия сняг и мястото отново ще оживее в пълния си зимен блясък. Обходът ни продължи и за кратко около Панчаревското езеро, след което окончателно се отправихме към последната ни дестинация за деня - с. Веринско, където също имахме уговорка да се срещнем с наши близки приятели.

Както всеки тук може да предположи, уж вечерният ни запой започна още в по-късните часове на следобеда - почти веднага с пристигането ни; отначало с леки аперитиви и лигави коктейли, постепенно преминаващи към по-тежкия и високоградусен “пијалок” и съответните му мезета. С нашите добри приятели винаги изкарваме шумно, весело и традиционно много приятно, въпреки че те са малко по-младички от нас. С тях нощите са кратки, защото всеки път имаме нови и най-разнообразни теми на разговор и размишления. Спахме набързо и целият следващ ден беше определен за пътуване и придвижване - отново към старославното и старозаветно Габрово, назад към спомените ми от детство и юношество, към дългоочакваните срещи с приятели и паметта на родители, близки и роднини...

За момента се намирахме в околностите на Ихтиман - предпочетох да минем през малко по-дълъг път, но пък поне беше непознат и по който аз никога преди това не бях минавал. Трасето ни трябваше да премине през няколко по-важни географски точки на Родината, където също не бях ходил - Оборище и Панагюрище, после през Копривщица и Клисура, за да скочим на подбалканското шосе. Така още от Вакарел се отклонихме в тази посока и на моменти станах пишман, че избрах този маршрут. Пътищата бяха разбити като гробища, а селата почти изцяло населени с цигани. На всичкото отгоре почти през целия ден валя дъжд, та ни от Панагюрището видяхме нещо, нито пък от Копривщицата. Единствено дето в Стрелча ядохме по една чорба за обяд - шкембе и съответния постен боб за мен, понеже беше ден сряда, в който пък дедá ви поп не блáжи. Иначе от самия път почти нищо не видяхме и не усетихме, освен дупките в оскъдния му асфалт. Така в прескачане от трап на трап и скачане от една локва в друга, най-после стигнахме Клисура, а малко по-късно вече се носехме като управляем снаряд по шосето към с. Кърнаре. От там ударихме напряко през Беклемето и Троян, за да можем привечер да акостираме при мой близък приятел, съученик и съратник от бунтовническо и възрожденско Дряново. След като загубих дома си в Габрово, отсядането ми при него е единствената възможност за достъп до града и за дружески срещи със съответните ни общи приятели.

От моя дряновски “хазаин” взех назаем малко гробищен инвентар и съответните сечива, с които на следващия ден отидохме с Даниела да посетим вечните жилища на непрежалимите ми родители, дядо Ненчо и баба Веска, както и на съответните ми прародители - дядо Ангел и баба Стефанка откъм страната на татко и баба Софка и дядо Косьо откъм майкината. Това са едни много тъжни и мъчителни за мен моменти, с които далеч не бих искал да ангажирам аудиторията - но пък нямам като как и да ги пренебрегна - извинявам се за отклонението. Купихме цветя, поразчистихме шумата и израстъците, запалихме свещици и с това приключи траурния ни ритуал. А пък него ден жегата беше изпепеляващо жестока - в съответен унисон с мухите и хапещите до кръв комари. Добре все пак, че имаше чешми по тия шибани гробища, та се разхлаждах сегиз-тогиз, да не пукясам от прегряване. На мен никак, ама хич никак не ми се нрави този толкова смазан от човешки съдби хълм, погълнал телата на сума мои близки, родственици, та дори съученици и много по-млади от мен хора - приятели, съграждани, познати и непознати...

Вечерта в Дряново си спретнахме един по-официален банкет, с почетното присъствие на отколешни мои дружки и общи приятели, с които сме споделяли сгоди и несгоди, радостни, а пък и не чак толкова щастливи моменти. В петък сутринта пак прескочихме до Габрово, за да се срещнем само с един мой братовчед и близка приятелка на майка - нито имах време и възможност да търся други хора, нито успях да се срещна с някой, макар и просто ей така, съвсем случайно. Градът сякаш беше като прокажен, умрял, призрачен - може би пък всичките да са били на море в Гърция или Турция, а?...

В събота сутринта се разделихме с дряновските ни “хазаи”, имахме да вършим още малко работа из Габрово и от там се отправихме към местността Узана - известно място в сърцето на Балкана, популярно както през зимата със своите прекрасни условия за зимни спортове, така и през лятото с десетките си туристически пътеки и хижи в околовръст. Нагоре от града изпълзяхме по асфалтовия път с колата, която оставихме под дебелите сенки на едни вековни букови дървета, а продължихме пеша по маршрута за вр. Коруджа (това е старото име на вр. Исполин, но аз винаги предпочитам да използвам оригиналните, автентични наименования на понятията). Пътеката е лесна и приятна, повечето от времето преминаваща през сенчестата горска дъбрава, осеяна с много гъби, горски плодове и билки. Независимо от надморската височина (около 1400-1500 м), времето на припек си беше лятно, жежко и тежко. Стигайки до подножието на върха малко ни домързя обаче и ние съкратихме самото му изкачване за следващите може би 30-тина минути. Равната част в местността се нарича Карамандра и навремето там имаше овчарници. Сега забелязах да пасе по-едър рогат добитък, което все пак беше добър знак, след като тази животновъдна дейност не е напълно замряла с годините на пълна разруха и “усвояване” (на средства). Поляната под върха е достатъчно голяма, с буйна тревиста растителност и е направо рай за развъждането специално на млекодайни животни. За да не се връщаме по същия път, ние направихме един голям завой и надолу тръгнахме по друга пътека. Така слизахме доста по-дълго, отколкото се изкачвахме, но пък за нас всяко едно допълнително движение е от съществена полза и допринася за лъжливото, успокоително усещане, че видите ли - ние слабеем с всяка извървяна крачка. Глупости, ама карай - важен е мигът на частичното, измамно щастие. Та, от подножието на Коруджа (въпросната Карамандра), слизайки надолу се озовахме в съседство на друго тъдявашно възвишение - Марков стол (1335 м н.в.), където пък има разни останки и камънаци от древни крепости, датиращо навярно още от римско време. Точно там се намира превалът на туристическия маршрут, който на изток продължава към върховете Св. Никола и Хаджи Димитър (Бузлуджа), достигайки до н. Емине, докато в западна посока отива към х. Мазалат, вр. Ботев и т.н., та чак до х. Ком. Ние продължихме да слизаме надолу по пътеката към главната узанска хижа, където преди няколко часа бяхме оставили колата (навремето през комунизма ѝ викахме “Партизанска”, ама не знам дали след поредния преврат не ѝ върнаха старото име, “Узана”; дразнещо е все още съществуването на друга нашенска хижа в тази част на Стара планина, която продължава да носи грозното и натрапчиво прозвище “Партизанска песен” - тя пък е по пътя за х. Мазалат, но за мен е необяснимо защо не са я преименували своевременно, вероятно междувременно да е станала собственост на някое комуняшко копеле или тяхно протеже).