Писмо No 04 (IV-V.2000)

Мили родители – лично мои и наши общи; приятели, слушатели и други гадатели!

Аз за пореден път не се сещам за номерацията на следващото си писмо, което начевам днес – мисля, че то трябваше да носи № 5, но пък нищо чудно да е и под № 4. Минаха доста дни, откакто ви изпратихме предното колетче и напълно съм забравил до кой номер бях стигнал в безкрайната си серия от презокеански послания. Както и да е – ориентирайте се по пакета с многото снимки, ръкавицата за фурна, филмът и още някои незначителни дреболии; веднага след получаването на всичко, това вече е следващото ми задгранично комюнике (за протокола, започнато на 27.04.2000).

Пиша тази дата и не мога да отмина незабелязано факта, че именно на този свят ден, точно преди 42 години вие сте създали едно прекрасно семейство, в което ме отгледахте, аз от своя страна израснах, учих (и надявам се сполучих с ваша и Божията помощ…) и от което излязох напълно готов да се боря с живота и неговите безконечни изненади и удари под пояса. За всичките грижи, които сте положили подире ми, аз мога да ви бъда само дълбоко благодарен и признателен – но за жалост това е единственото, което мога да изразя в настоящия момент и за което аз още по-дълбоко съжалявам. Не сме заедно, за да ви помагам; не сме заедно, че да си ходим по гости, дружно да се веселим и т.н. Едва сега виждам колко много неща бихме могли да правим, докато те по една или друга причина не успяхме да осъществим - да бяхме поне малко по-наблизо едни до други съвсем различно щеше да е всичко, но... Остава ни едничката утеха в надеждата, че всички вие сте живи и здрави, пожелавайки ви най-искрено да се радвате на дълги и спокойни старини. Ние с Дани непременно ще ви се обадим довечера по телефона, с което да ви напомним за светлата дата в случай че сте я забравили в залисията покрай борбата за оцеляването. Надявам се да си поканите и гости за празника, с които да отпразнувате поредната годишнина, независимо че не е чак толкова кръгла, па макар и в малко по-тих и тесен семеен кръг. Умишлено не искам и да се замислям даже за това, колко много от гостите ви от преди всичките тези 42 години, за всеобща наша най-печална жалост вече не са сред живите – а пък аз, като че ли и сега виждам техните весели лица от пожълтелите ви черно-бели сватбени снимки и портрети. Заради риска да не би да пропусна някой, аз умишлено премълчавам имената им, които така или иначе са потънали дълбоко в недрата на сърцето ми и които никога не ще излязат от там, запазвайки най-прекрасните си и съкровени спомени за тях. Радвайте се, че вие сте добре и дано това да е за много, ама за още по-много дълго време напред. Ние сме добре и ставаме още по-добре единствено когато вие също сте спокойни за нас...

Иначе има много неща за описване от изтеклите почивни дни, но уводът ми стана въздългичък и кратката почивка свърши още преди да съм започнал с изложението, но аз ще продължа да пиша през следващите дни и ще ви разкажа с подробности кое как е било. Освен това завръщането ми назад в далечните спомени и изплувалите от небитието образи пред мен на наши скъпи близки, ме натъжиха особено много и ето, че ручейчетата които изедин миг бликнаха от очите ми и се застичаха надолу по листите съвсем не закъсняха. М-да, тъжничко е малко – даже доста…

Е, извадихте всички късмет, защото сега продължавам в обедната си почивка. Даниела излезе с бебето по разходки и пазари, а аз реших да не обядвам и да си разтоваря тумбака от поредицата тежки и празнични трапези. На всичкото отгоре, довечера в къщи ще имаме и официално парти по повод годишнината от вашата сватба. В празничното ни меню обезателно ще фигурират всякакви разновидности на “шопската” салата, с домати нарязани на едро, много лук и чушки, а пък аз един път започна ли вечерта си с такава салата, до сутринта обикновено завършвам със стомашно раздуване от преяждане, разширен чер дроб от препиване, сутрешно облекчаване на червата чрез повръщане и съответното ми неотиване на работа (аз за всеки случай съм предупредил колегите, ако видят че не се появявам точно в 07:00 просто да не ме чакат; казал съм им, че ще бъда болен). Така сега аз ще си пазя силите за довечера, а пък че не било петък – много важно; да са му мислили навремето светиите, когато са подреждали дните от седмицата – не мога да чакам чак до утре, защото такъв им бил закона. Още повече, че пък днес е и Велики Четвъртък – амчи аз само до тук ви изброих два толкова сериозни повода за моабет, а до довечера кой знае колко други подобни ще изникнат...

Но хайде, нека сега да се върнем отново на хронологията. Трябва да са минали доста дни, откакто ви изпратихме колетчето, защото аз взех нещо да губя връзката между отделните дати и събития. Помня добре, че по едно време говорихме по телефона с майка, а татко тогава го нямаше. Това беше май когато се върнахме от кратката ни екскурзия до Gold Coast. О-хоо, значи е било преди 20 дни, че и кусур. Аз горе-долу тогава изпратих предния си колет, който вероятно вече дори е и пристигнал. Дано всичко да е на лице и да няма липси на личен инвентар. Нени пристигна у нас на 20 Април и едва вчера си замина обратно. Ваканционното му време, горкият, премина повечето в решаване на задачи по математика - като го подлегнах със сутрешен “клас” от 08:30 до 12:30, плюс вечерни занятия; те пък бяха от 17:30 до 19:30. Няма почивки, няма междучасия, няма закуски и безпричинни своеволни ходения до клозета. Нямаше кой да ми вика: “Остави детето, то прилича изцяло на вуйчо си!” През всичкото това време Даниела се занимаваше с бебето, а аз с калпазанина (баткото). Разбира се резултатите от тези наши взаимни усилия също не закъсняха и този път Неничко сам се увери, че с много работа и труд всичко се постига. Толкова много беше изоставено всичко под формата на изказвания от рода на “това не го разбирам”, “мразя математика” и т.н., че лошо да ти стане. Той по същия начин мразеше и свиренето, четенето на книги, писането и какво ли още не. И сега вече е много щастлив като се завърна при майка си, защото тя не го кара да прави нищо. Но пък това негово лежане до момента му излезе през носа за петте дни на престой в моя “изправителен дом” със статут и славата на ТВУ. Разбира се, той усвои този пропуснат материал, който е бил изоставен още от началото на годината. Но изгубеното през останалите години назад, това вече няма наваксване. На него му липсват цели раздели от математиката, а не отделни уроци, които ако не се знаят, просто не може да се продължава нататък и по този начин затъването става още по-голямо и по-дълбоко. Дано поне сега да се постресне малко (в което аз лично се съмнявам). С майка му имахме няколко много сериозни разговора точно по тези поводи - тя вече е клекнала и вдигнала ръце от него; взела му е нарочен частен учител в къщи, който уж също добре го е подхванал, но резултатите ще ги видим едва на края, когато ще бъде много късно за поправки. Господ да му е на помощ...

Почти през цялото време на Великденската ваканция и моите почивни дни валя дъжд, което пък от своя страна беше добре дошло за образователната ми програма и в частност за обучителния процес на малкия тиквеник. С него ходихме само два пъти да караме мотора и други два пъти излизахме на разходка – вече всички заедно. През останалото време бяхме плътно застанали върху учебниците и сборниците по математика. Иначе в къщи атмосферата беше ведра и разтоварваща. Нени много се занимава с бебето и сам виждам колко му е приятно да бъде покрай нас и всичко, каквото става в момента наоколо – ритуали по къпане, хранене, приспиване, обличане и т.н. Независимо че с него отделихме много време за учене, той беше щастлив тук при нас, а освен това научи и разбра голяма част от учебния материал. Надявам се, че сега ще бъде по-сигурен и уверен в знанията си. Тези възпитателни и общообразователни мероприятия обаче ще продължават всеки път когато идва в къщи – по малко, методично, за да го виждам до къде е стигнал и какво точно е разбрал от предадените му “уроци”. Защото трябва да си призная, че и аз много хубавичко си “починах” над шибаните му книги и изправен срещу отвратителното му овнешко упорство. Втори път едва ли ще имам такава прекрасна възможност да се занимавам с него – добре, че поне сега бяха Великденските почивни дни.

През тази седмица всяка вечер си правихме барбекю, Дани направи и една баклава по рецептата и с орехите на майка. Стана чудна, като Нени също много я хареса. Когато дойде при нас следващия път (което ще бъде след десетина дни), в неделята с него ще ходим на мотокрос в един град на 110 км от тук. Това ще е състезание от щатско значение и се надяваме, че ще бъде много интересно. Един ден ходихме и до морето – това пък беше първата поява на Ванеса по плажната ивица и запознаването й с пясъка като строителен материал и средство за дояждане след банановата каша...

28.04.2000 - Продължавам си мисълта от вчера веднага на другия ден. Докато бяхме на морето, малката пак спа почти през цялото време на разходката, но това не й попречи веднага щом се събуди да усети вкуса на дребните песъчинки с беззъбата си уста. Понеже количката й не върви по пясъка, та с Нени я взехме в едно малко кошче, с две дръжки отстрани – подобно на сак, пълен с бира или дини. В самото начало тя спеше в него, а сега откакто си има истинско легло, този кош служи само возенето й в колата. Бяхме голяма атракция за останалата публика на плажа с това дребно бебе, напъхано в това още по-странно кошче. Това беше и единствения ден, в който не валя дъжд. Вечерта си правихме барбекю и общо взето така изкарахме мочурливите почивни дни. Неничко, въпреки “мъченията” по математика, които най-благородно му създадох, беше много доволен от престоя си при нас. После аз в сряда започнах работа, а той си взе автобуса за Бризбън и се прибра у тях. Същия ден правиха на Ванеса разни задължителни детски имунизации, които аз не разбирам съвсем добре - Даниела специално за целта я води до болницата, където преди месец и половина/близо два тя се роди, та на нова сметка опищяла орталъка и хората станали пишман от това наше чудовищно бебе.

Много често се чуваме с Цецо и Светлана – особено сега, с удобството на тези мобилни телефони, които всички ние най-после имаме вече (подобно на разните мафиоти, за които това ежедневно средство за комуникация е въпрос на измамна гордост и фалшив престиж). Те са ни изпратили някакви касетки с музика. Дадох Интернетните адреси на Албенчето и Огнян – Неничко може да им се обажда понякога от неговата “станция” в къщи. Снощи, точно както беше по плана, седнахме с Дани уж на моабет по повод вашата годишнина от сватбата. Настроението ни обаче рязко се помрачи от скръбната новина за смъртта на леля Вили Петева. Толкова скъп и наш близък човек – а вече и нея я няма. За кой ли пореден път, от бездънният си чувал със спомени изрових хиляди незабравими моменти, които сме преживяли заедно с всички тези хора – по морета, по балкани, по дворове и градини. Предайте моите най-искрени съболезнования лично на чичо Христо, както разбира се на Красьо и Румката, Любата, Севда и всички техни сродници. Безкрайно много съжалявам за случилото се - моля се само вие да сте добре, че каквото напоследък са се заредили едни редки “щастия” около нас – да му се доповръща на човек от тях. Жалко, почивай в мир лельо Вили…

Нашата приятелка от Gold Coast в последния момент реши, че няма да ни идва баш сега на гости и ние по Великден ще си бъдем сами. Ще потърсим някоя гръцка черква из района, та поне в неделя да отидем и да запалим по една свещица заради традицията и Християнската ни вяра. Тук сме заобиколени предимно от англоезичници и едва ли ще намерим подходящ православен храм, в който да се поклоним за всичкото добро, което ни се случва напоследък – аман от католици и протестанти в тая държава...

02.05.2000 - След известно прекъсване от няколко дни, аз отново съм на работа и пълноценно оползотворявам времето от почивката си във виртуален контакт с всички вас. Нашенският Великден също беше мрачен и дъждовен, което ни принуди да си стоим заковани в къщи като таборки на полурухнала селска ограда. Едва само в съботата успяхме да излезем за малко и покрай отделните прибежки между честите валежи и превалявания, ние все пак свършихме и много добра работа. Тук в съседния град, веднъж годишно се организира голям панаир (по-скоро събор) – нещо като бит пазар, но от доста по-висок ранг, където се продава всичко възможно: започвайки от клечките за зъби, та се стигне до камиони с ремаркета и цистерни за мазут. Ние също се повлякохме към това така пъстроцветно тържище и най-важното което купихме на Ванеса, беше едно специално кошче за задната седалка на автомобила, където обикновено се возят бебетата съгласно Правилника за движение в Австралия (а вероятно и в останалият, по-цивилизован свят да е така – за сега не знам). Аз още в събота ще го монтирам в колата и повече няма да сме в нарушение, както бяхме постоянно до сега. За себе си купих един комплект ножчета за бръснене “Жилет”, които бяха на повече от 30 години. До съвсем скоро са били в армейската мешка за бойна готовност на някой си редник, но от сега нататък започвам да ги използвам аз. С интензитета ми на бръснене (най-много веднъж седмично, но доста често и по-нарядко…), част от тези ножчета ще останат в моето лично наследство за Нени, защото те просто са много; а пък аз каквато съм си лакомия, та ги изкупих всичките. Надявам се да са добри и качествени (а и как няма да бъдат, след като са произведени в добрата стара Англия и са от такава престижна марка; вероятно мъжете на целия Кралски Двор се бръсне с тях, а защо не и жените…). Съпоставям ги с тези, дето се продават масово по магазините, защото са голям боклук – естествено те, както и всичко останало “Made in China”, от чиито надписи и етикети ми се повдига вече. Купихме и една електрическа печка с вентилатор – да си я имаме за всеки случай и ако се наложи да я пускаме поне за няколко минути, докато къпем бебето вечерно време в банята. Малко не й работеше реотана, та я взех само за $1, но аз вчера го оправих и сега топли много (печката е с мощност 2400 W, но има и термостат на две степени – една малка огнена ламя). Подобна е на тази, която ви дадох тук, когато бяхте в Австралия, но е по-нова и стои права, а не легнала като вашата. Купих си и едно сатърче за рязане на месо, зеленчуци и т.н. – японско и много хубаво; би било подходящо дори за харакири, ако не беше съвсем леко изтъпено. Аз вероятно никога няма да го използвам по предназначението си и последното ще си остане вечно ново. После се разходихме малко из чаршията, пазарувахме разни продукти и се прибрахме. Купихме и яйца, та ги червихме вечерта. Източно-православна църква, в която да се поклоним най-праведно ние така и не можахме да намерим в околията, за това си седяхме в къщи и гледахме тъпата Австралийска телевизия, вместо да си кажем “Христос Воскресе” както му е реда.

В неделя, баш навръх Великден програмата ни също беше скучна и еднообразна поради лошото време. Вчера се занимавах с къщни работи – измих кошчето на бебето за колата и ремонтирах печката (вързах двата края на прекъснатия реотан, като му усуках краищата и сега е фурия – за няколко минути прави жега и у нас става уютно като в градската баня на Кооперативния пазар).

Днес Ванеса става на 2 месеца. Доста е пораснала, много слуша и е общо взето кротка. Буди се сутрин към 05:00 за да яде и после пак заспива. През деня си лежи най-кротко върху дивана и само си пери ръцете наляво-надясно, ритайки с крака както славният наш Гунди – за миг не спира да мърда, освен когато спи. Даниела е добре и отлично се справя с всичко, даже иска и работа да започва вече, защото й доскучава да седи по цял ден в къщи сама. Чуваме се често с Нени, Сашко, Цецови и всеки друг, за когото се сетим в момента докато си пием аперитива вечер на масата...

03.05.2000 - Снощи си направихме много хубаво тържество. Получихме няколко касетки с музика от Светлана и Цецо, две писма от вас (не им запомних номерата…); Ванеса навърши 2 месеца – ето ти още множество поводи за чудна Великденска салата по моя собствена рецепта (от всичко слагам по повечко, само че най-много от останалите продукти трябва да е олиото). Бебето спа през цялата вечер и не разбра особено от рожденния си ден, за сметка обаче на нас двамата с майка му. Къпането се проточи за след 22:00, защото преди това бяхме много “заети” с веселбата. После малката като е заспала, та чак в 05:30 сутринта се събуди. Даниела вече не я кърми (само аз дето посуквам сегиз-тогиз от нея) – преминахме изцяло на бебешка храна от рафтовете на махленския супермаркет и сокове от плодове. За сега Ванеса пие само изцедени моркови, но скоро ще й разнообразим менюто с други растителни видове. А пък точно в тази връзка, все забравям да отбележа новата ни домакинска придобивка – имаме сокоизстисквачка. Аз като почнах да цедя морковите през разни марли, носни кърпички и пр., че да ги стържа първо на рендето – абе, един малък ужас! (нали това съм виждал от мама, докато угоявахме Неничко…) и онзи ден моята софиянка се върна от разходка с новия уред – да ми улесни труда, милата! Ние всъщност отдавна се канехме да си купуваме такова кухненско съоръжение, но аз все отлагах защото струват по $50-$60, пущините. Тази обаче дето я донесе Даниела е само $15 – рекох й: “Що не купи три, мари – та да си имаме за по-дълго време?” Иначе е много хубава, въпреки че (и тя…) е китайска (защо ли не се учудвам – няма да е “Siemens”, я?); отделя шушлюпините в една кутийка, а чистия сок – в друга. Абе, цивилизована работа – европейска; лиценза може и да е краден, но по-важното е че е евтин боклук, който мога да запокитя във всеки един момент на временно умопомрачение. В същия ред на мисли, ако вместо моркови за детето, нахвърлям вътре домати и им извадя само сока – това е такова безупречно мезе за водката, че не знам дали до сега има измислено по-добро (освен шопската салата, да речем). А после от отпадъците им мога да си правя миш-маш, за да няма загуби на суровина...

Нека татко вече да ходи с една тояга в ръка когато се разхожда, че да разпъжда с нея псетата по улиците. Дано да му е минал кракът, много вече се тревожа за вас. Онзи ден премеждие с колата имал, сега пък бездомните кучета го нахапали – какво става в тая шибана държава, и аз не мога да разбера?! Стойте си затворени и изолирани в къщи – така ще е най-добре за всички. А пък когато кучетата станат по-много от човеците, нека пак да вървят и да ги спасяват. Вкарайте отново един контингент с виетнамци, да видиш как бързо-бързо ще изчезне проблема с безпризорните и кучеподобни вредители – ба мааму, нали влязохме уж в 21 Век бре – това да те нахапе животно посред бял ден на пъпа на града си е както сензация, така и сериозен повод за безпокойство. Нехаят ли онези синекурци от Съвета или заплатите им пак са ниски?!...

Даниела вчера се е опитвала да се свърже с техните в София, но не е успяла. Днес сигурно ще им се обади пак. Дал съм един филм за снимки, до края на седмицата те ще са готови и сигурно другата пак ще ви изпратим нещо. Дано вече да сте получили предния ни колет. Когато Неничко пристигне (в петък), ние ще ви се обадим, та да го чуете и него – макар и само по телефона. Той, миличкият татков, искал понякога видеокамерата да взема със себе си когато идва насам и да го снимам как кара мотора, но скъпата му майчица не разрешавала подобни волности. Независимо от всичко, ние скоро ще си купим наша камера и аз пак ще подновя дейността си с монтажа на филмите – просто трябва да го реша.

Брей-й, дъжда ще ни удави вече тук, какво му стана на това време – продъни се небето. Но и миналата година беше същата, ако си спомняте – точно през същия “мусонен” период всички ние бяхме на къмпинг, та и там ни отми водата (без Ванеса, разбира се – тя тогава дори не беше планирана)...

04.05.2000 - Писмата, които се получиха онзи ден всъщност са № 65 и № 66. От тях става ясно, че сте получили по-предишната пратка със снимките и кафето, но не и тази, която изпратихме преди 2-3 седмици. Надяваме се, че и тя е дошла, защото там също има много интересни материали за разглеждане и прочит. Неси снощи заспа в 22:30, та се събуди едва тази сутрин в 06:10. Слагаме я вече да си ляга малко по-късно вечер, за да може да издържа на един дъх до сутринта без излишни нощни хранения. Като порасне още малко ще започнем да я приспиваме в 20:30, както подобава за нормално дете. Но сега тя все още е само едно обикновено бебе и има малко по-различен социален и семеен статут от останалите членове на групата...

Довечера ще водя колата на доктор, защото открих някакъв зловещ шум в сърцето й, та може да й се наложи спешна операция. Аз нали само я гоня по пътищата без да бутам абсолютно нищо по нея, а тя от време на време си иска отделяне на повечко внимание. Но забелязвам, че ми минаха вече мераците и нещо не ми се занимава много-много с коли; гледам повече да ги карам, а не да лежа под тях. Чакаме Нени утре вечер да пристигне – за щастие и късмет времето се пооправи. Ако се задържи така, може пак да излезем на някъде. Даниела днес ще вземе снимките. Тя вчера най-после е говорила с техните по телефона. Снощи се чухме със Сашко и с Нени за кратко. Чакаме вече и колета от майка, въпреки че въобще не е трябвало да изпраща толкова много неща, за толкова много народ. Аз прекрасно знам, че това е плод на голямата й обич към всички нас, но нали сега времената са трудни там при вас. А пък те кога ли не са били такива: през турско викаха им “робски”; през фашистко ги кълняха за “фашистки”; през комунизма ги анатемосвахме като “комунистически”, но сега комай че всичките ядем най-големия чеп (пардон, кур исках да кажа…) на “демокрацията”. Ние съвсем не искаме да мизерствате, заради идиотските им пощенски и всякакви други разходи.

05.05.2000 - Отново съм в почивката си за сутрешно кафе. Само че аз предпочитам бира и кафе не пия. Добре де, ама тук бира не раздават (особено пък на закуска) и по този начин изтървам всички благини. Напред закарах колата в “лечебницата”. Имала разбит лагер в едно от паразитните колела, което е точно зад обтегача на един от многото й ремъци. Добре че все пак се намира на лесно и достъпно място, та срещу някакви си $50 ще ми го сменят на мига - почти както се прави пломба на зъб. Имала завалийката и други най-различни кусури, плюс всякакви допълнителни шумове от тук-от таме, както компетентно се изказа “докторът”, но тях специално ще продължавам да си ги търпя за още едно (не)известно време, докато не възникне някаква съвсем наложителна намеса за последващ ремонт (само да не е сега, ако може). Иначе всички останали агрегати са си наред. А пък като погледнах случайно и километража снощи – амчи те 30,000 км са се навъртели само откакто ние сме я купили тази кола, а няма и една година от тогава. Какво искам и аз – те шумовете й тепърва има да се появяват; ще започнат течовете на масла, както на разни други мъзги и маджуни – сигурно ще почне и да се “изпуска” един вид, като някоя дърта крава. Време й е за подмяна май...

Снощи се чухме по телефона с Методи и нашия приятел Жоро от Аделаида, който живя в Бризбън за известно време миналата година. На него обаче нещо не му хареса нашия щат; не му провървя, защото не можа да се впише в обстановката и се върна обратно. В събота е Гергьовден, та му бяхме изпратили дребно подаръче и едно малко шише с ракия - от тази, дето я варихме заедно с него. Добре, ама той неговата я изпил отдавна, докато аз още си го кътам моя дял, въпреки че половината от него, та даже и повече също замина и буренцето ми вече кънти на кухо (образно казано). Обажда ни се снощи - да ни благодари, човекът, за безценния подарък който му направихме...

08.05.2000 - Точно на това място онзи ден прекъснах писането си, защото се обади “лекарят” на колата и каза, че не било само проста “настинка” дето се лекува с аспирин, ами оная имала възпаление на бъбреците, шум в сърцето, хрипове в белите дробове и още сума болежки, които искали незабавното й диспансеризиране. Рекох му – добре, ще видим! И такава недъгава ще я продам - да си я лекува някой друг, по-голям серсемин от мен. Всъщност и лагера на компресора за хладилната инсталация малко вие, издавайки едни доста неприятни и зловещи звукови усещания, но сега идва зима и аз от климатик нямам нужда – а пък до другото лято, ще му мислим тогаз; време – бол!

В петък вечерта с влака пристигна Нени. Ходихме да го посрещнем всички заедно с бебето. Прибрахме се от гарата и в нас седнахме направо на масата. После ви се обадихме по телефона – помните ли? На другия ден ние с него заминахме на пистата, той да си кара мотора, а Даниела с детето ходиха по разни техни женски разходки. Ние се прибрахме чак следобеда кални и мръсни от мотокроса, който си правихме на воля. Избирахме най-големите и дълбоки локви и буквално се обливахме с мръсотия и лепкава кал. Беше голям кеф! После се окъпахме и излязохме из града, вече в пълен комплект. Вечерта си правихме традиционната скара на двора и пак имаше моабети до среднощ. Ванеса напоследък взе да спи по цял ден, а пък започна да ни разиграва рано сутрин, обаче Даниела изобщо няма намерения да търпи това ново положение. Бързо-бързо ще й смени режима и ще й свие перките. Онази нощ, в 04:00 призори моля ви се, на малката пикла й се доигра, та заради нея не мигнахме докато не се подаде слънцето. Тази сутрин пък още от 02:30 се е заусуквала в кревата и пак ми се шугави до сабалам; а-а, слушай момиченце – няма да се разберем май така с тебе. Иначе си е много добро бебето, но ако можеше и да спи по 24 часа в денонощието – най-добре щеше да бъде...

Вчера рано сутринта ние с Нени отидохме на едно състезание по мотокрос, в съседно населено място на около 100 км от нас. Времето беше мрачно и влажно, облачно, но не чак да се нарече студено. Цял ден изкарахме на трасето. Следобеда заваля и дъжд, та настана една такава страшна и кална вакханалия, която просто не е за описване. Ние се измокрихме до кости, но стояхме до пълния край на състезанието, което от своя страна беше един огромен триумф на най-висшето удоволствие – кал, емоции, падания, ставания; абе, да си го бяхме поръчвали такова, пак нямаше така хубаво да стане. Като тръгвахме от поляната се обадихме на Даниела, че вече се прибираме. След около час пътуване обратно, влизаме в къщи и още от вратата ни блъсва една миризма на току що извадена от печката баница – ей това е жена и половина, казвам ви; заради тези й качества съм готов да й търпя всичките останали кусури (които си има в изобилие, ха-ха-ха…). На връщане пуснах парното в колата, та докато пътувахме по пътя и изсъхнахме. Е, за всеки случай у нас ударихме по един горещ профилактичен душ, с което приключихме с калната си авантюра...

Вече е 09.05.2000 – “День Победы” над Хитлерова Германия, с която руснаците ебаха мамата почти на целия свят и най-вече на жална България в малка Европа. Това е обаче една отделна тема, а точно сега не ми се правят исторически обосновки и анализи, дали пък аджеба “Ади” (галеното име на Адолф…) е бил по-виновен от съратника си Йосиф Виссарионович, който по абсолютно нищо не му е отстъпвал – нито по простотия, нито по жестокост. Ето защо аз сега ще продължа с мисълта си от вчера, а пък руснаците има кой да ги съди – те и без друго бял ден не са видели от 1917 насам.

Като се прибрахме от мотокроса онзи ден, ние подхапнахме леко с топла баничка, извадена директно от фурната и наш Неничко си легна да почине, защото много безсъние му се събра и на него напоследък. А пък той нали и в тях виси по цяла вечер на компютъра и пред телевизора, та съвсем се изтощава завалията. Сега през този идиотски Интернет може да говори с целия свят, играе си на всевъзможни игрички с разни други подобни хайлази от земното кълбо и изобщо не мисли за училището си. Докато той беше няколко дни у нас, аз пак го натиснах с математиката и уж още нещо разбра, което беше пропуснал от уроците ми миналия път. Абе, ако му стоиш на главата и го натискаш – няма проблеми, всичко разбира и запомня. Обаче сам да си седне ма гъза и да научи нещо – не му се получава. Нали именно заради това беше и цялата тази маневра с идването на баба му Веска, че да го контролира постоянно и да го ръчка с остена. Обаче пресветата му майчица реши, че това не са правилни методи на възпитание и не са никакви начини да го накараме да учи. Нали нея и брат й никой не ги бил карал да учат – самички са си го правили, по собствено желание, съвестните те. За най-голяма жалост обаче, тя направи един твърде скъп експеримент със собственото си дете (и което пък е още по-важно, с МОЕТО дете, за което аз няма да й простя дори и на оня свят). Сега е клекнала вече, притисната е до стената, но това дойде много, ужасно много късно. Нено я командари както си иска, а тя само му купува разни неща –всъщност абсолютно всичко, каквото той си е пожелал. Като види някаква дрънкулка и заявява: “Това ще го имам още щом се прибера в Бризбън!” Е, ако пък това е възпитание – здраве му кажи. Даниела много се възмущава от всички тези неща, но ние с нея не можем да направим каквото и да е било. От време на време споменаваме на Нени да дойде да живее при нас – поне за известно време, докато учи, за да му помагам и контролирам аз по-сериозно. Обаче нашия не дава и дума да се издума по този въпрос, защото прекрасно знае какво го очаква. Онзи рахатлък, дето го кара с майка си, тук при мен не може да го има и именно за това той не иска. Казва, че си е добре там в Бризбън и при приятелите си (гаменарии…). Аз мога по съдебен път да го взема от майка му, обаче за да заведа едно такова дело първо трябва да докажа купища недоказуеми и неразбираеми за останалия свят неща – това, че не върви добре в училище и че по цял ден митка по улиците изобщо не са достатъчни аргументи за пред съдебните органи (нали това е бъдещето на тая държава, тя си ги иска точно такива хората – тъпи, прости, неуки, без култура и т.н., за да може после да ги управлява по-лесно). Защо тогава нашето дете да го делим от средата му? – не бива, както казваше безгранично тъпата му майка. Нека и то да се развива на самотек, подобно на останалата човешка маса и долна пасмина...

10.05.2000 – Брей, аз ще не съм завършил започнатата си онзи ден мисъл. Постоянно намирам по някой нов сюжет и се отвличам със странични (но не и по-малко важни…) теми и така не мога да стигна до края. А краят всъщност е, че в неделята вечеряхме, гледахме един бърз филм по телевизията и всички си легнахме като утрепани – през почивните дни се изморихме повече, отколкото в делничните. В понеделник много рано сутринта закарах Нени на гарата за Бризбънския влак в 05:47 и той до към 09:30-10:00 вече беше отишъл на училище (или поне така ми каза). Е, малко закъснял за часовете, не те учителите не им се сърдят за тези неща. Аз написах една извинителна бележка за закъснението му и работата се оправи. Майка му е изписала цели кофи с мастило за подобни извинения, с които да оправдава постоянните му отсъствия и бягства от училище. Но, нали тя си го възпитава по неин “педагогически” подход – един ден пак тя ще си му сърба попарата, само че потърпевшите ще бъдем всички, а най-вече самият Нени; Господ да ми го пази поне жив и здрав…

След прекараните няколко дена заедно с Неничко, животът ни веднага доби ежедневния си облик изразяващ се в работа, пране, готвене, грижи по бебето и т.н. А то последното е станало много сладко - вече се закача, мърмори си нещо под носа и за сега е кротко и спокойно. Даниела също ви е написала писмо – в него има и специална картичка за майка по случай тукашния Ден на майките, който ще се чества сега в неделя. Надписала ви е и снимките - изобщо много ме е отменила, защото аз от ден на ден започвам да разполагам с по-малко свободно време. Надявам се, че вече сте получили нашият последен колет с ръкавицата, снимките и другите джунджурии. Чакам да пристигне потвърждението от ваша страна и чак тогава ще изпратя това писмо. А до тогава ще гледам да описвам най-подробно какво става с всички нас.

На 01 Юни Сашко пристига с един негов приятел от Аделаида и ще отседнат на Голд Кост (Gold Coast), където ще изкарат малка и кратка почивка от около седмица. Мислехме ние също да отидем до там, та да се видим с дечурлигата, но по всяка вероятност само Дани ще прескочи с влака. Аз ще си остана на работа, защото неприсъствените дни не ми се заплащат, а това е загуба на доста парични средства, ако изтърва 3-4 тлъсти надника. Ще видим какви акъли ще ни дойдат до тогава - това са само плановете за сега.

Предполагам, че вече сте чули как преди няколко дни чрез Интернета се разпространи някакъв страхотен компютърен вирус, който засегна милиони потребители и наред с това направи поразии за неоценими суми. Като се почне от банки, пощенски клонове, домашни или обществени компютри, та се стигне до НАТО, Пентагонът, Кралския Двор и още редица други инстанции от подобно високо ниво (надявам се в това число да е попаднал и самият Кремъл, освен ако бацилът не е изтекъл именно от там). Мигновено изчезват файлове, лични данни, полицейски досиета – абе, някакъв ужас (иначе за комунисти и милиционери това e доста удобно – забавно, бих добавил). Светът е в тревога! Сега дирят да хванат негодника, който е създал този вирус и го е разпространил през Интернета. Заловиха някакъв случаен младеж от Филипините, но снощи го пуснаха поради липса на доказателства. Заговори се, че заразата била дошла от Азия, но имаше и съмнения, че извършителят бил някакъв германски студент в Австралия. Аз мисля, че нищо не може да се направи срещу подобни злонамерени деяния, защото това е свръх човешка техника, която може да се управлява от всяко възможно електронно устройство, стига да знаеш как – било то уличен или мобилен телефон, автомат за газирана вода, та дори и обществена пералня...

Продължавам изложението на овчите си мисли през обедната почивка. Тъкмо си изядох салама с кашкавал, грижливо натъпкани в една питка и половина, опитвайки се чрез писането на безсмислици до някаква степен да претъпя чувството на празнота, която продължавам да усещам в корема си (демек, още съм гладен). Днес Даниела цял ден се мотае по улиците и времето й преминава изключително в разходки с бебето до най-различни исторически обекти и музеи – супермаркети, зарзаватчийници, дюкяни и бутици за дрешки и парцалки, Тото пунктове и прочие “забележителности” на града. Когато няма възможност за подобни излизания поради затрудненото си домакинско положение (пране, гладене, чистене, готвене и т.н.), тя изважда количката отпред на тревата и така Ванеса спи на чист въздух. Вечер заспива сама и много рядко се налага да я приспиваме на ръце с дундуркане. Всъщност тя се отнася още докато яде в скута на майка си и като й увисне главата настрани, значи че е напълно готова за кревата. Решил съм да я запиша на една касетка, защото вече е много интересна и забавна като вземе да писука, цвили и да гука. Разбира се, това все още е на нейния неразгадаем език, които според ограничените й литературни разбирания и възможности отначало са само едни предупреждения – не след дълго, до скоро милите и сладки звуци които издава, изведнъж се превръщат в див рев, ако случайно не се вземат мерки навреме (например да я вземе някой или поне да й даде нещо да яде). Но като общо цяло и сумарно, малкото Неси е едно прекрасно бебе, да ни е жива и здрава. Неничко също много й се радва, когато идва при нас. Точно пък когато тя навърши 3 месеца (на 02 Юни - датата съвпадаща и с рождения ден на Дани), Ванеса ще срещне и другия си батко, който пристига от Аделаида на Gold Coast за кратковременна почивка от няколко дни. Даниела ще отиде сама до там (естествено с бебето) и ще отседне у нашата приятелка, а Сашко ще спи на хотел с неговия приятел – намерили такава оферта, която е включена в цената на билета им. После той си тръгва в понеделника обратно за Аделаида, а Дани с влака или автобуса за насам. За следващата седмица пък сме планували да отидем на гости у Методи, защото тогава пак се падат няколко поредни почивни дни. Нени също ще идва тук, може би след други 2-3 седмици.

Работата ми е добра, увлекателна и интересна - дано само да е за по-дълго; това е единственото, за което се моля. С всеки изминат ден добивам все повече опит и рутина, но не винаги мога да го упражня точно на място, защото никой покрай мен не го цени. Аз разбира се, не съм зачакал много-много някой да ми се кланя на знанията и капацитета, но пък винаги когато имам добра възможност си ги показвам и демонстрирам – ей така, от балкански инат и за да не си мислят, че местните са с нещо повече от мен. Често им задавам контра въпроси, де пък давайки им разни примери от практиката и действителността. Така много ми липсва татко тук - поне да имаше с кого да си приказвам за тези неща. Като си спомня само колко вяло и тъпо ни премина времето, докато бяхте тук в Австралия и особено само 40-те дни, през които той също беше с нас, та ме обзема някакъв вътрешен див бяс. Безбройно много неща си бях нарочил да правим заедно, да си приказваме за всичко, да ходим тук-там, да му показвам разни интересни неща; исках да го разведа из магазините и просто да зяпаме безцелно и безгрижно из витрините. А то такава атмосфера създаде оная “домакиня” на гостите си, че да не ти е до нищо. Сега пак ще дойдете, дано този път да е малко по-добре. Аз самият толкова безумно ви обичам и уважавам, а пък не мога по никакъв начин да го изразя или поне да покажа това, което чувствам!...

Здравейте, мили майко и татко! Реших и аз да ви драсна няколко реда отделно от дългото и изчерпателно писмо на Ачето. Ние сме добре. Гледаме се с Ванеса и ползваме всеки слънчев лъч за разходки – напоследък “изгнихме” от дъжд, който вали денонощно. Малката, да чукам на дърво, е много добричка – само яде и спи. Е, плаче малко когато е гладна или иска някой да я занимава, когато е будна. Иначе си спи по цяла нощ – ляга в 22:00 и се събужда гладна около 06:00, когато само се наяжда набързо (аз дори не я “преобувам” тогава, за да не я събуждам напълно) и продължава спането до към 10:00. След което пак яде и тогава вече тръгваме по разходки, когато е хубаво времето разбира се. Купихме сокоизстисквачка и сега Неси пие сокчета като луда. Все още се мръщи на чистата чешмяна вода, но аз я мъча и й давам по малко – при мен няма “Не искам!”, а в горещините има нужда дори от повечко водица.

Сега малко за татко Ачи, който работи от сутрин до вечер и храни момичетата. Е, идва си за 40 минути на обяд, за да хапне нещо топло в къщи и пак се връща на стола пред тъпия компютър. Много се изморява милият, но няма как – трябват пари. Не си помислям и за миг, че му беше по-добре миналата година, когато пък беше съвсем без работа и обикаляше града, за да търси... каквото и да е, само да се работи нещо. Не ми се иска от сега да мисля какво ще става, когато този договор изтече... но, с Божията помощ се надявам да се оправим.

Аз се глася да си идвам до България за около месец време, вероятно през Август, ако не ми мине котка път. Бих искала да видя нашите, а и вас разбира се, за да се порадвате на внучката. Едва ли ще имам друга възможност по-нататък, когато се върна отново на работното си място и Ачи остане пак без работа - тогава ще бъде изобщо немислимо едно такова пътуване. Това е всичко за сега. Целувам ви и двамата: Даниела

11.05.2000 - Вчера вече стана ясно, че Сашко със сигурност пристига на 01 Юни. До сега имаше известни съмнения около датата и самолетните им полети, но разбрахме че момчетата са си потвърдили резервациите. Снощи, след обилно количество бяла салата “Снежанка” и респективно множество малки ракийци, ние също взехме кардинални решения - а именно, ние също да отидем при него и да изкараме няколко дни заедно в безгрижие и трошене на пари. Ще си взема три дни неплатена отпуска и още в сряда след работа тръгваме. В края на краищата, не може само да се работи - нали трябва и да се почива; т.е. от време на време натрупаните и спестени средства трябва да се “освобождават”, че да правят място на новите постъпления. Тази наша малка своеобразна екскурзия ще се яви под формата на общото празнуване на рождените ни дни с Даниела. Вероятно ходенето ни до Бризбън, замислено за 10-11 Юни ще се отложи, защото точно тогава Нени пък ще дойде тук в Maryborough, тъй като през този период ще има още един допълнителен почивен ден. Снощи говорих с него по телефона, че ме ядоса пак калпазанина му с калпазанин. Лъже ме в очите, че всяка вечер решава задачи, а когато поисках да говоря с майка му и да разбера как вървят нещата от по-първа ръка, оная ми отказа моля ви се. Предала му да ми каже, че нямало какво да приказва с мене – ебаси майката, полудях! А когато същата тя припикваше онзи ден заради математиката и ме молеше да помогна на детето като да му обясня задачите – значи тогава имаше какво да говори и да ме нарежда от дистанция. Кълнеше ми се, че тя била виновна за всичко и съжаляваше че го е изоставила толкова много, че това било само нейна грешка и т.н. Докато сега изедин път пак – старата й песен, само че на нов глас. Нено понаучи някои неща от мене и си помисли, че вече знае всичко; главозамая се от частичния успех, който постигна непосредствено след това. За добиване на необходимите знания отново се разчита само на елементарното домашно (което им дават от училище и е буквално едно нищо, сравнено с материала, който трябва да се усвои и научи); няма вече решаване на допълнителни задачи и т.н. – пореден пълен провал; язък ми за пропиляното време, нерви и енергия, които вложих преди с цел да вкарам нещо в овнешката му кратуна. А пък аз самият с акъл се бия какво ще излезе от него само след няколко години, когато завърши училището. Учебният материал става още по-труден в 10-ти и 11-ти клас, а да не говорим пък за 12-ти. Там вече изкапват всички онези, които са мързелували и хайлазували през изминалите години, в което именно се изразява и т.нар. естествен подбор. Оцеляват само тези, които систематично са учили в годините и са се занимавали най-съвестно през цялото време на обучение. Точно те са хората, които запълват местата в университетите и един ден дирижират парада – в тях остава ножа, в тях е и сиренето; останалите са само едни роби, една човешка маса и сган от гласуващи простаци и некадърници. Едва ли бих намерил покой и дали някога ще се примиря с факта, че именно моето дете ще съставлява тази социална каста и ще бъде част от нейното долнопробно съсловие. В същото време аз самият абсолютно нищо не мога да направя, за да спра този необратим процес на разруха и катастрофа. А не знам и как всевишният Господ ще му помогне - даже и ако случайно го направи, то ще е единствено заради мене, като ме вижда от горе колко много се ядосвам и тревожа за това малко диване...

Хайде, рекох още някой и друг тревожен ред да ви напиша, вече в обедната почивка. Напоследък не си ходя за обяд, защото за да прибера по-бързо, трябва да ползвам колата, а пък така съвсем се обездвижвам. Много съм напълнял, по дяволите, обаче и нужната воля нямам че да се въздържам и да отбягвам вкусни работи – наред с яденето, не е за подценяване и пиенето; нали двата недъга вървят ръка за ръка. Всеки път като прекаля вечер с чашката и на другия ден вземам съдбоносни решения, че няма да сложа капчица ракия в устата си. Добре ама като ми поразмине до вечерта и току на следващия ден пак ми закрякат жабите в корема. Виж, не се напивам да рече човек редовно, че пък и да се завалям чак – напротив: като съм сръбнал ставам толкова добър, словоохотлив и весел; пее ми се, смее ми и т.н. (само дето не ми се работи). Обаче много зор виждам на другия ден - особено докато ми избие махмурлукът и дорде преработя отровата. Старите пияници разправят, че да се отаврези един човек му трябвали три спанета и три сранета – чак тогаз му се завръщала душата обратно в тялото. Е, в моя случай са малко повече, но иначе не си губя разсъдъка. Абе просто трябва повече да се движа, но аз не го правя. Вечер като се прибера от работа вече почти се здрачава (особено сега, през есенно-зимния период), изморен съм и никъде не ми се мърда. Нямам воля да изляза и да потичам малко около квартала. Отначало пробвах с каране на колелото, но то пък не ме изморява чак толкова много. По-скоро ме заболява гъза от седлото, отколкото да видя някакъв зор от физическото натоварване. Най-доброто средство е бягането, но кога да го правя - и аз не знам. Пък и като никой не ме гони, защо да тичам като въртоглав. Имах един приятел от Варна, че той ми разказва истински случай. Неговия дядо всяка заран ходел за риба и постоянно срещал разни “лекоатлети”, които бягали по плажната ивица, уж за здраве. “Здрав дух, в здраво тяло!” – нали така ни съветваха комунистите с лозунгите си. По едно време старецът се престрашил, та попитал едного: “А бре, чедо – що, рекъл, така бягаш? Гони ли те някой? Виж, никой няма подире ти!” Та и аз така – що ми е да гоня Михаля, като никой не ме е подгонил. Сутрин на ранина е много хубаво да се правят тези упражнения и гонитби, обаче на мен така зверски ми се спи, че не мога да си отворя очите – едвам сколасвам да стигна навреме до работата си и то все в последната минута се мъкна. Тук в офиса, на бюрото и зад шибания екран на още по-шибания компютър, движенията ми се свеждат само до две ходения в клозета – едно преди обяд и едно малко преди да си тръгна за вкъщи. Карането на мотора също е доста изморително занятие (отделно от грандиозния кеф, който изпитвам), обаче не мога да ходя сам на пистата – трябва ми още един човек, за да помага при качването и свалянето му от ремаркето. Неничко играе много добре тази ключова роля, но то е само когато сме двамата заедно. Тогава пък аз гледам той да кара мотора през повечето от времето ни прекарано на пистата, с благородните ми намерения той да има своето удоволствие, докато аз седя на пейката и го гледам с умиление и най-смесени чувства. Е, той също ми дава да направя няколко кръгчета, но това става едва чак след като хубавичко се измори и навилнее, та да не може да ходи вече от умора. На всичкото отгоре, бедите ми не идват само от застоелия живот. Даниела готви много вкусно и хубаво, а когато и аз прибавя моите любими гюзлеми: миш-маш, боб, кюфтета, кебапчета и т.н. - на каква диета да се подлагам, акъла ми не стига. По-рано, докато живеех самостоятелно ходех много, обикалях улиците като някой копой и разгонен нерез, мислейки си че ще намеря някоя мома на пътя. Като се наскитах обаче, най-често се прибирах в квартирата и започвах късно вечер да си пия сам; не ядях редовно, а пък за капак на всичко подсилвах душевното си и телесно опиянение с изпушването и на доволно количество цигари. Така през този скръбен и тежък период от моя живот аз доста отслабнах, като стигнах заветните 90-91 кг (от около 97-98 кг, в момента на разпърдяването ни с госпожата). Спомням си дори сега, че през есента на 1978 тежах 89 кила, с които влязох в Казанлъшките казарми. Две години по-късно, когато се уволних през Олимпийската 1980, аз пак бях с подобно тегло от 91 кг, което за времето си и годините се считаше за наднормено. Постепенно обаче свикнах с него, а след като завоювах и известни ключови победи на фронта в борбата за спечелване на нежния пол и най-вече онова, което обикновено жените носят в деколтето и между краката си, хептен му изпуснах края и го ударих на разгул и разврат. Към датата и времето за които иде реч, близо 20 години по-късно, аз постигнах донаборното си тегловно състояние, но пък от тогава насетне вървя все нагоре по скалата на кантара. Е, и сега съм си в къщи и пак пия, само че вече в приятната компания на Дани и с много мезета. Изглежда от тях се надувам, мама му стара, щото пак съм станал 98 кила. Помня, че мине се-не мине време и ходех при един мой човек чантаджия и кундурджия, та да ми пробива дупки в колана със замбата. Беше ми направил 2-3 човекът. Сега обаче съм се застопорил на старото положение, но тенденцията ми е да се покачвам (нали човек трябва да си тежи на мястото). Даниела ми е поръчала един специален колан, в който има вградено устройство с батерии, което от своя страна създава някакво поле/вибрации, които пък изгаряли калории и разграждали мазнините. Рекламата казва, че яденето продължава както си е било, а независимо от това се отслабвало. Добре ама този колан още го няма, а аз понеже всеки момент го чакам, та си ям на корем – точно както само аз си знам. Нени се е източил много и е станал доста по-висок от мене вече, макар и общо взето да върви тлъстичък и пухкав. Мисля че е поотслабнал малко, а може би това да е илюзия от височината. Ох, много голям хубавец ми е той, обаче и много го мързи да учи, завалията. Дано поне мъничката, дето върви след него да не е такава. За нея имаме много амбиции с Дани, но нека да видим първо до къде ще ни стигнат силите и възможностите...

Нямаме още никакви стройни и изградени планове за събота и неделя. То нали е празник, та може и ние да запразним на някъде. Барбекюто ни обаче се счупи от безмилостна експлоатация и сега сме на етап за купуване на друго. Е, още може да се ползва, но е много разкапано вече от ръждата.

12.05.2000 - Сега пък взехме други решения с Даниела – тя да замине сама с бебето и да изкара максимално много време със Сашко на Gold Coast, а аз да си остана на работа, за да не губим толкова много пари на камара. Тъкмо и Неничко ще дойде през тези почивни дни, а ние следващата седмица така или иначе ще отидем до Бризбън, че да се видим с Методи. Днес окончателно ще се разбере какви билети има, за кои транспортни средства и въобще как ще се развиват нещата. Все пак има доста време до тогава, може отново нещо да се промени в плана.

Времето се позакрепи сравнително хубаво. През деня е около 23°C-25°C, но вечер става хладно – стига до 16°C-17°C; много е приятно. Обещавам вече, че другата седмица пак ще изпратим нещо, както и това не чак толкова вълнуващо и интересно писмо, но въпреки това то ще ви направи съпричастни на всички наши вълнения и душевни терзания...

15.05.2000 - След прекараните два чудесни почивни дни, днес отново съм на работа и доволно много зает с обичайната си дейност. Вчера беше Денят на майката, който за хората в Австралия е много важен и емоционален. Аз и друг път съм споменавал, че на този ден се раздават изобилие от подаръци, разнасят се тонове с цветя и всички майки се чувстват щастливи и желани (а и не само те: съпруги, домакини и жени въобще също влизат в списъка…). Ние в събота излизахме по пазар и разходки из градчето. Вечерта си направихме една много пищна трапеза, която пак продължи до късна доба вечерна, както обикновено (че и ранно сутрешна, аз бих добавил). Говорихме по телефона с Цецови, с Нени и т.н. Обаждахме се и на Бакала в Испания. Те през Август или Септември ще ходят на екскурзия до Бали, което е по-близко до нас. Така че ако и ние организираме една подобна екскурзия до там, може пък на тази територия да се срещнем. Бали е един остров, който редовно се посещава от хиляди туристи заради красивите си плажове, лъскави и привлекателни курорти, както и редица други природни забележителности. За сега това са насрещните планове - да видим как ще ги осъществяваме; един път като има правилната директива, от там нататък плановете са подробности и въпрос единствено на изпълнение...

Много се радвам, че се чухме и с татко същата вечер. Заварихме ви на чашка, както и ние бяхме в същото (тежко…) положение. Хубаво е, че сте получили и колетчето - другата седмица ще пратим още едно. Онзи ден Даниела купи на Нени един пуловер за училище, та днес ще му го изпрати по пощата, както и билетите за влака, с който той ще дойде след две седмици. Оф, нещо не ми върви писането, защото ми се спи. Ще продължавам утре май - прощавайте...

17.05.2000 - Ще се ориентирам към привършване на това писмо, че да го изпратим тези дни. Миналата седмица Даниела води детето на контролен преглед – последното тежи вече 5.200 кг и е дълго 58-59 см. Това е само част от техническите му характеристики, но не мисля да ви занимавам с гръдна обиколка, ханш или пък обиколката му на главата – всичко си е нормално; яде, спи и се нааква като малък слон!

Вчера в Австралия големите кратуни направиха някакво огромно откритие, което може да тласне икономиката на страната значително напред, ако попадне обаче “в ръце” и то в правилните. Точно в центъра на пустинята, на около 600 км от другия голям град Перт (Perth), учени и изследователи са намерили един гигантски по своите размери подземен воден басейн (кладенец), пълен с кристално чиста питейна вода, като количеството й щяло да стигне за потреблението на гореспоменатия град (около милион и половина-два без малко жители) за повече от 4300 години напред (да, четири хиляди! - не е грешка в десетичната точка). Там в този район много силно е развита минната и тежката индустрия – имат несметни количества от нефт, природен газ, залежи на злато и още сума други химични елементи от Менделеевата таблица, така че водицата от тоя геран ще им свърши доста добра работа и ако те наистина са хора, от пустинята могат да направят един неземен рай. Ще видим какво ще стане, но не знам дали ще мога да устискам толкова много векове (освен ако не се замразя)...

Даниела днес ще ходи да се срещне с персонала от предишната си работа, защото онези я искат да се върне при тях. Сигурно ще вземе няколко смени, когато това стане възможно. Снощи пак говорихме с Нени и с Цецови. Добре че са тези телефони, че иначе ще подивеем тук в тая пустош. Утре вечер ще ходя с моите колеги да пием по някоя бира - нали гледам и аз да се сприятелявам с тях, че да ме държат уж колкото се може по-дълго на тази служба. То нищо не зависи от тях де, но все пак хубаво е да се оставят добри впечатления у хората. А това най-добре става в една дружеска, пиянска атмосфера, която аз познавам и владея до виртуозност...

18.05.2000 - Снощи взех назаем малък двукасетъчен магнетофон, че да запишем някои наши касетки за Цецо и Светлана - те ни изпратиха техни, сега пък ние да им се реваншираме. И покрай записите пак клъвнахме малко от моята парцуца, която вече взе изключително застрашително и трагично да намалява количеството си в бидона. Аз този касетофон по-нататък пак ще го взема от моя колега, че да направим и на вас някои записи. Домашната ни уредба снощи изведнъж нещо прекъсна жизнения си път, та ще се наложи да я съживявам пак с отвертките и клещите. Това ще ми бъде дейността за събота или неделя през деня, когато е по-светло, а и тогава обикновено имам повече време. Изедин път усилвателя прекъсна и сега ни радио имаме, ни касетофон, нито компакт диск – абе, пълен провал; бедняшка работа!

Говорихме и с Нени снощи, та той благодари на леля си Даниела за хубавия пуловер, който му изпрати (след като аз го накарах, разбира се). Получил е и билета си за влака и по-другата седмица пристига тук. Същата седмица пък Даниела заминава с бебето за Gold Coast, та ще се разминат. Тя започва работа още сега в събота и неделя, за когато са й дали първите дежурства. Това автоматично означава, че от сега нататък аз ще трябва да се оправям съвсем сам с онова малко и врякащо човече, което от ден на ден става все по-хубаво и по-интересно. Почна да си яде ръцете, малката бяс – целият юмрук й влиза в устата. Даваме й и биберон, но тя не го обича много. Утре Дани ще изпрати това колетче на пощата. Аз разбира се ще продължа да пиша най-подробно, само че вече на друг лист. Надявам се когато тя е на работа, аз пък тогава да имам по-добра възможност да драсвам по някой и друг освежителен ред и то само ако Ванеса ми даде този шанс. Ще трябва да я храня един път в 18:00 и после в 22:00 преди да заспи, както всяка вечер да я изкъпвам и приспивам. Ба мааму, аз от сега се ужасявам какво ме чака, но Даниела ме успокоява, че не било трудно. То добре, че бебето се нааква чак сутрин, та поне насрани пелени да не трябва да сменям. Но ако се наложи и това ще правя - не че е кой знае каква философия, но все пак си е по-хубаво друг да я върши тази черна и не толкова престижна работа…

Ох, ето ви една тревожна вест - започнах да ям по-малко вече, а и Даниела също взе да се ограничава с храната. Тя се намира за дебела, особено след раждането, но аз не мога да намеря някаква особена разлика в нея от времето, от което я познавам преди 8 години. На обяд може още нещо да добавя, но сега спирам, че почивката ми свърши.

Преди малко ми се обади Дани, много радостна и щастлива, че колета от вас се е получил и че подаръците ви са чудни! Особено се зарадва на пижамата си, защото тя отдавна търсеше точно такава, а не нощница. А от бебешката дрешка е просто във възторг! Тя сигурно ще ви драсне още някой ред отзад на гърба на листа - тъкмо да довърши писмото. Аз излизах преди малко, защото още съм в обедна почивка и ви купих една пачавра (комплект към ръкавицата за фурната). Утре Дани ще прибави и нейния армаган, който е специално за майка (нищо особено – един сутиен, но пък бил страхотна марка…) и след това ще изпрати колетчето. Аз също много ви благодаря за моите подаръци. От потници нямам остра нужда, въпреки че този специално ще го нося. Обикновено не слагам нищо под ризата си, защото тук е топло. Но щом температурите паднат под критичните 30°C и веднага се обличам, защото ми става студено. Особено пък тук на работа, където шибания климатик работи денонощно и поддържа мъртвешките 22°C, което си е направо студ, имайки усещането, че се намирам в моргата! Така че подаръкът ви ще влезе в употреба още утре. И дезодоранта е много хубав. Тук тези неща не са никак качествени - пълнят ги с талк и като се напръскаш, остава едно бяло петно. Да не говорим пък, че не миришат както европейските (абе то какво ли им е хубаво на тези австралийци, освен виното и овцете). Аз довечера ще се забавя, че ще се почерпим с колегите, но Дани каза че ще ви се обади към 16:00, което при вас ще бъде около 09:00 сутринта. Разликата вече е 7 часа, поради влизането на лятното часово разписание.

Друго не се сещам вече, ще продължа с останалото в следващото си писмо. Целуваме ви много и ви прегръщаме всички ние: Ангел, Дани, Нени и малката Ванеса

П. С. “MARYBOROUGH” – името на градът, в който живеем се пише с “G” (Г), а не с “Q” (Кю). На някои от пощенските пликове забелязах тази грешка, та исках да ви обърна внимание на правописа...

Включвам се и аз за малко, за да ви благодаря отново за колета, който получихме и на който много се зарадвахме. Преди малко се чухме и с майка по телефона и разбрахме, че сте живи и здрави - аз пък от моя страна веднага предадох радостните новини на Ачето. Сега да добавя и нещо за Ванеса, което Ачи е пропуснал да отбележи в подробните си репортажи – госпожицата “откри” телевизора и сега се обръща на дивана с лице към него, за да погледа и тя малко картинки. Ние твърдо сме против тези й мераци и желания и всеки път я обръщаме с гръб към “телето”, но тя ни издебва и чат-пат пак поглежда скрито. Е, това е нещото от което няма да можем да избягаме - ще се гледа телевизия, ще се наказваме, ще я ограничаваме и т.н.

Както разбрахте от Ачето, аз се връщам на работа в събота 20 Май – не можах да откажа на директорката, която ме видя в магазина и ме помоли да се върна. Радвам се, че хората ме ценят и обичат, а и аз тях. Работата ми е хубава и аз ходя с удоволствие, което е много важно. Спирам до тук – няма повече място на листа... Даниела