Писмо No 05 (V-VI.2000)

Скъпи родители и приятели наши - отколешни дружки мои!

19.05.2000 – Към часът и датата, изписана току що собственоръчно от мен, все още моето предно послание не е потеглило на презокеанското си пътешествие към сърцата на всички вас - просто защото в момента Даниела го дописва в къщи и чак следобеда ще ходи до пощата, че да го изпрати. Снощи, след обилната ни почерпка с колегите се прибрах в сравнително адекватно състояние и успях дори да видя подаръците ви – разбира се вече “на живо”, защото преди това те само ми бяха описани по телефона (макар и с най-големите си подробности). Тези армагани наистина са чудесни, особено детското комплектче за малкото ни бебе. Напоследък Ванеса е пораснала доста и е твърде вероятно дрешките вече съвсем да й стават, а не както до сега да й стоят като подарени и като чували. Майка й непременно ще я докара с тях за посещението им при батко Сашко на Gold Coast, което ще се състои след две седмици. Ние снощи се чухме с него, както и с другият й батко Нени.

За слава на Небесата и с цел да загубя някое и друго килце от живото си тегло, Даниела ме е подложила на една страшна диета – шунка, твърдо сварени яйца и бяло вино; нищо друго не се слага в уста. Та в момента, по време на сутрешната ни почивка съм принуден да премлясквам из устата си разни пушени свински вратове, шунка от пуйка и т.н. А полагаемата ми се дажба от вино явно ще събирам цял ден и ще си я изпивам вечер наведнъж, защото за голямо мое съжаление на работа не ни разрешават да утоляваме жаждата си с разни алкохолни напитки (както и при други подобни поводи, аз не един път съм подчертавал, че австралийците са много загубен народ и едва ли някой по-разумен от тях ще приеме простия факт, че това действително е само една най-обикновена “диета”, а не както би им изглеждало отстрани като “употреба на алкохол”; в противен случай бих си курдисал чашата за кафе пред мен, но пък вместо това пълна с вино и с радост бих отсръбвал на големи и юнашки гълтоци от драгоценната течност, преплаквайки устната си кухина с въпросната медовина, подобно на всички древни богове и прабългарски ханове).

Тази събота и неделя може да изчистим вече колата, защото е замязала на истинска кочина отвътре. Моя приятел Бакала в Испания всяка седмица си чистел и миел колите - неговата и на жена му (че той и в България си беше такъв – Жигулито, а по-късно и Москвича грееха ослепително като ги погледнеш). А пък аз като му разправям, че откакто сме я купили нашата през Август миналата година, чистене не е видяла горката ни отвън, ни отвътре, той направо се хвана за главата. Обаче това си е самата истина, въпреки че не е нещо, с което да се гордеем. Спомням си, че по същия начин третирах и Трабанта. Оправданието ни е, че все не остава време за такива авто-козметики и буржоазни глезотии, а пък ми свидят да дам $30 на някоя от професионалните компании, та да я освежат малко. Тук има такива служби, които ходят навсякъде и чистят колите на хората. Но ние нали “не сме от тях как’ Сийке”, та си я караме по български...

Нямаме някакви особени планове за събота и неделя – и двата дни Даниела ще бъде на работа (омразните ми от близкото минало втори смени…), докато аз вечерите ще се занимавам с бебето. То за сега много слуша и е уж много добричко, но кой го знае какъв номер ще ми погоди, докато я няма майка му – я ще се наака без време и безпричинно, я няма да иска да заспива, я пък нещо друго ще измисли, за да ме тормози...

22.05.2000 - Ето че минаха и тези почивни дни. Отново съм на работа и всеки от нас се е заел със задълженията си. Нищо съществено не ни се случи, защото си бяхме предимно из къщи. В събота сутринта аз се заех с ремонта на домашното музикално студио – касетофони, тунери, усилватели, видео, компакт диск и т.н. На всяко едно му имаше по нещо дребно, което дълго време отлагах да поправя, но сега вече всичко си е като ново от магазина (купено преди 25-30 години).

След обяд закарахме Дани на работа, а ние с Ванеса ходихме на пазар. Тя заспа най-прилежно още в колата, но като я преместих в бебешката й количка за да обикаляме магазините и тя ми се ококори насреща. Така и не си затвори очите малкия дявол, докато се прибрахме в 17:00 натоварени като магарета с торбите и покупките. После преспа още малко, само колкото да ми даде възможност да си оправя едно-друго из къщи. Даниела предварително беше приготвила всичко необходимо за справянето ми с бащинството – мляко в шишета, биберони, пелени, дрехи и пр., та поне с това ми улесни иначе тъжната и скучна участ на татко. В 18:00 се хранихме – Ванеса плю, връща каша, лигави се, цвили и грухтя, но в края на краищата дейността ни приключи успешно. В 21:30 я окъпах, назобих я още веднъж и я сложих да спи. Тя пак се опита да ме разиграва, но не беше за дълго, защото не й минаха номерата и на края бързо-бързо заспа. Аз отидох да взема Даниела от работа в 23:00, като преди това бях вече нарязал доматите и настъргал сиренцето отгоре. Върнахме се и тържеството ни започна - уж за кратко, а пък си легнахме чак в 04:00 сутринта. Доброто бебе се събуди едва в 07:00 за да яде и за щастие после пак заспа, та и ние с майка му имахме възможност да поспим малко до по-късно. С окончателното ни разбуждане след около час-два всичко около нас се завъртя и процесите започнаха отначало...

Вчера не сме излизали, защото времето не беше хубаво, а пък и аз самият не бях много подходящ за разходки. Наливах се цял ден с айран и се търкалях по дивана като недоклан шопар заедно с бебето. Следобеда отново закарах Дани на работа, а като се прибрах веднага се завих с едно одеалце и се гътнах на миндера до “спящата красавица” - така в сън утрепахме остатъка си от деня. После пак се хранихме, преобувахме дупето, занимавахме се с къпане и прочие неволи. Ванеса два пъти ми се наака, като компенсация за предния ден, но аз и с това се преборих със завидна лекота...

Говорих с Нени по телефона. Той е добре - само това проклето учене да не му е на главата. Не го знам как върви в училище - обикновено на мен нещата около него и проблемите му ми се съобщават едва когато вече станат съвсем явни и не могат повече да се прикриват и отбягват. Лъжат с майка си един през друг, но какво мога аз да направя. Кой знае и какво свидетелство ще ни донесе пак в края на този срок. В събота ходил на някакъв училищен празник – нещо като забава, до 21:00. После обаче отишъл у негов приятел уж да спи в тях, а пък оная прокоба майка му, още очите му не е виждала: как е детето й, къде и с кого е, какво е правило там – никой нищичко не знае за него и като че ли не иска да узнае, освен мен самият. Може да са пили алкохол, може да са пушили цигари, да са се сбили с някого - да не говорим пък за наркотици и т.н. “Загрижената” му обаче майка така и не знае, как аджеба синът й се е прибрал през нощта у онзи келеш и нехранимайко да спи у тях. Абе да я хванеш, че да я надялкаш на ситно на дръвника! – ще полудея вече...

Продължавам с изложението в обедната си почивка. Днес рано сутринта Дани ми се обади на работа, че и другия колет от майка е пристигнал благополучно, с много подаръци за всички ни и т.н. Това разбира се е прекрасно, но вие недейте да харчите излишни пари за тези неща, защото никой тук няма нужда от нищо, освен един от друг. Бебето също си има достатъчно дрешки и парцалки, които изобщо няма да може да износи и те така ще заминат на боклука нови-новинички. Толкова много сме презадоволени с всичко, та вече се чудим какво повече да измисляме. Аз сигурно и друг път съм го споменавал, но капитализмът тук така ни е разглезил, че на моменти самите не знаем на кой свят се намираме. Там при вас и оттатък океана животът е труден и тежък, ние прекрасно знаем това – поне не си го утежнявайте още повече на стари години. Несъмнено всички се радваме на тези ваши подаръци - Сашко специално беше поръчал на майка си да ви благодари лично от негово име, но тя пък забравила да спомене това в предното си писмо, което замина още онзи ден, та се тюхка сума време след това. Не знам само Неничко колко се радва на получените от вас армагани. Ние тук също не го оставяме съвсем без нищо - Даниела постоянно го калесва с разни подаръци, които са повечето смислени и главно неща, от които малкия разбойник определено има нужда. Той иначе е много добро дете, но се намира под непрекъснатото влияние на този или онзи “доброжелател”; майка му пък от друга страна денонощно му промива мозъка и на края детето се обърква - кого да слуша по-много и на кого да вярва повече. Аз все му говоря, но какво чува той от всичко това и колко го разбира с детския си акъл – това вече и самият аз не знам. Много ми липсва, страшно ми е мъчно за него, а пък и като гледам отстрани на къде върви – просто сълзите си не мога да спра. Какво мисли майка му по тези въпроси изобщо не мога да проумея, ако тя е в състояние въобще да мисли с главата си...

Днес времето навън е чудно и Даниела сигурно е извела малката навън. Другата седмица (в събота сутринта) ще ви я запиша на касетка. Обикновено рано сутрин е много сладка, защото се закача, пее си, скимти и е малко по-забавна. Вечер обаче става кисела, но като се подмятаме по ръце за известно време преди да заспим, тогава слушкаме много. И с Цецо говорих снощи - той си гледа бизнеса; има своя фирма за поправка на електронна техника. Светлана се занимава с няколко дечица, които много успешно обучава да свирят на пиано, а в същото време тя самата се е записала да учи икономика и счетоводство, за да може да се занимава на Цецо с документите, приходно-разходни форми и другата му безконечна бумащина на фирмата. Превръщайки я по този начин в негова лична секретарка, наш Цветанчо (в ролята си на “директор”) ще може най-безпрепятствено да спи всяка нощ с нея, без това да бъде аморално или пък да бие на разврат. Двамата мислят да се местят тук при нас на континента, но и те самите не знаят още как и кога ще стане тази дандания (както и друг път съм подчертавал: едно такова междинно преместване на покъщнината и домакинството има статута на и е с последиците от малка локална, но много ожесточена гражданска война). На Светлана майка й е в Израел - гледала била някакъв богат български евреин и си живеела там. Майката на Цецо винаги ми праща много здраве – тя много ме обича, вероятно защото съм голям пич; пък нали съм и кръстник на сина й. Ех, като си спомня само какви хубави моабети сме си правили с Кольо, ама на – сега ние сме тук почти в края на света, а пък вие още по-накрая, та да ти дойде чак до рев, да му е**ш майката!... Иначе те са си добре на с. Енина. При случай защо не им се обадите, когато минавате от там. Сигурен съм, че ще ви се зарадват много...

25.05.2000 - Тези дни не съм писал, защото нямаше нищо ново около нас за описване – попикани и насрани пелени, пране на гащи, камизолки и прочие подобни развлечения. Получихме писмо № 67, в което ни известявате за смъртта на леля Вили (още един път Бог да я прости – толкова много я обичах, защото тя не беше така строга, колкото майчицата ми; но нека да ми е жива и здрава, че както казват старите хора: с нея лошо, ама без нея още по-лошо). Научих повече подробности и за инцидента на татко с колата по Шипка – внимавайте много, че пътищата не са пълни, ами буквално са наводнени с идиоти! Имайте предвид, че не всичките са тук в Австралия – дори по-голямата част от тях останаха и в България. Господ да ви е на помощ всред тая необуздана сган и паплач…

Вече взе да се захлажда и Даниела облече бебето с елечето на майка и й обу терлиците – сега прилича на истинско цигане с тях и е много сладка. А пък с онзи другия комплект е като кукла. Още не сме я обличали с баретата, но Дани пази този тоалет за Gold Coast, където ще ходят другата седмица и където се очаква големия “БУМ” с появата на супер-бебето Ванеса, пременено като истинска принцеса. В същото време “царят-баща” ще работи ангария на други разни царе и придворни от съвсем друго царство, докато “царицата” ще развява байрака на нашия дворец по плажове, басейни и мегдани. Зер, другия принц ще идва на посещение, от долната земя – а това си е баят чест за всички нас!...

Методи щял да си ходи до България – спомена нещо за Юли, Август и Септември. Може пак да изпратим нещо по него. Утре няма да работим: УРА! – някакъв техен, местен празник било. Тези дни се провежда тукашния селски панаир, та мало и голямо от всички краища на околията ще се стече да види шарените сергии, препълнени с още по-шарения китайски кич; да си повозят дечурлигата на люлките и да потрошат някой и друг нещастен долар подир задничетата им.

На работа всичко е спокойно, както по време на затишието “на Шипка”, след помитането на фесовете. Имам много работа и само ме местят от задача на задача, което за мен е добре, защото усвоявам повече неща и добивам все по-голям опит. Когато обаче всичко свърши, от тук ще изляза един наистина изключително “обогатен” с много знания и професионална рутина безработен, както всички останали себеподобни от улицата…

28.05.2000 – Неделя; току след пладне. Необичайно е напоследък да пиша от вкъщи, но след като Даниела започна работа, това ще бъде възможно да се случва и по-често дори. Не че с нея не мога да пиша, но все има за какво да си бърборим и да обсъждаме, така че ми е най-добре когато съм сам. Тогава концентрацията ми е пълна, не мисля за нищо друго, освен за историите си и за тяхното по-подробно описание. Кахърите ми са единствено тогава, когато трябва да ставам за вино от хладилника и да си допълвам чашата. Ще рече някой: амчи пий в по-голяма бре, калмук! Абе не става и така, бе добри хора, защото тогава пък много бързо ми се стопля, а аз съм болезнено чувствителен срещу топли напитки и полустудени манджи; тогава направо побеснявам и чашите политат през балкона, а чиниите през джама! Та за това сега се движа малко по-интензивно и ускорено, сновейки нервно между масата и хладилния шкаф. Точно в този настоящ миг, разбира се не съм съвсем сам, защото Ванеса е при мен - нали съм бавачка през тези два почивни дни. Зарязал съм я обаче на дивана с едни нейни пластмасови играчки и с натъпкания биберон в устата, като се надявам, че скоро и ще заспи за мое 100%-во успокоение.

В четвъртък успешно приключихме работната седмица - както споменах, в петъка се почиваше заради селския панаир, на който ние така и не можахме да отидем. С Даниела имахме много голямо парти вечерта и на другия ден докато се нагласим, натуткаме, детето да оправим и т.н., то стана време за следващия аперитив. Пък и климата нещо взе да се озъбва малко по-остро и осезателно по нашите географски ширини – нали започва “лютата” австралийска зима. Вчера и днес в Канбера (столицата на Австралия) вали сняг, в Аделаида е едва 2°C, а тук при нас – дори по-ниски от 20°C, което за изнежените ни организми си е направо кучи студ, един път свикнали с комфорта на летните жеги от по 35°C-38°C…

Телефонната компания, с която сме свързани чрез мобилните си телефони, отново ни направи някакви намаления (ама че добри хора са тези, казвам ви) – от сега нататък в съботни и неделни дни ще можем да говорим до 10 минути само за сумата от 20 цента. Така, използвайки тези бонификации вече говорим по-често с Нени, със Сашко, както и с Цецови от Тасмания; разбира се и с приятелката ни от Gold Coast, у която Даниела ще отседне с бебето за няколко дни; докато Сашко ще бъде също там, само че на хотел с приятелите си. Тя тръгва в сряда сутринта с влака и ще си дойде в понеделник (05 Юни) вечерта. Ванеса ще навърши своите три месеца навръх рождения ден на майка си (на 02 Юни), който ще празнуват там, а пък после двете с нея ще са ми “на гости” за моят, защото се прибират точно на този ден.

Говорихме по телефона и с Методи - той със сигурност вече си тръгва на 05 Юли за България, а ще се върне обратно някъде в началото на Септември. По него ще изпратим само някое и друго кило кафе на зърна – да ви се намира за зор-заман. Сашко ще го донесе от Аделаида като идва насам, защото при тях има един голям гръцки магазин, където тези стоки са много по-евтини, отколкото по нашите дюкяни.

Така – значи в петък вечерта бяхме малко по-кротки и умерени в (зло)употребата с алкохола, защото Дани беше първа смяна на другия ден (от 07:00 до 15:30). Тя нахрани бебето в 06:00, остави ми млеката за през деня - аз я закарах и после веднага се върнах, та спахме с малкото до 10:00 (чакай, че това диване не ще да заспива и само ставам да я потупвам по гърбето и да й тикам биберона в устата). До къде бях стигнал – а, да! Ставаме значи сутринта (малко преди обяд…) – последват задължителните ритуали, преобувания на дупета, миене на очи, топлене на млека и т.н. Аз се справям светкавично с тези работи, макар и не по най-добрия възможен начин – само че нито имам някой на главата си, който да ми търси и намира кусури, нито пък самата Ванеса може да се оплаче на майка си или да възроптае срещу бащините грижи, които най-старателно полагам за нея. Облякохме се криво-ляво и излязохме с количката. Шляхме се по магазини, супермаркети, градинки и алеи. Прибрахме се чак в 14:30 с пълни торби – пак бях накупил разни артикули на безумно ниски цени. Детето много ме слуша – или спи непробудно в количката, или пък си гледа и зяпа настрани, опознавайки прелестите на своя роден град. Тъкмо се нахранихме и стана време да прибираме Даниела от работа. Тя пък искаше да се поразходим още малко преди да се приберем в къщи и отидохме до градчето, което е разположено покрай брега на морето и отстои от наше село на около 40 км (казва се Hervey Bay, за любителите на географията). От там също трябваше да напазаруваме разни неотложни неща, та снощи се прибрахме към 18:00 чак.

Тази сутрин общата програма с малкото бебе се повтори, само че разходките ни се сведоха само до разглеждане на битака. Аз купих една много хубава поставка за компакт-дискове (американска) и една торба с домати само за $1. Ванеса пак спа почти през цялото време в количката, въпреки че днес беше доста по-студено от предишните дни. Аз бях я завил с едно одеало и тя така не мръдна от там. Прибрахме се напред - трябваше да поошетам малко из къщи, а пък малкия фъстък още не е заспал (амчи детето спа цял ден – какво искам и аз?; но най-много обичам децата, когато спят – независимо чии са).

След няколко минути по телевизията започва кръг от Световния рали-шампионат. Ще предават директно от Португалия, та ще го гледам с повишен интерес. После ще се храним, ще вземем Дани от работа, а довечера ще изгледаме филмите по всички възможни телевизионните канали. Всъщност ралито е от Испания - в Португалия беше миналата седмица, което няма абсолютно никакво значение за нещастния четец; най-малко пък за писателя, защото за мен трасетата са почти еднакви навсякъде по света. Само в Швеция и Норвегия правят известно изключение, защото там състезанията се провеждат предимно по заснежени и ледени пътища.

29.05.2000 - Продължавам да пиша от работа в почивката си за закуска. Ба мааму - голям студ беше снощи и нощес! Наложи се дори да пускаме печка за малко, поне докато изкъпем бебето. Така ще бъде през тези няколко дни, докато премине студената вълна.

Вчера Австралия, в лицето на своя Премиер официално се извини на аборигените, заради масовото им изтребление, когато белите са нахлули на територията им и окончателно се сдобриха с тях. Сега вече всички сме “братя” – ха-ха-ха! Напомнят ми на комунистическите флиртове, които навремето се правеха с циганите и турците в България. Но нали и тези тук вървят по нашия път, да видим до къде ще я докарат. Едно време, когато са пристигнали англичаните по тези земи и географски пояси, всички местни племена са били избити до крак (или поне повечето). Защо е била тази варварска разправа с тях аз не знам с голяма точност, но предполагам че цялата им битка е станала заради завземането на по-добрите за заселване и живот землища - главно покрай коритата на реките, бреговете на океана и т.н. Тогава аборигените са били изтикани в пустинната част на държавата и са ги оставили да оцеляват там, препитавайки се предимно с корени, лишеи и мъхове през постите и тук-таме по някоя кенгурска пържола в празничен ден (но не купена от касапски магазин, ами ако сами си уловят и одерат животното). Те и до сега си живеят там и техните пространства са свещени и неприкосновени (почти както частната собственост, ама и не съвсем). В малко по-нови дни, английските заселници насилствено или пък преднамерено са вземали от родителите малките им деца-аборигенчета и са ги внедрявали в “бялото” общество, изучили са ги и са ги направили хора – т.е. човеци, а не добитък, каквито биха били ако си бяха останали при първобитните си семейства. Добре ама това не се е харесвало особено на племенните вождове и сега правителството най-после се извини на т.нар. “открадната генерация” за тази си античовешка постъпка от миналото. А че тези същите деца сега са лекари, видни политици, учени, адвокати или заемат други престижни професии – това не се гледа. Те едва ли щяха да оцелеят дълго сред пустошта и дивотията на необятната им родина - Австралия. Лично за мен тези деца са били “миропомазани”, въпреки че самият акт на насилственото изземване от семействата им да не е особено хуманен. Подобен исторически момент е случаят с еничарите по време на турското робство в България, но ще оставя на историците да правят своите изводи и да решават кой е бил прав и кой крив. Това беше само една кратка ретроспекция и анализ от моя страна във връзка с този безпрецедентен случай – а дали турското правителство се извини на българите за зверствата по нашите земи в продължение на близо 500 години? За всичките им кланета, убийства, изнасилвания и поругаване на чест и род; за опожарените села и градове, за сринатите Християнски храмове? – вероятно не и никога не биха...

Неничко пристига с влака в петък вечерта. Сигурно ще отидем да караме мотора с него. Цената на бензина обаче много скочи напоследък - всъщност откакто изедин път се вдигна, та не е падала – живи да се издавят дано, в цистерните си с мазут! Сега го харчат по 80 цента за литър, което е доста по-висока тарифа в сравнение с тази преди година/година и половина, когато беше едва 60-65 цента. Този факт обаче изобщо не е пречка за народа, която да го спре от каране, защото тук колата е жизнена необходимост и не се счита за излишен лукс, както ни учеха при социо-комунизма или комуно-социализма (подберете сами по-правилното граматически и политически коректно понятие). Ние нашата кола почти не я караме вече, защото тук “на село” всичко е толкова близо, че е просто срамота да не се повърви малко и пеша – поне от време на време и когато това е възможно. Пък нали уж и фигурите си ще оправяме - имаме нужда от повече движение; само сексът не е достатъчен, колкото и пълноценен да е той...

Довечера ще готвя боб, защото Дани много обича, а и аз ще си имам ядене за през седмицата, когато нея ще я няма из дома. Цял ден ще се ограничавам от туй и онуй, но на вечерята ще се издуя пак като балон. Не знам вече какво да правя с това мое лакомо плюскане – обичам да ям, бе...

30.05.2000 - От вчера насам вече Ванеса започна за замезва и с други каши, а не само с традиционните си млека под всякаква форма. Даниела й даде да опита един смачкан банан с нещо друго и много й хареса. Правихме си малко доматен сок да покарваме ракията, та й дадохме да опита и от него – мляска, облизва се, прави ни разни гримаси явно от киселото, но не й беше неприятно и си го изпи с наслада.

Студът около нас продължава, но изглежда му свикнахме, защото не ни е толкова студено вече. Нени в неделя имал някакъв мач, та сигурно е изстинал там - снощи гъгнеше по телефона. Майка му заминала в командировка на някъде и той беше у Рози – секретарката й, която живее през две къщи от тях. Казах му да вземе аспирин профилактично, не знам дали го е направил. Поръчах му същото и за снощи, но като не си му на главата, кой го знае какво върши. Тази сутрин му звъннах набързо по телефона от работа - уж бил по-добре. Абе само тревоги да искаш. И в училището всичко било наред (ама пак “ужким”…), но свидетелството му ще си покаже в края на месеца кое как е било...

Даниела днес ще събира багажа, че тръгват утре. На моя колега жена му също ще я посети по някое време през деня. Тя онзи ден се върна от Нова Зеландия; живели са там преди време - всъщност той си е тамошен, докато тя е англичанка. Има синове и дъщери в съседната нам държава, та ходила да си види внучетата. Тези хора са малко по-възрастни от нас, около 60-64 годишни, но са много симпатично семейство. Ние с него доста добре се почерпихме онази вечер, докато жена му беше в странство. Та днес двете “коприви” ще се видят, за да обсъдят най-старателно клюките и политическата обстановка в двете страни.

Ебаси в какъв идиотски век живеем! - голяма патаклама става във Фиджи тези дни: само до онзи ден това беше един прекрасен райски остров, с невероятен туризъм и силно развити бизнеси покрай разкошните плажове и природа въобще, а днес там пукат пушки, развяват се байраци и лъскат саби; стават преврати и гинат хора бадева...

Вчера най-после пристигна коланът, който прави някакви вибрации на корема и така човек отслабвал до неузнаваемост (хайде бе, на мен ли тия?...). Аз още не съм го слагал, защото пък ме е страх да не спадна толкова много, че да се наложи да си сменям гардероба с нови дрешки и парцалки. Освен това като приложение има и една видеокасета с обяснение как точно се ползва тази дяволска вещ, но за всеки случай аз снощи се напрасках обилно с боб, наденица, чесън и люти чушки. Сега ми идва да експлодирам, башка дето пърдя като разгонен кон - днес съм само на няколко ябълки и едно много постно, маломерно сандвиченце. От утре обаче започвам да тичам след работа - докато я няма Даниела, че с нея ми е много трудно да провеждам каквито и да са били спортни прояви и мероприятия – тя не си пада особено по тази част...

31.05.2000 - От тази сутрин вече съм си сам самичък в студа, глада, мрака и тишината (забелязвам, че май не е чак толкова лошо...). Натоварих моите хора на влака в 05:50, а аз после се върнах в къщи да подремя още малко. В момента вече съм на работа, но не мога да отрека че ми се спи зловещо.

Вчера към 15:20 рекох да звънна на Нени, че да го видя как е с настинката. Оказа се, че вече нищо му нямало, но пък за сметка на това играли на мач в училището, топката го ударила в устата и му разбила устната. Още там му спрели кръвта, но независимо от всичко може би е имало нужда от един шев да му се направи. Той седеше сам в къщи и чакаше майка си, която между другото се прибра чак в 20:30 от шибаната си командировка. А това го знам, защото точно тогава аз пак му се обадих по телефона и тя тъкмо си влизаше, като се развика за нещо още от вратата. Понятно е дори и за най-големите ми врагове, че се разтревожих много и то вече съвсем не на шега, както някой би си помислил или би му се искало да бъде. Казах на Нени, че искам да го взема при нас да поживее малко, но той не искаше и да чуе за това. Още следобеда го изпратих да тича в поликлиниката, за да му закърпят устната и той в 17:00 вече беше в кабинета, защото от там пак ми се обади – вероятно, за да ме успокои. Добре ама като го видяла лекарката и казала, че нямало нужда от конци и че раната ще си зарасне сама, както си е било. Дано да е така, защото лицето му вече е обезобразено, пак от топки и груби спортове, към които го тика майка му – всъщност тя е безсилна да го спре, защото видите ли: “той искал така”. Сега като дойде в петък при нас ще го видя на какво прилича - не знам вече какво да го правим, калпазанина (но все пак той е по-малко виновният…). Даниела също се ядосва и я е яд на госпожата, като се чуди как е възможно една майка да допуска всичко това, което се случва с детето й: да не учи, да хайманосва по цели дни и нощи без контрол, да не се прибира и да спи по хората – въобще това е едно тотално изпускане. Но аз и гъза си да съдера, няма да мога да го взема при нас. На всичкото отгоре и той самият не иска, защото прекрасно знае, че с ще се прости “райския си живот” на тоя етап. Даниела ме кара да говоря с майка му, но с нея не е възможно да се проведе някакъв смислен разговор – тя крещи, обвинява за всичко мен и т.н.; познавате си я добре. Пълна безпътица – как от такова добро и умно дете, подредено, чисто, прилично и гальовно, тя го превърна в един абсолютен бутур – ямболия, дето нищо не го интересува; без никакви стремежи и интереси, немарлив, мързелив и невъзпитан. Много ми е болно и тежко да изричам всички тези негативни определения за собствения си син, но за жалост фактите са такива. Дали някога нещо ще се промени – не знам. Ще продължа на обяд, защото тази почивка свърши, а и на мен нещо ми докривя на сърдечния мускул...

01.06.2000 – Да са живи и здрави всички деца – и наш’те, и ваш’те! Нали днес е Международния Ден на Детето, та за това споменавам този факт. Вчера на обяд се зачетох в един вестник и не можах да пиша; в къщи пък като си прибрах беше много студено и хептен не ми беше до писане. Правя това сега в почивката си.

Студът продължава да вилнее - снощи дремизгах в нас цяла вечер сам и нали гледам да пестя от разходите за ток, та посръбнах малко горница червено вино за затопляне на организма, а от там за отпускане и на душата. Говорих с Нени и Методи по телефона. Чухме се и с Даниела - те пристигнали благополучно; във влака Ванеса спала през цялото време и отново нищо не разбрала от пътуването. Като пристигнали на Gold Coast, тя само се пулела пред огромните сгради, лъскавите витрини и къщите с басейни по над 1 милион. То аслъ, завалийчето тук на село къде ти е виждало таквиз разкошотии. Даниела веднага преценила, че на бебето много му е харесала новата обстановка и това още повече накланя везните към преместване нататък, след като ми изтече договора тук – нека Бог да подреди нещата така, както мисли, че ще бъдат най-добре за нас...

Довечера ще се чуем и с Цецови, както и с всички останали от “телефонната мрежа” – Даниела се обажда от Сашковия телефон, който вече е пристигнал там и са се видяли; с нашата приятелка, у която са отседнали също говорим без пари чрез тази телефонна компания. И Нени е вързан към нея – въобще нашето българско съсловие прави голяма безплатна реклама и много добре си използва привилегиите. Там на Голд Кост не било толкова студено както тук, сигурно защото е до морето и винаги покрай водата времето е по-меко. Абе то си е едно разкошно райско място - спор няма за това; но наред с това трябва да се отчете и факта, че няма и много работа като за мен в пределите на този курорт. Това ми е основната пречка, която ме възпира от емоции по местене в тази посока! Но до тогава има много време, ще видим какво ще стане – нека един път да ми изтече договорът в това село...

02.06.2000 - Днес “мама Дуда” има рожден ден! Да ни е жива и здрава! Снощи се чухме с нея – каза, че всички добре си прекарвали времето на Gold Coast – Сашко много се радвал на бебето и подчертал, че приличало изцяло само на него (ще му дам аз да се разбере на кого прилича!). Прибрах се след работа и излязох веднага - ходих да връщам едни книги в библиотеката, а от там обикалях магазините, за да утрепя времето. Е, “утрепах” също някой и друг долар де, защото аз от където мина, все купувам по нещо изключително евтино. Напоследък много съм се захласнал по синьото сирене и разни други деликатесни мезета, които иначе са страшно скъпи (по $20-$40 килото са из супермаркетите). Обаче като им мине срока на годност (и те естествено съвсем се вмиришат...), магазинерите ги преоценяват на много ниски стойности. Тогава на помощ пристига другарят ви Ангел Михов с дълбоката потребителска пазарска торба и купува на едро - като че ли ще идва краят на света и като че ли същите тези неща няма да ги намалят отново; точно на следващата седмица да речем. Но нали така сме свикнали от времето на немотията - все да се запасяваме за “черни дни”. Когато Даниела види, че някоя от скарите в хладилника едвам се е показала (примерно от нещо, което временно се е свършило за разглеждания момент) и казва, че той е вече “празен”. Вратата му едвам се затваря вече, та се налага да я подпирам със стола. Горе в камерата имаме залежало месо още от преди Коледа, но като видим някоя прясна пържола и тутакси я купуваме - особено пък ако е и намалена. Абе, нали ви казах аз - разглези ни този капитализъм много; толкова по-добре си бяхме в мизерията по време на РеСеО-то (Развитото Социалистическо Общество – справка за родените след това и за онези, на които горните понятия са чужди)...

Снощи най-после гледах един български филм по Националния канал на австралийската телевизия – “Приятелите на Емилия”; някакъв нов, със съвсем непознати артисти за мене, освен две имена – на Руси Чанев, който се появи за кратко в епизодите и на Момчил Карамитев, който аз така и не познах кой точно от всичките беше. Със синът на Апостол Карамитев (Момчил) сме служили заедно в Казанлък във II-ри казармен район, само че той беше в друга рота. Момчето още тогава се занимаваше с художествено слово, рецитираше и беше малко нещо “връзкар”, защото се въртеше все из щабовете и го раздаваше писарушка, но почти не му помня образа. Мислех, че ще го разпозная ако по нещо приличаше на баща си, но не можах (все пак от тогава са минали повече от 20 години). Филмът третираше житейски проблеми от новото време и никак не ми хареса, но от патриотични чувства го изгледах до края. Беше някак си много психологически, а аз не обичам такива филми – на мен ми дай бомби, пищови, “кър-кър”, гонитби с коли, кръвта дето се лее с кофи (боята де) и разбира се много голи цици! А тук нямаше такива работи. Вероятно с тези си първични разбирания за филмовото изкуство, не бих могъл да отнема хляба на никой кинокритик, ама нейсе – нали не можем всички да сме все велики...

Рекох да продължа с монолога си за малко и в обедната почивка. Тъкмо едвам преглътнах последния сух залък на жилавата говежда пържола от барбекюто, което по традиция си правим в отдела всеки петък. Това е едно от най-популярните ястия за средностатистическия, неразбиращ дори и от храна австралиец. Ние обаче, понеже сме доста над туй нисше ниво, пó се радваме на пържола свинска, от вратната и най-крехка част на прасето, но когато няма в наличност, ядем каквото има. Пък и на 50-60 души персонал в отдела, трудно може да се угоди на вкусовите изисквания и капризи.

Снощи заварих Неничко на Интернета – презаписваше си негови любими песни на компютъра. Той имал някаква специална програма за това. Че това пък ме наведе на мисълта да ви помоля за нещо. Срещнете се с Огнян например и чрез него издирете компютърните адреси на звукозаписните студия в България. Аз знам само “Балкантон”, но те може и да са си сменили името след политическите промени през 1989, а със сигурност има и разни други, които са се нароили като техни издънки. Така чрез Интернета и ние ще можем да си запишем някои популярни български мелодии и изпълнители, които са били наши обичани шлагери през годините и сега ни липсват много – особено тук, от където започва Света. Става въпрос за някакви “E-Mail”, “WEBSITE” и т.н. Това са разни знаци, които ще ми улеснят търсенето, а пък и всеки един Интернетно-грамотен човек ще разбере за какво става дума. Аз от своя страна най-чистосърдечно си признавам, че съвсем не съм образован в тази посока (към която имам почти нулев афинитет и също толкова стремеж…), но все пак съм виждал горе-долу какво трябва да пише. Посъветвайте се и с Албенчето. Предполагам, че на всички новоиздадени касетки, плочи (ако въобще се издават вече такива) и компакт-дискове, отзад на гърба би трябвало да са посочени тези компютърни адреси. Това е част от рекламата и сигурно е написано с много дребни букви. “Музикални къщи” може би се наричат вече тези издателства, ДСО Българска музика или “Дирекция Музика” – използвам стари имена и понятия вероятно, но те пък ще ви отведат към по-новите за момента. Това ще бъде най-лесния начин да се сдобием с каквато музика искаме и то специално българска. Въобще, позаинтересувайте се от тези неща. Възможно е и Ценка да знае нещо повече по въпроса – питайте нея също, като не забравяте да й предадете моите най-сърдечни поздрави, както и на Иво разбира се. Коко и Лазко сигурно са станали големи момчета вече - като гледам Нени, че е с една глава по-висок от мен. Галя на Рязката е другата възможност. Тя по едно време работеше за Жоро – мъжът на … (е, хубава работа – половин час не можах да се сетя как се казваше – братовчедка е на Етито, Бог да я прости). Та той навремето също се занимаваше със записи и презаписи на музики, продаваше касетки и със сигурност може да даде някакъв акъл. О, да бе – изплува ми името: Нелито Обретенова беше жена му. Бяхме толкова близки и с тях покрай Краси и Вики Петеви, ама като не поддържаме вече връзки, ето как се забравяме – тая éбана чужбина ни изпи мозъците...

05.06.2000 - Както сами разбирате от написаната собственоръчно дата, аз днес ставам на цели 41 годинки. Да съм ви жив и здрав, прав и корав още толкоз, пък за останалото ще му мислим после. На същата дата се навършват и 10 години от смъртта на вуйчо Иван, което също не бива да се забравя. А пък аз сега ще се повърна малко в редовете на писмото си - някъде към петък вечерта да речем, за да ви опиша всичко станало до тук и до сега.

Бях писал някъде по-горе, че Неничко щеше да ми идва на гости. Той пристигна с влака в 20:30 и от гарата веднага се прибрахме у нас - бях подредил една богаташка софра, с много мезета и най-различни вкусни блюда (аз като ви разправям, че тоя капитализъм ни еба мамата с това си имане и изобилие, трябва да ми вярвате – за това сме все дебели и едва ходим от затлъстяване). С влизането в къщи Нени много ме изненада, като поднесе два подаръка – един за леля си Даниела (малка вазичка с изкуствени цветя) и един за мен – риза + вратовръзка. Аз много се трогнах - зарадваха ме неговите детски непринудени жестове и много го прегръщах и целувах. Толкова мило ми стана, че се просълзих от щастие. Попитах го от къде е взел пари за всичко това, а той ми каза, че вместо да си харчи неговите, дето майка му ги дава всеки ден за закуска, той си правел сандвичите за училище от къщи и така спестил пари за подаръците. Аз за момента толкова се шашнах, че забравих да му дам нашите, които пък ние с леля му Даниела бяхме приготвили за него, както и онези от колета, пристигнал неотдавна от вас. Е, това стана разбира се на следващата вечер, в събота. Гащите той не ги взе, защото не носи такива и така ги прибрах аз за себе си. Всъщност аз му подсказах, ако изобщо няма да ги носи, да ги даде на мен – вместо да отиват у тях и да бъдат захвърлени в дъното на някой шкаф или пък да ги изхвърлят на боклука; по-добре е да ги ползвам аз. Дадох му чорапите и той им се зарадва много.

Вечерта в петък с Нени си направихме едно голямо тържество на връх рождения ден на леля му Дани - чухме се по телефона с Цецови, както със Сашко и останалите от хайлазуващата на Gold Coast групичка наши “курортисти”. Добре че поне времето било хубаво, та не са мръзнали като нас. На другия ден сутринта закусихме с топли сандвичи и още по-топли напитки, след което отидохме на пистата да караме мотора. Беше чуден слънчев ден: приятно и топло под директните слънчеви лъчи, но на сянката – зъбато и пронизващо хладно. На мотопистата стояхме до около 15:30. После се прибрахме в нас - окъпахме се първо, защото бяхме адски прашни и излязохме на разходка, този път с колелетата. Ходихме да ядем нещо навън, колкото само да посплашим глада; минахме през видеотеката и си взехме няколко филма за изглеждане вечерта – главно неща с мотори, разни състезания по мотокрос и т.н. (че нали сега това е най-нашумялата тема около нас). Вечеряхме набързо и си легнахме изморени от деня. Приказвахме надълго и нашироко - все нещо се поучаваме, ама дали поуките ми влизат в главата на нашия овньо, един Господ знае. Видях му и устната – нищо му няма на калпазанина. Вярно, че я е цепнал малко отгоре, но вече раната е затворена и ще му мине като на куче. Няма нужда от шевове. Не е чак толкова страшно, но нали когато нещата ми се представят от голямото разстояние и не мога нито нещо да видя, нито пък да направя, та си мисля веднага за най-лошото – да пази Господ и да сме му благодарни, че пак малкия дявол е бил, защото можеше да бъде и много по-лошо...

Продължавам с овчите си мисли през обедната почивка. Днес не ям, защото очаквам голямо натоварване довечера. Взел съм си две ябълки за всеки случай - ако почна да сплитам краци от глад или да получавам световъртеж, но за сега няма такава опасност.

В неделя станахме по-рано с Нени - пак си направихме топла закуска и излязохме. Него ден ходихме с колата до съседното градче на морето, където винаги правят битак. Набързо обиколихме сергиите и аз си купих само две чашки за ракия. Имаме точно такива 6 на брой, но взех и тези за резерва – какво им плащаш за 50 цента и двете! После минахме покрай морето да се разходим. След това отидохме до други разни места, където не бях го водил до сега. Така в разходки и приказки стана обяд. Прибрахме се обратно в къщи - обядвахме, позяпахме пак малко телевизия и дойде време за тръгване. Автобусът на Нени беше в 15:00, който пристига около 19:00 в Бризбън, където пък майка му обикновено го посреща на спирката и от там се прибират.

Като изпратих Нени и си останах сам, насила изгледах два филма един след друг на видеото, за да потисна с нещо мъката и напиращите сълзи в очите си. Беше ми безкрайно много криво, пусто, тъжно и самотно - нищо не ми се правеше. Едвам дочаках да стане 18:00 (когато е законното ракиено време…). Направих си традиционната салата: с маруля, пресен лучец, кисело млечице – както му е редът. Пих две бързи и големи ракии, че като ми дойде работно сърце, че като се разфучах из кухнята като парен локомотив и завчас приготвих всичко за довечера, когато ще си дойде Дани с малката. Варих картофи за руска салата, бърках майонеза, кълцах шунка, омесих даже и кайма за немско кюфте – абе много нещо свърших! Аз като се напия и ставам фурия: в кухнята, на двора, в кревата – навред! Сега ще ми е много по-спокойно като се прибера от работа - имам само да опека тавите във фурната. Но това е вече по-лесно, защото всичкото ми е заедно – но виж, подготовката му отнема повече време. Даже ще имам някоя и друга минута да отида до кръчмата, че да почерпя моя колега по случай рождения си ден. После се прибирам в нас, нареждам масата и в 20:30 отивам на гарата да посрещна Даниела от влака. Той тръгва в 17:00 от Бризбън. Обикновено със същия влак пътува и Неничко, когато идва насам. Това всъщност е предишния проект на завода, в който работя. Сега правим друг влак, много по-модерен, по-бърз и луксозен, който ще бъде с дизелова мотриса и ще пътува доста по-надалече от Бризбън.

Общо взето така ми минаха дните и времето, докато бях сам. Добре че са измислени телефоните, та човек да има връзка с останалия свят – в противен случай би се побъркал. Ходих току що до магазина и пак накупих евтиниите от рафтовете и етажерките. Това вече взе да се превръща в едно мое заразно хоби и дейността завзема все по-застрашителни размери в живота и портмонето ми. Уж отидох само за едни кисели краставички, че ми трябваха за рулото, а пък отделно от тях донесох 2 кг кисело мляко и едно пакетче кашкавал (пак от най-специалния). Сварил съм и яйца, та немското ми кюфте ще бъде по най-последните Ангел Миховски рецепти, на които дори скъпата ми баба Стефанка би завидяла!...

Онзи ден са ми платили с $500 по-малко - сбъркали били цифрите, както днес стана ясно, докато се разправяхме по телефона със счетоводния отдел. Тъкмо другата седмица пък ще взема повече – добре че си отварям очите и ги следя на всяка крачка какво правят, защото понеже са прости, та често грешат (и обикновено все в по-малкото; а не например да ми начислят нещо отгоре – тогава и думичка нямаше да чуят от мене)...

06.06.2000 - Снощи всичко протече на ниво - точно както беше съгласно предварително набелязания от мен план. Първо с моя колега изпихме по няколко светкавични бири, защото аз нямах много време за протакане – нали чаках “гости”. После на връщане към къщи пак минах през магазина, за да видя дали няма нещо намалено и се прибрах да готвя (казах ви аз, че това пазаруване ме е заяло като краста – не знам как ще се отърва от зловредния си и съвсем финансово нездравословен навик). Немското ми кюфте стана абсолютно класическо: с доматен сос отстрани и много чесън, с печени картофи по края, а вътре - с варени яйца и кисели краставици; въобще един малък шедьовър на кулинарията! Всъщност точно тук и на това място, ще трябва да поясня нещо много важно на всички онези, които ще побързат да ме обвинят в неразбиране и готварска неграмотност – ама не съм прост аз бе, друга е историята! Моята най-мила и обична баба Фанче (лека й пръст…) много често готвеше т.нар. “немско кюфте”. От къде си го беше измислила това прозвище аз не знам, но под въпросното номенклатурно наименование това ястие от години беше навлязло и много трайно заседнало в нашата семейна история и кухненски традиции. А всъщност тук става дума за небезизвестното руло “Стефани” с ударение на “и”-то, което винаги е заемало най-престижно място сред празничните ни трапези по най-различни поводи: именни и рождени дни, посещение на скъпи гости и други подобни. Надявам се, че след затварянето на тази средна скоба, с която нарочно се постарах да ви отворя очите, сега изглеждам значително по-малко проЗ – мерси, за което...

Но нека продължа с разказа си – щó ли ми е гáйле на кого как изглеждам в слепите очи?... В 20:30 отидох да посрещна Дани с бебето на гарата. То милото, както било добро и се държало възпитано през цялото време на разходките и тези пътувания, като му ударило един див магарешки рев на връщане във вагона, че Даниела потънала в земята от срам - щели чак влака да спират заради Ванеса и да ги свалят на първата спирка. Но после нашата се успокоила и всичко утихнало (вероятно вече изморена и доволно омаломощена от собствените си писъци), което всъщност било малко преди да пристигнат в Maryborough. Защото колкото и да е бърз, влакът от Бризбън пътува точно 3 ½ часа до тук (след толкова време непрекъснат рев, аз сам мога да си представя обстановката в купето и въобще във вагона; защото с ушите си съм чувал Неси и друг път да вие така, въпреки че това се е случвало много рядко - горките нещастни пътници). Та – от гарата се озовахме направо на масата (някои “малолетни” първо минаха през коритото и от там с биберона, директно се запътиха към леглото). Обаждаха ми се Методи и Цецови, да ме поздравят за рождения ден. Дани в същото време донесе много подаръци и армагани от Gold Coast. Сашко ми е изпратил един чуден одеколон, който за сега аз ще си го мириша само през опаковката и стъклото, а ще си слагам по една капка зад ухото единствено на свят ден. Смятам даже да ми стигне до сватбата на Ванеса. Иначе всички си изкарали времето много хубаво и приятно - направили много снимки, които аз още довечера ще дам във Фото-то; въобще, екскурзиите са си хубаво нещо, най-общо казано...

Радвам се, че се чухме за малко с майка снощи - другия път дано и татко да е там. Ние до заминаването на Методи обезателно ще се чуем пак, за да се доразберем. Той тръгва за България на 05 Юли, а ние с него ще се видим около 01-ви, когато ще му отидем на гости в Бризбън. Нени ще дойде при нас след други две седмици, когато пак ще се свържем по телефона с вас, като тогава ще гледаме и той да ви се обади.

Очертава се да работя до около Октомври в този завод. Нищо не са ни казали все още по този въпрос, но аз ще направя всичко, за да остана до последната възможност тук, пък после ще видим. На обяд ще си отида до нас, че да обядваме заедно с Дани. Тя много се намъчила без мен (а и аз без нея…). Вчера цял ден ме боля главата, снощи не можах нито да пия, нито да ям като хората – мамка му, разболях се от самота! Но сега положението е по-добро, след като пак има с кой да си кажа две свестни приказки, двамата да се занимаваме с бебето и другите домакински задължения. Вече не е така студено, както беше миналата седмица. През деня е слънчево, вечерите и нощите са хладни, но пък се спи по-рахат и не се потим!...

07.06.2000 – Няма нищо особено през тези дни. Всичко е наред – и в къщи, и на работа. Чуваме се редовно с децата, както и с Цецови от Тасмания. Бебето също е добре - като свикнало обаче на Gold Coast хората да му обръщат повечко внимание, да го държат и подмяткват на ръце, та сега вижда малко зор докато се върне към предишния си “каторжнически” режим. Даниела не може да я носи по цял ден, защото има работа – нали пере, чисти, глади, готви и т.н. А то от сега си мисли, че света се върти около него и реве кански, ако не му уйдисаш на мераците и капризите. Само че Дани като я хвърли на дивана и й тикне биберона в устата, онова замира мигновено и обикновено заспива обидено. После пак всичко се повтаря отначало.

Тази събота и неделя отново ще се бавим взаимно, защото Даниела е на работа – ще бъде първи смени и двата дни, което е добре, защото сутрин времето минава по-бързо. Хубаво е, че нещата са се наредили добре относно наследството и се радвам, че документа е изиграл ролята си и е свършил работа. Дано всичко да се изчерпи до края във ваша полза, както би трябвало да бъде.

08.06.2000 - Вчера получихме дългото и обширно писмо от майка (№ 68). Много се радваме за разнообразния живот който водите, но и дълбоко скърбим за неприятностите, които вие също изживявате - било то покрай загубата на близък или пък друго нещо лошо около вашия кръг на познанства и приятели. Дано леля Ани да се оправи - какъв зор видя и тя, че закъса със здравето така. Вече не знам за кого по-напред да се моля и къде да наслагам всичките кахъри в душата си. Гледайте вие да сте добре, да сте живи и здрави и да не се тревожите излишно. Радвам се, че татко е отпразнувал този тържествен юбилей със съучениците си. Тези празници са толкова хубави, но ние за съжаление не можем да присъстваме на тях. Винаги е било много емоционално по 24 Май. Тук също има подобни традиции да се срещат юбиляри от училища, от войни и т.н., но доста по-рядко и само на големи кръгли годишнини.

Снощи се сетих , че мога да си направя греяна ракия. Имаме още малко руска салата и сини домати - мезета най-чудни, точно за тази работа. А пък и времето на всичкото отгоре е много подходящо за такава напитка – само дето сняг не е паднал още. Вечер и нощем става студено, включваме даже за кратко и печката – нещо дето никога не ни се беше случвало. Но нали и бебето къпем надвечер, та за това. Иначе не отопляваме в стаята, където спим. Даниела завива Ванеса много хубаво и тя така заспива - само нослето й се подава от постелите. Вече почна да яде разни каши – за обяд майка й ще я гощава с картофено пюре и моркови. Яде и банан снощи, но нещо не го хареса...

09.06.2000 – Ох, днес ще бъде един много дълъг, изключително тежък, тъжен и мъчителен ден, след бурната нощ, която имахме снощи. Тая греяна ракия значи, като ми се е завъртяла из главата вчера още от сутринта, та цял ден си мислих за нея: как ще си сгоря първо захарта и ще я стопля на майка в чайничето от Германия; как ще си извадим кисели мезета и как въобще ще протече всичко. Разбира се, стана точно както си го представях – така е човек когато работи по предварително набелязан план! Даниела беше правила и някакво кисело зеле, много успешно между другото, което прибави допълнителен нюанс към зимната картина; кълцано и полято с червен пипер и олио – колко малко му трябва на същия този човек, с плановете и мечтите! Точно в 18:00 партито започна, в 21:00 вече пеех и свирех на китарата, а танците почнаха някъде към 23:00. Легнахме едва в 01:30 и въобще не ме питайте как съм станал сабалам за работа. Наложи ми се да пия и кафе дори, което много ме ободри. Работоспособност – 100%; точност, акуратност – тоже! Нощес след 24:00 почнах да вия заедно с магнетофона, който свиреше любимите ми стари шлагери. Пренасяхме се с Дани мисловно от една кръчма в друга - ту в “Гамбринус”, ту в “Паризиана”; ту пък на “Казака” или “Рачо Ковача” в Габрово (въздържам се от изброяване на луксозни и скъпи заведения, за да не помислите че се надувам). Та с една дума бяхме навред! Междувременно се обадихме и на майка, за да не сме съвсем сами в тая прекрасна вечер и за да споделим прекрасното си настроение с най-близките хора. Татко пак го нямаше, ама другият път дано да се улучим и с него. Виж, разговорът ни не си го спомням много ясно и отчетливо, за това няма и да го коментирам. Пък и връзката беше необичайно лоша, не знам защо. Сложихме бебето в леглото малко по-рано от обикновеното и то спа непробудно до сутринта. Сега вече е 10:00 и предполагам до това време трябва да са станали с майка си...

10.06.2000 - Днес е събота - Дани е на работа, а аз бавя Ванеса. Часовника тъкмо подмина 12:30 на обяд – таман се наядох, едва след като малката заспа. Сутринта направих няколко минути запис на нейните звуци, които тя издава от радост, мъка или пък недоволство. Аз отдавна се каня да направя такава касетка, но все не ми стига времето за това. Използвам случая, че днес вали (почнало е от вчера следобед) и не можем да ходим навън по разходки, та да си уплътним промеждутъка, докато стане час да вземам Даниела от работа (в 15:30). Ванеса не “каза” кой знае колко неща, друг път е била много “по-общителна” и именно това ме е навеждало на мисълта да я запиша. Но обикновено когато се наглася за такава дейност, бебето млъква и не мога звук да му измъкна от устата. Също когато искам да я снимам засмяна. Иначе много се смее и радва, обаче като извадя фотоапарата и тя се стъписва - почва да го разглежда с най-голямо внимание и тогава хич не й е до смях. Днес подобна беше ситуацията и с микрофона. Посяга да го сграбчи, иска да го лапа и т.н. Това вкарва допълнителни шумове в записа и едва ли е много хубав и качествен, но за ваша собствена консумация се надявам, че е станал достатъчно добър.

Снощи говорих с Цецо и с Нени. Нашия пак беше на гости у Жулиен и щял да спи у тях. Тази сутрин отново приказвах с него – още не си беше отишъл у тях. Щели да ходят първо на кино и чак в 14:00 ще се прибере – хаймани и пройдохи. Така се разбрали с майка си. Скитосва по цял ден и оная е спокойна – що за овчедушие е това нейното, не мога да го проумея с простия си акъл...

Понеделника пак е почивен ден, Национален празник. Сега пък ще честваме рождения ден на Кралицата. Въпреки че това не се пада баш на деня, избрана е една дата, когато не се работи в нейна чест. Ами ако се бяха отделили от нея и Австралия беше станала република, тогава чий рожден ден щяхме да празнуваме, а? - може би на оня мижитурец, Министър-председателят (Премиер дето му викат). Мен лично тези празници не ме радват особено, защото като не съм на работа и не ми плащат надницата. За редовните работници обаче това са си редовни платени дни (които учудващо защо, но не се надработват – егати си и строя; какво знаят тези тука за РСО-то – справка няколко страници назад). За наемните контрактори като моя милост и неколцината други в отдела (които работим по временни трудови договори) нещата не стоят съвсем така. На нас ни се плаща само фактическото време, което сме си изработили (доказано с работна карта, на която пише точно колко часа сме изкарали между стените на офиса). Но аз и така съм доволен от работата си, стига да е за по-дълго.

Даниела ми донесе много хубава спортна риза от Gold Coast, та вчера се бях докарал с нея. Парфюмът всъщност също бил подарък от нея, а не от Сашко както си мислех аз и така бях написал. Много скъп и хубав е, а пък мирише едновременно на Ален Делон и Стефан Данаилов на младини. Напред, докато се записвахме на главната героиня й се доспа, та сега дреме на дивана. Навън вали проливен дъжд, телевизора свири “АИДА” – италианска продукция с надписи на английски. Пишете ми дали искате да ви запиша някоя оперна видеокасета и да ви я изпратя – знам, че татко си пада по тези произведения. Но както го няма по цял ден, кога ще я гледа? Аз всъщност щях да ви запиша и това предаване, но късно включих телевизора и увертюрата беше свършила. Отначало не знаех коя е операта (защото не съм много вещ в тая област…) и така се отказах от записа, защото не обичам половинчати работи. После вече като взеха да дават разни фараони и египетски сюжети, и особено един делегат с пълно гърло като изви: “Аидо, Аидо мари – я слез от балкона и ми ела тука!” или нещо подобно, аз реших че това ще да е и едноименната опера (щото пък не съм и чак толкоз проС, де). В събота и неделя винаги дават такива класически предавания, така че записването им не би било проблем. Другото хубаво нещо е, че ги излъчват по Националния телевизионен канал, където няма толкова много реклами и предаването не се прекъсва през 10 минути заради тъпите им апели от рода на кой какви дамски превръзки да си купува, ами цялата продукция върви без спиране - било то филм, новини, забавна програма или нещо друго. Пак има по малко рекламен материал, но го пускат само между отделните програми, колкото да запълнят времето, докато онези от студиото обърнат или сменят плочата...

Добре че тая вода, дето се изсипва в момента от небето, не падна миналата седмица, та и Даниела изкара чудно време в Gold Coast, както и ние тук с Неничко – карахме мотора, пообиколихме малко околностите и т.н. Вярно е, че беше кучи студ (на места е било дори до -9°C; да - минус!), но пък дните бяха сухи и слънчеви. Като се облечеш по-дебело, поминаваш рахат. В дъжда обаче си загубен, колкото и топло да е. Сега отвън е 20°C, нощем не пада по-ниско от 13°C-14°C, а не както беше 2°C-4°C (е, чак отрицателни температури не сме имали по нашата географска ширина, но то е защото сме близо до океана; докато онези, дето са навътре из държавата са брали голям студ). Та мисълта ми беше, че колкото и топло да е, в дъжда не може да се прави абсолютно нищо, освен да се пие ракия или да се спи до кълките на някоя разкошница...

Вече минава 13:00 и скоро ще се гласим да вземаме Даниела от работа. Абе първите й смени пó се понасят – през деня е все пак, Ванеса спи до към 09:30-10:00, после докато я оправя, да яде; ще рече и да излезем за някой и друг час (ако не вали) и времето минало. Но вечерните смени са от 15:30 до 23:00, когато е много по-скучно и самотно. Утре сутринта вали-не вали ще отидем до битака. По следите съм на един нож за месо, японски и много качествен. Искам да го купя, пък може да ви го изпратим на вас. Даниела иска да купи един комплект ножове за техните в София, такива като нашите. Бяха ги пуснали в един магазин, пет ножа за $8 - френско производство и много хубави. Но не ги виждам вече. Пишете от какво имате нужда, за да не пращаме глупости и ненужни вещи, а Дани като затръгва към България, да ви донесе ценни неща и най-важното - желани. На татко компакт-диска е № 1 в списъка ми, чакам само да намеря някой евтин. Поръчал съм и на Цецо в Тасмания да търси и да се оглежда за нещо, нали това му е бизнеса. Много се надяваме, че те ще дойдат насам и че един ден ще бъдем заедно с тях, пък макар и на стари години в малко по-“обновен” състав...

Бебето продължава да спи, мисля че е наакано даже, защото още докато се записвахме то взе да се надува и предполагам, че ми е сервирало някоя “изненада”. Ето, взе да се надига вече, да промяцва и да се кокори наляво и надясно. Айде край – почивката и рахатлъка ми свършиха. Застъпвам дневалния си наряд пак! Ще продължа след като ми свърши вахтата...

11.06.2000 - Неделя по обяд. Вчера всичко мина благополучно, смяната ми протече без произшествия. Взехме Дани от работа, минахме за кратък пазар през магазина и се прибрахме. Вечерта позяпахме малко телевизия и легнахме, защото тя и днес е на работа, първа смяна. Бебето спа снощи много, та сутринта се събуди още в 04:00 и докато не се наяде, не миряса. Аз заведох Даниела на работа и се върнах веднага да поспя още малко. Ванеса обаче стана в 08:30 - беше наакана, та докато се измием, преобуем и т.н. мина половин час. В 09:00 закуси и пак излязохме. Въпреки че дъждът спря, времето е хладно и духовито. Отидохме за кратко до битака, от където купих въпросния нож и един диск с хавайска музика - много лека и приятна. Купих и три сини домата да направя кьопоолу следобед и се прибрахме. Не сме се записвали тази сутрин, защото имахме работа. Сега бебето спи - като се събуди трябва да я храня, после ще вземаме Дани от работа. Тя и утре е на смяна, та може тогава да запишем някой и друг звук.

Подготвям всичко това, за да го изпратя по Методи, като до тогава ще пиша най-подробно. Няма смисъл да пускам писмо от сега нататък, защото то ще пристигне точно когато и той ще си бъде вече в България. Така ще можем да изпратим повече неща, защото Мето няма да носи много багаж със себе си...

Пак почна да вали - много неприятно време, но такива дни са само няколко в цялата година. След седмица и помен няма да има от тях и макар, че ще бъде все още зима (която едва сега започна от 01 Юни), ще бъде относително топло и променливо приятно.

12.06.2000 - Продължавам с безконечната си и безинтересна серия от никому ненужна информация – “докладни записки”, както нежно се изказва софиянката за моите лични, най-съкровени словоизлияния и бездарни творби. Снизходително й прощавам – какво разбира шоп от изобразително изкуство, да оставим настрана писателство и проза...

Вчера направих кьопоолу и стана много хубаво. Даниела понечи да извърти и една баница, но аз я помолих да ми отстъпи правото си и да я наредя аз по моя лична рецепта. Всичко стана изумяващо добре, обаче и не баш каквито бяха баниците в Габрово. Първо тук корите са от рода на тези фините, точени (дето навремето бяха най-дефицитни в България и ги продаваха по сладкарниците само в София, срещу една бяла 50-стотинкова монета по номинала от 1962). С тях обаче не може да се получи онзи същия вкус, както това ставаше със Старозагорските (едни бели такива и твърди, дето много се трошаха) – с други думи: т.нар. кори “Габрово”, както последните били познати из софийските бакалници, пак според моята професорка. Иначе от другите съставки и продукти имаше бол – три вида сирене, множество яйца, кисело мляко на око и малко газирана вода, както и доволно количество блажно масло. Че като взе да се надига оная ми ти баница - ще изскочи от тавата чак! Но тъй или иначе, всичко стана чудесно и Даниела дори днес си взе няколко парчета за работа – за нея самата, а и да почерпи колежките си; което пък от своя страна е показател, че не съм се изложил (много)...

Пак вчера, за да си попълня времето, взех че смлях малко месо – имаше една буца в камерата на хладилника точно за тази цел, дето сме го купували кой знае преди колко месеца. Та тези дни може да се очертае пак някоя “скара-бира”. Сутринта в 07:00 закарах Дани на работа и се върнах да си доспиваме с бебето. Станахме чак в 10:00, но то не рачи да яде - омаза навред орталъка с мляко; плю, лигави се и сега лежи наказано и гладно на дивана. Варя й морков и картоф - ще й ги разбия на пюре и така ще се мъчим на обяд и довечера. Не знам какво й стана бе джанъм, никога не е била злояда – дори напротив. Но като й огладнее задника ще яде, къде че óди! Уж щяхме да излизаме по разходки, но се е надул един противен вятър отвън, та не е за никъде. Беше слънчево отначало, но гледам че пак се е заоблачило. Щяхме пак да се записваме на касетка – нищо обаче не стана. Снощи беше точно за тая работа – то пя, гугука, смя се, въобще беше много звучна. Тази сутрин обаче не е. Сигурно й е омръзнало от моите “топли” бащински грижи и пак иска майка си. То и на мен ми омръзна от нея, в интерес на истината – вече трети пореден ден съм дежурен, а както разбирам и Дани се наработи – комай, че е по-добре когато и тя си е в къщи...

Вчера много работа свърших – надписах и снимките, които ще изпратим по Методи. Те не са много, но все пак. Сега ще изгледаме с Ванеса обедния филм – казвам “с Ванеса”, защото и тя взе да се кокори в телевизора и не си отделя погледа от там. Изглежда че й правят впечатление шарените картинки и че нещо мърда на екрана. Ние не й даваме да гледа телевизия, но тя все намира по някоя пролука през одеалото, за да позяпва по малко.

14.06.2000 - Продължавам с писмото си вече на работа, след тридневната ми “почивка” (ако това е правилния термин за това, че през цялото време крак не подгънах в грижите си по отглеждане и възпитание на детето). Служебният работен процес всъщност започна още вчера, но доста мудно и трудно след хайлазлъка от почивните дни. Аз даже и писмо не съм писал – толкова много ме мързеше. Сега уж всичко се нормализира и си отиде по местата, но мързелът не ми е напълно отшумял. Дани този петък, в събота и неделя пак ще бъде на работа, само че все втори смени – дето аз най ги мразя. Даже в петък следобед ще тръгна от офиса по-рано, защото надработвам законното си време от 45 часа през останалите дни от седмицата. Така ще мога да я закарам на работа, а от там насетне ние да се поемаме с Ванеса. Запазихме на Нени билети за влака и автобуса – той пристига другата седмица. Нямало да може да дойде през ваканцията, защото Боряна с малкия Жорко от Аделаида щели да им гостуват по това време. Е, нищо - след това ние пак ще се видим.

Иначе около нас няма нищо ново и съществено. В края на този месец сме планирали да отидем до Методи в Бризбън – хем да се видим и да се почерпим с него на изпроводяк, хем пък да му занесем и малката пратка, която сме определили за вас. Тогава също ще бъдем заедно с Нени, макар и само за съботния ден. Той в неделните дни винаги е зает – тогава ходи да играе тази идиотска игра, нещо като ръгби, но по австралийски правила. Ритат се, блъскат се като кочове, а играчите имат едни тъпи, волски мутри – да ти се доповръща като ги гледаш. Както всички останали спортни фигури и величия по света, така и тези вземат по много пари, защото пълнят стадионите със себеподобни шъшкъни, вследствие на което пък курвите им се лепят като мухи на лайно. Защо обаче и нашия малък Неничко трябваше да стане един от тяхното съсловие, аз това не знам – щом майка му не иска да го дели от средата му, така ще е...

15.06.2000 - Ако бях в отделенията на началното училище, от днес вече щях да бъда във ваканция. Само че тук, няма бако такива работи – сабалам съм почнал в 06:30, сега е едва 09:30, а къде е 17:30 – краят му не се види на тоя ден, мамка му! Снощи, както щяхме да си лягаме рано (имаше приказка дори веднага с бебето), та от лаф на лаф го откарахме до след 01:00. Къде ли не ходихме пак, къде ли не бяхме и с кого ли не се срещнахме (на приказки де). Скоро трябва да се обадим на Бакала, те вече този месец трябва да си ходят до България. Дано пак да ви се обадят и да се видите с тях.

При нас няма нищо ново, чакаме от 01 Юли да влезе в сила новата данъчна система, със съответно нови цени (представяте ли си? – някои дори по-ниски от сегашните, поради малко по-високите такси!). Голямо “поощрение” чакаме и от щатското ни управление (комунисти за сега) - годишния данък за колите ще се намали с някакви си $150, като една жалка компенсация за увеличението цената на бензина. Но вие си направете сами сметката каква ще бъде сумата, която се изразходва само за петрол, при среден пробег на един единствен автомобил от около 25,000-30,000 км на година, при разход от 12-13 л/100 км че и повече специално в градските условия и съответните 20 цента поскъпване на кило мазут. Това прави близо $780 на година, които допълнително ще излизат от джоба на всеки за покриване на необходимото гориво, а пък видите ли, правителството щяло да ни върне $150 от тях чрез данъка! Абе не комунисти ами и отгоре, че дрънкат чак – да вземеш автомата, че да пуцаш-пуцаш наред до крак, мамка им мръсна изедническа! А в същото време тръбят на ляво и на дясно, че с влизането на новата данъчна система, всяко семейство ще повиши жизненото си равнище с около $50-$60 на седмица. Демагози и лъжци от класа – ама нали всичките при едни учители са ходили: Маркс, Енгелс и Ленин! Но хайде, стига съм ви занимавал с политика и икономика – кашата навред е една и съща, с тази разлика че тук е малко по-лесно преодолим и поносим един такъв финансов трус. Ние прекрасно знаем, че за момента в България положението ви е далеч по-тежко, за това не се и оплакваме – тук само споделям действителността с вас. Аз например получавам напълно достатъчно за труда си, който полагам ежедневно и най-съвестно - техните пикливи центове дето ми идват горница за бензина, въобще, ама изобщо даже няма да ме съборят. Определено обаче ще има и хорица, които ще видят зор и ще лапат дървото, та пушек ще се вдига. За щастие ние няма да сме от тях – или поне за сега и на този етап, докато работим и двамата с моята Даниела...

Скоро не сме правили снимки – ами не сме ходили никъде, та за това. Снимаме само Ванеса от време на време, когато е в някои по-интересни пози. Много кротко бебе е тя - толкова добро не съм виждал до сега. Отделно дето е и хубаво, нали си е наше. Неничко също беше кротък и послушен като малък, но докато беше бебе много ни се будеше нощем и ревеше с цяло гърло като се събудеше сутрин. А това мъниче като се засмее още щом си отвори очите и така кара цял ден, с усмивка - наивно е и глупавичко, защото не знае още какъв чеп го чака в този шибан живот занапред.

17.06.2000 - Събота вечер е. Постоянно поглеждам към часовника – още е само 19:00, а Даниела ще си дойде от работа чак в 23:00. Бебето спи на дивана, аз преди малко се чух с Нени, който пак беше у някакъв негов приятел и нямало да се прибере да спи у тях. Рекох да драсна някой ред в антракта между храненето на Ванеса и изкъпването й за лягане. Снощи се чухме с майка и всичко е направено, както тя поръча. Даниела отдавна ми беше казала за това, че разпятието не носело щастие и след Нова Година тя свали нейния кръст, който аз бях намерил навремето и й бях дал да го носи. Сега изпращаме и двата – майка да прави каквото знае с тях. Аз обаче отново изразявам претенции, че искам голям, тежък и солиден кръст, като на италиански баровец и мафиот, а не някое дребно и микроскопично кръстче, което да не могат да ми го видят хората.

Вчера както беше по плана, излязох по-рано от работа, защото бях надработил часовете си за седмицата. Бебето тъкмо беше заспало и Дани го оставила у нас. Аз я закарах до работата й и веднага се върнах в къщи, да не би онова малкото зверче да се събуди и да надуе гайдата – но за слава на Светиите то си спеше кротко и нищо не разбра от това, че ме е нямало само за няколко минути. Щом обаче я размърдах да я преместя в количката й за да излизаме, тя се облещи и с любопитство започна да разглежда околния свят, като че ли не го беше виждала друг път. После обаче, когато я задрусах по паветата и тротоарните плочки, Ванеса пак заспа и така на спокойствие обикаляхме магазини и градинки чак до 18:30. Прибрахме се в къщи - тя се нахрани хубаво след разходката ни на чист въздух и от този миг насетне започна нашата съвместна вечер с нея. Аз позяпах малко телевизия, колкото да убия времето - окъпах я в 21:30, пак ядохме малко мляко за последно и я сложих да спи. После докато се помотам и завъртя из къщи, то стана време да прибирам пък Даниела от смяната й. Междувременно говорих със Светлана, която ми каза да се обадя на майка. Вечерта с Дани пихме по глътка за Бог да прости, а аз вечерта сънувах чичо Сашо на чинка Кальопа...

Днес сутринта не сме излизали, защото си имахме домакинска работа из къщи. Разходките ни с детето бяха едва следобеда, когато първо оставихме Даниела на работа. Тя и утре ще бъде втора смяна и после пак другата седмица. Успях да направя 45-минутен запис на Ванеса, ако имам възможност ще ви запиша и другата страна на касетката. Тя уж много пее, радва се, възклицава и т.н., но като й туриш микрофона пред нея се стъписва и млъква, та не можеш звук да й изкараш от устенцата. Ще видим кога принцесата ще бъде отново в подходящо настроение, че да си довършим започнатото.

Вчера изпратих билета за влака на Нени, с който той ще дойде в петък. За да не е съвсем празен пликът, та му турих и един фиш за Тото-то довечера – печалбата ще е 16 милиона долара – може пък част от тях да са наши, знае ли човек.

Утре в града пристига Олимпийският огън. Много шумотевица и голямо значение му се отдаде на това мероприятие – то не бе народ по пътищата, снимки, фотографи, телевизии и прочие какафония. Сигурно и ние ще ходим да го гледаме, да не сме башка от другите. То не бяха предавания по телевизията и радиото, то не беше чудо. Побъркаха се всички с тая Олимпиада, зер от 1956 насам това е второто домакинство на Австралия в подобен спортен форум. А пък колко гафове направиха, колко народ начетоха и уволниха – няма да ви разправям. То бяха рушвети, връзки, безотчетност и т.н. Някакви страхотни грешки направиха и с билетите за отделните състезания, имаха проблеми с разните самолетни резервации и какво ли още не. Вместо австралийците да се покажат пред света, в замяна на това те се осраха, та се не видяха – всъщност, показаха се в истинската си светлина. Но и какво може да искаш от народ, на който само като му погледнеш образованието и системата, може да ти се доплаче – нали именно точно този народ е плод на същата система, на която за съжаление един ден и ние ще берем плодовете поради една или друга причина чрез децата ни, които неминуемо ще бъдат неин продукт...

Напред се записвахме малко с Ванеса, нахраних я и гледам, че сега се е отнесла в своя си детски сънищен свят на дивана, но ще взема да я будя защото стана 20:00 и няма да може да спи през нощта. Е да, ама вече не мога да пиша и да се съсредоточа, защото онази малка животинка се събуди и иска да й обръщам внимание. Уж си играе и се занимава с нещо, но докато я видиш и почва да свива долната джука – готова да се разреве. При това положение и новосъздалата се извънредна обстановка, мисълта си ще довършвам утре…

19.06.2000 – Да, невъзможно беше да се пише повече в къщи. Все имаше с какво да се занимавам. Иначе времето ми като бавачка и детегледачка мина много бързо, добре и гладко– не съм имала никакви проблеми. Дани е много доволна от помощта, която й оказвам макар и само от време на време. Вчера през наше село мина и Олимпийския огън, та ходих да го гледам и да го снимам. Беше около 14:00 и Даниела не можа да дойде с мен, защото през това време тя трябваше да подрежда бебето и да се гласи за работа, но аз отидох да увековеча голямото събитие и да го запечатам на лентата. Зер, кой знае дали ще дочакам друга Олимпиада в Австралия; миналата беше през 1956, когато още не съм бил роден – следващата, ако ще е пак след 44 години или повече, шансовете ми се намаляват значително. Разбира се на мегдана имаше и общоселски тържества по случай преминаването на “Огъня”, но ние ги пропуснахме. Освен всичката лудница от народ, климатичните условия също не ги биваше особено много за извънкласни форми на обучение – ту вали, ту спира; ту напича, ту се заоблачава. По едно време за кратко се оправи, но точно когато колоната с шествието минаваше покрай мене, взе че заваля, та някои от снимките ги правих в дъжда. Много емоции влагат австралийците в тези тържества – то са сълзи, то са сополи, гръмки и пламенни речи и т.н. Не знам дали еуфорията е била такава в другите държави, нали нас все ни държаха “на тъмно” и зад желязната завеса – от къде да разберем какво е ставало по света, но иначе пък за СССР и братския съветски народ знаехме всичко. Тук Огъня ще обиколи и кръстоса цяла Австралия – голямо тичане (а и трошене на пари…) ще падне. Изпращам ви една листовка/карта с маршрута му. Просто за информация. На другия лист пък е трасето на Огъня през нашето малко градче от селски тип, Maryborough – със зелено съм отбелязал къде точно бях застанал аз и от къде снимах. Снимките ще станат сигурно малко по-късно и няма да можем да ви ги изпратим по Методи, но във всички случаи ще ги получите допълнително с някое следващо мое писмо.

20.06.2000 - Вчера милата ми Даниела като беше направила една мощна салата от зелен боб, ама такава дето само баба Фанче правеше - с много чесън, башка магданоз и кълцани на ситно варени яйца (които аз добавих само в моята чиния, защото съгласно световния шопски рецептурник това не се правело “така”, ами “онака”…). Олеле майчице, че като му седнах аз, както бях и на диета цял ден (само на 1 ябълка, 1 портокал и 1 детско кремче…), че като почна едно юнашко тържество - че ракии..., че вина и бири..., че какво ли не беше и друго. Абе, чудно си изкарахме – с една дума! Ванеса спа малко, яде разни нейни каши и буламачи - изкъпахме я на края и си легна да спи. Тя вече взе много сериозно да се надига и да иска да става - като й помогнеш малко за ръчичките и цялата се изправя. Скоро ще започне да шава и не ще можем да я удържаме вече. Борбата ни всъщност започва още в коритото – то е ритане, то е плискане на вода, то е чудо. Добре че в кухнята, където я къпем има плочки, та лесно се почиства след пораженията. Ако това на пода беше паркет, да е изгнил до сега. Ще почвам вече да я къпя на двора с маркуча - тъкмо изедно ще поливаме и градината, та няма да се хаби водата напразно...

Снощи се чух с Нени, той беше получил билетите си по пощата. Обаждахме се и на Методи. Не знам само какво направи Бакала - не сме се чували скоро с него; те щяха да си ходят до България през Юни, ама може вече и да са там.

Аз постепенно взех да се изчерпвам откъм информация. Няма нищо особено около нас и нищо чрезвичайно не се случва с никой. Чакаме с нетърпение да започне проклетата Олимпиада през Септември, та да видим дали няма да намалят самолетните билети тези шибаняци и Даниелчето да си дойде до българската земя хубава с бебето. Аз лично не знам до кога ще ме търпят на тая работа – предполагам, че поне до края на годината ще устискаме или най-малкото до тогава ще се разбере какво ще става по-нататък с нас...

22.06.2000 - Вчера не съм писал, защото бях зает с други разнообразни дейности. Това беше най-късия ден по нашите географски ширини и въпреки, че беше един чудесен, топъл зимен ден (26°C), в 17:00 се мръкна изведнъж. От днес вече светлата част на дните започва да се увеличава, което пък от своя страна означава, че чувствително се приближаваме към следващото знойно лято.

Снощи цяла вечер се занимавахме със записи – направихме две касетки за баба Рейчъл в София, а аз довечера ще й направя още една лично по мой избор, без намесата на детето й (в лицето на Даниела). Подготвяме колетите, които ще изпратим по Методи. Той, да ни е жив и здрав, добре че няма багаж, защото каквото чудо се събра пак за вас – трябваше в контейнер да го сложим ако използвахме услугите на пощите. От другите ни приятели за сега само Марио си е в България или всъщност тръгва за нататък другата седмица, почти заедно с Методи. Но той ще се отбива първо в Америка и едва тогава ще се появи в цял ръст на Балканите. Наш Любо си е в България обаче – щял да се жени там и да си доведе булката в Австралия; халал да му е! Дано поне да ни събере юнаците и бившите вече ергени, че да почерпи за хубавата работа като се върнат заедно...

Чакаме Нени в петък вечер. В събота ако е хубаво времето ще го водя да кара мотора. Тогава с нас волю-неволю ще дойде и малката Ванеса, защото майчицата й ще бъде на работа, първа смяна. Аз пък утре ще ходя до складовете за метални отпадъци, че търся едни винкели и профили. Искам от тях да измайсторя едно приспособление към ремаркето, за да можем по-лесно да качваме мотора в него, а и да го прекарваме от поляна на поляна. Аз миналата седмица изтървах един много хубав мотор 250 см³ за мен – докато Нени отиде да го види и той се беше продал. От обява във вестника го намерихме, само $200 му искаха. Аз щях да си го постегна малко и да караме двамата, но не било късмет – майната му.

Иначе всички в къщи сме добре. Аз вече започнах да ям по-малко храна. На работа цялата седмица изкарах само на ябълки и портокали, а вечер гледам да не ми прилошава чак от преяждане – веднъж като почне да ми се повдига и съм се натъпкал така, че да не мога и една троха горница да сложа в устата си, спирам с яденето и тутакси ставам от масата. Много специална диета – не е за всеки...

26.06.2000 - Понеделник. Доста хубави няколко дни изкарахме, докато Нени беше при нас. Аз приключих работа още в петък на обяд. Имах да свърша някои неща из града, прибрах се да обядвам и отидох на отпадъците. Там утрепах няколко много ползотворни часа в ровене из неимоверните купчини с боклуци. Търсих един “П”-профил с определен размер, та да направя стойка за предното колело на мотора. Най-после намерих една голяма релса с точните мерки, че я рязахме там, кроихме я по размер, платих им $7 и си тръгнах. Купих и една дъска за $1, по която по-лесно ще качваме мотора в ремаркето – нещо като рампа. Прибрах се в нас – първо трябваше да мина през банята, да свлека ръждата, прахоляка и металните стружки от себе си, защото Даниела нямаше да ми разреши да се доближа до детето в този си омазан и смрадлив вид. Те двете пак бяха по разходки из улиците и магазините на града, но си дойдоха по някое време. Тогава почнахме да подготвяме вечерята и скарата за на другия ден.

Нени пристигна в 20:30 с влака и партито ни започна веднага щом се прибрахме от гарата. Беше получил “В” по математика – най-високата оценка в цялото училище сред 9-те класове била неговата (това пак според него). Е, пак не е отличен “А”, но какво да го направим – радваме се и на петицата, след като можеше да бъде къде по-ниско (което е и било). В събота сутринта Даниела отиде на работа, а ние с него останахме да се оправяме сами с бебето. Неничко много ми помага – нали аз пък трябваше да се занимавам с тая негова стойка. Като закусихме и подредихме Ванеса тръгнахме за пистата. Закачихме ремаркето за колата, мушнахме малката в количката и заминахме. Беше чуден слънчев ден. Там в гората тя спа на чист въздух, Нени си кара мотора, а аз го ремонтирах (свалих му иглата на карбуратора, че работеше с много богата смес) - въобще всеки от нас имаше своето удоволствие. После в 15:30 отидохме да вземем Даниела от работа, а ние с Нени от там насетне почнахме да режем и да кроим железата. Един мой колега ми беше дал ъглошлайф, та с него успяхме бързо да свършим, въпреки страхотния шум, който вдигнахме в квартала. Независимо от всички обстоятелства и препятствия, с които се сблъскахме и преодоляхме по време на изработката, ние успяхме да направим точно каквото беше запланувано. Аз сега имам само две дупки да пробия в завода и да монтирам окончателно стойката на ремаркето.

Така докато си работехме отвън, а Даниела шеташе из дома, настана и ракиеното време за съботната вечер. Та пак седнахме на масата; аз бях приготвил кебапчета, докато Дани се представи с вратни пържоли и пилешки бутчета. Опекохме всичкото месо на дървените въглища, опържихме картофи за гарнитура и стана едно наистина голямо парти - ибаз ги диетите, ибаз го здравословното хранене и въздържането ми от прекомерна употреба на алкохол…

На сутринта в неделя Даниела отново беше на работа, докато ние с Нени се занимавахме с Ванеса, а пък имахме и още малко работа по ремаркето. Дорде втасаме с всичко и то стана обяд - направихме си по едно обилно гювече с остатъците от вечеринката (от най-диетичните…), позяпахме малко телевизия и излязохме за автобуса в 15:00. Той обаче закъсня и тръгна чак в 16:30, защото имало някаква катастрофа по пътя, та се наложило да чакат. Но макар и по-късно, Неничко се прибра успешно в къщи – нарочно се чухме по телефона, за да потвърди че е пристигнал по живо-по здраво.

Аз от вчера отново започнах трудовото си ежедневие. Казвам “от вчера”, защото продължих мисълта си от тогава, когато прекъснах писането, а това е вече днес - 27.06.2000. Снощи говорихме със Светлана от Тасмания, чухме се и с Нени. Сашко също се обади по телефона - изобщо не ни беше празна вечерта. Опитвах се да направя още малко запис на бебето, но този път не стана много успешен. Пак от мой колега ще заема двукасетъчен касетофон и ще ви запишем една много хубава касетка с изпълнение на класическа китара.

Днес Даниела ще отиде до магазините, за да донакупи разни неща за вас, които й поръчах. Едва когато подредя всичко в кутията, ще напиша кое какво е и за кого е, защото още не знам колко джунджурии ще се поберат вътре. Има няколко последни пози от филма във фотоапарата, които довечера вече трябва да привършим, че да успеем до петък на обяд да вземем готовите снимки, защото ние в 12:30 тръгваме за Бризбън. Ако ли пък това не стане, ще ги получите в следващото ни писмо. По план ще трябва да се приберем в неделя преди 15:00, защото Даниела директно отива на работа за втората си смяна, а аз от там насетне ще се разправям с бебета и покъщнина.

28.06.2000 - Усилено пиша през последните няколко дни, че да има какво да четете като получите колета. Снощи довършихме филма и напред ходих да го дам за снимки. От студиото обещаха, че ще станат готови още в четвъртък, така че в колета ще намерите и тях. Довечера ще ви направим записите, за които бях споменал вчера. В момента Даниела и Ванеса са на задължителни консултации и някакви ваксинации в болницата. Онзи ден Дани донесе от работа една туба “Elocon” за майка, почти небутвана. Аз обиколих всички възможни аптеки, но този мехлем не го дават без нарочна рецепта. А пък тук нямаме под ръка познат лекар, който да напише такава; трябваше аз самият да ходя на преглед, да си го платя и чак тогава да ми го изпишат – въобще дълга и сложна процедура. А така стана значително по-бързо – аламинут! Вярно, че не е много хуманно по този начин да се ощетява здравното заведение, но те там имат хиляди такива мазила, които само се подмятат без да ги използват и с едно парче няма кой знае колко да им обеднее клиниката. А пък щом като е за доброто и спасението на милата ни майчица – аз и в затвора мога да вляза заради нея. Сега ще има вълшебен мехлем, с който да си маже ръцете сума време...

В обедната си почивка напред излизах и взех по-голяма кутия за подаръците които ви изпращаме, че тая която имаме изобщо няма да побере всичките. Да е жив и здрав Методи, ако вземе тези неща със себе си – чудо ще е някакво! Но той и без друго няма свой багаж - довечера всъщност ще се чуем и с него, за последни доуточнявания.

От другата седмица влиза новата финансова година, с новите си ценоразписи и съответни данъци. На компютъра ми в работата съм подготвил един много строг финансов отчет на всички приходи и разходи, защото докато разберем кое как ще бъде в началото, доста време ще мине. А пък като дойде време да се разплащаме с държавата – тогава може да нямаме с какво да й се издължим, ако сме похарчили печалбата предварително...

29.06.2000 – Полагам последните си редове в това писмо, защото утре вече ще трябва да го приключа. Като отидем у Методи, от тях ще опиша какво точно ви изпращаме в кутията. Но нека първо да видим колко от нещата ще може да вземе той, че чак тогава ще разпределяме благата според нуждите и според заслугите на гражданите. Надяваме се, че всичко ще замине по него - утре вече ще се разбере окончателно.

Нени излиза във ваканция от утре - две седмици и в края на втората ще дойде пак при нас. Ние с него ще се видим сега в събота през деня, докато се мотаем из Бризбън. Там ще дойде и нашата приятелка от Gold Coast, та и с нея ще се срещнем. В петък вечерта Марио също ще бъде драгоценен посетител и гост у Методи - изобщо се очертават много “масови” сценки; обичам да се напивам – мразя само да ме боли главата на другия ден. За следващата седмица сме поканили моя колега заедно с жена си да ни дойдат на гости за официална вечеря – това ще стане сигурно в петък вечерта; дано само до това време да не повикат Даниела на работа. Тя милата, под мое влияние от едно известно време насам, всеки ден сяда и пише по няколко реда на техните в София. За това този път може и нищо да няма написано от нея за вас, но пък подаръците ви са изцяло нейна инициатива: тя ходи по магазините, купува, избира и т.н. Аз нямам време да се разправям с тези ритуали, колкото и хуманни да са те...

И вече съвсем на края искам да опиша набързо какво изпращам. Мислех да довършвам писмото си утре на работа, но явно че това ще стане сега; за протокола - четвъртък вечер.

1. Кило кафе на зърна – за всички, които го обичат, нека да им е сладко и да си го сърбат с кеф;

2. Кутия шоколадови бонбони, с които да подслаждате живота си след храна (да се приемат само по един, защото са безумно сладки – да не ми се докарате с някой диабет без време!);

3. На татко изпращаме блузката с къси ръкави, самобръсначката, крема за бръснене и един одеколон – все армагани за рождения му ден;

4. Имате една обща паста за зъби – чудна! “Пастата, която ще превърне всички зъболекари в безработни просяци” (според рекламите по телевизията)...;

5. Както разбрахте от писмото, Даниела ви открадна една тубичка “Елокон” за всякакви нужди - вълшебното мазило на майка, с което тя лекува всичко – от запек до пърхот;

6. Пращам ви и един филм, да се снимате по-често, без да ви свиди за позите и за снимките – аз тук отговарям за това и по принцип завеждам този отдел;

7. За малък Божи има една близалка + една малка количка, а големият ще го почерпите с кафе – знаем, че е горещ почитател и любител на този вид напитка (след греяната ракийца през зимата и разбира се, ледената мастичка по време на горещите летни дни);

8. За майка има една блуза – дано да не са й дълги ръкавите, защото нямаше други номера от този модел и десен. Ако пък е така, да ги подгъва или да си я преправи на машината;

9. Изпращам ви и по едно бурканче с хайвер на зърна – черен + червен. Проверете го първо преди употреба дали не му е станало нещо от дългото стоене по рафтовете, но си мисля че е добре консервиран. Аз го разбивам по същия начин, както се разбива обикновен хайвер и става чудно! А простите богаташи от елитът на обществото го ядат направо с лъжицата както е на топчета - Господи, какво невежество! Мъка, направо мъка...;

10. Даниела ви е купила и по една покривка за маса - нещо като мушама, ама не е баш такова, защото тези могат и да се перат; освен това съвсем не изглежда като истинската селска мушама, на каквато се хранят простаците например – тези са с пъти по-сложни. Наздраве и да ви е сладко върху новата бохчичка!;

11. Най-отгоре са заветните и дълго мечтани от майка пластмасови торбички за пазар – пълнете си ги според нуждите, но не забравяйте и ограничените им възможности. Претоварването води до скъсване на дръжките, които не са така здрави, както биха били например едни солидни такива на истинската, кожена пазарска чанта...;

12. За татко е и кутийката с малки бургийки. Независимо от лъскавият им и завидно купешки вид, тези свредла са доста “меки”, правени най-вероятно в цеховете на някоя Китайска провинция от тел или по-скоро от гвоздеи. За целта нека той продължи да използва старите и много яки бургии, производство на завод “Болшевик” - тези новите да си ги варди само за показване и да се фука с тях, защото те и без това за нищо друго не стават, въпреки че са много красиви и ефектни на външен вид...;

13. Пак за майка има и един дезодорант, той пък от самата Даниела вече - в знак на голямата й и безгранична любов на снаха към свекърва си...;

14. Ако има още нещо – то пак е за вас и попада в тази графа “и други”...

Надявам се, че всичко описах с достатъчна точност. Искахме още сума неща да изпратим, но знаете как е с багажите по летищата. Не знам майка какви молитви трябва да чете за Методи, ако пренесе всичкия тоз багаж през морета и балкани.

ВАЖНО – в кутийката от филм, където са златните вещи, има няколко пластмасови частички на едно малко човече. То излезе от шоколадовото яйце на Нени, който бързо-бързо му се нарадва и сега той лично го изпраща на малкия Божи – нека да си го сглоби сам и да му се радва. Дано успее да го направи без документация, защото в бързината сме му изхвърлили на някъде чертежа.

Утре на това място ще изрисувам ръчичката на Ванеса, защото тя сега спи, че е вече 23:00. Аз исках да я вдигна, но Даниела не ми разреши да я будя. Преди да тръгнем ще се занимая и с тази последна дейност, като завършек на писмото...