Писмо No 13 (I-II.2001)

Скъпи наши майко, татко (както също бабо и дядо) – приятели добри!

Веднага, след като вчера изпратих малкото ни и скромно колетче, сядам да продължа с описването на нашия скучен отшелнически живот. Днес е 09.01.2001 (за протокола…) – по телевизията казаха, че в Москва било -42°C (или някъде из Русията, щото пък и тя е една голяма…). Предполагам, че и в нашата България се е усетил този сковаващ “съветски” мраз, макар и не чак в такава “остра форма”, надявам се. За разлика от там, в отсамната част на земната топка е топло и приятно - даже на моменти става горещо и противно. Ванеса прекарва повече от времето си (е, поне когато не спи в стаята) в пластмасовия надувен басейн отвън на двора, където Даниела почти всеки ден й топли вода. А пък аз от време на време излизам от офиса навън, за да се разтъпквам под слънцето, а същевременно и да постопля малко старческите си кокали – измръзнах тук от тоя шибан климатик, фунията на който блъска студен въздух директно в гърба ми! Постоянно ми е студено, а както стоя само на едно място и не се движа изобщо, направо съвсем се вкочанясвам.

Снощи започнахме да сглобяваме филма - този със Сашко и джипката. Общата му продължителност стана точно 2 часа и 10 минути - довечера ще му направим и музикалното оформление.

Онази вечер опекох няколко чушки на барбекюто. Дани пък вчера взела евтини сини домати от зарзаватчията и с една доматена паста, която имаме за изхвърляне, ще направим чудна лютеница и отделно кьопоолу.

Малката Ванеса е добре – по цял ден вършее и си играе с играчките; непрекъснато стои права и много рядко сяда или ляга. Клати се в кошарата и събаря всичко, което види пред очите си; пада от колички, от столове, от легла, бърка в чиниите ни с ръце и крака, полива майка си с каши и постоянно се хили, като че ли нищо не е станало. Спи хубаво, даже прекалено бих казал. Докато бяхме в Тасмания (нали там въздуха е чист като от кислородна бутилка в операционна зала и значително по-хладно, отколкото при нас), малката спеше по 14 часа на един дъх. На Светлана й се събраха очите, защото тя също изтегли много с нейната Гергана, докато беше малка. И тя се будеше по 15-20 пъти на нощ (казвам “и тя”, защото Нечичко беше същия като нея, когато беше бебе). А пък нашето “софийско пънче”, като го турим в леглото към 20:30, та чак на другия ден в 09:00-10:00 се събужда. През деня обаче взе да не спи достатъчно - мигва малко, само за кратко, някъде в ранния следобед и така изкарва будна чак до вечерта. Хубавото на този режим е, че после заспива почти мигновено още щом я сложим в креватчето – въобще, Ванеса се оказа едно много добро бебе. Такива ги отглеждам барем 20 парчета без да се замислям – особено, след като мога вече и да ги израждам; няма такава, която да ме уплаши!...

Вчера пак получих едно писмо от Огнян – аз много се радвам на неговите хабери. Явно, че ще поддържаме сериозна връзка с него. То това отдавна вече трябваше да се е превърнало в навици и рутина, но нали напоследък откъм техниката бяхме малко “кът”, та все отлагахме началото на прогреса.

От продажбата на колата няма никакво положително развитие – много от отдавна никой не се е интересувал за нея или пък обаждал с някакви свои конкретни въпроси или пазарлъци. Неничко в Бризбън също продава своя мотор и той има значително повече успехи от мен. Сега дори чака един негов клиент за по-висока цена, докато аз нямам абсолютно никакви. Ще пробвам да пусна и една обява във вестника, че имам намерения на края буквално да подаря на някой просяк тая шибана кола - да видя пък тогава дали изобщо ще ми се обадят разните заблудени мераклии или просто хората ще си мислят, че това е печатна грешка на редакцията...

Ето, че почивката ми свърши, но може да продължа на обяд, ако не отида на някъде. Може пак да изляза навън, че да събера малко топлинна енергия, с която да изкарам до края на работният ден...

10.01.2001 - Вчера през обедната си почивка отскочих до махленския магазин (супермаркета). Топлина така и не акумулирах никаква, защото там пък от хладилниците и фризерите, въздуха също е доста “свеж”, почти арктически – абе, навсякъде студ в тая държава; особено през лятото! Купих разни дребни кулинарни продукти за в къщи, които изобщо не ни бяха необходими, но влязоха в потребителската ми кошница главно заради ниската си себестойност – нали ще ходим на Канарските острови, трябва много да се пести за шибаните самолетни билети. После изкарах и остатъка от работния ден с посинели от студ устни, почервенели уши и премръзнали пръсти на ръцете и краката (ама че описание стана, също като на Хималаите!). Прибрах се в топлия и слънчев дом, вечеряхме набързо и седнахме зад компютъра. Свързахме се с познатите на Даниела (които покрай нея автоматично се превръщат и в мои добри приятели, след като вече са нейни). Дядо Митко и баба Рейчъл също бяха там (между другото, съгласно английските поименни аналози, на него трябва да му викаме “дядо Джими” от Джеймс, което се смята за производно име от Димитър; вероятно сходството е логично, след като на нашенския Свети Димитър тук викат Saint James; все пак твърдението ми не е напълно съгласувано с ортодоксалните канони на източно-православната ни църква, така че не държа непременно да бъда цитиран в по-официални издания и светски разговори). Говорихме си с хората (чрез писане) близо час. После ние изпратихме две други съобщения до наши познати в София. Ба мааму, голяма работа е тоя Интернет, така да знаете! – как ли сме живели без неговата помощ и услуги до сега, не знам?! Преди да си легна му ударих едно записване на песни, та часът отиде до след полунощ! Васил Найденов, Адамо, Адриано Челентано, сръбски групи, италиански, гръцки парчета – всички любими изпълнения от моето детство, юношество и ергенски години. Няма песен, която да я няма в мрежата - включително и “Арлекино” на Алла Пугачова. Търсих оригиналното изпълнение на Емил Димитров, но него специално не можах да го открия. Много ми е интересно да се ровя из света и да гледам какво имат хората в техните собствени музикални фонотеки и дискотеки. В най-скоро време ще ви подготвя още някой и друг диск по мой избор – като се пуснат в началото, да свирят без прекъсване дорде на шишето с ракия не му се види дъното!...

Аз пък все забравям да попитам – харесахте ли дисковете с тангата, които ви изпратихме за Нова Година? Те бяха в онзи раздърпания колет, с многото неща и парите, които вие така и не получихте. Да не би да са откраднали и дисковете тези диваци – проклети да бъдат и в гроба си, негодниците мръсни!

Ние в събота и неделя отново ще се свържем с тези приятели от София, а вероятно и Огнян ще е “на линия”. На него точно тогава му е по-лесно да се включва на Интернета, защото през седмицата връзките са доста заети. Даниела ще работи целия уикенд - почва от петък; все нейните шибани втори смени, дето най ги мразя. Аз ще се забавлявам с бебето и ще вися предимно на Интернета – голяма утеха и занимавка си намерих; няма що. За сега усилено ползвам безплатните часове които имам, но веднага след като привършат, ще се преместим с друга компания. Съгласно рекламите им, само срещу $25 на месец, по всяко време щели да осигуряват напълно неограничен достъп до Интернет – ще ги видим и тях колко пари струват. Иначе официалната тарифа е около $2 на час – в зависимост от часовете на потребление, плащането също е различно. Но по този начин пък може значително да ни олекне сметката за международните телефонни разговори, защото тя най-много ни съсипва бюджета с тези наши тъй чести интернационални включвания в ефир...

11.01.2001 - Снощи цялата ми вечер премина в записи, поправка на кабели, микрофони и т.н. Имах малък проблем с техниката и трябваше да презапоя един кабел, който бях правил онзи ден специално за озвучителните дейности. Вчера получихме една много хубава картичка от Богдана и Евгени - те не се бяха обаждали цяла година от тая пуста Америка и ние много се зарадвахме. Понастоящем имат друг адрес и нов телефон, което може би е било причина да нямат време и възможност да се разправят с писма – и това е напълно обяснимо, разбира се. Ние също ще им пишем веднага – предполагам, че те също са вързани към Интернет, което може да облекчи кореспонденцията ни. Получихме писмо и от Миро Марев - много свястно момче, но и той е доста самотен, завалията. Тези дни и на него ще изпратя едно съобщение. Искам да завършим първо филма, пък тогава - има да се прибавят още няколко песни и ще бъде напълно готов. Всичкото става много хубаво, обаче ужасно бавно и трудно, защото условията ми са прекалено примитивни и първобитни – отделните процеси се изпълняват само ръчно, но като за общо чесане на крастата е добре. Вкарах и компютъра в киномонтажа – сега отделните песни, определени за озвучаване ги записвам директно от него върху видеолентата. Там има и разни други звукови ефекти, които също могат да се използват, но още не съм разраснал студиото си чак до такава професионална степен. А пък и все нямам време - не знам какво правя толкова много, че не ми стига, но това е факт и самата истина.

Иначе около нас няма нищо ново и особено. Нени ще дойде тук през по-следващата седмица, с което ще завърши и голямата му лятна ваканция. Той очаква в неделя да пристигне Момчил от Тасмания и майка му заедно да ги води по разни интересни места - тя си е взела даже и отпуск за целта. Мислехме и ние с Даниела да отидем до Бризбън, специално за предстоящите почивни дни, но точно тогава тя ще работи усилено. А пък и решихме да не трошим излишно пари, за да съберем повечко джобни за валутния обмен срещу испанските песети. Така че скоро не ни се очертава ходене нататък.

На работа всичко е спокойно - не се знае до кога ще остана тук в този офис, но се надявам поне на още две-три месечни заплати; да видим какво ще излезе на края.

12.01.2001 - Добре че пак стана петък, та да си почина малко от тая проклета работа, която вече взе да ме отегчава много дълбоко – душевно, физически, психически, сексуално и всякакво. Не че не ми е приятна дейността, с която се занимавам, но нещо напоследък забелязвам, че не ми се ходи с особена охота и лекота в службата. Както и да е - може би това са временни негативни настроения, породени от наближаващия край на договора ми и неминуемо предстоящите проблеми по преместването ни от едно място на друго; свързани са с търсенето на нова работа и всички обстоятелства, произтичащи от това. Не искам да се замислям, защото още от сега ме побиват ледени тръпки по гърба и настръхвам от неприязън като си представя в главата какво ни очаква.

Снощи продължихме със заниманията си по филма, но пак остана съвсем малко да го завърша аз сам довечера, докато Даниела е на работа. В събота и неделя ще го размножавам, за да са готови касетките за изпращане. Днес следобед с Ванеса ще ходим по пазар, след като първо закараме майка й на “фабриката”, за да печели парички.

Тези почивни дни ще имаме и доста работа по Интернета. Трябва да пишем писма на Огнян и Мирослав; ще се обадим на Богдана и Евгени в Америка – въобще пак ще развием много “социална” дейност по сближаването на человеческата маса. Бакала сигурно вече се е прибрал в Испания – очаквам, че ще ни се обадят тази събота или неделя. Не се сещам какво да ви пиша повече, че нещо съм разсеян и буквите ми бягат от погледа. Ще продължа от вкъщи или пък ще се включа отново в понеделник, естествено от работното си място...

15.01.2001 - Продължавам с писателската си дейност, седнал на стола зад проклетото бюро, в най-шибания офис на света – освен понеделниците, в ненавистта си включвам и своята работа вече; ама тя не се търпи, бе - веднъж завинаги да се махна от тук, пък после ще му мисля…

Съботно-неделните ни дни минаха без особени произшествия и изненади. Завършихме напълно филма, който заснехме със Сашко и днес Даниела ще изпрати касетките: една лично за него в Аделаида и друга – за баба му и дядо му в София. Тъй като филмът е само 2 часа и 10 минути, касетката не е пълна и аз специално вашата ще я задържа за известно време, за да се запълни с разни общи семейни кадри, че тогава чак ще ви я изпращаме. Има и още една, също полуготова, с около 30-40 минути за допълване на края. През тази седмица ще започнем да се занимаваме и с филма от Тасмания – въобще скоро ще имате много материал за гледане, за което благородно ви завиждам. С други думи, няма да ви е чак толкова скучно през студените и мизерни зимни вечери (дано поне ток да има, защото тези филми не могат да се гледа на свещ)…

Нашата малка Ванеса вече почти ходи – само някой трябва да я държи за пръста на ръката. Иначе обикаля сама около кошарата, около леглото, пуска се и стои права, но не върви още. Онзи ден, както си обикаляше в градината от едно място на друго, взе че падна и си охлузи нослето. Не плака много, но сега изглежда като един малък разбойник с тоя разбит нос. Аз се занимавах с нея тези дни, докато Дани беше на работа.

Успяхме да се свържем с Богдана и Евгени в Америка – те са се преместили от там, където бяха първоначално, защото Евгени намерил по-добра работа. Тя стояла само една седмица в къщи и веднага след това също започнала – въобще там положението е съвсем друго, не е като в Австралия – стагнация, явен консерватизъм и прикрит под лукави усмивки расизъм. Ние заради децата си обаче не можем да мърдаме на никъде – тук ще ни изгният кокалите най-вероятно и съвсем безславно. Прекарах известно време и на Интернета (ебаси мамата, как ли са се чувствали пещерните човеци преди милионите години, без тоя идиотски Интернет? – амчи то излиза, че те само деца са правили тогава, а ние, техните потомци в днешни дни дори и за това нямаме време). Изпратих едно кратко съобщение на Огнян – получихме и бележката на майка, от която разбрахме, че сте сравнително и относително добре (е, колко добре може да бъде един пенсионер с повече от 40-45 години трудов стаж и с нищожното си подаяние, което му е отредила държавата за своята вярна и предана служба към нея и неблагодарния й народ…). Независимо, че тази Интернетна връзка е много по-удобна и бърза за кореспонденция и размяна на информация, все пак тя по никакъв не може да измести или пък изцяло да замени писането на писма, колкото и архаично да звучи това за някой по-напредничав умник с пъпчиво лице. Всичкото това е много хубаво и вероятно доволно много прогресивно, ама нека повечето младите да му се радват – ние, по-старата генерация за сега ще се придържаме, до колкото ни е възможно към калема и парчето хартия, а пък да видим на края кой ще надделее. Така че вие смело пишете вашите послания и най-подробно - ние им се радваме повече от всичко на света! А пък с тези шибани компютри ще видим какво ще има да става от тук насетне – аз понастоящем съм си много добре, защото продължавам да ползвам безплатните часове, които ми отпуснаха в магазина с покупката на скенера – нещо като реклама, гратис, бонус или както искате го наречете. Обаче в момента, в който започна да им плащам по $2 на час, баят ще се замислям колко време и как точно ще използвам услугите на тоя прословут Интернет – въпреки, че те си остават най-евтините възможни за сега. Тази тенденция ще се развива занапред във времето и е твърде вероятно да стане така, че Интернета да замести дори телефоните – обаче аз си падам малко консерва и не гледам толкова надалеч в бъдещето, а пък научната фантастика по принцип хич не ми спада към любимите художествени жанрове. По принцип моето висене на Интернета преминава изключително в ровене из музикалните му страници, като отделям доволно много време за записването на разни мои любими песни от миналото. При съществуващата скорост за обмен на информацията, една такава песен отнема около 20-30 минути, докато се запише на компютъра. За сметка на това пък, там могат да се намерят почти всички съществуващи в света песни и съответните им изпълнители. Ние с Даниела много обичаме музиката, а това изисква обогатяване и подновяване на домашния репертоар, защото от прекалено слушане на едно и също парче, в един момент ми се повдига вече. Тя, да ми е жива и здрава може денонощно да слуша една и съща плоча, до полуда; докато аз обаче обичам разнообразието и най-вече сръбската музика. Ех, маминко-оо - пощръклявам като ги чуя тези весели и бързи ритми! Нали си падам и малко “циганин”, та хептен ми се вдига настроението когато зазвучат моите песни през тонколоните; покрива на къщата се надига чак от единия си край! Снощи пак съм си записал една дълга серия от шлагерни шедьоври, дето ме връщат в мемоарите ми от години назад – всяка отделна песен си има своя собствена история: женска ли е била, пиянска ли – споменът у мен е вечно жив и няма сила, която да го заличи (пък била тя и “шопска”)...

Остават още 15 минути до края на обедната ми почивка, които реших да попълня с писмения си монолог. Големи жеги настанаха тези дни из нашата държава. В Сидней термометъра удари 42°C, в Аделаида скочи на 43°C, а на някои места из вътрешността на страната температурите са стигнали до рекордните и убийствени 50°C! – а това вече наистина е доста. Докато живяхме в Южна Австралия аз имах “нещастието” да усетя с тялото си какво означават 38°C-40°C-42°C, но пък виж, в интерес на истината чак до 50°C не съм стигал, а и нямам кой знае какво желание за подобно усещане – като правило, всичко над 30-те е лепкаво и неприятно. Точно там обаче, където сега от небето се сипе тази пъклена зной, хората пасат стада с добитък, поливат си нивите, орат, жънат, копаят и т.н. А после ние, глезениците и обикновените “консуматори” се чудим и маем: защо аджеба, хлябът бил по $1.70 самуна? Амчи как се издържа на тоя огън, бре? - и кой ще е толкова луд, че хем да отиде да живее там, насред пущинака и дивотията, хем пък да ни произвежда и жито на всичкият си зор? Който му се вижда скъпо – да тича при тях; работа барем там има за всички. Скоро ще започнат пак да се самозапалват и горите, та картината съвсем ще се влоши. Тук при нас е нормално – едва само някакви си 30°C, което е сравнително търпимо. Бебето отново ще прекара деня си в басейна, а ние сигурно утре след работа ще отидем на градската къпалня, където също можем да снимаме Ванеса из водата.

В това топло и сухо време взе да ми се обажда хремата на нова сметка - даже вчера се наложи да взема 1-2 хапчета от моите, с които пристигнах в Австралия. Те може и отдавна да са с изтекъл срок на годност вече, но пък ми помагат - което е по-важно. Когато съм тук на работа и по цял ден стоя затворен като в инкубатор, сякаш ми е по-добре – въпреки, че пак подсмърчам и се сополивя от време на време като цигане на селски сбор; ама поне не кихам така зверски и моите оплаквания се свеждат единствено до това, че сополите ми се стичат навред по бюрото. Но пък аз като се отъркам на два-три пъти в дъската и се протегна така, че да пръдна и ми изпращят прешлените на гръбначния стълб, всичко си избърсвам с ръкавите на ризката и по този начин следи не оставям след себе си. Обаче щом изляза отвън да глътна от нажежения въздух над асфалта и нещо ме хваща за носа – тогава кихам по 100 пъти до посиране и посиняване. Ама и това се търпи, де - зор нямам много голям и с по хапче или две на два-три дни, изкарвам опасния кризисен период…

Момчил на Цецови пристига днес в Бризбън – ще бъде скъп гост на нашия малък и палав Неничко. Ще остане у тях за една седмица и в неделя се прибира обратно в Тасмания на по-хладен климат. Дано пък да му хареса тук, че да дойдат всички заедно, след като им свършат учебните години – един път на децата, както и на Светлана. Тя в момента учи икономика, за да може да се оправя на Цецо с разходните книги по бизнеса...

17.01.2001 - Вчера не съм писал – ще речете: защо? Ами защото слях сутрешната си почивка с обедната, след което ги прибавих и обединих с работните часове до обяд, а пък така полученото количество от време си го прекарах най-невинно и безцеремонно в леглото. Отидох на работа чак в 13:00 за един 4-часов трудов полуден и с това приключих всякаква активна работна дейност за деня. Сутринта не ми беше нещо много до трудови изяви и масов героизъм на бригадирския фронт. След като си възстанових физическото състояние на немощ и обща отпадналост, днес вече всичко си е нормално с организма ми. Даниела ще ходи на работа втора смяна и сме повикали жената на моя колега Кен, за да гледа Ванеса докато си дойда довечера. Като се прибера в 17:00, ще я освободя да си ходи при мъжа, а аз от там насетне ще застъпя на вахтата. Дежурството ми ще трае докато си дойде Даниела от работа нощес в 23:00, че тя пък да поема службата за през нощта.

Тези дни трябва да държим камерата по-наръки, защото всеки момент се очаква бебето ни да проходи – пуска се вече от едно място на друго е се мести бавно и тромаво като мече, като само се придържа към нещо по-солидно с ръце. А иначе като я водиш за ръка си прави малки крачици, обаче я е страх още да се отпусне сама. Малко й трябва и ще хукне из стаите...

Тези дни времето беше доста горещо и задушно - утре сме решили да отидем на басейна. И от там може да има заснето някое кратко епизодче, че да ви изпратим видеокасетата.

Всяка вечер говорим по телефоните с Цецови, както с Нени и Момчил в Бризбън – той пристигна благополучно и сега заедно си прекарват доста добре ваканционните дни. Те двамата много се харесаха, докато още бяхме в Тасмания – нали са момчета, все са на един акъл.

Довечера пак ще съм “дежурен” на Интернета – сигурно ще имам доста нови съобщения, нали разширявам мрежата на познанствата и съответната комуникация с всеки изминат ден.

Онази вечер изгледахме касетките и от Тасманийската ни екскурзия – хубаво е станало всичко, но и там ще трябва да се направи малък монтаж и разпределение на отделните кадри, докато филма стане напълно готов за официалното му представяне пред зрители и кинокритици...

18.01.2001 - Снощи инсталирах една програма на компютъра, с помощта на която може и да се разговаря през Интернета, а не само да се пише. Тя има и такова приложение, че към нея даже и видеокамера се включва, с която пък да се и виждаме; ебаси техниката! – нещо много надалеч отиде и аз вече съвсем трудно взех да я догонвам. Веднага извършихме съответните проби и се свързах с едни близки на Даниела от София. С тях разговарях около 15-20 минути. Довечера пак ще се включим, за да може Дани да поговори и с техните, че тя снощи беше на работа и не можа да вземе участие в предаването “на живо” от опакото на Земята. Изпратил съм същата програма и на Огнян – след като я инсталира на домашния си компютър, ще можем да приказваме и с тях. Ще слезете някой път и вие до долу, че да си поговорим за по-дълго. Този начин е значително по-евтин, отколкото стандартните телефонни връзки. Голям технически прогрес, голям напредък – дано само да не се изтирим прекалено много напред, че току виж сме се препънали в някой бордюр!

Нощес над нас се изля един страхотен дъжд. Но още по-страхотно е било положението из някои други краища на района в съседство, където от небето са падали ледени топки, големи колкото тези с които играят тенис. Има сума изпотрошени прозорци, прекършени клони и цели дървета, разбити и продупчени покриви на къщи, а пък за колите просто не е нужно да ви казвам на какво замязват, след един подобен валеж – от улицата, където само до преди миг са били чисто нови, после те стават само за претопяване. Вследствие на този потоп има дадена даже и една жертва – някакъв човек бил убит от електрически ток. Вървял завалията, най-чинно по пътя в бурята и бързал да се прибере у дома си, ама за зла врага наблизо имало повален стълб от електропровод и така го ударил тока от жицата, че онзи не станал повече – мир на праха му, голямо нещастие. Ние цяла нощ не можахме да спим от гръмотевици и светкавици, а пък от дъжда, както чукаше по тоя шибан ламаринен покрив, чувството беше сякаш отгоре ни се изсипваха цели самосвали с чакъл и баластра за пътна настилка. Не знам дали точно днес времето ще бъде много подходящо за басейн, но пък ако не е – утре вече ще се оправи и ще отидем тогава. Гледам от прозорците, че в момента е слънчево, но през този период на годината обикновено следобедите се изсипва по някой масивен тропически дъжд и това може да ни обърка плановете. Но, каквото е - такова...

Наш Сашко получил касетката с филма от съвместната ни екскурзия и много го харесал. Те скоро и в София ще го получат, но вашият ще се забави малко, докато запълня лентата с още нещо. Бъдете търпеливи – всичко ще стане точно както трябва, само че не може бързо; там е проблема.

Намерил съм две места на Интернета, чрез които вече ще започна да си търся работа. Аз до сега все се ослушвах и гледах да отлагам тази най-омразна за мен дейност – нали уж чакам първо да приключа с този договор, че тогава чак да се хвърлям на следващия...

19.01.2001 - Снощи приказвахме през Интернета с всички възможни близки от София. Малко преди това пък ми се обажда Мирослав от Щатите, та и с него си разменихме по някоя и друга приятелска дума. Аз му бях писал и едно писмо, което той вече е получил - отново пренесено през земи и морета върху вълшебните крила на Интернетната мрежа. Това чудо който го е измислил, заслужава да му викам една бира в “Рачо Ковача” или в “Рибката” на пазара. После се занимавах с търсене на разни мои музикални изпълнения от далечното и не чак толкова близко минало. Най-накрая погледнах и обявите със свободни позиции за работа. Веднага изпратих 5-6 светкавични молби и още тази сутрин в 09:00 ми се обадиха от една агенция. От там казаха, че ще ме предложат на техния клиент, тъй като аз съм бил много подходящ кандидат (Божичко, за пръв път чувам, че и аз ставам за нещо…). Така ще чакам до другата седмица, та да видим какъв ще е резултата. Ако онези случайно ме вземат на работа, веднага се местим от тази прокълната дупка. Позицията се намира в Бризбън обаче, което хич няма да е много по угодата и мераците на Даниела, но ние нали сме като циганите: където е работата, там сме и ние; само местим катуна. Това между другото е крилата фраза на Евгени (на Богдана мъжа й) – в последно време той също намерил някаква друга и по-хубава работа от предната, в резултат на което се явило внезапното им преместване заедно с покъщнината, башка сума други разправии и какво ли още не. В крайна сметка над всичко, на първо място идва възможността за изкарване на прехраната, а останалото се подрежда от само себе си. Аз, наивникът (на средна възраст вече…), както винаги доста се зарадвах на тазсутрешното телефонно обаждане - дано само да не е със същите печални и разочароващи последствия като стотиците други подобни, които съм имал в нещастния си опит за търсене на работа. Казват изродите по телефона, че непременно ще се обадят пак, а пък после не се и сещат за тебе. Но - ще чакаме, ще видим; всъщност, какво ли друго остана?...

Довечера в къщи ще проведем малко и скромно фамилно тържество – ще честваме две пълни години, откакто сме се събрали да живеем с Даниела. То всъщност официалната дата на това събитие е 20 Януари, но понеже тя ще бъде на работа втора смяна точно на този ден, за това ще изтеглим празненството малко по-рано. Естествено, че след това ще го отбележим отново – този път “на патерици”.

Вчера беше толкова горещо и задушно, че имаше опасност да удари градушка. Заради превантивните мерки, които взех своевременно, много набързо ходих да закарам колата у дома и я паркирах под сушината, но за слава на Всевишния до вечерта всичко се размина. Е, прикапа по някое време малко дъждец, но то беше само колкото да разхлади и освежи и без друго нажежената до разтопяване обстановка – по асфалта се стичаха реки и потоци от гореща вода обаче; също както в някоя балнеолечебница на който и да е наш “минерален” санаториум – като почнеш от Вършец, през Павел Баня, та стигнеш чак до Велинград и Банкя...

В събота и неделя ние пак ще се гледаме двамата с Ванеса – повечето от времето си аз отново ще прекарам на компютъра и дори може да започна сглобяването на филма от Тасмания. Даниела е на работа до понеделник – дълга тридневна серия от дежурства й се падна този път, но понеже там са съкратили някаква нейна колежка, та сега трябва някой друг да поеме и нейните смени.

Поръчал съм си при касапина едно свинско вратле за довечера – пак ще съберем кучета и котки около фанарата, която ще се надига изпод капака на барбекюто. Неничко и Момчил прекарват много добре времето и почивката си, както чувам от самите тях – аз редовно им се обаждам, за да проверявам кое как върви при момчетата. Те може и да ме лъжат, че уж всичко е наред – но така поне имам частично спокойствие за децата. Цецови ни пратиха и няколко снимки от тяхното апаратче, ние също им бяхме изпратили доста от нашите. С тях също се чуваме най-редовно – добре че се те, иначе щяхме да издивеем в тоя пущинак...

Вероятно по-наблюдателният и добросъвестен читател ще забележи, че на определени места в настоящата си изповед имам известни прекъсвания в поредността и по-специално в хронологията на описваните от мен събития по дати. Точно в тези моменти аз със сигурност съм се борил с писането на писма през Интернет и с отчаяните си опити да установя някаква взаимна връзка с един или друг мой приятел по света. Като се има предвид и “бясната” скорост, с която кълва като петел по клавиатурата на компютъра, няколкото изречения които едва успявам да напиша отнемат почти цялата ми вечер и позитивна енергия, а от там съвсем закономерно следва, че не ми остава време за абсолютно нищо друго - най-малко пък за допълнителна кореспонденция по традиционният и известен от векове насам начин чрез молива и листа хартия. Ето, аз и сега нахвърлях нещо набързо на Огнян, но съвсем откровено си признавам, че този мой, иначе най-благороден акт отне доста от полагаемото ми се свободно време, докато всъщност го превърна в реалност и със сетни сили успях да му го изпратя. Не мога обаче тук само едно нещо да разбера напълно: след като е толкова бавен този шибан процес, защо изобщо се занимавам с тези проклети компютри, ами не си карам по египетския начин с перото и папируса, та да ми е мир на главата? Разбира се, с тези мои тъжни уговорки аз далеч не искам да се оправдавам заради некадърието и бездарността си, а само дебело да подчертая своя огромен ентусиазъм и желание за постоянна връзка и контакти с останалия свят и по-специално с моите близки и приятели. Но – разберете, хора: уменията ми са много ограничени, почти като едва прохождащ първолак, което пък от своя страна малко спъва самия писателски процес и го прави муден и затормозен. Заял съм се обаче и ще се науча да пиша - само ми трябва време, а то винаги е кът...

20.01.2001 - Здравейте всички там на куп! Абе к’во става оттатък при вас, бе майка му стара!? Сума съобщения изпратих напоследък – нямам отговор на ни едно! Всеки път когато имам възможност да съм на Интернета, по това “Ай-Си-Кю” (ICQ) провождам по някой и друг нишан към Татковината. Даже онази вечер писах на два пъти, защото шибаната програма не ми разреши да изпращам повече от 450 знака, когато абоната не е включен в мрежата. Понеже имах доста работи да ви кажа, та се наложи да разкъсвам съобщението си на части. В едната от тях изпратих програмата, която трябва да инсталирате на компютъра, за да можем и да разговаряме през Интернета – по същия начин, както си приказваме по телефона. Много добре работи тази система – вече я изпробвахме с едни наши приятели от София, а Даниела се свърза и с родителите си, които са всъщност и техни общи близки. Снощи се чухме с майка по стандартната телефонна линия, но тя не ми каза, че вие нещо сте получили от нас. Аз само разбрах, че те са добре и че татко е на работа, но изведнъж връзката се разпадна. После вече не се обадих повторно, защото ние и без друго успяхме да си кажем по-важните неща. Така реших тази вечер да си седна на дебелия гъз и да ви напиша едно по-дълго и обширно писмо (нищо, че ще има да го кълва цяла нощ…). Чрез това си послание искам да разбера вие самите как сте и какво правите (слагам в числото и нашите, защото знам че ще им се обадите веднага, след като получите някакъв хабер от тази част на географията; между другото аз това много високо го ценя и истински се радвам, че си живеете задружно и във взаимно разбирателство - както с тях, така и с всички останали наши съседи). Наред с това искам да си попълня и времето с нещо полезно, докато стане 23:00 и отида да прибера стопанката от втората си смяна. Спокойно, имам на разположение няколко часа – за сега не бързам за никъде…

Напред готвих боб - всъщност започнал съм го още от снощи, но аз имам много специална рецепта за приготовление на това ястие, която изисква минимум 36 часа продължителност: от самото начало с отварянето на пакета, докато най-накрая го разсипя с големия черпак по паниците и почнем да сърбаме. Първо боба кисне цяла нощ; после се вари на бавен огън, докато омекне дъното на тенджерата. Следват подправки, мерудии, запръжки – това е един цял ритуал и много дълга мъчителна процедура, но пък на края манджата става “убиец”! Бебето също яде от кашата и дори вече започнах да усещам последиците от това: първо му се учести пръдничката, а пък понеже и хапна малко горница, та сега го чакам и да се осере всеки момент. Но ако изневиделица ми се случи подобен “инцидент”, аз само ще я опръскам набързо с маркуча в банята и продължавам с творбата си – няма да се бавя много…

Иначе за нас какво да ви пиша – все едно и също, да му ебеш майката: малко работа, повечко удоволствийца; тук да отидеш, там да видиш нещо и да погледнеш – така времето си хвърчи съвсем неусетно. Нени има гостенин тази седмица – Момчил е у тях, та с него ходят нагоре-надолу и добре си поминават ваканцията. Следващият четвъртък той ще идва при нас - ще поседи 3-4 дена и се прибира в понеделник, защото на другия ден започва новата му учебна година. Коледната ваканция свършва тогава, децата ще поучат малко и после пък идва Великденската – абе, ученик да си майна, на тез години и в таз държава! Можеш да си завършиш образованието и без една книга да си прочел, без една страница да си разлистил! Разликата е там, че големият и чепат кол ти се набива чак до гърлото в момента, когато огледаш наоколо си и видиш, че този станал адвокат или лекар, другият пък – инженер или счетоводител; трети бизнес върти някакъв и руси кокони му се въргалят в краката, а ти самият можеш най-много да стигнеш до кварталния цех на ширпотреба, където да ти дадат да вършиш нещо, колкото да не умреш от глад. Но всичко това моя синковец и всезнайко не ще да го проумее - още повече пък майка му, която отдавна вече е вдигнала ръце и се е предала. Хайде, аз да речем на неговите години също не съм ги разбирал тези неща, но поне моите родители ме натискаха да уча и аз ги слушах най-покорно (просто нямах друг шанс…), за което сега съм им безкрайно благодарен. Та, ей от такъв характер са ми тревогите и кахърите около моя малък и свиден Неничко, когото вие знаете почти като бебе и малко момченце, а сега е станал такъв голям юнак. За голямо мое съжаление аз съм и доста безсилен на всичкото отгоре да направя каквото и да е, за да променя този порочен начин на неговото възпитание; а пък то е и твърде късно вече, опасявам се. Приказвам постоянно, съветвам го, примери му посочвам конкретни и най-житейски и все на училище го избивам. Той слуша и уж всичко разбира, непрекъснато обещава да се подобри и веднага щом попадне извън моя кръгозор и контрол, всичко си тръгва отново по старому и по неговия овнешки начин.

Сега ще взема да свършвам до тук, че и времето напредна. Не ви казах много, но другия път дано имам възможност за повече. Аз иначе мога да си философствам цяла нощ, но нали пък имам и други занимания и задължения. Ще чакам с нетърпение да ни се обадите с няколко реда, когато имате възможност. Приемете нашите най-сърдечни поздрави, като специално предайте на майка и татко добрите ни пожелания. Абе, поздравявайте всички наред: из входа, от блока, по махалата и из цяло Старославно Габрово; да не ги изброявам всичките сега, защото те са толкова много, че може и да осъмна над бюрото…

Целуваме ви: Даниела, поостарелият ви бай Ангел, порасналият вече Нени и малкото бебе Ванеса…

22.01.2001 – Отново понеделник; отново на работа – текат последните ми няколко седмици в тази компания. Съботно-неделните почивни дни преминаха без особени преживявания. В петък вечерта се чухме по телефона с майка - разбрах по-важните неща за вас и се успокоих, че сте добре. По тази причина ние не се и обадихме втори път, след като по едно време връзката ни се разпадна. Същата вечер говорихме и с Бакала – всичко около тях се развива добре, даже се чухме и с малкия сладур Хулио, който звучи много мило по телефона. Той лично попита какво прави нашата Ванеса и си призна, че бил голям “КАПАЗАН” (от калпазанин…). Бяха двамата с татко си на слушалката, та си подсказваха един на друг кой какво да каже. Аз още на другия ден им изпратих поздравително писмо през Интернета, а Даниела ще подготви и нещо по-съществено да изпратим на малкия кръщелник, а не само едно голо “много здраве”. Бакала спомена, че вие сте кръстили Хулио в България, което е много хубаво. Дано и нашите планове се осъществят съгласно основният им замисъл, та вече всички заедно да се видим на Канарските острови. Така общо взето повечето на Интернета и в заниманията ми покрай Ванеса изтекоха и тези почивни дни.

На няколко пъти се чухме по телефона с Нени и Цецови. Момчил утре си тръгва обратно за Тасмания, та им е останало много малко време за игри (както разбирам всичките дни на неговия престой въобще не са им били достатъчни, за да се навилнеят хубаво – нека са живи и здрави, пак ще ги съберем). Сега този петък (26 Януари) е Националния празник на Австралия и по правило не се работи. Даниела обаче ще бъде дежурна тогава – следобедна смяна пак. Неничко ще е вече пристигнал още в четвъртък и вечерта ще си направим малко семейно тържество с барбекю. Ще го науча да прави кебапчета – той много ги обича моите, които напоследък стават чудни.

Онзи ден си купих ½ кг люти чушки - ще ги опърля на огъня и ще си ги сложа в буркан с олио, оцет, захар, чесън и магданоз. Правя ги по-хубави и от майкините даже, но тази партида нещо не са достатъчно люти, та не знам какво ще излезе от “туршията” ми. В събота готвих боб и с него опитах няколко чушлета, защото те са три вида – червени, зелени и третите са едни дребни, като камбета. Последните са малко по-люти, та се надявам да олютят и останалите в общия буркан. А пък бебето как лакомо яде боб – представа нямате. Ами колко хубаво и звучно пърди - само да знаете; цялото се е метнало на мен! Ванеса я храним вече с почти всичко налично, с известни малки изключения – например люта чушка не съм й давал все още да дъвче, но пък обича да смуче лимон. Много й харесва “топежа” от доматена или шопска салата, с всички остатъци, престояли от предишната вечер – лук, сирене, краставица, чушка и разни други буламачи от моя личен, разширен и уникален рецептурен справочник, на които я изпробвам и подлагам понякога. Очертава се едно добро малко прасенце, цялото на татка си – да не му е уроки...

23.01.2001 - Продължавам с актуалната само за мен и напълно безвкусна за всички останали информация от долната част на света. Снощи си бяхме в къщи сами с бебето – мама Даниела беше на работа. Тя пък като зареди едни дълги смени, не ти’й работа! Но това в известна степен ще помогне на масрафа, който се е задал във връзка с пътуването ни до Канарите.

Онази вечер сума време писах писмо на Огнян - довечера пак ще сме включени на Интернета, та ще проверя дали ми е отговорил. На обяд с Дани ще отидем до нашата агенция, за да проверим кога е най-евтино да се пътува и колко всъщност струват билетите до циганска Испания...

Ба мааму - тоя боб, дето го нагъвам от онзи ден насам направо ме разби отвред. Пърдя, сера хаотично и спонтанно – около мен мирише на гириз. А пък лютите чушки, с които си покарвам бобеца и се разяждам за апетит ми изгориха джигеря – значи много хубаво мезе ще стане един ден (ако не ги изям предварително, дорде втасат напълно).

Оказа се, че Даниела ще работи и следващия понеделник – голяма серия от дежурства се е задала; яка ми дýша на мен с това малко бебе. То добре че е кротко и послушно – играе си по цяла вечер в кошарката. Аз от време на време изваждам всичко навън в градината и то там и спи, и яде и всичко прави. Когато съм на компютъра от време на време пускам Ванеса да пълзи около краката ми, но пък тя проявява много жив интерес към тази електронна кутия и само ми пречи. Като прекали с волностите си я запирам в другата стая. Така обстановката покрай мен е уж по-спокойна, докато не отида да видя какво е съборила от нощните шкафчета, какво яде най-усърдно, как “подрежда” дрехите на майка си из гардероба или просто си играе - я с часовника, я с нещо друго, като например с ютията или сенките й за очи. Но общо взето Ванеса се гледа много лесно, яде хубаво и най-важното всичко, каквото й дам – при мен тя няма право на меню по избор или някакви претенции за вид храна; че това да не й е Детска кухня? Къпя я всяка вечер, което си е също един малък ритуал и после заспива почти мигновено. Едва тогава аз имам повече спокойствие да се занимавам с мои лични дейности – отново, докато стане време да прибирам Даниела от работа в 23:00. Такъв горе-долу ми е дневния режим - всъщност само вечерния, защото през деня работя за повишаване престижа на компанията ни...

24.01.2001 - Снощи пак се чухме с приятелите ни от София, с които се свързваме през Интернета. Връзката обаче беше много лоша, та продължихме разговора си с писане. В същото време Бакала ни е отговорил на писмото и аз още довечера ще седна да му пиша отново – този път малко по-подробно. Огнян беше изпратил нещо, както и едно кратко писъмце от майка, та и на него ще се обадя набързо. Аз като казвам “на него”, в посланията си включвам и вас самите, защото се надявам че той, въпреки голямата си заетост винаги ви се обажда, за да ви каже когато нещо пристигне от “опакото на земята”.

Даниела пак е на работа довечера – тя здраво събира пари за тези прословути Канарски острови, защото на нея много й се ходи там, докато на мен не чак толкова. Вчера в агенцията проверихме за самолетните билети – за сега струват около $1300-$1400 на глава от населението, но тези цени се менят според сезоните и времето за пътуване, при това често и драстично. Обикновено промяната в ценоразписа настъпва винаги срещу по-високите стойности и никога не слиза надолу към по-ниските. На този етап ще си натискаме парцалите тук където сме, освен ако не ми предложат онази работа в Бризбън, за която кандидатствах миналия ден. Разбира се все още никой не се е обаждал и не ме е търсил, обаче аз си поддържам самочувствието с мечти, които поне навред по света са напълно безплатни и не пречат никому...

Вчера Дани излиза с Ванеса и двете са купили чудни подаръци за нашия малък испански Хулио – та той си е наше дете вече, още от първия миг, в който го чухме да бърбори по телефона. Купихме му една количка, едни сандалки като на нашето бебе, една тениска с голяма коала отпред и къси гащи. За цялото им семейство изпращаме и една друга сувенирна коала, нещо за техния компютър с изгледи от Австралия, както и един календар за 2001 със снимки от тук и от там из “Родината”. Сега на обяд ще отскочи до пощата, за да им изпрати всичко в колет.

Като дойде Нени утре следобед, с него ще отидем на басейна, където ще снимаме малкото бебе как се къпе из локвите, а вечерта на барбекюто ще довършим епизода. Това смятам, че ще допълни едната от видеокасетите и другата седмица ще можем да ви я изпратим заедно с това писмо. През останалото време се надявам, че и другия филм ще излезе от студиото (с Тасманийската тематика), та и него ще получите скоро.

Снощи говорихме с Цецови - техния Момчил още като се върнал вчера в къщи и от вратата рекъл: “Тате, ако ще се местим на някъде, там ще е!”, имайки предвид Бризбън или Gold Coast. Много му харесал нашия щат и останал доволен от посещението си - сега Нени като дойде, ще ни разказва подробности за техните похождения.

На работа постоянно извират все нови и по-нови задачи, което въпреки че ме отегчава ужасно до погнуса, в същото време е и много добър знак, подсказващ ми, че вероятността да се задържа повечко време тук е чувствителна. Но като едно общо мога да кажа, че всички са много зле подготвени в техническо отношение. Това ме дразни издъно и никак не се чувствам професионално удовлетворен, но пък нали плащат добре – ебал съм ги; те да си му берат гайлето на останалото. Аз на каквото бях способен им го показах; каквото мислех – също казах. Не мога да се тревожа и за тях – имам си достатъчно други лични проблеми за разрешаване и техните са последното нещо, с което си запълвам съзнанието.

Пак ми се обажда сенната хрема от дъжд на вятър, та се налага да вземам по едно хапче на 2-3 дни, че и по-нарядко. Само дето носът ми тече и ме дразни, но все още е търпимо. Обаче Цецо бил много зле в тая Тасмания – той имал същата алергия като мен. Ако дойдат тук на по-влажен климат, ще му се облекчи малко състоянието...

25.01.2001 - Макар и все още четвъртък, това е последният ни работен ден за тази седмица. Както вече споменах - утре е Националния празник на държавата Австралия и поради тази причина няма да се работи. Така днешния ден си го броим като да е все едно петък. На обяд ще имаме традиционното барбекю в отдела, настроението на всички е запразняващо, без ни най-малката грижа за “утрешния ден”. Работата буквално извира и след като почти две години наред са се правили грешки след грешки, допускали са се неточности и съответните компромиси за потулването им, сега всичко това изплува като лайно в шадраван с медовина, вследствие на което на някои личности и отговорни другари им става доста напечено положението – както в отдела, така и на административно ниво в завода. Аз дори изпитвам някакво неразгадаемо и леко злобно наслаждение от този внезапен, но очакван развой, въпреки че моята реакция не би била съвсем коректна спрямо хората и колегите ми. Обаче никой не съумя да разбере, че рано или късно идва един момент на “разплащане”, когато данъците на невежеството са много високи, а съответните загуби – тежки и непредсказуеми; и след като те самите ме тъпкаха толкова дълго време без да ми дадат и най-малкия шанс за изява или поне с нещо да засвидетелстват и оценят някакъв професионален опит в мен, нека сега да поемат вината за кашата изцяло върху себе си и да се издавят в собствената си помия. Всичко това обаче означава и повече работа, което пък е единственото, което ме интересува за момента. Големи батаци са забъркани, та едва ли ще търсят някой друг да им ги оправя, защото в крайна сметка ще опрат отново до мен. Това са все пак само мои лични виждания и разсъждения – те от своя страна може да си правят по-различни сметки. Ще видим какво ще става от тук нататък – близкото бъдеще е току пред очите ни...

Снощи, след като приключих с бащинските си задължения към Ванеса и домакинския наряд в кухнята, седнах да напиша едно дълго писмо и на Бакала. Междувременно готвих една италианска манджа с подръчни материали, а за довечера е планирана мощна мешана скара. Привечер с бебето излизахме до магазина, тъкмо когато бяха намалили разни хранителни стоки и артикули, та си напълних една обемиста торба с чушки само за $1 – кеф ти червени, кеф ти зелени, че и някакви жълти имаше даже измежду щайгите. Ще ги опека довечера на кюмюра и с тях ще си направим салата, полята с много олио и обилно поръсени с лук – досущ както моята баба Фанче я правеше. То всичкото това, дето ви го разправям сега е много хубаво, ама ракия няма вече, хора-а! – ракията ми свърши изневиделица и сега къщата е сякаш в траур. Е, ние минахме успешно на водката от магазина, но не е същото бе, дявол да го вземе – дееба и тъпите руснаци: как може да измислят такова гнусно питие! Амчи то няма никакъв вкус, бре – сабалам се оригваш на спирт за горене. Къде по-добре е да ти замирише на сливка или на грозденце; като идеш да се изсереш, все едно че се намираш още на казана – така хубаво ти ухае лайното. Но, карай де – било каквото било; мисълта ми беше, че щем-нещем преминахме на руския спирт и ракията остана само като един мил и скъп, носталгичен спомен…

В момента Нени е вече на път за насам и ще пристигне в Maryborough по обяд. Не помня дали споменах – ако се повтарям, значи оглупявам, но вие не ми забелязвайте; всинца ви чака това. Та, онзи ден ходихме до една агенция за пътувания в страната и чужбина да проверим колко струват самолетните билети до Мадрид. Искат по $1400 на човек – да окьоравеят дано! Какво им е толкова скъпо на тези билети не знам, но по всичко личи, че пак ще се нариват пари с голямата кюмюрджийска лопата. Ама нали затуй работим пък. А след като сме и толкова отдалечени от останалия цивилизован свят – това прави всяко едно подобно пътуване да ни стъпва с масраф за цяло наследство. Ако не са тези наши вагабонти Неничко и Сашко тук, сигурно щяхме да заминем за Америка с Даниела – не мога да я търпя повече тая изостанала и назадничава нация тук. Само им дай да се бият в гърдите, да парадират с постиженията си и да вдигат гръмки лозунги – досущ като нашите комунисти. А иначе едвам кретат - и в политическо, и в икономическо отношение; за културното им пък да не говорим, защото такова понятие тук не съществува; вероятно аз непрекъснато попадам все в лоша среда – който знае повече, да ме поправи...

29.01.2001 – Значи, продължавам с разказа си по-нататък. След няколкодневно прекъсване за празниците и уикенда, отново се намирам зад моето дървено бюро и железен компютър в офиса. Един колега от моята група напуска, защото си намерил друга работа и това може да означава удължение на престоят ми тук, ако разбира се аз му поема задачите, с които той се е занимавал до сега. Това все пак е въпрос на съвсем близкото бъдеще и ще стане ясно до няколко дни. Нека сега да се занимаваме с нашите лични въпроси и проблеми – на работата, майната й; все нещо ще се нареди “от горе”.

Както беше по програмата - Нени дойде още в четвъртък на обяд. Докато си разменят някоя дума с Даниела, да се порадва на бебето, да обядва и аз се прибрах в 17:00. За тогава бяхме планирали да ходим на басейн, но когато се върнах от работа и двете деца спяха много здравословно, с което идеята ни автоматично отпадна още в зародиш. Предполагам, че нашият малък калпазанин пак е хойкал цяла нощ и не е спал като хората, та сега само се беше наял и се гътнал на миндера, разбит от умора и недоспиване.

След като не излизахме преди това, започнахме да се подготвяме за вечерното мероприятие: бъркане на кайми, чукане на пържоли, печене на чушки и прочие ритуали. Аз опалих скарата и започнах с печивото от единия край. Първо големите чушки, после лютите чушлета, мръвките на края и т.н. Нени се събуди по някое време и имаше да си прави нещо на Интернета, докато ние с Даниела пихме по едно-две невзрачни аперитивчета и така вечеринката ни завърши безславно и тихо.

На другия ден излязохме на разходка из околностите – купихме си две пици, та ходихме да ги изядем на една поляна край града. Времето беше много горещо тези дни - нито можахме да спим през нощите, нито пък през деня някъде да отидем и да се скрием от този палещ зной. В петък следобед Даниела отиде на работа, а ние с Нени и бебето се прибрахме в къщи. Занимавахме се предимно с компютъра (голямо забавление представлява тази шибана кутия – защо му трябва на човек да ходи на театър: амчи той театърът му си е в тях; както и киното, концертите и цялата “халтура”, ако не е култура). Вечерта след смяната пак си правихме барбекю – нищо че като време от денонощието това беше малко преди полунощ; семейните традиции трябва да се спазват и корените ни да се запазват…

В събота през деня отидохме до съседното морско градче – Hervey Bay; и друг път е ставало на дума за тази сравнително малка географска точка. Отдавна си бяхме наумили да ходим там на ресторант, та използвахме краят на ваканцията и началото на новата учебна година на Нени за достатъчен повод да го заведем и да прекараме няколко часа в ядене на корем. После се прибрахме обратно в къщи - Даниела отиде на работа, а ние излязохме на нова сметка по чаршията; поне покрай хладилниците в супермаркетите е хладно и там прекарахме следобеда. Така и съботния ден мина гладко и незабелязано.

Вчера ние двамата с Нени станахме по-рано и отидохме на морето. Там се къпахме и обикаляхме по пясъка цяла сутрин и се прибрахме в ранния следобед - чак за смяната на Дани. Междувременно най-после един клиент се обади с някакъв проявен интерес към колата, която продължава да бъде за продан в продължение на няколко мои писма вече. Та дойде човекът да я гледа и каза, че щял да мисли и ще се обади с решението си - да видим и от него какво ще излезе; най-вероятно нищо, както всички останали до сега. В събота вечерта говорихме с майка по телефона – хубаво е че тя се чу и с двете си внучета. Не знам какво е приказвало голямото, докато аз през това време се разправях с малкото, което пък му беше топло и не знаеше вече къде да се дене из кошарата си. Забравих онзи ден да отбележа, че пристигна вашето писмо № 87, а пък защо вие все още не сте получили нашата пратка? - не знам. Би трябвало вече тази седмица да дойде – поне 20 дни са минали, откакто я изпратих...

Продължавам с изложението си от вчера, въпреки че вече днес е Атанасов ден - 30.01.2001. Както споменах, след морското ни приключение с Нени се прибрахме в къщи – пребити от умора, изгорели от слънцето, гладни, жадни и т.н. Аз закарах Дани на работа, Неничко се тръшна на дивана и заспа, а аз пазих бебето отвън и го кандърдисвах също да заспи. Адски жеги бяха тези дни, та не можахме и през нощите да спим. То бяха вентилатори, обдухвания, течения, разтваряне на врати и прозорци, къпане с хладка вода и т.н. – все климатични процедури, в резултат на които сега Ванеса е болна, с температура и е повръщала сутринта, както по телефона напред ми беше снесена нейната диагноза от майка й. Но тя взела веднага бързи оздравителни мерки (чорапи с оцет) и нещата вървят на подобрение. Като се видях в чудо неделния следобед, че бебето не ще да заспива, та взех че го окъпах да го поразхладя малко и то чак тогава миряса. Може и аз да съм помогнал за простудата на детето с моите закалителни войнишки процедури. Тогава Ванеса си легна в леглото и двамата с баткото откараха до вечерта. А нещастният им баща от там насетне, след като най-после утихна къщата, се залови да си оправя колелото – зер, на него не му се полага кратка следобедна дрямка.

Предният ден с Нени установихме, че ми е спукана предната гума - иначе щяхме да ходим да покараме колелетата заедно. Та, намерих аз из сайванта едни мои стари вътрешни гуми и рекох да отида на бензиностанцията да ги надуя с въздух, че да видя дали и те нямат дупки из тях. Взех на Нени колелото и заминах. Мислех да си слагам и каската, както е по закона Божий и правилата за движение, но пък си викам: Ай сиктир от тука, ве! - в тая адска следобедна жега, къде да си слагам и шапка връз кухата кратуна, че да вземе от топлото да ми се разтече я мозъка по паветата. А пък и тъпите селски полицайчета, баш Ангела Михов не могат го хвана за чепа, че си кара велосипеда без нарочна каска по малките и криви сокаци на крайния квартал. И точно докато си ги премятах из главата проста всичките тези собствени мисли, разговарях сам като луд с гъза си и въртях педалите на колелото най-спокойно и внимателно, изотзад ми се яви Полицията - с нашарената кола, със пуснатите светлини и надути сирени; досущ като в мафиотски филм от 3о-те години на миналия век. Бре, мамката му стара вампирясала и злокобна – сега вече хептен я втасахме и преебахме рахатлъка; усещам го със всички косми по настръхналата си козина! Мен, да речеш не ми е за сефте - и друг път са ме спирали разни подобни служители и уж пазители на обществения ред; де само за проверки, де пък и за съответните глоби поради разнообразни нарушения, та общо взето ми е познато онова притъпено чувство на безкрайна човешка невинност пред неумолимата и неподкупна сила на закона. Онези униформени търтеи обаче този път го удариха на съвест, на най-дълбоки и прочувствени убеждения и аз тутакси се успокоих, че поне се разминах с плащането на глоба по квитанция – едно прочитане на “конското евангелие” щях някак си да го изтърпя. Хората най-любезно ми казаха, че колелото трябвало да се кара само с каска на главата, изнесоха ми една отегчителна и поучителна беседа по пътна безопасност и ме предупредиха, че ако следващият път пак ме хванат по голо теме, вече ще ме глобят съвсем официално и правомерно.

През цялото време на комичната сценка аз свивах най-чинно рамене, правех се на луд, съгласявах се с всяка тяхна забележка и дадох честната си пионерска дума, че това нарушение повече няма да се повтори – глупости! Абе те на мене ли ще ги разправят тия? - амчи аз прекрасно знам кое как е по закон и с какво трябва да се съобразяват велосипедистите, но така или иначе проявих нужното си състрадателно разбиране към свещената тъпота на пагона, разкаях се дълбоко, покъртително и дадох вид, че безкрайно съжалявам за извършеното от мене деяние, граничещо едва ли не с престъпление…

После на полицаите явно им омръзна постоянно да се съгласявам с тях (по подобие и сила на добре заучената от миналото схема: “Виноват, другарю старшина”…), защото те не са свикнали на такова високо европейско възпитание и гражданско самосъзнание, каквито добродетели у мен има в изобилие – тук обикновено миндилите по пътищата им викат, попържат ги и чак тогава ги арестуват, но и никога без да окажат някаква макар и малка доза съпротива. Както и да е, на края ченгетата ме пуснаха да си вървя по пътя, като недвусмислено ми натъртиха на факта, че от тук нататък колелото трябва само да го тикам, щом като нямам каска на главата си. Аз и тази тяхна “препоръка” приех с нужните почести и поклони и даже започнах най-охотно и демонстративно да си бутам велосипедчето по улицата. Добре ама онези гавази щом се скриха зад завоя и Ангел Михов “великият” си каза дълбокомислено: “Абе, що ли вий благочестиви не си еб*** … ?” по смисъла на “мамата” - яхнах си превозното средство с жива тяга и педално задвижване, с едничката своя благородна цел: да се дотътря уж малко по-бързо до бензиностанцията в адската жега. А пък аз до там ходих всъщност три пъти. Първият път отидох и се върнах без сериозни последствия. Втория път ходих за нещо друго и пак се озръщах наляво-надясно като лалугер и още тогава в далечината видях една полицейска кола (тя може да е била и единствена за цялото село…). Даже си казах: “Трябва много да внимавам да не ме видят копоите, че кофти...”, та цялата случка фактически стана чак на третия път вече, когато отново ми се наложи да ходя до шибаната бензиностанция.

Та значи, качих си се аз пак на колелото и продължих да следвам своите мирни цели, съгласно предварително набелязаният ми план на действие. А онези мръсни хиени и гадни порове, само извъртели с колата през две преки улици от мен и пак се потътриха подире ми. Спират ме, че кавги, арести, взаимни препирни, закани, заплахи със съдилища и т.н. В крайната сметка нищо положително не помогна от следобедното ми стълкновение с властта и онези ме “сглобиха” $30 (както казваше на времето Нени, когато също многократно са ме глобявали с Трабанта по пътните артерии на Татковината; обикновено за превишена скорост…). Бял ден да не видят дано и изедници мръсни - да знаят само как се изкарват тези нещастни парици и колко зверене в компютъра трябва, докато ми ги дадат! Тъкмо бяхме спечелили нещо дребно от Тото-то миналата седмица (някакви случайни $15-$20), та сега печалбата на Даниелчето ще отиде в небитието заради простащината на тези полицаи (аз, както вече знаете и сами се досещате - никога не съм виновен за нищо и хептен никога пък не греша; въпреки че в Правилника най-ясно си пише, че велосипедистите са длъжни да слагат каски на главите си, дори и когато карат по тротоарите). Добре ама нали правилата понякога не важат с такава сила, особено за великите личности както в конкретният случай за моя милост, та сега ще се наложи същата тая “велика” личност да си плати за гяволъка и повече да не прави така – майната му...

Така или иначе, връщайки се на първопричината за сблъсъкът ми с пазителите на обществения ред, поправката на тая проклета гума ми излезе повече, отколкото да си бях купил едно цяло колело от някоя гаражна разпродажба. Но както и да е – важна е крайната цел и тя беше напълно постигната, без да се отчита на каква цена обаче. Оправих си значи колелото и се прибрах обратно в къщи, кълнейки до Бога всички политици, управители, Полиция, Милиция и други висши министерства, включая и Кралицата като техен пряк покровител и настойник. Завръщайки се триумфално у дома, и двете хлапетии се смяха до сълзи, след като им разказах за случилото се с невинният им татко. Те междувременно вече бяха станали от следобедната си дрямка, докато мен ме глобяваха из Мариборските тъмни и глухи селски улички. По това време, както знаете Даниела беше на работа (и добре, че не се въртя покрай мен…) – за щастие тя не можа да вземе пряко участие в развръзката по моя случай, но за сметка на това пък не пропусна да даде съответните си мнения и препоръки още по телефона. До вечерта, когато се прибра от работа вече й беше минало и продължи да ме обича така силно и безрезервно, въпреки моята малка авантюра и съвсем непредвидено финансово сътресение под формата на глоба...

Ние с Нени имахме още малко работа на компютъра и прекарахме времето си там, след като прибрахме Ванеса да спи. Самата тя вече е по-добре - напред се обаждах у нас, за да проверя какво е положението. Пила си аспиринчетата каза майка й и сега играе в кошарата. Мислех да се прибера за обяд и да я видя, но се отказах за да мога да нахвърлям още малко прочитен материал. Ако си бях отишъл, непременно щях и да ям нещо, а пък съм на диета. Сега пощипвам малко от една бисквитка и така уж си залъгвам глада до довечера...

Онзи ден направих салата от чушките, които пекох на огъня. Станаха точно като на баба Фанче. Наложих ги с оцет и сега само вадим от кутията и поръсваме с олио отгоре – аз си прибавям и сиренце, та става страхотно мезе. Всички много ми харесаха салатата. Неничко от днес започва новата си учебна година - става вече в 10-ти клас. Пак много говорихме за учене, за по-сериозното му държание в часовете и т.н. - да го видим до кога ще си изпълнява обещанията. Не помня дали ви споменах, че онзи ден моторът му се продал за $1500 – това е чисто негова заслуга в пазарлъците за цената, докато пък само моя, за да изглежда така добре и да има достатъчно добър и привлекателен търговски вид. Колко пъти го оправях, какво ли не съм му стягал, но тъй или иначе и тази моторетка вече е в историята. Сега Нени си събира пари за по-нов и по-хубав мотор, за което майка му много го поощрява, докато аз не особено, защото не му трябва. Но каквото искат, това да правят - мен и без друго никой не ме слуша, когато не му е угодно това, което чува с ушите си...

Онзи ден получихме две писма по Интернета – от Мирослав и от Албенчето. Аз седнах снощи и им отговорих – като се включим довечера да говорим с приятелите ни от София, та ще изпратя и тези писма. Ще напиша и на Огнян нещо, което ще бъде респективно и до вас. Вчера пристигна и вашето писмо № 88, за което също споменах на Албенчето с молба да ви предаде. Ама много хубаво се сработихме с този Миро – толкова мили писма ни пише човека, че го обикнахме изведнъж и си го почувствахме някак си много близък. Аз никога не съм бил така гъст с него, просто защото пътищата ни в България са били по-различни. Обаче с него се знаем още от детската градина, когато бяхме в Трето основно училище. После в отделенията пак бяхме заедно - той в “А” клас, а аз във “В”. И в Техникума се засякохме - той в специалност “Студена обработка”, а аз в “Електро-отдела”. Но пък иначе винаги сме се знаели из града сме се тачили един друг. В казармата пак бяхме почти заедно – войниклъка си го служихме в различни Казанлъшки роти, но пък по разните идиотски занятия и полеви учения, често сме се засичали и дружно попържахме ротни командири, генерали, фатмаци и всичко онова, що носи пагон, нашивки и фуражка – всъщност като ги подкарахме подред от Добри Джуров надолу, та до последния сержант. После аз отидох да уча в Института, той пък стана сервитьор по разни заведения из Габрово и т.н. По принцип пътищата ни все са се разминавали, за да се кръстосат едва тук – единият от нас чак в горния край на света, а другия – на майната си в долния. Но така ни било писано. Та напоследък с Миро си поддържаме много добра приятелска връзка. Той работи в Америка и учи езика на янките. Много ни се иска да се видим, но вероятно това ще бъде нашата следваща посока и заветна цел, след като първо осерем Канарските острови…

На работа батака става все по-гъст и лайната почват да шуптят. Предполагам, че ще се задържа поне за още няколко месеца, но не смея да давам много смели изявления. Продължавам да чакам резултати от мястото, където кандидатствах за работа преди две седмици. В тая Австралия всичко става или много бавно или пък въобще нищо не става...

31.01.2001 – Боже-ее, амчи то наближило Св. Трифон Зарезан бре - аз нали си го чествам винаги на 14 Февруари, за това не съм и разбрал даже. Във връзка с тоя свят празник, трябваше Мирослав чак от Америка да ми изпрати поздравленията си по Интернета, че тогава да се сетя и аз. Ние междувременно се свързахме с нашите приятели от София и говорихме с тях. Подобно направихме и с Неничко, с когото също разговаряхме през Интернета. Той беше много доволен, че му помогнах как да си инсталира и подготви всичко на компютъра. Преместили го в друг клас, уж с по-добри ученици - да видим какви ще са му резултатите на края. Изпратих писмо и на Албенчето. Ще взема и на Огнян да драсна някой ред, но първо ще почнем да правим филма от Тасмания, че тогава ще се занимавам с Интернета.

Тази сутрин моят колега Кен ми даде една изрезка от вестник с някаква обява за работа. Търсят инженери, точно каквото работя в момента по влаковете. Веднага контактувах с хората от обявата, но това пак е някаква шибана агенция и онези казаха, че ще ми се обадят днес след обяд с резултатите (нещо като “ще видим”, дето никога не го виждаме). Снощи и едни други клиенти се заинтересуваха от колата, но дали ще се обадят пак, не знам.

Бебето се оправи до вечерта - температурата му спадна, обаче нощес не спа много спокойно. Даниела също се оплаква от болки в гърлото – тези ледени напитки винаги водят до подобни настинки. Та и тя нещо не е в пълна бойна форма. На мен пък хремата ми даде зор сабалам и се наложи да изпия едно хапче. Не бях вземал няколко дни, сигурно даже около седмица време. Но така от време на време се поддържам добре - хапчетата ми действат мигновено. Те са ми още от онези, с които дойдох в Австралия преди 8 години и половина. Може и нищо да не правят вече, ако са изветрели, но пък иначе страшно ми помагат. Вероятно това е плод на мое вътрешно внушение, така че следващия път може да пробвам с по-безобидни медикаменти - да речем с витамин “С”. Важното е да лапаш нещо в устата си и да мислиш, че ще ти помогне – ама голяма терапия, а! Не се учудвайте - аз съм я измислил, нищо че съм малко простоват и необразован…

Времето вече не е чак толкова горещо, но температурите пак се въртят около 30°C. Дано вече да е пристигнало пакетчето, което ви изпратихме - взех да се притеснявам дали изобщо ще дойде. А пък аз така и не помня какво точно имаше в него. Писмо и снимки мисля, със сигурност - но какво е останалото, не знам...

Продължавам с творчеството в обедната почивка. Мама му стара - изядох си сандвича още сутринта, че бях гладен и за обяд нямам хич нищо, с което да си ручам жабетата у корема. Сега пред очите ми се явяват сенките и силуетите на разни деликатеси, висящи от тавана пушени бутове, салами, луканки - имам видения за топли мешани скари, всякакви салати и прочие мезета; като призраци витаят около носа ми, мамка им! Но ще гледам да устискам до довечера, че Дани е готвила мусака и тогава ще си наваксам изгубените калории през деня, с горница таман. Гледам да не мисля за ядене чрез изписването на настоящите ми тъжни редове, но трябва откровено да си призная, че манджата просто не ми излиза от акъла. Как ли гладуват хората, когато са на разните му там диети и други щуротии - не мога да разбера...

Брей, голяма поразия стана в тая Индия, бе! – вече над 100,000 души са жертвите, башка дето продължават да вадят трупове на хора изпод развалините! Сигурно сте чули за земетресението, което сполетя индуския народ преди няколко дни. Ние нали много-много телевизия не гледаме, та все последни научаваме какво става по света и у нас. Ей тъй ще рече един ден и комунизма да падне в БеГе-то (BG) и изобщо няма да разберем, че да му се израдваме малко. На 17 Февруари ще има някакви избори, ама не знам какви ще са. Май само на щатско ниво са тези, а през Октомври ще бъдат федералните (за цялата държава). Чувам, че пак почнаха да се джафкат и оплюват един-друг по радиото. Който и да дойде на власт, все същата ще си е тя – и тук е така, както на всякъде: кучетата си лаят, керванът си върви. Иначе не съм чувал никакви политически новини от България. Майка, докато беше по-вътре в тези неща, все написваше по нещичко, но прави впечатление, че напоследък е станала много аполитична. Искрено се радвам за татко, че побутва по нещо в тази фирма и се чувства добре и полезен като работи. Аз си мисля, че той трябва повечко да си почива, но всъщност почиват само старците, а той въобще не попада в тази категория. Дали носи толкоз много (пари…) в къщи не е особено важно – хубавото е, че се намира сред хора, които ценят труда и опита му. А – дойде ми на ума нещо: в тази фирма, където работи татко със сигурност имат компютър, както той спомена веднъж. Предполагам че поддържат и връзка с Интернета. Защо не ми напишете адреса на електронната му поща (Е-Mail), та да мога и там да драсвам по някой ред. Той като ходи в офиса от време на време, ще може да получава каква информация съм написал; знам-знам, само такава, дето да се знае от целия град...

А - ето ви още нещо, пак за разпространение из целия град: на път съм да спечеля $250,000 от една томбола, в която Даниела ме въвлече с нейния непрекъснат и алчен стремеж към лотарии, Тото и въобще към лесни печалби. Тя горката, толкова дълбоко вярва в Тото-то, като че ли от там ще й направят златна статуя в цял ръст за нейното редовно участие в тиражите му. Не само това, ами тя попълва и разни реклами, всякакви други листовки и какви ли още не щуротии и аз минах през всички турове на въпросната лотария. Сега съм в последният й етап, когато вече ще трябва само да се изтегли моето име и хората да ми дадат чека с печалбата от ¼ милион - с тази малка разлика, че аз продължавам да не вярвам в таласъми. Е, безспорно няма да е никак зле, ако всичко това стане реалност! Само че докато си мечтаем и градим пясъчни кули, нека все пак аз да продължавам работата си по-усилено. Има си едни “нарочни” хора за печалбите, а пък има и други едни, дето само се бъхтим и пóтим...

Ще ми бъде много интересно и забавно да знам до кога ще ме държат тук в тази компания – аз съм поел множество задачи наведнъж, всяка една от тях е доста обемиста и изисква много време за изпълнението й. До края на Февруари е абсурдно да се завърши всичко това, с което сме се нагърбили - особено пък както и колегата от нашата група ни напуска до дни. Ще видим как ще се развият нещата – от тук насетне ще става все по-интересно и вълнуващо. А сега се местя на компютъра…

Скъпи наши Ленче, Огнянче, Теди и Герганче (както разбира се майчице свята, татко мой любим и драг – мили съседи и всички почтени жители на Габрово и околните села…)!

Тази вечер, както си обещах още снощи, охотно сядам по късната доба вечерна да ви напиша някое и друго словосъчетание, пръскайки известни лъчи на просветление, които да разсеят информационното затъмнение около моето греховно житие-битие. Даниела е на работа - втора смяна и аз се занимавах с бебето до напред. Първо обаче наготвих една много вкусна и привлекателна италианска гозба, после излязохме с количката на разходка и по пазар до местния супермаркет, с благородната цел да хванем вечерните намаления на разни стоки и продукти, дето не са се продали през деня и са в състояние на малко преди вмирисването си. Напълнихме торбите с дребни боклуци и хайде назад, по обратния път до вкъщи. Разпрегнах воловете и докато натъпча покупките в бездънния хладилник и то стана време пък да храня Ванеса, да я къпя и да я слагам да спи. И чак когато аз извърших със завидна точност тези задължителни, неотложни мероприятия и процедури, сега сядам на спокойствие, макар и малко късно, да си похортувам с всички вас.

Имам известно време на разположение, докато дойде часът да прибирам моята стопанка “от нивата” – тя не кара никакви превозни средства (освен дето тика бебешката количка, но това не влиза като неин актив към другите й неумения…) и цялото транспортно министерство на семейството ми е легнало на ръцете. По едно време даже тя уж почна да шофира, курсове разни записва, ходи по уроци и кормувания, но хич не я пали завалийката на шофьорлък – няма никакъв мерак към подобни дейности и обича само да си вози задника като Генерален директор на Софийско обединение за строителни материали. Да не говорим пък за пълното отсъствие у нея на някакъв усет към пътния поток, автомобили или пък нещо подобно (независимо, че е завършила техникума по двигатели с вътрешно горене преди да стане лице на висшата медицинска практика). Сега обаче само острата нужда ще я накара и дори принуди, тя отново да започне курса за шофьорска книжка и този път да го докарва до победния си край, защото тук специално, особено в тези големи градове и на огромните разстояния, на които се движим ежедневно, човек без кола си е тотално загубен. А пък и сега, с това невръстно дете в скута, което тепърва ще има нужда от водене тук и там (контролни прегледи, ваксинации, детски доктори, ясли, градини – списъкът е дълъг, опасявам се безкраен…), аз няма да съм в състояние да поемам разкарването на персонала напред-назад - хеле пък ако и работя по цял ден, което е изключително силно желателно, да не казвам жизнено необходимо. С други думи, на госпожа “Софиянката” също ще се наложи включването й в пътно-транспортната мрежа на държавата, при това на собствен ход. За сега много силно се е заинатила да се яви на изпит – нека само да видим до кога ще я държи амбицията, защото тя на няколко пъти започва, само че много бързо й минаваше мерака. Този път обаче прошка няма да има. На всичкото отгоре, Даниела доста се постресна, след като преди точно две години претърпяхме едно леко произшествие на пътя – аз правех десен завой, колите насреща ми бяха спрели на светофар и ми даваха път, а една пикла като се изтирила направо, че като ме блъсна, та ми помля цялата предница на колата. Това ляв калник, ляв фар, броня, преден капак на двигателя, радиатори, тръби, маркучи – всичко беше станало на каша. Ремонтът ми струваше тогава $3000, а понеже полицаите (ето, пак тези говеда са в дъното на всички неволи и человекострадания…) изкараха и изцяло мен виновен за произшествието, та на края ме осъдиха да плащам и нейния масраф (други $3000) - бял ден да не види дано и мъжът й пишка да няма! Аз също доста се изплаших от този удар и полека-лека с времето надживях случката (в началото, непосредствено след катастрофата навред ходех само пеш). Нашата Даниелка обаче баят изживя целия тоз инцидент и съвсем й се дръпна фъшкията. Разбираемо е и добре понятно - аз не й диря кусур, но това пък хептен я отблъсна от идеята за управление на МПС, башка дето тя поначало си няма афинитет към тези работи. На всичкото отгоре, тя дълги години е работила в разни интензивни отделения на небезизвестната столична клиника “Пирогов”, та е виждала с очите си какви ли не страхотии и потресаващи дивотии - все предизвикани от най-различни катастрофи и тем подобни пътно-транспортни инциденти. Но иска или не, нещата са опрели сега до там, че тя също трябва да бъде “мобилна”, за да сме малко по-гъвкави в лапите на суровия и безпощаден живот.

В дните, когато Даниела е на работа, наемаме една жена (благоверната съпруга на мой колега) да гледа Ванеса за три часа, докато аз се прибера от работа в 17:15. В същото време Даниела взема такси от нас, за да отиде до нейната служба, а пък аз я прибирам късно вечер и така я караме с транспорта. Тя разбира се не работи всеки ден, но напоследък с налудничавата ни идея за пътуване до Канарските острови, за да кръстим малкия Хулио на моя приятел Бакала (с която мисъл си лягаме вечер и със същата се събуждаме сутрин…), гледа да не изпуска никакви удобни и по-добре платени смени. Първопричината за този бяс, който ни е обзел е, че тия хубостници от аеропланите поискаха по $1500 на билет – като това е тарифата само до един пиклив Мадрид и обратно насам. А как ще хвъркаме през водата до самия остров и как ще стигнем аджеба до тия канарчета, акъла ми не стига – сигурно ще трябва с някоя ладия да се затътрим до там. Вчера в обедната ми почивка ходихме до една агенция да проверим как стоят нещата с пътуванията зад граница и това бяха печалните резултати, след проведените консултации на място с дебелата и потна агентка, зад изрязаното като в аптека стъклено гише. Разбира се това са само предварителни проучвания - ние ще изчакаме и информация от самите Митко и Ови по този въпрос, които се помещават там на място. Освен това, тънките ни сметки са (които вероятно си правим малко без кръчмар…), веднага след като приключа с активната си трудова дейност тук в това градче, да разпродадем едно-друго (което и без друго не е дип кой знае колко много), да оставим колата и остатъка от партакешите у наш много близък приятел в Бризбън, с когото аз делях общ покрив в началото на своя пост-семеен (златен…) период, а от там да се товарим на самолета и да тръгнем по пътя към Европа. Нашите, живот и здраве, ако също дойдат там, ще се видим с тях и стоим каквото стоим - Даниела ще отскочи до България с малката, а аз (евентуално и Нени, ако дойде с нас), ще поемам директно въздушните течения назад към опакото на кълбото, наречено Земя. Трябва веднага да започна да търся нова работа, квартира и т.н., докато Даниела изкара още някоя и друга седмица при техните и тогава от там през Лондон да се прибере в Австралия. Това всичкото все още се намира в много суров и несдъвкан вид, бих казал даже че за сега стои повечето в зоната на безбрежните ни мечти. Но по принцип такива са нашите основни директиви и ние ще се движим по тях с единствената надежда и голямо желание за осъществяването им – не без Божията помощ и намеса, разбира се.

Скъпи приятели, часовникът от стената неумолимо напредна със своя стремителен стрелковъртеж и аз трябва да се ориентирам към привършване на това мое необичайно писмо. Имаме още безкрайно много неща да си кажем, да се питаме един друг и т.н., но това явно ще стане на следващият ни сеанс. За сега ви прегръщаме и целуваме горещо – като се започне от най-малките, през по-средните, та се стигне до най-големите.

Аз исках да питам Огнян за хиляди наши общи работи от взаимен интерес, за които непрекъснато си мисля през деня на работа (вместо да се трепя като вол…), но от къде да ги започвам? Цецо онзи ден ми изпрати по Момчил последната версия на програмата “Microsoft Office 2000”. Аз до сега работех с предишното й издание от миналия век (1997…) и си ми вършеше много добра работа, но след като има някакъв шанс нещо да се подобри и то без пари - ние се нареждаме първи на опашката от мераклии. Все още не съм инсталирал тази нова програма, но скоро и това ще стане. Не знам какви възможности имате там за намиране на подобни програмни продукти и на какви цени са при вас? Защото тук тези неща са доста скъпи, със съответните забрани за копирането и разпространяването им, наред с разни други фирмени права и щуротии, все измислици на другаря Бил Гейтс (Bill Gates) – Господ здраве да му дава. За нас простосмъртните обаче, тези техни правила нали не важат с особена сила, та сегиз-тогиз се уреждаме с по нещо от “забранения плод”, така да се назове. Аз имам възможност да ви дублирам въпросната програма в къщи, защото компютъра го купих с такова устройство за записване на компакт дискове – мога да ви я изпратя със съответните оторизиращи кодове и цифри. Ако имате интерес към това криминално дело, моля пишете ми веднага, защото скоро ще пращам нещо дребно за нашите, та всичко да върви на едно. Ние обикновено в събота надвечер сме на Интернета – дайте да се свържем или на ICQ-то или пък по другия начин, че да си обменим някоя дума и мисъл пак. Аз вече знам как да пиша на български език, специално на “Ай-Си-Кю”и няма да бъда такава зелена ливада некосена, както предния път. В компютъра съм инсталирал и програма за разговаряне през Интернета, отново чрез основния продукт (ICQ), само че с употребата на микрофон. Моят специално е вграден в монитора и се чува идеално. Има само малко ехо и трябва да се изчаква, когато се приказва – с други думи: да се говори бавно. И с Нени снощи проверихме трасето – работи безупречно.

Ох, наистина ще свършвам вече, приятели мои. Пишете ми и вие по тези въпроси и въобще за всичко, каквото се случва около вас. Изпращаме специално много поздрави на Жуката и на неговата спътничка в суровия живот, както разбира се и на всички останали наши общи познати. Целуваме ви, вашите сърдечни приятели: Даниела, Ангел, Ванеса и нашият толкова набързо пораснал Неничко…

01.02.2001 - Малкият Сечко дойде при вас, но и тук времето се смени, след като вчера се изляха няколко обилни порции проливен дъжд, които поохладиха малко нажежения до непоносимост въздух. Сега положението е малко по-търпимо вече, но не мога да декларирам, че ни е студено - напротив.

Установихме, че нашето бебе ще има още два зъба отгоре и за това са били тези температури, мяткания и събуждания по няколко пъти на нощ. Още не са избили напълно и сигурно това я мъчи малката мишка, та е малко кисела напоследък. Иначе детето няма температура, яде и си играе нормално, но понякога я обхваща мъката и надува гайдата – а пък тя подкара ли една песен, дорде не си изреди целия репертоар с повторенията и припевите, не мирясва и не млъква.

Аз снощи след работа прекарах цялата вечер на компютъра. Писах писмо на Огнян, после изпращах две молби за работа, после пък търсих друга работа в Интернета и дори намерих още две обяви. Изпратих си документите, но ми отне доста време, защото поради бурите имаше проблеми с връзката, която дори се разпада на няколко пъти. Независимо от неуредиците по трасето, аз успях да си свърша работата и сега чакам само резултатите (надявам се добри...). А те може и въобще да не дойдат - нали ги знам всичките как действат, ами дано се задържа поне повечко тук, че иначе пак ще стоя без работа сума време.

От нощес вдигнаха цените на цигарите, алкохола и бензина – на печелившите: честито! Не знам с колко са ни ужилили този път, но и това ще разберем много скоро, след като отида на бензиностанцията да зареждам колата. Онази вечер си подготвях документите за годишните такси: милите хора от Финансовото министерство великодушно ми опростиха цели $156 и сега аз имам да им давам само някакви си $1339 – да ги шибат манафите дано! Това са едни нови гадни данъци, които ги въведоха в началото на тази финансова година – такса върху стоките и услугите. В конкретния случай и за момента аз извършвам услуга на агенцията, която ме е наела да работя за тях и им начислявам 10% върху брутната си заплата. Те ми плащат тези пари, а пък аз после трябва да ги внеса обратно в държавната хазна. Междувременно обаче аз правя и други разходи, при които някой друг пък е взел от мен тези 10%, за неговите си услуги. Точно тази част онези ми връщат в ролята си на едър търговец, тлъст бизнесмен, рядко лайно или както искате ме наречете. Това е нещо много сложно само за едно просто обяснение и аз далеч не съм подготвен така финансово и математически, за да имам претенциите си на голям разбирач – ебач, вероватно да; но разбирач – никога. Но пък по този начин и чрез тези данъци се правят най-големите и сладки далавери, укриват се доходи, надписват се разходи с единствената заветна цел: да се платят по-малко такси на държавата. Отиваме да ядем и да пием у Методи например – масрафа за бензина ми е разход на фирмата; ако сме отишли на кръчма, минава в сектора “бизнес-среща” или “бизнес-обяд” с клиент – сметката също отива за разход на фирмата и т.н. и т.н. до безкрайност или докато някой изпищи и го вкарат в затвора за неустойки или за необявени крупни суми. Нека да не забравяме, че единият велик Ал Капоне не е бил арестуван за убийствата и криминалните престъпления, които е извършвал години наред със сподвижниците си от мафията по време на сухия режим в Америка, а го залавят и осъждат на 11 години затвор просто защото не си е бил платил данъците или по някакъв начин е нарушил тогавашните финансови закони – смешно и тъжно, но всеизвестен факт…

02.02.2001 - Внасям набързо няколко допълнителни изречения в оставащите само 8-9 минути от сутрешната почивка, защото напред излизах и ходих до банката да тегля пари, а на обяд ще отида най-чинно и безропотно да внеса полагаемите ми се данъчни задължения към вечно алчния и гладен Капитал в лицето на държавата. Това пък става на място в пощата и аз тогава пак ще излизам, но това ще бъде едва след като си изям парчетата пица, която сме си поръчали да ни доставят за обяд тук в офиса. По всяка вероятност ще продължа и ще добавя още нещо от вкъщи през почивните дни. Даниела ще работи, този път все първи смени, които аз специално приемам малко по-възторжено от нейните идиотски втори. А пък сутринта, докато все още бебето спи, ще имам прекрасна възможност да драсна някой и друг заключителен ред, преди изпращането на моето поредно послание към тъй далечния свят и в частност към близките ми.

Снощи по телефона се обажда Миро – много му се приказва завалията, не го знам той колко плаща за телефонни сметки и разговори, но ние все още изпитваме сериозни проблеми с телекомуникационните компании, специално в избора си на най-евтини тарифи за България, Испания и САЩ. Борбата продължава обаче…

Днес ми казаха, че за сега ще остана на работа до края на Март, но това отново са нечии предварителни данни и е твърде вероятно да претърпят известни корекции напред във времето. Е, поне до тогава, позицията ми е гарантирана, а пък после ще му мислим...

05.02.2001 - Продължавам на нов лист, защото старият остана в къщи. Аз уж щях да го дописвам в нас през почивните събота и неделя, но за това пък въобще не ми остана никакво време. По цял ден (и вечерите дори…) се занимавах с Интернета, с който имам огромни проблеми. Трябваше да се обаждам десетки пъти на компанията, която осигурява връзката и сервиза на линията; чрез техни служители по телефона правихме всевъзможни проби и настройки, но в момента пак не е добре и нищо не работи. Разбута му се нещо системата и това е. Довечера след работа всичко започва на нова сметка...

Когато онзи ден с Нени се обаждахме на майка, аз не обърнах особено внимание на този й кръвоизлив в окото. Помислих си, че е сравнително безобидна работа и ще се оправи с лекарства. Но сега, след като се обаждахме пак в събота да питаме за колета, вече разбрахме, че положението е доста тревожно. Дано да се оправи скоро.

Взехме вече и за тая наша пратка да се притесняваме – стана близо един месец, откакто е изпратена. Видеокасетите така стоят на камара и чакат да им дойде времето. Движат се, но много бавно. Почнах да сглобявам филма от Тасмания - прекъснах го по средата, защото трябваше да се разправям с Интернета. Даниела беше на работа – кое по-напред да направя с двете си немощни и леви ръце? Измежду случайните ми и временни включвания в мрежата, успях да получа едно кратко съобщение от Огнян и от Мима – писали нещо, та се сетили да драснат и на мен няколко реда. Зарадвах много, че старите ми дружки са ме уважили с техния жест на внимание. Разбира се, аз също ще им пиша - само да ми оправят Интернета един път, че сега сме като болни без него. Аз що ви казвам, че човек като свикне на хубавото, зор му се връща назад към мъките и мизерията. То е все едно да накараш сега някой “гражданин” от село да се върне обратно и да заживее в родния си край – да оре и жъне нивата, да си сади лук, да копа картофи, да мачка грозде за вино и да събира сливка по сливка от земята, че да си свари ракия. Тез времена са отдавна забравени, бако и именно туй ще ебе мамата и на народа ни като нация, и на България като държава. Дано все пак да не съм прав, ама комай натам вървят нещата, като гледам отстрани…

Тези дни ще взема да седна пред камерата и ще дозапиша едната касетка с информация около нас, че да вземем да ви я изпратим най-после. Явно че филмите от екскурзиите ни ще останат за по-нататък. Сега най-важното е окото на майка да се оправи. Подготвям и на татко разни музикални дискове, но без Интернетна връзка у нас нищо не мога да направя. Беше си много добре в началото, какво му стана - не зная. А пък понеже съм тъп и не разбирам много-много от тези неща, та хептен се обърквам в безпомощността си, в която изпаднах.

Даниела беше малко изстинала миналата седмица, но бързо се оправи (тя няма право да боледува, нито пък има време за това – кой ще поддържа тила, ако тя падне). Бебето също се ококори – вече тези зъбчета отгоре са наболи и почти са пробили през венците, което със сигурност е било причина и за температурата, и за неспокойното й спане нощем. А пък ние, умниците с майка й си мислехме, че е настинала - нищо й няма на малката пръдла! Още не ходи, но за сметка на това пълзи по пода, пипа и рови навсякъде де каквото свари. Всъщност Ванеса почти вече върви, но трябва да се подпира някъде – още не смее да се пусне сама да прави стъпки.

В съботата говорихме с Бакала – толкова вече искаме да се видим и с тях, но кога ще е тя? – кой да ти каже. За сега трябва да се задържа на тази работа, колкото е възможно по-дълго, а пък после Господ отгоре ще реди каквото и как ще става.

06.02.2001 - Снощи продължиха нещастните ми опити да се свържа на Интернета. Това отне цялата вечер – уж щях да правя видеозаписи, нищо не стана пак. Но пък поне шибаната им “глобална междупланетна връзка” се оправи – отново не без помощта на сътрудниците от Министерството на Съобщенията. Записах една песен на Рики Мартин специално за татко, но пред тази Ванеса Мей направо съм объркан. Ако става въпрос за цигуларката, както предполагам, тя има хиляди изпълнения и аз въобще не знам кое точно да избера - още повече, че поради личното си невежество и простотия, самият въобще не познавам творчеството й така добре. Тук даваха един документален филм за нея, който аз изгледах с интерес преди известно време, но това е всичко, което знам за този безспорно млад талант; срамно е - да. Нека татко да ми пише кои точно нейни изпълнения го интересуват, за да ги търся чрез заглавията им по Интернета. Също така и този състав “BOND” не мога да намеря. Когато задам това име ми излизат всички възможни песни от филмите на непобедимия герой и супер агент 007 Джеймс Бонд, но аз не мисля че вие искате точно тях. Целия този процес обаче протича убийствено бавно и мудно, с часове наред висене пред компютъра, с най-често събаряне или саморазпадане на връзката, всякакви грешки по трасето и т.н. Това предизвиква започване на записа отново от самото му начало, а пък след 10 часа ежедневна работа зад проклетия компютър, това съвсем не ми е най-приятното домашно занятие, за която и да е вечер от седмицата. Поради тези причини аз обикновено оставям тези занимавки за събота и неделя, а то тогава пък кое по-напред да направя? Не се оплаквам, само споделям начините на манипулиране с въпросната техника. Независимо от всички произтичащи неудобства, аз отдавна съм се заел с тази краста и във всички случаи ще ви изпратя сборни компакт дискове с най-различни изпълнения из тях, които да се слушат на маса или където и да е. Сега обаче най-важно ми е да завърша касетката – снощи измерих времената, като си мислех да прехвърля записите на една 240-минутна, но и на двете имам по малко празно място: 35 на едната и 50 минути на другата. А записаното до тук е много пък, за да го поеме дори и голямата 4-часова касетка. Въобще – много сложно става. Но ще се постарая всичко да направя през тези дни и в най-скоро време да ви изпратим едно дребно колетче. Не знам само ако не се получи какво ще правим – писмата ми са важни за моята бъдеща и вероятно никога несъществуваща книга, която смятам да напиша един ден и да издам (може и посмъртно); снимките също са актуални, защото чрез тях вие ставате съпричастни на нашия живот – хубав или лош, но такъв, какъвто е в действителност. Абе, всичко е ужасно ценно и важно, а при евентуалната му загуба, то е почти невъзстановимо – не почти, ами напълно. Тези мои писма са уникални – от тях аз нямам копия. Писани са в движение, с нахвърляни набързо безразборни и хаотични мисли, лишени от всякакъв сюжет, сценарий и смисъл - когато съм имал възможност и както ми е прилегнало в дадения миг. В тях няма да намерите нито литературни украшения, нито пък художествени измислици и красиви думи – нямам свободното време да се разправям с това, а вероятно ми липсва и писателски талант (заради което не страдам особено…). Както и да е - дано да е пристигнала вече предната ни пратка. Ако случайно дойде тези дни, ще се надявам да се сетите по Огнян да ми изпратите съобщение, че да не се ядосваме повече...

Снощи изпратих друга серия от молби за работа – още пет. Онзи ден се обаждах по телефона да питам какво става на едно място – казаха ми, че след сряда ще имат резултати, т.е. утре. Движа толкова много неща наведнъж и не мога всичките да се изпълнят на 100%, въпреки че зад тях стои онова само мое “АЗ”, което дере земята и разбива стените. Степенувам проблемите си по важност, а за сега май че намирането на нова работа е под № 1. От там нататък следва всичко останало и то цялото вече става № 2 (3, 4, 5 и т.н. нямам в списъка си – първото, което е най-важно и после идват другите задачи, също коя от коя по-важни и главни)...

07.02.2001 - Продължавам усилено да пиша, за да натрупам повече информация – когато започнете да четете, докато стигнете края да сте забравили началото, че да си препрочитате, ако ви е било интересно. Очертава се още в петък или най-късно в понеделник да изпратя вече писмото, заедно с една 4-часова касетка, която снощи успях да сглобя. Бях и на Интернета цяла вечер, но никой не ми се обади. Търсих Огнян няколко пъти. Довечера пак ще бъда там, защото в същото време си записвам и разни песнички - дано пък се обади.

Иначе около нас няма много новини. Като ми казаха, че все пак в края на Март контракта ми окончателно свършва, та съвсем ми увисна сополя. Прекрасно знам вече и какво ми предстои – местене на колибата, нови молби за работа, шибани интервюта от които ми се повръща; безкрайни празни надежди и дълъг низ от неуспехи. Но каквото е – както всяко нещо има своето начало, така сега пък му е дошъл краят; ще видим от там нататък какво ще става.

Ванеса е добре - расте, постоянно се смее, играе си и е много добро бебе. Даниела почна да я учи да ака на гърнето, но тя за сега продължава с предпочитанията си да цапа пелените и съответно гащите. Не ходи, но много пълзи и обикаля с паяка. И разчиства боклука навсякъде, където мине – така пък майка й няма нужда да обира прахоляка по пода с парцала; нали щерка й е нейна майчина отмяна.

Надявам се, че Огнян като се обади довечера или тези дни, ще ми каже, че сте получили колета, който изпратих точно преди цял месец. Приемам, че все още има известни затруднения из международните пощи, останали от Коледно-Новогодишните многомилионни пратки, но все пак до това време нещата трябваше да са пристигнали. Даже и да откраднат всичко, каквото изпратих на скъпия си татко, дано поне снимките и писмото ми да получите. А аз знам точно какви клетви да приготвя към онези мръсници, които ми бутат и крадат и без друго оскъдната поща – бял ден няма да видят и на онзи свят дори!...

Тревожим се и за окото на майка - Дани каза, че е вдигнала все пак някакво по-високо кръвно налягане, макар че видимо не го е усетила. Впоследствие то е преминало, но пък е дало отражение на зрението. В същото време може да е и нещо различно. Каквото и да е - дано да се оправи по-бързо и ми пишете непременно за необходимите лекарства, които да изпратим от тук.

Все още нямам резултати от молбите за работа, които напоследък разпратих тук и там, но аз продължавам да се надявам с цялата си наивност и свещена простота. В офиса съм доста зает и винаги имам какво да правя. Не знам дали пък няма да решат да ми удължат срока с още малко. На мен, както до вчера ми се искаше да се махам от тук час по-скоро, сега като че ли ми се разхлопва сърцето щом си помисля пред какво ще бъдем изправени само след няколко седмици време. Е, ще се наложи и през този огън да преминем...

Здравейте, мили майко и татко! Днес Ачи, както винаги през деня е на работа, бебето спи краткотрайният си дневен сън, а аз подсмърчайки (нещо доста съм настинала) сядам да ви драсна някой и друг ред. Току що надписах няколко “стари” снимки, които Ачи е пропуснал да ви изпрати. Събрах и доста неподпечатани марки от писма – честитки от наши български приятели, та ви пращам и тях за повторната им употреба.

Около нас няма нищо ново. Работим и гледаме на смени малката. Аз изкарах една доста дълга поредица от дежурства, защото моята колежка беше в отпуск, а пък една друга я изгониха от работа (беше доста груба към болните и персонала, та я уволниха на бърза ръка). Но сега от събота (03 Февруари) си оставам пак на стария график, т.е. ще работя само в събота и неделя, когато Ачи може да гледа Ванеса. Иначе преди ангажирахме жена за няколко часа, плюс аз вземах такси до работа и т.н. Е, изкарах малко горница пари за екскурзията ни до Канарите и България, но тя пък се отлага за сега само с един месец – Ачи току що ми се обади, че ще работи до края на Март. Така че все още всичко това е само един хубав план, изпълнението на който не зависи изобщо от нашите мераци. Огромно е желанието ни (особено това на Ачи, който доста се е затъжил за вас…) да се видим възможно по-скоро, но и работата ни тук също е доста важна, за това спокойно ще изчакаме развръзката...

Аз и Ванеса заминаваме за Голд Кост в края на Февруари, където ще дойде и Сашко от Аделаида за рождения ден на малката. Така ние с него ще се срещнем у Румяна на 26 Февруари, където ще стоим до 04 Март. В петък на 02 Март ще пристигнат Лиса, Джон, Клаудия, Стеф и Елвис - все Сашкови и мои общи приятели, за да поздравят Ванеса за рождения ден, а и да изкарат някой и друг ден на Голд Кост. През това време пък (в петък, събота и неделя) Нени ще бъде в Maryborough с Ачи, където ще ни чакат в неделя, за да направим още един домашен рожден ден – защото Нени ще си тръгне за Бризбън чак в понеделник сутринта.

Не знам дали пък не разглезваме нашата малка красавица от толкова ранна възраст с разни разходки и празници, но какво да се прави... сега като че ли пó можем да си го позволяваме, в сравнение с преди години. Е, ще видим дали тя ще го оцени един ден, когато порасне...

Това е за сега. Ще чакаме с нетърпение вашите писма. Поздрави на всички познати в Габрово и най-много на чичо Божко и леля Маринка, които скоро се надявам да видя пак. Целувам ви и ви обичам много: Даниела…

Продължавам само с няколко думи - сега пък аз на свой ред. Спешно изпращаме писмото утре и за това още по-спешно го завършвам. Ще продължавам утре на новото, а това Даниела ще отиде утре да го пусне на пощата. Ние сме добре, гледайте вие също да сте добре и да успявате да се справяте и борите с трудностите. Много ви обичаме и мислим за вас.

Целуваме ви: Даниела, Ангел, Нени, Ванеса и т.н.