Писмо No 20 (I-II.2007)

Скъпи и прекрасни родители наши; общи приятели, лични врагове и мои близки съратници – където и да се намирате по света и у нас!

Ето че отново дойде онзи тъй прелестен миг, в който да мога на спокойствие да ви драсвам по някой и друг несъществен и съвсем безинтересен ред. Днес е вторник - 09.01.2007 като дата от календара, с която поставям началото на поредните ми писмени излияния пред човечеството (единствено пред българоезичното, в конкретния случай…), охотно поднасяйки му и своите душевни превъплъщения в най-личен план. Изминаха няколко ялови дни, през които не съм водил дневника си - това беше времето между настоящия момент и денят, в който Еми взе армаганите, за да ги отнесе със себе си на път за Родината, наред разбира се с нашите най-благочестиви помисли и празнични чувства към всички вас. А пък ето и съвсем накратко какво се случи за този, иначе не много кратък период от време – приятен прочит и забавление пред белите ми листи, които също смятам да изпълня най-хаотично с моите безсмислици…

След като буквално до последният възможен миг се занимавах с дискове, филми и всякакви други записи на информация, награбихме дисагите и отидохме на гости у Еми и Роберт. Тя миличката, беше пържила риба за вечеря, та аз от своя страна наблегнах по-здраво на салатите и придружаващите ги аперитиви (нали фосфорът ми е “противопоказен” на организма и открай време не си падам много-много по такива морски ястия и блюда; на мен повече ми понасят свинските мезета, вместо рибните). Ние си занесохме и последните артикули от голямата Коледна пратка, която бяхме приготвили – златни накити, бижута и украшения за ремонт, дълги и обширни писма, дискове разни пълни със снимки, филми, песни, както и поредната (но не последна…) “пушка” за скъпия ми татко. Вероятно ще ви направи впечатление, че фотоапаратът е малко старичък, башка дето е демоде, груб и доста тежък в сравнение с новите модернистични и “футуристични” фъшкии, които едвам се държат с два пръста. Пред тях последният стои като някакъв античен архаизъм (или архаична античност – употребете израза, който по-приляга на граматиката...). Това обаче в никакъв случай не бива да ви притеснява, защото на върха на всичкото стоят завидно добрите му качества, лесен начин на употреба и стабилност почти до нивото на съветските “Зенит ЕТ”, “Киев 19”, Фэд 5”, “Смена-2” и “Вилия-Авто” взети заедно и повдигнати на степен. Надявам се много скоро вече да си го получите и да започнете безмилостната му експлоатация - без никакъв страх повече за филми, снимки и при пълно отсъствие на досегашните масрафи по фотографски материали и другите подобни принадлежности. Същите разсъждения важат и за видеокамерата, но нека все пак тази нова техника първо да влезе в къщи и да попадне в ръцете ви, пък тогава пак ще коментираме по темата. За сега най-големите ми опасения се въртят около съмненията за запазване целостта на тези крехки и капризни вещи – да не би нещо да се е повредило или счупило по време на дългия полет от отсамния край на света, та чак до оттатъшния; да се надяваме, че няма да се сблъскаме с такива поразии.

Както и да е - след приключване на тържеството у Еми и Роберт, аз на другия ден пак подлегнах камъните за довършване на кладенеца. След като свърших с тази, станала ми през последните няколко години вече доста противна и ненавистна дейност, хартисаха две кофи камънак, които с особено задоволство и вътрешно душевно облекчение дадох безвъзмездно на нашия съсед Мал - онзи, куцичкият човечец, който живее под наем в къщата срещу нас. Той, бедният, много се зарадва на моя “подарък”, защото в същото време си правеше нещо по алеите на градинките и тези камъни му влязоха в добра работа и отлична употреба. Разчистих двора от пясъци, тухли – абе, пометох направо до прашинка. Веднага след това се прехвърлих на дървената конструкция - в частност: макарата за въжето, манивелата и т.н. Направил съм чудесии, без да се хваля. От една дебела и кръгла греда отрязах тялото на макарата; после от друго по-тънко парче издялках осите с дебелина ø50 мм. От един пън пък изцепих филия, на която монтирах едната ос и дръжката - получи се нещо като маховик, ама със средновековен вид и действие като от бронзовата ера; страшно уникално техническо приспособление! С пълното си право съседът ми каза, че аз съм подбрал да живея в съвсем неправилно историческо време (имаше предвид епохата човекът) - трябвало е да се родя много преди това и ме върна още по-назад в каменния век, наред с Флинтстоунсите. Иначе в интерес на истината, голямо стъргане на талаш и пилене на дървесина падна – уплътних два дена кажи-речи с това дърводелство (дърварство, по-скоро)...

Така дойде и светлият Християнски празник Богоявление, който тази година се падна в събота. Още рано сутринта излязох за набавяне на материали и други артикули. Една основна част от тях купих с мизерните си лични средства и спестявания, но пък доста от останалите необходимости намерих почти без пари, което в известен смисъл компенсира направените масрафи и ми възвърна самочувствието на клошар. Пътьом се отбих и през бунището като мой основен източник на строителни ресурси. От там довлякох един огромен пън, защото едвам го напъхах в колата пред очите на смаяните кибици и зяпачи – всичките все мои добри съграждани и предимно съселяни. Още щом го мярнах пънчето с орловия си поглед и тутакси си казах, че това парче от кой знае какъв дървесен ствол, занапред ще се превърне във ведро за кладенеца (кофа). Не можах да намеря нищо по-древно и автентично като готов продукт - за туй запретнах ръкави и започнах да дълбая пъна като първобитен австралопитек (с подобна дейност се е занимавал стария Джузепе от легендарната детска книга на Карло Колоди и неговият култов герой “Пинокио”). Добре че дървесината беше все още сурова и мека, та процеса вървеше малко по-лесно – така или иначе последният отне половин ден и резултира в две кофи стърготини и талаш. Дупчих с дрелката, бих и блъсках с чука; после дялках на грубо с тъпата си балтия, а за да го финосам на края ползвах и едно още по-тъпо длето - събрах им очите: и на домашни, и на съседи, че и на целия грешен свят наоколо. За финал обгорих ведрото с пърлачката и най-после мирясах. Предишната вечер пък се наложи да обгарям пощенската кутия. Още когато я монтирах пред къщата, цялата я намазах с някакъв мехлем – впоследствие съвсем явно се оказа, че това е било много неподходяща за целта смазка, защото малко по-късно изгоря от силните лъчи на австралийското слънце, накожуши се на юфки и кутията стана по-грозна от партийна секретарка на тъкачен цех. Та хайде, сваляй всичко наново до дървото, шкури до дъно да му опада чернилката - бях замязал на коминочистач, езерото почерня от мене. Даниела ми извади сапуна навън, че да се мина една ръка на маркуча и чак тогаз да влизам официално в банята. Там вече, едва след третото смиване успях да си видя лицето от саждите. Вечерта седнахме да уважим празника и да поменем Иван - братът на Даниела, моя вуйчо Ваньо и т.н. А пък за самият Ивановден ще ви разкажа утре, защото сега почивката ми свърши и аз се потапям обратно в кацата с лайна...

10.01.2007 – Ето какво става и по-нататък в моя нескончаем житейски разказ. Ставаме в неделя сутринта с Ванеса и първо свирим по задължителната програма. По някое време и Даниела се появи от спалнята - приготвихме се набързо и излязохме. Тя не искаше да работя навръх Ивановден и предложи да отидем някъде. Аз пък прибавих и едно посещение на черква преди да ни започне официално екскурзията. Така и направихме. Него ден в Сръбската църква празнуваха Коледа по техния календар, но ние като си нарекохме нашите свещи, че ще са за Ивановден - какво от това, че било Коледа за някои. От черква тръгнахме надолу към онова градче, с големия морски фар, където ви водих на път за Нюкасъл – “Байрон Бей” са казва (от Byron Bay), ако все още си го спомняте. Но преди това посетихме едни чудно красиви водопади. Аз бях минавал покрай знака за отклонение към тях стотици пъти при многобройните си пътувания нагоре-надолу. Никога обаче не съм се отбивал в тази посока, защото първо мястото е доста извън главния път на около 30 км, и второ - къде да вървя сам като някой бездомен скитник. За щастие сега се случи добро време за подобни посещения и безцелни разходки. Баят обикаляхме по тесните планински пътища, докато най-после стигнахме до горната площадка, от където се изливаше водата надолу в бездната. Пред нас се разкри огромна отвесна стена, висока 100 м (защото така пишеше на табелата), от която или по която една малка рекичка се стичаше към пропастта. Действително това беше едно много интересно и вълнуващо място, а като погледнеш надолу, направо ти спира дъха и ти се подкосяват краката от височината. За жалост обаче ние нямахме достатъчно време, нито пък нужната екипировка (откъм обувки…) за разходка по около 4.5-километровата пътека към подножието на водопада. Щяхме много да се забавим, а имахме и други места за посещение. Позяпахме малко, направихме малко филм и снимки - буквално с последните издихания на батериите във всички фотографски апаратури. Камерата едвам засне няколко минути и спря. Резервната й батерия също не издържа особено дълго време. И фотоапарата закъса - добре че отделно от всичко носех и моя, чиито батерии бях зареждал наскоро, та поне с него успяхме впоследствие да снимаме красотите в околностите на фара. Времето беше чудно и слънчево; въобще, направихме си една разкошна семейна разходка. Вечерта ядохме дори купешка храна на една поляна, изпихме по една топла бира, която си носехме в хладилната кутия и на края поехме обратния път към дома.

Сутринта, където на една бензиностанция спряхме да се преоблечем и да закусим, между другото рекох да проверя и маслото на колата, докато чакам Даниела и Ванеса да се наконтят. Вадя щеката обаче – а тя суха-сухеничка; лъщи на светлината като нова! В къщи имам цял бидон, но спешно се наложи да купувам масло – а пък тези продукти са ужасно скъпи по бензиностанциите, но нямаше как; когато човек сам се преебе, просто няма друг, който да го наебе по-добре (както нееднократно вече съм подчертавал в писмените си научни трудове). Долях около 2-3 л; амен-амен цялата туба потъна надолу из хралупата. Да е имало най-много кило, кило и половина в двигателя. Ако бях тръгнал така, по баирите сигурно щеше нещо да се стопи от прегряване и щеше да стане още по-голяма беля. Но Св. Иван помогна и този път, да ни отърве от неприятностите, макар и с цената на известни непредвидени масрафи за шибаното олио.

Таман си тръгваме от нашия “Созопол” (на който аз оприличавам това малко морско кътче) - Мария се обади по телефона, че ще дойде у нас. Та те тръгнаха от Бризбън с дъщеря си, а ние от там и след час се срещнахме пред дома. Всички бяхме доста изморени и нея вечер си легнахме ужасяващо безславно, но за сметка на това пък снощи успяхме да си направим по-добро тържество на двора. Сръбнахме малко мастика – тя ми е още от първата пратка и аз я пазя като очите си; ползвам я само за много специални случаи. Чудна беше - с водица, с ледец; даже главата не ме боля на другия ден и изобщо не съм повръщал, хем съдържанието на шишето се изля в гърлата ни като в къртичина.

Еми трябва вече да се е прибрала в България. Ние бяхме още из горите и по водопадите, когато й се обадихме. Тя тъкмо беше предала багажа и търпеливо чакаше излитането на самолета (пуснали я с 30 кг дисаги и никакви проблеми не е имала на митницата, който факт повиши допълнително и без друго приповдигнатото настроение у повечето от нас). Аз вече знаех, че всичките армагани, които бяхме нагласили да ви изпратим, заедно с безпределната ни и безкористна обич пътуват към вас, а това ми беше напълно достатъчно да се издигам в небесата от прилив на щастие и неописуема радост... Дори малкото пишлеме, което не спря да мрънка: че е гладно и жадно, че било уморено и че го боли “гавалата” (вместо главата), че пък “вземи ме на конче” и т.н. не успя да помрачи брилянтното ми настроение. Независимо от всичко и като общо, изкарахме си един чудесен излетен ден.

11.01.2007 - Вчера започнах издирването на инструкцията за фотоапарата на някакъв друг език, по-познат и разбираем за татко. Очаквах, че това ще бъде толкова лесно, колкото с JVC, когато търсихме упътването за DVD-плейъра. Тук с CANON обаче ударихме на камък, защото явно този концерн има малко по-различна политика специално в тази област – ето защо всичко им е толкова засекретено и е свързано единствено с излишни плащания (каквито ние по принцип не обичаме да правим). Независимо обаче от всичката им секретност и мнителност, аз успях да сваля една цветна брошура от Интернета - нещо като бърз справочник (указател) на функциите за този модел “PowerShot G2”. Пратих запитване и директно до компанията, с въпроса от къде може да се намери руски превод на упътването – все още чакам отговорът им. В същото време, специално от руското представителство на “Канон”, днес свалих описанието и техническите характеристики на фотоапарата. Надявам се това малко да помогне в терзанията ни, но в крайна сметка най-ценно би било упътването на руски език (ако изобщо съществува такова в мрежата; но пък от друга страна не може да няма, мисля си аз, защото до сега се натъкнах на френско, испанско, китайско и всякакво друго издание, но не и на руско за момента – дали пък не са ги отписали вече от света тези проклети руснаци, които докараха толкова много беди на света). Набавянето на въпросната допълнителна информация ще ускори изпращането на настоящата пратка, защото искам да пристигнат час по-скоро при вас. Всичко това ще бъде под формата на едно най-обикновено писмо – е, пак с няколко снимчици, но пък без излишни гъдели, защото нямам необходимата подготовка. Ще гледам да запиша Ванеса с най-новите си изпълнения по музика, но те далеч няма да напълнят един цял диск. Ще видим - нека един път да вземете стоката от Еми, пък от там нататък ще му мислим. Аз за себе си също записах от Интернета цялата инструкция, за да мога да правя бързи справки от компютъра, докато говорим и дискутираме с татко темата по телефона. Толкова много бързах с изпращането на всичко по Емилия, че нямах дори време да разгърна упътването, да ги видя какво пишат из него. Успях само всичко да наглася на автоматично снимане като скорост, бленда, фокус и т.н., както и на максимална резолюция (заради най-доброто качество на снимките). От там нататък - всичко го пише в книжката...

Тези дни след работа правя едни подсилващи планки за гредите на кладенеца. Последните са с размери 100 x 100 мм, но аз в средата им пробих дупки по ø50 мм за оста на макарата. Опасявам се, че в тези точки гредите отслабнаха - остана само по 25 мм “месо” от двете страни на отвора. Та сега от вътрешната им страна ще монтирам по една метална плочка с дебелина 5 мм - ще ги приловя с винтове, които ще уякчат дървените греди. Чакам съседа днес да ми донесе ø15 мм свредло, че с него да направя фрезенк за главите на винтовете. Разбира се ще използвам и много консерванти (масла, грес и т.н.), които ще забавят процеса на гниенето. В същото време не ми се искаше да мажа отворите и осите с нищо, защото при въртенето и триенето едно в друго се получи един разкошен, проницателно-пронизващ и разтърсващ шум (разбирай скърцане, скрибуцане или подобен термин), което подсилва античността и автентичността на целия проект. Като туря грес обаче отвътре и всичко ще потръгне много “мазно”, при което скърцането ще спре. Но пък наред с това трябва да запазя и гредите срещу гниене, така че може би ще се лиша от “озвучаването”.

Даниела днес ще говори с Еми по телефона, да провери кое как е и защо е - вие сигурно вече сте се свързали с нея и се надявам, че сте се уговорили как ще се срещнете и видите във възможно най-къс срок.

12.01.2007 - Ето че отново е петък и първата работна седмица за календарната година завършва – за сега успешно, да речем. Днес успях да намеря и да сваля от Интернета още няколко листа с информация относно фотоапарата на татко. Това е един много сбит и кратък курс, който учи коя манипулация с кое копче се извършва и дава кратки инструкции какво да се прави при снимане на един или друг обект. Не знам колко ще му бъде полезно всичко това, тъй като отново описанието е на английски език. Междувременно от CANON официално ми отговориха, че нямали описанието на руски (че няма да го имат, естествено – кой ги ебе руските сволочи за живи). Паралелно изпратих и други три запитвания - едното в САЩ и другите две съответно в Москва и Ленинград. Там също има представителства на фирмата - да видим пък те какво ще ми отговорят.

Днес един колега ми даде някакви програми за компютър, с които мога да обработвам филми (файлове), заснети с фотоапарата, но не от видеокамерата. Имам вече няколко такива кадъра, които също искам да ви пратя на диск. Довечера съм запланувал да снимам Ванеса как свири новите парчета – всеки ден става все по-добра, което ме радва, а и тя самата е щастлива от постиженията си.

Снощи завърших планките за гредите на кладенеца и ги монтирах. Сега пък макарата се оказа въздлъжка, та ще трябва да я поизпиля в двата й края, за да се върти, защото заяжда малко. С това обаче ще се занимавам утре - после ще измия камъните по зидарията с киселинен разтвор; на края измивам обилно с вода и след като изсъхне, основата ще бъде готова за финалното си покритие. През това време, за разнообразие и докато си почивам ще боядисам оградата на долната площадка срещу езерото. Това ще ми бъдат основните дейности за почивните дни, но покрай тях сигурно ще свърша и купища непредвидени задачи.

В неделния следобед искаме да отидем малко на плаж, така че работа по строителните обекти няма да има – “баш-майсторът” отива на море; йебем ти га яз киречот, йебем ти го и бетоньо! Утре Неси възобновява уроците си по музика. Тя милата голямо свирене му удари през ваканцията. Виждат се вече и положителните резултати от нейните усилия. Ами като че ли това е всичко до този момент от развитието на света. Почивните си дни ще ги описвам другата седмица - от понеделник нататък и то при условие, че съм все още жив...

15.01.2007 – Така-а, ето ви го сега и обещаният разказ. В събота сутринта – не: първо трябва да започна с петъка. Вечерта записах последните изпълнения на Ванеса. Тя иначе свири идеално, но в момента в който включа камерата на запис и автоматично се шашва и блокира. Ама пък веднъж като блокира, това означава пълен и тотален блокаж - нито нотите разпознава, нито свиренето й е като хората. Наред с това тя много се притеснява, когато в залата присъстват и други нейни “зрители, слушатели и дълбоки почитатели”. Но полека-лека се надявам този страх и притеснение да се разсеят и с рутината напълно да изчезнат. Независимо от всичко, с големите кандърми, молби и уговорки успяхме да запишем 4-5 песни, но те са далеч под качеството, с което ги свирим насаме. Както и да е, работим неуморно по въпроса – всеки ден откривам по един сноп бели кичури по кратуната си, вероятно от бликащото покрай мене щастие...

Така идва, значи, вече и съботния ден - в 08:30 имахме урок и учителката беше много доволна от работата на Ванеса през ваканцията (само че тя се радва на нейния успех, ама не ме пита как съм го постигнал аз). Започна подготовката и за следващият, 4-ти музикален клас – теория на музиката, практически упражнения и т.н. Веднага след свършването на урока, аз пак се залових с моите кладенчови дейности. Правих капаците за отгоре – сковах два полукръга от дъски, че панти ходихме да купуваме, че стържи, режи – стружки хвърчаха до небесата, давих се с талаш и прочие особености по темата за художествените занаяти и в частност дърворезбата като дял от дърводелството. Най-накрая монтирах онази метална халка от пазара, която Дани донесе от Габрово с толкова много любов и съпружеска признателност. Тя там ще си и остане, докато тоя геран съществува (не Даниела, бре – за халката на циганина ви говоря; с нейна помощ се отваря единия капак). Независимо, че това наглед е съвсем проста работа, целият ми ден замина докато се пощих и чудих кое как да направя. На края обаче всичко стана толкова добре, та чак на мен взе да ми харесва (щото аз по принцип съм много самокритичен). Обгорих с пърлачката и него, намазах му дъските с консервиращи течности и масла - сега само трябва да привържа кофата към въжето. С тази дейност пък се занимавах на следващия ден (нищо, че беше неделя и по принцип вместо да работят като улави, православните миряни посещават Божия храм).

Ведрото, което дълбах миналата седмица е още сурово (мокро) и всеки ден съхне на слънцето. Като изсъхне съвсем, ще го опърля с горелката и ще му ударя консервантите. Трябва и една дръжка да му огъна от бетонно желязо ø6 мм и вече всичко ще ми е готово. Ако не друго, поне скроих въжето и го прихванах със скоба към макарата. После мих камъните отвън с киселинен разтвор. Другата седмица пък ще боядисвам металната ограда до езерото, след което почвам да мажа кладенеца, площадката и стъпалата със специалния лак, с който съм направил дуварите. Камъните стоят лъснати като нови и изглеждат свежи, сякаш са постоянно мокри - много хубав завършек се получава в действителност. Изпъкват им цветовете и се заличават всякакви следи от мазилка, вар, цимент и т.н. В един от антрактите намазах втора ръка с консервант и пощенската кутия – нека да я ядат червеите сега, само че баят има да й се давят с тая отрова, която съм нанесъл с четката.

През цялото това време Ванеса свири в къщата и за награда й бяхме обещали да я заведем до морето, та следобеда всички излязохме на разходка (е, колко всички? – та нали сме само двама души и половина, но така му е думата). Чудно местенце си намерихме, само на някакви си 50 км път от нас – издълбано и скрито в едни скали, тихо като евиния плаж на Лозенец. Даниела чете книга и се въргаля като магарица из пясъка, а ние с малкото обикаляхме камъните по скалите наоколо и си играхме на туземци. В тази част на бреговата ивица, от постоянния прибой на вълните са се изкопали едни гадни дупки и камънака по тях е много остър - подбиха ни се стъпалата на краката. Аз нали съм свикнал още от времето на къмпингуването ни по “Кункъшлъ”, та не ми направи особено впечатление. Но за сметка на това пък Неси получи първата си закалка по сурово морско дело, както вървеше с босите си крачета подире ми. От време на време влизахме и в морето да се поразхлаждаме, но нея много я е страх от вълните. После като й мина шубето, не можахме да я изкараме от водата, че да си тръгнем. Изкарахме много хубаво и безгрижно, при пълно отсъствие на мисловна дейност и физическо натоварване. Ударихме си и по някоя фотография, та да ни запомнят поколенията кога сме били на плаж. Зер, и ние станахме като варненците – морето им е на една крачка, ама те на плаж не ебават да ходят; е, поне не на техния…

Зарадвах се много като научих, че сте били из Пловдив заедно с роднините. Видели сте се и с Еми, взели сте вече едно-друго. Аз само така, на шега ви писах, да не биете излишно пътя до Пловдив – ужким, че нищо не съм ви изпратил. Исках да се изненадате приятно - дано да съм успял. В този момент обаче телефонът не беше с мен на плажа – ние като ходим някъде обикновено вземаме този на Даниела, че е по-дребен; моят е малко по-груб, дюлгерски. Иначе щях веднага да дам обратна връзка със съответните инструкции. Надявам се да не съм закъснял, защото исках татко веднага да започне да снима родата. Междувременно проверих на Интернета – пълно е с такива карти за фотоапарати; има колкото щеш и съвсем не са скъпи. Даже в момента съм по следите на една такава карта с обем от 1 Gb (един гигабайт – спрямо онази, която сега е в апарата и разполага само със 128 Мb). С други думи, новата ще бъде почти 7-8 пъти по-голяма и съответно ще може да поеме и повече снимки, в границите на около 350-400 броя (в зависимост от условията на снимането). Докато съществуващата карта може да събере не повече от 60-61 кадъра – отново в тясна връзка с околната среда, обща осветеност на обекта, цветност и т.н.

16.01.2007 - Снощи се качих на тавана да прегледам какви бои имам там и колко от тях са безвъзвратно изсъхнали и са се ягмосали само от продължителното им съхранение под керемидите на покрива. С голяма неохота поизхвърлих малко от запасите си, докато в една обща кутия смесих едни други остатъци, че да се получи някакъв “атлантически” цвят. С тази разнородна мешавица от цветовете на дъгата исках да боядисам вътрешната стена на кладенеца – така ще изглежда, че е винаги пълен с вода, а всъщност това ще бъде само имитация за заблуда на противника. Като си разбърках маджуна, Даниела и Ванеса ми държаха капаците отворени, че да мога да се напъхам вътре и да боядисвам. Стана добре, въпреки че видях малко зор: ръцете ми са дълги и с тях стигам до дъното, но пък шкембето ми трудно се прегъва на осморка, та едвам се бях заклещил между две дъски и един камък – голямо мъчение изпитах, като разпънат на кръст. Лошото се забравя бързо обаче и довечера ще му ударя още една ръка, след което всичко ще бъде готово. В събота, живот и здраве ще гледам да боядисам оградата. И нея ще трябва да я минавам най-малко три пъти - като знам колко заврънкулки има по железните копия, че лошо ми става (мразя да боядисвам – вместо това предимно обичам да ям и да пия; абе аз цяла жена не мога да мина три пъти без чужда помощ, ама ей ме виж нá – с шибаната ограда ще се справям и сам на края на света). Но полека, бавно и внимателно трябва и това да се свърши, щото друг няма кой – тук всеки сере в собствената си дупка; няма СИВ, няма СеСеСеР-и и Варшавски договори – а пък НАТО рамо не подава на таквиз измушлеци кат’ мен. Вече доста поредни години все я отлагам тази омразна и противна дейност, но сега ножът е опрял до кокала - отърване няма освен да я ликвидирам от списъка си с дейности.

Днес вече очаквам да се обадите, че сте се прибрали по живо-по здраво и се радвате на “пушките”. Вчера Цецови ни се обаждаха по телефона - завърнали се благополучно от Новата Зеландия и останали много доволни от посещението си по тези отдалечени от цивилизацията земи. От тях пък разбрахме, че на Цецо майка му заедно с Кольо ще идват насам. Ще направим всичко възможно да се видим, докато са тук. Ние ли ще идем при тях, те ли ще дойдат насам или пък и двете - ще видим. Но на всяка цена ми се иска да се срещнем с тези приятни и добри хора.

Около нас особени новини няма. Всички са добре - работят и се борят с трудностите, които животът им подхвърля почти на всяка крачка; с почти същия зверски ентусиазъм, както кучето посреща коматчето си хлебец, накиснато в паница с лой. Довечера ще седна у нас на Интернета, че да поръчам резервната карта за фотоапарата на татко. Щом пристигне и веднага ще я изпратя, заедно с това писмо, ръководствата по експлоатация на уредите, малко снимки и други незначителни дреболии, без които колетът ми просто няма как да потегли от тук.

Наши, много близки приятели си купиха още една къща. Те ще се местят да живеят в нея, а ще дават под наем тази, в която бяха до сега. Скоро и там ще ходим на “освещаване”, но изчакваме завръщането на Краси от България; предстоят ни неотложни събирания, свързани с омаскаряване до осиране. Другата седмица пък очакваме едни наши познати от Мелбърн да дойдат у нас на гости. С тях се запознахме миналата Нова Година, когато ходихме там. Следващият петък (26 Януари) се пада Националния празник на Австралия и няма да се работи. Ще пообиколим малко с тях за 2-3 дена. Те ще останат в къщи за някоя и друга вечер, а после отиват на хотел, който са си резервирали.

Даниела пък през Февруари ще ходи в Аделаида за кръщенето на бебето. Наш Сашко тръгва за Америка заради сватбата на негов приятел. Той ще му бъде кум, та на път ще се отбие и през България за малко, но не му знам програмата с точност. Ей го - я гледай колко много информация ви нахвърлях за обработка; и то телеграфно, само в няколко реда...

Моето следващо ръкоделие вероятно ще бъде направата на една кобилица за менци. Ама истинска, извита, с инкрустации и орнаменти - какъв геран ще е това, ако няма и кобилица до него с два бакъра. Тя, Даниелчето си мислеше, че аз ще правя само някакъв макет, нещо малко и невзрачно. Но като ми видя “постройката” и пак се хвана за главата. Само дето стана малко въздълбочък тоя мой кладенец - едвам му стигам дъното като се наведа през капаците. Бирите ще трябва да ги слагам прави, а не легнали - със сетни сили ще ги вадя, грабвайки ги за капачките. Искам да набавя големи блокове лед, цели калъпи, та от тях ще взема за предстоящото ни тържество. Този, дето го продават в найлоновите торби на бучки може доста бързо да се разтопи - когато слънцето нагрява цял ден камъните отвън, вътре се стопля като в доменна пещ. Не знам и аз още кое как ще функционира в бъдещето, но много скоро и това ще стане ясно.

17.01.2007 - Снощи се прибрах от работа и веднага се залових да боядисвам кладенеца. Уж смесвам 100 вида бои и разни изостанали отпадъци, с намеренията да се получи някакъв морски/океански/син/воден цвят, а в крайна сметка стана едно грозно, отровно, жабешко зелено, но пък поне разкарах запасите си от бои (с което се изчерпа и търпението ми) - така ще си остане во век и веков, зеленикаво като застоял жабуняк край Странджанско село. Независимо от всичко, аз нанесох още една ръка - довечера удрям последната и край; местим обекта.

После трябваше да закача гордостта на Ванеса (музикалната й диплома) и да я провеся в рамка на пирон по една от стените в детската стая, барабар с други нейни мечета и зайчета, които пък закачихме на вратата. След това се занимавах и с едни украшения, които разположихме да висят в коридора. Последните спечелихме от моя прословут търг, на който дори и зле настроената към него, консервативна и резервирана по принцип Даниела, започна да посещава по-редовно - естествено под мой строг контрол и търговски напътствия (защото тя много безразборно се хвърля да залага големи суми на всяко нещо, което й улови окото, а то не става така, урбулешката – това е тънък занаят, еврейски). От търга взехме и един плажен чадър за Емилия - била поръчала на Даниела да й търся нещо за балкона у тях. Те с Роберт живеят на последния етаж в една кооперация (всъщност третият) и там доста ги напича слънцето, когато седят отвън на терасата и си пият бирата. Хайде - оправихме ги и тях с чадър за чудо и приказ.

Онзи ден вече моята българска бормашина окончателно ме остави. Почна нещо да прекъсва отвътре и открих, че спусъка й (бутона) прави беля. За момент уж се оправи, но после усетих, че пружината му съвсем се счупи и сега въобще не работи. Е, от интерес и любов към родното производство ще я отворя да видя дали повредата не е поправима по някакъв начин или пък дали не може да се смени целия ключ, но аз лично се съмнявам в този успех и най-вероятно ще бъде погребана на местното бунище, заедно с много други безполезни вещи от моя личен инвентар. В края на краищата тя ми служи вярно точно 20 години - ако ги сметна като кучешките, които се умножават по 5 (че даже и по 7, ако не се лъжа…), това прави повече от 100 години вярна служба в тежък пек и лепкав зной, в мазна кал и дъжд-порой. За толкоз време - берекет версин. Купих я навремето от един малък дюкян на Бичкинята за 70 лв., когато месечното ми инженерско “възнаграждение” в завода възлизаше на цифром и словом 170 лв. Последната беше производство на Ловешкия ЕЛПРОМ по лиценз на небезизвестната фирма “Bosh”. В днешно време обаче такива дрелки (хем ударни на всичкото отгоре), из тукашните вилаети се харчат по някакви си нищожни $70-$80, когато срещу своя всеотдаен труд и вернопреклонност към чорбаджията, аз получавам чувствително повечко за същия трудов период. Е, ако пък и това не е прогрес, какво тогаз ще бъде? - с други думи: ебаси паралелните времена, в едните от които само раснахме и поотраснахме, а в другите сега се трудим. Независимо от всичко и специално в моя частен случай, по-вероятно ще е да потърся някоя бормашина на втора употреба, вместо да купувам чисто нова от магазина – нали съм от Габрово все пак, не мога да троша суха пара за щяло и нещяло така нахалост и безотговорно. Аз по принцип много-много новата стока не я тача особено – освен ако не е храна; само нея още не мога да се науча да ползвам многократно.

А сега поднасям и най-важната си информация: прекрасно разбирам тревогите на татко относно ползването на фотоапарата; моите хич не са по-малки тук, в тази толкова отдалечена част на света. Но нали и аз съм си една долна ряпа, дет’ кат’ си науми нещо и дорде не го постигне, не се отказва и не мирясва. Та след многобройни търсения и запитвания в Интернет по всякакви форуми и публични дискусии, писане на прочувствени писма до фирми и шибани сервизи, от едно място най-после и съвсем неочаквано се обади някакво момче и потвърди, че той всичкото вече го имал написано на чист руски език. При това положение технологията ще бъде същата, с която работихме по предишната “пушка” на татко (злополучното му JVC). Аз пращам файл до Електронната Поща на Албенчето - от там татко го взема, разпечатва си го в някоя книжарница и от там насетне започват неговите най-нови упражнения и занимания. Само че симпатягата беше забравил да ми ги прикачи тези файлове, та му писах обратно с молба да провери какво е направил и да ги изпрати повторно. Смятам, че до ден-два ще ги имам. Това е моята най-добра новина за сега, а другите тепърва ще следват...

18.01.2007 - Снощи, веднага след като се прибрах от работа, ударих последната ръка боя на кладенеца (отвътре). Изсмуках дъното му с прахосмукачката, за да е чисто като в аптека - в него спокойно може да се живее вече, ако Снежанка е по-дребничка на ръст и си има само едно джудже за приятел, вместо всичките седем на камара, както е в приказката (значи тя може да има 7 малки мъжлета, а един здрав мъжага като мен не може да си има 7 яки каки – къде питам, е правдата и това не е ли дискриминация на сексуална основа в най-остра форма?). После се занимавах малко и с ведрото - пробих му дупки за дръжката, огънах едно парче желязо и всичко стана академично, сякаш съм го гледал от чертеж. След туй се прибрах в колибата да се къпя и да свирим с Ванеса. През това време Даниела отиде до супермаркета да купи евтин хляб, а ние свирихме с Неси и докато си дойде майка й, тя беше вече отдавна легнала и дори заспала. Аз веднага след това се обадих по телефона и с татко много хубавичко си поприказвахме – надълго и нашироко, както аз обичам. Непосредствено след разговора ни изпратих въпросния документ на Албенчето - не можах да изчакам до днес сутринта; аз тази дума “чакай” хич не я обичам. Всичко правя на мига – аламинутно! От тук нататък вече нещата са изцяло в ръцете на татко. До края на вчерашния ден успях да получа тази документация от момчето, което живее в Америка. То иначе било от Пловдив, а пък майка му се оказа родом от Габрово – даже на Боровото имали някакви роднини. В името на старите ни корени, ние с него ще си продължим връзката, защото именно благодарение на този човек, цялата тази акция приключи при пълен успех.

Като дойдох на работа тази сутрин, бяха ми изпратили описанието и от още едно място. В отчаянието и временната си безизходица бях отправил едно официално запитване до нарочния сервиз на тази техника в София. Сервизът им се казва “БУШОНА” и се занимават изключително с такива цифрови апарати, камери и друга видео апаратура. Благодарих разбира се най-сърдечно (както е по книгите писано…) и на тези отзивчиви хора, от които изобщо не очаквах някакъв подобен отклик. За да си поддържам тръпката в горна мъртва точка, сега пък съм в издирване на инструкцията за видеокамерата. Сигурно щях да намеря някаква информация и за нея, но съм си забравил листчето с номера на модела – вероятно е останало в къщи, на бюрото при компютъра. Снощи, след като се свърши такава важна работа и то при възможният най-пълен успех, че на края се и почерпих много сериозно, да не ми е уроки. Толкова бях щастлив заради доставената радост на скъпия ми татко, че ми идеше да подхвръкна и да си блъскам гъза в тавана от кеф и наслада. Добре ама аз вместо да хвърча, за малко щях да падна от стола на пода – нещо много бързо ме хвана мастиката, та едвам допълзях до кревата. Ама какво ли искам и аз? – сабалам гледам шишето: амчи те само три пръста течност останали по дъното бре, а пък беше пълно до гърлишката в началото на забавата; баят съм клъвнал нощес, няма спор. Неслучайно днес цял ден съм като ошашавен и ударен с мокър парцал - сега бавно изтлявам и чакам да стане 17:00, че да си вървя на имота. Нямам подготвена никаква кърска работа - всички дребни задачки съм ги свършил и ми остава само голямото боядисване на оградата, после камъните да лакирам и т.н. Това са все дълги и трудоемки процедури (доволно омразни и непривлекателни; направо отблъскващи, бих добавил дори), но след като съм се хванал веднъж, отърване няма. Мал (онзи куцичкия съсед), като ме гледа, че наближавам вече да приключвам със строителството и съм стигнал кажи-речи до предния двор, реши, че ще ми бъде много скучно като свърша всичко. “Що, вика - не вземеш да вдигнеш още един етаж на къщата, че да си имаш занимавка барем за още сума години напред?” Смеят се вече всички с моята скромна особа и ми се подиграват - кой от където мине покрай нас, все ме гледат, че човъркам нещо. А пък имаме и друг един съсед, зевзек и той като мен – винаги ме пита дали някога спирам да работя; в двора ли спя или ме пускат и за малко вътре в къщата? Абе, все майтап да става – ама на мен от тези майтапи, баят мазоли ми излязоха по ръцете; при това съвсем на сериозно...

19.01.2007 – Пфу-у, отикахме я и тази седмица. Вчера и днес се занимавах с издирването на това шибано ръководство за видеокамерата. Намерих за моделите “NV-RX17”, “NV-RX27”, но не и за “NV-RX37A”, каквато е нашата. Като ги четох обаче отгоре-отгоре и малко “през ред”, всичките им функции ми изглеждат абсолютно идентични или ако не съвсем, то поне са много подобни. Ако не успея да намеря точно каквото трябва, с тези описания също ще се справите - така че страшното вече премина. Разпратил съм отделни писма директно до представителството на “Panasonic”, писах на хората от сервиза в София (“Бушона”); пратих едно писмо и на моя човек в Америка, който ми изпрати описанието на фотоапарата. Въобще всичко, което беше по силите и във възможностите ми вече е направено. Много често разликата в моделите при близки серии е толкова нищожен, че този въпрос спокойно може да се пренебрегне. Например, номерацията “27” може да означава, че корпусът на камерата е сребрист, а пък “37” да значи, че е изработен от черна пластмаса; тези кодове също означават за къде и за кой пазар е предназначено съответното изделие; друг важен момент в характеристиката е захранващият му кабел: да речем код “17” – за най-цивилизования Европейски пазар; код “27” – за великото Кралство Англия и принадлежащите й по-малко велики кралства, сателити на Общността; код “37” – за аборигенска Австралия и така до края на света, че и отвъд дори. Всичкото това е от прекрасно, та по-прекрасно и аз поднасям моите най-дълбоки уважения към “Panasonic”, с тяхното разделно описание на хилядите си модели и моделчета. Но пък наред с цялата им камара от техническа документация, смея да твърдя, че вътрешните механизми, основни работни функции, дисплей, качество, оптика, ефекти и т.н., за една голяма серия от продукти са напълно идентични – хич да не ми се правят на много важни и на по-големи турци от ходжата. Още нещо - има варианти на камери с цветен визьор или с черно-бял; ето ги веднага възникват два съвсем нови номера в обозначението, докато самите камери са досущ еднакви като две капки мастика (пардон – за вода си мислех в случая). Много важно, че едната била с цветен, а пък другата - с черно-бял визьор; голéм праС, както казват нашенците по Трънско. Де факто те двете дават абсолютно една и съща продукция на края, при съвсем идентично боравене с безбройните си копчета по тях. Така че ние изобщо не трябва да се подвеждаме чак толкова стриктно по номера и да вдигаме ръце, ако не го намерим – в по-голямата си степен всичко е еднакво. Документите, които изпращам съм ги свалил от руската Интернетна страница на “Панасоник” - те ми се видяха най-близки по вид до нашия модел. Щото пък какво тогава става, ако специално този модел въобще не се е продавал в пределите на великия и необятен СССР: за чий курац тогаз японците да ти го превеждат и на русский язык - только для идиотов? Разполагам с желязна и неоспорима логика, нъл’ тъй ве...

Аз сега приключвам с техническата си беседа и плавно преминавам към останалите теми за деня. Даже, ако не ме домързи неимоверно много, ще разпечатам и двете упътвания за себе си - искам да видя, аджеба каква чак толкова голяма е разликата между двете камери. Кофти само, че всеки документ е по 150 страници - просто не си заслужава загубата на време и хартия. Аз, във въпроса си до големците от “Panasonic” много ясно съм им подчертал, че притежавам и двете ръководства за техните модели “NV-RX17” и “NV-RX27” – па нека те да ми кажат правичката: каква е точно разликата между тях и моя модел “NV-RX37A”; помолил съм ги също най-любезно да посочат и кой от двата е по-близкият по функционалност до нашия, че именно само него да разпечатате в България. Ще ги изчакам още ден-два, просто от уважение - да видим дали ще получа някакъв официален отговор от тях или ще си действаме първосигнално и по наше собствено усмотрение (както в повечето от случаите до сега).

По следите съм и на резервна карта за фотоапарата. Всичко ще взема и всичко ще направя, само на тебе обаче, мой свиден и непрежалим татко не мога да ти върна “часовника”! Несъмнено вярно е твоето твърдение, че би било толкова по-хубаво да си ми поне на някакви си 60 сега, дето викаш и ти (а не да превърташ 75-те си лазарника…). Но пък я си спомни къде бях аз тогава – точно с 15 календара назад в годините? Да се постигне всичко това беше напълно немислимо дори в най-смелите ни мечти (колкото елементарно и нищожно да изглежда то в очите на страничните “наблюдатели” и доброжелатели) - от нивото на “ФЭД-5” и “КИЕВ” ние нямаше да мръднем и на инч напред. Амчи я си спомни “СМЕНА-2” или заветната за онези години “СМЕНА-8М”. Макар и с по-късна дата, нашата борба за живот продължава - крачката напред е огромна, измерва се с лъвски скокове, смея да твърдя. Е, сега пък дойде време да изучиш и цифровата фотография (барабар с всичко останало) - да не говорим за напълното загърбване на 8-милиметровата кинолента с времетраене от 2.5 минути, която обработвахме по цели вечери, с хилядите свързани покрай нея химически процеси и сложни технологични процедури; това вече е една отживяла история с мил, много приятен и далечен спомен. Нещата са несравними, а прогресът - недостижим. Ние обаче и за тази дейност хванахме последния влак - знаеш ли хората от кога са преминали на новата дигитална (цифрова) техника? Ама аз, освен всичките ми недъзи и недостатъци, си падам и малко “консерва”, та за това все на опашката се редим – но пък: “Нек’ сме живи, нек’ ни éбат!”, както казват нашите побратими, македонците...

23.01.2007 - Продължавам с тъжния си монолог, значи. В събота след урока на Ванеса, веднага започнах бояджилъка на оградата. Разбира се, пак не съвсем направо (поради редица препятствия и изненадващи обстоятелства). Първо, пантите на вратичката бяха много изкривени и безнадеждно изгнили, а болтовете им ръждясали до неузнаваемост - единственият начин за лечението им беше кюретажа, т.е. да ги изрежа с “щурчето”. По някакви много необясними за мен причини, от едната страна пантите бяха заварени за вратата, а от другата - стегнати с винтове към оградата. Защо сме ги заварявали със съседа по този първобитен начин нямам спомен, но пък сега ще трябва да направя всичко професионално и академично. Разбрах, че вратичката ще бъде една отделна малка задача и се хвърлих към преодоляване на по-големите препятствия – а именно, боядисването на основната ограда (която е дълга 12 м, мамичката й мръсна и още по-противна!). Първо намазах всички метални части, болтове, гайки и обелени места с една специална цинкова боя, след което започна и мъчителния процес на същинското боядисване: всяка малка пръчица, всяко копийце и съответното му връхче, тръбички и т.н. Трябваше да ги обиколя от вси страни с една малка четчица за рисуване с водни боички, която пък взех назаем от инвентара на Ванеса без тя да се усети, че иначе щеше да има писъци до Бога заради тая проклета четка, която тя ползва доста интензивно за оформяне на рисунките си. Голям зор видях, голямо гъзурчене и попържане падна пак. Добре че основата на оградата отдолу беше черна, макар и малко пообелена, та я оплесках само веднъж - колкото за временно освежаване и частично опресняване; малко по-дебеличко и с повечко боица, за да няма нужда от повтаряне. Отначало мислех две ръце да я минавам, акуратно и изпълнително, но това ми налудничаво желание се изпари още щом започнах първата – ебах тоя ужас аз! Горната част я боядисвах “на сухо” – демек, под палещите до размекване на паветата по пътя слънчеви лъчи. За долната страна обаче трябваше да влизам в езерото, че да мажа от там – аз лично нямах нищо против тази маневра в и без друго горещият като доменна пещ ден. Потънал почти до кръста във водата – хем се разхлаждам, хем си пикая на воля без да ме види някой, изпитвайки още редица други лични удоволствия от прекалените удобства и комфорт на работното място. До вечерта едвам успях да боядисам до края на дългата стена. Малката оградка, която е разположена напречно и ни дели със съседите остана за следващия ден. Целият бях омазан в боя, та пак влязох в езерото да се изкисна. Ванеса и Даниела се къпаха покрай мен цял ден и вдигаха врява до небесата, та поне не скучах сам, като запряно в клетка животно. Вечерта седнахме със стопанката уж за малко – колкото скромничко и почтено да отбележим 8-те години от началото на мирното ни съвместно съществуване (и греховно съжителстване под общ покрив и юрган…); и то пак разбира се, едва след приключването с всички ритуали покрай свиренето с Ванеса.

Таман седнахме на ледената мастика - звънят Крум и Валя по телефона. Били някъде наблизо в съседно нам градче, та се чудели къде да се завлекат подир това. Хайде, рекох - идвайте у нас на годишнина от “годежа”. След няма и час време довтасаха и те, та с тяхна помощ и подкрепа тържеството ни доби доста по-сватбарски привкус – то музики ли не бяха, та ритми ли не щеш, танци-манци и т.н. Аз, в ролята си на младоженик бях много изморен – зер, цял ден превивах гръб с тая шибана четка, та към 00:30 през нощта малко безапелационно напуснах “ресторанта”. Останалите гости виха и вилняха още малко и на края всичките се укротиха по стаите на “хотела”.

На другия ден, вече неделя - ставам още в 07:00 с бодрите си намерения да довършвам бояджилъка по оградата. Обаче работата отново се раздвои на два етапа - ударих двете ръце на едната част, но другата пак остана за някой следващ път. На този ограден панел пък едно от връхчетата (копие) отдавна беше счупено. Бях го кърпил преди време с разни клечки отвътре, но точно сега беше узрял момента да му се направи ремонт като хората. За целта трябваше да търся някакво подходящо по диаметъра на тръбата парче желязо, че да го кроя, да го стържа – а за момента нямах достатъчно спокойна обстановка за такава прецизна дейност. Пък и времето вече беше напреднало – ние отначало мислехме да излезем на някъде с Крумови, добре ама малките диванета като се закъпаха в езерото и немáха излизане от там целия ден. И така, от дума на дума само двамата с Крум излязохме за малко до пазара - аз там намерих едни евтини домати; докато се прибрахме и то си беше вече станало баш време за пладнешката салата. Хайде пак, Иван-Асеновите сватби започнаха на нова сметка с ледените му мастики, с всички налични ястия, фини мезета, бульони за изтрезняване и всякакви други ордьоври – предимно и най-вече остатъци от хладилниците. Бяхме седнали отвън, на сянка под чадърите. Обстановката в двора вече е досущ като в ресторант-градина “Старият кавак”, “Кавакът”, “Под стария кавак” или както там му беше името – с дългата солидна дървена маса, с два огромни плажни чадъра в краищата й и т.н (само дето не си спомням вече това култово заведение на пъпа на Приморско ли беше или в Китен; а пък там в онез гладни години, каквито кебапчета сме яли и какви чехкини са ни ебали подир туй по пясъците на плажа – тури му, значи, пепел…). Та, така сватбеният ни ден продължи и в неделята. Крумчови си тръгнаха чак привечер, а ние с булката останахме да си доядем и допием. Много скоро след това легнахме като пребити псета – отделно от всичко жегата ни смаза до състояние на взаимна непоносимост, а мастиката само ускори процеса на омерзението ни. Кое? А, не - нямаше “първа брачна нощ” по смисъла на това понятие, ако любопитствате за това; е, поне нея вечер не сме се консумирали, така да се каже по научному…

Вчера след работа се занимавах със счупения връх на оградата. Намерих един по-дебел болт, остъргах му главата и го навинтих в алуминиевите части. Свръзката стана много академична, а нанесените после отгоре няколко слоя боя скриха всичко от зоркия поглед на инспекторите по качествения контрол. С неописуема радост и вътрешно задоволство приключването на този етап бе отбелязано с голямо кръгче в моя несъществуващ и безконечен списък с дейности. Довечера ще мина през железарията да купя две нови панти, че да направя и вратичката на оградата към езерото. Само че за следващите няколко дни цялостната ми дейност ще замре отново, тъй като довечера чакаме да дойдат едни наши познати от Мелбърн. С тези хора се запознахме по време на посещението ни там за ланшните Коледно-Новогодишни празници. Той е българин, македонец от Горна Джумая (днешен Благоевград), а жена му е гъркиня (всъщност тя е от Кипър, което вероятно я прави кипърка или киприянка/киприотка, както пък им викат руснаците). Хората са наша възраст, но и те подобно на нас си имат едно малко “позакъсняло” момченце, дето говори и трите езика – древния елински на майка си, старобългарския на баща си и естествено онзи, на Английската Кралица. Те пристигат довечера и ще останат при нас няколко дни, което пък от своя страна означава, че ще сме ангажирани около тяхното посещение - да отидем заедно до някъде, да ги поразведем малко тук-таме и т.н. Ако не друго, поне ще имате богат снимков и филмов материал, който ще гледам да изпратя преди Атанасов ден.

От “Panasonic” продължават да мълчат като “обидени” задници; само ме препращат ту тук, ту там и обикновено за зелен хайвер, от което не произтичат абсолютно никакви видими резултати. Аз вчера успях да намеря ръководството на камерата, но това копие е на английски език – взех го само за сравнение на техническите характеристики. В подкрепа на моята теоретична беседа от миналия ден, аз отново не намерих някаква съществена разлика между моделите “NV-RX17” и “NV-RX27” – поне в принципно отношение и в основните си функции. За сравнение изпращам техническите характеристики и на модела “37А” (който се явява нашия).

Така или иначе (по смисъла на израза “искате или не - не ми пука на черупката”…), аз и занапред ще продължа да ви информирам за развитието на събитията около нас – директно от работното си място (служебното имам предвид, не частно-собственическото). В петък е почивен ден - може пак да задуем на някъде, че стоенето у нас нещо много взе да ми дотяга напоследък...

24.01.2007 - Отиваме по-нататък в разказчето без картинка. Снощи щях да ходя до магазина да купувам панти, но рекох да се прибера по-посранкото, че да помогна нещо из къщи и в домакинството. Покрай приготовленията ни за гостите Даниела готви мусака - аз обелих картофите и лука, защото при нейната хирургическа обработка със скалпела, половината им годен материал остава по обелките и шушлюпините (докато аз съм значително по-пестелив и съобразителен от нея – не изхвърлям нищо бадева, понеже съм от Габрово; софиянците явно имат по-широки пръсти). После свирихме с Ванеса и седнахме да си чакахме гостите. Тогава обаче дойде най-страшното – мамка му!...

В лакомията и хроничната си ненаситност, с оглед да стане повечко манджица в тавата, бях донесъл няколко картофа горница. Даниелчето мъдро прецени, че с тях вече ще й се загуби каймата и че, видите ли – точно те последните щели да й превземат мусаката, та скоропостижно ме изпрати (на майната си…); т.е. да ги върна обратно там, от където ги бях взел. Послушно и безропотно аз се подчиних на нейната закана, че ако не си затварям устата, щяла да ме лиши от порция вечерта – и аз така ужасно се стреснах и изплаших от нейните думи, че тутакси се втурнах към коридора, за да ги оставя в панерчето между пералнята и хладилника, където по принцип съхраняваме зеленчуците (това ни е на нас и плевнята, и зимника, и избата с таванската стая). Извръщам се обаче назад да си влизам обратно в хладната стая и… що да видя посред платчето пред прага – проснала се в цял ръст и малко се усукала на Архимедова спирала една змия! Брех, мамка й мръсна в змийската кожа! – аз направо се вцепених, що не се посрах (а може и да съм пуснал малко кафяво на гащите, баш тогава не съм се изследвал за повреди). А пък мен от жена не ме е толкоз много страх, колкото проклета и свирепа да е спрямо скромната ми личност, както ме е бъз от змия (щото нали и тя е от женски род, все пак)! Значи аз съм минал баш покрай нея с босите си крачка, шляп-шляп-шляп и на връщане вече – стой, не мърдай! Абе аз и в казармата съм ходил, и бой от старите войници съм ял, че и в карцера съм даже влизал – обаче сега, мамката му стара, направо в чудо се видях от шубе! Почнах истерично да викам на Даниела, да не би да понечат, че да отворят вратата и особено онова малкото диване, дето ме следи по петите и щом я оставя сама, постоянно вика: “Това го изсвирих/научих, сега какво да правя/може ли да спирам/може ли малко почивка и т.н.?” Уплаших се съвсем сериозно да не би мръсното и гадно влечуго да се шмугне вътре в стаята, че къде ще го гоня подир из меката ни кожена мебел и иззад по-твърдата дъсчена. Нашата врата обикновено стои широко отворена и постоянно зее, особено в жегите, за да се проветряваме. Снощи, като по някакво изключително рядко изключение последната беше затворена, защото вътре работеше климатичната инсталация – а за да бъде ефективно охлаждането й, в такива случаи затваряме вратите и прекъсваме всякакъв достъп на външен горещ въздух, идващ от преизподнята навън.

Грабвам в страха си една бухалка и тревожно викаме Рон - да идва на помощ и да ни спасява. Часът на действието е около 19:30-20:00, а до това време нашият смел съсед беше вече наченал и второто си шише с бренди – а и как няма, след като той при нормални обстоятелства дава старт на този процес далеч преди мен; жабуренето му със спирта започва още в 16:00, непосредствено след завръщането си от смяна. Та, двамата с него (и по-главно той, въоръжен с един лизгар…) успяхме да утрепем мръсното нахално и пълзящо добиче. Когато той я съсече с лопатата, от корема на змията падна нашето малко жабче – оная го беше глътнала цялото, коренът й да изсъхне дано, барабар с целият й змийски род! Добре че аз онази вечер му направих няколко снимки, още с фотоапарата на татко. То, завалийчето си живееше твърде мирно и тихо зад една картина в нашия коридор - къде го беше надушила тая усойница не знам, та на бърза ръка го излапала за вечеря. Но пък реално погледнато, именно такива са суровите закони на природата; големите риби изяждат по-малките, което важи с пълна сила и за нас, животните (пардон – човеците визирах в случая, като основен животински вид).

Впоследствие обаче змията се оказа, че не била от семейството на най-опасните, дребна на ръст и уж била от “добрите”. За мен обаче, най-добрите змии (подобно на комунистите…) са мъртвите. Все още не е доказан вида й - направих няколко снимки (едва на смъртният й одър), та Рон тепърва ще разследва по разните му там зоологически инстанции и Интернети какъв точно е произхода на тази гадна твар. Змиите са доста често явление, особено тук по тази част на света и аз по принцип нямам нищо против тяхното съществуване – но само в случаите, когато те са си на тяхната територия, из гори и поляни, пустини и савани. А това в МОЯТ коридор си беше чисто нашествие и нахалство от тяхна страна, което съответно беше и подобаващо наказано – чрез това знаково и показно, почти ритуално убийство. Дано само не тръгнат майка й и баща й да я търсят, че тогаз вече яко я загазихме…

Жабокът-принц пак дойде при нас на обичайното си място, сгушен измежду листата на асмите, но беше много, много тъжен. В двора си имаме две зелени жаби и смеем да си мислим, че бебето-жабче беше тяхно (е, не съм му правил ДНК изследвания за генезиса на произхода му, но така предполагаме с Даниела). Старите му родители живеят в една тръба на вратата към задния двор, а то непокорното се изнесе от там и се засели зад картината в коридора – да е уж на по-сигурно място, а пък то гледай каква зла участ го сполетя, горкинкото; сега е вече твърде късно да изследвам родословното му дърво. Снощи старата жаба-майка беше ни жива, ни умряла в своят скръб - пипах я по гъза, побутвах я отстрани; не помръдва. А друг път скача, радва ни се и идва да пие вода от лозите. Една вечер даже скочи от покрива в улука и от там се пльосна право на челото ми. Пак бяхме седнали на разпивка отвън – тогава Неничко и Лин също бяха с нас. Отначало си помислих, че Нени ме удари, сякаш ми зашлеви плесница, калпазанинът. А пък то се оказа, че жабата се беше изпружила на главата ми и половината й снага висеше на челото ми. Аз като се стреснах (щото нали ви казвам, че от диви зверове много ме е страх…), че се скарах на Нени дето ме е ударил. Като се разбра каква беше работата, после падна и голям смях, но преди това ми изкара акъла тоя жабок. Както и да е - надявам се, че подобен инцидент няма повече да се повтаря под нашия покрив, защото сърцето ми със сигурност няма да издържи на моята следваща евентуална среща с такава пълзяща и съскаща гад...

Гостите ни дойдоха към 21:45 и пиршеството започна още с посрещането им от вратата. Жените си легнаха по някое време, но ние с Боянчо откарахме моабета до 03:00 сутринта. Сега едвам виждам буквите - добре че сабалам ударих един чайник с кафе, за да не заспя на бюрото. Довечершната ни програма се предвижда да бъде не много по-различна от снощната, само че този път + наличието на гръцка музика. Когато приятелите ни пристигнаха беше вече много късно да надувам буриите от там насетне, но довечера ще почнем рано-рано, за да не губим ценно моабетчийско време в излишни размотавания.

25.01.2007 – Хайде, ето ви още малко от ненужната ми и безлична информация, от която предполагам вече отдавна ви се повдига. Снощи, с пияните си тикви ловихме риба в езерото. Аз само замятах пръта под формата на сухи тренировки (а пък иначе много майсторски го правя това движение), докато наш Боянчо хвана даже и няколко парчета (на размер малко по-големи от черноморската копърка/цаца, но пък далеч под дължината на мечтаната от всички скумрия или сафрид…). Така останалите вечеряха с пържени рибета, докато аз наблягах на салатата, понеже риба не ям (въздържам се от употребата й заради фосфора – нощем почвам целия да светя и не мога да спя като ми се облещят зъркелите; а освен всичко я и ненавиждам като ястие – на вкус няма нищо общо със свинската вратна пържола, която пък ми е любима)…

Иначе други новини около нас няма. От утре започваме една дълга почивка от три дена, та през това време ще гледаме да поотидем някъде с приятелите ни. Те си тръгват в понеделник и аз до тогава няма да пиша, защото не съм на работа. Само ще събирам материал, а случките си ще описвам чак през следващата седмица. Емилия също се прибира тогава - ще изчакам да се видим и с нея, че да ни разкаже малко за вас – така ще имам готов коментар и дискусия по поставените въпроси. Едва тогава ще изпращам настоящото си писмо, заедно с останалата полезна и актуална информация относно фотоапарати, камери и т.н. Междувременно ще изпратя до Електронната Поща на Албенчето и другите две руски описания за видеокамерата. Явно, че няма да намерим точно за модела “37А” – нищо чудно такова даже и да не съществува. Ако пък специално този модел е бил предназначен само за Австралийския пазар, то тогава няма кой да го превежда това описание и на руски език. Но аз със сигурност си мисля, че описанието на който и да е от посочените модели (“17” или “27”) ще свърши достатъчно добра работа на татко, защото практически те са еднакви - с нищожни различия помежду си, които могат да се пренебрегнат.

Поизостана ми малко дворната дейност сега покрай тези наши гости, но пък нали и аз трябва да си почина малко от камъни и зидария. Приятелите ни буквално са изумени от всичко, което съм направил само с двете си голи ръце из нас. Не искам да се хваля с това, но все пак го споделям с известна доза нескрита гордост…

Днес в един български вестник “Новинар” четох, че вчера в Татковината са се развихрили големи бури и урагани - дано да няма някакви сериозни поразии при вас. Имало вдигнати покриви, изкоренени дървета и т.н. - почти както понякога става и тук, при нас, когато ни застигнат подобни природни аномалии и катастрофални катаклизми. Скоростта на вятъра по вр. Снежанка (в Родопите) е достигнал 40 м/сек (около 145 км/ч) и върхът на телевизионната кула горе се е клатила с метър-метър и половина отклонение. Не знам само как хората са си яли агнешката шкембе-чорба или пък са пили горски чай в облия ресторант, който аз също знам като съществена природна забележителност на района. Навремето водихме германките да им го показваме като някакво девето чудо на архитектурата, а пък то после се оказа, че и те си имали подобен в Берлин; хем техният се въртял около оста си, докато нашият стои на едно място...

Тези дни времето е доста горещо и лепкаво влажно – температурите са малко над 30-те си градуса, но пък влагата е барем 100%; това климатично състояние се усеща доста чувствително напоследък, след общо взето прохладното лято, което имахме до сега. През Февруари сигурно хептен ще изпукаме от жеги.

29.01.2007 - Ето че отново дойде най-любимият за вас ден от седмицата (защото в него започвам описанието на изминалите събота и неделя) и най-омразният за мен - защото почивните дни ми се струват толкова отдалечени, че едвам ги виждам (а тук става дума не за току-що изтеклите, а за следващите, които тепърва предстоят). Така аз и днес ще спазя традицията и ще започна разказа си, а пък до където стигна – до там.

Четвъртък беше последният работен ден от трудовата ни седемдневка. Следобеда и привечер се изля един чуден дъжд - кратък, но много съдържателен и напоителен. Под заплахата от още валежи, ние вместо на двора под асмите седнахме на сухо в коридора, защото пък в механата беше много горещо. Моабетът започна много напористо под звуците на чудна гръцка музика, после минахме през испанската и италианска, но завърши в 04:00 сутринта с китарата и китка стари шлагери, когато най-после утихнахме и си легнахме за кратко.

Следващият ден беше почивен (26 Януари) - жените и децата отидоха на люлките, а ние с Боянчо - моя приятел, излязохме на разходка. Поразтъпкахме се малко и по обяд заседнахме в един капан на ледена бира - точно на брега на морето и точно по начин, както го описват поетите и художниците в Несебър и Созопол. Следобед всички се прибрахме горе-долу по едно и също време. Къпахме се в езерото, децата пак вилняха из водата, докато не вдигнаха всичката тиня от дъното. Вечерта заложихме една дънна въдица за риба и отново седнахме на тънък моабет. Пекохме кюфтета, ядохме салати, наливахме се с мастика и т.н. Нея вечер легнахме сравнително по-навреме, защото с предните ни вечеринки на два пъти почти посрещахме изгрева на слънцето призори, а вече взех да не издържам на такива сериозни алкохолни маратони. Одъртявам ли, що ли – не знам, ама голям зор виждам след една такава канибалска нощ. Най-много трудности изпитвам, докато прекарам първите няколко питиета. После се оправям, ама в началото малко ме побиват тръпки. Аз съм като тоя от вица: отива един (вероятно някой руски мужик…) и си поръчва десет водки на бара. Барманът ги подрежда пред него в редичка и зачаква следващия ход ма мужика. А той взема първата и последната чаша от тезгяха и ги излива на пода, след което охотно си изпива останалите една по една. На тръгване барманът го попитал защо е постъпил така, а оня му вика – от първото ми се гади, а с последното се напивам; за това пия само средните. Ей такива работи, все пиянски сюжети.

На следващата сутрин аз се събудих от дивашките викове на малките диванета - на куката на въдицата имало закачена голяма риба и те я били видели как се мятала безпомощно. Хуквам аз да я вадя (щото тя беше вече и почти умряла – удавила се сама, завалийката): издърпах кордата, напъхах рибата в една кофа с малко чешмяна водица и седнах на теферич да чакам разбуждането на Боян, че да я обработва от там насетне; аз иначе не пипвам таквиз черва и кърви. Нашите кокони пак заминаха по увеселителните паркове и пързалки с дечурлигата, а ние с моя човек останахме в обоза дежурни по кухня. Той изчисти рибата, аз се занимавах с други разни дейности и после излязохме по пазар. Междувременно се обадихме на други наши приятели, та да дойдат и те вечерта на гости, а за целта се наложи малко допълнителна подготовка откъм ястия и блюда. Неничко също щеше да идва с Лин, но в последния момент се обадиха, че нямало да могат да присъстват на тържеството. Мартин и Даринка пък доведоха други едни хора, с които отдавна се канехме да се събираме. И стана пак едно голямо соаре, та до зори! Изядохме дружно единствената риба (която този път беше с по-внушителни размери, но пък и не чак колкото на акула да речем) - добре обаче, че ми бяха и кюфтенцата като резервен вариант, че да се наядем; по-специално аз. Мартинови пък от своя страна ни поканиха на гости за снощи, та и там ходихме вчера. Те живеят в по-голяма и просторна къща - с обширен двор и плувен басейн, с градини, цветни лехи и други паметници на културата. Сега и те започват постепенно да оправят едно-друго по техен вкус, както те си го харесват. Очертават се две основни средища на Gold Coast - у тях, където всичко ще бъде ултра модерно и направено по последния вик на модата, и у нас - където пък ще преобладава средновековната архитектурно-етнографска, предимно селска обстановка от времето преди Освобождението, около Възрожденската епоха, та се стигне до малко по-нови дни, непосредствено след края на Втората Световна война, но и в не по-късен ренесансов период от Априлския пленум на Партията през 1956...

Използвах случая, когато онази вечер всички гости бяха в нас, та да осветим и кладенецът. Предварително бяхме закупили 6 торби с бучки лед по 4 кила всяка, които разхвърляхме на дъното и в него заровихме бири и всякакви други питиета. Ефектът беше невероятен, неописуем и неповторим – но радостта му бе тъй кратка, защото както вече казах и преди: независимо какъв и колко лед се сложи вътре, след като външната каменна облицовка е нагрята през деня почти до степента на фурна за изпичане на щирник, то след няколко часа този лед заема първоначалното си агрегатно състояние и се превръща обратно и безвъзвратно в хладка, блудкава вода; тъжно, но факт – и това съвсем не е шега, ами официално заявление...

30.01.2007 - Вчера най-после се отбих до железарския магазин да купя панти за вратичката към езерото. Намерих и евтин разсад за домати, та взех още няколко стръка. Аз от единия край садя, а от другия ги скубя и изхвърлям, защото нищо не става от тях. Отглеждам си ги предимно заради аромата на листата, иначе плод по тях няма. Язък за водата дето им хабя да ги поливам толкова редовно в това ужасяващо безводие, почти равносилно на бедствие...

После пак започна обикновеното ни ежедневие със свирене, домашни задължения и прочие служебни и частни ангажименти. От днес Ванеса вече е на училище и ваканционното й безгрижие свърши. Един ред не прочете през ваканцията и една буква не написа – въобще, добре си отлежа. Добре че аз поне за свиренето я натисках, та да не ме е яд един ден. То не че много е научила, но все пак се занимаваше с нещо. Но пък виж - с момченцето на нашите приятели си играха и се забавляваха чудесно. През деня скитаха с майките си по парковете и люлките, кръстосваха басейните; вечер – излеврени пред телевизора докато изгледат някой детски филм, преди да легнат (щото пък нали и ние бяхме толкова заети с тези наши моабети). Сега обаче “затягането” на дисциплината ще започне още от довечера – въвеждам крути мерки и сурови правила като в концлагер.

Снощи се занимавах със записване на песни от Интернета. Отдавна търсех една много стара и разкошна гръцка песен, която дори аз съм свирил на акордеона в онези славни години на недоимък и лишения – другарката ми Иванова беше я надписала като “Всяко пристанище е болка” в нотната тетрадка, от където я разучавах. И сега, докато бяха гостите из нас, жената нали е гъркиня, та ми каза истинското й заглавие и как да я търся (“Κάθε λιμάνι και καημός” в оригинал и изпълнение на великият Πάνος Γαβαλάς или “Kathe limani kai kaimos” – Panos Gavalas). По този начин песента я намерих много лесно, но още не съм напълно сигурен дали действително това беше нейното оригинално изпълнение. А пък аз и не помня добре кой точно я пееше в далечното минало тази чудна песен от грамофонните плочи – има/няма едни 35-40 години, което си е баш време от тогаз.

Получих съобщението и на татко, но точно в този момент телефонната ни линия в къщи беше заета с Интернета - за това не можах да се обадя обратно. Това ще сторя обаче довечера, след като ни минат ритуалите по свирене, вечери и т.н. Другата седмица и Емилия си идва от България - ще чакам да видя какво тя ще донесе като информация и след като я осмисля и обработя, ще пращам вече това писмо. Не знам дали някога съм споменавал, но в цивилизован свят като нашия тук, когато линията на телефона е заета с осъществяване на Интернетната връзка, функционалността на самия телефонен апарат автоматично се блокира и традиционните обаждания по жицата стават невъзможни. Едва когато се освободи едната “линия” (в случая на Интернета), чак тогава телефонната възобновява своите първоначални действия по предназначение. Навремето така се изчаквахме и в България, когато телефонната линия за момента беше заета от “дуплекса”. Разбира се, това неудобство беше предназначено единствено за Богоизбраните “другари”, които имаха телефонни постове в домовете си – ние останалите не се трогвахме много от липсата на тази социална придобивка и изключителна партийна привилегия. Добре че в последно време комунягите малко поотпуснаха юздите (под натиска на световния прогрес отвън), та на края дори и ние, неблагонадеждните се сдобихме с толкова заветния домашен телефон. Че то не бяха връзки, ходатайства и рушвети, любовни флиртове и сексуални ухажвания; че работа в строителството ли не щеш и копане на канали по 40 дни през платената и неплатена годишна отпуска, че какви ли още идиотщини и щуротии не бяха тогава – аз ли не ги помня, червени гниди, гнили и червиви! Сетих се, та рекох да споделя – да не би да остане някой с погрешното впечатление, че вече съм спрял да ги мразя и ненавиждам...

Довечера трябва да преработвам малко пантите, които купих - фрезенкът им не е достатъчно дълбок и главите на винтовете подпират от вътре. Ще гледам да им разширя отворите, дано да стане както съм я намислил. О-оо, сега вече си спомних, защо откъм страната на портичката, пантите ги бяхме заварили със съседа – защото главите на винтовете им се посрещаха и вратата не можеше да се затваря напълно. Този път ще гледам да ги направя вече малко по-кадърно и веднъж завинаги. Иначе само тази вратичка остава да се направи - всичко останало е готово. Ще гледам и стълбата към езерото да монтирам на сегашния работен етап. Там също ще има да се правят малко преработки и модификации, но не знам още как ще бъде изпълнението на проекта. В най-лошия случай, ако нищо от това не може да се получи както съм го замислил, ще направя една дървена стълба от специално импрегнирано дърво, което няма да гние във водата.

01.02.2007 - Ето че още малко и пак ще бъде Коледа, както залетяха месеците един подир друг. Аз вчера в обедната почивка се занимавах с кореспонденцията си до JVC. Най-подробно им описах случая - дано се излъже някой техен специалист, че да ми отговори на запитването. Преди това пък пращах на Албенчето описанията на камерата, четох ги за последно, сравнявах ги и за сетен стигам до моите първоначални теории. Например: каква била разликата между моделите “17” и “27” - ами първата камера няма дистанционно управление, а пък втората имала; голям праз, нали всичката карантия отвътре им е еднаква. Моята също има такива възможности (които аз никога не съм ползвал обаче) и по тези причини реших да посъветвам татко да си преведе упътването на моделът “NV-RX27”, като уж по-близка до нашия случай - дано не съм сбъркал нещо. Така, под този знаменател ми премина и денят вчера – служебната работа я тиках отстрани, между другото.

Прибрах се вечерта и веднага се залових да монтирам вратичката на оградата към езерото. Пантите вече ги бях монтирал още предишната вечер, сега само стегнах винтовете и я боядисах първа ръка. Довечера ще й ударя втората и с това този обект го отчитам като 100% завършен. Обаче нищо не мога да отметна в несъществуващият и нескончаем списък на дейности, защото последната пък въобще не фигурираше там; дори и в представите ми я нямаше. От къде ли ми дойде на ума да си създавам целия тоз тропулак, и аз не знам? Но пък може ли на всичките ми нови плочки, камъни, кладенци и т.н., да се облещи една обелена и очукана ограда? - нали е срамота. Вероятно от някакви естетични чувства ще да съм бил следван, че да си отворя безпричинно толкоз много работа. Но както и да е – и това вече влезе в историята като някакъв лош спомен, който бързо се забравя; подобно на разстройството например...

Сега големите ми цели ще са насочени към стъпалата и камъните на гераня - всичко трябва да се намаже с онзи специален лак за камъни. Ако даде Господ живот, здраве и подходящо време - това ще ми бъде “забавлението” за тази събота и неделя. Даниела ще работи в неделя, а Неничко сигурно ще дойде в един от дните - ще видим как ще нагаждам програмата си така, че да е угодна на всекиго.

Снощи, след като приключих с бояджилъка и отново заредих въдицата на дънна кука за “голяма риба”, взех Ванеса с колелото да обиколим езерото. Тя много я обича тази разходка и маршрут. Аз тичам подире й, а тя си кара велосипедчето. Вече караме голямото колело - малкото ще го изнесем отпред пред къщата; нека да го вземе някой сиромах. От доста неща вече се очистихме, но в наличност разполагаме с още хиляди подобни боклуци (освен това аз постоянно набавям нови – де влача стока от битака, де нещо докарвам от гаражни разпродажби; колкото да не заспива страстта ми по търговията).

След две седмици Даниела и Ванеса отиват на кръщене в Аделаида, та си търси някаква по-официална рокля (не Ванеса, бре – майка й). Други близки и по-глобални планове нямаме и за сега не стоят такива пред нас. После идва рождените дни на Ванеса (7) и на Неничко (21). И по двата повода ще се състоят големи тържества и градински увеселения на двора “под чадърите”...

05.02.2007 - Аз продължавам благородната си мисия, а именно: да отразявам всяко малко, по-голямо или крупно събитие от нашия живот, с което се опитвам поне малко да облекча вашата огромна мъка по деца и внучета - дано да успявам... Та ето значи, какво става по-нататък.

Първо в четвъртък Даниела беше на зъболекар. Там касапите й избиха всички болни зъби и на тяхното място й сложиха пластмасови - навиват ги във венците със специални винтове и стоят досущ като истинските, даже и по-хубави. Тя се чувства добре, но още я боли малко оттук-оттам. Под тази многострадална форма минаха и почивните й дни. Добре че я взех с мен отвън, малко да я поразсея, че хептен се беше хванала за главата, горката. А пък аз, предвид нейното плачевно здравословно състояние, такъв главозамайващ сюрприз й спретнах в събота следобед, че на нея й идеше просто да легне и да умре, завалийката... Но специално за това ще стане дума малко по-надолу из редовете.

В петък вечерта - нищо особено: свирене с Ванеса, блуждаене пред телевизора и общо взето превес на сивата домашна скука, обхващаща средностатистическият семеен гражданин, малко след онова злощастно “ДА”, изречено с половин уста в Съвета или в черквата пред попа. Аз в събота сутринта станах рано и почнах да се занимавам с кладенеца и стъпалата. Нанесох първата ръка на специалното покритие за камъни. До това време стана и обед - а пък един мръсен вятър се беше надул, като през фуния; сякаш идваше откъм Карандила, ама се завихряше покрай усоите на Тюлбето и чак тогава ми се стоварваше връз коравата балканска чутура. Трябваше да направя и втората ръка, но пък от стискането на четката ми излезе пришка на пръста и рекох да посменя малко дейностите. Бях се заканил много люто на онзи шибан бор, дето е (беше…) точно до вратника на двора – исках да го отсека, защото ми прави много боклук; целият плочник е в иглички, отдолу градинката - навред. Ужасно лошо дърво се оказа, ама и аз не съм от много добрите – нищо, че така изглеждам отстрани, хрисим и покорен. Преди това минах с ножиците покрай страничната пътека - поорязах малко клони и израстъци; ей така, за тренировка и колкото да добия смелост. После отидох вече при борът - този път въоръжен с моторния трион. За един кратък миг, докато го избръмчах на пълни обороти и всичко вече беше повалено долу на земята. Веднага почнах да го разфасовам, а Ванеса и Даниела да му изнасят клоните и съчките навън (аз именно с това всъщност я и поразвлякох Даниелчето - за да не си мисли само за зъбките и болката, ами да свърши и тя нещо полезно, докато страда безмълвно...). Добре че съседа беше докарал служебният им пикап, че трупахме в каросерията му на воля. Оставих си от дървото и доста клони за огнището, но пък пикапа го напълнихме с връх.

Като видях, че се справих толкова блестящо с това омразно борче, продължих настъплението си и по-нататък - вече още по-смело и безотговорно. Де с ножицата, де с триона - подкастрях наред. Всичките онези грозни дървета заминаха до половината. Сега те започват развитието си на нова сметка – обаче само отдолу, от по-нисичко, че да мога да им съдя и слугувам. Иначе тези високи дървесни стволове аз изобщо нямаше как да поддържам. А пък каква разкошна гледка се разкри напред към езерото - само ако знаете! Даниела казва, че вече се виждаме от центъра на града и сме като на телевизор. Ама аз какво ли имам, че да го крия? – едната си скромност и относителна бедност; това ми е всичкото имане. Е, ще минат още няколко месеца и отново всичко ще се залисти - все едно, че не е било. Сега действително изглежда малко голо и празно, но пък района изпитваше остра нужда от разчистване. Наред с това исках да използваме и транспорта покрай съседа - иначе клонка по клонка, пъхай в кофата за боклук и тя с два-три храста и се запълва. Докато така стана много добре – с един удар, макар и мощен. А пък шибаният Сливенски вятър продължи да свири на своя тромбон и да разнася листа, шума и талаш през цялата нощ. Ние уж събрахме каквото и колкото можахме, но останалото го оставихме на виелиците - да го пращат на където си искат из комшийските градини и дворове.

Междувременно взехме и глобално решение да си купим прахосмукачка за двора (нали ви казвам аз, че като посръбна малко ракия и ставам много смел в покупките си – иначе, когато се намирам в по-трезво състояние си падам малко скъперник; досущ като истинските капиталисти, описани от Маркс и Енгелс). Въпросните прахосмукачки са едни специални, които хем раздухват боклуците и листата или пък ги смучат и събират в една торба. После торбата се изчиства и си гледаш кефа - няма метли, няма четки и отчаяно събиране на шума като новобранец на казармен плац; по смисъла на “Златна есен листа рони, млад боец с метла ги гони…”, както е казал поета. Слагаш духалото на рамо и или разпръскваш боклука равномерно, навирайки го изпод съседските огради и издухвайки го към езерото, или пък го сбираш чинно и почтено в торбата и от там го пращаш директно в кофата за боклук. С такава фурия ще можем да чистим и плочника пред къщата дори.

Но, да се върна на дървосекаческата ми акция, развила се съвсем спонтанно в задния двор. Като се навилнях с триона, започна и големият ад по почистването на района. Ти трупаш купчинки с листа и клечки от единия край, вятъра обаче ги раздухва от другия; абе, измъчена работа - бетер от първата година на войниклъка. Даниела на края каталяса, изкъпа се и се простря немощна на дивана, а пък аз, както бях мръсен, с талаша и шумата по главата, с калните си крака и ръце - изведох малкия чемер на разходка с колелото. Зер, то само затуй чакало завалийчето и заради това “помагало” толкоз много. Хайде, направихме си разходката, после влязохме в езерото и с лодката да се повозим. От противния вятър се бяха образували множество вълни по повърхността на водата и ние набързо излязохме като мишки мокри. А пък когато при нас задухат ветровете, колкото и да е привидно топло времето, на тебе ти се струва, че плаваш в Арктическо море или направо в Северният ледовит океан (които две географски понятия комай се отнасят за едно и също място на Глобуса). Само за една обиколка и на Ванеса й затрака ченето. Денят и без друго беше към края си - таман време да се прибираме.

Добре ама баш сега пък ми дойде часът да приключвам с творчеството си и отново да се залавям за моята служебна работа – защото писателството едва ли ще ми покрие масрафите по сметки за ток и всички други текущи разходи, които ми тегнат на шията. А аз разказът си явно ще довърша утре по същото време и от същото място (надявам се – ако до тогава не ме уволнят; да не дава Господ)...

06.02.2007 - Продължавам си мисълта от вчера. В събота вечерта, естествено след свиренето ни с Ванеса и другите задължителни домакински ритуали, стъкнах огъня в оджака и направихме седянката отвън. След приключването на цялата тази дърварска офанзива имахме нужда да възстановим силите си с малко нектар, компот и други прокиснали плодови питиета. За жалост обаче обстановката съвсем не беше от най-приятните поради нестихващия порив на вятъра, който продължаваше да духа достатъчно силно, за да ни прогони.

На другият ден (неделя) Даниела замина на работа първа смяна. Аз уж щях да правя втората ръка на стъпалата, но много ме болеше пръста от четката, а и времето хич не беше подходящо за бои, лакове и други химикали. Вместо това, отидох на компютъра да си свърша работата, а Ванеса седна да свири. Към обяд приключихме с тези наши индивидуални дейности и излязохме по разходки. Така, общо взето при пълно безделие и отсъствие на всякаква активност, премина специално този почивен ден – аз буквално се изморих от правене на нищо!

Седмицата започна вчера при обичайните си, неумолими условия и строг дневен режим. Вчера написах още едно писмо до фирмата JVC – продължавам упорито да чакам отговорът им на моето конкретно запитване. Ама кога ще стане това и дали изобщо – мисля че и сам Господ не може да каже с точност. Целият процес на подобна кореспонденция са завърта изключително бавно, чрез най-различни отдели и инстанции минава през много ръце, попадайки на всякакви хора и така обикаля повече от половината свят. Но ние ще чакаме търпеливо и ще продължаваме да се надяваме наивно. Сигурен съм, че до тогава татко сам ще е открил начина и няма да се налага съобразяване със съветите на трети, уж по-компетентни от него лица.

Снощи след работа пак си побутнах малко от моите ръкоделия. Занимавах се с укрепването на вратника – сега, след като отрязах дървото досами него, оставих пъна да стърчи достатъчно високо, че да мога в него да приловя гредата – по същия начин, както татко я беше направил. Само че старото трупче го изгорих, а на неговото място скроих друга греда – използвах разни стари парчета, остатъци от конструкцията на кладенеца. Зарязах с триона малко и самия пън, та се получи нещо като поличка. Там Даниела най-вероятно ще сложи някакво цвете. После пак свирихме с Ванеса - довечера пък сме на банкет от “завода” на Даниела. Ще оставим малката у съседите да я поглезят и полигавят за кратко, а ние ще отидем сами.

Емилия си идва утре – чакаме я с огромно нетърпение, за да видя какво ни е записал татко на дисковете. В събота ще бъдем заедно с тях на банкета. Роберт ще доведе и нея - те с Даниела работят на едно място, само че са в различни смени. Там Еми ще ни разказва за България, но сигурно ще ги поканим и на гости в неделя. С Неничко се чуваме по-редовно напоследък - през вечер, през две си разменяме по някоя и друга приказка. Той е добре и работи. Иначе други съществени новини около нас липсват – а щом като няма лошо, значи че всичко останало ни е наред; почти както в притчата за кучето. Веднъж му се присмели, че топките са му отзад. А то тъжно им отвърнало: “Абе, то кое ли ми е толкова наред, че пък чак и мъдете ми да са отпред?”…

07.02.2007 – Аз и снощи останах верен на традициите си – все по нещо да побутвам из двора, поне докато е още светло навън. Завърших гредичката, с която подпрях вратника - стана много хубаво и здраво; а най-вече - вечно. После пак обгарях масата и пейките - от слънцето чернилката изсветлява и губи античният си вид. Довечера ще я намажа с масло. С това ще се приключат малките и дребни дейности, докато с нетърпение очаквам съботата за по-големите и сериозни неща. Удрям втора ръка покритие на кладенеца и стъпалата, след което се местя за финални операции на плочника. Първо трябва да разкарам всичките безсмислени саксии на Даниела, после да изстържа с шпакла всички тревни и други израстъци между плочките, след което да наръся с пясък където има нужда за запълване на фугите и едва тогава да начена мазането. Този специален лак прониква (просмуква се) в камъни, плочи, бетон и подобни материали – на края става много здраво. Основното му предназначение обаче в този случай е да спече пясъка между отделните плочи, което няма да позволи на никакви израстъци и бурени да избиват отдолу. Това беше единственото разумно решение в неравната ми борба срещу тези шибани прорасляци. И ги скубахме, и ги горихме, и ги поливах с “Раундап” (Roundup по нашенски, но не съм много сигурен относно българската му транскрибция; знам че го има по магазините дори и в България вече) - нищо бако не помага. Ако плевелите ги умориш на едно място, те после избиват от друго. Така направих долната площадка и като установих, че става добре и метода върши работа, реших да направя и горната. Не сме се видели с чист двор откакто сме сложили плочите. Отначало се обвинявах, че горе не наредих найлони по земята (върху пръстта), преди да насипем пясъка и да наредим плочите. За сметка на това долу турих 8 пласта - имах едни огромни торби от черен, индустриален полиетилен, който се чудех кога и къде да изхвърлям (естествено крадени, при неизвестни и малко загадъчни обстоятелства…). Там последните идеално си намериха гроба и аз мислех, че съм ликвидирал завинаги своята отчаяна битка с плевелите. Да - ама не. Те растат и прорастват в самия пясък между фугите и са голяма напаст. Сега с тази течност мисля, че вече се излекувахме; тя действа безотказно - както пеницилина бори трипера...

09.02.2007 - Що със зелено мастило ви пиша ли? - амчи защото нямам златно, бре! Че да мога със златни букви да изпиша радостта си от получените подаръци, които сте ни изпратили по Еми! Даниела вчера се видяла с Роберт - той идва да я сменя и обикновено работи след нея втора смяна. Човекът й донесъл армаганите от Еми, защото тя спяла още и не искал да я буди. А пък аз като се прибирам от работа и се хващам за главата: ама то филми, дискове, черупки от охлюви, ключове. Горещо благодаря за всичко! Ключовете веднага виснаха на куките в механата, охлювите съм ги нагласил в едно торбе – впоследствие ще ги дупча с една игла, че да си ги нижа на връв. Даже за целта разполагам и със специален канап от коноп - с него ще правя “такъмите”. Даниела на свой ред се ужаси, като видя джоджена барабар с моите охлювни черупки! Да се изпращат такива неща и пренасят през граници и митници е доста забранено - добре че Еми е минала между капките и не са я тършували въобще, иначе щеше яко да загази; че и аз покрай нея, като главен виновник и инициатор на престъпното й деяние.

После се залових да пробвам дали вървят дисковете на нашите уредби. Грабвам първият, който ми беше пред очите и той тръгва безпроблемно; продължава филм с Луи Дьо Фюнес - щях да се разрева от радост! Вадя го и слагам друг диск – “Изпити по никое време”, български игрален филм; Боже мили – с каква внезапна радост ме дари! И той върви значи. Нямах възможност да пробвам всичките 10 или 12 диска, но щом са правени по един и същи начин, просто не е възможно да не тръгнат. Ще си имам забавление барем за месеци напред. Толкова много се радвам, че с думи не мога да опиша чувствата си - още веднъж горещо ви благодаря! Свирихме, ядохме набързо и седнахме да изгледаме един филм. Той беше от купешките, но довечера ще пусна и един от домашно приготвените дискове на татко, за да видя качеството на продукцията, излязла от неговото студио.

Дано времето се задържи сухо в събота и неделя, че да си свърша работата по плочниците. По-нататък се зарежда дълга серия от моабети и тържества, разни рождени дни и няма да имам достатъчно време за работа. При тази емоционална обстановка и атмосфера, приключвам тази седмица (след като днес е вече и петък, на всичкото отгоре). Ще видя какво ще изгледаме през почивните дни, ще направя коментара си в понеделник и другата седмица това писмо полита с най-страшната си сила към вас. Нямам много твърд материал за изпращане, освен тези меки брошури за фотоапарата на татко. Мисля че има някоя и друга снимка, няколко нови песни - ще ги запиша на един диск и така ще е. От камерата все още нямам готов филм за прехвърляне на DVD, защото напоследък не е имало какво да снимам. След кръщенето също ще останат много спомени под формата на снимки, а и нарочен филм, предполагам подобен на сватбарския. Но те ще дойдат при вас малко по-късно. Сега по-добре да тръгва това, което имам в наличност - така ще получавате по-честичко разни дреболии от нас. Не знам кога ще идват Кольови - ще се чуем с Цецови тези дни, те ще кажат.

12.02.2007 – И понеделник пак е днес, а ние все в същия батак сме от нощес. Значи - очертават се това да бъдат заключителните ми редове. В тях ще стане дума как преминаха почивните ни дни - колко малко се свърши, а колко много има още останало.

Първо - в петък, под купола на нашия семеен цирк (пардон – дом…) се получи едно съвсем непринудено, но много съдържателно и емоционално фамилно тържество. Че като почнаха тези дискове да се въртят един след друг, че пък после тези концерти – абе, все едно че си бяхме в България, даже и по-хубаво. За голямо съжаление, докато живяхме там ние никак не ги ценяхме тези песни и техните изпълнители – по простата причина, че ги виждахме и слушахме непрестанно всеки ден и като че ли те ни бяха в кърпа вързани. Но тук, запокитени далеч от род и Родина, не на, ами оттатък п****та си майна, сега се оказва, че последните всъщност ни липсват ужасяващо много. Всяко едно докосване до тези спомени предизвиква най-мили и скъпи вълнения, обикновено завършващи с обща физическа изнемощялост на другия ден и тотална неспособност за каквато и да е било дейност - да не говорим пък за “трудова” (поради неразривно съпътстващият ги и последващ махмурлук). Аз нея вечер от това пусто мое щастие се “навълнувах” така поразяващо, че алкохолното опиянение ми държа сладост чак до другия ден. Независимо от всичките си болежки и изтръпнал като гипсова фигурка на храбрия войник Швейк, на заранта станах рано - Ванеса имаше урок в 08:30, та нямаше как да не присъствам и аз (макар и само тялом, почти бездушно и бездиханно). Като свърши репетицията, нещо се замотах с други дребни неща и така дертовете ми по двора останаха за следващия ден. В 14:00 дойдоха нашите добри съседи Рон и Роза - Ванеса им изнесе един импровизиран концерт, а пък те после в 15:30 я взеха при тях. Водили я малката дрисла на кино, някакъв детски филм да гледа; след прожекцията пък я завели и на сладкарница, че да се тъпче с пасти и торти – абе, досущ както баба и дядо, а през това време нашата кокона била на върха на щастието си. Бяхме се уговорили с хората, тя да остане и да спи и тях, защото ние вечерта трябваше да ходим на ресторант с Еми и Роберт – парти, организирано от работата на Даниела. Там изкарахме доста добре, въпреки че обстановката беше малко скучничка. Хапнахме, сръбнахме и в 22:00 си тръгнахме. Така аз напълно отебах съботния си ден - тотално и безпрекословно.

В неделя сутринта обаче още на ранина почнах да мажа проклетите плочи. Мислех да направя и втората ръка на стъпалата, обаче нощес валял дъжд и там беше все още мокро. За това се залових с плочника. Разкарах дърва, саксии, боклуци и почнах да стържа фугите с една шпакла. Там, където шибаните мравки бяха ровили и извадили пясъка на повърхността, трябваше да добавя друг. След като и това свърших успешно, чак тогава почнах да мажа плочките. През това време дойде Неничко с гаджето си, Лин. Аз на промеждутъци и прекъсвания успях да направя половината двор, но в този момент ми свърши мазилото; до капка. Сега трябва да купя нова кофа 20 л, за да си свърша работата. От нея пък ще ми хартиса доста, но ако взема по-малко количество може и да не ми стигне, а иначе като масраф няма да е много по-евтино. Трета бака вече ще замине, башка една друга, дето я имах максул (сборна, с всякакви остатъци, жалки подаяния и т.н.). Че хич не е и евтин, пустият му мехлем – един 20-литров бидон струва $138, но няма как: за да стане хубаво, трябва да се похарчат и малко пари.

Следобеда Даниела ходи на едно женско парти у Даринка, а Ванеса я беше оставила у нейна приятелка от училище - да си играят дечицата в тях и там да разхвърлят и правят бирбат, а не у нас. По някое време си дойдоха и започнахме подготовката за вечерното ни тържество - салати, скари и т.н. Тя беше купила и една риба, та я опекохме цялата - както е по гръцки тертип. Нени се спука да яде, а аз не я и опитах даже – е, риба като всяка друга; какво да й се кланям толкоз. Най-накрая те си тръгнаха с Лин, а ние прибрахме едно-друго от двора и легнахме веднага, че много ни се събра напоследък.

Асмата много хубаво расте и вече почти е покрила телените ми оплетки. На 14 Февруари няма да имам възможност да я зарежа, защото ще се прибера късно в къщи. Вечерта трябва да закарам Даниела и Неси на летището в Бризбън, от където те тръгват за кръщенето на бебето в Аделаида. После докато се прибера, да се огледам и ослушам в празния и опустял дом - хич няма да ми е до зарязване на лози баш в този час. Може би ще отрежа само символично някоя изсъхнала пръчица в събота – едва след като втасам с плочника.

Решил съм да купувам една прахосмукачка за двора – “ама това аз май вече съм го казал, Пепи!” В събота ще отида да я взема в някой от промеждутъците, докато през това време съхне покритието. Даниела довечера пак ще ходи на зъболекар – този път само на контролен преглед, защото още я болят венците. Тя най-вероятно утре ще изпрати колетчето, а аз довечера ще ви запиша нов диск с музика и снимки. Сега пращам само писмото и онези материали за фотоапарата на татко. За нищо друго не се сещам, освен че ви обичам много, безкрайно много и още повече дори!...

Целуваме ви всички: Даниела, Ангел, Нени, Ванеса (аз комай вече трябва да добавям и Лин на края, като част от “семейството”)...

П.С. С тези мои очила само чета книги (и то много рядко, защото в повечето от случаите аз пиша, както вече сте забелязали); Ванеса пък още по-изключително рядко слуша със слушалките си музика и няма никаква опасност от това да й оглушеят ушите. Вие обаче не се тревожете за нищо и свеждайте мъдрите си съвети до възможен минимум - толкова много вече знам всичко от вас, че на края ще взема и диплома по предмета “Житейски правилник - начин на употреба, приложение и контрол по изпълнението му!” – аман от родителски наставления и за много ви години, АМИН!...