Писмо No 22 (IV-V.2007)

Скъпи и прескъпи родители наши! Приятели, другари – близки и далечни!

16.04.2007 – Без никакви предварителни уговорки и встъпителни слова пояснявам, че международните полети, напускащи географските очертания на червения континент обикновено ги гласят за следобедите. Самолетите пристигат рано сутрин с оглед надвечер да излетят отново, след като бъдат заредени със съответните горива и провизии. Ако и сега случаят е такъв, какъвто го описвам в предположенията си, това ще означава, че нашата скромна пратчица вече е поела по своя път към летището и сигурно безмълвно чака в транзитната зала за пътници съответния сигнал на диспечера и зеления семафор за отлепянето от пистата. Свряна дълбоко в куфарите с багаж на нашите познати, тя само след някакви си 35-40 часа реене из въздуха (с прекачванията по гарите), ще бъде на родна земя и то не къде да е, ами точно в Долината на розите и нейната столица – Казанлък. Предвид обстоятелствата, на това място аз ще притворя мръсната си уста и прибирайки навътре своя парлив и злъчен език, сподавено ще преглътна споделянето на покъртителната си “любов” към това подбалканско градче, където като достоен воин на майка България преминаха двете уродливи години на моята войнишка служба към партията и Народа (тук му е мястото сами да се присетите – аджеба, кого аз тача повече: главната ли буква или пък малката?). Независимо от кошмарните ми спомени от това време и от този населен пункт на Татковината, след като нашите приятели са имали недостатъчния си късмет да се пръкнат и пораснат именно там, то ние тактично ги възприемаме с техните недъзи и великодушно им прощаваме месторождението им (след като пък и човек не може нито мястото, където се ражда да си избира сам, нито от кои родители да му бъде “посявката” на семето). И добре все пак че са те, за да можем по цели вечери да спорим и надхващаме кое е първичното: яйцето или кокошката? Всичко това го казвам в кръга на майтапа, но все пак дълбоките ми шовинистични убеждения и патриотични чувства са по-силни в името на старославно Габрово например, вместо да са насочени към лавандулата и розите, с прилежащата им долина. Каквото и да е , моля се само дано всичко е минало успешно и благополучно по митници и граници – в случая визирам тукашните, като по-стриктни и взривоопасни; особено пък осторожни, след случката с падащите сгради и самолети в Америка преди няколко години. А сега не ми остава нищо друго, след като избълвах всичката помия едва наченал уводната си статия, от тук насетне да започна и своята поредна изповед, както обикновено правя в тези омразни за мен понеделници – всъщност, тя няма да бъде с нищо по-различна от досегашната ми блудкаво-тъжна житейска хроника; просто продължение на една безконечна тривиална сага, макар и не чак толкова традиционна...

След като онзи ден довърших писмото (в петък – черният 13-ти, както го наричат туземците), ху-у-убавичко и най-старателно го облепих с тиксо да не би да се отвори по дългия си път към вашите изстрадали сърца, точно в този миг се оказа, че благодарение на прекаленото ми бързане и неоправдана суетня, в плика не съм сложил един от последните листи на своето покъртително, но пък лишено от всякакъв литературен смисъл съчинение. Хайде, разлепяй всичко наново, че да напъхам листа във и без друго доста опестеният откъм свободно пространство плик, че пак облепяй краищата му и т.н. – пратката ми замяза на парцала, с който лелките забърсват мазните циментови маси по шкембеджийниците в К… (ето, че пак щях да се изтърва и да кажа Казанлък, но този път тактично се въздържах от подобни грозни сравнения – да се подразбира Куртово Конаре или Копенхаген, ако това е по-малко обидно). Този инцидент ме завари още на работа, баш по обедно време и аз в 16:30 демонстративно си тръгнах, защото бях леко раздразнен и не можех да чакам свирването на сирената чак в 17:00. Прибрах се светкавично в къщи - къпя се и бръсна почти в движение, за да отидем пък вечерта на концерт в Бризбън. Минахме първо да вземем Мария с нас, та тъй целокупно да вървим на културното мероприятие. Малкото диване беше болнаво, та сега и майчицата му се прихвана от нейната изстинката. То не е кой знае какво - малко зачервено гърло, подути сливици, туберкулозна кашлица и т.н., но два дена и двете си стояха в къщи на разни сиропи и хапчета против грипна епидемия от световен мащаб. Независимо от всичко обаче ние отидохме на концерта - хем да предадем пакета на нашата приятелка, хем пък и да чуем група “Жива вода”, които пяха и свириха чудно. Концертът свърши още в 22:30, но докато му направим разбор с помощта на неколцина съграждани и няколко бутилки вино, изпити отвън на тротоара, докато закараме Мария у тях и докато най-после и самите ние се приберем обратно в къщи, часовникът на стената в кухнята показваше 01:00 през нощта. Поради изтощаване на батерията му обаче последният беше спрял, което пък сега ме навежда на мисълта, че може да е било и по-късно дори – вероятно някъде към сутринта, но слънцето още не беше изгряло. Малката Ванеса си легна веднага, докато нещастният й бащица от там нататък си готви нещо да яде, че от това голо червено вино, дето го жулихме без мезе ми се беше остъргал корема и изострил апетита като на вълк, запрян в кошара по Гергьовден. След като се нахвърлях с манджа като за последно и утолих пословичната си ненаситност (в случая съвсем нямам предвид половата…), на края се гътнах в кревата и аз – а към момента слънчицето едва подаваше гальовните си лъчи току през свъсеното от облаци небе, за да извести на всички свои чеда Божии настъпването на най-новия Библейски ден.

Независимо от късното ми лягане, на сутринта станахме с Ванеса по-рано, за да посвирим преди урока й в 09:30. Така аз, след оздравителната си и възстановителна терапия с купа гореща чорба, кофа черно кафе и едно мощно, разтоварващо издъно и пълно освобождаване на дебелото черво през закономерния за целта физиологичен (к)анал, в 10:30 вече бях на обекта – сякаш бях пречистен, прероден и наново зареден като плоска Никополска батерия за фенерчето на гаров стрелочник. А там пък картината се разви в няколко действия, под следната форма и по реда на действията…

Тежко въоръжен с ножици, секири, търнокопи, лопати и всякакъв друг вид подръчни инструменти и земекопна техника, почнах разчистването на бабуната пред къщата. Съседът Рон, щом ме зърна толкова озверен и освирепял като циганин, на когото току що са му откраднали коня барабар с каруцата, само вика през оградата: “А-аа, Анжело! – пак ще има éбе на мамáта в двор на широк!” (нали ви казвам, че съм го научил на известни български порядки и вежливи обноски). Аз почти нищо не отвърнах в замяна, но пък противно на една от 10-те Божи заповеди, тайничко си пожелах жена му, макар да беше само наум (и друг път съм споменавал, че към нея имам едни скрити, но пък най-страстни предпоставки и лични афинитети за взаимно логаритмуване – хипотетично казано и без сериозни последствия). Да спрем обаче за миг с мъжките ми мераци и да се върнем към суровата действителност - а тя беше първоначалното изчистване на всякакви дървета, храсти и други израстъци, за да се отвори терена за изкопчийската дейност. Някои растения запазихме и пресадихме тук-там из къра, докато голяма част просто раздадохме по съседските къщи с надеждата да си намерят по-грижовни от нас стопани.

Отначало започнах с едната половина на купчината, защото там пръстта и без друго е доволно много – колкото и да ми се иска, няма да мога да се справя с цялата на един дъх. Точно там, където разчиствам в момента, отпред ще се развие основата за оградата и темелите на бунгалото. Всичко ще бъде едно цяло, излято от бетон. За да взема обаче правилните мерки трябваше първо да разровя и да разчистя почти цялото поле. Съгласно тези размери ще начертая план и впоследствие ще работим по него. Всички пънове, дънери други строителни материали складирах в останалата горичка на втората половина. Там не се вижда нищо, покрих ги с отсечените дървета и клони - ще чакат да им дойде времето. Междувременно, клоните и дърветата ще изхвърля с пикапа на съседа, а за пръстта ще наема малък трактор и самосвал. По мои груби изчисления от тази част на двора се очаква да изровя около 10-15 м³ пръст, а това са повече от 20-30 ремаркета, които трябва сам да натоваря и пак сам да разтоваря на бунището. Моята кола няма теглич – ще се наложи на всеки курс до там да използвам каруцата на Даниела. Отделно дето ремаркето ми вече едвам си стои на колелетата, готово да се разпадне на пътя във всеки даден миг; без да отчитам и времето, през което трябва да товаря и разтоварвам с една обикновена лопата, пък била тя и кюмюрджийска, като на сезонен параджия в някой ТЕЦ. За това реших да механизирам и ускоря процеса със съответната техника. Искат ми $420 да наема багер + самосвал, а горивото си е башка - това е тарифата само за един ден работа. На мен обаче нещо ми е доста свидна на сърцето тази висока парична стойност, та ще мисля някакви други, по-евтини варианти – а защо не и безплатни; то с пари всеки знае как – важно е без тях и пак да се оправя…

Него ден до обяд се борих с един шибан бор, който трябваше направо да изкореня. Баят зор видях (и много “мамата-мамата”…), но пък в края на битката стволът му падна барабар с корените. Добре все пак, че беше моторния трион - иначе само с пелката си бях тотално загубен. С машината го надялках на малки пънчета - готови за камината, целички да влизат. А пък по времето на тази уродлива акция, какво представлявах на външен вид - няма да разправям, за да не ви отчайвам. Можете да си ме представите сами на какво мязах: гол и бос поради жегата; потен като разгонен нерез, яхнал свинята-майка на стопанството и заровен в пепелта също червей у торница (или торище - изберете сами). Когато чак вечерта се изкъпах, щях да запуша канала в банята. Сега обаче мястото се ачтиса малко и това даде емоционален тласък за продължение на опасното дело. Вечерта хапнахме набързо и легнахме веднага, защото аз се намирах във физическо и душевно състояние, сякаш цял ден ме бяха газили валяци. Иначе вечерта отвън беше чудна - тиха и хладна, но много приятна до горящата топла камина.

На другата сутрин (т.е. вчера - неделя), вместо да отида на черква както правят добрите и съвестни миряни, моята акция по разчистване на района в предния двор продължи. Вторият бор обаче много ме измъчи – дали защото бях изнемощял от предния ден, но имах да се боря с много коренаци, все прорасли настрани, в резултат на което падна дълбока копан и жестока сеч. Като го повалих на земята, окастрих му клоните, нарязах дирека на пънове подобно на “брат” му и тутакси се заех с камъните, за да не губя от инерцията, която бях набрал. Някои екземпляри бяха по-малки, та и сам успях да ги изтъркалям по-встрани. Ама имам и няколко големи топуза, га че ли са се свличали чак от Морените на Витоша – виж, за тях вече ще ми трябват повече конски сили. Разбрали сме се със съседа и неговия братовчед да ми помогнат другата събота, а пък аз ще ги почерпя вечерта. Рон има голям метален лост, та с него ще помагаме, както невремето Сизиф е бутал канарата нагоре по баира. След като един път разпъдя камъните от погледа си скверен и от злъч дълбоко помътнял, започва същинската ми изкопчийска работа. До тогава трябва да съм наясно дали ще наемам машини или пак ще запрятам ръкави и ще си плюя на ръцете. Само едно нещо вече знам със сигурност: ще падне голяма работа..., но пък иначе ще стане чудно. Ще паднат и няколко “самолетни билета” до България във вид на масрафи за бетон, тухли, дървен материал и другите подобни, но хайде - да сме живи и здрави, да работим и да печелим. Както и друг път тъжно съм възкликвал: “Нек’ сме живи, нек’ ни éбат!” с продължението: “Нек’ ни éбат, нек’ ни бóли!”…

17.04.2007 – Все още не знам дали пакетчето с посланията ни към света е потеглило от тук вчера или не съвсем. Напред писах едно съобщение на нашата приятелка, но не ми е отговорила до този момент - сигурно я няма в офиса. Тя работи като агент за недвижими имоти и често ходи навън по обектите за продан (е, че пък съвсем естествено е и да си напазарува женицата, докато си развява пръднята насам-натам по пътищата на втората родина – ненормираното работно време е същински рай за находчивия хайлазин; по принцип говоря – не че точно тя е такава, ама нали е Казанлъчанка, та си я дъвча на тая тема от време на време като кисела краставица). Така или иначе ще съобщя своевременно, ако има някаква промяна в план-графика.

Аз тези дни съм полудял по машини, трактори, багери и самосвали от всякакъв вид и род. Навсякъде цифрите почват от $400-$500 наем на ден, а аз по-скоро бих се заровил жив в тая шибана пръст, отколкото да дам на някой пропаднал търгаш толкова много пари, за да ми я изхвърли. За голяма моя изненада, нашият малък Неничко показа жив интерес към оказване на безвъзмездната си помощ по това велико дело и аз за целта предприех нов вариант – за $290 в един специализиран сервиз ще монтират теглич на колата, независимо че тя се намира под собствеността на Даниела. Така използвайки я за прицеп ние с него почваме да копаем угарта в неделя сутринта, а изровената земна маса ще изхвърляме на бунището с помощта на онова нещастно мое ремарке. Те ще дойдат с Лин още в събота вечерта и ще излязат на някъде, а в неделя с Нени цял ден ще се ровим (и борим) из пръстта. Е, не може да се каже, че по този начин ще ми излезе по-евтино, но пък поне да дам на малкия още няколко открити урока по трудолюбие в личното стопанство – отделно от всичко е, че през целия ден ще бъдем насаме заедно с него, а специално това аз с никакви пари не мога да купя... За две недели ще подравним мястото, ако двамата се хванем здраво на работа. Уж за сега такава е алтернативата, но нека да видим какво ще излезе на края. За сам човек обектът е непосилен, че множко има да се изравя - днес някакъв човек е идвал да огледа мястото и казал, че от там ще се извадят най-малко 10-12 кубика пръст. А това от своя страна означава едно 20-25 курса с ремаркето. Не е изключено и по-малко да излязат, защото пък последното побира малко повече от ½ м³ - особено както го тъпча аз, “с връх” и да прелива през канатите. Ако имам под ръка някой да ми помага, ще го отупаме на бърза ръка. За тази цялата работа ми поискаха $450, което като го погледне човек от вси страни и посоки, хич не е пък и чак толкова много; целия тропулак ще се втаса само за някакви си 4-5 часа и после от скука ще има половин ден да си прехвърлям топките (топчетата на броеницата имах предвид в конкретния пример). Но моята кратуна също е корава – ако не с шопски, то поне е заквасена от мая с балкански зародиш и лесно не се поддава на обучение и превъзпитание. А пък и да си го кажа много честно и открито: няма такива пари още измислени на тоз грешен свят, които да ми платят удоволствието да бъда с моя малък Неничко, да си работим заедно двамата, да си говорим за наши момчешки неща и да сме си по своему щастливи. Аз специално за него не знам дали ще “изгаря” от щастие, след като види бабуната от пръст отпреде си и точно кой номер лопата съм му избрал и приготвил. Но определено за мен ще бъде особено висока драгост, дето само ще стои насреща да ми прави компания. Е, разбира се че ще ми и помогне детето - той сега всеки ден след работа ходи на “фитнес”-салон, за да отслабне и да позаякне. Аз обаче такава тренировка ще му направя, че ще му държи влага за цялата седмица напред. Дано все пак всичко протече според плановете ни.

Лин иска да заведе Ванеса на кино и после ще се мотаят с Даниела по магазините, докато ние с Нени отхвърлим малко работа. В петък съм организирал Даниела да закара колата в сервиза, за да й закачат теглича, а аз даже в събота ще направя пробно 1-2 курса с пръст - да видя как ще върви процеса занапред и да снема технологията за оптимално използване на жива сила и техника. Лошото е само, че в събота от 13:00 ще има българско парти в един от парковете на Gold Coast и на мен много ми се иска да отидем. Ние не ходим често по такива сборища, но пък поне когато тези срещи се провеждат тук при нас, редно би било и ние да уважим тази земляческа група. Ще има кебапчета, бири - обикновените дребни нещица за един истински българин...

18.04.2007 - Вчера един изкопчия със собствена машина и камион ми предложи цена от $450, обаче аз вече съм дал ход на други направления и остава да си свърша работата сам. Ама това аз май го споменах вече – прощавайте за повторението... Днес разбрах, че писмото ви е потеглило читаво от тук, но пък дали е пристигнало в крайната си точка Казанлък за сега не знам. Нека хората да си починат малко от пътуването, от дългият им престой извън къщи, пък тогаз ще им се обадите да си получите хабера. Аз не им знам телефона и адреса, но тези дни ще ги разбера и ще ги изпратя допълнително по “мишката”. В същото време продължавам да описвам всичко от съвместния ни живот най-подробно – единствено откъм снимков/филмов материал сме малко поизостанали, защото напоследък липсват всякакви събития за заснемане. Но пък сега, по време на предстоящите изкопни “тържества” ще направим някоя и друга фотография за спомен.

Ванеса има още 1-2 песни за запис. Довечера сме на рожден ден на съседката Роза (о, кеф! – ще я целуна по устните, когато й поднасям букета…). Онзи ден Рон ни покани и ние с най-голямо удоволствие ще ги уважим за празника, макар и за по-кратко време от обикновеното ни осъмване с тях, предвид средата на седмицата и следващият, работен за всички ни ден. Даниела днес не е на работа, че сега пък тя прихвана бацила на Ванеса. Но вече се чувства значително по-добре – навири цигарата и пак взе да ми се кукундели и ежи насреща; прескочи трапа, демек – ще я бъде...

На 12 Май (според календара се пада в събота) тръгваме на отдавна бленуваното пътешествие с презокеанския кораб. Не знам дали ще успея да приключа настоящото си писмо до тогава, че да ви го изпратя - най-вероятно и него има да разнасям подире си около света. Правя сметка всеки ден да водя корабния дневник, запознавайки ви с всичко, което е ставало през дните и нощите, прекарани на палубата (е, добре де – не пък и баш всичко, но поне с повечето и само онова, което е за казване; другото ще си го пазя в тайна). В програмата на екскурзията има предвидени няколко слизания от борда на сушата, с разходки по бреговата ивица на отделните острови, намиращи се по път и в този географски район; ще ни срещат с туземците, те пък от своя страна ще се представят с местни песни и канибалски танци. Дано успея да направя изкопа до това време, че после и бетонните основи трябва да се леят - абе, пак си отворих работа (и масрафи...) за месеци напред. Иначе тук нещата в служебен аспект вървят много добре - за сега продължава високата ми степен на заетост, само дето не знам точно до кога ще е все така. Съгласно насрещните им планове, през Ноември 2008 първата капка вода трябва да е потекла от тази обезсолителна инсталация (ето ви го и тук, реалният социализъм в действие – а по-рано ни лъжеха, че капитализмът се градял от безпланово общество, на база на анархия и безредие, стихийност и хаотичност; как адски ми се иска точно в тоз момент да притисна кратуните на всичките си даскали до един, преподавали ми по История на БКП, Философия и Политикономия, Основи на комунизма и другия подобен бълвоч в едно менгеме и да му въртя ръчката, дорде не шурне кварцов пясък из ушите им). А какво ще става после, само един Господ може да каже...

С нетърпение очаквам идването на почивните дни, че да се заровя в пръстта. Ремаркето ми има нужда от малко потягане - аз по едно време мислех даже да го изхвърлям, но комай ще свърши и това дело, че чак тогава ще е раздялата ми с него. Бараката я виждам вече в съзнанието си - дървата ще бъдат наредени от едната й страна, а бидоните за събиране на дъждовната вода ще са някъде отзад. Вътре ще направим рафтове и етажерки да съберем боклуците, че нещо пак взехме да се затлачваме с излишна стока – цялата беда идва от факта, че аз много намирам и влача всякакви боклуци, които после ми досвидява да изхвърля, защото все си мисля,че някой ден ще ми потрябват. Както и друг път съм подчертавал в настоящите си писания: твърде вероятно е на някакъв етап в предишния си живот, освен евреин, да съм бил и вехтошар...

19.04.2007 - Няма нищо за описване, но все пак за да спазя традицията, сядам да драсна някой и друг ред. Снощи си изкарахме весело и приятно със съседите и техните гости. За довечера планът е ясен: свирене, ядене и незабавно лягане поради недоспиване. Един път и утре да отикам, че в събота вече да си видя работата на спокойствие. Преди да започнат изкопните работи, имам едно ремарке с клони, което да закарам на боклука, че да ми се освободи каручката - ще гледам това да стане преди урока на Ванеса в 09:30. После продължавам с подготовката на терена. Камъните трябва да се изтъркалят настрани, за да не ми се пречкат на лопатата; още едно малко дръвче има да се изкорени и да се заравни покрай дънера. До това време вече ще е станало обед, когато пък отиваме на среща с българското землячество. Нени и Лин ще дойдат привечер и живот и здраве - в неделя сутринта с него почваме изриването на пръстта. За този отрязък обаче от моя нещастен живот, ще има подробно описание чак в понеделник, когато ще дойда на работа, за да си почина от почивните дни...

20.04.2007 – Днес е годишнина от избухването на Априлското въстание. Знам от историята, че това е датата, но дали беше планираната или действителната, когато е пукнала първата пушка в Копривщица – това вече не помня. Също има значение дали по стар стил или по нов се броят дните. Както и да е - светъл ден, свят ден (не само, защото е петък…). В днешно време липсват такива пламенни български възрожденци, революционери, поборници и комити – да ме прощавате значи, ама БеКаПе-то еба мамата на цял един народ, барабар със земята и наследниците му; нека техните червени кхмери бъдат прокълнати во век и веков, АМИН!

В момента имам доста приятни служебни занимания на работа и смятам да си остана насаме с тях до 17:00. Веднага след като се прибера в къщи, почвам да товаря ремаркето с вършина, че утре рано сутринта да изхвърля барем едната част от боклука и след това да започне същинското извозване на пръстта. Нямам още никакъв хабер от нашите приятели - прибрали ли са се родителите им, не са ли; нищо не знам още. Надявам се утре да се видим и с тях на земляческата ни среща - тогава ще разбера повече подробности.

Даниела днес е закарала колата да й монтират теглича, а после ще се видят с Емилия, че да излочат по някое кафе и да изпуфтят половин кутия с цигари покрай този “ритуал”. Тях пък ги местят от квартирата им, та в момента си търсят друга. Те искаха направо къща да купят, но не можаха да намерят нищо подходящо за толкова кратко време. Акълът ми обаче сега е потънал в пръстта, която ме чака на двора - не мога да се съсредоточа, че да пиша смислено. Може да спра до тук, пък в понеделник ще продължа – така ще избегна изписването на простотии, които и без друго изобилстват в подсъзнанието ми...

23.04.2007 - Понеделник е - на права пладня. А ето ви го и обещаният разказ – разбит по дати, часове и събития.

В петък вечерта си тръгвам, обладан от див хъс за дюлгерска работа, социалистически строежи, изриване на пръст и леене на бетони. Правя си вътрешно едни много тънки сметчици, как в събота втасвам с всичко още до обяд и после сядам да отмарям на ледена бира с горещи кебапчета. Е, да - ама не...

У нас първо ме посреща Даниела, с известни новини около къщата под наем, загатна местенето на Роберт и Еми, прибавяйки ми към общия пейзаж и няколко допълнителни злободневки, възникнали ненадейно от училището на Ванеса. Роберт намерил някакъв хладилник, та искаше да отида с ремаркето да го вземем и да го докараме в къщи. Така началният план за товаренето на вършина и боклук пропадна на мига. На онези пък търтеи в квартирата готварската им печка изгоряла, та в събота и с това трябваше да се разправям – за капак на всичкия ми зор. Хайде, изкопчийските ми планове също рухнаха като Берлинската стена. От всичко онова, което от своя страна беше предварително набелязано в списъка по най-старателен начин, се осъществи единствено подточката със следобедните ледени бири и горещите кебапчета. Нека обаче да не избързваме с голото излагане на фактите, а подробно да минем през всичките причини и превъплъщения, довели до последствията от тях.

Прибирам се, значи, чинно и порядъчно в петък вечерта - закачам ремаркето за колата на Даниела и хуквам да прибирам на умника Роберт шибания му хладилник. Докато си дойда обратно, отвън вече е и добре мръкнало – това е закономерно обстоятелство, което не подлежи на дискусия. Вкарвам хладилника в работилницата на склад и го включвам, за да проверя до каква степен ще му изстудява бирата – а пък той дори и не работи бре; каква чудна вещ си е купил нашият вездеславен чукундур! Затваряйки ядливо, с гръм и трясък гаражната врата, тегля няколко благословни майни, чийто екот сигурно и сега продължава да се носи из въздуха на махалата и влизам вътре, че пък и да свирим с Ванеса. Едва когато свършихме с репетициите, тогава пак излязох отвън, за да натоваря каруцата с вършина и клони, които бях нарязал още предишната седмица. Искаше ми се да ги разтоваря с първия курс рано на другата сутрин - веднага като отворят бунището в 07:00, та да не се губи нито миг време. Въпреки всички пречки и обстоятелства (породени главно от тъмницата навън – навред черно и мрачно, като в негърски задник и почти толкова влажно…), натоварвам аз боклука, връзвам надеждно купата с вършина отгоре на ремаркето и се прибирам окончателно за вечеря и гледане на телевизия (а това е вече около 20:30).

Писинкото в това време сколасало да изкъпе малкото, да го тури да спи и да нареже два-три домата, поръсени обилно с лук и българско сиренце – а цялата заготовка плува в дълбока купа с три пръста оливия на дъното. Сядам на масата, машинално пия две бързи мастики за отскок (от последните ми запаси...) и почвам отново да градя своите пясъчни кули, да кроя смели планове и да правя сметките си без кръчмар.

На другия ден (събота), станах рано и хукнах към бунището да разтоваря вършината; връщам се светкавично - пълня набързо още едно ремарке с пръст и пак отивам да изсипвам боклука. Върнах се повторно в къщи - изкъпах се експресно, че пък и да не смърдя на другарката, докато последната дойде точно в 09:30 и урокът ни по музика започна. Това беше единственият час, през който бездействах в най-прекия смисъл на думата.

В 10:30, въоръжен с клещи, отвертки, фазомери и с “мамата-лелята/стринката-чинката” на уста, вече бях при квартирантите. Отварям им печката и какво да видя: то такова страшно късо съединение станало, че кабелът беше изгорял и се стопил барабар с изолацията си на една педя от клемите! Добре че майсторите го оставили по-дълъг - режи, свързвай наново, пинкяй се; че гайки нагорели, винтовете не се развиват – въобще, всички удоволствия на професията се бяха сбрали ведно и на куп. И там загубих повече от цял ценен час, а времето напредна до критичните си стойности - само то не спира своя устремен бяг. Мислех още едно ремарке с пръст да изхвърля между отделните дейности, докато тръгнем за срещата ни с българите, обаче не остана време - посъбрах малко листа, шума и дребни клонки в кофата за боклук, плиснах си още един тас на гъза и по лицето, след което се отправихме към парка, където беше свикано тържеството.

Там се видяхме с доста българи - нови, стари, познати и непознати. На тази среща се запознахме се и с бай ти Живко Сребров. Той е от Ямболско – аз отдавна знаех за него, но пък до сега не ни се беше отдавал случай да се видим. Иначе е много симпатичен човек, а жена му е словенка - живеят даже сравнително близо до нас. Както и да е - той спомена, че преди време е списвал разни статии за списание “Борба”, но вече не се занимава с тази дейност. Изкарахме целия следобед весело сред наши приятели и сънародници. Ние към 16:45 си тръгнахме - първи, като никога. Ама нали имах работа в къщи, та не ми се губеше време в празно безделие.

Като се прибрахме, аз пак нахлузих мръсните и дрипави гащи. Натоварих едно ремарке с пръст, че като дойде Нени, на другия ден да сме с първите на боклука. Те междувременно пристигнаха, но излязоха на разходка - ние си останахме в къщи да ги чакаме. Децата не се бавиха много - ходили до едно махленско капанче да вечерят, зер няма манджа у дома, но тъй си бяха решили. През това време в антракта, аз очистих една буца месо, нарязах го на парчета и го смлях на кайма с машинката. То пък ни трябваше за на другия ден, че леля им Даниела щеше да прави кюфтета и кебапчета. Най-накрая с Нени позяпахме малко от един филм, но и на двамата ни се доспа и си легнахме скоропостижно.

В неделя сутринта (вчера, съгласно календара), станахме рано и започнахме с изкопчийските работи. Само че за това ще разказвам утре, че почивката отдавна просрочи законният си половин час. Моята съвест отдавна се е пречупила съгласно капиталистическите производствени отношения и за мен би било морално недопустимо да заблуждавам чорбаджията, който храни мен и семейството ми, че уж му работя, а пък аз в същото време да си пиша мемоарите – видяхте ли сега, къде се крие разликата в системата на двата строя и на двата коренно противоположни свята? Капитализъм от тарикати, безделници, неграмотници, бездарници, партийни функционери и техните недоклатени протежета не се гради – за недъзите на социализма вече знаем достатъчно, мерси...

... А пък ето какво става утре, т.е. днес - 24.04.2007. Както вече казах, неделята беше обречена на изкопната ни дейност. При синхронната работа на двамата, всичко ставаше далеч по-бързо и ефективно. Аз накопавам пръст с кирката, Нени я товари в ремаркето с лопата № 8 (нямах по-голяма...). После двамата отиваме да я изсипваме на бунището. По обяд влязохме за малко в езерото да се поосвежим. Най-накрая пак трябваше първо да минем от там, защото от прах, пепел, спечена по нас пот и мръсотия не се разпознавахме вече кой от нас кой е. През същото време Даниела шеташе из къщи, а с Лин излизаха по разходки и пазари. После се прибраха и Лин заведе Ванеса на кино, а Дани се залови да подготвя салати, кюфтета и кебапчета за вечерта. Ние с Неничко за целия ден успяхме да изхвърлим 6 ремаркета с пръст, пълни до върха. Вероятно на обекта има барем още едно такова количество - трудно ми е да преценя, но утре като го подхвана сам, ще стане ясно. На много пъти времето ни за копане се разпокъсваше от всякакви препятствия по трасето – разни камъни трябваше да се местят, допълнителни корени на дървета излязоха лоши, та вадихме старите им пънове и още едно дърво имаше да се изкорени. Независимо от това, доста работа отвъртяхме и аз съм много доволен от бригадата. Най-хубавото от всичко ни остана, че си бяхме само двамата с Неничко. Той към края също се поизмори, завалията, но пък и хубава вечеря му дръпнахме после. Добре че не заваля някой дъжд, та да ни обърка плановете. Виж, вчера вече се изля една доста хубава и обилна порция, а снощи и нощес напояването продължи. Ама пък така поне пепел няма да се вдига, докато въртя земекопните инструменти из ръцете си.

Утре е официален национален празник и не се работи - честват паметта на загиналите офицери, войници и доброволци във войните. Аз военния парад ще го посрещам пред нас, с кирката и лопатата. Довечера ще натоваря едно ремарке - утре рано сутринта първо ще закарам Дани на работа, а от там ще мина през бунището да изхвърля пръстта. После продължавам с активната изкопна дейност до 15:00, когато пък трябва да взема Даниела от работа, след което да отидем до Еми и Роберт - ще им помогнем с преместването на багажа, че те утре се местят в нова квартира. После ще следва обичайното свирене, вечеря и т.н. Два дни ще съм на работа, колкото да си поема солука и в събота и неделя пак ще изривам пръст. Ако успея да изравня мястото, ще започна да копая основите за оградата и бунгалото. Само че преди това ще трябва да се разчертае петното за постройката, да се мери, въжета и канапи да се опъват и т.н. Може би до основи няма да стигна. По-следващата събота и неделя Нени и Лин пак ще дойдат у дома, защото бяхме обещали на Нени да го заведем в сръбския ресторант по случай 21-ят му рожден ден. После ще прескочим до Казиното, което е отсреща - гледаме малко да разнообразим градинските ни увеселения и да сменим обстановката с по-аристократична. Дано до тогава да напредна и с обекта. Защото пък на още по-следващата събота (12 Май) със съседите тръгваме на презокеанското ни пътешествие с парахода. Той горкият, едвам чака вече да дойде този момент – като се напие само за това приказва и издава капитанските си заповеди…

Снощи си разменихме по някоя дума на “мишките”. Разбрахме за предстоящото ви посещение в Турция и много се зарадвахме. Но защо не ми се обажда тая наша позната с адреса в Казанлък? - и аз не знам какво става с тези хора. Дано само не се е случило нещо с пакета, че ще се пукна от яд. Всичко материално е напълно възстановимо, с изключение на безконечните ми писма, за които знам, че очаквате с огромно нетърпение и четете с подчертан интерес. Е, не ни остава нищо друго, освен сега и ние да чакаме така търпеливо, пък да видим.

След като до този момент си казах вече всичко по темата, това ще означава, че утре няма да пиша нищо; е, спокойно де - не си мислете, че съм умрял. Като се завърна на работа чак в четвъртък, тогава ще възобновя горещата си хроника по моя, все повече изпепеляващ се от всевъзможни емоции живот…

26.04.2007 – Сагата ми продължава - вчера, както беше по плана, единственото което виждах пред очите си беше пръст, много пръст и изобилие от пръст. Предишната вечер, докато си почивах от смяна бях натоварил едно ремарке, та като закарах писинкото за първата й смяна на работа, аз пък отидох да изхвърля съдържанието му на бунището. От там се прибрах у нас и задействах лопатата на нова сметка. Нови серии от коренища се подадоха изпод угарта, та малко ми забавиха процеса, но все пак успях да разстеля остатъка от пръстта - уж равномерно, съгласно моите криви представи за точност. По някое време дойде Тони - да ме види какво правя и в качеството си на земемер. Като опънахме обаче канапите и мастарите се оказа, че съм все още доста високо от желаното ниво и още баят трябваше да се изравя надолу, че да се даде и необходимия наклон на самото място. Теглих му една звучна, този път пловдивска майна като на орач към звеновод, но въпреки омерзението си безропотно натоварих още едно ремарке земна маса, което също отидох да изхвърля в познатото вече на всички читатели депо за битови отпадъци. Междувременно вече беше станало и 15:00 - време да вземам Даниела от работа, защото аз през деня ползвах нейната кола заради теглича и каруцата отзад. Малката Ванеса също беше плътно с мен, нали й бях бавач - от там пък направо отидохме у Еми и Роберт, че да им помогнем в пренасянето на багажа. После само с него ходихме да вземем един друг хладилник, а Даниела остана с Емилия – двете да подреждат кухнята. На края се прибрахме в 18:30, пребити като кучета - особено аз, след тези продължителни изкопчийски упражнения. Ванеса седна да яде, а аз отидох да се изкъпя – от умора и претоварване щях да се срина в банята. От там насетне с нея почнахме да свирим по задължителната програма, ядохме набързо и легнахме в 21:00 – и ракия не съм пил даже, толкова се бях скапал. Точно тук ми идва на ума един много стар анекдот, който обаче със своята актуалност ще остане завинаги в нашите вековни анали – поне на такива зевзеци като мен.

Един мужик (и той като мен…) бил много надарен и похотлив (а по туй пък е досущ като мен). Всяка вечер онождал женка си и тя на края се видяла в чудо. Отишла на доктор да го пита за някакъв цяр или мехлем – белким оня спре да я ебе като моторетка. Докторът обаче нямал такива илачи против куродървица, та посъветвал женицата да товари повече мъжа си с работа – по двора, на полето, да го праща тук и там, та да се измори и така да му минат мераците. Една вечер човекът се прибрал у тях смазан от бачкане. Още от вратата се провикнал: “Жена, много се изморих днес, та няма и да вечерям даже – еба и направо си лягам!” Та, и моята работа беше горе-долу подобна – с тази разлика, че аз вечерях, но пък виж, ракия не пих…

Междувременно същата вечер се чухме и по телефона с вас, но аз за разлика от друг път не бях много словоохотлив – буквално заспивах със слушалката, за което се извинявам, но от сега обещавам, че на следващият ни сеанс ще раздуваме повече лакърдиите. Особено пък, след като ще има и богат материал за разискване – надявам се, че до това време ще сте ми прочели писмото, ще сте разгледали снимки и филми и вече ще сте се и дори върнали от екскурзията в Турция. Вие обаче чакахте карта за фотоапарата, ама аз не съм пратил такава. Татко нали отсече: “Не ми трябва!”. Ето сега, че баш си трябва. Аз хем хубаво мислех да купя една и ми беше в ръцете, а после се отказах - нали уж да не бързам. И то пак стана добре, защото онзи ден в тоалетните намерих една такава с обем 256 Мb. Питах навсякъде дали не е на някого, да не би да я е изтърсил от джоба си, но не се обади никой. Може пък да е била на някой от многобройните посетители на обекта, външни хора - приходящи, изходящи; краят му не може да се хване. За сега картата ми стои в чекмеджето на бюрото, но най-вероятно ще намери своето място някъде из следващата ми пратка (не е изключено да е дори част от настоящото писмо). Ако не я потърси никой до тогава – значи си е чисто наша вече.

В събота и неделя пак се очертава да се занимавам с дървета, клони, корени, дънери и пънове. Може би ще се наложи да разчистя и втората половина от мястото, че като се ачтиса цялото, да могат да се вземат правилните мерки. Наклоните там са много важни, че при нас както вали из ведро, ливадата много бързо може да се превърне в блато. Трябва да се мисли и за някакви отводнителни мероприятия, защото сега мяза на шадравана със златните рибки в Парка на Свободата (Борисовата градина демек, за инакомислещите и партийно необвързани граждани, конкретно визирайки тамошното езерце “Ариана”).

Добре че съгласно набелязаните дългосрочни планове, Неничко пак ще дойде да помага по-следващата събота и неделя, когато пък понеделникът също е почивен ден. Та тогава ако можем да дръпнем малко повече, ще напреднем чувствително с обекта. Дано и времето да се отвори добро и подходящо за работа. Просто не мога да чакам на едно място до събота, когато отново ще се уловя за кирката и лопатата. А пък това, нека да е живот и здраве, ще ми бъде последният голям обект от тази серия на къртовски труд. След това вече остава само да надстроя къщата и да й вдигна втория етаж. Подир пък може да ми дойде на ума да си изкопам едно избено помещение – ами ако почна да правя и вино, къде ще го складирам, а?...

27.04.2007 - Ех, милички на мама! Голяма ще да ви е била любовта и обичта, щом като още преди 49 години сте ми програмирали благините, на които аз сега толкова много се радвам! Ако пък и това е малко, нека Господ ви дари с още толкова щастливи и сговорни години, през които да сте заедно. Плод на тази ваша гореща любов и вярна обич съм и аз самият, като всячески се стремя и опитвам да отвърна със същото - но дали успявам обаче? Онзи ден, докато говорихме по телефона и през ум не ми мина мисълта, че днес имате годишнина от сватбата - нали бях толкова изморен, че не ми беше и до приказка даже. Сега дълбоко съжалявам и моля да бъда простен...

Разбрах, че вчера сте ходили до Казанлък и снощи сигурно до късно сте чели писмото, гледали сте филми, разглеждали сте снимки и т.н. Тази сутрин аз станах рано, както обикновено – като се размърда Даниела да ходи на работа още в 05:30-06:00 и аз от там нататък не мога да спя повече. При вас трябва да е било късно, около 23:00 в четвъртък вечерта – само че не посмях да ви изпращам съобщение, защото помислих, че може да сте си легнали вече. Ще сторя това днес следобед местно време, което според часовата разлика ще бъде едва сутрин за вас - тъкмо на изпроводяк преди да тръгнете към София и от там за Турция. На хубав и свят ден се падна тази ваша екскурзия, та хем с близки приятели да бъдете, хем и на хубави преживявания да се радвате - дано си изкарате весело и щастливо. Ние от своя страна също се радваме много за вас - ще бъдем заедно през цялото време на вашето пътешествие, макар и само в благочестивите ни помисли. Докато обаче вие правите многобройните си и безцелни търговски тегели по кривите сокаци на Капалъ Чарши, аз през това време ще се ровя из безплодната австралийска пръст, но всичко това го правя напълно осъзнато - все за хубаво и все за по-добро. Довечера пак ще напълня едно ремаркенце с пръстчица, докато си почивам - само да мигна два-три пъти и на сутринта ще съм го и изхвърлил вече. Единственото, което не ми харесва особено, са тези нощни пътувания с разни автобуси, че в последно време какво ли не става по пътищата. Но нека Бог бъде както всякога милостив – да бди над вас и да ви пази, за да ви се радваме по-дълго.

Други съществени новини около нас няма – напоследък изцяло сме погълнати по текущите и ежедневни задачи, с малки частични проблясъци и към предстоящите събития. Аз лично не мога място да си намеря, дорде не се уловя у лопатата и не я забия в пръстта, докато Даниелчето вече бленува и отдавна ожида луксозната ни екскурзия с кораба – така е, всеки се товари със собствените си дертове и хич не го е грижа за ближния... Смятам, че ако се задържи и времето сухо, ще съм дръпнал доста напред с обекта. Ох, голяма лъжица пак зинах да налапам от пустата моя лакомия! - аз го мислех за проста и бърза работа, но сега чак проглеждам какъв голям кър и каква пустош ще се открие; а кога ще се запълва всичкото туй чудо и с какво? То ще са пак бетони, плочи, железа, кофражи, арматури, плочници – един ужасен ужас на ужасите! Парите, които ще се потрошат са си башка, но пък поне хубаво ще стане - в това не може да има и съмнение даже.

Ако Неничко пак ми се притече на помощ, доста работа ще отвъртим с него. Снощи говорихме по телефона. Той е добре, гони и преследва неговите си насъщни цели, а за сила и здраве всяка вечер ходи на гимнастически салон (фитнес зала) – уж да заякне малко и да отслабне повечко. Сега сам се сети за това – а когато по-рано аз се ужасявах от вида му, от това какво и колко яде, тогава нямаше кой да ме слуша и бях перманентно крив за думите ми. Но нищо - дано поне от сега нататък да не е така непокорен и див.

Ами като че ли това е всичко от днес, милички мои - още веднъж нека да ви е честит сватбения ден! Бог непрекъснато да ви дарява с ударните си дози спокойствие и добро здраве, да поддържа постоянно веселото ви настроение и да ви зарежда с нестихваща любов за постигането на едно безкрайно дълголетие!...

30.04.2007 – Ето, че пак е понеделник - ден за размисъл чрез отчитане на извършеното през почивните дни и набелязване на насрещните планове за следващите. Така по стара традиция и аз ще започна с петъка.

На работа денят ми мина тихо и кротко, даже почнах да си правя едни скици и чертежи за каручка. Щото пък какъв ще е тоз български двор, след като няма една шарена каручка да седи вътре на поляната, подобна като тази на Етъра. Това са мои много далечни планове, но аз вече я виждам в мечтите си като реалност. Само дето кон или магаре няма да има - Даниелчето още не знае, че ще увие света заради поредната ми лудост, но аз ще подбера подходящ за нея душевен момент, за да й снеса съобщението си; предполагам, така поставена вече пред свършения факт, тя ще го понесе малко по-хладнокръвно и няма да ме бие (много)...

В петък вечерта на гости ни дойдоха Бранимир и Ваня - зетя и дъщерята на хората от Казанлък. Че като почнахме с тях една разлата и продължителна вечер, та пак осъмнахме в 05:00 на другия ден чак. Тони също се отби по едно време през нас - абе голяма áвра беше. Нашите приятели спаха у дома, а аз по обясними причини не можах да отчета много работа на другия ден. Хеле някъде към следобеда едва се завлякох до бунището, за да изсипя ремаркето, което бях натоварил предния ден. Прибрах се обратно в къщи, че още имах световъртеж и гледах на революция – ще вземе да ме бутуряса по пътя някой шибан наркоман, а после властите мен ще изкарат виновен, защото съм бил пиян; следователно ще им се явя по-виновен от изрода, който се е друсал цял ден и цяла нощ - ебах им аз и на тях скапаното законодателство! По някое време Нени се обади - да му прибера едно ремарке, дето си го беше купил за него от някакъв човек през електронния търг. Ходих до адреса на въпросния продавач – докарах го и го оставих пред нас. Те с Лин щяха да идват на другия ден (вчера), та да си го прибере към тях. Привечер натоварих още една кола пръст за бунището – с намеренията да я откарам нататък в неделя още по тъмно. Вечерта легнахме рано, че предишната нощ мина в безсъние - нали остаряваме вече, та не ни и трябва много сън. Само Даниелчето спи като бебе още - колкото време я оставиш, толкова ще спи непробудно. Аз обаче съм караконджул и гледам да си посвърша едно-друго - не губя много време в сънища (освен ако не са от онези, “розовите”)...

Така дойде и вчерашния ден (както вече казах – неделя). Още в 07:00 бях на боклука, изсипах пръстта и се върнах - май че друг курс не съм правил повече. Беше ми останала една малка купчинка – някакви си 2-3 ръчни колички, която с лопатата само я разстлах равномерно по цялото място и с това обектът се приключи на този етап. Разчертах основите за оградата, мерих, въртях се, рязах нови клони и дървета, че направих още един курс до боклука. Следобед Неничко пристигна с гаджето и специално нашите занимания с него преминаха изцяло покрай оборудването на неговото прословуто ремарке. Връзвахме му електрическата инсталация за лампите, направихме малко общо почистване, напръскахме с боя тук-там и се занимавахме с дейности все от тоя вид и характер. Даниела ходи по пазар, връща се; супа топчета готви, баница прави и т.н. Привечер всички седнахме на софра и сладки приказки. Следващата седмица младите пак ще дойдат, че нали пък тогава ще ги водим на сръбския ресторант заради рождения ден на Нени. Това събитие ще се падне малко със задна дата спрямо действителната, но според мен по-важно е провеждането на самото мероприятие, а не точно на кой ден се е случило (единственото и достатъчно условие за рожденият ден беше да не се празнува предварително – защото само помен за умряло се прави преди датата). Очертава се пак да работим два пълни дни с него, като през това време ще гледам да отвъртим доста дейност. А ние пък следобеда на още по-следващата събота тръгваме на корабната ни авантюра. Барем там ще си почина малко, докато трае пътуването.

Тук, от нашия строителен обект ще гледам да организирам прибирането на разни изрезки и пръти от бетонно желязо, както и големи парчета арматурна мрежа, които са им останали и на практика дюлгерите ги изхвърлят. Ако ми разрешат да ги прибера аз, това със сигурност ще ми спести някой и друг мизерен грош - да видим как ще се развият действията в тази благоприятна посока. Ще дойда някоя съботна сутрин с ремаркето и ще ги натоваря до последната стружка - това ще е безкрайно лесно, стига веднъж да получа износната бележка за портала. Иначе другите ми планове са все изкопчийски. Трябва да издълбая канал за основата на оградата. Още не съм съвсем наясно кое къде ще минава - къде ще има врата или порта, къде ще си държа лодката и в кой край ще ми се намира каручката. Може да се наложи разчистването на цялото място, че да имам по-пълна представа за разстановката като геометрична фигура. Но каквото и да е, както вече си признах: голяма лъжица зинах да налапам, а пък устата ми се оказа тясна. Много голям се оказа този обект и съвсем не е лесен за изпълнение (с две голи ръце само и много ентусиазъм - също толкова гол...). Но пък почнато един път, ще трябва да се завърши до край. Искам да му ускоря хода тази зима, защото през лятото ще бъде адска жега там - особено пък вече мястото останало и без кьораво дръвче наоколо. Ще видим какво ще става - не ми се мисли толкова надалече, че нощем се стряскам насън, а през деня губя апетит и желанието си за сексуални въртележки…

01.05.2007 - Днес приятелката на Неничко, Лин има рожден ден - довечера ще й се обадим да я поздравим. Аз предполагам, че вие вече сте се върнали от Турция. Снощи предаваха по телевизията за големите демонстрации в Истанбул - дано с нещо не са ви помрачили екскурзията тия рязани арнаути и още по-шибани гагаузки манафи.

Снощи през нас мина Бранимир (зетят на бай ти Нено и баба Генка от Казанлък). Остави ми някои електричарски инсталационни материали, дето са му дошли максул и изостанали от разни негови обекти, ама в същото време ми напуска и едни “мухи” относно тая ограда дето ще я строим, че свят ми се зави чак. Тое е прав, разбира се в предложението си - само трябва да го разгледам от всички страни и посоки, за да пристъпвам към по-активно действие. Но каквото и да е - голям обект се отвори пак; да се чуди човек от къде да го подхваща.

И през тази събота и неделя ще се занимавам с чистене на двора – ще изривам пръст, ще режа дървета и изкоренявам дънери и коренища. Като се отвори един път мястото, тогава ще имам по-ясна представа какво и къде ще се строи. Добре че и Неничко ще е при нас, че да ми помогне - все са си още един чифт ръце - за два дни доста дейност трябва да отвъртим, ако не ни мине черна котка през пътя. После следват няколко седмици прекъсване на строителството поради екскурзии и други странични поводи. А пък и не може само да се работи - изморява се човек. На мен умората ми настъпва само като си помисля какво предстои, а какво остава когато почна да копая с кирката и лопатата...

Снощи ходихме на концерт в училището на Ванеса. Тя пее в хора и децата имаха представление. Довечера обаче трябва да му дръпнем с нея едно голямо свирене, че нещо изостанахме от нотите. Тези дни нали съм все зает или гости има из нас, а тя само това чака. Не я ли натисна да седне да свири и аз да съм до нея, нищо не става. През деня я оставям да свири сама, обаче какво и колко свири - един Господ може да каже само. Забелязвам, че понаучава някои неща дори и сама, но много се отвлича, става-сяда, приказва - въобще прави всичко друго, но не и да гледа сериозно на работата си. Това ме навежда на тъжната мисъл, че и от нея няма да излезе нищо, защото не се занимава както трябва и най-вече сама, ами постоянно чака на мен аз да я подканям, да я завръщам непрекъснато на местата, където греши и т.н. Може би е малка още, де да знам и аз - ще я чакаме и да порасне, че тогаз пак ще правим анализи и предположения. Ако това не се промени във времето напред, и тя ще се нареди в редиците на нехранимайковците...

02.05.2007 - Хайде, още малко ни остана и пак ще стане петък. Много сериозни задачи съм нагласил за тези почивни дни - де да видим колко ще се изпълни от всичко набелязано за свършване. Снощи взех някои размери от мястото, та напред разчертах планът. Ще падне голямо леене на бетон, така както преценявам. Оградата ще започне още от ръба на гаража и ще завива надолу по тротоара. Едната кола ще стои отвън, пред гаражната врата (моята, паркирана назад до оградата, с отваряне на шофьорската врата към свободното пространство). Даниела ще спира вътре, като ще има плъзгаща врата и ще влиза напред (защото пък тя не може да кара на заден ход...) точно от другата страна на оградата, с отваряне на вратата също към празното пространство. Ще пратя допълнително чертежи за изясняване на ситуацията. Сега не мисля за нищо друго, освен за тая пуста ограда и за дейностите свързани с нея. То не е само да изринеш пръстта и да изкорениш дърветата - колко още допълнителна работа се отвори, направо не е за приказка. Но сме решили да го правим, защото на края ще стане много хубаво. Нали един ден там ще играят внучета - да има къде да си бръмчат с камионите...

Други новини няма. Чуваме се с Неничко през вечер, през две. Той работи, купува и препродава коли, с което си помага на масрафите. Щом се върнем от екскурзията и ще задействаме вашите покани, че до Септември да сте дошли при нас. Правим сметка тук на топло да изкарате зимата, но още не знам какви визи и за колко време ще разрешат от службите. На Цецо техните си тръгват на 16 Май - ние точно тогава ще сме още на кораба. Нямам никаква подготовка да изпратя нещо по тях, пък и не искам да ги ангажирам излишно. Като се върнем от екскурзията, ще гледам да направя филма, снимките и заедно с това писмо да ги изпратим по пощата, освен ако някой друг не си тръгва за България. Вие само бъдете живи и здрави, другото ще го наредим някак си.

Ох, утре да мине и край. В петък ще присъствам на една конференция и не съм на работа. Разбрал съм се с управата на строителния ни обект в събота рано сутринта да дойда с ремаркето, че да си натоваря малко бетонно желязо от отпадъчните контейнери. Там има много изрезки, разни сбъркани парчета и т.н., които се изхвърлят директно на боклука – естествено, за сметка на държавата и респективно на данъкоплатеца. Вчера приказвах с шефовете, които ми разрешиха да взема малко от голямата купчина, която така или иначе заминава на отпадъците за претопяване и повторна употреба. А моето “малко” ще означава половин тон – дано само ремаркето ми да издържи на поредното си претоварване, че аз кога грабя на аванта, загрибам по дъното чак от лакомия...

03.05.2007 - Нощес в 00:30 пристигна едно тревожно съобщение от Албенчето. Амчи защо се е получило това разминаване между нас, така и не разбрах. Аз на 27 Април (петък сутринта по ваше време) пратих един SMS с нарочни поздравления за сватбения ви ден. После се прибрах (тук вече беше ранния следобед) и последваха обичайните ни свирни с Ванеса, подготовката на моабета, посрещане на скъпи гости, осъмване на масата с тях и т.н. От тогава не съм изпращал нищо, като си мислех че вече сте заминали за Истанбул и не можете да пишете от там, където се намирате. И после – тишина; дори към момента още не съм изпращал хабер, като се надявах че вие щом си дойдете и тутакси ще подадете сигнал за щастливото ви завръщане. Аз знаех, че се прибирате в понеделник вечерта (а тук това е вече вторничната сутрин) и уж чаках като си починете, тогава чак да се обадите. Добре ама снощи Албенчето каза, че имало повреда в телефона или нещо подобно, защото пък аз изобщо не съм получил съобщенията ви. Както и да е - нощес й драснах два-три реда в отговор и за успокоение (ние вече спяхме по това време), а тази сутрин по-подробно й писах през компютъра. Довечера вече ще се чуем по телефона за разтопяване на ненужно възникналите тревоги и излишни душевни терзания.

По-важното обаче е да знаете, че като по някакво чудо, извън всякакви житейски правила и семейни закони, моят дървен философ родом от столицата София се съгласи с мен по въпроса за оградата. От пръв път, без много думи и почти безмълвно - отведнъж каза “ДА”. А цялата работа се състоеше в опростяване на оградната фасада и превръщането й в естествена природна среда (и стена). Няма основи да се копаят, няма тухли да се зидат. Просто се натъркулват съществуващите канари (топки) равномерно под канап и между тях се насаждат дребни храсти (палми, дървета - каквото и да е). Така ще се получи една естествена бариера между улицата и двора (по-точно откъм тротоара). По този начин пък няма да се съобразявам с ограниченията на шибания селсъвет, велможите на който са приели като правило за максимална височина от 2 м над земята, отнасяща се за всякакви видове огради, зидове и т.н. В нашия конкретен случай оградата ни ще изглежда естествено и чисто, с ниска растителност и простота на изпълнението. Камъните ги имам, хем тонове – даже вече се пишманях какво да ги правя, защото дори и да ги изхвърля, пак трябва да платя на някого - да идват с кранове, та да ги вдигнат на камиони и тогава чак да ги отнесат в неизвестна посока. А пък така, с помощта на лостове и пръти, с няколко яки в плещите здравеняци като мен само ще ги изтърколим горе-долу по местата си и работата е готова. Башка дето ще се спестят много средства от тухли, бетони, мазилки и т.н. И как, Божем се съгласи Даниелчето на това мое решение? - продължавам още да се чудя и тази сутрин. Обикновено ще ми възрази - първо ще се опълчи срещу всяко нещо, дорде на края чак не кандиса. А пък сега какво й стана? – направо не знам; съмнявам се да не е пила хапчета за “доброта” и покорност. Така или иначе, проектът вече ще се развива в новата си посока. За целта ще продължа да разчиствам старите дървета и да изхвърлям излишната пръст, докато съвсем се отвори поляната - тогава ще правя допълнителни сметки според мястото. Е, пак ще има малко бетонец да се отлее, но това ще бъде само частично и ще става поетапно. Бунгалото обаче и всички останали съоръжения си остават в ход и в пълна сила...

Така - нахвърлях най-основното по темата. Утре няма да пиша, защото както вече казах: ще ходя на един семинар. В събота, неделя и понеделник работим яко в двора. Понеделник също е почивен ден - Празникът на труда, когато с всички честни и доблестни труженици ще отбележим 01 Май, съгласно повелята на Ленин, Маркс и Енгелс. В събота ще прескоча до обекта, за да взема малко желязо - може обаче и да не ходя, защото вече няма да изливаме толкова много бетон. Аз дребни парчетии, колкото за една пътечка все ще намеря от някъде. Каквото и да е, продължавам с разчистването. Вечерта идва Неничко - в неделя и понеделник натискаме лопатите; двамата с него вече. В неделя вечерта отиваме на ресторант за 21-ят му рожден ден. А какво и колко от всичко това се е осъществило ще разберете чак във вторник, като дойда отново на работа. До тогава – търпение му е майката...

08.05.2007 – УРА! – остават само четири дни до голямата ни трансокеанска екскурзия. Ако не броим днешния, който вече е започнал и почти преполовен – вече са три. А пък ето и подробната информация относно останалите семейни злободневки, намиращи се извън обръча на “удоволствията”.

Първото, с което започнаха почивните ми дни беше едно обаждане от агенцията, че на шибаните квартиранти пак им е изгоряла още по-шибаната печка. Значи в събота трябваше да се разправям и с този въпрос. Станах рано - отначало започнах с изкопната си дейност, като най-жизнено важна за мен в чисто личен план. А че онези шибаняци не могат да си подварят млякото – ибаз ги. Наринах чевръсто едно ремарке с пръст и отидох да го разтоваря. Докато се въртях с други дейности, стана време и за урока на Ванеса. Учителката й дойде и аз мирясах само за един час. После пак се залових с изкопите. На помощ дойде и Даниела, та двамата с нея работата вървеше по-бързо (особено с мъдрите си съвети и наставления). Аз копая от единия край - тя товари земята в ремаркето. Отивам на бунището – изхвърлям боклука, връщам се в къщи и пак по същия график. Натоварих една каруца и за неделната утрин. Следобеда пък ходихме с един човек електротехник, че да погледнем печката на тези немокаяни. Нещо гори отвътре и само двата котлона работят, но поне временно закърпихме положението в квартирата. Така неусетно стана ракиено време - аз опалих пещта и седнахме да свирим с Ванеса. После с Даниела излязохме навън, но поради тежкия физически труд през деня, още в 21:30 бяхме готови за кревата. Зер, софиянката кога е държала лопата в ръцете си - измори се завалийката; то това не е като да си разхождаш токчетата по жълтите павета. Но пък от друга страна - добре че беше тя да ми помогне, защото иначе щях да спя там в окопа...

На другия ден (неделя) пристигна “князът с княгинята”. Малко ми позакъсняха за смяната, че дойдоха чак по обяд калпазаните, а аз до това време опъвах каиша сам, чакайки помощ уж някаква синовна да ми се яви... Имах обаче достатъчно време да размисля, да се върна доста назад в годините и много ясно да си спомня с каква огромна “охота” самият аз съм ходил (ако въобще съм...) на лозето, че от своя страна пък да помогна на своя баща, когато са били офанзивите по оран, копан, сеитба, беритба, мачкане на грозде за вино и т.н. Май ще трябва честно да си призная, че това не ми се е случвало често. Е, отивал съм насила, с крайно нежелание и отвращение по принцип към селскостопанския каторжнически труд, единствено с мисълта да си тръгна по-скоро от там, отнасяйки със себе си по някоя бутилка ракия или дамаджанка с винце – а пък плодовете на майката-земя и провизиите за оцеляване на рода си бяха башка. И разбира се тогава винаги имаше по нещо много по-важно от сорта на другарски срещи и беседи с представители на обратния пол, всякакви пиянски моабети и ергенски сбирки, екскурзии и какво ли още не, свързано с младежкия ми живот на бохем и битов пияница. Е, сега пък дойде денят за разплата, така да се каже... Сигурно всичко това е и винаги си е било нещо естествено – обаче ако сега имам онази възможност, от сянката на баща си няма да мръдна и на инч встрани. Ама де го тоз шанс вече? – всичко е отдавна минало и потънало във времето, сякаш безвъзвратно е изчезнало... Та, така в тъжни размисли и спомени отпреди десетилетия най-после дочаках и малкия си принц. Вярно, хвана се да работи детето и много ми помогна, милото. Без моят Неничко дни наред щях да се влача с тая шибана пръст. А така двамата беше лесно - аз копая, той нарива; после двамата отиваме да изхвърлим боклука на бунището. Въобще – много съм доволен и щастлив; като малко прасенце по Коледа...

Вечерта в неделя отидохме в сръбския ресторант. Преди това само двамата с Нени минахме да се разпишем през Казиното. Хвърлихме $50 за няма и час време (все едно ги пуснахме в гириза…), пихме по едно тънко питие, порадвахме се на частичната си свобода, защото пък в 18:30 “копривите” вече дойдоха да ни я отнемат и да ни подбират към ресторанта. А там, както винаги беше много весело – истинско ядене и пиене на корем, нашенска музика; изкарахме си добре. Прибрахме се късно вечерта и веднага легнахме.

На другия ден (понеделник, но почивен заради 01 Май) ние с Нени продължихме да копаем, после местихме камъните и т.н. До обяд втасахме с работата и те с Лин си тръгнаха, че нашия джамбазин пак имаше някакъв клиент за колата. Аз се повъртях още малко из къра като дръглив кон, измих едно-друго, поошетах и излязохме с Ванеса да си кара колелото. В 15:00 трябваше да вземем Даниела от работа, защото нейното превозно средство беше мобилизирано в изкопните ни дейности. Когато се прибрахме, аз се занимах с разсаждане на разни посеви и кактуси, скоро след което мръкна – от домашните занимания изпълнихме само задължителното свирене с Неси, последвано от експресното ни лягане; просто сили за нищо друго не останаха...

10.05.2007 - Пропуснах редовното си комюнике вчера, че бях нещо зает с мои частни дела. Снощи записах около един час DVD с разни кадри от двора, свирните на Ванеса и т.н. Всъщност прехвърлих записа от камерата на компютъра, после ще трябва да прегледам материала, да орежа тук-там лошите или несполучливите кадри и тогава чак го записвам официално на диск. Но това ще стане най-вероятно след като се завърнем от пътешествието.

Настоящата ми творба ще пътува с мен дори и в океана, от където ще продължа да водя ежедневната хроника по дни и събития. На компютъра разчертах общия план на двора и разположението на бунгалото. По мои първоначални изчисления трябва да се жертват едни $500 само за дървения материал, с който ще се направи облицовката му отвън. Тук продават едни кръгли чамови колове с диаметър 80 мм (всъщност има всякакви размери до 300 мм, но в нашия случай малките ще бъдат най-подходящи). Съседът ще организира някакъв настолен циркуляр, на който мисля да срежа тези колове през средата (по надлъжната им ос) и така, с тези вече полуобли гредички да опаковам външните стени на бунгалото. От вътре пък ще го изпушим с шперплат или гипсови плоскости. Между тях ще бъдат вертикалните колове, по които ще наковем всичко. Абе, измислил съм го аз, най-академично - дано само да намеря по-евтин материал. Каквото и да е – взето е окончателно решение да го строим, защото вече няма място къде да си съхраняваме боклуците. Ще разчистя и тавана от разните кутии с бои, греди и пр. До тогава обаче има още много вода да изтече и много пот да се излее покрай бетони, изкопаването на пръстта, изрязването на дърветата и останалите подготвителни операции…

12.05.2007 – Скъпи родители мои, драги съотечественици, добри граждани и селяни – сите чеда на майката Природа! В момента предавам репортажа си на живо и директно от мястото на събитието. Нямам ни най-малката представа какво е географското ни разположение към настоящият час от денонощието, защото наоколо дорде ни видят очите е все вода, вода и пак вода – ама то много нещо, бре! Отделно дето навън е тъмно като в рог (пардон – в гъз исках да кажа), а пък туй луна, звезди и всякаквите там зодиакални съзвездия отсъстват тотално от пейзажа – можех поне да видя от коя страна на небето се намираме, да не би случайно вече да сме малко наопаки и да плаваме по гръб. Аз това, дето го казах за водата, че била много – не че не е вярно, но тя е само в моите предположения защото последната също не се вижда с просто око поради непрогледната тъмнина в околовръст. Но пък от друга страна се успокоявам, че след като сме на кораб, значи не се движим по пясъка и все още не лазим по дъното на иначе бездънната морска шир. Единственото, което знам със сигурност е местното време (22:00), отчетено по моя ръчен часовник, който си нося неотлъчно с мен, усукан около китката на лявата ми ръка и който за всеки случай съм привързал с едно парче канап за врата си – да не би да цамбурне по невнимание и да полети надолу към дънното небитие ако корабчето почне да потъва. Дали обаче часът действително е толкова аз изобщо не твърдя, защото пък не е изключено да сме навлезли и в някой друг съседен времеви пояс, без дори да се усетим (нали гранични бариери и митници няма между тях, та човек в даден момент се обърква къде точно се намира във времето и пространството). Отново, по мои най-груби сметки и изчисления, това прави средно разстояние до брега от около 10 часа път навътре в откритото море - при средна скорост на парахода в рамките на 25-30 възела за час, това пък означава, че сме отдалечени само на някакви си 200-300 морски мили от порт Бризбън.

Сега предавам встъпителните слова на този свой необичаен океански репортаж директно от каютата - малко преди аз също да се капична в койката, както това вече направиха останалите членове на екипажа. Вероятно по-нататък ще отделя някой ред и за обкръжаващата ни обстановка, но първите ми впечатления от тази малка дупка са в известен смисъл клаустрофобични. По вътрешните си габарити това стайче мяза на гаров нужник, ама ако си представите само неговата половинка – дали женската или пък мъжката му секция си избрахте за въпросното ми сравнение, в случая не е от особено значение…

След като попреминаха емоциите ни около самото пътуване и по-скоро всичко във връзка с подготовката му, цялата наша малка компания вече се намира на огромния презокеански лайнер – далече на множество морски мили от всякакви по-известни брегове на сушата, както и на тръпкопобиваща дистанция до дъното, в този ред на размисъл. Навън е тъмно и мокро, а ние се люшкаме с това корито като в орехова черупка по планински бързей - повечето от нас към момента вече спят най-сладко и вероятно сънуват сънищата си, докато аз от тук насетне с няколко думи и словосъчетания ще обобщя отиващият си вече ден. Масичката, пред която съм седнал е изключително малка – прилича на детските играчки от серията на куклата Барби – отделно дето е заета с всевъзможни тоалетни принадлежности, собственост на двете ми кокони; тук се помещават и моите камери, барабар с целия ми фотографски антураж, наред с другата посуда за общо ползване. За да не дразни очите на вече спящите ми красавици, лампата на свой ред едвам мъждука, а пък туй нещо под нозете ми продължава да се клати умерено и монотонно като Ноевия ковчег. Поради тази причина ръкописът ми също се движи в тон с ритъма на вълните, в унисон с морските течения и останалите природни сили, за които дори не предполагам че бушуват под, над, зад и навсякъде около нас.

Тази сутрин, с багаж прилежно стегнат и готов още от вечерта в единствения ни куфар, точно в 08:00 пред нас пристигна да ни вземе нарочен шофьор с кола - натовари ни всичките барабар със съседите Рон и Роз и миг по-късно поехме към пристанището на Бризбън. Там преди няколко години, по протежение на единия бряг на реката построиха пътнически терминал, специално предназначен за акостирането на големи туристически кораби, с които богаташите обикалят съседните диви острови и екзотични държави. Та, решихме ние също (за да не сме башка от другите…) да опитаме от сладостта на такова едно, малко снобско приключение. И пристигаме значи, в 09:00 на пристана – веднага се почват серия от безконечни и досадни паспортни проверки, сканиране на куфари и дисаги, разминаваме се на всяка крачка с гранични полицаи и граничарски псета, преборваме се с вечно подозрителните митничари – абе, водим истинска война, подобна на онази при излизане до една циганска Румъния да речем. Имате ли цигари? – нямаме. Имате ли алкохол? – пак нямаме? Имате ли туй, имате ли онуй? – бомби, пищови, гранати, взрив, наркотици, та дори за одеколони и дезодоранти ни разпитваха! Ние на всеки техен въпрос вдигаме рамене като посрано хлапе в забавачницата и отговаряме уставно, че нямаме такива в наличност. Добре че тукашните са честни и наивни, та вярват на всичко, което им се каже – още по-добре обаче, че не ни бъркаха по-надълбоко из “раните”, че ако ми бяха набарали водката, налята скришом в някакви още по-тайнствени пластмасови шишенца от минерална вода, тогава вече щеше да има кървави атентати и разстрел от упор. Щото пък аз обичам да се подготвям по-сериозно – особено, когато ми предстоят такива важни международни конкурси и конгресни изяви на чужда територия.

След като най-после се процедихме през тесния митничарски процеп също като през иглено ухо, в 10:30 вече бяхме се покатерили на корабната палуба с прозвище “Тихоокеанска Звезда” (или “Pacific Star”, за по-образованите в лингвистско отношение полиглоти). Последваха няколко бързи и ободряващо-разпускащи питиета от бара, малко лаф-моабет и обмяна на взаимни майтапи със съседите, обилно обедно хранене в един от многобройните бюфети, закусвални, пицарии и ресторанти, като до това време вече беше станало точно 14:00. Сякаш като по часовник и баш на секундата, сирената измуча няколко пъти и огласи кварталите в околовръст, а пък подир на нас ни пищяха ушите чак до вечерта. Паралелно с това лодката се заклати застрашително, разпенвайки водите под мощните си витла, които на свой ред вдигнаха всичката тиня от дъното на реката и разкрякаха де що имаше жаби из калта; в този момент синджирите на котвата заскрибуцаха нагоре по макарата и ние бавно се отлепихме от кея – един изключително вълнуващ момент, обилно подкрепен и обмазан с доматен сок и съдържанието на едната бутилчица с бистрата ми “Горнобанска” водица (водчицата ми демек, която почти замина още на сушата и запасите ми чувствително олекнаха - много преди да сме излезли в открито море, за където всъщност бяха предназначени).

Пътувахме близо цял час само докато се измъкнем от устието на реката и навлезем в морските дълбини. След това поехме покрай бреговата ивица (на прилично разстояние от сушата, разбира се - корабчето гази на 7 м и има нужда от дълбока вода под кила си). С течение на времето до вечерта постепенно започнахме да се отдалечаваме от континенталната част на острова и да завиваме повече на изток, навлизайки във все по-дълбоките води на морската бездна. В 19:00 вече бяхме напуснали Австралийската акватория и излязохме в открития океан – а пък това се счита за чужбина, съгласно международните споразумения за държавни граници на съответните страни; досущ както е по картинките на географските атласи. На края угасиха и слънцето, след което мръкна непрогледно.

Едно от първите ни следобедни забавления на борда включваше общовойсково учение по спасителни и евакуационни мероприятия в случай на корабокрушение. За всеки пасажер на кораба има индивидуален спасителен пояс и достатъчно място в спасителните лодки, които като количество и капацитет поемат и екипажа барабар. За всичките около 1300-1400 безгрижни и фриволни пътници като нас се грижат други 530 души нещастен и обслужващ персонал - като се почне от капитана на кораба, та се свърши със стюардите, които ни сменят чаршафите и завивките всяка вечер. В бройката влизат всички поддържащи плаването моряци, монтьори и техници; после идват бармани, сервитьори, чалгаджии, доктори, фотографи, детски учителки и всякакви други, къде по-първостепенни къде не съвсем престижни длъжности, за които дори не знам че съществуват в личния състав на лодката или пък просто не се сещам да спомена. В целия този корабен екипаж и многочислен антураж, събран буквално от всичките страни на света, има и две български момчета – те пък през нощта работят като крупиета в корабното казино, а денем помагат на хората да си намерят каютите и кабините; лабиринтите из коридорите са такива, че човек и компас да държи в ръцете си, пак ще се изгуби в навалицата. Аз даже се срещнах на бърз разговор с единия нашенец – голобрад, но не много пъпчив младок, на възраст колкото наш Нени или да е съвсем малко по-голям от него; посочи ми го една друга хубавица - тя пък беше някаква унгарка, която също се явяваше като съставна част от придворните, но аз така и не й разбрах конкретния занаят (нищо чудно да беше и от “занаята”, щото и такива екземпляри се срещат на борда – не че аз имам вземане-даване с тях, но все пак си ги разпознавам по вида и миризмата, чувствайки ги някак по-близки до моята развратна същност)...

Остатъкът от следобедните часове (и след като успешно завършихме корабокрушенското си обучение) го убихме в безцелно натискане на столовете и наливане с бири и коктейли. Привечер изгледахме едно забавно-музикално представление в театралния салон на нашия етаж, след което последва обилна и опияняваща официална вечеря в главния ресторант, с катастрофални последици от преяждане, заради което се ненавиждах току до напред. На края се разделихме със семейство Coleman (моята Роза и нашият Рон…) и поединично се отправихме към каютите. Тяхната се намира на долния етаж под нас, само че в другото крило на трюма. Забравих само да отбележа, че за децата на пътниците са обособени няколко специални салона, където спрямо съответната си възрастова група, малките келеши вилнеят, играят, филмчета разни гледат, рисуват, пеят, скачат и се смеят под ръководството на нарочни детски учителки – в тези обособени забавачници има всякакви дечурлига: като се почне с 2-годишните почти бебета, та се стигне чак до 16-годишни изпечени в любовта чекиджии. По принцип децата се оставят там още от сутринта и едва вечер преди лягане се прибират – единствената грижа на техните родители е да ги заведат до ресторанта и да ги нахранят. Но пък ако дечицата им в същото време не искат да папкат, не са гладни или пък са злояди: амчи ‘ай сиктир от тука, ве! - просто ги оставят да правят каквото си искат и въобще не се занимават с тях и капризите им. Така ние първо отидохме да си приберем детето от детската ясла и веднага след това се разхвърляхме по каюти и нарове. Както вече казах - Даниела и Ванеса спят отдавна в койките, а аз ще ги последвам след съвсем малко в моята...

Докато отвън беше светло и почти слънчево, заснех кратък филм и си направихме множество снимки - почти целия ден позирахме пред обективите като филмови величия с наградите на Оскар; опитах се да запечатам всеки по-вълнуващ момент. А то иначе тук всеки миг е интересен за себе си и напълно нов - нищо не се повтаря, нито пък ни омръзва. Човек, веднъж прекрачил прага на кораба тутакси забравя в кой свят се намира и на коя планета живее; нито пък има представа за хода на времето – в един миг то просто спира да върви и единствено тогава работи в негова полза (въпреки, че относително; макар и само частично).

Каютите ни са без прозорци (специално тези, които обитаваме ние, по-евтинките – но пък бързам да успокоя любезният читател, че пък на най-горната палуба има цели апартаменти даже; само че тях ги пазят за партийни величия и велможи с повечко крадени парици...) – думата ми беше, че духнем ли един път ламбите, така и не може да се разбере, че някъде отвън е настъпил новия ден. Много ми се иска да стана рано сутринта и да фотографирам величественият изгрев на Слънцето - но пък не знам дали ще мога да се събудя в тая черна като Донбаски брикет тъмница.

Така или иначе, за развоя на следващите ми авантюри, надявам се да разберете едва утре по някое време. Ще плаваме така в продължение на 48-50 часа, докато най-после стигнем до първата възможна островна суша. От това пък следва, че ние и през утрешния ден ще се подмятаме някъде по вълните насред океана, следващата нощ също и чак в понеделник, в 15:00 местно време пристигаме в Нова Каледония със столица Нюмия или Нюмеа/Нумеа (за географските наименования не претендирам, че превеждам с академична акуратност, ама поне по смисъл и звучене са горе-долу такива; заради което аз предварително поднасям извиненията си – а иначе на френски се пише Nouméa, но пък всеки се го изговаря както му е удобно на езика, в зависимост от това какво и колко е изпил преди това). В това населено място ще имаме вечерен тур (сухопътна променада) и после в 23:00 отново ни качват на кораба. От там пък ще пътуваме до 08:00 на следващата сутрин и отново слизаме на суша за разходки и разглеждане на местността. Ще се старая да описвам всяко наше движение, за да ви направя съпричастни на огромното ни удоволствие, което изпитваме в момента. И защо мислите, ще го направя? – ами защото безкрайно много ви обичам и мисля денонощно за вас; ето защо. А сега лягам и аз, че още малко и ще съмне – ами комай направо да вървя да снимам изгрева; то се е разбрало, че сън няма да има през тая тъмна нощ...

… Днес обаче, драги мои и любими, вече нито датата знам коя е, нито пък деня от седмицата. Знам само, че такива ни останаха още само няколко, докато това така чудесно мероприятие приключи с прибирането ни в къщи. Зарязах ви на това място преди няколко дни – тогава все още пълзяхме по водата. То всъщност и сега е така, само че тук-таме наоколо пред погледа ми се появяват отделни острови и сухи парчета земя, та вече пътуването не е чак толкова скучно и еднообразно, както беше до сега. В следващите кратки минути и още по-къси секунди ще се опитам да направя една малка ретроспекция на видяното и преживяното до този момент - доколкото ми позволяват възможностите и най-вече настроението.

Причината за демотивацията и спадът на емоционалния ми заряд е погребан някъде в корпуса на видеокамерата, която май ще се окаже повредена - когато тази сутрин излязох рано от кабината (беше 05:30 - както правя всеки ден…), последната изведнъж отказа да работи. До този момент я използвах доста интензивно и успешно - всяка сутрин ставам рано и тичам на най-горната палуба да посрещам изгрева; вечерно време пък чакам да видя залеза. До сега съм изснимал около 2 ½ часа филмов материал, който според мен ще бъде много добър – уникален дори, бих добавил. Понеже навлизаме във все по-горещите географски точки на света (с пътуването ни на югоизток се приближаваме към Екватора), когато излязох от хладната като фризер каюта, благодарение на мощните климатични инсталации, навън усетих някаква много гадна, лепкава и топла омара, въпреки че слънцето още не се беше и подало дори иззад облаците. Предвид на рязката промяна от студеното и сухо помещение към топлата и влажна атмосфера на открито, камерата ми спря аварийно поради някакъв конденз на влага във вътрешностите й. Последната има предпазни функции, а именно да се самоизключи в случай на недопустимо висок процент влажност на околната среда. Изчаках малко, уж да изсъхне, обаче тя пак не рачи да тръгне. После пък имах и глупостта да я отворя (извадих касетката) – за да изсъхне уж по-бързо. Добре ама и това не помогна към подобрение на болестното й състояние – на всичкото отгоре, в резултат на тези ми действия сега камерата не иска и касетката да си поеме обратно дори. Ядосах се много и се разгневих до такава степен, вследствие на което пожелах да се хвърля през перилата зад борда – белким ми се свършат мъките и неволите. После пък се сетих, че мога да плувам и ефектът от скачането ми нямаше да бъде съвсем пълен (а ме достраша и от акулите…), та понечих да изхвърля шибаната камера, вместо да рипам аз и заради нея да се затривам млад още и сравнително зелен. Мигновено през замъглената ми от бяс кратуна профучаха милиони черни мисли, под формата на квантов поток, породен от изотопното делене на всеки отделен мозъчен атом от личния ми умствен капацитет, защото ако по някаква причина се провалим с тоя филм, то е все едно, че изобщо не сме идвали до тук. Лично за себе си аз съм събрал огромен обем с впечатления, които същевременно исках да предам и на своите близки, преразказвайки им ги в тяхната писмена форма, паралелно поднесени и във вид на документална лента. А сега, ако това нещо ме остави баш на средата, ще бъде язък за всичко. Като се разбудят от сън веднага отивам да търся моите хора, фотографите – дано пък те ми дадат някакъв акъл и да помогнат в бедствието. Във фотографския отдел на парахода работи и една българка - Галя от Варна, много засукана сладурана (ама те нашенките са си все таквиз, бре – не може човек да ги обърка с някоя друга расова разновидност). Долу в машинното отделение един от моряците в екипажа също е българин. Видяхме се и се запознах с всички – нали знаете, че аз съм много контактна личност (дето викала оная: “Курва съм била – не съм курва, ами съм контактна; уличница ще ми вика – амчи аз по покривите ли да тръгна, бе?” и т.н. и т.н., все в тоз гротесков дух)...

Брей, че аз изписах един лист с глупости, а пък още не съм почнал същински да ви разправям кое как е било. Напред ходих до каютата да взема още листи, че наистина вече да започна с изложението си (стига съм се излагал с празни и бездушни фрази). За сега оставих камерата, уж да се нивелира и да си улегне сама - обаче се опасявам, че като излезе отново отвън на влагата и пак ще й блокира механизма. Каквото е, майната й – от тук нататък нищо повече не мога да направя. Утре по някое време акостираме в столицата и главното пристанище на островната държава Вануату. Поради голямата им беднотия и безмитна търговия, там всичко е безумно евтино - мога да купя друга камера, ама нали и тя ще бъде толкова капризна, колкото тази дето вече я имам. Освен това ще изтърва кадрите от днешния остров, за където сме се запътили и който също предполага да бъде много интересен. Но хайде, да караме подред, че така като се връщам към преживяното до тук, пó няма да мисля за настоящите си проблеми. Седнал съм тук в един бар - сам съм, други няма. Тези заведения разтварят вратите си за посетители в по-късните часове на деня, а пък и на кораба всичко може и всичко е позволено - никой на никого не чупи хатъра за нищо; тук клиентът винаги е прав – особено когато си е седнал на гъза...

Значи - първата ни спирка на твърда земя, след повече от 50 часа непрекъснато плаване, беше в столицата на Нова Каледония – Нюмия (за имената вече се разбрахме – произнасяйте си ги както ви харесва, защото на мен това хич не ми пречи; но не ме съдете, защото сега с граматика няма да се занимаваме). Тази тихоокеанска държава всъщност е френска колония (а може би вече бивша – нали колонизаторите ги избиха още преди векове и тук-таме им въведоха социалистически порядки); всичко там е френско и надписано на френски език, макар че по-тъмнички от обикновеното туземци щъкат навсякъде из района. Но пък дори и те говорят френски и всички казват най-любезно: “S’il vous plaît, madame!”, “Merci beaucoup, monsieur!”, “Mais oui - avec plaisir, mademoiselle!” и т.н. (не съм вече и достатъчно сигурен как точно се пишеше всичкото това, след толкова много англоезични промивки на мозъка ми напоследък...).

Независимо, че поради насрещния вятър малко закъсняхме с навременното пристигане, на пристанището им кацнахме към 15:30 местно време и веднага слязохме от кораба. Отначало всички се олюлявахме като пияни руски матроси пред третокласен публичен дом, но бързо възстановихме нормалното си ходене. Още на кея ни посрещна една музикална банда от туземци, пеещи и свирещи техни традиционни песни. Специално този тип фолклор на мен много ми допада поради мелодичността на изпълненията и гласовите данни на музикантите - настроението ни се вдигна тутакси и с много степени.

Обстановката, на която станахме свидетели е почти каквато е в Париж, но със севлиевски мащаби и измерения (тук сравнението ми далеч не цели подценяването на севлиевци, просто ги използвам вместо метафора); абе с една дума - истинска Европа! Най-после видяхме заветното дясно автомобилно движение и волани от ляво; по улиците беше буквална концентрация на Пежо, Ситроен, Рено и други видни европейски марки на коли! Най-после пред очите ни изникнаха нормални супермаркети, в които наред със салама, хляба, сиренето и кашкавала се продава и съответното питие, което му прилича за мезе - било то вино, бира, спиртни напитки и др. В Австралия това не е така – в гастронома за храна например, освен всевъзможните видове лимонади и сокове, алкохолни напитки не се продават. Трябва да отидеш на майната си чак и специално за целта, че да си купиш нещо течно за душата болна – пазят си народа уж да не пие, но и те лочат повече от нас даже. Ние със съседа Роналд тутакси се възползвахме от европейският си цигански манталитет и си купихме по една боца някаква местна водка – да си имаме запас за всеки случай с нас на кораба, която отново старателно и конспиративно преляхме в познатият ви вече амбалаж от минералната вода. Тук из баровете на палубата, за едно 30-грамово питие ти одират кожата с $6.50, докато цялото шише от 0.700 л струваше около 15 нашенски долара в бакалницата. Е, ние си купуваме и на кораба разбира се, но пък така опиянението ни излиза доста солено. Обикновено там си поръчваме само първото пиене, колкото да ни донесат чашите – от там нататък периодично си ги доливаме под масата, вече от нашия “материал”, а не след дълго даже и пропяваме в хор; много сме забавни, отстрани погледнати...

Яденето на лодката се извършва индивидуално и на корем - по три пъти на ден и кой колкото храна може да понесе в тумбака си. А пък какви чудесни манджи дават, само ако знаете! Аз обаче най-много обичам закуските и обедите. На една от горните палуби има специализиран бюфет, където пържат бекон, яйца, правят картофени салати, майонези, имат всякакви сосове, салати, супи, боб, наденички - майчице мила, да изброявам ли още! В къщи имах наивното намерение тук да сваля някое и друго кило от заоблената си фигура, ама аз май че съм качил отгоре, вместо да върна нещо надолу. Виж, вечер в ресторанта е по-изискано - първо, второ, трето, компот, сладолед. Взискателно е и облеклото - ризи, папийонки, дълги гащи и обувки с връзки, та дори чорапи – абе, тузарска му работа; с джапанки и по потник пазвантите не пускат през вратата. Там няма лук и праз, няма люти чушки с чесън - всичко е фламбе, канапе, совиньон, медальон, суфле на баба му от гъзé и още сума тънкости на кулинарията. Обаче за мен това заведение е едно изключително неприятно място за посещение - аз повече обичам в бюфета да ходя; там барем си отяждам на всичко, което искам да си туря в чинията и най-важното – ям колкото искам! По няколко пъти се нареждам за допълнително – досущ като на пионерския лагер в Кранево...

Както и да е – простете, че се отплеснах малко встрани от темата, трябва вече да съм огладнял. Повъртяхме се няколко часа из чаршията на Нюмия (или Нюмеа…), до което време стана тъмно и пак ни прибраха на кораба. Първоначалният план беше да се размотаваме чак до 23:00, но заради вятърните течения в открито море ни натовариха обратно още в 20:00. Целта беше да се потегли по-рано, за да компенсират затормозеното придвижване на кораба поради вълнението и насрещния вятър. Естествено, за нас беше почти все едно вече – особено пък, след като и изпълнихме мисията си със съседа. На качване в парахода юнгите ни проверяваха за внасяне на забранени вещества и субстанции, но аз точно на входа най-демонстративно взех да надигам шишето и да се жабуря със съдържанието му - все едно че беше пълно с вода. Така ние безнаказано и незабелязано внесохме контрабандния материал, който обаче за голямо наше съжаление отново едвам се плакне по дъното – язък, дето не купихме по една каса, че да си имаме доволно за цялото пътешествие.

Всяка вечер в отделни зали на кораба се провеждат увеселителни програми, изнасят се музикални концерти, прожектират филми - башка казиното и другите барове, където “купонът” е в разгара си по 24 часа в денонощието. Ние също охотно посещаваме културните мероприятия, които са напълно безплатни - разни танцови забави и прочие (е, не че са съвсем безплатни, защото сме си ги платили предварително, но такава му е думата). Малко след като натовариха и последния пасажер от групата, към 21:00 окончателно отплавахме от това пристанище и се насочихме към местните островни вериги в Тихия океан. Както вече подчертах - нашата благородна мисия в тази част на света беше изпълнена успешно: подпомогнахме цъфтежа и просперитета на местния бизнес, зареждайки се с водка за следващите няколко дена...

На сутринта пристигнахме на “Боровият остров” или “Островът на боровете” – не знам как точно би се превело наименованието му “Isle of Pines”, където Isle = Island, означаващо малко островче, съставна част от група в по-мащабен архипелаг. Целият остров е покрит с борови гори – огромни високи и прави дървета, от които туземците си правят къщи, вдигат огради и въобще ги ползват за всичко. Предполагам, че в умерени и строго програмирани темпове тези горски масиви се изсичат за дървен материал, който изнасят зад граница – освен риболова и повсеместния мързел, това е и част от поминъка на местните (само на онези, чиито ръце ги сърбят за работа – другите чакат бананите сами да им цопнат в устата). По принцип въпросният остров е много слабо населен и също представлява част от френските колониални територии в района. Отделно от всичко това парче самотна суша е и много, ама наистина много красиво със своята живописна плажна ивица, в комбинация с палми и кристално чистата като сълза вода. Ние дадохме на един туземец по $10, та човечецът ни разкара с едно рейсче и навътре из острова. Там имаше някакво начално училище, православна черква и лазарет, а всичките останали постройки бяха едни схлупени и мизерни рибарски колиби. Обучението на детската паплач се извършва под егидата на разни католически мисионерски организации, които са организирани чрез ООН, ЮНЕСКО и другите подобни крадливи и безскрупулни племена. Поминъкът на хората е главно лежане под кокосовите палми и ако някой кокосов орех случайно падне, та да разбуди долу лежащия индивид, последният пък тогава се сеща, че може да иде и за риба, с което да утрепе още някой и друг час или пък по този начин да го подсети, че е станало време да се руча. Как живеят тези бедни хора, как се препитават и изхранват многолюдната си челяд, от къде им идва бензина и нафтата за тези коли и рейсове, които непрестанно циркулират из острова и разкарват туристите? – за мен това все още остава една голяма загадка. Но пък в този ред на мисли и най-обективно погледнато, от своя страна напълно осъзнато смятам, че аз също бих могъл чудесно да се впиша в тая райска обстановка на островчето, в надпреварата ми с туземците за правене на нищо...

Лагуната, където изкарахме няколко паметни часа е точно като онези, които с дълбока завист сме гледали по западните филми и из рекламните брошури, примамващи посетители към по-екзотичните дестинации на света - няма търговска лъжа, няма зрителна измама, а в действителност беше и още по-красиво даже. Водата там е бистра и кристално чиста – само рибките се въртяха покрай нас, докато ние се плацикахме из барата; повърхността й не се поклаща – гладка и равна като шкембе чорба в дълбока чиния. Пясъкът по плажа беше бял и ситен като кварц – сякаш ходиш по пудра захар или си риеш краката в купчина талк против подсичане на малки и розови бебешки дупенца. Прекарахме почти целия ден на острова – основно в разходки покрай плажната ивица, къпане и лежане като тюлени на горещия пясък. Особено малката Ванеса беше много доволна, че там можеше да се къпе на воля, без да се страхува от грохота на вълните, с каквито е наситено нашенското крайбрежие по Gold Coast. Тя всеки ден ходи на корабната забавачница - прибираме я чак вечер за храната. Там учат песни, играят, занимават ги с нещо и децата са много щастливи - а още повече родителите им пък, които най-после намират спокойствието си без никакви викове и крясъци подир своите отрочета и наследници.

По някое време късно следобеда ни прибраха с лодките обратно на кораба. Понеже в района дъното е много плитко, корабът хвърли котвите си доста далече от брега, а от там вече с четири катера и на големи групи ни извозиха до малкия мостик (кей) на самия остров. Подобна беше програмата ни и вчера, когато пристигнахме на “Мистериозният остров” (Mistery Island). Той вече спада към групата на най-големия измежду тях - Вануату. Туземците му са още по-черни, но също толкова “певчески” настроени, както по принцип всички островитяни. И там два оркестъра ни посрещнаха на сушата, а на мегдана имаше организирано нещо като бит пазар. Огромното шарено човешко множество беше застанало зад собствените си сергии, които бяха заредени с украшения, накити, миди, корали и всякакви други сувенири – плод на изключителната майсторска ръчна изработка и местно производство на туземното население.

Този остров вече е много малък и необитаем. Местните хорица живеят отсреща на по-големият от островната група и пътуват до там с лодки – само в случите, когато има такива посещения на организирани туристи като нас (а пък и за да ни видят – за тях, все пак ние си оставаме маймуни, нищо че бели, а не обратното, както си мисли нашата раса, бледоликата). Хората носят стоките си в торби - всичко това е плетено и правено на ръка, от листа, тръстика, лиани, корени и др. Уникална работа - и през ума ми не беше минавало, че и аз някога ще мога да видя всичко това със собствените си зъркели. Телевизионните предавания от поредицата на рубрика “Атлас” за нас бяха само една детска мечта, химера по-скоро, въпреки че това което сме гледали по телевизията, напълно се покрива с действителността – включително и ходенето без гащи и сутиени (което лично на мен най-добре ми допадна от техния бит и социална култура; ама като натъркаляли каките едни черни любеници - като кокосови орехи, ама от най-големите; бре, ‘убавиня ви кажувам - истинска стока, а не фалшив силикон като на някоя залязваща пайнерска чалгаджийка).

И на въпросният остров падна голямо къпане, събиране на раковини, миди, корали и т.н. По едно време се пришихме към някаква група, водена от туземци. Минахме през една гора и по пътеката стигнахме до селището, за да видим в каква елементарна среда, граничеща с мизерията и съвсем близо до естествените природни условия, могат да съществуват и оцеляват човеци, да се раждат и отглеждат деца – далеч от шумотевицата на останалия свят, на чист въздух и спокойствие. Таман заравнихме покрай една полянка и изневиделица от храстите наизскочиха една банда канибали – дрънкат копия, мандахерцат лъкове и стрели, вият нещо неистово и незнайно на какъв език, но по жестовете им познахме, че ще ни ядат. Ебах му, рекох си аз, мамата! – до тук я докарахме доволно добре, ама да стана закуска на някой човекоядец – туй пък вече хептен не го бях предвидил в програмата си. Хвърлих камерата и вече ще хуквам да бягам, че да спася барем кожата, когато се разбра, че това било само сценка и част от спектакъла, който туземците изнасят на всяка екскурзиантска групичка. Брей, как ме изплашиха тез тъмновати и пернати вагабонти – без душа останах и без дъх; цял се разтреперах. После стана голям майтап, ама от такива кудоши и майтапи аз зацапвам свещите – току да напълня гащите. Иначе почти на всяко кьоше имаше едни огромни делви, в които са варили бедните бледолики, преди да ги излапат – дивашка му работа, не случайно навремето нашите са ги изтребили до крак, та сега е малко по-спокойно по островите. Следобеда, по познатия начин – нахвърляха ни като сардели в лодките и хайде – качихме се пак на кораба. С огромно задоволство подчертавам, че с нашите добри съседи си изкарваме чудно - весело и приятно е времето за всички нас от групата. Паралелно с наблюденията правим и много снимки, а пък аз от своя страна снимам и филм – с него вече ще взема барем един “Оскар”...

Скоро ще приключвам с описанието си, защото стрелките на часовника вече взеха да клонят към 08:30. Съгласно корабния дневник около 10:00 ще стигнем в близост до следващия остров. За него пък ще ви разказвам по-нататък. Сега трябва да се концентрирам върху видеокамерата – дано да се е оправила от само себе си в каютата. Там е винаги хладно, ама навън е адска жега, та не знам още как ще се почувства от тази температурна разлика. Жегата всъщност не я мори чак толкова много, но виж - влагата направо я съсипва. Има из вътре разни сензори, които при увеличение на влажността в околната среда, предотвратяват евентуални по-нататъшни повреди и така камерата спира да извършва нормалните си функции - до повторно нормализиране на температурата и времето въобще...

… Отново, милички на мама не знам коя е точно датата на деня, но пък ми е достатъчно да знам, че днес е неделя и че утре за всеобща наша жалост се прибираме към къщи. А това е всичко, което е нужно, за да ми се помрачи прекрасното до този момент настроение. Отново започват проблемите по работа, ежедневие, свирене, строителство и сортиране на богатия снимков и филмов материал, който пътува заедно с нас. Освен всичко, което така или иначе не помня, сега не си спомням и къде завърших описанието от предишното ми комюнике. Мисля, че бяхме стигнали само до Нова Каледония все още. Вечерта след обилната храна в ресторанта, седнах да опиша този епизод. А ето какво стана от следващата сутрин насетне.

След като пак пътувахме и се клатихме през цялата нощ, на сутринта акостирахме в лагуната на един чудат остров – “Островът на боровите гори”. Сега обаче, в момента в който му написах името, нещо почна да ми говори, че аз това название вече съм го споменавал в коментарите си. Ама дали това е било в писмото, което пиша в момента, дали пък не е било в някоя от филмовите ми реплики “на живо” - част от видеоматериала? Признавам си, нищо не помня, а и впечатленията ми са толкова много, богати, пъстри и наситени, че всичките се намират в един доста разбъркан и хаотичен вид. Както вече на няколко пъти споменавам - чувството е, че сънувам и се движим като сомнамбули; още миг и ще се събудим от съня, а с това вече всичко ще е свършило...

Сега съм седнал ей тук, сам в един полупразен, полумрачен бар и се опитвам да си подредя мислите, така че всичко написано да добие и някакъв смисъл – е, трудно ми е... Ще се наложи обаче да прескоча до каютата, за да видя от другите листи на писмото до къде точно съм стигнал в преразказа си. В момента се намирам на 8-ма палуба, а ние живеем на 5-та. Спомням си даже, че нещо камерата беше “глътнала вода”, когато писах за последно, та ви се оплаквах от нея. Не, не става – сега отивам да видя, че тогава пак ще продължавам...

Ами да - казах ви аз, че имам известно объркване в сюжета на сценария си. До тук съм описал нашето посещение в столицата на Нова Каледония, Нумеа; после имам някои бегли и загадъчни бележки от “Боровият остров” и “Островът на мистерията”. Следва другото, най-вълнуващото, екзотично и най-красиво приключение. Пътуваме още една нощ, значи - сутринта ставам, камерата се запотява и спира да работи; аз описвам всичко станало до тогава и се прибирам обратно в каютата за подготовка. Докато обаче писах писмото си нея сутрин, камерата изглежда, че поизсъхна малко и веднага щом я прибрах на хлад в каютата, малко след това й се възвърнаха функциите. Ама баят ме уплаши, пущината в началото, защото това, което успях да вкарам в нея като филм, беше едно неописуемо, нечувано, невиждано и немечтано дори изживяване.

Корабът отново хвърли котви в дълбоката вода пред един остров и с моторните лодки, за които вече споменах пак ни извозиха до сушата на порции от по 70-80 души. Посрещна ни лазурно море, кристално чист плаж, вода, корали, миди, раковини, рапани и всякакви красоти от морското дъно - просто си се въргалят по девствения пясък, както у нас вървим по черупките от миди или стъпваме връз капачките от бира. Ние тайничко дори си събрахме малко местни “уникати” от плажа, за да украсим в къщи двора с някой и друг екзотичен експонат. И този път местното туземно население ни посрещна като “бели хора” – музики, китари, песни, дрънкулки, тръстикови украшения и какво ли още не. Островът се казва “Wala” и е част от същата островна група на основната държава Вануату. Последният се населява от около 300 човека - навремето кръвожадни човекоядци, а сега мирни и тихи островитяни; повечето дори християни. Поминъкът им е главно лежане на сянка под кокосовите палми и ако случайно някой кокосов орех падне на нечия чутура, приносителят на потърпевшата просто се премества под друга сянка, по-дебела... Е, хората се препитават с риболов и дребно занаятчийство, но там основно жените им работят (колко хуманно, само! – жалко, че при нас, уж по-нормалните не е съвсем така). Мъжете от своя страна обсъждат под коя сянка е по-добре да се подредят, докато чакат да им поднесат софрата. От време на време карат дечурлигата на училище до един съседен остров, където има френско мисионерско училище. После пък ги прибират. Тук под “каране” нека да не се разбира коли, автобуси или велосипеди: транспортът им е изцяло воден, базиран на лодки (кану), като всеки член на семейството си има свое “превозно средство” - признак за висок жизнен стандарт. С нас бяхме взели разни сандвичи и плодове от кораба - уж за наша лична употреба, за да има какво да ядем през деня, но раздадохме всичко до троха на децата от селището. Да знаете само как им засияха личицата, когато видяха шунките и саламите, белия хляб и другите лакомства – бисквити, бонбони, курабета и подобни; нямаше по-голямо удовлетворение, специално от този момент. Даниела им раздаде своите дъвки и всичките бонбони, които носеше из дисагите си.

За нас беше организирано друго представление от туземното население, с постановка относно какъв е бил живота на местните по тези откъснати от цивилизацията части на света (че на доста места и до най-нови дни...). Всичко беше автентично, без декори и маски, а самите артисти бяха облечени в техните “естествени” по рождение костюми и одежди (демек, полуголи). Прекосихме напряко през целия остров, видяхме колибите, поминъка и въобще начина на живот на диваците (нека Бог ми прости за това мое определение, но пък си е баш точно...). Когато слязохме от хълмовете, където беше представлението на открито, минахме и покрай самото селище. Е, там вече жилищата им не бяха съвсем “колиби” по истинския смисъл на думата, но дори подобните на временни постройки като в цигански катун имаха най-примитивен вид –пригодени единствено за първобитен начин на живот. Тръстикови покриви, паянтови стени - къщурките малки, схлупени, тъмни – прозорците им бяха изрязани дупки в камъшита; джам няма. Кокошки и прасета се въргалят навсякъде ведно с дечурлигата, а за някаква хигиена или пък санитарна култура изобщо не можеше и да се говори. Обаче хората си живеят добре и така – засмени, весели, щастливи и най-вече свободни... На острова няма магазини, пътища не съществуват, а превозни средства и разните други изгъзици на съвременната цивилизация липсват тотално. Хората ходят само пеша, придвижват се по тесни горски пътеки и се къпят най-редовно в общата баня (за морето иде реч - дори по-често и от нас, бих казал...). Ние изкарахме поредния си екскурзионен ден много добре на този иначе приказен остров - къпахме се, плувахме; водата беше топла, въпреки че беше “зима” по смисъла на годишните времена. Но пък лятото, предполагам, че там ще е направо умирачка. Колкото и да е топло, до водата все полъхва някакъв слаб ветрец, а в гората е хладно от огромните палми и дървета с листа като чадъри.

За този остров и въобще за всичко преживяно може да се говори и пише с часове и дни дори. За нас, уж по-цивилизованите това е една уникална среща с първобитното, което наред с изумлението, силния интерес и всички онези положителни чувства, навява и мъничко тъга, умиление и съжаление към тези хора и дечица, които с нищо не са виновни, че са имали неблагополучието да се родят в тези географски ширини. Като гледам само какво чудовищно количество от храна ние, “богоизбраните” поглъщаме всяка сутрин, обед и вечер, като виждам какви купчини и планини от хранителни остатъци и отпадъци се изхвърлят и унищожават, вместо да се раздават на по-бедни и онеправдани себеподобни – па си казвам: напълно прав е Господ да ни наказва за всички наши грехове, които съзнателно или несъзнателно извършваме над самите себе си като човешки род и вид...

С Даниела единодушно (като нивга) определихме този ден на остров “Wala” за най-добрия, най-прекрасния и най-щастливият ден от цялата ни корабна екскурзия. Всичко беше просто идеално като видяно, чуто и преживяно. Него ден ни прибраха обратно на кораба чак към 17:30. Нямаше много път до следващата спирка, та за това имахме малко повечко време за заиграване и свободни занимания по девствените плажове на острова. Разбира се, на борда ни очакваха традиционните следобедни аперитиви, обилните вечери и т.н. Вероятно това цялостно мероприятие ще бъде предмет на някой друг мой монолог. Не е изключено като се завърнем и стъпим на твърдата земя, аз да се повърна малко в най-пресните си спомени и обобщавайки облика на това преживяване, да прибавям известни любопитни факти от живота на кораба или забравени моменти. Сега обаче ще се спра предимно на географските разновидности, с които се запознахме на това пътуване, отколкото да акцентирам на висшето кулинарно майсторство на корабните готвачи, за което също има какво да се каже и много дълго да се разказва...

Така - продължаваме нататък по маршрута. След серия от масивни и обилни преяждания (без препивания, защото напитките се плащат от джоб, отделно от хранителния куверт, който влиза в цената на билета за цялостното ни пътуване), най-после пристигнахме в крайната цел на екскурзията - Порт Вила (Port Vila), столицата на Вануату. И тук за кой ли пореден път ни посрещна обичайната за тропиците жега, мръсотия, мизерия и шарения. Градът има малко къщи и постройки около пристанището, където и в които живеят по-заможните или тези, които не ги мързи да работят чак толкова много. Нашите основни цели специално за този град бяха две - главната беше свързана с търговската надпревара по безмитните магазини (корекоми), а второстепенната се състоеше в посещението на един чуден водопад-каскада, не много далеч от града. Покупките ги извършихме много акуратно и съвсем на бърза ръка, които се заключаваха в две литрови бутилки водка и едно с подобна вместимост мастика, закупени на смешно ниски цени. Например за едно шише гръцка мастика “Узо” с обем 1,150 л там платих някакви си $10, докато у нас същият продукт се харчи за над $35 и то в малолитражен амбалаж от 0.700 л. А пък водката беше дори още по-евтина - $9 за същото количество; виж, уискито им обаче беше скъпо - цели $12 (срещу $45-$50 в нашата многонационална държава...). За зла врага обаче нашите митнически власти са поставили много стриктни ограничения в количеството алкохол, което може да се внесе обратно в Австралия – полагат се едва 2,250 л за всеки възрастен човек, навършил 18 години (в противен случай, аз щях да вкарам една цистерна или цял контейнер, пълен с мастика). Независимо от всичко, ние вече си бяхме купили и от корабния дюкян на Duty Free малко питейни провизии, та в момента пак сме малко над лимита и попадаме извън закона - да видим какви циркове има да стават на връщане по митницата. Иначе гледахме по рафтовете наличната им техника, парфюми и други артикули на западащата западна индустрия, но пък нищо не беше така драстично по-евтино, както напитките. Добре де, ама да можеш да натовариш няколко шлепа с тях, че да си разбереш файдата от келепира. А така само с 2-3 шишета в торбите, те ще се явят единствено като топъл лъч на мимолетен и трогателен спомен от пътуването ни, след което ще бъдат забравени завинаги (алкохолното им съдържание имам предвид – не спомените)...

Както и да е - “шопингът” ни приключи доста бързо; даже учудващо експедитивно, бих добавил с известна доза задоволство. От центъра на града взехме едно такси, което пък вече ни закара до подножието на водопадите. Голям пазарлък падна с шофьора, дорде оня не кандиса на нещо от порядъка на $20-$25. А отначало взе за $50 да се зевзечи, само че разбра, че ако не се съгласи на моята тарифа, няма да вземе и малкото, което му предложихме. Аз великодушно се разплатих с човека и за обратния му курс. Казах му, че ще се забавим около два часа – вместо да ни чака долу, да отиде до града и да си направи още някоя и друга кирия, та да не му е празно времето. И действително, това което най-много ме учуди и приятно изненада – малко след уреченото време човекът дойде да ни вземе и ни върна обратно на пристанището. Анализът ми тук е много прост – колкото един човек е по-беден и нещастен, толкова по-честен и открит е той в отношенията си с другите му събратя по съдба. Ако беше някой хайдук, спокойно можеше да ни зареже, па ние да се чудим после как да пълзим до кораба в жегата. Един пример просто дадох за човешки и духовни ценности, независимо от беднотията и мизерията, при която са принудени да оцеляват тези нещастни хорица.

След като се разделихме с местния “бакшиш”, ние се отправихме по пътеката нагоре. Повървяхме малко из влажната гора и в един миг се озовахме в полите на една наистина приказна гледка – пак много вода, много чудо, само че този път сладка, а не солена като морската. Нали ние идваме от сушата, та всяка капка ни се струва като цял вир. А пък вирове да искаш там - като издялани вани в скалите; и големи, и малки - с “душове” или без. Абе, приказка - с една дума. Понеже самият водопад се изливаше от малко по-нагоре в скалите и трябваше да се мине през самата вода, та само аз се качих до там. Дърпах се за едно въже да си помагам, че водата щеше да ми отнесе единствените бели гащи, в какъвто екип предприех експедицията си. Обяснимо е, че не можах да повлека и фотографските инструменти подире си поради преминаването през множество водни препятствия, обилно наситени с влага – сякаш плувах в облак ситен дъжд от пръскащите се водоскоци. Даниела ми е заснела подвига отдолу – все още не знам какво точно е успяла да запечата на филмовата лента; ще видя едва след като започна монтажа на документалната продукция. Иначе водата беше много приятна - аз първо се изпиках баш под водопада, за да не мъкна излишен товар със себе си, а пък и до това време бях взел да набирам излишни течности с тези непрекъснати бири, с които се наливаме. После влязох в една бара да си заплакна телесните отверстия най-акуратно и възпитано, като наред с този хигиенизиращ процес си изпрах и кюлотите – обух ги веднага обратно и малко мокри на гъза си, но пък иначе бяха кристално чисти; сякаш ги бях издръстил в белина. На края се топнах последователно в няколко от “ваните” и с това тази водна атракция приключи. Не пропуснах да се провикна на няколко пъти: “Болгар! Болга-а-ар!”, но като че ли никой не ме чу или пък туземците не ме разбраха. Стори ми се даже, че ехото на свой ред кънтеше нещо като: “Свинар! Шопа-а-а-р!”, но изглежда беше нещо на местен диалект, щото пък аз не го разбрах от своя страна. После, след разбира се многобройни снимки и допълнителни филмови кадри, слязохме по същата пътека надолу. Таксито вече най-чинно ни чакаше в подножието на хълма – след около половин час се върнахме в града, метнахме обратно на кораба и така денят ни приключи по възможно най-приятния и емоционален начин.

На самото пристанище имаше един огромен пазар (и там нещо като битак) на местни произведения, сувенири, миди, герданчета и други дрънкулки (както е междувпрочем навсякъде по света, та дори и на Созополската морска гара). Ние охотливо кръстосахме и това пъстроцветно тържище, след което най-накрая се качихме на кораба. Последваха нови приливни вълни от безконечни аперитиви, разлати вечери, обменяне на впечатления от видяното със съседите, посещение на концерти и други свободни занимания за утрепване на времето. Докато ние се борихме с водопадите и буйните планински потоци, нашите спътници пък предприеха малко по-различна локална екскурзия, с отделен автобус, който ги е откарал по други забележителности на града и места от общ интерес. Със споделянето на взаимните ни преживявания, разбрахме много повече за тази тъй откъсната от свят и цивилизация географска точка на Планетата...

Докато пътувахме се намерихме с още нашенци - част от редовния корабен екипаж. Едно девойче от Варна е фотографка, друг пък юнак е моряк под прякото управление на корабния капитан. За двете момчета крупиета в казиното вече споменах. Виждахме се поотделно с тях от време на време, но всички те бяха много заети със служебните си ангажименти и нямаха определена почивка за продължителността на контракта им. Докато ние бяхме в перманентна почиваща смяна - свободни айляци, безцелно убиващи часовете на престоя си. Времето ни за отдих беше доста по-различно от тяхното и за това не можахме да се сработим с тези хора – многобройните им дежурства и вахти не ни позволяваха по-чести срещи...

От снощи вече втори ден се клатушкаме из морето по обратния път към Австралия. По време на плаването корабът ни премина над много големи океански дълбочини – бездни, чието дъно беше на повече от 3000 м под повърхността на водата. За момента все още пътуваме – бордовият часовник уж показва някакъв неопределен час от 15:45 съгласно местното време, но пък нямам никаква представа къде точно се намираме по отношение на сушата, след като сме в пълен плен на безбрежната водна пустош. По план в Бризбън трябва да пристигнем чак утре сутринта в 07:00. От там целокупно се натоварваме на едно такси и директно се прибираме в къщи. А после? – не знам, ще видим. Имам още хиляди впечатления и пресни спомени разпилени из главата ми, за които да разказвам и описвам с часове, но то ще е като се видим някой ден. Когато отново нормализираме рутинния си начин на живо, аз със сигурност ще се присещам за отделни случки и епизоди, които ще описвам по памет “в движение”. Сега обаче ще се кача на най-горната палуба, за да проверя дали няма да има някаква случайна приемственост на мобилен телефонен сигнал, че да ви пратя един SMS и от това географско разположение. Съмнявам се обаче в осъществяването на тези мои благородни пориви и намерения, защото все още се намираме доста далече от всякакъв вид земя (без тук да включвам разбира се, дъното на океана)...

22.05.2007 - А ето как, милички на мама, съвсем неусетно (и, подчертавам: без особено желание...), всички ние отново се озовахме стъпили здраво връз майката Земя, затиснати от съвсем същите грижи, тревоги и задължения - с единствените си пресни спомени от наскоро преживяното.

Вчера сутринта акостирахме благополучно в речното пристанище на Бризбън – т.нар. Port Brisbane, както му викат вече напоследък. Последваха умопомрачителни и дълбоко унизителни гранични контроли, всякакви митнически проверки и писане на безконечни декларации за внесена в държавата стока - през какво ли още не минахме, включително през ровене на багажа и по-специално из торбите с мръсното ни бельо (независимо, че аз онез посрани гащи си ги бях вече изпрал под буйните струи на водопада). Бяхме купили две огърлици (герданчета) от миди, перли и разни други раковини за подаръци на Лиса и за една колежка на Дани. Добре ама те пък да се окажат с някакви недопустими за Австралия съставки, че ни ги конфискуваха, моля ви се. Аз на Лин също бях купил едно такова герданче - то обаче мина на по-щателната проверка; явно моделът му е бил не знам си какъв по-инакъв, но за нейно щастие прескочи трапа. Докато у другите, като ги пуснаха на рентгена установиха наличност на някакви микроскопични песъчинки, които носели зараза и опасност за местната флора и фауна. Поради тези толкова обективни причини на граничната контрола ни ги прибраха, хаирсъзите (сигурно ще отидат на нечие друго вратленце; ще има да се фръцка някое митничарско протеже - а пък може и да ги унищожат, нали знам колко им е акълът...). Добре все пак, че онези копои не ми набараха мидите, коралите и рапаните, които бяхме събрали по плажовете на дивите острови - тогаз вече щяха да се пишат малко по-разширени “показания”...

След като най-после преминахме и през тази идиотска щуротия по митницата и разправиите ни със служебните лица отшумяха, попържайки техните роднини и сродници до деветото им коляно, в 09:30 взехме таксито за обратната отсечка и точно след още час време се намерихме в реалността и пред разровения до степен на лунен пейзаж преден двор на къщата. Беше вече станало съвсем ясно, че от там насетне на работа не ще им ходя, та се обадих по телефона, че корабът ни е потънал насред морето; изобщо да не ме чакат и да ми се надяват излишно...

С влизането у дома започнахме да подреждаме багажите - Даниела прекара всичко де що имахме по гърбовете си през пералнята, докато малкото се тръшна на леглото и тутакси заспа, защото не беше в много престижна здравословна форма, завалийчето. Играха си с едно дете на кораба и хвана някаква настинка от него – сега въргаля из носа си традиционните за случая сополи, ръси по пода и из въздуха бацили под формата на слаба кашлица и т.н. Веднага й дадохме да смуче едни бонбони за гърло и да яде мед с лимони – от това постепенно й минава. Аз се залових с разпределяне и подреждане на снимките от пътуването – като количество общо 600 на брой, които ще запиша на два диска и ще ви изпратим в най-скоро време, вероятно още с това писмо. Имам заснет и 3 ½ часа филмов материал, който обаче ще се забави малко поради липса на програма, с която да го обработя, озвуча, съединя и т.н. Паралелно с всичко останало с Рон работим и по този въпрос. Той, за разлика от нас има много бърза Интернетна връзка в къщи, та в момента сваляме програмата от там. Само че последната е доста голяма, за това ще отнеме повечко време, докато я запишем.

Така аз почти през целия следобед се занимавах със снимките. Ходих и до съседите да им дам нашите, от нашите фотоапарати. Те пък ми дадоха техните и така комбинирахме и окомплектовахме цялото ни пътешествие. От кораба с орташки средства купихме един видео диск с професионално заснет филм за нашата екскурзия. Момиче с нарочна видеокамера (и част от фотографския екип на екипажа), постоянно се движеше измежду почиващите и отдъхващи си от тежък труд народни маси, заснемайки по-интересните и вълнуващи моменти от живота на кораба. Самият филм е с музикален фон, така че няма да има нужда от специален превод. Ще ви изпратя и копие от него, докато дойде същинския филм, който вече ще е сниман от мен. Малката Ванеса я има на няколко места из кадрите, докато се размотаваше с останалите дечурлига на другите пътници, а нашата основна групичка се появява в пълното си пиянско амплоа току към края на продукцията – сценичната ни проява преминава за много кратко, така че бъдете нащрек.

И докато се обърнем по веднъж-дваж, ето я че и вечерта дойде. Даниела готви боб с пушени кокали, защото на кораба малко се разлигавихме с по-екзотичните им и купешки храни, та вече изпитвахме остра нужда да се принизим към по-обикновения и семпъл начин на живот. Възстановихме и вечерното ни свирене с Ванеса, свързано с всичките му там пазарлъци, уговорки и кандърми. На края, след като принцесата най-после си легна официално, седнахме и ние с майка й на кратък разбор с екскурзионна тематика, а след няколко питиета Даниелчето вече запланува и следващата... Точно през това време ви се обадихме по телефона, само че докато приказвахме, батерията му свърши и разговорът ни прекъсна по ничия вина. Аз от своя страна щях да се обаждам по-късно вечерта, но се увлякохме на масата и стана хептен късно, та си легнахме направо. Довечера ще пробвам пак.

Иначе днес на работа шефовете ме посрещнаха с обичайните си задачи – къде спешни, повече спешни и коя от кои най-много спешни. Сега ожидам да стане 17:00, че да си поемам към дома. Аз също си дойдох с някаква непозната хрема от екскурзията. Ами то беше едно постоянно движение навън-навътре; ту мокри, ту сухи, изложени на слънце, вятър и море, а пък нали е уж и зима по тези географски ширини. Та ми тече сега цивката и на мен, но за щастие нямам други усложнения; две джезвета с греяна ракия биха ме върнали към нормалното ми състояние, но от къде да взема такъв медицински продукт в тая суша? – скъпа я харчат, пущината, а пък моята ми свиди да я хабя за животоспасяващи процедури и медикаменти…

23.05.2007 – Ба мааму! - не съм имал почивка днес за обяд. Ядох в движение един домашно приготвен сандвич, пих някакъв шибан и служебен английски чай да мога по-рахат да преглъщам сухите си залъци и работих за благото на капитализма баш до ей сега (а съгласно уреда за отмерване на времето, вече прехвърля 16:20). Напред се разбра, че за два дни ще ме местят в Бризбънския офис, където ще бъда в помощ на едни други колеги и контрактори като моя милост, също работещи по нашия проект. Добре че Даниела ще ходи на някакъв семинар тези два дни, та ще води Ванеса на училище. Аз в такъв случай, ще мога да тръгвам по-рано, за да избегна сутрешното задръстване по пътищата. Ще ми остане само вечерното по обратния маршрут към дома, от което обаче отърване няма. Вземам и писмото с мен - уж да пиша и там, но не знам какви ще са условията и дали ще имам време и възможност за това.

Снощи пак се чухме с вас и си обменихме пресни мисли по разнообразни въпроси. Тези дни ще сме на голям зор - това наше парти в събота, на което искаме да занесем една тава кюфтета, ще отнеме много време, средства и енергия. Напред говорих с Желязко и той много се зарадва на идеята ми, докато приходите от продажбата на кюфтетата (по $2 парчето), ще отидат за фонда на Българския клуб. Таман и Задушница се пада тогава - ще поменем с добро починалите наши близки и сродници. Довечера пак ще се занимавам със снимки и дискове. До магазина трябва да прескоча, че да поръчам каймата - няма да имам време за купуване на месо, че да го чистя от кокалите, да го режа, меля и т.н. Утре вечер пък сме у Еми и Роберт на гости – въобще, голяма динамика е около нас, но пък така не усещаме кога одъртяваме. След прекъсване от 9 дни Ванеса беше позабравила свиренето, но сега възстановяваме песните полека-лека. И с нея трябва да се занимавам – абе то си’йбало мамата, ама нейсе; ще викаме “УРА”, че иначе - курá!...

25.05.2007 - Ето какво става по-нататък в развръзката на положението. Вчера и днес работя в Бризбън: град голям, град столичен, богат и престижен; нещо като Каспичан или Златна Панега, обаче много лошо се пътува насам. Сутрешните задръствания са направо пословични, но вечерните също не им отстъпват по степен на отвратителност. Както и да е - важното е, че тук ще бъда само за няколко дни; после пак се връщам в моята бърлога на обекта. В този офис правя едни обемни модели на изделия, които трябват за проекта. След като размерите им се уточнят окончателно, ще ги взема при мен, където вече трябва да им изготвя чертежи, че по тази документация някой да ги и изработи. Това последното мога и сам да го правя, докато тук с въпросния дизайн се занимават други хора – моята роля се свежда само до пускане на чертежите.

Иначе всичко останало си е както обикновено. Снощи ходихме на гости у Еми и Роберт. С тях гледахме филма от кораба, който ви изпращам с настоящата си пратка. Моят филм ще се забави, докато възстановя програмата, с която трябва да го събирам за монтаж, озвучаване и т.н. Утре ще ходим в Бризбън на тържество с тамошните българи по случай 24 Май. После сигурно ще се завлечем у някого, че да си продължим започнатото още на поляната – работата ми по двора отиде, че се не видé. А трябва да правя кофраж и да изливам бетон - кога ще е, акъла ми не стига. Неничко също ще дойде с нас на това тържество в парка. Довечера пак ще се занимавам със снимките от екскурзията. Много работа ме налегна напоследък – и финансите трябва да оправям, че отново дойде време за данъци (в Австралия ги плащаме по четири пъти годишно - на всеки три месеца, за да не ни се увижда на един път).

Говорихме с Крум онази вечер. Сестра му ще идва при тях през Юли - на път за Корея, където пък работел мъжът й. Тогава ще отидем и ние - хем да се видим, хем да натъпчем и малко наденици. Този път ще коригирам рецептата - ще има няколко разновидности с вкус от различните краища на България. Няма да им слагам обаче телешко - много ги стричави миналия път, защото по принцип то е сухо месо (да му слушам на Крумчо акъла…). Ръгай повечко свинско и главно сланина – не може да стане грешка при такава тлъста заготовка. Взехме каймата за утрешните кюфтета - Даниела ще прави и салата от боб, за да е по-пълна българската картина на пейзажа (само дето лютеница с лук ще липсва).

Не знам още къде ще бъда в понеделник - най-вероятно пак тук в Бризбън, защото имаме доста работа. Тогава ще продължа със започната си мисъл от днес, защото Даниела едва ли ще успее да изпрати писмото утре – ще има много суматоха около нас през тези дни и разходките до пощата ще са на последно място в листа ни със задачи. Така или иначе аз ще пиша до последния възможен момент, след което пращаме всичко. Дано до тогава да имам резултати и от тази програма, която търся от толкова време насам – абе то я има, ама струва много пари да я купя, та гледам за нещо пиратско (да ме прощава Бил Гейтс, ама аз не мога да се сравнявам с неговите възможности)...

28.05.2007 - Ето ме най-после обратно на Gold Coast - на моето си бюро, в моя си офис, сред моите си дружки и побратими. След като изкарах цели два дни в Бризбън, успях да събера достатъчно материал, за да мога да се завърна тук и да продължа работата си сам. А пък ето и какво стана през почивните дни.

В петък вечерта си дойдох от работа и веднага започна трескавата подготовка на българското тържество, обявено за събота. Даниела меси каймища, вари бобове и се занимава с още хиляди чудесии из кухнята. Аз първо трябваше да репетирам с Ванеса и едва когато тя си легна, от там насетне пък започнаха моите занимания. Инсталирах миялната машина. Не помня дали някъде не споменах, но Даниелчето докара още един паметник в скромния ни дом: миялна машина за чинии, тенджери, тигани и сахани. Само това си нямахме - сега и то дойде, за капак на всичкото отгоре. Добре че още като купихме къщата, там поначало имаше такава машина. Само че ние тогава ентусиазирано я изхвърлихме и на нейно място организирахме шкафа на кофата за боклук. Сега обаче всичко туй се разтури и в нишата влезе поредната кухненска изгъзиционна измислица на съвремието. Вечерта успях само да нивелирам, да разкача врати, дъсчици и др. от шкафа, да свържа тока и водата. Под мивката си има нарочен кран, както и контакт - точно за случая. А отдолу сифонът на мивката има един отвод (разклонение), в което се пъха маркуча за мръсната вода от машината.

След приготовленията на храни, кюфтета, салати, лукове, магданози, мелене на пипери, кимиони и пр., и след дейността ми по инсталиране на шибаната машина, часовникът отмери 23:00, когато ядохме почти в движение и легнахме като пребити. А - сетих се и още нещо маловажно. Наред с всичко останало, в петък вечерта правих и дискове с музика и снимки, които чакат вече удобен момент, за да полетят към вас.

Така вече идва и съботната утрин – аз специално ставам много рано и почвам да се занимавам с финансите на компютъра. Междувременно и чемера се надига от сън и тутакси го турям прикован към клавишите, за да посвири малко преди урока си в 09:30. Докато работя на компютъра слушам, контролирам и си дера гърлото от най-далечната стая (където спяхте вие): “Там върни!”, “Тук повтори!”, “Свири бавно - такт по такт, нота по нота!”, ведно с други отчаяни вопли на Макаренковската ми висша педагогична школа и личен родителски подход към подрастващите...

До това време става 09:30 - идва другарката по музика и всички дружно свирим. Урокът свършва в 10:30, а ние обедняваме с още $50 за провеждането му. В този промеждутък Даниела започва да прави баница, а аз излизам да оползотворя един ваучер, срокът на който изтича днес. Това бяха някакви $125 – сумата, за която купих първия фотоапарат на татко. Добре ама като го занесох у дома, нещо не ми хареса, че го върнах в магазина. Вероятно още помните одисеята ми и около тази моя несполучлива покупка. Както и да е - тогава не ми върнаха парите, но пък ми дадоха чек (ваучер) на същата стойност, валиден само за този магазин. Трябваше някак си да го похарчим, защото важи за 6 месеца, а последните изтичат днес. В неделя магазинът не работи, а през днешния ден нямаше кой да се разправя и с това. Така остана единствената възможност – чекът да се употреби в последния миг; а това беше в събота преди тръгването ни. Даниела вече беше излизала сутринта, ходила до там и си харесала една ютия: да тичам да я купувам, да не би да я вземе някой друг будала, ама по-голям от мен. Отидох аз в дюкяна, но вместо ютията на Шори, купих екран за компютъра на Ванеса - нали й сглобявам един с подръчни материали и средства. Хайде, пак всички остават много доволни - най-много самата Ванеса, а Даниелчето ще продължи да се измъчва със старата си ютия (на която всъщност нищо й няма – новата, която тя искаше толкова много, също не ще да глади сама)...

След тези домашни циркове и церемонии, товарим багажа в колата и тръгваме за Бризбън, където в един парк беше организирано тържеството на българската земляческа група. Но за това ще стане дума чак утре, надявам се по същото време, защото часовникът пак напредна, а освен с писма аз трябва да се занимавам и със служебните си ангажименти – което пък всъщност се явява най-тъжната част в настоящият писмен материал...

29.05.2007 - Продължавам нататък. Значи, вече сме в парка - на поляната, заемаме позиции пред скарата и почваме масово печиво: кюфтета + кебапчета. Салати бяха направили и други хора от групата, та заедно с всички успяхме да се преборим с цялото количество храна. Там изкарахме почти до мръкнало. Видяхме се с Ива и майка й Цонелия, както и с леля Маргарита. Васил и Албена в момента били в България, но тя дошла сама с някой друг сънародник. Всички те питаха за вас и ви изпращат специалните си поздрави. На тържеството присъства и доайенът на българската група в Бризбън - бай Сашо. При него навремето варихме ракия, хем няколко пъти и си спомням, че беше станала много сполучлива. Той вече е остарял много и едвам ходи, горкият, но пък иначе е със същия си бодър и бунтовнически дух. Кара и кола още - нищо, че догодина чуква 80-те лазарника. Нека да е жив и здрав – обезателно ще му отидем на юбилея. Бай ви Сашо също е от нашата двойствена и многолика “близначеска” зодия, та е опак и чепат до немай къде си – не знам колко пъти се карахме и сдобрявахме с него, докато най-после си сварим ракията както аз исках, а не както той казваше че трябвало – аман от професори покрай мен и многознайници!...

От парка, след като си разотидоха хората тръгнахме и ние с бай Сашо за към Краси и Мария. Там ни чакаше друга софра, с други общи приятели, с печени бутове в пещ и т.н. Хайде, всичко пак започна отначало, та до среднощ. Ние спахме у тях и на другия ден, сравнително раничко си тръгнахме - зер, нали имах да ръкоделствам из двора, за която дейност не ми се и помисляше дори.

Първом обаче включих миялната машина на ток и вода, защото предната вечер дето ви разправях, само бях свързал маркучите, без водна проба. Пускам сега крана и естествено, както е съгласно всички закони за всемирната гадост - отвред шурва вода, като че ли не сме на режим, ами стоим под Райското пръскало. Спирам по тревога главния кран отвън, разглобявам канелката - оказа се, че “О”-пръстенът е изгнил и изобщо не уплътнява. Смених го с нов, събрах пак всичките части и този път водната ми проба се оказа по-успешна. Даниела трябваше да ходи до училището да води Ванеса на някакво тяхно събиране, докато аз нагазих дълбоко в предния двор. Сортирах дъските за кофража. Бях купил едни специални каси от по 3 дъски всяка - близо педя широки, около един пръст дебели и 3.60 м дълги. Изглежда са били от някакви дълги вретена, оси, дула на оръдие или кой знае от що, но за това пък са криви, изкорубени и издути като макарон. Обаче ми изпаднаха много евтини и не можах да ги подмина без да ги купя буквално за жълти стотинки (тук този израз не е особено подходящ за сравнение, защото във валутния двор на Австралия бронзово жълти са само монетите от $1 и $2, докато паричките на стойност 5, 10, 20 и 50 цента са всъщност бели, изсечени от някаква алуминиева сплав). Разковах касите - извадих сума гвоздеи; чуках ги, изправях ги и т.н. После сортирах желязото за арматурата. Съседите си дойдоха от някъде, та Рон ми даде неговото “Хилти” да пробия дупки в съществуващия бетон. Когато се правят такива разширения, винаги се набиват метални “дибли” - около 150 мм в стария бетон, а навън стърчат колкото да се приловят другите железа към тези пръчки. Това е тясно специализиран бетонджийски метод, който усвоих тук, с цел да не се пукне плочата точно в мястото на понаждането й - приложението му е доста успешно за сега, мога да твърдя от собствен опит. По тези съображения аз наших по-начестичко тези дупки и пръчки - в събота ще почвам да връзвам железните пръти. Ние вечерта ще имаме гости - нали буля има рожден ден тогава. Та ще се надомъкнат пак гости всякакви - съседите и техните роднини, Неничко с Лин, Еми и Роберт - заедно с нас се събираме общо 10 души. Дано не ми се обърка нещо дейността на другия ден с този моабет, че като си познавам лакомия задник... Иска ми се да скова кофража, та на следващата събота и неделя да излея бетона - все още обаче не съм много наясно как ще става цялата работа. Дано успея да втасам с този цимент, щото пък на по-идната седмица отиваме при Крум. Там всички рожденици от месец Юни ще празнуваме заедно, на същата хижа, където бяхме преди време. Това е планът, да видим с Божията воля и помощ, колко от него ще се изпълни и колко точки ще се видоизменят...

Вчера ми дадоха компютърната програма, с която се обработват филмите от видеокамерата. Снощи я инсталирах безпрепятствено на компютъра – още довечера ще пробвам да я видя как работи. Трябва първо да събера всички филми, че тогава да ги съединявам, озвучавам и т.н. Дейност, която е изключително приятна и забавна, но пък е доста трудоемка и покрай нея се губи много време, с което аз не разполагам в особено изобилие...

30.05.2007 - Наближава вече краят и на това писмо. Дано само да го получите - с толкова много синовна мъка и любов е пропита всяка една дума в него, както и всеки отделен лист. А пък къде е ходило чак, само ако знаете? Аз и на края на света да кажа, пак близко ще изглежда. С цел то да бъде непосредствен спътник и ням свидетел на цялостното ни преживяване, аз цялото го бях взел с нас на екскурзията. От кораба успях да прибавя още някой и друг ред с много редки и автентични факти. Сега полагам заключителните си изказвания и в петък пратката полита към вас. Даниела ще има много размотаване из града и наред с всичко, ще отиде и до пощата. Аз междувременно ще подготвя и DVD-филм от екскурзията ни. Даже снощи почнах да работя и с тази съвършена програма успях да прехвърля всичките три касетки и половина от камерата на компютъра (3 ½ часа суров филмов материал). Довечера ще започна събирането, озвучаването и въобще монтажа на всичката тази информация. Този процес ще отнеме малко повечко време, за това сега ще изпратим каквото има в наличност, а пък филмът ще пристигне допълнително.

В петък Даниела е запланувала да отиде и до Емиграционните служби, за да вземе документите за визата ви. Аз съм много зает на работа - изведнъж се появиха хиляди дребни и едри задачи, които все мен чакат. От този зор не мога моята работа да си върша на спокойствие - имам да пресмятам дъски, греди, количества и какво ли не още за тази барака (бунгалото). А сега, като съм тъй зает в служебен аспект, та не мога да правя нищо по частпромният си въпрос. В общи линии имам спецификацията на основните материали - трябва само да се удари плочата отдолу, че да почне строежа. Но сега съм зает с другата част от пътеката и площадката пред гаража. Там разширявам мястото с допълнителни 750 мм, за да се изравни със страничния ръб на къщата. Трудничко е за обяснение в писмен вид, но пък ще го видите “на живо”, когато дойдете при нас. Утре също ще драсна някоя и друга блага дума, а в петък с Божията воля, ще започна новата си творба...