Писмо No 30 (VIII-X.2008) [#2]

15.09.2008 - Честит рожден ден, мила мамо! Бъди ни още много дълги години жива, здрава, мъдра и спокойна! Довечера ще потвърдим признателността и подкрепим любовта си към теб с едно обаждане по телефона. Не знам поради какви странни причини, но съм останал с впечатление, че всъщност 15 Септември е утре. Като дойдох на работа обаче, датата на компютъра показа, че пък то било днес. Даниела не е на работа – сутринта заведе Ванеса на училище и от там отиде до родителите на Янко; хем да ги нагледа, хем да се и повидят малко. Янкови, заедно с част от останалата банда заминаха на екскурзия с кораба, на която ходихме и ние преди около година. Та, дечурлигата им са поверени на топлите грижи в ръцете на баби и дядовци, но все пак помолиха и нас да не ги оставяме съвсем сами.

Ние тези дни имахме доста интересни и динамични преживявания с приятели, главно по маси и моабети (че къде другаде да ме търсят мен? – аз съм щатен масовик...) В петък се прибрах от работа и първата ми задача беше да обиколя езерото – нали слабея, забравихте ли? Предишната вечер пак ходих да тичам като въртоглав, обаче нещо ми се разтегли отзад в десния крак (вероятно някоя жила изпращя – баш на прасеца) и ми попречи да тичам; едвам се прибрах – не можех и да ходя дори (в тая връзка аз винаги съм твърдял, че единствено по време на ядене и пиене трудовите злополуки и травми се свеждат до минимум – размърда ли се обаче човек за нещо и веднага му се поврежда някоя съставна част от тялото). За да си щадя крачето, вечерта вървях много бързо, което пак ме раздвижи достатъчно добре. Хапнах нищожно малко количество храна, колкото да не ставам посред нощ да ям; свирихме с Ванеса и после зяпахме телевизия, за да убия измамното чувство за ситост, което се опитвах да си втълпя. Следобеда Крумчови се обадиха с идея да дойдат вечерта у нас, обаче ние вече имахме съвсем други планове за уикенда и отложихме мероприятието за по-нататък. Е, те пак са идвали до тук, само че са се отбили у Ваня и Бранко, заедно с други наши общи познати.

Междувременно се бяха обадили на Даниела да върви на работа и в събота сутринта тя с огромна неохота отиде на дежурство, докато аз станах да се занимавам с моите задачи на компютъра. Впоследствие и Ванеса се събуди - изяде една попара с бисквити и седна да си прави домашните по теория на музиката. В 09:30 дойде учителката и имахме урок. После аз излязох навън да си поръкоделствам малко, докато си дойде Даниела, че да отиваме надвечер пък у Миленчови. Ванеса посвири известно време новите парчета, писа малко по теоретичните упражнения и не след дълго тя също изхвръкна навън да си кара колелото и скача на въжето. Моите занимания пак бяха изцяло насочени в областта на народното творчество - ковах рамката на една картина, която Рон отдавна ми беше дал за механата и последната стоеше там безмълвно и потънала в прах. Сега вече и на нея ѝ излезе късмета - единственият проблем ще бъде мястото, където да я закачим. Ами то просто не останаха свободни стени вече в колибата - навсякъде висят картини и рамки, та не знам точно тази къде ще я провисвам. В същото време не искам и да я подарявам, защото сюжетът ѝ е много интересен - сигурно я помните: една жена вари нещо в котела на огъня. Изображението е много колоритно и близко до циганския ни етнос, макар че вместо огън и менци, вече ползваме електрически печки и нарочни за целта тенджери. Но пък в този си вид картината е по-скоро символ на едно отминало и завинаги забравено време от човешката история. Аз именно поради тези причини много я харесвам, а пък каквато рамка съм ѝ измайсторил - направо е вече за експонат в Националния исторически музей, да не река и за Лувъра даже!

Имам съвсем малко да довършвам по тази рамка и понеже имаше още време преди да излезем, та почнах и картината на Янкови да правя. Обаче нали не драснах нищо на чертеж, едни дъсчици дойдоха малко възкъсо отрязани, та се наложи да ходим с Ванеса до железарския магазин, за да купувам нови. Разгеле бях вече там, та взех и едни преоценени летви, които ползвам за орнаменти по самата рамка и се прибрахме. Скроих ги, този път вече точно, обгорих всичко, събрах парчетата с винтове и стана време за къпане и тръгване.

Миленчо ме беше помолил да му запиша едни снимки от различни общи моменти с тях, че и с това се разправях преди да тръгнем. В 18:00 вече бяхме заедно и тържеството ни набра скорост и тяга. Приказвахме си, децата играха, но иначе не сме осъмвали по масите, защото на другия ден всички трябваше да гледаме състезанието на тяхната Дамяна. Тя тренира спортна гимнастика и акробатика, а това щеше да бъде нейното първо участие пред публика. След приключване с официалната част на турнира и раздаването на наградите, беше планирано още едно пладнешко мероприятие - пак у Миленчови, само че този път на верандата отвън.

На състезанието дойдоха Краси и Мария, а после към моабета се присъединиха Краси и Светла - дошли и те специално за случая. Повеселихме се доста, посмяхме се и привечер си разотидохме по къщите. Ванеса заспа още в колата и направо си легна, Даниела я последва с книгата и уж прочете някой ред, само колкото да се приспи, а аз гледах цяла нощ филми на компютъра (ама не порно, ами малко по-реалистични).

Днес вече всичко се нормализира и се върна по местата си – през деня ям малко, защото попрекалих с количествата в събота и неделя (хем с храната, хем пък и с напитките). Довечера пак ще има тичане около езерото и умерено хранене, въпреки че е такъв свят ден. Е, чорбаджийката най-вероятно ще ми тури една салата – то е ясно, че разминаване няма да има. Ама ще се постарая всичко да протече в по-умерени темпове и количества - празник е все пак, а аз нямам ни най-малката вина, че се е паднал баш в понеделник! Преди години като беше в неделя, та да не би да прокопсахме много, я? (чрез моята последна реплика визирам датата на несполучилият ми във времето и пространството първи брак, която през злощастната 1985, когато беше сключен се падна точно в иначе най-прекрасния възможен ден на седмицата – неделя; само уточнявам фактите заради не до там запознатите с тази малко по-тъмна част от житейската ми пътека - почти клинична и без ясно направление)…

Още в събота следобед Нени се обади, че колата му я били намерили и с това тази мъчителна за него сага приключи. Още се водят разни следствия и дознания, но май че крадците били изловени и задържани под стража. Довечера ще говорим по-надълго и нашироко по тези въпроси - сигурно и с Крумчови ще се чуем, после с вас и т.н. Само че това ще стане късно вечерта, защото за мен първото и най-важно нещо е Ванеса да свири добре, а аз да следя отблизо как се развива напредъка ѝ.

Наш Сашко пристига на Gold Coast в четвъртък, заедно с един негов приятел от футболния отбор, в който той продължава да играе най-активно - наградили ги с тази екскурзия за доброто им представяне на някоя от срещите или нещо подобно (пък може да са спечелили и купата на турнира – знам ли). Та, ще си имаме скъпи гости през тези почивни дни; на следващите пък Даниела заминава за Аделаида с Ванеса - ама това ми се струва толкова далеч, че ще го коментирам едва когато наближи. А за сега казваме отново “На многая лета!” на милата ни майчица и с нетърпение ще очакваме да настъпи вечерта и подходящия час, в който да се чуем с нея по телефона – вече на живо, както казват в телевизията...

17.09.2008 - Доста неща успяхме да си кажем по време на онзиденшния ни телефонен сеанс, обменяйки ценна информация помежду си, макар че връзката по жицата хич не беше от най-добрите. Тези дни пак ще се чуем, дано тогава да е по-добра – а и след като удоволствието е безплатно, защо пък да не използваме до край това ново положение. Ние утре чакаме Сашко да пристигне с един негов приятел. Даниела няма да бъде на работа и ще отиде да ги вземе от летището. Ванеса също излиза във ваканция от петък и другата седмица пък заминават с майка си на гости в Аделаида.

Неничко днес е почнал новата си работа, за доста по-висока заплата и още преди да я е получил, вече си направи сметката за какво ще похарчи парите, когато ги вземе. Има известни разправии покрай колата, която е била ударена отзад и одрана отстрани при опитите на крадците да я качат на платформата, с която са я откарали. За всички липси и повреди, застрахователната компания на сервиза, от където е била открадната колата ще плати 100%, което в този случай е по-добрата алтернатива. Ако обаче не я бяха намерили, застраховката щеше да изплати само пазарната ѝ стойност. Докато се стигне обаче до същинското вземане на парите, трябва да се извървят не малко трънливи пътеки, в разправии и разтакаване – по принцип да преебеш една застрахователна агенция и да я накараш да ти изплати правомерно щетите, на които така или иначе самият имаш право и заради което право си ѝ плащал като поп през годините, е почти равнозначно да спечелиш апартамент в София от Държавната лотария, ама без да си си купувал билет. Нени се справя сам отлично с тези негови проблеми, защото никой друг не би бил в състояние да му помогне в случая – най-малко пък аз.

Довечера ще гледам да се чуя с Крумчо - да ги видя какво правят и как поминават дните си, че вечер все не ми остава време с това наше свирене. Сега към всичко останало се прибавиха и разни теоретични въпроси по музика - Ванеса няма да бъде готова за явяването си на изпит по теория до края на годината, за това го отложихме за Април догодина. Тя трябва да положи теоретически тест за втори клас (музикален), независимо от това, че по практическите си изпити е в пети, който пък трябва да защити в началото на Декември, подобно на миналата година. Теория и практика не вървят ръка за ръка, не знам по какви причини. Може би е още малка и нещата не ги разбира и осмисля, докато мърдането на пръстите се оказа по-лесната работа. Тя вече има няколко песни готови за ново записване на камерата, но продължаваме да ги практикуваме, защото с тях ще се явява и на изпита. Веднага след него, буквално дни може би, ние заминаваме за Нова Зеландия. Аз още не съм почнал да обмислям това наше толкова авантюристично пътуване, защото има много време до тогава и не съм на зор да правя излишни предварителни планове.

Продължавам да не ям или да ям много по-малко от преди и по-често през деня. Основните ми храни са портокалите, наред с всичко друго, само че на малки порции, както вече споменах. Вечер излизам да обикалям езерото, даже снощи и Ванеса тича с мене. И нея трябва да я тренираме под някаква форма, защото по физическо ни носи разни тройки и четворки, че не можела да бяга и бързо се изморявала. За посрещането на Сашко ще готвим боб, който той много обича. Е, ще има и някакви месни прибавки към него, де - няма да е само постно като в манастир.

Тези дни говорихме с Ваня. Наталия каза, че донесла някакво пакетче от България - вероятно пратка от вас, ама аз още не съм го взел. Мога да мина през тях някой ден след работа, но нали все бързам да се прибирам заради репетициите на Ванеса – този постоянен ангажимент с нея ми обърква изцяло плановете. Щото аз като отида, ще рече да се повидя и с хората за малко; Бранко ще ме “насили” да изпием по някоя и друга бира, при което процесът се удължава до безкрайност. А пък ако кака Вана тури и софрата, че да заседнем на мезета и сладки приказки – тогаз хептен му се изтърва краят...

За тази събота и неделя все още нямам сериозни работни планове. Не знам с какво време ще разполага Сашко и дали няма да отидем някъде с тях. Според неговата програма ще гласим и нашата. Неничко също искаше да дойде към нас и да се повидят с него, ама не знам как ще се осъществява всичко това.

А иначе оградката ми така си седи, ненамазана и небоядисана - първо трябва да направя картините и да ги разкарам, че ми пречат. Даже ей сега, като приключа с писмото ще седна да направя един списък на предстоящите дейности (е, поне на по-спешните), защото пак се затрупах със сума неща за правене. Като няма как да следя и да си отчитам отделните задачи, на практика излиза, че не съм свършил абсолютно нищо – а пък то съвсем не е така...

19.09.2008 - Отново е петък - един от любимите ми дни от седмицата (след съботата, разбира се...). Аз не съм особено зает на работа - да не казвам хич; ровя се из Интернета и търся де музиките на татко, де ноти за Ванеса, де пък нещо друго от общ характер, но определено несвързано със служебните ми задължения. Въобще, занимавам се със събиране на ценна и полезна информация и чакам да стане време да си тръгвам от това прокажено място. По всяка вероятност днес ще съм в режим на намален работен ден, предвид факта, че няма нищо за правене. Освен това снощи останахме на софрата до по-късно с гостите и сега не ми е до нищо – КаПеДе-то ми се върти около нулата и често ми се повдига; едвам стоя седнал – отпусна ли се малко и току виж съм паднал от стола.

Новините от последния час са в известен смисъл оскъдни, но все пак има какво да спомена, колкото да запълня листа и да не мълча. След разговора ни с вас относно визите за Австралия, обадих се на Ваня, та да споделя и с нея “скръбната” вест. Те поне би трябвало първо да имат подадени документи за родителите си, а чак тогава да мислят за ускоряването и придвижването им напред. По принцип тук всеки сам си решава проблемите, защото всеки отделен случай е строго индивидуален, уникален и неповторим. Правилата и законите в държавата, вярно са общи за по-голямата маса от хора, обаче поотделно всеки един от нас се сблъсква с най-различни проблеми и препятствия, поради което общозначими теореми не могат да се извеждат. Ето, вашите документи например чакат решението си в Пърт вече четвърта година; преди година и нещо ме търсиха единствено за прилагане на допълнителните справки и от тогава е настъпило абсолютно гробно мълчание от тяхна страна. Просто си чакате чинно и невинно реда на опашката, ама има и такива, дето се бутат напред, пререждат другите и така създават смут. От там опашката става още по-дълга, а чакането - още по-продължително и мъчително.

Докато си приказвах по телефона с Ваня, стигнах и до училището на Ванеса, от където трябваше да я прибера след дискотеката, която им бяха организирали по случай завършването на срока. Е, даскалите можеха да си наградят децата с нещо по-полезно, ама такива са времената напоследък - от близо 50 години насам, забелязвам. Взех я нашата, цялата потна от игри и танци - какво са вилнели там хуните не ги знам, ама за учителките им ми дожаля най-много, че и тяхната не е никак лесна с тая необуздана и ревяща от истерия паплач. Прибрахме се в къщи и аз веднага се свързах с наш Крумчо – исках да ги видя какво правят с гостите. Той каза, че вече са ни изпратили колета с армаганите от вас, както и че Нела (сестра му, демек) също прибавила някои допълнителни подаръчета от своя страна – колко мило. А пък ние още вчера сутринта им получихме пратката, по-точно Даниела, защото тя не беше на работа; нали Сашко пристигаше него ден, та отиде после да го посрещне от летището.

Снощи, когато си дойдох от работа момчетата все още ги нямаше - бяха излезли да вземат Ванеса от училището и после ходили на пазар. Това пък ми даде кратка пролука от време, в която избърках една експресна майонеза – заготовка за любимия на Ванеса и Неничко сос за картофи; после запалихме с Дани огъня и приготвихме масата. Ще ми позволите обаче, точно на това място да разкажа една забавна история от недалечното минало, за която се сетих щом споменах думата сос. Значи, годината е 1983 или 1985 (пък и помежду им да е било, това не е толкова важно) – действието се развива през лятната ваканция, след успешно положените изпити по време на една от моторджийските ни екскурзии до Германия (естествено Източна, защото за Западната не се бяхме изучили достатъчно – там ходеха и пращаха само верни на партията-закрилница новоизлюпени комунета и послушни кадри на други школи; на Симеоновската, примерно). Тогава с госпожата бяхме все още гаджета от Института – светът беше по-малко лош, тревата хрупкава и зелена дори и в собствения ни двор, а пък морето беше до колене; няма тревоги, няма мисли - пълно отсъствие на каквото и де е бреме, при нулева бременност поради ползването на обезопасителни средства и превантивни мероприятия. В момента, за който иде реч из редовете на настоящото ми предисловие, ние се намираме в столицата на тогавашна, обединена и все още наричаща се Чехословакия – Прага.

Разхождаме се безцелно, безгрижно и безпарично по прашните им и знойни Пражки улици, наблюдавайки разпилените по тротоарите малки червени картонени пликчета – тук пликче зарязано, там пликче захвърлено; хиляди и всичките все празни, та да не може човек да види какво са яли в тях; а пък явно че от някаква храна идват, съдейки по омазнения им външен вид; в същото време обаче, напълно отхвърлям вероятността това да е мазнина от нашенска баница да речем, пък била тя Ботевградска или Софийска – ма къде ти такъв разкош у чехите, бре? Че те от техните подсладени със захар кнедли не могат да мръднат и на сантиметър дори; една бира дето имат като хората и в това им се заключава всичката бойна слава и известност като меки пишки – инак, чехкините им що идваха редовно по морето разгонени като магарици, та трябваше ние да ги коландрим вместо тях? Както и да е - дълбоко в нас се надигна вълна от любопитство и полека-лека подир миризмата, водени от шестото си чувство и скачайки от пликче на пликче стигаме, къде мислите? – баш пред една закусвалня на McDonald’s. До тогава ние такова чудо не бяхме виждали, понеже към разглежданата историческа ера, това се класифицираше като продукт на упадъчния и порочен капиталистически строй, наред с кока-колата, пастата за зъби “Signal”, мъжките одеколони “Masculin” и “Denim”, дезодоранти “Fa”, сапуни “LUX”, триъгълни шоколади “Toblerone” и хилядите други забранени за простосмъртни лъскави марки, които бяха приоритет на друговерците и предназначени само за правоимащите другари, единствени имайки достъп до вратите на Кореком по официалния ред. Докато в същото време правонямащата безпартийна измет от народа, тогава стоически ползваше белина и синка за пране, обикновен сапун за ръце или най-често прах “Работник”, ръсеше талк по миризливите си и спарени от гумените цървули крака и черпеше гостите си с “Лимонови резанки” или локум “Роза” - но хайде, нека сега поне не намесваме политиката и в това мое малко лирично отклонение, че пак ще ми доповръща от комунистическата им гнус.

Влизаме, значи във въпросния дюкян и ние също толкова чинно се нареждаме най-отзад на сгърчената като скопена змия опашка – барабар с всичката шарена и международна човешка маса, съставена от индивиди в целокупния възрастов диапазон. Не се мина и час, редът ни идва и най-после се сдобиваме (по смисъла на “купуваме”), забележете, с един заветен плик (нямахме достатъчно крони за две порции – бедни и гладни години, студентски…) от въпросните пържени картофи, залети с някакъв сос – именно, за който става дума в краткия ми разказ. На мен това съчетание ми хареса ужасно много и почнах да гадая от какво е направен – основният продукт, картофите демек ми бяха вече ясни; загадката обаче беше скрита в шибания им сос. Млясках, преглъщах, затварях очи и с вслушвах в напева на птичките; душих като копой, мирисах и носа си завирах къде ли не, дорде най-накрая не ме осени мисълта за рецептата на тайнствената заливка. Доказах, че: първата му и най-главна съставка се заема от майонезата; на второ място идва небезизвестния кетчуп, за който онези знойно-страстни хубавици дори песен посветиха и му я изпяха. Следва една малка част горчица, ама от онази лютата – дето сополите ти рукват в паницата, дорде я разтриваш с ножа по салама и на последно място, вероятно не и по кулинарна значимост, имаме наличие на ситно накълцани пера зелен лук (или пресен, ако това определение повече ви харесва). При така направената смес, този сос представлява едно малко божествено съчетание на музика за устата, съвършени форми за езика и пълна наслада до степен на оргазъм за стомаха – пробвайте и вие, а пък ако случайно се одрискате от преяждане, аз съм насреща; поемам всякаква (без)отговорност…

Вероятно големите кулинарци и капацитети в областта на готварството и общественото хранене ще нарекат въпросното произведение “Хиляда острова” (или “Thousand Island”, както е всеизвестно по света). Те може и да са прави, но пък това което сътворявам аз се различава коренно от споменатия оригинал и е значително по-вкусно от него. Запомнете: 50-60% майонеза, 25-30% кетчуп (може и доматен сос, ама не е същото), кълцан лук – колкото поеме, въпрос на вкус; башка лимонови сокове, солове, пипери и другите подправки – всекиму според потребностите, на всекиго според кефа и предпочитанията. Наздраве и да ви е сладко – или Bon Appétit, както биха казали по-възпитаните…

Поднасяйки пикантните си извинения за допуснатия от мен неправомерен завой, леко избутвайки основната тема встрани от коловоза, сега се връщам отново на своя скучен преразказ, на който вече самият аз забравих началото; а, да – говорех ви за гостите ни. Та значи, не след дълго Сашкови се прибраха и всички седнахме на трапезата. Ванеса посвири малко пред посетителите, но не особено добре, защото около нея имаше множество смущаващи елементи и притесненията ѝ тутакси се проявиха. От днес тя е вече във ваканция и ще свири по цял ден (надявам се...).

Вечеряхме, поприказвахме с момчетата и на края легнахме. Междувременно аз говорих и с Неничко, та да проверя какво му е настроението след започване на новата си работа. Каза, че бил много доволен - той още през деня ми беше изпратил едно съобщение, че е във възторг от нея и че такава работа до сега не е имал. Е, хубаво - щом му харесва това, което върши, доволен е и щастлив с успеха си, какво по-добро от това; аз мога само да се радвам и тайничко да си поплаквам и страдам за него. Не знам обаче дали ще дойде до тук, че да се видят със Сашко - той не смее да кара колата за ненужни и маловажни неща, за да избегне нарастващата вероятност да го хванат, че я кара без книжка; тогава вече последствията ще бъдат пагубни за него.

Днес Сашо и приятелят му ще посетят един атракционно-увеселителен парк, а довечера Даниела ще ги закара в хотела, където ще се присъединят към останалите си съотборници. От там нататък програмата им не я знаем - можело в неделя пак да дойдат до нас; ще действаме според случая и обстоятелствата.

Утре Ванеса ще вземе последния си за този период урок, защото следващите две седмици ще ги пропусне – един път заради ваканцията, каквато се полага и на учителката ѝ. Освен това те двете с майка си в петък потеглят към Аделаида. Аз все още не съм правил сметки, как именно ще прекарам свободното си време като ерген - сигурно ще се отдам изцяло на компютри, филми, снимки и други развлечения, за които все не ми остава време под формата на семеен мъж... Една от вечерите ще прескоча до Бранко и Ваня, за да си взема пратката от вас, която сте проводили по Наталия. Най-вероятно това ще стане още същия петък, когато Даниела замине, защото баш тогава се събират много българи в онзи гръцки ресторант, където празнувахме рождените дни на Бранко, Желязко и т.н. Та, ще взема да изляза сред хората и аз – да се поразмеся малко измежду по-висшето и отбрано общество, така да се каже; стига с тез бетони и варови разтвори. После ще спя у тях и на ранина ще си замина. За следващия ден пък с Неничко сме се нагласили да се видим и да измислим нещо интересно за правене - може да отидем някъде; ще видим. Само че той предната вечер пак ще ходи на някакъв от неговите нескончаеми рождени дни, та не знам дали ще намери време (и сили...) да се види с баща си.

Почнах и издирването на сръбските изпълнители, с които татко разпали и моята циганска кръв. Намерил съм множество подобни изпълнения, обаче всички те изискват бърза Интернетна връзка и не знам колко време има да ги записвам в условията, с които разполагам за момента. Но пък от друга страна ще си чешем взаимно крастите - да видим какво ще стане...

За предстоящите почивни дни (утре и в други ден) планове и програми още не съм правил. Първо ще гледам да ликвидирам с всичко започнато и зарязано по средата, че от там насетне вече ще начевам с новите си проекти да се занимавам. Навън времето изглежда малко мрачно (абе то си е баш харно, ама като я гледам свободата отвътре навън през прозореца на шибания офис, та се чувствам като запряно канарче в клетка, че не и златна дори – затуй все ми е черно пред погледа); опасявам се да не би да завали и хептен да ми обърка и промени набелязаните директиви; но, каквото е - таквоз. В понеделник ще прочетете как съм поминал…

22.09.2008 - Ето, че почивните дни се изтърколиха неусетно и аз отново съм тук на бойния си пост (в смисъл на работа...), през което време пък ще се опитам да пресъздам с думи колорита и разнообразието им. Не че кой знае какво се е случило през тях, но поне не бяха така сиви и ежедневни, както останалите дни от седмицата.

Мисля, че вече споменах за пристигането на Сашко – той и неговия приятел ни гостуваха в четвъртък вечерта, когато за пръв път (след “тежката” зима...) открихме новия сезон на лятната ни ресторант-градина “Под асмите на войводата” (това последното име е само за пред хората – пияниците в квартала ми знаят кръчмата под кодовото ѝ наименование “До оджака на простака”). Иначе работната седмица приключи успешно в петък, когато още вечерта почнах да записвам югославски песни от Интернета - нали татко поръча и аз бързам да откликна на желанието му. За сега обаче нямам нужната подготовка и за видео сигнал, но пък съм стъпил на верни пътеки към изясняване и на този случай – не е изключено скоро и това да бъде вече възможно. Просто трябва да преправя договора с доставчика на Интернета, за да включи повече обем от информация, както и да се увеличи скоростта на предаването ѝ. Разбира се, това ще бъде свързано и със съответната по-висока “тарифа”, защото обикновено за бързия влак билетите са по-скъпи от тези на пътническия. И тъй като това е един процес, който изисква известно умуване от моя страна, самоубеждение и т.н., което като цяло не винаги протича гладко и скоростно в главата ми, докато най-после се реша на своята поредна крачка в името на прогреса, за сега аз реших да продължа със записването на традиционните песни, годни само за слушане - гледането на концерти и най-различните изпълнения “на живо” ще се позабави малко. Набарал съм обаче една сръбска Интернет страница, през която безплатно могат да се черпят нескончаеми богатства от техните фолклорни, цигански, популярни и други уникални песенни жанрове. На този етап се задоволявам само с това, докато ми свършат ограниченията, а после ще мисля допълнително - като му дойде времето. В петък и събота записах около 80 песни – това са 40 малки плочи по 0.70 лв. всяка или барем 8 тави от големите по 2.30 лв. (съгласно цените на дребно в Сувенирна палата “Средец” – гр. София); ето ти я как едната четвърт от месечната социалистическа заплата замина само за грамофонни плочи…

В събота урокът по музика мина добре и след него всеки се залови за обичайните си занимания. Аз се хванах да довърша картината на Янкови. Занимавах се и с разни други дребни и странични дейности. Следобеда реших да слагам и онези плочи-картини отзад в двора. Дотрябваха ми пак материали, по-яки дюбели, по-дълги винтове и т.н. Уж имам купища с боклуци и сбирщини из кутиите, а пък каквото ми потрябва все го нямам и ходя в магазина да купувам. Както и да е - върнах се в къщи и се заех с тази дейност. По моя преценка всичко стана много красиво, въпреки че на Даниела хич не ѝ харесва - но то при нея това е на хронична основа, така че аз не ѝ забелязвам недостатъците... И понеже съм изрязал всички възможни клони на дървета и храсти, та картините се виждат чак от другия край на езерото; дори Уоли и Нолин казаха, че последните изглеждат чудесно, когато ги гледат от прозореца на тяхна кухня. Надвечер минах и през тях да ги видя какво правят – те, милите цял ден се ровиха из двора, чистиха, подреждаха и рязаха клони и шума. Мислехме даже вечерта да ги поканим на гости у нас, ама те вече били канени от други наши общи познати (германците...). Така идеята за тържество се провали – ние изсърбахме набързо по една гола чорба, свирихме с Ванеса и всеки се завря в своята дупка. Аз продължих да записвам песни до среднощ, докато буля Дана си чете книгата и подсмърча на тъжните ѝ моменти (тая нейна любима авторка, “Даниела Стоманова” все едни такива сълзливо-сополиви романчета пише – небезизвестната Danielle Steel визирам в конкретния пасаж, защото ако Danielle = Даниела, то пък Steel се превежда от английски точно като стомана; в краен случай лицето може да се нарече и Даниела Желязкова или Железарова, ако Стоманова не ви се нрави чак толкова много).

В неделя Сашко щеше пак да идва към къщи – идеята беше да изкараме деня заедно и вечерта да го закараме на летището в Бризбън. Аз трябваше за нещо да ходя до Янкови и да погледна как съм направил предната рамка на картината, че и тази, която им майсторя в момента да бъде в подобен етнографски стил. Отидох до тях много набързо и се прибрах да продължавам с дейностите си. Преди няколко дни Бранко (на Ваня) ми беше донесъл една музикална уредба - тунер, усилвател, каруселен компакт диск за три диска, двукасетъчен касетофон, башка 4 тонколони; армаган за механата, демек. Аз тогава доста скептично погледнах на тази, по моему демодирана и ненужна вещ, като мислех дори да я подарявам на някой друг от бандата. Добре ама като го включих да видя как свири, хареса ни и на двамата с Даниела. И тя като отсече: “Искам си го!”… и край; само наше си е вече. Разкачих малкото стерео, което до сега беше монтирано в секцията и на неговото място инсталирахме новото. Сега старото се чудя какво да го правя и най-вероятно ще го подаря на Мал - или ще го дам на някое хлапе да му се радва. Но може първом да помисля дали не мога някак си да го закача отвън под стряхата, че когато имаме гости да слушаме Лепа Брена и Лили Иванова под асмалъка. Щото пък и каква ресторант-градина е това нашата, след като няма ни една свястна музика, та да ручат гайдите из нея? На мен най-много ми се иска да изпратя тези компоненти на моя скъп и толкова обичан татко, обаче последните в комплект тежат ужасно много и ще ми бъде съвсем неудобно да занимавам родителите на Янко с това и да им товаря дисагите с излишен тонаж. Въпреки, че те почти няма да имат нищо под формата на багаж, но все пак - няма да е много прилично и етично някак си. За дребна и незначителна стока, как да е - ама за такива обемисти кутии и тегла, просто не върви в унисон с добрия приятелски тон...

След като с Даниела подредихме музикалните уредби в механата, аз се заех да довършвам картината на Янкови - като приключих с народното творчество, влязох в езерото да покарам лодката. През това време Дани и Неси бяха отишли да доведат наш Сашко от хотела - помотахме се още малко из дома и дружно потеглихме към Бризбън.

Отидохме направо в градския парк и Ванеса веднага разпозна местата, където сте били заедно с нея в деня на онова интервю, когато ви оставих да се разхождате сами. Ние също се поразтъпкахме, качихме малкото на едни люлки да му мине мерака, ядохме някакви мижави шишчета с полуизстинали пържени картофи, пихме и по една бира (добре, че тя бе ледена поне) и то стана време за самолета.

От парка, през целия град до летището се стига само за половин час - тъкмо вече беше се стъмнило; оставихме Сашко там, а ние веднага продължихме обратния път към нас. Прибрахме се – свирихме малко с Ванеса, повъртяхме се наляво-надясно и на края легнахме. Аз гледах филми до 01:30 - нещо не ми се спеше тогава, за разлика от в момента, когато очите ми буквално сами се затварят и едвам ги държа отворени...

26.09.2008 - Доста необичайно е времето, в което се включвам със своите традиционни заключителни редове. Почти настана онзи час, в който всички дружно да си тръгваме от тук, защото шефовете са на някакво тяхно съвещание и в отдела цари безпределно безхаберие в условията на безусловна безтегловност (без-без-без; от “всичко коз”, та на “без коз”). Вчера пак ми дадоха да правя нещо, та поне днешният ден мина сравнително бързо и по-малко неприятно. Имам да конструирам една огромна фуния за руда, през която материалът ще се подава към някакви вибриращи сита – от там се троши на по-дребни парчета и по транспортните ленти ще го карат към мелниците. Използвам 3-измерното проектиране, което ми повдига настроението и самочувствието. Сега обаче аз нямам намерения да ви занимавам със скучните си служебни въпроси, тъй като специално за мен почивните дни вече започнаха.

Седмицата мина горе-долу без проблеми. Известно време за Ванеса се грижеше Нолин (за да не я пращаме уж на занималня); добре ама Уоли се беше разболял нещо, че хвана и нея - от там настинката се прехвърли на малкото, после на майка му и т.н. по веригата. Само не мен нищо ми няма – ама голямо добиче съм се пръкнал, майка му стара; може би редовното ми спиртосване и опияняване играят основна роля за моето общофизическо благосъстояние. А иначе малката към днешна дата вече е добре – имаше известни стомашни болки, последвани от традиционния дрисък, но нищо друго сериозно и от особена важност - някакъв бацил трябва да е бил, защото както беше долетял, така и отлетял. Отшумяха всякакви подобни болежки и дори в настоящия момент на писането ми, Даниела и Ванеса чакат своя самолет на летището, защото последният пък имал някакво закъснение; аз от своя страна се стягам да вървя на гости у Бранкови, пък съм ѝ мамата ебал на тая пуста работа – хем на служебната, хем и на частната. Тя Ваня, да ни е жива и здрава - и Маргото поканила на вечеринката; и Желязко със сина си, барабар Игор руснака с Дарина и т.н.; и тя е един апостол като мен - без гости рядко им остава домът. Та по всичко изглежда, че ще си прекараме веселко с всички тези дружки и приятели - тъкмо ще си прибера и пакетчето от Наталия.

Почти всяка вечер съм записвал сръбските песни на татко - снощи още 25 парчета прибавих към златната му колекция, а отделно от тях има толкова много други, които също ще се опитам да му запиша; ако не всичките, то поне повечето от тях. От видеото също не съм се отказал – даже непротив: този въпрос придоби първостепенен приоритет и от понеделник нататък ще се занимавам с разрешаването му. Нали си останах и сам сега, та няма кой да ми пречи и да ме дразни - плановете ми са много грандиозни, но пък дайте първо да видим какъв ще бъде процентът на изпълнението им; едно погрешно употребено питие горница може да ме хвърли в такъв дълбок махмурлук, че всичките ми празни надежди и насрещни планове мигом ще се изцедят безславно и директно в дупката на нужника…

Снощи направих една много дълга тренировка - от нас до онзи търговски комплекс, до където и вие ходехте пеша. За 10-15 минути стигнах до двете бензиностанции на голямото колело, а след още толкова бях вече в супермаркета. Там се помотах малко покрай хладните витрини и хайде пак навън - още половин час назад, при много бързо ходене и с често подприпкване на места. Башка дето ям много малко (според моите разширени разбирания за ситост, аз ям едва колкото е дажбата на един политзатворник в концентрационен лагер...); паралелно с това разпределям храната си на части - дъвча много и гълтам бавно; ебаси мъките, на които се самоподлагам. Ако и това не помогне, не знам вече какво може да ме спаси. Скритичко се надявам, че ще имам известен положителен резултат – заветната ми цел е да сваля 30 кг, но пък аз и 3 кила да махна от себе си, все ще е кяр някакъв! Почнах да вземам и хапчетата, които ми изпратихте за сваляне на холестерола. Онзи ден пак ми го мериха и резултатът беше едно малко и смешно число, на което даже и аз не хванах нужната вяра – изглежда им бяха повредени уредите за отчитане, защото нивото му не може да е толкова ниско; трябваше да съм умрял до сега, а пък това още се бави - сами виждате. Като изкарам обаче целия курс на лечение, отново ще отида на основни изследвания - те вече трябва да покажат истинските резултати; ще се мре ли скоро или не съвсем...

Като че ли друго нямам какво да ви кажа (че аз пък какво толкова казах до сега? – само глупости бълвах, нали така); не съм съсредоточен нещо, защото си мисля за довечершния моабет у Бранко. Ще отпусна възела на вратовръзката, яката си на ризата ще разкопчея, ще разхлабя и колана с няколко дупки, па ще се отдам на своето най-сладко греховно падение – наздраве! Силно вярвах, че ще се видя с моя малък и вече пораснал Неничко тези дни, но той пак е много зает и няма време за мен... Хубавото е, че поне работата му харесва – сега изкарва повече пари и се надявам скоро да си постъпи малко на краката. Ще видим, времето ще покаже...

29.09.2008 – Добра ви вечер, стари и млади приятели мои - този път пиша от още по-необикновено и необичайно място. Вече съм си в къщи, след прекомерно дългия работен понеделник (и много шибан, както повечето от вас вече се досещат, че ще добавя). Имах доста служебна работа през деня, заради която не сколасах да опиша традиционните почивни дни – ядох обед в движение, пиках само 2-3 пъти, а пък от толкова много зор, за сране в работно време даже и не си помислих; последната волност специално днес беше абсурдна за реализация и си стисках гъза цял ден, в името на капитализма и просперитета на световния империализъм.

От своя страна и както се очакваше, току що изтеклите съботно-неделни дни преминаха много интересно, бурно и динамично - макар и под формата на “солово” изпълнение, погледнато в най-личен план. Но нека да започна с разказа си необезпокояван от никого и нищо - точно 20:30 местно време; след оскъдната ми вечеря, след въртоглавите обиколки на езерото (вече правя по две...) и след последвалото ги изкъпване и препиране на гащи и чорапи. Та, ето значи как ми се развива сагата по-нататък - считано от петък вечерта, веднага след работа.

Веднага щом удари камбаната за вечернята и аз поех към дома на Ваня и Бранко. Отидох по-рано – таман да му помогна малко с подредбите на маси, столове и друга покъщнина, пък и нямаше къде да се размотавам като скитник по улиците или из тържищата. В такива случаи липсата на любовница е особено осезателна, но това е отделна тема и баш сега няма да я повдигам, за да не дразня онези, които разполагат и с въпросния “резервен вариант”. Маргото вече беше отишла и усърдно кълцаше салатите, кака Вана готвеше мусака и пълнени чушки с боб, а ние с Бранко разпънахме софрата. Междувременно ходихме за бира, дадох му да си запише един-два диска от моите, които татко беше изпратил по Нелито - Крумчовата сестра. Наталия също беше донесла от България сума дискове на обща стойност над $400 - народни музики, чалгии и всякакви други фолклорни букети. И той ми бе записал 9-10 диска, кажи-речи всичките от колекцията си. Аз много се зарадвах на неговия приятелски жест - ще му върна обаче поне празни дискове, че не е твърде удобно на такива масови количества да не му се реванширам с нещо. Не след дълго и тържествената част започна - дойдоха Игор с Дарина, а по-късно и Желязко. По едно време се появиха и младите щерки - преди да отидат на дискотека, минаха и през “старческата” маса да се повеселят с нас. Вечеринката продължи до първи петли, след което се разхвърляхме по одаите.

На другия ден станах пръв и измих малко паници и тави, докато чаках останалия народ да се надигне от постелите. За закуска Ваня ни пържи мекици и аз както бях на строга диета, та мнооого хубавичко си ги хапнах – хем обилно подправени със солидна бучка сиренце и прясно сладко от ягоди, дебело наслоено отгоре. До това време стана обед и за мен дойде време да се прибирам към нас, когато точно на вратата ми се обади Игор. Те вечерта си тръгнаха по-рано, та на другия ден се хванали на къщно-градинарска работа. Новият епизод започна, когато с Игор се разговорихме за лампи, токове, електрически инсталации и т.н. Той искаше една бърза консултация по телефона, но предметът на дискусията ни не беше толкова елементарен – вместо това аз му казах, че ще отида на място да го видя какво прави. А пък и най-честно казано, далеч не изгарях от желание да се прибирам сам, в самотната и запустяла къща. Имах добрите намерения да посвърша нещо в останалата част на деня, че и на следващия - но явно Господ тогава е имал други планове за мен. Освен това, при мен приятелството и всеотдайната помощ към хората и приятелите, понякога стои над личните ми задължения - така че аз с чиста съвест се отправих към Игоровните...

След близо час мъчително пътуване по магистралата заради шибаните им ремонти по пътя и разни други обстоятелства, най-после пристигнах у тях - беше вече 12:30; баш на обяд. Набързо разбрах проблемите, взехме решения за изчерпването им и в същия момент със сърцето си чувствам, как на дядя Игорь му се иска всичко да стане аламинут и академично, ама не смее човекът да се занимава с ток и да бърника с пръстите си из контактите - а това е обяснимо, защото е опасно; електричеството няма приятели и не прощава никому. При това положение, в дадения миг си свалям пръстените и часовника, давам ги на Дарина да ги прибере някъде по долапите на съхранение и ние с него се впускаме в активна електроинсталационна дейност. Разбира се, почнато един път нещо и доста старо при това, веднага в резултат се пораждат и изникват странични усложнения - ходихме няколко пъти до “Bunnings” за материали, връщахме се; после проводници опъвахме, тавана рязахме (гипса) - прочие и прочие дейности, само съпътстващи и съпровождащи, но в същото време и спъващи основната ни цел. По някое време от там минаха Янко с родителите си – бяха ходили на пикника на българското землячество, та рекли да се отбият и през Игорови. Само че ние с него бяхме доста заети, та не можахме много-много да се видим, но пък поне работата ни напредваше и краят ѝ се виждаше вече. Бутахме кажи-речи до здрач и до това време стана напълно ясно, че аз пак няма да си се прибера в къщата, както правят порядъчните мъже и още повече съпрузи. Дарина и Игор настояха да остана при тях за вечеря, че да се почерпим по случай добре свършената работа и аз много бързо поддадох - не ми трябваха много увещания, за да склоня; аз поначало съм доста податлив на такива оферти и с готовност и себеотрицание сядам връз хорските софри – освен това съм и много уважителен гостенин: никога не бързам да си тръгвам, ям и пия дорде ми спипват, на нищо не отказвам и така на масата осъмвам.

За щастие с мен носех малкия компютър (лаптопа) и с Игор го включихме на неговия Интернет, който е десетки, да не казвам стотици пъти по-бърз от нашия в къщи. Аз предварително бях набелязал заглавията за записване – разни филми и цигански песни, като голяма част от тях успяхме да направим още там. После седнахме отвън на верандата на сладки приказки, раздумки и леки питиета. След това изгледахме един филм - Игор е превърнал една приземна стая от къщата в киносалон, с екран и звукови ефекти, които само в професионалните салони могат да се срещнат; навред има усилватели и тонколони, звуковата вълна от които направо ти прилепят стомаха към гърба! Доста време са си поиграли двамата с Дарина покрай тази инсталация, но пък са направили едно уникално място за отдих и релаксация. Излишно е да казвам, че пак стана среднощ, докато се затътрим по стаите.

На следващата заран (неделя), аз станах по-рано и продължих с моята записваща дейност от Интернета, но пак остана доста материал, с една част от който аз продължавам да се занимавам, докато има някои други неща, които Игор ще ми свали през седмицата. Те после трябваше да ходят у Янкови и да се срещнат с останалата част от екипажа - нали всички бяха на пътешествие с кораба, на борда на който при подобен маршрут ходихме и ние; макар че беше преди повече от година вече, заедно с нашите тогавашни съседи Рон и Роза, спомените ни от това преживяване остават незабравими. Приятелите ни искаха де си разменят всички снимки, кой където и каквото е щракал, като по този начин всяко семейство да разполага с доволен брой кадри от това така вълнуващо пътешествие – спомням си, че ние с Рон постъпихме по същия начин.

Неотдавна с Игор си бяхме обещали да направим една бартерна сделка, по силата на който пазарлък аз му давам резачката за трева (която така или иначе не ползвам), а срещу нея получавам едно негово колело (което пък той изобщо не карал вече). Преди да си тръгна от тях трябваше да го разглобим, за да го натикам в купето на моята малка и спортна, елегантна количка. Разбрахме се, че на връщане пък от Янкови, те ще минат през нас, за да му дам обещаната косачка и разни други стоки. Той ми беше споменал, че има огромното желание да притежава онзи мой ролков магнетофон, който се подмяташе от години в механата – нещо като сувенирна и антична вещ от недалечното минало на звукозаписа, много подходяща за неговото собствено киностудио. Аз реших, че заради приятелството и жестовете, които Игор ми направи с този Интернет, редно бе да му задоволя мерака, а пък като го знам как щеше и да се зарадва - на мен това ми стигаше напълно. Чувството е абсолютно същото, когато някой ми подари някакъв боклук за механата. С най-голяма охота му дадох въпросния магнетофон, барабар с ролките и записите с музика - все пак тези неща не са загубени; може някоя вечер пак да си спретнем една ретро-вечеринка у тях - тогава отново ще ги слушаме. Щом като у нас те стояха толкоз време и аз въобще не ги докоснах, значи че и занапред няма да се сетя за тези вещи – много по-добре е да влязат в ръце, които да се грижат за тях, а и да са някому по сърцето. И какъв по-хубав избор тогава, от “нашего гражданина, товарища Игорь”, а?...

Независимо, че неволно се поотклоних (за кой ли път вече в това мое така кратко писание), връщам се обратно на темата – натоварвам си велосипеда и най-после поемам къмто наше село; след два дни хайманосване, та чак на третия се прибрах. Първата ми работа беше да включа компютъра и да продължа със записите на татко. После хапнах два залъка, колкото да не припадна и да не ми се огъват краката от глад и пристъпих към друга една любима тема и занимание: а именно, потягане на колелото, понамазване тук-там, гресчица, масълце и всичко останало, както е по Библията. Времето навън беше и доста топло, но мен нали нищо не ме спира! - изтъпаних се гол пред гаража и започнах ремонтите; както е от “А”, та до “Я”-то. Предни/задни оси, кормилни лагери, скоростни механизми, спирачки - всичко до последните винтовчета и гайчички разглобих, смазах и после пак събрах за около три часа. Много исках и да го покарам малко, така вече готовото ми лично и педално превозно средство, обаче не посмях да рискувам без каска по улиците - на ония хайлази от полицията само това им трябва. Нали и без друго имам в актива си една такава глоба от $30 за подобно деяние – още я помня, пущината, макар да беше преди няколко години, докато живеехме в Maryborough. Поради своите опасения, само се завъртях пред къщата няколко пъти – колкото да се убедя, че всички механизми работят безупречно. Заключих колелото в работилницата - поне докато е “ново”, да стои там на сигурно място и подслон. Игорови още ги нямаше и аз веднага обух маратонките за поредната си пешеходна обиколка на квартала. Направих една хубава и дълга променада от около 45-60 минути много здраво и солидно ходене, по най-бързия възможен начин и се прибрах плувнал в пот. Не след дълго пристигнаха Дарина и Игор - натоварихме първо стоката в колата им, след което седнахме на двора да си разтоварим съвестта с по една бира. Те постояха малко, обменихме малко клюки и информация и си заминаха. Аз веднага влязох да се къпя, бръсна и т.н. Излязох от банята и отново залепнах на компютъра в подреждане на документи, файлове и подготовка за по-нататъшната им обработка. Така и легнах - нощес се събудих по никое време, че пак ходих да заредя лаптопа, който не е гасен от вчера по обед - цяла нощ, целия ден днес, а както се очертава и нощес ще е “на вахта”. Файлове, които при нормално работещи и бързи Интернетни връзки се записват за около 15-20 минути, у нас същите се точат по три часа и половина, но това е положението и възможностите за сега. Проучвам преминаването на по-скоростна връзка, но това е свързано с нови планове и обвързвания с телефонната компания, а не ми се иска да го правя, защото пък те не са от най-добрите. Навремето се хванах с тях, защото вероятно са били що-годе сносни за момента, но нещата се променят - всеки ден изгряват нови звезди и всеки по-нов предлага все по-лесни и облекчаващи условия, само и с една единствена цел - да спечели по-много клиентела (Боже, че с жените не е ли същото, бре? – така съм чувал, пък де да знам дали е тъй…). Така че на мен също ми предстои едно такова нововъведение, но за сега изчаквам търпеливо да видя от къде и на къде духат ветровете - да се уловим у този, дето ни е най-попътен.

В постоянна връзка съм с Даниела и Ванеса - или аз ще им се обадя по телефона, или пък те ще ми звъннат (баш, когато съм се усамотил да сера, примерно). Видели са се с приятели, близки и роднини. На Сашкови им предстои да се местят в новата къща; може баба Дани да им е полезна с нещо. Аз обаче мисля, че единствената полза, която те ще имат от нея ще бъде, когато я натоварят обратно на самолета - ха-ха-ха; свекървите нали по принцип не са чак толкова “желани”, но това също е предмет на друга тема за по-дълбок размисъл…

Днес започнах новата си седмица с порядъчно висока степен на заетост. Поради тази причина, не можах да отделя и необходимото време за описването на всичкото това. Ето, сега за ваша справка и сведение поглеждам към часовника на стената в кухнята - показва вече почти 23:00. За тези два часа и половина съм описал случките от 3-4 дни - да бих имал сили и достатъчно време мога още да продължавам, но много ми се доспа и скоро ще си лягам. Напред и с Крумчови говорих малко - гласим се в събота да се срещнем на едно самолетно изложение, където освен че летателните машини ще бъдат представени за оглед на земята, с тях ще се провеждат въздушни акробатики и други щуротии. Игор до скоро работеше в самолетната компания “BOEING”, тук в Бризбън, та все още го гонят мераците в това направление. Докато наш Крумчо пък има хронично заболяване на тази тема и почнат ли веднъж да се дъвчат самолетните въпроси, или се осъмва, или въобще не се стига там, за където се е тръгнало. Така че това събитие и за двамата ще представлява особен интерес, както за мен би било интересно всичко свързано с кораби, лодки и хора от противоположния, женски пол (към които имам неистово влечение). Аз още не знам дали ще ходя нататък - ако Янкови се навият да отидат с техните, ще се присъединя към цялата агитка да им правя калабалък. Те пък за петък вечерта са ме канили у тях, та и там ще трябва да “огрея” и да се представя като добър гост. Тъкмо ще им занеса картината, която вече е напълно готова. Ще видим – време има бол, след като петъкът ми е така далечен блян, погледнат от дълбините на сивия и мрачен днешен понеделник (нищо, че е вече почти вторник). Така или иначе аз до тогава ще напиша още някоя глупост, покрай която ще стане ясно кое на къде ще е и с кого…

01.10.2008 - Създаде се някаква традиция май, да не пиша всеки ден – т.е., да започвам разказите си обикновено в понеделник, а в четвъртък или петък да ги довършвам. Ами то няма какво толкова да се описва, право да ви кажа - ежедневието ми е едно и също, мудно, сиво и скучно; много малко фактори могат да му повлияят, сменяйки курса на неговото криволинейно движение. Тези дни из дома се занимавам изключително на компютъра, със записите на циганските концерти и песни. Записал съм и няколко игрални филма, сръбски - поне музиката ще е хубава, ако не друго. За сега събирам само суровия материал, а после, когато съм напълно готов ще започна да го подреждам в дискове. Ще използвам същата програма на компютъра, с която правя филмите от видеокамерата. Едва на края ще видим какво ще излезе от цялата работа – иначе ентусиазмът ми е много голям; да ми се чуди човек на акъла, от къде дойде таз моя страст.

Усилено и най-усърдно продължавам да ходя пеша по 5-6 км на вечер. Обиколките ми се събират в около 50-60 минути бърз ход, до болка в краката. Снощи например ми беше най-дългия преход, от който вече си мислех, че няма да се върна жив у дома, ами ще ме доставят обратно на носилка. Първо от нашата улица завих нагоре към голямото колело. После продължих направо, все едно че отивам към железарския магазин. Там обаче има кръстовище със светофари и едно шосе надясно - завивам в него и излизам на другата паралелна улица, която води надолу към нас и по нея се прибирам. Сега ми е много любопитно да измеря разстоянието, че да знам как ми се движат тренировъчните цикли. Аз споменавам всичко това, защото знам, че вие си представяте мястото горе-долу като географско разположение. Едва ли обаче тези факти ще се радват на някакъв интерес от страна на незапознатият с обстановката читател, но все пак – на тях специално се извинявам за внасянето на тази ненужна информация и обременяването на текста с нея. Надявам се да продължа с тези мои разходки и след завръщането на Даниела от Аделаида, което се очаква с гръм и трясък в понеделник. Освен това вече навлизаме в сезона на лятото, като паралелно с това денят също ще пораства и няма да обикалям улиците по мръкнало, както правя сега. Ще се опитам да се връщам навреме за репетициите на Ванеса, че не съм ли увиснал над главата ѝ, тя сама не прави много. Е, свири детето - но аз обръщам внимание на грешките, които допуска; карам я да повтаря и въобще следя много изкъсо и отблизо кое, какво и как става. При мен средно положение няма – или се прави нещо като хората и се постигат успехи, или по-добре хич да не се губи време и енергия за това; не съм твърде от добрите татковци, ама пък за кога да си сменям нравствените характеристики и душевни особености? – ако децата не ме харесват, значи съм поел най-правилната линия за отглеждането им и тяхното по-нататъшно възпитание като съзнателни човеци...

Предстоящите събота и неделя също се очертават да са почивни дни за мен, защото с другите приятели вече сме се организирали да ходим на едно самолетно изложение с демонстрации, което ще се проведе на военното летище край Бризбън. Тръгваме от тук с Янкови и родителите му - аз в петък ще им гостувам, ще спя у тях и на следващата сутрин всички заедно поемаме. В отделен лъч и пак от Бризбън на уреченото място ще пристигнат Игор и Дарина, а Крумчо тръгва с цялата потеря барабар с башибозука от неговия стан, който е значително по-отдалечен. Очертава се да изкараме весело и приятно - времето също го прогнозират да е слънчево и сравнително добро за подобни мероприятия на открито. Ще взема цялото оптическо снаряжение с мен, за да направя малко снимки и филм, ако разбира се условията позволяват.

Натоварил съм в колата и старата музикална уредба, която до скоро беше на въоръжение в механата - ще я подаря на сина на Краси и Светла (счетоводителя). Там пък съм канен в събота вечерта - ще отида у тях като се върнем от срещата си със самолетите. Аз най-вероятно ще возя родителите на Янко, че те с това ситно бебе стават много народ за една кола - вечерта ще ги оставя в къщи и от там бягам директно на гостито. Там ще бъдат вече и Миленчови, защото Краси е канил и тях на тържеството. Така както се очертава, аз ще преспя и на техния миндер, па в неделя с Божията помощ, ще се завръщам вече у дома. Ако те не искат уредбата, ще мина през онзи търг и ще я заложа там - каквото дадат, все е кяр. Спомням си, че навремето, когато останах сам я купих за $168, заедно с едни ролкови кънки на малкия Неничко, който точно тогава при жив баща остана без баща - бяхме даже заедно с него; че и сега ми е пред очите, сякаш това беше вчера. От тогава минаха 10 години и музиката ми е служила много вярно и качествено (ако оставим настрани мъката ми по детето). Сега съжалявам, че няма как да я изпратя на татко (не мъката си, бре – за уредбата приказвам); сигурен съм че щеше да му влезе в употреба, обаче много тежи (да, мъката също е тежка…). Въпросната уредба обаче е истинска, японска - а не някой пластмасов китайски боклук, сглобяван на оризището в обедната им почивка. Няма да бъде много удобно да задължавам родителите на Янко да мъкнат и това, че е срамота. За вас ще подготвя някои по-дребни нещица, предимно дискове с музика и филми, както и настоящото ми писмо; знамето също ще туря в пакета. Те самите ми предложиха хората, защото няма да имат почти никакъв багаж. Не смятат да си купуват нищо от Австралия, защото стоките тук едва ли са по-хубави от тези в България - все пак там е Европа, а не поредната китайска провинция дето е тук, с азиатското си присъствие и влияние. Живот и здраве, на Валя майка ѝ пък ще пристигне непосредствено преди да си тръгнат Янковите родители, за да може да поеме щафетата по отглеждането на малкия Мартинчо с голямата пишка. Тя ще остане тук за една година, такива са им поне плановете. Самите ние с Даниела се чувстваме безкрайно щастливи, че непрекъснато разширяваме приятелския си кръг с добри, възпитани и интелигентни сънародници. Не знам защо, ама нещо с местните не можах да си омеся интелекта – вероятно щото нямам такъв или пък не ми е на нужното ниво…

Утре се пада годишнина от смъртта на милата ми баба Фанче – вместо да ѝ паля свещи и приготвям парастас, ще занеса една бутилка водка у Янкови. Какво друго трябва да направя, че да раздам за Бог да прости? - да беше поне Даниела тук, че тя пó им разбира на тези Божии работи. А пък така аз като съм сам, та по-добър вариант от този не можах да измисля – тъкмо водката пречиства и душата, че напоследък баят чернилка ми се събра у пазвата.

Тази седмица съм доста зает в служебен аспект - такава се очертава да бъде и следващата, за голямо мое съжаление. Ама поне улисан в работата часовете летят много по-бързо и кога го видиш, то станало време да си разотиваме. За довечера пак съм планирал една дълга и изтощителна разходка; после със записи от Интернета ще се занимавам и за десерт ще иззяпам един филм. Отделно имам и толкова много финансова работа на компютъра - обаче сега, като съм хвърлил мерака на тези цигании, та хич не ми се прави нещо друго. Е, все ще намеря време и това да свърша, ама да не е баш сега.

Оказа се, че Бранко ми е записал чудни дискове - снощи изгледах два един след друг: единият с народна музика и песни, а другият беше с някакъв концерт на Веселин Маринов – ама че хубаво пее това момче! Аз преди години не се захласвах особено много по творчеството му, защото такова ни беше мисленето на всички тогава – щом като е наше, българско и родно, хуля, плюя и злобея (вместо “любя, тача и милея”, както е според посланието на дядо ви Вазова – с този израз си служа доста често напоследък и обирам негативите на всички нашенски родоотстъпници и чуждопоклонници, само че не ми пука на корубата кой какво мисли за мен). Мисълта ми беше, че въпросният концерт ми хареса - него вече ще ви го запиша, защото е чудесен и едва ли са го предавали по телевизията, че да сте го пък и гледали. Специално за мен изпълненията на този човек са пропити с дълбоки чувства и много любов – песните му са мелодични и запомнящи се. Не съм музикален критик, за да му давам оценки – понеже съм лаик и простак по душа и самосъзнание, слушам само онова, което ми допада на ушите. А пък народната музика ще запиша специално за учителката по музика на Ванеса - при един от многобройните ни разговори с нея, тя спомена, че се интересувала от такива етнически фолклорни напеви, хора/ръченици и изпълнения в типичните за нашата българска народна музика неравноделни тактове. Смятам, че ще се зарадва жената, наслаждавайки се на тази самобитност и хореография, която е далеч по-различна от стандартната австралийска музикална култура.

Така, с тези няколко думи приключвам седмицата, макар и малко предварително. Утре няма да има какво повече да добавя към споделеното до тук, защото не очаквам нищо съществено да се случи за времето между сега и после. В понеделник ще разкажа как са ми минали почивните дни, а вечерта в 18:00 ще отида на летището да посрещна Даниела с малкото. Прибираме се - свирим (ха-ха-ха...) и сядаме с булката на вечеринка.

06.10.2008 - Отново бурни, весели и безгрижни дни изкарах с тукашните си добри приятели и близки. В петък веднага след работа, по най-бързия начин се прибрах, за да се приведа в приличен за гости вид – подмиване, бръснене, рязане на нокти, изпиляване на зъби и т.н. Взех си багажа (чифт дрехи за евентуално преобличане в случай, че случайно се посера, до които обаче така и не стигнах; башка тоалетни принадлежности, които също само разходих, защото аз на чуждо място не се мия…), натоварих цялата възможна и налична оптика и фотографска екипировка, заключих вратите на колибата, запрях домашните животни в обора (нали имаме рибка в аквариум, та заради нея пазим от приток на външни котки...) и заминах у Янкови. Бяхме се разбрали за следващия ден с тях да ходим на самолетно изложение и демонстрации с летателни машини. Вечерта си направихме едно прилично тържество, аз спах у тях и в събота сутринта поехме към военната база, където се провеждаше това въздушно шоу, както го наричат някои. По пътя имаше страхотно задръстване от колите на близо 50-те хиляди посетители като нас, всичките хукнали стремително в тази посока, та едвам се довлякохме на няколко пресекулки от спирания и тръгвания. Паркирахме колите на едни поляни покрай полигона и до фактическото място на атракцията трябваше да вървим още половин час пеша. Повлякохме се цялата тумба на керван - слънцето пече безмилостно от небето, а на всички ни се пикае зверски и мълчаливо. В този конкретен случай само малкият Мартин беше в известен смисъл облагодетелстван и облекчен, защото беше с пелени на дупето и можеше да ака и да пишка в тях, колкото си ще. Стигаме най-после до входа на полигона – ето ви я новата изненада: сблъскваме се буквално с километрична опашка за билети и докато едните чакахме на подобно дълги опашки пред тоалетните, други наши представители пък се бяха наредили за билетите. И докато едните си облекчаваха понуждите в кенефа, останалите купуваха входните билети на касата, с периодична смяна на ролите в зависимост от зора на човека – вече изпиканите се връщаха с облекчените си бъбреци на билетната опашка, докато местата им пред клозета се заемаха от тези, с все още пълните до пръсване пикочни мехури. Така или иначе обаче, след като се преборихме и преодоляхме толкова много препятствия, най-после влязохме и ние вътре зад решетките. На плаца бяха изложени най-различни летателни апарати от най-разнообразни исторически епохи: имаше експонати от времето на Световните войни, преминавайки през Виетнамската война, та се стигне до реактивите на най-новите ни дни; самолети, хеликоптери, малки, големи, с перки, безмоторни - всякаква чудесия. В същото време над главите ни се разиграваше един истински аеро спектакъл - демонстрации на висш пилотаж и акробатични изпълнения с изтребители от най-висока класа. По мобилните телефони успяхме да се издирим и намерим с Крумчови, Игор и Дарина. Аз за малко се отделих от основната група, за да се срещна с Крум - запознах се със сестра му, племенника и техния спътник. Поприказвахме малко и ние с Крумчо взехме момчетата да ги разходим из навалицата, а пък Валя и Нелито останаха на сянката да си почиват.

Мотахме се към час-два и обиколихме навред - видяхме почти всичко, след което се събрахме с останалата част от групата. Бате Янко онзи ден си купи нов фотоапарат - с много лупи, с много електроника и всякакви модернистични изгъзици; уж последен вик на фирмата “Nikon”, обаче докато направи няколко снимки с него и му свърши батерията. На рамото ми висяха видеокамерата и бинокъла, а на врата - моя фотоапарат, с който също успях да запечатам няколко вълнуващи кадъра. До камерата така и не можах да стигна, а бинокълът го извадих само наполовина от кутията, колкото да го покажа на Игор (той също ми показа неговия – руски, военен и много качествен; не се учудвам). Така че от цялото оптическо снаряжение, с което се бях подготвил за Третата световна война и за водене на нощни тактически действия срещу предполагаем противник, ползвах само фотоапарата. За другото не остана ред...

Към 15:00 се разделихме с Крумчови - разбрахме се до някоя и друга седмица да дойдат у нас на гости; да видим как ще го съчетаваме с всичко останало. Янкови си тръгнаха малко по-рано с бебето, защото и то горкичкото се беше вече доста отегчило да слуша само рева на машините, а да не може да види нищо. Аз не мисля, че ще помни нещо завалийчето, ама дано пък до следващото подобно изложение Марти да е пораснал, че да може да гледа всичко. Аз бях с родителите на Янко и останахме още малко да позяпаме из народа, като Игор и Дарина също се движеха с нас. Игор направи много хубави снимки и е обещал да ми даде няколко професионални, че да мога да ви изпратя нещо; между другото Янко също чака и разчита на тях...

В 16:00 представлението завърши и всичкият добитък почна да си проправя път назад към колите. Настана пак един хаос и задръстване, при което аз взех решение да се върнем от друго място, макар и през по-далечен път - тъкмо пък и сгода за Янковите родители да поразгледат наоколо из района. Минахме през разни селца, ферми, полета - в една селска кръчма даже седнахме да пием бира, защото щяхме да изпукаме през деня от жега. Като видях колко трагично беше положението с тези преносими тоалетни, разхвърляни по къра и от страх да не ми се допикае, че пак да се лутам в търсене на кенефи, та цял ден не бях пил нито капка вода. На няколко чешми само си мокрих фланелката и гащите - изглеждах като да съм излязъл от центрофуга, но пък поне за кратко ми беше хладно на увисналите до колене мадури. Опасявах се да пия вода, да не би да се наложи пак да чакам час и нещо на опашка за клозет. На връщане минахме по шосето, по което обикновено пътуваме от нас към Крумчови. То е по-живописно и интересно от скучната магистрала, независимо от това, че движението по него не става чак толкова бързо - зор нямахме за никъде, хеле пък аз особено.

След тази кратка екскурзийка, на края вечерта се прибрахме и ние. Беше около 18:30 - само оставих родителите на Янко у тях, взехме си “довиждане” и аз от там отидох у Краси и Светла, където пък ме чакаше друга бойна група и вярна компания. Миленчови бяха там, нашият комшия Тони, Ваня и Бранко, Маргото и Даринка на Мартин (споменавам ги поименно, защото те са и ваши добри познайници – за всички останали остават просто едни имена, което обаче не е от съществено значение). Там също падна сериозна веселба, от която Краси го боля главата цяла сутрин, а пък аз повръщах до обяд... Естествено и у тях преспах на един диван, мислейки да си ходя рано-рано сутринта. Добре ама се замотахме с разни филми, дискове, компютри и т.н., та закъснях доволно много – напълно достатъчно, за да не бързам вече и чак пък толкова. Пихме и по една отрезвителна бира и плановете ми хептен се изкривиха в други посоки. Хората си купили готварски печки, фурни, котлони и Краси тъкмо се гласеше да ги инсталира. Та туй как става, онуй как - давай, викам му, да почваме, че довечера ще ядеш сух хляб само, ако не втасаме да навържем всичко. И без друго това са все въпроси по моята специалност - баш от първите пет на конспекта (дето най-много си ги знам...). Така от дума на дума се заловихме с тази дейност - изхвърлихме старите уреди и инсталирахме на тяхно място новите. Обаче по време на този процес на няколко пъти се натъквахме на проблеми, които трябваше да решаваме пътьом - размерите на новите прибори бяха малко по-различни от тези на старите. Това наложи да режем и пилим отворите, че да сторим място за всичко (а пък колко пъти ходихме до “Bunnings” – направо пътека направихме до там). Най-после в 18:00 всичко вече беше окончателно завършено и обектът предаден в ръцете на стопанката. Каниха ме хората да остана при тях и за вечеря, ама аз вече се бях изморил и предпочетох да си отида къщи, че да мирясам малко.

Като се прибрах снощи в нас, първо измих предната площадка с маркуча, защото много листа и шума се бяха насъбрали - ако Даниела ги беше видяла, щеше да ѝ призлее и да почне да кълне от вратата (не че ми пука, ама все пак – нали не е етично да ѝ давам излишни поводи за скандал). Полях ѝ също така и шибаните рози, за да изглеждат влажни и пресни - като си дойде довечера, нека да мисли, че съм ги поливал всеки ден. Хвърлих няколко капки водица и на онези бурени и израстъци в задния двор, които аз лично не знам точно защо ги отглеждаме; поръсих като поп на водосвет и израстъците в предната ливада, след което окончателно влязох в банята за хигиенизация. Като си поосвежих разсъдъка, мислех да се занимая с нещо на компютъра, ама бързо-бързо се отказах – мозъкът ми даваше все още “заето” и вместо да го напрягам с финансово-счетоводни операции, залових се да наготвя една супа (то пък голямата философия – като рече някоя фръцла, че готвила цял ден за мъжа си, та ми иде да я прасна през джуките с черпака; лъжат, мамка им! – кой знае къде и пред кого се чепят и чекнат краката, дорде мъжете им изкарват насъщния, ама хайде – да не се обаждам, че току съм ял боят от някоя недоклатена фльорца). Гледам три тиквички взели малко да позагниват в хладилника, както и няколко моркова, също тръгнали на омекване като “да-не-казвам-какво”; шибнах няколко картофчета, че и те баят покълнали ми се видяха, глава лучец, както е според инструкцията – и хайде готово. Като я и застроя довечера с две цели яйца и половин буркан сметана, малкото ще има да яде две седмици чорба, та ще му плющят ушите чак. От онзи ден замразих една кутия с боб, който ще ядем довечера по желание на Даниела. Ако всичко с полетите протича нормално, би трябвало до 19:00 да сме се прибрали, а в 20:30 вече да съм и пропял...

Животът ми вече бавно се нормализира и възвръща към обичайния си ритъм и рутина. В следващите седмици сме канени да посетим най-различни социални форуми и тържества - у Ваня и Бранко, у Краси и Светла, после пък у Мартинови ще се събираме. Това са единствените тръпки и вълнения, които ще ме съпътстват през скучните делнични дни. Ще продължавам доколкото мога и с тренировките си вечер, обещавам и диетата да спазвам, но не знам до кога ще издържа на тоя мазохизъм.

13.10.2008 - Отново днес е понеделник и аз за пореден път излъчвам своя подробен и задълбочен анализ на изтеклата седемдневка, като включвам и почивните си дни в това число. По необясними причини, последните изедин път станаха някак си малко повечко от задължителните за този период събота и неделя - но нека да карам систематично и по ред на събитията; барем време сега имам бол...

Измина точно една седмица, през която не съм драснал нито дума, но пък от следващите ми редове се надявам да проличат причините, а с това нека написаното да прозвучи и като известно оправдание за моето нехайство и напрегнато мълчание. Връщам се мислено на миналия понеделник, в който вечерта след работа посрещнах Даниела и Ванеса на летището в Бризбън. Самолетът им малко закъсня, та имах достатъчно време на път да се отбия и до един местен магазин за зарзават - купих само едни чушки и домати за любимия на всички в къщи миш-маш. После, към 18:30 взех завърналите се вече летовнички от аерогарата и заедно поехме обратния път към дома – ах, колко е радушно да се съберем отново всички на камара! Докато се нанесем в къщи, да разпределим багажи, подаръците си да раздадем, Ванеса да вечеря, да се изкъпе и да легне - пак окъсняхме до големите часове на денонощието. Седнахме с Даниела на малка раздумка-вечеринка, но поради напредналото време скоро легнахме и ние.

От следващия ден вече всичко си започваше по старому - кой на работа, кой на училище; всеки с грижите си и проблемите, ведно със своите преки задължения – лични и обществени. Аз на работа успях да предам едни важни чертежи, по които бях работил напоследък – мислех, че върху тях ще поразсъждаваме малко с колегите и шефовете, с цел да се видят грешките и анализират пропуските им (аз самият прекрасно знаех, че последните не бяха идеални, но исках да имам нещо черно на бяло, върху което да положим основата на техническите си разсъждения...); смятах, че по този начин ще набележим планове и директиви, по които да се работи за в бъдеще. Добре де, ама това хич биля не стана така, както си го бях замислил - шефът дойде при мен награбил чертежите, разярено и неодобрително ми заяви, че тази работа не мога да я върша добре - да си търся друга, тъй като с моя опит не съм можел да им бъда полезен. Ай, дейба рекох ваш’та мила майкя! - ама не го застрелях чак толкова директно, въпреки, че си го заслужаваше. Отровните му думи ми дойдоха като гръм от ясно небе (по-скоро се изсипаха връз чутурата ми като лайнян водопад…), но пък в същото време вътрешно възтържествувах: най-после се махах от това проклето място, където и без друго не можах да се впиша в очертанията им още от самото начало - нито работата, дето уж я вършех беше нещо като хората, нито пък самите хора бяха кой знае колко хора (с малки изключения на единични случаи, главно в женски род). Така във вторник вечерта аз се прибрах преждевременно в къщи, обух си маратонките и се отдадох на една зашеметяваща обиколка из квартала. После разбира се, всичко останало - свирене, вечери и т.н.

На следващия ден пак отидох на работа, колкото да приключа започнатите си дела, да прибера джунджуриите от бюрото, а най-вече - да алармирам другите агенции, че усилено си търся нова работа и че вече съм свободен (нали така ме посъветва онзи кретен и малък манаф). Трябваше да се срещна и с един друг човек, мой бивш колега от предишни проекти, чрез когото се надявах да ме настанят в съседен отдел, но на различен обект и в друг работен колектив, за да не гледам противната мутра на шефа-плазмодий; това обаче не се осъществи на практика, въпреки огромното ми желание и голи надежди. Междувременно веднага разпратих и няколко молби за работа - от доста места ми се обадиха с проявен от тяхна страна интерес; даже днес следобед ще ходя на едно интервю, за да се срещна с потенциалния си нов работодател (дано само да не излезе същия задник като стария, че тогава вече ще се стреляме взаимно). Единственото, което загубих и за което истински ще съжалявам е самото място, където работех до сега. То беше много удобно за пътуване, но пък от сега нататък вече ще е каквото - таквоз. Ако се наложи да ходя до Бризбън и по-специално до централната му част, ще вземам влака по-рано сутрин. От там насетне ще търсим начин как някой да води Ванеса на училище, а аз да тръгвам достатъчно рано от къщи, с цел избягване на сутрешните задръствания по пътищата. Но за всичко това ще мислим едва, когато от някъде ми предложат работа и ще се нагаждаме в зависимост от новата ситуация като увивните растения на ботаниката. Едно само не ми беше много ясно през цялото това време, както и не ми стана ясно към датата на напускане (изритване…) – за чий курац квадратен ме държаха в продължение на 6-те най-шибани месеца, без да ми задават конкретна работа, без да разберат какво мога и какво не мога да правя и как така изведнъж решиха, че не чиня пукната пара?! Те самите не знаеха на кой свят се намират и от кой край да наченат, пък на края последната брънка на веригата (вече и единствено в мое лице…) им се оказа крива – ибаз го, както всяко друго нещо, въпреки че в случая малко ме е яд, ако това е правилната дума; майната му…

Както се разбра, значи - в средата на миналата седмица аз приключих окончателно с тази работа, на това място и с тези хора. Прибрах се вечерта и веднага се залових с моето спортно ходене. Този път направих 5 обиколки на езерото по тротоара – отнеха ми точно един час. Аз преди време бях измервал разстоянието с колата - една пълна обиколка има дължина 1350 м – излиза, че за тоя час съм минал около 6-7 км, което никак не е малко като разстояние. Явно, че когато вървя по друг маршрут, за това време изминавам горе-долу същия път - независимо къде обикалям, защото ходя по един и същ бърз начин.

В четвъртък сутринта аз заведох Ванеса на училището, а на връщане минах през моите хора, от които купувам строителните материали (пясъци, цименти и т.н.) - измолих ги да ми дадат няколко шепи кварцов пясък за плочника отпред. От времето и дъждовете фугите се бяха оголили, пясъкът се беше смил надолу и аз исках да ги дозапълня, че тогава чак да ги минавам с лака отгоре. Дадоха ми две кутии и аз като се прибрах, веднага се залових с тази процедура. Времето се оказа много подходящо за дейността, макар че беше слънчево и горещо. От вечерта нататък очакваха нови дъждове и аз бързах да свърша всичко, преди пак да е подгизнало като мочурище. С една четка разпръсквам пясъка, с гумения чук бия по плочата, за да се стръска хубаво надолу и да уплътни фугата. Голямо гъзурчене падна, но всичко стана както го бях замислил - следобеда му ударих и две ръце лак отгоре. През деня телефонът ми не спираше да дрънчи - все разни агенти ме търсеха за работа. Много скоро всички ще видим какво ще се пръкне на края от цялата тази каша, в която без време потънах и се омазах до ушите, като че бях удавен във вареница (или варница, ако това ви звучи по-литературно).

Вечерта, след борбата ми с плочника бях много изморен и едвам направих една обиколка на езерото - колкото само да се каже, че съм повървял малко. А пък и да не си помислят бабичките, които също обикалят с мен, че съм се поминал от многото изтощителна работа по двора. Вечерта с Даниела проведохме едно малко тържество по случай оставането ми без работа и завършването на плочника. Дъждът се изля точно, както казаха по телевизията - обаче на мен всичко ми беше вече готово и не сме имали проблеми. Даже вечерта, докато плющеше по-силно, аз излязох навън да видя как се оттича водата. Не забелязах някакви големи локви – нищо чудно да съм го докарал по нивелира, което пък си е чиста случайност.

В петък пак аз заведох Ванеса на училището и от там се впуснах по моите магазини за вещи с многократна употреба. Нищо не си харесах и нищо не купих, ама поне хубавичко си утрепах сутринта и се поразходих измежду себеподобни. Времето беше дъждовно и не ставаше за никакви действия навън, освен за къпане под стичащата се от улуците вода. Докато дъждовете се изливаха на по-слаби и силни порции, съсредоточих силите си върху компютъра - приключих напълно с всички финансови въпроси, които висяха от седмици и чакаха някой да си седне на гъза и да свърши работата. Продължих с подготовката на песни, филми и дискове, тъй като междувременно се разбра, че Мария (на Краси) тръгвала за България - можех значи по нея да изпратя една част от материалите, а другата ще останат за родителите на Янко. Позаписах някои неща, обаче не съм в особен възторг специално от филмите, които свалих от Интернета. Имах проблеми с един диск, даже и не само с един - а пък факта, че съм и напълно безпомощен в такива случаи, допълнително утежнява деликатната ситуация и ми се óпва нервата до съдиране на канапа. Независимо от всичко обаче, аз сега ги пращам тези дискове, но с уговорката и извиненията, че ако случайно не вървят и не са добре - просто трябва да ги изхвърлите. Постарах се да направя всичко възможно за осъществяване на желанията ни, но пък и не винаги успявам. Разбира се опитите ми ще продължават - имам допълнително да говоря с Игор по тези въпроси и да се консултирам; той е доста вещ в тази област и е голям капацитет (мозък...). Обещал ми е друга програма, с която се правели тези записи и филми, но на този етап за съжаление нямам нужното физическо време и не ще мога да експериментирам. Бързам да приключа с писмото и останалите записи, защото довечера след интервюто ще мина през Мария да ѝ оставя пакетчето - тя тръгва в сряда. Ще гледам по Янковите родители да изпратя нещо по-добро, ако до тогава разбера от Игор как да работя с програмата.

Това беше всичко от петъчния ден - компютрите ми работеха в денонощен режим; един път на запис и след това за размножаване на дисковете! В събота сутринта дойде учителката на Ванеса и изкарахме урока. След това аз продължих да се занимавам с разнородна дейност, а Даниела прави баница с праз за гостито у Ваня и Бранко. Преди да излезем по обяд за тях, аз трябваше нещо да отида да купя от магазина. Поспрях се и на няколко гаражни разпродажби, като от едно място пак купих много хубава картина - кована мед, хубав сюжет и в много добър вид. Ще ѝ направя рамка и ще я закачим някъде - или пък просто ще я подаря на някой, че е по-лесно, вместо да търся свободна стена и за нея. Аз всъщност точно с тази цел я и купих, само че Даниела много я хареса и едва ли ще разреши подаряването ѝ - особено пък, след като направя и рамката. Да видим - хубавото е, че си намерих ръкоделие, за да не стоя по цял ден със скръстени ръце...

После, след всички ритуали по печене на баници, къпане, бръснене, свирене и т.н. - най-после тръгнахме за Ваня и Бранко. Там се бяхме събрали повечето от постоянното присъствие - Янкови, Краси и Светла, ние, Маргото и комшията Тони, без когото софрите не минават. Веселбата беше голяма - ние останахме на края последни, уж да се повидим с Бранкови - откарахме до зори пак. Спахме у тях и на другия ден са прибрахме. Ама първо пихме кафета; хайде, последваха още лакърдии и раздумки, та чак по обед си тръгнахме. По път спряхме да си напазаруваме разни дребни хранителни стоки, обядвахме в една закусвалня с купешка храна и ето ни най-после обратно в къщи. Ние с Ванеса веднага излязохме на разходка, а Даниела легна да си чете книгата и както установих по-късно – още към края на първата страница, тя вече беше заспала толкова дълбоко, та и камбаните в кв. Симеоново не можеха да я разбудят (е, как кои камбани, бре? - амчи детската асамблея “Знаме на мира” забравихте ли я; плодът на нашата принцеска, Людмилчето - бай Тодор Живковата щерка…). През това време ние с малката ходихме до магазина на колелото - по пътя тя си игра на люлките, пързаля се и нито дори за миг не спряха да ѝ бърборят устата; чудя се само и се дивя – от къде взема толкова много въздух това малко дете, та чак дъх не си поема като приказва; ще вземе да се пръкне някой адвокат от нея – нали и те са такива плямпала из съдилищата?...

Прибрахме се в късния следобед и всеки се залови с обичайните си дейности и занимания - Даниела вече беше станала (от сън…) и готвеше супа, Ванеса подготвяше нещо по своите ноти и музики, а аз пак залепнах на компютъра с моите нескончаеми записи на дискове. Вечерта свирихме, вечеряхме (аз специално много малко, съвсем набързо и дори на крак, защото á река да се заседя на масата, á става страшно и се издувам като мях...); изгледахме един филм и с това приключихме тази седмица. Аз сега ще разпечатам писмото, ще запиша и едни снимки, както ще се опитам да направя още един диск в оставащото време, преди да изляза за интервюто. Трябва да взема всичко с мен, че след това да го нося у Мария. Веднага, още от утре ще започна новото си писмо, което пък ще имате удоволствието да получите чрез родителите на Янко. То няма да бъде така дълго и продължително, защото и тяхното време взе да изтича и престоят им се накъсява с всеки изминат ден. Те си тръгват от тук на 19 Ноември - на 20-ти пък пристига на Валя майка ѝ за една година. И те не могат да се оплачат от липса на гости и международни посетители. Ама нали Валя почна работа – все някой трябва да се грижи за малкия юнак, докато порасне още малко и му дойде времето за детските ясли...

Правим сметка да поканим Крумчови тази събота и неделя, защото ние пък другата няма да можем да ги посрещаме и да се разправяме с тях - в петък отиваме на рожден ден на Лъчко (големия син на Краси и Светла), а в събота сме на Мартиновия. Програмата ни ще бъде много сгъстена - освен всичко това, трябва някак си да се вместват и уроците на Ванеса, репетициите ѝ, търсенето ми на работа, дворната дейност, боядисване, подови настилки, картини, рамки, тренировки, отслабване - амчи той списъкът стана безкраен, бре! Де време за всичкото туй чудо?...

Като ви целуваме и прегръщаме най-горещо, пожелаваме ви само здраве, спокойствие и дълъг живот - останалото се нарежда само, а и за това има кой да се грижи от “горните” инстанции на небето... Радвам се, че сте били заедно у леля Янка - ние като се видим с Миленчови, ще си разказваме един на друг кое как е било. Той пък е в преговори с домакините на онези вили в балкана, където ходихме лани за Нова Година – на всички ни се иска да отидем пак. Не можахме да се организираме за друго място, а пък и там си остава доста добро за целта - с тези наши денонощни сбирки и седенки, на малко подобни места биха могли да ни изтраят; ние сме си само за гората...

13 Октомври 2008 – Австралия, Gold Coast

Много целувки и обич от нас: Даниела, Ангел, Неничко и Ванеса…