Писмо No 41 (I-III.2010)

Скъпи и обични наши майко, татко, баба и дядо; близки приятели и любезни читатели!

20.02.2010 - Тодоров ден е; празникът свят и всепризнат от всички по-видни каруцари и сватбари, всякакви кочияши и най-висши коняри – обаче пък такива големи кушии станаха с мен, та чак ми се реве на глас и с цяло гърло, а не само на ум! Та, хайде сега, милички на мама – всичкото, та от началото му пак. Ще речете – защо? Амчи защото съм голям умник, бре - затуй, нá! Вчера, както си работех на компютъра по финансовите дела и лични документи (че нали съм “олигарх” и аз вече, гáзда демек - чорбаджия един вид или нещо като кулак, ако това пó ви се харесва на слуха...), в същото време се занимавах и с едно друго устройство, което закупих неотдавна от електронния търг и от тогаз насам нямам покрай него нито мира, нито покой. Не ще и не ще да проработи като хората и това си е – че броих и $70 за глупавата джаджа, ама майната им. На мен не ми е заради парите, щото си ги имам бол – дето се вика: не ги броя вече стотинка по стотинка, ами взех на кантар да ги тегля, дейба пустата му немотия скапана! Обаче ме ядосва факта, че тази моя изгъзица излезе хептен нефелна. Както и да е, де – аз хем си описвах търговските сделки и сметки, хем паралелно с това се бъзиках и с тази малка магнитна памет, която трябваше да има обем от цели 128 Gb (нечувана и невиждана до сега по своя мощен потенциал – поне така беше според рекламите, подир които се подлъгах и аз самият). И трих, и мазах, и форматирах - какво ли не правих, което всеки ми бе давал акъл как да постъпвам в подобни случаи, но всичките ми напъни за успех се оказаха безрезултатни. По време на този компютърен процес “форматиране”, предварително се задава името на диска, който трябва да мине през това “прочистване”, след което последният става чисто нов – както обаче и без абсолютно никаква информация по него. С други думи: всякакви файлове, документи, писма и всевъзможни електронни материали тутакси изгарят в огъня, при това по най-невъзвратимия и безсърдечен начин. И ако след истинския пожар поне остава пепелта от съответния унищожен документ (макар и бивш вече…), след въпросната електронна чистка на компютрите остава само споменът и нещо от рода на: “Олеле-ее, че то там май имаше нещо, бре - га че ли не беше празно; а какво ли беше то?”... Така в залисията си (нали и аз съм като Наполеон - правя по няколко неща наведнъж...), избирайки грешната буква на заданието, съвсем нарочно съм изтрил и унищожил всъщност всичката си информация – ама не от диска, баш на който му се полагаше такава оздравителна процедура, а от друг. В резултат на тази хигиенизация, наред с всички финансови документи от тази отчетна година, заедно с други разни материалчета не чак толкова важни, в небитието обаче замина и началото на поредното ми писмо. Таман бях написал няколко страници за периода между изпращането на колета до по-пресните настоящи дни и днес самоотвержено се гласях да си продължа мисълта. От тогава до сега ни дели продължителност от 3-4 седмици, които аз в никой случай няма да мога да възстановя като информация, че пък да я и преразкажа със свои думи на всичкото отгоре. Ето защо, започвам повестта си направо от днес, а ако от време на време се поприсетя за някои минали събития и факти, просто ще ги вмъквам измежду редовете. Прощавайте за допусната неволна грешка – до този момент се смятах за непогрешим, безгрешен и почти светец с ореол над главата си, ама май Господ ме наказа заради тази моя самонадеяност и себелюбие. Сега и да се кая вече и да се вайкам, твърде късно е за всичко – белята стана; добре поне, че няма смъртен случай или нежелана бременност…

Както всички тука предполагат, днес е неделя – ние тъкмо се върнахме от черква с малкото. Занесохме брашно и олио, както си му редът според обичая и които бяха отдавна приготвени за носене, но напоследък все нещо се случваше, което осуетяваше отиването ни до светия храм Господен. Даниела е на работа днес; както и вчера беше – тя даде зор да отидем до църквата и да занесем нареченото. Сега Ванеса чете нещо оттатък и се занимава с нейните си неща, а аз използвам спокойствието да ви нахвърлям няколко реда за свободен и неангажиращ прочит. Следобед ще ходим до Ваня и Бранко; у тях ще се видим и с Желязко, който пък имал някакви гости от Пърт - а последните ще се окажат, че се познават с Даниела още от времето, когато са живели там за около 6 месеца. Така ще поминем остатъка от днешния ден – ще хапнем, ще сръбнем; кой колкото носи и му корема побира (а пък аз специално в тази дисциплина съм ненадминат шампион и е излишно вече да подчертавам завоеванията, които съм постигнал по разните индивидуални турнири с мое участие). Само я чакам да си дойде от работа и тръгваме веднага, че онези са почнали градинското увеселение без нас още от обяд.

Сега се сетих да успокоя читателите, че изгубените финансови документи от подвижната магнитна карта аз възстанових много бързо, защото предвидливо още миналата седмица ги бях прехвърлил на другия компютър; имах съвсем малко да ги приведа в оригиналния им вид - това само за облекчение го казвам; да не би пък да си помислите, че съм загубил всичко. Изчезнаха единствено първите страници на писмото, което както виждате започнах да “изваждам от пепелта” и да му изграждам сюжета.

Преди нашата малка пратка да полети към вас, за последно бях писал може би десетина дни, да не е даже и две седмици преди това. Имах добрите намерения да завърша писмото си, както би било редно: с целувки, прегръдки и други сърдечности, обаче и това не можа да се осъществи поради ред причини, за които така и не си спомням вече. Сигурно ви е направило вече впечатление, че то няма завършен вид - като че ли е “излетяло” направо от писалищната маса. Е, сега пък, като прочетете тези редове ще разберете причините и следствията за този пропуск. На всичкото отгоре, в офиса ни се беше повредил нещо принтерът. Аз обикновено разпечатвам всичко на две страници, с цел да се пести хартията, а и да не натежава много пратката. За зла врага обаче, точно в последния момент се случи и тази повреда, което наложи Даниела да го разнася до нейната работа, та от там да го разпечатва. При нея обаче печатащото устройство не може да вади двойни страници и така всичко беше написано само от едната страна на листа. Ако кажем “майната им” на похабените дървета за производството на съответната хартия, това не беше чак толкова голяма беда – но пък така колетът допълнително се утежни на грамаж и ние не можахме да сложим повече дребни артикули и армагани в кутията.

Напоследък паднаха много сериозни дъждове, които добре напоиха почвата и жадната за вода земя. От това са избуяли такива внушителни бурени и плевели, че дворът ни е замязал на запустяло мюсюлманско гробище. За щастие лозниците също се развиха от тази естествена природна мелиорация и сега асмата има вид на един цялостен зелен покрив само от лозови листа (правете значи сметка, колко тенджери със сарми мога да наготвя от там). Може би и майсторското зарязване на пръчките даде някакво положително отражение върху тяхното развитие и сега отвън стана много красиво и българско/селско. Миналата седмица имахме гости – идваха Краси и Светла заедно с едни наши нови приятели; изкарахме си чудничко на теферич и под дебелите сенки на асмалъка.

Не работа нещата ми вървят много добре и доста успешно. Хората са доволни от всичко, което върша и правя за тях. Имаме взаимно уважение и перспективите вече ги виждам, макар че не бързам да им се радвам все още. Караме полека и бързаме бавно, пък каквото има да става, то ще си се нареди само с Божията воля и помощ. Ванеса продължава да свири усилено - другата неделя ще има концерт в онази катедрала, където свири и учителката. Гласят я за някаква специална стипендия, която евентуално ще отпуснат от църковното настоятелство за обучението ѝ по класически орган. Предполагам, че от катедралата ще плащат уроците на учителката, а за нас те ще бъдат безплатни. В същото време заниманията ще се провеждат на катедралния орган, със съответната музика и изпълнения на разните му там химни и хвалебствия към Всевишния. След успешното завършване на тази образователна програма, от време на време Ванеса ще свири на неделните литургии. Това за сега е само една добра перспектива за бъдещето - основното занимание на детето си остава училището, а музикалните му наклонности са между другото. Като порасне още малко, тогава ще мислим какво ще правим по-нататък. Тази година е подготовката по Теория на музиката - направо за 3-то ниво, паралелно с което вървят и репетициите за изпита по пиано; там пък сме в 5-то отделение. Органът за сега остава малко настрани и в сянка, за да се изравнят с пианото. И там упражненията продължават, но тази година няма да има изпит по тази дисциплина.

От последният ни телефонен разговор разбрахме, че вече сте получили нашата пратка. Аз особено много се радвам, че всички дискове вървят на вашите устройства и ще можете да гледате с часове разни концерти и забавни програми, които съм ви записал. Тези дни трябва да пристигне и вашия колет - дано всичко да дойде читаво; ще си имам доста занимания, докато сортирам и подредя пак всичко така, както си е било преди катастрофалния компютърен срив. Въобще, тези компютри са много хубаво нещо, но понявга могат да ти извъртят такива покъртителни номерца и шегички, от които ти идва направо да се застреляш. От сега нататък ще гледам да съм малко по-внимателен с тях, че и те са като жените – не търпят грубо отношение и сексуален тормоз...

В общи линии това беше всичко, което имах да ви разкажа. Може би да е имало и още някой момент, който съм пропуснал да опиша. Ако по-нататък се сетя за нещо, ще допълвам. За сега спирам до тук - до нови срещи всред безбрежното поле на празните бели листи...

02.03.2010 - Днес нашата, уж малка Ванеса навършва 10 годинки. Кога беше бебе, кога и тя отръска пъздера и кога пък се изниза всичкото това време?... По този повод довечера ще проведем малко семейно тържество - Нолин и Уоли ще дойдат на гости; обаждах се и на Нени снощи, но той вече сериозно закъсва с парите и хич не му е до нищо. Уж все чака да му се обадят от тук или от там за някаква работа, но лошото е, че той само чака, а всъщност трябва да се разиграват и други варианти в търсене на някакви други алтернативни възможности за оцеляване. При него въпросът е решен генерално - майка му ще дава пари, дорде е жива и така той ще живее на нейния гръб колкото може. Аз в кожата си не мога да се побера, като гледам цялото това безизходно положение, но пък и нищо повече не мога да направя, освен от време на време също да оказвам по малко финансова помощ и подкрепа, докато Неничко намери друг поминък. Между другото, аз в момента съм на работа и понеже чакам да дойдат шефовете и да решим какво ще правим по-нататък с машината, използвам мъртвото време да драсна някой и друг ред (е, то и аз чакам - ама моето чакане е друго и най-важното, че ми е платено...). Ние снощи се чухме и по телефона, но там се приказва едно, а пък като се напише, темата става съвсем друга вече – телефоните са умно средство за поддържане на връзки между хората, но в крайна сметка писмото остава тяхната вечна душевна спойка и съюз; както книгите…

Преди няколко седмици Нени беше у нас за почивните събота и неделя. И това го бях описал в онова, “изтритото” писмо. Специално в неделя Даниела беше на работа, а ние през това време тръгнахме с него да се разхождаме из мокрите от дъжда улици (на Неничко с джипката, разбира се...). По едно време мама Дуда се обади, че колата ѝ не можела да запали и по симптомите, които тя ми даде по телефона (а на мен анамнезата ми беше ясна още от доста по-преди, защото това не беше за първи път…), веднага ѝ дадох диагноза на свършил акумулатор. Назначеното лечение беше само “оперативно” – експресно обаждане на “Пътна Помощ”; онези идват на място с “линейката” - проверяват, отстраняват болният орган и на неговото място тутакси присаждат нов. Понеже имаме застраховка, тези оздравителни и животоспасяващи процедури са безплатни, но пък самите резервни части се плащат по най-високите възможни тарифи. Така срещу някакви си $195, уж “народната” кола на другаря Хитлер вече има чисто нова батерия с тригодишна гаранция – дейба тоз фашистки боклук, дейба (не Хитлер, бре! – колата му; иначе той си е баш харен чиляк - искал е да попрочисти света от измет, ама не е успял да си свърши работата съвсем до край); като че ли тоя автомобил са го правили затворници в часовете по Трудово обучение у някоя Източногерманска селска провинция – такова противно недоносче се оказа този шибан наш Фолксваген. А нали всичко му е “специално” понеже е Европейско, та по-специални са им и цените (с тази разлика, че не сме плащали в Евро – ама те и нашенските долари не са дип евтини...). Ние с Неничко се прибрахме по-набързо, защото навън много силно вече валеше, а следобеда си останахме в нас и гледахме един филм. Ванеса цял ден беше на репетиции в училището - като се прибра готвих на децата яйца по панагюрски; вечеряхме и Нени си замина.

Друг малък епизод от събитията напоследък стана фактът, че намерихме сравнително евтини самолетни билети за България и решихме да се възползваме от възможността да летим сега, докато Ванеса е все още сравнително малка и я таксуват само със 75% от стойността на тарифата. Така ние на 11 Юни поемаме по пътя към София, като се надяваме, че много скоро след това ще стигнем и до Габрово. Естествено, към настоящия момент от време вие просто няма как да знаете за тези наши родолюбиви и патриотични намерения - оставил съм да ви поднеса новината като малък и скромен подарък по случай Великден. Плановете за пребиваването ни в Родината са най-разнообразни, напълно разнородни, взаимно унищожаващи и дори самоизключващи се, пределно хаотични и само 6-те седмици престой едва ли ще бъдат достатъчни да задоволят всичките ни капризи и мераци; но пък, колкото - толкова. На 22 Юли трябва да излетим обратно за насам, независимо от това, колко много ще ни се остава и колко много ще ни е мъчно за всички и всичко. Аз именно за това не ги обичам тези трансконтинентални пътувания, свързани с дългоочаквани срещи и още по-мъчителни раздели - емоционално слаб съм вече; сили нямам да поемам и да нося всичко на плещите си...

От вчера започна есента в Австралия - естествено с проливни и обилни дъждове, които неминуемо ще доведат до наводнявания на много места, особено тези, дето се намират по разните низини и котловини. Пак ще има бедствени райони, пак ще има жертви и щети, причинени от природната стихия. Разправят, че по това време на годината, толкова много вода не е падала от небето с десетилетия. Предполагам, че болният “воден” въпрос (с питейната вода имам предвид) ще бъде вече решен за няколко години напред. Тук, на местна почва Съветът реши да надстроят бента на язовира, който захранва нашия край и в момента много усилено се работи по този проект. Ще вдигнат нови 15 м над съществуващата стена, за да може в случаи като сегашния, когато вали с дни и седмици всичката тази вода да се събира, вместо да шурти надолу по урвата през преливника, както в момента и да се излива директно в морето. Умнички са иначе, ама се сещат чак кога ножът опре в кокала. А иначе цената на водата пак ни я вдигнаха - нали трябва да изплащаме и онази фабрика за преработка на солената морска вода (която пък мен специално ме храни доволно и предоволно в продължение на 18 месеца…). На всичкото отгоре, там се оказаха и разни технологични дефекти, установиха се редица недоброкачествени възли, не добре завършени звена и агрегати, които допълнително оскъпиха цялостното съоръжение. Така че такива гафове стават дори и в цивилизования свят и никой не е застрахован от грешки и технически изненади – важното е да не ти пука на черупката и да имаш достатъчно средства, за да оцелееш и да продължиш напред.

Навън продължава да се излива, като че някой ръси вода от пожарен кран - миналата седмица подобен потоп се изсипа над Бризбън. Доста коли останаха “удавени” поради факта, че собствениците им не можаха да отидат навреме до тях, за да ги изтеглят на по-високо място. Един от потърпевшите даже е и наш Бранко (на Ваня). Бяха му дали чисто нов служебен микробус, оборудван отзад с всички необходими инструменти, материали и т.н. Отишъл някъде по работа при клиенти - и като се връща на улицата да си върви, от рейса му се виждала само антената и част от покрива. Че застраховки, разправии - сега фирмата ще купи друг, но мисълта ми е какви поразии може да направи един най-обикновен дъжд, когато пада в изобилие обаче. И когато казвам “дъжд”, нека под това понятие да се разбира потоп, а не просто някакъв си летен краткотраен порой. Ако подобни реки шурнат из Габрово или в което и да е населено място из Българията, въпросните населени места буквално ще бъдат отмити - както от лицето на земята, така и изтрити от картата на света. Като си спомня почти катастрофалното наводнение през 1991, когато р. Янтра преля, та отнесе подире си мостове, павета и градини – правя съпоставка с една подобна стихия в Австралия: амчи те тук се наводняват райони, които са по-големи и от самата наша държава, бре! Все едно да залееш с тиня един периметър между Ахтопол, Шабла, Видин и Петрич, с частичен разлив до Одрин, Синайския дворец, с Ниш и Солун барабар – и това ако не е краят на света, ба мааму тогаз!...

Аз тази сутрин съм се побил от доста рано тук на работа. Трябваше в 07:00 първо да оставя Ванеса в училището на репетиция и от там дойдох неочаквано бързо - особено по това време на деня, когато няма много трафик по пътищата. Предполагам, че ще си и тръгна по-навреме довечера - нали ще имаме тържество за рождения ѝ ден. То и на мен да речеш, не ми се дип тържествува чак толкоз много, след като знам, че онова другото ни дете не е добре, че страда и изнемогва финансово - но пък и всичкото това той си го докара сам, с коравата си овнешка тиква, която носи уж за глава; няма увиране, няма навеждане, няма признание. Все той знае най-добре, все планове крои и всичките му сметки обикновено са без кръчмар. Но щом така му харесва да живее, да кара както му изнася – иначе казва, че всичко му е таман и нямал никакви проблеми. Колко това е така, само един Господ знае...

Гледам сега датата на предишното ми включване - писал съм, че е било Тодоровден, ама то всъщност се оказа, че този празник е бил предишния ден, в събота. И не само това, ами аз и датата съм объркал – знам, че писах в неделя преди да излезем с Ванеса, а Даниела беше на работа. Значи е било 21-ви, а не 20-ти. Абе аз сега обърках и вас, нали! - ама то в тая каша, може ли човек да си събере акъла, че да му потече мисълта както трябва. Независимо обаче от всичко, в неделя се обаждах на отец Тодор в Аделаида и му честитих именния ден. Той прие поздравленията и нищо не каза за объркването ми. Нищо, де - случва се и на най-добрите да съгрешат понявга; което пък далеч не е такава сериозна грешка...

... Продължавам с изложението си на същия днешен, тъй тържествен ден. Забравих изобщо, че след като не съм писал вече десетина поредни дни, аз не съм разказвал и нищо за живота около нас. Специално при мен работата изцяло е заела светлите часове на денонощието. От три седмици насам съм започнал много усилено и активно да се движа (може би “спортувам” е по-правилната дума, но от коректност към истинските спортисти, аз се въздържам от употребата ѝ). Всяка вечер карам по един час колело, което възлиза на около 17-18 км разстояние. Съгласно препоръките на лекари и диетолози, по-правилно било да се ходи пеш, вместо да се кара колело; дори и тичането не се препоръчвало. Това последното условие на мен много ми допада и аз с радост извървявам по 5-6 км - също вечер след работа, когато пък не карам колелото (мразя да бягам; още от казармата, когато ни пришпорваха като чифтокопитен добитък в студените и тъмни, мразовити Казанлъшки сутрини – ай сиктир, ве!). Стремя се да редувам един ден ходене, после един ден каране на колело. Този мокреш обаче ме прикова тези дни у нас и се опасявам, че ще загубя формата си пак, която с толкова мъка възстанових. През седмицата вече няма тържества и запои до среднощ. Вечеряме по-рано, свирим и всички лягаме. Чувствах се много добре, дори имах усещането, че гащите ми малко се разхлабиха в ханша – кога обаче ги погледнах, те били разпрани отзад на гъза; а пък аз се чудех защо ми станаха таман по мярката. Иначе постоянството ни е доста упорито - казвам “ни”, защото Даниела също се включи във вечерните разходки с голямо желание. Всъщност, тя самата въведе тези изтощителни режими, системно недояждане, недохранване и много движение. Заела се е много сериозно с тази нейна диета, като в същото време работи и над оставянето на цигарите. Лошото там е, че тя има много дружки, които още пушат, хем повече и от затворничките в Сливенския зандан - като се съберат на клюки и почнат да се наливат с кафета, дорде не налапат и фасовете, хич не мирясват кикиморите недни и долни. А това влияе остро и пречи много на иначе добрите ѝ човеколюбни намерения. Докато беше по-светло и топло времето, излизахме всяка вечер. Тя обикаля езерото веднъж, но на мен този маршрут ми е къс и тесен, та взех да предприемам по-заобиколни пътища и трасета. Прибирам се плувнал във вода от пот; изкъпвам се и го удрям на течности - бира, вино с лимонада или газирана вода; общо взето каквото ми попадне пред погледа като си завра главата в хладилника. Гледам да махна ракията барем през седмицата, а пък за петък, събота и неделя – е, че то си е от Бога дадено... И всичко беше много точно, докато този шибан дъжд не почна да вали като из ведро. Една вечер даже се прибрах мокър, защото когато излязох тъкмо беше започнало съвсем леко да ръми; няколкото дъждовни капки не ми охладиха ентусиазма, но когато от небето почнаха да се изливат цели бидони и цистерни с дъждовна вода, аз до това време вече бях стигнал все едно на Бичкинята, като отстояние до нас – докато си стигна обратно до Театъра, пред дома се оцеждах като давен плъх.

Така минаваха дните и седмиците. Чрез Българското земляческо дружество със седалище Бризбън, в събота имаше организирано колективно посещение на един нашенски филм “Шивачки” - много нашумял напоследък по филмовия фестивал в Кан, както и сред сънародниците ни в Америка. Доколкото разбрахме, продукцията дори е номинирана за награда “Оскар” в категорията за чуждестранни филми. Дали лентата ще стигне баш до там аз не знам, но ни направи впечатление добрата игра на всички артисти без изключение, наред с естественото им държание пред камерата; нямаше висящи думи и реплики, както съм гледал в разни подобни произведения от края на стария и началото на новия век – въобще, останахме много доволни. Независимо, че сюжетът на филма е тъмен и мрачен, описаната действителност - сива и бездушна, аз оценявам доста високо актьорското майсторство на екипа от създатели и цялостната направа на филмовата продукция. А пък щом като кадрите са оставили такива противоречиви впечатления и трайни спомени у нас зрителите, значи че и сюжетът му си е бил баш много реален и съвсем действителен според уж новите времена, в които творим и живеем. Дори нощес успях да го запиша от Интернета - ще ви го изпратя да го гледате нарочно, ако вече не са го давали по телевизията; стига сте си пълнили главите с тез сладникави турски сериали – аман от тях вече...

След прожекцията на филма беше запланувано да посетим гръцкия клуб, където да вечеряме и да направим разбор на видяното и чутото. Добре ама вече и времето беше баят напреднало, а до клуба имаше барем половин час пътуване - някои хора се отказаха и си разотидоха по къщите, а ние с Игор и Дарина отидохме в един италиански ресторант, чиито собственици били македонци. Всъщност Игорови ни заведоха там - били ходили и друг път, та много им харесало. С нас беше и Маргото, докато ние умишлено бяхме оставили Ванеса при Нолин и Уоли – един път, че филмът не беше твърде подходящ за дребни деца, и втори път - имайки предвид продължението на вечерта, за нея беше далеч по-добре тя да си е в къщи, при баба и при дядо. Обаче след като тук не разполагаме с баби и дядовци, всеки който поиска може да изпълнява тези две изключително важни функции и да влезе макар и за малко в съответните житейски роли (оставяли сме Ванеса и под топлите грижи на чичо Рон, при подобни случаи; тогава тя беше още по-малка). Така в ресторанта се запознахме със собствениците на заведението – те и двамата са готвачи, че шопски салати ли не бяха, че други нашенски манджи ли не щеш, че какви ли не гюзлеми още. Купихме си и малко допълнителни количества водка от съседния гастроном, което вече напълно разпали балканския огън у нас и ни разгорещи страстите до степен на забравена през нощта нафтова печка. Изкарахме си много весело до сред нощиите – прибрахме се чак в 02:00 сутринта.

Таман излизаме на главното шосе и ето ти я изненадата на дежурната патрулна групичка – сбирщина от трезви полицаи, добросъвестно проверяващи мирните граждани за злоупотребата им с алкохола и смесването му с управлението на МеПеСе-то. До това време аз вече бях толкова напит, че не помня кой и как ме бе натикал в колата на предната седалка; отзад Маргото се беше простряла и разляла връз кутията на един телевизор, който Тони ми даде неотдавна, а аз все нямах време да го извадя навън, та си го разнасяхме напред-назад като подарък от Санта Клаус. А телевизорчето иначе е от едрогабаритните, с размери на съветския “Рубин” – хем толкоз тежко, хем и толкова голямо. Даниелчето също клъвна малко – не повече от законно допустимите алкохолни количества, но вътре в колата миришеше на ракиджийница; á си драснал клечка кибрит, á сме полетели из космоса като руска ракета, барабар с цветното им телевизóрче. Какво им е духала на милиционерите, какво се е плюнчила насреща им аз не знам и не си спомням, ама онези я пуснаха да си върви по живо и по здраво – чиста била като новородено; не е изключено обаче онези хайвани да са проверявали за наркотици и точно тогава да не са закачали скромните пияндурници като нас…

На другия ден Ванеса имаше неотложен концерт в катедралата, а Даниела се беше сдобила вече с билети за концерта на Том Джонс, който пък съвпадаше по ден и по час. Всъщност билет имах и аз, но вместо мен отиде Нолин, защото аз трябваше да водя Ванеса на 100 км от нас. Билетите ги бяхме купили много отдавна, а концертът в катедралата го обявиха съвсем наскоро, та стана малко посрещане на културните мероприятия и преплитане на интересите. Независимо от това, всичко се проведе точно и с най-големи подробности. Ванеса свири доста добре – тя откри концерта и го закри с други две свои изпълнения. Снимал съм с камерата – ще гледате филма. В програмата за първи път участваше и още едно нашенче – препоръчахме учителката на наши приятели и детенцето им сега също започна да ходи на уроци при нея. Тя е по-малка от Ванеса и не толкова напред с материала, но има амбиции да се научи да свири и след години вероятно ще бъде доста добра изпълнителка. Нейната майка е танцьорка и води хореографията на децата от българското училище. Мира (на Стефчо) ги занимава един час с български език и граматика, после Данчето ги поема с народните танци. За съжаление Ванеса не може да участва на този етап, защото в неделните следобеди ходи на репетиции в училището за мюзикъла, който пък те поставят там. Като мине премиерата му през Май, може да започне пак да посещава заниманията на българския клуб. Та мисълта ми беше, че на концерта на нашите деца бяхме само двамата татковци – майките бяха ангажирани с други обществени дейности. След успешното им представяне отидохме у тях - децата продължиха да свирят и да си играят, а ние с бачо Георги седнахме отвън на по бира-две. Привечер си дойде и жена му, та направихме и по-сериозна софра. Дечурлигата се наиграха на воля и ние се прибрахме към 21:30. Докато си играха “на воля”, Ванеса паднала някъде с тротинетката и си дойде цялата изподрана и охлузена. Сега отвсякъде е облепена с лепенки и марли – нали постоянно се фръцка, че майка ѝ била медицинска сестра и тези работи ги разбирала най-добре от всички. Същата вечер (онзи ден, в неделя), малко след като къщата утихна и ние легнахме с Ванеса, по някое време си дойде и Даниела от концерта на Том Джонс - цялата вир вода до мозъка на костите. Сцената била на открито, а то не спря да ръси отгоре през целия ден – е, не така силно и обилно както сега, но пък напълно достатъчно, за да подгизнеш като паднал в кофа котарак. Зер, от 14:30 до 20:30 на тая поляна - как се издържа прав като кон? Ама нали луд не омалява, та и те стояли с Нолин цял следобед – поне пък са се раздвижили добре... Всъщност, и двете бяха много доволни от изпълненията - първо имало разни други подгряващи групи и певци, а после и самият “Томас Иванов” си изпял всичките негови най-популярни и шлагерни песни – като почнеш от “Дилайла” и “Секс бомба”, та свършиш със “Зелените поля на моя роден дом”; важното е да не заспива културно-масовата дейност.

Вчера седмицата започна както обикновено. С това общо взето се изчерпаха и темите ни на разговор (на монолог, ако това е по-подходящо). Дано посъбера малко материал през седмицата, че другата неделя пак да имам какво да напиша. А сега се връщам на машината и нескончаемите ѝ технически чертежи.

21.03.2010 - Този път надскочих всякакви граници на здравия разум, с мълчанието си от почти три седмици. Все е било нещо да се увъртя и да не смогна да пиша до няколко дни, но не знам какво стана в последно време, та ми се разсрочи толкова дълго “пощата”. А и самата липса на случки за описване около нас, като че ли ме поотпусна и не мога да се съсредоточа. Мислите ми повечето са насочени около Нени и оставането му без работа. Онзи ден се обаждах на мой бивш колега, който все още работи по изграждането на тунелите, в която организация бях до неотдавна и самият аз. Помолих го, ако нещо се отвори за допълнителна работа при тях, да имат предвид и нашия малък калпазанин. Иначе около нас няма кой знае какви кардинални промени и неприятни изненади. Подготвяме се най-трескаво за пътуването ни до България, ама понеже вие все още нищо не знаете, та не можете да вземете и отношение по въпроса. Намислил съм за Великден да изплюя камъчето за предстоящата хубава новина, та хептен да ви стане празнично на душите. Така че ще изтърпите още десетина дни в неведение, няма как...

Миналата седмица празнувахме рождения ден на Ванеса. Стана така, че го карахме два пъти - имаше две торти, на две различни места и с две различни компании, макар че всички бяха наши общи приятели. Първо за събота ни поканиха да честваме друг рожден ден - на жената на наш приятел, а пък ние точно за тогава бяхме планували и нашия. При това положение щеше да се получи разкъсване в колектива и труден избор на предпочитанията, заради което и ние решихме да се включим към масрафа на моабета - и тъй като гостите и приятелите ни са общи, та всичко стана на едно място. Ние поръчахме торта за Ванеса и я занесохме у хората, приготвихме разни салати, мезета и тържествената част започна. Изкарахме много весело - имаше духане на свещи, раздаване на подаръци и всички свързани с едно такова празненство емоции.

На другия ден целокупният цигански табор се изсипа пък у нас - в малко по-различен състав, но все така във веселбарска и гуляйджийска форма. Даже бяхме вече към края на моабета, когато ни се обади Миленчо с неприятната вест, че си бил счупил ръката. Значи докато ние сме моабетствали и безчинствали под открито небе, той завалията е берял душа из разните шибани болници и още по-шибаните поликлиники (ако нещо мразя повече от комунизма и лечебните заведения, то това са гробищата – нека ме прощават медицинските лица и траурните агенти за това мое откровение). Лошото става само за миг и обикновено никога не пита дали да се случи - дорде се обърнеш и поразията е вече станала. Мач играли на поляната с другите татковци от българското училище, подхлъзнал се нещо в мокрото и китката му на две строшена... Та сега гипсове, отсъствие от работа, неплатени почивки, раздвижване, физиотерапии и всякакви други неприятни и отблъскващи процедури. Дано да е само това, да няма друго...

Аз през седмицата имах постоянната служебна заетост на работа, но успях да намеря едно ново бюро за компютъра и за стаята на Ванеса. От вестника с обявите за продажби вчера взехме едно чудно бюрце за детето - доста по-голямо от предишното, с чекмедженца, полички и т.н. След урока по музика това ни бяха забавленията с нея - първо в петък вечерта всички заедно ходихме да го видим. Хареса ни веднага щом го погледнахме и тутакси се спазарихме с продавачите за $150. В събота закачихме ремаркето и отидохме да си го приберем. Уж съвсем близо до нас живееха хората, но все пак това си бяха 20-25 км в едната посока (все едно, че от Горна Росица ходих да го прибирам това проклето бюро). Следобеда веднага се заех да го заздравявам - по-яки винтове му нашибах почти във всички възможни възлови сглобки. Преди това се оказа, че нямам подходяща отвертка - тичах до магазина да купувам. Кажи-речи до тъмно се занимавах с тази дърводелска дейност. Даниела и Ванеса през това време разчистваха терена в стаята за новото бюро, хвърляха безогледно и безмилостно боклуци и се занимаваха с общата хигиена в кочината.

Вечерта седнахме на скромна трапеза, за да отбележим годишнината от смъртта на дядо Ангел. Колкото повече остарявам, толкова повече в главата ми изплуват далечни спомени от моето най-ранно детството и въобще от изминалите години - изглежда поумнявам или помъдрявам (ама то си е и така, де - за гениите няма възрастова граница...)

Тази сутрин станах по-рано и ходих на битак. Този път се върнах без нито една покупка - първият случай на подобен куцузлук в смисления ми живот. Обикновено все се връщам с по някой и друг безценен “подарък”, но днешният ден беше извънредно много ялов. Прибрах се съвсем не триумфално, както съм свикнал да се връщам от подобни тържища. Закусихме всички и се заловихме пак за работа. Излязох за нещо на двора, че като погледнах насажденията, ужас ме обзе - след падналите напоследък обилни дъждове растенията направо ще ни превземат! Особено асмата беше напускала едни огромни филизи, които взеха много да тежат на теловете - страх ме е да не съборят комина; нали гредата е приловена към него с един по-сериозен винт. Орязах значи лозето, но те и другите дървета и храсти имаха нужда от окастряне, че като ги почнах с лозарската ножица - Даниела се видя в чудо; за миг плочникът се покри с листа, шума и вършина.

След тази акция влязох вътре и започнах да прехвърлям техниката от едното бюро на другото. Докато го пренесем с Даниела, да го сглобим, че една допълнителна дъска му рязах за отдолу - реки от пот и потоци от клетви се изляха днешния ден! В края на краищата всичко стана много по-добре от това, което беше преди. Обаче и доста се поизморихме, а на всичкото отгоре Даниела заминава нощна смяна след малко - дано да няма много зор на дежурството си нощес, завалийката...

Аз, поради изброените до тук причини пиша в кухнята – което е твърде необичайно за днешния неделен ден. Но след малко също лягам, че доста ми се събра днес. Ванеса се оттегли в покоите си преди няколко минути и предполагам вече е заспала – тя заспива още във въздуха, преди главата ѝ да е ударила възглавницата. Опасявам се, че до заминаването на Краси и Светла по Великден, няма да мога да пиша допълнително. Ние в събота всички ще бъдем на рожден ден на наш Янко - там ще се видим с тях и аз най-вероятно още тогава ще им дам пакетчето за вас. Даниела е взела някакво супер специално мазило за коляното на татко, след намазването с което всеки куц и сакат захвърля патерици и бастуни – става от миндера и хуква по баирите съвсем здрав! Скромната ни пратка ще съдържа няколко диска и това, сравнително кратко мое писъмце. Следващото, което ще започна живот и здраве, с Божията воля и помощ направо ще ви го нося на крака – нека да минат Април и Май; ние на 11 Юни тръгваме. До тогава каквото опиша, това ще е всичко - останалото ще се предава “на живо”, по разкази на очевидци.

Ще направя всичко възможно да драсна поне още веднъж преди да изпратя колета, но не обещавам. На работа ме чакат доста служебни ангажименти за приключване; в къщи също съм зает с какво ли не - до писане на писма последно стигам.

25.03.2010 - Текат последните часове и минути, преди това мое послание за пореден път да полети към всички вас - баш по времето на най-празничните Християнски празници. Ние в събота, преди да отидем у Янкови ще се отбием за кратко до Светла и Краси, за да им оставим пакетчето, което те ще отнесат със себе си през девет морета в десето и през още толкова царства и земи. Разбрали сме се, ако намерят път към Габрово да ви се обадят и лично да ви предадат армаганчето. Ако ли пък не могат - ще ви го изпратят по пощата.

Аз в момента пак съм на работа, но малко ми се пораздигнаха облаците, които бяха надвиснали толкова застрашително над мен в предишните дни. Шефовете отново са “на екскурзия”, та е относително спокойно и тихо тук в отдела. За това ще използвам няколкото оставащи минути преди да си тръгна към нас, през които да нахвърлям още някой и друг ред - па макар съвсем хаотично и безразборно да получите малко допълнителна информация; от извора, дето се вика. Малии-ий, представям си колко много ще се зарадвате като прочетете, че пристигаме! Аз даже мислех изобщо нищо да не ви споменавам за това наше пътуване, а като пристигнем в София само да ви де обадя от там - да се видим, ако искате. Или даже още по-смело го бях намислил: прибираме се с автобуса (или с кола...) в Габрово и да ви позвъним от долу по домофона, че да слезете да ни отворите вратата, нали се заключвала вече; много силно исках да има елемент на изненада. Добре ама по-разумната част от нашия общ и безбрачен съюз се противопостави много остро на тези мои благочестиви намерения, предвид напредналата ви възраст и главно поради медицински съображения: зер, от многото голяма радост пък също се правели мозъчни удари, добивали се сърдечни пристъпи, настъпвали инфаркти и се вдигало кръвното налягане (отново според моят лечителски експерт). И именно с тази благородна цел, за да запазим здравето и дълголетието ви още по-дълго време, че да се радваме и ние на тези Божии благини, аз се съгласих с Даниела да ви кажа от по-рано, че да можете да се подготвите психически за голямата новина и радост, която ще настъпи след научаването ѝ. За жалост този път няма да можем да останем повече време - но пък и 6 седмици не са малко (според други индивиди обаче, и това даже било твърде много, периодът щял да бъде отегчително дълъг - това мнение дори не е и на Даниела, а на разни други нейни “съветници” по обществени и лични дела...). Единственото, което ни възпира от по-продължителен престой е училището на Ванеса, както и моята работа, разбира се. Освен това тя някъде през Август-Септември ще трябва да се явява на изпит по пиано, за който се подготвяме още от сега. Прекъсването на упражненията за толкова дълго неминуемо ще ѝ се отрази в някаква степен, но дано успее после да си възстанови всичко. Ние от тук тръгваме с нотите и учебниците, а като пристигнем в България ще търсим някакво пиано, че да пресвирва от време на време. През ден дето се вика, за по час и нещо да попипва клавишите, пак е нещо и това ще предотврати тоталното забравяне на материала. Веднага ми идва на ума за леля Кинче - нали те имат пиано у тях; ще водя Ванеса всеки ден в удобно за тях време и така ще спасим положението.

Шефовете на работа още не знаят за намеренията ми да отсъствам около 6 седмици. Не мисля да има проблем, но знае ли човек. Аз правя всичко възможно и се старая много, което не остава незабелязано - ще видим какви ще са техните реакции, когато им съобщя “радостната новина”...

Днес Ванеса е на репетиции в училището до 18:30. Представлението на мюзикъла, върху който работят е през Май. Аз тези дни оставам до по-късно на работа и я вземам, защото ми е почти на път, с много малко отклонение. Иначе Даниела има грижата да я прибира след нейните смени, а аз я водя сутрин - такава ни е организацията. В неделните следобеди пък ходим на репетиции от 13:00 до 16:00 и поради тази причина за сега не можем да посещаваме българското училище и народните танци, които съвпадат с тези часове в неделните дни. Като се приберем живот и здраве от България, тогава ще възстановим предишните занимания по български език, хора и ръченици.

Сигурно мога още много неща да разкажа и напиша, но не разполагам с цялата нощ и след малко ще се ориентирам към потегляне от тук (в други случаи бих казал “от това омразно място”, но сега не мога да се оплача от нищо и съм много доволен от работата си). Стягаме се и за другата седмица, когато в четвъртък тръгваме с няколко други семейства на малка почивка и екскурзия недалеч от нас. Намерили сме сравнително евтини бунгала в един къмпинг, та ще си починем няколко дни по време на Великденската ваканция. Не мисля, че ще мога да пиша от там, но не е изключено да намеря време и за това. Все пак, когато редовете са писани от “мястото на събитието или от горещите точки на света”, имат по-голяма автентичност и уникалност. Компютърът ще бъде с мен, а според обстановката вече ще решавам на място дали ще го ползвам или не.

С тези последни няколко реда затварям поредната страница на този житейски роман. Надявам се много скоро за започна следващият му том, който вече както споменах, ще ви го предам лично. Бъдете здрави, търпеливи и спокойни за всички нас - ние ви обичаме и с трепет очакваме срещата ни. Поздравете всичко живо от планетата ГАБРОВО...

С много обич и синовна признателност ви прегръщам и целувам: Дани, Ани, Нени & Неси

Март, 2010 – Австралия…

Писмо No 40 (XI-I.0910)

Скъпи и обични майчици и татковци, сродни наши бабички и дядковци!

26.11.2009 - Измина може би повече от седмица, откакто изпратих предишното си послание по бащата на една наша приятелка, който за кратко беше на посещение при близките си, но онзи ден замина обратно за България. Няма да се учудя, ако дори точно в това време ми четете и празните, кухи мисли – този път кореспонденцията ни беше почти светкавична, за разлика от разтакаването покрай международните пощенски услуги. Аз от своя страна започвам бавно и полека да се адаптирам към новия си начин на живот, след като по цял ден съм зает на работа (е, поне през време на светлата му част), оставайки по този начин без капчица свободно време в останалите часове на денонощието. Сега като по някакво извънредно чудо съм седнал да пиша, необезпокояван от никого и нищо - тъкмо изкарах малката от езерото с писъци и вой, че не искаше да излиза калпазанката. Изкъпах я от калта на външния душ с хладка вода и сега тя, докато подсмърча звучно, пише и някакво домашно за утре, а сополите ѝ капят връз белите листи на тетрадката; след което пък започва моменталически да свири. В същото време Даниела е втора смяна на работа, което пък обяснява и относителната тишина наоколо. Часът таман удари 18:00, но все още е доста топло - както навън, така и вътре в колибата (къщата имах предвид). Пуснали сме вентилатора да обръща по малко въздуха из стаята и когато човек е гол, само по едни къси гащи, топлината не се усеща особено чувствително и дразнещо. За да спазим обаче отново традицията и вие успеете да проследите случките в хронологическата им поредност и историческа зависимост, на това място трябва да се върна обратно към момента, в който много набързо приключих предишния си репортаж, за да изпратя писмото, което вече, надявам се сте и прочели.

Междувременно с тези наши приятели се разбрахме, че тръгвайки си от тук татко им ще може да вземе едно дребно пакетче, което включваше много скромни и ограничени артикули – този път нямаше място за шоколадови изделия, защото не разполагахме със свободно количество тегло, което ограничи изпращането и на разни други дреболии, които си бях наумил. В този случай дадох по-голям приоритет на текста от писмото и съдържанието на дисковете, които се надявам да вървят безпроблемно – ако не на всички, поне на някое от устройствата в къщи. Буквално в последния момент сглобих един домашен филм, а пък в още по-последния (момент…), вече само минути преди да тръгна за Бризбън - преписвах многобройните снимки на дискове. Обикновено работа не ме затрупва, но този път така се случи – всичкото на юруш, като при пожар.

Фактически този епизод (най-новият, така да се каже) започва още от съботата, в която пак водих Ванеса на този неин сбит курс по основи на класическата музика и в частност – запознаване на децата по-отблизо с катедралния орган. Това беше нейното второ посещение, което аз мисля че описах в края на последното си писмо. Всъщност тя е най-малкия елемент от това музикално звено – другите курсисти са все по-възрастни от нея: мъже, жени и старци, както и ученици от по-горните класове. Независимо от разнополюсната възрастова граница на курсистите, всички участници във форума са старателни и прилежни в усвояването на новите си знания и музикални умения. Това обаче, за което не можа да стане дума в последното ми комюнике е, че на връщане от Бризбън и след приключване на учебната програма за деня, с Ванеса се отбихме през един мебелен магазин, в който аз и преди време бях виждал да продават много хубави столове, в комплект с маса за 6 души – изработени от яки чамови дъски, стегнати със здрави винтове и имащи съвсем не лош външен вид. От застрахователната компания вече ни бяха обещали $1000 - ние само трябваше да ги похарчим по най-подходящия начин. Докато изписвам тези редове, спомням си, че този въпрос също беше засегнат в предишната тема; но пък даже и да се повторя с информацията - ще прощавате, ако има нещо. Мисля даже, че стигнах до самото им сглобяване, защото току що ми дойде на ума, че Даниела и тогава беше втора смяна на работа – а това автоматично означава, че аз пак съм писал отчаяни писма, за да си попълвам по-пълноценно времето в отсъствието ѝ. А пък това дали не беше даже и когато Сашкови още бяха тука? – ами и аз вече обърках събитията, но то не е и толкова важно, де. Да, така беше - Сашкови си тръгнаха сутринта, аз се върнах в къщи за Ванеса, че да я водя в Бризбън и на връщане купихме мебелите. Чак сега се оправих в бъркотията – ама пък няма да го трия сега всичкото това, дето съм ви го написал; даже и да съм повторил някой факт, то е било неволно – нека да послужи за затвърждаване на знанията.

На работа се очертаваше, че няма да мога да продължа сам по възложените ми задачи, върху които ме бяха оставили да работя шефовете, докато те бяха (на екскурзия…) в Папуа и Нова Гвинея във връзка с монтажа и инсталацията на една наша прототипна машина. В понеделника (след като цялата неделя премина в правене на дискове, сглобяване на филми и т.н. - масата и столовете също чакаха реда си в оригиналните кашони, прибрани вече в работилницата), единствената ми задача на работа беше да разпечатам писмото, да поприключа някои други дребни дейности и да се договорим с останалия във фирмата директор, че при тях ще се появя отново едва на следващата седмица – тогава, когато и “екскурзиантите” се завърнат от чужбина. Идеята ми беше посрещната възторжено от този техен представител, защото те си мислели, че независимо от всичко трябва да ми плащат престой и неустойки, което също беше вън от моите лични планове. По принцип аз мога да бъда извънредно голям задник (на английски “arsehole”…), когато имам вземане-даване с гъзомийници и принципни лайнари – появят ли се обаче насреща ми свестни и разбрани хора, моето държание тутакси става изключително етично, високо нравствено и професионално сдържано, особено що се касае до задоволяването на взаимни финансови интереси (подобно както по време на секс, човекът мисли и за отсрещната половина на грехопадението – гладна ли е, жадна ли е; да не би да ѝ е хладно така гола или пък малко се притеснява да не я завари мъжа ѝ в неудобни пози с непознат - мисълта и грижата за другия, преди всичко). Та, така по взаимно съгласие ние с облекчение се разделихме с компанията за време от около една седмица и аз почти мигновено се намерих в къщи при пакетите с мебели – че нали фирмата ми е едва на 9 км разстояние от нас, което прави около десетина минути пътуване с кола, независимо от интензивността на трафика.

Веднага заредих компютрите по масите да записват дискове, а аз се залових със сглобяването на столовете. Него ден направих само два, наред с другите ми неотложни занимания – а пък мисълта, че на другия ден не бях на работа, просто ми даваше криле и ме изпълваше отвътре с горещ въздух като балон; идеше ми да полетя, та да се не върна чак. Че и на следващият не бях, на по-следващия също - абе в продължени на една седмица се счупих от рахатлък; и ако това не е душевен оргазъм – не знам какво друго би могло да бъде!

На практика, освен с дисковете и мебелите, други съществени дейности не съм развивал през тези дни. В сряда вече направих финалните записи и вечерта заминах за Бризбън, за да оставя пакетчето - дядо ти Тошо щеше да лети в петък. Направихме си пак едно малко тържество, сръбнахме по някоя бира, разтегнахме лакърдиите и аз по някое време си тръгнах. Този път Ванеса беше наказана обаче и си остана у нас – нямаше да идва с мен и да играе с децата в басейна, защото преди това ми беше направила едни нейни театрални постановки и бал с маски по време на вечните пазарлъци между нас: какво ще яде и колко да ѝ сипя в паницата. Автоматично “наказана” се яви и майчицата ѝ Даниела, защото пък някой от нас трябваше да стои с малката капризна пикла в къщи - не смеем да я оставяме сама за дълго и особено пък, ако не сме наоколо. Така аз заминах на гости сам и да не си помислите, че ми е било неприятно? - напротив... Е, единственото неудобство в случая беше, че трябваше лично да се извозвам и на връщане, защото обикновено Даниелчето се жертва и заради мен не употребява алкохол, докато аз в същото време се размазвам от злоупотребата му като гнила слива за ракия. Обикновено все тя получава изключителното право и привилегии да шофира назад, където и да сме. Всъщност, за да е честно и жената равнопоставена с мъжа, на отиване винаги возилото го карам аз, докато тя поема само обратния му курс. Но пък то, няколко добрини, нали не могат да са сбрани на едно място...

Така в сглобяване на маси и столове се изтърколи седмицата. Успяхме да се чуем и по телефона на няколко пъти. Дядо Тошо излетя с пакетчето в петък, а в събота ние с Ванеса пак ходихме в Бризбън за нейната заключителна част от курса в катедралата. На този последен урок присъствах вече и аз, като успях да запиша с камерата всички изпълнения на останалите участници (някои от които доста успешни), както разбира се и представянето и на самата Ванеса. Тя и тук беше най-малката по възраст и ръст, та малко трудничко ѝ стигаха краката до педалите, но независимо от всички неудобства, детето успя да изсвири нещо, макар и не съвсем гладко. Това е наистина един много сериозен музикален инструмент и ако не му познаваш тънкостите и мурафетите, хептен си загубен. А пък и този орган беше съвършено по-различен от нашия, който ние имаме в къщи и на който тя се упражнява постоянно. На края класните занимания на курсистите завършиха с доставката на множество пици – хапнахме доста, поприказвахме с колегите-музиканти и си тръгнахме. Пропуснах само да отбележа, че наред с подготовката на пратката, трябваше нещо да се занимавам и с моя компютър - в петък вечерта Янко идва по спешност у дома да го оправяме. Той всъщност беше повикан заради една по-проста “диагноза”, обаче впоследствие и благодарение на моите невежи опити да му “подготвя почвата”, направих такава непростима глупост, че загубих всичката си запаметена информация от сорта на филми, снимки, музики, видео дискове и т.н. Аз по телефона вече ви се оплаках за това, сега само потвърждавам тъжния факт. Цяла нощ се опитвахме да възстановим загубеното – второ шише водка наченахме, обаче без никакъв положителен резултат. Просто приех случката като някаква даденост на съдбата и Божа работа, преглътнах горчивия хап и сега търся начини за възвръщане на този иначе огромен обем от информация, без да споменавам колко е безценен пък. Но нали от време на време трябва да сме готови за посрещане на удари под кръста, изневиделични шамари и разни други борбени хватки, които животът ни поднася понякога толкова мълниеносно и неочаквано - доста пъти и съвсем заслужено.

Та, общо взето това с компютъра ми дойде като за капак на всичко: и заради удавения ми телефон, и за счупената маса, а както се разбра малко по-късно - и за нещастната пералня на Даниела. Надявахме се, че и нея ще успеем да пробутаме на застраховката, обаче днес хората идвали на оглед и тя започнала да си пере, както винаги преди. Оказало се, че на тези перални нещо им куцал процесорът вътре и при разни случайни промени в захранващото напрежение, токови удари в мрежата и кой знае още колко други причини, компютърът загубва връзка с главния мозък и спира мигновено. Почива си няколко дни и се самовъзстановява - все едно, че се връща от калните бани на Вършец или от санаториума в Наречен. Поради временното ѝ излизане от строя, Даниела не пра цяла седмица - всъщност докато пералнята ни е била в отпуск по болест, тя препираше парцалките на ръка. Днес пускат всичко обратно - ток, вода и ето, че тя тутакси излязла от ремисия и веднага си влязла в ролята. Така поне ни се размина подмяната ѝ с нова, защото и подобни черни мисли се бяха завъртели като центрофуга из главата на Дани, та чак ѝ бяха замъглили съзнанието; да пази Господ от таквиз ненадейни масрафи. Междувременно през електронния търг аз си поръчах и един нов мобилен телефон - тези дни чакам да ми го доставят по куриер и обещавам да го пазя като очите си (не куриерът, бре – за телефона ви думам).

В неделя пак ходихме на българското училище, а след него водих Ванеса на урок при учителката, защото тя нямаше да идва тази седмица. Останали са само десетина дни до самия изпит, който ще бъде на 06 Декември - не помня дали споменах и тази подробност. Та сега подготовката и офанзивата ни е голяма - всяка сутрин се става по-рано, свирят се разни технически упражнения, гами, акорди и т.н; вечерта пък се преговаря всичко това плюс свирене на изпитните песни. Това е програмата за всеки ден - утре ще ходим у Янко да ми оправя компютъра – това, до което така и не стигнахме онзи ден, защото се замотахме да възстановяваме изгубената ми информация. Даниела пак е на работа втора смяна - аз ще мина след работа да взема Ванеса от занималнята и отиваме. В събота урокът отново ще се проведе у нас, а вечерта пък сме канени у докторите на гости. В неделя - българско училище, танци и т.н. После пак свирене и други забавления. За по-нататък не знам програмата или поне не смея да я предвиждам толкова надалеч.

В събота сутринта ще имаме майстори - ще идват да бият една сонда и ще си сложим помпа да поливаме имението с подпочвена вода, вместо със скъпата язовирска суровина. Надявам се доматите ми да се върнат от небитието. Решихме с новия съсед да си поделим масрафа по инсталацията ($950), а после общо да ползваме помпата и водата. Съоръжението ще има свое собствено захранване и всеки от нас ще го включва в тока с един удължител, изваден от съответния гараж - закача си маркуча и полива колкото му душата иска, естествено без пари (освен за електричеството на мотора, който ще върти помпата). Надявам се да имаме по-успешни посеви, след като вкараме и индустриалната мелиорация в действие. Това са вече съвсем подробно събитията около нас - за всичко, което съм пропуснал ще се сещам сигурно впоследствие, но пък за да не съм го споменал до сега, значи че не е било толкова важно. Надявам се другия път като се чуем по телефона да сте прочели предишното ми писмо и да сте изгледали половината дискове. Някои от тях имат доста високо музикално съдържание и стойност. След малко лягам, че мен нещо ме гази пък баш посред лято - ама нали навред вентилатори бучат, прозорците стоят отворени, климатиците блъскат направо скреж в очите; вероятно някъде съм настинал, защото и сополят ми е увиснал току до коленете и капе навред по клавиатурата на компютъра – ей, че сополив завършек стана, тури му пепел...

05.12.2009 - Днес наш Сашко, малък сладък мамин, навършва цели 30 годинки. Към момента на писането, у тях вече са се събрали всички негови приятели и пекат агне на шиш. Тържеството им е започнало още в 17:00, а сега е 20:30. Тъкмо и аз турнясах малкото, а Даниела е до 22:30 на работа - ще мога да си събера разпилените мисли и на спокойствие да нахвърлям малко писмен материал по новите теми и злободневки. Отново мина една пълна седмица, откакто за последен път имах възможността да описвам случките и събитията, станали около нас. Тези няколко дни преминаха заети предимно с последните приготовления на Ванеса за изпита ѝ по музика, който е утре сутринта. Какво е научила, какво може, какво е упражнявала през цялата година - всичко вече ще си проличи от представянето ѝ, дано да е успешно.

В последно време също стана ясно, че онзи ден най-сетне сте получили и моята скромна пратчица. Доядя ме отново за тези шибани дискове, които не щат да вървят на вашите устройства. Не за друго, ами аз влагам толкова много труд, време и старание дорде ги направя, а пък те на края да не могат да се гледат - направо си е за яд работа. Но и аз съм безсилен да променя каквото и да е от тук - уж целият процес става по един и същи начин (то не, че има и много начини, де...); първо проверявам всеки отделен диск дали върви у нас, като докато го гледаме и особено ако записът е някакъв концерт, сръбски песни или друго забавно предаване, по време на “презентацията” му дръпваме и по няколко солидни аперитива с блажно мезе. За това на мен всичките дискове ми се струват много хубави и аз лично си ги харесвам, защото имам различен “подход” към тях. Човек като си добие веднъж настроението с няколко питиета за отскок, после всяка следваща песен му развеселява допълнително душата и му радва сърцето. Дано и на вас така да ви е весело, докато гледате концертите.

На работа нещата бавно взеха да се улягат и постепенно да се наместват по нишите - правя всичко, каквото ми казват и нареждат босовете; от своя страна и от време на време аз също давам по някоя “гениална” идея във връзка с подобряването на дизайна и за сега всичко върви доста успешно. Не знам още как ще се почива по Коледа (чакай да видим първо дали ще съм там до това време, че тогаз да правим сметки...) – все още не смея да задавам подобни въпроси; дето се вика: вчера почнах и вече да питам за отпуски, не е уместно някак си. Каквото решат шефовете, те ще ми кажат - както за всички, същото ще е и за мен. По принцип в бизнес средите никой под никакъв предлог не говори нито за отпуски и почивки, нито отваря дума за заплати и премиални. На когото каквото му дадат, отнася си го дома и хич не му е през куреца какво и колко са дали на другия до него. Тази и подобни теми на разговор в работна обстановка (а пък и не само…) са просто табу; както и разискване на футболни мачове, резултати от спортни срещи, числата от Тото-то или кой коя и колко пъти е онодил през време на уикенда. Ние във всички случаи между датите 28.12.2009 и 02.01.2010 ще бъдем с цялата тайфа на онези горски вили в балкана, където посрещахме Новата година с вас. Отново ще сме заедно с контингента от постоянното присъствие, без които не може и без които моабет не се провежда, както участие ще вземат и някои нови фигури и лица, роднини, приятели и познати на основното ядро от пияници. Надявам се да изкараме весело, както му се полага в такива празнични случаи.

Миналата седмица, в събота сутринта дойдоха майсторите за сондата. С една дълга тръба, пожарникарски маркуч и вода от пожарния хидрант на Съвета, буквално за минути потънахме на 7 м под повърхността на земята. С помощта на силната водна струя и за щастие, че отдолу нямаше скала, стана една дълбока дупка, с диаметър колкото дъното на тенджера. Спуснаха в нея надолу една пластмасовата тръба, която на края си завършва със смукател (много ситна хром-никелова мрежа), насипаха пясъка обратно в дупката, което укрепи и самата тръба, вързаха я с помпата и водата шурна. Отначало тръгна сладка и малко размътена, предполагам че това беше още водата от сондата. Обаче после протече отровно солена вода, досущ като тази в морето, че и по-солена даже – саламура за сирене сякаш или зелева чорба. Майсторите казаха, че много дълбоко сме спуснали тръбата и помпата е засмукала от солта, която винаги е на някакъв слой под прясната вода. В зависимост от нивото на подпочвените води, които пък се влияят от количеството на валежите, падащи през годината, дебелината на соления слой варира, както и степента му на соленост. За да избягат от прекомерно солената вода, хората издърпаха с около метър и нещо нагоре тръбата и пак пробвахме - този път вече водата не беше чак толкова солена, но и в никой случай не можеше да се нарече нито сладка, нито пък прясна. Но най-важното от всичко беше в нея да няма сол (не много поне) - иначе отдолу излиза бистра като сълза вода, само че силно миризлива, подобна на тази от кладенчето на “Вонещата вода” (ухаеща на развалени яйца плюс конска пръдня, повдигнати на бобена степен). Изглежда драгоценната течност съдържа много сяра и за това вони така остро на запъртъци. Ама иначе за поливане на посевите и насажденията е баш добра - ние за пиене си имаме вино или в най-лошия случай бира; нея барем я правят с балканска изворна вода и там грешка не може да стане. Така кажи-речи до обед се въртяхме около тази сонда. Цялото удоволствие ни стъпи $950, който масраф ние си поделихме със съседите. Това включва всичко - помпата, тръби, монтаж, инсталация и т.н. Самото съоръжение е сгушено до големия камък с фенера - досами борчето, но откъм страната на бараката. Всеки си вади удължителя от гаража и захранва помпата, а със серия от маркучи разнасяме водата из цялата бахчия. Налягането ѝ не е Бог знае колко високо, но пък дебитът е достатъчен да се пролива смело и безотговорно, без никаква мярка и мисъл за застрашително бързо въртящите се колелца на водомера. Единственото нещо обаче, което помрачава добрия замисъл е, че шибаният електромотор на още по-шибаната помпа е с мощност от 1200 шибани вата и последният харчи толкова много ток, колкото един шибан калорифер, включен на най-високата си 6-та степен на затопляне! За сега все още се въздържам от изчисления и математически сметки на енергията, но се надявам да не е много. Не е изключено изпомпваната вода от недрата на земята да дойде по-скъпа от онази, която ни подават от язовира; тези технически подробности тепърва има да се изясняват – видя ли, че ми е скъпо и тутакси заривам трапа, барабар с тръбите и останалата му посуда. Иначе едно хубаво поливане навсякъде: отпред, отзад и отстрани, отнема около час-час и половина време. Вода за сега има в достатъчно количество и тръбата ѝ не е пресъхнала - само че черпим от тока, мамка му, който така и не знам колко струва. Сметката ни за едно тримесечие възлиза на средно $230-$250 или близки стойности до този порядък. За топла вода поне не харчим нищо, защото този панел на покрива задоволява нуждите ни повече от достатъчно. Надявам се тая наша нова помпа да не наруши създадения финансов баланс – отделно пък дето аз нямам и свободно време, за да поливам толкова често. Веднъж-дваж седмично и туй ще е всичко. И то това ще се случва сега през лятото, защото до късно е още светло - като вземе да мръква зимъс в 17:30, не могат ме видя да се развявам с маркуча из тъмното...

След като си заминаха майсторите, трябваше да порина подире им, защото след техните изкопчийски дейности останаха кал, пясък и всякакви боклуци, които не можеха да стоят така разпилени навред из имота. Даниела замина по пазар, а ние после с Ванеса отидохме на обиколка из квартала с колелетата. Върнахме се, покъпахме се малко в езерото и привечер заминахме на гости у докторите. След моабета преспахме у тях, а на другия ден ходихме на българско училище. Следобед програмата ни беше волна и неангажираща, с леки полягвания по миндерите и активно лечение на среднощния махмурлук.

Делничните дни вече ги описах, а пък и те не са така интересни със сивото си ежедневие и рутина. В понеделник вечерта Ванеса ме води в училището на Коледно тържество. Там тя пя с хора, в който също участва. Даниела не присъства на този училищен форум, защото пак беше на работа втора смяна. Иначе вечерите бяха изцяло посветени на предстоящия изпит - в четвъртък регистрирахме и последния учебен ден за годината. Междувременно Даниела е повикала техник да ѝ погледне пералнята, която в крайна сметка се оказа дефектирала - но за жалост не с изгорял мотор, която повреда би се покрила от застраховката. Грешката е някъде на друго място, но само специалист може да каже точно къде се е скрила. Сега всеки ден чакаме и се ослушваме за майстори, а те все не идват - дано пък не червясаме, дорде някой ни похлопа на портата...

За днес бяхме канени на голям моабет у Игор и Дарина по случай неговия рожден ден, който всъщност беше вчера. Но предвид обстоятелствата с утрешния изпит на Ванеса, решихме да не си объркваме главите баш преди това - тя трябва да се наспи хубаво и да покаже максималните си знания и умения. Защото в противен случай пак щяхме да окъснеем, да се прибираме по нощите, махмурлии и т.н. А пък Даниела на всичкото отгоре е и втора смяна днес - утре е Никулден и ще се почерпим за здравето на всички именници. Една голяма тумба българи сме се организирали да отидем на пикник в някой парк - ще има риба, шарани и т.н., но аз ще се огранича с тлъста свинска вратна пържола, изпечена до виртуозност (естествено на кулинарно ниво “аланглé”) и ще се въздържам от прекомерната употреба на фосфора, който уж се съдържал в рибешкото месо – айде, холан; мерси, но аз таквоз не ям - не ‘бича го...

Така стоят нещата за сега около нас - от понеделник на нова сметка започвам една сериозна офанзива на работа, че шефовете ми имат нещо, което се бърза – трябват чертежи за производство на опитен образец. При пръв удобен случай ще пиша пак - но сега отправям пожеланията си за лека нощ и до най-нови срещи...

18.12.2009 – Значи, така жестоко да съм се увъртял и така страшно да съм се замаламосал напоследък, че ако тези мои редове не бяха предназначени все пак и за малко по-консервативни читатели, и ако не спазвах известна доза етикет в иначе мръсния си речник и език, писмото ми задължително щеше да започне с нещо като “мамата”, “лелина” или подобно прокобно заклинание от сорта – все в този дух и ред на мисли. Абе то не, че нещо кой знае какво е станало, но пък и факта, че нищо съществено не се случва също си е малко обезпокоително и обезкуражаващо от една страна. На работа – зор до покрива на цеха, в къщи - още по-голям и по-шибан; наред с това идват празници, трябват подаръци, вдигат се елхи, цари суматоха, на всяка крачка се прескачат играчки, съобразявам се с гирлянди от желания, боря се срещу низ от капризи. А виждам, че всички вече излизаме извън релсите или поне отвъд границите на здравия разум (ако такова понятие въобще съществува...). От където и да погледна на проблема, тутакси се изморявам само като си помисля за него. Така и не помня вече до къде бях стигнал с разказа си предишните дни – обаче така както гледам тъпо, аз май и сега няма да стигна много далеч. Има-няма още час и Даниела ще се завърне от втората си смяна и независимо, че като част от вечерта това ще бъде около 22:45, обичайният шум и брожение с нейното прибиране в кошера ще се възстанови в своята най-пълна сила и форма. Доколкото си спомням, по Никулден или ден-два преди това като че ли писах за последно – а то ей го, че Св. Николай Чудотворец пак дойде (по стар стил), пък аз не съм драснал нито една дума в този почти двуседмичен промеждутък. Денят и времето ми са като празни пазарски торби, ако не съм седнал на някакъв етап да опиша някакви случки и събития от моя иначе скромен живот - така вече съм свикнал с това писателство, че само няколко дни да се забавя с кореспонденцията и ми се струва сякаш е минала цяла вечност. Аз, разбира се това не го имам за задължение - по-правилната дума би била “повеля”, “клетва” или “обред” ако щете го наречете. На мен ми стига единствено да знам с какво огромно удоволствие четете и слушате тези редове - останалото е моя грижа. Предполагам, скъпата ми майчица не може вече сама да прочете написаното от сина ѝ заради проклетата загуба на зрението си, но пък надявам се, че татко е добър и изразителен четец – тя само да слуша седнала на дивана и чак на края да задава любопитните си въпроси. Макар да съм много зает в последно време, независимо от всичките ми житейски товари и служебни хомоти, дето все намествам и аз като чичо Сашо от Айтос, Бог да го прости - винаги ще намирам по малко свободни минути и за творчеството си обаче. Лошото е само, че денонощията са ги измислили сравнително къси - една малка третина от тях се загубва в спане, другата по-голяма трета пък е заета с ежедневна работа и шибаните служебни задължения; едва съвсем на края за самите нас остава най-малката третинка от въпросния 24-часов период, която може да бъде с продължителност от няколко минутки до няколко часа - и то пак в строга зависимост от това, колко време са ни отнели първите третини. Аз защо например, не обичам да прахосвам една цяла трета от живота си в сън и безсмислено мачкане на възглавницата? - по-рано не бях чак такъв серсемин, а пък напоследък забелязвам, че и посред нощ да си легна, сутринта пак ставам с пукването на зората. Тук в Австралия петли няма и метафорното сравнение с кукуригането на първите петльовци не е много уместно (е, поне в градовете няма курници – иначе по фермите, добитък да искаш: има в изобилие – всякакъв вид и колкото щеш). Но пък в същото време съм си лягал и с тяхното пробуждане, де - не мога да си кривя душата. И на работа се е ходило, че не само ходило, ами и нещо служебно се е посвършвало; макар и полузаспал, с полуотворени очи. Удряш едно кафе сабале почти в движение и вечерта даже питаш къде или у кого ще е следващото тържество. И това беше още по времето, когато съм работил в продължение на 9-10, че нявга и по 11 часа дневно (често се е случвало, не само някой път…) - като прибавиш и безконечните ми пътувания като въртоглав, оная работната третинка от времето, вече е станала на половинка. Докато сега, на тази служба ходя като Генерален директор на птицезавод (малко преди да се появи пилешкия грип...); пътувам по десетина минути, появявам се там към 8:30 и в 17:10 вече съм си у нас (отново, можете ли да си представите!?...). А сутрините съм започнал да се шугавя още в 05:00 - амчи аз половин надница мога да направя само преди да ида на работа, бре! Ама вместо това, потривам се в къщи, излежавам се в леглото, па ритуали си правя, лигавя се - с компютъра се занимавам, па ще рече да прочета и нещо в клозета, докато освобождавам кухините си. Абе таквоз чудо ми се случва за пръв и може би за последен път в живота. Не се оплаквам, ама не смея и да се похваля, защото не знам до кога ще продължи това мое царство небесно.

Иначе работата като работен процес много напомня за дейността ми в добрата стара “Електроника”, ама в своята малко по-късна фаза на развитие – говоря в чисто личен план, когато дори и аз взех да “чувам петлите от Ганчовец”, почнах да си разбирам от работата и съответно да ме тачат колегите. А когато една сутрин, след някаква моя командировка в двора ме срещна Иван Шумков и на всеослушание пред всички обяви, че това което съм им донесъл и работата, която съм им свършил, дори и един Нено Михов не би могъл да се справи така добре, тогаз вече сякаш с благовонен мехлем ми погали егото, ха-ха-ха! А пък то всъщност, какъв беше случаят? - с риск да ви поотегча малко в спомените си от онова славно време, сега ще припомня и този малък житейски епизод.

Изпращат ме с Трабанта за Пловдив - тогава му викахме служебна командировка, но в днешно време това вече може да е станало и “бизнес трип” (произлизащо от местното наречие “business trip”). Не помня дори каква е била целта на моето пътуване, но като че ли нещо мотокарно/електрокарно ми се върти из ума. Знам, че едните заводи са в София, а другите в Пловдив - ама пък точно кой къде го беше вдигнал навремето СИВ, хич вече нямам спомен. Пак трябваше нещо да се носи, да се доставя по клиенти, а пък и аз завалията - нали всячески гледах да се махна барем за малко от къщи; зер, раздялата помагала за заздравяване на отношенията в семейството (глупости, ако някой ме пита...). Поради тези причини, само да чуех че някой някъде се налага да ходи и аз бях пръв мераклия да го заместя – с едничката си благородна цел да се освободя от домашното напрежение и поне за ден да забравя своите натрапчиви семейни проблеми и идиотски катарзиси от несходството в характерите ни. На изпроводяк от Пласмента ми споменаха, че ако имам време и възможност, на връщане мога да мина и през Панагюрище, от където пък някакви много важни и прецизни измерителни прибори били нужни да се вземат за производството – техните хора ни ги били обещали като подарък или под формата на бартерна сделка по силата на взаимните споразумения, които по онова време се правеха само върху бяла покривка в Балкантурист (или евентуално възнак на белия чаршаф, след вечерята и в съответния хотел). Е – че как не, бре! Ей го де’й Панагюрище - че и “екскурзията” ми щеше да се удължи по този начин, па макар и само с малко. Свърших каквото имах в Пловдив и от там тичам във въпросното бунтовническо градче.

Отивам директно във военният им завод (амчи те комай там през 80-те години на миналия век нямаха нищо друго за развиване, освен оптиката и панагюрската луканка) - представям им се чинно на портала, а пък човек щом уважи портиера и го удостои със съответното си раболепно достолепие, може и до столовата чак да го пуснат да иде. А стигнеш ли един път “работническия стол”, вече и Директора на обединението ти е в кърпа вързан, и склададжийката, че и Личният им състав. Намирам аз когото трябва, говоря бавно, омайващо и сладко – дорде се усетят и Трабанта ми вече влизаше на заден ход към складовата база. Онези хамали се мръщят обаче: скъпа им била апаратурата, изпълнена с нежна и фина оптическа механика (или пък механична оптика беше? – така или иначе, едно от двете), натъпкана с електроника като щангист с “витамини” - друго возило трябвало за транспорт на подобна деликатна стока; не можело да се превозва с проста каруца. Абе рекох, момиче - товари кутиите в багажника, защото са ми казали без тези “линийки” да не се прибирам в наш’та фабрика! По принцип всички склададжийки са млади хубавици и сякаш на конкурс избирани - да са с по-големи цици и добре гримирани. Въпреки, че са малко проклети като характер на поведение, но пък и аз имам добър подход към подобни твари. Заприказвахме се за децата, за семейното огнище (тя не разбра, че моето гори като коксовата пещ на Кремиковци, та чак изпепеля на края…) – но вече след обмяната и на някои готварски рецепти за манджи и сладкиши, станахме си близки някак си и оная кака, взе че кандиса пред умолителния ми вид; в крайна сметка гавазите напъхаха дървените кутии в багажника на колата и приключихме въпроса с положителен баланс. Изглежда бяха и доста тежички, защото на Трабанта щеше да му се отпори дънцето от зор - после обаче по завоите на Шипката им се наместиха и скáлите, и циферблатите, и електрониките из вътре и всичката им карантия.

Аз така и не разбрах какво точно съм прекарвал през Балкана, колко прецизно е било и колко скъпо - Мънчето рече и отсече, че онез идиоти в Панагюрище били луди, дет’ са ми дали стоката; Шумката пък спомена и цифрата от 20,000 (тогавашни) лева - значи на месечна заплата от някакви си 150-200 кинта, стойността на съоръженията стъпва колкото една гарсониера без парно в центъра или двустаен апартамент с парно на Трендафила (пак по едновремешните тарифи). За цялото това секретно упражнение, от военния завод ми издадоха и една мижава складова бележка, каквато всеки може да напише и сам, ако си купи цял кочан от книжарницата за канцеларски стоки в Лъката - ебаси мамата в какви “страхотни” времена сме живели тогава! А защо ви го разказвам всичкото това ли? - ами нали и мен ме лови понявга носталгията, бре! Нали и аз не съм от дърво направен уж – мамка му...

Ей го, нá - как само с една случка мина сума ти време - за тези, които четат е някакъв миг и мимолетен спомен, но пък за мен това си е цяла една епоха. Даниелчето обаче току що се прибра и ми разводни мислите (а те не, че са били чак толкова сгъстени, но все пак...). Очертава се, че ще продължавам в някой от следващите дни и обещавам: тогава няма да ви занимавам със спомени, а ще се запознаете с действителността - такава каквато е, сурова и страшна...

21.12.2009 – Брей, това моето писъмце хич няма късмет горкото и това си е. Онази вечер седнах с най-добри намерения да опиша случките до момента – исках да го допълня с най-актуална и разнообразна информация. Обаче какво се отплеснах нещо встрани от темата и времето мина повечето в разглеждане на спомени и безпочвено философстване, без да съм казал и една съществена дума (изглежда, че мен не само за “писател” ме бива: бих бил вероятно и доста добър политик, ако се съди по това което говорят те, без действително да казват нищо съществено)... Та и аз така – тъкмо вече пишех последния ред и Даниела си дойде от работа. Философстването ми и събеседването обаче продължи и с нея, под формата на обща разговорна форма и нищо не ни попречи нея вечер да си легнем чак в 03:00 - всъщност сутринта. Щях да водя малкото на урок в 07:30 и от там направо да заминаваме на тържеството на Българската Асоциация в Бризбън. Добре ама това наше късно лягане тотално разфокусира предварителните ни планове и на другия ден успяхме да стигнем само до поляната в един парк с басейни, където дечурлигата се киснаха във водата цял ден до вечерта, а ние се веселихме под един навес на няколко пейки. Изкарахме много весело и приятно – видяхме се с много хора, хапнахме, сръбнахме по бира-две и привечер си разотидохме кой от където е дошъл. И тъй като разказчето ми започна пак отзад напред, сега първо ще завърша мисълта си с няколко думи от почивните дни, пък после вече ще се извръщам и по-назад във времето. Даниела беше на работа в неделя следобед, както е днес, че и утре даже. Ние с Ванеса излизахме по пазар и накупихме доста евтини стоки за предстоящите празнични трапези. Така ни мина и неделния ден – аз изгледах едно кино снощи и заспах безмълвно като пън. Днес пак бях на работа; шефът иска и утре да отида, след което окончателно ще ни разпуска за Коледа и Нова година. Всъщност те другите се разпуснаха още в петък, но аз имам още малко работа – а пък и защо да не изкарам някой грош допълнително, след като се явява такава прекрасна възможност? По принцип всички излизаме в отпуск и на работа се връщаме чак догодина - на 04 Януари, живот и здраве. Не знам дали ще имам възможност за писане на писма и творческа дейност през този период от време – ще гледам да намеря, но и не обещавам. Навръх Рождеството Христово в къщи идват Докторите, Мария с Краси, Дарина и Игор. Надяваме се и Неничко да бъде с нас на този светъл празник. После пък на другия ден ще посрещаме Миленчови с гостите им от Франция – кратък отдих в неделя, когато мога да отлея едно бетонче пред Нолини, че искаме да разширим пътеката за колата към гаража. Но специално тази дейност остава под въпрос и то голям... А на следващия ден (понеделник, 28 Декември) трябва вече да сме изпълзели по баира към онези балкански вили, където ще гледаме да пристигнем до обяд. Така, както преценявам натоварената ни програма, време няма да има нито за почивка, нито пък за работа – ще действаме според обстановката и конкретните условия. Ще се опитам да се възползвам от няколко мига на спокойствие и тишина (ако има такива) и да драсна някой и друг ред от самото място, но осъществяването и на това не е много сигурно, предвид обстоятелствата.

А сега пак ще трябва да върна времето с две седмици назад, за да се опитам да проследя хронологията на по-важните случки около нас. Първото и най-съществено нещо беше, че Ванеса се представи успешно на изпита си, който се проведе баш навръх Никулден. Нямаше никой преди нея и ние отидохме доста по-рано, с оглед да чакаме там реда на явяването ѝ. Обаче изпитващият я вкара направо от вратата в студиото и огънят започна. Нямаше време и възможност за окопитване, психическа подготовка и претръпване преди изпита. На излизане (едва след около 40 минути) той поздрави Ванеса за доброто ѝ представяне, както и нас с майка ѝ като нейни родители – човекът ни увери, че детето е заслужило много висока оценка. Ние не знаем каква е тя и какво точно означаваше това негово поощрение и насърчение, тъй като официалните резултати не са публикувани все още. Предполагам, че учителката на Ванеса ще ги получи и официално ще ѝ ги връчи на някой от следващите уроци. А пък може да ги получим и по пощата – това скоро ще се разбере, може би още в началото на Новата година. Сега всеки е зает с почивките и празненствата си и въобще с цялата тази сезонна галимация, която предполагам не цари само тук в Австралия, но и по целия останал цивилизован свят.

След успешното полагане на изпита (е, поне зорът беше вече минал – за самия успех е още рано да се гадае...), отидохме в един градски парк, където голяма група българи отпразнувахме денят на Св. Николай Мириклийски, повеселихме се, както обикновено и се прибрахме привечер.

Седмицата след Никулден беше много натоварена откъм служебна работа - Даниела почти всеки ден беше втори смени, от време на време оставяхме Ванеса у Нолин, че да я наглежда тя, докато аз се прибера вечерта от работа в 17:30. От там насетне грабваме колелетата и отиваме на кратка обиколка из квартала – после следват къпане, миене, вечери, ритуали и т.н. Доста интензивно се занимавах и с компютъра напоследък и за това изобщо не ми остана време за писане на писма. А нали вече взехме и по-често да се чуваме, та хептен се отпуснах – тези наши телефонни разговори с нищо не заменят или изместват писмата ми, но понякога така се стичат нещата, че просто не остава време за тях. А за “мишки” и съобщения по тях, да не говорим пък – първо, докато седна и да накълва буквите, че очила слагай; че колко пъти ще почна, па ще спра, ще си отвлека вниманието с нещо друго и т.н. Отделно от всичко, едно такова съобщение (SMS) вече струва $0.45. Това разбира се като цена е повече от нищожно, но пък за същите тези стотинки мога да говоря по телефона с вас или с всеки друг точно 40 минути – при това колко повече неща ще си кажем и колко по-богата информация можем да обменим, отколкото така примитивно по “мишката”. От тази гледна точка комай напоследък хич не се и занимавам да пиша от мобилния си телефон – направо звъня през Интернета и всичко става аламинут. Ако сте там – добре; ако ли не – изчаквам някой час или пък се обаждам повторно на следващата вечер и готово. Даже след малко ще ви се обадя пак, защото Ванеса също припира да говори с баба и дядо – в противен случай трябва направо да си легне, а пък така тя все още се намира в зоната на “изчакването”, докато пък в настоящия кратък момент, аз ще използвам частичното спокойствие, което се е създало поради факта, че Даниелчето е на работа. В същото време и малкото се е заиграло с нещо, та мога да си събера разпилените мисли и да ги подредя що-годе сносно – дано само не изпадна в състояние на мисловност пак, както онази вечер...

Последната седмица се изтърколи много бързо, заети с най-различни мероприятия. В събота по традиция имахме урок, след което всеки се занимава с неговите си ръкоделия. Вечерта бяхме на гости у Докторите и понеже окъсняхме много, та спахме у тях и се прибрахме на другия ден. Пак ходихме по разходки, колелета карахме и т.н. Изминаха още седем дни в напрегната работа и други общи грижи. Аз буквално до последния момент не знаех какво ще става с мен и по-специално с трудовата ми повинност. В петък доста от хората в отдела запразниха и уж с всички си пожелахме “Весела Коледа”. Само че аз все още не бях много наясно дали с тях ще се виждаме и след Новата година или пък не съвсем. Нямам краен срок в трудовия си договор – докато има какво да се прави, предполагам че ще им трябвам в тази фирма. А за след това, сал един Господ знае какво ще стане, но ще му мислим чак когато пак настъпи такъв момент. За сега съм много добре и се чувствам безкрайно щастлив от дейността, с която се занимавам по цял ден – това е една от много малкото ми служебни обязаности в тази иначе прекрасна държава, която да обичам истински и най-важното: да знам какво правя и да съзнавам точно за какво съм там. В практиката ми е имало толкова много други случаи, в които съм проклинал не само себе си, но и инженерската професия като поминък, барабар с Кралицата и шибания ѝ Принц; въобще, всички заедно под един знаменател - от Христофор Колумб и Капитан Кук насам, та до Брежнев, Хонекер и Чаушеску без изключение. Но пък определено заради тази сегашна моя работа аз и в огъня ще стъпя, ако се наложи и ако с това мога да я запазя за по-продължителен период. Нямам по-силен аргумент от това описание, с което образно да предам възхищението от сегашната си позиция, с което разбира се приключвам служебните дела и се местя на личните драми.

Та значи – в общи линии това ще дойде всичко до тук. Сега остава да подготвим празниците и съответните софри. Наред с всичко, което описах до момента, най-усилено записвам разни сърбохърватски концерти и видео дискове. Имената на изпълнителите им не са ми твърде известни, с изключение най-много на двама или трима по-популярни сред масите, но пък за сметка на това по време на прослушването им стават невероятно хубави “седенки”, които откарват празненствата ни до среднощ. Записите са чисти и качествени – остава единствено да се моля последните да вървят добре и на вашите музикални устройства. Имам вече повече от 10 диска, готови за изпращане - отделно още един на Андрé Рийо, също много хубав, както и юбилеен концерт на Мирей Матийо (40 години на сцената), който пък е записан в зала “Олимпия” (баси майката – как се пише това неговото име, бре: Андрé Рийо или Риьо? – аз съвсем изпростях в тая чужбина май, да ме прощават учителките ми по Български език и Литература). Въобще исках да кажа, че музикален материал имам събран доста, който ще ви поддържа интереса до изпращането на следващата партида. Тези дни, като остана по-свободен и не съм на работа, ще гледам да сглобя и един домашен филм преди да заминем за балкана - а там може да има поводи за заснемането и на още един. За сега обаче си вземам “довиждане”-то с всички вас и се надявам, че в най-скоро време пак ще мога да пиша...

27.12.2009 – Стефанов ден, живот и здраве на всички именници и нека Бог опрости греховете на починалите наши близки и сродници: баба Фанче, дядо Стефан и моя добър приятел от ученическите години и прогимназиални класове, Стефчо Гичев. За други имена не се сещам в момента, а съм сигурен, че има; дори прекалено много – нека тези, които съм пропуснал да не ми се сърдят… Днес е неделя и ние се подготвяме за утрешното ни заминаване на разтоварителна почивка в планината. Независимо, че всичко уж ни е подредено, в последния момент изникват дребни нещица, за които се сещаме един през друг и само се блъскаме из коридорите и си пречим взаимно. Миналия ден, когато приключих с писмото се сетих, че с Янко трябваше да се занимаваме с компютъра. Той вече беше излязъл в своя годишен отпуск, докато аз ходих и във вторник на работа; чак тогава запразнихме официално. Разбрахме се да мина през тях сутринта на другия ден, за да оправим компютъра, което предварително беше планирано да стане само за някакви си 5 минути. Добре ама, както винаги се получава в такива и подобни ситуации - явиха се трудности и странични усложнения от най-висока технологична степен и фактически петте минути достигнаха границите на почти един цял работен ден. Наложи се да ходя при него (а такова посещение не ми влизаше в плана) – там се мотахме сума време в безрезултатни опити за възстановяването на основната парола, с която се влиза в компютъра. Такава шибана дума бях измислил, че нито си я бях записал някъде, нито пък можех да си я спомня. Това наложи да се преинсталира целия компютър, което отне допълнителни часове, а аз после като се прибрах в къщи, до 23:00 се разправях със събиране на информацията от тук и от там за възобновяване на нормалните му работни функции. Добре че преди тази отчаяна операция бях приключил с Интернетните търгове, от които купихме нов мобилен телефон на Даниела и една електронна игра за Ванеса, за която тя мечтаеше денонощно. Колко писма се изписаха до Дядо ѝ Мраза, колко пъти желанията ѝ се сменяха - че веднъж пишем на български, после пък и на английски (в случай, че добрият старец не разбира един от езиците, белким се оправи с другия…). В крайна сметка играта дойде, сложихме я под елхата и рано-рано в Коледната утрин Ванеса вече разопаковаше многобройните пакети с подаръци, докато най-после стигна и до заветната игра.

Даниела беше на работа почти през всичкото време, като дори навръх Коледа беше първа смяна. Ние с малкото се занимавахме с най-различни неща – в един от дните дори имаше време да отидем и на плаж. Падна голяма игра по вълните с нейната малка плоска дъска, с която като те подкара някоя по-голяма вълна и те изплюва по пясъка на брега чак. Същият ден беше и Бъдни вечер – прибрахме се по-рано, за да сложим боба да ври, а Даниела като си дойде от работа – омеси набързо една постна питка, специална за случая. От тая пита, на нея се падна монетата (парите), на Неси – червеният конец за здраве, а на батковците съответно по едно зърно боб за берекет и богато стопанство. Привечер отидохме у Нолин и Уоли, защото Рон и Роз им бяха на гости, та искахме да се видим и с тях. И от дума на дума, както става обикновено в такива и подобни случаи – прибрахме се по такова време, че вече можехме да подкарваме пържолите и блажното. Язък ми за постенето през целия ден – така и не опитах боба, чупнах малко от питката колкото за адет, но на гостито ядох само домати и краставици. Целите Коледни пости от 40 дни не сме спазвали, но поне на деня и специално на Бъдни вечер ние сме на много строга безмесна и не блажна диета. Колко това е Богоугодно не знам, но гледаме да спазваме традицията поне до някаква степен.

Коледният ден, както вече споменах започна още в тъмни зори с разтварянето на подаръците, с радостта и суетнята около този процес, а и с по-ранното ставане на Даниела, която пък изпратихме на работа. Тя ми беше приготвила едно кратко, но много съдържателно списъче с неща за правене и готвене, което ме държа зает кажи-речи до обяд. Хá картофи да сваря, хá пък яйчица - а сега пък и малко майонеза да забъркам, кълцано зелце с настъргани моркови да приготвя, че “писинкото” много хубаво я прави тази салата – въобще, имах си домакинска работа и шетане из кухнята доволно много, та хич не скучах. През това време пристигна и нашият малък Неничко, освирепял от глад като държано с месеци само на хляб и вода зверче, та и с него се разправях да му сипя една мусака с кисело мляко. Хайде и Ванеса огладня тутакси като видя бате си Нени как обилно се храни – тя също яде мусака заедно с него, дето много-много не си пада по нея, ама сега нали Нени лапа таквоз, та и тя така… Таман втасах с всичко – ей го и Краси пристига с традиционната Коледна пуйка (ама че традиция само, да си умреш на нея; този идиотизъм идва пак от глупавите американци - ний на Коледа ядем прасета ве, ало-о-о-у!...). Аз бях подготвил няколко вратни пържоли, колкото да запазим българската традиция, а онез балъци нека си ядат от пуйките. Бяхме се разбрали уж всеки по малко храна да носи, за да не остава на края и да не се изхвърля, че е грехота. Но снощи се наложи отново да се съберем в парка с участниците в мероприятието, за да доядем и остатъците.

Неничко ни направи много хубави и скъпи подаръци – той като се види с малко пари и не ги жали за нищо. Този негов недъг идва от майка му – определено не е от моята семка. На мен подари система за спътникова ориентация по улиците и пътищата; не знам как се превежда това на български език – тук му викат GPS и идва от съкращението на Global Positioning System. Сигурен съм, че тези устройства вече ги има и за колите в България. На специална програма се вкарват всички възможни адреси, улици и имена - задавайки началната и крайна точка на пътуването, този пътеводител те отвежда точно на мястото по най-късия и удобен път. Е, по моему това е една съвсем ненужна изгъзица, но щом вече я имам ще трябва да се науча и да я ползвам.

В късния следобед дойдоха и останалите ни гости и тържественият Коледен коктейл на двора под асмата започна. Беше весело и приятно, на няколко пъти се опита да завали и дъжд, но само припръска без да ни намокри или пък да ни напъди вътре, където беше и доста по-топло. Напоследък времето е много горещо и влажно – почти всяка сутрин се изливат обилни тропически дъждове, които уж разхлаждат атмосферата, но щом напече отново слънцето, влагата се вдига на 100% и веднага започваме да губим от нетното си тегло под формата на пот. Така стана и вчера – сутринта след моабета се изля един порой, а след това напече и изгоряхме чак. Неничко си замина, след като си правиха с Ванеса палачинки. Мария и Даниела хукнаха по пазари и тържища, защото в денят след Коледа търговските комплекси правят нечувани намаления на непродадените преди това стоки. Магазините буквално са наводнени с народ, който купува безогледно всичко наред, независимо дали му трябва или не даден артикул – щом е евтин, взема се… Ние с Краси пък си направихме една хубава екскурзия/разходка из района – ходихме по плажа, после до онзи вълнолом, където бях водил и вас; в “Шератон” бяхме, във “Версачи” влизахме, къде ли не обикаляхме да слухтим като глухи кучки. Вечерта и двамата бяхме с протрити от ходене кълки…

Краси и Мария останаха и снощи да спят у нас и тази сутрин рано са си тръгнали. Снощи на парка пак бяхме всички заедно, за да доядем остатъците от тавички, чинии и кастрончета. Призори отново се изсипа една порция вода от небето, която добре напои ливадите, но наред с това вдигна и влажността на въздуха. Аз в момента пиша в механата, която би трябвало да бъде “студена, мрачна и хладна” съгласно българския фолклор, обаче тук е сигурно над 40°C и дори ледената бира, с която си подмокрям пресъхналото гърло не помага особено много за общото разхлаждане на организма. Даниела излезе по пазар за набавянето на последните забравени стоки преди отпътуването. Ванеса свири до напред и сега нетърпеливо ме чака да излизаме с колелетата, но в тая жега по-вероятно е да отидем пак на морето, отколкото да се потим по улиците на квартала. Аз се ориентирам към приключване вече, за да продължа пак от планината. Не смятам, че ще мога всеки ден да пиша, но поне веднъж ще намеря време за един подробен репортаж “на живо”, от мястото на събитието и горещите точки на света. Смятам довечера да ви се обадим по телефона - дано да сте се прибрали вече от вашите похождения. Ако пък случайно не се чуем, ще го оставим за след Нова година. До скорошни срещи, милички на мама…

30.12.2009 - Текат последните дни и буквално часове на старата година. Както бях обещал, ще направя един кратък обзор на случки и събития, станали до този момент, с който най-вероятно ще положа и краят на тазгодишните си репортажи. Пристигнахме още онзи ден на планината, като по пътя почти през цялото време ни валя дъжд. Междувпрочем, той си започна още миналата седмица и от тогава не е спирал. Това беше добре дошло за посевите и тревата, но когато става въпрос за почивка, летен отпуск и въобще някакъв излет, на човек му се ще да не е баш толкова мочурливо. Ако разказът ми започне първо с описание на шибаното време, изказванията ми хич няма да бъдат в много ласкавата си и прилична форма. Откакто сме дошли вали непрекъснато и всичко наоколо е подгизнало от вода – само едно притичване до съседна барака за парче сланина, щипка сол или едно яйце, е равносилно на цялостно и повсеместно намокряне от главата до петите. Иначе не е така студено, както беше предишния път когато идвахме с вас - до печки и камини още не сме прибягнали да палим, но пък влагата във въздуха е 110% и се налага постоянно да сушим дрехи, чорапи, както и самите малки питомци. Въпреки, че всичките хлапета до едно имат доволно много играчки за лично ползване, като ги хване по някое време съклета и изскачат навън да гонят кенгурата, които както знаете са с хиляди тук. Хайде, пак мокри чорапи и обувки, мокри гащи, коси, глави и т.н. - ама пък и можеш ли да ги запреш в една стая само? Ние родителите по-лесно поминаваме, защото си намираме работа - де карти, де табла играем, а като прибавим и по някоя изпита бира просто между другото, за нас и камъни да падат от небето, това няма да ни трогне особено много. За сметка на всичко останало обаче, всяка вечер се събираме на грандиозни тържества, на които веселието е винаги на високо ниво, а често пъти и над него. Първата вечер, понеже пристигнахме преди всички останали, домакини бяхме ние. Независимо, че уж всичко ни беше приготвено още от предишния ден, ние пак забравихме доста неща в къщи – и то все основни артикули и хранителни припаси. По пътя спирахме на няколко места, че обеди ядохме, та покупки купувахме – дорде се намотаем по трасето, пристигнахме едва в 16:00 на поляната. Взехме си ключа и не след дълго се настанихме в колибата. Малко след нас започнаха да пристигат и останалите приятели и да вадят дисагите си от багажниците. А пък каква чудовищна планина от храни сме помъкнали подире си, няма да ви разправям - с толкова много манджа тук можем да посрещнем не само тази, ами и другата Коледа догодина. И пиене не ни липсва (тук дори не смятам леките бири и бутилки вино, които употребяваме буквално в движение и единствено в случаите на остра жажда) – въобще, у всеки от нас е един малък склад на “Хранителни стоки” или “Търговия на едро”. По пътя спряхме при моите виетнамски касапи, от които купихме едно малко свинско вратле – като стъпи връз кантара, последното дойде около две кила и половина на тегло; колкото само за адет, да вкусим и ние истинска пържолка в Новогодишната нощ. Иначе всичко останало си е отделно - масла, сиренета, наденици, салами, шунки… и яйца; ама много яйца! Всъщност те пък бяха едно от нещата, които забравихме да вземем сутринта - като се усетихме с Даниела и двамата изпаднахме в ужас; че за къде сме ние без яйца?! Тя беше нагласила и едно шкембе, че да го готви на чорба тук за простолюдието - но пък фактът, че специално то си остана у нас забравено в хладилника, мен специално не ме трогна особено много (понеже аз такива субпродукти и производните им изобщо не консумирам). При касапите искахме да купим, за да спазим традицията - нали миналия път Миленчо прави шкембе чорба, сега пък Даниела искаше да се представи с шопската си рецепта на приготовление. Добре де, ама свинският врат го харчат по $8.50 килото, а пък за шибаното шкембе искат $7.50 - нали вече се сещате каква реакция може да предизвикат у мен едни толкова близки цени на въпросните стоки. Да беше 2 лева, разбирам - човек да купи и един чувал, ако е нужно. Ама да ми го продават те на цената на пържолите - пиках на туй шкембе отгоре аз! Добре че и самата Даниела прояви здравият си разум, та поне не сме имали разногласия в касапницата - просто този вид чорба отпадна от менюто, но ще я заменим със супа топчета най-вероятно, което пък е далеч по-доброто решение, ако съдим по вкусовите предпочитания на ближния...

Късно вечерта дойде и Желязко с един негов приятел от Мелбърн, който в момента му е на гости. Той пък се оказа отличен китарист, че като подкарахме привечер песнопойките - до 03:30 сутринта сме вили като вълчици на пълнолуние! Снощи бяхме малко по-умерени и кротки в изпълненията си, но довечера пристига ново попълнение в по-разширен състав: Миленчови с гостите от Франция (те всичките ще са разквартирувани в нашето бунгало за една вечер), Янкови с някакви техни гости от Нова Зеландия (те пък от летището, където ще ги посрещнат идват направо тук), Мартин и Даринка с майката на Мартин, която пристигна онзи ден за месец и половина на гости, после Краси и Светла с дечурлигата, а утре идват и Докторите. Не знам къде ще се съберем толкова народ, но довечера ще правим пробна вечеринка у Марио - тяхната барака е с голяма покрита веранда; там ще разпъваме софрите и облечени с пуловери, ушанки, наметнати с ямурлуци ще се изправим срещу капризите на природата и ще се опитаме да се повеселим, без да обръщаме внимание на лошото време, което е в унисон с мрънкащите ни жени и вечно недоволните дечурлига. Слушам, че Ванеса подсмърча вече и въргаля разни сополи из носа си; друго едно хайванче от групата е с висока температура и от вчера мина на антибиотик, вместо ледената лимонада - не знам как ще завърши цялостната ни почивка, но не започна добре... Профилактично раздаваме разни аспиринчета, ама колко това ще помогне, не се знае.

Все още чакаме да се размърдат и останалите членове на групата, че за днес има набелязано културно мероприятие - ще ходим да сеем пясък и да промиваме злато в някаква бивша мина на близките райони. До там се ходело само с джипки и коли с висока проходимост. Ние ще тръгнем с нашата, която ще оставим преди да започне лошия път, а от там нагоре ще ни извозят приятелите, които са с три такива камиона като на наш Неничко. Това е всичко в общи линии и в най-близък план - какво ще стане през деня все още не се знае, тъй като е само 09:00. Но каквото и да е то, аз от своя страна ще ви направя съпричастни на следващото ми включване. А сега спирам до тук, защото всички в дядовата ръкавичка вече са будни, а това прави концентрацията ми абсолютно невъзможна. Почват се закуски, дрънкат черпаци, посуди, чайници, кафета, чайове – като че ли не могат да си отворят по едно пиво от хладилника и калориите за деня са им в кърпа вързани! Аз точно така ще направя – щото пък нали съм и на диета, дейба...

04.01.2010 - Хайде сега, за много години! - Господ само здраве да ви дава и безкрайно дълъг живот! Както личи и по датата, от няколко дни насам вече наченахме Новата година - аз се завърнах на работа и в момента тактично изчаквам появата на шефовете, че да видим какво ще подхващаме днес и с какви въпроси ще се занимаваме. През това временно “мъртвило” реших да нахвърлям малко прочитен материал, защото много неща се случиха напоследък с нас и много събития има да се описват, а пък време за това няма никакво. Започвам съчинението си без никакво маене и излишно протакане…

Връщам се отново на “хижата” и в края на току изтеклата вече стара година, когато сутринта бях принуден да приключа по-набързо своя разказ, за да се стягаме за излизане. Добре де, ама ние сме добитък колкото за цял керван и една турска потеря - четири коли пълни до дупка с народ, башка дребни деца, едри родители и бабите барабар. Докато се натъкмим да потеглим с тази сюрия и то стана обед. Хубавото беше, че баш него ден дъждът спря, мъглите се разсеяха и когато слязохме в низината, дори видяхме синьото като мастило лазурно небе. Слънцето напече отново и сякаш изведнъж направо си стана жега (амчи то си е и лято като сезон, ама ние за кратко го бяхме забравили); от горе тръгнахме “на зима”, за малко и вериги да слагаме по колелетата, а долу в полето си беше същото онова знойно лято, което добре вече познаваме. Хайде, събличай дрехи, пуловери, анораци, чорапогащници, доновки - не керван бако, ами бетер цигански катун! Денят на пристигането ни се оказа официално почивен, поради което много малко магазини и бензиностанции работеха. Понеже и бързахме на всичкото отгоре, та не успях да заредя колата още долу - бензинът едвам ми стигна да изпълзим по баира. Е, от толкова много коли все щях да намеря някой, който да ми източи малко – достатъчно, колкото само да се спусна надолу по наклона. Сега нарочно тръгнахме и с нашата кола, че така притиснат отпред и отзад от “конвоя” - каквото и да се случеше, с нас вървяха други три автомобила; нямаше да ме оставят на пътя. За щастие в една забутана и крива паланка намерихме бензиностанция, наблъсках резервоара със спасителната течност, докато не започна да прелива от гърлото му и продължихме по пътя си - вече спокойни и подсигурени.

И добре, че спряхме там в това селце, защото в непосредствена близост се оказа едно друго място за посещение, което пък изобщо не ни влизаше в предварителните планове – така отидохме и него да видим с цялата тумба народ. Поразходихме се малко и по една лъкатушеща пътечка стигнахме бреговете на някакво местно езеро, където аборигените най-вероятно си перат чергите и къпят циганетата. Паралелно с това обаче, наоколо природата беше доста интересна за снимки, филми и въобще за наблюдение. Докато се изнижем всички по пътеката, докато съберем дечурлигата, които тутакси се пръснаха из целия район, а после да ги и преброим калпак по калпак да няма липси, плюс времето за връщане при колите в партизанска колона, та хептен закъсняхме. Ние и за никъде всъщност не бързахме де, ама все пак - нали крайната точка и заветната мечта беше “златото”. През цялото време децата се надпреварваха едно през друго да се надхващат кое колко и повече злато може да събере и да натъпче по джобовете си, кой какво ще си купи с него и т.н.

Като пристигнахме в градчето, от където всъщност трябваше да поемем към “златоносната река”, отидохме да попитаме как се стига до мястото. Обясниха ни добре, но страстите на всички поохладняха, когато ни казаха, че само хора със златарски и бижутерски права могат да отнесат колкото злато си промият - останалите само копат, намерят каквото намерят и после трябвало да го върнат обратно. А ние си правехме сметките, че като си нарием по една шепа златце и с количеството ще си изплатим къщата на банката, ще сменя гумите на колата и ще взема едно годежно пръстенче на Даниелчето, за каквото тя ми продухва ушите в продължение на вече 10 поредни години. И както обикновено става в приказките – гърнето се чупи и млякото се разлива: сбогом яйчица и жълти пухкави пиленца, сбогом розови прасенца и малки теленца; сбогом сватби и съответни кръщенета (абе той Лафонтен не я е измисли хептен без нищо тая басня за неговата мома Пиерета, ама нали човек дорде е жив, та все се надява чудото да му се случи – а пък в един момент, като че ли само това му остава). Независимо от всичко обаче и частичното униние, което изедин път ни обзе, цялата група се понесе нататък със скритите надежди, че може пък някъде да си мушнеш или завреш някоя и друга златна люспа и като си отчупваш разумно по малко от нея, да изкараш спокойно до най-дълбоката си старост. Е, да – ама повечето не...

Аз водех колоната – по някакво случайно стечение на обстоятелствата объркахме и пътя малко, но своевременно се върнахме на правилното шосе. Всъщност това беше една малко по-широка пътека с макадамова настилка, изобилстваща от пепел и дребни камъчета, по-ситни от трошляка за мозайка. Така поне, сравнително прилично изглеждаше шосето само в началото и до едно определено място - после десенът му се смени с “истинския” път: кален, изровен, стръмен, с камъни и дупки из него, по който аз с моята кола не можех повече да продължа. Независимо, че тя също е с двойно предаване, купето ѝ е разположено много ниско и въобще беше немислимо да се правят дори и опити за минаване по-нататък. Оставихме я на поляната и продължихме с джипката на Игор и Дарина. Повечето от пасажерите вървяха пеш, за да не тежат на колите в трудния за тях момент, а в същото време имаше и реална опасност от прекатурване на колите из тези дълбоки трапове и оврази. Аз специално подтичвах ту подир една, ту подир друга джипка и с камерата се опитах да заснема преминаването на по-трудните участъци от трасето. Мислех си дори, че така изразходвам повече енергия и отслабвам с всяка крачка (показанията обаче на проклетия кантар в къщи ми разбиха илюзиите и се оказа, че това не било точно така, както си го мислех и както ми се искаше да бъде...).

След половин час ходене и притичване, най-после стигнахме до мястото със златото. От местни хора научихме, че всъщност там река нямало и никога не е имало, а това представлява едно дере, където измежду песъчинките на пясъка му се намират и много златни прашинки с тегло от микрограм надолу и примерно за да извадиш материал, достатъчен за изработката на едно пръстенче или венчална халкица, трябва да пресееш със сито за брашно две кариери с пясък – онази на “Слънчев бряг” край Ловеч и башка рудника в Богданов дол. Това дере по време на проливни дъждове отмива калта от горния слой на земята и понякога златните песъчинки остават на повърхността. Именно това видяхме и ние - ако имахме подходящите инструменти (сита, лопати и др.), може би щяхме да можем да си съберем малко златен прах. Но общо взето процесът е повечето за да привлече туристите, а не да ги направи и непременно богати, когато си тръгнат от там. Независимо от всичко, това което видяхме беше интересно и уникално - представих си веднага героите на Джек Лондон, колко народ навремето се е занимавал с тази дейност в епохата на златната треска – при това не само в романите и книгите му, а и в най-суровата действителност на смразяваща кръвта Аляска и златоносната река Клондайк, приток на Юкон. Не изключвам някои от действителните му герои да са се и позамогнали от цялата тая работа, но пък не бива да се подценява факта, че мнозина са намерили и смъртта си там, в надпреварата за кой-кого и кой по-много. А пък филмът “Треска за злато” на Чарли Чаплин буквално обхваща всичко това до последната най-малка подробност - тогавашен шедьовър на нямото кино от 1925, останал завинаги в историята на филмовото изкуство…

Децата се порадваха известно време на калта и само за миг се превърнаха в малачета, че нямаше вода и да ги измием даже. Разбрахме пак от туземците, че малко по-нагоре пък имало друго едно езеро, където действително хората промивали злато, но до там беше непроходимо поради калта, а и времето ни беше напреднало вече - вечерта трябваше да настаняваме Миленчови, да организираме посрещания и тържества. Така треската ни за златодобив в индустриални количества набързо прегоря и не след дълго поехме обратния път към вилите - заредени с много “златна” енергия и освирепели от глад и жажда като истински златотърсачи...

Тъкмо влизаме във вилаета и гледаме Миленчови се суетят нагоре-надолу и ни търсят най-безуспешно. А пък горе на баира и мобилните телефони не работят, защото няма сигнална приемственост - там нямаме никаква връзка помежду си и с останалия свят. Чудя се само какво ли са правили хората преди да измислят тези шибани телефони; как са се разбирали от една пещера в друга кога да си ходят на гости или къде да се срещат партийните им секретари? – амчи то това си е направо един ужас, бре! Ей там да се откърти и да ти падне един камък връз чутурата – как ще извикаш линейката на “Бърза помощ”? Ами ако рече някой да те прасне с боздугана по темето – тогаз пък що ще чиниш, особено ако и вождът на племето в това време е отишъл на лов или се заиграва с някоя млада индианка във вигвама и проверява детеродната ѝ дейност, повишавайки по този начин благородно и раждаемостта в околията? Тая цивилизация май хептен ни разглези и ни превърна в едни безподобни лентяи – търсим телефони, вместо да отидем до някъде; качваме се на колите, вместо да повървим малко пеш – тежки данъци ще има да плащаме един ден, ама де да видим на къде ще се извъртят нещата.

Така – посрещнахме новодошлите и веднага организирахме настаняването и разпределението им по легла, нарове и кушетки. Подкарахме бирите още в движение, а и нали ние специално се бяхме “обезводнили” на тази златотърсаческа екскурзия, та рекохме да наваксаме изгубените калории с повечко течности. Миленчо, завалията също се беше разсъхнал по пътя, та и той само сновеше напред-назад с бирата в ръка и даваше кратки нареждания кой какво да прави. Всички се наместиха удобно, защото място имаше достатъчно за още толкова народ. Започнахме да се суетим по организацията на вечерното тържество, което междувременно вече било организирано в къщурката на Мартин и Дарина. При тях бяха Светла и Краси с малчуганите - разпънахме едни дълги маси на чардака и докато отвън мръкна, там започна една страшна веселба (не само страшна, ами и страховита бих добавил). То бяха музики, то бяха игри; че песни, че танци - околните съседи научиха репертоарите ни наизуст, а някои от тях усвоиха дори и българския език: на следващата сутрин като ни видеха по алеите, та все си повтаряха нещо под носа “мамата-мамата”, ама и аз като не им разбирам твърде, та не ги знаех какво бръщолевят...

След тази грандиозна земляческа среща, следващият ден беше малко труден и муден. Навън се стелеха едни мъгли, едни порои се стичаха от небето - като че ли ще идва поредното пришествие. Наложи се да опалим и печките, защото навсякъде беше много влажно и мокро, а и уютът някак си става по-друг, когато забумти една печка с дърва и ѝ видиш кюнеца зачервен като пионерска връзка. Общо взето този ден нищо друго не сме правили, освен подготовка за Новогодишната вечеринка, малко табла, карти и други тихи игри. Мартин получи официално предупреждение от рецепцията, че гостите му предната вечер (т.е., всички ние…) са били прекалено много шумни и истерични; между нас настана едно тихо брожение и недоумение до степен на притеснение - как и къде ще празнуваме вечерта? Размърдах кълки и аз надолу, та се свлякох по шосето до главната канцелария – исках да проверя каква е обстановката, да ги видя кои са там дежурни и да замажем някак си положението с някоя добра и ласкава дума. Като почнах да им се извинявам обаче и оная кикимора ми позна гласа: “А-а, вика - ти си певецът, значи!” А пък аз едвам приказвам, с продраното си от надуване гърло и то пак добре, че скъсахме една струна на Желязковата китара и шумът утихна - иначе граченето ни щеше да продължи не само до първите, ами и до последните петли. Опитвам се най-разумно да обясня на какичката, че снощните ни изпълнения са били само една малка репетиция за концерта, който сме им подготвили за вечерта. Ама то, англичанин разбира ли ти от музика и от певческо изкуство - дай им коне да яздят на тях и голф да играят; с друго не ги занимавай! Стигна се до компромисното разрешение на въпроса – този път всичко да протече мирно и много по-тихо, за да не се стига до викане на милиции и вкарване на провинилите се в нарочни патрулки за пияници.

Междувременно, след като всички участници в преждевечерната ни вакханалия разбраха за острите забележки от страна на управата и още по-острите им закани за сериозни последствия при повторен случай и подаден сигнал от почиващи в базата, започнахме много сериозно да мислим за алтернативни варианти – имаше предложения да караме Нова година самички и по местоживеене, всеки където е настанен и с когото дели стаите на колибата, евентуално на малки групи по интереси (примерно алкохолиците да сме на една страна, трезвениците – на друга); щяхме даже да теглим чоп кой с кого ще се падне в групичката, за да има правда, да няма сърдити или пък обидени и все разни такива небивалици. По това време някъде, пристигнаха и последните ни приятели - Докторите. Те бяха с назначение да се настанят у нас и фактически ние с тях си поделихме масрафа за колибата. Добре ама Мартин, нали и той не търпи никой да му казва и да му се налагат отгоре – въртя/сука, та пак ни събра всичкото циганско сборище у тях. Този път бяхме вътре, на закрити врати така да се каже. Разчистихме хола от дивани и фотьойли, вкарахме масите, събрахме столовете от другите къщи и тържеството съвсем се очерта вече, че в крайна сметка отново ще се получи. Разбрахме се всеки да си наготви предварително храната съгласно празничното меню, за да не се разправяме излишно с това толкова много хора у тях - слагаме по масите паниците и започваме. Аз отидох у Миленчо да опека нашите мръвки, за които от няколко дни всички толкова много си точихме зъбите. В тяхната къща те разполагаха с много хубава скара на газ, докато в нашата барака нямаше такава. На това барбекю трима души се изредихме да печем и докато си приказвахме и надлъгвахме един друг, пощипвахме с два пръста и от готовото месце - само за проверка степента на изгаряне, като същевременно поливахме отгоре хапките с червено винце. До момента, когато вече официално трябваше да занесем тавите с мръвките у Мартинови, ние вече бяхме готови за новите си изпълнения от фолклорния ансамбъл за песни и танци на народите.

Предложих на Даниела да сложим тавичката във фурната, докато си пием аперитива с руските салати и другите ордьоври; така нашето месо да си отлежава на топло - десетина кюфтенца и няколко вратни пържолки, колкото да не умрем от глад. Поначало аз ненавиждам да ям предварително изпечено месо, поднесено на края доволно изстинало и специално пържолите замязали на подметка за войнишки чепик. Когато аз готвя, сервирам всичко горещо – едва след като сме свършили с аперитивите и салатите, разбира се. Такива мешавици на ракия с мръвки аз не признавам – ракията иска салата, а месото – вино; в най-лошия случай на недоимък може и бира, но “с особено мнение”. Този път обаче трябваше да правя компромиси със себе си и със стриктните си принципи, но просто нямаше как – голяма сган се бяхме сбрали, не беше възможно да се угоди на всеки един поименно. Добре ама в суматохата (на близо 50 души – в числото включвам малки, средни, големи и най-големи...), да набара моля ви се някой (или по-скоро някоя…) тавата с нашите собствени мръвки и да ги раздаде бадева по масите! Олеле-ее, Даниелчето направо подлудé, горката - както ѝ се хапваше прясно свинско вратле; абе то и аз се разядосах, ама при мен реакцията не беше чак толкова видима. В края на краищата ние с Докторите си останахме гладни, защото за нас нямаше манджа - някой я беше изял вече. Майната му, нека им е било сладко, само че за следващия път аз знам вече как ще се процедира – побивам тавата пред мен и всичко в чинията ми; а те да си ядат овчите меса и телешките флейки, дето стават на гьон като ги и препекат пък. Ама понеже Даниела готви много хубаво (даже малко прекалено - за това съм с наднормено тегло, меко казано…), като отидем някъде на общи веселби и първо нашите гозби се изяждат - а-аа, нема го майстора бако, вече! От тук нататък да ми ядат “трите букви”, както казват по-учените из Врачанския край! Майната му - де на шега, де на полу-майтап всичко се потули и уталожи, само че си отровихме вечерта заради едни пикливи пържоли и няколко кюфтета – ибаз го…

Вечерта аз заснех с камерата част от самото тържество – специално за случая и за хатър на Дядо Мраз (знам, че напоследък му викат Коледа – нарочно казвам “Мраз”, за да не забравим и нашето, макар и малко мрачно социалистическо детство), децата бяха подготвили един танц, който те изпълниха в първите часове на Новата година, а Ванеса изнесе солов струнен концерт от три песни с Коледно-Новогодишна тематика. Докато в самото начало тя едва се опитваше да засвири на цигулката и да изкара от червата ѝ няколко верни тона, сега, след нейните успешни и упорити упражнения в продължение на няколко месеца, наш’то малко Паганини свири цели мелодии – “Над смълчаните полета”, “С червените ботушки потропва Дядо Мраз” и разни други от същата песнопойка. Към 02:00 се прибрахме в колибата, а аз в 06:30-07:00 на следващата сутрин се събудих жаден, гладен и угнетяващо трезвен като водопровод. След “инцидента” с пържолите, не ми се и пиеше даже - така се вкиснах и аз като гъба за оцет; хем за няма нищо, ама се издразних. Ебаси Новата година – няма да я повторя повече, в този си вид и под такава форма – както и да е, да спи зло под камък…

Както вече известих, Васильовият ден за мен започна още в най-ранните му зори – мрачно, тъжно, безапелационно. Всичко живо наоколо спи дълбоко и хърка зловещо, а пък аз място не мога да си намеря в кревата. Станах и излязох да се продухам малко на чист въздух – зер, като не пуша цигари, барем с планински кислород да се нашмъркам; като по някакво чудо не валеше традиционния дъжд – единственият добър знак за началото на годината. Тръгнах да се разхождам – без определена цел и без никаква посока, ама пък в същото време и не посмях да се впускам в по-отдалечени периметри, че ми се беше объркал нещо корема и всеки момент можех да получа остра нужда от изсипване на товара. А на мен, когато ми изпратят подобни позивни – нито гледам къде съм, нито с кого съм: просто клякам встрани и тутакси се разтоварвам. Та поради тези причини гледах да съм наоколо, в близка окръжност с център къщата – в случай на тревога, да влизам вътре и да си изсера понуждата, акуратно и в нарочния кенеф, а не да прахосвам материала из поляните. Така почнах да кръстосвам пътя пред нас като въртоглав – веднъж нагоре, веднъж надолу и пак така, няколко пъти; а наоколо няма жива душа, ако не смятам кенгурата, които кротко си пощипваха от росната тревица и гаргите, птици проклети, които грачеха грозно и зловещо, сякаш бесеха някой долу в дола. Направих 2-3 тегела сутрешна променада, потънал в мисли и съзерцание - сигурно съм повървял около час, час и нещо. Прибрах се обратно в бунгалото (не бива да ви прави впечатление, че тези масивни и дървени, горски къщи, приличащи на нашенските хижи, аз често ги наричам най-ласкаво ту бунгала, ту пък колиби; това е единствено плод на нежната ми любов и дълбока носталгия) – добре ама не влязох вътре, ами си седнах отвън на припек, току пред масичката на едно столче и зачаках да се размърда някой себеподобен.

Пръв откъм горния край се появи наш Миленчо - тръгнал завалията да обикаля от колиба на колиба с една чашка, брашно за шкембе чорбата да дири от булките. А пък те всичките спят, та се дънят чак, но това е друга тема. Рекох му дека ние брашно си нямаме твърде, че из нас не се навърта никой с умения да меси пити и хлябове, но пък за компенсация ще почерпя по едно винце изпървом - нали беше и Васильовден на всичкото отгоре; и той веднага склони с добрия си и благ характер. Че като се подкарахме с него двамцата от сутринта - това дето най-много си го можем и умеем. Дорде си кажем молитвите за сутрешната литургия, вече бяхме наченали третото шише – от онова, за комката. Който рече да се размърда и стане от сън, идва долу при нас и тутакси се пришива към дружинката. До обяд вече там, на това малко чардаче се бяхме скупчили близо двайсетина души - мало и голямо от мъжки, женски и среден род. Междувременно Миленчо си беше заминал към тях да готви традиционната Новогодишна шкембе чорба и вече посрещаше първите си посетители в къщата. А пък ние, на опиянен от чистия въздух акъл решихме, че пак е наш редът да срещаме гостяни и скъпи сурвакари - така последният от тази серия моабети, щеше да се състои у нас на задната тераса. Там чардакът беше покрит, не много широк, но пък достатъчно дълъг и можеше да ни поеме всичките. Хайде пак - размъквай маси и столове, слагай покривки, сервирай чаши, чинии и всякаква посуда. Нали Васильовден е двоен празник за нашето семейство - посрещнахме го и го уважихме с нужното достойнство и висока чест. Нашата Ванеса вече беше болна до това време, макар и именничка като баба си Веса, да е жива и здрава. През деня хлапетата ходили от бунгало на бунгало да сурвакат. Научили думичките в българското училище, взели по един клон от гората и хайде на сурваки. Тя специално беше събрала $45 от подаянията на тоз на онзи; предполагам и другите са сбрали толкоз, за да има правда и социално равенство между прослойките на народните маси. Обаче при тези шеметни обиколки нагоре-надолу по поляната, всичките ѝ дрехи и обувки автоматично стават мокри, като че са топени в някой гьол. А това, както знаете допълнително помага за развитието на настинката – башка дето тя влачеше подире си и нечии други училищни бацили, още отпреди да тръгнем. Давай ѝ ти аспирини, колкото си щеш - то това наш’то не е дете като нормалните деца, че да се кротне мирно и тихо на дивана с някоя книжка с картинки или да си дреме пред телевизора на детските предавания. То бако, са едни дивашки викове, едни идиотски гонешки, крясъци и възгласи до Бога, влизане-излизане - вътре печките бумтят и става жега 35°C, навън пък е студено – нямаше и 10°C. Колко му трябва на едно дете да го повали болестта. Ние се наливаме с червено вино и седим по потници, ама тая нашата е съвсем друга топлина; пък сме си и свикнали. Тя пак дълго време изкара на крак в тоя мокреш и киша. Че не стига това, ами по едно време и един шибан кърлеж я изяде. Таман се бяхме заврели с Доктора в колибата на Желязко - бяха ни изпратили жените да им опечем малко мръвки за вечерта и щяхме даже да сядаме табла да играем с него, когато от горе се носят едни писъци, едни отчаяни вопли, едни стонове, га че мре някой - Даниела води малкото и търсят Доктора. Брех, майката му стара и противна - изкарахме си акълите! Най-после и аз видях, за пръв път в живота си какво е кърлеж и какво представляват тези малки проклети гадинки. Забил се беше точно отстрани на вратлето ѝ       - как, кога и къде я беше сколасал никой не можеше да каже. Хайде, чичо доктор вади лекарската си чанта от колата и борбата им с животното започва, докато аз оставам смирено да допичам пържолите и специално на тази оперативна манипулация не съм присъствал (аз имам страхова невроза като видя кръв – поради този си недъг не завърших медицина и не специализирах в любимата си гинекология; сега я практикувам само надомно, на любителска и безкръвна основа). После вече, като утихна бурята видях и самата гад на върха на пинсетата - баят голяма ми се стори (гадта, бре – не пинсетата). Доколкото си спомням, кърлежът забит във врата на Ванеса изглеждаше като една малка черна пъпка - може би тези гадини имат естествено предпочитание към определена кръвна група и по техен избор предимно на такава налитат. А пък въпросните огромни поляни там са осеяни с кърлежи, които се разнасят чрез кенгурата - буквално с хиляди в този планински район. Добре ама те са си свикнали и само се почесват по тумбаците, докато за човека си остават напаст и могат да му нанесат големи телесни поражения; включително и смърт, ако не се вземат необходимите спешни мерки за отстраняване от попаденията им. Табла така и не играхме с Доктора, аз изпекох месата и се прибрахме в нашата къща. До това време Ванеса вече се беше утихнала малко и аз наивно си мислех, че дори ще легне рано-рано да спи; нищо подобно, обаче – беше кротка за кратко, дорде не дойдоха останалите разбойници от бандата им, след което отново подивяха всички до един, като побеснели.

Ние се събрахме в същия състав и изкарахме много весело - аз специално бях стотици пъти по-щастлив от предната вечер, макар тогава да беше Нова година. До пържоли пак не стигнах да ям, но пък наблегнах повечко на мезетата. Забелязал съм, че 01 Януари винаги е по-весел и приятен празник, с много повече настроение, за разлика от Новогодишната нощ. За тогава като че ли всички ние излишно много се подготвяме, надяваме се да се случи какво ли не и често пъти разминаванията в тези големи наши очаквания са причина за известни разочарования и лошо настроение, резултиращи в неправомерно и ненужно опиянение (напиване имах предвид). Всеки път става така – като превило без изключения. По някое време пак се нададе свиреп вой и мощни писъци огласиха гората. Този път Дамяна (Миленчовата) беше нападната от кърлеж, та Докторът и на нея дава първата си помощ. Брей, не си почина тоз човек от нашите малки диванета. На Дамяна животното беше по-ситно (нали и тя е дребничка - изглежда гадините си избират кого да сдъвчат; гледат да са им по размера, за да не се задавят с нещо по-едро...).

Понеже на другия ден трябваше да сдаваме ключовете от вилите и до 10:00 да сме ги напуснали, вечерта не сме прекалявали много с късно лягане и злоупотреба с алкохол. Поошетахме набързо и легнахме. Ванеса вече беше напълно болна, с висока температура и зачервено гърло. Ама като се налапа с разни хапове и на сутринта беше по-добре. Започна се пак голямото прибиране на покъщнина и храни. От цялата работа, ние като че ли само празните бутилки от бира и вино оставихме на балкана. Почти всичко останало, под формата на хранителни стоки от първа, втора и всяка следваща необходимост си го взехме обратно в къщи. Е, поизяли бяхме малко, но хладилната кутия пак беше пълна с провизии; за Ванеса пак нямаше място на задната седалка и на багажника пак едвам му затворих капака, както когато преди няколко дни тръгнахме от нас. Имах чувството даже, че назад се прибираме с повече стока. Но каквото и да е, изкарахме много весело, много се смяхме, много пяхме, много вилняхме - сега да видим с какво ще ни изненада Новата година от тук нататък. Някои от участниците бързаха да се прибират и поеха пътя директно към домовете си, но ние нямаше за къде да даваме зор и с още няколко човека си определихме среща в градчето, което е долу в низината. Когато бяхме заедно с вас по тия географски ширини също спряхме в това селище - ходихме даже на пазар и ако си спомняте от там се разделихме с Крумчови: те се отклониха за тяхното градче, докато ние продължихме направо за наше село.

В групата ни имаше и едно семейство от този град Toowoomba (буквалният му превод е ТУУМБА, ама дали се произнася така, дали го пиша правилно – хич не ми е гайле), които любезно ни поканиха да им гостуваме на по кафе и ние още по-любезно им приехме поканата. По пътя надолу спряхме край една селска ферма и от тяхната сергия си купихме още лози. Бяха много евтини и аз спазарих 4 лозички по 5 лева коренчето. Иначе в големите магазини ги продават по $12-$18, че и $22 даже искат на места. Ние взехме два стръка и те два, за техния двор. Самият град е сравнително голям - оказа се, че в него живеят над 100 000 мирни и трудолюбиви жители, почвата му е много плодородна и всяко нещо, което боднеш там, расте и дава плодове, а не такива ялови насаждения като нашите, заровени в пепелта и пясъка. Единствените селскостопански култури, които се развиват успешно при нас са лютите чушки, кактусите, лозите и многобройните плевели (лозите също се смятат за плевел и произлизат от същото семейство на ботаниката, та не е за чудене защо се развиват така добре). Поприказвахме малко, посмяхме се и с тези хора, след което вече окончателно си тръгнахме кой от където беше.

Ние се прибрахме привечер и дълго разтоварвахме багажериите от колата. Докато разпределим пак всичката стока, да наслагаме едно-друго по хладилниците, пране, вечери и къпане - легнахме в 20:30 с кокошките. С това завърши тази наша малка екскурзия и почивка, от която се върнахме още по-изморени и изтощени. Добре че тръгнах на работа, за да си поема дъх и да си лекувам умората...

Вчера станах рано - нали се бях наспал като новородено. Какво ме удари сачмата в главата да погледна какво има из чекмеджетата на секцията. Че като пощръклях, че като се развихрих - купища от ненужни боклуци изхвърлихме от стаята на Ванеса и от долапите. Абе направихме такава чистка, все едно че бомба беше паднала. Като мирясах вътре, излязох да се вихря по двора. Един хубав разхладителен летен дъжд плющеше навън и аз гол рекох да си посвърша малко работа. Нали исках да засея лозичките, търсех им подходящо място. За една седмица отсъствие, асмата беше напускала такива огромни филизи, че трябваше да ги привързваме по теловете. Освен това Даниела предложи да качим някак си и долната лоза на асмалъка, че да прави повече листа и съответно сянка. Там долу ми се е уловила още една пръчка, която сега е малка, но се надяваме след някоя и друга година да се развие нагоре. Голямата лоза беше станала много дълга и се беше оплела в разни дървета и храсти точно под камината на долната тераса. Първата ми работа беше да отрежа излишните клони и да я освободя нагоре към асмалъка. После се качих на камината и мислех да стъпвам на онова дърво, което вече е пън и пазехме само за декорация. Обаче таман да скоча отгоре му, като мислех, че е още здраво - то се заклати доста застрашително под мен. Почукнах го с юмрук оттук-оттам - бие на кухо и на изсъхнало. Взех да го клатя и корените му (ако въобще е имало някакви отдолу...) изпращяха. Хайде, слизам пак долу на земята и много внимателно с няколко лашкания целия ствол го съборих на плочника. Зейна една огромна дупка като помийна яма, която запълних с две кофи пръст, а тоя кютюк ми отвори допълнителна работа да го разфасовам с моторния трион, че иначе не можеше да се извлече от двора - хем голям, хем тежи. Така моята дейност придоби съвсем други измерения – до това време дъждът беше спрял, та ми даде възможност да разпъвам кабелни удължители и да употребявам електрически инструменти; в мокрото това е опасно и смъртоносно съгласно стария ПУЕУ и новия разширен ПУЕЕУ (ебаси как помня като слон още от учебната 1974/75 насам: първото е Правилник за Устройство на Електрическите Уредби, а второто - Правилник за Устройство и Експлоатация на Електрическите Уредби, в случай че някой се интересува или пък е впечатлен от моите знания). Така, съгласно стриктното приложение и спазване на законовите нормативи, целият двор потъна в талаш и стърготини, но в крайна сметка успях да нарежа този дънер на 5-6 по-малки пъна, които пък впоследствие ще нацепя с балтията и ще ги горим в камината. Тъкмо отрязах последната филия на дървото и пак заплющя отгоре. Тичам веднага в сушината да прибера шнура и машината, за да не се намокрят, че на тока малко му трябва да си разпръсне искрите навред. После с една ръчна количка и в най-големия порой започнах да вадя пъновете един по един - складирах ги на предната площадка до бунгалото, че да са ми наръки впоследствие за цепене. Имах още няколко клона от други подобни прочиствания на имението, за които чаках сгоден случай да извадя електрическия трион, че не ми се стържеше толкова много на ръка с пелката. Закарах ги в двора и зачаках да спре дъжда – исках да надялкам и тях (аз като почна едно нещо и дорде не го свърша до край не мирясвам – нито дъжд ме спира, нито пък снеговалеж; и с виното постъпвам по същия начин). Междувременно засадих едната лозичка долу, с надежда че един ден ще ѝ качвам клоните на асмалъка. С триона съвсем освободих мястото, защото там имаше едни ненужни дървета, за които също се чакаше удобен момент да бъдат отсечени. Е, ами тя сгодата вече си дойде баш на мястото, още вчера. Тях съм ги отрязал по-ниско - след време те пак ще си пуснат клоните, ама ще изглеждат повече като храст.

На мястото на тоя дънер посадих втората лозова пръчка. От там, като порасне нагоре и право на телта ще отиде при другите си посестрими. Ако има нужда, ще направя няколко куки в комина – нека се придържа към тях и да върви нагоре. Дъждът спря и аз отново извадих триона. Буквално пороят ме изчака да отрежа и последното дърво, след което пак рукна. Но пък отговорната работа си я бях свършил вече - оставаше да изнеса всичко от плочника и да залича следите от битката с пъновете. За щастие водата, която се изливаше на талази от небето помогна да се смие всичката мръсотия надолу към езерото - аз стърготините вече ги бях събрал предварително в една кофа и ги нахвърлях в оджака. Вечерта всичките тези дървени остатъци изгоряха и се превърнаха на пепел. С голямата четка изметох и измих плочника и най-накрая мирясах. Скочих в топлата вода на езерото да свлека на грубо мръсотията от себе си, а дъждът продължаваше да се сипе като из ръкав над мен - беше много приятно, почти като на Аркутинския плаж...

Вечерта изгледахме един концерт от дисковете, които пристигнаха с колета, докато ни е нямало. Безкрайно много благодарим за всичко, което сте ни изпратили - на домашните филми специално ще отделя една вечер за подробен анализ и кинокритика. Успяхме да се чуем с вас и по телефона. Чухме се и с Нени, който от днес отново е на същата си работа, без самият той да знае до кога. Ванеса и Даниела за сега са си из къщи, докато им трае ваканцията - утре чакаме да пристигнат Краси и Светла, само че тези от Аделаида (на баба Донка дъщерята и зетя). Те ще бъдат на хотел за 2-3 вечери, а после ще отседнат за още толкова време и у нас. По случай Ивановден в Бризбън има организирано голямо обществено-етническо мероприятие, на което гостите ни сигурно ще дойдат с нас, докато в събота пък ще ги водим на нова къща у наши приятели, които също живеят в Бризбън. Иначе другите планове не ги знам с точност, защото те и без друго се променят всяка минута. Каквото и да стане с мен и с нас по принцип, ще бъде описвано най-подробно в този дневник, за да не се губи нишката. А сега ще спирам до тук, защото вече стана обед (13:15) - ще гледам да посвърша и някоя дребна работица, преди да съм си тръгнал от тук. Днес денят явно ще е такъв, малко мързелив, но пък аз за сметка на това добре го уплътних с този свой преразказ...

06.01.2010 - Богоявление! Голям ден, голям празник! При мен нещата обаче взеха коренен обрат и ето, че сега пак мога да драсна няколко реда на спокойствие. Шефовете ми утре заминават за Сидней и зорът им беше да отнесат със себе си един комплект чертежи, които аз вече приготвих. След като тази важна задача се свърши окончателно и приключи успешно, с тях се разбрахме аз да имам свободен ден утре, а когато те се върнат на работа в петък, тогава пак да продължаваме със започнатото съвместно дело. Аз каквото можех и имах да правя съм си го свършил - ако бях дошъл и утре на работа, би било доста непристойно и нечестно от моя страна; т.е., да си попълвам времето с ровене из Интернета и писане на писма, а пък те да ми плащат на всичкото отгоре. Ето каква е принципната разлика между работата в една държавна и друга частна компания - държавата бълха я ухапала дали съм им свършил нещо или не; те ти плащат така или иначе и много-много въпроси там не се задават. Но при частно-собственическото производство нещата не стоят съвсем така и коректността между работодател и подчинен трябва да бъде винаги на висота. Аз тези дни и без друго само демонстрирах високата си степен на заетост, но пък поне бях в офиса и най-живо и възторжено участвах във всички пресконференции и анкети във връзка с работния процес. Отново проблеснах пред моите началници с малките си технически идеи, свързани със самото конструиране и цялостната преработка на съоръжението. Имам чувството, че всичко започва още от самото му начало при “кота нула”, което пък в случая е изключително благодатно и благоприятно за мен.

Както и да е - днес намерих няколко интересни диска да запиша, открих други филми и въобще бях много “зает” в служебен аспект. Сега, след като всички от фирмата заминаха да преследват своите цели и задачи, аз от своя страна реших, че спокойно мога да остана насаме с мислите си и да попълня времето до 17:00, когато вече ще съм се прибрал у нас. Гостите ни от Аделаида дойдоха - вчера са пристигнали и днес всички заедно са ходили на един от парковете с басейни, люлки и аквариуми. Довечера ги чакаме на гости, а утре ние пък отиваме в Бризбън на тържество (Ивановден). Като се прибера ще гледам да звъннем един телефон на чичо Божко - нали там са двама именника под един покрив, да са ни живи и здрави за радост на всички. Днес обаче Даниела чества една доста тъжна годишнина - 12 години от смъртта на брат ѝ Иван, който пък утре също трябваше да има имен ден, ама съдбата рано-рано го отне от този свят. Неничко продължава да ходи на работа и всеки момент чака да му съобщят за съкращението, което го грози от едно известно време насам. Вече не работят по 12-часови смени, както преди Коледа, ами само по 10 на ден. Казал съм му да дойде на тържеството утре вечер, поне да хапне нещо свястно покрай нас, но не го знам дали ще намери време за това. Ваня беше организирала и литургия с Македонския свещеник, който ги венча с Бранко неотдавна. Обаче в последния момент човекът отказал, предвид голямата му заетост специално на този ден. За тях това е Коледа (Божич мисля, че му викаха сърбите) - суматохата и олелията около този празник е със същите измерения, както при нас преди две седмици. Само дето не разбрах защо македонците вървят по стария календар и са заедно със сръбските си побратими? Освен ако и те не са разделени на касти, както сърбите на Gold Coast. За едни са с нас по новия Григориански календар, за други празници обаче не са и си карат по старото Юлианско разписание. Не можеш да ги разбереш - ни едните, ни другите, нито пък нас дето сме от бабаит нагоре. Абе, балканска му работа – тя, Тонито Димитрова баш добре ни е описала и опяла в песента си “Балкански синдром” – няма място за чудене. Така де, исках само да подчертая, че утре и опело в черква нямало да има. А пък нищо чудно и македонските вождове да не са разрешили на попа да пее на българите – зер, и те са едни изметкяри, ама карай. Уж сме от един народ, с една и съща кръв и една религия изповядваме, ама върви кажи на някой македонец, че всъщност си е чистокръвен българин и оня ще ти издере очите. А речеш ли им, че такава държава като Македония няма и никога не е имало, както междувпрочем и македонски език – вече вадят ножове да се колят направо. Но нищо, де - нали и те завалийките, трябва да се гордеят с нещо и да вярват в него. Море и те навремето са яли дървото наравно с българския народ нещастен, ама сега се правят на по-велики и от евреите даже. С други думи - церемонията, определена да започне в 16:00 с официална и всеславна литургия, ще премине направо към аперитива и мезетата; пак в уречения следобеден час. За мен стана доста добре така, че не съм на работа и ще можем да хванем самото начало на тържеството. Ванеса ще носи цигулката, за да изсвири две-три парчета на всички Иванки и Ивановци, а в неделя сутринта ще се представя пред публика с изпълненията си на пиано и орган в онази катедрала, където преди време тя участва в концерт, организиран от учителката ѝ по музика - същата катедрала, където водихме и вас; това пък беше точно на 50-та годишнина от сватбения ви ден – навръх “златната сватба”, така да се каже. От всичко до тук е видно, че тези дни ще бъдем подложени под ударите на психическия и физически стрес, но ние вече сме свикнали с тези ситуации и хич не ни прави впечатление – като жулна 3 бързи коняка с един “Алтай” и тутакси нивелирам всякакви стресови предизвикателства и сексуален тормоз.

Иначе други новини няма около нас - Даниела е в отпуск до 19-ти Януари и по цял ден се разправя с Ванеса, като че ли малкото е на забавачница. Свиренето върви добре, макар и с известно малко подтикване от наша страна. Тя толкова бързо учи нещата, че ако действително се занимаваше сериозно и пълноценно, до сега щеше да е станала известна по целия свят. Щом като за около час на ден упражнения е стигнала до това ниво, правя сметка какво пък би било ако свиреше по 8 или 12 часа на ден, както са правили всички големи имена в музикалното изкуство. Наскоро гледахме един биографичен филм за живота и творчеството на Андрé Риьо (ей го пак: Рийо или Риьо? – който знае, нека да подсказва) - съжалявам, че дикцията е на холандски език, а надписите са на английски. И да ви го запиша, нищо няма да разберете, защото в него повечето се приказва, има много интервюта и т.н. На този диск не са записани много от музикалните му изпълнения, освен няколко отделни откъса от различни концерти и спектакли. Големият “бум” и пробив в шоу бизнеса обаче всъщност става, когато той въвлича и сина си като главен директор и мениджър на всеки един отделен спектакъл. Самият младеж споделя, че баща му е много взискателен и само някой декор да не е на мястото си или нещо да не е на ред, всичко започва да се строи и създава от начало. Подготовката на един от тези негови грандиозни спектакли струва от порядъка на десетки че и стотици хиляди долари, които средства обаче се възвръщат многократно от продадените билети за концертите, наред с аудио и видео дисковете. Спомням си един много интересен и любопитен епизод, в който към самия край на концерта, буквално с триумфалното изсвирване на последните ноти, изведнъж заваля страхотен дъжд. Веднага цял взвод телохранители с разпънати чадъри се хвърлиха да спасяват... - какво мислите? Цигулката на маестрото!!! Не самият него, защото инструментът с марка “Страдивариус” е изработен през 1653 година (или 1673, сигурен съм само за столетието – 16??...) и казаха, че в днешно време просто не съществува такава висока цена или парична сума, с която би могло да се закупи или подмени този оригинал. Просто това е една безценна вещ, запазила своите безупречни свойства и качества през отделните епохи и векове. Гледахме го този документален филм с подчертано голям интерес, като Ванеса също си го изгледа няколко пъти сама, но дали е запомнила или разбрала нещо, не мога да кажа. За мен истината лежи единствено в неуморното и непрекъснато свирене по цял ден, но предвид заетостта ѝ в училище, това за огромно мое съжаление е невъзможно да се осъществи на практика. В Австралия има и много известни музикални колежи, но ние просто не смеем още да ѝ предопределяме съдбата и да я хвърляме изключително само в музиката, защото след време тя може да загуби интерес към нея, да насочи вниманието си към друг поминък и така да провалим всичко. Нека минат още няколко години, да започне да разбира и осъзнава сама кое е по-добро за нея и какви ще ѝ бъдат мераците, пък тогава ще мислим какво ще става с нея. Един добър адвокат също може да излезе от тез всезнающи устенца нейни и езиченцето ѝ хапливо шопско, но знае ли човек какво му е писано - ум царува, ум робува, но ум и патки също може да пасе...

17.01.2010 - Ето че пак се изтърколиха десетина дни от последната ми среща с всички вас – скъпи читатели, близки приятели, всякакви ваятели и политически деятели. Нищо съществено и важно не се случи през това време, но дори и от “нищото”, все ще извлека някоя незначителна информация, за да ви зарадвам с описанието ѝ. Връщайки се на последната си мисъл от миналата седмица, ще спомена тържественото честване на Ивановден в Македонския клуб. Предната вечер у нас бяха Краси и Светла от Аделаида и с тях откарахме моабета до о2:00 сутринта в сладки приказки, удавени във водка и уиски. Добре че на другия ден аз не бях на работа, та нямаше нужда да ставам рано и да бързам с изтрезняването си. Е, аз поначало се будя и ставам рано, но пък настроението ми е особено приповдигнато, когато нямам служебни ангажименти през деня. Повъртях се малко из нас и следобеда всички поехме към Бризбън. Даниела опече една експресна баница, натоварихме още малко други мезета и тръгнахме. Трябваше да ходим и Мария да вземем от тях за тържеството, та пътят ни доста се отклони преди да се озовем в клуба. Не бяхме закъснели много, защото и другите гости заприиждаха впоследствие - кой от работа, кой от къщи и се събрахме доста народ. Ние към 22:30 си тръгнахме обратно, а пък Мария я взеха други наши общи приятели, които живееха в нейната посока. Прибрахме се и легнахме.

На другия ден зорът започна още с пристигането ми на работа - шефовете се бяха върнали вече от Сидней с някои предложения за неотложни промени в документацията, които производителите на машината са предявили на срещата им, с оглед по-лесна и евтина изработка. Тези конструктивни изменения отнеха и с най-голяма радост запълниха следващите няколко работни дни.

В събота (09 Януари) бяхме канени на нова къща у наши приятели. Те се нанесоха наскоро преди Коледа и сега искаха да съберат цялото (или почти цялото...) българско братство на моабет по този повод. Тони мина през нас с голямата си кола и натовари масата и столовете от бунгалото. Други участници също подсигуриха подобна подвижна градинска мебел и в крайна сметка се събрахме 40-50 души барабар с челядта. Градинското увеселение продължи до 04:00 сутринта, като ние останахме да спим у тези хора. Ванеса беше легнала отдавна заедно с тяхното момиченце, което от скоро също започна да ходи на уроци по пиано при нашата учителка. Тя даже беше препоръчала да я доведем и нея на концерта в катедралата, просто да послуша музика. Службата започна в 08:30, но ние трябваше да бъдем там още в 08:00 за последни доуточнения и наставления.

След едва 3 часа кошмарен сън, на ранина вдигам децата по тревога и в 07:20 излитаме за концерта, вече доволно закъснели. За щастие пристигнахме точно навреме и всичко протече гладко и безпрепятствено, съгласно предварително набелязания план. Ванеса изсвири на пианото една песен, като има и други три изпълнения на големия катедрален орган. Всичко приключи в 10:30, аз успях да заснема с камерата цялата музикална продукция – после заведох децата да ядат нещо в една закусвалня и се прибрахме обратно у нашите приятели. До това време вече жените шетаха и пиеха кафета с портокалови сокове за възстановяване на имунната система. Обядвахме заедно с остатъците от предишната вечер и ние си тръгнахме към къщи. Това беше вече в ранния неделен следобед. Повече от този ден нищичко не съм запомнил – или паметта започва да ми изневерява, след като непрекъснато загубвам по някоя и друга мозъчна клетка (давят се в тая пуста водка, бре – сякаш я пият, мамка им ненаситна), или пък означава, че не е имало нещо по-значимо от това, което вече споделих.

Седмицата беше доста натоварена с тези нови технически промени в документацията и аз бях плътно ангажиран с това. Успях да предам всичко, каквото трябваше и преминах на следващото машинно звено. По време на този процес се натъкнахме на редица усложнения с конструирането и изработката на окончателния капак на изделието; излезе предложение да отидем на място при самия производител за съгласуване на чертежите - предварително и още много преди да сме ги изготвили по грешния начин. Така аз, заедно с един от шефовете ми във вторник се изстрелвам за Сидней – ще посетим компанията, където ще се изработват отделните възли и детайли на съоръжението. Отиваме само за един ден - сутринта излитаме с първия самолет и привечер се прибираме с последния. Каквото и да ме очаква там, все ще се срещна с нови хора, с които ще обменим опит и мнения - с една дума, пътуването ми няма да бъде скучно и безинтересно, дори напротив.

В петък следобед Даниела доведе Ванеса на работа и ми я остави в офиса за малко. Двете ги представих пред Борда на директорите, като единият от тях много искаше да се срещне с Неси специално във връзка с нейните музикални наклонности и дарби. Самият човек е от Англия и навремето е бил диригент на големи филхармонични оркестри по целия свят. Той има висше музикално образование, след което е завършил и математика. Този наш директор е вече на сравнително пределно-преклонна възраст и музиката му е останала само като добър и приятен спомен от младостта, но пък уменията и познанията в тази област си остават завинаги у всеки, който ги е усвоил до съвършенство. Преди време аз го бях помолил да преслуша Ванеса, да я поразпита малко и разходи из музикалната материя и той с готовност и ентусиазъм прие предложението ми. Даже сега чакаме и разчитаме на него да ни намери и добър учител по цигулка – вероятно негови бивши колеги от музикалните академии и въобще хора от този бранш. Та, в петък следобеда с това се занимавахме, докато аз в същото време си бутах и моите ръкоделия, защото искам за Сидней да взема със себе си максимален брой готови чертежи, които там на място да обсъдим – така мога да нанеса корекциите и като се приберем обратно във фирмата, да оправим всичко както пише по учебниците. Е, и това са пак само планове - какво ще стане на края, има кой да му бере гайлето; зер, дядо Господ за какво е там горе на небето - нали да гледа хубаво и да подрежда нещата както е най-правилно, пък ние простосмъртните само ще го следваме.

В четвъртък вечерта имахме официално представяне на домашните филми от татко. Изгледахме първата серия, снимана на територията на България. С една дума - страшно много ни хареса! И сюжета, и декорите, и сценичното майсторство, операторство, звук, картина, образ - от статистите до директорите и режисьорите! Всичко е прекрасно! Филмът, сниман извън пределите на Родината не сме гледали още, предвид напредналия час на фестивалната нощ и пресъхването на бутилката (а пък за втора нямах повече сили да отварям). Предполагам, че и той няма по нищо да отстъпва на предишната епопея.

В петък вечерта чакахме Мария и другата Мария (на Мартин майка му), но пък те не дойдоха. Янко мина през нас набързо да настроим нещо компютрите и си отиде, а по-късно дойдоха нашите приятели Докторите. Та с тях изкарахме до среднощ на двора и беше много весело. Вчера след урока на Ванеса, взехме Нолин и Уоли и заедно с тях отидохме на един остров срещу Бризбън (с нарочна лодка, която представлява част от градския транспорт, който пък в конкретния случай се явява воден, а не сухопътен). Там са започнали да продават земи за строеж, та се бяхме навили да си купим по някое и друго парче за инвестиция. До островчето има редовен, както вече споменах “морски” транспорт и на практика тази територия е част от градската част на щатската столица; между другото такива има няколко, пръснати из акваторията на залива и всичките са обитаеми от бели хора – по тях няма човекоядци или други племена. Добре де, ама нали зад всяка примамлива и атрактивна рекламка, обикновено се крие не само една здрава и дървена тояжка (да не употребя някоя по-цветуща и значително по-подходяща дума от мръсния си уличен жаргон), която излиза наяве едва чак, когато вече си подписал контракта и заиграва яко по гърба ти баш, когато и връщане назад повече няма. Та и този случай не беше изключение от всеобщото правило - в крайна сметка ни остана прекрасната разходка с корабчето до острова, няколкото ледени бири, които изпихме заедно в местната кръчма и многото смях и кудоши, с които ни мина деня. За вечерта се бяхме разбрали с останалите от бандата да ходим до нашия парк и да си доядем остатъците от предишната вечер, обаче други непредвидени обстоятелства, някои несъзнателни недоразумения и подобни от сорта осуетиха празненството. От прекалено канене на тоз на онзи и събиране на всички от кол и от въже, в крайна сметка си останахме сами с Ваня и Бранко, които дойдоха у нас, вместо на предварително уречения парк – с тях отново изкарахме една чудесна вечер. За довечера обаче най-после е организирано цялостно виждане с останалите приятели, на което пак ще дояждаме разни салати и манджи – изостанали по хладилниците от два дни вече...

Това в общи линии са миналите и предстоящи събития до този момент. С нетърпение очакваме следващата неделя, когато сутринта ще ходим на рожден ден на Дамяна (малката на Миленчо), а пък следобеда отиваме у Игор и Дарина, където ще честваме нейния рожден ден (на Дарина имам предвид). Те в момента са на кратка почивка с караваната в онова градче на юг от нас, с големия морски фар. Ще си дойдат в средата на следващата седмица, а в неделя сме у тях. За работата вече споменах - по малко от всичко; командировчица, туйцък-онуйцък, как-как ще я отикаме и тая седмица, пък за другата ще мислим като дойде. Даниелчето от вторник отново започва да ходи на работа и рутинната ѝ програма се възстановява по същата схема и цикличност, както беше преди. Неничко всеки момент очаква да приключи с работата си, но за сега ходи и работи усилено. Чуваме се с него от време на време, както се и виждаме от дъжд на вятър; а това е вече тъжно, с което не мога нито да свикна, нито да се примиря, нито пък да приема, че било нормално...

23.01.2010 - Днес е събота и макар вече да сме преполовили деня и навлезли в късният му следобед, аз реших да направя една кратка равносметка на изминалите няколко дни. Не че нямам с какво друго да се занимавам – напротив: домашните ми работи буквално извират и се роят като пчелин. Последната от тази серия е стълбата към езерото, която най-после се скапа под въздействието на солената вода и има нужда от много сериозен ремонт. Всъщност, изгниха ѝ напречните винтове, с които бяха приловени самите стъпала. Вчера извадих едни и рекох да закърпя положението с тях, обаче те пък се оказаха къси и сега трябва да ходя до железарския магазин да купувам по-дълги, после да ги сменям и т.н. Понеже днес се хванах да записвам дискове, реших да си остана прикован към компютъра, докато приключа напълно с тях – оставил съм ги да се пишат на програмата, а пък аз през това време с вас ще споделя още някоя и друга овча мисъл от моите. Наред със счупената стълба, все още лампите в стаята с пианото на Ванеса чакат да се свържат към инсталацията; дворът отвън също е заприличал на турски гробища, обаче баш сега няма кой да се занимава с него. И така, както всичко чака все мен, аз пък изобщо не пипам вече нищо и съм зарязал тотално всякаква странична дейност. Е, от време на време побутвам по нещо дребно, но с голямо отегчение, нескрита ненавист и без капчица ентусиазъм. Спря да ми се ръкоделства нещо, трябва да е от ЕГН-то...

На всичкото отгоре през последните дни бях и много зает служебно. Подобни се очертават да бъдат и следващите, на което аз не възразявам - дори напротив: приятно ми е като съм зает и особено, когато хората са доволни от мен и от това, което правя за просперитета на тяхната фирма. Във вторник станах много рано сутринта (04:15), нагласих се за път и поех към нашето местно летище. Билетите ни бяха така направени, че с колегата ми да се срещнем в Сидней направо на аерогарата - и двата самолета кацаха по едно и също време, само че неговият полет беше от Бризбън, защото той живее там. Отидох с колата до летището - целодневен паркинг струва само $18 и не си заслужава да ангажирам някой да ме кара до там, после пък да ме взема и т.н. Оставих колата и влязох вътре в чакалнята. Бях пристигнал с около час по-рано, ама аз така си обичам - да имам в аванс достатъчен запас от време. Разхождах се като въртоглав из ръкавите, докато стана време да се качваме на самолета. Пътуването трая кратко, по принцип е около час, час и нещо, но на мен ми се стори още по-бързо, защото предрямах на седалката, докато пътувахме. Слънцето тъкмо беше изгряло и светеше ослепително под много ниска орбита. Така от вълнуващите красоти под нас не можеше да се види много и просто нямаше какво друго да правя в аероплана, освен да си убивам времето в спане (това, което най-много мразя). Мислех да си взема и лаптопа с мен, че да написвам по някой и друг ред, обаче аз само преди няколко дни бях изчерпил всички възможни теми за репортаж и направо нямаше за какво да ви разказвам.

Така в 08:30 се срещнахме с колегата в Сидней - вече и двамата приземили се успешно на летището. Друг нарочен човек беше вече дошъл да ни посрещне с кола и от там тръгнахме по дългите и прашни улици на огромния град. А пък в тоя шибан Сидней разстоянията са сякаш безкрайни - попаднеш ли и на задръстване или пък катастрофа на пътя, както често се случва, буквално няма измъкване от тресавището с часове. Първо отидохме до една компания, която се занимава с изделия от стъклопласти. Те ще изработват цялостния кожух на машината и с техните представители имахме много ползотворна и делова среща. След това се отдадохме на обилен и безплатен обяд (служебен, естествено) в едно италианско кафене, където също показах завидните си възможности. После пък ходихме до един друг завод, а от там вече, след като приключихме с всички служебни ангажименти, взехме едно такси и се върнахме обратно на летището. След безконечните ни врътки из града и работни посещения по фабрики и заводи, часът вече беше станал около 16:00 – много скоро след това време ни бяха полетите обратно за към нас. Колегата ми отново си взе самолета за Бризбън, а аз след още час висене на летището, поех пък за насам. Преди това се поразмотах малко из сградата - за разлика от нашия махленски аеродрум, този в Сидней е огромен и много лесно може да се утрепе баят време из неговите лабиринти и дюкяни, стига човек да разполага с достатъчно. Точно в 19:00 вече бях седнал на масата и независимо, че ми се спеше и бях баят изморен, с голямо желание изгледахме и филма от Гърция. Той също много ни хареса - там изглежда е доста красиво, все пак нали е и курортен център. Единодушно си казахме с Даниела, че някой ден и до древната Елада ще прескочим - дано само да не е чак след като излезем в пенсия. Добре пак, че американците гътнаха желязната завеса, че и ние хаир да видим от чудесата на света. Ако това беше останало да зависи от комуняшите, сигурно още щяхме да си живуркаме в панелките, плътно затворени в сивовския лагер (СИВ визирам тук конкретно) и да викаме за Румъния, че била чужбина и само колко много приличала на Франция...

За заетостта си на работа вече споменах - приоритетите на задачите се сменяха всеки ден, почти ежечасно, да не река ежеминутно. Почнал съм няколко обекта наведнъж, но кой ще излезе първи готов все още не се знае. Така в прекомерна заетост вчера свърши и самата трудова седмица. Снощи ходихме на един чуден детско-юношески спектакъл, който всички много харесахме. Ванеса беше с една нейна приятелка от училище. После нея я оставихме у тях, а ние се прибрахме в къщи. Аз от там насетне гледах филми до късно, но независимо от окъснялото ми заспиване нощес, сутринта пак станах рано – свеж като репичка в зеленчукова градина. Уж чакахме да дойде учителката за урока на Ванеса, но после и двамата се сетихме, че всъщност жената още предния път ни каза, дето днес няма да има урок – само че ние бяхме забравили тази малка подробност. Както и да е - подготовката за урока беше направена, а пък с него или без него наученото си остава за следващия път.

Аз от сутринта съм залепнал на компютъра и така във взаимна любов и разбирателство с него ми мина денят. Онази вечер отпразнувахме скромно “струването”, пардон - 11-те години, откакто сме се събрали да живеем заедно с Даниела. На гости ни бяха Нолин и Уоли и с тях много успешно проведохме мероприятието – макар да беше съвсем импровизирано и с подръчни, остатъчни материали. Изкарахме весело, както обикновено, но понеже и двамата бяхме на работа на другия ден, та не сме осъмвали (което пък беше малко необикновено).

Ванеса отиде да си кара колелото по тротоара около езерото. Като свърша с писателството, след малко ще се хвърля във водата да поплувам и да се возя в лодката. За вечерта съм омесил една кайма за кебапчета - има малко картофено пюре, останало още от онази вечер плюс разни залежали салати и други хранителни субпродукти, с които мислим да поминем довечера. Утре сутринта сме на рожден ден на Миленчовата Дамяна, а следобед отиваме на друг рожден ден - на Игоровата Дарина. Така неделният ден се очертава да бъде малко по-приятен от днешния съботен - а пък какво точно ни е приготвила съдбата за идните дни, за това ще стане въпрос вероятно в следващите страници на писмото. Мисля, че съм готов вече и с останалите дискове от цялостната пратка. Станаха и те доста на брой - кои от тях ще ви харесат и кои не, оставям само на вкуса ви да определи. Всичко, което не става за слушане и гледане го давайте на някой - все ще се намери такъв човек, любител на жанра. За мен е невъзможно да отгатвам какво се крие зад заглавието на даден диск. Като видя, че е написано на сърбохърватски, като видя обложката и преценявам на мига, че трябва да го запиша. Обаче пък като пусна някои от тях, та после ме е яд що съм си губил времето, защото не всичко е “слушаемо”, ама карай да върви - нека да е весело...

31.01.2010 – Днешният неделен ден е определен за лични забавления и всеки се е заел с тях, дълбоко погълнат и пропит с интерес към това, което върши. Даниела прочиства гардеробите от залежали дрехи, вече твърде омалели, отдавна необличани или пък никога не слагани. Гледам я, тъпче всичко в един чувал и сигурно ще заминат на някой магазин за втора или по-скоро “многократна” употреба. Ванеса се занимава с теория на музиката - прави някакви упражнения, после ще свири и най-вероятно следобеда ще излезем на някъде. Аз също съм зает с една от любимите ми дейности - имам предвид творчеството. Имам и други, от любими по-любими занимания, но това за сега най-много ми допада, понеже не изисква никакви усилия. Мислите ми текат като пълноводен поток през пролетта и се изливат директно върху пергамента, та едва сварвам да топя перото в мастилницата, за да ги запиша всичките и отразя в дневника. Иначе имам маса недовършени задачи, които само се отлагат от една седмица за друга, после за следващата и по-следващата, без да имат и намерения дори да се завършат - най-малкото пък сами и от само себе си. Обаче постоянно има по нещо друго да се случва, което измества първоначалните ми намерения – колкото и добри да са те. А като се прибави и заниженият ми до нулева степен интерес към подобен род дейности напоследък, та картината предполагам съвсем ви става ясна. С голямо желание обаче сядам да попиша малко, което е единствената ми духовна връзка с вас за сега и в която намирам покой и утеха. Не отричам и телефонните обаждания като съвременно средство за комуникация, но те като че ли с нищо не могат да заместят няколкото написани от мен и на спокойствие думи.

Съдейки по нахвърляния безразборно суров материал по страниците в предишните ми редове, трябва да е било събота. Тогава като никога си бяхме останали в къщи, на всичкото отгоре и съвсем сами. През деня се мотахме безрезултатно с най-различни неща и за да увековечим катастрофалното безделие и бездействие от наша страна, аз опалих пещта с разни дървени отломки и боклуци за изгаряне, Даниелчето накълца една салатка и с нея седнахме под асмата на дружеска беседа и другарска почерпка. Както можеше да се предположи - кебапчетата ми бяха чудни и ние с най-голяма сладост си ги изядохме сами. Иначе, когато трябва да се представям за гости, случайни посетители или други навлеци, рецептите ми винаги куцат по малко и аз все не мога да изпъкна пред тях и да блесна като светкавица с кулинарните си умения. Когато имам под ръка, към чисто свинската кайма за кебапчета слагам и по малко агнешка. Е, то на нея само името ѝ е агнешко - иначе си е абсолютно шилешка, да не река даже и овча. Обаче понеже последната е с високо съдържание на лой, това от своя страна дава малко допълнително облажаване на общата смес и резултатът от подобна маневра става доста сполучлив. Освен всичко споменато, агнешката кайма (или овчата, ако определението не ви смущава и ви допада повече) има способността да придаде един пружиниращ, т.нар. “гумен” ефект на крайния продукт (в случая на кебапчето, но пък със същата главозамайваща сила правилото е валидно и за приготовлението на кюфтета); отделно дето и като вкус също не е никак лошо. Горещо препоръчвам да изпробвате и вие някой път тази моя уникална и авангардна кулинарна технология - не се слага много, не повече от ¼ или най-много 1/3 да речем от общото количество на заготовката. А вече черният пипер и кимионът са си отделни мерки, кратни на цялата смес. Едни приятели даже ни казаха, че вместо обикновена или газирана вода, те пък слагали сока от изцедена глава лук, без да нарязват самия лук. Това последното не сме го пробвали все още - нали тук сме захвърлени на края на света, та всеки от нас създава свои собствени теории и практики, основно свързани обаче със съответния вкус и предпочитания на самия производител (и разбира се, потребител). В нашата къща Даниела завежда фронта на кюфтетата – такива, каквито тя прави до сега няма повторени от друга булка. Ама и какво ли искам аз от тях? - хората не слагат в каймата тлъсто, избягват свинското месо по принцип като вредно; не турят даже сол, че и тя не била нещо дип много полезна за организма. А за някакви подправки да прибавят не става и на дума даже – на края като ги и препържат в тигана почти без олио или пък да ги изгорят на огъня, че да замязат на въглен, за да им изпъдят микробите и бацилите, по тържествата ни остават цели тенджери с месо. И после викат: “Яжте бре, че сте го хвърлим, защото и прасета нямаме!” Амчи ще го изхвърлите разбира се, като то за друго не става. Иначе обаче за кюфтенцата на Дани, всички се редят на опашка и те първи свършват по масите. Аз много рядко се представям с кебапчета, по простата причина да не би да се изложа пред гостите - защото независимо от всичките ми знания, те са си доста махната стока. Има хиляди причини и предпоставки за евентуален неуспех, а когато имаме височайши посетители гледаме да намалим рисковете и поводите за препирни пред тях и недоразумения помежду ни.

Както и да е, де - аз пак се отплеснах от основната тема, но пък доста добре си развих другия въпрос. Сега вече който иска да яде кебапчета, барем знае как да си ги приготви – а не да тича като малоумен в магазина, че в онез пък даже не знам дали и месо някакво им слагат. Вечерта с Даниела седяхме на двора доста до късно и на другата сутрин едвам се извлякохме от кревата – гъзът се надига, главата обаче не ще. Даже малко закъсняхме за рождения ден на Дамяна, но то като тръгне с едно нещо наопаки още от сутринта, така върви през целия ден. Понеже аз “клъвнах” малко горница предната вечер, та не посмях да тръгваме с моята кола - най-малкото пък и да шофирам в този си окаян вид. Натоварихме дисагите в колата на Даниела и поехме към Бризбън. Аз на задната седалка, изнемощял и страдам - ни жив, ни умрял; само надникнах през рамото ѝ, та видях, че в резервоара няма много бензин. Мислехме обаче, че горивото ще стигне поне до първото място, за където се бяхме запътили, а после там вече ще зареждаме. Добре ама лампата на резервата почна да свети много интензивно, а на всичкото отгоре от таблото излизат и едни звуци, едни светлинни предупреждения, едни сигнали бляскат - не ти’й работа; нали и колата е “модерна”, та всичките ѝ болежки и капризи сама си ги казва! Спряхме на една бензиностанция да зареждаме - наливаме до гърлото, както се полага и Даниела в този миг се сети, че си бе сменила чантата да ѝ подхождала на тоалета, но пък не и портмонетата – демек, пáри нéма. Аз пък хептен нямам и никога не нося у себе си, защото просто не ми трябват - като съм с богата жена (или жени…), за какво са ми пари и на мен? Хайде, надигам немощното си опиянено тяло от колата и отивам да се разправям с бензинджийката - оставам там при нея за залог, а Даниела с малкото се връщат до нас за портфейла. Е, щото тръгнахме толкова навреме от нас, та сега да се връщаме и бавим още повече - ама то като е станало веднъж, оправяне няма. Аз се повъртях 20-тина минути около момата и през това време парите дойдоха; разплатихме се с женицата, извинихме ѝ се за неудобната ситуация, но тя ни успокои, че е виждала и по-страшни от нашата. От там вече поехме повторно за Бризбън, но вместо в 10:00, за когато беше поканата, пристигнахме чак в 11:00. Детското тържество беше организирано в една зала за кегелбан (тук му викат “боулинг” – иначе казано, bowling), дето се търкалят едни топки и се събарят с тях разни фигурки. Като се наиграха и налудуваха дечурлигата, отидохме пък у Миленчови на терасата, където започна обедното тържество за възрастните. Веселбата ви е позната, членската маса също - излишно е да се повтарям. Ние там обаче не стояхме дълго, защото следобеда бяхме канени за рождения ден на Дарина, та трябваше да отидем и у тях, за да засвидетелстваме уважението си. Така денят ни мина в гости и ходения тук и там. На Игор майка му беше за няколко дни у тях, та и тя беше скъп гост на празненството. Прибрахме се вечерта и легнахме веднага.

Седмицата беше натоварена с много служебни задачи и мина сравнително бързо - толкова бързо, че утре започва следващата. В свободното си време в къщи успях да направя още няколко диска с чудни изпълнения. Има неща, които със сигурност знам, че ще ви харесат, но за доста други не съм много сигурен. Преценявайте на място и което не струва и не ви харесва, изхвърляйте или раздавайте за наше общо здраве.

Иначе други новини няма около нас. Вчера учителката донесе резултатите от изпита на Ванеса - изпитващият е направил много добри рецензии за общата подготовка, с насърчения за бъдещето. Самата диплома (с резултат “А+”) още няма да се получи, защото не сме положили задължителния изпит и по теория на музиката. След като и той се вземе успешно, тогава чак ще издадат дипломата за завършено 6-то музикално ниво (от общо 8). Такъв е регламента специално за горните класове - наред с изпита по практика, обучението трябва да е съпроводено и от съответното ниво на теоретична подготовка. Този изпит ще бъде през Май - доколкото разбрах от учителката, Ванеса ще отива директно в 3-ти клас. А на пианото тази година ще се покрива направо 5-то ниво. Тя знае и преценява най-добре, в зависимост от знанията и възможностите на детето. Щом не е необходимо да се ходи всяка година на всичките изпити поотделно, да не си губи времето поне. Въпреки, че ако бяха аз, щях да я започна от най-първия клас, бавно и методично, за да добие рутината и знанията. Ние малко пришпорваме нещата, но може и да не съм прав - колко разбирам аз от тези неща, че да давам и акъл на всичкото отгоре. Разчитам на професионалния опит на учителката - каквото тя каже, така ще постъпваме.

На 28 Февруари щяхме да ходим на концерт на Том Джонс. Обаче вчера на урока се разбра, че на същия ден има организирано представление в катедралата и Ванеса ще свири няколко парчета, заедно с други деца - все питомци на нашата другарка. Така аз ще се разправям с този концерт, а Даниела ще ходи да гледа Том Джонс с Нолин. Това е за сега предварителния план, но нещата може и да се променят впоследствие. За мен представянето на Ванеса е приоритет номер едно и всичко друго отпада пред нейните музикални изяви.

Вчера след урока ходихме да купуваме разни масла и филтри за колата на Даниела. Тук до нас имаме един съсед, който се занимава с европейски автомобили и с него ще сменим маслото на Фолксвагена. Иначе в специализирания сервиз искат над $500 за стандартния преглед на пробег от 90,000 км. Е, там правят и разни други диагностики, за да си допълнят времето до тази сума, обаче ние ще ги пропуснем на тоя етап. Амчи малко ли им е, че вече дадох $110 за два филтъра и 5 кила олио, пък било то най-чистото и синтетично на целия свят? Въобще с тази специална кола си взехме и много “специални” бели на главите, защото нищо не е стандартно, евтино и да го има на свободна продажба по рафтовете на Мототехника. За най-дребното нещичко тичаш в сервиза, а там, както вече се знае - дерат толкова кожи, колкото нещастният клиент може да си позволи да му свлекат от гърба. Аз по тези понятни причини избягвам да посещавам такива места, което надявам се е и разбираемо...

Снощи ходихме на гости у Нолин и Уоли. Те имаха и други посетители, също наши общи познати, покрай сбирките ни с Рон и Роз. Та изкарахме с тях много весело, независимо че всички са хора на внушителна възраст. Едното семейство са новозеландци, а другите са смесен брак - жената е германка, а мъжът ѝ е от Холандия. Всички са много весели и приятни хора.

Днешната неделна сутрин започна с палачинки, сега сме на път да приключваме със започнатите задачи и след малко ще излизаме. Довечера сме се разбрали с Ваня и Бранко, Докторите и Маргото да отидем до нашия парк и да вечеряме на открито. Понеже е доста топло напоследък и нямаме апетит по къщите, а така с хора и на теферич е по-сладко. Летим – сбогом!...