Писмо No 50 (XI-XI.2011)

Скъпи родители, бабо и дядо; приятели добри и близки сродници!

10.11.2011 – Въпреки огромното ми желание да работя и творя по специалността си, отново се налага да крада от служебното време и скришом от всички да предавам директно в ефир за случките, които стават (а и не стават…) около нас. Изглежда, че тук все още не са съвсем подготвени и наясно за бъдещите ми задачи и насрещни планове, което пък от своя страна позволява тези мои малки, дълбоко “законспирирани” включвания. Почти както нелегалните комунисти едно време са предавали шифрограми до своите политически вождове, така се чувствам и аз самият в този тъй вълнуващ момент. Бързам обаче и да се застраховам, че вината за това далеч не е моя и аз в случая просто използвам времето малко по-рентабилно, вместо да си подпирам чутурата на бюрото в частична безтегловност и тотална неадекватност. За да свържа поредността от случки и събития, както и да бъда последователен в разказа си, отново трябва да се върна с почти две седмици назад във времето, когато окончателно затворих плика с предишното писмо.

В този си вид (вече запечатано) последното стоя в хола на секцията още известно време, докато на края Даниела отново пое инициативата в свои ръце и най-сетне го изпрати по далечното трасе към вас. През този период аз бях много зает - първо се яви предишната ми краткосрочна работа, където изкарах в продължение на почти 3 седмици (без два дни). Точно по това време пък Нени си беше дошъл от обекта и му предстоеше освобождаване на досегашната квартира, намирането на нова и съответното преместване на покъщнината от едното място на другото. Той даже още докато беше на работа успя да намери една подходяща за него малка къщурка, за където се беше устремил веднага щом се завърна от пущинака. Добре ама неговите намерения са много противоречиви, като в същото време му се иска всичко да става изведнъж, сега и ако може веднага, още на мига, докато е “горещо” (специално по тези отличителни белези ние двамата много си приличаме). Като пообсъдихме положението обаче и ситуацията му малко по-обстойно, предвид и меракът който имат с майка си до 6 месеца да купуват къща, взехме мъдро решение, че не е изгодно да се дават излишни средства за някакво си временно жилище, в което той и без друго няма да живее постоянно; ще се прибира там едва само за няколко дни и нощи, а наред с това ще плаща всички разходи по поддържането му - ток, вода, наем и какви ли още не щуротии. Ние с Даниела отдавна бяхме казали, че за известно време ще му подсигурим подслон, докато Неничко си стъпи на краката и докато реши своите жилищни въпроси веднъж завинаги със закупуването на къщата. Така стигнахме до най-разумните решения, които някога сме вземали заедно с него - да разчистим и разкараме всички налични боклуци и вехтории, да се оставят само най-необходимите и ценни вещи (които не са много - главно дрешки и парцалки) и с остатъка да дойде да живее при нас. Именно поради тези причини аз гледах час по-скоро да приключа със служебните си ангажименти, за да имам възможност и повече време да се занимавам с тези мероприятия около проблемите му в Бризбън.

Нени си дойде във вторник миналата седмица и веднага започна сортирането на багажа. Аз в сряда успях да приключа докъм ранния следобед и в четвъртък сутринта вече бях при него. Добре че беше служебното пикапче, което той кара и което остава с него и по време на почивните му дни, защото останалите от групата имат собствени коли и не им трябват други превозни средства. Та с това малко камионче на няколко пъти успяхме да прекараме всички излишни маси, столове, рафтове и библиотечки към магазините за подпомагане на бедни и социално слаби, от където аз лично продължавам най-охотно да пазарувам и по принцип много си ги харесвам, само че този път ние раздавахме “благата”. Масата с останалите 5 стола (като петият също счупен...), които аз навремето съм купувал за тогавашния ни семеен подслон и домакинство, сега заминаха на боклука точно като една жалка купчина дървесина, но и двамата с Нени не съжалявахме за нищо, което безмилостно изхвърляхме. И за него дойде време да си набави други неща, нови и каквито му харесват, вместо да живее със старите изпочупени вещи, натежали от прахоляк и неприятни семейни спомени – пак тогавашни. Така смело и безотговорно изхвърлихме почти цялата му покъщнина, като запазихме само пералната машина, хладилникът и един матрак. Дори и да се наложи да отиде някъде на квартира, пак има с какво да започне живота си поне в първите дни, а впоследствие вече с общи усилия ще набавяме и останалите джунджурии. Нещата, които запазихме отидоха на съхранение в малка клетка на специален склад, за която се плаща по $120 на месец. Имаше и по-големи и съответно по-скъпи клетки, но ние се спряхме на най-малката и евтина, предвид и ограниченото количеството на запазената стока. Не си струваше Нени да плаща за съхранението на тези боклуци, след като за същите, че дори и за по-малко пари, човек може да си купи не по-лоши. Така в разчистване и курсове до различни инстанции премина целия ден.

На обяд ходихме да ядем в един съседен клуб, отдъхнахме си малко, подкрепихме се с обилна храна “на тумбак”, пихме и по две бири, след което си продължихме работата до късния следобед. Нени щеше да излиза вечерта, а аз се прибрах у нас. Разбрахме се като приключи напълно с квартирата, да си взема дисагите и да пристига у нас. От един такъв бутиков и много тясно “специализиран” магазин, докато го чаках да се подстриже, аз си купих едни много страшни обувки - кожени, без връзки, а пък скъпи, та прескъпи (съгласно моите лични ценови измерения…) - цели $15 искаха за тях търгашите проклети! Успях разбира се да ги спазаря за $12, като за другите $3 взех и едни джапанки на моята буля Дана. Ама вие да не си помислите пък сега, че съм ѝ купил някои прости и бездушни гумени чехли, дето колхозничките ходят по пясъка с тях? Тези са шарени, модерни, маркови най-важното, а след като са по-евтини и от цената на един хляб, това вече ги прави направо безценни. Именно с такива джапанчици японските гейши едва пристъпят по жълтите павета на Токио и Осака, докато ханъмите от султанския харем правят ситни стъпки по лъскавия Цариградски калдъръм и то само в неделя и покрай честванията на Рамадана...

От моят малък Неничко в наследство ми останаха и доста от неговите боклучета, които иначе се бяха запътили към контейнерите за битови отпадъци, но аз най-прилежно ги прибрах и запазих. Сега се чудим вече ние самите къде да се дяваме от боклуци, защото поначало и нашите не са никак малко. Когато Уоли и Нолин се изнесоха от къщата също ни завещаха сума от тяхната стока - бараката отдавана е завикала за изграждане на втори етаж, защото сега е пълна до вратата и на практика вътре не може да се влезе; там само се хвърля и тъпче, но нищо не се подрежда и пространството ѝ много бързо се изпълва като балон с топъл въздух. Под влияние на разчистването у Нени, аз в петък се развилнях и в къщи, като занесох доста от нашите непотребности на магазина за подпомагане на бедни. Обаче вратата на колибата пак едвам се затваря и ако рече да ми дотрябва нещо, което се намира някъде навътре и незнайно точно къде, ще се наложи баят стока да се наизмъкне и разхвърля по полянката, докато стигна до заветната вещ, затрупана отгоре с какво ли не. Имахме да се занимаваме с множество довършителни мероприятия по другата къща, за която вече се намериха квартиранти и които се нанасят тези дни - пердета слагахме, щори разни, които бяхме свалили за боядисването и т.н; с това уплътнихме петъчния ден.

В събота имахме урок с учителката почти до обяд, след което пак се занимавахме с дейности от общ характер. Преди време Ванеса падна с колелото, че му беше счупила механизма за смяна на скоростите и последното до момента не беше в движение. То се оказа поредната вещ, която излезе от бунгалото и за жалост не влезе обратно вътре. За ремонта на велосипеда майсторите шибаняци поискаха почти двойно от стойността на самото колело. Оставихме го на сайбията - да си го чува и да си го продава сам, като срещу нашия жест на отчаяние, смехуркото великодушно ни подаде една омазана с машинно масло банкнота от $20 (което пък представляваше едва ¼ от цената, за която преди време аз бях спазарил този иначе много хубав дамски велосипед). Сега за Неси ще търсим друг подобен заместител, защото независимо че тя не иска особено, аз трябва да я карам насила да се движи и упражнява за развитие на телосложението си. Чак вечерта се усетихме, че баш него ден е било Задушница, а пък Даниела изпоизпра света. Чакахме да дойде бояджията да му се изплатим, но вместо него повикахме Ваня и Бранко, за да почетем духът на всички наши починали близки и роднини – мир на праха им.

На другия ден (неделя) Ванеса трябваше да свири в катедралата. Учителката ѝ беше организирала това представяне и за целта в 08:15 бяхме вече там за службата. Оставихме ги двете да се оправят с музиките, а ние с Дани отидохме да изпием по едно кафе. Като свършихме с тържествената част, решихме да се поразходим из околностите на Бризбън, обядвахме, ходихме по разни водопади, вървяхме по горски пътечки и т.н. Не бяхме много подходящо облечени, особено обути и най-особено пък Даниелчето, но все пак успяхме да си завършим похода успешно, макар че двете с Ванеса омръцкаха орталъка. Прибрахме се чак вечерта, изморени и гладни. Аз на следващия ден вече трябваше да се появя в този офис, както се бяхме разбрали с шефа още миналата седмица. Нещата около мен се завъртяха на нова сметка и за сега уж всичко е наред, но да видим до кога ще трае частичното ми щастие и спокойствие – обикновено при мен тези усещания не се задържат дълго, освен ако това не е някоя нова любов...

Във вторник и самият Неничко цъфна още по обяд - ликвидирал напълно пребиваването в старата си квартира (и въобще в Бризбън), та барабар с торбите и дрехите си се пресели у дома. Нали тогава пък беше и Архангелов ден, поради което вечерта си направихме един много мил и приятен моабет. Приятелката му също дойде след работа и се получи доста весело и съдържателно тържество. Аз в този ден пак нямах много служебна работа и още в 14:30 се прибрах в къщи, за да си останем заедно повече време с Нени. Даже се наложи да изчакаме да стане малко по-приличен сутрешен час в България и първо да ви се обадим по телефона, че после щяхме да излизаме за нещо. Обаче точно в 07:00 по българските часовници вие сте били или вече излезли, или пък не сте чули дрънкането на камбаните, защото точно тогава ви търсихме, а пък никой не се обади отсреща. Аз, като знаех че ще ходите на Трънито, предположих че сутринта сте тръгнали по-рано, само дето не вярвах, че пък това ще бъде още в най-тъмните зори на деня. После вече моабетът ни доби съвсем други форми и измерения - даже не съм чул телефона с вашето съобщение и поздравления за именният ми ден. Теменужка се обади за кратко от Варна, също да ме поздрави; и Миленчови не ме забравиха. Други приятели ми писаха пък през Интернета и така поминахме приятно и весело този тъй голям Християнски празник. Сега се подготвяме за по-тържественото му честване в събота, когато ще се съберем с половината българска колония, за да го отпразнуваме повторно. Вероятно другата седмица ще има подробен репортаж от това събитие и пиянско сборище.

На 01 Декември Ванеса има изпит за 4-то музикално ниво, специалност “Катедрален орган”. Тя с другите инструменти е по-напред с материала и сега се хвърлят всички сили за отличното ѝ представяне в тази група. В същото време текат и последните ѝ седмици на 6-ти начален клас - от догодина вече отиваме в прогимназията. В края на годината децата имат разни заверки, контролни упражнения, проекти предават и т.н., което прави репетициите по музика да изостават малко, но се надяваме Неси да се справи с всичко. А сега и да искам повече нямам какво да ви кажа, защото изчерпих всички въпроси с най-малките им подробности. И тъй като аз продължавам да нямам никаква работа, до края на деня пък ще се отдам на лентяйство и престъпно губене на ценно време...

13.11.2011 - Определено това трайно безветрие не ми предвещава нищо добро тук. Работата, която ми подават я свършвам много бързо и фактически не се занимавам с нещо конкретно и строго установено, ами по-скоро онези немокаяни използват моите модели като основа, за да си строят техните. Е, аз нямам нищо против тази техническа аранжировка, но в същото време сериозно се опасявам, че положението няма да остане вечно на това безтегловно ниво и май много скоро пак ще се наложи да тропам по хорските врати за друга работа. Дано греша в мрачните си прогнози, които спонтанно напират в главата ми през тая още по-мрачна понеделнишка сутрин, въпреки че навън е прекрасно слънчево и топло време; яхтите блестят от ослепителна белота, чайки грачат сърцераздирателно, а всички ние сме се заврели в тоя проклет офис, демонстрирайки заетост и противоречива професионална удовлетвореност. За да разсея обаче сивкавата действителност, с няколко реда ще се върна на изтеклите съботно-неделни дни и краят на миналата седмица – с други думи: ще надникна за малко в близкото минало и в още по-близкото бъдеще.

Работната петдневка приключи успешно още в петък - почти през всичките вечери успявах да провеждам своите разтоварителни разходки, сутрин най-редовно си пия лимона с топлата вода и всичко отстрани изглежда като “цветя, рози и тук-таме магарешки бодили”. Освен голямото градинско увеселение в събота вечерта по случай Св. Архангел Михаил, друго по-крупно мероприятие не се е състоявало. Същият ден сутринта, както обикновено Ванеса проведе традиционния си урок по музика, веднага след който ние с Даниела се втурнахме в трескави приготовления за вечерта. Аз този път се представих с шишчета на скара, а тя пак обра точките с нейните прословути кюфтета (ще ме амбицира тая жена да усвоя и тяхното приготовление, че да я елиминирам тотално от подиума на успеха). Правихме салати, пекохме питки, баници - като че ли ще посрещаме цяла прегладняла войнишка рота, завръщаща се от учение на Варшавския договор. В 17:30 гостите ни дойдоха и дадохме ход на тържеството. Получих много хубави подаръци, като един от тях особено ярко изпъкна над всичките останали. Жоро и Данчето ми донесоха едно много интересно сандъче/скрин/ковчеже за механата. Толкова е сладко и истинско, че веднага си зае почетното място под иконата от баба Софка. Иначе самият моабет се проведе по добре познатият и известен вече на всички начин – бурно, шумно и весело. Поканените наши приятели дойдоха без изключение и се надявам да са останали доволни. Децата си играха на воля, ние се бяхме събрали на две маси в задния двор до езерото и също изкарахме много задружно и приятно. Ванеса към края на вечерта се измъкна от задължителното си свирене в неделя сутрин преди излизането ни за българското училище и отиде да спи у едни наши приятели, с чиито деца тя се разбира и играе добре. Ние се бяхме разбрали да се видим пак с повечето от тях на поляната пред клуба, където малките питомци се учат на родно четмо и писмо - щяхме да я приберем от там в неделя след заниманията им.

Естествено с гостите на Миленчови си правихме най-много компания и се уговорихме да се видим с тях поне още един път, при малко по-тиха и кротка обстановка. Даниела в петък, когато не е на работа ще отиде да ги вземе от тях и ще ги разхожда напред-назад, а вечерта пак ще седнем на софра в задния двор. Това е предварителен план, който в хода на седмицата може да претърпи известни промени и подобрения, но за сега такива са директивите.

В събота през деня аз и Бранко ще ходим да леем бетонна плоча у бачо Георги, Даниела ще води малката по уроци и репетиции, а вечерта пак у Жоро и Данчето, всички заедно ще полеем плочата. Даже има и известни по-далечни планове за неделята, но ще чакаме да наближи, че тогава чак ще вземаме окончателни решения за тогава.

Цецка и Асен ни предадоха поздравите и армаганите от вас, разказаха че сте били заедно с леля Янка и ние много се радваме как си живеете разнообразно и приятно, макар и натиснати под вечната мъка, че ние не сме покрай вас и дори не близко до вас. Но пък ако е рекъл Господ да се видим отново догодина, това ще бъде най-големият ви подарък и духовна утеха. От своя страна и ние правим всичко възможно да осъществим тази наша заветна цел, но за сега все още проучваме цените на самолетните билети и с появата на стойността им, тутакси ни се изпаряват всичките, иначе огромни мераци за пътуване (особено и специално моите...). Но нека да изчакаме за сега и видим как точно ще се преборим с основните второстепенни фактори, време и пари, при наличието на първостепенните - здравето и живота.

Ето как неусетно разказах за всичко до този миг. Предполагам, че нататък ще има и още информация, която ще гледам да предавам своевременно и без излишни забавяния, за да мога да използвам Цецкини и по тях да изпратя нещо скромно, дребно и леко. Основно това ще бъде настоящето ми писмо, а ако има още някакви дреболии впоследствие, те ще са само символични и незначителни, за да не товарим хората с излишен багаж, който те и без друго си имат достатъчно.

На този етап единственото нещо, което ме притеснява до известна степен е това затишие, което изведнъж настъпи на работа. Уж имаше много дейност, щяха да ми дават допълнителни задачи, а като че ли нещата се бавят и много бавно прогресират. Аз нямам абсолютно нищо против тази удобна за мен ситуация, но от опит знам, че това не е нормално и рахатлъка, по-скоро рано отколкото късно, в един миг просто свършва и дорде се усетиш вече се намираш на улицата, изтъпанчен пред бюрото за безработни, най-образно казано. Това също ще стане ясно в съвсем близко време и ще се разбере на къде почват да задухват ветровете – а пък те почнат ли веднъж да духат, значи е на промяна…

Аз като че ли и този път се изчерпих откъм съдържателна информация. Ще гледам да пиша по-често, но то както нищо не се случва напоследък около мен, та нямам и за какво да ви разказвам чак толкова много – нали виждате колко са ми скучни, сухи и безинтересни редовете...

17.11.2011 - Днешният ден се очертава да бъде също толкова скучен, колкото бяха и предишните до сега. Вчера и онзи ден имах малко работа, която можеше да се свърши най-много за 2 часа, но пък аз я протаках доволно много така, че да уплътни и двата ми работни дни. Приключих всичко и вместо да си губя времето толкова безцелно, рекох съвсем целенасочено и устремно да регистрирам още някоя и друга крилата мисъл в моя безконечен и пожизнен писмен монолог. Гледам да съм по-съдържателен и изчерпателен, защото със следващото след настоящото ми писмо, вече се очертава да започнем и Новата 2012 година – Господи, какви ли изненади ще ми поднесе пък тя?...

В началото на Декември, Цецка и Асен си заминават обратно за България и аз по тях ще гледам да изпратя нещо дребно. Няколкото седмици до заминаването ни за Новата Зеландия ще се източат неусетно и през това време едва ли ще имам възможност за ползотворно творчество. Нени ще си дойде от обекта на 20 Декември, малко след това пък идват Коледните празници. Докато се обърнем и то ще е станало 28-ми, когато следобеда отплаваме на поредното ни презокеанско пътешествие. Предполагам, че тогава самата обстановка и настроение ще спомогнат за написването на един малко по-интересен биографичен разказ, по-скоро пътепис – вероятно и далеч по-различен от всички останали безлични информационни бюлетини, с които ви заливам напоследък. Както знаете вече, Новогодишната нощ ще я изкараме на кораба, в открито море, на път за Южния Новозеландски остров, където всъщност първо отиваме съгласно разписанието на екскурзията. Даниела е малко по-добре запозната с маршрута, защото аз не отдавам чак такова значение на това наше пътешествие - където ни заведат, там отиваме; каквото кажат капитаните - това ще правим. То не е същото, както например ние самите да подготвяме едно подобно пътуване, че да търсим информация за местата, които ще посетим или пък да изживяваме 50% от удоволствието на екскурзията още при подготовката ѝ. Сега всичко е начертано, набелязано и има свой план – просто следва се строго и по график. Знам само, че навръх Ивановден сутринта рано акостираме в Оклънд, където ни поемат Уоли и Нолин и с които ще изкараме деня по разните местни природни забележителности, а вечерта трябва да бъдем обратно на парахода за потегляне към следващия пристан. Даже не знам и кога ще бъдем в Уелингтон, но независимо кой ден се пада, ние ще отидем до квартала и къщата на вуйчо, пък тогаз ще мислим какво ще предприемаме от там насетне.

Без да искам и аз се отклоних в приказки за тази екскурзия, преди тя още дори да е и наближила. До тогава има близо цял месец и половина – по тази причина именно казвам, че за упоменатото събитие ще има отделен материал, списването на който по всяка вероятност ще започне още тук, на “родна” земя, като записки ще водя и по време на самото пътуване, за да бъдат автентични, а завършекът им ще дойде едва когато отново стъпим на сушата. А пък докато подредя и изпратя “статията” отпечатана, може вече да е минала и зимата в Северното ви полукълбо. Всичко това идва да покаже, че настоящото ми писмо ще се яви като последно за тази календарна година. Макар не много дълго и подробно, то ще даде представа за всичко, което се е случило с нас и наоколо до последната дата на тези своеобразни записки. За да дочакате следващите серии обаче, ще се наложи да се въоръжите с малко повечко търпение и да проявите нужното спокойствие.

Забавянето ще дойде и от един друг аспект - писмените ми бележки, които ще водя от кораба, няма да бъдат с български букви, защото там няма да имам достъп до Интернет, където всъщност аз обръщам латинските първични знаци в нашенски най-древни йероглифи. Това мога да го правя лесно и бързо навсякъде, където и да се намирам по света - у нас, на работа, във влака, на улицата и другаде, но не и в открито море. Е, то дори и там има сателитни връзки и Интернета не е някакъв недостижим и извънземен лукс, но тези услуги ще се заплащат допълнително, а и всичките 2500 себеподобни екскурзианти, като се заточат към само няколкото компютъра, които ще бъдат на разположение, за да изпращат съобщения на близките си по празниците, още от сега ми става ясно, че моя милост няма да я види никой, наредена на опашката. Чувството е подобно, когато навремето искаш да се обадиш по телефона от Лозенец, Китен или Варвара до Кърджали, Видин или Габрово. Първо отиваш в пощата, изчакваш на километричните опашки с изгорели от слънцето, потни и нервни летовници (обикновено софиянци, но това е друга тема); на гишето попълваш една бланка с номера, който след други часове онези бледолики каки зад гишето ти избират. Когато най-после за целта те извикат да влезеш в порутената дървена кабинка все пак за провеждането на разговора, всички наоколо разбират до къде и на кого точно се обаждаш поради простия факт, че шумо-/звукоизолацията на тези будки клони към нулата - влизаш вътре и дъното ѝ хлътва надолу, защото пък така се палят лампите вътре, което от своя страна показва, че е и заета. Господи, в какви епохални времена се родихме и израснахме!... А за тези преди нас, да не говорим; ами преди тях пък? Та, мисълта ми беше, че макар и в 21 век, има услуги които в екстремални условия може и да съществуват, но са свързани с известни неудобства и най-вече излишни масрафи – така че ако използването им не се налага животоспасяващо, човек просто може да се лиши от тях в името на собственото си спокойствие. В крайна сметка, след ежедневното водене на дневника от каютата на кораба или от някоя слънчева палуба, ще се натрупа доста обемист материал, който впоследствие трябва да се обработи и редактира на сушата след завръщането ни. От сега ме побиват тръпки като си помисля и за сортирането на филмовите и фотографски ленти - превъплъщението и пътят им до получаване крайният продукт на екрана ще бъде един доста времеунищожителен и мъчителен процес, но ще се заема и с тази задача, когато му дойде времето. На мен малко ми мина мерака за тези филми с последния си неуспех, но до тогава смятам да съм взел новия компютър, на който вече ще се извършват всички кино-монтажи, надявам се и по-сполучливо…

По начина, по който пиша скришом тук на работа, не мога да гледам какво съм написал в предишните редове. Така съм си разположил страницата, че тя заема една много тясна ивица в горната част на монитора и всичко се изписва само на един безкрайно дълъг ред, което се слива с останалите ми визуални апликации на компютъра и въобще не се познава кое какво е. Българинът, попаднал в условията на суровия и див капитализъм, става много изобретателен - представям си ако при този строй се бяхме родили, какво чудеса щяхме да измислим и натворим! А пък социализмът ни запечата мозъците с лайна и ни научи само на мързел - в противен случай сега България щеше да дели мегдан с много по-напредничави нации, а не да се равнява единствено по успехите на Македония, Черна Гора, Албания или пък с братска и съседска, циганска Румъния. Това отклонение го отбелязвам с оправдателна цел – исках да подчертая, че ако с нещо съм се повторил или пък пропуснал, аз няма как да проверявам началото на текста, защото той отдавна ми е изчезнал от погледа и от екрана. В смисъл, да ме прощавате, де - ако случайно някъде съм съгрешил...

Нени ще си дойде на 29 Ноември, а следващата му смяна ще бъде по-кратка - само след други 2 седмици работа ще ги разпуснат за Коледа и Нова година, от 20 Декември нататък. Надявам се тогава да има повече време и възможности за обаждане по телефона - ще имате щастието да си поприказвате и с него, поне докато се върти из дома.

Даниела утре през целия ден ще бъде с Цецкини - веднага след като заведе Неси на училището, ще отиде да ги вземе от Миленчови и ще ги разходи из тукашните интересни за посещение места. Вечерта ще си направим малка другарска среща на двора и ще набележим плановете за почивните дни. Ние в събота сме заети с бетона на бачо Георги, но за неделя има приказка да ходим за череши в градчето на Крумчови. Ако това ходене се осъществи и Цецкини дойдат с нас както ще предложим, аз планирам да ги заведа и на онези красиви водопади, където сме ходили не един път - там винаги е приятно за посещение, особено в тези горещи дни, които настъпиха изведнъж. Не знам как ще се развият предварителните планове - всичко ще описвам чак през другата седмица. Не е и много ясно, след като така упорито нямам работа тук в офиса, дали пък следващата ни виртуална връзка няма да се осъществи този път директно от “студиото” в къщи...

22.11.2011 – “Ех дéца, дéца-а-а – тейко ви па’ е без работа!” Иначе казано, днес е понеделник, 07:30 - тъкмо се връщам от училището на Ванеса, където я оставих напред и бързам да седна зад писалищната маса, че да ви разкажа едно-друго какво става напоследък. А още по-иначе казано – предаването този път го водя от домашното студио, защото онзи ден (в петък) ангажиментите с досегашната ми компания приключиха набързо и буквално още от същия следобед започнах да търся други. Моите тъмни предчувствия и черни прогнози не ме излъгаха и този път – като ми замирише на нещо гнило от някъде, обикновено се оказва мърша и не мога да му сбъркам миризмата; рядко надушвам някой непознат парфюм, от който да остана надървен през целия ден като пилон за знаме в пионерски лагер – напоследък все на гнилоч ми вони, ама нейсе. Уж много работа щеше да има, крояха се големи и дългосрочни планове, а то на края излезе, че много бързо сме си свършили работата и сега нямало друга. Но пък не можех да стоя и да протакам до безкрайност една проста задача – като няма там, ще намеря на друго място. Шефът пое ангажимент да разпита из разните негови клиенти дали няма да имат нужда от човек с моя опит, но точно сега, както всеки брои последните дни преди Коледните празници, едва ли ще се намери някой нещастник да е закъсал чак до такава степен, че да потърсят баш мен. Аз от своя страна правя нужното за намирането на друга работа, но общо взето процесът не е от най-приятните – най-малко пък забавен. С работа или без, животът обаче продължава и всичко останало следва своята природна закономерност.

Както вече беше станало няколко пъти на дума, в петък Даниела отиде до Миленчови и взе българските гости за еднодневна екскурзия из околностите на Gold Coast. На много места ходили през деня, всички бяха много доволни от видяно и преживяно, а вечерта направихме разбор на мероприятието. Аз бях омесил кайма за кебапчета, бях опалил оджака и тъкмо бяхме отпочнали с тържеството, докато в това време Цецкини се чудеха как да се приберат вечерта, защото имали известни недоразумения и наш Миленчо обаче дойде да ги вземе – а хората не бяха и вечеряли още; едва ударихме първата ракия с по малко салата. Предложихме им да спят у нас и те се съгласиха, защото на другия ден и без друго всички щяхме да се срещаме на бетона у Жорови, но така му рекло на нашия – така постъпил. Ама и той е станал една рядка дришня, не е за разправяне – откакто купи къщата направо е неузнаваем и промяната му хич не върви в положителна посока, но сега не ми се цапат листите с конкретни описания на дадени личности и отминавам този факт с пренебрежение и дори с известна доза презрение. В края на краищата, ядохме набързо по една салата, изпихме по една малка ракия и той довтаса да вземе Цецкини. Ние с Даниела много се ядосахме, но не можахме да направим нищо – в 21:00 всички си тръгнаха, а аз тъкмо щях вече да пека мръвките. Майната му…

На следващия ден се бяхме събрали една голяма бригада да помогнем в отливането на малко парче бетон в задния двор на нашите приятели Жоро и Данчето. Даниела ме остави у тях рано сутринта, а от там продължиха с Ванеса за урока по орган, който този път се падаше и без друго да се провежда в катедралата. След като приключиха с тези мероприятия, върнаха се обратно при нас, взеха Данчето и другата малка органистка (дъщеря им) и заминаха с децата на един своеобразен концерт/годишна среща с Асоциацията на орган-изпълнителите в щата. Даже Ванеса и другото детенце свирили за всички присъстващи на най-големия концертен орган, който се намира в градската Концертна зала – нещо като “Универсиада”, “Фестивална”, “България” и НДК, ама взети заедно като обем. Привечер и те се прибраха много доволни, защото концертът минал изключително успешно. Ние междувременно към 15:00 бяхме приключили вече с бетона и се наредихме покрай “майсторската” софра. Един по един приятелите ни си тръгнаха, но аз трябваше да чакам Даниела и си направихме една чудна дълга приказка с бачо Гьорги. После дойдоха жените с децата и се разкудкудякаха, но останахме с тези приятни хора чак до 20:30, когато и ние най-после си тръгнахме за към нас.

В неделя единственото положително нещо, което направихме беше да отидем сутринта на черква. Останалото време го проспахме и пролежахме, убивайки насила иначе доста горещият и неприятен ден. Вечерта се чухме с Неничко, който е добре и работи много усърдно. Малко по-късно пък се обадихме и на вас по телефона, с което мързеливата почивка свърши.

Вчера Даниела не беше на работа. Аз заведох малкото на училище и после се въртяхме с нея из къщи. Следобеда излизахме, а вечерта си направихме кратко тържество по повод празника за Въведение Богородично. Щяхме уж да бъдем заедно с Ваня и Бранко, но те се обадиха в последния момент, че ще си правят семейна сбирка с децата и нямало да дойдат. Тя ми беше изпратила един “здравен” материал (по-скоро здраво-образователен…), за вредата от бонбоните и шоколадите, газираните напитки и от какво ли още не, та аз докато си вървях самотно по моите криви сокаци, изфабрикувах в главата си една кратка поемка или както там по-литературно се нарича това произведение. Предлагам го на читателите, като предупреждавам, че публикацията му тук е поместена без каквито и да са били корекции и при нулева степен на цензура. Перото ми е остро и жестоко, а езикът ми – хаплив и грапав. За това и творчеството ми е така уникално…

Дружно братя по ковчези,

да си легнем и да мрем -

Зер, не останаха ни вече тéзи,

със които да се наядем.

Мръвчицата тлъста, даже да е от козле,

пречи на кръвта под кръста по тръбите да тече.

Хлябът наш насущний, и той пък нещо вреден бил -

тумбак от него настрани изпъквал, кат’ на Нилски крокодил.

Краставици и домати, зеле, моркови и боб -

едното пълно е с нитрати, а от другото смърдиш на поп.

Ни маруля може да ядеш със сол, нито друго нещо -

курец хващал зъбобол, а соленото ти правело “горещо”.

Туй тулумби, торти, баклава - тука хич да не ги споменават;

те подслаждали живота, да - но и тежък запек ти докарват.

Лимонади, Оранжади, “Етър” даже хладен и башка боза,

не оригвай, не попръдвай и... нека ти е здрав гъза!

За ракия и за вино, тоже и за чай с коняк -

Боже, гледат те наивно, все едно си смотаняк!

А кафето “НЕС” и “Инка” - просто да не си посмял;

пий отвара през машинка - няма как да си разбрал.

И за секса ми говорят, и за половият глад –

колко ли сега женички спорят и ме мислят, че съм “долу” слаб?

Та за туй ви язе викам: като трябва да се мре,

барем ден дано отикам – да се натъпча кат’ бъдне!

Що сега по залез баш, дума сладка стана за това -

амчи аз кат' сипя си талаш, га че пó го вземам за храна!

А пък вие ми редете мисли и водете спорове безброй -

кога завъдите си глисти, ше мъ търсите, ‘ма нема кой...

Та, с тази кратичка и весела епитафийка или епиграмка, ако това е по-правилният термин, се опитах да отговоря на всички онези, които напоследък залитнаха толкова много и отидоха така далече в стремежите си да са “здравословни” и “екологично чисти”. То че от всички посоки ни замерят и обливат с всевъзможни отрови също е факт неоспорим, но аз съм по-склонен да привиквам тялото и организма си към устойчивост, вместо да търся алтернативни и уж по-чисти пътища, които във всички случаи водят до неуспех. В условията на съвременната индустриализация, борбата на отделния индивид за преодоляване последиците от цивилизацията са просто наивни и абсурдни. Човекът трябва да се върне в пещерата, от където всъщност е произлязъл, да започне да се храни с корени, мъхове и дивеч, да пие вода от изворите, а не уж “минералната” дето я продават в пластмасовите шишета по магазините, за да се откъсне изцяло от заобикалящата го действителност и да се надява, че ще води що-годе “чист” живот. Аз имам много интересни теории относно всеки един основен продукт на пазара - нека вземем хранителните, като най-често използвани, защото човек телевизор може да си купува по веднъж на 10 години, а спокойно може и да не си купи, но в същото време яде манджа по 3 пъти на ден. И идва някой си, който му съобщава че шоколадът например, и то черният натурален, е изключително полезен за предотвратяване на сърдечно-съдови заболявания и спомага за още няколко десетки клетъчни функции, които той самият дори и не разбира. И хуква този същият средностатистически човек да купува и да се тъпче с чер шоколад, защото така бил чел някъде из Интернета. А фабриките за захар, захарни и шоколадови изделия изпълняват и преизпълняват плана за петилетката, акциите им бият в тавана и босовете си поделят по няколко милиарда за харчлък - особено по Коледа и Великден.

Друг пък някой изпъчва гърдите и шкембето си на телевидението и казва: свинското месо е много опасно, пълно е със свински грип - яжте само телешко, говеждо и пилешко (което е най-добре запълнено с всякакви химикали от Менделеевата таблица, но пък иначе е страшно полезно). Хайде, пак юруш - народът зарязва свинската вратна пържола и почва да си задоволява гладът и нуждите с посинели от пеницилин бройлери и сухо като подметка на ботуш говеждо месо. Кравари и говедари тутакси процъфтяват, докато свинарите започват постепенно да обедняват и духайки супата серат гладни. Едните печелят, другите губят – ето го баланса в реалния свят. Подобно е положението и с приказките за птичия грип, с “лудата крава” и с всичко онова, за което здравият човешки разум може да помисли. Всичко е свързано в една мощна индустрия; някой в даден момент някому пречи и просто трябва да бъде отстранен. Временно разбира се, колкото да го сплашат малко - защото иначе търкалото се върти и топката се прехвърля ту у едните, ту у другите – като при хандбала. В магазините няма нещо, което да не е изкуствено, в което да няма примеси, набухватели, подсладители, оцветители, химикали за дълготрайност и всякакви други щуротии. Не познавам някой, който да се е спасил от това – всъщност, много се задълбах в безконечната тема и умишлено спирам с разсъжденията си именно тук, за да не отегчавам излишно читателят, който и без друго отлично знае и разбира за какво иде реч. Аз само маркирах причините и подбудите за написването на своята поредна стихотворна басня…

Вероятно в четвъртък ще направя обобщително заключение с полагането на последните си мисли в това писмо. Надявам се днес и утре да има някакво развитие около работата ми. Наред с всичко, шефовете в предишната фирма прекрасно знаят, че съм на тяхно разположение – става въпрос за машината, която трябваше да произвежда дизелово гориво. Там също има да се правят известни подобрения и изменения по съществуващата документация, но това ще стане ясно едва в четвъртък и ако нещо правим, то ще бъде от тогава насетне, но пак не за дълго. По-продължителен престой в тази компания се очаква да настъпи едва догодина, през Февруари или Март, когато тези 3 съоръжения бъдат изработени и изпратени по клиентите, след като те пък от своя страна дадат своите становища по техническите качества на екипировката. Тези дни отново ще изпратя някоя и друга молба за работа – все някъде трябва нещо да се отвори. И за да не напиша сега още някоя глупост или пък да се отплесна в други несъществени тематики, слагам точката в края на реда и отивам да се занимавам с други изоставени, но все така належащи за приключване дейности. Спирам вече - точка, край…

24.11.2011 – Ей, че хубавичко ви излъгах снощи по телефона, като умишлено скрих от вас, че вече не съм на работа. Амчи така, де – защо пък трябваше и вас да тревожа с тези мои проблеми и то още от сега? Едва когато го прочетете в редовете на писмото и всичко ще ви стане ясно – ама пък това ще е чак след няколко седмици и през това цялото време вие ще сте спокойни. А нищо чудно до тогава аз отново да съм започнал някъде (де не повярваш чак…) и всичките ви притеснения да са били напразни. После, аз далеч не съм излъгал нито съм скрил истината – просто съм разсрочил малко научаването ѝ, при това подтикнат от най-хуманни подбуди и съвсем добри синовни чувства. Агенциите също вече знаят, че съм на разположение – остава последните да ми намерят някоя работа и да я започвам; рано или късно и това ще стане.

Значи, след като виновно поднасям извиненията си за благородната лъжа, която ви тръснах снощи по време на нашия сърдечен телефонен разговор, сега продължавам с разказа, който до час-два най-много трябва да е приключил, проверен за грешки и изпратен на Дани в службата, където пък тя да го разпечата на хартия. Ще си рече някой: че защо толкова сложно, бре? Ами много просто, ще му отговоря аз - защото като се движа постоянно из разните офиси, под ръка са ми абсолютно всички принтери и копирни машини, като в същото време цялостната си лична печатарска и размножителна дейност я свършвам “служебно”. Не че нямам принтер и в къщи – напротив, имам си чуден при това, само дето последният не работи; в смисъл, няма мастило в мастилниците му. На няколко пъти ги зареждах с по $35 масраф, но поради факта че изобщо не ги използваме, те така или иначе изветряват и след едно известно време на края просто изсъхват от само себе си. Ванеса разпечатва нейните домашни работи и проекти в училището, ние с Даниела ползваме служебната апаратура и така моят принтер, дето го купихме с татко от една гаражна разпродажба за $5, за момента само събира пепелта под бюрото в детската стая. Сега е 09:10 – значи приключвам набързо с вас и се местя на друг “обект”…

Както можеше да се предположи и съвсем закономерно да се очаква, от онзи ден насам не се е случвало абсолютно нищо – или поне нищо, с което мога да се похваля. Разхвърлях няколко молби за работа, заложил съм капаните и сега само чакам от някъде да издрънка камбанката на телефона ми. Успях да си свърша и малко домашна работа, която беше доста изоставена – след малко ще се разправям с финансовия отчет за миналата година, че и данъците трябва да се плащат скоро. Единственото положително нещо, което се случи беше падналият проливен дъжд тази сутрин, който освежи душното напоследък време и напои бурените из двора. Даже навън продължава да бъде мрачно, щом като посред бял ден съм пуснал и лампите да ми светят отгоре. Телефонът ми шибан, мълчи и той като удавен в кофа помия пред кочината на прасе – никой не ебава да ми се обажда, освен мойта сладка Дана, която откакто е излязла сутринта в тъмно, вече два пъти звъня да ме пита за това или онова. А аз в същото време чакам някой работодател да ме търси – къде ти, ве братко? Явно и чеп за зеле не става от мене…

Опасявам се обаче, че последните ми редове ще бъдат доста вяли и лишени от нужната тръпка и душевна емоция. Това в никой случай не бива да ви плаши или тормози, защото завареното положение е само едно временно и преходно явление, с което аз добре съм свикнал и познавам вече из основи. Даже и в Светото писание пише, че не може всеки ден да е възход – трябва понявга да има и падение за баланс на силите. Ако остана няколко седмици без работа, ще можем и с Неничко да се повидим, който си идва от обекта другия вторник. Само че той ще рече да хукне при своята девойка и за мен пак няма да има ред – нищо, все някой ден ще си седне на гъза и ще миряса, както това се случи с баща му при подобни условия и сходни обстоятелства…

На Бъдни вечер сме канени на голямо тържество у Ваня и Бранко – тяхната Наталия навършва 30 годинки и по този повод ще има голямо българо-австралийско тържество. Ние ще заблажим едва след полунощ, защото миналата година ей така съгрешихме с мазното през пости (тогава едни наши приятели ни бяха на гости, които не спазват църковните традиции…), но взехме решение и дадохме обет повече да не престъпваме каноните на Християнската ни вяра. Поредица от малки случки още тогава недвусмислено показаха, че слабостта на характера в даден момент и заради нещо съвсем дребно, може да бъде наказана в много по-големи мащаби. Ваня е подготвила и постно меню, така че няма да останем гладни и жадни за няколко часа. Ние най-вероятно ще останем да спим у тях или поне в Бризбън у някой друг приятел, защото следващия ден на връщане към нас може да се отбием до Руската църква, където сигурно ще има много тържествени богослужения във връзка с Рождеството Христово. По традиция на този ден Неничко винаги е с нас и се събираме на гуляй в двора, но за тази година още не сме наясно с програмата. Няколко дни по-късно потегляме за Нова Зеландия – за сега само този факт е сигурен и неоспорим; всичко останало е под съмнение и е засенчено от неясноти с непредсказуеми последици.

Твърде вероятно е да има и известни отклонения от тези наши предварителни планове, предвид неизвестността, в която изпаднахме отново със загубване на работата ми. Дали ще съм почнал до тогава пак, кога и как ще се почива по празниците, ако пък вече съм на работа – има доста висящи въпроси, отговорите на които ще дойдат със самото календарно време. За сега би било напълно достатъчно да се знае единствено, че самите ние сме много добре – Ванеса изкарва последните си дни в училище и бележи успех след успех в науката; учителката ѝ по музика я нагласи да свири на орган в една голяма Бризбънска катедрала по случай повсеместните Коледни служби, което ще се състои във вторник (идната седмица). Пак тогава (всъщност след други два дни) ще бъде и официалният ѝ изпит, от където също се очакват отлични резултати. Началното училище завършихме с отличие и медал за добра и ползотворна работа, като най-високата оценка ѝ даде Даниела, изказвайки се, че дори и тя самата не е била чак толкова прилежна и любознателна едно време в училище! Аз обаче нищо не казах - замълчах си от скромност, а пък и детето не нужно да научава, какъв тъпунгер е бил навремето баща му; по-скоро не тъпунгер, ами мързеланко – щот’ аз иначе си бях много умно копеле, ама доста ме смързяваше сега като си спомням…

Вчера сутринта, на връщане от колежа на Ванеса, минах през един зеленчуков магазин, че купих една кутия с домати за $5. Трябва да имаха 8-9 кила – част оставих за прясна консумация и мезе, а другите ги замразих за готвене. Задали са се пак доматени чорби, мощни миш-машове и други подобни кулинарии, производни на вече споменатия продукт. Даже след малко ще закусвам със сиренце и домат – най-великата българска закуска, след палачинките с вишнево сладко, пържените филии с ягодов конфитюр и разбира се, шкембе чорбата като класика в жанра (за мен ако може супа топчета, че от шкембето ми се гади)…

Ох, възстанових се малко – зер, силиците вече взеха да ме напускат. Към 10:30 (когато беше голямото междучасие) аз обикновено освирепявам от глад и ако нямам под ръка тутманик с боза или съответно топла и мазна баничка, успешно замествам липсите им с домат и сирене. Че и няколко филийки хляб си препекох – абе, толкова ми е хубаво като не съм на работа, че не може да бъде! След малко ще си свърша още нещо друго – дълъг ден, време бол за всичко! А като съм на работа, нямам време и в огледалото да се погледна даже; все се бърза, все се тича – аман от препускане вече!

Навън пак почна да пръска – довечера няма да мога да си проведа разходката в тоя дъжд. Снощи обикалях като малоумен улиците – откачиха ми се краката и пак никакъв резултат не постигнах с отслабването; освен умствено, на друго място като че ли не виждам да слабея.

А сега приключвам с писмото си до тук – за Никулден по новия стил едва ли ще го четете, но със сигурност за 19 Декември (по стария календар) вече ще сте получили тази наша малка пратчица. Даниела купи на Цецкини разни дребни подаръчета и сувенирчета. Има неща и за вас, обаче не знам нищо и за това не ги описвам. Каквото дойде по леля Янка, това ще са ви Коледните армагани. Освен това аз възпрях Даниела от излишни покупки, защото обикновено от тук изпращаме боклуци, които едва ли ви влизат в работа. Няма нищо по-разумно от това, да ви изпратим някой грош, който да си похарчите за всичко, от което имате най-остра нужда и най-много искате. Ей го сега, нова “пушка” за татко се подава иззад кьошето – купувайте я и хич даже да не ви мига окото! Какъв по-добър подарък за Св. Никола, Рождеството и Новата година взети заедно от нещо “твърдо”, а не разни блузки, камизолки и фланелчици. Какво нещо е това живота, майката му стара – непрокопсана и неблагодарна. Когато навремето пристигнахме в тази свободна и богата страна, свикнали на недоимък, лишения и вечен дефицит, искаше ни се буквално да изкупим цялата държава и да я изпратим в един вързоп за България. Тогава магазините бяха празни, нямаше какво да се яде – имаше едно огромно изобилие от нямане. Обаче нашето положение на новопристигнали емигранти също не беше от най-цветущите – имахме достатъчно средства, колкото да оцеляваме и да поддържаме живота; за изпращане обаче на “помощи” и разни спомоществователни финансови инжекции от чужбина обратно в Родината изобщо не можеше и да се помисли даже. Просто такива бяха суровите житейски и социални условия, въпреки че това пък беше единствената ни мечта и горещо желание – да подпомогнем близките си с нещо. Минаха години, положението в Татковината се попромени – напълниха се дюкяните, поизпразниха се джобовете, но все пак рафтовете са препълнени и пращят от всякаква стока, на места дори значително по-хубава от нашите боклуци в Австралия. Същевременно с това ние също си стъпихме на краката – е, не сме се замогнали кой знае колко, но все пак излязохме от дупката и вече можем да си позволим изпращането на някой и друг по-евтин армаган. Добре де, ама ето ти го веднага и противоречието: в България вече няма нужда да се праща нищо, защото там напоследък има всичко; така нашите никому ненужни дрънкулки и висулки буквално се обезсмислят, след като там могат да се намерят и далеч по-красиви. Споделям всичко това с подсъзнанието, че в условията на съвременната и повсеместна капиталистическа икономика, нищо не решава проблемите по-добре, освен едно тесте книжни мангизи – по който начин пък подаръците биват изместени встрани; както и да е – разсъждавам си писмено…

Като ви целувам и прегръщам най-горещо, пожелавам на всички вас весели и щастливи празници. Бъдете само здрави и живи, а другото го оставете в ръцете на Всевишния! Хиляди поздрави на нашите и общи приятели и познати. Нека всички бъдат честити, мирни и щастливи! Искрено ваши: Ангел, Даниела, Нени и Неси...

Ноември, 2011 – Австралия…

P.S. И понеже в края на писмото стана дума за политико-икономически сравнения и разни мои въжделения, музата отново ме удари по челото, та ви надробих следната поетическа полемика – коментарът оставям за всички вас:

Попитал бе, веднъж ме някой - далечен брат,

родил се там и дълго поживял в чужбина:

“Какво е, вика - туй ваш’то слово “Комунизъм”?

Защо така, четеш го - сякаш ужким е правдина,

а пък същността му доста грозна е картина?”

Ами послушай, рекох, друже ти далечен мой –

ще чуеш истина такава, щом вече взел съм те за свой.

Ти раснал си щастлив, спокоен, па макар да бил си чужд -

но твоята земя свещена не е била погазена от съветския ботуш;

изпод неговите миризливи сапоги трева не никне - сал бодли.

И вместо рози и чимшири пъстри да покарат между всеки селски ров,

онези със забрадки ни обвиха, всички черни - като на ковчег покров...

Така де, щом питаш що е “Комунизъм”, братко - отвръщам тука кратко,

простичко и тебе ясно: това е чувството ужасно, в омерзението си

наслада да намираш - хем до смърт и даже бясно...

Писмо No 49 (VIII-X.2011)

Мили наши родители, житейски учители и верни покровители!

20.08.2011 – Отново откраднах два часа от все по-интензивно накъсяващото напоследък време, които изцяло ще посветя на вас и свободното си творчество. Току що оставих Ванеса на учителката, с която ще имат уроци по пиано и орган, а аз съм се паркирал в едно кафене, от където предавам директно в ефир своят пореден осведомителен бюлетин. Опитвам се да отпивам по малко и от една мизерна чашка кафенце, което съм изчислил да ми стигне точно за всичкото време на престой, докато пребивавам тук. Атмосферата в кафенето действително е “творческа”; тихо и спокойно като пред олтара на църква - ако на моите $4 тези хорица зад тезгяха ще чакат и ще се надяват с тях да забогатяват, не ги облазявам за голите им надежди. Амчи то комай, че само аз съм в цялото заведение - имаше донапред и едни проскубани кокошки, дето грачеха една през друга и се кикотеха така, сякаш някой им показваше карикатури на голи мъже с къси и тънки пишки, но пък добре че навреме се ометоха кикиморите, та да си видя работата на спокойствие. Толкова е празно тук, че даже и звучното ми попръдване няма кой да чуе - колко кафета са продали днес тези завалии не знам, но определено няма алъш-вериш; хем сега е баш следобедно “кафяно” време, че и съботен ден на всичкото отгоре. Намирам се точно в центъра на този квартал, току през улицата срещу катедралата, където се провеждат музикалните занятия на Ванеса. В момента обаче там има сватба и учителката води урока си в друга една зала - пак към църквата, където има и пиано. До около час време се надяват, че сватбеният ритуал ще се премести в ресторанта, след което ще освободят главната катедрална площ за провеждането на урока по орган, който е инсталиран там отпреди десетки години и все още функционира (независимо, че последният е планиран за ремонт и реставрация, парите за която дейност събираме всички ние с волните си пожертвования, помощи, дарения и разбира се с изнасяне на благотворителни концерти).

През последните няколко дни не съм писал нищо, защото не успях да намеря време за това. На работа също бях много зает и волности от сорта на писателствувание в рамките на работното време бяха просто абсурдни. Миналото ми писмо пое по пътят си към вашите сърца с доста големи перипетии - първо аз самият не успях да го довърша като хората, защото с Даниела изведнъж решихме да ви го изпращаме. Предназначените нарочни картички за юбилея на татко също намериха своето почетно място там, само че докато те пристигнат до “получателя”, вече ще са си загубили давността и хич няма да са така актуални със закъснелите ни послания към него за здраве и спокойни старини. Тъй както съм на работа в този проклет и шибан Бризбън, като че ли животът ми спира за това време. Сутрин излизаме с Ванеса в 06:50, а аз вечер се прибирам към 18:20 – едва от там насетне започват разходките за намаляване на живото ми тегло, после идват вечери, общи приказки, зяпане на филми и т.н.; често в промеждутъците сядам да пописвам малко и върху старите си писма - докато се обърнеш и тя пак настанала ужасната сутрин на следващия ден. На нова сметка се започват кандърми за по-чевръсто ставане, следват уговорки и молби, последвани от ругатни; въздухът неминуемо замирисва на шамари и пърлени малки задничета и докато най-после се изнижем всички през вратата, за съседите, а пък и за всички останали живущи покрай езерото, просто няма мира от шум и пукотевици. Е, след нас уж всичко утихва за известно време, но този относителен покой трае само, докато се приберат от училище моите две бърборани, когато отново настъпва едно нескончаемо бръмчене, жужене и нестихващ поток от словоизлияния...

Всъщност, аз започнах да ви обяснявам за историята на писмото, а пак се отплеснах да говоря по друг въпрос, който не е съвсем по конспекта. Мисълта ми беше, че внезапното му изпращане осуети неговото завършване, както и задължителната проверка за правописни грешки. Това обикновено го правя най-последно, обаче този път не успях. После настъпи разочарованието по самото изпращане на писмото - онези в пощата поискали $28! - че те луди ли са, що ли? Вътре имаше един твърде интересен бумеранг/сувенир, който много исках да замине при вас и да го дадете на някой - да му се радва като украса и домашна декорация. Обаче точно той натежал малко повечко, а пък и поиздул пликът отвътре - така онези толкова стриктни и наконтени пощаджийки таксували писмото всъщност като колет и дребна пратка, а не като обикновено тънко писъмце (както ми се искаше на мен, защото и таксата по изпращането му е значително по-ниска, отколкото колетната). Даниелчето им се огънала и не дала исканите $28 – и пак добре, че е постъпила така съобразително, защото в противен случай у нас щеше да има и смъртен случай... Така обаче остана аз самият да се разправям в събота с тази мисия по изпращане на писмото – а на мен нито могат да отказват, нито пречки и прегради признавам, нито пък разни цицорести пощаджийки ме плашат. С малко остроумие, де с малко флирт и загадъчни усмивки, в крайна сметка успяхме да прекараме пратката през тясната телеграфопощенска цедилка, срещу някакви си десетина долара масраф – ама не веднага, ами чак през идната седмица. Покрай всичко това, всъщност мина работната петдневка и дойдоха почивните дни.

В съботата урокът на Ванеса беше насрочен за следобед, защото вечерта пък щяхме да ходим на концерт да гледаме Васко как свири на цигулка. Той от няколко месеца се е записал в един състав от струнни инструменти и групата им изпълнява всякаква музика. Самите музиканти са доста по-големи от него - основното ядро се състои от сестра с двама братя (тя на цигулката, братята съответно свирят на виола и виолончело). Имат и още едно момиче на цигулка и наш Василчо - на същия инструмент. Него го открива всъщност майката на тези музиканти, която е преподавателка по музика и обикаля града от училище на училище. Видяла жената потенциал у него и го привлякла към оркестъра. Самите деца са вече завършили или все още учат в Музикалната Консерватория и отделно от това участват в младежкия филхармоничен оркестър на щата. А пък свирят така, като че ли са родени с цигулките - такива страхотни виртуози са всичките. Концертът премина много добре, после имаше и представление на Шекспировата пиеса “12-та нощ”, но цялата програма беше изнесена под открито небе. Там именно съвсем объркахме нещата със здравословните си състояния, защото вечерта на поляната беше едва 8°C-9°C, който студ нас вече съвсем ни събори. По принцип мен отдавна ме натискаше някаква шибана настинка със статут на грип, но аз я карах в движение - без дори и хапчета да вземам. Даниела също не беше съвсем в ред и студът през въпросната вечер ни довърши и двамата. На представлението раздаваха греяно вино с карамфил и ябълкова коричка, обаче и то не помогна да спрем да треперим. След концерта се прибрахме на топло у Дани и Жоро (родителите на Васко и наши много добри приятели – тя също е “Дани” от Йорданка, подобно на моята буля Дана); там направихме една късна среднощна софра и спахме у тях, но настинката си остана да бушува в нас и да ни тръшка един по един като чума и холера през Първата световна война.

На следващия ден се прибрахме в къщи, но вече бяхме доволно болни с Даниела. Уж пак излизахме през деня, но не се чувствахме 100% - водихме малкото на репетиции в училището, а ние докато я чакахме минахме да проверим какво има на нашия търг. На нищо не ни се спряха очите и се прибрахме безславно. Веднага започнахме да вземаме разни хапчета и витаминчета, но тя болестта, дорде не се навърлува, не ѝ действат никакви чайове, медове и лимони. Лежахме цялата вечер като пребити псета, че и на другия ден продължихме с терапията - добре поне, че се почиваше в понеделника, заради Пловдивския панаир на Бризбън. Така аз чак следобеда, малко преди да затворят пощите, все пак успях да ви изпратя злополучното писмо. И онези отново се заядоха заради тоя опустял и шибан бумеранг, та на края се принудих и да го махна от плика – не помогнаха ни горещите ми молби, ни попипване по раменцата на служителката, нито пък нежното ми погалване по косицата ѝ. Брех, каква проклета уруспия се оказа това женище! – не знам само кой нещастник е изгорял покрай нея, щото тя каквато е в пощата, такава долна мастия ще си и в къщи; просто няма друг начин – а аз съм познавач на жените, особено пък такива, с подобни “тежки” характери. Та, така всичко най-после излетя срещу скромната сума от $7.10, вместо за $28. Но аз съм се заял и този сувенир ще го изпратя при друг повод или пък направо ще го донесем, ако затръгваме случайно за България догодина (каквато приказка вече е пусната в обръщение, но за сега не смея да я афиширам много-много, за да не развалим пък и с нещо магията)...

Въпросният понеделник беше и Богородица - 15 Август, когато скъпият наш дядо Митко щеше да навърши 90-те си години, но немá късмета да ги дочака, завалията. Ние приседнахме на кратко тържество с Даниелчето, ама то като ни беше такова смачкано и на двамата, та барем един помен не можахме да направим като хората. Аз едва тогава се принудих да сменя предварително назначеното ми лечение с малко по-сериозни медикаменти - като опрасках вечерта два кафеника с греяна ракия, на другия ден ми идваше да подскоча до покрива на къщата и да си удрям гъза в тавана! - абе аз, след като вече си познавам толкова добре организЪма, питам се: защо ли не започнах с тази лековита интервенция още в самото начало на заболяването, ами чаках чак до края болестта да ме повали кажи-речи на легло? Никой друг път не се изоставям така и по принцип въобще не падам (освен от стола, но това е друга “болест”…), а пък сега малко се поизложих със самолечението си. Разбира се, на нас вече нищо ни няма - и двамата сме добре, но горката Даниела продължи да ръси сополи покрай себе си току до онзи ден, защото нея по-силно я беше сгащил вирусът. А тя има непоносимост към ракиените инжекции и не успя да се изцери тъй бързо, както мен.

Тази седмица беше по-къса, предвид почивния ден, с който я започнахме. Аз успях да свърша сума работа и хората бяха видимо много доволни от моите служебни постижения. Сега чакам с подчертано нетърпение краят на месеца или средата на Септември, когато ще се разбере на къде ще отиваме с този проект - ще ме връщат ли в офиса при нас, ще заминавам ли и аз за Макай, където всъщност ще се строят съоръженията? Въобще, тепърва предстоят да се избистрят много неясноти около настоящата ми работа, по разрешението на които аз отново мога само да гадая, без да разполагам с по-смислено крайно решение на проблема.

От телефонните ни разговори с вас разбрахме за татко, че е ходил по любимия му Пирин, че вече са се завърнали успешно и че е останал много доволен от екскурзията. Нашият малък Неничко пък утре заминава за една седмица на строителен обект, който се намира на около 4 часа път с кола точно в западна посока от Бризбън, навътре в континента (по-близкият до това, иначе диво място град се казва Chinchilla; татко може да си направи справка с географската карта на Австралия, ако още я пази). През цялата седмица им правиха предварителни инструктажи (имам предвид лично него и хората от групата му) и от понеделник вече ще ги пускат да работят в реални условия. Надявам се да се видим с него едва като се върне от обекта – все още не е съвсем сигурно дали ще имат някаква връзка с останалия цивилизован свят, защото там където отиват мобилните оператори не покриват района и се разчита само на радиостанциите или евентуално на някакви служебни сателитни комуникации - при това само вечер, чак когато се приберат в базовия лагер. Дано всичко да е успешно...

Смятам, че до този момент предадох абсолютно всичката информация от тази част на земното кълбо. Щом приключа с репортажа отивам да взема Неси след урока по музика, ще си кажем няколко думи с учителката и веднага потегляме по 90-километровото трасе обратно към дома. За довечера Даниелчето е омесила едни кюфтенца - аз може да опаля пещта, че да ги изпечем на дървените въглища. За утре планове нямаме - Ванеса пак ще ходи на репетиции в училището и ако е хубаво времето ние с майка ѝ пък може да отидем на разходка, докато я чакаме 3 часа. Преди две недели пак така ходихме само двамата с нея и беше много приятно. О-оо, ама аз забравям да ви кажа най-важното, бре! Амчи онзи ден, като пощурé и побеснé она’а моя шопкиня и мигновено резервира една 15-дневна екскурзия с кораб до Нова Зеландия. Този път маршрутът включва и северният ѝ остров, със спирки, разходки и посещения във всеки по-голям град, в това число включая и столицата Уелингтон. Така че барем честването на Новата година за сега ни е подсигурено и ще я посрещаме с първите човеци на Планетата – точно по това време ние ще бъдем на път и настъпването ѝ ще ни завари някъде из водите на открития океан; на кораба ще бъдат организирани и тържествата по този повод. Отплаваме още на 28 Декември от Порт Бризбън и се прибираме обратно някъде около 11 Януари или когато там се падат въпросните 15 дни (всъщност, това са пълни 14 корабни нощувки). Така без много планове и гласене ние си подсигурихме едно малко бягство от действителността срещу скромната сума от $1500 на глава от населението. Като си помислиш – това хич не е много, защото само пътят до там със самолет е няколкостотин долара, докато на кораба всичко ни е подсигурено - подслон, храна на корем и всякакви културно-масови развлечения. Иначе само кувертът за няколкото часа на една Новогодишна нощ, прекарани в кой да е средностатистически ресторант стъпва по $300-$400 на калпак, а пък на парахода това мероприятие също е организирано и влиза в масрафа на пътешествието. Абе, аристократическа работа, какво да ви разправям сега – съвсем друго си е вече, когато “Човекът” започне да печели отново, както останалите бели хора по света... Естествено, от там също ще подготвя един сериозен и подробен репортаж/пътепис, който ще подкрепя с богат снимков и филмов материал. Но, до тогава има още много боб да изядем, дорде му изсерем зърната, та да му изпърдим и пръднята...

28.08.2011 - Пак дойде момент за равносметка и обобщение на факти и събития, случили се до днешната дата и час. Неделният ден е на попривършване и малко преди да вечеряме, ще се опитам с няколко изречения да ви запозная с последните и най-пресни новини от нас и около нас. Снощи имахме гости, та малко окъсняхме - тази вечер ще се разпределяме по каютите по-рано от обикновеното, защото не можахме да се наспим нощес.

Миналата събота успях да ви нахвърлям 2-3 странички с описания; този път може и да съм по-скромен в писмения си материал, защото просто нямам чак толкова много информационна суровина за споделяне, а пък и ми липсва онова спокойствие и творческа атмосфера на кафенето, където се бях разположил миналата седмица. Тук в къщи някой постоянно бърбори, задава купища ненужни и излишни въпроси, влиза-излиза, тряска врати и прозорци, пуска вода, кранове шуртят, мие паници – въобще, вниманието ми се отвлича от всички посоки и от всеки един под общия покрив на кошера. Онзи ден урокът на Ванеса свърши успешно и ние след още час пътуване на обратно вече се бяхме прибрали у нас. Вечерта не сме правили нищо - отдадохме се на безцелно зяпане на филми за убиване на времето и семейната скука.

В неделя имахме известно по-активно раздвижване, защото след като оставихме Ванеса на репетиция в училището, ние с Даниела заминахме на посещение по нашите тържища и вехтошарски търгове. Понеже разполагахме с около 3 часа време, докато траеха репетициите на нашата малка актриса, първо отидохме на по-далечния търг, който е в съседния щат. Обикновено ние с Неничко ходим все там, но сега рекох да заведа и леля му Даниела - да види софиянката що се вика хубава стока и прахолясал престиж (ама и престижен прахоляк да употребите в случая, определението пак ще уйдиса на биташката му обстановка). От цялата работа обаче остана само екскурзията и разходката до там, защото очите ни не се спряха на нищо интересно (е, излишно е да подчертавам, че моите клошарски очи най-естествено се спираха почти на всеки “експонат” от изложението, но пък комисариатът не разреши волности по закупуването им…). Всъщност ние основно търсехме готварска печка - плотът с котлоните отдавна ни въртеше едни номера, особено и след като вече официално излезе от гаранция, че аз на края бях решил да го сменим с нов. Една вечер с Бранко си играхме в продължение на няколко часа и му сменихме само ключовете; те пък не бяха оригинални, та се наложиха разни преправяния, приспособявания, разпиляване на отвори и т.н., които мероприятия в крайна сметка изобщо не дадоха желания и очакван резултат. Всичките 4 котлона работят безупречно, обаче манджите на тях загарят, защото последните не се изключват, когато трябва. Изглежда, че вътре се повредиха и самите термостати със сензорните устройства - то така е направено всичко, че като му дойде времето просто да го изхвърлиш на боклука и да си купиш ново. Амчи така де, тоз гладен китайски народ, нали трябва и да яде - то само с ориз не става да го изхраниш; все пак толкова милиарда гърла са...

От единия търг отидохме на другия, уж да погледнем и там какво има, но по принцип се бяхме запътили и към магазина. Независимо, че се разкарахме малко и си утрепахме следобеда, последната ни спирка беше в търговския комплекс, където има огромен щанд за електродомакински уреди - така наречената бяла мебел/техника, от рода на печки, хладилници, миксери, тостери и пр. Специално в този страничен склад постъпват разни единични бройки, доставени от редовния магазин, които са съвсем леко повредени (имат нещо одраскано, ударено при транспорта и т.н.) или пък се вече доста залежали стоки от подиумите, та от там човек може да си намери много хубави неща, на значително по-ниска цена от нормалната. Така ние се спряхме на едни котлони, които отначало уж били $700, че после ги намалили на $600, а на края ги спазарихме за $420. Прибавихме още $60 за допълнителна гаранция от 4 години и за $480 купихме изделие с 6-годишна гаранция. Поначало фирмата производител дава гаранция от 2 години, но като си платиш малко горница, “подаряват” ти по милост и остатъка. А като си замисля само, че тези пари разхвърляни по времето правят някакви си нищожни $80 на година - ако ги надипля по дни и седмици, излиза хептен по-малко! Този път по време на покупката въобще не се замислих нито пък ми досвидяха парите, каквито усещания имам обикновено при подобни случаи – че аз само ключовете на нашите котлони да бях рекъл да сменя с нови, масрафът подире им щеше да ми стъпи на близо $250; единият ключ само струва $50, а като прибавиш и пощенските разходи по изпращането им - и пак, в “конце концов” кърпиш старо и вехто, което обаче в ново никога не може да се превърне. Та, така с един удар и замах на кредитната карта, с Дани купихме новата печка - тъй де, котлоните имам предвид. Тя и фурната е завикала за смяна, защото на нея пък ѝ изгни дъното и тук-таме взеха да се появяват дупки в тенекията - а е на 5-6 години само; дали има и толкова даже на знам. Спомням си, че Даниела смени цялото кухненско оборудване веднага, след като вие си заминахте от Австралия първият път още - по смътни спомени това трябва да е било някъде в средата на 2004; значи поправям се - нека са 7 години от тогаз. Че за толкова кратко време, бива ли да изгние тая ламарина, бре? А пък уж “Fisher & Paykel” – най-известната и реномирана новозеландска марка, специализирана само за такива кухненски уреди, която в отсамното полукълбо се счита за елитна; нещо като “Ролс-Ройс” в автомобилостроенето. Обаче стоките им излязоха боклук - да не говорим пък какви пари се наринаха тогава за тази безумна покупка; не искам да си спомням, че още ме побиват тръпки като си помисля...

След като приключихме с търговията в магазина, тъкмо беше станало време да вземем Ванеса от училището и всички заедно се прибрахме в къщи. Служебната седмица започна с изключителна заетост на работа и душеразтърсващи пазарлъци за постоянното ми оставане в тази фирма и продължаване на проекта до неговия край, което от своя страна предполага или преместването ми в Mackay, където фактически се извършва строежа на съоръжението, или отново да пътувам като бесен нагоре и надолу по пътищата, прибирайки се само за почивните дни, на какъвто режим пък бях подложен, когато работех в Newcastle. Предложена ми беше изключително висока заплата, която по всяка вероятност аз ще откажа, защото животът ни ще се обърне с краката нагоре, а вече и аз самият не съм на такива години за поемане на излишни стресове. Предвид отдалечеността на обекта от мястото на постоянно живеене, фирмата предлага и допълнителни финансови поощрения, като всичко взето заедно накуп възлиза на един доста сериозен брутен годишен доход. Това е само при положение, че се съглася да заема постоянното място, което хората ми предлагат, но то пък е съпроводено със закономерно по-шибан цикъл от 5 седмици непрекъсната работа (с почивка само в събота след обяд и неделя), докато почивните дни се акумулират и се ползват след този период. Обаче всичко това пак е свързано с ходене по мъките за търсене на квартири, развличане по пътищата и т.н.; иначе пътуването до и от обекта ще се извършва със самолет, защото мястото е отдалечено – въобще, процесът е прекалено много усложнен и колкото да са им големи парите, от спокойствието по-важно нещо на земята няма. Вторият ми вариант е евентуално да сключа договор с тях за някакви разумни пари почасова тарифна ставка, но така всичко останало си остава за моя сметка и грижа – и пак квартири, пак самолети и нескончаеми пътувания по шосетата като гламав. По всяка вероятност аз май и тази опция ще откажа, с цел да си остана тук на село. В най-лошия случай, ако намеря някаква друга работа в Бризбън и ми се наложи да пътувам по-дълго, това в никой случай няма да бъде чак толкова зле, в сравнение с онази дивотия, където е строителния ни обект. От своя страна Неничко ще бъде именно на такъв работен режим и той видимо е доста ентусиазиран от това, заради добрите пари, които им дават, но аз вече май не съм на този етап и акъл. За сега ще изчакам тук, да видя какво мога да намеря без да се налага да се надпреварвам с ветровете и с останалите серсеми по пътищата на “родината-мащеха”...

Така преминаха емоциите около тези предложения, които получих в последните дни на изтеклата вече седмица. Все още не съм отказвал нищо, нито пък съм поемал някакъв по-конкретен ангажимент; за мен беше важно да направя това упражнение, за да знам на какво мога да разчитам, колко пари струвам и кой колко плаща за подобна дейност. А от тук нататък вече ще има да се вземат мъдри решения, да се правят тънки сметки и да се кроят насрещни планове. Все още не съм чул и мнението на сегашния ми шеф, който ме нае за тази работа и дали пък той няма да има някаква друга работа за мен в местния офис на Gold Coast, каквато всъщност ни беше и предварителната уговорка с него. Но и той нещо мълчи и се спотайва като лалугер, което снишаване хич не ми харесва, но скоро и това ще стане ясно. В петък ми се обаждаха и разни други агенти за различни работни позиции, което показва, че пазарът на работната ръка се е пораздвижил и шансовете за намиране на нова работа, тук на място пък макар и за по-малко пари, изглеждат в доста добра светлина.

Седмицата приключи - дойде събота, когато Ванеса проведе урока си по музика с учителката, а ние с Даниела се подготвяхме за гостите ни вечерта. Първата работа, с която се залових сутринта беше инсталирането на новите котлони... и станах трижди пишман, че опсувах и оругах орталъка! Естествено отворът в кухненския шкаф беше по-малък, защото тялото на старата печка се оказа с 5 мм по-тясно от това на новата. Откъм едната страна беше горе-долу същия размер и с малко повечко натискане кожухът щеше да влезе в дупката на шкафа, обаче в другата посока трябваше малко да се отнеме от дървото на плота. Веднага мобилизирах електрическото ми трионче и рязането на талашита започна. Това хубаво, обаче наоколо се вдигна такъв пепелак, че кухнята потъна цялата в стърготини - стана мръсно като в дъскорезна работилница. На всичкото отгоре, от страх да не би да отрежа повече отколкото трябва, та стъргах постепенно по съвсем малко и в крайна сметка се наложи да направя 3 “тегела”, вместо да си го премеря предварително точно, че да отрежа ивицата отведнъж (амчи аз съм инженер, бре - не някой обикновен дърводелец от селска ТПК, дееба!). Даниела уж държеше с прахосмукачката отдолу да събира талаша, обаче всичко в околовръст беше покрито с прахоляк. Добре че аз, след като приключих успешно с монтажа на шибаните котлони, своевременно излязох по пазар, а Дани след мен е мила и чистила всичко от шкафовете (майстор съм, в края на краищата – а подир майсторите обикновено се бърше…) - не исках да ставам неволен свидетел и на този неин самоотвержен акт...

Вечерта тържеството ни мина много весело, пак до късно през нощта. Времето не беше много подходящо за излизане навън, та се наложи да си седим вътре - валя дъжд почти непрекъснато; рано е още за мероприятия на двора, но скоро и това ще стане. Днешният неделен ден не беше кой знае колко изпълнен с емоции - докато почистим и приберем посудата след гостите и то стана обяд, когато Ванеса пак беше на репетиция. Оставихме я в училището, а ние с Даниела отидохме да си купим огледала - в онзи огромен мебелен магазин на шведската фирма “IKEA” бяха намалили цената на някои стоки и ние взехме 4 огледала за вратите на гардеробите в нашата стая - аз от кога се каня да ги направя, както тези в стаята на Ванеса, но все отлагам по необясними причини (всъщност, причините ми са съвсем ясни и много лесно обясними: просто не ми се прави нищо повече, омръзна ми)...

Следващата седмица може да поднесе известни изненади относно моята работа - чакам разни развития от предишни телефонни обаждания и предварителни разговори, които вече съм имал с няколко агенции. Надявам се в следващото издание на осведомителният ми бюлетин, тези догадки да са се поизяснили малко. А сега, ли? - ами сега просто: лека ви нощ и до нови, най-скорошни срещи пред празния бял лист хартия...

04.09.2011 - Освен че е неделя, днес Австралия отбелязва поредният си Ден на татковците. Аз очаквам Нени да дойде с приятелката си, но понеже още не се е обадил да потвърди визитата си до този момент (15:30), предполагам че програмата им се е променила и няма да дойдат. Е, нищо де - ние с него си изкарахме една прекрасна вечер и нощ, защото в петък, фактически в събота сутринта, си легнахме в 04:00. Така всичко стана много добре, защото аз след работа отидох до тях да го взема, че той сега нали няма кола. Остана му само онази “показната”, с която ходи единствено на разни клубни събирания, надфуквания и която до определеното място се придвижва на специално ремарке/влекач, а не на собствен ход, за да не би да ѝ стане нещо по пътя, та да се повреди и така да се изложи пред останалите фукльовци като него. А пък и както работата му вече е така отдалечена - за там кола не му трябва, защото имат служебен транспорт с всичките инструменти и материали, които возят към обекта. Настанени са във временни бараки/бунгала, с всички удобства вътре, плюс сателитна телевизия, бани, тоалетни и т.н. Хранят ги също в нещо като столова, готвят им, дават им манджа за из път или за през деня, леглата им оправят, колибите им чистят – въобще, живеят по-добре даже и от затворниците в килиите си (за които пък се смята, че жизненото равнище в затворите на доста от тях е много по-високо, отколкото на маса пенсионери, учащи или други по-социално слаби групи от имащите право на глас в държавата). Работата на Нени също му харесва и е интересна - поддържат и ремонтират съоръжения за газодобивната и нефтената индустрия, в която политиците и икономистите виждат бъдещето на Австралия. Следващата седмица ще имат само ден-два работни, които ще уплътнят в базата на компанията им в Бризбън, след което пак ще почиват, докато заминат отново за 3 седмици на обекта.

Така в сладки приказки и обилно замезване с подръчни средства изкарахме нощта. Даниела по някое време си легна, но ние с него продължихме да бистрим политиката чак до сутринта. Забелязвам, че Нени много ентусиазирано се интересува от исторически факти и събития - постоянно пита за Европа, за Германия, за Втората световна война, руснаците, армиите им, а темата за Хитлер му е една от любимите. За съжаление аз не мога много да му разказвам по тези въпроси, но все пак оттук-оттам, каквото съм чул и случайно прочел - стават добри вечеринки и исторически беседи. Разказвал съм му за България, за Н.В. Цар Борис III и Симеон II, за миналото ни, за хилядите исторически превъплъщения, през които мина и народа, и държавата ни, та дори още продължава да се видоизменя (да не река “изражда” обаче)...

Вчера ние с Нени наобиколихме търговете, но първо денят ни започна с палачинки. С Ваня и Бранко се бяхме разбрали да отидем заедно на една заря в Бризбън, която традиционно се провежда всяка година по това време. През тази седмица са организирани множество културни мероприятия и форуми, фестивали и т.н., началото на които се ознаменуват с въпросната вечерна заря. Това стана и повод удобно да закараме обратно Нени до у тях, а ние после да отидем на зарята. Той е ходил няколко пъти и каза, че било интересно мероприятие. Не дойде с нас, защото имаха организирано събиране у един техен общ приятел, та всеки с по нещо в ръка е занесъл на сбирката и сигурно пак са осъмнали калпазаните – брей, че лоши деца се извъдиха; въобще не мязат на родителите си и особено на бащите си!... Така ние изгледахме илюминациите, след което отидохме у Ваня и Бранко. Поприказвахме си, хапнахме, сръбнахме и се прибрахме късно вечерта.

Тази сутрин Ванеса ме изненада с малко подаръче и една картичка, която тя сама е направила, изрисувала и надписала. Не след дълго и Нени ми изпрати съобщение с поздравленията си за Денят на таткото. Те с приятелката си днес са на излет по водопадите на местните планински възвишения и им казах надвечер да се спуснат у нас за кратка вечеринка, ама дали ще дойдат - не знаем още. Каквото и да решат - аз след малко отивам да стъкна огъня, а ако никой не ни посети, ние самите ще се уважим за празника. Тук му е мястото аз пък на свой ред да поздравя и моят собствен татко – макар, че в България този ден вероятно не е общоприет, ние нали сме австралийци вече; ще караме по техните тертипи и обичаи. Бъди ни жив и здрав, скъпи татко наш и се радвай на дълги и спокойни старини! Ние всички много те обичаме, прегръщаме те и те целуваме за празника! АМИН…

Моят разказ този път започна малко отзад напред, но понеже на изтеклата работна седмица няма какво толкова да ѝ описвам, та подкарах сюжета с най-прясната информация. Днес и следващата събота Ванеса няма да има уроци, защото учителката ѝ ще си води дечурлигата да видят сняг в един зимен курорт, докато все още не се е стопил. Подготовката и силите в момента са хвърлени за концерта на 29 Септември, организиран от Орган Асоциацията на щата, на който Ванеса е поканена да участва в една от вечерите. Те от другата седмица излизат във ваканция и време за свирене и репетиции ще има предостатъчно за доброто ѝ представяне. Последната седмица на училище, като малко по-олекотена откъм учебен материал, ще бъде използвана за изглаждане на последните сценични подробности, преди премиерата на мюзикъла в петък вечерта. Така че ваканцията може да се счита вече за започнала, а какво им е останало в главите на тези малки пъпеши по време на самият срок, аз само мога да гадая и сам да се досещам, че не е дип много. Но нали такава им е системата - ще се надяваме, че Ванеса е умна и се простира малко над средното ниво от останалата паплач; дано да успее в този живот...

Както споменах в предшестващите редове, седмицата дойде и си отиде, както повечето подобни на нея - сиви, скучни, еднообразни и същевременно с това натоварени до обезумяване. В оскъдното свободно време, с което сегиз-тогиз разполагам аз се занимавам с писането на старите си писма, а Даниела поддържа семейната тръпка и бодрия дух на всички нас с непрекъснати разговори за предстоящата ни екскурзия до Нова Зеландия. Вече толкова много всичко е предъвкано и предварително изживяно, че аз започвам да се съмнявам дали пък в действителност чак толкоз ми се ходи там и дали имам такава остра нужда от тоя неин прословут параход. Но независимо от временните ми чувства и настроения, надяваме се на една вълнуваща почивка, с множество нови впечатления и емоционални приключения.

В един от дните на седмицата ми се обади моят сегашен работодател и ме увери, че той и занапред щял да има достатъчно дейност за мен, така че за сега стратегически ще изчаквам, да видя какво ще се случи след датата 22 Септември, която се смята за последен работен ден в този офис, след което целият проект и персонал се мести в Макай, където аз нямам никакви намерения да отивам. До тогава има цели 3 седмици, през което време могат да се случат хиляди други неща - ще бъда търпелив до затъпяване, проследявайки развитието им и след това...

13.09.2011 - Отново съм в ефир и отново се включвам по едно такова никакво вечерно и по принцип необичайно за такива сеанси време. Днес следобед бях на интервю за работа и за целта излязох доста по-рано от обикновеното, че да си включа и единият час пътуване до мястото, където трябваше да отида. Позицията, за която бях кандидатствал се оказа повечето от сферата на електро-обзавеждането, отколкото на механиката и железарията в най-общ план, предвид на което последната няма да ми бъде по особен мерак и предпочитание. Независимо от всичко обаче, аз се представих доста добре – хората ще проведат още един кръг от препитвания през следващата седмица, преди да се спрат на най-подходящия си кандидат. Предполагам, че топузите няма да натежат баш към моята писмена молба и още по-скромна особа, но пък и нищо не се знае все още; въпреки, че аз самият не драпам със зъби и нокти към този вид дейност. Иначе всичко останало е много перспективно и потресаващо великолепно - близко до нас работно място, постоянно при това за период поне от 4 години (любимите работни позиции на майчицата ми...), а не разни временни контрактни ангажименти, на каквито разчитам до този момент от 1999 насам. Самият характер на работата не ми харесва обаче, защото не се намира в зоната, в която съм най-силен в професионален аспект. По тези причинки, даже и да ми предложат мястото (в което силно се съмнявам…), аз великодушно ще го преотстъпя на някой друг, по-закъсал от мен и ще си преследвам моите цели до самият им край. В последно време тук на Gold Coast започнаха строителството на един огромен и мащабен проект за чувствителното облекчаване на обществения транспорт и претоварения трафик по пътищата. В този наш световноизвестен морски курорт ще строят някакъв олекотен, монорелсов и високоскоростен влак (по-скоро трамвай), който ще поеме огромния поток от хора през пиковите часове на деня, а и в останалата му част, разбира се. По този начин селището ни ще се превърне в една безкрайна строителна площадка, което пък от своя страна ще даде хляб на много хора. От дълго време чаках да започне набирането на кадри за този проект, но днес с разочарование разбрах, че всъщност самите влакове (мотриси, вагони и екипировката им) ще се проектират и произвеждат някъде из Европата, докато аз се надявах да намеря място именно в тези конструкторски кантори, където ми е меракът да работя. Мислех си, че това ще бъде нещо като проектите ми по влаковите композиции в Мариборо (Maryborough, където се роди Ванеса) или подобно на този в Нюкасъл преди няколко години. Обаче на днешното интервю стана ясно, че на наша територия ще се извършват само подготвителните дейности, включващи подстанции, електронни табла, защити и т.н., което пък е малко извън моите знания, разбирания и най-вече мераци.

Докато днес бях само за няколко часа на работа, обадиха ми се и моите бивши колеги и началници от неплатежоспособната фирма, че искали да ме видят. Разгеле аз бях в този район, където се намира новото им представителство, та се отбих и от там. Искаха набързо една справка, която много им помогна в тяхната предстояща работа. Събират документацията на първата машина, която произведохме, преди да започнат безконечните истории по преправянето на втората, която безусловно и завинаги беше погребана в Индия и от която май нищо не излезе на края. Разбрахме се, че в най-скоро време пак ще ме търсят за по-сериозна работа по възстановяването на конструкторската документация и доказване на място - първо качествата на машината, преди да започнат подобренията и измененията по следващите серии на подобни фамилии съоръжения. От там чакам добра развръзка, защото човекът, който спъваше общия процес вече е напуснал и сега всички действат заедно и задружно за изправянето на тази компания и по-здравото ѝ стъпване на пазара. В никакъв случай не съм си прерязал свързващите ме звена с тези хора - скоро ще се наложи да се върна при тях; дано само намерят пари да плащат, че иначе още ми дължат една мешка кинти. Е, по принцип изплащат сумите на малки порции, само когато намерят от някъде средства - така че за сега не са фалирали и аз с готовност бих се върнал на това място; стига да ме повикат отново...

След тези похождения днес се прибрах и докато чакам да стане вечерята, рекох да ви нахвърлям малко прочитен материал. Даниела беше за хляб и тъкмо се прибра от магазините, а Ванеса свири - аз съм в механата; стоя прав на бара, защото не мога да си седна на гъза (напоследък от многото и продължителна работа по цял ден седнал, взе да ме боли задника, та използвам всеки удобен момент да се движа или поне да не седя на стола – страх ме е да не развия някой хроничен маясъл).

Всъщност, изложението ми започна направо с днешния ден - ще се наложи така да връви и по-нататък в хода на разказа; малко отзад напред, но се надявам да му хванете краят. В неделя Нени замина за обекта, където ще работи в продължение на 3 седмици без прекъсване, а четвъртата ще си дойде в отпуска. Смените им са по 12 часа на ден - няма събота, няма неделя, но пък после ще си почиват достатъчно дълго. Ние в неделя ходихме на българско тържество по случай Съединението на България. От там отидохме у Ваня и Бранко, където продължихме да се “съединяваме”. Прибрахме се късно вечерта и изобщо не бяхме в състояние да се обаждаме по телефоните (аз специално бях толкова добре “съединен”, че не можех да приказвам свързано; Даниела влезе в ролята си на таксиметров шофьор за извозването на вече “съединените съединители”, пияни като 300 свини в балкана) - легнахме веднага, дори и филм не можахме да гледаме; повърнах като един истински патриот и чак тогава се унесох в сладка дрямка…

В петък и събота бяха официалните представления на Ванеса в училищния спектакъл, който децата подготвяха толкова дълго и старателно. Ние ходихме на премиерата в петък вечерта, но Неси беше ангажирана и през целия съботен ден с още две участия - дневно и последното за този сезон, вечерно. Бранко и Ваня ни каниха да им отидем на гости, но понеже ние бяхме възпрепятствани с малката актриса, та за по-лесно дойдоха те; бърборихме си с тях до 02:00 посред нощ. На другия ден щях да ходя на битак, но по обясними причини се успахме и аз пропуснах тържището. За срещата на българската земляческа общност излязохме малко по-рано, защото преди това имахме да ходим по магазините - на Ванеса ѝ трябвала “рокла” за училищната им дискотека по случай завършването на срока, която пък ще се провежда утре вечерта в Колежа. Абе аз като се разфуча с каиша някой ден, че ще ѝ дам на нея едни рокли и фустани, разни лакове, бои и химикали, ама де да видим кога ще ме намери в по-сгодна борбена форма...

Ето, нали ви казах, че вървя като раците, назад - в събота сутринта закарах колата си на сервиз, защото ѝ откриха голяма повреда. Както си пътувах една прекрасна сутрин по магистралата за работа, усетих че нещо взе да тропа в кормилото - неестествено, метално някак си, а не да бие на гума, както си помислих отначало аз, защото иначе и четирите са за смяна – изтрити, почти на галоши и всеки миг очаквам някоя от всичките да издъхне на шосето. Веднага спрях в аварийната лента, погледнах оттук-оттам, но нищо не можах да открия на пръв поглед с невъоръжено (а и малко кьораво вече…) око. Продължих си пътя, обаче това чукане в кормилото се запази и продължи - щом вдигна скорост над 50-60 км/ч и веднага се появява. После уж затихва, но не изчезва съвсем, ами се усеща интензивно със самото търкаляне на колелетата. Явно че от там идваше проклетият звук, но как да го открия баш по средата на пътя. Влязох в един крайпътен сервиз - уж акъл да ми дадат и някакво успокоение, но майсторите викат, че трябвало да се разглоби предната двигателна част и там да се търси белята. Тръпки ме побиха, само като си представих в подсъзнанието какво би представлявала една подобна брутална намеса, измерена естествено в конвертируема валута. Независимо от всичко продължих до работата, изкарах си надницата, обаче вечерта на връщане шумът си беше на старото положение. Аз мислех, че от слънцето през деня на паркинга ще се позакисне, каквото е било хлабаво и нещата ще се оправят от само себе си. Е, да - ама не! Това май че беше в четвъртък.

Заранта в петък ставам много рано и тичам при моя човек - механик в сервиза, който сменя съединителя преди време, колата на Даниела ремонтира и въобще съм им клиент (макар и не чест, за мое лично щастие и късмет...). Вдигаме колата на хидравличния крик и веднага отдолу лъсна голата истина - амчи единият гумен маншон на полуоската, откъм страната на двигателя, тотално се беше разпрашил и изчезнал безследно в пространството. Обикновено първо се напуква гумата, нацепва се през отделните гънки на маншона и чак най-накрая материалът се разпада. Аз обаче тези предварителните етапи съм ги минал кой знае още кога, а сега пред очите ми стърчеше само един ръждив железен прът, а вътре лагерите бяха станали на каша - няма грес, няма масло; вода, кал и разни изгнили листа имаше само в хралупата на звяра. Диагнозата беше поставена още на мига - нова полуоска (всъщност технически по-правилното е да се каже “полувал”, защото те предават движението от двигателя към колелетата - нали и самата кола е с двойно предаване, та от тези артикули имам по два: отпред и отзад). Веднага се развъртяха телефоните, намериха се частите (тук сменят целия вал - не само лагерните накрайници и гумените маншони; така ги продават като запасни части - измъкваш старото, нахлузваш в шлиците новото, стягаш една гайка на главината и отново си на пътя). Аз предложих да се сменят и двата вала - след като единият беше на такова окаяно дередже, то другият нямаше да е в много по-добро състояние; нали са се търкаляли заедно там в продължение на 220,000 км. Оказаха се разбити и едни големи селентови втулки на носачите - хайде и тях да сменим с нови, маслото, филтъра - сметката набъбна доста, но трябваше да се направи всичко, както трябва; няма разминаване. Механиците ме увериха, че колата можело да се кара и така - нямало опасност всичкото да се измъкне заедно с колелото и аз от сервиза отидох направо на работа, макар да бях с мръсни и мазни ръце, коси, дрехи и пр. С момчето се разбрахме колата да постъпи в лечебницата в събота сутринта, като до 2-3 часа щеше да бъде готова. Е, и това “да” - но пак “не”! Аз ходих на работа, върнах се вечерта; бяхме и на музикалната премиера, с което денят а и седмицата завършиха уж успешно.

В събота сутринта оставих колата в сервиза и от там поех пеша по моите безконечни пешеходни разходки - хем да убивам времето, хем да изгарям и излишните си калории, които като че ли повече растат, вместо да намаляват. След известно време се срещнахме с Даниела и ходихме по наши общи задачи. Снимка за нов паспорт ми правиха, документи попълвахме и т.н., когато се обади момчето и каза, че едната част уйдисала, обаче другата не била с правилния номенклатурен номер и че ще трябва да чакаме до понеделник, да им доставят каквато трябва. Връщам се в сервиза, разбрах че това е единствената ми възможна алтернатива, оставих им колата (която всъщност беше разглобена и вдигната на високо) и си тръгнах като попикан. От сервиза любезно ми предоставиха друга кола, с която да се движа, докато моята стане готова, да отида в понеделник на работа с нея и т.н., след което вече се прибрах в къщи послепял от глад и треперещ от нерви. Обядвах обилно и настървено, сякаш няма утре, с което възстанових всички случайно изгорели до този миг калории - няма дори да се учудя, ако съм прибавил и допълнителни към общата си маса живо(тинско) тегло. Следобеда се занимавах с писателска и творческа дейност, а вечерта имахме гости - както вече разбрахте от горните ми редове.

Вчера платих сметката за ремонта, която с допълнителните дейности по смяната на масла и филтри се беше закръглила откъм всичките си възможни страни и възлезе на $800 суха пара. Снощи си прибрах возилото и сега всичко е наред - в събота ще му обуя и копитцата с нови гуминетки за по $140 парчето и нещата съвсем ще се стабилизират. Но това не е всичко - като се разговорих за пари и масрафи, та ми се иска да спомена още няколко финансови труса, които претърпях в последно време и които ще ми държат влага, както шамарът, който навремето изядох от другаря Драшански и който още помня с най-голямо умиление и дълбок респект. Те са от малко по-инакво естество и ако за ремонтите и поддръжката на колите виновници по принцип няма, а са просто в резултат на една неизбежност, то за въпросните разходи си бях виноват изцяло и само аз (е, в частност и шибаната Полиция може би до някаква степен, защото пък тя също има пряка, че и косвена намеса в цялата тая работа)...

Преди няколко седмици на един мост по магистралата за Бризбън инсталираха стационарна и постоянна камера за следене скоростта на движението по пътя и по-специално на такива като мен - с многото конски сили под капака на мотора и дето повечко бързат: сутрин, да започнат час по-скоро работа, а вечер - да се приберат по най-бързия възможен начин при стопанките си. Че и табели натургали встрани от пътя, с предупреждения, че камерата вече е активизирана – т.е., да се кара строго по правилата. И аз точно това си правех, но първом исках да я видя с очите си тази проклета камера, пък тогава чак да внимавам с каква скорост минавам покрай нея. Търся с поглед, оглеждам се предпазливо и мигам като мишка в трици - нищо не виждам, нищо не забелязват очите ми. Така се успокоявах на няколко пъти, че онези шибани манафи от пътните служби само блъфират народонаселението, за да плашат гаргите и надувам пак газта, както си знам – до ламарината и съвсем по правилата. А те моля ви се, да вземат да монтират камерите баш зад един надлез, точно от другата му страна след като минеш под него, без изобщо да е видим за прииждащият поток от коли – е, това сега на какво прилича ми кажете вие и човешка ли е изобщо тази тяхна нечестива постъпка, над нищо неподозиращият съвестен гражданин и достолепен поданик на Нейното Кралско Величество?! Разбира се, аз още щом видях къде са скрили камерите, тутакси започнах да минавам под надлеза вече много внимателно и нащрек - очите ми все в стрелката на скоростомера гледат; и от тогаз съм си все така, съвестен и прилежен водач. Докато обаче, в един прекрасен слънчев ден, пристига ми честитка - със съответната снимка, от съответните органи, със съответните измерения и редица други подробности около нарушението на правилника. Абе какво ти нарушение, бе абдал шапкат, с пистолет и палка? - засекли ме уредите им с някакви си 111 км/ч, а то трябвало да мина само със 100 км/ч. Чудо голямо - е, цялото това своеволие предизвика щраф от $133 и отнемане на една наказателна точка от всичките 12 възможни в талона. Голéм праз, както казват столичéн’ти у Софéто! - с малко повечко работа ще си покрием щетите и ще заличим следите от резила. Добре де, ама минават се още няколко безоблачни дни и ето ти пак ми пристига същия плик, вътре с нова “поздравителна” честитка – още по-контрастна от предишната, с цветна снимка по образец. Само седмица по-късно след първото ми нарушение, онези копои пак ме били засекли, че съм се движил според тях неправилно (амчи аз да не съм летял, бре? - нали все по пътя си карам и към асфалта се придържам, доколкото мога...) - този път скоростта вече била 117 км/ч, което също не е от някакво съществено значение, но глобата им от други $200 направо ме разтърси из основи. Ба мааму, аз с влака да бях ходил на работа всеки ден, пак по-малко щяха да ми струват билетите! И всичкото това е станало докато аз най-чинно и прилежно съм търсел с поглед, къде аджеба са им скрити пустите радари, а те да ги сложат моля ви се на такова завидно място, че да не се забелязват от никой - какво безобразие само, каква полицейщина; направо я разсипаха вече тая държава! Едната глоба си я платих като поп; за другата уж щях да обжалвам, ама то какво има да им се жалваш? - срещу снимката си може ли да се опълча и да отричам, че това всъщност не съм аз, ами двойникът ми от задгробния живот? Та сега и тази глоба ще плащам в 28-дневен срок, но защо да е така? - хубаво си бях изчистил талона, сега пак трябва да мирувам в следващите 3 години, за да ми се анулират наказателните точки; дотегна ми от покорство и принизяване. Аз по принцип карам малко по-стреснатко от останалите участници в движението – ограничението на скоростта по магистралата е 110 км/ч, ама като полетя със 130-140 км/ч, все си мисля, че не нарушавам правилата с много (щото пък има и идиоти, дето карат с над 200 км/ч, ама изглежда тях не ги ловят радарите). И уж предвидливо забавям ход като видя камери да бляскат и разни засечници да се размотават по пътя, ама пък и на 60 ли да падна, бре мамка му - ами тези коне и магарета, дето дърпат каруцата отпред; тях как да ги озаптя, а?...

Аз тези факти не ги споделям тук, за да се хваля пред вас или от някакви други, героични съображения. Това са откритите уроци на живота, от които ние уж постоянно се учим, но все се случва така, че често пропускаме по някоя и друга лекция, при което знанията ни по материала куцат на моменти. С тези свои обяснения подчертавам и редът, който е въведен в цивилизования свят и всеки, който дръзне да излиза от общоприетите мерки и правила, плаща много тежки и обикновено скъпи данъци. В нормалните общества хората разполагат с неограничени права – на първо място идва свещеното им право да спазват най-ревностно реда и закона; от там насетне животът им става като песен лесен...

Общо взето, смятам че запълних всички празни дупки в информационния ми блок към днешната дата и час (21:30). Зачестиха обажданията по телефона на разни агенти, които ми предлагат една или друга работа. Всичките приказки за сега са “по принцип” и все още само за регистриране на интерес - до нищо конкретно не се е стигнало, като аз чакам и се надявам най-много на сегашния ми работодател. Той онзи ден спомена, че имат много работа и са се заловили с доста нови проекти, за които му трябват такива кадри като мен. Да видим - финалът наближава, ей го къде е краят на Септември; той като че ли онзи ден започна, а вече се виждат и последните му дни...

21.09.2011 - Ето ме отново в ефир, скъпи родители наши и останали знайни, пък и незнайни читатели мои. Разхлабването на стегнатата до този момент примка около шията ми, даде добра възможност да се изолирам от всичко, което става и не става в този офис и да се отдам отново на поетичните си разсъждения и възгледи. Сега само с няколко думи ще се спра на изтеклите дни, в които по обясними причини беше невъзможно да водя този свой, нескончаем дневник. По смътни спомени, предишният ми репортаж беше публикуван още миналата седмица, във вторник, когато следобеда не бях на работа, за да отида на едно интервю за нова работа. Вечерта предадох задочното си комюнике, с което и самият слънчев ден се превърна в тъмна нощ. Остатъкът от седмицата беше доста напрегнат на работа и освен тичането напред-назад в непрестанна гонитба на цели и мечти, като че ли с друго съществено не съм го запомнил.

Ванеса ходи на дискотека в сряда вечерта - вместо с нова “рокла” се появи с една стара, въздлъжка блузка на Даниела, която ѝ стана тъкмо като сукман и заедно с още нещо отгоре, беше завъртяла погледите на момчетиите от класа. Така и ние поминахме с по-малък масраф и се разминахме с купуването на излишни дрехи. Ваканцията започна от петък, когато и самата Даниела не беше на работа, та са си правили компания двечките из дома и навън, в безцелно шляене по магазините.

В събота обаче наш’та мама беше “много” първа смяна и още в 06:00 я закарах на работа, а аз трябваше да утрепя друг един час до отварянето на сервиза за гуми. Ванеса спеше по това време в къщи и се бяхме разбрали като стане, да закуси и да си почва заниманията, а аз щях да се прибера след като свърша с гумите на колата. Първо тръгнах по една алея край морето, където вървях като смахнат 20 минути по часовник в едната посока, после още толкова обратно до мястото, където бях оставил колата. Разходих се чудесно, заредих се с животворна и радиоактивна слънчева енергия; от ходенето ми се протриха краката между кълките, но пък успях да загубя няколко нещастни калории - от онези, дето са ми в излишък. От там тичам в сервиза, където мисля, че и татко съм водил един път - не помня пак на коя кола гумите сменяхме тогава, но така или иначе, мястото вече съм си го определил като уж най-добро и все там ходя за такива гумени понужди. Обаче като се изтъпанчих в 07:00 сутринта пред витрината, с мен бяха само две бездомни котета и някакво случайно куче, което пък ги подгони на някъде и хич повече не се видяха – нито псета, ни мачета. На паркинга сме само двама - аз и моята кола, а на вратата виснала една табела, че работното им време не било от 07:00, както съм си мислел, ами чак от 08:00. Хайде, очерта ми се още един час от тъпкане на безлюдните сутрешни улици и тротоари - заключих колата и поех към нашия огромен търговски комплекс, който е в съседство. По пътя взех решение, че все пак ще бъде по-добре да прескоча до онзи железарски магазин “Bunnings”, където не съм се появявал, откакто закрихме строежа през 2008. Търсех някаква евтина боя за вътрешно боядисване на стени и тавани – сега, като излязат Уоли и Нолин от квартирата, трябва да освежим стаите след тях, че другите наематели чакат на прага и искат да се нанасят час по-скоро. Добре ама и този склад отваря в 08:00 - какво им става на тези магазини; по-рано започваха сутринта от 06:00. Като ударих и там на твърдо, взех да се връщам към колата. Пътят ми минаваше покрай едно по-малко и невзрачно сервизче, където също ме знаят, защото съм прибягвал и друг път до услугите им. На отиване то беше затворено, но изглежда че те започваха работа в 07:30 и сега кепенците им бяха вече вдигнати. Разгеле си викам, ще попитам какви гуми имат там. И действително се оказа, че за мой късмет хората извадиха някакви екземпляри, които бяха с по $30 по-евтини от онези, които така или иначе аз щях да купувам - че и 4 броя на всичкото отгоре. Тичам веднага за колата и се връщам при тях - след 15 минути бях вече “обут”. Трима души се въртяха с четирите колелета - докато единият развинтва гайките, другият вади гумите от склада, третият грабва сваленото колело и започва да му маха старата гума; после и другите двама се включват в отделните дейности и манипулации и само докато си кажем по някой мръсен виц с неочакван край, колата беше свалена долу на земята. Това включва баланс на гумите, нови цивки, вентили, други тежести по джантите и т.н. Няма пиене на кафета, няма пушене на цигари, няма разказване на любовни подвизи от предишната нощ - изпод гумите хвърчат искри! Понеже имах нужда и от центровка и регулировка на разни щанги и лостове, колата отиде на друг стенд, където нагласиха геометрията и на четирите колелета. И тази процедура излезе по-евтина, защото тези хорица ми взеха само $60, вместо $88 колкото ми бяха казали другите. Та едно на друго, спестих доста солидна сума и се отървах само с някакви си $500, защото гумите излязоха по $110 парчето.

След като приключих успешно с всичките тези освежителни мероприятия по колата, на края се прибрах. Ванеса беше станала и (уж) започнала заниманията си по музика. Урокът ѝ беше насрочен за след обяд - ние в уречения час само минахме покрай работата на Даниела да натоварим и нея, от където поехме пътя директно към учителката. За вечерта имахме планирано културно мероприятие и развлечения из града, за това тръгнахме всички заедно. По време на фестивалните дни в Бризбън, всяка вечер в централния градски парк покрай реката, правят едни светлинни и лазерни илюминации с музика и т.н., които искахме да видим и аз съответно да заснема с камерата. Та веднага след урока отидохме в ситито, оставихме колата в една глуха уличка и тръгнахме пеша към парка. Преди това с Даниела си направихме една малка разходка около кварталите, където живее учителката и два часа по-късно взехме Ванеса от тях, където ѝ беше урокът и тогава се отправихме към централната градска част на Бризбън. Помотахме се малко из ситито, после покрай реката и Виенското колело, изгледахме светлинното шоу, аз дори успях да го заснема с камерата и не след дълго отидохме у Ваня и Бранко. Бяхме се разбрали с тях да им гостуваме заедно с още неколцина други наши приятели. Изкарахме много весело и спахме там, защото на другия ден пък, всички заедно щяхме да ходим на един фестивал в Gold Coast, а за след това беше планиран общ землячески обяд в близък крайморски парк. На този фестивал миналата година ние (имам предвид нашата българска организация), се представихме за първи път и наводнихме пазара с кюфтета, но не знам защо за тазгодишното му издание не беше организирано нищо подобно. Сега се явихме само като посетители и прегладнели консуматори. На сцената пак се изяви българската трупа за народни танци и след като приключихме с официалната част, отидохме да си изядем нашите собствени храни в парка. Привечер се прибрахме, а още на другия ден новата седмица пак започна – по същия сценарий и стил на музикален ритъм.

Моят шеф миналия петък потвърди преместването ми на другото работно място, защото тук офисът го закриват и местят персонала в непосредствена близост до самия строеж, на около 1000 км северно от нас. Аз не се съгласих да заминавам с тях и ще работя на друго място - пак ще се занимавам с подобни задачи и дейности. Неудобството е само това, че новото място е в Бризбън и то оттатък реката, което ще превърне пътуването ми сутрин и вечер в кошмар. Надявам се само да не е за много дълъг период от време, след което да се връщам в офиса при нас. Времето занапред ще покаже - за сега мога само да се чудя и мая, без да знам абсолютно нищо по въпроса.

За тази неделя сме се нагласили пак да ходим на друг подобен фестивал в съседно малко градче недалеч от Бризбън, където отново танцовата трупа има представление, а ние ще използваме повода да се поразходим и срещнем със себеподобни сънародници. Урокът на Ванеса е в събота, но все още не сме наясно - ние ли ще отидем пак на място или учителката ѝ ще идва у нас. Следващата седмица е концерта, за който тя се подготвя сега по цял ден като е сама из къщи - представянето ѝ ще си покаже дали наистина се е занимавала съвестно или не през всичкото това време.

С тези няколко думи моето експозе привършва до тук, като след няколко дни пак ще гледам да обобщя новите събития и факти. А до тогава – имайте търпение и най-вече добро здраве...

26.09.2011 - Божичко, колко съм щастлив! Най-обичам да нямам работа докато съм “на работа” и да си попълвам времето с мои, чисто лични дейности и занимания. Подобен е и случаят в днешния омразен понеделнишки ден - начало на последната ми работна седмица на това място. Уж ще бъда тук само до сряда, но така както нямам какво да правя, не знам дали ще издържа толкова дълго – по принцип аз самият нямам нищо напротив, но едва ли ще намеря толкова много материал за описване, че с него да попълня и трите си последни дни в този офис. Надявам се да ми намерят и нещо да върша в промеждутъка, защото така както нямам и Интернет, не мога да си попълвам времето с прочитане на разни статии и вестници, с което времето тече агонизиращо бавно. В момента е едва 10:15, а като си помисля, че довечера си тръгвам чак в 17:30, та направо ми прилошава. Независимо от всичко ще се постарая да ви направя съпричастни на нашите действия (и бездействия) до този ден и час.

Тече и последната ваканционна седмица на Ванеса, през която тя ще бъде особено заета с разни нейни музикални изяви и концерти. Те сега са двете с майка си в къщи, защото Даниела днес не е на работа. За утре има уговорена среща с учителката в катедралата, където ще се провежда и самия концерт в четвъртък вечерта. След работа Даниела ще я заведе на мястото в 16:00, където ще имат урок и упражнения с последни напътствия и препоръки за най-добро представяне. Аз ще се прибера у нас и ще чакам Даниела да си дойде с Ванеса към 19:00, но в зависимост от това по кое време ще приключа с утрешния работен ден, може също да отида до катедралата и да присъствам дори на репетицията. Но това е план чак за утре.

В сряда ще се проведе първата част на концерта, по време на който ще има среща с други участници - дечурлига на подобна възраст, колкото Ванеса; техни преподаватели и музикални педагози ще дават известни насоки на учениците, как да репетират, къде да наблягат повече за постигането на желаните от всички най-високи постижения в областта на музиката. Предполагам, че за тази част на концерта Даниела и Ванеса ще дойдат с влака, като аз впоследствие ще се присъединя към тях след работа в 19:00, когато е началото, а после вече заедно ще се приберем в къщи. На другия ден е същинската концертна вечер, когато ние с Ванеса ще бъдем през цялото време в Бризбън. Сутринта в 11:00 тя ще се присъедини към групата от деца, за които е организиран специален тур с цел запознаването им с катедралните органи из Бризбън. Тази екскурзия ще отнеме няколко часа поне - аз дори правя сметка и на едно интервю за работа да отида между другото, както и да се срещна с новите хора, при които започвам работа от следващия понеделник. Искам да се запозная с характера на работа, какъв ще бъде новият ми проект и по принцип какво ще се очаква от мен. А вечерта пак в същата катедрала е и официалния концерт, на който Ванеса ще участва с две нейни изпълнения. Ние, след скитанията ни през целия ден из града, ще отидем направо на концерта, а Даниела ще дойде пак с влака, за да не разхлопваме и двете коли по пътищата. Това са ни предварителните планове – тепърва ще видим как всичко ще се осъществи и в действителност.

Този път разказът ми започна с предстоящите събития, но сметнах че понеже те са пряко свързани с малката Ванеса, до известна степен се явяват и малко по-важни от другите ежедневни и тривиални злободневки. А останалите случки до тук са както следва по-долу.

Работната седмица приключи в петък, както обикновено. В един от дните пак успях да драсна някой и друг ред, с описание на всичките минали и предстоящи събития за дадения отрязък от време. Урокът в събота беше насрочен за 15:30 в домашното студио на учителката. Ванеса свири цялата сутрин и в 11:30 Нолин дойде да я вземе с тях, че ходиха да видят нашата бивша съседка Роз, която както отдавна знаете е настанена в специализирано болнично заведение и е под непрекъснати грижи, контрол и обслужване, поради множествената склероза, която тя разви през последните години. Бяхме се разбрали ние също да отидем малко по-късно и всички заедно да обядваме в някой съседен ресторант. Това беше една много приятна изненада за нея, Рон също беше с нас и изкарахме два доста вълнуващи часа с тези наши приятели. Горката Роз живее в своята инвалидна количка - не може милата, нито вече да ходи, нито по някакъв начин да се движи. Рон я храни (на който също ръцете силно треперят от многото и тежка работа през годините, а може да има и Паркинсонова болест – не знам нищо за това). Ужасно тежко е да гледаш свой много близък отстрани, с когото си имал толкова приятни и щастливи моменти на безгрижно весел, задружен добросъседски живот и си бил в прекрасни взаимоотношения в продължение на години, а изедин път да видиш същият този човек безпомощен и парализиран неподвижно до края на дните си. На всички нас ни е толкова мъчно, но и какво можем да направим - за тази болест лечение няма...

Независимо от малко тягостната обстановка успяхме да поразведрим настроението на всички и поминахме добре и приятно. С хората се разделихме в 14:30, защото до къщата на учителката имахме около час път и пристигнахме точно навреме. Ние с Даниела този път се помотахме из магазините, защото трябваше нещо да купим за вечерното тържество у Ваня и Бранко, както да имаме и храна за екскурзията ни на следващия ден. След двата часа свирене взехме Ванеса и отидохме у Бранкови. Там дойдоха и другите наши приятели, с които щяхме да бъдем заедно в неделния ден. Жената е участничка в българската танцова трупа, която щеше да има представление на сцена в близко малко селце край Бризбън - и там имаше такъв фестивал на международните храни, бит и култура на отделните националности, населяващи Австралия или поне на местно ниво. Тя същата пък води детската танцова група и поема хлапетата веднага, след като Мира ги освободи от неделното училище. Та и у Ваня изкарахме до първи петли, както обикновено в подобни случаи.

Вчера сутринта станахме и като си изпихме задължителните прочистващи вътрешностите течности и хапчета, заминахме на фестивал. Аз вече в продължение на цяла седмица, започвам деня си с поглъщането на половин изцеден лимон в чаша вряла вода - това са препоръки на нашия първенец по здравословното хранене и праволинеен начин на живот Ваня, която откакто остави цигарите пое по съвсем други житейски посоки, граничещи с умопомрачението и се превърна едва ли не в светица. У тях всичко е само природно и биологически чисто, естествено и натурално - пластмасата е отхвърлена като посуда, олиото заместено с няколко капки зехтин, а солта - анатемосана и изхвърлена обратно в морето. За вредни храни и напитки е забранено да се говори на масата - в скоро време може и задължителните кебапчета в менюто ни да бъдат подменени с корени, папрати, лишеи и мъхове. Но пък щом им се живее здравословно, ние не пречим на никого да бъде щастлив по своему. Покрай тези временни увличания и залитания, изперка дори и самата моя Даниелка (за която се знае, че преди точно една година също така заряза цигарите и според мен тя леко откачи, като странично явление от липсата на никотин в женския ѝ организъм...). Натъпка ме с лекарства за прочистване на черния дроб, всяка вечер ми дава по една шепа хапове, дето едните били за мозъка, другите за сърцето, третите за общото здравословно състояние, които всички като се налапат, отгоре се поливат с една супена лъжица рибено масло. А пък с това резултатите са направо смайващи и объркващи медицинската практика - сега имам чер дроб като на малко прасе-сукалче, изчезнаха ми всички бръчки и кожата ми се опъна по мен, понеже успях по-добре да я опълня от отвътре. Вземах и няколко пъти хапчета за отслабване, които уж потискат апетита. Вярно, че ми го потискаха в продължение на едва няколко дни, след което свикнах с тях и сега пак ми се яде като на недохранено сомалийско дете. Единствено продължавам с приемането на лимоните сутрин на гладно, защото в тази процедура дори и аз самият съм убеден; освен това аз обичам лимони (най-много ги ям с мазни чорби и ги поемам на цели парчета, когато се наливам с текила). Но всичко останало е такава масова заблуда до затъпяване, на която рядко здравомислещ мозък може да се поддаде. Едно по едно лекарствата ми свършват и домашната лекарка каза, че вече съм напълно прочистен и промит (дано не е имала предвид мозъка ми само...). Разбира се аз от своя страна също съвестно участвам в оздравителният си и възстановителен процес - за да неутрализирам всичките тия лайна из корема ми, паралелно с тях или предварително, под формата на аперитив, редовно и в умерени дози прибавям домашна сливова ракия, подкрепена с много доматена или зелена салата, обилно посолена с каменна сол и полята с най-обикновено слънчогледово олио. Така поддържам естествения баланс на организма и се чувствам много добре. Вървенето пеш вечер из улиците на квартала също продължава най-активно, в което пешеходство се включва вече дори и Даниела - и то без да продума и най-малката дума в отпор на съвместните ни спортни мероприятия (амчи аз що ви разправям, че човек като остави цигарите или откаже пиенето и обикновено го избива на някъде другаде, само че под друга форма; нея не можех да я накарам да мръдне пеша през две къщи от нас до третата – че тя до Верчето в края на улицата ходеше с колата; до Нолин също, а сега...). Та така, с нашият здравословен начин на живот - кой каквото чуе и прочете из Интернета и веднага го прилага на опитните плъхове в наше лице. Но постепенно вече се отръскваме и от тези глупости...

Е, с тези няколко изречения смятам, че успях да ви въведа в обстановката и заобикалящата ни среда, с което стана и 12:00. След малко излизам в законната си обедна почивка, която също ще използвам за разтъпкване от дългото седене на стола. За днес “оздравителното” ми меню включва две мандарини и една круша - нищо не мога да кажа за “оздравителната” ми вечеря обаче и не гарантирам дали волята и силите ми ще стигнат да се задържа така духовно чист откъм злоупотребата на забранени храни. Сега излизам да обикалям улиците, защото и тук съм намерил разни пътеки, където човек да си разходи здравото тяло и още по-здравия дух - нали и такъв лозунг имаше на времето: “Здрав дух, в здраво тяло!” Беше подобен на този, който висеше пред входа на всяка мина: “Всеки истински комунист - под земята!” Дейба мааму, в какви шибани времена живяхме!...

08.10.2011 - Доста вода изтече, откакто за последен път имах възможността да отразя настоящите и предстоящи събития - в пряк и преносен смисъл. В пряк, защото тръгнахме тази сутрин за урока на Ванеса буквално в потоп от дъжд, който се изливаше като от преливник на препълнен язовир. Дори учителката се обади по едно време да не тръгваме, защото циклонът, който ни завари по пътя, всъщност започнал от техния край и залива всичко дето му се изпречи на пътя. Докато пристигнахме обаче, стихията беше утихнала и дъждът се кротна в тих и напоителен валеж. Погледнато откъм позитивната му страна, тази водна баня успя да измие колата ми до неузнаваемост - толкова се лъсна, та на моменти имах чувството, че може да ѝ опада боята от силната струя, изливаща се на талази от небето. Предполагам и градините са се понамокрили обилно - остава да чакаме рогът на изобилието да започне да се излива в супермаркетите и зеленчуковите магазини, така както се изливаше и този пролетен дъжд. В преносен смисъл, също много вода изтече от последното ми включване под формата на време и неописани случки и за да спазя последователността и хронологията в разказа си, аз сега отново ще се върна на мястото, където споменах за предстоящите концерти на Ванеса и последните 2-3 работни дни на мястото, където изкарах точно 3 месеца.

По принцип щях да работя там до четвъртък, но на бърза ръка си смених решението и още в сряда вечерта приключих бизнес отношенията си с тези хора. Е, разбира се аз и сега продължавам да работя за тях, само че от друго място - но постепенно в съчинението си ще стигна и до този момент.

Последните мигове и часове на тази работа бяха много емоционални и напрегнати. Както нямах какво да правя сума време, така изведнъж ме натовариха като катър с нови задачи или по-скоро със завършването на старите, за които аз смятах, че ще забравят и няма да има нужда от тях. Естествено, започнах работата си по тях веднага, но приключването им предполагаше още най-малко две седмици трудова дейност (с протакането и раздуването малко на човекочасовете, разбира се...). Това всъщност ми дойде и като едно малко спасение на този етап, защото новите хора при които се очакваше да започна от понеделника, не били готови още за мен и нямали подготвен материал за новия проект. Това дойде добре дошло и за моя шеф, който пък се чудеше къде да ми намира друго място. Веднага се разбрахме с него и хората, на които бях подчинен, че тяхната работа ще бъде завършена, само че от офиса на Gold Coast (което беше и мечтата ми, за която вече се борех със зъби и нокти). Така или иначе, те заминаваха за обекта и настоящият ни офис подлежеше на разтуряне. По този начин всички останаха доволни, а аз - най-много...

Този малък епизод се разигра съвсем в края на последния работен ден (сряда). В четвъртък вече трябваше да се товарят камионите с багажа, оборудването и документацията, за да поемат по пътя за мястото на обекта, към които действия аз самият нямах никакви отношения и интерес. Така приключих дейността си още в сряда вечерта и се разбрахме от следващия понеделник да продължа своята работа по същия проект, само че вече от комфорта на нашата кантора, която отстои само на 10 км от семейния ни дом. С това поставих краят на офанзивата от безкрайно дългите пътувания и размотаване по пътищата на родината - поне за сега...

Във вторник миналата седмица Ванеса имаше генерална репетиция в една катедрала, където щеше да ѝ бъде концерта в четвъртък вечерта. За целта Даниела я заведе в 16:00 за срещата с учителката, която взе много дейно участие в подготовката на това събитие. Аз след работа също отидох в този квартал, където се бяхме разбрали да се срещнем след репетицията и да вечеряме в местния гръцки ресторант, където и друг път сме ходили. Понеже пристигнах по-рано от тях, докато ги изчаквах успях да си проведа традиционната вечерна разходка из Бризбънските улици, след което вече заедно с Ванеса и Даниела, отидохме да се набухаме като не видели храна във въпросния ресторант. Там не сме се бавили много и към 20:30 се бяхме прибрали вече в къщи.

На другия ден в същата катедрала имаше представление (нещо като открит урок) на един учител по класически орган, пристигнал специално за целта от Нюкасъл (и там сте ходили, помните ли?...), заедно с петима от неговите ученици, които направиха демонстрации на упражнения и показаха завидни музикални умения. Понеже ние имахме билети и за двете концертни вечери като участници покрай Ванеса, решихме да посетим и този своеобразен музикален форум, от който научихме и разбрахме доста нови и полезни неща. Малкото дори успя да се сприятели с децата, които всички на следващия ден имаха общо посещение в градската концертна зала и запознаване с огромния орган, инсталиран там. По тези причини аз не ходих и на работа - исках да я заведа да види този уникален инструмент, на който всички изсвириха по нещо. Групата се водеше от представител на Музикалната Орган Асоциация в щата, към която се пришихме и ние, родителите на младите таланти. Титуляр на този конзолен орган беше един 82-годишен, изключително ерудиран джентълмен, който разказа малко история на малчуганите, насърчи ги в голямото музикално поприще и се разделихме до вечерта за концерта. Ние се бяхме подготвили с рокли по закачалки, обувки, чорапи и прочие антураж и аксесоари, защото денят ни щеше да премине изцяло само в Бризбън. Просто нямаше да има смисъл да се връщаме до нас и вечерта пак да отиваме за концерта. Освен това аз имах уговорка да се срещна с едни хора, за евентуална работа - нещо като интервю. Веднага след този тур в концертната зала, с Ванеса отидохме да се видя с хората от фирмата, като нея оставих да я бави секретарката, докато ми траеше разговорът с тях. Надлъгвахме се 45 минути и с това служебните ми задължения свършиха.

Имах дълъг списък с необходими за домакинството продукти, които трябваше да набавя от гръцката бакалница, където се продават и нашенски стоки - сирене, баклава, кашкавал, боб, олио и всякакви други балкански храни (може да са нездравословни и заради тези им качества забранени, но пък за сметка на това са изключително вкусни). Дори бонбони “Лукчета” купих от там - напълних багажника на колата с провизии, както аз си знам и от там отидохме да посрещаме Даниела на гарата. Тя пристигна с влака - уж като по-удобно превозно средство, а пък и да не разтикваме две коли напред-назад; ние с Ванеса бяхме излезли още сутринта в 07:30, а майка ѝ първо ходи на работа през деня, та дойде вечерта направо за концерта. Имахме достатъчно време и ние с Даниела отидохме да вечеряме набързо нещо, а Ванеса си остана при музиките в катедралата - аз нея я водих отделно да яде “купешка” храна, но докато се организираме след всичкото през което минахме по време на деня, то беше станало вече 15:30 и обядът ѝ се сля с вечерята. Сутринта преди ходенето ни в концертната зала, също имаше гала-закуска в едно заведенийце - не сандвичи от къщи, увити във вестник и бисквитки за подхапване. Нали две седмици по време на ваканцията Ванеса си беше по цял ден из нас, та рекох малко да ѝ разнообразя живота с известни “гъдели” - беше си ги заслужило детето...

Дойде моментът и на самото представление, което премина изключително успешно за всички участници. Децата се представиха отлично и спечелиха овациите на публиката. Аз записах специално нашите изпълнения с камерата, но от там се очаква един цялостен концертен диск - щом го получим ще направя едно копие и ще ви го изпратим допълнително. Така и тази суетня приключи по най-добрият възможен начин.

Аз и в петък не бях на работа, защото трябваше да свърша разни изостанали и изоставени задачи из къщи и в града. Основното ни излизане беше да си подам документите за нов паспорт, който ми е необходим за напускане пределите на Австралия. Първо ще ми е нужен за тази предстояща екскурзия до Нова Зеландия по Нова година. После догодина ще рече до България да се ходи - с документ, с изтекъл срок на валидност мога да се разхождам само по улиците на квартала. За навсякъде другаде искат да имаш валидно тескере. Та, първата ни задача с Ванеса беше да отидем в пощата, където стават тези процесуални формалности. Този паспорт съм го почнал още миналия месец - че то бяха снимки, после търси свидетели да се разпишат, че ме познават отдавна и че на снимката съм действително аз, а не някой друг афганистански или иракски рецидивист. Подписи, заверки - като че ли не паспорт ще ми издават, дето и той важи само 10 години, ами кандидатура за заместника на Йорданския крал ще ми издигат. Че те връщат по няколко пъти за най-малкото ченгелче на буквите, което е написано извън начертаните кутийки от бланката - тези хора не знаят ли, че за някакви дребни пари на Илиянци могат да ти издадат паспорт за която държава от света си пожелаеш, ама аз нали и друг път съм подчертавал, че австралийците са загубен народ; те не са такава съвършена раса, като нас българите – истински хайдути и разбойници. Всичкото го искат да бъде правилно и по закон, а тази прекалена праволинейност отегчава и дотяга в един момент...

След церемониите по подаването на документите за проклетия паспорт, водих Ванеса да играе на едни електронни игри в специална за целта зала. Тя отдавна ми тровеше живота с тези си мераци и най-после изкопчи от размекналото ми се по времето на тези концерти и нейни музикални прояви сърце, своето напълно заслужено посещение на това иначе място за празноглавци и прахосници на време и средства. Независимо от всичко, изгубихме и ние наред с другите пройдохи два нещастни часа, башка пръснахме 25 още по-нещастни долара и с това тези пориви на детството се заситиха. От там направихме малък локален пазар и се прибрахме при мама, която също вече си беше дошла от смяна. Вечерта с Даниела вероятно сме имали малка седянка на масата пред телевизора, но нямам точен спомен и за това не се спирам подробно на това. А - какво нямам бе, сетих се веднага: Нолин и Уоли идваха у нас, та с тях си направихме малко тържество. Искахме и Рон да поканим, но той пък нещо взел че се разболял и не можа да присъства на вечеринката.

Съботната сутрин беше изцяло заета с урока по музика на Ванеса - падаше се учителката да идва този път у нас. Обикновено се редуваме - една събота тя идва, на следващата аз пък я водя в катедралата и там имат 2 часа урок. След като изпратихме другарката, всеки се зае с неговите си задачи и занимания, та до вечерта. Тогава приятно ни изненадаха Ваня и Бранко, които се обадиха да им отидем на гости. Добре ама ние нали имахме всичко подготвено за помена на баба Фанче, та разгеле им казахме те да дойдат у нас. Толкова съм доволен, че без дори да се гласим имахме на трапезата си близки, с които почетохме паметта ѝ, Бог да я прости. Аз на другия ден трябваше да ходя на среща с Българската Асоциация - пак се задават фестивали, на които ще участваме с хранителна будка, та да се организираме кой за какво ще отговаря. Като най-добър в областта и първенец в социалистическото съревнование, на мен се падна честта да осигуря 40 кг кайма под формата на кюфтета, Миленчо ще набави 400 броя пилешки шишчета, на Марио булчето ще извърти една баклава, бачо Гьоревото пък млинче ще изпече и така задружно и с общи усилия ще поминем с каквото Бог дал. Фестивалът ще се проведе другата неделя в Бризбън.

Работната седмица за мен започна пак от понеделник, а училището на Ванеса - от вторник. Сега сутрин пътувам значително по-малко и не губя толкова време, колкото преди. Лошото е само, че колежът се намира в обратната посока и първо трябва да закарам малкото в 07:00 до училището, когато тя започва да свири в една зала на пиано до започване на занятията в 08:45, а аз от там се връщам и пак минавам покрай нас, за да продължа към офиса (в противен случай можех да ходя до там с колелото или дори пеш). Все още нищо не се знае до кога ще съм на този режим, защото може да ме изпратят пак на някъде и всичкият ми рахатлък да пропадне. Паралелно с това водя преговори и съм в постоянни контакти с моите хора от машините за нафта, с които изкарах близо две години. Сега те искат да се променят някои възли по съоръжението и очаквам няколко седмици работа и от там. Това са само предварителни “оздравителни” мероприятия, колкото да пуснат 3 нови машини в ход (и съответно да ги продадат), като от там се очаква да ме върнат на работа и да ми се възложи цялостното подновяване на конструкторската документация и поемане на техническия отдел на фирмата въобще. А до тогава трябва да си налягам парцалите някъде другаде и да се скатавам с разни странични дейности и проекти, които в същото време да поддържат и финансовото ми благосъстояние за момента - защото пък онова другото е все още само в сферата на добрите пожелания и мечти. Аз напоследък нещо загубих “вярата в човека” и разчитам единствено на реалните си възможности, на които обикновено във вторник вечерта виждам и още по-реалните им резултати, след като ми преведат заплатата в банковата сметка. Всичко останало е химера, която само с Божията воля може един ден да се осъществи, но за сега перспективите ѝ са обвити в гъста мъглявина, подобна на галактическата...

В този офис всичко е много хубаво, а обстановката и заобикалящата ни среда е направо мечта от приказките. Наоколо са разположени все разни луксозни бутици, празни поради повсеместното обедняване на населението, но все пак са там и всичките до един отворени, чакащи заблудени и по-състоятелни клиенти; за още по-луксозните им продавачки пък няма и дума да отварям, за да не излезе че си падам по тях (че по кого да си падам – по мъжете, ли? – това просто не е сериозно…). На всеки ъгъл те дебне по някаква малка кръчмичка, също масово празни и полупразни съгласно гореупоменатата причина (обедняването...) и места в тях се намират колкото щеш, когато и да влезеш - само те чакат на вратата и още от там мерят колко кожи могат да ти свлекат от гърба посредством сметката за консумацията. Малко по-надолу през тротоара са акостирали множество супер луксозни яхти, половината от които са за продан, но искат цяло състояние за тях. Онзи ден, докато се шляех безцелно по обяд даже си бях и избрал една - бяла, хубава и с много интересно име “MASTEKA” (звученето на български е като на “мастика”, та от там ми дойде и асоциацията, защото много я обичам – почти колкото Даниела…). Тя пък се оказа, че струвала около 40-50 милиона долара (не Даниела, бре – за яхтата ви разправям). Че аз каквито и пазарлъци да правя, хората ще ми отбият най-много 5 - ами другите 40 от къде да ги намеря? Така постепенно се отказах от покупката, освен ако Даниелчето не удари нещо тлъсто от Тото-то. Иначе мястото е почти безлюдно, с изключение на обслужващият и работещ там персонал. Преди години сме ходили там заедно с вас, а сега вече и добре си спомням, че Дани веднъж ви е водила на това място - много красиво и спокойно, но поради финансовата криза, в последно време доста запустяло, предвид и отдалечеността му от централната част на курорта, където все още е оживено и добре посещаемо. Остава само да се разбере колко време ще изкарам в това райско кътче на земята, като този въпрос го оставям за доуточняване в следващото ми комюнике...

Не знам дали разбрахте, но аз този репортаж го започнах вчера още в катедралата, докато траеше урокът на Ванеса, а сега е ранната неделна утрин на следващия ден. Независимо от това, с няколко думи ще приключа разказа си, за да се изчерпят всички теми до този момент. По обяд ще излизаме за един концерт в Бризбън, за който имаме гратис билети. Ще ходим заедно с нашите приятели, защото представлението всъщност е повечето в интерес на дечурлигата - доколкото разбирам изпълненията ще са на орган, а и тяхната дъщеря ходи на уроци при учителката на Ванеса и напредва много сериозно в музиката. Синът им пък свири на цигулка - преди време те двамата с Ванеса участваха в концерт с няколко музикални пиески, записът на който съм ви изпратил с предишното си писмо. Та, това ще бъде и поводът да се видим и след концерта да заведем младите таланти да изядат по един сладолед, а ние да изпием по някоя бира за тяхно здраве. За това сега се спотайвам и кротко нижа редовете, докато чакам момите хубаво да се наспят, след което да станат и да започне обичайното кудкудякане като в птицеферма. Напред си изпих горещата вода с лимона, от което направо се разградих вътрешно, изтрепах всички видове микроби, алкохолни остатъци и сега спокойно мога да се нахвърлям с палачинки и всякакви други антихуманни храни...

Вчера сутринта преди урока ходихме до моите касапи, от които преди време купих материал за надениците, който се оказа много сполучлив - отделно дето и смешно евтин. Смелено и готово свинско месо ми излиза по $5 килото - поръчах 40 кг, към които човекът ще ми прибави подправките, че да направим кюфтетата за другата неделя, когато пък е датата на фестивала. Даниела онази вечер отмери количествата на разните мерудии, аз оставих пакета в касапницата и в четвъртък Желязко ще мине от там да вземе готовата продукция. Вечерта ще се събират у тях с Васил и Марио да правят топките, като само ще прибавят малко лук и магданоз от какиния Ванин, дето е свръх обезпаразитен, екологично/биологично чист и расте у тях в каменливият им двор, буен и гъст като тополова гора, а у нас в хубавата пръст не ще да се завъди, пустият и това си е. Такава е програмата, аз в неделя сутринта ще взема 100 питки от друг мой човек - той пък е пекар; има фурна и там пече всичко: от малки бели хлебчета до 15-килограмови цели прасенца или агнета - кой каквото му поръча и занесе. Понеже сайбията е сърбин, та се разбираме добре с него и си знаем тънкостите на занаята.

На връщане от урока накупихме разнообразни плодове и зеленчуци и се прибрахме. Малко след това дойде Неничко с новата си приятелка Меган, за да ходим вечерта заедно на ресторант. Добре ама като отиваме при моите македонци - и що да видя на вратата: заведението пусто и празно, огромна табела увиснала, че се дава под наем и от нашата балканска кухня нямаше вече и помен даже. Това беше единственото място, където и аз, подобно на другите нормални човеци можех да отида и да се усещам поне почти наравно с тях; сега и тази възможност умря и ми остава единствената утеха да си правя скарата отзад в двора под асмите. Не че е лошо, но от време на време на човекът му се дояжда по-инаква храна от домашно приготвената и единственият най-близък заместител на този продукт беше македонската манджа. Нищо не знаем още, но като отидем в македонската черква ще разберем - дано да не е фалирал собственикът, а само да се е преместил някъде другаде. И с тях станахме приятели, даже снощи му носех едно шише ракия армаган, а то гледай какво излезе на края. Ние се натоварихме в колата и отидохме на друго място, в ресторанта на наша позната българка. Те пък заминали с мъжа си на някаква екскурзия и оставили персонала да се оправят сами. Добре че мометата и там ме познават, та се грижиха за нас през цялата вечер доволно и щастливо. Обаче като я нямаше чорбаджийката, не можахме да ядем нашенска си храна, защото другите не могат да я приготовляват. Обикновено, когато има български посетители в ресторанта тя се занимава с кюфтенца, пържолки, салатки и т.н. или поне инструктира готвачите какво да правят. Независимо че с младежите изкарахме много весело и безгрижно, аз се прибрах огорчен, гладен и нещастен. Нямах сили снощи да готвя и да се разправям с манджи, но сега вече предусещам, че и поради напредналото вече време, планираните ми за закуска палачинки ще се превъплътят в един мощен, мазен и богат на яйчни продукти омлет...

Неусетно, часовникът неумолимо показва 10:25 - всички станаха и брожението около мен започна - въпроси, отговори, кръстосани разпити, нареждания, заповеди; всичко витае из въздуха ми, който едвам вече дишам от глад. Даниела се захвана да направи няколко палачинки за детето, за нея си ще пече кроасани с кашкавал и шунка, а простосмъртният писател ще се задоволи с картофеното пюре от онзи ден и 2-3 наденички, колкото да го облажат. Неничко ми се обади напред, че заминават с момичето на екскурзия по разни водопади - те снощи се прибраха до хотела с такси, а днес цял ден ще ходят по разходки. Той в сряда отново тръгва за обекта и ще работи там за други 3 седмици, след което пак ще си дойде за една… и така-а-а-а, до края на света-а-а-а...

23.10.2011 - Прибавям още две седмици под формата на информационен бюлетин. Точно толкова време мина от последния ми презокеански репортаж. Сега ще се опитам да обобщя всички случки и събития от този период, които ще изложа в следващите редове на писмото. Първо започвам с работата си, като най-жизнено важен елемент, след здравето разбира се и половата мощ. В този офис изкарах още една седмица, през която почти нищо съществено не свърших, но за сметка на това пък отчетох множество изсмукани от пръстите ми трудодни и човекочасове. Към средата на разглеждания период вече стана ясно, че на мястото където ме гласяха да започвам от понеделник, хората нямали готовност все още за мен и се очертаваше около 1-2 седмици промеждутък - свободно и безгрижно време, но пък наред с това и съвсем неплатено (нещо като неплатеният отпуск по майчинство едно време). Веднага алармирах моите хора от предишната ми работа, които с радост ме приеха за кратко обратно при тях, със задача да направя някои изменения в документацията на машината за производство на дизелово гориво, защото имали поръчка за 3 съоръжения и спешно им трябваха чертежите, по които да ги изработят. Сега се върнахме обратно на изданието, предшестващо злощастното недоносче, което преди време изпратихме в Индия, с известни малки промени и подобрения. Този ангажимент добре се вписа и в моето “свободно” време, с което си запълних дните, лишавайки се от принудителната неплатена почивка, която евентуално щеше да последва.

Ние от миналата седмица имаме майстор бояджия в другата къща и съботно-неделните дни са изцяло заети с тези не до там вълнуващи освежителни мероприятия. На няколко пъти вечерите след работа набавихме боите и материалите и момчето започна работа още миналия петък. В събота вечерта Ваня и Бранко ни бяха на гости, а в неделята аз цял ден бях на фестивал в Бризбън, където за населението на града готвихме на открито традиционните български кюфтета. Като по чудо времето беше слънчево и топло, след разразилите се бури и урагани предишните дни. Пак имаше изтръгнати далекопроводи, отнесени покриви на къщи, реки от дъжд, градушка и множество други поразии. Не се размина и без човешки жертви - някакъв човечец, за да се скрие от падащите от небето ледени топки, спрял с колата си до едно голямо дърво; да вземе обаче това дърво, под силата на вятъра да се строполи отгоре върху покрива ѝ, та го премазало направо на място. За други нещастия не съм чувал, но то и само това стига. При нас на Gold Coast не усетихме поредния голям напор на природата, но в Бризбън хората пак са яли дървото - обикновено все там ги удря, не знам по какви причини.

Неничко замина на обекта за нова серия от непрекъснати работни дни, но по телефона каза, че там не е имало такива страшни бури. За Архангелов ден го чакаме да се прибере, защото сме планирали голямо тържество у нас на плочника в задния двор. На този ден обикновено Даниела събира приятели и близки, защото е нарекла благополучието на семейството и домът ни да го пази Св. Архангел Михаил - така използваме празника по случай моя имен ден и с тази благочестива цел.

Работната ми седмица мина сравнително леко и бързо, предвид удоволствието, с което си върша и изпълнявам служебните задачи. Хората много ме ценят и тачат, като и аз гледам да се представям достойно и професионално. Макар че пазарлъкът за платата ми не беше на нужното финансово ниво, аз им направих отстъпка и се съгласих да свърша работата по-евтино, като до сега от другото място ми плащаха сравнително повече за същото време. Все пак се чувствам и малко задължен към тези хора, защото в продължение на месеци не съм свършвал дето се вика и за пет пари работа, а те ме държаха на заплата при тях и независимо, че тогава не са имали възможност да ми я изплащат, напоследък станаха по-редовни и периодично ми се издължават на порции. А и пред фактът да си остана сам между четири стени у нас и то без никакъв доход, приех по-ниското заплащане с толерантен жест на добра воля, защото след няколко месеца може пак да им увисна на вратата. Тенденциите са като продадат тези три машини и последните влязат в редовната си експлоатация, да се сондират мненията на потребителите и въз основа на техните препоръки и предпочитания, да се направи една цялостна преработка на чертожната документация, за която дейност ще разчитат пак на мен. Така аз сега си пека питката за недалечното бъдеще, когато ще се надявам и на някаква по-сериозна позиция във фирмата, по-високо заплащане и т.н. Времето ще покаже...

Вчера и днес, макар че бяха почивни дни, аз се въртях из къщата с разни подготвителни мероприятия, след които бояджията само да пердаши с баданарката и да заличава следите от моята интервенция. Ние в петък вечерта бяхме на гости у наши приятели, където и преспахме. Преди това заедно с тяхната дъщеря, която също посещава музикални уроци при учителката на Ванеса, ходихме до катедралата за едно своеобразно представление, по-скоро открит урок, който последната изнесе на свои бъдещи ученици. С непринудените изпълнения от страна на Неси и другото момиченце, другарката искаше да покаже на децата и техните родители напредъкът им и до какво ниво може да се достигне след много труд и упоритост (и този път не попитаха мен лично, как се е постигнало всичко това, но нищо - аз не се сърдя). На другия ден трябваше пак да се връщаме в черквата за традиционния урок на Ванеса, а понеже тези приятели живеят по-близо до там, за това останахме да спим у тях. Бяхме заедно с Ваня и Бранко, та си изкарахме много весело.

След урока направихме частичен зеленчуков пазар и се прибрахме. Аз имах работа, момчето дойде по-късно и започна бояджийския процес. Вечерта пък с него си направихме малък моабет и легнахме да спим. Днес пак имах тичане по тази къща - организирахме да дойде друг майстор, който ще смени вратите на вградените гардероби с плъзгащи, огледални. И там ще стори един масраф от $850, бояджията ще отнесе със себе си други $2000, а самите бои и химикали ми стъпиха близо $500. Вчера следобеда се разправях и с изхвърлянето на разни боклуци и остатъци от квартирантите. Подменихме и миялната машина с нова - Даниела намерила някаква много сгодна сделка от магазина и срещу нови $400 купила машината с 6-годишна гаранция, та след като пратих старата на бунището за претопяване, ходих пък да си прибера новата от склада на магазина. Веднага я инсталирахме - Божичко, амчи тя заспа на мястото си от първия път, бре! Такова чудо не си спомням в моята нещастна практика - все нещо ще трябва да се реже, да се крои, да се пили и нагажда. А това сега потъна в дупката си, сякаш беше правена по калъп. Не се наложи и да изпопържам като хората даже - все още се учудвам на самия факт; няма да се изненадам, ако пък машината не ще да работи (нещо трябва да ѝ има; няма да е току тъй този неин толкова лесен монтаж). Закачил съм водата и напрежението, но водни проби все още не са правени и за сега не е влязла в редовна експлоатация. Надяваме се новите наематели да оценят всички подобрения, които направихме и с радост да си плащат съответния седмичен наем, който смятаме да искаме за квартирата. Имаме вече няколко телефонни обаждания на заинтересувани и потенциални квартиранти, но за сега нямаме никой сигурен. Известно време се мотахме с едно семейство в съседство, което искаше да се нанесе у нас, но впоследствие те се отказали от местене. Друга една жена, близка на наш съсед идва да гледа мястото вчера, но то пък се оказа тясно за нейните многочислени вехтории, които я съпътстват навсякъде където отива, та и тя отпадна като евентуален кандидат. Сега сме сложили една табела пред къщата и чакаме “жертвите” да им смъкнем кожата. Е, и това е образно казано, а и пресилено, защото до нас съседите плащат много по-висок седмичен наем, а отсреща на езерото има друга къща, която също се дава под наем - на нея пък собствениците искат и непосилното за мнозина. Така че аз смятам с нашите по-скромни изисквания ще привлечем вниманието на повече клиенти - и по-добре рано отколкото късно, все ще трябва да намерим някой шаран да ни плаща като на едри собственици на недвижими имоти, ха-ха-ха…

От утре подхващам втората седмица при моите хора от старата ми работа, като в същото време онзи ден ми се обади шефа, за когото работих през последните 3-4 месеца, че вече са готови и ме чакат с нетърпение да се завърна при тях. Това е един много добър знак, доста перспективно предзнаменование и аз ще гледам да си свърша сегашната работа час по скоро, че да се връщам там, където си бях допреди седмица - при самотните бели яхти, празните бутици с красиви манекенки/продавачки и кряскащите чайки и гларуси, прелитащи над безлюдните малки улички... По моя преценка, на сегашното “временно” място работа ще имам поне за още две седмици, докато напълно втасам с всичко - дано онези другите да имат търпението да ме чакат. Миналата седмица ходих съвсем инцидентно и на второ интервю за една работа, от която не очаквах да има някакво развитие. Обаче за мое най-голямо учудване и изненада, от проекта който в момента набира ход в града ми се обадиха за повторна среща и аз в четвъртък след работа ходих и там (преди известно време в редовете на настоящето писмо споменах за това - правят някаква локална железопътна мрежа от свръхлеки влакови композиции, с която местната управа се надява да се реши наболелият проблем с градския транспорт). Окончателно се разбрахме, че там за мен дейност ще се развие едва през периода Януари-Февруари на следващата година, а и от тогава насетне разбира се, където също си оставих една отворена “вратичка” в случай на взаимна нужда, в зависимост от това кой се обади по-напред - те на мен или аз на тях, ако случайно остана без работа преди настъпването на този момент. Там работата не се очертава да бъде интересна и вълнуваща, дори не и съвсем по специалността ми, защото отделът е изцяло за железопътни комуникации, далекосъобщителни линии и други нисковолтови мрежи, свързани с командните инсталации на влаковете, но независимо от всичко е перспективна и обещава дългосрочна заангажираност в близкия периметър около дома. Това са само мои предположения, но поне малко са подплатени и с уверението на хората, че мога да им потрябвам. За сега пред мен стои най-първата задача, а именно успешно да завърша отношенията с настоящия си кратък ангажимент, след което бързичко да се прибирам при другите хора, че да видим там каква ще я подхващам.

Вероятно яснота по бъдещите развития на всички тези въпроси ще намерите в следващото ми писмо. Сега ми се иска да завърша настоящото на този етап, че Даниела да го изпрати през седмицата. До ден-два ще гледам да драсна и заключителните си послания. Все още чакам един видео диск с концерт, който добри люде бяха обещали да ми изпратят. Ще проверя как стоят нещата и с това, за да мога да приложа нещо по-съществено към пратката, а не само едно голо и безмълвно писмо, макар то да е пропито с горещата ми обич и тъга по всички вас и родния край...

Вчера бяхме канени на гости у Миленчо, обаче приоритета на работата осуети това ни посещение. За първи път (надявам се и за последен...) поставих работата пред удоволствията, но нещата не търпяха отлагане и така не можахме да се видим с останалите членове на българската компания. Остава да чакаме гостите от Русе да пристигнат, че тогава на нова сметка да кроим планове за моабети и пиршества. Дано до тогава да сме завършили и ремонта, та с чиста съвест да се отдам на пълноценно безгрижие, разгул и битово разложение...

26.10.2011 – Брей, не можах да се стърпя баш днес на този свят празник Димитровден, да не драсна няколко реда, докато чакам момите ми да се завърнат от родителска среща в училището. Таман си направих разходката, изкъпах се, накълцах си няколко домата и сега вече ми е много спокойно. Така със салатката мога да ги чакам и до сутринта - не бързам за никъде. Новините са оскъдни, предвид обширното ми изложение онзи ден – от тогава до напред просто нямаше какво да се случи. Продължава офанзивата по боядисването на къщата, за която вече се намериха и квартиранти. Онзи ден Даниела е разговаряла с едни хора, които са проявили сериозен интерес и които са я уверили, че до седмица-две ще се нанесат. Тогава планираме да завършим и започнатия ремонт, почистване на мокета и т.н. и за сега всичко изглежда, че се нарежда от само себе си. Да видим и в действителност дали така ще се развият действията.

Аз продължавам усилено да се трудя в офиса на старата ми фирма, като предвиждам, че работа ще имам и за другата седмица. Дано това ми проточване не попречи с нещо на моята по-сигурната работа, където уж също ме чакат да се завърна, та да започнат безмилостно да ме експлоатират и там. И понеже лудницата току що нахлу през вратата, спирам до тук, защото е невъзможно съсредоточаването ми сред тази глъч и врява. Надявам се, че разбирате интимната ми мисъл и ще проявите нужното снизхождение (и състрадание...) към мен, потърпевшият. На Ванеса вчера ѝ сложиха едни вътрешни скоби по зъбите, които малко пречат на храненето и дъвкането; всичкото това, подплатено и с много лигавене от двете страни (мама и щерка), нажежава домашната обстановката до непредсказуеми степени - почти както в предизборна нощ...

29.10.2011 – Онази вечер хубавичко ми дойде писателското сърце и точно, когато вече бях навлязъл и по-дълбоко в творческия си ритъм, моите най-съкровени същества си дойдоха и започнаха ритуалите по вечери (това “бича го”, онова “не бича го”), миене на зъби, приготвяне на чанти за училище, пазарлъци за лягане, четене в леглото и заветното заспиване, когато къщата утихва и само скърцането по чиниите е единственият домашен шум, от който пък Даниела подскача и я хваща бесът, защото има скомен. Аз тъкмо си бях нарязал едни доматчета на едро, с много сол и сиренце отгоре и с малко от моята псевдо-ракия почетохме имената на всички Димитровци, като уважихме паметта и на самият Св. Димитър Солунски. Продуктът ми е много успешен и се ползва с широка популярност сред семейството (специално в мой личен план и аспект). За ракията говоря – наложена водка с шепа сушени сливи от магазина дава потресаващи резултати и няма Винпром в България, който да ги е постигнал все още, с техните блудкави есенции за Троянска сливова, Бургаска бисерна или пък Поморийска гроздова и т.н. Или поне така си мисля аз, за да се самоуспокоявам и предпазвам от безумно купуване на сръбска, хърватска или македонска ракия, която в магазина я харчат по $60 килото. Със същия зашеметяващ успех покрих нуждите на пазара от мастика. Онзи ден Даниела намерила в супермаркета някакви шишенца с анасонова есенция за сладкиши, курабета и разни кексове. Намалили ги по 30 цента парчето и тя ги изкупила всичките 6 броя, които били останали на рафта. Аз експериментирах отново с моя първичен продукт (водката на нашия човек, в която също има половината Менделеева таблица от примеси и прибавки, всякакви омекотители, убийци на паразити, метили и т.н.), като половината от това шишенце (25 грама) смесвам с кило “суров” материал. Отново смеската е със завидни качества и излязла от камерата на хладилника има абсолютно съпоставим вид с този на истинската мастика “Пещера” – подбелва се, става и на кристали даже. За Архангелов ден мисля да пусна пробна серия и от двата вида питиета, да видим каква ще бъде реакцията на потребителите.

На работа седмицата ми завърши с много добри резултати – всичко е в ход и предадено навреме, като смятам до следващия петък да завърша започнатото и онова, което се изискваше от мен. До няколко месеца там ще се отворят нови хоризонти и перспективи, но за тях ще говорим едва когато се превърнат в реалност. Между другото успях да изчерпя и въпроса с адреса на вуйчо, мир на праха му. То всъщност въпросът беше именно за тази прах, но моето проучване трябваше да започне още от адреса му. Това, което ние сме имали е много старо издание и макар че името на улицата е запазено непроменено, към адреса е прибавен кварталът и пощенския код на съответното място. На Интернета успях да намеря и видя самата къща, в която вуйчо е живял допреди смъртта си, вече 21 години назад във времето. При случай ще я покажа и на вас, чрез компютъра на Албенчето или у Огнян. А защо не и у нас на моя нов лаптоп, който е в процес на купуване и много усилено се говори за това, специално по психическата подготовката на Даниелчето, че видите ли - последният ще струва само някакви си $1500, което минава за сравнително евтино спрямо качествата на стоката. Районът на вуйчовата къща ми изглежда да е много тих, в една вътрешна уличка – наблизо има голям парк, малко по-надолу е болницата. Горкият, може би е искал работата да му е близо до домът, за да не се налага да пътува дълго и за това са купили къщата именно там... Морето и заливът са в непосредствена близост, но така от картата ми беше трудно да преценя на какво разстояние е бил плажът от тях. Думата ми беше за издирването гроба на вуйчо, къде е погребан и въобще исках да знам мястото, където ще отида на 04 Януари да положа букет с цветя. Съгласно графика на екскурзията ни с кораба, през целия този ден ще бъдем в столицата на Нова Зеландия, Wellington, като там пристигаме в 08:00, а отплаваме вечерта в 18:00. Ще имаме достатъчно време за всички набелязани мероприятия...

Вчера и днес отново сме с бояджията на онази къща. Момчето тези дни ще завърши напълно всичко, а днес по обяд имаме среща с новите ни наематели, с които ще подпишем договора за квартирата. Аз след това ще се включа в бояджийския процес за гаража, като по-неотговорно и непретенциозно място и където мога да се “упражнявам” в тази също толкова “творческа” професия, както да речем е писането на мемоарна книга или производството на контрабанден алкохол...

Утре следобед сме на българско училище, където същевременно ще отпразнуваме рождения ден на един малчуган от бандата разбойници. От понеделник подкарвам последната седмица на тази работа, след което, както е уж според уговорката, се връщам на предишното си място при белите яхти и младите продавачки на летни рокли и джапанки. Освен това, аз като че ли нищо друго не мога да добавя в повече от казаното до сега. Ще подготвям листите за печат и в някой от следващите дни Даниела да ви ги изпрати. Все още чакам един концертен диск да ми дадат от музикалната организация, обаче нещата не винаги стават бързо, особено когато не са ми подвластни и извън моя настоятелен контрол по точното им изпълнение. Пак ще се обадя да ги подсетя и по телефона, но може на края и нищо да не стане от добрите ми намерения.

Неничко ще си дойде във вторник или по-рано, ако ги пуснат заради дъждовете, които се леят в тези райони. Онзи ден не са излизали въобще на обекта – платили са им по 8 часа “дъждовни” и цял ден са се въргаляли из бунгалата пред телевизорите. Че то там няма и къде да се отиде даже – такъв пущинак е. Ние с Даниела още не сме ходили да го видим, но се гласим някоя събота и неделя да му отидем на гости. Миналите почивни дни малката госпожичка е била при него, а аз хвърлям боба тука и се чудя защо нехранимайкото не се обажда никакъв – амчи той си е имал приятна компания човечецът, бре; хем баят занимавка на туй отгоре като прибавка - за чий грездей съм му аз...

Като ви прегръщам и целувам най-горещо, моля се единствено с тези мои кратки послания поне малко да съм стоплил сърцата ви, за да не усещате големият студ навън. Правя сметка, че докато поемете това писмо в ръцете си, вече и вторият сняг може да е паднал по балкана. Първият нали пак беше “изненада” – дано за следващите валежи вече всички да са подготвени. Приемете далечните ни и най-сърдечни поздрави към вас самите, както и към тези, които ни познават - наши и ваши добри приятели и близки. До нови срещи на писалищната маса – покорно ваш: Ангелчо и всички други покрай него...

Октомври, 2011 – Австралия…