Писмо No 94 (IX-X.2018)

Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо; приятели, читатели!

01.09.2018 – С изписването на днешната дата, в главата ми нахлуват шепа ярки спомени, някои от които само исторически, други пък - чисто битови и малко по-социални. На този ден през 1939 Хитлер (добрият чичко Ади или “Onkel Adi” на по-местен диалект…) напада Полша, което бележи началото на Втората световна война. За едни страни свещена и победна, за други – разгромяваща и катастрофална. Сега обаче ние тук на историята няма да се спираме – каквото и да е било преди години, то просто е било; остава си там и тогава, а времето дори за кратък миг да спре, то назад не ще ни върне. На същият днешен ден и съгласно ограничените ми житейски познания, милата ни и незабравима леля Маринка щеше да навърши своите достолепни 80 лета, ако не си беше отишла завинаги от този свят така съвсем без време – лека ѝ пръст. Но пък ако някой рече да погледне и от кога не съм драснал нито ред в дневника си, то той определено с разочарование ще установи доста широката пукнатина в информационния поток, който току до съвсем скоро бликаше тъй бурно и страстно из недрата на тази част от света. Причини за това мое малко странно писмено затъмнение има бол и ако седна сега да ги описвам една по една, от тук насетне ще ми трябва друга цяла седмица поне за обяснението и анализите им. Ето защо в следващите няколко страници ще се опитам да синтезирам само последните два месеца на моето житие-битие, като остава да се надявам, че от сега нататък повече такива информационни бездни няма да отварям; уж…

Паралелно с настоящото ми произведение, сегиз-тогиз списвам и събирам разпилените си спомени от нашето епично пътуване до България, започнало още през Май с няколкото дни, изкарани на галоп в Париж и именно, което пък завърши успешно точно преди въпросните два месеца. С прибирането си в къщи научихме за смъртта на нашия скъп и непрежалим братовчед Денчо, който буквално е починал точно по времето, когато ние сме се носили из въздуха между отделните страни и континенти, връщайки се назад към Австралия. Ние излетяхме от София много рано в петъчната лятна утрин (ужасно противна, хладна и дъждовна…), баш навръх Петровден, когато той вече бе предал Богу своя честен, несломим и непоколебим дух. Мъката на всички ни беше огромна и дружно свеждаме глави пред неговата памет. За жалост ние не го видяхме приживе, но пък така ще си го запомним вечно жив – в образите от старите снимки и множеството спомени, които навеки остават в сърцето на всеки от нас и неговите близки; нека Бог опрости греховете му и вечна светлина по пътя му небесен - Амин…

Днес е събота и аз съм си взел почивен ден, за да мога да остана насаме с мислите си, опитвайки се да ги подредя в някакъв малко по-строен ред. Всъщност, откакто сме се прибрали от България за мен вече всичките дни от седмицата са почивни, след като съвместната ни служебна дейност на този етап почти напълно замря – надявам се уж да е само някакво временно явление, ама де да видим. Най-после настъпи и моментът, в който за да продължим с работата си по проекта, необходим е някой, който да инвестира известни количества средства в нас и в нашето грандиозно начинание. В началото имах работа само за 2-3 седмици, която беше насочена в малко по-различно направление – посоката сега бе към една по-опростена инсталация, отново за преработка на стари автомобилни гуми, но съвсем отделно от основната стратегия на фирмата; този път за нуждите на някаква мина, намираща се из джунглите на Папуа и Нова Гвинея. Междувременно този наш най-нов порив също удари на камък, докато онези туземци от острова не решат какво да правят и не си развържат кесиите, за да поръчат машинариите и усвоят начина на работа с тях. В последно време срещите ни с моя бос се ограничиха до едва веднъж седмично, всеки понеделник, когато разискваме потенциалните възможности за развитието на проекта – непрекъснато слушам от устата му колко много заинтересовани клиенти има на пазара, а пък в същото време никой от тях не си бръква в джоба, па да удари парата така у масата, та чак да ѝ се подгънат краката от тежестта им – всички се снишават, чакат, изчакват, умуват; абе, пари зор се дават така накуп, без да знаеш за какво си ги похарчил. И след като останах без никакви служебни обязаности и хептен без доходи пък, теглих им на всичките по една обща майна плюс няколко индивидуални за още по-голяма тежест и престиж, запретнах ръкави и нагазих в личното си стопанство; и те така те, та до второ нареждане (пришествие)…

Всеизвестно е вече на читателското обкръжение, че квартирантката, която имахме и заемаше другата ни къща, бе много настойчиво “помолена” да я напусне незабавно, след като тя години наред беше нередовна с плащането на наема и ние безропотно търпяхме всичките ѝ прищевки. Докато с Даниела все още бяхме в България, тя действително съумя да освободи квартирата, но след себе си остави купища боклуци, разхвърльош и повсеместен погром. В интерес на истината, тази къща не беше поглеждана от нас в продължение на 12 години (откакто сме я купили…) – през първите 5, докато Нолин и Уоли я обитаваха, грижи за всичко полагаха самите те и ние бяхме много щастливи с помощта им (за сметка разбира се и на по-ниския наем). След това се нанесе тази другарка с двете си деца, едното от които междувременно порасна и се запиля нейде по света. За компенсация и попълване на овакантеното място, последва приютяване на кучета, котки и всякаква друга животинска твар (гад, по-точно) – уж домашни любимци под формата на помияри от улицата; при това без нашето съгласие и разрешение. За всичките тези години дворът беше заприличал на ботаническа градина, по-скоро на Амазонска джунгла – колибата не се виждаше от обраслите наоколо храсталаци и клони по дърветата; както отпред, така и отзад. Срещата ми с отвъдното започна именно от там – изпървом с ножицата, после в битката влезе триона, а най-накрая в победната атака важна роля изигра моторния трион. По време на акцията резачката изгоря в ръцете ми – изхвърлих я директно в кофата и малко по-късно се сдобих с нова. Нея пък я намерих по обява в местния електронен продавалник – за щастие беше със същия размер, както старата, та поне режещите им вериги сега са еднакви. Като казвам “режещите”, бързам да уточня, че това бе малко попресилено определение – и трите, които имах и пазех от години бяха доволно тъпи и изхабени до степен на негодност. Третата пък се оказа и по-дълга на всичкото отгоре – не знам как и кога е попаднала сред купищата ми от съкровища и боклуци в работилницата. Когато занесох едната верига за наточване, майсторът ми скъси и другата, та да си я имам за резерва. И нали съм уникален български инджинерин, с всичките му там дипломи, сертификати и квалификации (ама не купени, както е при някои, ами досущ истински и законни…), по време на монтажа кой пък да ѝ гледа и шибаните зъби на къде сочат? – в залисията си съм я турил точно на обратно, наопаки демек, без да обърна никакво внимание кое как ще реже дървесината; в края на краищата аз да не съм някой прос’ горски надзирател, че да знам и това - нъл’ тъй! Баят зор видях с едно зловещо дърво, дорде го надъвча като клечки за зъби. И чак някъде към края на отчаяното ми рязане се присетих, че веригите всъщност имали “предно” и “задно”, досущ като кюлотите – както беше казал циганинът на своите циганета: “И да се разберем веднъж завинаги с вас за обуването на гащите – жълтото е винаги отпред, а кафявото отзад!” Веднага обърнах посоката на веригата, че като запя оня ми ти трион – подкара го като приспивна песен на дървосекач в Коми; реже трупите сякаш са италиански гризини или солети. Финалното довършване на горските масиви обаче извърших с новия трион, който купих още на следващия ден от един човек.

Но да се върна сега на началото – плачевното състояние на къщата ме накара да взема много спешни и крути мерки относно възстановяване на приличният ѝ общ вид; вътрешен, както и външен. Първо отпрах стария мокет, след като решихме да слагаме керамични плочки по пода. За стаите пък предвидихме т.нар. ламинат (подобни на дъски плоскости, въз основата на фазера като основен материален носител). Спешно намираме магазин, от който взехме плочите и дюшемето доста изгодно – поръчваме, доставят стоката и работата тутакси започва. Свързахме се с Желязко като главен дизайнер на мозаечни подови настилки, както и с едно наше момче Методи, който пък е художник-декоратор на стени и тавани (абе тоя е направо зограф, ако питате мене – голям майстор, ако да е младок на годините на Нени). Двамата работят паралелно в къщата, аз отвън извличам трупи, сортирам вършина, режа клони и трески за огрев. От една съседка взех ремарке с високи канати с размер на половин “Молотовка” (камионът е по-известен като ГАЗ 51 - пояснявам за подрастващите) – четири такива отнесох към бунището и една половинка, пълна с връх; башка разни стари шкафове, непотребни мебели, столчета и друга покъщнина - хвърлях смело и безотговорно, сякаш разчиствам с булдозер.

Този етап приключи успешно, последваха мъченическите ми и отшелнически дни по набиване на дюшемето (ламинатните плоскости). Минаха се седмици, дорде скроя дъските и всичко да замяза на дом за нашите деца. Методи боядиса наполовина и замина за България – втората ръка и блажното тепърва предстои. Докато Желязко си редеше плочките по пода в кухнята, коридорите и трапезарията, у нас започнаха да се прокрадват налудничавите идеи за освежаване на баните и тоалетните. Така от дума на дума и от чашка на чашка, решението беше взето и почти мигновено след това бе даден и хода на идиотското мероприятие: къртене и изнасяне на старите фаянсови плочки, разбиване на старите и прогнили шкафчета, рязане на тръби, кранове и смесителни батерии, вадене на клозетни чинии и стъклени прегради в душ-кабините. И ако всичко това се събра изброено само в два реда, на мен ми отне цели две седмици, докато извлека боклука навън пред къщата. От там, сипвайки по малко в кофите за битови отпадъци постепенно отломките заминаха на бунището, но отделно от това правих и индивидуални курсове нататък с голямата кола на Даниела, която пък от тези нескончаеми строителни мероприятия направо се превърна във волска каруца.

След като приключих с разчистването на терена, пристигна и Желязко за втория си етап на ремонта – бани и тоалетни. Това също отне 2-3 седмици, след като той самият работеше само по няколко поредни дни; през останалото време човекът беше зает и с други негови ангажименти – също толкова неотложни, колкото и нашите. Междувременно някъде по средата на всичко извикахме и нарочен дърводелец, който да изработи и смени дървените плотове в кухнята, заедно с всички врати на кухненските шкафове (ведно с тези у нас, които също отдавна бяха за освежаване с нови). Поръчката е взета, капарото е дадено – остава доставката и монтажа. Същият човек ще смени и вътрешните врати на стаите, които бяха стари и грозни – купихме по-модерни и малко по-красиви, но сега пък по тях предстои да им се прехвърлят пантите и бравите. Старите политат към бунището, барабар с дръжките, а за другите тепърва ще купувам нови. Масрафите по цялостния ремонт се измерват със стотици, често пъти и в хиляди – споменавам го само като прелюбопитен факт, покриващ само материалите: плочки и дюшеме за стаите - $1500; фаянс за баните - $1500 (без санитарния, без мивките и шкафовете, по които въпроси все още няма пълна яснота); кранове, чешми, душове и общо В и К - $1000; врати - $380 за 9 броя; брави, панти и ключалки за тях - $400; монтаж на вратите - $450 (горе-долу излиза по $50 на врата при положение, че дърводелецът ни се съгласи той да ги прави, извън времето си за кухненските шкафове – иначе редовната тарифа на останалите майстори е $180, отново за една отделна порта); осветителни тела - $525; електротехнически услуги - $1000; бояджилък - $2500 (боя + труд); поставяне на плочки в баните - $5000 (само труд); кухненско оборудване - $5500 (всичко); поставяне на плочки в кухня и коридори - $1400 (труд) и т.н. и т.н., без изобщо да отчитам разни дребни разходи в размер на няколко месечни заплати (с премиалните барабар…), оставени по касите на железарските магазини. Макар, че основните и най-скъпи освежителни мероприятия вече са приключили, все още има да се купуват допълнителните аксесоари за баните и душ-кабините от рода на клозети и баеркаси, както мивки и шкафове. В понеделник на помощ пристига електротехник – Митко, за когото работех неотдавна, преди да започна дейността си по проекта с гумите. С него ще теглим нови проводници, ще дупчим таваните за вграждане на лампите в тях, ще местим контакти по стените и какво ли не. Когато дърводелецът си свърши работата в кухнята, отново впрягам Желязко за облепянето на няколко плочи около готварските котлони и фурната. После с него ще довършим баните и пералното помещение в гаража, след което следва задния двор, но за това ще говорим чак като му дойде времето, че сега само като си помисля за това и ми се завива свят – иде ми да кълна и да попържам, ама кой те чува, бако…

По принцип зор нямаме никакъв, особено след като се разбра, че Ванеса вече няма кой знае какви претенции за по-бързото си нанасяне в къщата. До този момент тя сколаса да се раздели с момъка Михайло и той повече не е съществен фактор в нейния живот. Сега се е отдала на учене и работа, защото усилено събира пари за Европа. Последната муха, която се е загнездила в главата ѝ е да замине да следва в Словения (Любляна), където може да продължи образованието си на база размяната на чуждестранни студенти. Нейните специалности се преподават в тамошните университети и тя с голям ентусиазъм си прави сметките да върви нататък. Наред с това иска да обиколи Европа, да си дойде пак до България и т.н. – дай Боже плановете ѝ да се осъществят по начина, по който ги е замислила.

Както вече всички виждате и сами разбирате, за писане на мемоарни писма през този усилен двумесечен период хич дори не ми е и минавало през ума. Съзнанието ми беше изцяло заето с текущите ремонтни и строителни мероприятия, които по никакъв начин на са приключили, но просто днес реших най-благородно да прекъсна цикъла, за да догоня потока от изоставаща информация. Освен с ежедневните злободневки, касаещи предимно освежаването на другата къща, други мисли и въжделения не сме имали – без разбира се да пренебрегваме вероятно най-важното събитие за тази година, а именно - сватбата на нашият малък Неничко, който също напоследък порасна ужасно много и сякаш още по-ужасно бързо, да ни е живо и здраво момчето.

Улисани в работа дойде и датата 25 Август, отдавна обявена за въпросното венчално тържество, което всички вече очаквахме да идва и да си отива по-скоро, че ни писна на шапките от суета. То не бяха приготовления, приказки и уговорки, рокли, костюми и връзки, коси, прически и ролки, нокти, маникюри и всякакви други изгъзици. Ние с Даниела бяхме запазили една голяма къща, в която заедно с гостите ни изкарахме два дни по време на сватбения сеанс – ден преди и ден след това. Костюмче аз си имах специално за случая много от отдавна – купихме го чисто ново преди няколко години от един дюкян за социално слаби. Тогава броих $7 (седем…) за него, че онези пък искаха $10, а аз нямах за момента толкова в мен. Панталонът и сакото му са все едно, че лично Пиер Карден ми ги е шил по мерките на моята, иначе сложна, малко засукана и обемиста фигура. За голяма наша изненада костюмът ми изобщо не се беше свил от продължителното му висене на закачалката в гардероба – извадихме го като нов, таман купен от ЦУМ или ЦНСМ. Имах и подходяща папийонка, само че поради липсата на официална риза, трябваше да го навличам направо връз потника. Добре ама Даниелчето като се разфорсира и ме повлече по разните бутикови магазини да ми купува ризчица. Тя тъкмо се беше обзавела с рокля, та има достатъчно време да се занимае и с моя тоалет. Седмица преди сватбата още сутринта заминахме за Бризбън. От една обява си бях намерил официални обувки – много евтини (някакви си $50…) и обувани само веднъж. Иначе такива калеври струват повече от $200, само че аз такива скъпи не нося, защото много му убиват на мазолите; нямам чак толкова голяма “крачка”… Докато се пазарихме с продавачката, тя измъкна още един чифт, които ние с Дани също много харесахме. Така за $75 купихме и двата – другите обувки бяха малко по-спортни, но достатъчно скъпи и елегантни, от някакъв много известен сред снобите дизайнер-кундурджия, ама не му запомних името (не беше Петър Ченгелов всеки случай, а и производството им също беше малко по-различно от строгата и категорична модна линия на “Сърп и чук” - Габрово).

От там се понесохме към летището, където от скоро са открили един хангар много бутикови магазини на всички възможни световни модни къщи (без “Божур”, “Лада” и “Валентина” – хм-м, интересно). В един от това толкова шарено и пъстроцветно множество намерихме една риза, с много красиви орнаменти по яката и маншетите – намалена от $90 на $30, понеже кройката ѝ, видите ли била малко вече демоде, ама пък като за дрът свекър в мое лице си я баш биваше. Тутакси я купихме, с което затворихме кръга и приключихме с наложителните и задължителни сватбарски покупки. Така в петък ние тръгнахме за мястото, където беше обявено сватбеното тържество. На път се отбихме през Неничко да му оставим някои дребни армагани, които да отнесат със себе си към вас и нашата обща България; те буквално след първата си брачна нощ (официална и законна вече…), още на сутринта трябваше да излетят към Татковината и ние просто нямаше да има как да ги видим повече преди да потеглят. До вечерта се събрахме и с останалите приятели, които бяхме поканили за сватбата: Янкови, Мариана и Бранко, Дарина и наш Цецо от Тасмания; единствено най-близките, защото ресторантът беше с ограничен капацитет и не можехме да се разпростираме в по-широк приятелски спектър. Направихме си една голяма софра, а подготовката за тържеството започна на следващия ден още от най-ранните зори на деня. Ванеса замина в моминския лагер при Меган да ѝ правят прическата, да се обличат, гримират и т.н. Ние, откъм момковата страна отидохме с такси и трепетно зачакахме появата на младоженците. Точно в 14:30 официалната церемония започна, наредиха нас роднините и най-близките отпред на столовете, а останалите гости се събраха около мястото, отредено за ритуала. Голям късмет извадихме с времето, защото сутринта се изля само една освежителна порция дъжд и през деня беше просто прекрасно, докато на следващия ден след сватбата валежите дори не спряха – чак до вечерта беше мокро и мочурливо, но пък същинският сватбен ден беше сух и слънчев. Направихме си много снимки, които впоследствие ще събирам и сортирам – ще чакам и нарочния диск от фотографа, който снимаше всички нас през цялото време на веселието.

След приключване на тържествената част с полагане на подписите пред свидетели, всички сватбари за кратко се пръснахме по района за свободна консумация на питиета и коктейли от бара на заведението (по-скоро някакъв комплекс с безкрайна върволица от кафенета, сладкарници, мокри и студени барове – единствено без “Скара-Бира, което пък беше меко казано разочароващо). Вечерта в 17:30 всичките полупияни сватбари отново се събрахме, вече долу под земята в залата на ресторанта за окончателната част на сватбеното мероприятие – ядене, пиене, поздравления, тостове, речи, благодарности, изказвания и т.н.; на сватба, като на сватба – почти като на война, макар и не съвсем… Аз бях подготвил едно кратко обръщение към младоженците, гостите и двете свекърви, с които Меган се сдоби някак си изведнъж. То прозвуча много хубаво в празничната нощ и всички единодушно го харесаха и оцениха високо с огромна доза смях и бурни, нестихващи ръкопляскания, придружени от възторжени скандирания и аплодисменти, присъщи само за Партиен конгрес или Пленум – УРА, другари!... В ресторанта шумотевицата и олелията беше доста голяма, до степен на непоносимост поради надутите до краен предел тонколони на дисководещият (сякаш не някой друг, ами самият той се женеше…), та едвам си чувахме приказката по масата от неговата извратена олелийница, но все пак изкарахме весело и щастливо, след поемането и на необходимите успокоителни дози валериан, разбира се; пардон – натурална нашенска ракия, която бях свил из вътрешните си джобове на сакото (със сумарен обем от около кило и четвърт без амбалажа). В 23:00 обаче всичко утихна като с магическа пръчица и след още малко гостите се заизточваха един по един през вратата. Ебаси тъпите хора са това австралийците, дееба – море ние ако бяхме, да сме осъмнали там, че и да пладним на другия ден даже щяхме! Нашите женки взеха едно такси и се прибраха обратно в къщата за продължение на моабета, а ние момците се подкарахме с пияните си кратуни да вървим пеша. Тази среднощна 4.5-километрова разходка ми се отрази отлично на фигурата и общото физическо състояние (най-вече отрезвяващо…), но пък на крачката ми им се разказа играта, обути в тези мои най-нови и толкова високотехнологични трандафори. Дорде бях в ресторанта и натисках столовете с гъза си бяха много удобни и комфортни, обаче като ги впрегнах под формата на маратонки за спортно ходене и ми направиха ходилата целите в рани. Едвам се добрахме до колибата с Цецо – независимо от всичко, нашето сватбено тържество продължи кажи-речи до първи петли, едва когато всички си легнахме. На заранта си събрахме партакешите, закусихме с остатъците от храна, която бяхме донесли сякаш там щяхме да годинясваме и разтурихме сватбарската дружинка. Ние закарахме Цецо до дома на Гергана, където той изкара още един ден. В понеделник следобеда вече си беше заминал за Тасмания.

С Цецо говорихме доста по въпроса за осветителните тела. Той ми посочи едни, които се купуват през Интернета и се доставят естествено от Китай. След няколко дни на мъчително умуване и безпочвени разсъждения, поръчах една пратка от 60 броя, белким ми стигнат за цялата къща. Подобни осветителни тела с диодни лампи купих и за гаража, само че те са цели панели и като размер представляват подобно на стандартните луминесцентни, само че са много по-леки и елегантни. Работата по завършването на баните продължи и през седмицата, а в сряда вече обектът беше готов за предаване. Желязко си замина – иначе той преспиваше у нас, за да не се разкарва всеки ден до Бризбън и обратно. Аз два дни след него се занимавах с довършителни и едновременно подготвителни операции за следващия майстор – електротехника. Работата буквално извира и уж доста неща се свършват, а пък имам чувството, че киснем и тъпчем на едно и също място. Така или иначе обектът ни се движи постепенно напред, независимо че скоростта му на придвижване далеч не е с желаните и очакваните от всички останали странични наблюдатели и “съветници” космически измерения, ами по-скоро се доближава до тази на пълзящия охлюв или на бягаща в спринт костенурка. Целта на това днешно прекъсване беше да наваксам и наспоря изпуснатото през последните два месеца, а пък занапред се надявам включванията ми в ефир да бъдат малко по-редовни.

В един от дните най-после намерихме дълго търсения подходящ шкаф за хола у нас. Той трябваше да отговаря на известни изисквания относно вида и формата му, за да си подхожда с останалите два, които вече имаме – библиотеката и онзи другия, където стои телевизора и само събира прах, защото никой не го гледа. Шкафът го докарахме с пикапа на съседа до нас, но месторазположението му трябваше да бъде на мястото на стария орган. Последният не можеше да бъде изнесен по никакъв друг начин, освен чрез най-малко двама нарочни докери (преносвачи на пиана, рояли и подобни органи) или чрез нацепване и разфасоването му насред стаята. Така и стана – започнах да го разглобявам и да вадя от него пакети с проводници, печатни платки, трансформатори и високоговорители. С тази дейност се занимавах във времето между 11:00 и 15:00, когато Даниела си дойде от работа и ми помогна да изнесем навън поне дървената му кутия. През това време успях да извадя всичките вътрешности и карантията на чудовищния музикален инструмент, който навремето сигурно е струвал хиляди долари, закупен нов. Такава съвършена техника не ми бяха виждали още очите, която за жалост свърши своя земен път по много тъжен и непристоен начин. Едвам му изкарах клавиатурите и останалите панели навън, след което с големия чук разбих и дървената опаковка. Единственото, което запазих бяха 10-те високоговорителя на озвучителната му система и шепата интегрални схеми, които изпратих по Неничко за някой електронен ентусиаст и любител в България. Всичко останало беше натоварено във фургона на Желязко и отнесено на бунището, където огромните зъби на мелачките го направиха на дреп и трески. Е, сега неговото място се зае от шкафа, който ще има честта да поеме голяма част от нашите старчески боклуци и вехтории, с които ни е свидно да се разделим…

19.09.2018 – Всички празници отминаха вече – Кръстовден, рожденият ден на скъпата ни майчица, както Вяра, Надежда, Любов и майка им София, а за нас останаха само делниците, с които да се борим юнашки и според силите, които тъй щедро ни е отредил Господа наший Иисуса Христа. Използвам случая, макар и с известно закъснение да поздравя нашата баба Ванеска с поредната ѝ годишнина, пожелавайки крепко здраве, земен мир, душевно спокойствие и най-вече дълголетие, Амин! - дай Боже всекиму от благините. Единственото вълнуващо събитие, което поддържаше емоционалната ни тръпка през този период несъмнено беше екскурзията на Нени и Меган в България, която ние следихме стъпка по стъпка и с подчертан интерес. Снимките, които те редовно изпращаха дадоха възможност да съпреживяваме всяка тяхна радост и възхита от местата, които всеки ден посещаваха, предизвиквайки у нас изключително приятни усещания и дори малко тъжни, по-скоро носталгични емоции - особено от срещите им с нашите близки и приятели. Съдейки по тяхното нескрито задоволство, което и двамата показваха от общите им впечатления за страната и нейния трудов народ ни караше да сме спокойни за тях и цялостното им пребиваване в Родината. Аз просто не мога да повярвам, че почти 26 години, след като я напусна навремето с нас, Неничко прояви такъв силен и трогателен интерес към България – е, поне думите ми не отидоха на вятъра, защото аз през цялото това време съм му разказвал всякакви притчи и истории, само че тогава той не искаше да ги слуша, че му бяха скучни и досадни. Добре стана така, че убеждението му дойде само и съвсем изневиделица. Единственото лошо впечатление, което е направило и на двамата с Меган е идиотизма по пътищата и безумното шофиране на самоубийците (и убийците…) в цялата пътна мрежа – включително и градската, без никакви изключения. За едва триседмичният си престой те са навъртели с колата около 2700 км пробег, добивайки пълна или достатъчна представа за обстановката там, за която всички ние добре вече знаем, че е повече от тревожна, дори на моменти трагична. Харесали много манджите на баба си Веска, харесали тараторите и кебапчетата по кръчмите, евтината бира “Ариана” и всичко останало, до което се бяха докосвали. Определено ще се върнат пак – този път вероятно през зимния сезон, заради снега и студа, който те никога не са изпитвали (сигурен съм, че Нени отдавна е забравил екскурзиите ни по заснежените балкански баири, игрите със ските и шейната, снежните човеци и посинелите му от студ малки пръстчета, заедно със зачервените му бузки и ушички; защо бе, малко и мило детенце на татко, защо порасна толкова бързо и толкова много? – що ти трябваше да остарявам и аз покрай тебе…). Всичко разбира се, зависи от множеството непредвидими фактори, които се намират далеч извън нашия контрол и мераци – време, работа, семейни ангажименти и т.н. Но пък нека да сме само все така живи и здрави – останалото го оставяме в могъщите ръце Господни…

Разказът ми започна с най-прясната информация, след като онази вечер Нени и Меган се прибраха благополучно от своето грандиозно пътуване – той още утре заминава обратно на обекта при работата и колегите си, а предполагам че и Меги вече е започнала своите смени в болницата. Ние с него бяхме в постоянен контакт и аз знам с достатъчни подробности почти всичко от техните пътешествия и въобще около пребиваването им в България. На следващото му прибиране в къщи ще се и видим вече на живо, та да ни разкажат впечатленията си - съвсем от първо лице на очевидци.

Докато младите си развяваха пръднята на воля из Отечеството, аз през това време се занимавах с нескончаемите ремонтни операции и строителни дейности по къщата. Баните са окончателно завършени и покрити с плочки, кухненските шкафове са на приключване още довечера, електрическите мероприятия също са към своя край. За мен остана да мина след плочкаджията и да сменя всички кранове, чучури и душове; после се занимавах и подир електричаря – в таваните има малко над 50 вградени лампи, които трябваше да свържа по отделни групи. После пък местих разположението на вентилаторите, че ми се явиха несиметрични спрямо лампите; старите им дупки запълвах с гипс, подир ги шпакловах хем по няколко пъти, щото и майсторлъкът ми не е насочен баш по тая тема и принципно съм малко калпав в тази насока. На края ще рече да мина повторно всички тавани с бяла боя, за да залича старите “рани и травми” от наскоро свалените осветителни тела – а пък не мога да карам бояджията да прави това, защото вече съм му платил за тази дейност; лампите в тавана се явиха впоследствие като подобрение в плана, което наруши иначе гладката му повърхност до неузнаваемост. В гаража също има обособен кът за перална машина и мивка за препиране и плакнене. У дома този ансамбъл е преместен в коридора, след като реших да правя механата. Обаче в другата къща такива екстри няма да има и с останалите плочки облицовахме част от стените и пода в това кьоше. После ще го преградя с две рамки и малка врата, което след време ще представлява едно напълно отделно и съвсем малко “мокро” помещение за мръсни и стари дрехи, перилни препарати, всякакви боклуци и килерен инвентар. Само че този проект ще търпи отлагане, докато не завърша основните стаи за възстановяване на живота в къщата и въобще обитаемостта ѝ като някакъв подслон. Онзи ден правихме плочите около мивката в кухнята и котлоните. Понеже Желязко беше у нас, използвах го да облепи и мокрото помещение – а една негова дневна надница е $300 по възможните най-минимални приятелски тарифи; пиша го само за справка и като любопитна информация. Е, моята е по-голяма, ама само когато работя. Дюлгерската ми надница не се отчита по никакви финансови критерии и не влиза в категорията на общественополезния труд – тя си е от мен да мине, така да се каже; на “Pro Bono” принцип…

Връщайки се назад във времето, отпреди двете седмици на писмено мълчание и информационно затъмнение от моя страна, единственото с което съм се занимавал беше строителната дейност по къщата и контролните ни сеанси с Неничко от България. Нито някъде сме ходили, нито някого сме виждали, нито пък някой е идвал у нас (освен Желязко, покрай когото си разнообразихме малко скучните вечери). Докато редеше плочките, той остана у нас няколко пъти, за да не се разкарва излишно, пътувайки всеки ден от Бризбън. Лъч надежда за среща с хора е гостито у Ваня и Бранко тази неделя, които са ни канили по повод навършване годинката на малкия им внук, Габриел (и единствен, поне за сега). По принцип за по-следващата седмица те са запланували голямо тържество, но точно за това събитие пък нас няма да ни има и ще пропуснем моабета за рождения му ден. Понеже тогава пак се падат три поредни почивни дни, та сме се разбрали с Янкови и неколцина други приятели да си починем малко от ежедневието нагоре по Sunshine Coast, където ние и без друго винаги ходим. Но до този момент на безгрижно щастие има доста време, което ще бъде уплътнено с работа по къщата. Служебната ми дейност е замряла на този етап и срещите ни с боса протичат единствено в споделяне кой как оцелява в условията на повсеместна и тотална безпаричност. По принцип храним разни далечни надежди и перспективи за субсидирането на нашия грандиозен проект, но специално моите отдавна са се изпарили и много скоро комай ще започна да се оглеждам за друга работа. Никак не ми се искаше отново да минавам през стъргата на безработния и от тази унизителна, неравностойна позиция да се моля на тоз на онзи за къшей сух хляб, но ако се наложи и до там ще стигна. Много скоро дейностите ми по тая колиба ще приключат и ще бъда принуден отново да започна някакво доходоносно занимание. В противен случай ще се наложи да даваме готовата вече къща под наем, а след толкова много похарчени средства (около 20 хиляди долара към момента, като сумата по масрафите постоянно набъбва), това ще бъде последното нещо, което ще ми се иска да направим. Наемателите по принцип не пазят, те се чувстват като господари на чуждия имот, смятайки че след като си плащат наема, всеки хазаин от своя страна остава длъжен в поддръжката на комфорта и начина им на живот - законите ден през ден се сменят и то не в полза на собствениците, но понеже аз действам по мои собствени правила, та на моменти малко се разминаваме със спуснатите ни и наложени “от горе”…

Онзи ден направих много сериозен финансов “удар”, закупувайки два комплекта тоалетни чинии, заедно с дъските и казанчетата от един магазин за стари строителни материали - навремето с татко бяхме чести посетители на този дюкян. Аз отдавна следя и дебна тези артикули, защото имахме остра нужда от тях за ремонта. Понеже бяха прашасали в едно невзрачно помещение, та изглежда никой не им обръщаше и внимание дори. Човекът ги беше оценил на $95 парчето – когато им позабърсах прахоляка, отдолу се лъснаха етикетите им; амчи те бяха чисто нови, бре! Е, това че са произведени преди 15-20 години и от тогава са се въргаляли по разните складове и мазета мен ни най-малко не ми пречи – пазарих ги двете за $150 и тутакси ги купих; стара, масивна и луксозна изработка от порцелан – не само клозетите, ами и казанчетата. Новите, които се произвеждат масово вече в Китай, нямат достатъчен воден капацитет. С цел пестенето на вода последните са направени със значително по-малка вместимост – едва 3 л и съответно 4.5 л; с тях разбира се, ти изобщо не пестиш вода, защото за да измиеш акото подире си, трябва да пуснеш баеркасата барем няколко пъти – но това е отделна, дълга и разтеглива, малко миризлива тема. Идеята им вероятно не е твърде лоша от икономична гледна точка: само че новаторите далеч не са оценили достатъчно адекватно, аджеба как се измиват едни прости и постни дардонки, базирани на задушените зеленчуци, с които местните масово се хранят и как примерно, качествено до съвършенство се отмиват две въглищарски лопати мазни и сочни лайна, които един нормален човек е изсипал от червата си в гириза, след като преди това се е набухал до пръсване с мусака, пълнени чушки, шкембе чорба, сарми (били те с лозови листа или пък свити в кисело зеле), овнешки гювеч, пържени кюфтета, супа топчета, свинско със зеле, месо с ориз и другите вкусни храни на нашата тъй щедра балканска кухня, башка хляба, плюс салатите и ракиите, които пък е погълнал за хастар и разядка; това е абсурд, но както и да е. Докато в случая, само за сравнение, старите казанчета са в съотношение 5 л на 9 л, осигурявайки по този начин доста по-надеждното санитарно измиване на чинията, след съответното изхождане на понуждата. С всичко до тук исках да подчертая, че тепърва ми предстои и тяхната инсталация – взел съм им мерките, остава само да се закрепят за пода и към стената. Само че и този въртел ще отнеме почти един ден, както всичко останало междувпрочем. Вчера така се замотах с един кран – не можеше да се монтира директно, както другите, след като баш на това място облицовката на плочите дойде малко по-напред и изпъди тръбата навътре. Та ходих да търся някакъв удължителен нипел, който разбира се не стана отведнъж – едно нищо и никакво парче бронз за $2 отвори подире си преработка на струг за други $20 обаче. Добре че беше моят сръбски приятел Майкъл, с който имаме дост от години – та той остърга нипела до нужния размер, след като аз се връщах до дома няколко пъти да му вземам точните мерки. Стругарят гони десетите от милиметъра, че и стотните даже – пък аз с ножовката щях да го одъвча като куче кокал. В крайна сметка всичко стана уж добре, ама още не смея да пусна водата, че шурнат ли ми водните съединения, ще трябва и на водопроводчика да купувам костюм за бала. Техните надници пък са още по-жестоки от на другите майстори – гиризчиите вземат най-много пари, спрямо своите колеги от останалите строително-монтажни браншове. Всеки момент очаквам да ми се обадят от магазина, където поръчах крановете – миналия ден нямаха в наличност, та ми ги изписаха за днес. Когато монтирам и тях, едва тогава ще отварям главния кран от водомера - за сега правя само сухи проби. Освен въпросните кранове за мивката, пак от същия магазин ще купя и коритото за пране – и в него оставих една своя къдрава благословия с масраф от $570; само за материали - всичко останало, естествено ще си е моя грижа. В понеделник пък ще дойде Митко (електротехника), за да довършим напълно инсталацията. От там насетне аз трябва да връзвам и монтирам лампи, ключове, контакти, отоплителни тела за баните, вентилатори и т.н. Работата не че свършва, ами тя направо извира, бре! – доста трудодни има да се отработят още специално на тоя обект дорде стане готов, че да му режем лентичката и да викаме попа за освещаване…

29.09.2018 – Вече пиша от къщата, която с останалите ни приятели наехме за трите почивни дни. Все още е сравнително ранна съботна утрин и останалите спят – докато се размърдат и им почнат ритуалите подир пиене на кафета и чайчета, аз пък ще използвам промеждутъка да нахвърлям редовете на последния ми информационен блок. До онзи ден при нас се изливаха едни дъждове и потопи, но днес времето е слънчево и уж обещаващо от най-ранните си сутрешни часове – да го видим дали ще се задържи такова и до вечерта. Тези дни нашата мома Ванеса също се намираше по тукашните географски ширини – беше на почивка заедно с дружките си, само че в Noosa, където децата си наеха бунгало в един къмпинг и там изкараха 2-3 дни, необезпокоявани от никой и напълно извън обсега на строгия родителски контрол. Вчера сме се разминали с тях буквално по пътя – докато ние сме пътували насам, те пък са се връщали към дома.

За съжаление аз нямам никакви новини, с които да се похваля и да заслужават отбелязването им в дневника – делничните дни (че и част от празничните…) ми бяха запълнени единствено с работа по къщата: електрическа, водопроводна, дърводелска и всякаква друга от най-общ характер. Проводниците вече са окончателно прекарани – остава само да се свържат към съответните ключове и осветителни тела; вратичките на шкафовете са поставени – не само в къщата, но и у нас. Отделно от всичко с помощта на дърводелеца успяхме да окачим и вратите на стаите – той ми изкопа местата на пантите, аз пък ги завинтих и една по една закачих всяка нова порта на съответното си място. После пък дойде ред да пробиваме отворите на ключалките и бравите – и от там сума талаш излезе под формата на боклук. На другия ден аз монтирах дръжките. Онази вечер окончателно приключихме с дърводелската дейност – отървахме се само с $300 масраф; да е жив и здрав този човек – хем добре, хем пък бързо и качествено работи. Е, вярно че голяма част от работата си я свърших сам, но без неговите машинки и умения аз нямаше да се справя или щеше да ми отнеме цели седмици време. Сега трябва да инсталирам още няколко брави, които имат нужда от предварителна преработка – като се върнем от почивката това ще ми е заниманието, за да не скучая по цял ден в чудене какво да правя и да гледам порно от сутрин до вечер. После на ред идват лампите по тавана – поръчах специални изолационни букси, в които ще стане връзката; те пристигнаха онзи ден. Наред с това съм поръчал и дръжките на вратите за долапите – в онази къща те изобщо не са спешни, но пък у нас не можем да ги отваряме лесно: всеки път трябва да се навеждаме до пода, за да им подхванем ръба или да отваряме съседен долап, че покрай него да стигнем и до този, който ни трябва в момента. Китайците любезно пишат, че са ми ги изпратили вече – чакаме да пристигнат след някой и друг ден, до седмица най-много. В нашата търговска мрежа само една отделна дръжчица за шкаф или чекмедже се харчи по 6-7-8, че и по десетина долара; същите в Китай вървят по $3.50 – е, как сега да поддържам аз с немотията си могъществото на западащата вече австралийска икономика, след като за един и същи продукт моят китайски побратим ми иска само една трета от стойността му, докато местният шарлатанин и дерибей се опитва да ми свлече и кожата от гърба, отведнъж при това?...

По-миналата неделя ходих на черква – беше в денят, когато Неничкови са излетели от България. Онзи ден пък бяхме на гости у Ваня и Бранко. Сутринта с Даниела направихме още един курс до бунището (надявам се, вече последен…). Нахвърляхме в нейната кола всички стари врати и други изостанали строителни отпадъци от къщата и ги закарахме на боклука. Даже вчера пак минахме през Бранкови, че нещо им носехме за техните мероприятия, което трябваше да им оставим пътьом. Те утре ще правят голямо тържество в парка по случай първия рожден ден на бебето, но ние няма как да присъстваме заради тази почивка, която отдавна бяхме запланували.

Понеже хуните вече се разтропаха и взеха да бучат около мен, та не мога да се концентрирам в писането – башка дето нямам и какво повече да добавя към вече казаното до тук. След малко излизаме и отиваме по разходки – ние с Даниелчето самосиндикално ще направим един бърз обход на дюкяните с вехтошарски стоки, които специално в Noosa са от особено високо качество. Вчера например, от един подобен “бутик” си купих прекрасни слънчеви очилца – кръгли, досущ като на легендарния Джон Ленън; и само за $3, бре! – можете ли да си представите? Ние по принцип никога нищо не търсим и боклуци не ни трябват, ама като видим нещо много евтино и се изкушаваме с покупката му. Не знам каква ще е програмата ни за останалата част от деня – за сега само вечерта е ясна: моабет, като снощи – ядене, пиене, гуляи и трупане на телесни мазнини и дълбоки грехове; хем душевни, хем пък и духовни…

05.10.2018 – В желанието си час по-скоро да изпратя някакъв писмен хабер от нас, сега набързо ще приключа своя разказ, а пък от следващата седмица нататък ще поставя началото на новия сюжет. В момента съм напълно сам в къщи – Даниела днес е дежурна по изключение с някаква нейна втора смяна, а малкото още не си е дошло от работа; всеки момент ще довтаса обаче, за да си хвърли един бърз душ, че после да върви да свири за вечерното представление на мюзикъла. Спектаклите им се провеждат в залата на учебния театър в колежа, където тя до съвсем скоро учеше. Аз през деня се занимавах с довършителните мероприятия по окончателното приключване с монтажа на новите врати. Онзи ден майсторът ми изкопа леглата за пантите и бравите, като за мен остана само напасването на дръжките и ключалките им. Цял ден се мотах с три въшливи дръжчици – ако не дай Боже си вадя и хляба с такава дейност, от глад да съм умрял вече; голяма врътня се въртях, ама станаха най-накрая. Предните дни пък имах електричарска работа – връзвах осветителните тела по таваните, изолирах ключовете и т.н. Сега остава само да се свържат контактите и ключовете за лампите, но пък те още не са купени и за това могат да изчакат настъпването на по-благоприятни във финансов смисъл времена. С друго, освен с размотаване подир ремонта на къщата тези дни не съм се занимавал.

Служебната ми дейност продължава да стои замръзнала на “кота нула”, като напоследък дори и срещите ни с шефа престанаха да се състоят. Чуваме се от дъжд на вятър по телефоните, обменяме си по някое и друго съобщение – те от своя страна превеждат по някой мижав долар от дължимата сума, която имат да ми изплащат. Нямам представа до къде дотикаха нещата с прословутия инвеститор, появата на когото вече всички чакаме толкова безнадеждно от няколко години насам. Другата седмица вероятно ще имаме среща с боса и може да разбера повече подробности. Аз междувременно и съвсем инкогнито започнах активно търсене на друга работа – в понеделник имам насрочени две интервюта за позиции, които се намират обаче в Toowoomba – град, отстоящ на 200 км от нас и едно от първенците по големина населено място в щата (след столицата Бризбън), ако не броим разбира се нашия курорт, Gold Coast, другия на север – Sunshine Coast и още 2-3 града, разположени по източното крайбрежие на Австралия. Една от позициите е изключително интересна и специално към нея храня големи апетити, съдейки единствено от обясненията ѝ в обявата. Така или иначе, в понеделник ще знам малко повече подробности, след приключване на срещите с потенциалните ми работодатели.

С няколко думи ще се върна на кратката ни почивка през съботно-неделния период, който този път включи и понеделника като неработен и неприсъствен ден (ама те за мен вече всичките са все таквиз – до следващата евентуална промяна в дневния ми ред и режим). В събота сутринта, както вече забелязахте аз нахвърлях няколко реда, докато останалите от бандата спяха дълбоко. Денят беше слънчев и прекрасен – почти летен. За да не губим време и да използваме всеки възможен миг за оползотворяване на и без друго краткия ни курорт, всички излязохме от бърлогата без много-много излишно бавене и ритуали. Разделихме се на групи по интереси – ние двамата с Даниела и Янковата Валя хукнахме да катерим баирите, а останалите от групата щяха да ни изчакат под хладните сенки на чадърите в някое улично кафене. Този горски маршрут за нас стана традиционен и ние всеки път, когато се намираме из района правим един пълен обход. Разходката обикновено отнема два часа и половина – докато се върнем обратно на изходна позиция и то вече бе станало пладне. За моите бутикови магазини така и не остана време – обикновено тях по обед ги затварят и така всички се запътихме към заведенията с разхладителни бири и освежаващите паници с купешка храна. Аз лично не съм консумирал нищо, освен дето изпих една нищо и никаква бира – не обичам обществените заведения, освен ако над вратите им не виси надпис “Механа”, “Горски хан”, “Бирхале”, “Битова къща”, “Странноприемница” или нещо подобно от фолклора. Следобедът беше обявен за тихи игри и занимания, зяпане на телевизия, докато аз използвах това време за обогатяване на пътеписа във връзка с посещението ни в Париж и още по-щастливото ни пребиваване в България, който напоследък творя паралелно с всичко останало.

Вечерта, както и предишната проведохме една всенародна веселба, след приключването на която се разхвърляхме по каютите. Още същата вечер започна да духа вятър, който пък до сутринта докара дъждовните облаци. Не след дълго заваля и самият дъжд – и така, та цял ден. Аз отново бях прикован към писалищната маса, докато останалите се забавляваха с правене на нищо, безцелно губене на време и висене пред телевизора. Така малко безславно мина и вторият ден на нашата почивка, която този път действително можеше да се нарече по този начин – голямо безделие падна; добре че аз поне попълних времето си по-успешно с творчество и писателство – за другите не отговарям.

Неничко онзи ден се прибра от обекта и утре ще се видим. Ще ходим да гледаме някакво състезание по мотокрос. Времето обаче не е много обещаващо – дават го да вали дъжд и през двата почивни дни. Това пък от друга страна е добре за посевите ни из градината – главната асма вече се е разлистила и гледам, че филизите ѝ вървят добре; даже имаме и грозде (всъщност, трябваше да кажа: птиците ни по дърветата си имат свои собствени гроздаци, които те само чакат малко да узреят, че да им се нахвърлят като хиени на мърша). Преди време Бранко ми даде няколко пръчки (Зарезански изрезки от неговото “лозе”), които аз посадих този път по най-правилния и академичен начин съгласно аграрната наука. След престоят им в земята няколко месеца, сега и те са почнали да наддават. Хич няма и да ги разсаждам даже – както са поникнали, така ще си вървят през вековете; стига да устискат на климатичните условия и да тръгнат да се развиват. Те са по три пръчки в снопче – която оцелее, тя ще се развива занапред.

Иначе други съществени новини няма около нас – макар и по-накратичко, сега приключвам темата до тук, за да я продължа още в понеделник. Първото ми интервю е от 11:00, докато второто е чак в 15:30. В антракта между двете ще се завра в някой голям магазин и ще писателствам от там - тъкмо да си убивам времето по най-приятния за мен начин. Пожелавайки всичко на всички - от добро, та по-добро и разбира се най-много здраве, разделям се временно с вас до следващия ни сеанс.

Целувки и прегръдки от далечна Австралия: Михови (старши) и Михови (младши)… 

Писмо No 93 (V-VIII.2018)

Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо - близки роднини, сродници и по-далечни познати!

19.05.2018 – Този път огромното прекъсване в хода на иначе сравнително редовната ми кореспонденция, се дължи изцяло на възникналите напоследък около мен съвсем обективни причини и в никой случай не бива да се отдава на някаква немарливост от моя страна или пък на обикновен немокаятлък; мързел, демек. Служебните ми ангажименти през последните няколко седмици, буквално до последния момент преди тръгването ни взеха такъв основен приоритет над всички останали, че беше абсолютно невъзможно нито да се мисли, нито да се прави нещо друго, освен единствено да се работи по цял ден - от ранна сутрин до късна вечер, с цел успешното приключване на дадения етап от започнатия вече преди повече от две години, прословут наш проект. Независимо, че откъм височайшата страна на мениджмънта не бе упражнявано никакво насилие върху моята скромна и далеч по-нисша в служебната йерархия особа, подлагайки ме на излишни претоварващи напрежения под тяхното директно влияние, то аз сам за себе си бях поставил известни планове в текущата работа, които следвах неотклонно и педантично, за да създам известен ред и стратегия в последващата ни от тук насетне съвместна дейност. Първоначално бях разделил на секции и звена отделните агрегати на инсталацията, което ми помогна да разпределя цялостния обем на документацията в няколко подгрупи, като времето за изготвянето на всяка една се въртеше в границите между около десетина дни до две седмици, в зависимост от сложността на обекта. Точно поредността на тези, вече създадени групи аз не исках да нарушавам под никакъв предлог, защото процесът по изготвяне на една папка с документи почива на известни стандартни приложения и рутинни похвати, които ако се нарушат, щяха да предизвикат невероятен хаос в крайния резултат (с който батак пак аз трябваше да се разправям впоследствие, че да се чудя пък и как да изплувам от тинята, в която сам съм се наврял). Ето защо, миналата събота и неделя работих доста усилено именно в тази посока, а във вторник сутринта вече успях да предам поредната серия от около 60 чертежа на моя шеф, който за сега е много доволен от развоя на орташката ни работа. От там нататък за мен също настъпи дългоочакваната ваканция, която ще продължи до края на Юни, когато пък се надявам да възобновим започнатото дело до получаване на тъй желания от всички положителен резултат в постигането на крайната цел. И тъй като вече се намирам в състояние на т.нар. годишен отпускарски синдром, аз повече със служебните си обязаности няма да ви занимавам, докато не ги рестартирам отново едва след завръщането ни обратно в Австралия. Fuck off, дето има една приказка на местния жаргонски диалект, която туземците денонощно разменят помежду си под формата на любезност, съпричастност, удивление, негодувание, мъка, радост и тъга (или диалектен жаргон – подберете сами по-литературния израз), много силно доближаващ се и наподобяващ по смисъл и посока на действие до нашенското “Йеш Миуя”, както пък тъй мъдро е казал небезизвестният бай ви Спиро от с. Поликраище, там нейде из Горнооряховският край…

Като казах напред нещо за завръщане, редно би било с няколко думи да спомена и за нашето голямо, почти околосветско пътешествие, което започна току преди два дни. Но пък малко преди това ми се иска да запълня и информационната празнота (по-скоро дупка, ров – абе, то си е направо бездна…), която неволно се създаде (зина, така да се каже…) в моя строго хронологичен презокеански репортаж и най-личен дневник, чиито статии се разредиха толкова драстично, че сега се чудя как точно да си възстановя спомените, някъде от около 04 Април насам, когато за последен път тук изразих някакви мисли и въжделения, поднасяйки ги в писмената им форма и които още тогава изпратих за прочит от света и в частност на самите вас. Аз малко по-горе написах, че тази пукнатина между обмена на взаимната ни информация не е все пак с чак толкова голям процеп – а справката ми с датите току-що показа, че дупката ѝ е широка точно месец и половина (море, 6 седмици са си баят много време…); амчи аз трябва барем до обяд да скрибуцам с перодръжката и през секунда да я топя в мастилото, дорде възстановя всичките си пропуски и вече полузабравени спомени. Но, както и да е – да караме нататък, пък до където, до там…

За една от причините (по смисъла на оправдание…) в голямото забавяне на нашата редовна кореспонденция вече споменах по-горе и тук аз нямам за цел да се повтарям отново – в дъното на всичко лежаха моите служебни ангажименти, които както няколко пъти дебело подчертавам са взели толкова висок приоритет над останалите житейски и ежедневни злободневки, та сякаш съм се уловил като удавника за сламката и всячески гледам да не я изтърва. Залогът ми е голям, по-скоро огромен, защото това е абсолютно всичко, което имам и на което мога да разчитам за моето по-нататъшно оцеляване - както в житейски, така и в служебен аспект: известен интелектуално-технически потенциал и капацитет, малко знания и придобит в годините опит, прикрепен с много борбен ентусиазъм до степен на наивност. Картите обаче, с които играя са ми доста слабовати и козове нямам почти никакви (викнал съм ги на “без коз”, обаче ми липсват всичките бирлици, тук-таме десетка, барабар с рига, дама и вале от цвят; тотален валат…) – разчитам единствено на партньорите си отсреща в лицето на хората, за които работя; ако Господ гледа отгоре и му се иска да ни помогне – ами, като че ли сега е баш момента да подпре едно рамо. Отделно от служебните ми задължения, с друга дейност не съм се занимавал, нито пък съм предприемал някакви по-сериозни странични стъпки…

Без да спазвам строго установеният и изграден в годините хронологичен ред на дописката, тук е мястото да кажа, че преди няколко седмици ходихме на една кратка екскурзия до нашето любимо Приморско – пардон: за тукашния морски курорт Noosa говоря, който много трайно вече се вписа в нашите предпочитани за почивка райони по източното Австралийско крайбрежие и който ние посещаваме охотно всеки път, когато се създаде подходяща финансова предпоставка за това. Често хотелиерите изнасят списък на курортни комплекси с по-ниски тарифи за определен период от време – обикновено това се случва в извън ваканционните дни на децата или отпуските на родителите им, когато има значителен отлив от туристи и други редовни посетители. Така, с цел да се заеме легловата база на селището барем от случайно преминаващите курортисти, та загубите от неосъществените им приходи и печалби да са в малко по-приемливи размери, доста хотели и мотели си позволяват лукса да направят компромисни намаления от регламентираните си цени на нощувките – именно тогава настъпва и нашият “звезден миг”, защото Даниелчето постоянно слухти в Интернета за подобни обяви; щом види нещо подходящо и веднага прави резервациите. Подобен беше и случаят ни неотдавна, когато изкарахме почивните съботно-неделни дни в един такъв мотел. Не е изключено това да е било по време на Католическия Великден – о, не; напротив. Сега вече добре си спомням, че това беше точно по времето на Православният, защото аз в съботата боядисвах яйца. Точно така – тогава беше, но не помня датите, което пък и не е от жизнено важно значение за настоящия писмен материал. Надявам се читателят не би бил чак толкова любопитен, та да задоволявам капризите му и с подобна, безполезна информация.

Понеже Даниела по принцип не работи в петъците, ние тръгнахме нататък още сутринта. Ванеса си остана в къщи, защото трябваше да учи за Университета, а пък беше и на работа в магазина за гуменки и потници, където тя сегиз-тогиз изкарва по някой и друг грош за ежедневните си масрафи, които между другото ежедневно растат по експоненциална крива – с някакво начало, служещо за алгоритъм, но пък без ясно видим край, далеч в безкрайността. Настанихме се и веднага излязохме на разходка – там ние с Дани правим доста дълги пешеходни обиколки покрай реката и устието ѝ, след което излизаме на плажната ивица и избъхтваме още няколко изтощителни пешеходни километра; обикновено от подобни променади се прибираме грохнали и каталясали – гладни, жадни и изнервени от умора и недохранване. Вечерта за кратко се изкиснахме и в басейна, докато над нас не запръска есенният дъжд, който вече окончателно ни изпрати под сушина и на софрата.

В събота сутринта – ето ти го тревожният сигнал не закъснява: нашата малка умница (нали акълът ѝ отдавна не си е на мястото и в главата ѝ се въртят всякакви други скверни мисли, свързани единствено с момъка Михайло, но не и с онова, за което трябва и заради което Господ я е надарил с мозък…), та като треснала сабалам вратата подире си да върви на работа и тутакси се плеснала по челото, че ключовете ѝ всъщност са останали заключени вътре. Ние имаме и резервна връзка, която стои на едно много скришно и тайно място в механата, обаче тя и тях не успяла да намери, защото докато сме ѝ обяснявали къде и как да ги открие в случай на нужда като настоящият, тя вероятно тогава е бляла на някъде или си е мислила кой знае за какво друго. Независимо от всичко, Неси излязла и съобразителна - обадила се тутакси на Неничковата Меган и вечерта спала у тях, а в събота сутринта и двечките цъфнаха на ранина при нас в мотела, за да им дадем ключ, че да си отворят. От там насетне са се прибирали обратно към Gold Coast - нашата веднага заминала на работа, а пък Меган си отишла в къщи. Тази седмица Нени все още беше на работа, та са били сами само двете – таман пък са си приказвали цяла нощ за прословутата им сватба, която пък от своя страна с наближаването си взе да ми влиза все по-дълбоко и по-дълбоко в категорията на непредсказуемите и неизбежни дертове, от които просто няма отърване, спасителен вариант или някакво друго алтернативно разрешение на надвисналия проблем…

Та, така - към 10:30 си изпратихме инцидентните гостенки, а аз се залових да варя яйца, че да ги и боядисвам после. Тази година разполагахме само с червена боя и всичките черупки бяха в един и същ Великденски стил; нямаше шарени разновидности и екземпляри, но ние поначало не направихме много - само две кори, докато друг път червим по три дузини, че и повече индустриални количества, понеже пък и много ги обичаме (особено нахвърляни хаотично връз марулите на Великденската салата). Като приключихме с този тържествен ритуал, пак излязохме на разходка. Сега пък хукнахме по онази пътека, която извива покрай високите скали над океана – ходихме чак до върха, до самият ѝ край. Обикновено на връщане минаваме през гората, но ни достраша от активизацията на змиите през този период на годината, та се търкулнахме обратно по същия отъпкан и наситен с туристи път. Времето беше прекрасно – ясно и слънчево, с кристално чисто и синьо като връзка на чавдарче небе, докато водата в океана беше от лазурно светлозелена до тъмносиня на цвят, подобна на мастило (ама и не черно, все пак). Обаче точно от този, иначе толкова прекрасен за очите и душата изглед, нямаме нито една снимка, защото не си носехме телефоните с нас – фотографската ми техника отдавна е излязла от строя, за което ще стане на дума вероятно в отделна глава, малко по-нататък из материала. Отгоре на всичко, поради наскоро преминалият от там циклон, вълните бяха огромни, които се разбиваха в скалите със страшна сила и правеха цели водопади от водни пръски и капки – само че ние нищо от тези красоти не успяхме да запечатаме на лента; сега разказвам всичко това по беглите си спомени, ама нямам нагледни доказателства под формата на снимков материал, че да ви покажа нещо – майната му, както викаше баба Фанче…

По същото време и на същото място отпразнувахме рождения ден на наш малък Неничко, макар че той точно тогава пак отсъстваше поради служебните си задължения на строителната площадка. Иначе с него се чуваме почти всеки ден и си обменяме най-различни мисли като си пишем кратки писма. Той така предпочита, вместо да си звъним и да приказваме по телефоните. Аз уж още тогава щях да започна настоящото си ново послание, обаче нещо се увъртяхме с разходки и други развлечения, та хич не успях да осъществя намеренията си – ще ме прощавате, значи.

Така си минаваха дните и се изнизваха една подир друга седмиците – като песъчинки в пясъчен часовник: аз зает по цял ден и прикован към стола на масата в кухнята, Даниела на работа и малкото ту на училище, ту на работа, но по-често заедно с Михайло. За музика вече изобщо не се говори у нас, пианото отдавна и трайно е замлъкнало в стаята ѝ, въпреки че Ванеса и тази година участва в училищната постановка на техния учебен младежки театър. Постановката, която ще изнасят е на базата на много интересен класически филм и мюзикъл, а специално нейното участие ще бъде в оркестъра на съпровода към балетната секция на шоуто. Учителката им по музика е подбрала нея за това участие, заедно с ръководителя на джаз формацията, където тя свиреше докато завърши. Явно нямат подходящ пианист и са се спрели на нейния талант, като този неин ангажимент ще ѝ донесе заплата от около $1200, понеже в оркестъра участват не само деца от колежа, но и доста професионални музиканти, предвид сложността на произведението.

Една съботна вечер на гости у нас идваха Бранко и Ваня, заедно с младежите и малкият им пъпеш, който е много сладък. Кокори се вече наляво-надясно и хич не му се лежи сам в количката, ами гледа да е барабар с другите на масата. Наскоро зет им започна работа по моята специалност към една наша фирма на Gold Coast, за която аз настойчиво му препоръчах да кандидатства. Все още е в процес на проучване и пробен период, но той е добър специалист и се надявам, че онези ще го оставят на постоянно работно място при тях. Компанията се намира някъде около нас и му се налага дълго пътуване и разтакаване по пътищата, но пък то две добрини на едно място няма. Седмица по-късно отпразнувахме паметния ден на Св. Георги, който е бил и великомъченик (подобно на всички нас простосмъртните, само дето ние не сме светии поради факта, че се огъваме пред всяка трудност, болка или неуспех, изпречили ни се на пътя). Аз рано сутринта ходих на черква и този път стоях до самия край на службата. Изглежда сърбите също честваха празника, защото имаше доста повече хора от обикновеното, а ритуалът се водеше от двама свещеници – от младия поп, който ние също познаваме покрай посещенията ни напоследък в тяхната зала заедно с родителите на Мария, както и от стария, отец Душко, когото пък знаем още от самото начало; същият идва да освети нашата къща, когато я купихме през горещия Февруари на далечната 2002. Той отдавна вече не води редовни църковни служби, но синът му служи в един от техните храмове – баш в центъра на Бризбън. Изглежда обаче, че го канят само по разни по-големи празници, та той самият разказа историята на този славен пълководец Св. Георги Победоносец. Една от легендите разказва, че за да спрат победният му ход заедно със своята армия, в ботушите му са набивали гвоздеи, за да не може да ходи, но той въпреки нечовешките болки е търпял и водил войниците си единствено и само напред (докато ние мрънкаме и пред едно малко кабърче дори в чепика или пък ни боли от трън, забит случайно в палеца на ръката).

По някое време колата на Даниела отказа да пали сутрин, а особено упорито, след като се и застуди времето напоследък. Замириса ми на нов акумулатор и мислех, че с 2-3 часа работа ще реша проблема. Един ден я закарах рано-рано на работа, след това заведох Ванеса до спирката на гарата, че тя пък не ще да ходи с колата си нататък – по времето, когато отива там, целият обществен паркинг е вече запълнен с коли до краен предел и Неси не може да намери свободно място някъде по-наръки; за това, когато не съм ангажиран със срещи или други служебни мероприятия, някой път ѝ правя услуга да ме ползва за такси – безплатно, разбира се, на добра воля. На връщане минах през разни дюкяни, където продаваха акумулатори. Ориентирах се за цените и стана ясно, че него ден трябваше да блъскам до по-късно вечерта, за да избия $222 масраф подир новата батерия на Даниелчето. Купих най-мощният и съответно най-скъп модел, който може да се побере в колата ѝ - в къщи го монтирах на мястото на стария и въпросът се реши тутакси с въпросната сума. Самият акумулатор има тригодишна гаранция и по принцип подобни изделия издържат десетина години, но все пак първоначалният финансов удар остана трайно да ми тежи на кесията и съответно съвестта – аман вече от грешни харчове…

Преди известно време, пак Даниела беше остъргала вратата и калника на нейната кола, че като паркирала пред работата си в тъмното, до нея имало спрян някакъв пикап на случаен работник. От каросерията му обаче стърчали разни железа и тръби – тя естествено не ги видяла и последните бяха направили две деруги по ламарините; ама и малко смачкано имаше, де - в интерес на истината. Преди време Николайчо ми беше препоръчал някакъв възрастен майстор, който бил много добър и не вземал скъпо за подобни ремонти. С него ходихме да купуваме една кола, която беше най-жестоко ударена от градушка – човекът му я беше поправил и пребоядисал така добре, че изобщо не си личеше къде са били нараняванията по покрива и калниците, където бяха най-явните последствия от ледените топчета. Като му занесох да погледне нашата кола обаче и онзи отсече - $650; щях направо да припадна на плочника, току пред дюкяна му! Обаче трудът си е труд – независимо колко голяма е повредата, защото в нея пак влизат всичките масрафи за бои, за подготовка на мястото и изчукване на тенекията, после пък следва изпичане на боята в камера, че търкане, лъскане и т.н.; дълъг и мъчителен процес (те не случайно на автотенекеджиите в България им викаха “Чукче – левче!”; и с право). Спазарихме се на $600, та една заран преди няколко дни оставихме колата на ремонт при този човек. На другия ден вечерта си я взехме като чисто нова, сякаш сега излиза от завода – добра работа беше свършил този старец (който може да е и на моите години, но такава е думата). Хайде, ликвидирахме и този проблем – трябваше да се направят още няколко ремонта специално по колата на Даниела, но понеже бях доста зает с работата си, та не успяхме да ги свършим за тази финансова година; така барем разходите подир тях можех да ги натоваря на годишните такси пред данъчните служби, но сега ще останат за догодина. Задните колесни лагери трябва да се сменят, че особено единият много вие при каране, както и някои втулки по носачите, ама ще изтърпят докато се върнем от странство, че тогава чак ще се разправям и с тях.

Пак междувременно, като цялостно възнаграждение по случай успешното завършване на училището и приемането ѝ в Университета, направихме един общ подарък за колата на Ванеса – сменихме редовните регистрационни номера с лични, които ние избрахме по собствена комбинация. Аз отдавна ѝ бях пуснал мухата, че нейното име може да се напише и да изглежда като нещо написано на английски език (макар напълно неразбираемо и безсмислено като комбинация от букви), но пък в същото време ще се чете съвсем действително на български език. Така името ѝ Vanessa (с изпуснато второто “с”), записано със съответните български главни букви става BAHECA (произлизащо все едно от “baheca”) - именно която комбинация използвахме в съставянето на табелките за колата. Тя още в училище си лепна тоя етикет отзад по горнището на спортното облекло за часовете по физкултура и на всеки обясняваше, че това всъщност е личното ѝ име, изписано с главните български букви, независимо че изглеждат на английски. В крайна сметка, за да задоволим тази наша прищявка и уникалност заради името на Неси, наринахме още $2400 суха пара (като само за колата ѝ преди време дадохме $5000 – сега половината от тази цена е съсредоточена в предния и заден номер на броните, отделно от стойността на возилото)…

През цялото това време, Даниела купува в неусвест подаръци и армагани за България, които едвам натъпкахме в огромните куфари. Тя наивно си мислеше, че няма да взема с нея допълнително малко куфарче за ръчен багаж, но много скоро и това се наложи – съвсем неизбежно и най-закономерно. В моят аз нося компютъра, на който смятах да пиша по време на дългите и изморителни полети. Независимо, че самолетите ни бяха снабдени с универсални контакти за електрическо захранване, лаптопът ми обаче не рачи да тръгне от техния безплатен ток на бордовата мрежа. В момента, в който му включа изправителя и напрежението в контакта изчезваше – по едно време се уплаших да не би да съм го повредил нещо. След това пробвах да си заредя телефона – на малкия заряден ток всичко работи безупречно, обаче моят лаптоп черпи много енергия и вероятно са направили някаква защита против претоварване на мрежата в самолета – нямам друго, по-разумно обяснение. Преди години пътувахме с Тайландските авиолинии и аз там за първи път видях такива контакти под седалките. Тогава водих дневника си много успешно, защото това беше още на стария Неничков лаптоп, който може би не е изисквал толкова много енергия, за да работи. Обаче с това мое чудовище, което съм повлякъл подире си, мисията ми се оказа невъзможна. А толкова много исках да опиша цялата тази скучна и безконечна информация, докато се реем безсмислено и отчаяно из въздуха, вместо да си губя времето, определено за сън или пък за разходки. Независимо от всичко, до тук аз успях да наваксам всичко пропуснато за периода на шестте ми седмици мълчание. По този начин на това място нулираме брояча и от тук насетне вече продължаваме напред с малко по-актуалната и забавна материя...

… И след още няколко дни на подготовка и изтощителна работа по 10-11 часа на ден, кажи-речи буквално по последния възможен момент, ето ни на летище Бризбън – натоварени до зъби, защото в дисагите ни нямаше повече място дори и за една салфетка да надиплим. Ванеса ни докара с малката си кола – само единият ни куфар зае целият ѝ багажник, докато останалите влязоха на задната седалка в купето. Всъщност, понеже атмосферата около всички нас бе доволно нажежена и изнервена, на отиване към аерогарата колата карах аз, а пък тя после от там се е прибирала в продължение на цели два часа, поради големия трафик на магистралата – едва малко преди да излетим в 21:00 детето се обади, че вече си е в къщи, та мирясахме един по един…

За теглото на големите куфари не сме имали никакви проблеми, защото от компанията, с която се придвижвахме от Бризбън през Дубай към Париж, разрешават до 30 кг багаж на всеки пътник (ръчните чанти са си башка като тегло), докато нашите дисаги отчетоха едва 27 кг. Проблеми обаче, при това сериозни очакваме на Парижкия пропускателен пункт, от където ни поемат разни вътрешни самолетни линии с лимит от само 23 кг – ще видим какво е положението още днес следобед (за протокола - 21.05.2018, ако за някого това все още има някакво съществено значение). Сутрин обикновено се наспивам много рано и ставам да пиша на спокойствие, докато Даниела още не се е разприказвала – че тя с отварянето на очите си и почва да бърбори като картечница, с което ми пречи на творчеството. След около час-два ще дойде нарочен микробус, който ще ни откара обратно на летището, от където пък в 13:00 излитаме за София. Със същата верига превозвачи пристигнахме в хотела онзи ден – всичко това беше предварително организирано и платено, заедно с нощувките и екскурзиите ни из Парижките потайности; Даниела си беше свършила работата безупречно, заради което ние успяхме да изпълним нашата набелязана екскурзиантска програма с точност до най-малката подробност. Но пък за победният ни ход из сърцето на Париж ще стане дума малко по-навътре в изложението ми – нека да караме сега в някаква логична поредност, за да сме и сравнително последователни в този мой своеобразен и необикновен разказ на очевидец (от първо лице, дето му викат по-учените)...

За изтощителното ни и скучно пътуване, вероятно вече разбрахте – първата отсечка между точките А и Б (съответно от летище Бризбън до аеродрума на Дубай) отне точно 14½ най-шибани часа летателно време, през който период преодоляхме разстояние от около 12,000 км (11,991 км ако трябва да съм и астрономически точен, съгласно измерителните прибори, закачени по борда на самолета). Това е въздушната дистанция между столицата на нашия щат (Бризбън) и Дубай – столицата на Обединените Арабски Емирства. Летяхме на около 9-10 хиляди метра височина, при традиционната скорост на подобни летящи крепости от около 900-1000 км/ч и температура на въздуха извън кабината -50°C. Самолетът този път беше от новите модели – класическият за подобни полети американски аероплан “Boeing” вече е подменен с френския въздушен лайнер “Airbus A380”, който се смята за най-големият въздухоплавателен кораб в света (или поне специално по тази линия – за другите направления не ми е известно). На борда му се побират над 600 пасажери, разхвърляни на два етажа (според техния клас и степен на безпаричност – “Първи”, “Бизнес” или пък просешката класа, за където се класифицираме ние с малко по-скромните си финансови възможности). Отделно от тази бройка, за комфорта на всичкият тоз народ се грижат други 30 души екипаж – пилоти, капитани, стюардеси и подобна прислуга…

Тъй като сега е времето и баш тук пък му е мястото, с няколко изречения ми се иска да споделя и впечатленията си от иначе космополитния Париж и неговите трудови хора. Пристигайки онзи ден по никое следобедно време и докато се настаним в хотела, стрелките на гаровия часовник вече бяха подминали 18:00 – добре все пак, че се намирахме в Европа, където слънцето залязва чак след 21:30, та имахме няколко свободни часа да направим едно тротоарно-пешеходно кръгче из махалата. Самолетът ни пристигна в ранния следобед на деня, но дорде си нарамим дисагите от лентата за багаж, да излезем от сградата на летището и да изчакаме транспорта до хотела, времето взе застрашително да напредва. Бяхме си уредили един нарочен микробус, който заедно с още няколко себеподобни пътници трябваше да ни разхвърля из Парижките хотели и мотели. Добре ама докато обиколим из лабиринтите и ръкавите по терминалите (първи, втори, че и до № 3 стигнахме в лутанията си; хубаво бе все пак, че нямаха повече, освен ако аз съм пропуснал някой в навалицата…) на иначе огромното летище “Charles de Gaulle”, за да сберем цялата паплач на света под покрива на превозното средство, до този момент слънцето взе да се накланя на една страна в залязващата си посока и почна да се крие иззад по-големите и високи сгради на градеца. От друга страна пък извадихме и късмет в известен смисъл, че маршрутката не блъска пътя и до другия аеродрум на Париж - летище “Orly”, защото тогава направо щяхме да замръкнем някъде из пустошта на лунните му барикади. Бидейки петъчен ден, при това следобед и баш в най-тежкия автомобилен трафик, когато куцо, кьораво и сакато препуска към дома след напускане на работното си място, докато стигнем до Лионската гара беше вече станало 17:00-17:30. Цели два часа се влачихме из катакомбите по Парижките улици и булеварди, движейки се със скоростта ту на слон в галоп, ту на подплашена костенурка и на моменти дори като бягащ от дъжда охлюв по листо на лапад, с чести спирания в почти катастрофалното задръстване на града. На всичкото отгоре, на много места ремонтираха пътищата и почти навред имаше строителни площадки, което допълнително утежняваше придвижването ни напред към целта. Френските шофьори са много коректни и възпитани участници в движението – те никога не размахват средните си пръсти на ръцете или да показват юмруци като руснаците например, нито вадят Пернишки винкели и железа от багажниците да трепят някой невинен нещастник, нито псуват звучно и цветущо през отворените прозорци на колите си; но за сметка на това пък така добре използват клаксоните, че в един момент човек може наистина да си помисли като да е попаднал в истинска лудница (тая на 4-ти километър, другата в Суходол или пък оная у Карлуково мязат на горски санаториум, сравнени с Парижкият им аналог). В прибавка към тази многоцветна, многосигнална и мултикултурална какафония, отвред фучат и полицейските коли – присъствието на жандармерията в града е осезателно, но понеже техните автомобили също стоят затлачени в гъстия трафик, те пък надделяват с воя на сирените си – още по-зловещ и още по-натрапчив от канонадата на клаксоните. Цялото това множество от най-различни возила (като почнеш от велосипеди и тротинетки, минеш през мотопеди и мотоциклети, та стигнеш до всякакви видове леки, лекотоварни и товарни автомобили, автобуси на градския и междуселски транспорт, екскурзианти и всичко останало, което може да се движи по улиците), плюс разбира се гъмжилото от народ, тръгнал самоцелно да се шляе из града и да създава калабалък, бяха най-първите ни впечатления като скъпи и така добронамерени гости на Френската столица. Чувствахме се като извънземни – от широките полета на Австралия, с огромните ѝ необятни площи, улици и булеварди (подир които ние също непрекъснато роптаем, че са претъпкани с волски каруци и едър нерогат добитък…), сега се чувствахме като попаднали в ярмомелка за хора; самото гледане на тая хаотично движеща се човешка маса ни изморяваше и изнервяше до краен предел. Изглежда, че доста сме отвикнали от такива идиотски напрежения и психически натоварвания – изнежили сме се, живеейки от толкова години на края на света; защото пък се и убедихме, че центърът му е съвсем друга губерния, към която ние далеч не бихме искали да бъдем част, ако ми разбирате метафорката тук…

След като прекосихме почти целия Париж, най-после се добрахме до хотела, който както вече споменах се намираше на два разкрача, току срещу Лионската гара – според Даниелчето, изключително колоритно и емблематично място, дало началото на много филми и споменавано в множество класически романи, за нито един от които аз обаче не си спомням; вероятно нито филмите съм гледал, нито пък книгите съм им чел (амчи то не може хем да пишеш безкрайни пътеписи и житейски истории, че пък и да четеш на всичкото отгоре нечии други творения – нъл’ тъй, ве!).

Микробусът ни изсипа баш пред входа и ние със сетни сили намъкнахме куфарите в тесния процеп на хотелския коридор, в който двама души трудно се разминават – особено ако са малко по-широкоплещести и добре сложени, тежащи на мястото си бабаджанковци кат’ мен например. Зажаднели, прегладнели, изтощени до премала и почти опикани от зор и стискане докато пътувахме, влизаме триумфално в стаичката ни на четвъртия етаж. Добре че в сградата имаше асансьор, та с негова помощ си пренесохме партакешите нагоре (макар и на два пъти де, но това са подробности – щото ако се бяхме натоварили всичките наведнъж, рискувахме да му се скъсат въжетата от товара; башка пък дето пространството в кабината бе тясно и малко – колкото една градска телефонна будка, та само прегърнати и силно впити един в друг можехме да се возим нагоре-надолу). Каква прозаична идилия! – чисто по Парижански…

Стаичката ни беше много уютна, даже имаше прозорец към вътрешния двор и добър изглед към отсрещните балкони на съседните сгради – за сметка на това пък бе свита и опестена откъм размери, наподобяващи повече “мечата дупка” на милата ми баба Фанче, която можеше да се смята за цял хол с преддверие и трапезария за гости, в сравнение с нашата хотелска хралупа (за втори път я споменавам вече – толкова много я обичах, а не знам дали ми е простила греховете, които неволно допусках приживе към нея под въздействието на младостта и най-вече на глупостта си – прощавай бабо, за пореден път те моля със сълзи на очи…). Като натургахме куфарите по земята и ние вече нямаше къде да стъпваме – подът на стайчето се покри изцяло; но иначе мястото беше чисто, приветливо, с красиви картини по стените, малка масичка с огледало за коконите, гардеробче за два потника и чифт долни гащи, отделно от двойното легло (разбирай персон и четвърт). Най-впечатляващото архитектурно съоръжение обаче за нас остана банята в комбинация с тоалетната чиния – заради този уникален шедьовър на строителството би трябвало да накарат главният му проектант да си изхожда понуждите в продължение на 40 дни непрекъснато, без да мръдне от там – само на хляб и вода. Тръгнеш да пикаеш: първо гъзът ти опира в стената, от където мърдане назад повече няма; струйката, която човек изпуска по натура и естествена физиология, хич биля не отива право надолу в дупката на гириза, ами пръска чак по отсрещната стена и едва от там вече по капака и дъската се стича надолу в кукуто, където всъщност би трябвало първоначално да попадне; още по-естествено е да се предположи, че друга не малка част от нея се разлива извън обсега на санитарния порцелан, сбираща се на малки локвички току в краката на пикаещият мъж (подчертавам тук мъжът, защото при жените май нямало такъв проблем). Със срането обаче положението бе още по-деликатно: лявото рамо закотвено и приковано към фаянсовите плочки на страничната стена, челото подпряно в другата (същата онази, на която си се подпирал с гъза, докато си пикал…), както и коленете здраво заклещени и прилепнали към фаянса на същата. А си посмял случайно да се наведеш, за да си забършеш задника и с главата си тутакси разбиваш пък стъклената душ-кабина отсреща – няма положение, при което да няма неудобство или дискомфорт (единствено когато си миеш зъбите, само че на отворена към стаята врата, за да може половината ти тяло и особено задникът да е все пак извън каютата). Не ми стана твърде ясно как точно се справят посетители и гости на хотела с малко повечко наднормено тегло по телосложението си или пък с по-дълги краци от моите, които и без друго са ми нестандартно възкъсички още по рождение – в случая, този мой недъг ми дойде добре дошъл…

Независимо от всички странни за нас обстоятелства, тази дупка остана наш временен дом и конак за целия ни три/четиридневен престой в Париж. Персоналът беше много любезен и галантен – абе, Европейска му работа, няма какво да се залъгваме. Към нощувките ни се полагаше и закуска на корем в столовата на хотела – независимо, че храната не беше особено разнообразна, всеки ден се тъпкахме с топли кроасани, всевъзможни френски сиренца, варени яйца и шунка; ама много шунка, бако – върви сега, че слабей на всичкото отгоре! Абсурд! Отделно разбира се от кафета, чайове, студени натурални сокове и други кулинарни изненади, които не са кой знае какъв тематичен предмет на настоящото ми описание.

Така – дойде ред и на първото ни излизане в свободната зона, така да се рече. След като облекчихме нуждите си и разхвърляхме багажа из стаята, отправихме се на опознавателна разходка около сградите на квартала – до това време беше станало 18:00, но независимо от напредналия час, денят беше все още дълъг и достатъчно светъл. Пресякохме булеварда и се озовахме на площада пред гарата. Влязохме даже и вътре, за да разгледаме сградата – стара, внушителна, с прекрасни архитектурни орнаменти, огромен часовник и хиляди влакови линии, водещи незнайно за къде. Лионската гара има и втори подземен перон, до който ние не слязохме – задоволихме се само с разходката на повърхността. После поехме по един от тротоарите покрай булеварда – пешеходен туризъм с цел да се запознаем с европейските, по-скоро с френските цени на стоки от първа необходимост. Искахме да си купим нещо за хотела, че да вечеряме – нямаше достатъчно време да избираме ресторанти и гостилници, а пък и ценичките им не бяха твърде привлекателни като стойности в първия момент на прочитането им. Трябва да сме излезли малко преди 18:00, защото всички собственици на малки дюкяни, дрогерии, фурнички и закусвални точно на кръглия час им спуснаха кепенците и останаха да работят само ресторантите и някои специализирани магазини за алкохол и тютюневи продукти. Без да знаем и вървейки покрай сградите, съвсем случайно се натъкнахме на един гастроном – точно от каквото имахме нужда в този сравнително труден за нас момент, попаднали сами в огромния и космополитен град на мечтите. Веднага си купихме ледена бира от хладилниците, топла франзела от пекарната, малко кашкавал и едно парче техен луканков салам, подобен на нашия едновремешен “Петрохан”. Магазинът не беше много далеч от хотела и ние след няколко минути се прибрахме в стаята – здрачът беше вече паднал, часовникът на гарата отмерваше около 21:45, а до това време, когато нормалните парижани лягат да спят, нашият импровизиран моабет и разбор на деня едва тогава започваше. Скроихме плановете за следващия ден, сръбнахме малко бира, замезихме с вкусна европейска храна и много скоро се капичнахме безмълвни и бездиханни в кревата – след почти цял ден и две нощи безсъние по тесните седалки на самолетите, това легло ни се стори единственият лукс, от който се нуждаехме. По принцип Даниела спи по време на полет, но на мен ми е тясно и неудобно (и не защото съм дебел, а поради маломерните скамейки в салона на аероплана); в такива случаи обикновено си попълвам часовете с творчество и писателство, но този път трябваше да си губя времето с гледане на филми – иззяпах няколко един след друг, както на първия, така и във втория самолет. За пътуването ни между Дубай и Париж нямам какво да спомена, защото то с нищо не се различаваше от предната отсечка – само дето втората беше малко по-къса, та вместо 14½, летяхме и значително по-кратко време, едва 7½ часа; също точно толкова шибани обаче и доволно противни, колкото и първите - допълвам…

… Paris – ден първи (без да броим вчерашният следобед, който беше повече организационен и подготвителен, отколкото забавен и екскурзиантски); като ден от седмицата събота, а като дата в календара – 19 Май 2018. Изписвайки последната, мога да направя единствено два коментара: довечера в Габрово ще се провежда традиционния Карнавал на хумора и сатирата, който аз не съм посещавал кажи-речи още от невръстно дете и който за поредна година пропускам поради редица обективни и субективни обстоятелства. На карнавала, хайде - майната му ще река; такъв ще има и догодина, че и на по-следващата - декорите му са едни и същи вече, скучната му до втръсване политизирана тематика също. Обаче почти паралелно с това, вечерта в ресторанта на х-л “Балкан” ще бъде свикан такъв внушителен и височайш “форум”, в който аз трябваше задължително да взема дейно участие като ключова фигура (едно време на това снобарско заведение му викахме Балкантурист, ама дали и в днешните епични времена си е запазило името и престижа, това вече няма как да знам – както и да е). Става въпрос за юбилейното честване на 40-та годишнина от завършването ни на Техникума, където ще се събере целият наш випуск 1978, барабар с преподавателите и любимите ни учителки. Именно това, съвсем не маловажно събитие в моя живот, стана повод за тазгодишната ни по-ранна от обикновеното визита на Татковината, а пък то така се случи, че баш тогава да си развявам пръднята из Парижките потайности и в частност покрай реката Сена, вместо през това време да си плюя на воля от моста “Игото” директно долу във вира на Янтра и да гледам как рибките щъкат из бистрата ѝ напоследък вода (поради липсата на замърсители от текстилно-багрилните фабрики и цехове нагоре по течението). Остава ми единствено утехата, че след няколко дни отново ще бъда сред дружките и побратимите си, когато пък навръх 24 Май, всички ние още по-тържествено ще отбележим светлия празник на Българската писменост и култура – но специално за това преживяване ще отделя отделна глава в настоящото си изложение. А сега с всички вас се връщаме обратно в сърцето на Париж – не е изключено по-наблюдателният четец да забележи известно разминаване в датите на отделните хронологични събития и ще бъде прав. Съчинението ми е плод на събирателни спомени от съвсем недалечното минало, които обаче на всяка цена бързам да предам, докато не съм ги забравил напълно, след като един ден неминуемо бъда напълно отвян и отвлечен от ежедневие, рутинни действия и други злободневки от общ характер…

Та, значи – понеже вечерта си легнахме сравнително рано (малко, след като отвън напълно мръкна и тук-таме заблещукаха потулените светлини на червените фенери…), на сутринта вече бяхме бодри и свежи като току-що откъснати от зеленчукова градина репички. Докато Даниелчето се надигне и измъкне от постелята, аз вече бях нахвърлял началните слова на настоящия ми пътепис – измиваме се, обличаме се (топло…) и ето ни в ресторанта на закуска. Ние по принцип никога не закусваме в къщи, но понеже сега угощението бе включено в цената на хотелската стая, та се наложи да се тъпчем с храна по никое време още в началото на деня. Освен това трябваше да се заредим с достатъчно физически сили и енергийни калории, необходими за целодневната ни обиколка из града, с оглед да пропуснем обяда, а пък да се насладим на по-обилната вечеря – точно както правят френските графини и техните порядъчни, праволинейни кардинали. След като, както един истински Маркиз Дю бай Ганьó ометох половин панер с топли кроасани, подсилени с една шепа краве масло, няколко бучки кашкавал и четвърт кило шунчица, всичкото това удавено в една кана сок от изцедени ябълки и мангови плодове, вместо да ми се излиза по разните му там Бастилии и Айфелови кули, мен повече взе да ме тегли обратно към кревата (нея сутрин станах още в 04:30-05:00, докато закуската ни се извърши чак в 09:00 – нормално беше да ми се полягва, след като рогът на изобилието така безпощадно се беше изсипал връз мен, та от преяждане (подсилено и от тая моя пословична лакомия), направо щеше да ми се пръсне тумбака от зор…

Моята възлюбена графиня предварително беше направила резервация за посещението на световноизвестната катедрала – Notre-Dame de Paris (Парижката Света Богородица). Турът ни там беше насрочен чак за следобед, като до това време имахме прекрасната възможност и достатъчно време да кръстосаме поне централната градска част на Париж. Съчетанието обаче пешеходен туризъм на пределно пълен корем, между две отправни точки с начало Лионската гара и крайна цел пред портите на въпросния катедрален храм, беше с такава висока степен на сложност, че само една Нешка Робева може да разбере какво съм имал предвид в метафоричното си сравнение – нещо като сложно пируетно съчетание с обръч; ама и не само, ами бухалки, гири, че и щанги взети заедно, които участваха в една обща, изнемогваща до премала комбинация. Пътят като разстояние уж не беше много дълъг – съгласно всички брошури и туристически диплянки, не повече от 2.5-3 км и за половин час уж се стигало до там. Действително като гледах картата не ми се стори твърде далече, ама като се подпътихме нататък, та малко се озорихме по трасето.

Отначало тръгнахме към реката – тя бе единственият наш ориентир, стига човек да не се обърка с някой от многобройните ѝ ръкави, канали и странични притоци, но следвайки централното течение и движението на корабите, проблеми от загубване няма. Едвам пресякохме многолентовия булевард – никъде не видяхме пешеходен мост, надлез, подлез или пък пешеходна пътека; обрулихме се директно през мантинелите, сякаш бяхме на пазара в Каспичан или на гарата у Радомир. Как да е, добрахме се до величествената река Сена – а там направили хората удобна алея, широка колкото шосето между Габрово и Севлиево; кой тича за здраве, кой бърза с колелото си за работа – всеки за някъде се подпътил и следва неотклонно своята посока и цел. Предвид ранната пролет, малко по-северозападното изложение на Франция в най-общ географски план (хеле пък Париж хептен…) и постоянното течение покрай реката, там бръснеше един такъв “свеж” ветрец, от който ти се разкапват ноздрите и ти се насълзяват очите сякаш белиш цели вагони с кромид лук. Може би именно по-хладната климатична обстановка малко помрачи иначе хубавата ни крайречна разходка и разстоянието ни се стори извънредно дълго и тягостно до замръзване на крайниците. Докато се затътрим до катедралата и малките сергии на хилядите амбулантни търговци почнаха една по една да се съживяват, след мразовитата нощ – тук картини, там сувенири; навред китайски кич и боклуци, с някои редки изключения, разбира се. Аз, понеже съм голям вехтошар от най-висш ранг, спирах почти на всяка тараба – хем да си упражнявам езика с продавачките, хем пък и да видя някой по-изтънчен и уникален европейски боклук, който не ми е бил съвсем познат до момента.

Най-после пристигнахме на площада пред катедралата, който буквално гъмжеше от народ – хората от всички краища на света се стичат, за да видят това изящно творение на човешкия ум, дух, труд и майсторлък. Повъртяхме се малко наоколо, колкото да се омесим с тълпата, но до влизането ни вътре имахме още няколко часа, така че ние временно напуснахме това място – отправихме се към спирката на автобусите, които по цял ден разкарват посетителите на града по няколко основни маршрута, с цел последните да се запознаят с почти всички забележителности на колосалния по своите размери град. Тази атракция също беше организирана предварително от моя тур оператор в лицето на Дани – тя, в продължение на седмици и месеци наред преди заминаването ни, издирва къде и какво трябваше да видим в Париж, чрез което да добием максимална представа за цялостната картина от това толкова уникално културно и архитектурно средище. Метнахме се на един открит автобус – до това време вече слънцето беше трайно напекло и времето през деня се установи значително по-приятно и комфортно за изнежените ни от вечното Австралийско лято тела. Сега ми е трудно да изброя поотделно всяка сграда, покрай която преминавахме – с една дума мога да кажа, че това действително е един вечен град, с безкрайна история, опожаряван и наводняван в годините няколко пъти и също толкова пъти изграждан и издиган наново. Всички седалки в тези специализирани за чуждестранни туристи автобуси са снабдени с устройство, през което с помощта на индивидуални слушалки и съответната настройка на канала за вида на езика (английски, френски, немски, холандски, китайски, японски и какви ли не други, без български обаче – общо 10-11 езикови разновидности, та дори и руски, за срамотиите…), екскурзоводите изнасят най-подробни беседи и исторически факти, свързани с всяка забележителност или подробност, покрай които се минава по дадения маршрут. По всяко време и на произволно избрана от него спирка, човек може да слезе за по-обстойно разглеждане - било то на Операта, Театъра, Лувъра, някой от многобройните музеи, просто да се разходи напред-назад и да си разтъпче краката, да изпие едно кафе или пък бира (но най-вече да се изпикае, което в Париж се оказа един много, ама наистина много сериозен и дълбок проблем – но и за това ще стане на дума малко по-после; а да не дава Господ пък да ти се досере по голямата нужда – омазан ще си ходиш през целия град, дорде не те прибере някой съвестен джандарин, че да те ошмулят с маркуча в някое полицейско мазе). След това пътникът се мята на следващия рейс и си продължава обхода, докато се завърти напълно и затвори кръга на изходната позиция. На няколко места по протежение на трасето има спирки за прехвърляне по други маршрути и на съответните автобуси, обслужващи тези линии. В тях пък обясняват за забележителностите, които се намират покрай тях. В сърцето на Париж такива обходни пръстени има 5 на брой, които до голяма степен покриват почти всички или поне по-важните емблематични места, които задължително трябва да се видят и посетят – площадът “Конкорд”, Триумфалната арка с Елисейските полета (Шанз-Елизе, на френски – Champs-Élysées), замъкът на Мария-Антоанета, Le musée du Louvre (Лувъра, демек), Музеят на Армията, световноизвестни университети и колежи, Операта, Парламента, Червената мелница (кабарето Moulin Rouge), Бастилията; и разбира се Айфеловата кула, мостовете над р. Сена, катакомбите, хълма Монмартър с базиликата на върха Basilique du Sacré Cœur – “Свято сърце“, гробището в Монпарнас и множество други уникални забележителности на този град. Въпросният площад “Конкорд” (в буквален превод “Съгласие” или вероятно “Съглашение”, за което не съм много сигурен), по време на Френската революция го прекръстват в “Площад на Революцията”, където на мястото на огромния паметник баш по средата, бунтовниците издигат гилотината, на която са обезглавени Мария-Антоанета, Луи 16, Робеспиер и редица други френски национални герои и небезизвестни личности. Нашето време беше изключително кратко, за да се запознаем с цялата огромна площ, на която са разположени тези красоти на пейзажа, но пък поне добихме представа къде трябва да отидем следващия път за повече подробности и по-дълбочинно запознаване с Парижките забележителности и съответните му потайности…

Така в автобусни и тук-таме пешеходни обходи и обиколки премина почти целия ни ден – в 16:00 имахме среща на предварително уречен и известен вече сборен пункт, заедно с останалите членове на групата за посещение на Катедралата. Екскурзоводът ни беше едно сравнително младо момче, но изключително начетено и познаващо материята си до съвършенство. Беше завършило разни университетски специалности по древна история, археология, чужди езици и т.н. – беседата му беше много интересна и полезна. Тръгнахме пеша и докато стигнем до мястото, момчето ни разказа сума други истории – в Париж буквално няма сграда, мост или каквато и да е друга постройка, която да не е свързана с миналото на френския народ като цяло, с техните крале, пълководци и развитието му като високоинтелигентна и добре уважавана нация в най-общ план – на само на Европейско ново, но и на световно.

След около 30-40 минутна променада из града, най-после стигнахме и площадът пред католическия храм “Света Богородица”. Всъщност истинското му име действително е само това. Прозвището “Парижката” идва от факта, че тази катедрала е най-популярната и се свързва единствено с тази подробност, че се намира на пъпа на Френската столица. Вероятно името ѝ е добило по-широка популярност и с класическия роман на Виктор Юго – “Парижката Света Богородица”, от където пък идва и аналогът с въпросната катедрала. Там е бил коронясан самият Наполеон Бонапарт, който след своето властуване също е оставил след себе си редица исторически ценности и постройки, които се ценят и боготворят дори и днес. От общите беседи на екскурзоводите и всичките факти, които научихме за времето на нашия кратък престой в Париж разбрахме, че през цялото си съществуване като държава Франция, нейните владетели, крале и императори единствено и само са създавали и строили в името на своя собствен народ – заради него битки и войни са се водили не една или пък две; в негова чест и за прослава на ветераните и инвалидите от войните, още тогавашният крал Луи 14 започва изграждането на приют, отделен за сираците и т.н., който в по-късни дни се превръща в един гигантски комплекс, с гробници, вътрешна катедрала и други помещения за настаняване на болни, инвалиди и други озлочестени членове на обществото. Кога са крадили тези люде от народната пара и как са “усвоявали” европейски фондове, къде им бяха къщите за тъщи и апартаментите с по няколкото асансьора? – това като че ли не ни стана твърде ясно от обясненията на гидовете…

За да влезем вътре в Катедралата обаче, първо изчакахме една километрична опашка за проверка на ръчен багаж и дамски чанти – органите на реда и сигурността изобщо не си поплюват и освен на рентген, както е по летищата, всичката наличност от джобовете на палта и гащи се изсипва пред тях, за да се убедят, че няма никаква опасност от опит за евентуален терористичен акт или най-малката проява на вандализъм. Храмът побира 9000 души богомолци и дори в момента на нашето посещение имаше редовна църковна служба. Това съвършенство на архитектурата е започнато едва през далечната 1163 и е строено в продължение на повече от 180 години. Чак през 1345 “Notre-Dame” е официално открита като действаща катедрала, след като през целия период на строителството ѝ са били изграждани отделни звена и елементи по структурата и фасадата на сградата; само за сравнение, като историческо време и порядък: 50 години по-късно Велика България ще падне под турското си иго и ще остане там размазана, измъчена, удавена в кръв и погребана в продължение на следващите пет най-робски века от своето съществуване като държава…

Един от особено интересните факти, свързан със строителството и изграждането на тази уникална катедрала е съвършенството в архитектурното ѝ изпълнение. Стига се до там, че самите строители и архитекти умишлено допускат някакви нищожни грешки в хода на изграждането, като правят двете основни предни кули малко по-различни една от друга. Едната има 12 орнамента, докато в другата са вградени само 11, което я прави и малко по-тясна. Аз специално не успях да доловя тази нищожна разлика поради отдалечеността на обектите и сливането им с общия фон на конструкцията (а вероятно и поради отслабване на зрението ми; обикновено забелязвам и най-малката подробност, но този път не можах). Единственото малко по-видно нещо беше действително по-малкия размер на кулата, с което се задоволих и го приех за даденост. Причината обаче за това несъответствие е по-интересна и по своему гениална. Предвид факта, че единствен Богът наш и всемогъщ може да създава идеалните и съвършени неща в природата, архитектите на катедралата решили да направят тази нищожна грешка, за да може все пак правото на съвършенство да се запази в ръцете на Божията сила и воля. Доколко това твърдение е вярно аз лично не мога да кажа с абсолютна сигурност и дали то не е само една легенда или просто плод на случайността, но съдейки по различните мерки на кулите допускам, че не е изключено да бъде и най-чистата истина. В края на краищата пък, екскурзоводът няма да седне да ни лъже, я!...

След обстойния тур и най-подробна обиколка из всички дебри и потайности на Парижката Света Богородица, привечер групата ни от случайно попаднали в нея екскурзианти и граждани на света се разпадна и всеки пое по своя собствен маршрут на прибиране към местата за бивакуване. Ние до някъде се возихме с автобуса, но на края продължихме пеша. Главите ни бяха пълни с най-приятни впечатления от огромния град, но за сметка на прекрасните спомени, които акумулирахме през деня, нашите изнемощели кореми вече свиреха Марсилезата от глад и жажда, в съпровод писан едновременно от Клод Дебюси и Морис Равел. Цял ден не сръбнахме капчица вода (за да не ни се допикае по пътя…), нито пък хапнахме и една трошица храна (за да не ни се и досере по никое време - не дай Боже пък такъв резил). Ако не броим обилната закуска сутринта в хотела, чиито калории изгоряха още до обяд по сокаците на Париж, привечер вече бяхме мъртво гладни и жадни, до припадък чак. На една пряка от хотелчето ни намерихме някакво сносно ресторантче, пълно до дупка с народ – а това е най-точната индикация за качествена храна, сравнително евтино меню, в комбинация с добро и бързо обслужване. Изчакахме няколко минути да ни настанят и докато гледахме листата с гозбите, гарсонът ни донесе по една ледена бира. Моята специално потъна тутакси в пресъхналото ми гърло като кофа вода в празна къртичина, докато Даниелчето с нейната се лигави половин час. След употребата на няколко местни традиционни бири марка “Kronenbourg 1664”, моят френски език доби превес над английския и в закономерна до хаотична смесица от най-разнообразни откъслечни звуци, думи и несвързани изречения единствено в инфинитивната им форма, в комбинация с енергични жестикулации посредством краката и ръцете, ние постепенно подехме дори и приятелски разговор с обслужващия ни персонал. Поръчахме храни, още бири и много хляб; ама ‘ляп да ти види окото, бако! Та чер, та бял, та ръжен, ечемичен, житен или само от просо; та мек и корав с препечена горна коричка за истинските мужици, та още по-меки франзелки, подходящи за зъбките на бабушкерки и какво ли още не – човек може да изгайрети и само хляб да набива, хич друга манджа не му трябва. Добре ама, нали ние сме от “Лаком дол”, та си поръчахме разни блюда и деликатеси за опитня. Аз лично не съм голям експериментатор в сферата на чуждестранните храни и специалитети, за това се придържах към класическата схема на хранителната система – заръчах си един омлет с много яйца, гъби, сирене и т.н. (станах пишман от безвкусицата му, но сега няма да коментирам способността на френските готвачи – моите например са стократно по-харни, но аз и този момент ще подмина с известно снизхождение и тънка, загадъчна усмивка). Даниела обаче, от своя страна се възнагради за пешеходния си героизъм, който прояви през деня с някаква печена патица, от която тя остана във възторг (рядко срещано явление, почти нечувано – или поне на мен не ми се случва да засвидетелствам подобни нейни усещания всеки Божи ден, да не говорим пък за често; тя е с много строг критерий и мераците ѝ са обикновено незадоволими – най-малкото трудно, ако не нищо друго).

В ресторанта убихме няколко вечерни часа по възможно най-приятния начин, навън мръкна напълно и ние малко по-късно се прибрахме в хотелската стая. Бяхме достатъчно убити от препускането ни през деня, та от вратата направо се строполихме в кревата – ни телевизиите им сме гледали, нито радиопрограмите им сме слушали; съвсем по пенсионерски се гътнахме на миндера у духнахме свещта. Не се минаха и няколко часа – сякаш мина миг, и ето че навън отново съмна (ебаси държавата – хем дните им дълги, хем па и нощите им идват къси, ама нейсе). Аз сутринта нахвърлях малко празни мисли върху още по-празния лист хартия и докато се занимавах с писателството си, стана време за закуската. Облякохме се за излизане и дадохме началото на ден втори от пребиваването ни в Париж…

Вероятно още в началото на изложението си споменах, че към нощувките ни се полагаха и закуски в хотелския ресторант (по-скоро нещо като столова, закусвалня или подобно на бюфет – няколко маси и тезгяха с мезетата; всеки взема от всичко по колкото обича, колкото му се яде и колкото може да усвои като количество за единица време). Както всеки тук може да очаква и да допусне, аз на подобни обществени форуми се представям завидно добре. Тази сутрин имаше варени яйца, отделно от шунките, сиренцата и останалите благодатни гъдели. Ома’ах две чинии с разни мезенца, полях ги с няколко чаши прясно изцеден и леден плодов сок, затиснах всичко това и с някакъв екзотичен чай, вследствие на което коланът на гащите ми едвам се закопча на първата си дупка. За него ден имахме предварително планирано посещение на Айфеловата кула и след това разходка с кораб по р. Сена. Тези мероприятия обаче бяха определени чак за следобедните часове на деня, така че до тогава имахме на разположение достатъчно време за свободни занимания, разходки и посещения на Парижките забележителности.

До автобусната спирка се придвижихме пеша, след което за малко се повозихме на откритата платформа. В сутрешните му часове, макар да беше привидно слънчево и лъчезарно утро, усещането в тоя автобус без покрив и странични прозорци е същото, както да се возиш на мотор през късния Октомври или ранните дни на Ноември. На едно място забелязах нещо като пазар на открито – цветя, парцали, биташки стоки и т.н. Тутакси ми затрепера сърцето на вехтошар и виден клошар, което наложи екстрено слизане на спирката за разглеждане на тържището. Действително, че тези тараби бяха отрупани с най-различни стоки – огромната част от които и храни: всякакви меса, риби, птици, зеленчуци, плодове, млечни произведения и пр. Такъв боллук, струпан на едно място не ми бяха виждали още очите – голямо изобилие от имане! Касапите режат мръвки от където им посочиш, отвред висят луканки, суджуци, всякакви салами, навсякъде се въргалят цели пити с най-различни кашкавали, тенекии сирене и цистерни с мляко. Имане да ти види окото, бако – няма немотия там и сиромашия. Вярно, че и ценичките им си ги биваше като парична стойност, приравнена към Еврото, но пък и не бяха чак горе в космическия диапазон – каквито са във всеки дюкян, супермаркет или гастроном. В интерес на истината, за момента не разполагах с време и възможност, че да правя някакви икономически равносметки и ценови съпоставки, но имах усещането, че стоките им не бяха нещо непостижимо – та дори и за по-обикновения парижанин. Направихме няколко тегела нагоре и нагоре, спирахме на всяка тараба, гледахме и цъкахме с езици, опипвахме старателно всяка изложена стока, на места дори се и облизвахме, след което се отправихме обратно към спирката на рейса и зачакахме следващият му курс.

Времето вече се беше стоплило достатъчно, за да е комфортно и приятно в условията на ранната европейска пролет – неподходящо за джапанки и камизолки, с каквито одежди сме свикнали да ходим ние откъм опакото на Земята, но пък таман за дългите ни панталони и лекото пуловерче на гърба (в случая, по едно тънко якенце). От спирката, на която слязохме за посещение на битака взехме следващия автобус, само че в малко по-различно направление, който пък ни закара в съвсем други квартали на Париж. Видяхме величествената сграда на Северната железопътна гара (Gare du Nord) – не по-малко емблематичен символ на Френската столица, подобен на вече добре познатата нам Лионска гара, в чиято близост бе и нашият хотел. От там маршрутът ни премина по булеварда покрай световноизвестното кабаре “Червената мелница” (“Moulin Rouge”), с хилядите кафенета, барове и бистра в околовръст. Малко по-надолу се намира и площадът, добил в годините славата си на свърталище за всякаква долнопробна измет, проститутки и търговци на хашиш и всевъзможна друга дрога. Баш по обед специално тази авангардна тълпа на обществото отсъстваше обаче – изглежда, че заради запазване нивото на морала тях ги пускат чак след вечерния час, когато и последните ученици се приберат от улиците по домовете при родителите си. Пак в съседство се намира художествената галерия на открито – Монмартър (Montmartre), докато пък току на върха на едноимения хълм се издига спиращият дъха със своята изящност катедрален храм/базилика, “Basilique du Sacré-Cœur” (в буквален превод именувана по Свещеното сърце на Христа). Катедралата е построена в памет на 58-те хиляди жертви, които Франция дава по време на Революцията, управлението на Парижката комуна и последвалата я 75 години по-късно Френско-Пруска война. Тук обаче аз далеч не гарантирам 100-процентовата точност при предаване на настоящите си исторически факти, след като този предмет поначало не ми беше най-силната страна в началното училище, когато пък въпросните подробности ни ги наливаха в главите с фуния и ние щем-не щем трябваше да сме ги запомнили барем до следващия урок. За да не се изложа като профан, в настоящия материал споменавам само бегло някои конкретни данни, които са ми направили по-силно впечатление и незнайно как съм запомнил от безконечните лекции на екскурзоводите, но пък това съвсем не бива да се взема под внимание за меродавна кандидат-студентска справка преди изпита по история за Софийски университет.

Пак в този район, само че на отсрещния бряг на реката (за Сена все още става въпрос, а не за Янтра или Тунджа) се намира и Монпарнас (Montparnasse) – средище от миналото на всякакви културни дейци и интелектуалци: артисти, велики поети и писатели, художници и разбира се просяци, несретници и клошари (ама не таквиз набедени кат’ мен, ами значително по-истински). Паралелно с това, мястото е известно и със своето огромно гробище, приютило завинаги в годините тленните останки на множество елитни персони от висшите ешелони на културата, властелини и всякакви бивши VIP-особи. Измежду гробовете на общо 35-те хиляди покойници, там са положени телата на Чарлз Бодлер, Андре Ситроен, Алфред Драйфус, Ги дьо Мопасан и вероятно редица други, за които аз си нямам и хабер да познавам - нито като личности, нито пък като творци. Съгласно описания вече маршрут, автобусът ни премина и покрай единствения небостъргач в тази част на града – една изключително грозна и тъмносива до черна (или поне на мен такава ми се стори…), отблъскваща и невписваща се с абсолютно нищо подобно в околовръст сграда – някакво съвсем извънземно творение на изкривената до уродливост архитектурна мисъл на някой местен шантавел, най-вероятно с купена или просто подарена му за рождения ден университетска диплома. Учудващо е как парижани все още търпят такова недоносче в очертанията на града си – би трябвало да го съборят до основи и да обезглавят създателят му на ешафода, издигнат върху руините на постройката…

След няколкото автобусни тура по отделните лъчове и направления из сърцето на Париж, на една от спирките, която беше вече и в близост до Айфеловата кула, ние слязохме за поредната си пешеходна разходка из района на кулата. До това време беше станал, че и подминал обедният час – отдавна изпитвахме глад, жажда, мъчения откъм издутите ни до спукване пикочни мехури, наред с другите страдания от подобен характер, натрупани за периода на нашите екскурзии, прескачайки от една Парижка забележителност на друга. Започнахме да търсим някакво по-евтинко място за обяд, но като че ли там бяха концентрирани най-скъпите кафенета на цяла Франция и в частност на големият ѝ столичен градец. Влизайки с ентусиазъм и съответно излизайки с подвити куйруци от един вертеп в друг поради високите им цени, от многото избиране на края се набутахме сякаш в най-скъпото възможно заведение. То беше последно от серията наши набези и понеже ни домързя да се връщаме на по-предишните и сравнително евтини закусвални, та се хвърлихме в него като шарани на празна кука, сякаш нямаше други по цялата улица. Минахме през едно, което носеше някакво много странно руско име и ние, тласкани от високите си патриотични и национални чувства го подминахме само заради надписът му - “Le Malakoff”. Ай сиктир от тука, ве! – си казахме и двамата в хор на глас – и тук ли руски братя и сестрици? Че аман пък вече от тях, не ли!...

С влизането в ресторанта, първата ни работа беше да намерим нужника, където освободихме натрупалото се у нас напрежение и веднага направихме място за новите постъпления от храни и напитки. Гарсонът донесе две големи ледени бири и ние бяхме толкова прежаднели, че въобще не ни трогна цената им от 13 Евро халбата – на мен направо щяха да ми паднат очите в чашата от бяс, ама пък и какво да се прави: у Рим правиш каквото римляните правят (същото правило важи и за Париж, между другото – забелязах вече). Даниелчето пак се лигави с някакви патици и гъски, вероятно избити нарочно за целта нейде из дъбравата на Булонския лес, докато аз се задоволих само с няколко корички хлебец и разни топежи за покарване на сухия залък. С плащането на тлъстата сметка, възлизаща на една моя дневна надница, тутакси намразих цяла Франция, барабар с президентина им, неговата президентша и въпросният целокупен Париж, който ние продължавахме да разглеждаме като овчари без стадо…

Даниела предвидливо беше направила своята предварителна резервация за посещението ни и разглеждането на Айфеловата кула, който тур на края завършваше с едночасова разходка с корабче по течението на р. Сена. Потътрихме се първо да вървим към кулата – от мястото, където се намирахме последната се виждаше пред нас като на длан; невероятно красива гледка, в комбинация с прекрасното слънчево време (постепенно душевните травми и терзания от платената преди малко солена сметка в ресторанта почнаха да ми избледняват от съзнанието и аз плавно взех да възвръщам благородния си човешки облик на френски граф или херцог). За момента се намирахме на територията във високите части на парка “Трокадеро” (Jardins du Trocadéro), който също е едно от приятните и красиви места за посещение на Френската столица, съставен от множество алеи, водни каскади, шадравани и пръскала, всред тучната зеленина на затревените му площи; буквално един огромен килим от трева. В далечината пред очите ни се извисяваше колосалната метална снага на кулата – самата гледка и снимките, които си направихме заслужаваха всеки похарчен сантим (100 сантима = 1 френски франк, съгласно тяхната отколешна монетарна система; още преди Еврото тотално да обезличи стария ни континент, в това число и горката Франция).

Не след дълго се намерихме в подножието на Айфеловата кула, по която вече с най-големи подробности можехме да различим всеки неин възел, болт, отделен елемент и дори нит. Групата ни за посещение се събра на определен сборен пункт и под водачеството на нарочна екскурзоводка всички бавно затепахме към входа. За момента районът около кулата представляваше като бойните полета от ерата на Наполеон – разкопано, издълбано, дупки, трапове, пепел или кал до ушите, в случай на дъжд; в нашия случай времето беше сухо, но пък за сметка на това вятърът добре си вършеше работата, вдигайки пепелака от улиците и посипвайки го връз главите на мирните граждани. Наредихме се на една километрична опашка – рутинните проверки за сигурност по летищата бяха просто едно нищо в сравнение със щателното пресяване на съдържанието, изсипано от всеки малък джоб на дреха, всяка дамска чанта или раница (независимо от размера им и количеството боклуци, което се съдържа в тях), намиращо се в личното притежание на всеки отделен посетител - без изключение на възраст, пол или занятие; през подобно пресяване минахме и на влизане в “Notre-Dame de Paris” заради предотвратяване на всякакви опити за атентати и преврати от разни психопати.

След дългото висене на опашката най-после се добрахме до асансьора, с който постепенно се издигахме нагоре от една платформа на следващата. По-нагоре от третата обаче (намираща се на около 275 м над земята), краката на зяпачите не стъпват поради определени законосъобразни забрани и конкретни обстоятелства. Единствено изключение правят за поддържащият кулата персонал, работници по съобщенията и антенните устройства, които служебно достигат и по-нагоре. Посетителите на ресторантите се задоволяват с издигането си само до първото или най-много до второто ниво, където са съответните заведения. От последната, разрешена за посещение и наблюдение платформа пред погледа на човек се разкрива една неповторима гледка – целият Париж е разположен долу в ниското и някои от сградите му едва се забелязват с невъоръжено око. Единствено по-добре личат хълмовете, където могат да се различат някои от уникалните забележителности (стига да се знаят къде са, в каква посока се намират като отстояние от кулата и кои са те точно; едно съвсем кратко двудневно посещение на града е далеч недостатъчно за запомнянето на всичко - камо ли пък и на подробностите).

Айфеловата кула има много интересна история и за нейното епично строителство вероятно се носят дори и легенди – толкова неправдиви и звучащи абстрактно (някои дори до абсурдно…), че малко трудно се приемат за истина. Издигната за Световното изложение, провеждащо се по онова време в Париж през далечната 1889, както и в чест на юбилейната 100-годишнина от победата на Френската революция, тази огромна купчина от железа и винкели тогава е била доста широко анатемосана от действащите за онова време представители на Католическата църква, като нещо много грозно и непривлекателно за гостите на града и в частност за посетителите на изложението. Изграждането на кулата е започнало още през Януари 1887, с намеренията то да бъде приключено навреме, точно за откриването на панаира, но тенденциите за момента са били да я демонтират през 1909 – т.е., да остане само в качеството си на временна постройка, независимо че със своите над 300 м височина (324 м до самият връх) съоръжението се явява най-високата структура за цяла Франция и района наоколо – та дори и в най-пресни, днешни времена. Височината ѝ се равнява като на 81-етажна сграда – само за сравнение ще подчертая, че ако блокът на ЕТЗ-то срещу нас има едва 13 етажа, то представяйте си още 6 такива плюс малко отгоре, всичките качени един връз друг като детски кубчета. Събарянето на кулата е предотвратено единствено, защото впоследствие по нея разполагат разни радиоантени и предназначението ѝ изедин път добива съвсем друг смисъл.

Един от множеството любопитни факти, свързан с Айфеловата кула е абсолютният брой на нейните посетители – например само за 2011 през етажите и платформите ѝ са преминали около 7 милиона души, което я поставя на първо място в света по най-често посещавания платен паметник или монумент в качеството си на някаква забележителност. Когато през Втората световна война Адолф Хитлер посещава Париж, членове на Френската съпротива отрязват въжетата на асансьорите – в случай, че фюрерът реши да стигне до върха на кулата, да има да се блъска само по стъпалата, вместо да се качи по-лесно с лифта до там. След като веднъж се е заговорило за разтурянето на металната конструкция, намерил се някакъв “бизнесмен”, който пък намерил друг подобен нему, комуто първият предварително продал желязото под формата на отпадъци (скрап). Съгласно оригиналния си план Айфеловата кула била предназначена за Барселона (Испания), обаче предложението било отхвърлено и тя намерила своето компромисно място в Париж, където стои побита и до ден днешен. Предвид температурните разлики между летния и зимния сезон, височината на кулата варира в границите на около 6 инча в двете посоки (с други думи, ±150 мм по нашенските измерителни термини). Паралелно с всичките си положителни качества, кулата е причина и за смъртта на мнозина. Един от нещастниците, намерили кончината си там е парашутен скачач – някой си Франц Рейшелт (австрийски шивач, живял във Франция под името Франсоа), който след дълго чакано разрешение от властите през 1912 най-после го получил. Така той скочил от върха ѝ, изпробвайки собственото си творение, но за нещастие парашутът му не се разтворил и той полетял надолу към своята неизбежна гибел.

Освен няколкото асансьорни установки, които побират по 90-100 души наведнъж, до върха на кулата може да се стигне и по близо 1700-те стъпала – с тази разлика, че само част от тях се намират в разрешената зона за посещение; останалите са второстепенен подстъп, в полза и за удобство на сервизните работници. За зяпачите има отделени три кабини, с които ги разкарват нагоре-надолу по платформите, докато четвъртият лифт е определен само за гостите на ресторанта, в който вече цените действително са не само високопланински, ами направо “космически”. През 2007 пък, някаква идиотка на име Ерика се омъжила официално за кулата, добивайки по този още по-идиотски начин фамилията си “La Tour Eiffel”-ова. Този факт сам по себе си донякъде успокоява, че шашкъни има не само у нас, ами и по целия тъй шарен и пъстър свят. Ей, такива ми ти работи…

Интересно е да се отбележи не само колосалната височина на Айфеловата кула, ами и широчината на нейната основа. Това изцяло желязно творение на човешкия технически гений стъпва на четири крака, разположени в квадрат със страна 125 м. От този “разкрач” нагоре току над главите на хората се издига огромна метална конструкция, съставена от около 18,000 отделни възела, събрани заедно с помощта на 2.5 милиона нитови съединения, а “нетното” тегло на материалите съгласно техническата ѝ спецификация е регистрирано като 7,300 т; върху четирите железобетонни основи стъпва обща маса от 10,100 т включваща в себе си всички допълнителни съоръжения, магазини и други помощни приложения – асансьорни уредби, антенни установки и прочие екипировка.

След като се налудувахме по отделните платформи на кулата и си направихме милиони фотографии във всевъзможни пози и сюжети, време беше вече да слизаме надолу. За разнообразие и частична независимост откъм транспортните улеснения, ние предпочетохме многобройните метални стъпала – свят ни се зави дорде опрем земята обратно, но пък иначе беше забавно и интересно (не особено много това би било в обратната, “възходяща” посока обаче, отбелязвам – а пък на пълен стомах, да не говорим). След кратка разходка до кея на пристанището, натоварихме се на една открита лодка (по-скоро плаваща платформа или понтон) и поехме по течението на реката. Преминахме покрай красиви сгради, които през деня бяхме видели само бегло от автобуса. Подвряхме се под мостовете на Сена, за които се разказват легенди, песни се пеят и сума мастило се е изписало през вековете под формата на исторически романи и повести. Тази променада завърши след още около час и половина, за което време ние направихме и обратния курс по другия ръкав на реката. Денят ни завърши с едно главозамайващо и главоломно пешеходно прибиране към хотела, умората от което за малко да помрачи прекрасните впечатления от цялостната ни дневна екскурзия. От многото разтакаване и безгрижно шляене по парижките сокаци и предвид привидно дългия ден (с какъвто ние в Австралия не сме свикнали), продължителността на следобеда ни заблуди, че е все още твърде ранен за прибиране час. Слънцето продължаваше да грее, макар и с оскъдните си вече лъчи и ние си мислехме, че вечерта е все още далеч, за да настъпи веднага. Добре ама независимо, че навън беше светло и приятно, курсът на последния възможен автобус, на който ние можехме да се качим и да пропътуваме разстоянието поне само до някъде беше точно в 20:30 и ние, подтичвайки към спирката успяхме да му изгледаме само задния номер и пушека от ауспуха, докато в това време возилото се отдалечаваше все повече от нас. Така внезапно се наложи да изблъскаме още 4-5 км на фона на вече изходените други през деня. Със сетни сили и почти по мръкнало наближихме хотела – от една будка си купихме няколко бири (да-да, 13 Евро ама друг път – в супермаркетите една бира струва по €1.50-€1.80; останалото обаче е надценката, именно която ни убива ентусиазма за живот). По рафтовете на хладилничето в хотелската стая все още се въргаляха разни остатъци от предната вечер – доядохме ги с една мека франзела и с духването на свещта турихме финалната точка за деня. На следващата сутрин предстоеше единствено придвижването ни до летището и последният, толкова кратък и желан двучасов полет до София за нашата поредна вълнуваща среща с Родината…

След почти убийственото ни пешеходно прибиране по тъмното и последвалата го лека, почти среднощна “закуска” в хотела, легнахме каталясали и спахме непробудно до сутринта. Куфарите ни бяха приготвени още от вечерта – само ги грабнахме и се понесохме надолу към фоайето за последната ни аристократична закуска в пределите на космополитния град. Не след дълго се натоварихме на подобен микробус, с какъвто дойдохме преди няколко дни и придвижването ни към летището започна. Понеже вече няколко пъти бяхме минавали по тези улици с автобуса, сега всичко ни се струваше като че ли малко по-малко непознато – спомените от тази точка на Планетата за дълго ще останат неизличими в нашето съзнание, подкрепени с множество снимков и писмен материал. Да не казвам голяма дума, обаче за следващото ми посещение на Париж ще се подготвя с нарочен катетър и торбичка, затъкната в пояса – да си пикая на воля, когато, както и където искам. Не знам друг град по света (освен може би добрата наша стара София, където съм се и напикавал преди години…), в който така жестоко да съм се стискал като музикант в чуждо село. Първият ден го поминахме по-леко, защото влязохме в едно кафене за облекчаване на нуждите – уж само да им погледнем менюто, но за по-пряко първоначално минахме през тоалетната, а пък впоследствие деликатно се отказахме от сядане там. Обаче на втория ден, подир това безразборно и неконтролируемо пикане понесохме тежки и сериозни материални загуби – напъхахме се пак така небрежно и за малко в един дюкян (ама pâtisserie ли беше или пък boulangerie? – убий мъ, ни повня; хем пак с тоя мой развит френски…), с единствената благочестива умисъл за използване на отходният им възел, обаче онези хитри гяволи тутакси се усетиха, че не ни е много чисто и безкористно посещението. Добре беше все пак, че хората ни оставиха да си освободим бъбреците, но на излизане поискаха по 1 Евро на глава. Аз им се изхлузих набързо през вратата като мокра връв, правейки се на глух, сляп, ням, че и на глупав в прибавка (“Един идиот в Париж”, ако се сещате за класическия филм…), обаче Даниелчето, с нейната чиста душа и непорочно съзнание плати 2-те Евра на излизане и за двама ни. Някой само да ми беше казал, че ще пия бира в Париж за €13, а подир това ще им я и изпикая за още €1 и тутакси щях да го стисна за гушата. Ако обаче и в Рим, Берлин или Мадрид ще е така, то аз своевременно се отказвам от посещението им - предпочитам да си стоя на село при овцете и кокошките; стига ми толкоз дето видях от Европата, като цялостна и завършена административна единица…

Пътуването обратно до летището отне същите 2 часа, както и на идване. На самото билетно гише се развиха няколко интересни карнавални сценки – и всичките все във връзка с превишаващото официално разрешено общо тегло на дисагите. Към стария континент летяхме с една авиокомпания, която допуска пътниците си с 30 кг багаж + 7 кг ръчен на борда. Французите пък дават само 23 кг, но за сметка на това те пускат да им се наместиш в самолета с 12 кила ръчен товар – в него обаче влизат всякакви фотографски оптики, преносими компютри, телефони, дамски чанти и общи принадлежности. Така попаднахме в тази, втората категория, но пък трябваше да пресяваме и прехвърляме всевъзможни боклуци от една торба в друга – аман вече от подобни циркове по тези летища! С Божията воля и помощ обаче (и моят безупречен френски, разбира се…), ние успяхме да се преборим с летищните власти и малко по-късно вече седяхме в тесните скамейки на самолета, който трябваше да ни стовари в София – около два часа и половина по-късно вече настъпихме тротоарните плочки на столицата; какво облекчение, какъв кеф и висше блаженство – та ние сме си у дома, ебаси!...

Отвън ни чакаше човекът, от който вече за втори пореден път наемаме кола, с която да обикаляме по пътищата на България. Платихме дължимото, подписахме квитанциите и миг по-късно се вляхме в трафикопотока на столичния град, в който имах чувството че се бяха вкопчили и концентрирали всички възможни идиоти на света. Не знам тези хора, страх от самите себе си нямат ли, не изпитват ли опасения от Божия гняв и въобще – не разбрах: живее ли им се действително или просто им се мре на асфалта?! Независимо от всички несгоди по размятването на средни пръсти, неизключващи и анатемосването до девето коляно, ние бавно и сигурно се придвижихме до Филиповци, където беше първият ни конак за нашия почти двумесечен престой в родния край. Вероятно в следващите “глави” на настоящото си произведение аз от време на време ще се присещам и някак ще вмъквам своите най-скъпи и свети спомени за отделни и епизодични случки от поредното ни гостуване в Родината – срещите ни с близки и приятели бяха толкова многобройни, толкова сърдечни и мили, че ако отделям нужното внимание на всяка една поотделно, на края ще се получи роман с размерите на Толстоевият “Война и мир”. И за да не отегчавам читателите с излишни и скучни подробности, разказът ми свършва до тук – със сигурност обаче последният ще продължи, само че за сега незнайно нито кога, нито пък как…

Август, 2018 – Австралия, Gold Coast…