Страници

понеделник, 30 март 2020 г.

Писмо No 83 (VII-IX.2016)


Мили, най-скъпи родители наши; драги съотечественици и приятели мои!

31.07.2016 – Ама съвсем прави са си хората да казват, че всяко начало било трудно. Това твърдение с особена сила важи и за моите първи редове на поредната ми словесна изповед, началото на която отлагам вече трета седмица, а дали пък не и четвърта даже. Няколко дни след завръщането ни от Фиджийските Кралски колонии се разправях с подредба и редакция на богатия във всяко едно отношение писмен (че и снимков…) материал, който донесох от там. Наред с всичко останало трябваше да възобновя и служебната си работа, с която продължавам да се занимавам и която отнема всичкото ми време през деня, а често пъти и ранните вечерни часове, определени уж за аперитиви и други вътрешно-семейни и изключително полезни дейности. За сега всичко върви добре и проектът ни добива своите желани форми, съгласно предварителните разчети и задания, но до голяма степен се надяваме и на инвеститорът, който трябва да финансира и подплати завършека на инсталацията с няколко милиона долара. А пък той се мотае и протака до последния възможен момент, защото по принцип никой не обича да плаща предварително за нещо, от което още не се знае със 100-процентова сигурност какво може да се пръкне в действителност. Перспективите са добри и надежди има големи, но аз вече вярвам само на неща, които сам виждам с очите си. Вероятно е съмненията ми да са неоснователни, само че те не ме напускат, след като имам нееднократния и твърде горчив опит в катастрофалните сривове на подобни, иначе блестящи химери и прекрасно замислени грандиозни планове, но пък по една или друга причина осуетени и в крайна сметка останали неосъществени. Надявам се този път случаят да не се окаже същия, както с другите ми предишни въвличания, жертва на които продължавам да бъда и сега под формата на неизплатените им дългове към мен, неустойки и прочие финансови несгоди. В най-скоро време трябва да се направи един кръстоносен поход в посока на Великата Китайска стена, но аз не знам дали ще взема участие специално в тази служебна битка. Мръсните китайци спъват работата ни, след като не дават своята “секретна” информация (или поне не цялата…), без която ние не можем да продължим конструкторската си документация. Те пък от тяхна страна искат да са сигурни, че предоставяйки ни всичко под формата на чертежи и модели на техните изделия, ние няма да ги прекопираме и да почнем сами производството им, ами напротив – очакват, че пред тях ще се оформи една доста тлъста многомилионна поръчка, положена откъм нашия край, за изпълнението на която те ще се нагушат с мангизи доволно много, башка дето ще имат поминък за месеци напред. И така всички ние се въртим в един омагьосан кръг, докато онзи немокаянин и непрокопсаник с парите в джоба си не се реши най-после да похарчи някой и друг грош в името на световния прогрес и в частност на нашето благоденствие, като индивиди и главни проектанти на теоретичния му замисъл.
Отплеснах се пак в служебните си дела, но понеже за сега те са единственото нещо, което ме вълнува по-съществено и за което мисля почти денонощно, та покрай това съм изоставил всичко останало. Защото пък, ето ви например и нещо значително по-реално и натрапчиво, със статут на плосък битовизъм, лишено от всякаква тръпка и емоция, при това с днешна дата: когато се пуска водата от баеркасата, клозетната чиния в тоалетната на Ванеса тече вече от доста дълго време. Гуменият маншон, който уплътнява връзката с гириза надолу е нацепен и скъсан на множество места, вследствие на което водата шурти навред през дупките му и не отива само в дупката по предназначението си, ами попива и дълбоко в постелката на земята. За да се смени обаче последният (за шибания маншон ми е в случая думата…), необходимо е първо да се разкачат водните съединения, после да се откачи тръбата на казанчето и на края да се повдигне целия кенеф нагоре, който пък се крепи връз лицето на фаянсовите плочки посредством 4 яки шурупа, забити за вечни времена в дюбели на пода. Лошото е, че “чинията” е и залепена към тях със силикон с цел по-надеждно уплътнение – допълнителна процедура, която извършихме навремето с нашия скъп съсед Рон, Бог да прости добрия човек и приятел, по професия гиризчия (водопроводчик, за невежите). Именно нарушението на тази солидна връзка аз не искам да правя, защото после има да си играя сума време, докато я възстановя - а може и изобщо да не успея да я направя съвсем професионално, погледнато реално във всякакво водопроводно и гиризчийско отношение. След малко ще се мъча да набия една гумена лента между клозета и отводната тръба, след което ще ѝ усуча няколко пласта тиксо, с което смятам да реша проблема с течовете – или поне временно, за да не подгизва пък килимчето на Даниелчето, което ние така или иначе достатъчно добре и старателно опикаваме всеки път при ползването на отходния възел. Ама ще почна и аз да пикая седнал, както когато ходим на гости у Иван и Бранко, че да не се разсипва от материала извън кукуто. У тях тоалетните им са така монтирани, че капакът на чинията не може да стои прав, понеже отзад казанчето я подпира и постоянно пада надолу – особено пък дъската за сядане, която аз винаги вдигам по време на чуркането, защото мама и за това ме е била като малък, че и до сега си знам урока. И най-доброто желание обаче да имам, за да спазвам мъдрите ѝ съвети и свещени завети (демек, да не мокря и пръскам навред с “маркуча”, защото други пък индивиди от по-женски пол, видите ли сядали там…), у Бранкови това изобщо не ми се получава. В такъв случай трябва да я държа с ръка или поне да подпирам дъската с единия крак, докато през това време извършвам процеса си на отводняване. Добре ама тези наши и всеобщи действия обикновено са свързани със (зло)употребата на малко повечко напитки и изпаднал в такова безтегловно състояние, нормалният човек не винаги може да координира правилно всичките си движения – най-малко пък да стои като щъркел олюлявайки се на един крак, дорде източва бойлера през това време. Един път, при подобен акт на естествена понужда така старателно си бях опикал гащите, че после сума време им суших крачолите с духалката за коса на Марианка, докато се появя обратно на масата в сравнително приличен и търпим за околните вид – естествено, всички помислиха че съм срал половин час, след като се забавих толкова дълго време, ама как да им кажа истината, за да не се изложа и че аз всъщност съм се подсушавал, а не мътил…
Общо взето тези няколко седмици минаха незабелязано в работа, училище и тук-таме по някой съвместен моабет. Непосредствено след прибирането ни от екскурзията във Фиджи, в неделята бяхме на гости у Иван и Люси. Две седмици пък по-късно, пак през уикенда ходихме у Янкови. Техният Алекс наскоро навърши 18 годинки, беше абитуриент, стана и студент даже, та ние дъртите ходихме да почетем детето заради всичките му постижения напоследък. С нас водихме и Мария – приятелката на Ванеса, която пък много го харесва. Спахме всичките у тях и се прибрахме в неделята. В събота следобед децата ходиха на някаква разяснително-информационна сесия в един от най-престижните университети на Австралия, а на другия ден бяха в другия, не по-малък и известен институт. Нали сега на всички им предстои следване, та са полудели да си търсят подходящи специалности и съответните учебни заведения; наред с манията покрай тяхното “преследване” в магазините за официални обувки, бални рокли и пръстенчета, заради завършването на средното си образование. Баловете за последната учебна година ще минат още през Февруари или Март (почти в самото ѝ начало), независимо че дечурлигата ще завършат едва 6-7 месеца по-късно, което пък е доста наближило като събитие – малко след като се завърнем от България догодина. Та сега всички теми на разговорите ни се въртят все около тази суета, в които аз гледам да вземам колкото е възможно по-малко участие – нито някакви въпроси задавам, нито пък акъл и мъдрите си съвети раздавам. Да серат, че да мажат – както казва достолепният ми и свещен отец мой.
Така стигнахме и до днешния неделен ден, в който аз най-после останах насаме с мислите си. Ванеса участва в представление на танцовата трупа, което се провежда в момента в Бризбън. Даниела ги заведе с Мария, защото пък родителите на последната са на посещение в Сърбия и ще си дойдат чак през Септември. По принцип в ежедневен план, с Мария се разправя по-голямата ѝ сестра, но от време на време помагаме и ние с транспорт до и от училище, както и покрай тези съвместни концертни изяви на децата по линия на художествената самодейност. Аз също щях да ходя с тях, но реших да посвърша нещо из дома, вместо да си раздувам корема с кебапчета и бира. Всяко подобно мероприятие на братята сърби е свързано с такива дълги и тежки софри, каквито аз гледам да избягвам, но пък това изобщо не ми се отдава успешно…
Неничко днес има почивен ден и са отишли за риба с неколцина негови колеги от работа. Иначе работят по 6 дни в седмицата, но пък почиват в неделите. Режимът на смените му ще бъде 4 : 1 - т.е., ще работи в продължение на 4 седмици без прекъсване, след което за една ще се прибира обратно в Бризбън. Сегиз-тогиз Меган ще ходи нагоре да го наглежда и с нея ще обикалят района. Независимо от голямата дивотия, там също има какво да се види под формата на уникални за Австралия природни забележителности. Той точно с тази цел купи и една кола, че да опознаят и този край на необятната държава, барабар с принадлежащата ѝ пустош в околовръст.
14.08.2016 – А-аа, ама аз наистина много се отпуснах с това мое писане. И всичко дойде от пустата ми работа, в която вече толкова много съм потънал, сякаш нищо друго извън нея не съществува. Всеки ден се занимавам с по нещо ново и акълът ми е изцяло ангажиран с напредването на проекта. Ежедневните ни срещи с моя човек продължават, след които се прибирам в къщи и почвам да отразявам нововъведенията и да нанасям промените, ако има такива в досегашната ни разработка. Покрай всичко това моята писателска дейност, плод на свободното ми творчество и с която бях свикнал да практикувам от години, сега изцяло потъна в небитието и се премести на много по-заден план като част от рутинните ми занимания. Уж всеки ден си казвам, че трябва да драсна някой ред, а пък до молива така и не стигам. Обикновено работя до вечерта, а от там насетне не искам да поглеждам към компютъра, че много ми се изморяват очите. До това време вече моите домашни “любимци” са се завърнали – кой от училище, кой от работа и бръмченето в кошера чувствително се повишава, което пък мен ме дразни и разсейва. До съвсем скоро дните бяха доста къси и рано се стъмваше. Напоследък гледам, че слънцето взе да свети по-дълго и аз обикновено използвам последните минути на светлината му за някоя и друга пешеходна разходка из улиците на квартала. През зимата тази странична физическа дейност напълно замря и аз пак натрупах значителни количества лой и телесна маса (едва ли обаче мускулна). Заради това гледам да използвам всяка отдала се възможност за осигуряване на повече движения – не само на мозъчните си клетки из дълбоките му гънки, ами и на кокалите по краката.
Днес отново е неделя – необичайно време, малко след пладне. Даниела замина на работа преди малко, а Ванеса още от сутринта е в училището – в момента репетират много интензивно грандиозния музикално-артистичен спектакъл, който подготвят за края на учебната година. След като я оставих в залата, аз на връщане прескочих до сръбската църква да запаля по някоя свещ за хатър на живите и за Бог да прости на починалите наши близки и сродници. Видях, че в съседство на поляната имаше голям битак, но аз нямах никакви пари в себе си, та не съм се отбивал да губя излишно време по сергиите и щандовете му – такова чудо до сега не помня да ми се беше случвало, ама ей го нá, че и това доживях (не да нямам пари в джоба си, което за мен е естествено житейско състояние, ами да не се отбия през битака - барем само да позяпам безцелно купищата с боклуци; направо за срамотиите)...
Иначе дните и седмиците се изнизват покрай нас най-неусетно и съвсем незабелязано. Единственото, което ни предстои в по-близък план е една наша кратка и поредна забежка до северния курорт Sunshine Coast, отдавна планирана за края на месеца. Тогава се падат някакви официални почивни дни (всъщност само петъка, когато се провежда селският ни панаир) и ние ще използваме сливането им със законните събота и неделя, та още от четвъртък заминаваме нататък. Така или иначе когато наближи датата, аз отделно и по-подробно ще се спра специално на това събитие. Подобно такова имаме запланувано и през Октомври, след което вече започваме да точим зъби за екскурзията ни в България. Напред помолих Огнян да преведе едно капаро от 200 лв. за колата, която смятаме да наемем след пристигането ни в София. Идеята е да я вземем в деня, когато тръгваме за Боровец, а от там насетне плановете ще ги кроим на място, а решенията си ще вземаме спонтанно и на мига, според случая и конкретната обстановка.
Преди няколко дни другият човек, за когото работих в края на миналата и началото на тази година, от немай къде ми изплати една дребна сумичка от цялата, но към нея има да добавя още 3 пъти по толкова. Дано ми се издължи своевременно, че ми омръзна от неплатежоспособни работодатели – аман вече! Уж всичките знаят какво правят и все те за най-умни се пишат, а пък на края до един вдигат белите байраци и се предават без бой…
26.08.2016 – А това вече от тук нататък е отдавна обещаваният и все отлаган репортаж, който започвам в ранното и слънчево, но малко зъбато утро на днешния толкова щастлив петък. Бях споменал, че заради провеждането на традиционния панаир в наше село Gold Coast, днес е неприсъствен ден за всички труженици от учреждения и фабрики - в това число за работниците на полето и учащата се младеж, както и гражданите на свободна практика, в която социална категория попадам аз, с моите нескончаеми надомни занимания. В този курортен комплекс сме отсядали и друг път, така че сега няма да се спирам на обстановката и заобикалящата ни среда – ще премина направо към злободневките от изминалия двуседмичен период на тягостно мълчание от моя страна.
Голямата ми служебна заетост, а пък и ангажиментите покрай нашата общественичка Ванеса напоследък станаха толкова много, че за писателското ми творчество хептен не остава време. Тя все някъде ходи, постоянно участва в разни училищни мероприятия и най-активно се включва във всички сфери на учебната програма. Мераците ѝ са да грабне приза и да стане капитан на цялото училище, която престижна позиция ние навремето презрително наричахме “Председател на Учкома” и избягвахме всякакви директни срещи с членовете на този комитет – натегачи, читанки и обикновено отрочета на неслучайни родители (да ме прощават свестните, които не са били тъй много, но партийните величия преобладаваха; нормално е – всяко следващо поколение е в пъти по-калпаво от предходното и ще върви така, дорде на края светът не се затрие окончателно и необратимо). Тук обаче това председателско място може да донесе на Ванеса неотменима пожизнена стипендия за който и да е университет на Австралия (смисълът на думата “пожизнена” в случая се отнася единствено за времетраенето на въпросното обучение в даденото учебно заведение), чрез който жест пък училищното настоятелство и управа насърчава подрастващите и ги подтиква към по-активно участие в подобни масови изяви и доброволни обществени прояви. Онази вечер отборът на Ванеса спечели финалните дебати по красноречие и речитатив по зададена тема и в крайното класиране имената им се появиха на първото място в стълбичката – а това е голяма крачка напред към мечтаната позиция в училищната йерархия. Отделно от всичко и паралелно със страничните занимания и ангажименти, нито за миг не спира напрежението и по самия учебен процес – домашни и курсови задания, проекти, есета и доклади, наред с решаването на задачи по математика. На такъв академичен терор дори и аз самият не съм бил подлаган, хем в най-черните си и омразни ученически години – хеле пък не родителите да ме карат и тикат насила с остена, ами инициативата да идва извътре от самият мен; ама Боже, опази ме от такива и подобни помисли! Обаче ето ви го нá, малкото чемерче – тури всички ни в джоба си, барабар с нашите официални дипломи и професионални титли, дето вървят подир нас за камуфлаж и да плашим гаргите с тях.
Стана традиция в тези мои писания да отделям по някой ред и на събития, имащи отношение не само в наш личен план, ами и в малко по-широк обществен аспект, каквато беше скръбната вест за кончината на големия български артист Никола Анастасов – поредният безспорен талант, който се присъедини към Небесната театрална гилдия от актьори, с които израснахме и с чиито герои, пресъздадени от тях мина половината ни живот. Неговите роли ще оставят незабравими спомени у мен, в качеството си на един неуспял театрал и скромен привърженик на това обаятелно изкуство, независимо че напоследък последното все повече запада, опошлява и естествено взема своите жертви. Колкото и красиви думи да се изприказват и изпишат обаче, Санчо Панса се пресели завинаги при своя благороден идалго Дон Кихот, за да продължат отново заедно по вечния си път към вятърните мелници… Почивай в мир, таланте – последно сбогом от първия ред на житейската сцена…
Като по някаква много зла ирония на съдбата и споменавайки за Дон Кихот, аз доста неволно и случайно използвах аналога с героите на Сервантес, превърнали се в една истинска и неувяхваща в годините легенда – достоен пример за подражание на бъдните поколения. Превъплъщавайки се в неговия образ обаче, друг незабравим наш актьор, в лицето на отдавна покойния вече Коста Цонев, сега ще бъде изправен пред своята най-трудна и мъчителна роля – да приеме обратно в обятията си своят собствен син, Димитър Цонев. Неговата внезапна и съвсем ненавременна смърт покоси милиони негови почитатели, които никога повече няма да го видят на “синия екран”. Действително, че това е една много нелепа случайност, която за нещастие застигна младия човек (казвам млад, защото все пак той беше моя възраст, едва три месеца по-малък от мен). Вероятно напрежението от служебните му ангажименти в телевизията са отключили кой знае какви причини и чакри за този негов покосяващ инсулт, от състоянието на който той просто не е успял да излезе. Много жалко за изгубения живот – какво нещастие за близките му… Дълбок поклон…
Тъжната хроника несъмнено е нещо, което никой никога не би искал да знае - камо ли пък да става неин съучастник. Но така или иначе тя остава неразделна част от нашата сурова действителност – единствената полза от нея е човек да се замисля и да контролира действията си. Хората не случайно казват, че от време на време не е лошо до болницата да прескочиш, на някое погребение да отидеш – и като се огледаш, че си извън “кръга”, да се прекръстиш три пъти за благодарност, че Бог се е смилил над теб (и този път), па да си плювнеш и у пазвата, за всеки случай.
С нас на тази екскурзия е приятелката на Ванеса – Мария. Родителите ѝ в момента са на посещение при близките си в Сърбия, та ние сегиз-тогиз помагаме с каквото можем – сутрин ги карам двете на училище, вечер пък Даниела ги прибира, водим ги по разни техни училищни мероприятия и т.н. Вчера ги взехме още по обяд – не изкараха целия учебен ден, калпазанките. Ванеса даже имаше да предава някакъв писмен доклад, който буквално си довърши в колата, докато пътувахме – уж тя щеше да кара на идване, че да се упражнява в шофьорлъка, но приключването на домашното ѝ в движение отне тази възможност. Че не само това, ами то трябваше и да се предаде в краен възможен срок до 15:30. За целта се отбихме в една закусвалня на американския хранително-вкусов магнат и палячо Роналд Макдоналд, където има свободен достъп до Интернет и електрически контакти за подвижната електронна техника, която се нуждае от презареждане на батериите си. Между другото, в името на статистиката, за илюстрация и в подкрепа на думите ми, въпросният създател на ресторантите за бързо хранене, смятан за бащицата на хамбургерите разполага с налични 36538 дюкяна (като количеството им расте почти ежечасно). “Капаните” му са разхвърляни в 119 страни по света и ката ден обслужват по 68 милиона консуматори и вероятно потенциални клиенти на здравните заведения (предвид факта, че храната в тези закусвални не се слави със своята изключителна здравословност). В последния момент на Ванеса лаптопът ѝ умря в ръцете и тя не успя да си изпрати “творбата” на учителя с любов. Обаче в закусвалнята седнахме до един такъв свободен и обществен контакт, та няколко минути по-късно всичко беше изпълнено до последния препинателен знак. След като приключихме успешно с всички служебни обязаности и училищни задължения, продължихме пътуването и след още час и нещо пристигнахме на целта.
Нанесохме си багажа, напълнихме хладилника така, сякаш няма да стоим само 2-3 дни тук, ами ще годинясваме и през това време се очаква да настъпи световен глад, придружен със и предизвикан от съвеЦка окупация, подобна на Ленинградската обсада. А да не забравяме, че по път за насам се отбихме и през гръцката бакалница в Бризбън, където за буците сирене, питите кашкавал, кори за баница и най-вече за слънчогледовите семки на Даниелчето, на касата ѝ оставихме сума, точно равняваща се на един месечен доход на средностатистически български пенсионер. Та освен ежедневните провизии, необходими за оцеляването ни по време на нашия престой, сега мъкнем и всички продукти, които си накупихме за домашна употреба. Снощи, малко преди да сложим софрата и да ни започне вечеринката, аз отделих още 2 часа на моята петролна рафинерия – едни тръби ме мъчат и не мога да ги прекарам по трасето, което съм им задал, та сума време се пинкях с тях, дорде на края ги уйдурдисам да минат баш от там, за където съм ги насочил.
Вчера се отбихме и през още едно място – Неничко ми беше препоръчал едни дюкян, в който майсторите се занимават с всякакви автомобилни изпускателни системи – ауспуси, гърнета, катализатори и т.н. Исках да ми дадат цена за подмяна на тръбите в моята кола, че да я направим малко по-мощна и да гърми по пътя, а не само да ми свисти и пръхти удушена, като някой недоскопен кон. Онези се произнесоха мъдро с $950 масраф, който с много мъки и усилия успяхме да намалим на $850. Другата седмица вероятно и с тази задача ще се занимавам, но сега имам други мисли в съзнанието си – нека първо да ми отлежи идеята в главата, пък тогава ще решавам какво да правя.
След малко излизаме и хукваме по магазините – в този район има концентрация на разни търговски вериги от рода на небезизвестните нашенски “Мания”, от които ние много успешно пазаруваме всякакви стоки от първа необходимост, само че на втора употреба. От подобни тържища се обзаведохме с обувки и якета за предстоящата ни люта зима в България – аз мога и ски даже да си купя от тук, хем на безценица; такива комплекти с автоматите се харчат за по $20-$50 – световноизвестни марки с емблемите на “Salomon”, “Fisher”, “Atomic”, “Elan”, “Rossignol” и всякакви други чудесии, производство на ювелирни фирми в бранша, на които само подир вида от снимките подсмърчахме като хлапаци и си мечтаехме да притежаваме, докато се пързаляхме с престижните за онова време чепеларски “Пампоровки”, както им викахме тогава. Обаче пък не знам колко радушно биха ме посрещнали стюардесите на самолета, повлякъл тези таборки от края на света, та може и да се въздържа от подобни безразсъдни покупки; поне за сега, защото все още не съм твърде убеден в противното и трескаво мисля по въпроса…
05.09.2016 – Макар и отдавна вече да сме се завърнали от кратката ни почивка, аз едва днес смогнах да освободя някоя и друга минута за опресняване на знанията и материала около нашето настоящо житие-битие и дори да засегна част от още по-неясното ни бъдеще (ако разбира се останат свободни минути от плътно задръстения ми график). Миналата седмица беше доста напрегната в служебен и учебен план, заради което не успях да поддържам писмената си форма на дружелюбно общуване със света. Днес обаче съм малко по-айляк, та ще гледам да наваксам пропуснатото в следващите няколко часа – до където стигна, до там ще е. Току-що си дойдохме с Ванеса от училище – Даниела е на работа до 21:00, което пък е логична предпоставка за настъпването на известна тишина и спокойствие под купола на домашния цирк, а на всичкото отгоре аз през деня си свърших работата и така вечерта ми се оказа напълно свободна.
Единственото, което забравих да спомена в онзиденшното си комюнике, което предадох директно от “почивната станция” на МНЗ (образно казано…) беше факта, че предната седмица водихме дечурлигата на една кратка дневна екскурзия до Byron Bay – градът с големия морски фар на баира, за който съм сигурен, че още си спомняте от времето, когато ви водих по тези далечни земи и вилаети. Ванеса трябваше да кара моята кола, а понеже се събраха по-голяма тумба младежи и девойки, та ходихме с двете налични превозни средства. Съставна част от нашия екипаж беше и момъкът на малката ни пораснала мома, а пък Даниела беше натоварила Мария с нейният + една друга тяхна обща приятелка, която се влачи подире им като сухиндолски свидетел (защото отделен момък към нея не беше зачислен).
Сутринта тръгнахме сравнително рано и пристигнахме доста преди обяд. Разтоварихме малките душевадци в подножието на хълма и ги натирихме с по една малка раничка нагоре да го катерят пеш, а ние с Дани заминахме по нашите пешеходни разходки в коренно противоположно направление. Специално този град сме го посещавали и обикаляли доволно много пъти, по най-различни поводи и ако човек не ходи из многобройните му кръчми, не пуши марихуана, не се боцка с морфин и принципно не употребява хашиш, то просто там няма какво толкова да прави – особено пък малко по-смислено и не чак така криминално ангажирано. Градецът има сравнително лошата слава като свърталище на некъпани от седмици и месеци хипита, наркомани и всякаква друга безработна измет на обществото и безпризорна сган, но пък погледнато от друг ъгъл, в същото време последният изпъква и със своя характерен облик на приятно крайморско сборище от най-шарен десен; в числото попадат и заобикалящите го райони в околовръст. За това ние изпътувахме още десетина километра в южна посока, където също има едно такова подобно селище, разположено по протежение на бреговата ивица, но пък много по-спокойно откъм младежка врява и значително по-малко по площ и брой на населението (нещо като нашенското с. Варвара, ама сравнено със своята тишина и скука от 60-те години на миналия век, а не както се развива с бясна скорост в днешните модерни времена). Оставихме колата на селския мегдан и от там поехме по една крайбрежна пътека, по която много добре се разходихме в продължение на близо 2-3 часа с връщането ни назад. Естествено до това време Даниелчето обезумя от глад, ожадня, измори се, а пък то си беше и баш обед. Аз тайничко се надявах, че ще си спестим обяда (както и масрафите подире му) и така няма да си възвърнем таман изгорените от разходката калории, но предложението ми бе отхвърлено отривисто, съпроводено с негодувание, закани, ръкомахания, размятване на пръсти и други нервни жестикулации – досущ като на дебатите в Народното събрание. С консенсус или без, поехме обратния път към селото, където трябваше да търсим нещо за проклетото ни ядене и засищане на животинския глад. Аз по принцип много неохотно подхождам към подобни прояви и стремежи, защото по тези заведения обикновено няма подходящи храни за моя вкус – Даниелчето поминава много добре с някоя рибка, но аз вечно търся моите кебапчета или кюфтета, прекрасно знаейки, че такива няма и макар да хапвам по нещо, колкото да не се мина, нормално в къщи се прибирам гладен.
Него ден не ми беше много-много до ядене, защото предната вечер похапнахме повечко – но след освежаващата разходка на мен също взеха да ми се привиждат в представите на съзнанието всякакви блюда и вкусотии. Решихме специално аз да мина по-изтънко, с няколко пържени картофа за мезе и една бира за покарване на сухия залък. Намерихме едно много уютно капанче, баш на пътя – а хората вътре, от любезни по-любезни и готвят всичко (е, само дето без нашенската скара, за която вече повдигнах въпроса, но пък и такива са условията на емиграцията – не може всичките добрини да се съберат на едно място). За полагане началото на нашия гала-обяд с Даниелчето се почерпихме по една бира – като награда за добрия пешеходен туризъм, с който се справихме блестящо. После си поръчахме и храната – нейната риба вече беше в тигана, докато аз продължавах да се чудя какво да избера от дългия списък на менюто: ама хем да не се мина с много пари, хем да изляза от там с подут от плюскане тумбак, хем пък и да не е с нещо от немай къде, ами от рода на гюзлемите съгласно моя извратен вкус.
Докато си давах заръката на жената зад тезгяха, де на шега, де на полуистина я попитах дали тези момци зад гърба ѝ в кухнята не могат да пържат яйца, че да извъртят едни набързо и да ги пльоснат връз мизерната ми порция с пържените картофки, белким ги облажат малко. Оная кака обаче рече: “На драго сърце!” и потъна сред купчините от баки, наредени по готварските им печки. След малко излезе от там и се провикна: “Колко?” (демек: “На колко нещастни кокошки ще изядеш яйцата, ти гражданино днес, като ги лишиш завинаги от поколението им, нещастен месояднико?”, да речем…). Мен ме досрамя да ѝ поръчам пред всички посетители една кора, та от скромност и с подчертано неудобство, че вероятно съм им създал някакви трудности ѝ смотолевих – само две, като повдигнах двете си пръстчета на ръката в ей тоя знак: “V”, надявайки се, че онова шиле зад шубера ще разбере 5 парчета. Само че какво ти разбира от римско четмо и писмо една австралийска пуйка, задръстена с невежество до козирката? - добре пак, че моята мисъл работи със светкавична скорост, що се отнася до любими ястия и особено пък за яйца. Само миг след това поправих количеството на три, а докато вече плащах, поръчката ми окончателно се закръгли на всичко броя четири. Тутакси и аз огладнях, точно както Даниелчето – неимоверно свирепо и неконтролируемо до степен на разтреперване, само при мисълта за предстоящото блюдо, което аз толкова много обичам още от своята най-нежна и крехка младост. Навремето така си пържех картофи - в мрежичката на майка и в онази чугунената тенджерка от баба Фанче. Ако последната е все още на лице, продължава да бъде в кухненската ви употреба и не сте я изхвърлили случайно, то много вероятно е годините ѝ да са близки до вашата почтена трета възраст. А пък завършека и кулминацията на самото ястие, за което ми дойде на ума и стана реч съвсем спонтанно, е чукването на няколко яйца върху картофите, докато се пържат в горещото олио – малко преди да излязат готови за оцеждане и непосредствено сервиране в чинията. Яйчицата се разливат в хаотичен вид по горния им слой и като цяло това става едно малко вълшебство – при пълно отсъствие на мазнини и никаква наличност на холестерол; заредено само с полезни витамини и изобилие от антиоксиданти.
Така вече, прехвърляйки в съзнанието си спомените за описаната по-горе храна още от времето на ученическите ми и студентски години, когато правех първите си плахи стъпки в кухнята и въобще в кулинарното изкуство, аз триумфално се завърнах на масата при Даниела с още две бири – за поливане на случая и по-скоро на случайността. Веднага обаче се разтревожих много осезателно, защото от прекалено силното ми вълнение, аз всъщност забравих да кажа на майсторите как да ми изпържат яйцата – исках ги почти рохки, в изпълнение “на очи”, а не сплескани от двете си страни и изпечени на трици, както ги продават като една от основните съставни части на бургерите. А пък от подобни изпълнения на уж големи майстори-готвачи имам много неприятни мемоарни проблясъци от един фрапиращ случай, разиграл се в с. Влас – Слънчевбрягска околия (между другото, тая по принцип чужда дума “бургер” съм я срещал написана и като “бюргер”, произлизащо от немския Bürger, както и под формата на хАмериканския бъргер - така че не бързайте с упреците си към нескопосания ми правопис: това все още не означава неграмотност – нъл’ тъй ся)...
Когато през 2014 ходихме на посещение при братовчедите, на следващия ден разходката ни мина и покрай величествените владения на нашите знатни велможи и първенци, измежду класата на властимащите за момента парвенюта. Понеже времето тогава също съвпадна с обедното разписание на стомашно-чревния ни тракт, та седнахме с Адо в едно заведение, където пък Мишо беше в момента на смяна – разгеле да се видим и с него още веднъж, преди да си тръгнем за Габрово. Ресторантът всъщност беше някакъв китайски, пълен с разни техни азиатски специалитети, но наред с това готвеха и нормална храна за ненормалници като мен. Понеже ми беше омръзнало от меса и скари, та рекох да го ударя малко на по-лека храна – поръчах си порция яйца и още нещо, което вече съм забравил, но пък за разглежданата случка по-важният елемент си остават яйчицата. Пихме каквото пихме мастики, бири и обедни аперитиви – дойде ред и да заяждаме. Пристига моето блюдо – а аз през това време точа зъби, че ще хапна нещо светско, дето да ми прилича на ранга; стига вече с тез просташки кебапчета и кюфтета. Олеле-е, какво да видя тутакси, побратими мои и посестрими общи, та чак наши? - чинията ми пълна, действително с пържени яйца, на които обаче аз съвсем не им виждам очите! А пък онзи немокаянин в кухнята, като ги пържил на ламарината от едната страна, че след това ги обърнал и от другата, откъм жълтъка – че да ожари и него, калмукът му с калмук. Направил ги беше на трици – не се ядат, башка дето ги готвил и без нито грам мазнина, че за по-здравословно уж. Пишман станах трижди тогава, че не си поръчах някакво кашкавалче “пане” или дори един обикновен миш-маш. С тези яйца бях направо сразен - които си изядох без остатък, разбира се, като един прилежен клиент, но все пак хич не бях щастлив от несполучливия си избор. Както и да е – вмъкнах този мимолетен спомен не само за да разширя разказа си, ами и за да дам пояснение – защо, аджеба толкова много се развълнувах онзи ден, когато направих подобната си плаха поръчка. За корекциите ѝ обаче беше вече твърде късно и аз реших да не правя повече панаири из кръчмето, че да не ни и изгонят на края – хем жадни, хем пък и все още гладни.
Идва най-после и часът на истината (“the moment of truth”, като се изразяват коренните жители, но не аборигените) – Даниелчето получава една огромна порция с някаква морска риба (е, естествено че ще е морска – амчи няма да ѝ дадат някоя сухопътна, я; или пък въздухоплавателна…), от която на нея ѝ се разтракват зъбите (защото пък тя и пари, на всичкото отгоре – свалят я директно от огъня и последната пристига още докато цвърчи; рибата, бре! – не Даниела). Всичко това гарнирано фамозно с шепа бурени и зарзавати, учудващо добре подправени със сол, шарлан и други подобни медикаменти + задължителните за подобни случаи пържени картофки (е, вярно че не бяха Смоленски, не дори и Самоковски - но пък и тези хич не бяха лоши; ни на първоначален вид, нито на последващ вкус и опитня).
Звезден миг по-късно пристигат и моите специални поръчки – едно войнишко канче със същите “пражени” картофи и въпросните, станали вече кумирни яйца на очи. Значи в момента, в който си погледнах в чинията (защото отначало не смеех да надзърна, да не би нещо да се разочаровам и да ми мине гладът…) и очите ми се просълзиха от умиление. Така не бях виждал да се сервират яйца, надиплени едно подир друго в най-строг шпалир като гънки на японско ветрило или като салфетки пред женска тоалетна; жълтъците им жълти отгоре, та чак оранжеви – удрят на портокал. Макар че на размер бяха малко врабчови (точно тук съжалих, че не си поръчах 6 или направо 8 броя…), изяществото на вида им в чинията у мен предизвика трогателна възхита и внезапен порив на ищах да ги погълна барабар с порцелановата паничка. Че ми ги поръсили хорицата и с малко магданозец – абе, за 25 години доброволно изгнание в тая държава и ако не броя посещенията си в македонския ресторант (възлизащи едва около броя на пръстите само по едната ми ръка…), това може би беше единственият случай, в който аз просто нямах никакви забележки към храната, която си изядох с такава огромна сладост и подчертана лакомия (граничеща със свинската и много приличаща на нея). На излизане нарочно подметнах на домакинята, че следващият път ще си поръчам цял тиган с яйца и обещах, че един ден ние определено ще се върнем в тяхното заведение за повторен опит с вкусните им блюда, а може да доведем и приятели с нас. След всичко казано до тук, в заключение само ще натъртя, че това беше доста щастлив миг от моя живот – “един хубав ден за българската емиграция…” (вместо Демокрация), както аз често перифразирам крилатия израз на Александър Йорданов още от времето на тогава зараждащият се, но пък станал вече напоследък и нескончаем “преход” – от капитализъм, към капитализъм (само дето малко опорочен, ама нейсе)…
Вероятно доста време и енергия отделих на тази наша малка екскурзия, но понеже аз много обичам да пиша, а пък знам, че вие много обичате да слушате и да четете моите преразкази, за това си позволих известно отклонение от основната тема, за началото на която аз изобщо не си спомням вече. А, да – почнах от там, че всъщност трябваше да направя една много по-плавна литературна трансформация между отделните епизоди, така както те следват съгласно хронологическия си ред, но пък изедин път в акъла ми изплува този полузабавен сюжет, за който ми се искаше да спомена и чрез който да ви направя съпричастни на моите дълбоко душевни емоции, споделени тук с нескрита любов и известна доза носталгия.
Така, след направеният вече увод и краткото ми отклонение, време е да се повърна на предишната си алинея – просто миг, преди всички да излезем за нашата опознавателна разходка, имаща чисто търговски и съвсем строго комерсиален характер. Денят е петък, датата – каквато се е падала тогава, съгласно календара (но пък и не по-късно от края на миналия вече месец Август) – товарим се в колата и хукваме по магазини и дюкяни. Ние сме си тримата + приятелката на Ванеса – сръбкинята Мария. Аз специално, подтикван от чисто националистични и патриотични чувства, отначало не исках детето ни да има чак такава близост с враждебни сръбски елементи. Но пък нали “времената, Санчо, се менят…”, ако въобще това са думите на Дон Кихота, за когото споменавам вече втори път в настоящия си материал. С други думи: момичето е харно, родителите му – също. Те двечките си имат някакво ученическо приятелство и взаимна дружба, ходят заедно на народни танци (абе, народни-народни - ама колкото и да са народни, пак си остават техни сръбски; не са си дип нашенски, баш български…). Както и да е – достатъчно е всичките да знаят, как навремето сме им драли сръбските задници, та да ни имат уважението в днешните, малко по-нови дни. Мометата си търсят роклички за абитуриентския бал, който вече е определен за 18 Февруари 2017 - ний пък с бабичката обикаляме за пуловерчета, антерии, калцуни и навуща за зимъска по Българско.
Под този общ знаменател премина почти целият ни ден, кажи-речи до вечерта. Завърнахме се в комплекса с доста разнородна, но най-вече много евтина и качествена стока: чисто нови скиорски шушлекови якета, топли грейки, вълнени жилетки и бархетни камизолки; а гащичките от тензух – те са си башка. Интересното най-много от всичко беше, че него ден (как пък баш така се случи?...), от мъжката конфекция изобщо никакъв артикул не бяха пуснали из дюкяните; подобно на израза: “Нямаше бе, Ваче – цялата Виена кръстосах и нищо мъжко не открих за теб!”…
11.09.2016 – Не бива да се стряскате от датата – все пак последната остава единствен показател за това, колко много съм бил зает през останалото време, поради което пък не съм успял да си довърша мисълта още онзи ден. Днес е неделя – денят се намира в сравнително ранната си утрин (07:15) и докато останалите обитатели на дома продължават упорито да се въргалят из постелите, през настъпилото временно затишие аз ще придвижа разказа си с един епизод напред. За да спазя поредността на факти и събития, за кратко ще се върна на почивката ни отпреди две седмици, за която вече ние почти забравихме и едва ли не започнахме да се гласим за следващата.
Както вече разбрахте, петъчният ни ден изцяло бе погълнат от търговски страсти, които резултираха в реализацията на няколко ценни покупки – предимно стоки от дамската модна номенклатура на готовата ѝ конфекция. Вечерта в мотела си направихме едно прилично тържество и набелязахме плановете за следващия ден – събота. Той беше определен за едно кратко пътуване до вече добре известното на всички курортно селище Noosa. С пристигането в града, ние отново направихме своето официално посещение на една дълга серия от подобни бутикови “музеи” и търговски комплекси, от където всеки повлече по някакъв експонат за спомен. На няколко места по пътя се отбихме и през едни локални гаражни разпродажби, от които също излязохме с по някоя дрипа и парцал. След като приключихме с пазара (по простата причина, че дюкяните вече затвориха по пладне – в противен случай търговските ни набези сигурно щяха да продължат чак до вечерта…), разделихме се на две групи – старческа и младежка, всяка от които пое по пътя да преследва собствените си интереси и мераци. Мометата се втурнаха да разглеждат лъскавите витрини на скъпите магазини, докато ние с Даниела се отправихме на нашата любима пешеходна променада през гората и покрай сипеите над океана. Ама този път оставих колата още долу из улиците на градчето, при което разстоянието ни се увеличи с допълнителни 3 км в двете посоки. В самата разходка усвоихме близо 2-3 часа и надвечер се прибрахме каталясали от умора. Денят беше слънчев и приятен, почти без вятър, но пък сравнително прохладен, с което създаде прекрасни условия за продължителен вървеж, без в упражненията си да пролеем и една капчица пот дори. Така или иначе, чрез физическото натоварване на схванатите от застоелия ни и уседнал начин на живот, който водим като паразити, нашите ставни връзки получиха своето доволно раздвижване и обилно смазване, а след горещата баня и ободряващото кафе бяхме като чисто нови. Силите ни обаче стигаха едва да се доберем до софрата без никаква друга, излишна крачка в повече - защото пък следващата, която направихме след кратката ни вечеринка беше директно към кревата.
В неделя трябваше вече да си изнасяме дисагите и до 10:00 да сме напуснали нашето временно мотелско жилище. Събрахме набързо багажа и поехме по страничните пътища към дома. За да не е прибирането ни пък и съвсем директно, както обикновено ние се отклонихме от главното и по-натоварено шосе, за да минем през едни много красиви селища, разположени по хълмистата част на района. От там се разкриват невероятни гледки надолу към низината, на фона на безбрежния океан в далечината. По тези сокаци убихме още няколко часа, направихме поредното си посещение на местните битаци и селски сергии, хапнахме по една баничка на крак, колкото да не измрем по пътя от глад и полека-лека започна придвижването ни към къщи. Когато се намираме в тази част на щата, ние винаги предприемаме пътуване по вътрешните пътища, които хем на са така натоварени, към пък са и много живописни; без да отчитаме, че последните се явяват почти двойно по-дълги – в последно време обаче бензинът е евтин, цената на който падна под долар за литър. Така че в случая факторът икономии на средства от гориво не беше твърде актуален за нас. Привечер се прибрахме – оставихме Мария у тях, а малко след това вече и ние се завърнахме в домашното си огнище. Последваха задължителните формалности по разпределяне на багажа, пране, разхвърляне на хранителни остатъците по рафтовете на хладилника и все такива домашни дейности - къде пряко, къде косвено свързани с домакинството.
От понеделник ежедневието ни подкара с обичайния си ритъм – и както ни е понесло от тогава, та така ни носи и съвсем до днес. Ванеса имаше разни ангажименти в училище, изпити, музикални продукции и т.н., на които се представи блестящо. Даниела ходи редовно на работа – даже толкова редовно, че напоследък нещо взе да ѝ дотяга; тя миличката, не е свикнала с петдневната работна седмица и с чак толкова честите си редовни смени. Все гледа да ги разрежда и съкращава доколкото може и винаги, когато ѝ е възможно, а аз продължавам да се занимавам с петролната рафинерия на моя човек. Отделните модули вече са почти готови, но сега предстои свързването им с тръби – а те са разхвърляни по цялата инсталация като някаква напълно безразборна паяжина и ще има баят зор да видя, дорде накарам всяка една да се наеши със съответния си фланец, заела своето отредено място, съгласно първоначално зададените технологични и химични процеси.
С Неничко се чуваме редовно, почти всеки ден – добре е и работи усилено. Но той също най-много се радва, когато му се случва да не е много зает или когато пък хептен нищо не прави - тогава ми изпраща снимки от строителния им обект – нещо огромно, неописуемо по размерите и капацитета си на производителност, специално в газодобивната индустрия. Снощи каза, че днес пак щели да ходят за риба с някакъв негов тамошен колега – нали в неделните дни ги разпускат, та само се чудят как по-добре да си уплътнят времето. Онзи ден с приятеля си купили и някаква евтина орташка джипка, с която да се движат нагоре-надолу из дивочта. Предната им кола не сторила много, та я продали набързо, за да се отърват от нея.
Аз пък вчера цяла сутрин се разправях с моята кола. Още като се прибирахме от почивката усетих, че воланът ѝ някак си много странно ми играе в ръцете – подчертано при ниска скорост на движение, но при по-бързо каране сякаш не се забелязваше чак толкова остро. Даже самата Ванеса разбра, че когато тя кара колата, на последната нещо не ѝ е съвсем наред (демек, на колата – не на Ванеса). Реших да я заведа в някоя гумаджийница (колата бре, не детето…) – съмнявах се, че съм изтърсил по пътя някоя тежест от баланса на колелетата и само смятах да помоля момчетата да ги балансират наново (защото пък на пръв поглед в грайфера на гумите по моему имаше още доста “хляб” – бяха далеч от състоянието си на галош). Обаче майсторите щом сложиха колелетата на машината и те почнаха да бият като пъпеш – получило се беше някакво вътрешно разкъсване и единият слой на гумата се бе отлепил от другия, но без да спада налягането в нея (е, в едното търкало имаше забити и два пирона, но аз тях си ги знаех и от време на време го надувах малко повечко, че да държи по-дълго време). Стана ясно, че ще слагаме две нови гуми отпред, за да се реши проблема кардинално. Намери ми човека един сравнително евтин чифт, намали им цената от $175 парчето на $145 и аз останах много доволен, че ще помина с масраф под триста долара.
Докато колата беше вдигната на установката, аз я огледах отдолу за запознаване с нейните потайности и скритите ѝ черти в характера. Кога поглеждам и към задните гуми обаче, какво да видя? – от вътрешната им страна бяха изтрити амен-амен до плата. Всъщност, в по-модерните екземпляри оплетката е направена от тел, но това нямаше особено отношение към новия кидéр (по смисъла на дефект), който чрез любопитството си открих съвсем случайно. Тутакси стана ясно, че задните крачета на колата също ще ги обуваме с нови кецове и гуминетки. Само че в момента това бяха последните им три гуми и в сервиза нямаха четвърта, за да натаманят чифтовете. Уговорката ни остана за понеделник – ще имат нова доставка, от която ще заделят две парчета и за мен. До тук, отлично – даже много добре, както казваше фатмакът в казармата…
От задницата на колата, моята инспекцията под микроскоп продължава и мърдам към предницата ѝ – там пък ново “двайсе” ми изскача пред очите. Движението на носачите се осигурява от едни гумено-метални втулки, но в задния си край за лагер се ползва подобен тампон, но много по-масивен (а както се оказа впоследствие - и безумно скъп). На този опорен блок липсваха цели парчета от гумената му обвивка – че не само от лявата страна, ами и от дясната. Какъв зор бяха видели не знам, но аз не посмях да затварям “раната”, докато не е изчистена напълно. Хайде, ръси още $215 за двата блока + $80 масраф за труд. По този толкова благороден начин, след 4-часово висене в сервиза и 865 долара по-късно (с всичките гуми, включени в сметката), колата ми беше почти напълно готова (казвам почти, защото уговорката за преобуване на задните колелета остава в сила за утре, когато сутринта пък с това ще се разправям, преди срещата ми с боса). Това беше точно сумата, която щях да отделя за преработка на ауспуха – сега парите заминаха подир гуми и други, по-неотложни ремонти. В цялата тази какофонична канонада, не бива да пропускам и факта, че след като момчетата монтираха всичко до последното парче желязо и отделна шайба, от единия повдигач колата ми застана директно на другия в съседство – а именно, на стенда за регулиране геометрията на колелетата; естествено предни и задни. След подобни манипулации и интервенция по шарнири и носачи, подобен акт е винаги задължителен като закономерен завършек на цялостната ремонтно-сервизна програма.
Извършването на подобно упражнение ще бъде нужно и за колата на Даниела, защото аз за нея вече знам със сигурност – още продавачът ми обърна внимание на този проблем, отстраняването на който все отлагам откакто сме я купили. Може би другата събота ще отделя време и за това свое развлечение и толкова приятно занимание...
В петъка пък имах среща със стария си работодател, който много бавно започва да излиза от калта и да се отръсква от почти фаталните последици, в които го бяха забъркали други хора – уж негови бъдещи бизнес партньори. Те просто искаха да го смачкат и унищожат, след което да му отнемат клиентите и производството, на чиито действия той даде страшен отпор обаче. Намесиха се адвокати и от двете страни, но покрай тези действия той загуби доста средства и си нанесе тежки морални и финансови травми. Сега се опитва да пробие пазара в Америка, каквито намерения ние с него имахме още преди време, но за съжаление поради стеклите се обстоятелства не успяхме да осъществим тази идея заедно. Другата седмица той заминава на официална среща и преговори с потенциални инвеститори в страната на неограничените възможности, които ще разпалят фитилите на нови надежди и жажда за успех. По принцип този клон все още не е отрязан напълно, защото за сега аз само седя под дървото и гоня сянката му. Ако се наложи ще действам и в това направление – нека сме само живи и здрави.
Запознах ви със злободневките до този момент. След малко всички стават от сън и започва дрънкането на паници, купи и тигани. Обикновено всяка неделна сутрин Даниела прави палачинки на малкото, та покрай тях двете се облажавам и аз (който по принцип уж никога не закусвам, но пък пред вида на палачинките оставам слаб и без никаква душевна воля за здравословен глад, на какъвто сегиз-тогиз се подлагам; всъщност аз почти пред всяка манджа показвам своята безхарактерност и много лесно се огъвам пред изкушенията, подхвърлени ми от Лукавия)…
18.09.2016 – И днес е неделя, само че не в ранната ѝ сутрин, ами кажи-речи по средата на следобеда. Малкото си свирука нещо на пианото оттатък, нашата обща майка напред замина на работа за някаква нейна извънредна втора смяна и ще си дойде довечера чак след 22:00, а аз в оставащите часове на деня ще приключа с поредния си писмен монолог, за да отворя страницата на следващият. Най-вероятно това ще стане възможно едва към края на другата седмица, от четвъртък нататък, когато през почивните дни ние пак целокупно отиваме на краткосрочно екскурзионно летуване, отново из вилаетите на Sunshine Coast (нашенският Слънчев бряг, демек). Казвам целокупно, защото и сърбойката Мария ще бъде с нас, та да си правят компания двете с Ванеса. Очаква се по същото време в този район да пребивават и други техни общи приятелки от югославянската им банда, та те още от сега са почнали да се гласят кое как ще бъде, коя какво ще си облече и с какво ще се наконти. Ние пък от своя страна също няма да скучаем, защото ще си разнообразим престоя с родителите им. Снощи ходихме на гости у Мария, та се запознахме с хората – по-специално аз, защото Даниела вече ги познаваше покрай разните училищни мероприятия на децата и нескончаемите им обществени сбирки.
През изтеклата седмица не се случи нищо вълнуващо и трепетно, което да заслужава особено внимание. Аз бях много зает покрай проекта и най-вече с прокарването на тръбите, захранващи отделните му модулни елементи. Даже и напред имах да довършвам нещо, та се занимавах с тази служебна дейност, независимо че съгласно календара денят е определен като неделя, а Господ му е отредил да не се работи – частпромът обаче не търпи разточителни почивки и в името на неговия успех, почивни дни не се предвиждат. Навън е малко мочурливо – аз щях да събирам вършина и шума, че да ги натъпча в кофата за боклук. В резултат на миналоседмичната ни офанзива с Даниела из двора – акция по прочистването на дървета и храсти, сега буквално сме се заринали с всякакви клони и листа, които безмилостно сякохме и рязахме наред. Добре ама кофичката ни много бързо се запълни и повечето от боклуците останаха разпилени по плочника, но на няколко пъти боклукчийският камион на селсъвета ще ги отнесе към сметището. По време на чистката окълцах и асмите, които вече тръгнаха да се разлистват. Бучнах тук-таме и по някоя пръчица – белким се хване само някоя от тях, ако не всичките. Аз по принцип ги докарвам до едно дередже и те уж тръгват да се развиват, обаче после нещо им става, постепенно изсъхват една по една и на края умират - до сега нито една клечка не ми се е хванала, че да ѝ берем подир гроздето; отчаяна работа е това селското стопанство – почти толкова, колкото и животновъдството. Ако ни оставят да се прехранваме от посеви и земя – гладни ще измрем като пилци след епидемия на птичи грип.
Общо взето това ще бъде и краят на настоящото ми писмо, предвид липсата на повече и разнообразна информация. Аз по едно време мислех в своята творба да включа описанието и на следващата ни почивка - но прецених, че скоро не съм ви изпращал нищо, а пък обработката на разказа ми ще се разточи кой знае още колко време, след като се и завърнем благополучно идната неделя; както вече осезателно се забелязва, Октомври също взе да чука на вратата, след като Септември почти си отиде.
От утре възобновяваме редовните срещи с моя човек, защото миналата седмица поради високата си степен на заетост, с него се виждахме по-рядко. Аз когато имам достатъчен обем от работа, взаимните ни консултации не са ми от голяма нужда – ако има нещо дребно да уточним, чуваме се за кратко по телефоните и така от разстояние градим светлото си бъдеще. За сега официален офис не ни е нужен, освен ако тази дейност не се разшири повече и не заеме по-внушителни размери от гледна точка на личен състав и обслужващ персонал. По принцип основната част на инсталацията ще се изработи в Китай и ще пристигне до мястото на обекта в контейнери. Съгласно плана и разчетните документи, първото съоръжение ще се построи на около 30-40 км южно от Аделаида. Там плацът вече е изчистен, теренът му – подравнен и ние чакаме единствено инвестиционната инжекция от няколко заветни милиона, за да се даде ход на строежа. Ще има и доста голяма част от дребни елементи, които за известно време ще захранят с работа някоя местна тенекеджийска работилница, но идеята е всичко да пристигне на модули, които само да се съберат с болтове и гайки - та като се нахвърлят старите автомобилни гуми от единия край в гърлото на реактора, от другия му край да прокапе нафтата. А от там вече, наливаме в бидоните и хайде - за храна на трактори, комбайни и булдозери; дано…
Сега свършвам до тук – от все сърце ви желаем добър берекет и успешна подготовка на зимнинката: туршии, чушчици, зелки, зарзавати и т.н. (обаче от онези, парените червени капии, дето не са дори и блажни, спокойно може да се въздържите – наблягайте по-скоро на сините домати и чушките с хрян; те най-много вървят с греяната ракия). Хиляди целувки и най-сърдечни прегръдки: Дани, Ангел, Неси, Нени, Меган и малката Ейдън (ако въобще така се произнася на български името ѝ Aiden)…

вторник, 24 март 2020 г.

Писмо No 82 (VI-VII.2016) [#2]

03.07.2016 - В следващите няколко реда ще нахвърлям сборните си мисли от изтеклия неделен ден, защото утре ще прескочим до столицата на Фиджи – Suva. Сутринта има преминаващ автобус от Nadi в 07:30, чиято спирка е на главното шосе току пред нашия мотелски комплекс. Казват, че бил експресен и след 3 часа ще ни изсипе в големия столичен град. Ще се помотаем малко из сокаците и по дюкяните им, а привечер ще се натоварим на обратния автобусен курс за насам.
Снощи пак ходихме да ядем в ресторанта. Ние понеже всичките сме на диета и за да не харчим грешни пари се храним с какво да е в стаята. Само че като стане време за вечеря, първото четиво, което ни попада под ръка е менюто на бюфета. Така започналите още в мотелската стая празненства, просто продължават в ресторанта с първо, второ, трето, компот, сладолед и т.н. - затуй налице се забелязва едно обикновено преяждане до посиняване, както всеки друг път, междувпрочем.
Тази сутрин се нагласихме за една по-сериозна пешеходна разходка из вилаета. Наблизо има няколко типични Фиджийски селца, в които хората живеят на комуни (за да не казвам на племена – от възпитание). Е, имат си техни църкви, училища и дори магазини, но общо взето беднотията е повсеместна и обхваща всички слоеве на обществото. Интересното обаче е друго, че почти всички карат коли – вярно, че последните са предимно разни пачници и трошки, сякаш извадени от някоя автоморга, докато наред с тях само тук-таме може да се срещне и някой по-сносен, сравнително запазен автомобил. Другото интересно нещо, което забелязах в местните е, че по шосетата им не видях да се движат мотоциклети. Изглежда са им забранени като превозни средства за придвижване, защото те и без друго карат като бесни и откачени, при не особено строго спазване на правилата за движение (всъщност, аз лично не знам дали фиджийците имат такива по силата на закон). На много места по протежение на пътищата и особено през населените места са направени т.нар., “легнали полицаи” – издигнати бабуни, преминаването по които става на полусъединител с почти пешеходна бързина. В противен случай, от прелитането над тях с по-висока скорост, предния мост на колата направо може да се откърти - шофьорът има да си го търси безпредметно, хвръкнал и потънал нейде из деретата. Независимо обаче от взетите превантивни мерки, пиратите продължават да фучат мълниеносно по шосетата и да създават хаос за останалите, малко по-съвестни и предпазливи участници в движението.
Фиджийската нация, макар малко разноцветна и доста многонационална, основно се състои от две големи групи народности: едната индуси, които са досущ като индийците, обитаващи Индия, а другата група е някаква сперматозоидна смесица на базата на тихоокеанската раса - островитяни от Самоа, Вануату, Гвинея, Нова Каледония, Соломоновите острови, Тонга и другите подобни из околността. Всичко това разбира се съвсем не е 100% потвърдена информация, а само мои повърхностни догадки, въз основата на преките ми наблюдения от два дни насам. Истинският произход на тази нация вероятно се намира някъде по средата, но пък че са се яли един друг само допреди няколко години – в това вече няма никакво съмнение.
Голямо разочарование изпитах сутринта преди да излезем - понечих да заснема няколко кадъра с видеокамерата. За целта нарочно ѝ заредих батерията още от нас - да ми е готова за снимките. Включих я на запис, обаче менюто ѝ излезе на японски език, от което аз не разбрах нищо. От дълготрайното си стоене и бездействие в шкафа, камерата беше изгубила всичките си предварително зададени функции, които без някакво ръководство, от което да прочета през кои стъпки да мина, няма да мога по никакъв начин да възстановя със собствени сили и ограничени езикови възможности. Явно всички те са заели обратно оригиналните си заводски настройки - а пък проблемът дойде от факта, че не успях да ѝ докарам менюто на английски, по което да оправя всичко и останало. Много жалко, защото се бях наточил да правя филм - е, сега от тази част на света ще имате само настоящият ми пътепис и множество фотографии. Даниела и Ванеса ходиха до съседен курортен комплекс, докато аз открих двете селца, през които се разходих като “бял човек”. Хората са изключително приятелски настроени, всички поздравяват дружелюбно и са готови по всяко време да те приемат като техен скъп гост в къщата си, независимо от мизерията, при която преминава нелекият им живот. И две зърна ориз да имат само на трапезата си, пак ще те нагостят с тях и гладен няма да те оставят. Изглежда, че колкото човек е по-беден, толкова по-великодушен и щедър характер има; алчността е черта, която се проявява само у нас, богатите…
Поради късното ни завръщане, което се очаква утре вечерта, писмен репортаж няма да има. Подробното си комюнике ще излъча едва на следващия ден (вторник), за когато пък сме си резервирали места в едно сафари с бързоходна лодка по реката. Ще потеглим от градчето Sigatoka, което посетихме вчера, а разходката ни ще протече по протежението на едноименната им река, преминаваща през населеното място.
Нощес над нас се изля един опустошителен тропически дъжд, при който имах усещането, че вече е настъпил краят на света и самият Господ Бог е слязъл долу на земята да си прибира вересиите, барабар с грешните ни души. Такова чудо не съм виждал и в Австралия дори - на сутринта обаче небето се беше изцъклило до мастилено синьо и времето се установи ясно и слънчево. Все още не сме се къпали в басейна, нито пък в океана - въпреки, че водата навсякъде е поносимо хладна, но далеч не топла; тук също е зима като сезон, макар и по своему мека. Вечер хапваме обилно в ресторанта и лягаме много рано, поради липса на занимания - уж е вече 21:30-22:00, но на практика си е чисто 19:30 съгласно биологичните ни часовници. Понеже се изморяваме от обиколки и впечатления през деня, съвсем естествено е веднага да заспим. Добре ама в 02:00 посред нощ очите ни се ококорват и повече няма заспиване чак до сутринта. Едва на ранина се унасяме пак и докато се събудим, то вече станало 10:30 (а всъщност това си е нормалното около 08:00 по нашенското време). Никак не можем да си спазваме дневния режим в това Фиджи, забелязвам...
04.07.2016 - Днес е Националният празник на Американските щати, но аз продължавам своята история директно от бившите английски колонии на Кралицата - островната държава Фиджи. Денят беше определен за посещение на столицата им – Suva. В уречения час (около 07:45 местно време) се изтъпанихме на шосето и чинно зачакахме автобуса. Ако не нещо друго, то поне междуградският им и междуселски транспорт е уреден отлично: стихийно, без някакво по-сериозно разписание, автобуси, микробуси и таксита циркулират по единствената главна пътна артерия като бръмбари и всеки, който помаха на шофьора се качва там, от където сам е решил и слиза точно на мястото, където си е наумил да ходи. Кога работи този славен народ не е много ясно, но така или иначе барем пътуват яко - при това доста евтино (за нас поне). От досегашните ми наблюдения липсват сведения единствено за наличието на велосипедисти по пътя (такива не видях дори и из селата); наред с това мотоциклетистите се броят на пръсти (това пък го казвам само, защото напред видях един единствен моторджия - значи за 4-те ни дни на престой този беше т.нар., частен случай; допускам, че има и други, може би в съотношение 1 : 1000, ако не и по-малко). И друга забележителност не видях по пътищата им - жена зад волана на автомобил; изглежда у женския пол на местната раса липсват мераците за шофиране, каквито проявяват техните светски посестрими от еманципираната част на земното кълбо или просто тукашните мъжаги не разрешават на половинките си да се изтрепват по пътищата, наравно с останалата шофьорска маса. Но пък виж, само да видят някой закъсал и затънал до шия в мазната и лепкава кал техен племенен побратим, те веднага му се притичват на помощ и с дружните си, обединени сили на своята женска солидарност, избутват нещастника от тресавището. Иначе те самите на коли не се качват да карат - само се возят; не е изключено именно там да се крие и разковничето за еманципацията и почитта към жената като някакво малко по-второстепенно Божие творение.
Но думата ми бе за нашето днешно епично пътуване, което за голяма изненада на Даниелчето и подрастващото, принадлежащо повечето ней, но иначе съвсем наше общо малко снобче и коконче, не се извърши в комфортен автобус от класата на онези с тъмните стъкла, вътрешните тоалетни и видеоекрани на всяка седалка, както в самолет, ами в съвсем обикновен микробус от класата на източногерманския “Баркас” (по-възрастните ми читатели прекрасно добре ще си представят поради какви съображения аз тук намесвам това почти митологично сравнение, чрез което се опитвам да обрисувам елементарността на возилото, с което бяхме обречени да пропътуваме разстоянието от 130-140 км до столичния град, за определеното в разписанието време от 3 астрономически часа; воден от известни вътрешни страхове и недоверие към транспортните компании по принцип, аз реших да се качим на първото появило се на спирката превозно средство, което все пак да ни откара до крайната точка, без много-много да се съобразяваме с неговия интериор и да предявяваме претенции към качествата му да превозва живи същества - в случая нас като човеци).
Е, за сумата от 12 местни долара на пътникоглава, нас и на каруца да ни бяха натоварили, ние и на каруца щяхме да се возим (в случай, че питате мен - скромният и непретенциозен, хрисим като едно жертвено агне, с благ и смирен характер почти като на овца добродушко). Така или иначе обаче, натоварихме се всичките на микробуса и потеглихме по единственото трасе от националната пътна мрежа, което водеше към столицата на о-в Фиджи. Поради доволното тръскане и клатене, Даниела и Ванеса заспаха мигновено по седалките, докато аз проследих всяка малка подробност от забележителностите на маршрута. За щастие този автобусен курс беше директен или “експресен”, както ги наричат тук - което пък означаваше, че рейсът нямаше за цел да спира на всеки паднал по пътя си наш събрат, на всеки подпрял се на бананово дърво себеподобен, чакайки плодът сам да му падне в устата или на всяка дъсчена барака, с каквито пътят беше осеян; да - от двете си страни, подчертавам за по-любознателните и за онези, които се интересуват от география, демография и политическа социология (не знам дали съществува такова понятие, но все пак – звучи ми купешко, някак си).
Иначе много живописното шосе, в по-голямата си част лъкатушеше по протежение на бреговите океански очертания, но по едно време навлезе в малко по-гористата и определено значително по-хълмиста местност, пред която вече бусчето буквално щеше да спре. Немощта му стигна до там, че ние вместо да се движим напред, щяхме да се търкаляме назад - до такава степен последното беше натоварено с жива сила и мешките на многоцветното войнство. В този момент се почувствах дори щастлив, защото насреща ми нямаше кой да роптае и мърмори (защото недоволниците през това време спяха…), че видите ли - вместо на луксозния трансатлантически автобус, ние сме се натоварили на това невзрачно и допотопно возило. Навремето по задните канати на Молотовките пишеше: “Внимание! Вози хора!” - с тях разкарваха звеноводките из кравефермите и нашите собствени баби, които насилствено се грижеха за уж общонародното селско стопанство, собственост обаче на обединените ТКЗС-та и прераснали по-късно в АПК-та. Както и да е - по време на пътуването ни се наместиха всички налични камъни из бъбреци и злъчки, пломбите по зъбите ни заеха своите правилни и заоблени форми, а докато стигнахме в крайната точка, от шкембето ми беше останало само външната кожа (да, бе да - то ако в действителност беше така, аз с този раздрънкан рейс щях да обиколя целият им остров барем три пъти; хем щях да разгледам наоколо, хем пък и да си платя за това мое удоволствие да отслабна без никакъв глад и тормоз).
Независимо обаче от малко дискомфортното возене, у мен останаха незабравими и трайно запомнящи се впечатления от всичко онова, на което станах ням свидетел. Всяко отделно племе (пардон - село исках да кажа...) имаше свое училище или някакъв църковен колеж за децата. Дори и да живеят при крайно елементарни, почти мизерни в нашите очи условия, тези хора имат много чисти души, в които отсъстват всякакви недъзи на нашето 21-вековно съвремие - това лъжи, обиди, кражби, богохулство и т.н. в тяхното общество не е познато. Разбира се, точно преди Suva от лявата страна на пътя видяхме телените ограждения на един огромен затвор - значи сред населението вероятно има и някаква криминална престъпност, но пък то къде ли няма? - гладен и нещастен народ има навред...
Наред с най-мизерните и елементарни условия на съществуване сред обикновеното население на Фиджи, по някое време встрани на шосето изникна и една местна военна база - това беше по-скоро някаква сбирщина от млади момци, на които са навлекли военни униформи и приличаха повече на запасняци, отколкото на редовна войска. А пък да вземе някой само да ги попита: за чий курац ѝ е армия на тази островна страна и безкрайно малка държавичка, а? Та те отвред са обградени с отровно солената вода на безбрежния океан и едва ли някой от другата част на света би проявил апетит към тяхната свещена земя и територия, обрасла предимно с тропически гори и други безполезни израстъци. Кой би дръзнал да прецапа морето, че да ги напада в гръб, фронтално или пък по фланга? Независимо от всичко обаче, хората си имат техни народни армейски части, както и собствена народна милиция. Днес например една такава дозорна двоица “народняци” бяха застанали насред пътя и с нарочен, полицейски вече радар (вероятно подарен им от подобни братски дружества и сакрални църковни настоятелства...), така настървено засичаха скорострелното придвижване на техните собствени побратими-туземци, че вероятно в престараването си бяха преизпълнили плана на местния райсъвет в категория “глоби и налози” барем до Коледа, ако не и чак до Атанасов ден на следващата година. Всичко бако, произлиза от един единствен и много прост социологичен факт: кой, аджеба ти плаща масрафите. Тогава човекът и задника на дявола може да оближе, след като хлябът му зависи от това. По принцип този факт е нарицателен и порицателен - не е хуманен, нали така; ама когато даденият индивид случайно остане на пътя и спре да внася семейния си дан в колибата, покрита с общ сламеник отгоре, тогава вождицата казва: “Ай сиктир, ве - стига с тая немотия, щото аз си вземам малкото вождче и го водя в съседно по-богато племе” (разбирай колиба), понеже техният вожд вероятно има по-тлъста банкова сметка. Та, такива ми ти работи и лични размишления върху комуналния начин на живот, бедни ми отче Григорий...
Но, хайде - стига вече съм ви занимавал с това наше пътуване; трите му часа минаха като един тричасов миг и ние бавно взехме да навлизаме в градската част на центъра; на столицата, демек. Там лудницата и шаренията беше още по-голяма от тази, която вече бяхме видели из малките градчета. За наш късмет, автобусът ни изсипа баш връз пъпа на града, където се намираха всички дюкяни. Стоките вътре бяха изключително само индийски и китайски, като преобладаваха магазинерките от индуската раса. Полинезийските племена не си падат твърде много по работата - поради тази мързелива причина всичкото “арбайтен” я вършат предимно индийците.
Като начало се навряхме в техния ЦУМ, където след като разгледахме безбожно скъпите експонати по отделните му етажи, на последния, където пък бяха закусвалните, моите вечно гладни и хленчещи за нещо кокони изядоха по една порция риба и съответно пиле с гарнитура от пържени картофи. Този път те останаха много доволни от угощението си, докато аз се въздържах от злоупотреба с храната и умишлено не ядох нищо. После се понесохме из прашните столични сокаци, в трескава обиколка по отделните магазини и особености на града. На едно място видяхме огромна нашенска катедрала, където влязохме да запалим по свещ и да пуснем някоя и друга монета в помощ и подкрепа на тъмнокожото християнско братство. На всички ни направи впечатление високите цени на стоките - дори и на онези, от първата необходимост. В супермаркетите им продават само консервирани храни, разни сосове и сокове, а по месарските щандове се мъдрят единствено пилета, риба и агнешки мръвки – естествено, дълбоко замразени. За разни сиренета, салами, шунки и кашкавали, свински вратове и пържоли, както и за останалата гастрономическа номенклатура, в братско Фиджи изобщо не може и да се мечтае дори - освен ако нямат някакви други, по-тясно специализирани магазини, за които ние не знаем и в съществуването на които аз дълбоко се съмнявам. В края на обиколката от един подобен супермаркет си купихме разредител за уискито, хляб и се потътрихме към автогарата за обратния рейс към мотела. Нарочно влязох и в един техен, уж строго профилиран касапски магазин, с надеждата че там ще видя поне част от моите любими свински разфасовки, но отново освен всякакви видове риби, традиционните пилета и агнешките кокали, с други артикули витрините им не разполагаха. Иначе по тарабите и сергиите на пазара колибарите продават най-разнообразни зеленчуци и какви ли не тукашни видове плодове, все местно производство (предполагам и ядливи…), но за голямо съжаление нашенската стока там липсва в генерален план.
Следобеда се натоварихме на подобен микробус, с какъвто пътувахме нататък, само че този беше почти чисто нов и много по-комфортен от предния. На отиване ни взеха само по $12, обаче на връщане някакъв друг делегат поиска цели $15 на глава. След съответните пазарлъци и взаимни убеждения, цената падна на $13 и ние доволни се качихме в рейса, макар че оня хайванин хартиен билет от кочан като че ли не ни издаде – парягите ни директно в пояса му отидоха, ама на мен това не ми е дип гайле голямо. Стори ми се, че дори в обратната посока пътувахме по-бързо – може би предвид по-новото превозно средство, с което се движехме неусетно или пък заради стремителното ни спускане по надолнището, което едвам изкачихме на отиване. В мотела пристигнахме почти по мръкнало и вечерта не сме посещавали ресторанта - хапнахме малко сухоежбина в стаята, колкото да устискаме до сутринта.
По някое време снощи зарязах творчеството си, за да се присъединя към скромната софра на Даниелчето, която беше стъкнала с подръчни средства и сборни материали. Така прекъснатата си мисъл от тогава продължавам едва днес - 05.07.2016, отново в късните часове на следобеда, когато преди малко се завърнахме от авантюрата ни по реката, за която онзи ден само споменах, а пък разказът за всичко видяно от нас и преживяно по време на тази локална екскурзия, ще намерите непосредствено в следващите ми редове.
Още снощи стана ясно, че ще имаме пореден проблем и с фотографската ми техника - този път с проклетите батерии за апарата, които уж бяха чисто нови, но впоследствие се оказаха голям боклук. От всичките 8 броя, които купих през Интернетния търг, едва само 3 останаха годни, които задържат ток и могат да се ползват. Добре ама моя фотоапарат работи с 4 парчета и по този начин последният се оказа напълно неизползваем. Добре че беше телефончето на Неси, с което успяхме да запечатаме някои ценни кадри от това наше толкова емоционално преживяване.
Сутринта отново станахме рано и отидохме на спирката, където се качихме на автобуса до съседното нам градче Sigatoka - екскурзията ни щеше да се състои нагоре по течението реката, на която то е разположено отстрани на двата ѝ бряга. Събрахме се на уреченото място и в уреченото време, разказаха ни малко обща история за онова, което предстоеше да видим и в 09:00 потеглихме - този път вече с техен транспорт, организиран от фирмата. След 15-20 минути пътуване по много живописно шосе, лъкатушещо покрай самата река и низината около речното ѝ корито, пристигнахме в базовия лагер, от където една част от нашата група тръгна към някакви пещери и други водни авантюри, докато втората половина посетители (в която попадахме и ние, по наше собствено предпочитание, предварително заявено още по време на резервацията) ни натовариха в три бързоходни лодки, с които се понесохме срещу течението на реката.
Тази река Sigatoka и земите около поречието ѝ се оказаха “житницата” на островите Фиджи, от където идват всички възможни плодове и зеленчуци, изхранващи гладното им население - с други думи, това беше едновременно зеленчуковата им и овощна градина, която дава храна и поминък на множество фиджийски семейства и от където изнасят продукция, вероятно по целия свят. Сега тук аз ще отворя и една малка скоба с пояснението, че това твърдение е вярно с оригинала само в 50-те си процента; ама защо? - ще си зададете тук въпроса и аз веднага пояснявам. Там земята действително е изключително плодородна, благодарение на близостта ѝ с речното корито и полезните наноси, които водата е влачила в продължение на хилядолетия. На всичкото отгоре в този район за воден режим и ограничения в поголовното разливане на водните ресурси не може и дума да става: пръстта е естествено влажна, ако има нужда нивите се напояват с помпи от реката, влачеща се в непосредствена близост, а пък отделно дето дядо Господ ръси отгоре с лейката си на поразия, без изобщо да му свиди материала – ако не вали всеки ден, то поне през ден-два от небето се изсипват такива огромни мелиорационни количества, на които би завидял всеки селскостопански труженик, който се сблъсква със сушата почти ежедневно. Истина е, че така обработената и добре поддържана почва ражда невероятни селскостопански продукти, обаче последните определено се изнасят извън пределите на държавата заради ценната валута в замяна, докато местното население го хранят с всякакви вносни боклуци и замразени зеленчуци от найлонови пликове. Стоката им действително е превъзходна, но според мен тя заминава за трапезите на разни петролни шейхове и безсмъртни банкови магнати, сервира се по софрите на мастити еврейски търговци и какви ли още не политически мафиоти, но последната далеч не стига до гърлата на нещастното местно население; позната схема за разпределението на благата и картинка, която за жалост не се среща само у нас, но и по света - такава просто е съдбата на по-бедните народи и нации от третия (четвъртия и всеки следващ…) свят...
Във всяка една от трите супер бързоходни лодки се натоварихме по 20 души и с мощния рев на двата турбинни двигателя, отплавахме на пътешествието си. Тази река е много широка, но за сметка на това пък е доволно плитка - навред може да се прекоси с навити на масур крачоли. Тези катери газят едва на 6 инча дълбочина (демек, не потъват на повече от 15 см под водната повърхност). И както казаха самите водачи - ако от време на време дъното на лодката остърже речното корито, то значи че точно на тези места реката е малко по-плитка и няма дори необходимите 6” вода под кила. Такъв случай разбира се имаше на едно тясно място, но тези лодки така бързо прелитат отгоре му, че дори и не усещат плитчината. Скоростта, с която се движихме нагоре по течението беше около 70-80 км/ч, за която питах нарочно, както и съдейки по разветите ни коси в отвореното над нас пространство. Само на едно-две места спирахме за разяснения от екскурзовода, който същевременно най-майсторски управляваше и лодката по естествените завои и бързеи на реката.
Днес имахме късмет - първо като по-добрият за подобни посещения сезон от годината (по време на дъждовния период там става някакъв ад, за който ще спомена след малко), и второ - след всички валежи и облачни дни, които минаха, днес вече се установи по-сериозното слънчево присъствие, а с това настъпи и жегата. И след като сега е “лютата” им зима със своите над 30 Целзиеви градуси, сякаш не искам да си представям какво изпитват тези хорица тук, по време на тяхното знойно лято - температурите сигурно надхвърлят 50-те измерителни единици (да не забравяме, че Фиджийската група острови се намира само на някакви си 2000 км под Екватора и влиянието му хич не е за подценяване). Друг проблем са мусонните дъждове, които когато се улучи по-влажна година, превръщат привидно кротката река в една огромна водна стихия, който помита и отнася всичко, изпречило ѝ се на пътя. Така например, земеделските площи масово се намират в непосредствена близост до реката, за да бъдат по-лесно напоявани. Но пък не си мислете, че това става само с помпи и други иригационни методи - последните са рядкост и остават в привилегиите на малко по-богатичките и имущни стопани. Всичката по-малоимотна маса блъска поголовно и на общо основание с мотиката и копача, дълбае земицата си с рало, закачено подир някой кон, магаре или в по-добрия случай бивол. Мелиорацията на такива бедняшки нивички отново се извършва с вода от същата река, само че свещената и плодоносна течност се носи нагоре с варели и цистерни, натоварена на животински впряг - от там с кофи и легени се разнася из лехите, от които се чака изхранването на цяла сюрия с деца и въобще народ; имаме налице Белчо и Сивушка в най-остра форма – сюжет, който също видяхме с очите си. Аз по-горе наистина споменах за помпено поливане и друга механизирана земеобработка, обаче те не са масово явление и някаква природна даденост. Дребният стопанин и селскостопански труженик попада малко по-встрани от тези “светски” благини, ако разбирате за какво иде реч в този конкретен пасаж…
По принцип хората от селото работят за изхранването на челядта си, но взаимната помощ между отделните членове на племето и в семейството е достойна за почит, уважение и подражание, разбира се. Всички работят задружно стопанството на едни, после се местят и помагат на други; по такъв начин се подпомагат в строежа на къщи, единни са по време на бедствия и т.н. Като споменах за бедствия, оказа се че те хич не са някакво изолирано явление, особено през дъждовния им период. Когато реката придойде, водите ѝ първо отнасят намиращите се в близост стада с добитък; отделно нивите пък и съответните посеви буквално се отмиват и цялата процедура по разсади, засаждането им и съответното очакване на берекет от семената започва на нова сметка от абсолютната нула. Отделно от всичко идва почистване на домовете от кал и други боклуци - и то само на онези, които са оцелели след потопа. За останалите без покрив и подслон, всички запрятат ръкави и започват градежа от основите. Във връзка с такива и подобни извънредни случаи на природни катаклизми, местните хора имат други временни жилища, до които прииждащите води на реката не могат да достигнат. По този начин те спасяват себе си и близките си, но пък остават голи, боси и гладни под откритото небе, докато не дойде нечия помощ и милост под формата на волни пожертвувания от съседни по-богати държави - най-често това са Австралия и Нова Зеландия. За период от последните 50 години (от 1964 насам) този район се е наводнявал или е претърпявал някакво сериозно природно бедствие ни повече ни по-малко от точно 10 пъти. Значи средно на всеки 5-6 години това небесно проклятие така или иначе им се случва, независимо колко църкви са построени за тези нещастни хорица, колко пъти последните влизат да се молят в тях и колко свещи са запалили пред олтара или под иконите им.
След около половин час носене по ръба на водата и пропътувани около 30 км към горното ѝ течение, плавателните съдове акостираха пред нещо като понтон, скован от клони и бамбукови пръчки, предимно усукани с листа и лиани, а само тук-таме попривързани и уж стегнати с по някое прогнило конопено въже – по своя примитивен вид, “пристанищното” съоръжение много наподобяваше кеят на Тарзан, ако такова понятие някъде изобщо съществува, освен в детските книги и приключенски романи за разбойници, човекоядци и прочие пиратски истории. По една прашна пътечка цялото бяло войнство се понесохме към селото, където официално ни очакваха всички негови племенни вождове и съответните му по-низшестоящи старейшини. Цялата група ни вкараха в една колиба, където мъжете извършиха своя типичен ритуал по посрещане на чуждоземци и особено на бледолики като нас. През това време жените готвеха техни традиционни ястия, с които впоследствие ни нагостиха. Тържественият знаков ритуал включваше и почерпка с тяхно местно питие, което беше приготвено от предварително изсушени, стрити на прах корени, добре измачкани с мръсните си ръце и смити после с вода в едно общо ведро. Цветът на тази отврат много наподобяваше нашенската боза, но силно разредена - а иначе на гъстота биеше на сок от сливи. По вкус обаче тази отвара удряше на нещо много непознато и загадъчно, неимоверно уникално, неповторимо и точно толкова гадно. Но след като вождовете ни почерпиха по такъв любезен начин, за нас беше недопустимо обидно и неуважително да им откажем жеста на внимание - пихме, плюхме и повръщахме, ако така образно мога да изразя погнусата си от този цвик с неопределено блудкав привкус. Самото наблюдение на процеса по приготовлението на тази течност може да предизвика световъртеж, гадене и повдигане у някой по-гнуслив индивид, но аз следих всяко движение на вожда, за да ви го пък и преразкажа сега.
Както вече подчертах, съставът от който извличаха екстракта беше с непознат за нас произход. На външен вид мязаше на грубо смляно брашно, ама по-скоро удря на овес, ярма или просо. С черупката на един кокосов орех се гребва шепа от такъв фураж, складиран в един чувал от зебло също с неясна, по-скоро съмнителна чистота. Количеството се изсипва в една цедка много подобна на онези цедилки, през които прецеждахме гроздето за вино. Веднъж поръсено отгоре с вода от един бидон (най-вероятно речна, защото до селото водопровод няма…), започва едно интензивно бъркане и стриване на продукта дорде през ситото отдолу не почнат да капят капки от въпросната вълшебна отвара. Така поливането и стриването се прави няколкократно, докато хубавичко ти се изпилят ноктите в мрежата и не ти опада на края чак и кожата от пръстите на ръцете. Течността се събира отдолу в една бака, от която гребваш с кокосовия орех и пиеш с погнуса (аз лично сръбнах само една глътка, но за втората не ми стигнаха силите и смелостта – колкото да не обидим домакините, но Даниела и Ванеса категорично отказаха подобно безумие). Не е изключено в тоя цвик да има и нещо наркотично, защото вождовете и старейшините само това пият и по цял ден бродят покрай бараките като шашардисани. Тъжна работа – заеби; бирата е далеч по-цивилизовано и вкусно питие, па ако ще да е и с качество на Търновското пиво от ерата на социализма…
В същото време всички тези хора предизвикваха у нас чувства на дълбоко умиление чрез нашето най-человеческо съжаление и състрадание към тях, щото ние буквално бяхме готови дори сами да им скочим в казана и последните да ни изплюскат на чорба, отколкото по някакъв начин да им пречупим хатъра в желанието си да покажат своето благоразположение, великодушие и не на последно място добронамереност към гостите си (просто защото наред с всичко добро, историята все още помни техните канибалски наклонности и способностите им в тази посока – нека да не забравяме и това)...
След изказаните във вигвама на вожда гръмки слова и произнесените тържествени речи от страна на старейшините в знак на нашето радушно посрещане, със съответните поздрави и почести всички от екскурзиантската група влязохме официално в селото – с други думи, бяхме приети за скъпи гости на цялото племе. Разгледахме най-подробно техния елементарен и примитивен бит, култура и начин на живот. Хората ни обясниха всичко, което впоследствие аз със свои думи вече преразказах, макар и със значителни съкращения. Такива няколко часа, прекарани в подобна обстановка несъмнено са в състояние да поставят началото на цял един роман, който може да започне сега, но пък да не свърши никога във времето напред. За нас, белите човеци много от фактите остават непонятни, неразгадани и трудно възприемчиви, както предполагам би било и от отсрещната страна. Определено обаче, когато Господ е създавал живота в тази част на света е бил малко по-суров и по някакъв начин е ощетил чедата си от островите. Ние сме имали онзи невероятен късмет да се родим и израснем - на първо място със светъл цвят на кожата, както и на място, където самата природа и условия на живот са били безкрайно по-благоприятни и благодатни за развитието на човешкия ни род. Докато оцеляването на индивида сред дивочта на джунглата, вече с абсолютна сигурност се явява многократно по-различен житейски сюжет от добре познатият нам и от който ние така често безпричинно се оплакваме...
След разглеждане на селището и запознаване с историята на жителите му, вкараха ни в друга зала, където се наредихме в две редици и седнахме по турски на земята за тържествения обед, организиран в наша чест (за бледоликите демек). Традициите на всички поробени народи се повтарят - с други думи: който ги е клал и бесил, нему после правят почести и хвърлят метани. Навремето англичаните също са изтребили не малка част от коренното население на Фиджи, докато го поробят и колонизират впоследствие; подобно както Турция превзема България, с което слага началото на нейното разпадане, а в по-нови дни това срамно дело довършват руските воини и богатири, превръщайки я в техен сателит – паралелът оставям за анализ на читателя…
Храната беше приготвена лично от жените в племето - пак някакви пилета, гарнирани с техни подправки и корени. Даниела каза, че било вкусно, докато ние с Ванеса не се и докоснахме до това блюдо. Аз обаче се нахвърлих на едни рулца - нещо като палачинки, но по-пухкави и дебели, подобни като на милата ми баба Софка. В тях беше завито пак нещо местно от фиджийската полева кухня, за което нарочно не питах какво беше, но пък на мен много ми хареса. Ако знаех какво имаше вътре, вероятно нямаше и да го опитам даже, но поне това ястие го предъвквах с удоволствие. За пиене сервираха някакви локални сокове от плодове - също вкусни, наред с добре познатите ни краставици, ананаси и дини за десерт. През цялото време на обяда местните хора пяха отстрани до нас разкошните си островитянски песни, които се славят с приятна мелодичност и многогласие. Срещата завърши с трогателна раздяла между нас гостите и местните ни домакини, като на изпроводяк направихме големи дарения за децата и въобще за селището им. Много от нас носеха помагала за детската градина и тяхното местно начално училище - цветни моливи, тетрадки и други учебни пособия. Други хора от групата ни оставиха сериозни парични суми, всеки цент от които се разпределя на равни части между семействата и се използват по най-добрия и изгоден за всички тях начин. В селото имаше и една колиба със сателитна чиния върху ламаринения си покрив. Там се намира единствения телевизор за 300-та жители на района, където всеки който желае отива да гледа телевизия. Домакините в тази комунална барака си лягат, докато в същото време навлеците до среднощ гледат мач по ръгби да речем - спорт, по който фиджийците са големи запалянковци.
След още малко време, прекарано в снимки и разглеждане на “експонатите” (защото това място действително беше един натурален и напълно действащ музей на открито), полека-лека заслизахме обратно към реката, където ни чакаха лодките за връщане в базата. Надолу по течението имаше повече емоции, защото на няколко пъти са обръщахме в пълен кръг, при което всички пасажери окиснахме във вода. Този своеобразен душ беше и добре дошъл за нас, защото докато бяхме горе в селото акумулирахме доста пепел и топлина на припек и под палещите Екваториални лъчи на слънцето, макар че за тези географски ширини то минаваше уж за зимно.
Подобни малки племенни комуни (селца) нагоре по реката имало около 52 на брой. От организираните екскурзии, подобни на нашата правят посещения във всяко едно по точно определен ред и график. Средно аритметично до всяко тяхно село такива туристически групи ходят около веднъж седмично, при което също се спазва правилото за равното разпределение на благата (помощите и подаянията, събрани от посетителите). Във всяко градче има множество магазини, подобни на нашите “Корекоми” за бедни, които се зареждат изключително с дарителска стока от Австралия. Но явно че и над тези, уж благотворителни организации пипат нечии мръсни ръце и дърпат конците някакви други, по-висшестоящи главатари, именно които определят ценоразписа в тези скромни и мизерни дюкяни. Ако в Австралия човек за $1 може да си напълни едно найлоново пликче с най-различни боклуци, с които все пак да се облече и да оцелее в мизерията си, то тук за същите шорти, ризи, фланелки и обувки искат по 7-10 местни долари само за едно парче от дрехите, а сандалите и чепиците ги харчат по 20-30, че и по 50 техни пари. Това е жесток обирджилък и пладнешко разбойничество ако питат мен, само че не аз, а някой друг определя кое колко да струва.
Тъй като информацията ми, както винаги в такива случаи малко се поразводни и аз по всяко време, докато описвам всичко това си спомням за разни откъслечни епизоди, в потвърждение на думите ми до тук сега ще си послужа и с няколко по-пресни примера. В кафенето на мотела работи една местна мома - много засмяна и приветлива, младичка естествено и твърде засукана в най-общ план като фасада (както “отпред” като балкони, така и отзад на “терасата”). Тази сутрин, докато стоически изчаквах моите кокони да се наконтят за излизане, се заприказвахме с нея именно по тези социални въпроси и теми. Тя каза, че работи за $3 на час (да, три техни долара...), които превърнати в нашенска валута правят около $1.80. Магазините им, отделно дето не са така добре заредени, но стоките в тях са често няколкократно по-скъпи от тези в австралийските супермаркети (в много от случаите просто няма сравнение и подходящ аналог, по който да приравня цените). Как даянят тези хорица не ми е много ясно, след като се вземе под внимание, че въпросната женица има и 5 деца да ѝ висят на шията (вероятно това пък обяснява нейният така добре оформен бюст, с размер на сутиена от “DD” и нагоре по моя преценка на страничен наблюдател и страстен любител/поклонник на заоблените женски форми). Миналата седмица тази Божия мъченица изкарала цели $105 и според нея самата това било сравнително добре. Не съм я питал за мъжа ѝ (понеже поначало не си падам по тази полова разновидност), но ако и той заработва още толкова, сигурно някак си свързват двата края. По-лошото обаче било за онези другите, които не работят нищо – за които или няма никаква работа или пък просто ги мързи, което е повсеместна черта на островитяните. Техните дечурлига пият мляко само по Коледа - а това вече си е трагедия. Гледам днес някаква обява виси на един дирек: търсят зидаро-мазач, явно за строителството при почасова тарифна ставка от $6 - предполагам последният се води за много тесен специалист, след като ще взема 4 пъти повече от кафеджийката, примерно. На същото парче картон се мъдреше още една подобна вакантна длъжност - тя пък беше обява за дърводелец, със заплата между $4.50 и $5 на час. Казвам всичко това, за да подчертая, че когато човек рече да се оплаква от нещо или пък да роптае срещу съдбата си, устата му трябва предварително да замръзнат още във въздуха и езикът му тутакси да се вдърви, имайки предвид само колко “лесно” е житие-битието на много наши побратими, които са същите чеда Господни като нас самите. Забелязвам, че по света има много мъка, хората влачат на гърба си бреме и страдания, докато ние сме склонни да ругаем срещу всяко дребно несъответствие с капризите и мераците ни.
Пристигайки отново на изходния пункт след нашата подробна опознавателна разходка, последваха нови снимки, вече официални и правени от професионален фотограф. Купихме си две от общите, на които ние специално бяхме излезли най-добре. След това ни натовариха на автобусите и ни върнаха обратно в града. Понеже ние се движехме самосиндикално и неорганизирано, решихме да останем за известно време в градчето. Преди няколко дни там, в един местен “бутик” намерих дълго търсеният от мен кухненски нож - много солиден, тежък и стар, изработен от истинска стомана, а не някой китайски боклук от тенекия, каквито ги правят и продават напоследък. Тежки да го бях купил още тогава, че беше и само $4 - ама моето шопско зико като се размърца и взе да опява орталъка, та се отказах от моментния си търговски порив; не за друго, а защото знаех, че ден-два по-късно отново ще бъдем в градеца заради речната ни екскурзия - реших, че ще го купя тогава. Е, да - ама не, както казваше незабравимият ни бай Петко Бочаров, лека му пръст! Вчера ножът вече го нямаше на рафта в магазина; най-вероятно беше купен от някой наш тъмен събрат. Ядосах се за пореден път на своята нерешителност при вземане на такива кардинални решения за жизненоважни покупки. Сега лукът за кюфтетата пак има да го дъвчем с оная тъпа ножка, която не се поддава и на заточване дори.
Още като пристигнахме на острова и ми направи впечатление, че много мъже (млади и стари), както и учениците от колежите не носят къси гащи или панталони като нас, белите хора, ами ходят с поли. Оказа се, че това е тяхна национална одежда “Sulu”, която се облича при по-специални и тържествени случаи, но се ползва и като всекидневна дреха - типичен мъжки аксесоар. Още тогаз си рекох, че мърдане няма да има от това Фиджи, дорде и аз не се докарам с една такава поличка като техните. Така вчера се намъкнахме в един индийски дюкян и индуската с мерника на челото си ми избра точно моята мерчица - та вече и аз съм с пола за $17. Е, последното само изглежда на женска пола. Иначе представлява нещо като престилка, която се замята два пъти и се усуква около кръста, а отгоре вместо колан се привързва с една сиджимка от същия плат. Сега обаче разучавам как става обличането на това чудо, защото момето в магазина уж ми показа, ама аз само я зяпах в деколтето и с премрежения си от влага поглед ѝ виках “О’кей, о’кей”, а пък като се прибрахме в мотела, не можах да я нахлузя за вечерята ни в ресторанта. Освен това в неделя у Люси и Иван ще имаме официално общо тържество-разбор на всички новозавърнали се като нас от тук и от таме - те също идваха до Фиджи преди две седмици; Мариана и Бранко пък бяха на Хавайските острови и те така...
Независимо, че аз до този момент дописвах започнатата още вчера сага, днес - 06.07.2016 продължавам своя разказ по темата. През деня отново ходихме до съседен нам градец, но точно в обратната посока - където всъщност ние онзи ден кацнахме със самолета. В петък пак от там потегляме обратно за Австралия, но полетът ни е в много ранен час, та нямаше да има време за разглеждането и на това селище; за това решихме да го посетим днес. Сутринта аз станах сравнително рано и доста пописах, докато моите две моми нощес четоха книги до късните часове и тази сутрин едвам се отлепиха от постелите. Дорде минат по реда си всичките им сутрешни ритуали като измиване, обличане и общо приготвяне, часът стана почти обеден. Така или иначе към 11:30 вече бяхме в автобуса са Nadi (Нанди, както го наричат туземците – не ме питайте обаче, от къде вземат това второто “н” по средата, но пък всички местни така му викат). За скромната сума от по $4.70 на човек хората ни откараха с възможния техен най-нов автобус, с който вероятно разполагаше местния ДАП. Ама то климатик ли не щеш в салона, нагласен на смразяващата вътрешна температура от 13°C; че видео ли не искаш, с чуден любовен и естествено индийски филм на големия му екран - само дето кебапчета и бира не раздаваха на пътниците; абе, луксозна му работа – направо купешка.
След около час пътуване, ето ни отново на кооперативния пазар, където по правило се събират всички пристигащи и заминаващи автобуси в посока на отделните си направления. Така беше в нашия малък съседен град, на който вече два пъти гостувахме, та чак хората по улиците и дюкяните ни запомниха; подобна беше и картинката в големия столичен град - всички пътища водят към пазара на съответното селище.
Градът Nadi е значително по-голям от нашето Sigatoka, за което дойде реч няколко реда по-нагоре. И това не е случайно, след като съгласно статистиката това е третият по големина град на Фиджи с около 45-50 хиляди жители. Ние се пошляхме доволно и кръстосахме всички негови централни улици, с безбройните си магазини от двете им страни. Но и тук беше както навред - уж нямат пари да ядат, а пък дюкяните им пълни с народ. Такива бели като нас имаше само няколко отделни екземпляра, които също така безцелно се скитаха от една сергия на друга, без да пазаруват нещо съществено. Единственото, което купихме от там бяха две фиджийски сувенирчета - едното за Дарина, а другото за нашата Ванеса, които човекът нарочно надписа на гърба с техните имена. Дарина винаги, когато ходи по командировки в странство ни донася по нещо дребно от съответната държава, та рекохме този път и ние да я зарадваме с някое местно боклуче. Иначе не видяхме нищо чак толкова забележително и по-различно от онова, което вече знаехме. Циганията навсякъде е една и съща - обществото е разделено на две основни групи: едните са малко по-местни и те се смятат за туземци, които са именно коренните жители на Фиджи от Полинезийската раса. Другите изглежда са някакви пришълци или изкуствено присадени там, които са продукт на Буда и на индуската вяра - определено местните мразят индийците, защото това тяхно отношение личи на всяка крачка по пътя. Докато вървяхме по тротоарите, фиджийските граждани най-упорито и любезно ни приканваха към техните собствени магазини, постъпленията от които остават единствено за тях. В същото време обаче големият пай от средствата на останалите, които по подразбиране са собственост на разни чужденци и чужди инвеститори (най-често богати китайци или индийци), заминава обратно в банките на техните държави и за средностатистическия фиджиец остават единствено трохите и подаянията им под формата на стари парцаливи дрехи и чепици с изтъркани подметки.
В някаква малка фурничка насред пътя (закусвалня) ние с Даниела изядохме по една маломерна закуска, която изненадващо много ни хареса. Аз можех да опукам такива барем 5-6 кифлички, с вграден кренвирш в тестото; добре, че проявих твърдата си и желязна воля на диетик, защото можех да покажа на жената зад щанда на какво е способен един истински балкански лъв с чистокръвна габровска жилка - щях направо да ѝ опразня тавичката зад джама на нейната иначе добре осрана от мухи и комари витрина. Ванеса и този път не рачи да опита нищо от там, защото изпитва гнус от заобикалящата я действителност и предпочете да гладува, за сметка на лакомията си обаче, проявена по традиция вечер в ресторанта, където обикновено поема храна за двама.
Така изминаха няколкото часа на нашата кратка разходка и дневен градски отпуск, след което отново се натоварихме на подобен луксозен автобус и потеглихме обратно към мотела.
08.07.2016 - А пък днес и точно в този настоящ миг, вече се намираме на борда на обратния самолет за Австралия, след като сутринта станахме в 05:00 местно време (а 03:00 нашенско…) и от мотела, с едно такси и срещу $90 се отправихме към летището. Ранният час на потеглянето ни предизвика неизбежното възползване от тази локална транспортна услуга, при това на посочената доста висока цена – по простата причина, че обществените автобуси не тръгват чак в такива тъмни зори. След около 3-4 часа ще кацнем в Бризбън, от където ще си вземем колата и след още час ще сме се завърнали у нас. Ще запомня тази наша Фиджийска авантюра с безсънието, което не можах да преодолея през последната седмица по време на престоя ни тук, както и със системното преяждане в ресторанта, сякаш бяхме отишли на угояване. Всеки път опитвахме различни манджи и докато най-сетне решим коя от тях най-много ни допада на вкуса, трябваше вече да си тръгваме. Както и да е - силно се надявам следващото ми подобно посещение на заведения за обществено хранене да бъде чак в България, защото ми омръзна от купешка храна, която аз по принцип не харесвам, а бях длъжен да употребявам, че пък и да плащам от джоба си по такива скъпи тарифи.
Фактически, ако не броим днешната тъй ранна утрин, вчера беше нашият последен екскурзиантски ден, който ние уплътнихме в съседния курортен комплекс - много по-голям и модерен от нашия (както и безумно скъп, разбира се). Докато се нагласим за излизането ни, по традиция пак стана обед, така че там бяхме само през остатъка от деня. Независимо от всичко ние направихме своята дълга променада покрай брега на лазурния океан, а аз на едно място даже влизах и във водата с шнорхела и очилата, които мъкнехме с нас през целия път още от дома. По това време на деня вече имаше отлив и се бяха образували големи площи от плитчини, но аз успях да позяпам малко местните красоти по морското дъно. После се помотахме из комплекса в търсене на бюфета за обяд, като междувременно влязохме в един от хотелите, където за кратко ползвахме Интернет. Връзката обаче беше много лоша, чрез която аз само успях да проверя дали нямам някоя важна кореспонденция. Разбрах, че моите хора са ми платили, но предполагам, че тези суми ще се прехвърлят в новата финансова година, която започна на 01 Юли. От там се опитах да ви изпратя и едно бързо съобщение, но това начинание се оказа безуспешно заради слабата Интернетна връзка. Поради същата причина аз все още не знам дали Неничко е заминал на новата си работа в Дарвин или се е наредил на опашката за безработни пред Бюрото на труда. Ако всичко, което той беше замислил се е осъществило съгласно мераците му, той вчера би трябвало да е отпътувал за нататък. След още няколко часа, когато се приберем в къщи ще разбера вече всичко.
Последните 2-3 дни бяха много слънчеви и топли. Температурите не надхвърляха благоприятните 28°C-30°C, докато във вечерните и особено в сутрешните часове ставаше хладно (но пък и не чак толкова, че нощем да трябват завивки). По думите на местните жители, през лятото ставало около 40°C и малко над тях, но влажността на въздуха била климатичния фактор, който направо ги свършвал и правел животът им като в казана с катран на небесния Ад. Поради относителната си бедност не много хора могат да си позволят климатични инсталации и през лятото едвам дишат, горките. Иначе отоплителни печки едва ли им трябват, но пък виж - климатикът би бил една от най-важните битови необходимости за тези части на света. Само че те завалиите, от толкова много други, далеч по-жизнено необходими неща биха имали нужда, та едва ли тяхното охлаждане през лятото стои на такъв преден план, както самото им оцеляване да речем. Погледнато отстрани, пред всяка дъсчена колиба има спрян по някакъв автомобил и на покрива ѝ стърчи, приловена с тел и тиксо сателитна антена; поне тези, които видяхме покрай шосето и около по-големите селища. Всичко онова обаче, дето живее отделено по островите, предполагам, че там и ток нямат дори.
Сетих се, че още нещо не видях по време на престоя си във Фиджи - амчи тез хора котки нямат, бре! Що за народ са тогава, ако си нямат котки, ебаси? - сигурно режат опашките на кучетата, след като им липсва котешкия животински вид. По улиците се скитат разни псета, но повечето са из селата и встрани от пътя. Наред с кучешките глутници, там пасе и всякакъв друг едър домашен добитък, собственост на хората от къщурките в непосредствена близост - крави, коне, магарета и т.н. И каруци нямат тук - всичките се возят на пикапи и по камиони.
Та така, в най-общи линии и съвсем накратко описах едноседмичното ни пребиваване във Фиджи. Интересно място, уникално както много подобни по лицето на земята, но втори път не се виждам тук като посетител. Айде холан - има толкова други места по света, къде-къде по-красиви и величествени: Рила, Пирин и Родопа, Средната Гора и Стария Балкан - от тихият ни Дунав бял и развълнуван, та чак до пясъкът златист на Черното море...
Плановете ми за днес са много неясни и противоречиви. На първо място щом се прибера ще изпия едно мощно кафе с мляко, както го пия само аз и вероятно още някой по-нисш петролен шейх от Кувейт или Дубай. Като се ободря ще се вкарам на хладно в механата и ще започна систематизирането и редакцията на целия този писмен материал, който подготвям за излизането му от печат във възможно най-къси срокове (изпращането на писмото имам предвид). Целият този процес ще ми отнеме доста време, защото аз сегиз-тогиз все се присещам за нещо изтървано и пропуснато в разказа си - колкото и да изглежда маловажно, всичко това представлява една интересна информация, особено за онези читатели, намиращи се в коренно противоположната част на кълбото. Ако най-образно тук трябва да сравня двата свята, представители и потомци на единия от които сме самите ние, то би трябвало да спомена следното.
Значи, ако преди и по време на Средновековието жителите на най-стария континент са строили крепости и замъци, вдигали са укрепителни стени и са ковали злато, мед или желязо, то през същата епоха в отсамната част на земната топка единственият поминък на населението е бил лова и канибализма. Човекоядството им е забранено с тяхното насилствено покръстване и с въвеждането на Християнската религия в техния бит и култура. Налагането на тази вяра като официална слага край на канибалските им привички и пособията за разфасоване на човешкото тяло сега се намират само в музеите и сувенирните магазини. Когато ние влязохме в един такъв дюкян, продавачът най-охотно разказа набързо за неговите деди и праотци, показвайки ни всички възможни “инструменти”, с които са си служили навремето древните “касапи”. За всяка процедура си има отделен уред, майсторски гравиран и издялкан най-често от махагоново дърво, с каквито гори са покрити островите: с какво се пречупва вратът на жертвата, с кое пък ѝ се разпаря корема, по какъв начин ѝ бъркат в гръдния кош да изтръгнат сърцето, как ѝ се изсмуква мозъка и т.н. (само дето не разбрах дали го панират или го ядат на разсол). И всичко това е било някъде до началото на 19-ти век, когато най-вероятно пак англичаните слагат точката на този нехуманен акт. Е, не че през това същото време в стара и уж Християнска Европа не се падали нечии глави (ама барем не са ги и яли…), но това са вече исторически анализи, докато аз ви запознах единствено само с фактите.
В най-скоро време във Фиджи се очаква старта на голям проект с международно участие, със съответното привличане на множество чуждестранни инвестиции. Започва строителството на 4-лентова магистрала между градовете, които ще се свържат със столицата Suva. Към днешна дата движението и транспорта се извършва по второстепенни пътища, подобни на Жълтешкото шосе или пътя за селата Кряковци и респективно Балани. За местното население това ще означава естествено повече поминък, разкриване на множество нови работни места, но дали на обикновения фиджиец ще му стане по-лесен живота - съмнявам се; просто ще започне да плаща повече държавни такси, които и сега не са никак ниски; техният данък върху цената на стоки и услуги е 25%, спрямо нашите 10%, за които преди време оревахме орталъка, а един изключително интелигентен и кадърен кандидат за поста Премиер на Австралия загуби изборите, след като в предизборната си кампания прокламираше въвеждането на този данък за принадената стойност (ДДС, по силата на понятието Данък Добавена Стойност, под което прозвище е известен в България). Между другото, като споменах за държавнически дела, искам да споделя своето задоволство от спечелването на федералните избори в Австралия. Чрез своята “Пирова победа”, сега управляващата коалиция на Либералната партия подсигури още един тригодишен мандат зад държавното кормило. Не мога да твърдя с достатъчна точност какво е било съотношението на гласовете спрямо опонентите им от Работническата партия, но средствата за масова дезинформация съобщиха за небивалите до сега близки изборни резултати между двете основни политически сили и претенденти за управлението на страната. Въпреки тези смешни резултати, все пак това е добра новина, защото както е известно на всички: богатият дава хляб на бедния, а никога обратно. С други думи - когато богатите инвестират своите средства в най-различни техни проекти и разработки, те са именно хората, които разкриват и новите работни места, където пък да разхвърлят нас от простолюдието - онеправданите парии, презрени и гладни роби на труда.
Около мен всички са се натръшкали по скамейките и спят. Още най-малко час ни остава от това пътуване и кацаме на “родна” земя. Преди малко си излапахме закуските от затоплен яйчен прах, едно невзрачно надениче и няколко полусурови, задушени високочестотно зеленчукови зърна (4-5 грахчета, 1-2 черни бобчета и същите количества на морков и картоф). Добре че Ванеса не яде, та аз и майка ѝ си поделихме нейната порция - не че сме останали гладни, ами да не става зян стоката.
10.07.2016 – От три дни вече сме си в къщи, през които почнахме бавно да пренастройваме своите телесни и душевни механизми, завръщайки ги от екскурзиантската до скоро вълна, обратно към ежедневната и дълбоко рутинна честота. По време на пристигането и съответното ни кацане на по-твърдата австралийска земя, както и по преминаването на паспортни и митнически контроли не сме имали проблеми – както казах и в началото: по-изряден в контрабандно отношение не съм бил никога (ако не броим няколкото миди и корали, които повлякохме с нас и които си намерихме по плажната ивица на Фиджи; това било малко забранено, ама пък ние не сме знаели). Не след дълго хората от паркинга, където бяхме оставили колата на съхранение през последната седмица, дойдоха да ни вземат с един микробус и четвърт час по-късно вече пътувахме по магистралата към дома.
С прибирането ни в къщи се заловихме с неотложните мероприятия, които по време на екскурзията бяхме малко поизоставили. Ванеса свири следобеда и надвечер майка ѝ я заведе при сърбите, в чийто клуб вечерта децата щяха да имат репетиция с танцовата трупа. Даниела се прибра, а Ванеса с Мария останаха да спят у трета тяхна дружка, че на другия ден пак щяха да скиторят по магазините да си търсят акъла и дипломите, а най-вече заради прословутите им бални рокли. В остатъка от петъчния ден, както и през целия вчерашен аз събирах и систематизирах писмения си материал за нашата почивка, който довършвам в днешната ранна неделна утрин, за да ви го и изпратя вече готов най-късно до обяд. Около 11:30 ние трябва да излезем за следобедното ни тържество, на което отиваме в Бризбън, а Ванеса си остава в къщи - уж да учи и пише, че във вторник учебните ѝ занятия почват отново.
Единствената голяма радост от този кратък период, непосредствено след завръщането ни (която пък лично на мен ми е напълно достатъчна…) е вестта за отпътуването на Неничко към Дарвин, който още в сряда беше оставил съобщение, че всичко около започването на новата му работа било уредено и че той отлита нататък. Ние с него още в петък си разменихме няколко кратки информационни изречения и аз се успокоих, че го заварих щастлив и доволен от всичко, което му се случва – дай Боже да е все така и занапред. Другата радостна новина, която посрещнах с известно облекчение беше рекапитулацията в банковата ми сметка, от където разбрах че моите хора са ми изплатили дължимите до сега суми, като имат да ми дават още една малка част – скоро ще си получа и тази заработка, но междувременно работата по проекта продължава с пълна пара. Най-вероятно още утре сутринта ще се видим с моя човек, за да трасираме следващите си стъпки по изпълнение на задачите, очаквайки тази наша среща да предизвика моята голяма служебна заетост през седмицата. Доколкото ми стана ясно, китайците не могат да подсигурят едни специални фланцови съединения, които аз масово съм използвал в разработката. Не е изключено последните наложително да се подменят с други, а това от своя страна ще генерира допълнителна работа от порядъка на десетки човекочасове, респективно струващи на клиента хиляди долари. Именно поради тези причини исках да приключа с писменото си изложение, поне до този момент, след изпращането на което своевременно да започна новото.
И тъй като аз вече нямам какво да добавя към и без друго достатъчно многото казано до тук, сега ще приключа редовете си по-набързо с пожеланията, които предавам от името на всички нас за едно успешно и безгрижно лято (най-важното не много горещо по възможност, че нали майка не обича жегите…). Впоследствие ще сортирам и богатия снимков материал от Фиджийската ни авантюра, който допълнително ще изпратя в някоя от следващите вечери, докато си пием питието с Даниелчето. Знайте, че ние много ви обичаме и денонощно мислим за всички вас. Целуваме ви и ви прегръщаме най-горещо, искрено ваши: Дани, Нени, Неси и Ангелчо…