Писмо No 88 (VII-IX.2017)

Скъпи родители наши - мили бабо и дядо; драги ми приятели близки и още по-недраги неприятели далечни!

06.07.2017 – Ето, че и този път добре заплануваното начало на новото ми писмо не успя да се вмести измежду останалите мои служебни и обществено-семейни ангажименти. Правех сметка това да стане на почивката ни в Noosa, която както бързо започна, така и още по-мигновено свърши преди вече почти две седмици. Добре ама там програмата ни протече под съвсем други приоритети, благодарение на които аз така и не сварих да се добера до листа и молива. На тази кратка екскурзия с нас беше и приятелката на Ванеса – Мария. Както можеше да се очаква, на посещение при момите щяха да идват и техните ергени. Обаче от двамата само нашият момък довтаса още в събота, защото на другия младеж пък брат му не го пуснал да пътува толкова далече (става дума за приятеля на Мария). Така младежката им дружинка се оформи малко недъгава с отсъствието на четвъртият ѝ член, но това не им попречи да си изкарат добре и приятно. Вечерта закъсняха доста и Михайло (така пък се казва нашият пущ…) остана да спи на дивана в хола, с оглед децата да са заедно и на следващия ден. Ние с Даниела проведохме няколко изтощителни разходки из района – уж да загубим известно количество калории, но те колкото и много да се стопят през деня, вечерта само една единствена бира ги връща всичките на изходно положение; башка ордьоврите, мезетата, салатите и съпътстващите ги аперитиви преди сервирането на основните блюда.

За да бъда по-последователен в разказчето си обаче, сега аз трябва да го започна малко по-издалечко – например, няколко дни преди заминаването ни. По това време вече Ванеса беше излязла в дългата си зимна ваканция, а аз продължавах да действам по моите задачи с човека, за когото все още най-упорито и целенасочено работя и към днешна дата. За Даниела е излишно да споменавам – тя се е сраснала вече с работата си и независимо, че от време на време има известни служебни сътресения от най-различно естество (колкото да ѝ разнообразяват ежедневието и поразсейват скучните дни…), тя си е понесла кръста на професията и службата ѝ върви бодро и уставно. Междувременно, през една от миналите седмици изпратихме Ники и Диана за България, а с тях заминаха и известни малки армагани от наше име, с цел повишаване на жизненото ви равнище и вдигане летвата на пенсионерския стандарт за оцеляване в трудните икономически и политически времена, в които попаднахте без време и без никакво желание (пардон – не “попаднахте”, а ви вкараха; навряха ви насила, демек). Така дойде и въпросният петък, когато нахвърляхме торби, чанти и провизии в багажника на колата и още сутринта поехме към курортното селище Noosa. За да трупа повече учебни часове и да добива шофьорски знания и опит, Ванеса кара на отиване и след около 3 часа пътуване, всички пристигнахме за настаняването ни в комплекса. Понеже тръгнахме сравнително късно и след няколкото спирки по пътя, до това време вече беше настъпила средата на следобедния ден. Мина още половин час, докато си нанесем дисагите и заредим хладилника с храни и напитки – децата останаха в къщи, всяко едно поотделно да цъка съобщения на телефона си до “любимите”, докато ние с бабичката излязохме на разходка. Трябваше да купим нещо дребно, което използвахме за повод на нашия обход - така, тъпчейки по бетонните площадки на алеите и плочките на тротоарите навъртяхме километраж, равностоен на 3-часов пробег от някой Олимпийски маратонец. Прибрахме се с покупките чак по мръкнало и каталясали от изтощение – по това време на годината (зима…), мракът пада много рано и в 17:00 е вече почти тъмно. Малко след това си спретнахме вечеринката и се наредихме покрай софрата – нали ви казах аз, че за запазване на баланса в тялото, изразходените му калории винаги трябва да се възстановяват с нещо ободрително и по възможност питейно/питателно...

На другия ден (събота), този път само ние двамата с Даниела хукнахме по нашите бутици и тържища, докато малките момета си разнасяха задничетата цял ден из курорта, като по някое време пристигна и момъкът Михайло. Специално нашето пътешествие се извърши с помощта на колата, защото обиколката ни беше доста дълга за изхождане пеша, а пък и още ни боляха краката от разходката ни предната вечер. Обиколихме, кръстосвайки надлъж и нашир всички възможни долнопробни дюкяни, като от всяка сергия си тръгвахме с по някой ценен армаган. Вероятно си спомняте, че преди време в един от тези магазини си бях харесал едни джапанки. Тогава Даниелчето много сериозно се разфорсира и не рачи да ми ги купи, но когато онзи ден ги зърнах да прашасват в едно кьоше дори на същия рафт, както ги бях оставил аз, просто вече нямаше начин да си изляза от там без закупуването им. Търговската ни обиколка приключи в ранния следобед, когато и магазините затвориха окончателно за почивните дни. Ние се прибрахме със стоката – хапнахме набързо и пак излязохме; този път вече пешком. Направихме една дълга и ободрителна променада покрай бреговете на реката и морето, колкото да огладнеем отново и привечер се прибрахме. До това време и децата се бяха завърнали от почти целодневните си пътешествия - прегладнели като обезумели малки диви зверчета, та първо стъкнахме тяхната вечеря да мирясат. Аз носех скарата и пекох кюфтета, докато Даниела им прави салати, баници и разни други деликатеси – зер, нали е заради зетя, та наш’та вече и краката си ще изпокърши да му вдига и слага, да го еба у пора селски...

В неделя програмата на всички ни беше съвсем свободна и взаимно неангажираща. Младежите отново хукнаха по техните нескончаеми разходки, докато ние с Дани се отправихме на нашата, станала вече традиционна екскурзия по пътеката, която много живописно се извива покрай очертанията на крайбрежието и отвесните скали над океана. И уж уговорката ни беше този път да не се впускаме в излишни странични лъчове и горски алеи, но стана така, че докато се завърнем следобеда в къщи, отчетохме положителни резултати от извървяването на 13-километрово трасе по пътечките на горската дъбрава. За дължината на разстоянието съм съвсем сигурен, защото този маршрут е обозначен много добре със съответната дистанция между отделните му точки – за мен остана само да събера числата и да им туря знака за равенство. Разбира се и времето за покриване на целия път беше около 3-4 часа, така че докато се завърнем грохнали до мотела, на края през последните метри преди вратата едвам си тътрехме нозете – голяма обиколка си направихме пак, доволен останах (специално в щастието на Даниелчето не бях много убеден, но все пак тя безропотно покри и този норматив за пешеходен туризъм). За повторно излизане обаче следобеда не можеше и дума да се отваря повече – то и без друго времето напредна доста; освен всичко останало, дните се улучиха необичайно топли и слънчеви – сякаш не беше зима, ами късна пролет или ранно лято, ако това е някакъв критерий за сравнение на земния ни климат с рая на небето. Слънцето печеше ярко, та и поизгоряхме даже малко. Надвечер Михайло си тръгна, че на другия ден трябваше да започне учебните си занимания в Университета, а ние се отдадохме на мързел и лентяйство, та така в безтегловност откарахме чак до вечерта.

В понеделник вече трябваше да напускаме почивната станция и да се подготвяме за връщането ни обратно към дома. На много места по път спирахме за посещение на знайни и незнайни търговски обекти, от които почти нищо не си купихме (е, как нищо, бре? – ами моите прословути джапанки, дето толкова им се радвам! Даниела каза, че с тях приличам на малкият Мук от някаква едноименна приказка, която аз така и не съм чел в детството си, та не ми стана много ясно - за кого аджеба, става въпрос в конкретния случай, но определено това не се отнасяло за “Овчарчето Калитко”, чиято легенда пък знам почти наизуст със запетайките барабар; нищо чудно въпросният малък Мук да е някой партизанин, само че от Малоазиатски произход). В едно от многобройните курортни селища по трасето оставихме колата на паркинг и си направихме още една продължителна разходка покрай морето. Обядвахме в заведение, отново с купешка храна – този път манджата ми по-биваше за разлика от други подобни, когато от такива места обикновено съм си тръгвал гладен и недоволен, но пък определено с опразнена кесия в още по-празния си джоб. И след всичко през деня, до падането на вечерния мрак вече бяхме пристигнали в къщи.

Седмицата продължи от вторник нататък при обичайната си заетост и ежедневни задължения. В събота вечерта на гости ни бяха Дарина и родителите на Мария – изкарахме много весело. Иначе нищо друго съществено не се е случвало, което да заслужава внимание. През Септември имаме едно ходене и до Аделаида – то ще бъде точно седмица преди заминаването ни за почивката в Тайланд. Ванеса уж трябваше да участва там с танцовата трупа на сърбите (в Аделаида, бре – не на майната си у Тайланд чак), както отначало беше отправена официалната им покана. Ние решихме да отидем с нея – хем да я гледаме на концерта, хем пък да се видим и с нашите хора тъдява. Добре ама работата с представлението им междувременно нещо се разсъхнала и сега децата нямало да участват в това турне. Така или иначе обаче нашите резервации за самолетните билети и хотела си остават в сила и ние с Даниела ще прескочим за няколко дни да нагледаме тамошните си дружки и родственици. Повече подробности по темата очаквайте в следващото ми издание – а сега довиждане и до нови срещи, защото отивам да пълня тиквички с месо. Михайло ще ни бъде гостенин довечера, та ще го гощаваме с манджата на баба му Веска. Те с Ванеса напред излязоха по разходки, но ще се приберат за вечеря. Останалото – в сутрешния бюлетин; вечерният го приключвам за момента – ‘айде, лека…

23.07.2017 - В днешния неделен следобед реших да направя кратка ретроспекция на изминалите няколко седмици, през които нито аз седнах нещо да напиша, нито пък нещо важно се случи, че да му отделя по-особено писмено внимание. Дните се изнизват и стопяват застрашително бързо - сякаш мигновено, като че ли поливам ледени висулки с гореща вода от бойлера или пък пикая връз тях. Посрещнахме и изпратихме почти всички летни празници - първо беше Света Марина, после отбелязахме рождената дата на Васил Левски, както чествахме и Светият пророк Илия съвсем наскоро. Между другото, като правя асоциация с отбелязаните по-горе светли дати в календара, та се сетих и за наш Миро Американский - амчи то излезе, че той споделя същата рождена дата както великият Апостол на Свободата, а пък ние така и забравихме да го поздравим по този повод. С него се чухме предната седмица и доста си побъбрихме, но виж - за рождения му ден, хич даже не се бях сетил.

Бях споменал, че Неничко го грозеше опасността от съкращаване поради изчерпване на работата им в обекта. Не се минаха седмица-две на подобни опасения и той цъфна обратно в Бризбън. Имайки предвид обаче сравнително късната дата на днешната ми статия, това се случи вече доста отдавна. Междувременно неговият шеф го повикал да работи на старото му работно място, което също се намира сравнително далеч от цивилизацията на нормалните човеци, но все пак тая географска точка е само на 4 часа път с кола от тях, а не със самолет, както той пътуваше до сега. Така Нени онзи ден подписал разни предварителни договорни документи и сега всеки момент очаква да го мобилизират нататък. Условията на работа в тази фирма са по-олекотени и вече на всеки две седмици той ще си идва в отпуск. Ще работят на обекта по 14 дни без прекъсване, след което се прибират по домовете си за други 14. Този цикъл ще се повтаря в посочения режим, докато наемниците имат достатъчно дейност там - после се местят другаде, където всичко се повтаря на нова сметка.

Ванеса продължава да се занимава най-усилено и упорито с училищните си дела. Онзи ден тя пак донесе поредна грамота, по силата на която един от най-престижните и скъпи университети на Австралия (BOND University, Gold Coast) ѝ осигурява място за продължаване на образованието, като я субсидират с 50% от таксата за обучение. Добре ама техните такси възлизат по над 250-300 хиляди долара, така че нас тази помощ не ни устройва твърде благоприятно, пък била тя и само половината от иначе баснословната за мнозина сума. Отделен е и въпросът, че Ванеса изобщо не иска да учи там, а ще се запише в Бризбън, където се плащат значително по-ниски тарифи за академично образование. Ако успее да вземе и някаква стипендия, хептен добре ще стане - да видим какво ще направи на края, малко ѝ остана до заветния момент.

Даниела работи и само се чуди какви резервации да прави и къде да се завлече - преди малко се похвали, че запазила хотел в Париж за престоят ни от два дни там - баш на Лионската гара. Но това ще бъде чак през Май догодина, на път за България и преди да кацнем в София; предполагам, докато дойде това време аз много пъти има да се връщам на темата, за това сега ще я подмина по-приглушено и с известно безразличие, без да надувам излишно вувузелите и предварително да бием тъпана като на циганска сватба. Наред с всичко търсим и евтини самолетни билети, а пък какво ще става с работата ми до тогава - един Господ само знае. По принцип всички се надяваме изработката на инсталацията да започне час по-скоро, но това също стана доста разтегливо понятие. Стигне ли се до производство, моето присъствие на работната площадка ще бъде почти денонощно - а действието ще се развива в братска нам Китайска провинция, както вече това е известно на всеки от предишни мои изявления по темата. Самият аз не знам на къде ще задухат ветровете и какъв обрат ще вземат тези наши непредсказуеми от никой дейности.

Най-лошото от всичко обаче е, че напоследък съм много беден откъм информационен материал и буквално се чудя с какво да запълвам листите. Не ми се иска да ви пиша лишени от всякакъв смисъл глупости - ето, видяхте ли сега до къде ни докара тази модерна комуникационна система. Едно време разчитахте единствено на моите писмени излияния, чрез които да станете съпричастни на нашия живот в Австралия. А пък сега, както се чуваме, че и виждаме редовно почти всеки ден, вече няма място за изненади - научавате всичко, преди още то да се е случило; особено покрай Даниела, която хич не знае да пази тайна и направо си мре, дорде не се похвали на някого с нещо.

Напоследък привечер обикновено приключвам със служебната си дейност, та ми остава малко време и за разходки. Вчера и онзи ден обикалях квартала по час и половина. Днес Неси имаше урок по пиано и аз всеки път я оставям в дома на учителката. После си плюя на петите и хуквам по алеята покрай морето - не че тичам, защото това го мразя много още от казармата, но след като вървя доволно бързо по час и половина, докато трае урокът, в края на променадата съм вече мокър от пот и приятно изтощен от умора. Днешният ден беше прекрасен със слънчевото си и спокойно време, което ми даде добра възможност да проведа тези мои рутинни упражнения. Резултати от тях, разбира се нямам никакви – ни видими, нито пък невидими. Но поне раздвижването ми служи за някаква морална утеха, че не съм лежал, стоял или седял на едно място, ами все пак съм се движил и паралелно с това - изразходвал енергия и горил калории. Като се прибрах, ома’ах половин тава от снощната баница, с която гощавахме Михайло - след разходката им с Ванеса, момчето остана у нас и за вечеря, преди да си тръгне за вкъщи. Даниела им прави мусака, която беше превъзходна - почти като онази в стола на “Електроника”-та, че даже и заливката ѝ докара като готвачите там!...

През следващата седмица не очакваме да настъпят някакви драстични промени в установената вече семейна последователност. Аз завърших поредния етап на развитие от проекта, по който работим с моя шеф - от утре преминаваме към следващия ни обект, което ще ме поддържа зает за още едно известно време (по-скоро неизвестно...). Какво ще става после също не е много ясно - докато чакаме, ние действаме по всички фронтове и направления, пък каквото излезе ще е на края. Другата неделя ще бъдем по-ангажирани, отколкото тази - първо ще ходим с Ванеса до Университета, в който тя иска да учи, за да се запознаем с условията на прием, начин на обучение и т.н. После от там ще я водим на концерт, който децата от танцовата трупа ще изнасят пред публика - с това ще убием най-вероятно и остатъка от следобеда, защото обикновено тези сръбски тържества са свързани с допълнителни културно-масови мероприятия, хапване, сръбване и тем подобни развлечения. За по-нататък се въздържам да правя прогнози - като дойде, ще му мислим...

26.07.2017 – Използвам отдалата ми се поредна възможност за написването на няколко реда в спокойна и лишена от всякакви дразнители среда. Докато чакам Ванеса на паркинга пред едно училище, ще предам и поредният си репортаж. Тази вечер тя отново заема своята най-главна роля в някакви техни дебати - част от учебната им програма, където участва като член от оценяващата комисия; нещо като жури или съдия, ако това е по-правилния израз. Аз току до напред се занимавах с моите служебни дела, но в 17:00 вече трябваше да приключа, за да дойдем до тук. Мястото изобщо не е близо до дома, което пък дойде добре дошло за младата шофьорка - Неси кара колата на идване, като с връщането ни обратно в къщи ще закръгли още един учебен час, че и малко горница.

Новините ми напоследък са оскъдни, до степен на незначителност - сякаш никога не е имало чак такова затишие около нас или просто аз вече се изчерпах и изтощих от предаване на информация с педантичните си подробности; дано само това безветрие да не предвещава и някаква непредсказуема буря, което пък никак няма да бъде в унисон с нашите мераци и житейски намерения.

От днес Неничко отново се завърна в редовете на борбата и при синовете на работническата класа - през последните няколко дни събитията с неговата работа се развиха благоприятно за трудовата му ангажираност, след като шефовете от старата му служба го повикаха да се върне при тях. Така той експресно попълни необходимите документи по сключване на договора с фирмата-работодател, вчера мина успешно и през контролния медицински преглед, като от утре вече на нова сметка ще нагази в червената Австралийска кал на обекта. Той за себе си е доволен от тази развръзка, а за мен единственото съществено обстоятелство е да знам, че е здрав и щастлив - нищо друго вече не ме интересува от неговото житейско развитие; аз каквото можах направих за него, давах акъл и съвети, приказвах, поучавах го - нека сега Бог да му е на помощ от тук нататък. Не съм в състояние да му помогна с нищо, защото характерът на работата и дейностите ни са коренно различни. Той моят начин на препитание и житейско оцеляване не го харесва и дори ми се чуди как издържам по цял ден седнал на един стол; вероятно е право детето, но пък аз лично за себе си намирам голяма доза удовлетворение в това, което върша и по начина, по който го създавам – ама нали трябва да има всякакви хора по света; не можем всичките да сме все учени и академици - бачкаторите са еднакво нужни на тая грешна земя наша...

Даниелчето също се чувства много добре с нейната рутинна служебна дейност - в момента усвоява умения и добива повече компютърна грамотност, защото вече всички данни за отделния пациент минават през електронна обработка – история на заболяването, лекарски диагнози, медикаментозна програма; цялата информация влиза в компютъра - единственото, което последният все още не умее да прави е да взема кръв, да бие инжекции и да прави клизми (за шибания компютър говоря – не за самия болен). Само че както е тръгнало напоследък, може и до там да стигнат науките - заменят ли веднъж медицинския персонал с роботи и това ще сложи краят на професията им: нагъзваш се значи, пред един такъв роботизиран манипулатор – онзи те ръгва с дългия си шиш в анала и секретът ти тутакси е взет; аламинут, бако! Е, ние може и да не дочакаме тези светли дни на техническия прогрес, но пък иначе натам вървим - няма ‘лабаво.

Тези дни се отвори прекрасно време - през хладните зимни вечери и сутрини температурите падат до еднозначни показания на термометрите, но един път като се облещи слънцето и през по-голямата част на деня поддържа около 20°C-25°C. Растенията ми обаче ги налегна студа и вече нито нещо кълни, ни прораства из пръстта, нито пък се развива в някаква положителна посока. Явно напролет пак ще засявам свободните си площи по двора с нови селскостопански култури - за сега само лютите чушки държат на мразовития климат и магданоза, който е сравнително по-непретенциозен откъм застудяване и измръзване. Макар че от последния имаме 3-4 гнезда, потреблението ни специално на този вид бурен е толкова високо, че се налага и купуване на допълнителни количества от магазина. Отделно от прибавянето му към почти всички видове манджи и салати, Даниела се научи да пие и някаква отвара с магданоз плюс разни други корени, с която редовно се подмладява и още по-редовно отслабва. Само че аз най-редовно не намирам никаква промяна в нея - нито слабее, нито пък ми младее чак толкова много пред очите. Ванеса обаче вече се задава откъм ъгъла на сградата и аз приключвам с комюникето си до тук...

01.08.2017 – Скъпи татко наш и мили дядо! Нека е честит рождения ти ден – пожелаваме ти от все сърце изобилие от здраве и безкрайно дълголетие! Бъди жив и здрав, за да посрещаш още множество подобни празници – до тогава, до когато почнеш да ги забравяш колко много са били и да спреш вече да им следиш бройката; а от 100 нагоре ние ще им поемаме отчета! Днес приключих необичайно рано за деня със служебните си обязаности и преди да изляза на разтоварителна разходка реших да драсна някой и друг ред по повод на тържествения случай. Местните имат един много подходящ за събитието лаф, който казва: “Рождените дни са доста хубаво и полезно нещо за човека – колкото повече ги има, толкова по-дълго той живее”. Преводът е буквален, но пък горе-долу звучи в този смисъл и което твърдение е напълно вярно.

Извън днешната, макар и не съвсем кръгла годишнина, ние от своя страна нямаме нищо, с което да се похвалим – животът си тече и изтича като пепелта в пясъчен часовник; поне за сега работим, малкото учи и всички сме щастливи и доволни по свой собствен начин. Единственото събитие, наситено с повечко емоционалност е предстоящото ни пътуване до Аделаида, което е планирано за началото на Септември, а едва седмица по-късно след завръщането ни от там, поемаме към джунглите на Тайланд. Аз ще отделя особено внимание на тези две екскурзии и по-специално на втората, от която предполагам че ще се завърнем с интересен и вълнуващ пътепис, наред с множеството снимки, а вероятно дори и с някой макар и късометражен, но пък доста автентичен филм от вече добре познатия ви сериал на нашата семейна документалистика. Ама хайде, да не избързваме сега излишно с прогнозите, че нали видяхте социализмът до къде стигна с неговите насрещни планове и тригодишни петилетки. Така или иначе, в това издание ще отразявам събитията до последния възможен момент, непосредствено преди потеглянето ни нататък, а пък в следващия ми репортаж вече ще намерите подробности и за въпросната наша Азиатска авантюра, която ще се разиграе далеч извън пределите на Австралия, току над самия Екватор.

Пропуснах да отбележа, че преди седмица или две, в една съботна вечер наши гости бяха родителите на Мария – първо през нас мина майка ѝ, та да се видят нещо с Даниела. Добре ама те се курдисаха двете на винце и пред танура с блажните мезенца, а пък чика ти Жика през това време обикаля улицата пред тях като въртоглав (“óстал йе испред кýчи”, според описанието на възлюбената му…) и ги чака да си дойдат, че да му отворят - защото пък нямал и ключ на всичкото отгоре, та да си влезе дома. Поседяхме малко сами, но скоро след това запалих колата и отидох да доведа и него, че беше срамота да стои човекът сам. Така съвсем инцидентно и неангажиращо с тези хора заформихме една чудна балканска софра, с много нашенска музика и останалите хранително-питейни подробности. Те са обявили сегашната си къща за продан, защото тя и без друго е прекалено голяма – намеренията им са да се преместят в по-малка веднага щом се отърват от тази. За целта вече са купили място с някаква съборетина, която впоследствие ще си префасонират по техен тертип и ще се местят да живеят там – също наблизо в квартала, през няколко улици само. Стана на дума, че имали една голяма маса с 8 стола за външно ползване, които не им трябвали повече, та ще ни ги харижат. Тези дни ще се организираме с транспортирането, а пък старата маса с пейките ще отиде на площадката в предния двор – просто за декорация, ако не за ползване по предназначение. Даниела от кога ѝ е взела мерника да я изхвърля – а че дъските ѝ не са удобни за продължително седене, в това две мнения по въпроса няма. Но на мен ми свиди да я нацепя и да я изгоря в оджака, защото пък е все още много здрава и изобщо не е изгнила от стоенето си на дъжда и слънцето за толкова много години вече - близо 10, ако не ме лъже паметта. На сърбите масата и столовете са също дървени, но частите им са монтирани в солидни метални рамки. Единственото, от което се нуждаят е едно щателно почистване на обелените петна с машинката и шкурка, след което да им ударя няколко слоя консервиращи течности и масла – ще станат като нови (един ден, че нещо баш сега хич не ми се занимава с тях)...

25.08.2017 – Пиша датата и ми идва да си посипя главата с пепел; не – в гореща жарава трябва да я заровя или с разтопено олово да я полея, заради тъй дългото ми и тягостно мълчание. А пък аз не съм и разбрал дори, как минаха повече от три недели след деня, в който за последен път изложих овчите си мисли в настоящият им писмен вид. Сега обаче каквото и да кажа вече, то ще прозвучи само като едно неловко оправдание, докато причини за това информационно затъмнение няма никакви или поне не така сериозни. Всичко това е плод на една неусетна надпревара с времето, което както всички тук сте забелязали, изтича като през пробитото дъно на цинкова кофа, в която навремето леличките по чистотата многократно изпираха парцала, докато всяко междучасие миеха подир нас мозайката на безкрайно дългите коридори в началното ни училище. Място за тревоги и вълнения няма, разбира се – напоследък, покрай училищните и любовни еуфории на Ванеса така ни е повлякла инерцията, та в един момент ще се окаже, че не можем да се спрем и дъх да си поемем. Сега всичко се върти около нея, около училищните ѝ ангажименти и дълбоко проницателни любови, които са я затресли откакто е срещнала този, вече толкова наш Михайло. На всичкото отгоре онзи ден тя започна и работа като обслужващ персонал в едно кафене на близкия търговски комплекс. В събота и неделя работи на пълните си смени от 09:00 до 16:00 и с неохота разбра, че паричките не идват само през тесния процеп на банкомата, ами последните трябвало и да се заработват. Спомням си, че така Неничко казваше, докато беше малък – таман бяхме пристигнали в Австралия и понеже той всичко, де що видеше по витрините искаше да му го купуваме, та ние винаги му казвахме, че нямаме парички. Как, вика, бе тате все нямаш пари? – отиваш, вика, ей там на оная будка, натискаш копчетата и парите ти се изсипват в шепата; беше едва само 6-годишен, миличкият ми татков той…

Мисълта ми беше, че увлечени в служебни ангажименти и гонитба на частно-собственическите си интереси, аз специално поизостанах малко с навременното подаване на информационния поток, с който бяхте свикнали сегиз-тогиз да ви захранвам и съответно радвам. Мозъкът ми работи единствено в посоката на проекта, по който работя и въобще не обръщам внимание на страничните явления и събития, които се въртят около мен – нито новините гледам и следя, нито се интересувам къде, кога и как ще ходим пак някъде; най-малкото пък заедно с кого. Ето, утре например сме щели да вървим на тържествен обяд в някакъв Бразилски ресторант, след което ще се включим в тържественото отбелязване на годежа и сватбата на Наталия – кака Вана и бат’ Бранко изведнъж се преквалифицираха в по-горен чин и станаха съответно баба и дядо. Че не само това, ами през Октомври или Ноември младоженците очакват и първата си рожба, което пък хептен ще ги заклейми като бабички и дядковци (не младите, бре – за Ваня и Бранко ви говоря) – ама нека да са живи и здрави, весели и щастливи; от съдбата си до сега никой не е избягал.

Независимо, че днес е петък и денят по принцип е работен, от своя страна нямам ангажименти с моя шеф – вместо това той ще участва в някаква делова среща с потенциални клиенти, докато аз през това време довърша нещо дребно по един възел, който да му покажа за анализ и разсъждения в понеделник. Това ми дава възможността да освободя час-два от моето иначе доста оскъдно време, за да обобщя случките от последните няколко седмици, преди да подготвя статията за печат и разпространение (демек, преди да ви изпратя писмото, казано на по-прост потребителски език).

Миналата събота през целия ден бяхме заедно с Нени – той си беше дошъл в отпуск за полагаемите му се две седмици и между другото намери някаква кола за купуване. Добре ама последната се оказа някъде навътре из кънтрито, на около 400 км от Бризбън и той щеше да ходи с Меган да я гледа. В това негово налудничаво начинание аз веднага видях възможност да си изкараме един прекрасен ден само двамата и му предложих да отидем с моята кола до там. Така идеята ми се прие радушно и още в 06:00 излязох от нас – след един час и 100 км пробег до тях, тръгнахме пък към въпросното малко градче. До там пътувахме други 4-5 часа, спирахме по пътя, ядохме и въобще поминахме един чудесен ден. С връщането ми вечерта до вкъщи навъртях 1000 км, но пък това беше едно от доста приятните ми преживелици, които не са тъй често явление в моя живот напоследък. Така или иначе колата не я харесахме и се отказахме от купуването ѝ, но пък през деня се повозихме на воля и до насита. Той онзи ден замина обратно на обекта, но макар и от там, по принцип с него поддържаме почти ежедневна връзка – все има за какво да си разменим по някоя и друга дума. Иначе работата му не е тежка и Нени е много доволен от всичко, което върши там - има много приятели сред колегите си и покрай тях се чувства щастлив.

Предния петък вечерта пък Янко ни беше на гости – по това време Валя все още беше в България и за да не скучае сам в тях като кукувица, та го поканихме на една дружеска вечеринка с преспиване. Хапнахме, сръбнахме и добре си поприказвахме – той ми донесе шофьорската книжка, както и семената за бурените на Даниела. Сега остава само да ги засадим и да почнем да косим ливадата: де джоджен, де пък магданозец, копърче или каквото там поникне из недрата земни и безплодни.

Денят започна вече да расте, времето се постопли и аз възобнових вечерните си променади из улиците на квартала. Блъскам пеш по един час, обаче някакви осезаеми резултати не се забелязват. Е, не дебелея повече, ама пък и не слабея; както пееше Тодор Колев в една своя великолепна песенчица за средната възраст: “София расте, расте но не старее - не старее, не старее, но и не младее…”, та и аз така (вероятно столицата, особено пък напоследък само малко отеснява, но това е лично мое виждане, с което не ангажирам никой от потърпевшите ѝ жители - пришълци или нейни коренни обитатели).

Даниела напред ходи на зъболекар, но вече се прибра. Аз своевременно се преместих на завет в механата, че тя не спира да бърбори и нарежда – не мога да си събера акъла от нея. Днес ѝ се пада почивен ден, та сме си заедно из лабиринтите на домашния кошер – малкото пък има изпит; после следобеда ще участва в един престижен фестивал с училищния джазов оркестър. Вечерта отива на репетиция по народни танци в сръбския клуб, а утре и в неделя пак ще бъде на работа. Текат последните ѝ учебни дни, през които напрежението е най-голямо – един път да завърши, че всички да мирясаме и да си отдъхнем. Така и не разбрахме ние от нейното учене – тя си прави и подготвя всичко сама, слава Богу. В това отношение хич не е като баща си – родителите ми да ме изпитват и да учат наравно с мен – какъв кошмар съм изживял, само аз си знам…

Аз явно, че и днес няма да завърша своето поредно послание – ще гледам това да стане непосредствено преди отпътуването ни за Аделаида; това е чак след седмица и половина, а почти веднага след нашето завръщане от там, помъкваме дисагите пък към Тайланд. До тогава ще сумирам последните за разглеждания период злободневки, обаче с тези наши непрекъснати разговори по Skype, много ми се объркват литературните наклонности – не помня вече ни какво съм казал, ни кое съм премълчал, че уж то да носи елемент на изненада и някаква временна наслада за душата болна…

02.09.2017 – Ето го и поредното ми обобщение на материала, преди да го отпечатам за стенвестника. Другата седмица по това време вече ще се намираме на територията на Аделаида, което пък ще постави началото на моето следващо послание към света и всички вас. Както разбирам от главния екскурзовод в лицето на Даниела – щели сме да тръгнем още в петък по някое следобедно време, с оглед да пристигнем там за вечерните тържества и последващите ги обществени мероприятия. Тъй като аз по принцип изобщо не надавам ухо и не участвам в дискусиите на предстоящите събития, пребиваването в тази част на света ще бъде своего рода изненада и за мен – така или иначе ще имаме възможност да се срещнем с близки приятели и да изкараме няколко по-безгрижни дни сред свои. Но за всичко това и подробностите от тази наша екскурзия ще научите едва в следващото ми писмо, което се каня за започна във въздуха и от седалката в самолета - още по пътя за нататък. Пътуването в едната посока обикновено трае около 2½ часа – време напълно достатъчно да направя писмените си анализи по всички теми и актуални злободневки.

Днес е събота – Даниела пере парцалите, а малкото замина на работа – още в 09:00 я закарах в кафенето, където тя започна своя трудов път преди вече няколко седмици. Даже до този момент получи и първата си заплата, което за самата нея беше от съществено значение и събитие, свързано с голяма радост от нейна страна. За 4-те работни дни детето си докара $560, докато баща му например, при подобни условия и възраст, преди много, ама наистина много години се разписа под официална разплащателна ведомост и счетоводен фиш за цифром и словом шест (6…) лева, които като ученици ни раздадоха под формата на заплата срещу нашата безкористна и лоялна трудова заработка след края на една месечна социалистическа бригада в селското стопанство или в родната машиностроителна индустрия. Е, ама нали пък и времената бяха други тогава, та не им връзвам кусур – само отбелязвам факта и правя паралел между двата свята, в които действително, че единият от тях се оказа напълно излишен; само че не баш този, който е имал предвид пролетарския поет Христо Смирненски в още по-пролетарското си разказче “Босоногите деца”…

Но да се върнем сега на действителността, в реалните условия на днешния уж по-добър свят и при наличните, ошлайфани до съвършенство вече капиталистически производствени отношения на пак уж най-хуманния строй. Вчера за града беше неприсъствен учебно-работен ден, заради провеждането на местния панаир. Изложението трае няколко дни, но по традиция от кметската управа дават по един допълнителен почивен ден, башка от съботата и неделята, за да може куцо, кьораво и сакато да се стече на селския мегдан, да се нареди на километричните опашки пред сергиите и да купува безогледно всичко шарено и увито в станиол или цветен целофан, да се вози многократно да завиване на свят на Виенското колело и да се люшка на безбройните люлки, без да си жали стотинките и да се скъпи за масрафите. Ванеса остана в къщи, че имаше да учи за последните си изпити в края на срока, а аз имах малко служебна работа, която до часовете на ранния следобед успях да приключа. От всички нас най-много намаза Даниела, която вчера беше на работа, а заради официалния почивен ден почасовата ѝ тарифна ставка се умножи с коефициент 2.5 – демек, само за една смяна изкара пари почти колкото за цяла седмица. Този път така ѝ се падна графика, че да работи в петък – по принцип нейните смени варират и през период от една седмица работи само 4 дни от законоустановената с Божието благоволение седемдневка. Тя си дойде, а аз излязох на една доста дълга разходка около квартала. Аз всеки път казвам “около квартала”, но това трябва да се разбира в смисъла на много по-разширен вариант – нещо като да се кръстосва и снове между колелото на Падало и площада на Бичкинята, ако трябва да сравнявам образно разстоянията и местоположението на обходния си маршрут. Понеже вървя относително бързо, та за времето от час и половина или малко горница ми се събират около 6-7 км пробег. Особено сега, с нарастването на деня и още докато слънцето не е толкова убийствено силно, една такава променада представлява истинско удоволствие и е доста добро разтоварване на мозъчното напрежение. Проблемът обаче идва от там, че вместо да си мисля за красиви и приятни неща, докато съм сам и обикалям улиците по инерция, аз кроя планове кое как ще се изработи и сглоби по проекта, по който работим с моя шеф; изглежда покрай него и аз получих някакво професионално изкривяване – нямам друго, по-разумно обяснение на този мой служебен интерес. На поредната ни среща онзи ден, той отново ме увери колко много съвместна работа ни предстои в следващите няколко години, как инвестиционните милиони вече чукат на нашата порта – само чакат да им отворим и как едва ли не ще издавим народонаселението на земното кълбо в нафта; ха дано, ама този път без надали, че всички зависим от това развитие и сме навързани като свински черва за него – евентуалният успех ще бъде победен щурм за цялото ни близко обкръжение в семеен план…

Връщайки се точно със седмица време назад, с няколко думи ще преразкажа как мина съботния ни ден. След като сутринта оставихме Ванеса на своя трудов пост, ние с Даниела продължихме пътя си към Бризбън. Първата ни спирка беше в гръцката бакалница, от където за няма час и 180 долара по-късно напълнихме багажника на колата с най-разнообразни хранителни стоки (напротив – последният хич не е малък дори; цял фургон). Хората на касата помислиха, че зареждаме малък дюкян в някое затънтено балканско село – то не бяха сиренета, кашкавали, всякакви семки и какви ли не бонбонки. В този бакалски магазин също правят известни намаления в цените на някои залежали артикули и ние, верни на принципите си за оцеляването на човешкия род, първо с тях се награбихме от рафтовете. Бяха пуснали някакво овче сирене, производство на класическата фирма “Родопа”, та си взехме 5 кила – колкото за опитня. У нас сиренцето е на почит и уважение – доста интензивно свършват кутиите една подир друга, особено с традиционните баници, които напоследък взе да върти Даниела с повод или пък без; ту в класическото си изпълнение, ту пък във вариант “млад веган” с преобладание на лапад или спанак – разбира се паралелно с многото сирене и яйца като най-основна плънка и съставна единица на печивото. После тя откри истински български кашкавал (тип “Балкански” и предназначен предимно за столичЕни, а не обикновеният “Витоша”, с какъвто примерно се задоволяваше едно време простолюдието от дълбоката провинция в моето скромно лице…), който само в детството си била яла и то единствено, когато техните вземали заплата, ама пък и не след всяко плащане. Наред с всичко, заредихме 3 кила слънчогледови семки, на което мометата хептен помислиха, че на село си отглеждаме и кокошки в курника, та искаме да ги храним с по-пълноценна ярма и фуражни дрожди. Нахвърляхме се и с маслини, зехтини, протеини и други сланини – натоварихме колата и понеже имахме малко свободно време, та минахме през Дарина да я видим какво прави.

В уречения час и след като пътувахме около половин час до мястото – ето ни пред вратите на Бразилския ресторант, за който Даниела беше купила обедни куверти много отдавна. Срещу $35 на глава, човек може да яде до спукване и да опитва 7 вида месни произведения, приготвени на място по автентични Амазонски рецепти. Месото се поднася опечено на едни дълги саби, свалени буквално в последния момент от огъня, където се пече на дървени въглища. Сервитьорите разнасят сабите из ресторанта и с един голям ятаган режат в чинията на клиента – кой каквото обича и кой колкото може да поеме като количество (а пък на нас баш там ни е силата). Иначе мръвките бяха от всякаква разновидност единствено без моя любим домуз, но понеже бяха приготвени с много подправки и опушени на кюмюра, та не им личеше много-много от какво животно бяха. Признавам си най-чистосърдечно, че както агнешкото, така и пилешкото бяха еднакво вкусни като говеждото и телешкото, въпреки че аз постоянно си представях как на тия саби има забучен по един огромен свински врат – а пък опечен по начина, по който беше приготвено останалото месо, това би било едно превъзходно блюдо, естествено само за разбирачи и добри кулинари. Не знам поради какви причини, но свинското месо по принцип не е много разпространено по заведенията за обществено хранене из Австралия – по-скоро хич дори не е познато. В отделни случаи сервират печени ребра, поляти с ябълков или друг сос, който да ги развали напълно, обаче разфасовката свинска пържола или котлет отсъства тотално от всички местни менюта.

Ние отидохме по-рано, с оглед да приключим с обеда сравнително навреме, че от там насетне пък трябваше да ходим на сватба. Е, не точно сватба, но голямо тържество в парка по случай именния ден на Наталия, сгодяването и женитбата ѝ с Гошко (така се казва зетят). Подготовката беше много сериозна – този път вече с всичките му там кебапчета, кюфтета, карначета, пържолки и т.н.; родителите на момата се бяха престарали, както винаги. Не бяхме много хора, но пък се събрахме достатъчно народ за една футболна среща. Тържеството мина много весело, а самата Наталия просто беше грейнала от сияйно щастие, независимо от бремето, което носи в корема пред себе си. От този момент нататък всички вече чакаме резултата, който трябва да се появи на белия свят уж всеки момент. На поляната стояхме до вечерта и както винаги си тръгнахме с последните гости. Отчетохме мероприятието и на другия ден всичко от новата седмица започна по старому – работа, училище, домашни, проекти и т.н. С Неничко се чуваме почти всеки ден и взаимно обменяме по някоя и друга мисъл. Той ще остане на работа и тази, макар и трета поредна извънредна седмица, защото в момента имали много работа.

Като че ли това е всичко от тази част на света и поне до този момент. Онова, за което не съм се сетил да обрисувам с думи ще намерите в следващата ми поредица, която както вече казах ще носи малко повече екскурзиантски заряд, предвид предстоящото ни посещение в Аделаида. Че и не само то, ами няколко дни по-късно заминаваме за Тайланд – предполагам, впечатленията ми от там ще бъдат много и то най-различни, според преживелиците, които ни очакват и които се надявам да подредя в нарочен пътепис.

А сега приключвам краткото си слово с нашите общи благопожелания за спокойствие, здраве и дълъг живот. Ако за нещо се присетя допълнително, ще го прибавя другата седмица преди да ви изпратя посланието си. Сега отивам да садя домати, че онзи ден докато кръстосвах улици и тротоари измислих още един уникален метод за отглеждането на този толкова ценен продукт (който пък съгласно ботаниката се оказа плод моля ви се, а не зеленчук, за какъвто ние си го мислим и както сме го приели за основа на всяка една салата – та дори и шопската). Събрал съм едни семена, които ще разсадя в отделни по-големи пластмасови шишета. Всеки корен ще се развива сам за себе си и ще бъде подложен на индивидуална терапия – мелиорация, слънчеви бани и общи грижи за растежа. Оберем ли първите кофи с продукция, ще дам подробен отчет на успеха, които пък статии ще влязат като задължителен образователен материал в учебниците по агрономство и градинарство…

Целуваме ви, прегръщаме ви и много вЕ обичаме: Даниела, Ангел и Ванеса; Неничко, Меган и Айдън (оп-паа, че аз май и Михайло ще трябва да прибавям вече от сега нататък; нашата както е хлътнала дълбоко, няма да има излизане май от тоя зловещ трап, чини ми се на акъла - ама де да видим, на къде ще я издухат страстните ветрове на любовта)…

Писмо No 87 (V-VI.2017)

Скъпи и обични родители, мили наши бабо и дядо; приятели мои и врагове общи!

10.05.2017 - Стана вече традиция да започвам писмата си от всякъде другаде, но не и от вкъщи, както тук би трябвало да предположи всеки един нормален четец. Именно поради тази причина и знаейки, че само след ден ние отново тръгваме на пътешествие, аз умишлено отлагах началото на поредната ми писмена изповед. То трябваше да бъде положено в курортния комплекс Noosa, станал вече любимата ни семейна дестинация за почивка. Добре ама нашата малка общественичка снощи ми сервира, че тази вечер трябвало да участва в някакви междуучилищни дебати - този път обаче не като най-обикновен оратор от трибуната на истината, ами вживяна вече в ролята си като официален член на оценяващата комисия (жури), със статут едва ли не на главен прокурор или направо съдия – директно от президиума. Така аз сега седя в колата на паркинга пред един от местните католически колежи (този специално е под патрона на Англиканската църква - каквото и да означава това…) и застанал точно под една силна лампа от уличното осветление се опитвам поне да не бъркам клавишите, докато мисълта ми се точи бавно като мед из тенекия. Независимо, че съм си пуснал вътрешното осветление, в купето е достатъчно тъмно и аз едвам налучквам правилните бутони на буквите - компютърчето на Даниела е малко и не толкова съвършено - клавиатурата му не се осветява отдолу, каквито например са моите два. Последните имат вградени светодиоди и дори да се намирам обвит в непрогледен мрак (както да речем в затворническа килия, тъмница на сръбски зандан или в дълбока родопска пещера), аз пак мога да виждам и да следя какви послания и позиви пиша, отправяйки ги към външния свободен свят на Човечеството. В момента обаче условията ми на писателски труд са доста по-примитивни и занижени като качество на изпълнение, но пък за сметка на това на разположение имам барем час или два, през което време ще се опитам да направя съответното въвеждане на читателя към следващите глави на моето циклично произведение (вероятно “зациклило” е по-правилният термин).

И така - от приключването на последния ми репортаж измина нова серия от десетина дни, през които се занимавах главно със служебните си ангажименти, макар че през този период не бях много натоварен и зает. Спомням си, че в края на посланието имах проблеми с водната инсталация на онази къща, които впоследствие бяха отстранени. Добре, че съвсем случайно забелязах водните струи да шуртят и да бликат от недрата на земята, което пък недвусмислено определи и мястото на повредата. Отначало съмненията на всички потърпевши и най-много разбира се нашите собствени, бяха насочени към чуждия (съседския) двор, под който минава трасето на захранващия маркуч от водомера. Преди известно време новите собственици слагали едни големи колове за опъване на платна (с цел сянка), та въпросните наши съмнения бяха насочени предимно в тази посока - дори с нескритата надежда, че именно те са станали причина за аварията в отсамната част на оградата, след като онези неграмотни вагабонти са дупчили земята баш над станалият вече пословичен водоснабдителен маркуч. Така и масрафът по нашия ремонт щеше изцяло да бъде натоварен връз тяхната нещастна гърбина, но за сега това им се размина. Самият аз все още не знам колко са ме обрулили за възстановяването на тръбопровода - веднъж платих едни първоначални $130 само да дойдат майсторите и да огледат мястото. После същите кожодери взеха други $98.50 за повторна вътрешна и външна инспекция по всички кранове, чешми и тоалетни казанчета, именно пък по което време аз сам си открих пробойната; в противен случай трябваше да ангажираме и отделна служба за откриване на подпочвени течове, та от там насетне да ровим пръстта и да провеждаме канало-изкопчийските си мероприятия (фактът обаче, че лично посочих на гиризчиите мястото на водния теч, далеч не им даде основание да ми опростят близо 100-те долара, които те прибраха най-акуратно заради огледа, който извършиха из вътрешността на колибата в търсене на повредата – моето откритие дойде добре дошло за всички и донесе единствено личното ми облекчение като на лъжица рициново масло след продължителен запек, но без никакви съпроводителни финансови облаги). За всеобщо наше щастие, посредством лесното откриване на спукването поне избегнахме една доста голяма част от разходите, които евентуално щяха да потънат, ако бяхме викали и онези другите, със шишовете и слушалките. Не са ми изпратили още сметката, която имам да им плащам - знам само, че чиракът е дълбал с лопатата си в продължение на два часа, след което вече майсторът е финосал работата окончателно за друг ½ час. Последният има твърда тарифа от $130 на час - единствено не знам колко смъкват чираците в тази толкова “престижна” сфера на индустрията. Онзи ден даже се одумах в офиса им - ако имат свободно място да ме наемат като гиризчия, щото явно че инженерството е далеч по-неблагодарно от гледна точка на социални блага и разпределение на материалните ценности - плод на почасовото трудово възнаграждение на жалкия данъкоплатец. Аз си вадя очите по цял ден зад компютъра срещу някаква си шепа стафиди, докато в същото време каналджията кърти грозде за цяло лозе отвън на чист въздух, под звуците на пойните птички и набезите на цели облаци от комари. Е, няма такава правда, каквато е описана в трудовете на Маркс и Енгелс - забелязва се едно много сериозно изкривяване от правата партийна линия, но това пък може да е и вече съвсем нормално за по-съвременния, увълчен от алчност пролетариат.

Като споменах за пролетариите от всички страни, дето уж след призив за обединяване действително са се съединили като две молекули на мастика и съответно мента, та ми дойде на ума за празнуването на Първи май – Международният ден на труда и работническата солидарност. Тук нямаше разни помпозни паради и манифестации с нови тоалети и червени знамена, но така или иначе денят беше неприсъствен за всички труженици и учащата младеж, та си го измързелувахме подобаващо в къщи. Ние с Даниела ходихме на разходка до морето, а Ванеса се занимава с нейните нескончаеми домашни и класни проекти. Тя сега отделя много време и полага огромни усилия да вземе по-добра диплома, за да влезе в Университета по избраните от нея специалности - че и стипендия иска да вземе на всичкото отгоре. Ние всячески я насърчаваме, помагаме ѝ с всичко, което е по силите и възможностите ни, но пък определено може да се каже, че каквото и да направи от тук нататък, в края на краищата нашето малко Неси го е постигнала напълно сама, без намесата на нито един от родителите ѝ. Аз не знам нито какво учи, нито какви предмети имат в училище, нито пък кои са ѝ учителите - на родителски срещи не ми е стъпвал кракът вече 12 години, нито Даниела се е засилила кой знае колко да върви нататък (освен веднъж или най-много дваж, още докато бяхме в първи клас). Ако едно време у мен имаше такива силни амбиции и безусловна постоянност, каквито са нейните качества, то да бях станал професор до сега по квантова механика и ядрени изотопи в някой филиал на NASA (така наричат космическата програма на американците, заради която харчат милиони, милиарди, че и трилиони долари даже, подир изпълнението на една или друга стратегическа задача и въпреки всичките им опити и направени от тази служба масрафи, последните пак не могат да се отърват успешно от вредното влияние на Кремъл и съответните му апостоли – възторжени, лумпенизирани проводници на световния комунизъм).

През последната седмица служебно бях отклонен от ежедневните ми практически занимания, за да изпълня едно друго, малко по-скучно и безинтересно задание, но за слава на Всевишния и то приключи успешно. От онзи ден пак се разправям с дизайн и моделиране, като започнахме да подготвяме отделни възли и модули за поръчка в Китай. Ще се мъчим да им хвърлим отделните триизмерни компоненти, а пък те от там нататък да ги изпълняват и изработват в метал по действителните им размери. Ако обаче онези жълтите откажат и се наложи да изчертаваме всичко, създадено до тук и лист по лист да му създаваме конструкторската документация, този процес ще отнеме месеци време - аз нямам нищо против да свърша и тази работа, но вероятно ще ме пренасочат към други проекти, а пък за чертежите може да търсим помощта на някой по-неквалифициран персонал (сега ми идва на ума, че за това мога да разпитам по съответните среди из България - някой тамошен юнак хем ще свърши работата качествено под мое ръководство, хем пък няма да ни струва и Бог знае колко много, след като се има предвид и занижените стандарти на живот в нещастната ни Татковина; ще обсъдя този въпрос по-подробно с боса на сутрешното ни рутинно съвещание - белким някой себеподобен извади късмет да заработи известни животоспасяващи суми и средства по линия на сивата икономика).

На малкото дебатите продължават вече час - на мен ми се пикае и едвам се стискам да не намокря седалката. Народът все още интензивно щъка нагоре-надолу - родителите си прибират децата, а лампите навред светят сякаш токът им пада от небето. Не знаят какво са глад и мизерия тези хорица тук и това си е - няма режим ни за водата, нито за електричеството; свобода, равенство и братство - ей такива работи, капиталистически. Интимната ми мисъл беше, че не мога да свърна ей там зад някое кьошенце, та да си облекча напрежението, защото ако пък ме зърне някоя детска майка отстрани и тутакси ще стана за резил с тая малка и къса… ватенка, с която съм се наметнал в студа…

24.05.2017 - И ето ме отново в същата кола, по същия повод (училищните дебати на Ванеса), само че на паркинга пред друг колеж и съответно под други улични лампи. До напред бях доста зает в къщи с моите служебни ангажименти, но сега ще си почина за час и нещо, докато чакам да свършат обществените мероприятия на малката съдийка. Освен всичко друго, днес е и много голям празник - Денят на българската книжнина, култура и наука, заради които светите братя Кирил и Методий дори са ни измислили азбука, чрез която пък не само устно да се изразяваме пред себеподобните, но и грамотно да пишем и четем за пред света. Така, чрез тези вълнуващи редове, аз изказвам своята благодарност (макар само задочно, а за някои даже и посмъртно...) към всички свои учители, преподаватели и най-общи просветители, които назад в годините ме научиха на четмото и писмото на нашите деди и праотци. Към момента, в който полагам тези свои думи (18:30 местно австралийско време), в България вече всички абитуриенти са се събрали в дворовете на учебните заведения за тържествената церемония, докато останалите юбиляри с кръгли и не съвсем закръглени годишнини от завършването, вече трескаво се чудят къде да отседнат за глътка бира и порция кебапчета с лютеница. Аз лично завиждам най-благородно на всеки един, който на днешния ден е зарязал всякаква друга работа и се е присъединил към тълпата на празнуващите, независимо колко млади или пък стари да са те: На добър час и попътен вятър, скъпи съотечественици мои! - както е прието да се казва в такива случаи...

Гледам, че в моето скромно послание отново е зейнала огромна информационна дупка от около две седмици, през който период от време единственото малко по-вълнуващо събитие беше разходката ни до курортното селище Noosa. За сметка на това пък еднообразието на случки и епизоди през останалите дни беше тяхната основна характерна черта - може да се каже, че с много малки изключения разглежданият времеви отрязък беше общо взето скучен и с нищо не би предизвикал и съответно задоволил интереса на любопитния читател. Поради тази причина аз сега ще се спра с повече подробности на кратката ни екскурзийка, за да изравня неравностите в текста от липсата на по-пресни сведения за моето греховно житие-битие.

Този път, по време на четиридневната ни почивка, ние с Даниела бяхме съвсем сами, защото Ванеса пък беше заета с участието си в един фестивал покрай танцовата трупа към сръбската етническа общност, с която напоследък тя се свърза доста тясно покрай дружките си от класа. Така в четвъртък сутринта оставихме Неси на училището, а ние от там продължихме на север по пътя към курорта. По време на нашето отсъствие тя щеше да живее у Мария, с която се разбират много добре - че за какъв дявол ѝ трябва да идва с нас? Само да ѝ досаждаме с вечните си поучителни забележки и да се чуди къде да се дене детето от скука. Времето беше малко променливо и на няколко пъти паднаха несъществени валежи от дъжд, но като цяло не беше неприятно - дори и малко хладно на моменти, особено привечер и рано сутрин; все пак късна есен е при нас - зимата настъпва само след една седмица.

Тъй като разполагахме с достатъчно време до настаняването ни в хотела чак следобед, на много места по пътя спирахме с чисто търговски цели и подбуди. Аз специално търсех някакви по-големи пластмасови кутии, в които исках да засадя една реколта с ранни картофи. Гледах на Интернета един много сполучлив метод за отглеждането им в домашни условия, та рекох да го изпробвам и на практика. След повсеместните успехи (само че с обратен знак…), които пожънахме с отглеждането и добиването на домати, чушки, магданоз и джоджен, сега беше ред да се пробваме и на компирите – всъщност, за доматите е още твърде рано да се правят каквито и да са били прогнози, тъй като за сега последните наддават само на шума. Изглежда обаче сутрешният хлад им пречи на растежа, защото пък напоследък установявам, че листата им взеха да вехнат и да се смаляват, независимо че иначе са отрупани с цветове и тук-таме дори се забелязва по някоя зелена шикалка с форма и размер на дребна череша-дивачка. Виж, с бурените имаме малко повечко успех, защото тях вече на няколко пъти ги берем за подправка на разни супи и салати. Та, мисълта ми беше за картофките, де – според филмовата инструкция тях трябваше да ги садя на дъното на една двойна кутия, а пък външната да служи за кожух. Разбира се подходящи съдове не намерих, но пък за сметка на това напълнихме багажника с разни други стоки и домашни (не)потреби. Най-значимата за домакинството ни покупка остана един стар касапски нож, който взех от случаен дюкян за $2. Ножът е тежък и истински, изработен от хром-молибденова стомана. Обаче беше много тъп, че като се прибрахме, веднага хукнах да го остря. И какво го острих и точих на онова дребно точилце (имам същото, каквото купих и на вас от немския магазин на главната улица в Пловдив – нали си спомняте), изглежда натиснах острието по-силно, че да се изостри “по-яко” и за вечни времена. Тази стружкова металообработка обаче хич не се хареса на материала и последният се нащърби като нож за рязане на хляб или домати. Изглежда стоманата е много твърда и иска други методи на заточване, с които тепърва има да се запознавам и съответно занимавам. А най-вероятно ще го взема с мен в България, да ми го наостри някой точилар на Етъра, хем майсторски и табиетлийски ще ми го докара на “ряз” – какво, аз България ли казах? Ами, да – та ние даже и куфар вече купихме за тази цел. Даниелчето изведнъж реши, че искала да си отпразнува 60-ят рожден ден на село при кокошките, с което даде ход на най-новите ни трепети и вълнения. Ама да знаете само какъв страшен куфар купихме! – не е за разправяне; за чудо и приказ. Хем здрав, хем лек, хем пък и нов – сигнално червен с цвят на Ферари, че пък и за смешната цена от $4 на всичкото отгоре. Ама това дръжки, колелета – всичко си има; само дето му липсва задната скорост, мигачите и жълтите фарове за мъгла – всичко останало си му е баш на таман.

След като се навилняхме по вехтошарските дюкяни и накупихме набелязаните стоки, следобеда вече се отправихме към крайната точка на дневния ни пробег. Пристигнахме около 16:00, повъртяхме се малко, докато намерим начин за проникване в двора на комплекса – служителките бяха вече запразнили, та се замотахме малко с намирането на ключа за порталната врата. Абе, те го направили сякаш хора няма да им идват – то бяха кодове, автоматики и какви ли още не електронни измишльотини. В крайна сметка се добрахме до двора, нанесохме си дисагите в стаята и излязохме на вечерна разходка.

В този район сме били и друг път, но специално на главната им улица не сме отсядали никога. Това е същото като да си наемеш апартамент на столичната “Витошка”, както я наричат софиянци. Навред барове, кафенета, ресторанти, ама ние си извадихме мезетата и напитките в стаичката и така поминахме вечеринката. Това беше в петък.

За съботната сутрин също имахме набелязана подобна програма, с посещение на бутиците в околовръст, на които ние прекрасно вече знаехме местонахождението. И ако трябва да бъда точен, куфарът на практика го купихме именно от там, въпреки че това няма особено значение за разказа ми в глобален мащаб. Така, погълнати от търговските си страсти и в обиколка на крайморските дюкяни стана обед – обядвахме с купешка храна; Даниела си купи риба и пържени картофи, докато аз се преборих с една мазна, тлъста и съвсем диетична пица. Прибрахме се само за кратко, колкото да оставим колата на паркинга в двора на комплекса и пак излязохме – този път разходката ни беше малко по-пешеходна, с маршрут покрай плажа и крайбрежието. Точно там в океана се влива и една голяма река (едноименната Noosa, на която е кръстено и градчето – нещо като нашенската р. Тунджа, ама пък градът не е баш като Ямбол, де…). По протежение на цялото устие има множество пътеки, които в края си излизат на пясъка – а плажната им ивица се простира току в самия център на градеца. Нашата обиколка продължи почти до здрач, който в тази част на земното кълбо и специално в този географски и часови пояс настъпва доста рано – към 17:30, предвид пък и на късноесенния сезон, та хептен рано мръква. По тъмно вече се прибрахме в мотела и отново направихме една импровизирана софра. Тук е мястото да спомена, че друг път сме попадали на много по-добре уредени комплекси, докато този път апартаментчето ни беше изключително тясно и мизерно – маса даже нямахме, та се наложи да извадя дъното на багажника от колата; последното, постлано вече с покривката от нас, що-годе заприлича на мебел за хранене, ако човек и не знае от какво е направен и как е постигнат. Вместо столове, използвахме едно диванче – абе, доста бедничко, за сметка на цената му обаче. Изглежда тя пък се е формирала единствено заради местоположението баш на пъпа на курорта, което нас специално не ни вълнуваше особено. Е, наредихме се и ние, барабар Петко с мъжете, редом с богаташите и бизнесмените, дето от немотия носят обувките си на бос крак, та да ги вмирисват, понеже нямат пари за чорапи. Независимо от всички несгоди успяхме да си подредим битуването сравнително сносно и достатъчно приемливо – почти задоволително, бих добавил чистосърдечно...

За следващия ден бяхме планирани малко по-разширен туристически траверс, по познатите ни вече горски пътеки на природния парк в съседство. Обухме се подходящо и поехме нагоре. Времето беше приятно и съвсем подходящо за подобни преходи и екскурзии – от няколко дни не бяхме виждали и усещали топлите лъчи на слънцето поради известно заоблачаване на небето, придружено от краткотрайни превалявания предимно на ситен есенен дъждец. Него ден по трасето имаше множество хора, които също бяха излезли на разходка, използвайки по-хладното време. Абе то и през лятото е приятно там, но на откритите места е доста топло – жегата е предпоставка единствено за употреба на ледена бира, а не да бъхтиш по баирите като въртоглав. В крайната точка на маршрута забихме в друга посока, чрез което увеличихме разстоянието почти двойно, включително и връщането ни по съвсем друг път. Така за общо 4-5 часа непрекъснат ход, ние минахме сухопътно разстояние от около 10-12 км по пътеките на пресечената местност. Прибрахме се чак в късния следобед – каталясали от умора. По път отново си купихме ресторантска храна, която обаче този път си изядохме на една маса край басейна в комплекса. Съгласно тукашните обичаи, в неделя беше Денят на майката, който ние не празнуваме и не уважаваме чак толкова много, предвид че си имаме наш собствен; но наред с останалите от племето на туземците, спазихме традицията поне за хатър на официалния обяд. Другите ходят по ресторанти, ядат скъпи и изпрефърцунени ястия, докато ние си отворихме една бутилка шампанско, че да покараме сухия залък на бургерите, с които почетохме празничния повод. През това време Ванеса се обади по телефона да поздрави майка си, както и Сашко – иначе ние този ден си го честваме на 25 Март, напълно според Християнския календар и в съгласие с нашенските църковни канони, с които сме закърмени от малки и които дори комунягите не успяха да изтръгнат от нас по време на непрестанното им управление на бедната ни и изстрадала от техните крадливи набези Родина.

След като утолихме глада и жаждата, остатъка от деня прекарахме в активна почивка и подготовка към напускане. На другия ден Даниела трябваше да присъства на някакво задължително събрание в службата си, което наложи по-ранното ни отправяна на път в обратната посока към дома. Пристигнахме в къщи и тя почти веднага след това замина, докато аз малко по-късно прибрах децата от училище, а с това всичко по екскурзията ни приключи и ежедневието влезе в обичайния си ритъм, поемайки и загребвайки ни като мощен свредел, с каквито дълбаят дупките за лозарски колове или телеграфни стълбове.

В един от дните купих малко месо, та го смлях и натъпкахме няколко суджука. Още от предния път из хладилника се въргаляха 3-4 м остатъчни черва, които решихме да употребим преди да зареждаме с новата реколта наденици и луканки. Наред с това движа и служебната си работа, която продължава да извира все повече и повече в старанието си да постигнем най-добрите възможни резултати от проекта. Аз съм доволен, че съм зает; босът също е щастлив, че работите му вървят успешно – само инвеститорът, предполагам не е особено въодушевен, защото за сега той само плаща нашите сметки и масрафи, без да е видял още нищо налице. Паралелно с хода на задачата, финансово отговорните другари от своя страна действат за отпускането на една субсидия от 6 милиона долара. Част от условията по изпълнение на договорните отношения е бъдещата инсталация да осигури достатъчно работни места в тези не така гъсто заселени, почти пустеещи райони, а 40% от позициите да бъдат заети изключително от аборигени. По този начин правителството ще прибере на сигурно място иначе безчинстващата и безпризорна черна маса и ще я “интегрира” като ѝ натика и подсигури хляба в ръцете. Това е политическата страна на въпроса – за нас обаче остава предимно техническата, която за мен лично е единственият фактор, който произвежда душевните ми вълнения и трепети, в очакване на всеки следващ етап от развитието на този грандиозен проект. В началото тръгнахме само с няколко контейнера, а като гледам сега какви паяжини от тръби са се завили и насукали във всички посоки, та почвам да се плаша кой и как ще го изработва всичкото това чудо на авангардната ни инженерна мисъл.

Поредният ми разказ клони към своя закономерен завършек поради изчерпване на информационния поток. Независимо, че той беше започнат още онази вечер, днес – 27.05.2017 намерих време и да го довърша. Тъй като денят е съботен и съответно почивен, сега ще се отдам на личното си безделие пред компютъра. Най-вероятно ще попиша още малко, защото пък в 15:00 излизам. Довечера сме на гости – ще честваме рождения ден на Николайчо от Севлиево, а аз до тях ще отида пеша. За 2-3 часа трябва да извървя разстоянието от 11 км, с което да отворя малко повечко местенце в зейналата си дупка на корема, непрекъснато гладна за топли храни и жадна за хладни напитки. Даниела ще дойде направо там с колата, а Ванеса ще си остане сама в къщи.

Редовно се чуваме и с Неничко, който вече отново взе да трепери за запазване на работното си място колкото е възможно по-дълго. Съкращенията при тях отдавна са започнали, защото тяхната работа е свършена и обектът им се подготвя за предаване и пускане в експлоатация. Ние другата седмица пак заминаваме на почивка – този път на сравнително по-близко до нас място, но отново разположено в курортния район Sunshine Coast. Решихме тази година това да бъде форматът за отпразнуване на нашите общи рождени дни с Дани – компанията ни напоследък малко се накъса, поради заминаването на някои приятели по екскурзии в България и Европа. Надяваме се Нени и Меган да дойдат поне единия ден при нас, но те също са много заети с техни младежки мероприятия и едва ли ще смогнат да опръцат навред. Той в момента продава колата, която купиха с негов приятел за орташко ползване, докато траят договорите им в Дарвин. Сега обаче от там завяха други ветрове и нашият бърза да свива платната и знамената, защото всеки миг могат да му връчат заповедта за уволнение – остава да се молим и надяваме за неговото най-добро благополучие от тук насетне…

05.06.2017 – Боже, как времето лети така опасно и животът ни стопява се дори ужасно! Ето, днес моят специално се стопи с още една година, докато от този на Даниела, годинката му вече изтече още миналия ден. Логично би било началото на поредното ми комюнике да започне с почивката по случай рождените ни дни, но стана така, че аз в момента пиша малко преди да си тръгнем от нея. След около час-два ще напуснем това прекрасно място, което се бе превърнало в наш дом и временно убежище за времетраенето на курорта, който естествено пак Дани организира, докато се е чудила с какво да си попълва смяната на работа. Е, тя не винаги е така айляк, ама понякога ѝ се случва да се радва и на малко по-ненатоварени дни, защото общо взето при нея си е все тичане и сноване нагоре-надолу по етажите; може би тя за това не може да наддаде на живо тегло, защото много “тренира” през деня, докато аз се уголемявам с всеки изминат час даже.

През изтеклата седмица не сме се сблъсквали със сериозни проблеми и сътресения, които да определят темата на днешното ми включване в ефир. Аз бях доста зает служебно, което донесе добра заплата в личен план и предизвика серия от възхищения във връзка с постигнатото и изпълненото у преките ми началници. Моят бос постоянно разширява и умножава проекта, който вече не виждам кога ще се изработва в действителност. Паралелно с всичко, компанията му движи и други подобни начинания за Южна Африка, Япония и множество други географски точки на Австралия, но всички потенциални клиенти искат първо да видят действащия модел, а пък последният в същото време се бави поради изчакване на инвестицията и финансовата инжекция от 6 или 8 милиона долара (май че дори за американски пари ставаше въпрос, а не за местна валута – че кой пък ти я ебава местната ни по света; тя си е само за нас, островитяните…), която сума обаче продължава да се протака и бави незнайно къде и от кого. Във всички случаи, нещата веднъж стигнали до тук, при похарчена толкова много грешна пара покрай моето пряко участие в съдружието, би трябвало да се очаква, че рано или късно този план ще бъде осъществен и в реални условия, а не да съществува само на хартия. Пазарлъкът на шефовете ми е, доколкото аз подразбирам, за момента да им се изплащат някакви минимални суми, достатъчни колкото да преживяват със семействата си, а вече на края, когато всичко се построи и пусне в експлоатация, последните да си поделят и милионите от инвестицията. Разбира се, нека да са живи и здрави, та да си разделят по още толкова пари – стига само за мен да има достатъчно работа и да ми плащат, както до сега са били точни и акуратни. Мисълта ми беше, че всички ние имаме изключителен интерес това съоръжение да заработи, защото когато то вече съществува и процесът може да бъде видян и проследен с простото човешко око, това пък от само себе си ще предизвика вълна от нов интерес на потенциални клиенти и инвеститори, който пък процес ще се разпространява лавинообразно. Разбирам, че такава инсталация ще бъде уникална и единствена за територията на Австралия, независимо че по принцип самата технология за дестилация на отпадъчни продукти и добиване на петролни фракции от тях съвсем не е неизвестна за външния технически свят. Нам остава само да се молим за успеха на тези хора, а аз да си върша работата съвестно и доблестно – останалото наистина вече е Божие дело, над което нямаме контрол…

След като приключих с творчеството миналата събота, скочих мигновено в бързоходните си обувчици за $4 и поех към дома на Николайчо. Преди това видях на Интернета, че разстоянието от нас до тях е около 11 км и реших, че не е невъзможно преодоляването му пешком. По картата предвиждаха време от 2 ч и 18 мин, докато аз го взех само за 2 часа с моя бърз и изтощителен ход на Коледно прасе, което бяга от ножа на колача. Моабетът стана много приличен и падна голяма веселба – другата неделя пък те ще ни идват на гости, че да ги изпратим подобаващо за България; хората пътуват на 14 Юни, по които ще проводя няколко минимални пенсии и нещо дребно за душата, ама още не знам точно какво (за огромно мое съжаление, на този етап просто не мога да си позволя да ви пратя по някоя и друга държавно-народна пенсия като на АБПФК – това е най-големият ми грях към вас, който ще нося връз плещите си дорде сам не падна в трапа).

Ванеса не дойде с нас у Николай и Диана, че си остана в къщи уж да учи за своите нескончаеми изпити. Неделният ми ден започна с откарването ѝ до Мария, с която пък щяха да ходят някъде, барабар с техните момци. Добре, ама у тях вече чика Жика за закуска извади една сръбска скоросмъртна сливовица с надслов “Žuta osa” (“Жълта оса” в буквален превод), придружена с известни мазни и туршиени мезенца. Ударихме по няколко малки ракийци и на мен съвсем ми шупна изварата, че си бях и добре подготвен в тази посока още от предната вечер. Оставих им Ванеса, че като се прибрах у нас и направо легнах да си доспя. Така денят ми се самоуби в кревата, кажи-речи целият – абе, не може и само да се бачка в тоя живот, трябва си и малко разхлабване на примката около врата…

За седмицата вече споменах, че беше интензивна и наситена с много служебна работа. Така доволно заети се дотикахме до петък сутринта, когато в 08:30 пак оставихме Ванеса на училище, а пък ние от там продължихме към Бризбън. Първата ни спирка беше в гръцкия дюкян, където в алчността и лакомията си на касата им оставихме едно портмоне пълно със $170. Накупихме толкова много българско сирене, като че ли ще отваряме баничарница на мегдана в село; башка кашкавали, салами, зехтин, маслини и други артикули – в колата ми сега е цяла бакалница, защото до този момент всичко стои вътре и се въргаля хаотично по пода. Едва когато се приберем довечера, ще търсим място за всичката тая стока по долапи и хладилници. Като се налудувахме при гърците, продължихме за насам, но по пътя отново спирахме за разни търговски мероприятия. Някои от магазините се оказаха затворени обаче, поради почивния ден заради местния селски панаир. Тях пък ще ги преслушаме днес на връщане към дома – отделно дето нищо конкретно не ни трябва, но пък иначе зяпаме по етажерките, колкото да задоволим вехтошарската си страст. Петъчният ден се оказа много ялов в търговско отношение и ако не беше сериозният удар, който направихме в един тамошен супермаркет, щях да го отчета направо с нулев резултат. Добре ама в последния момент видях, че на една витрина бяха намалили българското сирене на половин цена – тук продават тази разфасовка в малки пластмасови кутии, но за една бучка от 0.450 кг удавена в солена саламура, търговците дерат по близо $10 ($9.40 ако трябва да съм по-специфичен); абсурдно е просто в нормални условия и при нормални разсъждения, нормалният човек да си закупи от него на цена от над $20 килото – ай сиктир от тука ве, дето има една дума! В гръцката бакалия същото сирене струва $13-$14 и ние пак му се мръщим, заради което купуваме едно фалшиво и вероятно изкуствено по $9.50 – ама било козе, било краве, било овче: всичките удрят на един и същ обор, от един и същ стопански двор. Приказката ми беше, че в супермаркета бяха намалили най-скъпото сирене наполовина, което вече го правеше по-евтино от цената, на която го продават и в родната България дори. Хайде, грабнахме още 13 кутии – всъщност всичкото, което беше на витрината. Предполагам от него вече ще имаме до догодина, когато отново тръгнем към Европа; даже може да нарамим и няколко кутии с нас, че да имаме за баници и млинове - поне на първо време, докато се окопитим в обстановката. Награбихме и още разни стоки за крайно нуждаещи се и едва тогава поехме към хотела.

Настанихме се в ранните часове на следобеда и не след дълго излязохме на разходка по плажа. Малко по пясъка, малко по алеята – стигнахме баш до края на бреговата ивица, където беше морския фар за параходите. С обратното ни връщане до хотела закръглихме променадата на 4 учебни часа, без междучасията… Откачиха ни се ходилата от трамбоване, но пък веднага след горещата баня силите ни се възвърнаха. Вечерта си направихме малко тържество, че нали пък баш тогава беше рождения ден на Даниелчето – голяма разходка ѝ поднесох, все в нейна чест и с най-благородните си чувства.

Специално в сутрешните часове на деня, за събота програмата ни също бе предимно търговска - в ролята си на закупчици, командировани в столицата от някое селско предприятие или АПК. Пътувахме с колата до съседни населени места, но покрай многобройните ни и чести спирки, пак навъртяхме сума пешеходен километраж. Така си останахме само с ходенето обаче, защото нищо не си харесахме от дюкяните и с нищо съществено не се подарихме. Лично аз хвърлих око на едни много страшни джапанки, но Дани каза че били грозни и не ми ги купи; буквално под носа ни затвориха други две тържища, та не можахме и да влезем даже в тях, за да погледнем поне какво имаше из прашните им сергии; лош ден – лош късмет, не бях щастлив…

Така в обиколки и размотаване мина почти целия ден. Прибрахме се обратно в мотела чак надвечер, когато беше вече твърде късно за повторно излизане и следващи разходки по алеята; не след дълго отвън падна мрака и стана тъмно, което пък постави началото на вечерната ни софра в стаята.

В неделя общо взето нищо съществено не сме правили. Сутринта излязохме на оздравителна разходка по плажа с една единствена цел – купешката храна за обяд. Около мястото, за където се бяхме запътили се натъкнахме на някакъв общонароден фестивал. По-късно се оказа, че на тази дата по традиция отбелязвали Международния ден на Околната среда – нещо като Ден на Земята и Екологията, както и свързаните с това мероприятия по опазване на природата (реки и чужди морета, океани и родни балкани). Във връзка с тези чествания, в парка имаше много беседки, палатки, случайни и нарочни срещи с вещи еколози, вещаещи апокалиптичния край на света, полуразпадащи се от глад вегани и вегетарианци, както и всякакви други откачени до самозаблуда природозащитници. Обикновено такива масови форуми не минават без сцени и естради на открито, с безплатни музикални концерти и разнообразни културни изяви. Уплътнихме няколко часа и там, докато не огладняхме вече съвсем. От една будка си купихме заветната храна, защото пък в ресторанта буквално на гърба ѝ беше много скъпо. Даниела пак яде пържена риба и беше особено доволна, докато аз за пореден път бях разочарован от моя несполучлив избор на ястие. Абе аз веднъж завинаги ще се зарека повече да не стъпвам по такива места, ама де да видим кога ще го реша окончателно. Взех си уж някакво подобие на сандвич, с пържено яйце, бекон, домат, кашкавал и т.н. Аз очаквах, че ще е най-малкото топло, ако не горещо, а пък то се оказа направо студено, да не река замръзнало. Хич няма и да ми стъпи кракът там – по-добре да стоя гладен и жаден, отколкото да правя компромиси с червата си, ебаси!...

На връщане обходът ни беше малко по-разширен – пак вървяхме по плажа, но този път минахме през по-избиколен път с цел спортна дейност. Следобеда отидохме в басейна на комплекса, който се оказа с топла вода, независимо че температурите навън се въртяха около долните стойности на 20-те Целзиеви градуса. Иначе времето беше ясно и слънчево, почти без вятър, което го правеше много приятно и съвсем необичайно топло за началото на зимата. С последната вечеринка в неделя и тази почивка беше вече към своя край...

Макар че довършвам мисълта си с няколко дни закъснение, връщам се отново на понеделника, когато сутринта предадохме ключа от жилището и поехме по обратния път към нас. Аз бях станал по-рано, уж за да опиша поредния си житейски епизод, но Даниела също се разшава на ранина и взе да дрънка чайници и кафеварки, с което ми отклони вниманието и аз тутакси зарязах писателството. Към 09:30 окончателно тръгнахме от там, но пък екскурзията ни продължи с посещението на всички онези магазини, които бяха затворени в петък на идване, както и с обхождането на няколко допълнителни. От един такъв дюкян Даниела се обзаведе с чудни ботуши за $10 – точно каквито тя искаше, по нейната мярка и най-вече нови. Предният ден с нея нарочно се скитахме из големите търговски вериги за намирането на такава стока, но там за подобни модели искат от $200 нагоре, ама ние нали не сме от тях, как’ Сийке...

За рождения си ден, който беше в понеделник аз се дарих с един половин метров касапски нож, който като се прибрахме вечерта в къщи се оказа, че трябва да го съхранявам единствено под леглото, понеже не се събира в никое чекмедже на долапите в кухнята, заради разширените си габаритни размери. Изглежда с него са клали предимно бизони, крави и бикове – цял ятаган! А иначе ножът – германски. Е, само по немски лиценз, а пък иначе правен в Тайван - но и това си е нещо, след като не е внос директно от Китай. Цяла сутрин влизахме и излизахме от един магазин в друг, дорде най-после дойде време и за същинското ни прибиране в къщи – към 16:30 вече си бяхме у дома, готови да разтоварваме самосвала от натрупаната през почивните дни стока…

Явно това мое писмо няма особен късмет, че да го изкарам на един дъх. За това днес започвам продължението му - вече 10.06.2017. Тъй като денят е събота, семейните мероприятия ще вземат превес в разпределението по своята степен на важност и значимост. Ще се въртим предимно около мераците на Ванеса, която довечера ще участва в първата си голяма изява с танцовия ансамбъл на сърбите. В техния клуб ще се проведе грандиозна етническа среща-надиграване с подобни фолклорни трупи от Сидней и Мелбърн, дошли специално за този колоритен събор. От наша страна пък, през Септември децата ще имат друга подобна сценична проява, само че организаторите ще ги водят в Аделаида. Ние с Даниела също сме си купили самолетни билети, за да присъстваме на концерта, а и за да се повидим с близките там, макар и само за няколко дни – между петък и понеделник, но сега не помня датите на събитието. Аз лично силно се надявам до това време колелетата по нашия служебен проект да са се завъртели с главоломната си скорост и по това време да се намираме в обятията на братския китайски народ във връзка с изработването на съоръженията – каквото дойде, това ще е.

Седмицата мина неусетно, предвид и съкратените ѝ дни – аз възобнових работата си от вторник нататък, защото и понеделникът беше почивен ден за мен. До вчера вече успяхме да приключим с поредния технически етап от постепенното развитие на разработката – от другата седмица вече се местя на следващия си обект. А това е и всичко, което мога да споделя към настоящия момент – останалото е въпрос единствено на време и средства; по-дълго време и повечко средства…

18.06.2017 – И след като вече отшумяха всички възможни празници и чествания по случай рождените дни на “великите” личности (като се почне от тоя на Даниела, през моя, че на Христо наш, Венета, Пейо и се свърши с онзиденшния 80-годишен юбилей на преподобният наш, Н.В. Симеон II, Цар на българите), ето че ние (барабар с всички останали простосмъртни от нескончаемия списък със сродни нам души) отново заемаме обичайните си позиции в строя на живота, подреждайки се в шпалир за следващите му предизвикателства и поучителни шамари. Макар, че не съвсем изчерпателно, дойде време и аз да приключа дописката си, споделяйки последните факти и злободневки от ежедневието и заобикалящата ни среда. Следващата статия ще бъде вече на нов лист, под нов пореден номер, която ще започна в края на другата седмица. Защо баш тогава, ли? – ами защото Даниелчето пак ни е организирало едно малко семейно бягство от скуката на домошарието, което е насрочено да се осъществи в почивните дни между петъка и понеделника, включително. Този път подире си ще водим и децата, в лицето на Ванеса и Мария, които от онзи ден отново са във ваканция и по цял ден само се чудят какво да измислят, посредством което да си уплътнят дните най-добре. И двете вече си имат по един пущ, с които охотно се срещат най-редовно и за които мислят сякаш деня и нощя – ако не са у тях, то ще са у нас; ходят на кино, размотават се в безцелно скитане по улиците или пък сноват като невестулки нагоре-надолу из дюкяните, опипвайки най-старателно всичките им стоки и модни колекции.

Опитвам се сега да си спомня с какво ви занимавах по време на предишното си включване, което по ред причини беше накъсвано многократно - но пък независимо, че така разхвърляно на няколко порции, чрез всичко казано до тук аз все пак успях да изложа по-главните моменти от обстановката около нас. Единственото, което мога да допълня като информация, която за мен специално се яви изневиделица и съвсем неочаквано, беше поредната вълна на екскурзиантска еуфория, която така сериозно блъсна Даниела в главата, че тя тутакси резервира едноседмичен престой в някакъв луксозен и лъскав курортен комплекс по крайбрежието на братския азиатски Тайланд. Понеже родителите на Мария щели да ходят нататък за някаква кръгла годишнина от сватбата си, та видите ли – защо пък и ние да не ги последваме и там да отпразнуваме примерно 85-ят пореден рожден ден на пресветата ми и скъпа майчица? – колко трогателно, до сълзи почти… Сега Дани ускорено търси самолетни билети в това направление, които да отговарят по дати на хотелската ни резервация, защото за сега само тя е повече от сигурна и съвсем налице – неоспоримо и неотменимо доказателство за нашето предстоящо мероприятие с международен отзвук и интернационално значение.

Като се заговорих за сърбите, та ми дойде на ума да опиша и съботната ни среща с тяхната огромна земляческа група в залата, намираща се в същия двор, непосредствено до църквата им “Успение на Пресвета Богородица” или “Успение Богородично”, както ние си го превеждаме спрямо нашенския език и църковни порядки. Помещението буквално пращеше от хора и се пукаше по шевовете си, в невъзможност да побере толкова много посетители, дошли да се веселят и потанцуват. Отвън десетина мъже готвеха мешаната скара за вечеря, състояща се от пържола (естествено свинска и още по-естествено вратна), няколко кебапчета и парче наденица – цялата тая купчина от месо, сервирана с гарнитура от кълцано прясно зеле и лук. Отделната порция струваше $15 и никой не беше длъжен да си я поръчва, защото башка за вход платихме по $15 на глава – в подкрепа на етническата им група, за оркестъра, за водещия и програмата, която децата изнесоха, както и за подпомагане на самата църква и църковното ѝ настоятелство, организирали това крупно всенародно празненство. Скарите отвън определено се задъхваха в надпреварата си да насмогнат на потреблението, а вкусът на всичко беше превъзходен. Е, кебапчетата им не бяха точно като моите, но пък иначе достатъчно вкусни и без особено снизхождение дадохме високата си оценка на цялостната подготовка. Имаше бира, техни вина и ракии, които хората си внасят чрез нарочен представител в Мелбърн – единни, задружни и добре организирани; далеч по-различни от нас, българите – áко, че ние се смятаме за по-висша форма на човешкия род спрямо тях. Трупата на Ванеса изпълни няколко народни танца – те си имат хореографка, която ги обучава и учи на стъпките. Подобни фолклорни групи гостуваха от Мелбърн и Сидней, придружени от техни представители и съответните официални гости. Беше много шумно и весело – хората не спряха да играят, а едно момче цяла вечер свири на йоника и пя познатите на всички сръбски шлагерни песни. Голяма забава му ударихме – прибрахме се чак след полунощ, почти в полунесвяст...

В неделя надвечер пък ние посрещахме скъпи гости – наши приятели от Горна Джумая и Николайчо с булката, като поводът ни беше тяхното изпращане за временното им посещение в Родината. За вечерта приготвих 3 кила месна смес за кебапчета, които опекох отвън на скарата – е, те вече пък нямаха равни на себе си; като че ли по-хубави не съм правил до тогава или поне не си спомням (защото обикновено след такива и подобни мероприятия се опивам, та временно изпадам в мозъчно забвение и паметна недостатъчност). Бяхме седнали обаче вътре, защото времето беше лошо – от няколко дни валяха дъждове и картината беше съвсем зимна (съгласно местните австралийски стандарти и разбирания за климат). По Николай изпратихме малки подаръци за родителите на Диана, на които гостувахме през зимата - те живеят в с. Търхово, по пътя за Ловни дол; между Севлиево и Дряново. Същият подарък проводихме и на момчето, което миналата година ни посрещна на летището в София – Юмер се казва, който пък живее в селцето Петко Славейков, пак из Севлиевската околия. На вас специално изпратихме един миксер, след като разбрахме, че старият е излязъл вече от строя и една скромна сума от взаимоспомагателната каса – безвъзмездна помощ и без никакви задължения за погасяването ѝ. С нея ще посрещате празници, ще изпращате делници, ще покривате масрафи по летни излети и есенни екскурзии, докато изпратим следващия социален аванс – вие само бъдете много живи, че да си ги харчите с достатъчно добро здраве.

В сряда по обед ходих до Бризбън да закарам нашите хора и да ги оставя на летището, а както по-късно разбрах от тях – всичкият им багаж е потеглил по предназначението си и ден по-късно са пристигнали благополучно в Татковината. Предполагам, че докато се върнете от обиколката си из Добруджа, те ще се обадят по телефона, за да се разберете кога да се видите, че да ви предадат армаганите. Така - това до тук беше все в личен план и частен аспект.

От гледна точка на служебните ми ангажименти, развитието на проекта продължава да се движи - кога по-бързо, кога по-забавено, но определено в положителната си посока. През седмицата се наложи да направя някои драстични корекции на уж вече готовата продукция, които отнеха почти цялото време и натовариха финансовото ми възнаграждение с допълнителни средства. Е, не съм си ги получил още, но аз съм по-спокоен като имам да вземам – все едно, че са ми готови спестени пари. В противен случай потъват по разни знайни и незнайни тъмни хралупи, та не им се вижда блясъка от среброто.

Успокоих се като разбрах, че се връщате чак в сряда. При това положение ще гледам моето писмо да ви посрещне за добре дошли, та да си имате известна занимавка за след това. Все се каня и малко снимки да изпратя, но като съм така зает, та не ми идва на ума да се занимавам и със странична, по-развлекателна дейност. Онзи ден пък (в петък, щото днес е вече неделя) имах много интересна среща с един доктор. Е, той не бил лекар по смисъла на тази дума, ами само физиотерапевт, но за мен всичките са еднакви, след като веднъж навлекат белите манти и замиришат до края на живота си на белина и лизол. Та, този човек се оказал много акъллия и технически грамотен, а за да улесни някои процеси специално в неговата професия на рехабилитатор и масажист по възстановяване на кости и човешки скелети, измислил едно много просто устройство. Последното представлява нещо като малко валяче на ролки, което чрез въртеливите си движения масажира болното място и така спомага за по-доброто оросяване и кръвообращение в наранената зона, подлежаща на съответната терапия. Изобретението му е вече патентовано и има прототип, но човекът с когото са били ортаци и който пък му е създал документацията, вече не бил част от неговата компания; не разбрах по какви причини, но докторът му е откупил дяла и сега действа самостоятелно. С него ме срещна другия бос, който пък е съдружник на моя пряк ръководител. Той навремето е бил спортист и състезател в някакъв футболен или ръгби отбор, плодовете на което сега бере на стари години под формата на разни ставни болежки в колене, кръст, гъз и т.н. Всъщност въпросният физиотерапевт се грижи периодично и за неговото възстановяване от старите му рани и спортни травми, които е получил по време на активната си състезателска кариера. Моделите на това приспособление са правени на програмата, с която работя по нашия проект, та ме помолиха да нанеса някои съществени промени в конструкцията им. Мисълта ми беше, че сега и с това трябва да се занимавам като извънкласна форма, за да помогна на този човек да осъществи начинанието си. Вероятно тази дейност ще бъде повече развлекателна и с научна цел, отколкото комерсиална със заплащане – първо работата не е толкова много, а отделно аз самият се чувствам малко задължен на моите ръководители, та можем да го минем като безпланов и безотчетен актив в името на техническия прогрес и процъфтяване на бъдещето; без пари, демек. Както и да е – нищо чудно това да прерасне и в нещо по-голямо, но за сега не виждам такава опасност.

На аграрния фронт няма нищо ново – доматите ми гният и вехнат по познатия вече до болка начин и нищо не може да ги спаси от какви ли не болести, гладни насекоми и други паразити. За сега само магданозът се държи на положение и е сравнително по-гордо изправен над нивото на пръстта, в която е заровен. Картофите ми също гният един по един – отначало тръгнаха добре, но изглежда има някаква кардинална грешка с това заравяне на подалите се пресни зелени листа. В инструкцията пише, че щом се подадат изпод земята, тези израстъци се затрупват с пръст отгоре с цел да им се развиват по-интензивно грудките под пръстта (в случая картофите), вместо растението да избуява само на шума и листа. За момента имам един единствен все още жив стрък, за който полагам неимоверни грижи и усилия да спася от изсъхване и да запазя свеж, та да видим на края каква реколта ще берем от тоя сам самичък корен.

Чуваме се редовно с Неничко, който след две седмици пак ще си е в къщи. Никой още не знае със сигурност каква ще е съдбата на поделението им, след като окончателно приключат с този проект. Говори се за разкриването на нови подобни обекти за добиване и обработка на природен газ и петрол, но за тях обикновено ние от простолюдието научаваме последни – докато големите по върховете се боричкат за лъвския пай от питата, дребните души по низините трепетно изчакват да видят какво ще им подхвърлят, та да го грабнат като хиени. Такава е участта на всички нас, които разчитаме на някой друг, който да ни захрани с работа, а от там и съответно с хляб и други социални придобивки. За това ние се молим да преуспяват именно онези във висините и по гребена на вълните, че да останат малко трошици и за нас, дето се свираме и крием из подмолите на житейския бързей.

Сега обаче не остава нищо друго, освен от името на всички ни да отправя традиционните си благопожелания за мир, благоденствие, много здраве и дълголетие, наред с призивите ми за спокойствие и горещите молби за по-прохладно лято, че да не баялдисвате из жегата през следващите 2-3 месеца. Спомнете си само какъв “кОнски” (както казваше Ванеса…) студ беше зимъс – това може да ви поразхлади малко. Оставаме в постоянна писмена и виртуална връзка – до следващата ни среща, отново на живо; нека само да е живот и здраве. Целуваме ви, прегръщаме ви и много вЕ обичаме (ако искате да знаете пък, това “вЕ” от Неничко съм го научил) – ваши: Даниела, Ангел, Нени, Неси, Меги и Айдън…