Скъпи
и обични родители; мили наши бабо и дядо – приятели, деятели, мои свидни
сродници и все’кви други благородници!
18.01.2018 – За пореден път в близките няколко седмици поднасям нашите най-искрени
благопожелания по случай настъпилата вече Нова година, непосредствено следващият
Васильовден (заради имените дни на майчицата ми свята и на още по-светата ѝ внучка Ванеса, която също
носи част от нейното име), както и малко в аванс, в името пък на всички
предстоящи светли български празници през 12-те месеца, що са се опнали за
живеене пред нас. Ето, днес например е Атанасов ден, вчера пък беше Антонов
ден; башка миналите вече Богоявление и Иванов ден – календарът ни е пълен с
всевъзможни празници и имена на светии, а кой ще работи по нивите и из
фабриките, един Господ само знае. Ние от своя страна почитаме най-ревностно
всеки български религиозен празник и народна традиция, спазвайки отколешните
правила на нашите деди и праотци – кога да не перем чергите и кога да не орем
земята, кога само да се почерпим за здраве и хатър на този или онзи и кога пък
да се омаскарим достойно кат’ 300 свини у Балкана и да се олеем подобаващо, га
че няма утре; обаче само с блажното още не можем да се справим, със
злоупотребата на което изпадаме в състояние на греховност ката ден, че и нощ
биля. И не стига само веднъж, ами празниците ги караме по дваж, понявга и триж
за по-сигурно затвърждаване на материала – хем съгласно новия, хем пък и по
стария календар и съответните завети на Християнството. Още един път, бъдете
всичките честити, сити и доволни, та спокойно да дочакате най-дълбоката си
старост и безаварийно дълголетие, а за младите - плодовитост и яка гърбина, че
да опъват по-безропотно каиша; АМИН, дай Боже!…
Днешното
ми включване е малко извънредно и се случва в още по-необичаен пладнешки час,
но понеже сабалам смяната ми почна още в 06:00, та до това време вече втасах с
всичките си служебни ангажименти и задачи за изпълнение. В продължение на
няколко поредни дни компютърът ми не беше гасен, поради обработката на един
много голям файл, набъбнал във времето до астрономическия обем от над 100 Mb.
Фактически това представлява общият вид на нашата славна рафинерия, съдържаща в
себе си километри от тръбопроводи и отделни тръбички, стотици клапани
възвратни, еднократни, многопътни и безпътни, барабар с фланцовите им
съединения и вероятно десетки хиляди крепежни елементи от сорта на
едрогабаритните бурми и шурупи; башка стълби, платформи, контейнери, монтажни
рамки, установки и какво ли още не под купола на цирка – пардон, под покрива на
сайванта. Дори и моят, уж сравнително бърз лаптоп се задъхва изпод товара на
всичките тези железа и ламарини, та докато чертежът ми най-после се появи на
екрана, минават едни груби 4 часа, през които мога само да си чопля носа или да
гледам порно (най-често…), дорде чакам трепетно и търпеливо да завърши процеса.
Този паметен чертеж се състои от 12 листа, всеки от които показва най-различни
изгледи – та поглед от изток, че пък после от запад, хайде от юг, както и от
север за баланс и равновесие в природата; на края има и план на онова, което
вижда врабецът, ако случайно се завърти из въздуха над помпите с мазут и
кюнците, бълващи кълба от напълно безвреден за човечеството и доволно
екологически чист дим. По принцип текат уж последните приготовления, преди да
се даде зеления сигнал за изработката в Китай, но аз точно на 02 Февруари ще
струвам вече 2 години, откакто съм се захванал с тази проектантска дейност и от
тогава всичко дето изтече до ден днешен, все беше обявено за “последно”. Но
каквото и да е, връщане назад няма да има, а според темповете с които
напредваме, докато пуснем инсталацията и от кранчето ѝ потече нафтата заветна, до него време колите ще са
тръгнали или с вода директно от реката, или пък ще се зареждат сами от
светкавиците в небесата, та от горивото ни в световен мащаб хич биля няма да
имат особена нужда. По-важното е обаче, че съм на работа, хората ми плащат най-акуратно
за отработените лично от мен човекочасове, а пък аз от своя страна посредством
всичко това трупам солиден опит зад гърба си и съм безкрайно щастлив със своите
постижения в тази област. Всичко друго е вятър (“Само вятърът не е вятър…”,
както казваше навремето небезизвестният габровски зевзек, голям чешит, велик
музикант и композитор – Александър Керков/Сашо, нека бъде вечна паметта му).
Малкото
напред замина в Бризбън да се среща с любимия Михайло, а Даниела е на работа
чак до 17:00 – каква по-голяма предпоставка за душевното ми вглъбяване, телесно
усамотение и умствена концентрация единствено върху собствения си мисловен
поток, който след малко ще излея пред вас като придошъл планински ручей.
Предполагам, че ще ви бъде забавно да научите за нашите подвизи, случили се от
ланшната Коледа насам, който период обхваща последните 2-3 седмици след
изпращането на предишното ми Новогодишно послание. Новата 2018 посрещнахме под
беседката в двора на Янкови – беше се заредила една дълга серия от горещи летни
дни, та разхлаждането от време на време в басейна дойде много подходящо за
поддържане на свежия вид и здравословния тонус в компанията. Цяла нощ вилняхме
като побеснели – легнахме по изгрев слънце, но скоро след това пак станахме, за
да си продължим с веселието. По някое време през нощта при нас дойдоха и Ванеса
с Михайло; имаше и други младежи, та групата ни беше в целия възрастов диапазон
(включително и 3-месечното бебе на Наталия – демек, внукът на кака Вана и на
бат’ Бранко, Габриелчо – съответно и закономерно, те пък вече баба и дядо;
барабар с родителите си, естествено, само че специално малкият пъпеш не разбра
твърде много от първото му Новогодишно тържество, понеже най-невъзмутимо го
проспа, макар да беше през цялото време с нас на софрата).
През
седмицата след празничната Новогодишна нощ се заредиха още по-големи празници –
следващата неделя направихме едно всеобщо градинско увеселение по повод, т.нар.
“Водици” - Богоявление или Йордановден. Във форума взеха участие всички, чиито
имена започват с буквата “Б” – Бранковци и Бранимири, Йорданки, Божковци и
Данчовци. Веселието се извърши в един Бризбънски парк, където ние и друг път
сме си устройвали подобни етнически срещи. Междувременно Даниела се върна на
работа след двете си седмици отпуск, аз възобнових почти ежедневните срещи с
моя шеф и съответното служебно натоварване, а Ванеса общо взето се въртя като
пумпал без да върши нищо кой знае колко съществено или полезно, освен да отиде
няколко пъти на работа и в частност, утехата ѝ да се среща на спокойствие с нейния възлюбен, момъкът от
сръбско потекло Михайло (не е изключено да е някакъв далечен роднина и на
техния крал Милан – барем буквата в името му е взел, ако не нищо друго).
Така
седмица по-късно дойде и денят (петък), когато взехме дейно участие в отпразнуване
на 18-та годишнина от рождението на Мария – приятелката на Ванеса още от
училищната скамейка. Всъщност, нейната действителна рождена дата е 26 Декември,
когато имаше организирано само едно малко и локално тържество, предимно за
отбрани персони и техните гаджета, което се проведе тайнствено и на закрити
врата в къщата на баба ѝ.
На този форум обаче щеше да присъства половината сръбско народонаселение, в
размер на 100 души – една малка сватба все едно, съставляваща се от роднини,
близки и приятели на семейството им. Веселбата беше огромна и изключително
добре подготвена, организирана и проведена. За целта чика Жика и тетка ви Радмила
бяха наели сръбската зала, където по принцип тяхната етническа група провежда
подобни сбирки и тържества (наемът е $500 – пиша го само като любопитна
информация). В салона имаше нарочен оркестър от двама души – акордеонист и едно
момче, което пее много хубаво, свирейки същевременно на йоника. С помощта на
съвременните електронно-музикални устройства, тези двама души изнесоха такъв
грандиозен концерт, че все едно пред нас пяха лично Мирослав Илич с целия
оркестър на Горан Брегович връз подиума на Štark Arena “Beograd”, докато Лепа
Брена и Цеца Величкович-Резнатович бяха в подгряващата вокална група отстрани.
Храна, мезета и напитки бяха изцяло подсигурени от любезните ни домакини и
както можеше да се предполага в такива извънредни случаи – едвам се прибрахме
от там в 02:30 чак на заранта. Мария получи много подаръци, младежите се
веселиха цяла нощ и почти не се пуснаха от хората, които играха всички без
изключение – към края дори и австралийските им приятели взеха да налучкват
стъпките.
Следващото
ни масово мероприятие беше навръх Василица/Банго Василий или т.нар. цигански
Васильовден – 14 Януари. Понеже междувременно през седмицата се паднаха двата
рождени дни на Иван и Люси, та те пък в неделя ни събраха на една поляна край
морето, за да отбележим и техните светли празници. Там също изкарахме почти
целия ден и от дума на дума в къщи се прибрахме чак по тъмно. Сега единственото
предстоящо събитие от подобен развлекателен характер, за което тайничко си
мисля и се надявам е рождения ден на Дарина – по този повод в събота вечерта ще
ходим у тях, заедно с останалата банда приятели. Още не е ясно дали ще спим там
или ще се връщаме у нас посред нощ. На другия ден сме на концерт – Ванеса и
Михайло ще гледат същата постановка, само че на дневното представление в
неделния следобед, докато ние с Даниела ще ходим на вечерния спектакъл. Понеже
в последните дни бях много зает с моите служебни дела, та не ми остана време да
направя разчета на живата сила и автомобилна техника – кой какво ще кара, кого
ще взема, къде ще го връща и т.н. Оказа се, че днес вече било четвъртък, а пък
аз още си го мислех за вторник. Нека да поработя и утре, че тогава чак ще мисля
за почивните дни – те няма да ни избягат.
Насрещни
планове имаме набелязани и за идната седмица, когато пък почивният ден за
Националния празник на Австралия се слива със съботно-неделните дни, поначало
дадени от Господа. Тогава пак ще отидем за няколко вечери до Noosa, където
Даниела вече е направила предварителните резервации за един апартамент в малък
хотелски комплекс. Само че подробностите за този наш кратък пансион ще описвам
на следващото си включване – след малко скачам в джапанките и хуквам по
обиколки. Моят човек явно е харесал всичко, което му изпратих сутринта и няма
да ме кара да преправям нищо. Аз именно поради тези причини не съм спирал онзи
другия компютър, който ми е повечето като служебно помагало, докато в същото
време водих настоящите си записки на личния. Отикахме и тоя ден – от 15:00
насетне няма какво повече да се прави, освен да минавам в режим на свободни
занимания и мързел…
10.02.2018 – Е-ее, ама аз наистина се поизложих май! След още една седмица ще стане
точно месец, откакто не съм драсвал нито ред в това мое нещастно писмо. Два
курорта кажи-речи минаха (защото утре приключва “смяната” на втория), а пък аз
продължавам да събирам и трупам информация, без да я отразявам писмено. Сега
обаче с Даниела сме се разделили на групички по интереси – тя си пие чая отвън
на верандата и чете книга, докато за мен остават двата отпуснати часа преди
прощалната ни вечеринка, в които да опиша всички случки и събития до настоящия
момент – събота, 16:50 местно време. До напред скитахме по плажовете в
околовръст, а за финал се изкиснахме в басейна, който е буквално на две стъпала
под площадката пред нас. Тук, в тоя мотел се подвизаваме още от вторник, като
преди това изкарахме няколко дни в друг – с няколко села по-надолу от това
място. В този район сме идвали и друг път, защото много ни харесва
спокойствието и тишината, имайки предвид каква лудница е в по-големите и шумни курорти
– хеле пък при нас, на Gold Coast. Вероятно е вече да съм споменавал някъде, но
това селце много наподобява нашенското Лозенец отпреди 40-50 години, когато на
мегдана му имаше само една кръчма (по-скоро павилион “Скара-Бира”), будка за
пластмасови детски играчки и пояси, мекичарница с разкошни понички и малка
фурна за хляб, която се намираше ча-а-ак на другия край на селото, сякаш беше
извън очертанията му дори и до там се ходеше естествено пеша в продължение
барем на цели 5, че даже и 10 минути, ако човек не бърза толкова много или не
подтичва от зор. По-голямото населено място в северна посока е курортното
селище Noosa (абе то си е направо цял град, със своите 53 хиляди жители; в един
момент ще дойде по-голямо и от Габрово чак…), отстоящо на около 10-15 км,
докато на други 20-30 км пък се намира централната зона на втория по големина
курорт на Австралия (след Gold Coast, разбира се) и по-специално по източното ѝ крайбрежие – Sunshine
Coast. Сега обаче аз няма да ви занимавам с географските особености на страната
и световноизвестните ѝ
курортни центрове, ами ще се огранича с чисто домашно-фамилните теми на
разговор – обширни като руската степ и разтегливи като дъвките на Дани, които
тя денонощно джвака и премята из устата си като някоя изключена за непристойно
поведение прогимназиална ученичка.
Съдейки
по написаното преди въпросните няколко седмици гледам, че разказът ми е замрял
малко преди рождения ден на Дарина, който отпразнувахме много весело и шумно в
новия ѝ апартамент, който тя купи
сравнително наскоро (май че по някое време лани беше, ама и аз не помня твърде
добре баш кога е било, нито пък това е толкова важно за протокола). Събрахме се
всички в познатият ви вече състав, като освен нас тя беше поканила и нейни
австралийски приятели. Компанията ни беше разнородна и международна, особено с
присъствието на нейната съседка Мария – малко по-млада от нас италианка,
живееща с майка си, само че на долния етаж. Скъп гост беше и синът на Дарина,
нарочно пристигнал от Сидней за празника на майка си. С него ние се познаваме
отдавна, от други подобни празненства и пиянски оргии. Ванеса също беше с нас,
но тя като хапна малко и се прибра в стаята си да приказва по телефона с
Михайло – а нямаше как да дойде и той, защото и без друго бяхме достатъчно
много добитък. Освен това те на другия ден щяха да са заедно през целия ден,
защото за Коледа им бяхме подарили два билета за мюзикъла “Мама Мия” (“Mama
Mia”) – постановка, съставена изцяло по песните на любимата на всички нас
шведска група, легендарната ABBA. Веселието у Дарина продължи до първи петли,
когато почти всички участници преспахме у тях, заемайки всякакви възможни
легла, миндери и кушетки по спални, кухни и всекидневни. Това беше в събота –
една от многото, които бях пропуснал да опиша.
В
неделя сутринта Михайло дойде да вземе Ванеса и заминаха из градските паркове и
алеи по техните разходки, след което отидоха на въпросния концерт. През това
време ние побъбрихме още малко с Дарина и излязохме, за да се срещнем с
младежите след излизането им от музикалния театър – следобеда изкарахме заедно
с тях, ядохме разни гюзлеми и купешки храни, а привечер пък аз и Даниела
отидохме да гледаме същото представление, от което те бяха просто очаровани.
Ние също много харесахме спектакъла, който беше поднесен изключително
талантливо на препълнената от народ зала (побираща 2000 зрители) - с много
музика, всякакви светлинни и звукови ефекти, наред с прекрасната артистична
хореография от страна на актьорите, разбира се. Хората изнесоха зашеметяващо
зрелище, от което излязохме буквално с насълзени от вълнение очи – невероятно
шоу; аз рядко се впечатлявам от подобни сценични произведения, но този път
настоящото напълно заслужи моето най-искрено възхищение - толкова много не съм
се радвал, откакто един път през 1964 дядо Ангел ме води на куклен театър да
гледам постановката “Вълкът и седемте козлета”, а през следващият сезон пък се
обогатихме с “Червената шапчица”…
По-нататък
седмиците ни продължиха с усилена работа от наша страна и силна подготовка за
университета на Ванеса. Няколко дни по-късно стана вече ясно, че нея са я
приели в специалностите, които тя си беше избрала предварително и имаше мераци
да учи занапред. Буквално за броени часове детето си уреди по телефона
отпускането на държавен заем за обучението ѝ. Това е нещо като нашенските студентски стипендии, ама в
този случай след успешното завършване на висшето образование, средствата от
заема се връщат с някаква нищожна лихва. Тази финансова организация
(институция) почти изцяло поема и плаща масрафите подир академичните задължения
(като тук обаче не влизат единствено сметки за учебници, тетрадки и други
канцеларски пособия, поради което употребих термина “почти”), а едва когато
студентът приключи с висшето си образование и вече се влее в редиците на
трудовата маса, сумата от заема се погасява постепенно във времето и на отделни
порции, приспаднати от годишните му такси и данъци - които така или иначе
всички ние плащаме безусловно и безкомпромисно по един доста висок процент,
който пък комфортно циркулира в орбитата около числата 35 и 40 (посочвам ги
само за информационна справка и икономическа съпоставка). Междувременно Неси
изработи и няколко смени в магазина за гуменки, където са ѝ продължили договора с още една година, понеже била много
добра в професията на продавач-консултант и от време на време дори в ролята си
на касиер зад щанда, боравейки с парите на хората от ежедневния оборот на
магазина.
Моята
дейност по проекта продължи със страшна сила, като последните няколко дни и
седмици бях много зает. Надниците ми нараснаха от обикновените и ежедневни 7-8
часа, скачайки на изтощителните 11-12 часа дневно. Вечер нямах време за
традиционните си разходки – по цял ден натисках стола в кухнята, зверейки се в
екрана на компютъра с такава страст, сякаш гледам “На всеки километър” или
“Човек от народа”. Така или иначе всичко, което ми беше възложено вече е факт,
но последната ми информация е, че заданието евентуално ще се обнови с трети,
допълнителен реактор, в който пък ще се топят пластмасови отпадъци с цел
извличането на петролните фракции и продукти от тях. За сега капацитетът на
инсталацията е с два такива реактора, където щяха да се горят стари автомобилни
гуми, та от дестилацията на техните изпарения да се добива мазута. Обаче
най-новата версия е в тях да се усвоява пластмасата, понеже тя “пускала”
повечко материал, а новата трета камера да остане само за изгарянето на гумите.
Неотдавна по този повод в своите безкрайни мемоари дадох прекрасен пример с
ракиджийницата и винпрома – в прибавка към моето метафорично сравнение, сега
вече казаните ни стават три: в двата ще варим грозде, като значително
по-ефективно за добива на крайния резултат (става въпрос за пластмасовите
боклуци), а в третия ще експериментираме с джанки и сини сливи, защото те
пускат по-малко дестилат (тук разбирай автомобилните гуми). Аз лично не знаех,
че в пластмасовите изделия има повече мазут и нефт, отколкото в гумените – ама
щом като специалистите така казват, значи че действително е тъй. За мен ще
остане само удоволствието и плодовете от допълнителната работа и трудът, който
ще вложа в това ново начинание, от което аз изобщо не се оплаквам – дори
напротив. По принцип всичко това ми беше подхвърлено единствено по телефона, та
да мисля върху проблема, докато съм на почивка. Като възобновим срещите си в
понеделник, тогава ще науча повече подробности по този въпрос – за сега
идейният план все още се намира в твърде суровия си вид и тепърва има да се доразвива
по-мащабно.
Така,
както си летяха дните и седмиците се изнизваха една подир друга като пепелта на
пясъчен часовник, дойде времето на първата ни краткотрайна почивка в Noosa.
Това беше съчетано със законно почивните събота и неделя, в прибавка на един
петък (26 Януари, бидейки Националния ден на Австралия и като такъв бе
неприсъствен за целокупния народ на държавата - труженици на полето, работници
из фабрики и по заводи, в това число и учащата младеж). Ванеса успя да си
размени няколко смени с нейна колежка – магазинерка като нея, та заедно с
Михайло дойдоха с нас на краткото ни екскурзионно летуване. Понеже имахме на
разположение голям апартамент, с нас дойде и Дарина – да не е сама по
празниците, завалийката. Младите пристигнаха с колата на Неси, която тя кара на
отиване и на връщане – сама, без моя помощ и намеса, извън разбира се съветите
и контрола на Михайло; той изглежда съвестен млад човек, на когото може да се
разчита, за да няма глупости и дивотии по пътищата. В неделя сутринта те си
тръгнаха по-рано, защото и двамата бяха на работа, докато ние с Даниела се
прибрахме чак вечерта. Иначе времето ни мина приятно и забавно – амчи те ден
или два хвръкват почти мигновено; дорде наизмъкнем провизиите от багажника на
колата и идва времето да си ги прибираме обратно в дисагите. Ама нали пък не
сме у нас – все като някакво развлечение се води, попадащо барем малко извън
очертанията на иначе строгото ни и скучно ежедневие.
За
времето на този кратък “пансион” не сме правили нищо кой знае колко съществено
– през деня по плажове и из морета, вечерта на масата и по софри. Нямахме
възможност за дълги разходки – вместо това се въргаляхме безцелно в пясъка и
под сенките на плажа. Времето беше слънчево и на моменти дори прекалено горещо,
а водата в морето – топла като току-що застроена супа. Няколкото дни минаха
неусетно бързо и ние отново се завърнахме по местоживеене, за да продължим
живота с ежедневните си злободневки и сивата му еднообразност. Даниела през
цялото време беше на работа; изкара и една нощна смяна даже. Както вече
подчертах – моите работни дни бяха значително по-дълги от обикновеното, но пък
покрай това си повиших знанията, опита и съответно заплатата. В срок преди онзи
ден (петък) възложените ми задачи бяха изпълнени до последната най-малка
подробност и сега с нетърпение очаквам да ме затрупа най-безпощадно лавината на
новите.
Междувременно,
поради големите горещини и засушаването напоследък, тревата пред нас изсъхна
почти напълно и никакви илачи не помогнаха в съживителният ѝ процес. Хвърлях всякакви
торове, ръсих отгоре ѝ
семе, поливах денонощно, препикавах я дори на няколко пъти – не и не.
Предполагам, че солената подземна вода от помпата хептен пък я довърши. По едно
време се беше наканило да вали дъжд и аз доста умело и успешно улових този деликатен
момент. Таман от няколко дни земята се беше напоила добре, та вечерта преди да
тръгнем ходих да купя още семена – разхвърлях ги отгоре равномерно, посипах ги
с обогатена земна маса и пръст (също доставка от магазина) и оставихме майката
Природа да си свърши работата. Дъждове валяха още известно време, но не знам
какво е излязло от моите летни сеитбено-мелиоративни мероприятия.
Така
дойде ред и за по-дългото ни летуване, което вече доби статут на “Карта за море
от Профкомитета, при пълен пансион, кални бани, водни процедури и лекарски
контрол/надзор”. В събота сутринта с колата на Даниела поехме за насам,
натоварени до покрива с храна и стока, като че ли ще караме 4 поредни смени в
почивната станция. Отначало тръгнахме само тримата с Ванеса, с колата на
Даниела – Михайло щеше да дойде при нас за 2-3 вечери, но малко по-нататък. По
пътя спирахме на няколко места за посещение на търговски комплекси и бутикови
магазини от веригата за социално слаби, бедни просяци и безработни. Естествено
от всеки един такъв “бутик” всеки от нас се обзаведе с по нещо новичко – и не
чак толкова ново, колкото по-скоро различно от досегашните ни дрешки и
парцалки, с които се докарваме пред обществото. За кой блузчица с копченца, за
кой рокличка с ципче; за други пък джапанки и чехли, обувки и какво ли още не.
Най-ценната ни покупка обаче остана една чисто нова тенджера, с двойно дъно и
кожух, със специални капаци и други изгъзици за бързо и вкусно приготвяне на
храна; уж като тенджера под налягане, ама и не баш съвсем – нещо средно между
котел за заводско парно отопление и локомотив от ерата на Възраждането.
По
средата на следобеда най-после пристигнахме в хотела – настанихме се и веднага
излязохме на разходка. На другия ден валя дъжд, но той не попречи на
пълноценната ни почивка – Даниела и Ванеса пак хукнаха по дюкяните да трошат
пари, а аз останах насаме с мислите си в апартамента, за да творя и да оставям
своята ярка писмена диря след себе си, а не да ръся само тор и азотни
съединения подире си. Вечерта, както междувпрочем всяка една, стъкнахме
традиционната солидна софра и гледахме филми на компютъра, които предварително
бях записал от Интернета. В понеделник разходките и скитанията ни продължиха – по
някое време пристигна и нашият момък, та в негова чест ходихме на общ
тържествен обяд в една кръчма. Ванеса най-после си подобри настроението и
особено отношението си към нас, като нейни преки (а не някои съвсем косвени…) родители
– до тогава тя в продължение на два дни се мръщи, мълча, сумтя и пръхтя като
дрът козел (познато, а?...). На връщане към хотела също вървяхме пеша, въпреки
жегата и слънцето. По пътя се отбихме през още един дюкян, от който аз
специално излязох с едни слънчеви очила само за $10 – досущ като на Рей Чарлз
(майтапа настрана, но тези са Made in USA и са от най-нашумялата сред снобите
марка “Ray-Ban”). Такива струват обикновено стотици грешни долари – на малкото
дадох да ги пипне само веднъж, докато Даниела веднага ги обяви за нейни; добре
ама като ги сложи и видя, че са баят големички за иначе малката ѝ главица, та сега ще си ги
износя аз – с подчертан кеф при това, въпреки че аз със слънчеви очила по
принцип не се кича, но пък в името на модата и суетата ще се науча и на това.
На края се нахвърляхме в басейна и там изкарахме остатъка от деня.
Във
вторник сутринта вече трябваше да напуснем първото ни седалище и да се
преместим с около 40-50 км в северна посока. Младежите заминаха преди нас, за
да обикалят по техните разходки и плажовете, докато ние с баба ви Дана се
влачихме часове след тях. По план имахме да посетим останалите бутици от същата
поредица, които незнайно защо, но в този район като че ли извират и са почти на
всяко кьоше – сърце не ти дава да пропуснеш някой; сакън, да не би да изтървем
някоя много евтина и още по-ценна стока за бита и ежедневието. Данчето отнесе
едни португалски сандалки, докато аз се докарах с още един чифт испански обувки
с връзки – последен вик на модата; нали се докарваме за официалната си визита в
България – трябва да сме в крак с тамошното висше общество, защото ние тук в
Австралия си ходим като битници и много-много не се сещаме за модни тоалети и
други излишни снобски превземки...
В
разходки по плажа и други локални екскурзии набързо минаха няколко дни.
Междувременно направихме сефтето на новата тенджера, като я натоварихме с една
мощна и тлъста супа топчета – последната стана вълшебна и отделно пък толкова
много, че си я донесохме в къщи и аз от там насетне я ядох през цялата седмица.
Вероятно вече сте забелязали, как разказът ми плавно премина от морската
допреди няколко дни обстановка, към вече добре познатата ви чисто домашна
жизнена среда, защото така или иначе не успях да го довърша на почивката, та
сега го дописвам в антракта между отделните служебни ангажименти.
В
четвъртък привечер Ванеса и Михайло се върнаха на Gold Coast, защото на другия
ден нашата малка танцьорка трябваше да излети за Сидней, заедно с цялата
сръбска танцова трупа – щяха да имат участие в някакъв техен етнически фестивал,
та бяха поканени да си изиграя хората и пред сиднейската публика. Ванеса спа у
Мария, а на другия ден всички заминаха на турне, докато морската ни почивка с
Даниела продължи, макар и в съкратен личен състав. Съдържателката на мотела, в
който бяхме отседнали е унгарка – заедно с мъжа си, който е местен, се грижат
за всичко, свързано с престоя на гостите: настаняване, почистване, поддръжка на
басейн, тревни площи, сауна и тем подобни мероприятия. Там сме били и друг път
и много сме доволни от мястото и разположението му – съвсем близко е до плажа;
няма 2 минути и си във водата. Същевременно грохотът на вълните се чува
достатъчно ясно, за да подсили чувството, че човек действително е отишъл на
море, а не преспива по твърдите дъсчени нарове у някоя горска хижа…
10.03.2018 – Положението с моето свободно време от ден на ден става все по-напечено.
Днес е събота, но до снощи включително изкарах две много силно ангажирани в
служебен аспект седмици, като през тези дни почти не си вдигнах главата от
компютъра. Тъй като самото конструиране и проектиране на инсталацията на този
етап е вече докарано до някаква крайна, но пък в никакъв случай не и напълно
окончателната си точка, този път заетостта ми премина в подготовка на
чертожната документация поне за някои отделни конструкции, по които занапред не
се очакват никакви промени - уж, защото и това не е много сигурно. В
разглежданият “материал” спадат всички структурни елементи от сорта на базовите
рамки примерно, върху които ще се разположат контейнерите. Добре ама този
раздел включва и множеството им разновидности, предвид различията на въпросните
контейнери – един път, че някои от тях са от обикновените, с 20-футови
стандартни размери, други пък са двойно по-големи специално на дължина (те са
40 фута, което отговаря на около 12 м по нашенските мерни единици; иначе
всичките са широки по 2.40 м и високи 2.90 м, казано в съвсем груби граници).
От там насетне има групи от по два контейнера, нахвърляни един връз друг, което
пък от своя страна наложи конструирането на една допълнителна компенсационна
рамка между тях - нещо като сандвич, обаче с две огромни порязаници хляб,
докато в същото време саламчето помежду им е тънко, тънко, сякаш го е рязал
някой за мезе в ресторант или пък е направено от цигарена хартия. Всичката тази
железария се събра в 84 чертежа със смесен формат – А1 за по-едрогабаритните
конструкции и А3 за по-дребните им съставки; отделно от всичко има сума
детайли, които участват в сборките единствено с размерите си и за тях отделни
чертежи не съм изготвял. Не малка част индивидуални парчета вземат почетното си
участие на няколко места, тук и там разхвърляни по етажите, та поне тях ги
минах само с един чертеж като взаимствани елементи. И след всичко това, чак
сега имах възможността да си събера мислите и да ги изложа в писмен вид, докато
и кошерът покрай мен е поутихнал малко: сутринта на ранина царицата-майка
замина да блъска на нивата, а пък малката ѝ пчеличка хукна по университетските библиотеки да
засмуква сок и да черпи знания от дебелите им книги – нещо във връзка с подготовката
по нейните нескончаеми научни степени и звания, ама и аз самият не знам точно
какво, понеже съм само един най-обикновен, по-скоро прост инженер. Даниела ще
си дойде следобед в 15:00, когато веднага тръгваме за Бризбън – Цецо е тук, при
децата си на гости, които пък от своя страна имат други посетители от Габрово,
та с всички тях ще направим една съвместна земляческа среща, макар и далеч от
родния край. За целта съм подготвил 2 кила кебапчета, които ще опечем довечера,
та да си прекараме сухия залък с малко по-блажно мезе. След Университета,
Ванеса ще дойде за малко с Михайло до къщата на Гергана, където всъщност ще се
провежда етническото ни сборище. От там гаджето ѝ си тръгва за вкъщи, докато Неси ще ни прибере обратно у
нас. Ние нарочно ще отидем с нейната кола, защото тя сутринта замина с влака.
Това е програмата ни за деня, но пък по-интересно ще ви бъде да узнаете, какво
джанъм се случи до този момент, като тук за малко изключвам служебните си
обязаности, на които имам още многократно да се връщам и впоследствие…
Последният
ми преразказ беше продължение на започнатата вече сага още на морето, докато
бяхме на почивка. Само че сега това ми се струва толкова далеч, назад във
времето – като че не са минали едва само 2-3 седмици, ами почти цяла вечност.
Ден-два след нашето завръщане, Ванеса също си дойде от Сидней. Тя беше там
заедно със сръбската трупа танцьори и изнесоха представление пред местната
публика по повод на някакъв техен сръбски фестивал. Концертът им минал много
добре, но още чакам видео записа на танца, че да го видим и ние с майка ѝ. От там насетне започна
трескавата подготовка за рождения ден, заради който на края буквално издивяхме
всички, а ако се бяхме уловили и за гушите, просто един друг щяхме да се
издушим от злоба и взаимна ненавист. Стана ясно, че най-доброто място за
провеждането му, при това със значително повече гости от нашите обикновени
домашни мероприятия, все пак си остана ресторанта на наши приятели, където и
друг път сме били по разни обществени или частни поводи. Уточнихме менюто,
разбрахме се да вкараме малко собствен алкохол по масите и да разхвърляме
няколко чинии с мезета, докато всичко останало беше грижа на персонала –
сервиране, отсервиране, торти, свещи и другите салтанати. До тук – добре;
най-накрая всички мирясаме, след като вече имаше изготвен план за действие –
трябваше само да го следваме без излишни отклонения, като оставаше търпеливо да
изчакаме настъпването на датата и най-важното: по възможност, без да се
изтрепем помежду си…
В
една от вечерите, Ванеса трябваше пак да ходи до някакво Бризбънско училище,
където се провеждаха техните прословути училищни дебати като задължителна част
от учебната програма, на които пък тя сега е рефер (съдия) – всъщност, участва
при вземането на решения и класирането на по-добре представилият се отбор. Беше
доста късно вечерта, тъмно и дъждовно, та ме помоли да отида с нея за дружка по
пътя (на някакви си 100-тина км от нас). Аз тъкмо бях привършил със заниманията
си и на драго сърце заминах, само че не се сетих преди това да заредя лаптопа
на Даниела, че да си уплътня времето с писане, докато я чакам отвън да приключи
със своите обществени ангажименти. Грабнах компютъра и заминахме, че в
бързината дори зарядното му устройство не взех със себе си – мислех, че
батерията му е пълна и ще издържи няколко часа. Последната обаче се оказа
полупразна и след 30-40 минути угасна напълно. Мястото, където бях седнал беше
достатъчно осветено - там дори имаше на разположение и контакти, но аз нямах
какво да пъхам в тях; висях на пейката безмълвно още час и нещо, докато
най-после си тръгнем обратно към къщи. Едвам успях да довърша морския си разказ
и батерията издъхна.
След
това се заредиха дни на напрежение и емоции от всякакъв характер –
междувременно Ванеса започна да посещава лекциите си и съответните им
упражнения в Университета – програмата ѝ беше направена за вторник, сряда и петък, но в последния ден имаше само
няколко часа, заради които трябваше да пътува по влаковете и съвсем излишно да
си губи времето. Така тя разхвърля петъчните лекции по другите дни, които
запълни с тях. Освен това, преподавателите записват всичко под формата на
видеоматериал, който свободно се предоставя на студентите за общо ползване –
задължителното им присъствие е само за упражненията, докато с лекциите могат да
се запознават кой както намери за добре: едни студенти влизат в залите и слушат
с ушите си за какво им приказват професорите, други пък намират за по-лесно да
си препишат лекциите от някой, който пък вече ги е свалил от Интернета и т.н. С
няколкото предмета за изучаване и по начина, по който се води висшето
образование в Австралия, до това време аз трябваше да имам множество поредни
доцентури, барем няколко професури и дори една докторантура, ама немáх тоз
късмет, та да се уча на Запад, както другите по-отбрани и по-равни от
останалите равни деца – същият тоз прогнил, вмирисан и западащ Запад, по който
бащите и дядовците им така старателно и възторжено плюеха в продължение на
години, а пък ни един от тях не си прати отрочето да се изучи конкретно в Русия
или в Страната на Съветите, най-общо казано.
През
този период от време, последните напъни на лятото бяха доста трайно запомнящи
се, особено с високите си температури, нетърпима жега и необичайно голямата
влажност на въздуха. Принудихме се на няколко пъти дори да включваме
климатичната инсталация и аз се учудих, че тя все още функционира безупречно,
след като изобщо не беше пускана в действие от няколко години – мислех даже, че
са ѝ изгнили тръбите и газта е
изтекла някъде из атмосферата. Една от вечерите, след като през деня беше адски
топло като в пещ, от небето се изля една опустошителна порция дъжд. Облакът
беше толкова черен, че аз веднага си помислих за настъпващото Второ пришествие
и Господният ни подслон в Ноевия ковчег – изведнъж се смрачи, изчезнаха облаци,
потули се небето и като заплющя, та всичко наоколо се изравни като при потоп.
Разправяха, че сме се намирали по ръба на някакво торнадо, което обаче ударило
малко към вътрешността и не беше засегнало чак толкова много бреговата линия,
където се помещаваме ние. На места бе паднала и катастрофална градушка –
ледените парчета са били големи, колкото топките за тенис, с които тренира
Григор Димитров! Гледах едно кратко филмче на някакъв очевидец - като залетяха
онези ледени бомби отгоре, отдолу коли, прозорци, покриви и цигли на къщи
станаха на дреп; за има-няма едва няколко секунди. За щастие при нас стихията
се изрази само в обилен валеж от дъжд – ама толкова обилен, че докато се
прибера от разходката си, аз нея вечер нямах сухо място по себе си. Обиколката
ми започна в привидно добра климатична обстановка. Обаче последната много бързо
се промени, а за мен не остана никаква алтернатива на спасение. Дъждът ме
хвана, докато се намирах все още в района на супермаркета, където вие един ден
ходихте да купувате блажно масло за тортата на леля Бонка, която тогава
направихте по случай сватбения ви ден (дали пък това не беше за 50-годишнината,
навръх “златната сватба”? – забравил съм вече, ама комай специално с това
събитие свързвам този толкова мил спомен, останал завинаги запечатан дълбоко
зад клапите на сърдечния ми мускул...). От там до нас е малко над 2 км
разстояние - колкото и да бърза човек да се скрие на сушина с мокрите си дрехи,
с усилването на дъжда скоростта му на движение става все по-бавна и по-бавна.
Както и да подтичвах, на края се предадох и дъждът ме валя непрекъснато, докато
пристигна току до входната врата – там вече изух всичко на топка и влязох
директно в банята да възстановявам предишния си благочестив и благороден вид на
аристократ. През кратки периоди, валежите продължиха няколко дни, че и седмици
– този мокреж продължава и до най-нови дни към днешна дата. Благодарение на
влагата, част от тревата ни в двора се възстанови, на други места пък семките
поникнаха и общо взето наоколо се раззелени, но по ливадата все още има голи
петна, до които треволяците не са стигнали. Ако така продължава да вали обаче и
през следващите няколко дни, редувайки валежите със слънчевото греене, смятам
че след още седмица-две ще се похвалим с успех по избуяването на моравата.
Такава влага и такова напояване маркучът на чешмата не можеше да ни даде – на
водомера колелцата отдавна да са изхвръкнали от осите си, а пък за масрафите
подир сметката на местното В и К няма да отварям дума…
Така
в суетня, подготовка и трепетно очакване дойде и отдавана мечтаната дата в
календара, заради която се изприказваха сума приказки от всякакъв характер –
кои с по-благия и приличен тон на послушница от манастир, кои пък не съвсем по
протокола на доброто домашно възпитание, подобно на уличница от Софийските
предградия; а именно - 18-ят рожден ден на Ванеса, за който тя бленуваше,
откакто е навършила едва 13-те си годинки. Още на 02 Март батко ѝ Сашко пристигна от
Аделаида с двете им по-големи дечица, докато малкият разбойник останал при
майка си. Вечерта си направихме едно вътрешносемейно тържество, със скари и
огньове, както му е реда. На другия ден (събота, за когато беше планирано
официалното мероприятие) всички се заловихме за някаква работа, че Даниела като
ни гледа толкоз много народ да ѝ се въртим пред очите и да бездействаме, та получава световъртеж, горкана.
Ние с нея предната неделя извършихме подвиг с масовата кастрация на клони и
израстъци от дърветата в задния двор – една част от вършината натъпкахме в
кофата за боклук, другата остана обаче за следващ етап. Аз вечерта изгорих в
камината всички съчки и по-едри отломки, но по двора още се размотаваха паднали
листа, шума и всякаква дървесна маса. По някое време пристигна и Неничко с
Меган – тя трябваше да се върне обаче, защото и двете вечери през уикенда щеше
да ходи на работа. Нали сега пестят парички за сватбата, та и тя не смее да
отказва никакви смени – каквито ѝ предложат в болницата, отива и ги работи безропотно, защото пък Неничко
напоследък не е носил заплата – по Коледа бяха ги разпуснали за по-дълъг
период, после започна курса, който той междувременно завърши успешно и така им
се събраха доста седмици на глад и мизерия. Е, това последното е образно
казано, но за момента положението им беше малко по-ограничено във финансов
аспект, отколкото всеки друг път.
Вечерта
всички отидохме в ресторанта, където изкарахме извънредно хубаво и твърде
весело. Имаше много музика, която Ванеса си беше подготвила и само я включихме
в уредбата. Заведението беше почти празно (те по принцип не могат да се
похвалят с огромна клиентела, но това е малко страничен въпрос, неподлежащ на
дискусия в настоящата ми сърцераздирателна изповед). Нашата група беше
най-внушителна и естествено шумна. Бяхме точно 30 души, разхвърляни по 3-4
кръгли маси. Детската софра беше разположена на една дълга обща маса, около
която застанаха 11-12 калпака подрастващи – пардон: младежи и келеши, все по на
таман навършени 18-19 лазарника. Веселихме се до среднощ, когато се прибрахме в
къщи и моабетът ни продължи на нова сметка – този път само роднини (без да броя
момъкът Михайло, който също беше с нас и все още не го числя към нашите преки и
косвени родственици, но пък май че натам сме се запътили – чукам на дърво, да
не чува Дяволът…). Легнахме едва призори и като съмна станахме – Сашко води
дечурлигата по закуски и дюкяни, а ние с Неничко си приказвахме из къщи. По
обяд го закарах до мястото на срещата му с негов колега, с когото щяха да
пътуват обратно към обекта. В началото на тази седмица Нени изкара още един
двудневен курс, след което е започнал редовната си работа, влизайки в своя
сменен режим – две седмици трудова повинност/две седмици хайлазлък, от който
нашият електричар не е особено доволен, поради голямото разточителство във
времето и съответно по-ниското заплащане. Но той постоянно действа по неговите
проблеми и слухти за друга работа.
Поради
недоспиването предната нощ, в неделя вечерта легнахме рано-рано с кокошките.
Даниела и Ванеса заведоха Сашко и децата на летището, а аз си останах да шетам
из дома. Новата седмица обаче започна също толкова силно и динамично, както
изпратихме старата. В понеделник беше рождения ден на Бранко, който успешно
навърши 60-летието си (като си помисля само колко много мои и наши близки,
приятели, съученици и въобще хора не успяха да достигнат тази иначе съвсем
средна възраст, та направо ме обзема ужас и панически страх...). Двамата с Ваня
бяха решили честването да стане баш на деня, на чието тържество ние също бяхме
скъпи гости. У тях се видяхме с много други общи познати и приятелски семейства
– излишно е да подчертавам колко весело премина цялостното мероприятие. Ние
първо закарахме Ванеса у Михайло, че той е нещо болнав напоследък – май и него
сливиците го мъчат, та заради тях сегиз-тогиз изпада в състояние на настинки и
грипове. Той живее на около половин час път с кола от къщата на Ваня и Бранко и
после дойдоха да ни вземат от тях – след като оставихме Ванеса, ние продължихме
към Бризбън с нейната кола, а тя на връщане щеше да ни извози към дома. Добре ама
посред нощта се изви една такава страшна буря с обилни повсеместни валежи, та
чак щеше да ни отнесе барабар с автомобилчето на Неси, което е с размерите на
голям пчелен кошер, но пък и не надхвърлящо габаритите на Запорожец - ама от
стария модел, тип “Муци”. На всичкото отгоре объркахме и пътя в тъмното, че
сума време се прибирахме в кишата. Чистачките едвам смогваха да трият стъклото
– такъв страшен потоп беше отвън. На едно място ниската част на пътя се беше
завирила от водата и нивото ѝ доста бързо застрашително се покачваше под непрестанния напор на дъжда. По
средата на огромната локва вече имаше две закъсали коли и ние дадохме
бързо-бързо заден ход, за да избегнем тресавището. От там насетне вече до нас
карах аз, защото Ванеса много се изплаши – ама и аз самият исках тя да покара в
такива сурови пътни условия, за да има представа какво може да я очаква в
подобни екстремни ситуации. Прибрахме се чак към 01:00 през нощта – и при нас
беше поваляло, но пък и не чак толкова много, че да подгизнем. Единственият ми
кахър за сега е растежа на тревата, която иска много влага и вода. Гледам, че
добре се развива напоследък – дано повали още някой и друг ден, за да има
повече ефект от естествената мелиорация.
За
работната ми седмица вече стана дума в началото на моето днешно експозе – през
този месец началникът е зает в Градския съд като съдебен заседател – жури,
по-скоро. Обикновено на разни по-заплетени дела, шерифът и съдийската комисия
събират панел от случайно подбрани 12 души, които съвсем независимо и по съвест
гласуват “За” или “Против” влизането в сила на дадена присъда. Тяхното мнение
се взема под внимание от главния съдия при произнасянето на крайната присъда
като наказателна мярка срещу провинилият се индивид. По принцип тези хора са
плътно заети и са освободени от всякакви други обществени или лични задължения.
Случва се така, че ако процесът продължи до късно или и през нощта, последните
остават там до произнасяне на присъдата. Там ядат, там спят – всичко правят там
с дни и нощи наред. Бягството от едно подобно административно задължение е
равностойно на дезертьорство по време на война, преследва се от закона и само
по себе си се облага с тежки глоби или се вземат други наказателни мерки.
Отърването от него е толкова сложно, колкото да се скатаеш от редовната военна
служба при социализма – почти граничи с невъзможното. Така моят човек попадна
под ударите на тези законови задължения и нашите срещи на тоя етап временно
секнаха. Водим кореспонденция само по електронен път, като аз ежедневно го
известявам за хода на развитие конкретно по проекта – от друга страна това беше
добре дошло за всички нас, след като заниманията ми с изготвяне на чертежите
преминаха изцяло в мои ръце и на практика той не ми е нужен за нищо, освен да
ми плаща заплатата. Ще гледам тези дни да се срещна с него, за да му представя
пакета, който съм подготвил за изпращане в Китай, за да могат пък онези от
завода на място да оценят размера и стойността на изработката в метал, което
все още не знам на кой цар по времето ще стане. Ако ми разрешат да продължа с
тази дейност, ще имам работа за месеци напред – трудно ми е да преценя, преди
да сме говорили по тези въпроси с началника. Следващата седмица ще бъде твърде
показателна за избистрянето на много неясноти – на първо място разбира се ще стои
бъдещето на работата ми, което за сега остава единственият генератор на духовни
и материални благини. Дано всичко да върви по план – Амин, дай Боже, както се
изразяваме ние миряните и поклонниците на Христа, отецът наш…
16.03.2018 – Учудващо е толкова близкото ми по време повторно включване, след като
направих подобен ефирен пробив едва само преди по-малко от седмица. Случаят е
малко “чрезвичаен”, както казват братята руси, но пък вие не бързайте с
тревогите си – просто няма нищо, за което да се притеснявате. За днес имах
запазен час в централния сервиз на фирмата SUBARU, където още сутринта в 08:00
оставих колата си за ремонт, а самият аз съм се напъхал в една закусвалня на
Макдоналдс, намираща се точно отсреща през улицата. Микроклиматът тук е ужасен,
предвид множеството мухи, които ме хапят безмилостно – седнах отвън, защото
вътре е много студено поради бълващата мраз климатична инсталация в
заведението, а пък аз в същото време си забравих сетрето в колата. Имам си една
нарочна антерия (дебела и шарена, бархетна ризчица с дълги ръкавки, наследство
от покойният вече наш, скъп и непрежалим дядя Игорушка...), която ми стои
дежурна на задната седалка в колата и която навличам всеки път, когато имаме
служебни срещи с моя началник на подобни обществени места. Тоя “параклис” на
американската верига за бързо хранене, гордо се издига баш на главната улица,
където освен че е много прашно, е и пределно шумно от преминаващият в двете
посоки на булеварда нескончаем автомобилен поток. На всичкото отгоре, в тавана
току над главата ми има един вграден високоговорител, от който се леят потоци
от някаква идиотска музика на една от местните радиостанции, премесена с още
по-идиотски рекламни съобщения, никому ненужни новини и друга безполезна,
дразнеща нежните ми уши информация. Сабалам си купих една кофа кафе – дадох
$5.50, което вероятно е най-скъпата ми покупка от доста време насам,
доближаваща се по стойност до цената на малка чаша наливна бира в която и да е
австралийска кръчма. Идеята за голямото количество на кафето беше да го пия
по-дълго време, докато чакам онези от сервиза да ми се обадят, за да си прибера
колата. Ремонтът ще отнеме около 3-4 часа, както ме известиха механиците и аз
съм се заредил с достатъчно търпение и много ток в батерията на компютъра.
Първите два всъщност вече минаха под формата на превод и редакция на написаното
от мен миналата седмица – сега аз само ще му направя продължението, допълвайки
текста с малко известни или пък съвсем неизвестни случки и фактологичен
материал.
Сигурно
вече се чудите, поради какви причини колата ми е попаднала под ударите на
сервизните работници, към каквито пориви аз по принцип нямах никакви намерения.
От фирмата обаче ме издириха с нарочно официално писмо от тяхна страна и като
неин законен следващ собственик, аз трябваше наложително да им я предоставя за
въпросния ремонт. Всичко това е във връзка с някаква огромна масова рекламация,
каквато по мащабите на поражението си се явява първа и единствена в история на
тази иначе уважаване и престижна автомобилна компания. Оказало се, че по време
на сглобяването, още на поточната линия в завода (забележете, през далечната
2009...), работниците са монтирали някакви погрешно подбрани агрегати, имащи
пряка зависимост с действието на предпазните балони, които се надуват мигновено
в случай на катастрофа, съхранявайки по този начин шофьора и пасажерите в
купето от по-сериозни травми и наранявания – предотвратяващи дори смъртни
случаи при фатални удари и други инциденти на пътя. По своя идентификационен
номер (уникален и единствен за всяко отделно возило), от фирмата са издирили
буквално милиони техни автомобили, произведени още преди 14 години, в числото
на които попаднала и моята нещастна колица, от която не съм имал никакви
сериозни оплаквания – особено пък от подобен характер. Изследванията обаче
потвърдили, че въпросният обезопасителен “балон” (нямащ нищо общо с предпазните
колани), може да се задейства безконтролно по всяко време от тези грешни
датчици, дори и без наличието на някакъв удар – както си караш по магистралата
със 120 км/ч и главата ти мигновено потъва в балона отпред, който за части от
секундата изхвръква от нарочен пизюл в кормилото, губейки по този начин пълен
контрол върху управлението на колата, а това неминуемо би завършило с някакви
катастрофални последици за всички участници в движението. Та сега тази акция се
провежда в световен мащаб и тези устройства масово се подменят с нови.
Естествено, въпросният ремонт е напълно безплатен за собствениците на
издирените превозни средства, като масрафите подир една такава акция остават
единствено за сметка на производителя (интересно би ми било да науча, каква ли
е била тогавашната реакция на мощната съветска корпорация ВАЗ – Толиати, чиито
първи “Жигули” поголовно губеха предните си търкалета из деретата на Шипченския
проход, а шарнирните им болтове се ръсеха като семки по паважа и завоите из
прохода на Републиката, Петроханския или пък ги намираха в канавките на
междуселските пътни артерии; отново и за пореден път в настоящото си изложение
сравнявам двата свята, от които единият доказано вече е напълно излишен – и
няма да спра да го повтарям, дорде ми светят приживе очите). Та, ето значи защо
съм тук и защо колата ми е в сервиза – отделно от всичко, че имам толкова много
служебна работа в къщи, но все пак – сигурността на народонаселението застава
на първо място пред всякакъв друг бизнес и печалба на средства за оцеляване.
Всъщност, успокоителен в случая е единствен факта, че грешният балон е монтиран
не на шофьорското място, а на предния пасажер непосредствено до него. Само че
ако на онова чудо му скимне да се надуе от само себе си, то едва ли ще остане
само на предната седалка – нищо чудно да е толкова голямо, че да засегне и
самият водач; подобно устройство в действие съм виждал само на картинки, но по
странична преценка е доста обемисто (чак сега се сетих за думата, която търсех
от половин час насам – на тоз “балон” му викат въздушна възглавница, обаче като
се надуе, последната става голяма колкото целия дюшек персон и половина,
барабар с двете тюмбета и кувертюрата, на която никога не се ляга под никакъв
предлог, особено пък с дрехите). Освен това, точно в този миг ми идва на ума и
нещо съвсем не маловажно – тъй като колите в останалия цивилизован свят са с
ляв волан (за движение от дясната страна на пътя), вероятно е именно те да са
снабдени с фалшивите “възглавници”, като по този начин шофьорът се оказва
уязвим. Докато в нашия случай (на десен волан), проблемът остава само за
пасажера до водача, което е малко по-благоприятно в случай на аварийното ѝ надуване. Това са само
лично мои успокоителни мисли – нищо чудно да съм казал и голяма глупост, както
в повечето от случаите, когато си отворя за нещо устата. Така или иначе обаче,
повредата ще се отстрани (надявам се, че дори в момента майсторите я
отстраняват) и аз след малко ще се върна в къщи при работата по чертежите си.
Иначе
в най-общ домашен план нищо съществено не се е случвало за последната
седемдневка – всеки е зает със задълженията си и ги следва рутинно и неотлъчно.
Даниела ходи всеки ден на работа и тоя “утежнен” за нея трудов режим хич не ѝ се нрави на кефа (тя е
свикнала да работи само по 3-4 смени на седмица – горницата ѝ идват малко в повече, но
понеже скоро ще отсъства за доста дълго време, та не им се чумери много-много).
Ванеса ходи на лекции и упражнения във вторник и сряда, а през останалото време
уж се подготвя за Университета – прави проекти, пише домашни и т.н. Повечето ѝ дни обаче обикновено са
изпълнени с мисли по любимия, използва всяка възможност да увисне на телефона в
часове наред разговори с него и въобще тя просто “не е в час”, както се
изразяваме ние учéните на по-академичния си език; с други думи: Господ да ѝ е на помощ и на нея...
Преди
малко влязох вътре – по-добре да търпя студа от духалките, отколкото нахалните
набези на хапещите мухи. Натрапчивият шум обаче от говорителите на
радиоуредбата продължава да ме преследва дори и в заведението – независимо, че
елиминирах поне грохота на колите по улицата. Вече е 11:40 и аз доста добре си
уплътнявах (губих...) времето цяла заран. Е, от гледна точка на написаното не
може да се нарече загуба на време – щастлив съм, че поне за няколко часа бяхме
заедно на спокойствие, необезпокояван от никой и нищо (изключвайки шибаната
музика, шумът на колите и хапането на мухите). Остават само няколко минути
живот в батерията на лаптопа, която е почти на привършване. Както вече знаете,
в събота вечерта ходихме на гости у Цецо – всъщност у Гергана и Матей (както се
казва мъжа ѝ – той по тукашните правила
може да е Matthew, но пък ние му викаме Матейчо, както по-удобно ни приляга
съгласно нашенската си граматика). Там беше и едно семейство приятели на
Гергана още от нейните ученически години – много приятни и възпитани млади
хора, понастоящем вече и наши приятели. Момчето се оказа син на мой съученик от
основното училище, с когото впоследствие продължихме заедно учението си и в
Техникума, а майка му пък беше в нашия курс. Кога са се намерили, кога и как са
се женили не знам, ама да са живи и здрави, че са отгледали и възпитали такова
добро дете, че и на снаха са случили, както установихме (тук на това място щях
да кажа “а не като вас…”, ама си го премълчах от неудобство и благоприличие). С
тези млади хора и дядо Цецо изкарахме много весело до късните нощни часове – по
някое време дойдоха Ванеса и Михайло. Тя пак беше натоварена да ни извозва
пияни към къщи, за да трупа опит в шофирането. Вчера даже отиде сама до селото
на ергенина – то се намира на около час и нещо път от нас, та следобеда
екскурзията на нашата мома беше в тази посока. На другия ден младежите на наш
Цецо заминаха на едноседмична почивка в Бали, докато дядото остана да си гледа
внучетата. Той утре тръгва обратно за Тасмания, но пак ще се видим като дойде
другия път. От понеделник Герганата започва някаква много престижна работа и
той ще бъде командирован за още по-дълго време, вместо да дават по $150 на ден
за детски градини и бебешки ясли. Така пък и ние ще имаме повече възможност за
срещи и моабети с всички тях.
04.04.2018 – Съдейки по изписването на днешната дата виждам, че дупката на
информационно затъмнение и мълчаливо спотайване от моя страна отново е зинала в
това наше несполучливо писмо. Причини за това има бол, като основната от тях
остава служебната ми заетост, която пък напоследък буквално прехвърли всякакви
разумни граници. За това сега ще се опитам да запълня тази бездна с последните
новини от онзи ден насам, включително и Великата сряда, която като ден от
Страстната седмица е именно днес. Преди малко Даниела замина на работа, а
Ванеса от вчера е на къмпинг с дружките си – Мария и Кейтлън, празнуването на
чийто рожден ден стана повод за това тяхно малко бягство от цивилизацията.
Всички деца от училищата все още се намират в състояние на Великденска
ваканция, докато пък принудително удължиха почивните дни на студентите и
останалата академична младеж, за да ги изключат като потенциален пътникопоток
от обществения транспорт – влакове и автобуси, както и да ги премахнат поне за
малко от ежедневния автомобилен трафик по местните шосета и магистрали. Всичко
това е във връзка с провеждането на едни състезания, които имат почти статут на
Олимпийски игри, макар и в по-малък мащаб и ограничен кръг на участниците в тях
– тук попадат само англоговорящите държави, бивши и настоящи колонии под
влиянието на Кралската корона. В наброяващите около 70 национални
представителни групи на отделни самостоятелни държави и територии, освен
традиционните и добре известни Канада, Южна Африка, Англия, Индия, Нова
Зеландия и Пакистан, в числото попадат и разни по-невзрачни места от световния атлас,
като: Тринидад, Тонга, Бахамските, Сейшелските и Соломоновите острови, Малта,
Нигерия, та даже и Бермуда – башка от Фиджи, Камерун, Ямайка и още сума, къде
по-едри, къде по-дребни точки на Планетата. Домакин разбира се, в тазгодишното
издание на игрите е Австралия и в частност наше село Gold Coast, от което
местната управа буквално пощръкля в престараването си за безупречното им
провеждане. То не бяха нови пътища и преасфалтиране на старите, та нова пътна
маркировка със специална “жълта” лента, предназначена само за по-скоростното
превозване на състезатели и други официални лица – направо чудесии се свършиха
до този момент, като кулминацията на тази дивотия ще настъпи довечера, когато е
официалното откриване на спортната надпревара. На всяко кьоше има полицаи –
мобилизираха и допълнителни военни единици; носът не можеш да си подадеш навън.
А през всичкото това време, от няколко дни че и седмици вече насам, дъждът
продължава да се излива на огромни сутрешни, а понявга и следобедни освежителни
порции – сякаш някой отгоре отваря пожарен хидрант и ръси с маркуча на поразия,
га че ли нямаме воден режим.
За
щастие ние с Даниелчето ще избегнем поне част от ударната вълна на тая спортна
дивотия и истерия, която е обхванала (и засегнала…) почти всички слоеве на обществото,
защото утре сутринта отново поемаме в северна посока към добре известния и
познат на всички вече курорт, Noosa. Това е нашият Созопол, там е наш’то
Ропотамо – хем Приморско, кеф ти “Дюни”; малкият ни Китен със вълните и на
древна Кункъшлъ звездите. Между другото в момента Ванеса също е там, заедно с
приятелките си, само че ние както обикновено ще отседнем в един хотелски
комплекс, докато мометата са на палатка с навесче отгоре. В този “ризорт” ще
изкараме няколко дни на спокойствие, прибирайки се баш навръх Великден, в
неделя вечерта. Поради невъзможност да отидем тази година на църква и да вземем
участие в традиционните нощни бдения, това мероприятие го свършихме още онзи
ден - в неделя, когато пък беше Цветница.
За
промеждутъка от време, с начало последната ми дописка, та до настоящия момент,
съществени събития не са се случвали около нас и аз с нищо не мога да се
похваля така, както бих изразил удовлетворение от своята работа, с която се
занимавам от началото на месеца и която се очаква да продължи доста дълго време
занапред (или поне на мен така най-много ми се иска). След като в продължение
на цели две години трупахме и създавахме модели по проекта, сега всичкият
чудовищен материал трябва да влезе под съответната си форма във вид на чертежи
и конструкторска документация, най-общо казано. Отначало мислехме, с този малко
скучен и еднообразен процес да занимаваме разни трети лица и външни елементи,
но всички бяха единодушни, че няма кой да свърши по-добре работата от мен
самият, след като един път познавам материята и обекта издъно – от бетонната му
площадка в основата, та чак до върха на комина и капачето му против дъжд. Така
тази отговорна задача се падна на мен и аз хвърлих силите си в това направление
и отчаяно начинание. От време на време се виждаме с моя шеф, за да дискутираме
последните подробности около развитието на проекта и в частност неговото
финансиране, като аз от своя страна му предавам папките с готови чертежи на
отделните възли и модули. Много от обектите ще претърпят сериозни корекции,
след като окончателно се даде зеления семафор на изработката, защото местата на
предполагаемите агрегати (които за сега са представени само като отделни
кубчета и кутийки) ще се заемат от моделите на действителните съоръжения. Това
неминуемо ще доведе до една дълга серия от изменения, особено в тръбните
магистрали и връзки – сега се занимавам само с онези възли и метални
конструкции, които вече са доказани и за които не се очаква да настъпят някакви
сериозни промени (надявам се даже никакви, но пък знае ли човек какво го чака
зад завоя). Та, така – всеки ден работя по тази тема и за други странични
занимания почти не ми остава време. Много рядко някоя вечер ще река да си
разтъпча кокалите по тротоарите на махалата и с това се изчерпват физическите
ми упражнения – после следват филми, вечери и хайде по каютите.
Когато
онзи ден привършвах редовете на поредната си статия, докато в същото време
търпеливо изчаквах да приключат с ремонта на колата, часът беше наближил току
превала на деня – разгеле, че и батерията на лаптопа се изтощи напълно до този
момент. Прибрах си дърмите в куфарчето и се потътрих към сервиза. Бях изрично
предупредил механиците, щом приключат с колата да ми се обадят веднага, че да
си я взема без да се бавя. А пък те, моля ви се – като я измили отвън и
отвътре, изчистили я до състояние на рядък експонат, изложен на щанда в
Панаирната палата (само че не в Съветската, ами в Японската); когато я видях
паркирана пред работилницата да лъщи на слънцето като нова, таман излязла от
завода, та направо не можах да си я позная. Оправихме формалностите, подписахме
документите и малко след това аз вече бях на път към дома. Миг преди да свия в
улицата към къщи, онези от сервиза дрънчат по телефона на пожар – да вървя да
си прибирам возилото. “Амчи аз вече го карам, бре тиквеници! – викам им, а пък
те дори не бяха разбрали, че вече сме се отъкмили с управата им. Ама такива се,
те австралийците – малко разсеяни, наивни, чисти и неподправени. Иначе са харни
хора, независимо че тук-таме се срещат и по-‘алтави измежду тях…
Единственото
ни развлечение в последно време беше едно прекрасно и инцидентно събиране у
Валя и Янко – това беше онази вечер, в събота. Тогава се падаха четиридневните
празници по време на Католическия Великден, та всички почиваха. Е, не пък и
съвсем всички, защото Даниела например работи в петъка, че и в понеделника –
така, както и аз самият не съм имал престой, освен в законните събота и неделя
от Господа дадени. За почивните дни у Янкови бяха отседнали техни стари
приятели още от Нова Зеландия, които продължават да си живеят там вече 20
години. Ние също се познаваме с тези хора от предишни съвместни мероприятия, та
поканиха и нас на вечеринката, заедно с Дарина и сина ѝ. Аз приготвих една огромна тава с кебапчета и от дума на
дума… пак осъмнахме, както обикновено. Ние с Даниела спахме там, а Ванеса не
рачи да дойде с нас – тя и без друго на другия ден щеше да ходи на работа, че
отиде даже да си изкарва паричките и на по-следващия, в неделя. Ние от своя
страна взехме решение пак да се съберем в неделята и тогава пък да отидем на
плаж. По принцип времето напоследък е повече за ски, отколкото за море, но специално
тогава облаците малко се пораздигнаха - денят беше топъл и слънчев, а водата в
океана марна, като чай. Мотахме се по пясъка няколко часа, след което отидохме
да пием бира в един капан. Прибрахме се едва привечер и много набързо легнахме,
че се бяхме скапали от умора. Останалото вече го знаете.
Сега
се надяваме да си починем малко и да свалим напрежението от нас барем за
няколко дни. А после? – после ще му мислим като дойде. И понеже бях решил да ви
изпратя този хабер за Великденските светли празници, за това сега приключвам с
експозето си до тук. Ще подхвана следващото още на почивката, но то
най-вероятно ще върви с мен и на предстоящото ни посещение в България. Не смея
да правя далечни планове и предположения – караме я бавно и ден за ден. След
малко се залавям за служебните си задължения – сабалам станах в 06:00, а сега е
вече 08:30; смяната ми отдавна трябваше да е започнала. Ама нали пък аз сам съм
си чорбаджия и през заводски портал не минавам всяка заран – когато мога, тогаз
ще работя. А дъждът навън вали ли вали – тревата вече трайно се е хванала,
виждам я просто като расте с часове и дни; и не само че я виждам, ами я и чувам
как всеки стрък се надига изпод калта на нивата и сякаш стърже в песъчинките из
блатото.
Позволявам
си сега да кажа и “Христос Воскресе!” поради факта, че това писмо ще стигне при
вас много преди ние да си го пожелаем на живо по телефона. Бъдете живи и
здрави, пазете се и не се притеснявайте за нищо. Ние сме добре, както и всички
покрай нас. Прегръщаме ви и целуваме най-горещо: ваши Дани, Неси, Нени, Ангел и
съпътстващите ги разклонения (Михайловци, Сашковци, Лисини-Лисичини, Меганчици
и производните им малки или пораснали вече наследници – е, поне на някои от
тях, ако не на всичките)…
Gold Coast, AUSTRALIA…
