Скъпи
и обични родители, мили наши бабо и дядо; приятели, читатели!
01.09.2018 – С изписването на днешната дата, в главата ми нахлуват шепа ярки спомени,
някои от които само исторически, други пък - чисто битови и малко по-социални.
На този ден през 1939 Хитлер (добрият чичко Ади или “Onkel Adi” на по-местен
диалект…) напада Полша, което бележи началото на Втората световна война. За
едни страни свещена и победна, за други – разгромяваща и катастрофална. Сега
обаче ние тук на историята няма да се спираме – каквото и да е било преди
години, то просто е било; остава си там и тогава, а времето дори за кратък миг
да спре, то назад не ще ни върне. На същият днешен ден и съгласно ограничените
ми житейски познания, милата ни и незабравима леля Маринка щеше да навърши своите
достолепни 80 лета, ако не си беше отишла завинаги от този свят така съвсем без
време – лека ѝ пръст. Но пък ако някой
рече да погледне и от кога не съм драснал нито ред в дневника си, то той
определено с разочарование ще установи доста широката пукнатина в
информационния поток, който току до съвсем скоро бликаше тъй бурно и страстно
из недрата на тази част от света. Причини за това мое малко странно писмено
затъмнение има бол и ако седна сега да ги описвам една по една, от тук насетне
ще ми трябва друга цяла седмица поне за обяснението и анализите им. Ето защо в
следващите няколко страници ще се опитам да синтезирам само последните два
месеца на моето житие-битие, като остава да се надявам, че от сега нататък
повече такива информационни бездни няма да отварям; уж…
Паралелно
с настоящото ми произведение, сегиз-тогиз списвам и събирам разпилените си
спомени от нашето епично пътуване до България, започнало още през Май с
няколкото дни, изкарани на галоп в Париж и именно, което пък завърши успешно
точно преди въпросните два месеца. С прибирането си в къщи научихме за смъртта
на нашия скъп и непрежалим братовчед Денчо, който буквално е починал точно по
времето, когато ние сме се носили из въздуха между отделните страни и
континенти, връщайки се назад към Австралия. Ние излетяхме от София много рано
в петъчната лятна утрин (ужасно противна, хладна и дъждовна…), баш навръх
Петровден, когато той вече бе предал Богу своя честен, несломим и непоколебим
дух. Мъката на всички ни беше огромна и дружно свеждаме глави пред неговата
памет. За жалост ние не го видяхме приживе, но пък така ще си го запомним вечно
жив – в образите от старите снимки и множеството спомени, които навеки остават
в сърцето на всеки от нас и неговите близки; нека Бог опрости греховете му и
вечна светлина по пътя му небесен - Амин…
Днес
е събота и аз съм си взел почивен ден, за да мога да остана насаме с мислите
си, опитвайки се да ги подредя в някакъв малко по-строен ред. Всъщност, откакто
сме се прибрали от България за мен вече всичките дни от седмицата са почивни,
след като съвместната ни служебна дейност на този етап почти напълно замря –
надявам се уж да е само някакво временно явление, ама де да видим. Най-после
настъпи и моментът, в който за да продължим с работата си по проекта, необходим
е някой, който да инвестира известни количества средства в нас и в нашето грандиозно
начинание. В началото имах работа само за 2-3 седмици, която беше насочена в
малко по-различно направление – посоката сега бе към една по-опростена
инсталация, отново за преработка на стари автомобилни гуми, но съвсем отделно
от основната стратегия на фирмата; този път за нуждите на някаква мина,
намираща се из джунглите на Папуа и Нова Гвинея. Междувременно този наш най-нов
порив също удари на камък, докато онези туземци от острова не решат какво да
правят и не си развържат кесиите, за да поръчат машинариите и усвоят начина на
работа с тях. В последно време срещите ни с моя бос се ограничиха до едва
веднъж седмично, всеки понеделник, когато разискваме потенциалните възможности
за развитието на проекта – непрекъснато слушам от устата му колко много заинтересовани
клиенти има на пазара, а пък в същото време никой от тях не си бръква в джоба,
па да удари парата така у масата, та чак да ѝ се подгънат краката от тежестта им – всички се снишават,
чакат, изчакват, умуват; абе, пари зор се дават така накуп, без да знаеш за
какво си ги похарчил. И след като останах без никакви служебни обязаности и
хептен без доходи пък, теглих им на всичките по една обща майна плюс няколко
индивидуални за още по-голяма тежест и престиж, запретнах ръкави и нагазих в
личното си стопанство; и те така те, та до второ нареждане (пришествие)…
Всеизвестно
е вече на читателското обкръжение, че квартирантката, която имахме и заемаше
другата ни къща, бе много настойчиво “помолена” да я напусне незабавно, след
като тя години наред беше нередовна с плащането на наема и ние безропотно
търпяхме всичките ѝ
прищевки. Докато с Даниела все още бяхме в България, тя действително съумя да
освободи квартирата, но след себе си остави купища боклуци, разхвърльош и
повсеместен погром. В интерес на истината, тази къща не беше поглеждана от нас
в продължение на 12 години (откакто сме я купили…) – през първите 5, докато
Нолин и Уоли я обитаваха, грижи за всичко полагаха самите те и ние бяхме много
щастливи с помощта им (за сметка разбира се и на по-ниския наем). След това се
нанесе тази другарка с двете си деца, едното от които междувременно порасна и
се запиля нейде по света. За компенсация и попълване на овакантеното място,
последва приютяване на кучета, котки и всякаква друга животинска твар (гад,
по-точно) – уж домашни любимци под формата на помияри от улицата; при това без
нашето съгласие и разрешение. За всичките тези години дворът беше заприличал на
ботаническа градина, по-скоро на Амазонска джунгла – колибата не се виждаше от
обраслите наоколо храсталаци и клони по дърветата; както отпред, така и отзад.
Срещата ми с отвъдното започна именно от там – изпървом с ножицата, после в
битката влезе триона, а най-накрая в победната атака важна роля изигра моторния
трион. По време на акцията резачката изгоря в ръцете ми – изхвърлих я директно
в кофата и малко по-късно се сдобих с нова. Нея пък я намерих по обява в
местния електронен продавалник – за щастие беше със същия размер, както
старата, та поне режещите им вериги сега са еднакви. Като казвам “режещите”,
бързам да уточня, че това бе малко попресилено определение – и трите, които
имах и пазех от години бяха доволно тъпи и изхабени до степен на негодност.
Третата пък се оказа и по-дълга на всичкото отгоре – не знам как и кога е
попаднала сред купищата ми от съкровища и боклуци в работилницата. Когато
занесох едната верига за наточване, майсторът ми скъси и другата, та да си я
имам за резерва. И нали съм уникален български инджинерин, с всичките му там
дипломи, сертификати и квалификации (ама не купени, както е при някои, ами
досущ истински и законни…), по време на монтажа кой пък да ѝ гледа и шибаните зъби на
къде сочат? – в залисията си съм я турил точно на обратно, наопаки демек, без
да обърна никакво внимание кое как ще реже дървесината; в края на краищата аз
да не съм някой прос’ горски надзирател, че да знам и това - нъл’ тъй! Баят зор
видях с едно зловещо дърво, дорде го надъвча като клечки за зъби. И чак някъде
към края на отчаяното ми рязане се присетих, че веригите всъщност имали
“предно” и “задно”, досущ като кюлотите – както беше казал циганинът на своите
циганета: “И да се разберем веднъж завинаги с вас за обуването на гащите –
жълтото е винаги отпред, а кафявото отзад!” Веднага обърнах посоката на
веригата, че като запя оня ми ти трион – подкара го като приспивна песен на
дървосекач в Коми; реже трупите сякаш са италиански гризини или солети.
Финалното довършване на горските масиви обаче извърших с новия трион, който
купих още на следващия ден от един човек.
Но
да се върна сега на началото – плачевното състояние на къщата ме накара да
взема много спешни и крути мерки относно възстановяване на приличният ѝ общ вид; вътрешен, както и
външен. Първо отпрах стария мокет, след като решихме да слагаме керамични
плочки по пода. За стаите пък предвидихме т.нар. ламинат (подобни на дъски
плоскости, въз основата на фазера като основен материален носител). Спешно
намираме магазин, от който взехме плочите и дюшемето доста изгодно – поръчваме,
доставят стоката и работата тутакси започва. Свързахме се с Желязко като главен
дизайнер на мозаечни подови настилки, както и с едно наше момче Методи, който
пък е художник-декоратор на стени и тавани (абе тоя е направо зограф, ако
питате мене – голям майстор, ако да е младок на годините на Нени). Двамата
работят паралелно в къщата, аз отвън извличам трупи, сортирам вършина, режа
клони и трески за огрев. От една съседка взех ремарке с високи канати с размер
на половин “Молотовка” (камионът е по-известен като ГАЗ 51 - пояснявам за
подрастващите) – четири такива отнесох към бунището и една половинка, пълна с
връх; башка разни стари шкафове, непотребни мебели, столчета и друга покъщнина
- хвърлях смело и безотговорно, сякаш разчиствам с булдозер.
Този
етап приключи успешно, последваха мъченическите ми и отшелнически дни по
набиване на дюшемето (ламинатните плоскости). Минаха се седмици, дорде скроя
дъските и всичко да замяза на дом за нашите деца. Методи боядиса наполовина и
замина за България – втората ръка и блажното тепърва предстои. Докато Желязко
си редеше плочките по пода в кухнята, коридорите и трапезарията, у нас
започнаха да се прокрадват налудничавите идеи за освежаване на баните и
тоалетните. Така от дума на дума и от чашка на чашка, решението беше взето и
почти мигновено след това бе даден и хода на идиотското мероприятие: къртене и
изнасяне на старите фаянсови плочки, разбиване на старите и прогнили шкафчета,
рязане на тръби, кранове и смесителни батерии, вадене на клозетни чинии и
стъклени прегради в душ-кабините. И ако всичко това се събра изброено само в
два реда, на мен ми отне цели две седмици, докато извлека боклука навън пред къщата.
От там, сипвайки по малко в кофите за битови отпадъци постепенно отломките
заминаха на бунището, но отделно от това правих и индивидуални курсове нататък
с голямата кола на Даниела, която пък от тези нескончаеми строителни
мероприятия направо се превърна във волска каруца.
След
като приключих с разчистването на терена, пристигна и Желязко за втория си етап
на ремонта – бани и тоалетни. Това също отне 2-3 седмици, след като той самият
работеше само по няколко поредни дни; през останалото време човекът беше зает и
с други негови ангажименти – също толкова неотложни, колкото и нашите.
Междувременно някъде по средата на всичко извикахме и нарочен дърводелец, който
да изработи и смени дървените плотове в кухнята, заедно с всички врати на
кухненските шкафове (ведно с тези у нас, които също отдавна бяха за освежаване
с нови). Поръчката е взета, капарото е дадено – остава доставката и монтажа.
Същият човек ще смени и вътрешните врати на стаите, които бяха стари и грозни –
купихме по-модерни и малко по-красиви, но сега пък по тях предстои да им се
прехвърлят пантите и бравите. Старите политат към бунището, барабар с дръжките,
а за другите тепърва ще купувам нови. Масрафите по цялостния ремонт се измерват
със стотици, често пъти и в хиляди – споменавам го само като прелюбопитен факт,
покриващ само материалите: плочки и дюшеме за стаите - $1500; фаянс за баните -
$1500 (без санитарния, без мивките и шкафовете, по които въпроси все още няма
пълна яснота); кранове, чешми, душове и общо В и К - $1000; врати - $380 за 9
броя; брави, панти и ключалки за тях - $400; монтаж на вратите - $450
(горе-долу излиза по $50 на врата при положение, че дърводелецът ни се съгласи
той да ги прави, извън времето си за кухненските шкафове – иначе редовната
тарифа на останалите майстори е $180, отново за една отделна порта);
осветителни тела - $525; електротехнически услуги - $1000; бояджилък - $2500
(боя + труд); поставяне на плочки в баните - $5000 (само труд); кухненско
оборудване - $5500 (всичко); поставяне на плочки в кухня и коридори - $1400
(труд) и т.н. и т.н., без изобщо да отчитам разни дребни разходи в размер на
няколко месечни заплати (с премиалните барабар…), оставени по касите на
железарските магазини. Макар, че основните и най-скъпи освежителни мероприятия
вече са приключили, все още има да се купуват допълнителните аксесоари за
баните и душ-кабините от рода на клозети и баеркаси, както мивки и шкафове. В
понеделник на помощ пристига електротехник – Митко, за когото работех
неотдавна, преди да започна дейността си по проекта с гумите. С него ще теглим
нови проводници, ще дупчим таваните за вграждане на лампите в тях, ще местим
контакти по стените и какво ли не. Когато дърводелецът си свърши работата в
кухнята, отново впрягам Желязко за облепянето на няколко плочи около готварските
котлони и фурната. После с него ще довършим баните и пералното помещение в
гаража, след което следва задния двор, но за това ще говорим чак като му дойде
времето, че сега само като си помисля за това и ми се завива свят – иде ми да
кълна и да попържам, ама кой те чува, бако…
По
принцип зор нямаме никакъв, особено след като се разбра, че Ванеса вече няма
кой знае какви претенции за по-бързото си нанасяне в къщата. До този момент тя
сколаса да се раздели с момъка Михайло и той повече не е съществен фактор в
нейния живот. Сега се е отдала на учене и работа, защото усилено събира пари за
Европа. Последната муха, която се е загнездила в главата ѝ е да замине да следва в Словения (Любляна), където може
да продължи образованието си на база размяната на чуждестранни студенти.
Нейните специалности се преподават в тамошните университети и тя с голям
ентусиазъм си прави сметките да върви нататък. Наред с това иска да обиколи
Европа, да си дойде пак до България и т.н. – дай Боже плановете ѝ да се осъществят по
начина, по който ги е замислила.
Както
вече всички виждате и сами разбирате, за писане на мемоарни писма през този
усилен двумесечен период хич дори не ми е и минавало през ума. Съзнанието ми
беше изцяло заето с текущите ремонтни и строителни мероприятия, които по
никакъв начин на са приключили, но просто днес реших най-благородно да прекъсна
цикъла, за да догоня потока от изоставаща информация. Освен с ежедневните
злободневки, касаещи предимно освежаването на другата къща, други мисли и
въжделения не сме имали – без разбира се да пренебрегваме вероятно най-важното
събитие за тази година, а именно - сватбата на нашият малък Неничко, който също
напоследък порасна ужасно много и сякаш още по-ужасно бързо, да ни е живо и
здраво момчето.
Улисани
в работа дойде и датата 25 Август, отдавна обявена за въпросното венчално
тържество, което всички вече очаквахме да идва и да си отива по-скоро, че ни
писна на шапките от суета. То не бяха приготовления, приказки и уговорки,
рокли, костюми и връзки, коси, прически и ролки, нокти, маникюри и всякакви
други изгъзици. Ние с Даниела бяхме запазили една голяма къща, в която заедно с
гостите ни изкарахме два дни по време на сватбения сеанс – ден преди и ден след
това. Костюмче аз си имах специално за случая много от отдавна – купихме го
чисто ново преди няколко години от един дюкян за социално слаби. Тогава броих
$7 (седем…) за него, че онези пък искаха $10, а аз нямах за момента толкова в
мен. Панталонът и сакото му са все едно, че лично Пиер Карден ми ги е шил по
мерките на моята, иначе сложна, малко засукана и обемиста фигура. За голяма
наша изненада костюмът ми изобщо не се беше свил от продължителното му висене
на закачалката в гардероба – извадихме го като нов, таман купен от ЦУМ или
ЦНСМ. Имах и подходяща папийонка, само че поради липсата на официална риза,
трябваше да го навличам направо връз потника. Добре ама Даниелчето като се
разфорсира и ме повлече по разните бутикови магазини да ми купува ризчица. Тя
тъкмо се беше обзавела с рокля, та има достатъчно време да се занимае и с моя
тоалет. Седмица преди сватбата още сутринта заминахме за Бризбън. От една обява
си бях намерил официални обувки – много евтини (някакви си $50…) и обувани само
веднъж. Иначе такива калеври струват повече от $200, само че аз такива скъпи не
нося, защото много му убиват на мазолите; нямам чак толкова голяма “крачка”…
Докато се пазарихме с продавачката, тя измъкна още един чифт, които ние с Дани
също много харесахме. Така за $75 купихме и двата – другите обувки бяха малко
по-спортни, но достатъчно скъпи и елегантни, от някакъв много известен сред
снобите дизайнер-кундурджия, ама не му запомних името (не беше Петър Ченгелов
всеки случай, а и производството им също беше малко по-различно от строгата и
категорична модна линия на “Сърп и чук” - Габрово).
От
там се понесохме към летището, където от скоро са открили един хангар много бутикови
магазини на всички възможни световни модни къщи (без “Божур”, “Лада” и
“Валентина” – хм-м, интересно). В един от това толкова шарено и пъстроцветно
множество намерихме една риза, с много красиви орнаменти по яката и маншетите –
намалена от $90 на $30, понеже кройката ѝ, видите ли била малко вече демоде, ама пък като за дрът свекър в мое лице
си я баш биваше. Тутакси я купихме, с което затворихме кръга и приключихме с
наложителните и задължителни сватбарски покупки. Така в петък ние тръгнахме за
мястото, където беше обявено сватбеното тържество. На път се отбихме през
Неничко да му оставим някои дребни армагани, които да отнесат със себе си към
вас и нашата обща България; те буквално след първата си брачна нощ (официална и
законна вече…), още на сутринта трябваше да излетят към Татковината и ние
просто нямаше да има как да ги видим повече преди да потеглят. До вечерта се
събрахме и с останалите приятели, които бяхме поканили за сватбата: Янкови,
Мариана и Бранко, Дарина и наш Цецо от Тасмания; единствено най-близките,
защото ресторантът беше с ограничен капацитет и не можехме да се разпростираме
в по-широк приятелски спектър. Направихме си една голяма софра, а подготовката
за тържеството започна на следващия ден още от най-ранните зори на деня. Ванеса
замина в моминския лагер при Меган да ѝ правят прическата, да се обличат, гримират и т.н. Ние, откъм момковата
страна отидохме с такси и трепетно зачакахме появата на младоженците. Точно в
14:30 официалната церемония започна, наредиха нас роднините и най-близките
отпред на столовете, а останалите гости се събраха около мястото, отредено за
ритуала. Голям късмет извадихме с времето, защото сутринта се изля само една
освежителна порция дъжд и през деня беше просто прекрасно, докато на следващия
ден след сватбата валежите дори не спряха – чак до вечерта беше мокро и
мочурливо, но пък същинският сватбен ден беше сух и слънчев. Направихме си
много снимки, които впоследствие ще събирам и сортирам – ще чакам и нарочния
диск от фотографа, който снимаше всички нас през цялото време на веселието.
След
приключване на тържествената част с полагане на подписите пред свидетели,
всички сватбари за кратко се пръснахме по района за свободна консумация на
питиета и коктейли от бара на заведението (по-скоро някакъв комплекс с безкрайна
върволица от кафенета, сладкарници, мокри и студени барове – единствено без
“Скара-Бира, което пък беше меко казано разочароващо). Вечерта в 17:30 всичките
полупияни сватбари отново се събрахме, вече долу под земята в залата на
ресторанта за окончателната част на сватбеното мероприятие – ядене, пиене,
поздравления, тостове, речи, благодарности, изказвания и т.н.; на сватба, като
на сватба – почти като на война, макар и не съвсем… Аз бях подготвил едно
кратко обръщение към младоженците, гостите и двете свекърви, с които Меган се
сдоби някак си изведнъж. То прозвуча много хубаво в празничната нощ и всички
единодушно го харесаха и оцениха високо с огромна доза смях и бурни, нестихващи
ръкопляскания, придружени от възторжени скандирания и аплодисменти, присъщи
само за Партиен конгрес или Пленум – УРА, другари!... В ресторанта шумотевицата
и олелията беше доста голяма, до степен на непоносимост поради надутите до
краен предел тонколони на дисководещият (сякаш не някой друг, ами самият той се
женеше…), та едвам си чувахме приказката по масата от неговата извратена
олелийница, но все пак изкарахме весело и щастливо, след поемането и на
необходимите успокоителни дози валериан, разбира се; пардон – натурална
нашенска ракия, която бях свил из вътрешните си джобове на сакото (със сумарен
обем от около кило и четвърт без амбалажа). В 23:00 обаче всичко утихна като с
магическа пръчица и след още малко гостите се заизточваха един по един през
вратата. Ебаси тъпите хора са това австралийците, дееба – море ние ако бяхме,
да сме осъмнали там, че и да пладним на другия ден даже щяхме! Нашите женки
взеха едно такси и се прибраха обратно в къщата за продължение на моабета, а
ние момците се подкарахме с пияните си кратуни да вървим пеша. Тази среднощна
4.5-километрова разходка ми се отрази отлично на фигурата и общото физическо
състояние (най-вече отрезвяващо…), но пък на крачката ми им се разказа играта,
обути в тези мои най-нови и толкова високотехнологични трандафори. Дорде бях в
ресторанта и натисках столовете с гъза си бяха много удобни и комфортни, обаче
като ги впрегнах под формата на маратонки за спортно ходене и ми направиха
ходилата целите в рани. Едвам се добрахме до колибата с Цецо – независимо от
всичко, нашето сватбено тържество продължи кажи-речи до първи петли, едва
когато всички си легнахме. На заранта си събрахме партакешите, закусихме с
остатъците от храна, която бяхме донесли сякаш там щяхме да годинясваме и
разтурихме сватбарската дружинка. Ние закарахме Цецо до дома на Гергана, където
той изкара още един ден. В понеделник следобеда вече си беше заминал за
Тасмания.
С
Цецо говорихме доста по въпроса за осветителните тела. Той ми посочи едни,
които се купуват през Интернета и се доставят естествено от Китай. След няколко
дни на мъчително умуване и безпочвени разсъждения, поръчах една пратка от 60
броя, белким ми стигнат за цялата къща. Подобни осветителни тела с диодни лампи
купих и за гаража, само че те са цели панели и като размер представляват
подобно на стандартните луминесцентни, само че са много по-леки и елегантни.
Работата по завършването на баните продължи и през седмицата, а в сряда вече
обектът беше готов за предаване. Желязко си замина – иначе той преспиваше у
нас, за да не се разкарва всеки ден до Бризбън и обратно. Аз два дни след него
се занимавах с довършителни и едновременно подготвителни операции за следващия
майстор – електротехника. Работата буквално извира и уж доста неща се свършват,
а пък имам чувството, че киснем и тъпчем на едно и също място. Така или иначе обектът
ни се движи постепенно напред, независимо че скоростта му на придвижване далеч
не е с желаните и очакваните от всички останали странични наблюдатели и
“съветници” космически измерения, ами по-скоро се доближава до тази на пълзящия
охлюв или на бягаща в спринт костенурка. Целта на това днешно прекъсване беше
да наваксам и наспоря изпуснатото през последните два месеца, а пък занапред се
надявам включванията ми в ефир да бъдат малко по-редовни.
В
един от дните най-после намерихме дълго търсения подходящ шкаф за хола у нас.
Той трябваше да отговаря на известни изисквания относно вида и формата му, за
да си подхожда с останалите два, които вече имаме – библиотеката и онзи другия,
където стои телевизора и само събира прах, защото никой не го гледа. Шкафът го
докарахме с пикапа на съседа до нас, но месторазположението му трябваше да бъде
на мястото на стария орган. Последният не можеше да бъде изнесен по никакъв
друг начин, освен чрез най-малко двама нарочни докери (преносвачи на пиана,
рояли и подобни органи) или чрез нацепване и разфасоването му насред стаята.
Така и стана – започнах да го разглобявам и да вадя от него пакети с
проводници, печатни платки, трансформатори и високоговорители. С тази дейност
се занимавах във времето между 11:00 и 15:00, когато Даниела си дойде от работа
и ми помогна да изнесем навън поне дървената му кутия. През това време успях да
извадя всичките вътрешности и карантията на чудовищния музикален инструмент,
който навремето сигурно е струвал хиляди долари, закупен нов. Такава съвършена
техника не ми бяха виждали още очите, която за жалост свърши своя земен път по
много тъжен и непристоен начин. Едвам му изкарах клавиатурите и останалите
панели навън, след което с големия чук разбих и дървената опаковка.
Единственото, което запазих бяха 10-те високоговорителя на озвучителната му
система и шепата интегрални схеми, които изпратих по Неничко за някой
електронен ентусиаст и любител в България. Всичко останало беше натоварено във
фургона на Желязко и отнесено на бунището, където огромните зъби на мелачките
го направиха на дреп и трески. Е, сега неговото място се зае от шкафа, който ще
има честта да поеме голяма част от нашите старчески боклуци и вехтории, с които
ни е свидно да се разделим…
19.09.2018 – Всички празници отминаха вече – Кръстовден, рожденият ден на скъпата ни
майчица, както Вяра, Надежда, Любов и майка им София, а за нас останаха само
делниците, с които да се борим юнашки и според силите, които тъй щедро ни е
отредил Господа наший Иисуса Христа. Използвам случая, макар и с известно
закъснение да поздравя нашата баба Ванеска с поредната ѝ годишнина, пожелавайки крепко здраве, земен мир, душевно
спокойствие и най-вече дълголетие, Амин! - дай Боже всекиму от благините.
Единственото вълнуващо събитие, което поддържаше емоционалната ни тръпка през
този период несъмнено беше екскурзията на Нени и Меган в България, която ние
следихме стъпка по стъпка и с подчертан интерес. Снимките, които те редовно
изпращаха дадоха възможност да съпреживяваме всяка тяхна радост и възхита от
местата, които всеки ден посещаваха, предизвиквайки у нас изключително приятни
усещания и дори малко тъжни, по-скоро носталгични емоции - особено от срещите
им с нашите близки и приятели. Съдейки по тяхното нескрито задоволство, което и
двамата показваха от общите им впечатления за страната и нейния трудов народ ни
караше да сме спокойни за тях и цялостното им пребиваване в Родината. Аз просто
не мога да повярвам, че почти 26 години, след като я напусна навремето с нас,
Неничко прояви такъв силен и трогателен интерес към България – е, поне думите
ми не отидоха на вятъра, защото аз през цялото това време съм му разказвал
всякакви притчи и истории, само че тогава той не искаше да ги слуша, че му бяха
скучни и досадни. Добре стана така, че убеждението му дойде само и съвсем
изневиделица. Единственото лошо впечатление, което е направило и на двамата с
Меган е идиотизма по пътищата и безумното шофиране на самоубийците (и
убийците…) в цялата пътна мрежа – включително и градската, без никакви
изключения. За едва триседмичният си престой те са навъртели с колата около
2700 км пробег, добивайки пълна или достатъчна представа за обстановката там,
за която всички ние добре вече знаем, че е повече от тревожна, дори на моменти
трагична. Харесали много манджите на баба си Веска, харесали тараторите и
кебапчетата по кръчмите, евтината бира “Ариана” и всичко останало, до което се
бяха докосвали. Определено ще се върнат пак – този път вероятно през зимния
сезон, заради снега и студа, който те никога не са изпитвали (сигурен съм, че
Нени отдавна е забравил екскурзиите ни по заснежените балкански баири, игрите
със ските и шейната, снежните човеци и посинелите му от студ малки пръстчета,
заедно със зачервените му бузки и ушички; защо бе, малко и мило детенце на
татко, защо порасна толкова бързо и толкова много? – що ти трябваше да
остарявам и аз покрай тебе…). Всичко разбира се, зависи от множеството
непредвидими фактори, които се намират далеч извън нашия контрол и мераци –
време, работа, семейни ангажименти и т.н. Но пък нека да сме само все така живи
и здрави – останалото го оставяме в могъщите ръце Господни…
Разказът
ми започна с най-прясната информация, след като онази вечер Нени и Меган се
прибраха благополучно от своето грандиозно пътуване – той още утре заминава
обратно на обекта при работата и колегите си, а предполагам че и Меги вече е
започнала своите смени в болницата. Ние с него бяхме в постоянен контакт и аз
знам с достатъчни подробности почти всичко от техните пътешествия и въобще около
пребиваването им в България. На следващото му прибиране в къщи ще се и видим
вече на живо, та да ни разкажат впечатленията си - съвсем от първо лице на
очевидци.
Докато
младите си развяваха пръднята на воля из Отечеството, аз през това време се занимавах
с нескончаемите ремонтни операции и строителни дейности по къщата. Баните са
окончателно завършени и покрити с плочки, кухненските шкафове са на приключване
още довечера, електрическите мероприятия също са към своя край. За мен остана
да мина след плочкаджията и да сменя всички кранове, чучури и душове; после се
занимавах и подир електричаря – в таваните има малко над 50 вградени лампи,
които трябваше да свържа по отделни групи. После пък местих разположението на
вентилаторите, че ми се явиха несиметрични спрямо лампите; старите им дупки
запълвах с гипс, подир ги шпакловах хем по няколко пъти, щото и майсторлъкът ми
не е насочен баш по тая тема и принципно съм малко калпав в тази насока. На
края ще рече да мина повторно всички тавани с бяла боя, за да залича старите
“рани и травми” от наскоро свалените осветителни тела – а пък не мога да карам
бояджията да прави това, защото вече съм му платил за тази дейност; лампите в
тавана се явиха впоследствие като подобрение в плана, което наруши иначе
гладката му повърхност до неузнаваемост. В гаража също има обособен кът за
перална машина и мивка за препиране и плакнене. У дома този ансамбъл е
преместен в коридора, след като реших да правя механата. Обаче в другата къща
такива екстри няма да има и с останалите плочки облицовахме част от стените и
пода в това кьоше. После ще го преградя с две рамки и малка врата, което след
време ще представлява едно напълно отделно и съвсем малко “мокро” помещение за
мръсни и стари дрехи, перилни препарати, всякакви боклуци и килерен инвентар.
Само че този проект ще търпи отлагане, докато не завърша основните стаи за
възстановяване на живота в къщата и въобще обитаемостта ѝ като някакъв подслон. Онзи ден правихме плочите около
мивката в кухнята и котлоните. Понеже Желязко беше у нас, използвах го да
облепи и мокрото помещение – а една негова дневна надница е $300 по възможните
най-минимални приятелски тарифи; пиша го само за справка и като любопитна
информация. Е, моята е по-голяма, ама само когато работя. Дюлгерската ми
надница не се отчита по никакви финансови критерии и не влиза в категорията на
общественополезния труд – тя си е от мен да мине, така да се каже; на “Pro Bono”
принцип…
Връщайки
се назад във времето, отпреди двете седмици на писмено мълчание и информационно
затъмнение от моя страна, единственото с което съм се занимавал беше
строителната дейност по къщата и контролните ни сеанси с Неничко от България.
Нито някъде сме ходили, нито някого сме виждали, нито пък някой е идвал у нас
(освен Желязко, покрай когото си разнообразихме малко скучните вечери). Докато
редеше плочките, той остана у нас няколко пъти, за да не се разкарва излишно,
пътувайки всеки ден от Бризбън. Лъч надежда за среща с хора е гостито у Ваня и
Бранко тази неделя, които са ни канили по повод навършване годинката на малкия
им внук, Габриел (и единствен, поне за сега). По принцип за по-следващата
седмица те са запланували голямо тържество, но точно за това събитие пък нас
няма да ни има и ще пропуснем моабета за рождения му ден. Понеже тогава пак се
падат три поредни почивни дни, та сме се разбрали с Янкови и неколцина други
приятели да си починем малко от ежедневието нагоре по Sunshine Coast, където
ние и без друго винаги ходим. Но до този момент на безгрижно щастие има доста
време, което ще бъде уплътнено с работа по къщата. Служебната ми дейност е
замряла на този етап и срещите ни с боса протичат единствено в споделяне кой
как оцелява в условията на повсеместна и тотална безпаричност. По принцип
храним разни далечни надежди и перспективи за субсидирането на нашия грандиозен
проект, но специално моите отдавна са се изпарили и много скоро комай ще
започна да се оглеждам за друга работа. Никак не ми се искаше отново да минавам
през стъргата на безработния и от тази унизителна, неравностойна позиция да се
моля на тоз на онзи за къшей сух хляб, но ако се наложи и до там ще стигна.
Много скоро дейностите ми по тая колиба ще приключат и ще бъда принуден отново
да започна някакво доходоносно занимание. В противен случай ще се наложи да
даваме готовата вече къща под наем, а след толкова много похарчени средства
(около 20 хиляди долара към момента, като сумата по масрафите постоянно
набъбва), това ще бъде последното нещо, което ще ми се иска да направим.
Наемателите по принцип не пазят, те се чувстват като господари на чуждия имот,
смятайки че след като си плащат наема, всеки хазаин от своя страна остава
длъжен в поддръжката на комфорта и начина им на живот - законите ден през ден
се сменят и то не в полза на собствениците, но понеже аз действам по мои
собствени правила, та на моменти малко се разминаваме със спуснатите ни и
наложени “от горе”…
Онзи
ден направих много сериозен финансов “удар”, закупувайки два комплекта тоалетни
чинии, заедно с дъските и казанчетата от един магазин за стари строителни
материали - навремето с татко бяхме чести посетители на този дюкян. Аз отдавна
следя и дебна тези артикули, защото имахме остра нужда от тях за ремонта.
Понеже бяха прашасали в едно невзрачно помещение, та изглежда никой не им
обръщаше и внимание дори. Човекът ги беше оценил на $95 парчето – когато им
позабърсах прахоляка, отдолу се лъснаха етикетите им; амчи те бяха чисто нови,
бре! Е, това че са произведени преди 15-20 години и от тогава са се въргаляли
по разните складове и мазета мен ни най-малко не ми пречи – пазарих ги двете за
$150 и тутакси ги купих; стара, масивна и луксозна изработка от порцелан – не
само клозетите, ами и казанчетата. Новите, които се произвеждат масово вече в
Китай, нямат достатъчен воден капацитет. С цел пестенето на вода последните са
направени със значително по-малка вместимост – едва 3 л и съответно 4.5 л; с
тях разбира се, ти изобщо не пестиш вода, защото за да измиеш акото подире си,
трябва да пуснеш баеркасата барем няколко пъти – но това е отделна, дълга и
разтеглива, малко миризлива тема. Идеята им вероятно не е твърде лоша от
икономична гледна точка: само че новаторите далеч не са оценили достатъчно
адекватно, аджеба как се измиват едни прости и постни дардонки, базирани на
задушените зеленчуци, с които местните масово се хранят и как примерно,
качествено до съвършенство се отмиват две въглищарски лопати мазни и сочни
лайна, които един нормален човек е изсипал от червата си в гириза, след като преди
това се е набухал до пръсване с мусака, пълнени чушки, шкембе чорба, сарми
(били те с лозови листа или пък свити в кисело зеле), овнешки гювеч, пържени
кюфтета, супа топчета, свинско със зеле, месо с ориз и другите вкусни храни на
нашата тъй щедра балканска кухня, башка хляба, плюс салатите и ракиите, които
пък е погълнал за хастар и разядка; това е абсурд, но както и да е. Докато в
случая, само за сравнение, старите казанчета са в съотношение 5 л на 9 л,
осигурявайки по този начин доста по-надеждното санитарно измиване на чинията,
след съответното изхождане на понуждата. С всичко до тук исках да подчертая, че
тепърва ми предстои и тяхната инсталация – взел съм им мерките, остава само да
се закрепят за пода и към стената. Само че и този въртел ще отнеме почти един
ден, както всичко останало междувпрочем. Вчера така се замотах с един кран – не
можеше да се монтира директно, както другите, след като баш на това място
облицовката на плочите дойде малко по-напред и изпъди тръбата навътре. Та ходих
да търся някакъв удължителен нипел, който разбира се не стана отведнъж – едно
нищо и никакво парче бронз за $2 отвори подире си преработка на струг за други
$20 обаче. Добре че беше моят сръбски приятел Майкъл, с който имаме дост от
години – та той остърга нипела до нужния размер, след като аз се връщах до дома
няколко пъти да му вземам точните мерки. Стругарят гони десетите от милиметъра,
че и стотните даже – пък аз с ножовката щях да го одъвча като куче кокал. В
крайна сметка всичко стана уж добре, ама още не смея да пусна водата, че шурнат
ли ми водните съединения, ще трябва и на водопроводчика да купувам костюм за
бала. Техните надници пък са още по-жестоки от на другите майстори – гиризчиите
вземат най-много пари, спрямо своите колеги от останалите строително-монтажни
браншове. Всеки момент очаквам да ми се обадят от магазина, където поръчах
крановете – миналия ден нямаха в наличност, та ми ги изписаха за днес. Когато
монтирам и тях, едва тогава ще отварям главния кран от водомера - за сега правя
само сухи проби. Освен въпросните кранове за мивката, пак от същия магазин ще
купя и коритото за пране – и в него оставих една своя къдрава благословия с
масраф от $570; само за материали - всичко останало, естествено ще си е моя
грижа. В понеделник пък ще дойде Митко (електротехника), за да довършим напълно
инсталацията. От там насетне аз трябва да връзвам и монтирам лампи, ключове,
контакти, отоплителни тела за баните, вентилатори и т.н. Работата не че
свършва, ами тя направо извира, бре! – доста трудодни има да се отработят още
специално на тоя обект дорде стане готов, че да му режем лентичката и да викаме
попа за освещаване…
29.09.2018 – Вече пиша от къщата, която с останалите ни приятели наехме за трите
почивни дни. Все още е сравнително ранна съботна утрин и останалите спят –
докато се размърдат и им почнат ритуалите подир пиене на кафета и чайчета, аз
пък ще използвам промеждутъка да нахвърлям редовете на последния ми
информационен блок. До онзи ден при нас се изливаха едни дъждове и потопи, но
днес времето е слънчево и уж обещаващо от най-ранните си сутрешни часове – да
го видим дали ще се задържи такова и до вечерта. Тези дни нашата мома Ванеса
също се намираше по тукашните географски ширини – беше на почивка заедно с
дружките си, само че в Noosa, където децата си наеха бунгало в един къмпинг и
там изкараха 2-3 дни, необезпокоявани от никой и напълно извън обсега на
строгия родителски контрол. Вчера сме се разминали с тях буквално по пътя –
докато ние сме пътували насам, те пък са се връщали към дома.
За
съжаление аз нямам никакви новини, с които да се похваля и да заслужават отбелязването
им в дневника – делничните дни (че и част от празничните…) ми бяха запълнени
единствено с работа по къщата: електрическа, водопроводна, дърводелска и
всякаква друга от най-общ характер. Проводниците вече са окончателно прекарани
– остава само да се свържат към съответните ключове и осветителни тела;
вратичките на шкафовете са поставени – не само в къщата, но и у нас. Отделно от
всичко с помощта на дърводелеца успяхме да окачим и вратите на стаите – той ми
изкопа местата на пантите, аз пък ги завинтих и една по една закачих всяка нова
порта на съответното си място. После пък дойде ред да пробиваме отворите на
ключалките и бравите – и от там сума талаш излезе под формата на боклук. На
другия ден аз монтирах дръжките. Онази вечер окончателно приключихме с
дърводелската дейност – отървахме се само с $300 масраф; да е жив и здрав този
човек – хем добре, хем пък бързо и качествено работи. Е, вярно че голяма част
от работата си я свърших сам, но без неговите машинки и умения аз нямаше да се
справя или щеше да ми отнеме цели седмици време. Сега трябва да инсталирам още
няколко брави, които имат нужда от предварителна преработка – като се върнем от
почивката това ще ми е заниманието, за да не скучая по цял ден в чудене какво
да правя и да гледам порно от сутрин до вечер. После на ред идват лампите по
тавана – поръчах специални изолационни букси, в които ще стане връзката; те
пристигнаха онзи ден. Наред с това съм поръчал и дръжките на вратите за
долапите – в онази къща те изобщо не са спешни, но пък у нас не можем да ги
отваряме лесно: всеки път трябва да се навеждаме до пода, за да им подхванем
ръба или да отваряме съседен долап, че покрай него да стигнем и до този, който
ни трябва в момента. Китайците любезно пишат, че са ми ги изпратили вече –
чакаме да пристигнат след някой и друг ден, до седмица най-много. В нашата
търговска мрежа само една отделна дръжчица за шкаф или чекмедже се харчи по
6-7-8, че и по десетина долара; същите в Китай вървят по $3.50 – е, как сега да
поддържам аз с немотията си могъществото на западащата вече австралийска
икономика, след като за един и същи продукт моят китайски побратим ми иска само
една трета от стойността му, докато местният шарлатанин и дерибей се опитва да
ми свлече и кожата от гърба, отведнъж при това?...
По-миналата
неделя ходих на черква – беше в денят, когато Неничкови са излетели от
България. Онзи ден пък бяхме на гости у Ваня и Бранко. Сутринта с Даниела
направихме още един курс до бунището (надявам се, вече последен…). Нахвърляхме
в нейната кола всички стари врати и други изостанали строителни отпадъци от
къщата и ги закарахме на боклука. Даже вчера пак минахме през Бранкови, че нещо
им носехме за техните мероприятия, което трябваше да им оставим пътьом. Те утре
ще правят голямо тържество в парка по случай първия рожден ден на бебето, но
ние няма как да присъстваме заради тази почивка, която отдавна бяхме
запланували.
Понеже
хуните вече се разтропаха и взеха да бучат около мен, та не мога да се
концентрирам в писането – башка дето нямам и какво повече да добавя към вече
казаното до тук. След малко излизаме и отиваме по разходки – ние с Даниелчето самосиндикално
ще направим един бърз обход на дюкяните с вехтошарски стоки, които специално в Noosa
са от особено високо качество. Вчера например, от един подобен “бутик” си купих
прекрасни слънчеви очилца – кръгли, досущ като на легендарния Джон Ленън; и
само за $3, бре! – можете ли да си представите? Ние по принцип никога нищо не
търсим и боклуци не ни трябват, ама като видим нещо много евтино и се
изкушаваме с покупката му. Не знам каква ще е програмата ни за останалата част
от деня – за сега само вечерта е ясна: моабет, като снощи – ядене, пиене, гуляи
и трупане на телесни мазнини и дълбоки грехове; хем душевни, хем пък и духовни…
05.10.2018 – В желанието си час по-скоро да изпратя някакъв писмен хабер от нас, сега
набързо ще приключа своя разказ, а пък от следващата седмица нататък ще поставя
началото на новия сюжет. В момента съм напълно сам в къщи – Даниела днес е
дежурна по изключение с някаква нейна втора смяна, а малкото още не си е дошло
от работа; всеки момент ще довтаса обаче, за да си хвърли един бърз душ, че
после да върви да свири за вечерното представление на мюзикъла. Спектаклите им
се провеждат в залата на учебния театър в колежа, където тя до съвсем скоро
учеше. Аз през деня се занимавах с довършителните мероприятия по окончателното
приключване с монтажа на новите врати. Онзи ден майсторът ми изкопа леглата за
пантите и бравите, като за мен остана само напасването на дръжките и ключалките
им. Цял ден се мотах с три въшливи дръжчици – ако не дай Боже си вадя и хляба с
такава дейност, от глад да съм умрял вече; голяма врътня се въртях, ама станаха
най-накрая. Предните дни пък имах електричарска работа – връзвах осветителните
тела по таваните, изолирах ключовете и т.н. Сега остава само да се свържат
контактите и ключовете за лампите, но пък те още не са купени и за това могат
да изчакат настъпването на по-благоприятни във финансов смисъл времена. С
друго, освен с размотаване подир ремонта на къщата тези дни не съм се
занимавал.
Служебната
ми дейност продължава да стои замръзнала на “кота нула”, като напоследък дори и
срещите ни с шефа престанаха да се състоят. Чуваме се от дъжд на вятър по
телефоните, обменяме си по някое и друго съобщение – те от своя страна
превеждат по някой мижав долар от дължимата сума, която имат да ми изплащат.
Нямам представа до къде дотикаха нещата с прословутия инвеститор, появата на
когото вече всички чакаме толкова безнадеждно от няколко години насам. Другата
седмица вероятно ще имаме среща с боса и може да разбера повече подробности. Аз
междувременно и съвсем инкогнито започнах активно търсене на друга работа – в
понеделник имам насрочени две интервюта за позиции, които се намират обаче в
Toowoomba – град, отстоящ на 200 км от нас и едно от първенците по големина
населено място в щата (след столицата Бризбън), ако не броим разбира се нашия
курорт, Gold Coast, другия на север – Sunshine Coast и още 2-3 града,
разположени по източното крайбрежие на Австралия. Една от позициите е
изключително интересна и специално към нея храня големи апетити, съдейки
единствено от обясненията ѝ в обявата. Така или иначе, в понеделник ще знам малко повече подробности,
след приключване на срещите с потенциалните ми работодатели.
С
няколко думи ще се върна на кратката ни почивка през съботно-неделния период,
който този път включи и понеделника като неработен и неприсъствен ден (ама те
за мен вече всичките са все таквиз – до следващата евентуална промяна в дневния
ми ред и режим). В събота сутринта, както вече забелязахте аз нахвърлях няколко
реда, докато останалите от бандата спяха дълбоко. Денят беше слънчев и
прекрасен – почти летен. За да не губим време и да използваме всеки възможен
миг за оползотворяване на и без друго краткия ни курорт, всички излязохме от
бърлогата без много-много излишно бавене и ритуали. Разделихме се на групи по
интереси – ние двамата с Даниела и Янковата Валя хукнахме да катерим баирите, а
останалите от групата щяха да ни изчакат под хладните сенки на чадърите в някое
улично кафене. Този горски маршрут за нас стана традиционен и ние всеки път,
когато се намираме из района правим един пълен обход. Разходката обикновено
отнема два часа и половина – докато се върнем обратно на изходна позиция и то
вече бе станало пладне. За моите бутикови магазини така и не остана време –
обикновено тях по обед ги затварят и така всички се запътихме към заведенията с
разхладителни бири и освежаващите паници с купешка храна. Аз лично не съм
консумирал нищо, освен дето изпих една нищо и никаква бира – не обичам
обществените заведения, освен ако над вратите им не виси надпис “Механа”,
“Горски хан”, “Бирхале”, “Битова къща”, “Странноприемница” или нещо подобно от
фолклора. Следобедът беше обявен за тихи игри и занимания, зяпане на телевизия,
докато аз използвах това време за обогатяване на пътеписа във връзка с
посещението ни в Париж и още по-щастливото ни пребиваване в България, който
напоследък творя паралелно с всичко останало.
Вечерта,
както и предишната проведохме една всенародна веселба, след приключването на
която се разхвърляхме по каютите. Още същата вечер започна да духа вятър, който
пък до сутринта докара дъждовните облаци. Не след дълго заваля и самият дъжд –
и така, та цял ден. Аз отново бях прикован към писалищната маса, докато
останалите се забавляваха с правене на нищо, безцелно губене на време и висене
пред телевизора. Така малко безславно мина и вторият ден на нашата почивка,
която този път действително можеше да се нарече по този начин – голямо безделие
падна; добре че аз поне попълних времето си по-успешно с творчество и
писателство – за другите не отговарям.
Неничко
онзи ден се прибра от обекта и утре ще се видим. Ще ходим да гледаме някакво
състезание по мотокрос. Времето обаче не е много обещаващо – дават го да вали
дъжд и през двата почивни дни. Това пък от друга страна е добре за посевите ни
из градината – главната асма вече се е разлистила и гледам, че филизите ѝ вървят добре; даже имаме и
грозде (всъщност, трябваше да кажа: птиците ни по дърветата си имат свои
собствени гроздаци, които те само чакат малко да узреят, че да им се нахвърлят
като хиени на мърша). Преди време Бранко ми даде няколко пръчки (Зарезански
изрезки от неговото “лозе”), които аз посадих този път по най-правилния и
академичен начин съгласно аграрната наука. След престоят им в земята няколко
месеца, сега и те са почнали да наддават. Хич няма и да ги разсаждам даже –
както са поникнали, така ще си вървят през вековете; стига да устискат на
климатичните условия и да тръгнат да се развиват. Те са по три пръчки в снопче
– която оцелее, тя ще се развива занапред.
Иначе други съществени новини няма около нас – макар и по-накратичко, сега приключвам темата до тук, за да я продължа още в понеделник. Първото ми интервю е от 11:00, докато второто е чак в 15:30. В антракта между двете ще се завра в някой голям магазин и ще писателствам от там - тъкмо да си убивам времето по най-приятния за мен начин. Пожелавайки всичко на всички - от добро, та по-добро и разбира се най-много здраве, разделям се временно с вас до следващия ни сеанс.
Целувки и прегръдки от далечна Австралия: Михови (старши) и Михови (младши)…
