Скъпи
и обични родители - мили наши бабо и дядо; приятели, слушатели, верни мои
почитатели и прочие пишман деятели!
06.05.2019 – На много свят и тържествен ден захващам поредното си послание към всички
вас, чеда покорни и още Господни (навръх Гергьовден), а на също толкова свят,
дай Боже ще го и завършвам (тогаз пък ще е Петровден…). Съгласно разписанието
на полетите, баш по това време ще летим из въздуха на път за Татковината,
когато (и където…) аз от своя страна ще нахвърлям своите последни щрихи за
този, сравнително кратък период от време, с начална точка днес…
Неусетно
за мнозина от нас се изнизаха повече от две седмици, откакто се завърнахме
благополучно от тъй братския нам и близък до сърцата ни Китай, но кой знае
какви съществени събития около нас не са се случвали до този момент на
разглеждането им – за слава на Небесата, разбира се; ни добри, нито пък някакви
лоши. Веднага с пристигането в къщи, водовъртежът на живота ни пое отново в
своята бясна центрофуга и всичко в околовръст зае първоначалните си позиции,
сякаш че никога нищо не е било и изобщо не се бе случвало. Ванеса ни посрещна
без видими сътресения и явни поражения в повереното ѝ от нас домакинство и продължи да ходи на работа, по любовни
срещи и народни танци, редовно да посещава лекциите в Университета и да следва
неотлъчно останалите си житейски ангажименти. Даниела също пое своите служебни
задължения, докато аз през това време се заех с дописването на последните си
впечатления от Китайската ни авантюра. Последните оформих в своеобразен пътепис
и вече дори забравих за съществуването му, след като останалите ежедневни
злободневки тутакси взеха по-съществен приоритет над моите дребни житейски
радости и частични удоволствия (както се знае от биологията, кефът трае
единствено и само до момента на оргазъм – от там насетне вече всичко си е както
преди; и те така те, до следващия подобен)…
От
екскурзията се прибрахме в петък – в събота вечерта ходихме на един концерт в
казиното, като по този начин пък изтървахме друго много грандиозно моабетчийско
събитие, във връзка с рождественото честване на наш близък приятел, когото за
съжаление не успяхме да удостоим с нужното внимание и уважение под формата на
присъствие и активно участие във форума. В неделя сутринта аз май ходих на
черква, но може и да бъркам дните с някоя друга седмица. Следобеда Ванеса имаше
участие със сръбската танцова трупа на един техен фестивал, та ходихме с
Даниела да я гледаме в представление “у живо”, с което събитие напълно приключихме
двете поредни отпускарски седемдневки.
От
понеделник насетне всеки от нас вече се зае с личните си задължения и
обществени занимания – през дните, докато беше по-спокойна обстановката около
мен, аз продължавах да творя, а малко преди мръкнало се залавях със
строителните мероприятия покрай двете колиби. Отпреди 6 месеца още бях купил
едно порцеланово казанче за тоалетната в нашата стая, но само като си помислех
колко много тропулак е свързан с подмяната на старото и автоматично ми минаваха
всякакви такива дюлгерски мераци – склонен бях да пикая по двора и да сера у
съседите, но не и да запрятам ръкави, та да се боря с баеркаси и маркучи.
Добре, ама Даниелчето милото, вече ми даде такъв напорист и настоятелен,
типично в нейния стил шопки зор по спешното изпълнение на задачата, та аз ща-не
ща, неохотно и с голяма доза погнуса почнах да къртя стената (ами какво да я
правя, като не мога да ѝ
прекърша хатъра само с един замах на дясното кроше; на Даниела бре, не на
стената...). Спомням си, че подобни апокалиптични изживявания имах със смяната
на другото казанче, в тоалетната на Ванеса. Шибаната стена е направена от още
по-шибаният гипсокартон: едновремешните евтини баеркаси са пластмасови и леки;
приловени с по един паянтов винт направо в гипса и така са карали години наред
без да се свлекат. Обаче тези, които купих като уж по-модерни тежат много, а
като се прибавят и десетте им кила вода вътре, последните наедряват амен-амен
колкото е теглото на една торба с цимент – а пък такова солидно тегло вече е
абсурдно да бъде задържано успешно в стена от гипсокартон, която е със
здравината и дебелината на обикновена или локумена вафла от 5 ст., по ценоразписа
от 1962 и съответната сладкарска номенклатура. За уякчаване на конструкцията
отзад, трябваше да закова разни дървени гредички, в които вече по-надеждно да
се набият шурупите, които притягат казанчето. Теоретично, замисълът е гениален
и някой с право тук ще си рече, че това е работа за няма и 5 минути – да, ама
като се разкърти стената и действителността зад нея зейна като една огромна
празна дупка; появи се кухина без наличието на никакви подобни бичменца и
спасителни дъсчици, за които да се залови нормалният човек в мое лице. Това
наложи да отворя още по-голяма пробойна, та през нея вече да подвирам
въпросните напречни дървени трупчета. Хубаво, ама след всичко това, лицевата
част трябваше да се заплеска обратно с гипс, за да не личи изобщо, че някой лаик
се е учил на майсторлък и занаят баш там – хайде, удряй първо една ръка, на
грубо; та чакай го да изсъхне два цели дни, защото слоят беше много дебел, за
да запълни уж по-добре хралупите, а пък времето от своя страна - влажно и мокро
като козе влагалище баш преди онождане (поради обилните дъждове напоследък).
Следващата процедура е отегчително и главозамайващо шкурене до изравняване с
останалата повърхност на стената, когато вече почват да личат отделни по-малки
ями, които не са били запълнени още при първото нанасяне на гипса – така
автоматично следва допълнителен слой маджун отгоре им, макар и вече доста
по-тънък, със съответното изчакване отново да заветря при същите условия на
влага и мочурляк; и пак ужасяващо шкурене със сипане на бял прах до тавана –
сякаш изтупваш брашнян чувал. Най-накрая идва и омразната процедура по
заключителното боядисване на стената, за да не личи че изобщо е минавал майстор
от там – бавно, мъчително и много продължително мероприятие, защото боята също
иска нанасяне на два пъти; една ръка тази вечер - втората обаче чак на другата,
най-общо казано. Така, в подобни мероприятия и дейности минава цяла седмица –
идва следващата събота; викам си на акъла: е, край на мъките, мамка му! - днес
вече пускаме и водата, та да си отсерем и отпикаем на воля у шибания гириз.
Пускаме-пускаме, ама ние продължаваме да си изпускаме “водите и батака” от
организмите в другия кенеф – докато нашият остава сух и безмълвен, с нулеви
изпълнителни функции по предназначение; ще попитате: защо?...
След
като най-акуратно, до степен на съвършенство и със сумарното търпение на Ван
Гог, Микеланджело и самата светлост на Светлин Русев овапцах с боя стената, на
края самодоволно закачих и казанчето; направих си и няколко снимки за спомен,
щото втори път едва ли ще се заловя с подобни “развлечения”. Сега пък маркучът,
който свързва кранчето дойде твърде къс, защото аз поначало вдигнах малко
по-нагоре баеркасата; понеже съм изучавал физика както на твърдите частици,
така на меките и особено на флуидите като техен цялостен сбор, исках да получа
по-висок (и съответно по-силен…) воден стълб и респективно струя, с надеждата
че стичащата се по тръбата вода ще измива нечистотиите в чинията значително
по-ефективно, без употребата и на четка (което по принцип всеки път се явява
една доста унизителна необходимост и непривлекателен хигиенистичен акт). Освен
че въпросният маркуч дойде възкъс, къса се оказа и свързващата тръба между
казанчето и клозетната чиния – леле-ее, ама аз полудéх, бре; казвам ви го
откровено и най-вече отговорно. Изприпквам тутакси до железарията за нови
продукти и материали – търся междувременно и шайби с по-широка периферия; щото
аз естествено нямам на склад в своето хранилище – всякакви други размери ми се
намират в наличност, но пък не и баш такива. Хайде, пътьом се отбивам за две
такива шайби в друг дюкян – онези, като ми видяха окаяния вид и разкривената от
омерзение и безсилие физиономия, та направо ми ги подариха; до тук добре
(защото в ръцете си стисках цяла 20-доларова банкнота, а на човекът зад тезгяха
не му се разправяше с мен да ми връща ресто до 20-те цента, колкото му струваха
шайбите – така последните минаха гратис). В железарския магазин намерих
по-дълъг маркуч и въздъхнах с частично облекчение, но пък тръбите за отзад бяха
всичките все къси; такъв им бил стандарта. И защо, моля ви се, моята била по-различна
от законоустановените? - да не би да съм сбъркал нещо и да съм закачил
казанчето на неправилното място (къде, рекох бре, айдук неден: на покрива ли да
съм го турил? - да го туря на женка ти аз, дето има една такава повеля;
размишлявам насреща му де негласно, де полугласно). Където поискам, там ще си
го окача – то си е у дома и ако искам да му ползвам целият водонапорен
капацитет, мога да го вържа с тел и за комина даже; я ги виж ти – те ще ми
вкарват на мене акъл и с ценни съвети ще ме обливат и давят! Другият дюкян, от
който аз и предния път купих по-дългата тръба, в съботен ден обаче не работи –
така проектът ми се “проектира” чак за следващия понеделник; мирясах с това
дело и спуснах кепенците – бях изправен не само пред физически срив, ами и пред
душевен колапс. Предната вечер (петък) бяхме на гости у Ваня и Бранко, но това
мероприятие с нищо не направи моя съботен ден по-бляскав и лъчист – както
виждате, неволите и неудачите ми се бяха навързали като наниз от най-лютите
чушки…
Отново
междувременно и уж някак си случайно, но ето ти и друга беля (амчи те хората са
си го казали много преди мен – според преданието, едно зло никога не идвало
само и това твърдение през вековете, за кой ли път вече се потвърди и в
най-новите ни, уж по-светли дни…). Треволяците и бурените в онази къща бяха
избуяли толкова много от падналите напоследък дъждове и от 6-месечният им
растеж на свобода, че бяха почнали да навлизат и у съседския двор чак; тръни,
бодили и всякакви израстъци – просто една страховитост, повдигната на осма
степен; дива джунгла, малко ще е да се нарече - стари турски гробища повече ще
му мяза за сравнение. А пък съседката ни е една всезнайковица и разпоредителка
– не професор, ами има титла на академик от БАН. Спомням си, че Нолин ѝ викаше “newspaper”
(“вестникът”…), понеже тя знае всичко, което се случва не само на улицата, ами
и из целия квартал дори; дърта клюкарка демек, казано с други думи и на
по-разбираем език - въпреки, че уруспията може да дойде и по-малка от мен.
Олеле-е, че като почна това проклето женище да мръцка и опява, да мърмори и да
нарежда в анфаса ми, как нашите треволяци вече били влезли едва ли не в нейната
спалня и бодилите ни се отривали между тлъстите ѝ баджаци, та мира не ѝ давали от сърбел между тях – кълве ли кълве като
разгонен кълвач, та не мога думата да взема от нея, а пък тя и дъх не си поема
даже на всичкото отгоре - такава мелница и страшна картечница! Божке-е, че моята
Даниела е направо цвете пред тая оса, бре! – ма каква ти оса: оная е усойница
направо, с диплома за пепелянка! А пък аз, като влязох в двора и действително
се загубих из “растителността” – ни трева личи къде е била, ни камъните се
видят; стъпалата бяха изцяло покрити, а плочките чак не се виждаха от
прорасналите плевели. Видях се в чудо и едноличната борба с ботаниката
предварително щеше да бъде обречена на провал. Добре че съседът ми препоръча
един знатен градинар, който се занимава точно с такива тежки случаи на
изоставени задни дворове. Обадих му се и веднага организирах оглед с него –
човекът на свой ред обеща мястото да светне за някакви си $200 масраф, а на мен
сякаш воденичен камък ми падна от шията. Точно по това време на седмицата обаче
започнаха празничните дни по време на тукашния Католически Великден. Това малко
поразсрочи изпълнението на задачата, ама пък когато хората най-накрая свършиха
работата, просто не си личеше да има и помен дори от предишните треволяци и
бурени. От тук нататък ще следват най-малко 2-3 пъти третиране с отрови, които
същите хора от градинарската фирма ще извършат за по $25 на пръскане, но пък
гарантират, че след нанасянето на тези химикали повече подобни израстъци няма
да имаме; е, поне не чак толкова интензивни и агресивни като тези, които ни
бяха нападнали, та даже и превзели...
Така
дойде и Великата събота, когато следобеда оплескахме яйцата. Аз ги започнах,
обаче Даниела ги довърши след мен, защото нещо не ѝ хареса качеството на моето боядисване (тя обаче още не
знае, че от догодина си ги поема вече сама – аз бях до тук, след като и за туй
не ме бива). Вечерта ходихме на черква – обиколихме три пъти, казахме си
Христос Воскресе, чукнахме се с червените яйца и с това приключихме церемонията
по празника. Неничко тогава все още беше на обекта в Западна Австралия, но
междувременно от него пристигна и благата вест, че другият му контракт вече е
подсигурен – връща се от там следващата седмица и повече няма да ходи обратно.
Това дойде доста добре дошло за всички нас, като едно допълнително успокоение и
облекчение, защото онази работа беше все едно, че е на края на света – той сам
прецени за себе си, че при настоящото му семейно положение, неговото място вече
далеч не е в оня див край на държавата, забутан буквално в нищото, сред банда
от полуозверели и освирепели от скука идиоти. Каквато и да е, тази работа тук
все пак е на някакви си 4 часа от дома, а не на половин ден път, със смяната на
два самолета при това. Много бяха факторите, първостепенни и по-маловажни,
които наклониха везните към окончателното му завръщане наблизо до тях, а пък и
възможността да упражнява занаята си в по-добра работна среда, с вероятност за
професионален растеж съвсем вече натежа в тази посока и той миналата седмица
пристигна, за да поеме нататък отново утре или в сряда. С него се видяхме онзи
ден, когато той дойде у дома и заедно обикаляхме из града по разни наши общи и
индивидуални задачи.
Моята
служебна работа остана замръзнала в долната си мъртва точка, след като от края
на Март до този момент не съм мръднал и на инч напред, предвид закъснелите
плащания на инвеститора. Веднага след нашето завръщане от Китай и виждайки, че
банковата ми сметка отново е празна като пресъхнал селски геран, аз написах
едно много съдържателно, до степен на полугневно писмо, адресирано до моите
шефове, за да разбера на къде вървят нещата с развитието на проекта. Това беше
дори след края и на дългата серия от Великденските почивни дни – някъде през
последната седмица на Април. Междувременно получих уверение (поредното…), че
инвеститорът е продал част от своите акции и че в най-скоро време ще се
разплати с нас; ама дали ще ми платят цялата дължима сума, дали ще покрият само
част от нея – за това мога само да гадая. Аз така или иначе напоследък нищо
друго съществено не правя, освен да си търся друга работа – водя кореспонденции
с разни агенции, изпращам молби, разговарям с агенти и потенциални
работодатели, но без абсолютно никакъв успех или дори най-малкият изглед за
такъв. По всичко личи, че и занапред ще продължа да работя върху темата на
съществуващия проект с моите хора, стига те един път да ми се изплатят. Утре
отново имам среща с боса – нека да видим с какво ще се надлъгваме пък тогава…
Онзи
ден, като разбрах че уж вече щели най-после да плащат, та рекох да направя
място за новите си финансови постъпления – нали за да влязат едни пари, по-първо
пък други трябва да им освободят нишата. И както гледах разни фотоапарати от
електронните обяви, така погледът ми се спря на един и си рекох: тоз шъ’й той.
Това стана в съботния ранен следобед, когато ходих до Бризбън да си прибера
стоката. Нарочих го нещо моя старият и особено след проблемите с проклетите му
батерии, които не мога да зареждам от сума време. Надиплих всичко налично в
калъфа и така в пълния си комплект заминава като армаган на Калоян или на който
там иска да се занимава с подобна техника. Така, срещу $200 (след съответния
пазарлък и сваляне на цената от $250) неговото място се зае от следващ по
генерация апарат – пак цифров, но със сменяеми обективи, много функции и далеч
по-професионален, отколкото съществуващият. Новата техника е вече от
по-престижна марка Nikon, модел D3200 и има завидни фотографски качества,
независимо че се води средна класа, предназначена за по-обикновени случаи и
непретенциозни клиенти. Жената ми даде два обектива, 3 батерии, зарядно
устройство, кабел и една малка фъшкия, чрез която фотоапаратът може да се
свърже с мобилния телефон и снимките от него да се прехвърлят в телефона, а от
там вече да се разпространяват по разните социални мрежи и инстанции.
Обикновено такива допълнителни устройства се използват от фоторепортери, които
заснемат примерно някой уникален кадър от дадено събитие – още в същият миг
снимката се изпраща в редакцията на изданието, за което работят, която вече от
своя страна разпространява новината, без дори по-нататъшното участие на
репортера. А пък при още по-модерните професионални апарати, тази опция е
вградена вътре в тях и това прехвърляне или разпространение на снимката може да
стане директно с натискането на един бутон – развитието на техниката просто
няма спиране. Вечерта до среднощ изучавах някои от действията и функциите на
фотоапарата, но понеже всичко ми се видя отново доволно сложно и объркано, та
ще слагам пак копчето на “автоматична стрелба” и така ще карам за сега, докато
се изуча по някакъв друг начин.
Вчера
с Даниела се поровихме за малко и из двора на онази къща – имаше да се събират
разни боклуци, отсякох някои клони и храсти, за да направим място на градинарите.
Вчера ходих до бунището да ги изхвърля, а вечерта отидохме на гости у бачо
Гьорги по случай именния му ден. Той беше пекъл агне в пещта, видяхме се с
много приятели и изкарахме весело. Единствено само, дето не можахме да осъмнем
заедно с останалите, защото си тръгнахме необичайно рано – Даниела днес беше на
работа и сутринта трябваше да става рано за първата си смяна, та се прибрахме
по никое време за смях на съседите. Ванеса беше на работа, а вечерта ходиха на
сръбска дискотека с нейните дружки Мария и Бела. По някое време си дойде напред
– изкъпа се, постоя малко с мен, докато непрекъснато кълвеше нещо по телефона
си и на края замина при Марко. Той всеки понеделник има контролни срещи по
баскетбол, та приятелките му ходят да го гледат и да му се възхищават. Днес
също е почивен ден заради Първомайския празник на труда – от утре вече всичко
заема първоначалния си ритъм и такт. В зависимост от това, кога ще ми платят и
дали изобщо ще се издължат, както обещаха, аз ще действам според обстановката. Имам
много къщна работа, която трябва да се свърши – долният плочник у нас на места
е пропаднал, та трябва да разровя плочите и да запълня дупките под тях. Това е
първата ми по-сериозна работа, преди да се заровя повторно из онази къща, която
намразвам все повече и повече заради купищата от дейности, които има да се
вършат преди да стане обитаема/продаваема…
21.05.2019 – Времето лети, не спира – сякаш има не криле, ами в гъза му е заврян
ракетен двигател. Около нас няма абсолютно нищо ново или различно от досегашната
и ежедневна рутина, с която всички плаваме бавно по течението, без да знаем на
къде ще ни завлекат водите му. Напоследък поваляха и сериозни дъждове, които
малко объркаха дворните ми дейности. Едната дупка в долната площадка успях да я
запълня, обаче за втората лошото време ми попречи и остана наполовина готова.
За третата пък не ми се и помисля, защото нещо си загубих и интереса към нея.
От време на време прескачам до задния двор на другата къща, от където вземам
разни ненужни блокове за пълнеж на траповете. Хаотично и безцелно там също ровя
земята, за да подготвя терена за евентуални подобрения - специално в
градинската част на имота. Когато мястото изсъхна в един от промеждутъците
между отделните валежи, дойдоха двама души с едни страшни косачки. За два часа
мястото светна без нито един бурен или израстък – халал да са им парите, които
взеха, обаче и много добра работа свършиха момчетата (че като знам каква
джунгла беше, щеше да е немислимо да се боря сам с тоя буренак). Сега пък
чакаме да позаветря пръстта, че да дойдат и да напръскат с отровите. Като се
ачтиса обекта, почна да ми просветва пред очите, та взех решения за бъдещите
мероприятия, които трябва да се предприемат на някакъв по-следващ етап –
веднага, щом ми платят (евентуално и ако…). За сега мога да се справям и сам,
като изкоренявам разни храсти, премахвайки всичко изгнило от подпорната стена
на площадката. Тя е уж излята от бетон и покрита с някакви плочи, обаче
отстрани поначало е била заградена с дъски – нещо като кофраж. Вътре е насипана
пръст и бетон, за да се образува платформата, само че сега тези дъски са изцяло
прогнили (след престоя си, заровени в земята за период от едно 25-30 години
най-малко). Когато напълно разчистя тази основа, ще пусна допълнителна подпорна
стена от големи циментови блокове (подобни на коминните тела в България) – с
такива тук правят огради, вдигат стени и дори ги използват за строежи на
по-масивни къщи или сгради. Тази подпорна стена ще дойде наравно с ръба на
къщата, което пък от своя страна значително ще разшири площта на задната
площадка – встрани ще остане само една двуметрова просека, която ще води към
езерото. А там вече, отделни стълби ли ще има, няколко по-големи стъпала ли ще
се правят? – майсторите ще казват впоследствие кое е най-добро и най-много ще
приляга на района. На края това цялото ще се облече със същите плочки, които
съм ползвал у нас на входната пътека и с каквито постлах пода в механата. Те са
неравни и понасят малко по-груба и непрецизна изработка – а в нашия случай това
е важно. Най-вероятно пак ще викам Желязко, защото аз една по една има да ги
лепя до пенсия. Това за сега е по-генералния план, който в хода на строителните
работи може да претърпи всякакви модификации. Исках да подчертая, че вместо да
обикалям улиците като въртоглав, сега физкултурните ми упражнения се заключават
с въртенето на кирката и лопатата из ръцете, скубане на корени и разни подобни
отблъскващи, а в същото време и много изтощаващи човека дейности. Мечтая за
времето, когато ще си седна зад компютъра, възстановявайки моята първоначална
служебна дейност, срещу доходите от която да платя на някой, който да свърши
работата точно, както му кажа аз и вместо мен, разбира се...
Последните
новини са, че поръчителят на проекта съвсем наскоро е продал някакви негови
акции, с парите от които щял да ни се издължи до този момент, като ще инвестира
и следващата стъпка от проекта по довършване на техническата документация и
съответната изработка. Това се очаква да стане всеки момент – дори уж до края
на тази седмица (днес е само вторник и барем остатъка от дните ѝ имам да си го изживея в
надежди, независимо колко празни ще са те…). Само че подобни обещания аз лично
слушам вече в продължение на 5 месеца, чиито седмици също изживях в подобни
празни химери – като видя парите, тогава ще повярвам и в таласъми ако трябва.
Наред с всичко това, онзи човек се оказал толкова благодарен и благосклонен,
специално към мен като най-потърпевш от цялата бригада за социалистически труд,
че решил да ми преведе и 5000 от неговите акции на мое име – когато реша напред
във времето да ги продам и да им прибера печалбата. Та сега съм в процес на
развитие покрай формалностите и съответното усвояване на въпросните акции –
наред с търпеливото изчакване от моя страна по изплащането на заплатите ми.
Отделно
от тези ежедневни дейности, непрекъснато подавам молби за друга работа, но за
сега нямам нито едно “клъвване” (по силата на повикване, на интервю поне).
Всичките ми опити остават напразни и без последствия, но аз не се отчайвам.
Междувременно купихме самолетен билет и на Ванеса, която ще лети за България
около две седмици преди нас. Така тя ще има възможност за посещение при баба и
дядо, които да я заведат пък на екскурзията, както са си намислили. Попълвах
времето си и с писане, защото работих над един свой пътепис от посещението ни в
Татковината през 2012. Моят човек в Германия страшно много е харесал
литературните ми творения и дори иска да издадем специално пътеписите в местния
Самоковски вестник, чиито главни редактори са негови хора – той също им е изпращал
някои от неговите разкази, та ме насърчи в тази посока; да се намираме в
някаква творческа тръпка – не заради друго…
Понеже
последните няколко дни беше все дъждовно и мочурливо, та се принудих сутринта
да включа бойлера на ток – не беше пускан с години. Излязох в 09:00 за срещата
си с шефа, но като се прибрах в 11:30, по покрива се стичаше гореща вода. Не
знам какво му стана, обаче имам усещането, че ще идва майстор-водопроводчик. Аз
още напред го изключих, но водата продължава да тече през тръбата на преливника.
Мисля, че дебитът ѝ
малко понамаля, но не съм сигурен – не знам какво да мисля вече. Може би като е
вдигнал повечко налягане от нагревателите и нещо вътре да се е спукало –
следобед ще го наблюдавам, но не очаквам да се оправи от само себе си; просто
виждам как първите 10 акции по $25 единична цена вече политат към джоба на
гиризчията – а пък аз още не съм ги и получил даже, дето има една приказка; но
да сме живи и здрави – останалото е лесно (както и друг път съм споменавал при
подобни житейски ситуации, “нек’ сме живи, нек’ ни éбат” – поредната доказана
във времето народна мъдрост…)
30.05.2019 – Вчера написах датата (вчерашната, естествено…) и нещо мисълта ми
замръзна веднага след точката. Нямах абсолютно никаква нагласа и настроение -
ни за писмено творчество, нито пък за някакви по-сериозни изяви по кърища и из
дворове. Сега ще се опитам отново да вляза в досегашния си ритъм на
вдъхновение, защото забелязвам, че напоследък взех все повече и повече да губя
почва под краката си, след като в продължение вече на месеци нищо не правя – не
само умствено, но и физически. Навлязох в една такава безтегловна форма, от
която като че ли просто няма излизане. У нас долната площадка е зарязана
насред, почти наполовина готова; в другата къща дворът е в подобно окаяно
състояние и дереджето му е горе-долу същото, както навремето дюлгерите са
строили сградата и скелета на колибата. Ровя се с копача ту тук, ту там: един
път, за да се намирам на работа и втори път – да подготвям уж терена за някакви
последващи операции и дейности, единствено свързани с майстори и плащания. До
този момент пари от моята служебна дейност все още не съм видял, нито пък съм
усетил полъха на 5-те хиляди акции, които ми бяха обещани преди време, заради
стоическото търпение и толерантност, които продължавам да упражнявам и
денонощно проявявам към управата на фирмата. Каквото беше направено по проекта
до края на Март, с това си и остана – от тогава насам нямаме и една стъпка
напредък в желаната посока. Всички стоим на полусъединител и чакаме да дойдат
някакви средства – вероятно от небето. Ако обаче преди почти вече 2020 години
Дева Мария е заченала просто ей така, от златния дъжд, то въпросът с падането
на банкноти от същото това небе стои далеч по-различно от всички Библейски и
Старозаветни закони на Вселената – за тази цел ни трябват богати хора (ама не
само духовно, ами и малко с повечко парици в кесията, която великодушно да
развържат в името на техническия прогрес и потенциал, от което пък да се
облагодетелстваме и ние – най-обикновените миряни, които съвестно сме си
изпълнявали задълженията по изпълнение на поставените задачи в продължение на
месеци, че и години време вече). Ама нищо, де – за сега изчакваме, пък де да
видим; рано или късно сметките ще се уравнят - проблемът е, че този процес се
бави и се проточи неимоверно дълго, от което всички потърпевши почнахме да
губим интерес и ентусиазъм за работа.
Така
- това мое излияние до тук спадаше към лошите новини; е, за нас създаденото
положение не е нито нещо ново, нито пък е и чак толкова лошо, колкото примерно
е за моя най-пряк ръководител. И двамата разчитаме на жените си, само че той
завалията е в много по-неизгодна позиция от мен: онзи ден си е продал колата и
я е сменил за по-евтина и съответно малко по-стара от предишната; има да се
грижи за две малки деца, семейството им живее по квартирите на хората и плащат
луди пари за наеми. Много са факторите, които отличават нас самите от
останалите себеподобни и място за оплаквания тук изобщо няма – просто без моите
приходи ние нямаме онзи финансов размах, който бихме имали, ако всяка седмица
към банковата ми сметка постъпваха някакви прилични субсидии. Тогава и дворът
щях да оправя мигновено, и вътрешностите на къщата щях да завърша още
по-светкавично, че и колата си даже щях да сменя за по-нова и хубава с едно
щракване на пръстите, дето има една приказка – ама не било писано всичко това
да се случи баш сега, та малко там ни се явява проблема и имаме известни
разминавания между нескончаемите ни мераци и по-реалната действителност.
Продължавам
най-съвестно да изпращам молбите си за друга работа, но за сега все още
безуспешно. Навлизаме в последните седмици на настоящата финансова година,
която изтича в края на Юни (2018/2019). Всички фирми и организации свиват
бюджетите си, прекратяват харчовете и започват да прехвърлят фондове за
следващия период – в момента се забелязва известно затишие на пазара, защото
гледам, че и обявите за свободни работни позиции намаляха драстично. Независимо
от всичко, аз онзи ден ходих на едно интервю в компания, намираща се не много
далеч от нас. Нямам резултати още от представянето си – такива като мен има
десетки, а кого от всички нас са предпочели да наемат, продължава да бъде
загадка за кандидатите, от които само един ще бъде щастливецът. Аз не губя кураж
обаче и веднага след завръщането ни от България ще разширя периметъра на
търсене. Няколко седмици преди миналогодишната Коледа ми се отдаде прекрасна
възможност за един близо шестмесечен договор в Toowoomba – град на около 200 км
от нас. Бях си уредил даже и мотелът, където щях да отседна, докато работя там
и за една бройка щях да започна. Именно тогава обаче, шефът ми излезе с едни
негови настойчиви предложения да продължим работата си, макар и с по-умерени
темпове (предвид и по-ниската заработка под формата на заплата) – аз прегърнах
идеята и веднага отказах предложението на тогавашния си потенциален
работодател. До края на година всичко уж вървя добре и плавно – хората ми се
изплатиха съвсем акуратно и аз наивно помислих, че уж вече сме влезли в режим на
прогрес и продължаваме смело напред. Така блъсках много активно и през трите
месеца до отпътуването ни за Китай, като си представях, че до това време и
особено след нашето завръщане от там 12-13 дни по-късно, мътилката около случая
със закъснелите заплати ще се избистри – а пък то, напротив: кашата става все
по-гъста и мътна, башка по-дълбока...
Другата
много добра новина е, че на бойлера, монтиран върху покрива на къщата всъщност
нищо му няма. Онзи ден, в лошото време го бях включил за малко към мрежата,
колкото да загрее водата по-бързо, че хептен беше изстинал – такива
опреснителни мероприятия се налагат на двете години веднъж (че и по-рядко…),
обикновено когато се заредят няколко поредни дъждовни или не чак толкова
слънчеви дни. Тогава забелязах, че от преливника взе да шурти вода и да се
стича по покрива в улука, обаче впоследствие този теч спря. Бях го вече
изключил, та не знам дали причината е от по-интензивното му затопляне (все пак,
300 л вода в затворен варел се атакуват от енергията на 6 kW нагревател – може
пък да са ѝ дошли възмножко
калориите), или просто нивото вътре се балансира, след като изхвърли навън
излишното водно количество от тръбите. Барем по този въпрос имам известно
успокоение и тревогата ми се оказа безпочвена и напразна.
По
принцип сутрин се потривам из дома поне до обяд, след което отивам на другата
къща да си изкарвам злобата и ядът по двора. Взех разни кардинални решения по
близкопредстоящи строителни мероприятия, в частност с разширението на задната
площадка. Обаче за постигането на всичко трябва да се отлеят едни бетонни
стени, да се коват кофражи, да се връзват железа и арматури, от която дейност
аз имам известно понятие (макар и не съвсем по същество - просто, защото знам
какво искам да се получи като краен резултат), но пък нямам опита и
възможностите да си я извърша сам – нито с ръчни колички разполагам вече, ни
ремаркета имам под ръка да влача пясъци, камъни и торби с цимент, че пък и да
го бъркам всичкото това чудо на ръка с лопатата. Онзи ден разчовърках малко
пръстта и заравних терена, за да може да му се направи по-ясен оглед и точни
пресмятания на размерите. В крайна сметка трябва да се вдигнат две подпорни
“Г”-образни стени – едната дълга 10.50 м, другата само 6.50 м, със средна
височина около 400-500 мм, но при върха се търсят даже 600 мм, защото специално
там мястото се свлича надолу и идва малко по-дълбоко. Онзи ден виках нарочен
майстор бетонджия, че да ми оцени масрафа на проекта – тогава все още мислехме
да се отлее само една основа на земята, а нагоре да се иззида до определената
височина с големи циментови блокове (т.нар. коминни тела), каквито тук много
успешно се ползват за огради. За малката основка човекът ще вземе $1250, като
аз ще му подсигуря помощ при транспортирането (бетоновозът ще си изсипе товара
пред гаража, а после от там навътре кереча трябва да се нанася с количка, в
кофи или с шепи в краен случай). След това следва купуване на въпросните
огромни тухли ($3 парчето, а са ми нужни стотина бройки) и зидането им под
канап до достигане на необходимата височина. И понеже всичко това там върви и с
известен наклон към езерото, за да се постигне пък правата линия в горната част
на зида, тухлите трябва да се зидат под даден ъгъл, да им се скосяват долните
краища и т.н. Така, докато си човърках мозъка онзи ден и блъсках с кирката по
едни корени на вече отрязано старо дърво, взех по-смелото решение с отливането
на цялостната стена от бетон, вместо да леем само основата, че пък после да я
надзиждаме с други материали. Това обаче ще оскъпи почти двойно проекта, защото
новото положение изисква много повече кофраж, съответните железни арматури и
респективно количество бетон, та още не знам в каква посока да си подкарвам
мислите – за сега съм взел единственото правилно решение, а именно: като не
правя нищо по въпроса, а само обмислям отделните му варианти...
По
време на изкопните работи, лъсна цялата и гола истина за изпочупените
пластмасови тръби и колена, които свързват отводнителната инсталация на къщата
(лакомици и улуци) с насрещния водоем – на практика дъждовната вода от покрива
се излива директно в езерото; такова е разпределението на всички къщи наоколо –
не че нашата прави изключение от общото правило. Поне с тази задача вече можех
да се справя и сам, та не съм викал водопроводчици – нали съм гледал какво
правеше Рон навремето, докато ремонтираше нашите тръби, които бяха потрошени по
същия начин. Ходих до железарския магазин, та купих нови материали – е,
разходих се до там, разбира се няколко пъти и чак на края разбрах, че нещо
кройките ми са грешни. За да ги поправя се наложи малко да променя геометрията,
което пък наложи закупуването на още едно коляно. Едва след третата ми разходка
до “Bunnings” вече имах всичко налице, което след малко ще отида да сглобя
окончателно. Тази грешка в разчета пък даде възможност за известно подобрение
на съществуващия отвод, като сега тръбите се прибраха плътно покрай стената,
вместо да вървят косо по най-късия си път към канала. Чакам да се постопли още
малко, че да отивам да ги правя. От вчера насам е настанал един ужасен зимен
студ - сутринта беше няколко градуса; там, където работи Неничко температурите
са паднали до 1°C – е, вярно че е положителен, но пък той няма кой знае колко
голяма разлика с отрицателния си побратим. Някъде из държавата вече валят
снегове – при нас се усеща само леденият им полъх, независимо че видимо навън е
слънчево и уж топло. В къщи е кучи студ и аз, докато пиша с премръзналите си
ръце, стоя облечен с едно яке и качулката на главата, защото иначе ми духа на
врата; още малко и ще почна да си виждам изпаренията от дъха през устата.
През
останалото време няма много голяма активност около нас – Ванеса ходи на работа,
дава частни уроци по математика на едно детенце от нейното училище и за всеки
неин едночасов урок, майката ѝ дава по нещо символично на ръка; “джоб парасъ”, както му викат турците на
тоя бизнес от сивата икономика. Отделно работи в магазина за гуменки и потници,
ходи на Университета и учи в библиотеката. Тя вече влиза в периода на изпитната
си сесия и някои вечери стои до късно на компютъра за предаването на разни
нейни учебни проекти. Наред с всичко това, намира време и за безконечните си
срещи с Марко, който също е едно добро и съвестно момче – поне такова изглежда
отстрани...
Не
помня дали вече споменах по-горе, но на 18 Май в Австралия се проведоха
поредните федерални избори за парламентарни представители по щатове и
съответните общини. За превес в 150-те депутатски места се бориха двете
най-големи политически сили в страната – либерали/демократи и работници/социалисти.
Независимо от предварителните предсказания на разни социални бюра и измислени
агенции за проучване на общественото мнение в полза на Работническата партия
(лейбъристите от Labor Party), с убедително мнозинство и внушителен брой от 78
депутата спечелиха представителите на демократичната коалиция – или Либералната
партия, с други думи. За да имат превъзходство над останалите, на последните им
трябваха най-малко 76 позиции – т.е., половината + едно място, докато реалните
резултати от преброяването на гласовете показаха дори по-добро разпределение на
депутатските столове. Само седмица по-късно пък с подчертан интерес проследихме
и изборите за народни представители в Европейския Парламент, излъчени откъм
страната на България, чието разпределение на процентите по отделните партийни
структури далеч не изненадаха никого. Прави лошо впечатление ниският брой на
гласоподавателите – едва 32%-33% от общия брой имащи право на глас, което пък
от своя страна прави резултатите на “победителите” от всички нива да изглеждат
смешни, та чак жалки. Не смятам за нормално една шепа хора да определят съдбата
на цял народ, но за целта трябва да въведат задължителното гласуване – а пък
това стане ли и по електронен път, тогава вече няма никакво място за
шикалкавене и подправки на бюлетините. Обаче в един толкова исторически наш
роден Батак например, на изборите да победят турците от ДПС – такъв прецедент
вероятно в историята може да има само у нас. Както и да е – ако не беше тъжно,
щеше да е смешно, както се казва; само че не е… Няма да влизам в излишни
подробности и около някои срамни съглашения между отделните партийни
групировки, които по една или друга причина се случиха току пред очите ни и за
нас остана единствено да преглътнем горчивия хап почти безмълвно. Обаче по този
начин, въпросният политически акт отблъсна значителен брой гласоподаватели и
обезвери потенциалните ни съмишленици и поддръжници, които останаха за пореден
път измамени и разочаровани от случващото се – майната му; или “ибаз го”, както
казва мъдрият ми татко…
Точно
в деня за размисъл преди съдбоносната изборна неделя, у нас се проведе едно
извънредно мероприятие - при закрити врата, така да се рече. На другия ден
щяхме да ходим на тържество по случай 24 Май, организирано от Българската
етническа организация в щата. Вечерта дойде Дарина и за да не сме съвсем сами,
ние от своя страна повикахме Валя и Янко да подкрепят местната партийна
организация. Че като почна един моабет, вдигнахме валянка за цяла изборна
секция, а бяхме само 5 души – че песни, че танци, та до 03:00 сабале.
Естествено ние на другия ден не можахме да участваме във всенародните веселия
поради телесна отпадналост и общо душевно неразположение.
А
пък на това място вече идва ред и за най-лошото: казах ви всичкото си хубаво до
тук – сега обаче не ми остава нищо друго, освен да се заравям в калта по двора;
отивам да се боря с пластмасовите тръби на водосточната инсталация, за да има
поне едно напълно завършено нещо по онази къща (достатъчно опротивяла и станала
ми вече доволно омразна). Утре заминаваме на няколкодневна почивка в Noosa –
Даниелчето е направила резервации в един мотел, където в условията на полярна
зима ще отпразнуваме рождения ѝ ден. По прогнозата на времето, за този период предвиждат дъждове – дано не
ги пресече нещо на сняг, че да вадим ските и да слагам веригите на колата.
Ванеса в петък е на работа, но ще дойдат с Марко в събота сутринта, за да
останат при нас до понеделник, когато се връщаме. Това е най-близкият ни план.
Междувременно се наех да свърша една дребна работа за мой далечен познат, който
има малък цех за изработка на алуминиеви рамки за врати и прозорци. Преди
отпътуването ни за Китай направих едната част, онзи ден довърших останалото.
Сега човекът има да умува дали му харесва цялостният идеен проект на изделието,
че после да му пускам и окончателните чертежи, за да си го изработи
собственоръчно в работилницата. И от там чакам да падне някой и друг мизерен
грош, ама нали първо трябва да завърша всичко, че тогава чак да му издавам
фактурата. Ако имам възможност, ще продължа дописката си от Noosa – а сега
наистина се потапям в пръстта, че стана пладне и подмина даже…
05.06.2019 – Е, какво сега, другари – ударихме и 60-те, а? – пу-пу, да не ни е уроки!
Все е било чудо, ама пък баш като днешното не ми се беше случвало. Така стана
днес, че точно навръх рождения си ден трябва да предам своя пореден
осведомителен бюлетин във връзка с всичко онова, което се и не се случи до този
момент. Макар и слънчево, навън е толкова студено, че не става за никаква
работа по дворове и ливади. Сам си се чудя на акъла: как съм блъскал преди
години, в леден зимен студ и в летен зноен пек? – сега обаче изобщо нямам
подобни мераци и намерения. Спомням си, че добрият наш и стар съсед Рон, тогава
ми казваше следното: “В такова идиотско време навън можеш да видиш само
побеснели кучета или луд англичанин – ти от кои си?” и се прибираше вътре на
топло да се третира с коняк на голо… Ето защо, точно в този миг аз предпочетох
да гледам природата през прозореца на кухнята, вместо да се въргалям из
прахоляка отвън като разгонена магарица и да редя плочки например или пък
павета…
Последното
ми подобно включване беше миналата седмица, когато времето, макар и за кратко
се задържа малко по-благоприятно за всякакви дейности на открито – когато
приключих с докладните си записки, веднага отидох да сглобявам тръбите в двора
на онази къща. След поредица от дребни неудачи, съпроводени с обилни попръжни и
дълбоки клетвени закани, най-после опитите ми се увенчаха с известен успех и
поне отводнителната инсталация на покрива за момента е в пълна изправност –
чакам вече проливните дъждове за проверка и водни проби. Само че мусонният
период комай премина, защото каквото валя до онзи ден, то се изваля напълно и
предполагам, че от тук нататък ни очакват само хладни и сушави месеци. Така или
иначе, работата в онзи двор си я приключих успешно; извадих с кирката всички
павета и блокчета, които бяха заровени из пръстта – част от тях евентуално ще
използвам пак, с други пък ще попълвам разни дупки и така всичкият материал ще
бъде усвоен без остатък. При мен, единствено храната, веднъж вече преработена и
изхвърлена от организма не влиза в повторна употреба: всичко останало се
използва многократно, под най-различна форма и в широк спектър от приложение. Тонове
с боклуци съм изхвърлил от там до този момент, обаче проблемът остава свързан с
липсата на ремарке и подходящ транспорт. За по-дребните използвам стандартната
пластмасова кофа за битови отпадъци, обаче тя много бързо се запълва и трябва
да чакам цяла седмица, докато минат онези недодялани негодници от отдел
“Чистота” към Съвета, та да я изхвърлят с камиона. Освен всичко друго, това
деяние по принцип е и малко забраненичко – а именно, тези съдове да се
препълват и да тежат прекомерно много, че машините им пък не могат да ги вдигат
(на бидона с едри букви пише “max 75 kg”,
ама не съм чувал някой да спазва това изискване, освен ако не изхвърлят само
листа и шума от тях). Аз от тоя двор извадих множество едри корени, които сякох
и дърпах изпод пръстта един по един – башка разни стари дъски, полуразпадащи се
метални колове от огради и какво ли не. Добре че беше съседа от другата ни
страна с неговия пикап - един ден тръгна с жена си към бунището да изхвърля
негови клони и листа, та най-отгоре метнахме и моите тежки коренища; в противен
случай щяха да се подмятат из двора, дорде не изгният сами – те бяха толкова
големи и тежки, че не можеха да се напъхат в багажника на обикновена кола по
никакъв начин. За сега обаче там положението е овладяно и извиране на повече
едър боклук не се очаква. С колата на Даниела докарахме до нас разни бетонни
отломки и парчета, с които ще запълня траповете в нашия двор – каквото хартиса
ще попадне пък в нашата кофа за боклук и това ще е всичко по тази дейност. Все
още стои висящ въпроса с бетонната отливка на подпорните стени за площадката в
другата къща, но сега в тоя кучи студ не ми се и помисля даже за подобни
творчески занимания. Лятото обаче става много горещо и пак няма да е твърде
подходящо за работа на открито – на човек като не му се бачка, та само си търси
оправдания и извинения, но пък и отърване няма, де – все някога трябва да се
прави… В тоя ред на мисли, сещам се за един много показателен (и също толкова
поучителен…) виц още от времето на казармата, който често ми разказваше
старшината Първов от Казанлък, да ми е жив и здрав – а в нашия конкретен случай
тогава, анекдотът си звучеше съвсем правдоподобно. Той беше много умел майстор-строител
и често ме вземаше със себе си да работим по частните имения на офицерите – де
бетонно коритце за мивчица на двора, че пък и облицовано с мозайчица ще отлеем
за някоя недоклатена майорска или полковническа булка, де в нечия фатмашка къща
пък, на инсталацийката ще рече да вържем жиците наопаки, така че електромерът
да се върти обратно през цялата зима, дорде акумулиращата печка вътре бумти денонощно
на пълни киловати и разни ей такива ръкоделства – съвсем законни и правомерни,
съгласно устава на БНА. Навсякъде, където сме ходили, хората ни туряха и обилна
софра за обяд, която завършваше с лека следобедна дрямка за фатмака, а пък аз
през това време блажено блуждаех назад в спомените си от ученичеството,
мечтаейки напред за цивилизацията. Та, думата ми бе за вица, де – повикали един
циганин да свърши някаква работа. Той се позавъртял малко, суетил се, чесал се тук-там
дето не го сърби, па на края се престрашил и рекъл на стопанина: “А, бре –
чóрбаджи! – празен чувал прав седи ли?” Онзи се сетил, че циганинът бил гладен,
нагостил го доволно и охолно, па зачакал да му свърши и работата на края. Тогаз
нашият рекъл: “Е, чорбаджи – амчи пълен чувал прегъва ли се, бре?”… Та, така –
с последното исках да подчертая, че аз изобщо не съм мързелив, ама пък и не ми
се работи, де; няма какво да се лъжем и заблуждаваме…
След
като в четвъртък вечерта приключих с изкопчийските и прочистващи мероприятия, в
петък сутринта вече бяхме на път за Noosa. Него ден Ванеса беше на работа и
вечерта трябваше да учи в къщи за изпитите си. Докато пътувахме нагоре, ние с
Даниела направихме един подробен обход по разни магазини и тържища, а в ранните
часове на следобеда пристигнахме в мотела за настаняване. Дорде нанесем багажа
и провизиите, навън почти мръкна и нямахме време за свободни и безцелни
разходки. Привечер даже трябваше да купим някои допълнителни стоки, като
паралелно с това посетихме и известните вече нам местни “бутикови” вериги,
които случайно сме откривали във времето при разни отдавна минали, подобни
престои в района. Грабнахме по нещо дребно почти от всеки отделен дюкян и
вечерта окончателно се прибрахме на топло. До това време настъпващата през
следващите дни австралийска зима се беше озъбила достатъчно добре вече, със
смразяващия си леден дъх, което пък наложи даже да си палим и печките в апартамента
(образно казано, но чак когато набичихме климатичната инсталация на
максималните си 30 Целзиеви степени, едва тогава почувствахме и размразяването
ни във всяко едно отношение). Това всичкото до тук, както вече разбрахте беше в
петък.
Съботният
ден започна с изчакване пристигането на Ванеса, която още сутринта към 08:00 се
обади, че тръгва с колата. Първо трябваше да закара Марко на изпит и да го
остави там, а тя два часа и половина по-късно вече беше при нас. Уж щяха да
идват и двамата, обаче освен изпита си, той имал и някакъв друг спортен
ангажимент в неделя вечерта, та малко им се осуети съвместната екскурзия и
визита. Почти веднага след като дойде и Ванеса, всички вече излязохме по
разходки и търговия. Денят все още беше поносим и приятен с оскъдните си
слънчеви лъчи. Прибрахме се чак привечер за тържеството в домашни условия. През
нощта обаче заваля дъжд, който продължи и на другия ден (неделя) – именно
когато беше и същинският празник на Даниела. Независимо от лошото време, ние за
обяд седнахме в едно ресторантче, където се лигавихме с разни купешки храни, по
който, иначе доста необичаен за всички нас начин, отбелязахме рождения ѝ ден; бяхме само тримата,
но не беше толкова лошо. През цялото време отвън валя проливен дъжд, но пък за
наше успокоение следобеда, когато Ванеса трябваше вече да си тръгне обратно към
къщи, облаците се разпъдиха, подгонени от вятъра и синьото небе се показа
отново с последните проблясъци на слънцето. Разделихме се на пътя и Неси пое по
пътя към дома, докато ние с майка ѝ се прибрахме обратно на топло в мотела. Вечерта направихме още едно
тържество, с печени пържоли, обилни салати и други мезета, с което за последно
отчетохме светия ден.
В
понеделник вече трябваше да се подготвяме за напускане – към 10:00 си взехме
довиждане със съдържателката на мотела (много симпатична и мила ирландка – къде
ги намират хората разни таквиз и аз не зная, щото на мен ми се падат саде
нашенки, ама не се оплаквам, де…) и малко след това се отправихме по обратното
шосе към нас. На много места по път отново спирахме за разходки и разглеждания
на местните бутици и музеи, като всеки от нас се обзаведе с по някой чисто нов
парцал от последната мода на миналия век. Даниела ми купи едни страхотни летни
панталони, които по моему въобще не се различаваха от сините дочени гащи на
татко, които пазя като очите си в бараката без изобщо да съм ги обул барем
веднъж; нищо чудно е и да не ми стават вече, след като гъзът ми расте с
чувствителни темпове. Обаче “Шори” каза, че тези били “маркови” и за сумата от
$5 просто нямаше как да ги подминем. А иначе на материя, както и по цвят,
последните далеч не отстъпват на дочените; башка разни ризчици, фланелки – и
всичкото все на световни фирми с лъскави етикети; а пък евтини, до безбожие
чак… Така се влачихме почти цял ден и едва вечерта по тъмното се прибрахме
окончателно в къщи. Отчетохме и тази наша поредна екскурзийка като успешна, от
която направихме и няколко снимки – Даниела снима пейзажа с нейния нов
фотоапарат, а пък аз се занимавах и щраках кадри с моя; за щастие денят отново
беше слънчев и приятен – почти до степен на събличане по къс ръкав и обуване на
джапанки…
Празничната
седмица продължи от вчера, а днес вече ще бъдат и истинските фойерверки по
случай кръглата ми годишнина. В момента пия чай с мед и лимон, обаче за
довечера ще си сгрея и малко ракия, че то в тоя студ – не знам само какво ще
правим без туршии и кисели мезета. Паралелно с всичко останало, следобед ще
посетим нашия счетоводител и съветник по финансовите въпроси, с когото трябва
да обработим всички налични приходно-разходни квитанции и фактури, издадени за
периода на предходната финансова година (между началото на Юли 2017 и края на
Юни 2018); настоящата все още не е приключила, а ние имаме на разположение
други няколко месеца от следващата, когато пък да се отчетем пред съответното
министерство и данъчни институции. Този път даже сме изтървали крайния срок за
това, та се наложи онези да ни го напомнят – да не би случайно да пропуснем да
отдадем своя доброволен принос към благосъстоянието на държавата и нейния
славен, трудов народ...
Днес,
още от най-ранните сутрешни зори на деня валят едно през друго жизнерадостни
телефонни поздравления и съобщения от тукашните ми приятели и близки – и това
са само местните, на австралийска почва, докато пък българските ми дружки все
още не са осъмнали; подир някой и друг час ще почнат да ме бомбардират и те с
благопожеланията си по случай 60-годишния ми юбилей. Само че аз, не знам по
какви причини нещо не мога да вляза в много празничната днешна атмосфера и да
се настроя на моабетчийска вълна. Може би тази служебна неизвестност, която
витае над нас ме кара да съм предпазлив, не чак толкова добронамерен и отпуснат
– аман вече от подобни тръпки на безтегловност…
… Ами днес, щом чувствам, че съм още на 16,
вместо като станал вече на 60,
то значи същото си чувство ще запазя и за 18,
когато чак ударя своите 80.
Чрез хлябът наш насущний и тежко вино за балсам,
с перото остро на ръка, но пък в другата - чифте
и молитви най-горещи от Библейския, Старозаветен псалм,
смятам тук напук да чакам всинца вам –
даже малко над 100-те…
Абе
какво ме чална пак напред мозъка, та измислих тази кратка поемка – зер, скоро
не бях писал никому нищо лошо, че сега пък всичкото си го изсипах връз самият
себе си; посипах кратуната си с пепел, както се изразяват по-мъдрите…
12.06.2019 – И само някаква си седмица по-късно, положението около нас се запазва
същото, каквото е било вече от месеци насам: относително спокойно, при
сравнително безветрие, общо взето бездействие и безгрижие. Ванеса напоследък
хвърчи по изпити и по библиотеки, където учи и пише разни съчинения. Онзи ден
беше първият ѝ изпит, за който тя не беше
особено добре подготвена поради незнания и известни пропуски в материала от
неразбиране. Вчера ходи на друг, където по думите ѝ се е справила уж по-добре. Днес и утре пък е на работа,
а в петък вече ще бъде нейният последен изпит за този семестър; тя в събота
излита за България, а като се върне живот и здраве от там, тогава пак всичко
започва на нова сметка до нейното следващо подобно мероприятие.
Единствена
от нас само Даниела поддържа рутинната си програма, като ходи ежедневно и
най-редовно на работа. При мен действията се сменят почти ежечасно и то не
защото имам някаква работа, ами защото имам ТОЛКОВА много работа, та на моменти
даже не знам от къде да я започвам и обикновено не правя нищо, че така ми е
по-лесно. Точно на същия ден, само че миналата седмица нагазих и в своето
60-летие – вечерта си направихме едно импровизирано семейно тържество, което
отначало започна уж малко вяло и тихо, а пък на края щяхме до песни и танци да
го докараме; хубав моабет стана, въпреки че за мен празничното меню беше от
селекцията на постните блюда поради срядашния ден на седмицата. Остатъкът от
седемдневката не беше забележим с някакви особени прояви. Междувременно
започнах да търся разни строители, бетонджии и градинари за раздвижването в двора
на онази къща, което по принцип предстои да се извърши, само че първо се чака
появата на някакви по-сериозни финансови постъпления, преди да сме започнали
каквото и да е. Задната тераса трябва да се покрие с някакъв покрив с по-лека
конструкция, за да стане използваема като веранда и допълнително помещение към
основните вътрешни (кухнята и трапезарията) – независимо от климатичните
условия и капризи на времето. Обаче с такъв строеж аз сам не мога да се справя,
та ще викам майстори. Подобна е ситуацията и със стъпалата надолу към езерото –
там трябва да се коват кофражи и да се изсипят кубици с бетон, измерващи се в
няколко хиляди долара (всичко под 10-те ще бъде спестен “бонус”, ако успеем да
се включим в тези ценови граници).
В
един от дните, ама вече съм забравил точно в кой, кранът в кухнята у нас
прокапа. Смесителната батерия беше уж хубава, правена в Севлиевския
“Идеал-Стандарт”, обаче след няколкогодишно интензивно и безмилостно усукване
на “хобота” ѝ за измиване в двете
половини на мивката, изглежда нещо вътре се разхлаби и водите ѝ се плиснаха по вътрешния
под на шкафчето под нея. Като помня с какъв зор монтирах всичко, сега с още
по-голям зор го свалих. В работилницата отдавна имах един подобен смесителен
кран, който съм купувал навремето по разни гаражни разпродажби – подобни
кухненски вещи и аксесоари са доста скъпи на магазина, а на този още му стоеше
етикета - $12. Абсурдно е обаче аз да съм дал толкова много пари за него –
най-вероятно тогава просто съм го спазарил за $5 до $7 най-много и съм го
прибрал за резерва; е, сега вече времето му дойде най-после. Напъхан в шкафа на
тясно и тъмно – отделно дето аз и недовиждам твърде: палих фенери, зверих се –
водата си сълзи от някъде, ама върви ти, че ѝ търси процепа от къде се процежда така зловещо и
напористо надолу. Реших, че ще сменям всичко – Даниела ми помогна да придържа
отгоре, а пък аз се зарових с инструментите отдолу. В крайна сметка уж всичко
стана академично и изрядно – едва до снощи обаче, когато пак намерихме една
локва вода по дъното на шкафчето. Отначало мислех, че тече от съединението на
маркуча – притегнах го в долната си част, но днес гледах, че всъщност капе
откъм горната му страна; а до там по никакъв начин не мога да стигна с ключа,
за да го притегна още повече. Сега чакам Дани да си дойде от работа, че да ми
държи контрата отгоре. Ако и това не помогне, ще се наложи повторно сваляне,
нови маркучи и т.н. – така хубавичко ми се разнообрази скучното всекидневие, та
чак не мога да се нарадвам с дейностите, които ме очакват; не с клетви да
кълна, ами и да гръмна някой в беса си, пак ще е малко, за да уталожа стихията
си...
В
събота и неделя сортирахме багажи, дрехи, подаръци и успяхме да натъпчем два
огромни куфара. Ванеса има право на 30 кг багаж, докато нашите са ограничени
само на 23 кг. За целта нейният куфар трябва да е зареден с повечко стока.
Обаче при окончателното му затваряне нещо се скъса закопчалката – той и без
друго беше стар и грозен, отдавна запътил се към боклука. Аз уж го пристегнах
през средата с едно въженце, но решихме да потърсим и друг, по-цивилизован
вариант на пътуване. От обявите за продажби на всякакви стоки намерихме един
куфар, който жената продаваше за $40. Аз си правех сметките, че ще можем да го
спазарим за $20-$25 и да го вземем от нея. Онази вечер даже ходихме да го
видим, с цел да го купуваме. Обаче последният се оказа излишно голям и прекалено
обемист – отделно дето и доста тежък самият той като конструкция. В това време
до кофата за боклук, същата жена (продавачката, демек) беше изправила един друг
по-малък куфар, който тя решила да изхвърли заради повредените му колелца. Така
вместо да купим от нея една стока, взехме без пари другата. Напред, между
водните ми процедури се занимавах и с куфара – колелетата му действително че
бяха повредени, защото на много места им беше опадала външната гумена обвивка и
те подскачаха неравномерно по асфалта като каруца. Обаче аз изцяло им обелих
покритието до пластмасовата основа на сърцевината и сега поне се търкалят
равномерно – иначе куфарът е пластмасов, много здрав и надежден. Ако един ден
се завърне достатъчно читав от предстоящото му пътуване до Родината, от
Интернета ще купя нови колелца и ще ги сменя; продават такива именно с такава
нарочна цел, за подмяна – вместо човек да изхвърля целия куфар. Само че на
онази женица (някаква възпитана японка, между другото - учителка, а куфарчето ѝ също беше японско), тези
ремонтни хватки и постановки изобщо не са ѝ ясни и тя за по-лесно решение на проблема го беше
изхвърлила. Сега остава да прехвърлим боклуците от стария в новия, а ненужният
ще го изхвърля аз лично с подчертана охота и допълнителна търговска злоба.
В
понеделник вече се залових да редя плочите върху запълнената още преди месец
дупка в долната част на двора (в къщи, досами езерото). Дълго време отлагах
тази противна дейност, защото от много престараване и попълване на трапа с
бетонни блокове, нивото на последните ми дойдоха малко възгорце и плочите щяха
да стърчат над останалите по плочника барем с около 1-2 пръста. Трябваше да
отнема малко материал и понеже знам с какви неприятни последици е свързан този
процес, та напоследък все го отлагах за неопределено време. Онзи ден обаче
най-после закарах долу тока с удължителя и с помощта на машината и диамантения
диск, насякох горния слой на въпросните блокове на отделни филии. После с чука
и секача свалих излишната дебелина и най-отгоре замаскирах обекта със старите
плочки. За сега уж стана добре, ама де да видим до кога ще е все така. Имах за
попълване още една яма и както бях набрал ярост и скорост, та заравних и нея.
Хвърлях в нея камъни, цимент, бетонни отломки и блокове – натъпках я за вечни
времена. Сега ще почакам още малко, за да ѝ нахвърлям окончателно и плочите отгоре, с което вече ще
режем лентичката за официалното откриване на обекта. Докато ми траеше
разярението и не ми беше стихнал още бесът, подкарах с ножицата храстите по
страничната пътека. Цялата леха беше обрасла с папрати и други непотребни
насаждения, та докато я нямаше Даниела пред очите ми, скубах с ръце всичко
наред и псувах на воля всички подред, дорде отдолу не остана само голата земя.
Напълних кофата с листа и треволяци, ама пък поне се ачтиса мястото за дълго
време напред. Раздвижих се много хубаво и него ден нямах нужда от допълнителни
тренировки, че и баят пот изтече от челото ми по време на тези мои нестандартни
физически упражнения.
Междувременно
ми се обади руснакът, за когото отпреди няколко седмици бях почнал една негова
задача, която сега трябваше и да се довърши (той е от Беларусь всъщност, ама за
мен нали всичките са все едни и същи сволочи, без да ме прощават – щом като те
ни мразят, и ние така; че и повече даже…). След вчерашната ми среща с боса,
следобедът пък ми беше зает с това. Ама барем до вечерта приключих всичко и
даже днес съм му изпратил една квитанция за 12 работни часа – хич нищо да не е,
ще покрият масрафа на ходенето до Будапеща, където Даниела и без друго иска да
води малката на екскурзия. Така, както чувам отстрани, тяхното Унгарско
пътуване пак ще се извърши със самолет, само че ще започне ден по-късно след
завръщането им от Италианското; ще преспят една вечер в София и на следващия
ден пък летят за Маджарско.
Иначе,
отделно от всичко това, нищо друго не заслужава внимание или пък описание.
Броим дните до заминаването ни, а аз от своя страна дори спрях и работа да
търся вече. В петък ходих на едно интервю, което по моему беше успешно и щеше
да бъде още по-успешно, ако хората не бяха разбрали, че след 2-3 седмици
заминавам и ще се върна чак в началото на Септември. На тях обаче им трябва
някой, който да започне веднага и такъв, дето няма да си развява пръднята цяло
лято по Европата, ами ще стои там да прави каквото му кажат и както му покажат;
само че ний вече не сме от тях, как’ Сийке. В неделя минахме през един
зеленчуков магазин, та взехме цял кашон с патладжани за $5. Една част опекох за
кьопоолу, друга доза Даниела изпържи в тигана с брашно – диетичните ми дни са
подсигурени с храна чак до идната седмица.
След
като изпратим Ванеса на летището, привечер пък ще отидем на гости у Ваня и
Бранко. Жените така се разбраха, след като е и Задушница тогава. Те ще
приготвят нещо, ние ще занесем нещичко от нас и така ще поменем духа на
починалите наши близки. Аз в неделя сутринта ходих на църква да запаля по някоя
и друга свещ за хатър на живи и умрели; после се отбих и до битака, разпрострял
се на съседната поляна, ама погледът ми не се спря на никаква стока,
заслужаваща внимание или съответната покупка. Ами, май това е всичко за сега –
на редакцията ще допълвам, ако съм пропуснал нещо важно…
19.06.2019 – Колкото повече накъсява времето ни за потегляне, толкова повече
специално на мен почва да ми се покачва кръвното - башка пък нивото на
емоционалния заряд. Миналата седмица имах известни занимания с най-различни
домашни злободневки, които за момент сякаш ми бяха заели и замъглили
съзнанието. Обаче като поотхвърлих част от работата и пак изпаднах в мисловната
си пропаст. Първото и най-голямо “развлечение” дойде по време на борбата ми с
водната стихия – т.е., с решаването на въпроса относно капещия кран в кухнята.
Какви ли мерки не предприех, какви ли не оздравителни мероприятия не проведох?
– тече онова проклето нещо и това си е. И докато не тряснах стоте си мизерни
долара у тезгяха на железарския магазин със закупуването на една чисто нова
смесителна батерия, вълнението ми не стихна. Следобеда смених всичко и почти
двудневните ми домакински мъки свършиха буквално за един миг. По някакви смътни
спомени тези водопроводни операции, май че се проведоха в четвъртък – миналата
седмица.
В
петък вече бях заел позиция с градинарските ножици пред ботаническите израстъци
в двора на онази къща – само че вече вилнях в предния, защото в задният, освен
трите самостоятелни палмови дървета, от недрата не земята не прораства вече
нищо друго. Поне в тази част борбата с плевелите за сега е успешна и на този
етап приключи в наша полза, след изкореняването на сума храсти и пръскането на
останалите вредители с отрова. По някое време същият човек ще дойде за още едно
третиране – най-вероятно това ще стане още през близките няколко дни и комай с
тази операция вече окончателно ще приключим неравната битка с плевели и
вредители. Тук обаче ставаше въпрос за дърветата, които отдавна имаха крещяща
нужда от подкастряне на клоните, понеже от обилната влага в почвата напоследък
прораснаха застрашаващо високо. Спомних си, че подобна акция проведох точно
преди 12 месеца, когато пък по това време се завърнахме от България и в двора
буквално не можеше да се влезе от треви, храсти и дървета. Тогава изнесох близо
4 каруци с вършина, но овладях положението и от тогава насам, само сегиз-тогиз
оформям клоните с ножиците. Обаче в последно време вниманието ми беше насочено
предимно към задния двор, където по-често вършеех из нивата с копача и
лопатата, докато междувременно пък предната ливада малко изостана с
поддръжката. Че като подкарах всичко наред с ножиците – докато дойде Даниела да
ме види какво правя, горкичката нямаше и шанс да реагира даже по нейния така “любезен”,
шопски начин; направо си остана безмълвна и с вдигнати ръце (пардон – с ръцете
на кръста, на буквичката “Ф”, както аз най-много обичам да я гледам). Събра се
пак една огромна купчина с изрезки, които постепенно изхвърлям в кофата за битови
отпадъци. За събота чаках да дойде момчето, с което трябваше да изясним някои
допълнителни подробности около въпросните бетонни стълби и площадки, ама нещо
не се появи съгласно предварителната ни уговорка по телефона – а пък нищо чудно
и да се е отказал да ми върши работата, след като ме е преценил, че съм малко
неплатежоспособен клиент за него…
Ванеса
беше на работа до последния момент (сряда и четвъртък), а в петък ходи до
Бризбън и за последния си изпит, който също бил минал уж успешно (по нейна
преценка). Вечерта отиде да се видят с приятелките си за последно, преди
нейното отлитане за България на следващия ден. Аз в петък отново бях набрал
работна скорост и след завършване на прочистващите си дейности в онзи двор,
веднага се преместих в нашия, докато не ме беше домързяло съвсем (че се бях и
изморил вече, честно казано). Преди време обещах на съседа, който купи къщата
на Рон и Роза, да му отрежа едно дърво, което повечето пречеше на нас,
отколкото на тях. За него вече мобилизирах моторния трион, че като го подкарах
от единия край, дорде не го смлях на клечки за зъби не мирясах. През това време
съседите ги нямаше у тях и аз тъкмо привършвах с дънера, когато те си дойдоха.
Изглежда обаче нещо не се бяхме доразбрали съвсем както трябва с него, защото
човекът поначало е глух и не знам какво точно е чул, докато съм му разказвал за
намеренията си (а кой знае пък и аз как съм му ги обяснил, с моето “високо”
ниво на познания по английски език). Той си мислел, че само ще му подстрижем
клоните, а пък аз направо съм отрязал цялото дърво – та се мръщи, та се цупи
насреща ми, ама аз вече бях приключил със сечта и го поставих буквално на
колене, пред съвършено свършения факт. А пък това иначе безполезно дръвче
правеше такъв ужасен боклук в нашия двор, подир който Даниела ден през ден
метеше плочника и събираше шума; освен това клоните и листата му бяха пораснали
толкова големи вече, та скриваха голяма част от гледката ни към езерото.
Моторният трион обаче тури всичко в ред и всичките на място – безкомпромисно и
необратимо. До вечерта събирахме клони и вършина, които по време на акцията
бяха нападали в нашата половина, които изнесохме навън, а една част от
по-едрите главни оставихме като дърва за огрев до камината.
На
другия ден проведохме последна подготовка и проверка по багажа на Ванеса; тя по
някое време си дойде от Мария, че вечерта пък спали у тях всичките заедно с
останалите малки сръбски момички. Аз обаче се завтекох да помагам на съседа да
си извлече дървесните отломки от отрязаното дърво, че той е на възраст вече и
щеше да се пинкя с това клонче по клонче сигурно цяла седмица. Завчас
напълнихме два бидона с вършина и боклуци, до което време вече ние трябваше да
се подготвяме и за излизане. Ванеса и Марко заминаха напред, да се разхождат из
магазините в съседство до летището, а ние тръгнахме малко по-късно – Даниела
пече баница, аз сутринта ходих за кайма при виетнамците, та я подготвях за
кюфтета - разни такива и подобни дейности; а всичкото, като че ли нарочно - все
в последния миг се случва. Изкъпахме се и най-после тръгнахме. Бях натоварил за
Бранко разни стари инструменти и кранове – да си ги чува и да си ги бие у
главата; той събира всичко у тях, че са му много имотите и по принцип винаги
нещо му дотрябва, баш дето го няма в наличност за момента.
Час
и нещо по-късно се срещнахме с Ванеса и от там последваха церемониите по
изпращането на багажа директно за София. Тя първо трябваше да отиде до
Аделаида, а пък от там вече да излети за Доха (столицата на Катар) и на края да
кацне на аерогарата - току зад дуварите на небезизвестното Бусманци. Този път
процедурите по претегляне и предаване на единствения куфар за пътуване
преминаха в топла и дружелюбна обстановка с митническите власти, при пълно
отсъствие на спорове и пререкания между нас, като потърпевши от твърдите им
правила и закони. От разрешените 30 кг багаж, дисагите на Ванеса отчетоха само
28.4 кг, с което влезе в границите на допустимото тегло. Не след дълго ние си
тръгнахме, а оставихме Марко да подсмърча и да пролива сълзите си подир Неси до
последния възможен момент до окончателното ѝ отлитане. През това време ние вече пътувахме към Ваня и
Бранко – по едно време Ванеса се обади, че самолетът за Аделаида ще излети с ½
час закъснение, което пък ѝ намали престоя до качването в другия – от там за Доха.
Вечерта
у Ваня направихме едно възпоменателно тържество за упокой душите на всички наши
починали близки и малко след полунощ се прибрахме в къщи. В неделя отидохме на
черква – сърбите имаха някакъв голям празник, който впоследствие разбрахме, че
бил Петдесетница (между другото, католиците също празнуват подобен ден и
ритуал, само че той беше точно една седмица преди нашенския – т.е., миналата
неделя, на 09 Юни). После се прибрахме в къщи и се заловихме със своите
ежедневни рутинни занимания. Уж щяхме да излизаме някъде, ама то пък следобеда
заваля дъжд и така през деня си останахме в къщи. Междувременно Ванеса още
вечерта се обади, че са се видели със Сашко и че тя успешно се е качила на
самолета от Аделаида за Доха. После дойде и съобщението, че са пристигнали с час
по-рано от определеното и е имала достатъчно време да намери и другия ръкав за
София – беше вече даже на борда, когато се обади от там за пореден път. Така
ние пък я зачакахме да кацне окончателно и в София – от там нататък вече знаете
всичко останало, което надявам се тя най-подробно ви е разказала още с
пристигането си в Габрово.
Онзи
ден пак ми се обадиха за една работна позиция, за която така и не помня кога
съм кандидатствал – компанията е тук, на Gold Coast и се намира съвсем близо до
нас (на пешеходно разстояние, дето се вика). Насрочиха ми интервю за днес,
обаче впоследствие изглежда нещо се е променило, та го отложиха за следващата
сряда. Така аз миг преди да се покатеря на аероплана за Татковината, ще трябва
и на едно светкавично интервю да се явя - пък после, знае ли човек. Обаче и не
това е чак толкова важното относно работата ми, колкото се явява една друга
възможност за работа в Шотландия. Отново преди няколко месеца, когато
по-активно търсех поминък, отколкото в последно време (какъв да е и навсякъде
по широкия свят), някаква агенция харесала резюмето ми и сега ми предлагат дори
и работа с договор за 4 години. Аз проведох няколко кореспонденции с тях и
последната от вчера е, че онези искат да ми вадят виза за страната, ще изпратят
самолетни билети и уж от началото на Юли ще трябва едва ли не да почвам работа
с тях. Все още водим взаимни преговори и аз отговарям на всичките им зададени
въпроси, но не знам за себе си какъв точно ще бъде изходът от цялата тази
история. За сега ще я играя таз игра до край, пък да видим какво ще стане –
може да изкарам някоя и друга година при хората с полите и гайдите, покрай
извора на оригиналното шотландско уиски и в побратименият на Габрово град –
Абърдийн…
26.06.2019 – Вероятно това ще бъдат моите съвсем заключителни и финални редове,
защото времето преди тръгването ни напредна много, а паралелно с това и
притесненията ми се покачиха доста нависоко (макар последните да са напълно
неоснователни, но все пак пред мен стоят хиляди неизвестни: на първо място е
развръзката около работата ми и съответното разплащане с длъжниците, тръпка от
дългоочаквани срещи с хора и предстоящи емоционални събития в България и т.н. и
т.н., като пък от всичко това акълът ми просто не само, че се раздвоява и
разтроява, ами направо се разчленява и размножава като на извънземен робот).
Напоследък трябваше да се приключат и няколко служебни мероприятия, нямащи нищо
общо обаче с преките ми доходоносни ангажименти – дори напротив: трябваше да се
видим малко по спешност със счетоводителя, който води нашите финансови дела и
документи, защото ако го бяхме отложили за два месеца по-късно, това
разсрочване щеше вече да се яви твърде късно и рисковано. А една такава среща с
него неминуемо резултира в тлъсти масрафи, изнизващи се от и без друго доста отънелият
ми в последно време джоб на гащите. Първо бяхме закъснели с подаването на
декларациите още за миналата финансова година; после пък се оказахме в ситуация
на някаква уж грешка от страна на счетоводната фирма, която се занимава с
нашите приходно-разходни форми – а това се влачеше със стара дата за още
по-миналата година, което наложи преразглеждане и преизчисление на данъците.
Напред ходих на едно интервю за работа, след което се разправях и с тези
документи – подписи, печати, формалности и бумащина до небесата, свързани и със
съответните плащания на дължимите суми, разбира се; никой нищо не ни е
опростил, така както аз преди няколко години се простих с известни количества кинти,
които един от моите работодатели просто не ми начисли и едни други в близък по
стойност размер, които пък друг подобен нему не изплати за труда ми. Сега са се
задали нови единици на местната валутна система, с които също вероятно ще се
простя, ама де да видим какво ще стане на края и с тях. Постоянно ме увещават,
че рано или късно всички ще си получим заработеното, обаче нещата толкова дълго
се проточиха, че аз взех вече да губя надежда за подобна щастлива развръзка и
въобще за някакъв такъв успех.
Днес
човекът още по време на интервюто ми каза, че на него му трябва някой с малко
по-тясна специалност, който да разбира от автоматика, електроника и други
по-прецизни устройства, докато моят опит е минал предимно в по-грубата и едра
железария. Тяхното проектиране и производство е тясно специализирано в разни
агрегати и автоматизирани/роботизирани устройства, но пък в същото време ние
взаимно се харесахме по време на събеседването ни, оставайки единствено с
уговорката да ме търси в случай, че има нужда по-тежко и голямомащабно
конструиране. Ще видим – една надежда повече не вреди с нищо… После се
разправях със счетоводителите, та до напред – тъкмо си дойдох, изядох два
домата на разсол и седнах да пиша.
Онзи
ден изхвърлих на бунището една огромна камара с клони и вършина, която бях
събрал на поляната пред другата къща. Отзад, във фургона на голямата кола
(която кара Даниела) имаше място и за разни други трупи от наскоро рязани
дървета, които също заминаха за преработка и талаш. За огнището имам достатъчно
други изрезки и цепеници, та не исках да се затрупвам с допълнителни
количества. Вечерта на гости идваха Ваня и Бранко с младежите и малкия пъпеш –
това беше в събота вечерта, а в неделя рано сутринта заминах на мотокрос с
Неничко. Оставих моята кола пред тях, а нагоре продължихме с неговата джипка.
Трасето се намираше в една дива гориста местност на около час и половина/два
път от Бризбън в северна посока – пристигнахме навреме баш за първия манш.
Целият ден изкарахме на крак - времето беше хладно, но пък иначе слънчево и
много приятно. Прибрахме се чак вечерта, че те щяха да имат някакви гости в
къщи. На другия ден пък (понеделник) те идваха у дома, а във вторник следобеда
вече Нени замина обратно на обекта. С него си пишем почти всеки ден и все
обменяме по някоя и друга мисъл, колкото да се намираме на приказка. Друго няма
– ама вече хич…
Почна
да не ме свърта на едно място – след малко Даниела ще си дойде от работа, за да
донаредим последните джунджурии в багажа. Нейният малък лаптоп ще върви подире
ми и на него ще започна следващото си писмо. Сега ще се задоволите само с тази
суха и постна информация, а пък да се надяваме, че в другото ще намерите още
повече, която да е хем по-богата и по-интересна от всяка една досегашна.
Като ви целуваме и прегръщаме най-горещо, желаем да сте живи, здрави и особено много спокойни – весело посрещане на вашите тъй скъпи гости от Австралия (те вероятно ще ви донесат много безсмислени и никому ненужни подаръци, ама пък със сигурност ще бъдат от сърце). Ваши: Даниела, Ангел, Нени, Меган, Ванеса и малката Айдън…
