Писмо No 96 (XI-XII.2018)

Скъпи и обични родители; мили наши бабо и дядо! Патиланци, индианци и изпаднали германци, от селото плевенско Гулянци…

18.11.2018 – Неделя, баш по пладне (икиндия, за неразбралите…). Моите моми (и семейни дразнители…) напред заминаха да гледат балета на някаква си “Жизел”, докато аз в останалите часове от деня ще ви запозная с обстановката около всички нас, току до настоящия момент – всъщност, откакто преди точно три седмици сме се върнали от Тайланд, та до ей сегинка, дето се вика по народному. Самият ден като такъв, вместо да започне със сутрешните ми молитви и ангелогласни песнопения в черква, трябваше първо да извърша един лек ремонт по колата на Даниела и поради този неотложен семеен ангажимент, до храмът наш Господен така и не успях да се дотътрам. Снощи в най-големия порой и виелица тръгнахме да празнуваме абитуриентския бал на малката Дая (от Даяна) – щерката на бачо ви Гьорги и неговото сладко Данче. Поради стечение на обстоятелствата, към тях се понесохме с двете коли, защото планът ни беше да спим в Бризбън – аз на следващия ден щях да свърша някои мои служебни ангажименти из града и да се прибера самостоятелно с моята кола в къщи, а пък Даниела с Ванеса от там уж да отиват на представлението, след което вече привечер да си дойдат с нейната обратно в нас. Тъкмо обаче бяхме излезли на магистралата и Дани по едно време взе да спира в аварийната лента. Аз търпеливо изчаквах зад нея, като мислех че точно в този момент някой калмук ѝ се е обадил по телефона и тя е спряла встрани, за да си проведе разговора (а пък такъв един разговор по време на движение, докато се намира зад волана на МеПеСе-то си струва на нещастния шофьор една скромна глоба от $391 плюс регистрацията на 3 наказателни точки в талона от общо правото на 12; и след загубване на всичките, следва напълно закономерното и неподлежащо на никакво обжалване отнемане на свидетелството за правоуправление за определен период от време, но пък далеч не кратък). След малко Ванеса излезе отвън и се опитваше да махне нещо от предното стъкло на колата, ама не успя, та повика и мен на помощ. Оказа се обаче, не някакво си там просто листо или паднал от вятъра и бурята клон, ами рамената на чистачките се бяха вплели една в друга и така силно се бяха кръстосали, че не можеха повече да мръднат; по такъв начин да се впиват и взаимно да се усукват като белите и червени конци на мартеница съм виждал само разгонени змии, когато се намират в любовно-сексуален транс с намеренията да си пръкнат повече змийчета от същия им шибан и влечугов джинс. В тази свирепа дъждовна буря, това незавидно състояние, в което бяха изпаднали чистачките на Даниела рефлектира много остро и върху движението на возилото ѝ – отпред се стича водна стена и не се вижда нищо на повече от метър-два, башка пък вече и в тъмницата на мрака, чието падане на закъсня, дорде ние се суетихме в отчаяните си опити да разединим железата. Аз едвам успях да разплета чистачките, но едната ми се видя много хлабава – стори ми се даже, че е превъртяла в шлиците на механизма, а поправката ѝ на място под напора на дъжда беше абсурдно; отделно пък дето тогава все още не знаех и какво точно ѝ беше станало. Така, за нас тържеството у бачо Гьорги, започнало уж от нас с най-добрите си намерения и нарочен подарък за абитуриентката, свърши именно там на пътя, защото вече с другата кола се прибрахме обратно в къщи. Всъщност, завъртяхме с нея през надлеза един кръг, за да се върнем до дефектиралата – аз едвам-едвам я закарах до близката бензиностанция, а Ванеса с майка си дойдоха с моята. Оставихме повреденото превозно средство на съхранение пред денонощните охранителни камери и от там окончателно и безславно се завърнахме като посрани в къщи.

Тази сутрин станахме по-рано, защото на път към Бризбън, Ванеса ме остави да се разправям с колата на майка ѝ, а те от там продължиха по техните културни развлечения. Ама първо ги изпратих до магазина, да вземат и четвъртия вентилатор за онази къща, който все още липсваше от поръчката – онзи ден взехме само три, защото нямаха достатъчно бройки в наличност. Аз междувременно ги инсталирах, а някой ден през другата седмица ще закача и последният. Това вече обясни с какво се занимавахме почти цял ден – ходихме до един специализиран магазин в Бризбън, за да купим въпросните съоръжения, а пък аз после друг цял ден ги слагах по таваните, та станах пишман дето изобщо съм се заловил с такава непривична за мен стопанска дейност. И понеже аз пак започнах своя разказ откъм краката за главата, сега довършвам мисълта си след тазсутрешния извънреден ремонт, който хич дори не ми влизаше в плановете за деня – дори напротив: съгласно всички останали разчети, ние трябваше да бъдем все още в Бризбън, ама нещо не ни се получи. Като докарах колата (добре че до това време дъждът беше вече спрял напълно, защото иначе просто няма каране в кишата) видях, че гайката, която стяга рамото на чистачката се е саморазхлабила – доразвих я даже с пръсти. Не знам колко и дали има някакви наранявания по шлиците в леглото, защото тя щом превъртя и чистачките спряха да действат. Набих рамото обратно с един чук, стегнах гайката до скъсване (без да връщам четвърт оборот назад) и сега остава да се надявам, че уж съм ѝ хванал цаката и вероятно ще се разминем само с това. Защото пък ако трябва да се сменя цялото рамо барабар с мотора, това отново ще отсече стотици долари масраф, а аз никак не обичам да плащам излишно…

Като се заговорих сега за масрафи и трошкови, та да спомена тук и за още един – този път подир ауспуха на моята кола. Онзи ден ходих на интервю за работа – едно от няколкото, които имах напоследък. Това специално беше близо до нас, но на връщане вече забелязах, че стрелката на уреда за охлаждащата течност в радиатора нещо много застрашително взе да клони в червените му деления. Наблюдавах състоянието ѝ по-зорко до нас, но щом отворих капака и видях как парата взе да фучи през всички възможни процепи и дупки, на мен тутакси ми стана ясно за какво иде реч. Преди време станах свидетел на подобна картина с колата на Даниела – всичко идва от шибаните пластмасови радиатори, с каквито напоследък взеха да оборудват автомобилите от по-новата генерация. Последните вече не са метални, каквито ги правеха навремето от някаква медна сплав, която да търпи заварки, запояване и ремонт от всякакъв вид, ами ги шприцоват от бакелит или някаква подобна по-корава пластмаса. Един път спука ли му се тялото обаче поради твърде незнайни и още по-ненадейни причини, диагнозата в случая е само една: хвърляш старото и слагаш ново. Ама то новото е същият боклук, така че след време повредата е напълно възможно отново да се появи (сравнението ми с рака в този случай, макар и тъжно, но пък е напълно съпоставимо – както от медицинска, така и от техническа гледна точка; ремисия, демек – да пази Господ, все пак…). Единствената разлика се състои в това, че тогава човек е малко по-подготвен психически и не е чак толкова изненадан (като при първата си брачна нощ, примерно). Със своите безсмислени анализи и коментари тук, исках само да подчертая, че след 10-годишна експлоатация на колата, с навъртян пробег от едва 150,000 км радиаторът ѝ се нацепи отгоре и отвори чудна работа на майсторите в сервиза. Един ден обаче и $655 по-късно, повредата беше напълно отстранена (до следващия път). Ето ви още едно непредвидено занимание, с което си попълвах времето през седмицата, за да не скучая.

В сряда сутринта пък бях на друго интервю за работа – добре, че ми оправиха колата предния ден, защото то вече беше в Бризбън и трябваше да пътувам до доста отдалечен квартал. Навсякъде уж се представям много добре, но още до официални предложения не съм стигал. Най-близка според мен е възможността, която съвсем скоро ще се разкрие за Toowoomba – град на около 200 км от нас. Преди няколко седмици, а може би и месец/два вече, ходих там на две интервюта в един и същи ден. От едното място ми отказаха впоследствие, а от другото просто си замълчаха, което аз го разбирам като културен отказ. Добре ама онзи ден баш те пък се обадиха от там с ново предложение – поначало искаха да ме наемат на постоянна работа, което мен не ме устройваше особено благоприятно. Сега обаче им се разкрила някаква нова бройка за контрактор с продължителност на договора от 6 месеца. А подобна развръзка, изцяло от моя гледна точка мен най-идеално ме устройва, като се има и предвид, че в средата на Юни ние правим сметки за поредно пътуване към България. След ден-два всичко около този случай ще се изясни, защото ако онези ми предложат работата, аз незабавно трябва да започна при тях.

До тук – добре; дори малко повече от добрето. Обаче, за да бъде още по-пълна и цветуща, картинната галерия на моята незавидна съдба се попълни с допълнителна творба – тя пък дойде непосредствено и най-изненадващо след срещата ни със сегашния ми работодател. Той има идеята да възстановим и продължим бавно и постепенно със започнатата, но зарязана наполовина съвместна наша дейност, за да сме уж готови за момента, в който парите на инвеститора тутакси се появяват на хоризонта и той започне да ги харчи поголовно наляво и надясно за нуждите на нашия уникален проект. На мен ми се струва малко рисковано да се хващам на тази въдица, но пък в същото време не мога и да се дърпам, отказвайки да работя за него – това е абсурдно, специално за мен като активен участник в подобни бизнес отношения. Ще изчакам търпеливо до момента, в който получа сигурното предложение от хората в Toowoomba – тогава чак може да дискутираме евентуалното задържане на този развой за сметка на евентуалната ми друга временна работа. Утре имаме нова среща в боса – ние с него със сигурност ще се разберем по всички текущи и вълнуващи всички ни въпроси, но за момента обаче се намирам на поредния си дяволски кръстопът, от който сякаш няма изход и излизане…

Движейки се назад във времето, вече споменах за всичките си интервюта във връзка с намирането на нова работа и терзанията, през които минах заради тях. Казах за вентилаторите и частичната си, много накъсана работа по онази къща – чаках бояджията за вчера, но той имаше работа, та оставихме довършителните мероприятия за следващите почивни дни. Един път да приключим със стените, мога да монтирам обратно всички електрически ключове и контакти, които за сега висят откачени (и под напрежение…), за да не пречат на четките и валяците. Аз от своя страна изкърпих с боя допълнителната шпакловка по тавани и стени, което ми даде възможност да вградя лампите – тази част поне е готова вече, ама монтажът им ми отне точно две работни смени време (че нали съм и малко туткав пък).

В петък Даниела обикновено не е на работа – хукнахме с нея да търсим шкафчета и мивки за баните. Купихме едно за малката, но голямото остана да се купува след вземането на разни допълнителни мерки (то също е на път, но не баш сега). Паралелно с този шкаф, от друг един дюкян взехме ново клозетно казанче – досегашните пластмасови баеркаси се изхвърлят от нашата къща, а на тяхно място идват порцеланови. Това на пръв поглед е много лесно и въпросът опира само до забождането на два прости шурупа в стените – особено пък действието веднъж пречупено вече и през погледа на медицинската сестра (за нея подобен процес е свързан с леснотата като при подмяната на някоя окървавена превръзка, пък била тя и дамска в някои от конкретните случаи…). Тръгнах обаче аз вчера да слагам казанчето – гръм и мълнии, тежки да не се бях захващал с проклетото животно! Старите кутии са леки и заради това обикновено ги прилавят едва-едва над клозетната чиния директно в гипсовата плоскост с по един винт. С този си тъй прост монтаж, до този момент последните бяха издържали 25-30 години, а със сигурност щяха да устискат и още толкоз, ама не-е – ще вървим към модернизмите ние; амчи ний не сме прости и хич не сме от село, че да се излагаме с тези овехтели пластмаси – та като дойдат гости да ни опикават и осират цукалото, да видят колко сме изостанали от света и да им секне случайно понуждата! Новата баеркаса бако, е от масивна порцеланова отливка – гланцирана като мивка, обаче наред с тази си изящност е и също толкова тежка. Тези казанчета задължително се монтират на някакво напречно дърво, което е заработено отзад в рамката и стои скрито зад гипсокартона. В противен случай, особено и след като натежи водата (още 10 кила отгоре…), видиите в гипса изплюват и в даден сублимен миг всичко ти си изсипва в краката на парчета – барабар с китайския порцелан, естествено.

Свалих старото казанче и тутакси го изхвърлих в кофата с боклука – за да нямам спомени от вехти и допотопни съоръжения; а това от своя страна беше и най-лесната манипулация – от тук насетне вече следваше трагедията. Взех мерки, белязах отвори – всичко академично, правилно и точно до десетата от милиметъра: само че дъската в стената, като основен градивен елемент, отсъства от конструкцията на рамката; няма я никаква, бре! Става въпрос за напречната чамова летва, която свързва две свои съседни вертикални посестрими, уж по правилата на строителството разпределена на равни разстояния от пода до тавана, ама и често пъти не съвсем. Изпървом впрегнах нужната за целта техника и почнах да я търся с едно електронно устройство за откриване на такива дървени или метални части, които остават скрити и невидими зад някаква преграда. Нищо не намерих с единия и смених апарата с друг – първият ми го е завещал Рон, а пък той го има кой знае от кои времена още, а другият ми е наследство от Игор, Бог да ги прости и двамата. И двете устройства работят с батерия от 9 V и едното даже имаше някаква вътре. Както и да е – със съвършената и прецизна електроника не можах да открия нищо. Тогава предприех чисто дюлгерски мерки и почнах да дупча стената с едно шило, с надеждата да ударя отзад дървото, пак по предполагаеми догадки за местонахождението му – направих я на решето, обаче шибаното дръвце отзад, в което смятах да навъртя винтовете го няма и няма; ни във вертикално направление, нито пък в хоризонтално срещнах някакво напречно парче с множеството си хаотични пробойни. Тогава вече, тласкан от своята безнадеждна истерия и обезпокоително безсилие, влязоха в сила по-крути и груби методики - грабнах ножа, с който си режа доматите и почнах да кълцам картона, квадратче по квадратче – а пък там зинаха вече едни такива зловещи ями, едни страшни дупки в стената, в които цял можех да вляза вътре, барабар с дрехите и най-вече джапанките. От прозореца на тоалетната се спуска една греда до пода – другата е чак при стената обаче. Като разкъртих и всичко се ачтиса като на изложба за абстрактно изкуство или лунен пейзаж, скроих две летви и ги прилових с винтове към съществуващата рамка на колибата. Ама чакай, не бързай тук читателю с изводите си прибързани – като казвам с винтове, това означава че на всеки стегнат шуруп, тичам отпред до работилницата, че да зареждам батерията на винтовера, защото и двете, които имам пък подарък от Неничко, изобщо не задържат ток, а една такава нова батерия струва $100 – по-скоро бих изпил кило ракия на голо без мезе, отколкото да нарина 100 лева за един акумулатор, пък ако ще и със златни клеми да е. Така на няколко пъти и с няколко “екскурзии” до тезгяха, успях да стегна гредата – стана много яко и най-важното: вечно; сега не баеркаса, ами кука на подемен кран може да се окачи на таз треска вече. От там нататък обаче следваше изпушването на аралъците – използвах старите откъртени парчета, които замазах с гипс едно по едно към остатъка от стената (абе тя падна наполовина, ама такава му е думата – надявам се казанчето да прикрие повечето от моя “майсторлък”, останалото го оставям на бояджията). Сега всичко съхне, за да се шпаклова на грубо. После пак трябва да се финосва с още замазка, докато всичко се слее със стенната плоскост. На края плескаме с боя, закачам баеркасата и веднага след това пък започва водното ѝ свързване със самата клозетна чиния – ако у нас имахме само един кенеф, сигурно трябваше да ходим по двора, за да си изхождаме понуждите; както малките, така и по-големите. На този етап отходният възел на Ванеса е в процес на траен ремонт до второ нареждане и без краен пусков срок на обекта – когато стане, тогава (а пък ако се повлека на работа и по Toowoomba, ще го разпечатвам напролет – едва, когато се завърна от гурбета). Другата баеркаса все още не е купена, а след вчерашните ми отчаяни “упражнения” комай почвам да се разубеждавам от подмяната ѝ; сега сменихме само тази в общата тоалетна на къщата, която се ползва предимно от наши гости и посетители – нека видят хората, че сме от сой, а не някои простаци; докато обаче нашата може още доста дълго да изчака настъпването на по-добрите времена или най-малкото да ми поразмине беса и омерзението, които придобих от монтажа на първата…

Всички тези дейности, правени насила и със съвсем неясен успех направо ме отблъскват от строителството като наука – а като си помисля, че със същите проблеми тепърва има да се сблъсквам в тоалетните на другата къща, та направо ми се повдига и ме хваща запек. Там пък трагедията ще бъде още по-дълбока, защото целите стени вече са облепени с плочки и такова “ровене” отзад в гипсокартона изобщо не е възможно. Забравихме с Желязко предварително да направим тези проучвания и замервания, аз тогава не му обърнах внимание и сега ще берем ядове. Другият вариант е да се подходи откъм външната стена – ако се разкъртят няколко тухли и се отвори един “прозорец”, тогава въпросното напречно дърво може да се монтира по-лесно и в него вече да се кове каквото трябва. За сега обаче не се замислям в тези посоки, че да не ми се обостря маясъла на нервна почва…

Така постепенно се връщам на миналата събота, когато пък присъствахме на едно необичайно за нас представление, изнесено от любимеца на мнозина наши сънародници – Панайот Панайотов, който беше скъп гост на Българското землячество по нашия край. Момчето, което говореше навремето с морето на някакъв странен език, изпълни всичките си шлагерни песни, с които специално нашето поколение е израснало, а самата обстановка в ресторанта беше много вълнуваща и задушевна. Човекът ни раздаде автографи, ние от своя страна пяхме с него и му помагахме във вземането на по-високите тонове – голям моабет стана и голяма веселба падна. Закономерно, следващият ми ден бе черен, с тежък махмурлук, главоболие и силно развит пиянски апетит…

Още една седмица по-преди пък ходихме на гости у Мариана и Бранко. Там всички от приятелския кръг дружно взехме участие в един своеобразен бал с маски и изкарахме много весело. Иначе през останалото време не сме правили нещо по-особено, освен да се занимаваме и преборваме с ежедневните си злободневки, изпречили ни се ненадейно на пътя. Следващата седмица ще бъде малко по-наситена откъм емоции във връзка с предстоящите предложения за работа, които очаквам, както и покрай евентуалното развитие на сегашната ми дейност. Между другото, аз лично ще се занимавам и със довършване на започнатите вече ремонтно-строителни мероприятия – както у нас, така и в онази къща. А пък след други две седмици и малко отгоре, очакваме пристигането на нашата Емилия – нейното посещение ще внесе известно разнообразие около всички нас и ние я очакваме с подчертано нетърпение. Даниела работи редовните си смени и само мисли къде да се завлече на почивка, а Ванеса започна своя летен семестър през голямата ваканция, която тя ще използва за отхвърлянето на някой и друг допълнителен предмет от редовната ѝ студентска програма. Тя вече е приета да изучава и останалите предмети от академичния материал, този път на обменни начала в подобен университет в Будапеща – мераците ѝ са да учи там един семестър, за да види дали ще ѝ хареса. Най-вероятно това ще бъде догодина през летния период по тамошните календарни сезони, защото наред с науките тя иска да пообиколи и из Европата. За сега това е перспективата и насрещния план в най-беглия си вид. За университета в Любляна нямаха места по нейната специалност, където тя най-много искаше да учи и така направлението се смени за унгарския, като по-разумен компромисен вариант. Нека да наближи малко, тогава ще има повече подробности около този въпрос. По принцип студентите имат право на едногодишно обучение на тази обменна основа, което те по желание могат да разделят на отделни семестри из различните университети. Така тя ще изкара няколко предмета в Унгария, а други няколко най-вероятно в Кралство Испания, към която държава тя подхранва също големи апетити. Каквото Бог ѝ е отредил – нека това да се случи. Амин…

25.11.2018 – Една неделя по-късно, влизам тук с анонс за равносметката от изминалата вече седмица. Последната започна още в най-ранните понеделнишки зори, когато първо трябваше да закарам Даниела на работа. Нея сутрин колата ѝ беше записана за преглед и сервиз, та след като приключих с таксиметровите си задължения, в 07:00 пък оставих превозното ѝ средство на майсторите – да се забавляват два дни, завалиите и да си заработят надниците покрай това. Едно от момчетата ме върна обратно до нас, за да не вървя пеш – аз поначало се бях запътил към срещата си с моя бос. Мислех, че прегледът ще мине, докато чакам отвън или се разхождам из района, убивайки времето, но този път програмата им беше малко по-различна. Повъртях се малко из къщи, дорде стана време за поредното ни съвещание с шефа – с него се срещнах в 09:30, но до тогава вече бях известен и за “диагнозата” на Даниелиният автомобил. Всъщност, аз тези нейни болежки отдавна си ги знаех, но просто отлагахме лечението им поради налегналата ни напоследък финансова криза (образно и малко меко казано). Добре, ама на тая кола ѝ предстои да ни вози на доста дълги разстояния, особено сега с посещението на Еми, та взехме решение да я вкарваме в лазарета и да я оправят час по-скоро, преди да ни е пристигнала гостенката. Задният десен лагер на колелото виеше вече баят дълго време и плачеше за подмяна. Аз даже предложих да сменим и другия отляво, само че като ми каза онзи в сервиза, че една такава лагерна подмяна струва $390 и на бърза ръка се отказах от смелите си начинания. Освен този кидéр, колата пръскаше и някъде отдолу масло – аз го мислех, че е от моторното, а пък то се оказа, че капе олиото от скоростната ѝ коруба. Последното минава през някакъв охладител, който представлява един цялостен агрегат с радиатора на антифриза. Именно тази част се оказа повредена, което пък наложи подмяната на общата охладителна система. Башка от всичко това, единият от предните гумени маншони бил скъсан, та и той отнесе $85 масраф подире си. На края, барабар със смяната на маслото в двигателя и филтъра, сметката набъбна до $1060, които ние платихме най-чинно и уставно още на следващия ден, когато колата беше вече готова и отремонтирана. Майсторите препоръчаха допълнителни манипулации за други $3000, ама този път няма да ги огрее и тази кола ще я караме такава, каквато си е. Амортисьорите ѝ били за смяна, че им се стрували с малко по-твърда возия – то това добре, ама подмяната им с нови за отпред струвала $850, а пък на задните – видите ли, само някакви си $750. На ангренажният ремък също му било дошло времето, че наближаваме 200,000 км пробег, но пък той щял да отнесе други $1200 – спре ли на пътя обаче и направо купуваме друга кола, а тази ще я предадем на отпадъци. Поне за сега всичко е вече добре и в добро състояние – а возията ѝ хич не е от съществено значение, особено когато човек няма достатъчни доходи за момента; е, че те и каручките на село подрусват малко по калдъръма, ама човек не си сменя ни конете, нито пък воловете заради това...

Аз още от понеделник-вторник почнах да заработвам по някой и друг час по проекта, който бяхме зарязали насред от м. Май насам. Трябваше ми сума време да си възстановя частично кое как сме правили, кое и защо така сме го мислили тогава и въобще да си възвърна работните навици, след толкова дълго прекъсване. В четвъртък цял ден и петък до обяд се занимавах покрай бояджията, с когото довършихме по-голямата част от къщата. Останаха някои заключителни операции, които ще се извършат на някой следващ етап – най-вероятно чак след Нова година, защото през останалото време ще сме ангажирани с най-скъпата ни и близка гостенка от далечна България. Частичното приключване на бояджилъка от своя страна ми отвори предостатъчно широк фронт за действие и аз с огромно отвращение продължих да се занимавам с оставащите строително-ремонтни мероприятия. Навързах всички ключове и контакти, които монтирах обратно по стените. С монтажа на вентилаторите и лампите по тавана също приключих успешно. Преместих се на едната баня, за където вече бяхме купили шкафче с мивка – това стана още миналата седмица, ама поради друга натовареност, редът му дойде малко по-късно. Аз бях подготвен за поредните си несгоди и технически усложнения, но пък комай и чак толкова не бях готов, за такъв масов и катастрофален куцузлук, какъвто последва. То немá нещо, до което се докоснах, че да стане отведнъж или поне малко по-лесно. За да монтирам проклетия шкаф към стената, първо трябваше да му отстраня гръбната дъска – последната ми пречеше за връзката с тръбата на канала в пода и сифона на мивката отгоре. Това криво-ляво го скроих, ама купувах допълнителни колена, чрез които да отсоча тръбата, че да срещне с останалите водопроводни части. Рязах малко от дъното на шкафа – и уж всичко заспа, ама май беше само на ужким; радостта ми много скоро беше помрачена…

Шкафчето, освен дъно има и едно средно рафтче – то също трябваше да се пробие, за да мине тръбата на сифона и през него. Аз можех и него да шунтирам, както махнах гърба му, обаче тоя шкаф поначало е изключително малък по размери, защото самото място в банята не позволява по-голяма мебелировка. А пък така “кастрирано” без средния си рафт, в него можеш да туриш само два калъпа сапун за пране и пакет лигнин, след което вътрешният му обем се запълва. Реших да дупча рафта, за да осигурим повече складова площ – за бръснарски принадлежности да речем и разни други ежедневни козметични препарати. Взех мярка и пробих отвора, само че не се съобразих, че новите колена изхвърлят тръбата с 95 мм встрани – а пък аз белязах по съществуващата тръба в цимента. Сабалам на ранина търчах за две шайби, с които да стегна казанчето на баеркасата в къщи. След шпакловката, последва почти мълниеносно боядисване на стената още предната вечер - непосредствено преди майсторската ми ракия и съответната салата. Успях да забода два яки винта в дървото отзад, но окончателното закрепване трябваше да стане едва след набавянето на проклетите шайби – аз може и да съм имал таквиз някъде из работилницата, но тогава не ми се ровеше толкоз надълбоко из кутиите ми с вълшебства и съкровища.

Ама чакайте сега – неволята ми, специално по този обект съвсем не свършва с въпросните шибани шайби. След като закрепих порцелановия казан, трябваше да го вържа с тоалетната – и естествено, предвид инсталирането му на по-голяма височина (заради подобрение в ефективността на водния пад, а от там повишаване и коефициента на тоалетното измиване, по-специално на акото…), ъгловата тръба, която свързва гириза се оказа къса. Хайде, след доставката на шайбите, тичай за пореден път до железарията за нова – новата обаче дойде също толкова къса, защото майсторите поначало не закачат баеркасите така високо, както примерно аз, като новатор в бранша и смел рационализатор. От този склад ме пратиха в друг, от който вече взех по-дългата тръба – срещу $17 по квитанция; ако щеш – в противен случай огъвай си я сам на джамала. Върнах се в къщи, скроих всичко прецизно посредством ножовката (отново с точност до десети от мерните единици по DIN, SI и ГОСТ взети заедно) – с малко изкривяване на пластмасата, монтажът стана не вечен, ами вековно увековечен. До тук, добре – дори успех, ще си помисли някой по-наивен. Да, ама пак не, дейба таз крива нива аз! – понечих да свързвам кранчето на водата със самата баеркаса, т.е. да я “захраня” така да се каже с водните ресурси от язовира. Отново, поради по-височкият ми монтаж, съществуващата връзка се оказа възкъса с около половин педя. Тичам в Bunnings (нашият местен Мосю Бриколаж, ако и тук някой се чуди) за друг шланг – вместо оригиналния с дължина 300 мм, хората ми дадоха следващият стандартен размер – 450 мм. Той вече уйдиса идеално и аз капитулирах на тезгяха в кухнята – нямах сили да се изкъпя дори. Само се намокрих под душа, колкото да смия потта и се изтрих с кърпата за бърсане на задници - достраша ме да не изцапам пешкира, че той пък е един беличък такъв, кристално чист и неопетнен; река ли да го пипна и отпечатъците ми от пръстите тутакси остават да личат до следващото пране, при което Даниелчето получава пристъпи на лудост и частично губи разсъдъка си, а подобно гневно състояние я държи в напрежение барем половин час, дорде ѝ мине напълно ядовината.

И всичкото това се случи в петък – след като си изпратих бояджията. Шайбите и окончателният монтаж на казанчето остана за съботната утрин, след който общ успех веднага се преместих на въпросния шкаф в една от баните на онази къща. Стигнах до пробиването на рафта му – естествено, по грешно взетите ми размери. Така или иначе ягмосах дъската, с непоправим дефект – направих една голяма дупка в средата, където изобщо не ѝ беше мястото. Понечих да отрежа друга от гръбния панел, ама в него пък имаше едни отвори за закрепване към страничните елементи и щеше да бъде грозно – очите ми все в тез дупки щяха да се впиват. Грабнах дъсчицата под мишница и къде мислите че отивам? – не, не в книжарницата нито пък в библиотеката; отново увисвам с цялата си тежест пред една магазинерка в железарията, с молба да ми намери някаква подобна плоскост, че от нея да режем новия рафт по същите размери на стария (ама след като го премерих 10 пъти от всичките си възможни страни и посоки); отпуснах му още 45 мм, за да стигне и съвсем по цялата дълбочина на шкафа, защото старият беше по-плитък. Нали ви разправям аз – създавам постоянни иновации с безконечен низ от рационализации, само дето стават на множество разпокъсани части и отделни етапи, дорде чак най-накрая им налучкам истината и си задоволя идеализма до последната възможна степен, граничеща с педантизъм.

В магазина ми дадоха една бяла ламинирана плоскост с нужната широчина, обаче пък много дълга беше, пущината – добре, че в същия хамбар има и нарочна услуга за разкрояване по размер на клиента, та момчето ми рязна две парчета за всеки случай; да не би пак да окепазя едното. Така вече, с точно отрязания рафт се върнах в къщата за съответния монтаж. Този път си турих очилата, мислих няколко пъти, белязах първо с молив, за да го изтрия ако се наложи и чак тогава изрязах отвора. Е, сега вече всичко се получи още от първия път, ако не броим обаче предишните ми няколко несполучливи опити. Скроих и пластмасовите тръби, свързах сифона на мивката и прогоних отделните парчета “на сухо” – впоследствие трябваше само да залепя коляното към отвода на канала в пода с едно специално лепило за PVC и щях да съм готов барем с още едно кръгче в несъществуващия ми списък на “Неща за правене”.

Докато мерих обаче и тествах средния рафт на шкафа, направи ми впечатление, че горната му страна се намира в опасна близост до кранчето за студената вода, чрез което ще се свързва батерията на мивката (демек на “миксера”, както по-купешки им викат вече на тези В и К части и арматура в Севлиевското, бивше ДИП “Стоян Бъчваров” и днешно акционерно дружество “Идеал Стандарт – Видима”). Въпросната близост на крана се изразяваше с опиране и дори триене в дъската – а пък за да докажа с колко милиметра е разминаването и какъв точно е проблема, трябваше да го навъртя към нипела, който излиза от стената през нарочен отвор в плочките. За прикриване на грозната по-голяма дупка във фаянса, зад кранчето се монтират едни декоративни гривни, които замазват гледката отзад и всичко изглежда красиво и завършено, га че ли е стъргано на струг. И още по-естествено, аз такива гривни нямам под ръка, но в добрия стар Bunnings, естествено имат всичко – скачам за “N”-ти път в колата и след половин час се връщам с декорациите. За да отсоча малко опиращото в дъската кранче, с рамото на тръбния ключ на дядо Ангел (който се намира на почетно съхранение при мен в работилницата), малко понапънах нипела, който поддаде и изкриви тръбата – няколко милиметра бяха достатъчни и тази операция завърши с бляскав успех (защото можеше например да се пукне отзад заварката на медната тръбичка, която минава в междустенното пространство зад облицовката на плочките и през процепите им да шурнат едни такива страховити водоскоци и водопади, та чак Райското пръскало да бледнее пред пълноводието им). Привечер вече монтирах кранчето, сложих окончателно и средния рафт на шкафчето, залепих му тръбите, свързах сифона на мивката с отходния канал и понечих даже да слагам миксера отгоре. Ето ти нова беда обаче (коя подред, следите ли им номерацията?...) – оригиналните маркучи, с които доставят батериите дойдоха къси с по стотина милиметра; връзката им с кранчетата под мивката беше не само абсурдна, ами и физически невъзможна, защото те изобщо не се разтягат като ластик за дамски найлонови чорапи – външната им метална оплетка не позволява никаква еластичност по дължина, освен известно огъване и то само в допустими граници, за да не се пречупи пък гумения маркуч във вътрешността на шланга. Съкрушен и разбит от поредицата неуспехи, снощи се прибрах у нас с надеждата, че на следващия ден (т.е., тази сутрин) още на ранина ще прескоча за кой ли път вече до железарския магазин, от където да набавя други, по-дълги маркучи. Оказа се обаче, че с такива дължини онези не разполагат и вместо това ми предложиха две удължителни звена с по 150 мм дължина – поне на размер го докарах, ако не на друго, макар и с тази допълнителна връзка помежду си, което може да доведе до евентуален теч; колкото повече такива и подобни съединения има в инсталацията, с толкова се увеличава и вероятността за появата на опасни водни капки от местата на свързване. Само че в моя случай това беше единственото спасение и решение на проблема – грабнах връзките и се понесох да ги слагам. Зор видях докато прекарам разни гайки и шайби през всичките снаждания, но до обяд втасах – понеже много ми дотегна, след водната проба зарязах всичко; за сега не капе, ама дали ще е все така и през следващите 100 години, един Господ само знае…

Прибирам се в къщи, за да заваря цялата си фотографска екипировка струпана на купчина върху масичката в коридора – извадена най-брутално от вградения гардероб в стаята, за да се освободи някакво място за дрехите и багажа на нашата скъпа Емилия. Това снаряжение включва в себе си фотоапарат “ZENIT”, друг пък “PRAKTICA” – башка от всичките им обективи с най-различни фокусни разстояния и бленди, слънчеви филтри и ултравиолетови стъкълца, светкавици и какво ли още не, които съм сбирал като неуморна пчеличка през последните 25 години на съществуването си в далечна емиграция. И сега всичкото това чудовищно чудо, отново според преподобната ми Даниела се е понесло, видите ли към боклука – че аз по-скоро ще се изопна връз релсите пред влака, мари, отколкото да се разделя така бадева с тези мои съкровени вещи! Направих им няколко снимки, написах и една подробна обява за тяхната неминуема продажба, която разгласих в три различни Интернетни търга – кой каквото иска да го купува и кой колкото даде за тези боклуци, да си ги чува подир у тях; в къщи явно те повече нямат никакво бъдеще и само събират пепелака из долапите. Нито имам на кого да ги подаря, нито пък някой би проявил интерес към подобна стока. Ама ще чакам за сега - дано клъвне някой заблуден шаран, та да взема и някой лев за тях.

Днешният неделен следобед вече клони към своя край. Ванеса е на работа, а Даниела също даде една извънредна смяна вчера. Аз от утре ще засиля проектантската си дейност, но наред с нея паралелно трябва да върви и работата ми по къщата. Поръчахме и втория шкаф за голямата баня, който най-вероятно ще пристигне утре. Надявам се поне с него да нямам чак толкова неудачи, но от сега си знам, че маркучите за миксера на мивката също ще бъдат къси – не е изключено и двойното им понаждане, спрямо местата на кранчетата за захранването му с топла и студена вода. Пак дъски ще се режат и пробиват, до железарията сигурно пътеки ще направя – абе, разнообразен ми е животът; не мога да се оплача от някакво бездействие или пък скука…

12.12.2018 – От няколко дни насам вече си имаме скъпа гостенка от България, с която доста добре поминаваме през малко оскъдното свободно време, с което разполагаме. Снощи се завърнахме от една няколкодневна екскурзия до по-близки географски обекти на щата, но в петък заминаваме на значително по-дълго пътешествие. За събота и неделя имахме нарочна резервация в мотел на Sunshine Coast, където ние сме отсядали нееднократно – даже последният път беше с наш Миро от Америка, ама преди няколко години. Емилия пристигна в неделя привечер, когато времето буквално не се търпеше от знойна жега и лепкава влага. Постепенно обаче по-хладният фронт нахлу откъм Полюса и температурите се нормализираха – станаха толкова “нормални”, та чак на моменти се чувстваше като хладно и студено. Удариха и няколко валежа от дъжд, които продължиха дори и по време на нашата кратковременна почивка. Иначе беше топло, но от време на време се разхлаждахме и с по някоя случайна дъждовна капка. Тъй като климатичните условия не бяха особено приятни за плажуване, ние предприехме няколко целодневни пътувания до съседни по-интересни места, с цел да си разнообразим престоя и да заведем Еми тук-таме из вилаета. Тръгнахме още в петък сутринта и за четирите дни на обиколки навъртяхме 1150 км по пътищата на “родината”. Океанът също беше силно развълнуван предвид циклоните, които продължават да бушуват на север от нас. Това лято започна с огромни климатични аномалии – в Сидней се издавиха от дъжд и наводнения, в Мелбърн ги затрупа снега, докато при нас пък от сушата пламнаха горите и сума време бушуваха над 150 отделни горски пожара, борбата с които продължава дори и към днешната дата. Посетихме интересни места, направихме множество снимки и снощи си дойдохме доволно изморени от почивката.

Аз в момента чакам шефа да се появи за нашата редовна и рутинна среща под формата на техническо съвещание, но понеже пристигнах по-рано, та рекох да си уплътня времето с поднасяне на настоящото си експозе – информационна ретроспекция на изминалите дни и седмици след последното ми включване в ефир. Междувременно започнах работата си и по проекта, което всъщност може вече да съм споменал някъде по-горе из редовете. Строителната дейност по онази къща временно е преустановена, с изключение на разни дребни козметични мероприятия, с които си запълвам времето. Слагах шкафа и мивката в голямата баня, където се сблъсках с почти същите трудности, както с монтажа на другия подобен в малката. В някой от дните ще свържа и маркучите за водата, но за сега зор нямам, а пък и време най-вече. Дните ми са заети със служебните задължения, вечерите сме с Емилия и така дните ни се изнизват един след друг без да бележим особен прогрес или някакъв възход. Но то сега и времето е едно такова, отпускарско и празнично, предвид настъпващите Коледно-Новогодишни фестивални седмици. Даниела е на работа, но скоро ще излезе в отпуск, Ванеса продължава с летния си семестър в университета, като междувременно ходи да продава китайски гуменки и потници в магазина на германския концерн Adidas. В същото време аз съм навсякъде и никъде – действам и се нагаждам според обстановката; гъвкав и пластичен, като плазмодий...

Ден преди Никулден Неничко идва у нас, та с него излизахме за малко по магазините. Времето обаче пак не беше подходящо за по-крупни мероприятия на открито поради поредния валеж от дъжд. Той следобеда си тръгна, че трябваше да прибира Айдън от училище. Междувременно, няколко дни по-късно стана ясно, че неговата кандидатура била одобрена за новата му работа в Западна Австралия, за където ще замине най-вероятно веднага след Нова година. Смените му ще са подобни, както на предишната, само че трудовото възнаграждение ще бъде значително по-високо, което беше и основната му цел на маневрата. Скоро ще разберем на къде отиват нещата – както знаете, неговите планове се променят не само ежедневно, ами и ежечасно.

26.12.2018 – И след като вече отшумяха всички по-значими декемврийски празници, две седмици по-късно се включвам отново с обобщителния си репортаж – най-вероятно последен за тази година. Спомням си само, че миналият ден прекъснах мисълта си малко ненадейно, защото изненадващо дори и за мен самия, шефът ми се появи преди установеното време за срещата ни – обикновено все аз го чакам барем по половин час и през това време пък си върша мои лични работи. Вече не помня и за какво говорихме, но така или иначе нашата съвместна дейност продължава, макар и не на съвсем пълни обороти – поне за сега. Предстоящите Коледни празници щяха да забавят и без друго позакъснелият ни проект – така че особен зор към привършване на задачата не сме си задавали взаимно. Разбрахме се, че ще се видим едва чак след официалните почивни дни, а това се пада утре. През този период аз нямах особена физическа възможност да се разправям и с проектантска дейност, която беше временно замразена – да изпратим и старата година, пък след като посрещнем и Новата 2019, тогава вече пак ще запрятаме ръкави към покоряване на следващите си творчески върхове и крепости.

По време на предишната ни кратка почивка имахме по-голяма възможност за взаимна комуникация, защото в мотелския комплекс, в който бяхме отседнали за 3-4 дни разполагахме с безплатната им локална Интернетна връзка. През деня обикаляхме с колата околните населени места, ходихме по разходки и т.н., обаче времето не беше много подходящо за излежаване по пясъка на плажа – малко ветровито, по-често облачно, дори с чести превалявания от дъжд, но пък иначе топло и задушно. Независимо от не особено подходящите климатични обстоятелства, с Еми успяхме да се поразшетаме из района, показахме ѝ забележителностите на този край и направихме множество снимки. Един ден се размотавахме из селището Noosa, на следващият пък предприехме друга екскурзия до по-отдалечени местности – на връщане даже минахме и през родния град на Ванеса, Maryborough (Мариборо или Мериборо – не знам кое е по-правилното произношение, защото дори и самите австралийци му дъвчат и изопачават името, както на тях им е удобно на езика). Градът е станал просто неузнаваем – след 20 години на непрекъснат “възход”, властите са построили много нови сгради, търговски комплекси, магазини и цели квартали, като са запазили старинния оригинален облик на централната градска част. Имам един бивш колега, който дори и в момента работи за същата компания, в която се подвизавах навремето и аз в продължение на 18 месеца. После заминахме за Америка, Канарските острови и България, за да се заселим окончателно през 2001 тук на Gold Coast – ебаси какви времена бяха тогава, паметно-заветни!...

Минаха още няколко дни, през които се въртяхме из къщи – Даниела беше на работа, а пък аз се занимавах с моите надомни служебни дейности. В една от почивните седмици Нени мина през нас да се видим. Той от скоро има нова кола, та искаше да ми я покаже. Купил си е един мощен камион, с 8-цилиндров дизелов двигател, с двойно турбинно захранване (каквото и да значи това…) – такива му бяха отколешните мераци; е, сега срещу 50 хилядарки си ги осъществи детенцето, да ни е живо и здраво. Та, с него се поразмотахме малко из града и следобеда той се замина, а аз се прибрах при моите моми в къщи. На следващия ден Неничко пак замина за обекта, където вече трябваше да проведе редица дискусии и консултации, с цел да го освободят от работа малко преждевременно. Той успешно се пребори за едно работно място на много голям строителен обект в Западна Австралия, който се намира на брега на Индийския океан, на около 2 часа път със самолет южно от столицата на щата – Perth (Пърт, както те му викат). Всъщност това е огромна действаща инсталация за добиване и производство на втечнен природен газ (LNG – Liquid Natural Gas), като на отделните ѝ звена периодично се правят профилактики в най-различните системи и отделни възли. А на него именно в това му се състои работата – проверяват съществуващите агрегати, тестват ги, подменят с нови, където трябва, връзват табла, захранват командни зали, апаратни и т.н. Разбира се, такъв мащабен обект постоянно се обновява, разширява, пускат се нови мощности и въобще там работа има за месеци, че и за години напред – или поне той на това се надява. Последната му смяна на старата инсталация е от днес до 02 Януари, когато той окончателно се завръща в къщи, за да замине обаче още на 07-ми или на 09-ти за новата си работа. Смените му там ще бъдат малко по-тежки, защото ще работи непрекъснато в продължение на 19 дни, а пък срещу това ще се прибира за по 10-12 дни, които ще са се натрупали от съботи, недели и други наднормени часове. Неничко именно това искаше най-много – е, постигна вече и тази си заветна мечта, която напоследък беше превърнал дори в самоцел. Сега следващите им мераци с Меган са да си купят караван и с него да обикалят по държавата, но нека първо да стъпи на крака в новото си амплоа, че тогава чак ще мислят за такива крупни масрафи и нови покупки.

Така неусетно дойде денят, в който сутринта на ранина потеглихме с колата на Даниела, натоварена до покрива с провизии и багаж към едно по-отдалечено място, разположено точно на брега на океана. Там две села са почти слети в едно и районът се е обособил като самостоятелен морски курорт – къмпинги, хотели, квартири и т.н. За първи път посетихме това място с Нени, докато той беше още много малък – мисля, че някъде през далечната 1995 трябва да е било, когато също с една каравана изкарахме 20-тина дни в непосредствена близост до плажа и морето. По-късно, вече с Ванеса и Даниела, в компанията на още едно приятелско семейство отново посетихме този край за честването на Нова година, само че не помня точно коя посрещахме там – 2014 или 2015, а пък може и някоя друга да е била, но във всички случаи това беше сравнително скоро по време и спомените ни са доста пресни. В акваторията на този залив, през 1770 капитан Кук за пръв път хвърля котва, с което открива бреговете на нашия слънчев щат – Queensland. Покрай тази историческа дата и година, едното от селцата е именувано Town of 1770, а другото е Agnes Water – пиша това само като географска справка. Разстоянието между тях е 7 км, но те почти са свързани вече с разни крайбрежни мотели – отделно от километрично дългата и пуста като лунен пейзаж плажна ивица откъм водата и пешеходната алея по суша.

Почти през целия път ни валяха мощни тропически дъждове и ни заливаха потопи, предизвикани от циклоните, които бушуваха в по-горния край на Австралия. Тази водна стихия правеше придвижването ни по пътищата затруднено и дори малко рисковано, но все пак не сме закъсвали из локвите и някъде по обяд пристигнахме на уреченото място. Независимо, че това беше едва преди седмица-две, сега изобщо не си спомням точните дати на нашето пребиваване там. Помня, че имахме 5 морски нощувки и после 3 планински, а си дойдохме онзи ден, на 22-ри – излиза, че сме тръгнали на 14-ти, ако за някой това има някакво съществено значение; както и да е. По време на морския пансион също направихме няколко обиколки на местните вилаети, с цел да се разходим и опознаем света, а пък и Еми да придобие повече впечатления от тази наша екзотична държава. Кръстосвахме необятните плажове, събирахме миди и рапани по пясъка и въобще изкарахме много весело и приятно. Ден, след като пристигнахме почетохме паметта на нашия скъп Денчо, когато се навършиха точно 6 месеца от ненавременната му и злощастна кончина. Един следобед се натоварихме и на една амфибия, с която ни разкараха по вода и по суша из места, до където не може да стъпи кракът на обикновения турист. Първо из морето бъкат хиляди отровни гадини, риби и акули, което прави плуването до там самоубийствено, отделно дето е и малко далечко. Ама така стана добре, качени на тая иначе стара военна машина, отдавна излязла от активна и полева армейска употреба. Екскурзоводката ни разказа много интересни факти за местността, за птиците и рибите, за стъпването на капитан Кук по тъдявашните земи и т.н. Ние от своя страна обиколихме местните дюкяни и сергиите на съботното тържище, но с някакъв сериозен търговски успех не можем да се похвалим – просто зяпахме и си убивахме времето. В един от дните се хвърлих в морето да събирам рапани – армаган от тукашните океански дълбини. Добре, ама крайбрежието беше доста развълнувано, а водата мътна и почти нищо не се виждаше – особено при почти ежедневното отсъствие на слънчевото греене и падането на някой случаен порой, кажи-речи час през час. Броените дни обаче свършиха бързо и малко по-късно ние се отправихме към балкана – отново на онези къщи и вили, където сме ходили вече няколко пъти при подобни случаи и поводи.

Този път не можахме да изпитаме очаквания там хлад и студ, каквото е било обикновено времето, специално през този период на годината и сезона. Дори напротив – планинският масив ни посрещна с гореща ударна вълна, та вместо да палим печката с дърва и въглища, наложи се да си включваме климатичната инсталация в колибата. През нощта горе-долу се търпеше, но през деня под палещите лъчи на лятното слънце беше много горещо. Ние успяхме добре да уплътним времето си в разходки из алеите, а предпоследния ден направихме една дълга, почти 8-километрова променада на хлад в гората. Много от пътеките на туристическите маршрути бяха затворени поради паднали от бурите дървета и бяха непроходими. Задоволихме се само с една разходка, от която събрахме приятни впечатления и натрупахме достатъчно физическа умора. Престоят ни в тази вила беше значително по-кратък и ние след още 2-3 дни потеглихме по обратния път към дома. На връщане също правихме отделни спирки с опознавателна цел и в събота привечер окончателно се завърнахме в къщи.

През това време Ванеса се е оправяла сама – почти всеки ден е била на работа, събирали са се и с дружките си, а в жълтата кофа за рециклирани отпадъци намерих цяла торба с празни кутии от разни слабоалкохолни питиета; значи са се и почерпвали, малките пикли – въпреки, че наш’та твърди, дето момчетата са ги изпили всичките (а-аа, ами то излезе, че и пръчове май е имало с тях, да им правят компания!...). След почти десетдневното ни отсъствие Даниела изпра 5 перални с парцали и мръсни дрехи – междувременно започна и подготовката ни за Бъдни вечер и Коледа. Еми замеси питка и направи колачета/гевречета, аз сварих боб, от който ще ядем сигурно и през Новата година. Правихме руска салата, подготвяхме пържоли, пуйки, кисело зеле пържихме и т.н. Една вечер ходих да прибирам Ванеса от работа, че минах за нещо и през зарзаватчиите. От тях взех цяла касетка с тиквички – Даниела свари една част на чорба, отделиха едни количества и за мусака, а аз останалото ще го изпържа отвън на оджака, че вътре кухнята ще потъне в олио и мазни пáри. И двете с Еми в момента ги няма – отидоха на плаж, а Ванеса е на работа. Нейната приятелка Мария днес пък има рожден ден, та си представям вече как са се наговорили да празнуват довечера.

Нашата Бъдни вечер протече според всички задължителни Християнски обреди, народни обичаи и църковни канони. Прикадихме с кандилото софрата и къщата, аз не ядох и не пих вода 3 дни – хем исках да си олекотя малко тумбака, хем пък исках и да изпълня този свещен обет, независимо че впоследствие научих, дето не се провеждал сега на тези Коледни пости, ами на Великденските чак. Нищо, аз тогава пак ще изгладувам някой и друг ден – освен ако не сме в Китай баш по същото време. Вчера вече посрещнахме и истинското Рождество Христово – освен Еми, скъпи гости ни бяха Нени с Меган и малката, както и Мария (приятелката на Неси). Седнахме на двора, защото времето отвън беше буквално божествено – нито трепет от вятър и приятно хладно. Под мъдрото ръководство и съвети на Еми, Даниела направи вита баница – стана превъзходна по новия начин, който тя ѝ показа. В плънката се слагат няколко лъжици (4-5) брашно, като се прибавя една чаша кисело мляко и щипка сода – всичко останало от рода на сирене и яйца се запазва като вид и количество. След като най-старателно гледах и следих процеса отстрани, вече дори и аз мога да завъртя една тава с такъв бюрек. Жените набучиха късметите и след като се опече, от моите пържоли просто нямаше нужда – ние се наядохме само с баницата.

През деня Мария беше у нас и двете с Ванеса се къпаха в езерото и караха лодките. Даниела пък изкара една бърза първа смяна и в 14:30 си дойде. Надвечер пристигнаха Неничко и Меган, а тържеството ни продължи до доста късно. Меган в България е прояла чушки, каквито тя до скоро не опитваше (на този етап само печени и наложени в олио, както аз ги правя, но смятам че следващия път и със суровите ще свикне). Разказваха ни за пребиваването си там и въобще вечеринката ни мина много весело и щастливо. Нямахме възможност да се обадим, защото през това време компютърът ми беше в механата, където в продължение на два дни прехвърляше снимките от сватбата им. В момента дори получих съобщение, че всичко вече е готово – остава само вие да си изтеглите и останалите от серията.

Нени тази сутрин е заминал с колата си на работа и даже вече е пристигнал, защото напред ми се обади от там. Сега ще изкара една последна смяна на този обект, а живот и здраве от догодина продължава на новото си работно място, което е точно в противоположния край на Австралия. Аз след малко отивам да паля огнището, че да се хващам с тиквичките. Утре пък тръгваме на друго пътешествие, от където се надявам да продължа мисълта си, прибавяйки всичко пропуснато. А до тогава – здраве, живот и много търпение…

31.12.2018 – В момента текат последните часове и минути на отиващата си стара година. Малко преди да излезем за тържественото посрещане на Новата 2019 у Янкови, аз съм се заврял под палещия покрив на механата, от където искам да предам последния си информационен блок и същевременно да отправя своите най-горещи благопожелания – в частност към всички вас и целокупния български народ в това число. Даниела си дойде от работа напред и се запретнаха с Еми да въртят погачата (всъщност традиционният ѝ млин, с какъвто Дани се представя пред по-високопоставени кръгове на обществото). Ванеса и днес беше продавачка в магазина на Adidas, от където я чакаме да се прибере всеки момент. Довечера тя ще празнува заедно с нейните дружки от сръбския състав за народни танци – вероятно с нея ще се видим чак утре; напоследък често се разминаваме, защото програмата ѝ е много динамична и претоварена (нямам предвид само студентската, а предимно извънучебната). Неничко е на обекта и окончателно ще си дойде от там на 02 Януари.

Ние снощи се прибрахме от още една тридневна почивка, която беше значително по-наблизо до нас. Бяхме отседнали за няколко нощувки в една квартира на остров Bribie – точно там през Август того, проведохме сватбата на Нени и Меган. Само че тогава времето беше сравнително хладно, докато тези дни щяхме да изгорим от жега. Откъм едната си страна островът граничи директно с открития океан и там плажът е много посещаем - пясъкът му е като пудра захар и разходките по протежение на бреговата ивица са много приятни. Иначе е свързан с останалата суша посредством мост, дълъг около 1200 м.

Напоследък списването на стенвестника ми малко поизостана, защото все бяхме заети с разходки и посещения на разни забележителности – надявам се, че Еми ще остане с отлични впечатления от видяното и преживяното. Броените дни обаче свършват бързо и тя след седмица си тръгва обратно за зимна и снежна България. Докато се прибере у тях и температурите може да спаднат до -20°C – такива са поне за сега прогнозите на синоптиците; дано не познаят, че и вие баят зор има да видите в тоя кучи студ – “Навън ще е само за вътре”, както казва небезизвестният Емо Чолаков.

Надявам се в следващото експозе вече да възстановя заведения си ред на писане, който през последния месец бе малко нарушен по обясними причини. А сега приемете нашите най-сърдечни пожелания за много здраве и дълъг живот, голям берекет през Новата 2019 и още по-високи пенсии, че да можете и да пазарувате на воля из дюкяните. Наздраве и на многая лета – Амин!

Ваши: Дани и Неси, Ангел, Нени и сродници...

17:30, местно време… До настъпване на Новата година, поне в това полукълбо на Земята остават точно 6½ часа…