09.08.2020 – Начевам тук и сега своята най-нова и поредна статия за стенвестника,
обаче от акъла не ми излиза, как баш по това време вече трябваше да сме се
завърнали от няколкоседмичното си пребиваване в Татковината. Всичко беше
измислено толкова добре и предварително проиграно детайлно почти до
съвършенство, само че този път не черна котка, ами някакъв си долен и шибан
вирус ни пресече пътя, та в един миг провали тотално плановете и добрите ни
намерения, сякаш ги отнесе атомната бомба над Хирошима и Нагасаки. Грандиозният
ни план включваше участие в една сватба на наши приятели, която щеше да се
проведе в Сандански, с отскачане и до Сръбско за дегустацията на някоя и друга
тяхна плескавица или местен овияч; бяхме канени и на друга сватба – тя пък щеше
да се проведе на един гръцки остров, почти по същия сценарий както в мюзикъла
“Мама мия”, макар и не баш с такъв сюжет. После пък щяхме да потънем в хладните
дебри и усои на Ягодинската пещера и мистичността на Дяволското гърло, след
което да смием калта и потта от челата си на Несебърския централен плаж. И на
Карандила щяхме да се качим с въжената линия (нали имало лифт до там, доколкото
не ме лъже паметта…), та даже и на вр. Бузлуджа отгоре щяхме да се покатерим,
че да видим за последен път летящата чиния, дорде съвсем не се е разпаднала на
съставните си части и най-после не отлети в забвението, където му е мястото на
тоя иначе бетонен кенеф – символ на отколешно мракобесие и дивашки,
монументален комунизъм. А пък колкото кебапчета и кюфтета щяхме да изядем и
колко бира да изпием подире им – нямат чет, понеже са безчет. С всичко, което
се говори и пише по въпроса обаче, далеч не е изключено настоящият мрачен
сценарий да се повтори и за догодина – дано да не е вярно и уж само да ни
плашат, само че напоследък сякаш забелязвам и съвсем без да искам усещам една
тенденция към сбъдването на всичките най-тъмни пророчества – както в
политически аспект на световната сцена, така и в по-тесен кръг на държавно
ниво, в чист икономически и обществено-личен смисъл. Но пък нека само да сме
живи и здрави, мъдри и разсъдливи, за да видим с какво ни предстои да се борим
от тук нататък, та и занапред – кой знае до кога и все още незнайно срещу кого...
Изложението
ми започва бавно и тромаво, току по средата на днешната неделна сутрин – в
съвсем ранните часове на деня Даниела замина на работа, че я повикаха да изкара
една извънредна смяна, а аз имах малко работа по компютъра, с което се
разправях до този момент. И понеже успях да се справя успешно с проблема без
намесата и помощта на трети, по-компетентни лица, рекох да си отпусна нервите с
една кофа млечно кафе и малко неангажиращо писателско творчество, лишено от
всякакво художествено съдържание, но пък заредено с най-прясната информация от
тази точка на земното кълбо.
Най-вълнуващото
събитие от последните часове беше обаждането на моите съученици, които за
поредна година се бяха събрали на всеобща другарска среща в едно заведение на
Дряновския манастир. За тях беше късна доба вечерна, а за мен най-ранно утро,
но така или иначе си казахме по някоя и друга приветствена приказка на
зазоряване. Аз предварително знаех за тази тяхна сбирка от моя близък приятел и
съученик Жаклин, който ме беше известил за мероприятието още преди седмица
време. Веднага съжалих, че поради стеклите се неблагоприятни обстоятелства
около “Короната” (ама не царската, нито пък тая на Английската Кралица…) ние
бяхме възпрепятствани да вземем участие в този тъй важен обществен форум и аз
чрез него изпратих няколко реда, под формата на поздравителен адрес до всички
участници в софрата – да бъдат прочетени официално, докато се черпят и вдигат
наздравиците си. Жуката даже ми изпрати и няколко снимки от събитието, на които
аз доста се зарадвах и развълнувах; значи или остарявам, или пък омеквам –
забелязвам напоследък, нещо все на рев ме кара и се просълзявам от подобни
силни емоции…
Пристъпвайки
назад по датите и отделните събития, не мога да не отбележа и поредната
годишнина на най-скъпия ни татко и дядо, когото ние толкова много почитаме и
обичаме. Току нагазил в 90-те, спокойно вече могат да се чакат и 100-те – да си
жив и здрав, татко наш любим! Бъди спокоен и дълголетен, пази си кръвното, пази
равновесие и стой на своя пост като здрава опора за всички нас! Наздраве и амин…
Тук
не мога току-така да подмина и да не споделя задоволството си разбира се, от
възобновяването на моята служебна дейност, която беше замряла (по-скоро напълно
умряла…) през последните вече цели 18 месеца. За сега все още не смея да се
радвам като дете на снежен човек, понеже хич не съм наясно какво, аджеба се е
простряло пред нас, а най-важното: кой точно и как ще го финансира; въпреки, че
аз вече получих две пълни заплати срещу отработеното от мен време и постигнати
положителни резултати в прогреса на новия проект. Последният представлява
значително по-умален мащаб на предишния, който беше с размерите на стадион и
със статут на петролна рафинерия, с огромен капацитет, предназначен за
обработката на стари автомобилни гуми. Сега работим по далеч занижени
показатели от гледна точка на обем в крайната продукция (само 1 тон, вместо
10-те тона на другия човек, който междувременно и кажи-речи по средата се
отказа от проекта си поради невъзможност да го подкрепи финансово) – и вместо
гуми, този път ще преработваме пластмасови отпадъци. В пластмасата има вложени
значително повече петролни продукти, извличането на които е доста по-чист и
опростен процес, тъй като при тях вторичен отпадъчен материал почти липсва. В
гумите се съдържа много сяра, стоманени оплетки от бандажа на скелета, сажди,
въглеродни съединения под формата на въглени и т.н., за които отделно трябва да
се търси пазар, някакво друго приложение или последваща обработка и
пречистване; отделно дето нафтата, произведена по този способ съдържа и
значително количество вакса (парафин), която я прави не особено пригодна за
масова употреба в по-изискания и фин автомобилен транспорт (визирайки модерните
дизелови автомобилни двигатели, примерно) - докато при пластмасите такива вредни
елементи напълно отсъстват или почти няма в наличност. По този начин
съоръжението става чувствително по-малко на размер и цялата инсталация се
побира в един единствен корабен контейнер, вместо в 20 или 25 такива, спрямо
предишният ѝ по-разширен вариант. Идеята
на разработката е да се създадат серия от подобни установки и да бъдат достъпни
до много по-широк кръг потребители – във всеки стопански двор, малка фабричка
или цех, който и да е собственик може да закупи подобно устройство и да бъде
инсталирано в единия край на парцела, с цел задоволяване на собствените си
нужди от разчистване на боклуци, без да се изискват някакви по-специални мерки
и документи от строгите и алчни държавни институции. За сумата от около половин
милион долара, която се равнява с цената на някакъв по-луксозен автомобил или
просто на едно обикновено семейно жилище, човек може да сложи такъв контейнер и
в задния си двор, ако поиска. По този начин се цели привличане на по-дребни
търговци и производители, а не на главорезите от петролните магнати Shell,
British Petroleum, Mobil, Caltex, та дори и толкова съветските Лукойл и
Газпром, смятани за едни от най-големите и мощни в света. Та, от началото на
финансовата година (01 Юли) до този момент с моя човек непрекъснато се
занимаваме по тази разработка и за сега уж бележим сравнителни успехи.
Същевременно пък, те двамата с ортака си, вече на корпоративно ниво преговарят
с бъдещи клиенти, поръчители, дистрибутори и всякакви други търговски
представители, чрез които да става алъш-вериша на изделието – ама чак, когато
последното бъде изработено в Китай и доставено тук на Gold Coast за последващи
анализи, технологични опити и конструктивни доизкусурявания. Много работа има
занапред и доста добре е надвиснала над нас като лавина, стига разбира се във
фирмата им да разполагат с достатъчно средства, чрез които да ми изплащат
надниците за положения от мен труд и проявено старание при изпълнение на служебния
дълг (а пък то баш този, последният показател е най-неясен, да не река тъмен).
Паралелно с всичко вървят и монтажните мероприятия по подобно съоръжение, което
е експериментално и в момента се строи в един от минните рудници на Папуа и
Нова Гвинея. Там обаче работите вървят много бавно, след като на онези не им е
съвсем тумнало да опрат до нашата уникална разработка. Те правят своите
милионни печалби от рудата, която изравят от недрата на земята, докато тази
петролна установка ще служи само като странично забавление за през свободното
им време. Е, рано или късно и то ще бъде готово, но за сега не чувам някакъв
особен напредък в тази посока. Онези там чакат и повечето разчитат на нас, да
отидем на място и да довършим монтажните работи; ние пък от своя страна сме
блокирани в държавата и не можем да мръднем на никъде, поради заразата. Въобще
– въртим се в кръг, малко омагьосан дори и си гоним опашките, какъвто е израза
на английски (Chaising our own tails… - буквално). Независимо, че аз изцяло съм
отдаден на тази работа и мисля по текущите проблеми даже и насън, за мен все
пак остава най-важно да си заработвам платата и още по-редовно да я получавам.
Както
сами се досещате вече, строителната дейност по другата къща е замръзнала в
зоната на абсолютната си нула и за последния месец там не съм забил и един
гвоздей биля. Е, вчера най-после заковах няколко картинки по стената, за които
Ванеса ме преследва вече от сума време. От дъжд на вятър с Даниела се
занимаваме и с тамошния интериор – ето, тя вчера ходи да им купи едни килимчета
за пода, обаче едното се оказа възмалшко, та днес след работа ще ходи да го
връща и подменя с по-голям размер. След като майсторите направиха металната
ограда между нас и съседите, ние впоследствие решихме да сложим и една порта към
задния двор, изработена от същия материал. Та в четвъртък и петък същите хора
идваха да монтират пък нея - срещу скромната сума от $630 отгоре над общата,
която стъпи $3350 за оградата. Нея обаче ние си поделихме поравно със съседите,
като те от своя страна дадоха въпросните шест стотака горница за тяхната врата.
Добре ама на нас тогава тази сума ни се видя фантастично висока и за момента се
отказахме. Тръгнахме да търсим друго решение, с някаква друга вратичка, купена
на старо от вехтошарските магазини за строителни материали. Добре ама то не е
само да вземеш портата и да я приловиш с тел към къщата – трябват колове,
панти, брави, страничен панел и т.н. и т.н., които мероприятия като ги
насложихме във времето, пространството и масрафите, всичко това излезе с много
малко по-евтино от новата врата, професионално изработена както пише в книгите,
съответстваща по цвят и материал на съществуващата вече ограда. Отделно пък да
не говорим за дните, които трябваше да се пинкям аз сам в монтажа ѝ, без да имам налице нито
необходимите материали, ни инструменти, а най-вече и заради липса на знания и
умения по темата. А пък като почнах отскоро пак и да печеля, просто няколко
надници заминаха подир вратата и въпросът се ликвидира аламинут (е, и малко
отгоре, но все пак – не е като да няма хич). Така и този въпрос приключи при
съответния си успех и задоволителни резултати. Сега остава всичко останало, но
и то ще се решава впоследствие – точно както Господ е решил да стане, а не
както на нас най-много ни се иска да се случи…
Вчера
пък се занимавах със служебния си лаптоп, че му слагах най-новата чертожна
програма, с която да работя в близкото бъдеще. Тя се оказа много голяма по обем
и в продължение на два дни и две нощи я свалях от Интернета. Първо я инсталирах
на моя компютър, за да проверя как работи и дали всичко е наред. След това вече
я закачих на другия и от понеделник насетне почвам да ѝ ползвам пиратското копие най-активно и целеустремено, а
пък нека другаря Бил Гейтс да си гледа работата и да духа супата, както се
казва на по-прост уличен език. Напоследък, покрай тоя вирус с тъй печална слава,
се заговори, че въпросният мултимилионер (ако не даже и милиардер…), който е
собственик на компютърните софтуерни продукти със знака на Microsoft, щял да
създаде и ваксината против въпросния бацил-убиец. Същият имал намеренията да
имплантира във ваксината и някакви микрочипове, с които да ни следят къде
ходим, какво правим и да контролират действията ни свише – едва ли не като Бога
наш и всемогъщий. Та по този повод веднага се появи и вицът, който казва: “Абе
нас тоя Бил Гейтс не можа да ни накара да си плащаме за компютърните му
програми, та сега ваксината ли пък ще тръгнем да му купуваме?” – или нещо
подобно в тоя дух; демек – Бил Гейтс 30 години не успя да ни застави да си
купуваме лицензиран Windows, сега хукнал и ваксина да ни продава; ай сиктир –
ама че ентусиаст се извъди тоя!...
С
това встъпителният ми обзор привършва на този етап. За следващата седмица
Даниелчето пак е замислила едно малко и краткосрочно бягство до морето (пак в
нашия любим Созопол – пардон, тукашната Noosa имах предвид). Ще тръгнем в петък
сутринта и ще се приберем в понеделник вечерта. С нас ще дойде и Дарина, че да
не е сама по празниците. В Бризбън имат почивен ден заради селския им панаир,
който ние ще оползотворим в разходки по тамошните плажове и баири. Времето
започна да се подобрява, въпреки че онзи ден поваля малко дъжд, та добре
намокри тревата да порасне за косене (а покрай нея се активизираха и всички
възможни плевели и бурени). Така че най-вероятно следващото ми комюнике ще се
предава от тъдявашния вилает и то ако намеря някое затишие измежду
многобройните мероприятия за развлечение и убиване на времето…
27.08.2020 – Пиша датата днес и тутакси ме обзема срам от самия себе си, заради така
дълбокото мълчание, в което изпаднах напоследък. Единствена причина, която не
се крие, а е напълно явна за това мое състояние на духа е работата ми и в
частност новия служебен проект, станал основно занимание на мисълта, а от там и
на действията ми. Нощем сънувам тръби, фланци, възвратни клапани и какви ли не
още щуротии, с каквито примерно съм се разправял през деня; едвам изчаквам
пукването на зората, за да се срещна с моя човек и да му споделя новите си
идеи, той пък да ми разкаже за своите, а аз от там насетне да ги превърна в
реалност, след като се завърна в къщи и почна да ръкоделствам на компютъра.
Нито камъни и дувари са ми в главата, нито пък разни картини по стените и
висящи щори по прозорците ме интересуват – цялата ми физическа мощ и мозъчна
енергия е мобилизирана в това служебно начинание, с огромното си желание и
надежда, че този път вече ще успеем. Е, такива са поне приказките и лафовете на
шефа, ама той по принцип така си приказва - малко “на ангро”, при което аз
някак си отново не съм изпълнен отвътре със 100-процентова вяра в тържеството
на успеха, както би трябвало да бъде. Обаче понеже нямам никаква друга полезна
алтернатива и страничен ход (нито пък доход…), за това съм се хвърлил сляпо за
кръста, пък да става каквото ще. Това съоръжение, по което работим съвместно е
за цивилните/граждански нужди на Шри Ланка и ако излезе успешно (а то няма как
да не е…), тогава вече ще се намесят и военните им контингенти на далеч
по-високо държавно ниво, от които вече ще завалят поръчки за изделието като
топъл майски дъжд, а от там благата ще потекат като пълноводен поток през
пролетта; дрън-дрън ярина, че пляс-пляс на ранина. Да видим – я да, я не, че аз
нали съм и малко скептичен, с моето придобито черногледство в последно време…
През
този мъчителен период на безтегловна тишина и продължително мълчание от моя
страна, в най-близък семеен план кой знае какви изключителни събития няма за
отбелязване. Ежедневието и рутинната ни програма само сменяха деня с нощта и
обратно, без с това да се нарушава строго установения ред на цикличност във
времето и пространството. Младите са добре – едните работят и се стягат да
посрещнат най-новия член на Миховския “клан”, както на шега се изказва Меган,
защото не знае значението на думата “джинс”; другите учат и работят на общо
основание, та чак пушек се вдига и така се очертава да бъде поне до края на
годината. Наред с всекидневните си служебни ангажименти, в следобедните и
надвечерни часове на деня Ванеса води от вкъщи своите частни уроци по
математика и вече в класа си има три тъпунгерчета – само че всяко едно от тях е
на индивидуално обучение при нея, а не на общо, както е в училищните класове.
Съгласно преценката на “другарката” по аритметика, едно-две от дечицата били
доста будни и умни, вероятно от тях ще стане я някой инженер, я някой велик
музикант, докато третото било доста повърхностно и глуповато, почти примитивно
– повече от лекар, адвокат или най-много депутат в местния Парламент едва ли ще
излезе нещо друго от него...
През
този месец загубихме две тъй-важни и колоритни фигури от нашата и без друго
оредяла до невъзможност фамилия – казахме последното си “Сбогом” на чичо
Стефан, който ни напусна след своето така мъчително и продължително заболяване.
Добре, че миналата година барем се видяхме с него, когато той далеч не беше чак
така зле, както е бил вече напоследък - Бог да го прости, милият. С още
по-голяма болка и мъка приехме преждевременната кончина на нашия тъй скъп и
свиден Мишон, чиято внезапна смърт ни разтърси и двамата с Даниела буквално из
основи. Здрав, прав, млад мъж – с него изкарахме два незабравими дни миналата
година в Несебър, а сега от това емоционално преживяване ще останат единствено
само снимките и прекрасните ни спомени. Аз с него също бях в постоянна връзка,
въпреки че по-често сме си писали и обменяли мисли с Веселка. Още не мога да
повярвам на нелепата новина, която ни се стовари като шок след удар от трифазен
ток – почивай в мир, скъпи братовчеде наш и нека Бог бъде милостив да опрости
греховете ти, давайки кураж и сила на останалите след теб; мъката ни е голяма и
споделяме скръбта с всички наши опечалени близки…
Пак
през този период от няколко седмици, с Даниела направихме поредна кратичка
забежка до един от тукашните северни курорти – небезизвестната и станала вече
наша любима дестинация, Noosa (местният Созопол, както съм си го определил аз
като по-голям родолюбец). Уж от там щях да пиша и да предавам на живо
преживелиците ни, обаче с нас беше и Дарина, а отделно от всичко нашата
програма на курортисти беше наситена с най-разнообразни мероприятия и свободни
занимания, та до молива и белите листи тъй и не можах да стигна през тези
няколко дни. Спомням си, че тогава петъкът беше обществен неприсъствен ден за
тружениците от Бризбън и Gold Coast, заради провеждането на панаира в столичния
град. Тази година, поради пандемията това мероприятие вероятно се е провалило
или поне не е било чак в такива масови и всенародни мащаби, в каквито то
обикновено се изразява всеки друг път. Обаче пък на нас простосмъртните,
почивният ден си е от Господа даден, който никакви коронни вируси не могат да
ни отнемат като членска маса от редовете на работническата класа; освен ако не
ни изпонатръшка и чумата на края, пази Боже – така ние го сляхме с почивните по
всеобщ закон съботно-неделни дни, че прибавихме и понеделника към тях, понеже
пък тогава на Даниелчето не ѝ се полагаше да ходи на работа. При този разчет на времето, ние още в
петъчната ранна утрин поехме нагоре и съвсем малко по-късно станахме пишман от
това наше смело, почти самоотвержено начинание…
Имахме
доброто намерение, като пристигнем в градеца уж по-раничко, там вече на място
да “опипаме” и обходим локалните дюкяни. Обаче като се кротнахме в трафика
малко след Бризбън, та така се влачихме в продължение на цели 4-5 часа;
спри-тръгни, тръгни-спри – извряха ни нервите, пък за антифриза в колата, да не
говорим. Едвам пристигнахме в късния следобед, а до това време вече магазините
бяха затворили, пък и салатата трябваше да се подготвя за вечерта. Такова
гневно и изтормозено пътуване на помня да сме имали скоро – лудницата по пътя
беше катастрофална, като че ли целият трудов народ на столицата се беше изсипал
на талази единствено връз тази отсечка. Понеже хората предимно си стоят по
къщите, само малка възможност да им се отвори за излизане и те полудяват –
хукват един през друг като въртоглави. Ние обикновено за около 3 часа стигаме
до там, дори с една спирка по пътя с цел изпикаване и някаква подкрепителна
закуска за Даниела, че тя завалийката хич не може да търпи на глад и жажда.
Обаче него ден пълзяхме двойно по-дълго заради навалицата по шосето. Вечерта с
Дарина, която също пристигна едва кажи-речи по здрач и бясна от нервното
пътуване, направихме една сериозна софра, а аз даже и поработих малко служебно,
преди да се присъединя окончателно към вечеринката.
На
другия ден предприехме една голяма горска разходка по нашите отъпкани пътеки –
за нас този маршрут не е нов, но за Дарина беше напълно непознат, та искахме да
я поразведем из вилаета, разтъпквайки по този приятен начин и застоелите си
кокали, барабар с месищата по тях. Преодоляхме маршрута за около 2-3 часа и се
върнахме в центъра на курортното градче. Там продължихме да се размотаваме по
улиците и кафенетата, ударихме и по една освежителна бира за възвръщане на
загубените из горската дъбрава калории, след което се прибрахме обратно в
мотела за втората, по-официална гала вечер. Аз пекох кюфтета, че мъкнахме и
електрическата скара подире си, наред с всичките останали блюда и мезета, с
които можехме да нахраним цяло бедстващо Етиопско село или барем една провинция
у Бангладеш.
В
неделя разходката ни беше малко по-полегата, предимно покрай брега на вливащата
се в непосредствена близост река, след което повървяхме и малко по плажа.
Времето беше топло, слънчево и приятно, но водата в океана все още не бе
достигнала нужните 35 Целзиеви градусни единици, за да се къпе човек комфортно
в нея. Задоволихме се само с газене през вълните на прибоя и по мокрия пясък –
амчи зима е все още тук, в края на краищата. Независимо обаче от сезона,
австралийците бяха напълнили морето, защото за тях има само един единствен
сезон и той е лято. Те въобще не чакат да им се стопли водата, че тогава чак да
влизат вътре; старци, малки деца, пеленачета дори – всички шляпат из батака и
за това принципно са доста здрава нация. Ние европейците сме малко по-изнежени
от тях, но поради тези причини пък вероятно сме и значително по-умни и уж
природно по-интелигентни от местната человеческа гмеж…
В
неделя надвечер Дарина си тръгна за Бризбън, че тя на другия ден беше на
работа, а ние с Даниела останахме още една вечер в мотела. Всичко това идва да
покаже невъзможността ми да водя дневника през този период и аз все отлагах
писането за някой друг път – днес вече седнах и това да свърша, след като среща
с моя шеф тази сутрин няма да имам. Събра ми се достатъчно много работа, която
не успях да свърша вчера, та след малко сядам да я си продължа. Впрочем аз и
сега съм седнал, само че трябва да сменя компютрите, защото програмата, с която
работя е инсталирана на служебния ми лаптоп – когато понявга ходим тук-таме,
влача и двата с мен, особено като сме с колата, а не пътуваме по самолетите. То
комай, за летене със самолет скоро няма да се отваря дума – както са ни запрели
всичките по местоживеене, едва ли вече ще се зададе повторна възможност за
такива свободни летежи, както си кръжахме до скоро над света и му се любувахме
от височкото. Прогнозите не са добри, макар и ние да живеем в илюзорната си
идилия на незасегнати и необезпокоявани от нищо и никого. От онзи ден насам
мелбърнци пак ги заключиха зад пердетата на изолацията, глобяват по пътя
масово, арестуват поголовно за неподчинение на разпоредбите и т.н. Имаме доста
приятели там, та по този повод разговарях с едно от момчетата. Глобата за
неспазване на карантината и разпорежданията на здравните служби е от порядъка
на $19,200 за гражданите (да, 19 хиляди – не е печатна грешка), докато на
корпоративно ниво (по служби, учреждения, фирми и други обществени звена),
щрафът вече се измерва с число съвсем близко до 100-те хиляди долара (без
съвсем малко). Така че никой не смее и не си позволява лукса да не се
съобразява със закона, който действа по силата на военновременни мерки и
съответните мероприятия за оцеляване на живата сила и бойна техника. А пък до
кога ще продължи всичката тая идиотщина, ние можем само да гадаем и да се
вайкаме – молим се да не ни застига злото и до там ни се простират
превантивните мерки (е, и ракия пием, де – най-активно при това; единствено с
лечебна и профилактична цел, разбира се – да не си помисли някой тук, че сме
някакви пропаднали пияници и алкохолици, пази Боже от такива грешни помисли)…
Нашата
почивка приключи в понеделник, когато сутринта поехме обратния път към дома.
Бяхме си наумили на връщане да пазаруваме от гръцката бакалница някои балкански
стоки, които се бяха свършили из долапите и хладилниците у нас – първо се
отбихме там, след което пък се понесохме към виетнамските касапи за закупуване
на промишлени количества месо; нали щяхме да правим луканки, към която поръчка
вече се присъедини и наш Неничко – скъп и свиден, бабин сладък. Взехме около 25
кила мръвка, барабар с малко сланина горница, защото тамошните месари продават
доста постна стока. Не знам кой им гледа прасетата и от къде си набавят
продуктите, обаче всичките им артикули имат завиден вкус. Свинският врат
например е същия, както в България – при тях могат да се намерят всякакви
дреболии, черва, шкембета и какво ли още не. Направихме една тлъста сметка от
$220, онези пък ни харизаха една кора с яйца като на добри клиенти, натоварихме
пакетите в багажника и се прибрахме в къщи.
На
другата вечер аз се залових да смеля каймата, на следващата я наръсихме с
подправките, а на още по-следващата натъпкахме и червата на суджуците – не
помня вече кой точно ден от седмицата беше, защото те всичките си приличат доволно
много и специално за мен са си почти еднакви; това, че някой им е дал навремето
различни имена не ми е от особено значение. Служебните ми ангажименти и
занимания продължават най-активно и хората ми платиха дори за трети пореден път
вече – да се чудиш и маеш от къде вземат толкова много пари на камара, но мен
този въпрос не ме вълнува разтърсващо много, след като получавам срещу труда и
старанието си точно онова, което заслужавам и за което сме се пазарили.
В
неделя на обяд Нени и Меган ни идваха на гости, заедно с малката, пораснала
вече Айдън. Тя с нетърпение очаква появата на своето малко братче Анжело,
каквото се очаква да бъде името му според неговите родители. Всички са много
добре, щастливи и честити. Предният ден снахичката си поръча руска салата и на
бърза ръка ѝ спретнах една – какво да я
правя, нали гледам да ѝ се
харесам и аз като добър свекър. Вечерта сварих моркови и картофи, на следващата
сутрин оджурках всичко с майонезата и точно в 12:00 ударихме първите
наздравици. Аз готвя много бързо и стихийно, без излишни увъртания и кандърми. Баницата
например я правя мигновено – разбивам яйцата и сиренето в една купа, изливам
вътре и мазнината (предварително разтопено краве масло и малко олио за повечко
мазнота – щото пък, като я ядеш и ако не ти се стича по брадата блажно, значи
че не си ял баница, ами си предъвквал кюспе на сухо; така знам аз - хем от
татко съм го чувал…), след което с тоя бъркоч директно наръсвам слоевете на
корите и тутакси хвърлям тавата у фурната; не мажа всяка отделна коричка с
мазнина, че пък да ѝ ръся
сиренце с рендето, а на края да поливам готовата продукция с яйце, газирана
вода или лимонада – как па не. Аз готвя съгласно казармено-полевите рецепти, по
бързата процедура и затуй резултатите ми са възхитителни – без да самохвалствам
и излишно да се самовъзхвалявам. За обяд имаше печени на скара кюфтета, пържоли,
баница (е, от Даниелината – тя моята методика не я признава и не проявява
нужното уважение към нея), както и всякакви други благини и вкуснотийки. Ванеса
също дойде при нас, обаче Марко беше зает служебно и не можа да вземе участие в
нашия семеен форум. Изкарахме весело и приятно, както винаги…
13.09.2020 – По всичко изглежда, че онзи ден точно на това място сякаш потокът ми от
овчи мисли е секнал изведнъж и тази част на моя репортаж е останал някак си
сакат и недовършен. Сега обаче аз едва ли ще се сетя с какво съм искал да го
продължа, а не съм могъл за тогавашния момент, както пък и кое именно ми е
осуетило намеренията. За това днес ще карам напред с продължението на разказа,
а ако случайно се сетя за нещо важно и забравено, ще го допълвам “под черта”,
както се изразяват литераторите. От четвъртък насам се намираме в един мотел на
друго наше любимо място – Rainbow Beach, което макар да се явява малко
по-отдалечено от нас като сухопътно разстояние, ние всеки път го посещаваме с
подчертана охота. Почивните ни дни са към своя край, с което драстично намалява
и нашия пансион в тази част на света - особено след днешния неделен ден, който
ще положи основите на неизбежното ни завръщане към дома в късните часове на
утрешния понеделник. Такава мокра и влажна морска почивка обаче, аз лично не
помня да сме карали някога тъдява, но периодът на “смяната” ни попадна баш в
центъра на атмосферните влияния, които предизвикаха тези дъждовни валежи в
продължение вече на няколко поредни дни. Най-вероятно утре, като си затръгваме
обратно ще се облещи и слънцето, въпреки че за сега такива изгледи няма, след
като небето се е покрило със сивите си буреносни облаци, които сегиз-тогиз
изсипват своя воден товар връз главите ни току изневиделица. Колчем решим да се
разтъпчем по плажа, все се връщаме почти навлъгнали или направо окиснали във
вода – единствената по-внушителна разходка успяхме да направим с пристигането
ни тук в четвъртък следобед, защото тогава все още времето не се беше одъждило
толкова много. И докато вечерта синоптиците предрекоха с голям процент
вероятност настъпващата откъм океана киша, до сутринта то беше вече заваляло и
прогнозите им се сбъднаха с най-голяма точност. Основният проблем за нас в
настоящия мокреж се яви острата липса на Интернет в този апартамент, което ни
остави изолирани от света и близките през цялото наше пребиваване тук – как се
е живяло по-рано без тези удобства на световната комуникация, направо акълът ми
не го побира? Аз тайничко се надявах, че информацията, която получихме за това
място е малко остаряла и вероятно до това време собствениците, които дават
жилището си под наем са пуснали Интернетната връзка, с която всички ние толкова
много сме свикнали. Обаче опасенията ми се потвърдиха, след като ни казаха, че
такава тук няма. Даниела сума време чете от една дебела книга, докато аз
попълвах времето си с писане на писма, като дори свърших и малко служебна
работа за славата и престижа на компанията. Драснах няколко реда на моя човек в
Германия, довърших един етап по малка сборна група от тръби, които нещо се бяха
закучили и ми създаваха проблеми, а днес вече дойде ред да напиша и на вас
няколко думи, с които да обрисувам най-актуалното ни житие-битие от последното
ми включване насам.
Разбира
се, освен с проектантската си дейност, през този период от време аз с нищо
друго не съм се занимавал; както вече нееднократно подчертах, всичко останало е
изоставено и зарязано на съответния си етап от развитие, а кога ще ми дойде
работно сърце, че и да дозавърша наченатото – това вече и Всевишният отгоре не
ще може да предскаже. Иначе работата ми върви много успешно и хората дори
най-редовно взеха да ми плащат – аз обаче продължавам да се радвам доста
умерено и предпазливо на този наш общ невероятен подем, че като знам как бързо
всичко се проваля, та не смея да се успокоявам и самозалъгвам как видите ли,
благата ще потекат като пълноводен Старопланински поток през Март и Април. Дано
този път обаче да извадим по-голям късмет, защото катастрофалният провал на
предишния проект все още всинца тегне на шиите ни, а специално на моята тежи и един
воденичен камък, със собствено тегло от около няколко хиляди долара, които
работодателите продължават да ми дължат под формата на неизплатени заплати
отпреди близо две години вече и които средства аз едва ли някога ще видя да
нахлуват устремени към банковата ми сметка. Ама нали сме навързани на верига,
та няма измъкване от нея – поръчителят дължи много повече пари на моите хора,
които той просто няма от къде да набави, че да им се изплати; те пък от своя
страна остават длъжници към мен и така омагьосаният кръг се затваря без
сериозни изгледи да се “размагьоса” скоро. За нас остава искрицата надежда
повече да разчитаме на успех от текущите и предстоящи проекти, вместо да
скърбим и да се вайкаме по отминалите, които по независещи от нас причини не се
осъществиха – причисляваме ги към графа “Планирани загуби”…
20.09.2020 – Седмица по-късно виждам, че и миналата неделя нещо ме е възпрепятствало
да продължа мисълта си и съм я зарязал баш по средата. Най-вероятно това е бил
пробивът на някой случаен слънчев лъч, който ни е подлъгал да оставим всичките
си приятни домашни занимания и веднага да хукнем като въртоглави по разходки,
използвайки промеждутъка между два следобедни валежа, да речем. Сега ще се
опитам да свържа последните няколко мига, които изкарахме на Rainbow Beach като
безгрижни летовници с рутинното и сиво ежедневие, което ни пое веднага от
вратата, след като се завърнахме в къщи.
Спомням
си, че в петък за обяд ходихме на ресторант – нали беше постен ден за мен, та
аз се задоволих само с една порция пържени картофи, докато Даниелчето се радва
на пълната си паница с разни риби, скариди, октоподи и други подобни морски
извращения. Дъждът тогава валя почти през целия ден и ние нищо друго не сме
правили, освен да се подхвърляме от стол на стол по масата и от миндера на
фотьойла пред телевизора. Обиколихме на прибежки селските дюкяни и това ни беше
развлечението. В останалите дни нашата екскурзиантска програма не беше Бог знае
колко по-различна, предвид лошото време и честите превалявания главно от дъжд
(е, то пък оставаше да ни бяха затрупали и преспите със сняг по пясъка на плажа,
та хептен да няма измъкване от там). Така или иначе добре си починахме няколко
дни - основно чрез бездействие и повсеместен мързел. Докато дъждът се сипеше
отгоре ни, направихме няколко тегела с колата напред-назад по разни тамошни
пътчета и шосета, които принципно не водят до никъде, защото отсреща е само
вода, а самото място представлява един дълъг пясъчен полуостров без изход –
нещо като провлак, ако това е по-правилното географско понятие за въпросното
парче суша.
В
понеделник сутринта напуснахме района и се отправихме по обратния път към дома.
Добре, ама ние не обичаме да се прибираме по един и същ маршрут на отиване и на
връщане, заради което отново предприехме разширения му вариант – ударихме малко
встрани и минахме през Maryborough, където не бяхме стъпвали, откакто
напуснахме града след изтичане на тогавашния ми трудов договор, по който
работех там през периода 1999-2001. Е, мисля че един или два пъти сме минавали
транзит по разни други поводи и подобни пътешествия, но този път решихме да отделим
няколко по-дълги часа, за да си припомним славните 18 месеца, които изкарахме в
този селски вилает.
Независимо,
че общият облик на централната част е запазила типичния си австралийски стил на
град от селски тип (или пък на село от градски – разлика почти няма), навсякъде
се забелязва строителния подем, по силата на който се пръкват нови магазини,
административни сгради, търговски центрове, вериги от всякакъв калибър и т.н.
Развитието на живота навред разбира се е едно и също, крачещо смело и само
напред с бързите си темпове и стъпки – къде повече, къде по-малко, прогресът на
новото навсякъде личи и се откроява измежду старото, което е оставено на
изживяване. Общо взето градецът е един от малките по размери, намиращи се в
тази част на щата, но пък има своите важни икономически предпоставки, които го
тикат към бъдещето. Захарната тръстика и преработката ѝ е основен поминък на тамошното население, обаче покрай
тази мощна индустрия се нарояват стотици, ако не и хиляди други по-малки,
единствено за поддръжка на големите. Моята фабрика с повече от 100-годишна
история (на практика вече 120…) продължава да съществува и да произвежда своята
продукция от влакове – вагони, локомотиви и всичко останало, свързано с
железопътния транспорт; и това е напълно отделно от тръстиката, добива на захар
и съответните ѝ производни продукти. Когато
ние бяхме част от местното население, броят на жителите в града беше едва 15-20
хиляди души – едно нашенско Севлиево, да речем. Докато към настоящия момент
обитателите му вече наброяват около 40-45 хиляди – дето се вика, надминало е и
старославното ни Габрово дори. Имахме и малко служебна работа до банката, която
свършихме завидно бързо и успешно – амчи то няма жив човек, бре! Всичките са
или на работа или си седят по къщите; улиците на града бяха почти пусти.
Накупихме си и доста стоки, за които и не предполагахме, че можем да намерим там.
От някакъв местен вехтошарник аз повлякох една изключително ценна книга –
“Манастирите в България”, естествено на български език, голямоформатно цветно
издание на издателство “Септември”, датиращо от далечната 1978. Тогава книгата
е струвала 23 лв., възлизащи на една пета или шеста част от месечното трудово
възнаграждение на българския работник (а за мнозина даже и само една четвърт…),
докато 42 години по-късно аз я купих от най-долния край на света само за
някакви си $5. Как, по какъв начин и чрез кого е попаднало това нашенско
печатно произведение чак в този див и затънтен край на земята, практически е
трудно да се отгатне, но от сега нататък въпросното издание ще заема
най-почетното си място по рафтовете и лавиците на библиотеката в механата, а
пък до кога ще е там – ще оставим в ръцете на Господа да преценява това.
След
като се навилняхме и добре ошетахме навред из Maryborough, качихме се на колата
и след още няколко часа непрекъснато пътуване си бяхме вече у дома – привечер,
около 18:00. От там насетне започнаха пранета на мръсни дрехи, пренасяне на
багажи, разпределяне на хранителни остатъци (и новозакупена стока…) по долапи,
хладилници и пр. Аз още от следващия ден възстанових служебните си срещи с моя
човек, а Даниела на нова сметка започна своята работа. Нея пък съвсем от скоро
временно я назначиха на нова началническа длъжност, която тя ще изпълнява в
продължение на 6 месеца, докато директорката им се завърне от майчинство – та
сега я обучават и посвещават в административните дела, за да поеме
ръководството на останалия по-нисш персонал на болничното заведение. Аз лично
имам много работа и уж вървим напред, но все още реална поръчка на изделието ни
с очите си не съм видял. Уж сме много близко до този момент и до такава
развръзка, но за сега нямам усещането за подобна реалност…
26.09.2020 – В очакване на довечершните гости, с които имаме уговорката да ни
посетят, сядам в ранния следобед да обобщя злободневките до този ден и час.
Като продължение на горното изречение, с което приключих разказа си миналата
седмица, тук ще прибавя няколко интересни момента, които по моему заслужават
известно внимание, което ще опиша пък под формата на най-обикновена хвалба.
Всичко това се върти все около моята работа и пряката ми трудова дейност за
разглеждания период, което мен специално ме вълнува най-много от всичко
останало, заобикалящо ни в пряк и преносен смисъл. Вчера пак имахме съвещание,
на което моите шефове официално заявиха намеренията си да ме включат в
подялбата на евентуалната печалба на изделието, възникнала след още
по-евентуалната му продажба. В личен план на мен това ми звучи силно абстрактно
и почти невъзможно, макар че е доста примамливо като идея. За моята лоялност
към фирмата и изразена съпричастност към техните проекти в продължение на
няколко поредни години вече, директорите ѝ решиха да ме възнаградят с известна прилична сума след и за всяка
продадена инсталация, отделно от текущите ми трудови възнаграждения, които така
или иначе ще си получавам срещу фактурите, които им издавам за ежедневно
отчетеното време, зает с работа по определено задание – с други думи, ако
догодина продадем 10 такива съоръжения, аз ще взема 10 пъти повече под формата
на бонуси, премии или както искате там го наречете; по силата на същата сияйна
диаграма, по пари ще стъпваме и занапред във времето – стига да има поръчки
обаче и съответните им продажби. Което пък последно условие ме кара да бъда
отвратително скептичен и дълбоко подозрителен към подобни приказки и щедри
обещания. Реалността е съвсем друга, защото нашите хора свършиха парите и дори
не могат да ми изплатят последната заплата, ами взех само “аванса” от нея в
размер на по-малко от половината. Всичко това идва да покаже, че навлизаме в
поредна криза и спад, но това са само мои лични въжделения и странични
наблюдения. Хората ме уверяват, че клиентите им са сериозни, че са много богати
и имат достатъчно средства, с които да финансират нашите проекти, ама дали и
колко от всичко това ще се осъществи в действителност, тук вече и самият Господ
Бог е безсилен да предрече със сигурност. Иначе, така направените оферти звучат
доста вълнуващо, едва ли не трогателно, обаче аз нещо не мога да им се израдвам
истински и да ги възприема като реалност. Разбира се, времето най-добре ще
покаже в каква посока ще се развива действието от тук нататък, а близкото
бъдеще би трябвало най-после да положи и краят на всички тези мои терзания,
разсейвайки съмненията ми до пълна яснота. Да видим…
Следващите
ми акценти попадат върху теми и сюжети от чисто домашно и семейно естество.
Всеки момент очакваме Меган да роди бебето Ангелчо – даже Неничко каза напред,
че това било планирано да се случи в сряда идната седмица (30 Септември), освен
ако малкият пъпеш не тръгне да се ражда сам и по естествен път; в противен
случай ще го извадят от утробата на майка му оперативно, както навремето се е
родил великият римски император Гай Юлий Цезар (от където пък идва и
наименованието на медицинската процедура “цезарово сечение” – според една от
многобройните исторически легенди, разбира се). Горе-долу по съвсем същото
време, освен аз дядо и Дарина ще стане баба – булката на сина ѝ ще ги сайдиса с рожба, ама
още не се знае от каква величина ще бъде отрочето: мъжко или женско – там
очакването е с елемент на изненада; дори бъдещите му родители нямат представа
какво ще се пръкне на края – живот и здраве, всички ще видим. Ние в четвъртък
пак заминаваме нагоре към Noosa, защото следващият понеделник е почивен ден, та
сме се нагласили с банда земляци да изкараме една кратка и безгрижна ваканция.
Дарина също ще дойде с нас поне за ден или два, така че поводите за почерпки ще
бъдат най-малко два, нека да сме живи и здрави само. Този път и Ванеса се гласи
да ни навести, след като от онзи ден тя най-после остана отново сама. Нещо с
Марко не успяха да смелят брашното и след серия от взаимни разочарования решиха
да се разделят за по-добро. Принципно не са се карали, обаче несходството им в
характерите напоследък се задълбочаваше все повече и повече, та на края
единодушно взеха възможно най-разумното си решение, да хвърлят предимно сили в
учебния процес, а не да си хабят един друг емоциите в бездънния батак на
съвместното съжителстване. Ванеса иска да излизат, да ходят постоянно някъде,
докато Марко е домошар, ленив и малко мързелив – не му се мърда на никъде, не
му се вижда с никой и т.н.; няма гости, няма моабети, няма приятели – а пък
нашата мома не е от таквоз тесто замесена и постоянно иска да активира с нещо живота
си по принцип и оскъдното свободно време, с което разполага между отделните
служебни ангажименти, та след поредица от подобни несъгласия и взаимна нетърпима
съвместимост, младежите решиха да се разделят сега, вместо на някой по-късен
етап, когато вече ще е хептен късно. Умни деца излязоха – аз например, не бях чак
толкова прозорлив навремето…
Погледнато
от друг ъгъл, постепенно ще започнем довършването на другата къща, от която
Ванеса няма и намерения да излиза даже - че пък да се и завърне у дома при нас.
На нея там повече ѝ
харесва, защото е сама и може да прави безконтролно всичко, което си пожелае. У
дома непрекъснато я следи моето зорко око, а пък там тя самата си е стопанка и
чорбаджийка. В зависимост от моите служебни ангажименти и натовареността ми по
проекта, на даден етап ще подновя строителните си мероприятия – тъкмо сега и
времето се позатопли, дните станаха по-дълги и въобще из въздуха трайно вече
взе да се носи уханието на лятото и съответната му топлина; “И замирисва на
море...”, “Нека да е лято, само да е лято…”, както е според народното ни
музикално творчество.
Така,
както изглежда, не е изключено това да бъдат и последните ми изречения в това
съчинение. Ще гледам да ви го пусна за печат и разпространение преди да тръгнем
за почивката. Там пък ще се постарая да дам началото на следващото и те така,
те – на всеки километър и уж до края на света. В понеделник вечерта сме канени
на общо тържество у Ваня и Бранко по случай 40-та годишнина от сватбата им –
същевременно ще честваме и рождения ден на тяхното внуче, Габриел. През дните
до заминаването ни ще имам и доста работа, която не само че не свършва, ами
просто извира като из дъното на геран – пресъхват обаче само фондовете, с които
да ми се плати за труда; поне с такова впечатление останах онзи ден от срещата
ни на високо равнище – дано дойдат по-добрите времена, че нещо никакви ги няма
напоследък…
30.09.2020 – Още от най-ранните часове на днешния следобед, наш Ангелчо вече е факт с
живо тегло цели 3 кила и 200 грама отгоре. Нямаме все още данни за дължината,
но и тя трябва да е там някъде, около половиният метър – като гледам татко му
какъв е наснован и “източен” (че няма да се метне на дядо си, я - нисък и дебел
като коркова тапа за шампанско). Всички са добре, живи и здрави – родителите
имаха известни притеснения отначало, че малкият се родил с усукана пъпна връв и
онези в родилния дом веднага им го взели, за да го поставят в ковьоз и да е под
постоянно наблюдение от специалистите. До вечерта вече всичко било наред,
юнакът почнал да се храни лакомо и с подчертан апетит (ама то цялото е на мен,
бре! – нали ви разправям аз…), че даже не му стигнала манджата и питал за
допълнително. Толкоз за сега по бебешкия въпрос – тепърва към всичко това има
да се прибавя още допълнителна информация; нека да е живо и здраво за радост на
всички ни - АМИН!...
Ние в
понеделник вечерта ходихме на гости; в събота пък у нас ги посрещахме същите –
кога и как ще отслабна с тез нескончаеми софри, не ми е твърде ясно. Ни пости
помагат, ни ходене по улиците – нито нищо; яде ми се, пие ми се и това е
положението (мераците ми пък подир ебането си си башка). Утре тръгваме за
Noosa, където ще останем до понеделник, когато вечерта се прибираме обратно.
Пропуснах само да отбележа, че на днешния ден и Дарина стана баба – нейната
внучка Рафаела се появи на белия свят точно по същото време, когато и нашият
Анжело, само че тя се роди в престижния и достолепен Сидней (нещо като за износ
по второ направление), докато нашето бебе е малко по-селско, местна изработка
по линия на ширпотребата за вътрешния пазар. Татковците им са родени в една и
съща година – въобще, много щастливи случайности се въртят около тях. Та, така
– ще се постарая и през следващите дни да ви държа в постоянна актуализация на
събитията около нас – дано да ми остане малко време и за това. Подире си ще
мъкна и двата лаптопа, че имам и нещо служебно да довърша по проекта – нищо, че
за сега ситуацията е “Пари няма – действай!”…
Пожелаваме
ви много здраве и пълно спокойствие – обичаме ви и непрекъснато мислим за вас.
Поздрави от всички нас по дългия списък – този път вече, плюс още един Ангелчо
Михов; много, много мъничък още - само на един ден…
Австралия – 18:40 тукашно време…
