Скъпи
и обични родители наши; мили бабо и дядо – а вече съвсем от скоро, прабабо и
прадядо, които също включваме в обръщението, при това с огромна доза радост и
подчертана гордост!
26.01.2021 – Както всяко едно подобно мое писмо, така и това не направи особено
изключение от останалите - поне в дълго отлаганото му начало, за което се каня
още от последните дни на миналата година. Добре ама стана така, че уж
Новогодишното ми послание, предназначено да стигне до вас в навечерието на
настъпващата 2021, плавно премина в следновогодишно, за да включи пък в себе си
и всички онези празници и светли дни, които обикновено се зареждат току един
след друг през Януари. Днес е също своего рода свят ден, макар и последният да
няма нищо общо нито с българската история, нито пък с Християнската и
Православна религиозна вяра. Днешният ден е обявен за Национален празник на
Австралия и като такъв ние си го почитаме и празнуваме още от времето преди да
е настъпил, че го и подминаваме даже в някои по-редки случаи (в зависимост от
това в кой край на седмицата се падне). Настоящият вторник например е обявен за
официален неприсъствен ден, обаче ние го сляхме и с вчерашния понеделник, а
вече в прибавка на съботата и неделята, та всичко това резултира в една, близо
половинседмична разтоварителна почивка. Точно по същото време, с неколцина
приятели и дружки използвахме тези почивни дни най-рационално за едно малко
бягство от шума на цивилизацията, отправяйки се този път в южна посока.
Отседнахме за няколко нощи в една къща за гости (или “къщи за тъщи”, както също
са известни въпросните свърталища…) на около час път с кола от дома, обаче
селището (Kingscliff), където се подвизавахме се намира в съседния нам щат New
South Wales, с чиито граници нашата пък “държавна административна единица” се
намира в не твърде добри отношения поради върлуването на вируса (шибания
Covid-19 визирам в случая). Преминаването оттатък “браздата” (образно казано…)
беше съвсем безпрепятствено, само че за да се завърнем обратно в нашия вилает,
трябваше предварително да си вадим разрешителни документи за определената дата
на пътуване (открити листове, все едно - ама не за излизане, ами за влизане),
та сабалам на връщане от там минавахме и през нещо като импровизирана гранична
застава – КПП (Контролно-Пропускателен Пункт, за неходилите в казарма и за
незапознатите как се минава границата на една държава, че да прескочиш у
съседната или в някоя друга, по силата на същите закони и в тоя ред на мисли…).
На въпросното място магистралата беше свита до една единствена лента на
движение, както и всички останали по-второстепенни улици и шосета, водещи към
нашия щат; всеки възможен подстъп беше запрян и блокиран за проверки на
тескеретата. След съответната “справка” с постовия полицай, почти в движение,
ние влязохме обратно в щата и тутакси с облекчение се почувствахме, както
навремето, когато слизахме от ферибота между Калафат и Видин, па си викахме де
гласно, де наум: “Пфуу-у, вече сме си у дома – аман от тая циганска Румъния!”
Необичайно ранното ни прибиране беше наложено от служебните ангажименти на
Даниела, която от пътя директно отиде на работа, докато аз се прибрах да шетам
и да си почивам, че тези няколко дни ни сън сънихме като хората, нито пък
почивка някаква починахме и видяхме за целия ни престой. Ама като бяхме такава
голяма компания, та не са ни и липсвали твърде подобни глезотии – вечеринките
плавно преминаваха в матинета, между които ни деляха едва няколко часа
предрямване. На заранта подкарвахме моабета на нова сметка със сливане на
закуски, обеди, а най-често и вечери…
За
днес чакам и Неничкови да минат за малко през нас, че щели да ходят за нещо до
съседен нам квартал. Само че те няма да остават на дълги софри и разточителни
вечери, защото от утре училището започва, специално за Айдън и ѝ трябва съответната
подготовка, докато наш Нени се връща обратно на обекта. Аз също възстановявам
ходенето на работа и макар седмицата да е къса и състояща се само от 3 дни,
очаквам да бъде много заета и напрегната след всичко, което беше направено от
мен до този момент. Има няколко чертежа, които чакат утвърждаване от
по-високите етажи на местната стопанска власт и съответните им подписи –
въобще, ще съм подложен на голям зор в известна степен. Добрата новина е, че в
събота ние с Даниела отново заминаваме до едно близко място в нашия район, но
то ще бъде значително по-краткотрайно от досегашните ни похождения - само за
една нощ и ще носи повечето туристически характер, отколкото разпускащ по
смисъла на пълния пансион в някоя почивна Черноморска станция – я в Китен, я
пък в Приморско (понеже аз за други не знам да има по крайбрежието – нали
предимно тъдява преминаха началните ми житейски години; щото пък за Албена,
Златните пясъци и Слънчевия бряг научих едва на доста по-късен етап от
развитието си – бях вече станал коджа пърчле и ми бяха поникнали дори няколко
косъмчета тук-таме по кожата)...
През
последните няколко дни, наред с разлатите софри и вечерни моабети, направихме и
няколко сериозни прехода под формата на пешеходен туризъм покрай прибоя на
вълните по плажа. Къпахме се в морето, после се изкисвахме в басейна на къщата
и въобще поминахме весело, охолно и честито. В един от дните с мой приятел
сменихме някаква уж много важна част на колата, която бях купил от Интернетния
търг още през седмицата. Оказа се обаче, че самият агрегат не беше съвсем
подходящ, специално за модела на Даниела, но като го попривързахме оттук-оттам
през дупките със свински опашки да го укрепим, за да не мърда и да не падне из
дупките по асфалта, та на края всичко стана по-здраво и от фабричното
изпълнение на самураите. Това е някаква вторична въздушна помпа, която
нагнетявала допълнителен въздух в горивната уредба на автомобила и уж с това си
действие подобрявала качеството на изгорелите газове, намалявала вредните
емисии във въздуха и още множество подобна плява – дрън-дрън, че пляс; да ми
джвакаш дедовия. Оригиналното устройство беше много трайно изключено в
продължение на година вече, че и две даже, понеже в старото нещо дрънкаше из
вътре и правеше невъобразим шум по време на движение. И като му дръпнах шалтера
още тогава, та го шунтирах тотално и мълчаливо завинаги (изтръгнах му жиците из
корен, без въобще да питам някой и да се съобразявам с прищевките на японския
император). Обаче в последно време съвсем случайно ми попадна точно тази част,
която реших въпреки всичко да подменя, с благочестивите вътрешно-душевни надежди
да възстановя нормалното състояние на двигателя (16-годишен вече и клонящ към
200-те си хиляди километра). Че не са и евтини, пущините – за една такава
установка, при това на втора употреба от местна специализирана гробница само за
марка SUBARU ми поискаха около $450, което видите ли било дори много евтино:
почти една десета от цената на чисто новата оригинална част, директно от
магазина за Авто-мото джунджурии и аксесоари. Докато тази ми изпадна едва за
някакви си $180 и на мен в първия момент ми се стори, че даже ми я подаряват на
тази смешно ниска цена. На снимката беше показан и номенклатурния ѝ номер, ама по-късно се
оказа, че независимо от това, последната е била свалена от малко по-нов модел
автомобил (макар и от същия вид и клас), докато таратайката на Даниелчето
съвсем скоро ще навърши и пълнолетието си, след като пък е родено чак през
далечната 2005, както вече подчертах малко по-отгоре. Криво-ляво уж всичко
стана, обаче ми е трудно да преценя дали съм постигнал някакви завидни
резултати – особено пък в консумацията на гориво; амчи то това нейното е ламя,
бре! – ако паднем под 12-те литра за 100 км направо викаме “Ура!” В градски
условия същото злокобно съотношение е още по-драстично, което вече аз просто
нямам сили и желание дори да следя и изчислявам, спрямо изминатия пробег на
колата. И още един кусур се появи – този пък в скоростната кутия, ама заради
него вече в края на следващата седмица имаме записан час при нарочен майстор,
та да видим и от там какво ще се роди. В най-лошия случай ще взема една стара
скоростна кутия и момчетата в депото за смачкани коли ще ми я сменят за едни
$1500, но на мен много силно ми се иска да избегнем този толкова излишен и
ненавременен масраф. Ще видим, де – то много скоро ще си покаже на къде ще
наклонят везните…
Иначе,
в промеждутъка от края на предишното ми послание до началото на настоящото,
съществени събития около и с нас не са се случвали – аз ходя на работа, което
на този етап е жизнено важно; Даниела също. Ванеса учи за изпитите си през
летния семестър и много скоро ще започне редовния на последната академична
година. Сега, докато си раздвижи напълно кракът след операцията на коляното, на
работа в Бризбън няма да ходи, но в същото време онези я чакат да се завърне
при тях с нетърпение, защото според нейните думи - хората много я харесвали и
не е изключено даже впоследствие да ѝ предложат и някаква по-постоянна позиция. Това разбира се, за сега са само
едни съмнителни догадки, лични предпочитания и най-добри пожелания на общо
основание от околните – бъдещето обаче ще хвърли най-точна светлина по въпроса,
в какви посоки ще се развиват следващите стъпки в кариерата на порасналото ни
вече Неси. Тя със зъби и нокти драпа да върви в столичния град, смятайки че там
има много повече възможност за растеж и развитие, спрямо локалните възможности
на наше село Gold Coast (което междувпрочем, в днешно време вече наброява
кръгло 700,000 глави добитък, спрямо едва 29-те си хиляди през 1950 – тоя
пример ви го давам само като статистическа справка и любопитен факт). Все пак
изборът си е неин, желанията и мераците трябва да се погасяват по някакъв
начин, а това става единствено възможно с целенасочени и предначертани опити и
експерименти. На нас с майка ѝ много ни се искаше Ванеса да изкара няколко години по света, в Америка, да
се разшета из Европата и т.н., само че сега настанаха едни години, в които
човек е най-добре да бъде скрит на завет под крушовото си листенце, съгласно
Библейските науки и представи за спасение. Нито се знае до кога ще продължи
тази идиотска пандемия, станала вече тъй удобна за мнозина, нито пък някой може
със сигурност да предскаже дали някога светът изобщо ще излезе от лапите на
нейната уродливост (щото ако човеците случайно се преборят с тази, несъмнено
скоро след това ще се появи и нова, срещу която борбата ни може да се окаже и
не чак толкова успешна).
Уф-ф,
очите ми се затварят, а пък и нямам какво повече да споделя с вас. Тези дни и
нощи не можахме да се наспим, защото все нещо не ни беше на таман – де
възглавницата твърда и крива, де топло, де пък и студено (от климатика); вечер
лаф моабет до късно – сутрин ставане рано, кафета, чайове и ритуали. После на
плаж, под палещите лъчи на слънцето (добре че беше и малко облачно, та не
изгоряхме) – дълги изтощителни разходки по мократа ивица, на края блъскане из
вълните като побеснели – направо останахме без дъх. Със същата група приятели,
в началото на Април ще посетим една друга природна забележителност - тя вече
отстои на около ден път с кола, в посока към сърцето на щата, но за това ще
разказвам като понаближи малко. Сега всичкото ни внимание е ангажирано с
рождения ден на Ванеса, която не може да спи чак от вълнение и трепети – аман
вече от нейното преиграване на действията и разпределяне на ролите в театъра (и
цирка да бях споменал, пак нямаше да сбъркам)…
06.02.2021 – Макар вече сериозно да скочихме и в следващия месец, известен още като
Малък Сечко Февруари, мисълта ми отново ще завърти лентата на спомените назад,
около ранните часове на празничния следобед, когато пък беше Националния ден на
Австралия. Даниела тогава беше на работа, а с Неничкови имахме уговорка да
минат през нас за кратко, след като те и без друго щяха да се намират в района
по някакъв друг техен повод. И както уж нямаше да правим софри, да разтягаме
маси и да редим по тях гюзлеми, часът беше такъв, че човек обикновено се
чувства гладен по това време на денонощието. Ние бяхме прибрали всички възможни
хранителни остатъци от гуляите ни през почивните дни, защото по принцип
разполагахме с толкова много храна, като че ли щяхме да седим на тая къща не
седмици, ами цели месеци (и да изхранваме партизани, наред с това). Така аз
спретнах един импровизиран гала обяд на моите младежи, независимо че се получи
малко с подръчни средства - нещо като помен с чужда пита. Обаче пък беше
хубаво, че те ометоха всичко с подчертана охота, защото на мен вече от кюфтета,
от кебапчета и въобще от всякаква месна скара взе да ми се повдига. Ванеса също
отнесе със себе си останалата част от кюфтетата – тя наш’та, на пазар не ходи:
минава през къщи докато ни няма, избира стоката, която си хареса от “витрината”
на хладилниците и я отнася с нея в дупката си като някоя катерица или къртица.
Ангелчо беше малко кисел и докато родителите му си възвръщаха силите, аз се
занимавах с него да му създавам забавление и развлечение от сцената на дивана –
като почнах спектакъла с кукуригането на петела, през мученето на кравата и цвиленето
на магарето, та малко преди падането на завесата стигнах чак и до грухтенето на
прасето в кочината. Независимо от отчаяните ми и напористи артистични опити,
човекът си искаше млечния порцион и никакви мои театри не го впечатлиха така,
както вимето на майка му – набоза се едно хубаво като теле, след което легна
оттатък на нашето легло да си вземе и полагаемата му се следобедна дрямка; миг
след това мирът в къщата възцари отново, защото бебето вече трайно спеше под
лекото полъхване на вентилатора от тавана.
През
това време и баба му Дана си дойде от смяна, а ние с Неничко се бяхме заровили
из местния продавалник на коли – нали отдавна търсехме друго превозно средство
за подмяна на старото, защото напоследък колата на Даниела нещо взе да прави въртели
и я нарочихме за смяна (а пък аз нароча ли веднъж кола или жена, от там насетне
с нея вече е свършено). Намерихме една, обаче продавачът искаше много пари -
$16,500 нямаше да дам, та ако ще да беше и със златен покрив отгоре въшливата
му джипка. Викам на Нени: тоя ако я даде за $12,000 и тутакси я купуваме, като
се надявах, че чак толкова ниско няма да можем да паднем с цената на возилото.
Що ми трябваше обаче изобщо да си отварям устата? – нашият “еврейски” търговец
веднага започна трескав пазарлък с човека и кантарът замръзна на $13,500. Аз
предложих да отидем всички поне да я видим що за стока е тази кола – Нени и
Меган трябваше да си тръгват, а пък адресът на собственика им беше по път за
вкъщи, не тъй далеч от нас. Речено-сторено, повличаме се цялата делегация,
барабар с малкия чемер, само че той специално тези важни преговори ги изтърва,
понеже спа непробудно в колата.
Действително,
че още първите ни впечатления от вида на МеПеСе-то бяха отлични – амчи то беше
като ново, бре! – както отвън (е, само с една-две незначителни драскотини по
бронята, ама повечето бяха козметични, отколкото да се класифицират като
някакви фрапиращи деруги), така и отвътре. Направихме с Нени едно кръгче из
квартала – първо той я изпробва, после и аз седнах зад кормилото; че аз на
по-нова кола в живота си не се бях качвал още от ерата на Трабанта, когато през
есента на 1985 го купихме от Великотърновския клон на ДП “Мототехника”. Моята
кола преди няколко години я взех само на 92,000 км и тогава я смятах за току-що
слязла от конвейера на завода, докато пък тази беше вече едва на 80,000 км –
дето има една дума, двигателят ѝ още е в процес на разработка. Тутакси взех смело решение, че ще я купуваме
(кат’ нивга – бях не само смел, но и безразсъден в мераците си за по-нова
количка) – бихме ръката с човека и останахме само с Даниела да приключим
формалностите по прехвърлянето. Неничкови междувременно си тръгнаха към тях, че
от там насетне те трябваше да ходят по покупки на стоки от първа необходимост –
малката Айдън на следващия ден започваше училището на нова сметка след
полагаемата им се ваканция между отделните учебни срокове, той пък заминаваше
обратно на обекта и така ние с тях изобщо не се видяхме за достатъчно дълго;
остана пак за следващия път да си наваксаме пропуснатото, когато той отново си
дойде в отпуска.
Продавачът
беше приготвил всички необходими документи, ударихме подписите и стоката изведнъж
стана наша. Обаче преди това трябваше да я и платим, ако се сещате и за тази
малка подробност. Разбрахме се да му прехвърлим парите в сметката по банков път
– политаме като побеснели директно към нас (все едно разстоянието от
севлиевското село Ловни дол до местния квартал “Трендафил 2”, съгласно
Габровските измерения за път, скорост и време): аз правя банков превод от 10
бона на човека, Даниелчето добавя от себе си остатъка в размер на $3500. Всеки
от нас има право да прехвърля на друг случаен абонат сума не по-голяма от
$10,000 – за това се наложи да правим такива счетоводни маневри. С извлечението
от банката, търчим обратно при продавача да му докажем валидността на
преводите, а пък той от своя страна да подпише документите и да ни даде колата.
Така него следобед направихме още една “екскурзия” до тях, но пък се завърнахме
у нас с най-новата си семейна придобивка (без ред, без чакане от 15-20 години и
без избор на цвят – просто аламинут, както се пазаруваше навремето от Кореком).
Прибрахме джипа на сушина и сянка под платното на площадката пред нас и
влязохме в къщи да си съберем мислите с по едно малко, разпускащо нервите
коняче. Случаят приключи там и на момента…
Работната
седмица започна от вторник – пътуване с часове по задръстените сутрин и вечер
шосета, отделно от дългите часове на стола и зад компютъра в офиса, от който
вече имам мазоли и по двата бута на гъза си. Ако не бяха тез пусти пари, за
нищо на света не бих си образувал дискомфорта, на който сам се подложих в
последно време. Обаче понеже платата ми е завидно добра, на този етап не
обръщам никакво внимание нито на пътя, нито пък на времето, което губя, за да
стигна до работата си – часовете, изкарани там покриват доволно и предоволно
всички останали несгоди, включително и 10-те долара ежедневна такса за
преминаването на един платен мост, по който отивам на ранина и се връщам по
здрач.
Така
дойде и съботата, за когато имахме резервации в някакъв комплекс, не много
далеч от наше село, но намиращ се пък в една тиха и сякаш откъсната от света
дивотия на Австралийската необятна природа. Нататък заминахме с двете коли –
Даниела кара нейната (вече новата, че да ѝ свиква с капризите), а аз бях с моята барака, защото от там пък в
понеделник рано сутринта трябваше да отида в Бризбън на работа – щеше да ни
бъде много припряно да се връщаме по никое време до нас, че тогава чак да
поемам към офиса. За това се возихме отделно – всеки в превозното си средство.
Междувременно обаче, още в петък стана ясно, че Даниела не може да прехвърли
колата на нейно име, защото липсвала първата страница на един документ, който
собственикът бил загубил, а пък онези от Транспортния отдел (разбирай тукашния
КАТ) не признавали дубликата – искали да видят оригинала - разбрахме се с
човека, впоследствие той да осигури въпросното парче хартия, което той трябваше
да вземе повторно от сервиза, където са му преглеждали автомобила (срещу нови
$80 за “услугата”, разбира се). По принцип превозното средство трябва да се
регистрира с имената на новия си собственик в 14-дневен срок, така че ние не
сме били извън закона – ако тук някой си мисли за допуснато нарушение на
правилата.
От
нас тръгнахме в съботната ясна и безоблачна утрин, но докато направим своите
няколко задължителни спирки по трасето с чисто търговска и нестопанска цел, на
мястото пристигнахме току на обяд. Понеже стаята ни не беше още готова за
настаняване, ние предприехме една дълга променада по планинските шосета в
околовръст, където действително беше много красиво – обстановката там
наподобяваше нещо като нашенските Родопи; почувствахме се доста раздвоено - хем
приятно, хем пък и малко носталгично в същото време. Стигнахме горе до билото,
където минава границата със съседния щат – на пътя все още имаше бариери и най-стриктни
проверки поради епидемичните условия за момента, въведени уж временно, ама все
още важат и са си в пълна сила до лаконичното “второ нареждане” за отмяната им.
Нататък не сме ходили, защото нямахме пропуск за връщане – върнахме се обратно
в мотела, настанихме се с дисагите и останалата част от деня го изкарахме
излеврени по шезлонгите край басейна. Времето беше хубаво, водата топла и
въобще поминахме приятно. Вечерта в стаята си направихме ритуала по прехраната
със сухи мезета и студени сандвичи, защото там нямахме условия за приготовление
на топла котлова храна.
На
следващия ден пак хукнахме по обиколки. В пансиона също се полагаше закуска и
ние на ранина съвсем неохотно се натъпкахме с разни мезета, въпреки че хич дори
не бяхме гладни (ама ядохме насила, щом всичко влиза в “куверта”…). След като
се нахранихме, този път поехме по други обиколни шосета, които също много
живописно ни отведоха в сърцето на планината, а най-накрая отново опряхме до
щатската граница. Там специално пътят беше напълно затворен с няколко бетонни
заграждения, защото много рядко през този проход минава някоя случайна кола.
След обиколката ходихме до града в съседство, който беше само на десетина
километра от комплекса. Поразшетахме се още малко и следобедът на нова сметка
мързелувахме покрай басейните – и така, та чак до вечерта. Спахме още една нощ
и аз на другата сутрин поех към Бризбън, а Даниелчето е събирала партакешите,
за да се прибере в къщи по обяд.
За
разлика от предишната седмица, когато беше уж малко по-спокойно на работа,
новата която започна още от понеделник се открои с голям зор от служебен
характер, който буквално кулминира в сряда, когато пък надницата ми беше с
продължителност от 12 работни часа – ни повече, ни по-малко. В последния момент
трябваше нещо да се свърши и приключи окончателно за предаване. Обаче самото
решение стоеше някак си недомислено, сякаш правено насила като зле закърпени на
гъза гащи. Именно тогава мен ме осени една брилянтна идея - колкото проста,
толкова надеждна и която много се понрави на моя шеф, който със задоволство
даде зелен семафор на решението. Добре ама, това всичкото трябваше да се прави
почти изцяло наново, за да се отразят новите промени в изделието, та от работа
си тръгнах чак в 19:00, като сутринта бях почнал по-рано, с надеждата и да
приключа по-навреме вечерта. В четвъртък също имаше известни суетни, но всичко
стана добре и се предаде в срок. Вчера вече се занимавах само с дооформянето на
подробностите, които поради бързането бяха умишлено пропуснати преди това.
Днес
е събота – след малко офанзивата около нас отново започва с бясната си скорост.
Трябва да се подготви новата кола на Даниела вече за ежедневна експлоатация –
има да се прехвърлят сума боклуци от старата, а тя самата да върви за продан.
По другата къща имаме работа, кюфтета ще бъркам за гостите довечера (какво,
кюфтета ли казах? – да ги не виждам, пущините; ще им сменя формата, че не мога
вече да ги гледам как изглеждат!). Въобще, денят ни ще бъде доста зает и
претрупан с най-различни дейности. Понеже през седмицата ми е невъзможно да
пиша, от сега нататък тази писателска дейност ще се развива единствено в
съботните и неделни утрини (и то само когато дните позволяват подобни волности,
защото и това попада под голяма въпросителна; абе, много ми се обърка нещо
животеца напоследък – не е само крив светът около мен, ами някак си и аз изцяло
се омотах като пате в кълчища)…
20.02.2021 – Нови две седмици от настоящето потънаха в канала и пуснахме водата
отгоре им. Това, с водата обаче има както преносно, така и буквално значение в
израза ми – напоследък на дядо Господ хич не му се свидеше за дъжда и почти
ежедневно ни ръсеше отгоре с лейката: ако не е през нощта, ще е през деня и
после обратно. Аз много обичам по принцип всякакви валежи, стига да нямат
поразителния ефект на градушката. Ама пък и какви дяволски плевели са покълнали
из двора след тази обилна и най-редовна небесна мелиорация, просто нямам
подходящи думи за описание. То клони и листа ли не бяха, че рязахме и изнасяхме
с цели бали и снопове; башка дето лозите полудяха и филизите им се бяха
разхвърчали навред, включително и през оградата, та чак оттатък у съседа. За да
мога да им подредя израстъците, наложи се дори да поизрежа някои по-нефелни
пръчки и да се лиша от шумата им, но действително нямаше никакъв друг начин да
ги разплета, че да им насоча растежа само към асмалъка. С това се занимавах в
една от съботите – толкова беше горещо и задушно, че целият бях мокър от пот.
След последните дъждове времето сякаш възвърна първоначалния си благодат, обаче
предишните седмици беше непоносимо горещо. Миналата събота пък подстригвах
храстите пред къщата, които също се бяха извисили и избуяли нагоре, почти
колкото мен високи. Е, то не че аз съм някакъв нормален еталон и критерий за
човешка височина с тез мои къси крачка, но все пак. Преди много, ама много
месеци назад, от един дюкян някъде по Sunshine Coast бях купил една
електрическа “ножица” за подстригване специално на храсти. Тогава я взех именно
с тази цел, но пък основно бях привлечен и от супер ниската ѝ цена – за $5 човек само
кабелът не може да купи. Грабнах я веднага и почти година се въргаляше из
бараката, докато онзи ден най-после ѝ дойде времето да влезе в употреба. Няма да излъжа или преувелича ако кажа,
че това съоръжение наистина върши добра работа – отпред муцуната му
представлява все едно два отделни гребена със зъбци от двете си страни, които
по някакъв начин се задвижват, плъзгайки се по гърбовете си един у друг.
Зъбците се заточени по краищата им и попадне ли някакво клонче или пък лист
между тях, скрояват всичко много точно и без излишни движения от страна на
“оператора”. До сега тези подстрижки ги правех с лозарската ножица, като
изрязвах всеки отделен стрък; после ускорих производството с една по-голяма
извънгабаритна ножица, какъвто инструмент градинарите също използват за целта,
за фино оформяне връхчетата на храсталаците и по-доброто им подрязване. Обаче
аз като ги зачесах с моторния гребен, след мен останаха цели туфи от листа и
вършина – подобно кога стрижат за първи път новобранец в бръснарницата, преди
да го пратят в казармата; точно така падат кичурите с коса от главата му,
спомням си го и самият аз, та понявга чак се стряскам: било ли е, не е ли или
пък някакъв кошмарен сън дали не беше? Те тук и на овцете по подобен брутален
начин им стрижат вълната, но това вече е отделна тема – да се върнем сега на
действителността.
Бях
споменал, че като се уловихме у парата и тутакси купихме една по-нова кола за
моята премила и добра Юрдана (тука баш щях да се изтърва да кажа и “стара”, ама
се съобразих, че това пък не би било така етично; за това го и премълчавам,
де…). Взехме едно SUZUKI, което вече е с двойно предаване, специално пригодено
за преминаване през водни, кални и пясъчни терени, само че то е толкова ново,
чисто и запазено, че тя не го дава да стъпва по никакви други пътища, освен
само по асфалтираните. Нейната стара кола се яви излишна и веднага я обявихме
за продан. Понеже исках да се уверя, че нищо ѝ няма и се намира, ако не в състояние на пълна, то поне в
достатъчно задоволителна частична изправност (колата, бре – не самата Даниела
като такава…), за известно време я карах аз. Ходих няколко пъти на работа – абе
като ламя е, така да знаете; ама пък и харчи бензин като за триглав змей: всеки
втори ден бях на бензиностанцията. Резервоарът ѝ побира 55 или 60 литра гориво, обаче нещо поплавъкът му
и съответната контролна лампа в таблото не функционират съвсем уставно, което
води до заблуда в пробега. На няколко пъти оставаме “на сухо”, защото лампата
не свети – само че аз съобразително мъкна и една туба с бензин подире си където
и да ходим, та зареждам безпрепятствено по всяко време и във всякакви ситуации.
Мисълта ми беше, че колата върви като побесняла, но пък и също толкова бясно
изгаря всичко, каквото ѝ
насипеш от бидона. Няколкократните ми прецизни засечки показаха разход от 13.5
л/100 км, което въобще не се припокрива с понятията за икономичност и евтина
поддръжка. При това аз карам внимателно и съвестно, докато Даниелчето си пада
малко букчийка и нейните шофьорски похвати довеждат до още по-фрапиращи цифри,
особено пък в условията на ежедневната градска експлоатация. За разлика от това
чудовище, моята кола гори малко по-скромно – около 8.5 л/100 км, което също не
може да се сравни с колите на Европа, дето само го миришат горивото и се
задоволяват едва с по 4-5 кила нафта за същото пропътувано разстояние. С
Неничко сглобихме една прилична обява за колата и зачакахме шараните да ѝ се вържат в местния
продавалник. Още същата вечер един делегат се обади, че давал само $5000 и я
искал веднага, че щял да пътува на сутринта за Сидней с нея. Добре, ама на мен
ми се видя да има нещо гнило в тая далавера и отказахме предложението. Мина се
не мина още известно време – една жена пък засвидетелства внимание и прояви
интерес към возилото. Предварителният пазарлък те го бяха провели още по телефона
с Нени и той вечерта вика: тате, даваме пачника за $6500! Аз веднага се
съгласих този път и наистина, че още онази вечер жената дошла с мъжа и сина си,
направили оглед, харесали возилото, та ме изнудиха да отстъпя още $500 и
сделката стана за сумата от $6000. Е, какво искаме и ние – преди доста вече
години я купихме за $7500, колко време я търкаляхме, къде ли не ходихме с нея,
макар и някои ремонти да ѝ се бяха налагали през всичкото това време, но то няма и как да е другояче;
на тази безмилостна експлоатация от наша страна, все нещичко ще намери да се
повреди, нормално е. Аз бях на работа и тази жена се е разправяла с Дани –
оставила ѝ депозит от $500, като
казала, че след две седмици ще има цялата сума и ще дойде отново с разликата,
за да си прибере стоката. До тук отлично; даже много добре – да, ама не! Обажда
се жената вчера, че някакви пройдохи ѝ блъснали кучето и трябвало да плати голяма сметка на ветеринаря, за да го
сглобят отново и да замяза на животно – моли да ѝ върнем парите или поне част от сумата на депозита, че да
си покриела непредвидените масрафи. След кратка консултация с Даниелчето снощи
решихме, да ѝ възстановим целия депозит и
да ни се разкара от живота – такъв мющерия на нас не ни трябва. Ще търсим други
“жертви” – малко по-имущни и платежоспособни…
От
вчера Неничкови са на къмпинг, само че в южна посока, докато пък ние от снощи
се подвизаваме из добрата стара наша Noosa, която толкова много обикнахме –
почти, колкото древния Созопол или поне Несебър. С него се чухме по телефона,
за да му предам развоя на последните събития около продажбата на колата, само
че те завалиите тънат в кал и дъжд, докато тук времето не е чак толкова
мочурливо. Аз пристигнах след работа, но Дани е тръгнала от нас в проливен
дъжд. Мен на ранина също ме валя малко по пътя, обаче някъде преди Бризбън вече
се изясни и остатъкът от деня беше сух. Валежите този път явно са на юг от нас
– в посока към Сидней. Аз станах тази сутрин рано, за да мога да отразя
информацията от двуседмичното ми прекъсване – това е единствената възможност да
поддържам все още жива нишката между мен, праведният и останалия грешен свят.
През другото време съм изцяло зает от работата си – сутрин излизам от нас към
06:15, но пък прибирането ми вечер обратно в къщи до голяма степен зависи от
това какво и колко трябва да се свърши за деня – често пъти се връщам след
19:00-19:30. От там насетне за кое да мисля по-напред? – добре поне, че Ванеса
порасна и си пое живота в ръцете, защото докато беше по-малка, от този момент
нататък започвах да се занимавам със свиренето ѝ пък. А сега мисля единствено как ще се курдисам на
софрата и какво мезе ще ми накълцат на танура – всичко останало е в ръцете и
приоритетите на Даниелчето, да ми е жива и здрава (ама много ‘арна женица
излезе тя, брей! – Господ здраве да ѝ дава; при това положение, за чий грездей ми е друга? – преустановявам
търсенето значи…).
Днешният
съботен ден (или поне сутрешните му часове, току докъм обяд) най-вероятно ще
бъде уплътнен с хаотични търговски разходки и надничане от дюкян в дюкян –
повечето носещи чисто опознавателен характер, отколкото да имат някаква
определена и ясна цел за покупки. За сега е малко облачно и не е изключено да
завали през деня, но мен специално какво ще бъде времето е последното нещо,
което ме вълнува. До тук снощи пътувах цял час и 45 минути отгоре, ама за
понеделнишкото ми отиване на работа ще трябва да предвидя барем 2 часа – имайки
предвид какво задръстване ще е по пътищата.
Остава
да кажа няколко думи и за работата си, която буквално извира ежедневно и
ежечасно. С колегите се разбираме добре, правим всичко каквото трябва, обаче
дребното жабарче все е недоволно – току час през час идва при мен да пита как
върви и какво става с проекта. Викам му, че всичко тече като по нотите на
Паганини – само че става малко “Adajio” и тук-таме “Moderato”, а пък той го
иска “Allegro”, че и “Presto-Presto” даже на моменти; ай, че проклет италианец
се оказа тоя дребен скобар. На вид ще дойде нисък, дребен и слаб като еврейски
лагерник от Бухенвалд - башка пък, дето и паникьор си пада до голяма степен, та
само изнервя обстановката около себе си с потока от въпроси, чиито отговори той
сам прекрасно знае; ама иначе ги задава, за да всява смут и объркване сред
редиците ни, създавайки впечатлението, че му сече пипето и по нашите
машинкаджийски дела. А пък по образование е най-обикновен електроинженер: прав
ток, сгънат ток, полупроводници, цели проводници, някоя и друга бакърена жица
горница и с това му се изчерпва всичкия капацитет на съпротивлението – къде
въобще е ръгнал да ми се мери с нас механиците, барабар Петко с мъжете и той?
Миндил безподобен - римлянин…
Малко
изоставаме със строежа на покривната конструкция в двора на онази къща –
майсторът ми изглежда е претрупан с работа, а пък и този дъжд, който се лее час
през час допълнително му обърква плановете, та не знам как ще втаса до края на
месеца; има такъв ултиматум за крайния срок, спуснат от Даниела. Тържеството за
рождения ден на Неси е обявено да се проведе именно там и искаме да покрием до
тогава, за да сме независими от капризите на времето – да видим…
13.03.2021 – Брей-й, все е бивало чудо, ама като това сегашното сякаш не си спомням
да е имало. Такъв зор не съм изпитвал от години, а пък не си и твърде спомням
дали изобщо някога ми е попадала съдбата в такъв мощен служебен водовъртеж. То
не бяха къси срокове за изпълнение на задачите, че предаването им навреме, след
което дойде и лавина от неточности и грешки, допуснати от други, които пък аз
на края трябваше да оправям. Работя по 50-55 часа на седмица и единствената
наслада, която изпитвам от своята дейност идва само в момента, когато си получа
пликчето със заплатката (образно казано, защото последната ми влиза в сметката,
преведена по банков път; ама нали така беше едно време с фишовете от
ведомостта, та все си спомням как почти за същото време и подобна дейност
вземах едва 50-60 лева на камара – разхвърляни по седмици, разбира се, за
по-лесно пресмятане). Сега обаче финансовото ми положение е далеч
по-благоприятно, което оправдава и времето за всички мои пътувания по 2-3 часа
дневно и масрафите подир навъртането на 160-170 км с колата (в двете посоки,
разбира се). За сега съм доволен, пък да видим колко и до кога ще е все така –
като нямам друга алтернатива, та приемам сегашната си участ в момента за
някаква даденост и под формата на Божи дар, за всичкото което съм и дълбоко
благодарен…
Последните
2-3 седмици се изнизаха много неусетно и толкова бързо, че сега дори не си
спомням вече какво сме правили през всичките им дни. В началото беше
подготовката за рождения ден на Ванеса, като междувременно само ден преди това
майсторът приключи с покрива на двора в онази къща. Все още има да се прави
малко допълнително изпушване на някои аралъци, но това ще бъде вече предмет на
по-дирна дейност. Така или иначе тържеството се проведе на сушина и под новия
сайвант. В последния момент сутринта ходих да купувам лампа, защото щом
сложихме ламаринените платна отгоре и отдолу стана тъмно, след като окончателно
прекъснахме потока на естествената слънчева светлина. Цял ден примъквахме с
колите нататък маси, столове, чинии, паници, тави с баници и млинове, купи със
салати и какви ли не още гюзлеми и чудесии. За скарата бях приготвил една
сериозна доза с кюфтета, каймата за които първо отидох да купя съвсем на
ранина. Пак взех отделни свински мръвки, но този път помолих касапина да ми ги
смели на тяхната машина, защото аз нямах физическа възможност да се разправям и
с това в къщи. Да не говорим пък за изнасянето на тарги с бира, каси с лимонада
и цели кашони водки, уискита, мастики и други ликьори – не рожден ден, ами цяла
сватба можехме да вдигнем там, при тази сериозна хранително-питейна подготовка.
О-хо, чакай- чакай! - за тортите хептен забравих да спомена; те пък бяха башка,
като за капак на всичко. Бяхме се събрали само около 30-35 души, но с тези
промишлени количества на захранки и напитки, спокойно можехме да поемем барем
до 200 гости на градинското ни увеселение. Добре че най-после се свърши и тази
суетня – следващото подобно “соаре” ще е чак за 50-годишнината на Ванеса; до
тогава не искам да чувам за никакви рождени дни и подобни гуляйджийски празненства...
Във
вторник, на 02 Март – баш когато беше денят, Даниела и Неси ходиха на ресторант
да ядат разни морски деликатеси, но аз нея вечер стоях до късно на работа и не
бях с тях. Даже, докато се прибера от пътя и те се бяха вече върнали малко
преди мен. Седнахме да се почерпим с малко торта и вечеринката ни приключи
набързо. Иначе общата софра беше насрочена за миналата събота – слава на
Небесата, че приключи успешно. Пак междувременно, наш Неничко намери друг
мющерия за старата кола на Дани, та предната събота пък сутринта ходих до
Бризбън да се разправям с продажбата ѝ. Някакъв случаен джамбазин беше видял обявата и веднага му предложил
$6000. Ние тутакси се съгласихме само и само да се отървем по-безболезнено и
скоростно от нея, че да не ни заема и място на улицата пред дома. Сутринта я
позачистих малко и в 10:00 бях вече при човека. Оня пусна неговите хиени да я
огледат външно и вътрешно, да я карат и изпробват – и чак когато гавазите се
увериха, че всичкото ѝ е
наред, попълнихме приемо-предавателния протокол, преведоха пред мен парите в
банковата ми сметка и аз останах на пътя, стъпил само с двата си крака. А пък
една жега беше него ден, не е за разправяне – бяхме се разбрали с Даниела, да
дойдат заедно с Ванеса и да ме вземат с колата от там (с новата амчи…), след
което да отидем при нашето момче македончето, та да обядваме при него с вкусна
храна, която той приготвя сам самичък, както го е учил още навремето дядо му в
Скопие. Ударихме и по някоя ледена бира, след което надвечер се прибрахме.
Последваха дни на работа, работа и само работа – като в трудов лагер…
За
днес имам планирана малко строителна дейност – преди да ударя плочата в двора
на онази къща, трябва да прекарам една тръба по пода, която да отвежда
кондензната вода от климатичната инсталация. Там бурета и градини няма да се
правят, ами направо ще я вкарам да се излива в улука – такава е обстановката на
архитектурата. За общата украса, специално на тази част от имота съм предвидил
други мероприятия – ще облицоваме стената с плочки, които с естествените си
шарки много наподобяват дуварния градеж с камъни (т.нар., “суха зидария”). Щом
излея бетонната плоча, за да се подравни двора, вкарвам пък подир Желязко,
който да налепи плочките. Това са две основни и много трудоемки дейности, които
трябва да вземат приоритет над всичко останало. После пак ще следва довършване
на дувара (облицовката му с камъни), покриване на останалата част от двора с
плочки и т.н., и т.н. – без да виждам някакъв реален край, освен единствено
представите, които са ми в главата. Така или иначе, този дом остава
единствената наша инвестиция и някаква гаранция за евентуални старини; а пък
какво ще има да става в действителност, сал един Господ знае със сигурност.
Довечера
ще се видим с Неничкови – те искаха да дойдат у нас за утре вечерта, само че
още сутринта леля му Даниела заминава на екскурзия с Ванеса и ще си дойдат чак
следващата събота късно през нощта. По принцип това ходене до един остров беше
предвидено да стане заедно с мен, с епично пътуване нагоре и съответните спирки
по трасето – както на отиване, така и на връщане; обаче една подобна
разточителна във времето авантюра щеше да влезе в много сериозен разрез с
интересите покрай новата ми работа и Дани промени програмата. Така те сега,
вместо с колата, до мястото ще пътуват със самолета, а пък от там до острова
вече ще се прехвърлят с тамошния ферибот. Предварителният ни замисъл беше да
извършим цялото пътуване до там с колата, за близо две седмици, но
предпочетохме да запазя работата си преди всичко останало. Задали са се
непредсказуеми дни, месеци, че и години…
20.03.2021 – На днешния ден първо казвам “Бог да прости дядо Ангел” и чак тогава се
захващам със сериозната дейност. Добре стана така, че към настоящия момент на
деня, заплануваната ми за свършване работа отдавна вече е приключена -
безаварийно и при пълен успех. На този динамичен епизод обаче ще се върна малко
по-късно в разказа си, защото сега ще ви запозная със събития и факти от току
изтичащата вече седмица. Миналата събота също отхвърлих някои от
подготвителните мероприятия, които си бях наумил да проведа. Станах рано и
драснах набързо няколко реда в дневника, докато не стана от сън и самата
Даниела. От там насетне задрънкаха и засвистяха чайници, самовари, кафеварки и
придружаващата ги порцеланова посуда, с което на моят ранно-утринен домашен мир
беше сложен края, за да дадем началото на новия ден с по една чаша гореща кафена
отвара. Малко след това аз излязох да купувам материали и в останалата му част
до вечерта се занимавах единствено с отводнителния “тръбопровод” на климатика.
Съединих две парчета по 3 м 20-милиметрова пластмасова тръба със съответните
муфи и колена, поразчоплих малко плочките около водосточната тръба и единият
край на така получената обща дължина го заврях в най-ниската част на улука.
Наклонът на пода не е особено голям, но във всички случаи кондензиралата вода
ще се изтича надолу, вместо да се качва по маркуча нагоре към духалото на
климатичната инсталация (за вътрешната ѝ част говоря). Прилових със скоби към стената сега съществуващия маркуч,
който с Цецо го бяхме оставили уж временно да се размятква свободно, докато
сега най-после му дойде реда и на него - да бъде окончателно закрепен, както му
е реда. Аз го бях подпрял с една саксия, така че водата да тече и да се разлива
по плочките, обаче другото ми решение дойде далеч по-елегантно и издържано
съгласно всички съществуващи строителни правила и кодекси. Сега това парче
тръбна “магистрала” прекосява цялата бъдеща стая по диагонал и само след
седмица-две ще бъде окончателно погребана под бетона, който ще излея отгоре за
подравняване на нивата. С всичко това се въртях кажи-речи до времето, когато
трябваше да излизаме за срещата ни с Неничко, Меган и бебето. Натоварихме се в
двете коли - Даниела с нейната и багажа за екскурзията, както и Ванеса, чиято
кола пък аз на другия ден трябваше да върна обратно, както и самият да се транспортирам
до вкъщи. Планът беше да преспим у Дарина, защото моите моми на другата заран
заминаваха към острова, а пък аз се прибрах у нас да си гледам работата.
В
ресторанта изкарахме много весело – хапнахме обилно, сръбнахме бира порядъчно и
младите по някое време си тръгнаха, докато ние тримата и Дарина (която също
беше с нас), останахме да се повидим с чорбаджията. А той пък като наизвади
едни домашни тулумбички за десерт, едни сочни баклави, че и торта даже даде
човекът на края – много харен нашенец, а и бизнесът му върви на добре, макар в
тези трудни за всички времена. Добре поминахме вечерта с това наше момче – жена
му също беше там, та и с нея се запознахме. Само че тя си замина по някое
време, а ние останахме да си довършим приказката. Три деца са натъркаляли те с
нея – имат една мома хубавица на 18 години, другото е момче на 15, но са си
затвърдили семейното положение с още едно моме, което е само на 11. От там се
прибрахме у Дарина – Ванеса си влезе в стаята и се заби на телефона и с лаптопа,
бабичките бистриха политиката до среднощ и си разказваха една на друга за
внучетата, а аз веднага заспах на дивана, че бях преял и твърде изморен от
всичко, което ми мина през главата и ръцете.
На
другия ден с една мощна българска компания трябваше да празнуваме 8-ми март,
обаче аз реших да си тръгна, че да посвърша нещо из дома. Е, действително, че
като запретнах ръкави, до вечерта изградих предната подпорна стеничка, с която
преградих стаята и която ще ми служи вместо да подпирам бетона с дъски и кофраж.
Измазах ги на ниво – сега само забърквам кашата вътре и разстилам настрани с
мастара (теоретично поне, щото пък днес, като видях тези две огромни купчини с
пясък и малко ми се изплаши зрението – но и за това ще стане на дума малко
по-после). Та така, дорде другите ядоха, пиха и се веселиха по обяд, аз редих
тухлички и бърках кал, че да ги подмазвам с нея…
Седмицата
на работа започна от понеделник, но този период беше малко по-спокоен, в
сравнение с предишните. Работа там има бол и най-вероятно ще се позадържа малко
повечко в тази фирма, ама де да видим – има кой да ги реди нещата, ние само ще
се нагаждаме съгласно конкретната обстановка и волята Божия. Така дойде и
вчерашния петък, когато още в 06:00, преди да ида на работа, ходих при моите
хора да си поръчам пясък и цимент за бъдещата бетонна плоча. От там се подпътих
към Бризбън и в 17:00 дръпнах шалтера. Цял час и половина обаче се прибирах
снощи, че имаше големи задръствания по пътищата. Аз обикновено работя до
по-късно и след 18:00 вече няма жива душа на шосето. Ама нали си свърших
работата навреме, та рекох и аз да се прибера по-рано като нормалните хора. От
много месеци насам, моят стар мобилен телефон взе да прави номера и точно,
когато най-много ми беше нужен, той взе че ми умря безславно в ръцете.
Батерията му нещо се оказа нефелна, хем наскоро я купувах чисто нова от Китай.
Междувременно Неничко ми беше дал неговия стар телефон, но той сега е във
владенията на Даниелчето, че е по-дребен на размер. Не мен обаче Ванеса наскоро
ми преотстъпи нейният, който е доволно голям, та да мога по-рахат да
разпознавам буквите и да му чета цифрите. Мисълта ми беше, че исках да се обадя
на съседа, та от него да взема назаем ръчната му количка – той има една
голямогабаритна, колкото цял самосвал ЗИЛ, че и две Молотовки башка отгоре. Ама
като не можах да се свържа с него, та ходих до тях да му тропам на портата - а
беше вече и мръкнало, дорде се довлека от Бризбън. И разбира се, него го нямаше
в къщи – колата му отпред я нямаше също, което ми подсказа, че е излязъл на
някъде. Ядосах се много, защото без тая количка нямаше да мога да си прекарам
материала, а пък го даваха по прогноза и да вали като из ведро – както днес,
така и утре. Пясъкът го поръчах още сабалам, а да нямам с какво да го нанеса
навътре следващия ден (демек, днес) – направо побеснях! Тръгнах си за дома, уж
да възстановя функциите на телефона, че пак да го търся. Добре ама таман
минавам покрай детската площадка и нашият се прибира с колата си към тях. Той
веднага спря, разбрахме се и аз още същата вечер прибрах ръчната количка отзад
в нашия двор – да ми е наръки на сутринта…
Камиончето
пристигна, както беше уговорката към 06:30 – стоварихме първо торбите с
цимента, че точно тогава почна и да вали. Бях поръчал 2 кубика пясък и 22 торби
цимент (тукашните разфасовки са малки – само по 20 кила, вместо по 50 кг,
каквито бяха нашите стандарти навремето; до неотдавна торбите бяха
40-килограмови, но от Охраната на Труда и Профсъюзите ги намалиха наполовина, с
цел да се избегнат травми по работниците от вдигане и пренасяне на прекомерно
тежки строителни материали). Вкарах цимента в гаража, човекът ми стовари пясъка
на улицата пред къщата и на мен направо ми се стъжни, като застанах редом до
пясъчната пирамида. В това време, сякаш по някакво чудо и дъждът спря, грабнах
въглищарската лопата № 8 и почнах да пълня коритото – бавно и тъжно; 12 огромни
лопати в количка (а когато пясъкът е и мокър, те побират още по-много), 8
колички на една купчина, други 8 такива на втора купчина и на края останаха 5
курса, който материал вече разхвърлях по разни пластмасови чували. През цялото
време не капна нито една капчица дъжд, дори напротив – за малко даже и слънцето
проби през пухкавите облаци. Сега е вече 15:30, когато първите дъждовни капки
заблъскаха по керемидите, но на мен стоката ми е прибрана и съм втасал с
всичко. Остава само да се залее плочата, но тези мисли ще ги активизирам едва,
когато понаближи времето за това – следващите почивни дни със сигурност няма да
е обаче, защото тогава отиваме на почивка с Даниела. Преди повече от година
Ванеса беше направила някакви нейни резервации, та да вървели уж с Марко – ама
нали на тях им се разсъхна нещо работата, та сега ще отидем ние с майка ѝ, за да не се провали
пансионът. Така, както се очертава и на още по-следващия уикенд няма да леем
бетона, защото тогава пък се падат четирите поредни почивни дни заради тукашния
Великден. В неделя (на 04-ти Април) са изборите в България – ще рече да се
потътря до Бризбън, където със сигурност ще има избирателна секция и лично да
пусна своят глас (в пустиня…); да си успокоя съзнанието, а и за да спя нощем
по-рахат с чиста съвест, че все пак съм се опълчил срещу омерзителния и
ненавистен комуноиден строй. Ако в промеждутъците на общите почивни дни намеря
някой мераклия да ми помага и да върти с мен лопатата, може и да я отлеем тая
прословута плоча – като ли не, ще чакаме неволята да дойде, та белким тя ни
помогне, след като не се намери кой друг да даде едно рамо в трудния момент…
Довечера
ще отида на църква, вместо утре сутринта – причестяването ми обаче ще си
извърша сам (само че с бяло вино, поради липса на червено…), след като се върна
от храма, защото нямам никакво намерение да облизвам лъжичката на попа, дето
всеки я лапа и мляска след всяка комка. Сега в тези смъртни времена на болести
и епидемии, само това ми трябва. Ще си запаля кандилото, ще си кажа молитвата,
ще се прекръстя три пъти и тутакси заблажвам, че съм станал саде кожа и кости –
паднах под границата на 108-те си кила, а бях къде над 112 по едно време, преди
седмица време да речем. Ама пък как само се лее отвън! – ако това чудо се беше
изсипало от небето сутринта, щеше да стане наистина голям провал с моите
строителни дейности. Иска ми се да прескоча до оттатък, за да видя дали не тече
от някъде покрива на сайванта, ама в тая киша не ми се мърда на никъде…
И понеже това писмо го забавих извънредно много, сега ще го завърша на този етап, а пък следващото вече ще го почвам от другата събота нататък, докато сме още в санаториума. Даниела ще тръгне с колата си в петък сутринта, а аз ще пристигна с моята едва вечерта. После в понеделник ще се изтегляме по същия начин, само че аз от там ще отида директно на работа, а тя ще се прибере у нас по-късно следобеда. Сега приемете с най-топли чувства нашите целувки и прегръдки, с пожелания за мир, любов, благоденствие и избавление от всички злини. Амин… Ваши най-мили: Дани, Неси, Меган, Нени и разбира се двамата Ангелчовци…
P.S. Днес (вече неделя…) дъждът дори е още по-свиреп от вчера, поради което каквато и работа да се подкара, специално в строителния бранш, щеше да бъде невъзможна за изпълнение. След като приключих с писанията си снощи, турих един кат дрехи и отидох на черква. В храма наш Господен и още сръбски, освен свещеника и двамата му певци на клира, под формата на миряни бяхме само аз и една друга женица. Моята основна цел беше да запаля някоя и друга свещица, особено и най-вече за упокой душите на дядовците си, докато останалият ритуал по собственото ми причестяване го извърших сам в къщи пред иконостаса. Намерих и червено вино даже, само че причастието го взех с по-голяма супена лъжица, защото с малката чаена много ми треперят ръцете и комката се зяносва по пода. След всичко това си продължих мероприятието, вече на софрата и малко по-късно легнах с намеренията уж да гледам филм. Позяпах малко, после пък Даниела и Ванеса се завърнаха от екскурзията си и така нощта се поразкъса малко. Днес ходих до магазина да купя някакъв мастар, с който да подравнявам бетона. Намерих една счупена дъска за ограда (таборка) със сравнително по-прав ръб – хората ми я дадоха на символична цена от $1. Дано само докато дойде време да изливаме плочата да не се изметне от влагата – в най-лошия случай ще ида да взема още една. От толкова много дървен материал, който или изгорих, или изхвърлих на бунището, сега нямам една треска за цяр. В гаража още вардя няколко изрезки от сачака, обаче те са къси и няма да свършат работата за подравняване лицето на бетона. Ей, такива работи – нá…
