Писмо No 13 (XII-IV.2122)

Скъпи и обични родители наши; мили бабо, дядо, прабабо и прадядо – приятели, слушатели и всякакви мои (по)читатели…

21.12.2021 – Обикновено към или около днешната дата на всяка една, отиваща си вече календарна година, аз правя своята поредна житейска ретроспекция на минали събития и факти, като точно в навечерието на Рождеството ни Христово, всички вие пък получавате тъй благата вест от нас под формата на писмо, пътепис или просто някой скучен репортаж, като повечето мои добре клиширани и обработени дописки. Тази година обаче се яви като едно, сравнително рядко изключение от досегашната ми писателска практика, понеже съвсем наскоро ви изпратих своя подробен доклад, а поради известни ограничения в свободното ми време, до започването на нов такъв така и не се стигна. За да предотвратя своевременно излишните притеснения от създалата се напоследък тъмна и дълбока като сух селски геран информационна дупка, днес започвам предпразничното си изложение с описанието на няколко малко по-пресни случки от съвсем близкото минало, за да въведа читателя плавно, постепенно и без сътресения към настоящите злободневки – неразделна част от сивата ни и ежедневна, почти банално битова и еднообразна рутина.

Сега си спомням, че заключителните послания на моето предишно комюнике намериха място в белите листи по време на кратката ни екскурзия до Noosa, която проведохме с Даниелчето през почивните дни преди около седмица и половина. Съгласно плана, тя замина нататък още в петък през деня, а аз пристигнах чак вечерта след работа. На следващата заран при нас дойдоха наши близки приятели, с които изкарахме целия ден в разходки и безцелни размотавания по плажа и крайбрежието, а вечерта заедно с тях седнахме на съдържателно и напоително тържество в стаята на мотела. Изкарахме много весело и приятно с тези хора, които си тръгнаха чак посред нощ, а ние тутакси легнахме да почиваме след дългия и изморителен от прекалено щастие ден.

Малко преди обяд в неделя пък, на посещение ни бяха Ванеса с приятелката ѝ Бела, с която си делят общата квартира в Бризбън. Времето беше доста горещо и ние убихме следобеда в блажено изкисване и неподвижно лежане в басейна – привечер децата си тръгнаха обратно, а ние с Даниела гледахме разни български сериали, докато не стана време за сън. Сутринта аз се надигнах от постелята много рано и от там заминах директно на работа, а пък тя миличката се прибра у нас малко преди аз да си дойда вечерта. Иначе служебната ми седмица не се отличи с никакви излишни технически катаклизми и приключи успешно в края на петъчния ден. Все още продължава умуването на всички нива върху конструкцията на моето изделие, чийто предварителен дизайн първо трябва да бъде приет и одобрен от няколко по-върховни комисии и инстанции (в това число и комисари, тип “кочи глави” и твърдоглаво-нискочели песоглавци…), да бъдат задоволени изискванията (по-скоро капризите…) на всички видове производствени звена и разни други ангажирани по случая елементи, докато най-накрая се даде окончателен зелен семафор за изготвянето на чертежите и документацията му като цяло. Само че това едва ли ще се реши дори и днес, когато точно по това време се провежда съвещанието, а пък аз съм си у нас и пиша междувременно писма. По принцип трябваше да бъде регистрирано и моето присъствие в него, поне като слушател и да участвам в дебатите като ням страничен наблюдател, но пък не си струваше само за това да блъскам пътя до офиса – така се разбрахме с главния инженер по заданието; той ще ми стори хабер за изхода и решенията, които са се взели и в зависимост от това дали изобщо има смисъл да ходя на работа утре, аз може да запразня даже и от днес. А пък след почивните дни, тогава чак ще му мислим на нова сметка. Самият той излиза в отпуск от утре, така че моята служебна “наличност” едва ли ще е толкова необходима и наложителна, след като от петък насетне така или иначе запечатват фирмата за периода на Коледно-Новогодишните празници. Като се заговорихме за шибаната ми работа обаче, вероятно тук пък да е и мястото, в което да спомена, че моят трудов договор беше удължен отново – този път до края на Март следващата година, но най-вероятно с тенденция да се продължи и по-нататък, дай Боже. Само че аз, при така създадената вече трайно несигурна и разклатена изоснови ситуация не само на местна почва, ами и в глобален аспект, хич дори не се простирам твърде надалече в мислите и мечтите си, както беше по-рано – от миналото ни остана само един хубав спомен, настоящето е коварно и несигурно, а бъдещето пък е неясно и мъгливо като ураган в чаша прясно мляко; така че режимът “ден за ден” и “ден да мине, самун да загине” остава да действа и ще бъде в сила едва до настъпване на развиделяването (и то само при положение, че изобщо такова настъпи: в противен случай ще се огъваме според обстановката и спрямо обстоятелствата като глисти в гъз, ако ми разбирате метафорката)…

Както вече бях съобщил, при една серия от мощни дъждовни потопи, които се изляха връз нас напоследък, новият покрив на сайванта пак протече и то доста сериозно, почти бедствено – да не река и катастрофално даже. За събота сутринта имах уговорка с майстора да намине към нас, че да предприемем някакви оздравителни мероприятия във връзка с изпушването на аралъците, през които водонапорната струя, която се свлича по време на такива природни стихии от покривните керемиди, по някакъв начин прониква и прелива през тях, та прави на бирбат всичко по пода. Аз имах едни такива идеи, които майсторът вече доизглади и доразви с познанията и уменията си, и ние единодушно взехме решение за допълнителни ламаринени подложки, които да минат под покривните платна и които ще отблъскват водата към лакомицата, вместо да се завира отдолу и да тече вътре в стаята. Само че и това ще се прави чак след Нова година, защото сега всички запразняват и излизат в отпуски. Моят майстор плочкаджия също се забави с ремонта у Неничко, та едва през Януари ще дойде при нас, но пък аз вече съм му създал доста широк фронт за действие, та ще може да уплътни няколко сериозни надници и на нашия обект, преди да замине за България, каквито са му плановете.

След като приключих срещата си с майстора на покриви, прибрах се обратно в къщи, че трябваше веднага да излизаме. Отидохме при Ванеса, която приключи със стажа си предния ден. Най-голямото и важно събитие около нея беше, че докато тя, в продължение на дни наред събираше сили и смелост как да каже на шефа си, че много иска да остане в тази фирма на работа, самият ѝ директор, буквално миг преди да напусне я помолил да приеме офертата му и да продължи да работи за тях, след като в нея хората са видели потенциал и положителни качества, които те самите да използват и усъвършенстват в бъдещето. Така сега, от началото на Февруари, Неси започва в тази адвокатска кантора като нов и начинаещ стажант, когото тепърва ще обучават в реалните условия на законовия ред и правното дело. Този стажантски курс иначе струва $15,000 и тя трябваше да си го плати от джоба, за да придобие необходимите знания и квалификации, макар те да се явяват най-ниските по степен на важност в служебната йерархия на съдебния бранш. Но при това положение, фирмата ѝ поема този масраф, отделно от “тлъстата” брутна годишна заплата – нека да ни е жива и здрава, та един ден и повече да получава биля, Амин, дай Боже!…

Думата ми беше, че пак с Ванеса трябваше да организираме и свързването ни с Интернета, която тя уреди чрез нейната телефонна компания. Онзи ден купиха с майка си картата на много голяма далавера заради търговските отстъпки по време на т.нар., “черен петък”, но нещо трябваше да се активира допълнително, та с това се разправяхме няколко часа през деня. В късния следобед щяхме даже да се присъединим и към митинга-шествие, организиран против ограничителните мерки и идиотските им зелени сертификати, но малко закъсняхме, улиците се наводниха с коли и народ, заради което ние пропуснахме шанса да се опълчим срещу това нечовешко деяние в световен мащаб. По този повод и в тази връзка аз имам множество коментари и лични наблюдения, които просто не мога да си обясня защо и как не споделям именно тук, в тези мои съкровени писания – може би това е защото толкова много съм се отчаял и смазал от случващото се около нас, та просто вече не мога да реагирам адекватно и да се противопоставя най-остро на това садистично и античовешко безумие. В крайна сметка, целта на цялата тази арогантна и човеконенавистна офанзива не сме точно ние, а именно децата ни – защото ако за нас все още има някакъв шанс за избягване на ваксините, то за онези които идват след нас такава възможност изобщо няма да има. От онзи ден влязоха в сила допълнителни сериозни ограничение за достъп на неваксинираните до ресторанти, сладкарници, кафенета, театри, кина, стадиони и т.н. Поради тези причини, ние например не присъствахме на Коледното тържество, организирано в един италиански клуб специално за българското етническо общество, което се проведе в събота вечерта. Вместо това, ние ходихме на гости у Иван и Люси и пак изкарахме весело и доволно, обаче не е в това въпроса. Аз нито на театри и кина съм се засилил да ходя, нито съм хукнал по сладкарници и ресторантите им да ям; за стадионите им пък, да не говорим – през целия си смислен живот, кракът ми е стъпвал на стадион точно три пъти: като много малък, чичо Петко Бараков ме води с Москвича да гледам мача на габровския “Чардафон Орловец” срещу “Локомотив” Горна Оряховица – трябва да съм бил едва 5-6 годишен, по съвсем смътни и детски спомени; като малко по-големи пърчлета, вече в отделенията може би, с моят добър приятел, съученик и верен политически съратник, г-н Пейчо Делчева, ходихме на стадион “Христо Ботев” в Габрово пак да гледаме ЧАО-то, ама така и не помня срещу кого сме играли тогава – аз отидох с него само за дружка, понеже от мачове и футбол не разбирам нищо. На малко по-късен етап от юношеството ми (май вече бях в 8-ми клас – коджа нерез и жребец по него време…), докато снимахме предаването “Завод за веселие” в Българската телевизия, нашият ръководител на естрадно-сатиричния състав Николай Колев ни заведе на Националния стадион “Васил Левски” да гледаме епичния двубой между отборите на тогавашните “Витоша” (Левски – Спартак) и “Средец” (ЦСКА “Септемврийско знаме”). Привилегията важеше само за нас, оркестрантите от джаза, защото в същото време децата от състава имаха да репетират нещо в едно от студиата на Телевизията. Както и да е – макар, че аз пак ле-екинко се отклоних от темата, с всичко това исках да покажа дето фактът, че вече не бих бил допуснат в тези обществени заведения, места и свърталища, сам по себе си е доста дразнещ, предизвикателен и направо притеснителен (а пък виж и друго: не знам как стои въпроса с посещението на проститутка в публичния дом – ако и за там искат ваксинация и паспорт за “чистота”, то значи че ще си остана на чекии цял живот; ебаси мрачната алтернатива). Амчи те утре същите изроди ще рекат, че хляб и вино няма да можем да си купуваме от магазина, ако това или онова – тогаз к’о прай’м, а? Но както и да е, де - моите основни притеснения (нашите, всъщност…) са заради Ванеса, която в началото на Февруари трябва да отиде в Сидней на някакъв встъпителен семинар във връзка с новата ѝ работа, а без шибаната им ваксина може дори да не я качат и на самолета. Ако река да я закарам с колата, няма да можем да се върнем в щата, без да сме ваксинирани и без да ни запрат барем 14 дни в изолатор срещу $3000 масраф на глава от населението. Въобще, всичко това започва да ми действа и да ме мори отвътре – без изобщо все още да съм помислил (а и измислил…) по какъв точно начин ще се идва вече до България, как ще се пътува нататък и дали изобщо това ще може да се осъществи в близките години напред. От много места по света взеха да се чуват сериозни опровержения от името на уважавани лекари, достойни юристи и други подобни персони на престижно и уважавано, високо обществено ниво, които смело застават в открит отпор срещу тези идиотски мерки и ваксини – говори се вече за втори колосален Нюрнбергски процес, насочен единствено срещу Световната Здравна Организация и нейните главатари, като най-висшестоящ виновник и ускорител на случващото се по грешната земя. Тук вече далеч не става въпрос за здравето и сигурността на човешката раса, а за непременното ѝ ваксиниране, при това на всяка цена (разбирай масово изтребление…). А тази арогантна настойчивост вече поражда и съответните съмнения у човечеството в искреността и добронамереността на начинанието. Ето, за да може да отиде да работи на обекта, който той си бе намислил, Неничко вече се е надупчил два пъти таман – не е изключено да му поискат и трета доза; и така, та всяка година – а до кога, никой не знае. Даниела вече изгоря без работа, след като категорично им отказа да се ваксинира – а спокойно можеше да запази длъжността и позицията си барем още няколко години занапред и да се оттегли, едва когато тя самата реши, че е готова за пенсия (за икономическите последствия и неусвоени финансови постъпления пък да не говорим: при нейния годишен доход за следващите 5-6 години онези изроди лишиха семейството ни от една сериозна (е, поне за нас, де...) сума финикийски знаци, които средства определено щяха да ни подсигурят малко по-комфортни старини, така да се каже). Имаме много приятели, които поради една или друга причина са приели ваксините, макар неохотно и със страх – принудени от работодатели, от измислени и насилствено приложими изисквания и тем подобни щуротии. Кои ще бъдат потърпевшите и кой ще бъде съден един ден за това пъклено дело? – нека тук бъде думата и волята Божия...

Една вечер, докато най-блажено си пиех виното и боцках тлъсто мезе от танурчето в блажните дни, та размишлявах в следната посока: определено, това което се случва в момента и което тече в продължение на цели две години вече е някакъв вид война, насочена срещу човечеството. Щото тя (войната, демек…), отдавна вече може да се води и без употребата на шмайзери, пушки, бомби и пищови. Съвремието ни разполага с такива съвършени, модерни и сигурни методи за масово унищожение, каквито все още никой Холивудски филм не е успял да представи на широкия екран. Никой, никога и нито за миг не бива да си и помисля даже, че някой “отгоре” го е еня за нашето здраве и за дългия ни живот (ама особено пък това, второто…), та са се юрнали да ни спасяват по всякакъв възможен и невъзможен начин. Добре де, ама когато хората се намират в състояние на война, насреща си имат и определен враг: народ ли ще е, с друго племе ли ще се бият, срещу цяла държава ли ще се опълчат или просто ще се защитават от техните нашествия; все едно. Има атака, ама има и контраатака или пък някаква адекватна защита. В ръцете си носиш оръжие – някой гърми по тебе, ти му отвръщаш по подобаващ начин; вярно, падаш убит, ама и ти си повалил преди туй неколцина от вражеските изчадия. Не казвам, че това е честно или много хуманно, но пък е закономерно в такива моменти на ярост, безсилие и военно-бойна обстановка. В сегашния случай обаче, право на защита нямаш никакво, нито някакво оръжие носиш под мишница (понеже то пък предварително ти е отнето чрез съответния закон и принципно нямаш право да притежаваш…); налице няма и определен враг, срещу когото явно да застанеш и да му покажеш смелия си отпор - на практика се чувстваш единствено като една жива мишена, която само бяга и се снишава от куршумите; пушечно месо, демек. Наред с това не можеш да застанеш и до близките си, та да ги защитиш и да им помогнеш в бедата – абе нищо не можеш да направиш; просто сякаш няма виновни, а пък иначе всички сме потърпевши. Лекарите тук получават бонус по $75 на всяка забодена игла – правете сметка за официално обявените 80% ваксинирани човеци от 26-милионното население на Австралия, какви паряги са се раздали и продължават да се раздават на тези, дето бият инжекциите. Няма нормален доктор, който да се откаже от такива тлъсти “премиални” и за това покорно си мълчат и пълзят като лалугери, сякаш никога не са се клели в Хипократовите закони. Както и да е – отплеснах се с въпроси, на които сами не можем да намерим отговорите, нито пък знаем кое е правилното им решение. Каквото Господ отгоре ни подсказва, това и именно ще правим – неотлъчно и безпрекословно…

Като видяхме, че не можем да отидем на митинга, направо се запътихме към Иванови – в тая жега тъкмо си мислех, че от пътя ще се набухам директно в басейна им, ама Иван не можа да ми намери подходящ номер гащи, а пък аз нямах мои със себе си; хем мислех да се докарам с някои такива развлечени шорти, че да са ми по-удобни на вървежа, ама нали преди това имахме и служебна работа из столичния град, та не можех да се развявам телесата с тях по площада с жълтите павета (образно казано). За вечеринката дойдоха още няколко приятели и стана много хубав моабет – прибрахме се късно, а в неделята не правихме почти нищо. Понеделникът започна вчера, а от днес вече всичко ви казах. Сега остава само да чакаме обаждането на моя шеф, който да потвърди дали да ходя утре на работа или да си забърквам маджуна и да се прилепям към камъните на дувара. Там ще ми изгният и кокалите сигурно, мамка му! – толкова много работа има за свършване, ама пък и аз не си давам голям зор, де; когато стане – тогава.

Ванеса най-вероятно ще пристигне у нас в четвъртък, за да изкараме заедно Бъдни вечер в петък. Тя ще дойде с нас и в събота, когато ще се проведе голямо Коледно увеселение в двора покрай басейна у Люси и Иван – там ще има подходяща младежка компания, та да не скучаят по масата момите и да попиват всяка наша глупост и простотия, която кажем помежду си, докато се черпим със старците. Ние по всяка вероятност ще останем у Иванови и на следващия ден, защото тогава обикновено пристигат всички други трезвеници, които поради една или друга причина са си тръгнали от партито вечерта малко по-рано от нас, последните мухикани, които обикновено дорде сме все още в състояние да седим на столовете покрай масата, посрещаме първите изгревни лъчи на слънцето, преди да се трупясаме окончателно по миндерите за някой и друг отморяващ сънен час. Та покрай всички тях, дояждаме и допиваме всякакви възможни остатъци от софрата – на 27-ми пък ще се съберем с Неничкови в квартирата на Неси – те там имат басейн и най-вероятно веселбата ни ще бъде в този, малко следколеден дух. За Новогодишната нощ сме канени у Ваня и Бранко. Ако междувременно ми дойде още нещо на ума, аз пак ще намеря време за няколко опреснителни словосъчетания, с които отново да ви направя съпричастни на моите лични и обществени терзания. А сега отивам под душа, защото жегата взе да става непоносима – потта ми капе по папируса и размива мастилото изпод перото гъше…

29.01.2022 – Точно месец и малко горница по-късно (а по-надолу из редовете ми ще стане ясно и защо чак сега се сещам за това…), ще се опитам да запълня информационните дупки и празнини, които отново волю или неволю зинаха между нас като бездънна тъмна пропаст (нещо като дядо Вазовата “Към пропаст”, макар и не съвсем…). За да навържа обаче липсващите звена от веригата, на това място трябва да се върна с доста време назад, още в своите миналогодишни спомени и постепенно да си припомням всяко едно отделно събитие. Като начало, изпървом ще започна с лошото време, което трайно се беше установило през този период на годината, включващ в себе си най-важните празненства – Коледно-Новогодишните. Почти всеки ден валяха проливни дъждове, които сериозно попречиха на моите нескончаеми и доволно опротивели вече строителни мероприятия по двора, но пък за сметка на това заниманията ми бяха насочени в малко по-друга и не чак толкова непривлекателна посока. След края на последния работен ден минах през моите касапи да купя месо за кайма, понеже имах заръка да подсигуря огромно количество кюфтета за вечеринката по случай Рождеството Христово. После се прибрах в къщи и не след дълго започна подготовката ни за Бъдни вечер. Ванеса беше вече у дома и заедно с майка си спретнаха софрата, на която имаше всичко необходимо, както беше според канона: постни сармички, бобче, питчица, чушчици и все разни ей такива традиционни блюда, та дори и ошав (е, вярно че пък последният дойде от купешки буркан, ама все пак си оставаше един съвсем истински компот по своята същност и предназначение на трапезата). Това беше в петък, като ден от седмицата.

На следващата съботна сутрин, аз се стреснах да меся кайми и подправки, а Даниела ряза 7 глави лук кажи-речи до обяд. После тя прави питки, баници и привечер всички заедно тръгнахме за Бризбън. Точно тогава се изви една страхотна лятна буря, свързана с истински потоп, който не се стичаше от небето, ами направо се изливаше от там като Ниагарския водопад откъм Канадската му страна, където последният е по-буен и величествен – едвам се движехме по магистралата през водната стена, сякаш изправена за нас нарочно над асфалта. Пороят не стихна и до пристигането ни у Иван, че за малко даже да се провали и тържеството, за срамотиите. Първата доза кюфтета я опекохме с чадърите, полумокри-полусухи, но по-късно вечерта облаците се раздигнаха, та до сутринта не сме имали проблеми – поне от дъждовен характер. По някое време Ванеса си тръгна с нейни дружки от младежката компания, а ние помогнахме да изринем кочината след всички гости.

След едно кратко и пак полусутрешно предрямване (малко по-набързо, че нямахме излишно време за сън…), програмата ни продължи на следващия ден в същия дух и в почти същия състав – този път още от обяд, с цел да не се ягмосват провизиите, които всяка година се трупат толкова много и в такива огромни излишъци, като че ли ще правим селски сбор за избор на кмет. Уж всеки носи по нещо дребно, ама ти на 50 човека като им кажеш така и те повличат подире си целите тенджери и тави от тях – да не би случайно да останем гладни или пък жадни. Така ние с Даниела и в неделята спахме у Иванови, а за понеделника вече имахме уговорка с Неничко и Меган да се съберем в квартирата на Ванеса – хем ние бяхме наблизо в околността, хем пък и малката искаше да се представи с кулинарните си умения и възможности пред кака и батко. Имахме намерения да се съберем отвън на басейна, обаче през деня пак валя дъжд и ние си останахме вътре на сухо. Малкият Ангелчо бесня из стаите и опипа навред всичко, де що имаше начин да се бутне – тогава все още не можеше много добре да се придвижва сам и свободно, но като се подпира за нещо твърдо по ръбовете на маси, столове и дивани, най-добре стигаше детето навсякъде, за където се беше запътило. С младежите изкарахме до вечерта, когато се разделихме – ние останахме известно време при Ванеса да поошетаме малко, след което се прибрахме в къщи – най-накрая, после почти тридневното ни отсъствие.

Дните до края на годината бяха вече все почивни за мен и аз ги уплътних с най-разнообразни дейности, но предимно в писателстване и активна почивка. На няколко пъти успях да забъркам и малко цимент, че да заплескам някой и друг камък на дувара, но непостоянното време често осуетяваше тези мои добри намерения и временни трудови пориви. От 27 Декември нататък най-после отвориха границите на нашия щат и всички паразити нахлуха при нас под формата на вълна от нечувана до сега висока Ко(неза)видна заболеваемост. От тогава насетне всеки ден излизат от строя по над 1000 души – според мен до този момент не остана здрав човек вече, като им слушам мрачните статистики и още по-покъртителните, едва ли не апокалиптични прогнози, които бълват денонощно от радиото и телевизията (една от най-основателните ми причини нито шибаното радио да слушам, нито пък още по-шибаните им телевизионни програми да следя и гледам).

На 31 Декември вечерта бяхме у Ваня и Бранко – останалите ни приятели ходиха на ресторант, обаче ние понеже не сме ваксинирани, решихме да не предприемаме излишни рискове и да се завираме там, дето все още не ни е съвсем работата. Постепенно и тези щуротии ще отпаднат, но за сега всичко привидно е някак си по-строго, докато хората свикнат да не обръщат чак толкова голямо внимание на тези подробности. Новогодишната нощ мина весело и тържествено, ние спахме у Бранкови, а на другия ден пък отидохме у Янкови – уж на басейн, обаче то беше сравнително хладничко и до водата тъй и не стигнахме. Там вече бяха всички наши дружки, с които по-често се събираме от постоянното присъствие на БЗНС (ако нас ни броят за основното ядро на партизанското БКП, разбира се…) – изкарахме заедно до тъмно и се прибрахме окончателно у нас.

Аз на 04 Януари трябваше да се завърна на работа и така ланшните празнични и почивни дни плавно преминаха в най-обикновени и скучни делнични. Годината започна на нова сметка, сякаш старата никога не си беше тръгвала. По отколешна традиция вече и основно, за да го има написано черно на бяло, сега пожелавам на всички вас Честита Нова 2022 година, а пък на скъпата ми майчица честитим и именният ѝ ден за Св. Василий, още Великий съгласно Православието. Този път малко ми се пообърка поредността и хронологията в тези мои празнични благопожелания, но пък така повелиха обстоятелствата, които за момента диктуваха положението около нас.

Не се мина и една работна седмица и ето ти ги почивките не закъсняха. Даниела беше направила една нейна отдавнашна резервация за пореден морски пансион от няколко дни, в която екскурзия дори и нашата Ванеса взе активно участие. Тя още тогава почна да се оплаква, че нещо не ѝ е добре, че я боли всичко по тялото и най-вече кокалите, но като се изкисна в топлия като чай басейн и уж всичко ѝ мина. През това време тя охотно предаде отровните си бацили и на нас, защото много скоро след това и ние с Даниела не се почувствахме съвсем 100%. Междувременно заразата на Неси премина съвсем безсимптомно и леко, без никакви усложнения и странични явления – на крак и в движение, дето се казва. Тя даже си извади и специален сертификат за успешно преминало ковидно заболяване, по силата на който я освобождават от всякакви ваксинации за срок от 6 месеца. Зорът ѝ беше да получи такъв документ, за да може да участва в абсолвентския си бал, на който официално ще им раздават дипломите (независимо, че нейните две вече пристигнаха по пощата). Поради зачестилите случаи напоследък, мероприятието им беше отложено за Април, но за нас все още не се знае дали то ще бъде “отворено” или не, понеже не сме ваксинирани, разумява се. В краен случай, някой ще ни направи по едно фалшиво зелено тескере, само за случая, защото такива вече валят отвред – и не само на парче, ами направо пристигат “на кило”; и които нито някой проверява, нито пък се интересува повече от тях. Дали обаче самата наша Ванеса действително беше лепнала проклетия вирус или не, беше много трудно да се прецени – те уж самички си били правили някакви тестове с приятелката ѝ Бела; самоизследвали се и самодиагностицирали се така да се каже, след което разбира се също толкова “компетентно” малките пикли заключили, че са болни от Ковид. Въз основа на това тяхно академично предположение и недвусмислена декларация, двечките се регистрирали като такива индивиди, които вече са преминали болестта и онези отсреща тутакси им издали зелените сертификати – понеже, видите ли, те имали вече антитела в организмите си, та нямало повече страшно от нищо (вероятно дори и от СПИН). За мен всичко това е някак си много идиотско и не почива на никакъв здрав разум, но след като и така става, защо пък не? – сега Неси може безпрепятствено да влиза навсякъде, където си поиска без да бъде ваксинирана. Е, след като минат шестте месеца, тогава пак ще мислим какво да правим – ама ние нали така се разбрахме с вас, че отдавна вече живеем ден за ден…

Така се случи този месец, че ние и в момента се намираме на друга почивка – този път в Noosa, където най-много обичаме да ходим. Само че сега пък Даниелчето от няколко дни насам хич не я бива горката и едвам се бори с вирусите и бацилите, които я удариха неотдавна – всъщност, онези същите, които без да иска ѝ натресе собствената ѝ Ванеса преди две седмици. Аз също изкарах някакъв подобен ковиден катаклизъм, свързан с обща физическа отпадналост, болежки в костите и разни други високотемпературни проявления. Основно обаче мен вирусът ме порази, загубвайки обонянието и вкуса си – така и не разбрах дали това стана изведнъж или постепенно. Седнах една вечер да пия вино с малко луканка за мезе, но забелязах, че не можах да им усетя нещо мириса и аромата. От там разбрах, че тези чувства са ми се притъпили, след като и вкусът на бирата ми се стори като на вода от чешмата или от помпата на двора. От време на време, като се присетя вземах по някой Панадол, но много рядко – нямах кашлица, нямах сополи, нямах нищо, само дето не ми се и правеше нищо. Добре, ама един следобед, понеже си бях дошъл от работа малко по-рано, хванах се да изгребвам и почиствам дъното на езерото пред онази къща. И с греблото така хубаво се изпотих долу във водата, че още на другия ден вече се бях изцерил. Последва и една подобна офанзива през почивните дни, с изрязване на клони и изнасяне на вършината им от двора – дали защото времето тогава беше необичайно топло и ужасно влажно, дали пък аз се изпотих поради залегналите микроби в мен, ама това също спомогна за по-бързото целебно действие на общия оздравителен процес. Разбира се, тук далеч не бива да се подценява и третирането ми с лечебни дози (разбирай удвоени…) ледено вино със съответното сухо мезе, както и коняка, който поемем ведно с шепи фъстъци и който жуля най-ударно, вместо витамин C. Всичко това доведе до много по-скорошното ми избавление от проклетия вирус, а пък нека другите да си тургат инжекции по гъзовете, след като не им понася алкохола…

Ванеса и днес е тук при нас; искаше да се навърта покрай майка си, която както казах вече е малко болнава – само че тя още спи горе в стаята, докато аз съм станал в тъмно. Имах намерения да опиша пропуснатия материал, който напоследък се натрупа прекалено много – не се появи възможност обаче да сторя това предишните дни, защото всеки възможен свободен миг ми беше зает с подготовката на един пътепис от последното ни ходене в България през 2019 – Гърция, Русенските манастири, Кръстова гора, Златоград, Перперикон и т.н. Обработката на всичките наши най-приятни и вълнуващи спомени отне не малко време, които исках да подредя и обособя в отделен разказ. А пък дали изобщо някога пак и кога точно ще се повтори всичко това? – единствен Господ може да прозре толкова далеч в бъдещето с премъдростта и величието си…

12.02.2022 – Дните и седмиците се изнизваха един подир друг, в строгата си последователност и рутинна ежедневност. През този период от време в служебен аспект не съм имал някакви сериозни проблеми, които да не подлежат на решение. Като работен обем връз плещите си също нямах кой знае какво натоварване и дори няколко пъти се прибирах в къщи необичайно рано – още в ранния следобед. През тези часове гледах да посвърша малко работа, но докато се обърна и то вече се е стъмнило отвън. Миналите почивни дни възобновихме строителните мероприятия с моя майстор и голям специалист по поставяне на плочки. Момчето дойде в ранните часове на съботния ден и до вечерта успяхме да фугираме голямата площадка, която бяхме вече направили на предишна подобна плочкаджийска офанзива. Времето обаче беше ужасно и доста неподходящо за подобни занимания на открито – вятърът не спря да се надува, а колко пъти валя дъжд и спира, няма да ви казвам. Тъкмо плисне, хайде – вадим найлоните да покриваме готовата продукция, че да не се размият фугите от водата. Добре, че валежите бяха краткотрайни и не така интензивни, защото хептен щеше да ни се провали работата. По едно време даже мислехме да приключваме, ама няколко минути по-късно небето се изцъкли, облаците се раздигнаха и до вечерта бяхме втасали с всичко. Циментът като заветря един път, после няма къртене или измиване – успехът ни беше голям, след като се преборихме и устояхме на природните капризи през деня.

Вечерта направихме една скромна софра, а Силвестър спа в другата къща. За кратко се чухме и с вас, но пък тогава нямах тази възможност за малко по-продължителни лакърдии. Междувременно ми се повреди и камерата на лаптопа (казвам “и”, защото доста отдавна вече вграденият му микрофон също излезе от строя – нали всяко нещо има своята продължителност на живот и годност). Така че за момента информационният ни мост по Skype се осъществява единствено през мобилния ми телефон – надявам се това да не нарушава качеството на нашите редовни трансконтинентални връзки.

Неделният ден също беше толкова натоварен и изморителен, колкото и предишния. С майстора продължихме да напредваме с лепенето на плочки и по-нататък по площадката, като до вечерта отново постигнахме завидни резултати в крайния резултат. Момчето си тръгна, но се разбрахме тази седмица да продължим с настъплението. Когато надвечер се чухме с вас, разбрахме вече че татко не е твърде добре – настинки, грипове, съмнения за ковиди и т.н. Това нас ни разтревожи доволно много, а пък състоянието ни на безпомощност от наша страна утежняваше положението още повече. Веднага се организирахме с Ваня, чрез нейна приятелка от Казанлък и аптекарка като нея, да ви изпратят аналгин-хинин, което лекарство навремето се продаваше на път и под път, а в днешно време се оказа толкова дефицитно. Разправят, че въпросното много помагало при такива грипни заболявания и освен обикновените аспирини, панадоли и другите подобни илачи, препоръчително било да се взема и от него. Отдъхнахме си, че свършихме нещо полезно и смятахме, че положението ще се подобри. Това беше в неделя вечерта…

В понеделник пак се чухме, но тревогата която долиташе от вас никак не ми се понрави, въпреки че аз дълбоко в себе си вярвах, че татко ще превъзмогне болестта и ще се съвземе след нея. Така или иначе, двете седмици на страдание са си някаква гаранция, че щом те изтекат и на човек всичко вече му минава до това време. Нещата обаче взеха да стават още по-тревожни и алармиращи, когато се чухме във вторника – татко вече лежеше на дивана и ние с него така и не се видяхме, след като за момента хич не му е било до ставане. Единствените му думи, които той промълви и отправи към нас бяха: “Нека да са живи и здрави”… Тогава и двамата с Даниела си мислехме, че кулминацията на злата настинка е настъпила и от там насетне започва подобрението, след като пък и лекарствата вече бяха пристигнали. Тогава и скъпата наша Албенка се беше притекла на помощ, донасяйки разни допълнителни хапчета и витамини за по-скорошното възстановяване на татко и излизане от състоянието му. Когато обаче в сряда се чухме и видяхме за пореден път, тогава напълно се успокоихме, че той вече беше започнал да става и да изпълнява ежедневните си функции по домакинството. В четвъртък аз заминах сутринта на работа, но точно в 11:00 местно време (в България е било около 02:00-03:00 през нощта), дойде тревожната вест, че татко е приет в болницата в кома и с Ковид; Албенчето беше с него и даже каза, че са му поставили кислородна маска. В този момент на мен дъхът ми спря, сълзите ми потекоха сами и се затресох в неутешим плач. Трябваше обаче да си овладея емоциите и експресно да свърша поставената ми служебна задача за деня, защото от производството чакаха едни мои чертежи с размери, по които пък онези да изработят нещо. Този час на очакване беше най-мъчителният в живота ми! – от една страна неизвестността ме съсипваше, докато от друга надеждите ми почнаха да избледняват и през акъла ми взеха да преминават ужасяващите сцени на най-страшното… И то… разбира се, не закъсня: в 12:30 вече бях научил за смъртта на скъпият ми татко, моята вяра и най-силна морална опора в този проклет живот се бяха сринали изведнъж и невъзвратимо – така, както тутакси се сринах и аз самият. Дори в момента, в който изписвам тези свои най-съкровени редове, сълзите ми се стичат неудържимо… плача горко и неутешимо, но моят мил и толкова скъп татко никога няма… да се върне и аз повече никога няма да го видя жив… Не знам само как все още намирам сили у себе си, за да изкажа всичко това, а в същото време не мога да опиша адекватно и чувствата си, които изпитвам в настоящия миг – чувства на вина, чувства на обич, преклонение, благодарност и упование. Последно сбогом, скъпи татко мой, непрежалим – ти беше моят верен стълб и житейски стожер, който изведнъж се пречупи като мачтата на кораб, попаднал ненадейно в обръча на силна ураганна буря. Ти не просто живя! – ти горя, ти свети и излъчва за всички нас, а с мъдростта и лъчезарната си същност, ти беше наш водач през всичките години на нашето съществуване. Свеждам покорно глава пред паметта ти, защо каквото и да кажа от тук нататък, все ще бъде твърде малко и недостатъчно. Потапям се в мъката си и ридая безутешно – а пък за майчицата ми горкана, кой ли как насетне ще се грижи? – това сега оставям единствено в ръцете Божии, защото все още не мога да определя за кого да ми е повече и по-напред мъчно: за него ли, когото изгубих така мигновено и ненавременно, или пък за нея, която от сега нататък остава сам самичка на тоя свят, да се мъчи и страда до края на дните си; проклет да бъде онзи черен ден – 10.02.2022, денят на Св. Харалампий, който аз и близките ми ще помним като доживотна присъда!...

Веднага се обадих на Неничко, който вече беше известен, че дядо му Ненчо е в болницата още от преди това. Той беше много, много разстроен и намъчнен – ходило милото да се крие от колегите му, че да поплаче за дядо си насаме, щото пък той нали е и на обекта, който няма как да напусне като мен. Аз веднага си тръгнах от работа, като казах на моя човек, с когото работим какво се е случило. Хората проявяват разбиране и проблеми в тая посока не съм имал. Нени настояваше да си тръгна за България незабавно – той още онзи ден ми каза, докато се чудехме какво му има на татко. Обаче как да си тръгна от тук, след като нямам нужните ваксинации?! – а пък в България ще ме гледат като полезно изкопаемо, пристигайки от Австралия, която видите ли пък била в някаква си там тяхна “червена зона”. Какво са ни го зонирали така пак, тия политически изроди тоз свят грешен и наш, на мен не ми е твърде ясно, но явно според нивото на заболеваемост по държави, така определят кой от коя страна пристига и го третират по съответния идиотски начин – карантини, ограничения и всякакви други дискриминационни методи; гледат на нас като на чумави… На всичкото отгоре, моята работа е по договор – река ли да го прекратя и да напусна, едва ли ще намеря друга подобна, която да ни поддържа на повърхността, преди да потънем надолу към дълбокото. Това всичкото, сбрано на куп е толкова ужасно гадно, че аз отделно от мъката и тревогата, които изпитвам, сега и тези допълнителни отрицателни емоции ми тегнат на шията като огърлица от воденични камъни. При други обстоятелства, щях да се метна на самолета и да изпратя баща си като един добър мирянин, чист и честен Християнин – а сега това остана да го правят вместо мен чуждите хора. Това безсилие ме кара да се чувствам още по-отвратително и непоносимо спрямо мен самият. От друга страна пък, как щях да се разделя приживе с майка си, която също толкова много обичам до безумие? – в България често плюят по нас, емигрантите: само че никой не знае каква тежка участ имаме и каква огромна цена платихме, плащаме и ще продължим да изплащаме заради единствените наши пориви и желания, които имахме навремето: да бъдем свободни, просто да живеем малко по-добре, при различни условия и по-човешки обстоятелства (дали пък не искахме и твърде много, а? – знам ли вече къде е точно правотата и от къде започва кривината). Е, целта ни беше евентуално постигната, обаче с цената на тежък, кървав данък, който изплащаме денонощно и ежедневно…

През целия път до нас ридаех в колата неутешимо и просто нямаше сила, която да ме накара да спра. За момента не знаех на кой свят се намирам, не осъзнавах и добре какво точно беше станало, но пък прекрасно разбирах, че то вече е минало в зоната на непоправимото. Представях си всички сцени и образи на милия ми татко, връщах и превъртах многократно лентата на спомените още от най-ранното ми детство. Няма миг, който да не съм запомнил, няма негова дума, която да съм забравил или пък заръка, която да не съм изпълнил. В къщи вече, всичко продължи на нова сметка – свързах се с роднини, близки, приятели, на които съобщих скръбната вест за кончината на моя баща – сълзите ми през целия ден не спряха да се изливат, плаках горко и отчаяно; нямах мира и не намерих покой. Добре че предната вечер послушах Даниела, на която пък наш Бранко ѝ беше казал една далавера, по силата на която и срещу някакви си мизерни $10 месечна такса, от мобилните си телефони можем да избираме стационарни абонати навред по света и да говорим неограничено време. Така, както тате се спомина скоропостижно, у нас Skype-ът замлъква завинаги и цялата ни електронна кореспонденция се прекъсва мигновено – няма вече снимчиците си на кого да изпращаме, на които баба и дядо да се радват и да плачат от щастие, умиление и дълбока мъка по нас; няма дори и писмата си до кого да пиша и адресирам, след като милата ми родна майчица е почти сляпа и не вижда горката нищо. До сега с всичко това се разправяше татко, когото бях обучил на елементарни действия с лаптопа и в продължение на последните десетина години се справяхме безупречно с взаимната си комуникация. Всичко това обаче умря и потъна в небитието заедно с него – мъка, мъка и пак мъка!… Къде да се дявам от толкова злощастие? - и аз вече не знам… И отново, казвам го през сълзи и за пореден път: последно сбогом, скъпи татко наш! Нека св. Харалампий да озарява пътя ти към звездите - почивай в мир и ни опрости греховете, които волно или неволно сме допускали към тебе приживе. Ще останеш вечно жив в нашите сърца и спомени - АМИН... Една огромна частица обаче се откърти от мен и се сгромоляса с гръм и трясък в бездната завинаги... Сбогом, тате – ти моя несломима опора, наш семеен стожер през годините…

Междувременно у дома пристигна и Ванеса, която искаше да остане с нас в този труден и мъчителен за всички ни момент. Тя започва редовната си работа само след две седмици и скоро едва ли ще може да се радва на подобна безгрижна и продължителна почивка – по-дълга и от ученическите ѝ ваканции даже. Разбра се също така, че предварителният им инструктаж няма да се провежда в Сидней, както беше обявено предварително. В един момент, това пък дори е и по-добре за всички нас, след като в съседния щат заболяванията от тоя проклет Ковид са в пъти повече, отколкото в нашия вилает. От съображения за сигурност, с Божията помощ въпросът се реши в наша полза, защото Ванеса хем искаше да отиде, хъм пък в същото време изпитваше известни опасения и малко страх. Абсолвентският ѝ бал, който беше планиран за Януари, сега има нова дата – 26 Април, когато официално и малко по-тържествено ще им раздадат дипломите. Само че до тогава има толкова много време, а аз, както вече всички тук знаят, такива далечни, дългосрочни и насрещни планове отдавна избягвам да правя и чертая. Като наближи, ще действаме според обстановката към момента.

Кошмарният четвъртък мина, ето ти го дойде и не по-малко кошмарният петък. Трябваше да намеря някоя по-подходяща снимка на татко, която да сложим на некролога. Дали някой тук и най-малко се досеща (освен ако сам не е изпитал на гърба си същия или подобен ужас…), каква мъчителна задача бе това за мен и колко сълзи още се изляха от очите ми върху всеки снимков спомен отпреди няколко години, които ридаейки неутешимо разглеждах един по един? Съвместните ни екскурзии по манастири, по Родопите и въобще из цялата наша Татковина, до където успяхме да отидем, сега изплуваха отново в същия си бляскав колорит, но вече пропити с мъка по изгубения близък. Успях все пак да подбера няколко подходящи кадъра, грижливо съхранени за вечни времена – от Габрово по времето на юбилейните ни чествания за 24 Май, както и някои други с различни теми и сюжети. Тогава ме озари и мисълта да посветя отделен текст за некролог, който да бъде издаден специално и само от мое име, наред разбира се с останалите от опечаленото ни семейство. Седнах рано сутринта и отново през сълзите си написах следното:

На тебе, скъп и незабравим татко мой...

За мен ти беше светъл, ярък лъч небесен -

водач в тъмницата, с искрица светлина;

така минавах през годините на пътя си нелесен,

уверен и окрилян под грижите на бащината добрина...

Сега, когато ти си само малка, детска шепа пепел,

и аз пак търся безутешно топлината в същата тъма,

оставям се на тебе да ме водиш в огнения жупел

защото ти превърна се във моя, най-пламенна звезда...

Свеждам глава пред паметта ти, твой единствен и дълбоко любещ син: Ангел...

След като съм написал множество подобни рими, които назад в годините съм посвещавал обикновено на приятели (но най-вече на приятелки…) при най-различни техни весели и щастливи празнични поводи, никога дори и за миг не съм си мислил, че ще ми се наложи по такъв начин да изразявам и най-дълбоката си мъка (сега вече в личен план…) подир безвъзвратната загуба, която се стовари отгоре ми и с която ме зашлеви съдбата. Разбира се, аз далеч не изключвам, моите спонтанни стихчета да са станали малко тромави и не съвсем сполучливи, но пък мога да уверя всеки един, че те са пропити с най-кристалната истина и най-чистите ми, съкровени чувства, които изпитвам към своя скъп и непрежалим отец. За да разсея мъката си през деня, отидох на другата къща, където пък трябваше нещо да подготвя на майстора, с когото имахме уговорка да работим през почивните дни. Само че вчерашният съботен ден по прогноза го даваха да е дъждовен, а само за един (днешния, вече неделен…) просто не си струваше да се разправям с плочки. Отложихме строителното мероприятие за по-следващата седмица, когато се надявам времето да е малко по-стабилно, а не такова мочурливо, каквото беше до вчера. След малко с Даниела ще отидем на черква, да се помолим за последен упокой духът на скъпия ни татко, когото ние толкова много обичахме, а сега всички горко и безутешно жалеем. Разбрах междувременно, че погребението му ще бъде във вторник, на 15 Февруари от 14:00. Тук в Австралия това ще бъде вечерта на същия ден (22:00), когато Ванеса пак ще дойде в къщи, за да останем заедно и в най-трудния за всеки от нас момент – черна мъка е сковала нашите сърца, душите ни са свити на кълбо от бодлива тел; безсилни сме обаче да направим каквото и да е било, освен да страдаме дълбоко и да се самоизмъчваме, заради всички пропуснати възможности да бъдем заедно и да сме щастливи едни с други (проклетият им комунистически “рай” ни доведе и до тук, но това сега е малко извън обсега на настоящата ми изповед)…

23.02.2022 – Десетина дни по-късно от края на последния ми траурен репортаж, сядам на ранина да известя Вселената за моите поредни подвизи и душевни катаклизми – пределно ми е ясно, че на света изобщо не му пука за мен, ама нека и светът бъде така добър и любезен да приеме факта, че на мен пък хептен не ми пука за него, щото видите ли, на него не му било пукало за мен. Аз обаче продължавам инерцията, добита вече през десетките години назад във времето и пространството, която може да спре единствено, когато на края и моето сърце най-после спре да тупти – а до тогава, на същия този грешен свят ще му се наложи най-стоически да ме изтърпи по подобен начин, по който аз самият пък търпя него.

Както споменах някъде отгоре, миналата неделя с Даниела отидохме до македонската църква, където по отколешна традиция оставихме брашно, олио, а този път и една бутилка червено вино горница към подавката – нито знам вече кое е правилно и кое не съвсем съгласно канона, но човек в безсилието и сломен от мъката си прави онова, което най-първо му дойде на ума, независимо дали е или не е по правилата и всеобщите Християнски закони. Изчакахме да свърши литургията, та си взехме и по една нафорка. Не ни се прибираше в къщи, денят беше слънчев и дори малко горещ, та се спуснахме надолу по крайбрежното шосе по посока на съседния щат. До съвсем скоро влизането на такива случайни посетители като нас (особено пък неваксинирани и без зелено тескере…) беше невъзможно поради забраната – същите правила важаха, разбира се и на влизането обратно в нашия щат. Само че от едно известно време тези идиотски и налудничави ограничения взеха да падат едно по едно, та сега барем можем свободно да пътуваме; е, поне между нас и съседите – не ми е все още съвсем ясно какво точно е положението в останалите щати на държавата, понеже не се и интересувам твърде от това. Парадоксалното е и друго, че ние в обществено заведение, което се намира на територията на нашия слънчев Queensland не можем и да припарим дори без въпросния зелен сертификат, докато в съседен нам New South Wales дори и тези възбрани са им премахнати. Така ние решихме да се възползваме от въпросните медицински “облекчения” (жалки и мизерни подаяния от страна на правителството и властимащите, ако някой ме пита, де…) и да изпием по някоя и друга купешка бира, хем в нарочна кръчма – всичкото все за Бог да прости на скъпия ни татко, дядо и прадядо, че той си обичаше биричката, миличкият мой… Даниелчето се превъзнася пред една чиния с рибешки флейки и разни неизвестни на ботаниката бурени за гарнитура, докато аз си изпопържах попържнителния език, дорде се преборя с една отвратително приготвена пица – сякаш подметка от обувката на Чарли Чаплин във филма “Треска за злато”. Но пък иначе казано, ритуалът ни беше спазен, а нареченото – сторено; привечер чак се прибрахме обратно в потъналия в скръб и почернен наш, семеен дом.

В понеделник аз възобнових ходенето си на работа, но за голям мой късмет за сега не съм натоварен прекалено много в служебен план. Имам разни малки и дребни задачки, които умишлено разточвам по-дълго във времето, а след като ги приключа успешно и обикновено в ранния следобед поемем обратния курс към къщи. Така се случи и във вторник – след работа минах да взема Ванеса от квартирата ѝ, та да дойде при нас и да бъдем всички заедно в момента, когато в нашето далечно и старославно Габрово, близки, сродници и приятели изпращаха за последен път към вечното му жилище един изключителен Човек, фин и благороден, благ, добродушен и добронамерен – моят скъп и свиден Баща… За кой ли път очите ми се пълнят със сълзи, за кой ли път проклинам всеки един изпуснат миг, през който не сме били заедно с него; за кой ли път ще заклеймя омразата и ненавистта си към мръсната съветско-комуняшка сган, която бе в основата на нашата раздяла! – къде щеше да бъде България сега без тез продажни и проклети, изроди червени кхмери, къде щяхме да сме и ние самите, ако те не бяха турили своя чер, злокобен прът в колелетата? - както на Историята, така и на развитието ни като човеци… Затуй сме тук, на края на света, на гъза на географията! – вместо да сме си при близките в Родината, при майките и татковците си; колко народ зачерниха те и продължават да зачернят… Сбогом, тате! – дано наистина да си попаднал в един по-добър и смислен свят, без пошлост, без лъжи и измами, без мръсотия и най-вече без продажния и омразен на всички ни КОМУНИЗЪМ, от който ти приживе се отвращаваше, та ти се и гадеше чак. Спи сега спокойно своя вечен сън – от тук насетне, аз поемам…

Опелото и погребението на непрежалимия ми татко се случи по време, по което тук в Австралия все още беше късно вечерта - ние мислено и духовно бяхме с всички вас, опечалени близки мои и най-вече със сиротата ми майчица, която остана без своята най-вярна и сигурна подкрепа; нека Бог да ти е на помощ, свидна моя мамо – след като твоят единствен син не може да ти е от полза в момент, когато той най-много ти е нужен. Как ще живея с този смъртен грях, как ще продължа напред, носейки бремето му и теглото?! – ще намери ли Всевишният нужните сили, че макар и с малко да ми намали вината и опрости греховете?...

Седмицата мина бързо, особено след като тя поначало беше планирана да има един ден по-малко. Доста седмици назад във времето, Даниела пак беше направила едни резервации за няколкодневно пребиваване в мотел на Rainbow Beach – мястото е всеизвестно, писал съм за него и друг път, където ние също много обичаме да ходим и да отморяваме, макар да е малко по-далечко като разстояние от нас и до там се пътува около 4 часа. Отдавна бях съобщил на моите шефове в работата, че ще си взема тези два дни като почивни (заедно с понеделника на следващата седмица), за да изкарам и аз една малко по-пълноценна почивка – в противен случай, трябваше пак да ставам рано и да бия пътя до Бризбън само заради едната надница; ай сиктир! – аз не искам да съм богат, аз искам да съм свободен и независим. Така и стана – в четвъртък вечерта натоварихме колата (Сузукито на Дани) и в петък сутринта вече бяхме настъпили асфалта, а до обяд и пристигнахме на местоназначението. Имахме предварителна уговорка с Ваня и Бранко също да дойдат с нас, само че те щяха да отседнат в съседния къмпинг. Наскоро Бранко пусна в движение един 7-метров камперван (прощавайте за невежеството ми тук, ама аз и тая купешка дума не знам как се пише: дали е кемпервен, дали пък не е кемперван или кампервен, обаче в действителност представлява все едно самоходна каравана, която мяза на камион, ако това звучи малко по-разбрано за бедния ми читател…), който той сам си оборудва с всичко необходимо: като почнеш от микровълнова печка, хладилник и всички други кухненски и домакински потреби, та свършиш с банята, тоалетната и холовата гарнитура за гости. Много труд и време хвърли човекът, ама пък го направи като едно малко бижу, буквално - и сега само обикалят държавата напред-назад с това фургонче, без да са зависими нито от някакви си там резервации в хотелите, нито пък от капризите на времето.

Трябва да сме пристигнали горе-долу по едно и също време с тях, защото малко след като ние се нанесохме в нашия мотел, те вече се бяха паркирали в къмпинга на 5 минути пеш от нас. Ние нахвърляхме стоката в хладилника и излязохме да се видим с приятелите. Следобеда пък и младите (техните млади…) пристигнаха с малчуганина-разбойник, та станахме още по-внушителна компания. Него петък се падаха 9 дни от смъртта на татко и вечерта заедно почетохме паметта му - точно както повеляват Библейските канони. Иначе през останалите почивни дни се разхождахме покрай брега, къпахме се из басейна и в морето, като общо взето мързелувахме и не правихме почти нищо – на курорт, като на курорт, дето има една приказка. С нашите приятели изкарахме до края на почивката и в понеделник сутринта вече всички поехме по обратния път към домовете си. Само че ние с Даниелчето отново направихме един разширен вариант на прибиране, след като се отклонихме от главното шосе и по едни малко по-второстепенни пътища се озовахме в Noosa. Там също убихме някой и друг час и по някакво неопределено следобедно време се понесохме окончателно към къщи. Тук-таме поспирвахме за разглеждане на разни непознати туристически обекти (главно горски…), от където пък аз събрах една раница с камъни за моя прословут и все още недовършен дувар.

Днес е вече сряда, но аз не съм на работа поради липса на дейности и проблеми за разрешаване. Нямам подготвени служебни задачи и си останах в къщи да посвърша малко домашна работа. За зла врага обаче времето се одъжди доста трайно и по прогноза такова го дават да е чак до следващата седмица. По този начин планираните ни за следващите няколко дни строителни мероприятия с майстора отпадат и с него ще се срещнем едва когато изсъхне терена – в мокрото плочки не можем да лепим.

Неничко си дойде онзи ден и сега се върти като пумпал из тях. Даже ние с него се видяхме, макар и за малко точно в деня, когато бяха деветините на дядо му Ненчо, та по този повод той даже изрази желание да пием по кафе някъде. Хубавото беше, че и двамата бяхме на близко разстояние един от друг и ние само свърнахме от пътя към един McDonald’s, където се осъществи и срещата ни. Той беше ходил да си прибира мотора от ремонт, та разгеле се видяхме съвсем случайно, но пък много навреме. Двигателят на голямата му джипка също вече е поправен и той тутакси я е обявил за продан – с парите от нея иска да си купи друга, която да има по-различни качества от досегашната. Той си знае най-добре – следва си мечтите детето и ги постига сам без чужда помощ; доволен съм и съм щастлив за него, въпреки че ми е много, много мил и ужасно ми липсва, след като не се виждаме така често. Но за сметка на това си пишем съобщения пък и каквото имаме да дискутираме си го написваме – а аз дори и на това съм благодарен. С Ванеса се чуваме малко по-честичко, но тя също обикновено “забравя” да се обади на татко си – нищо, един ден и двамата ще разберат какво преживявам заради тях, едва когато ме загубят окончателно; точно както сега аз съвсем наскоро разбрах това с огромна доза горчивина и мъка…

05.03.2022 – Скучната ми и монологична, писмена тирада продължава, без вече да знам нито кой, нито дали някой някога вече ще я прочете. През всичките тези 30 години аз най-охотно списвах настоящите си редове с една едничка цел и предназначение: исках родителите ми да знаят всичко (или почти…) за моето по-нататъшно развитие като човек, като техен скъп и дълбоко любещ син, в това число и за семейството ми, за децата ми, за паданията и ставанията, на които бях подложен от съдбата и т.н. Сега обаче, откакто татко се спомина, писменият ми ентусиазъм рязко се сгромоляса и като че ли не виждам начин пак да се изправи (а пък и смисъл, комай…). Милата ми майчица отдавна е зле със зрението си, може би от 20 години вече и тя сама писмата ми не можеше да чете. Добрият татко мой вършеше тази работа в последно време и аз се стараех да ги държа в течение на делата ми, при това завидно успешно – без тайни и премълчавания на нелицеприятни факти. Това писмо трябваше да бъде завършено още миналата седмица и да им бъде изпратено за пореден прочит, ама вече няма на кого – мама с компютрите не може да борави, отделно дето и не вижда. Не смея да ангажирам външни хора да ѝ четат писмата ми, защото това ми се струва малко неестествено – въобще, намирам се в дупка; направо в яма, пълна с помия за цяла кочина прасета (да не река свинарник). Как ще я карам занапред? - не ми е много ясно, но така или иначе съм грабнал вече молива и за да не си хабя излишно мозъчните клетки, сега пред всички вас и празните бели листи за пореден ще изложа мислите и терзанията, които ме вълнуваха и поддържаха жив до този момент. Вас ли казах? – ами да, по навик; не мога нещо да свикна, че вече само ти ми остана, единствена моя майчице свята – от тук насетне следващите ми съкровени писания посвещавам на теб, както разбира се и в памет на моя скъп, непрежалим баща…

След завръщането ни от кратката почивка, животът около нас възстанови ежедневните си рутинни функции – аз тръгнах на работа, Даниела върти къщата из дома, а малката Ванеса продължи с дългосрочната си почивка, преди официалното ѝ назначение на постоянна работа. Още на следващия ден започнаха да валят едни поройни дъждове, които много скоро превърнаха големи райони на щата в блата и морета, откъснати от всякакви сухоземни пътища. Местностите, през които ние само преди ден минахме, спирахме, разглеждахме и се разхождахме безцелно из горите, сега представляваха една обща водна повърхност, сякаш без начало и без край – блатна пустош, с неопределена форма и потънало под калта съдържание. Много от тези райони бяха ударени жестоко от потопа, с дадени редица човешки жертви, наводнени къщи и имоти, а щетите все още са в неизмерими размери – спрягат се стотици милиони долари като предполагаема обща сума за погасяване на поразиите, без разбира се тя да е нито точна, нито пък последна. Така валя в продължение на няколко дни – повечето на север от нас и особено в Бризбън, докато при нас на Gold Coast валежите не бяха чак тъй интензивни и поразяващи. За работа на открито не можеше и да се мисли дори, но пък на мен ми се създадоха толкова много други странични дейности “на закрито”, та изобщо не мога да кажа, че съм скучал; дори напротив...

Не знам какво точно беше правило Даниелчето, но един ден ме предупреди още по телефона, че от казанчето на тоалетната чиния нещо шурнала вода - не когато трябва и далеч не където ѝ е мястото, ами течала непрекъснато и се разливала по пода; направо побеснéх! А пък аз както ги обичам тези “водни” проблеми, та чак ми призля, като я чух да ме зарадва с “новината”. Отначало си мислех, че е нещо елементарно и ще го оправя тутакси с помощта само на една отвертка – имах известни предположения от къде можеше да идва аварията и силно се надявах, че е именно от там. Обаче, не – изненада! Нещо се беше спукало в механизма на поплавъка, което изобщо не подлежеше на последващи ремонти. Е, рекох си – дошло му времето, тези съоръжения са и баят старички (ако не толкова на моята средна възраст, то със сигурност са връстници на малкият наш Неничко…). Скачам в колата и политам към железарския магазин, където персоналът ме познава и от двете му редовни смени. Преди време пак имах подобни проблеми, които разреших много успешно само срещу масраф от $20 – купих частта и се понесох обратно към нас да я монтирам. Тази операция отне няколко часа и ако трябваше да си вадя хляба с гиризчийството като професия, то до това време вече отдавна да съм умрял от глад. На мен много-много не ми се отдават водопроводно-каналджийските дейности, защото и нищо не разбирам от тях. Каквото бях понаучил от добрия наш и стар съсед Роналд, само дотолкова ми се простират знанията и грамотността в тази посока – всичко останало си остава една дълбока и неясна, кална мъглявина за мен. Поради тези причини губя много време, докато умувам и измислям кое как да стане и как да го направя “вечно” – покойният ми татко никак не я обичаше тая дума “вечно”, та сега без да искам се сетих пак за него, Бог да го прости, милият ми… Мисълта ми беше, че минават сума часове, дорде курдисам и уйдисам нещо така, че да ми хареса и на мене даже.

С водната преграда се справих успешно – гледам, клозетната дъска се беше поразхлабила пак; Даниелчето я ползва за фотьойл и само си врътка гъзенцето наляво-надясно, седнала връз нея, докато през това време си оправя коси, мигли, вежди и въобще се тоалетизира за пред света и хората му. И както рекох да я притегна, за кой ли път пореден така вече и не помня, гайката отдолу ми остана в ръцете и пластмасовия болт се скъса. Хайде, хуквам пак по магазини и дюкяни, с надеждата да намеря резервни части за клозетни дъски – да, ама не. След като обиколих няколко тържища в околовръст, върнах се отново на изходно положение в Bunnings и купих една чисто нова (а пък въпросният наш и далеч небезизвестен “Bunnings” е най-точния аналог на българския Mr. Bricolage или “Monsieur Bricolage” в оригиналния си френски вариант – аз мисля, че и друг път съм го пояснявал; простете, ако пак съм се повторил). Търча в къщи да я слагам – и с нея се замотах сума време, защото всяко ново нещо е уж добре подобрено старо; но ако пък е подобрено едно, то обаче няколко други са развалени като че ли по закон. Независимо от всички проблеми по пътя, повредите бяха отстранени и аз най-после мирясах (след като два дни сновах из дома като редосеялка из нива и ругатните ми стигаха до съседите през езерото чак).

В същото време дъждовете продължаваха да се изливат, а самият Бризбън почна постепенно да потъва под вода – е, не чак цялостно и повсеместно, но поне районите покрай голямата река, които традиционно си се наводняват при подобни обилни валежи, сега пак останаха откъснати и непроходими. Много пътища бяха прекъснати, а цели квартали останаха без достъп в следствие на прииждащите води. Получих съобщение за понеделник да не ходя на работа, поради невъзможността да се стигне до офиса. За мен това дойде добре дошло, защото и без друго вече не ми се работи, мислейки непрекъснато как и кога да си дойдем до България, но специално това е малко по-разтеглива тема и на тоя етап още не смея да я дискутирам дори и със самия себе си. В събота беше Задушница и ние бяхме поканили Ваня и Бранко, та заедно с тях да почетем паметта на починалите наши близки. Само че те не дойдоха именно поради тези така стекли се обстоятелства с повсеместните и частични наводнения из града. С нас уж щеше да бъде и Ванеса, която пристигна още в четвъртък и последните няколко дни бяхме заедно с нея; през това време ходиха двете с майка си по разни техни женски покупки, мотаха се из магазините и т.н. Дая, на бачо Гьорги и Данчето щерката, също беше с Неси, ама те предвидливо си тръгнаха още в събота надвечер, преди хептен да са затворили шосетата заради водната стихия. Аз си бях наумил да купувам едни материали от магазина и рано-рано отидох да ги прибера. Предната вечер с Даниела ходихме само да ги пригласим, като мислехме да си ги и откараме в къщи. Добре ама беше станало малко късно и онези от склада бяха прибрали вече ремаркетата на сухо. Освен всичките му останали преимущества, този голям магазин осигурява безплатно на клиентите си и ремаркета, с които да си отнесат закупената от тях стока – става дума специално за строителни материали, които не могат да се поберат в багажника на една кола; например за една бака с фасадна боя ремарке няма да ти дадат, обаче аз купих няколко листа специални циментови плоскости, с които искам да облека предната част на къщата. За момента тя е на тухла, но понеже не мога да мажа, прецених че ако ѝ облицовам стените с тези листове, които после ще боядисам, работата ще стане по-лесно и по-чисто, отколкото да плескам плочките по двора с варови разтвори, пясъци и цименти. Размерите на тези листи са най-различни, но всичките са дълги по 2.40 м – в колата нямаше как да ги натикам, за това се възползвахме от предоставената ни възможност за ползване на ремарке. Сутринта в най-големия дъжд докарах стоката, разтоварих я временно под стрехата на колибата, а по-късно чак я вкарахме с Даниела отзад при строителния обект. Върнах ремаркето в магазина и отидох да купя месо за вечерта, че си бях наумил да се гощаваме с кебапчета. Обаче, както вече разбрахте, вечеринката ни се провали поради лошото време и на софрата си бяхме само двамата с Дани – тъжно…

Дъждът продължи да се сипе и в неделя – Ванеса на следващия ден трябваше да започне новата си работа, но на нея също ѝ се обадиха изобщо да не тръгва за сградата, приземните етажи и особено подземните гаражи на която бяха доволно наводнени. Вместо това, работният им процес се провеждаше “дистанционно”, през компютрите. Поради същите причини и аз не ходих на работа в понеделник и вторник, но пък успях да посвърша нещо из дома. В събота например, както бях набрал инерция още от сутринта с доставката на разни материали за онази къща, най-после дойде ред да се замисля и за нашата собствена колиба. Отдавна се каним да сменим стъклото на душ-кабината, на което напоследък вече рамката буквално се саморазпадаше, вратите му се клатеха застрашително и принципно си беше за смяна, ама нали все чакахме подходящия момент, който така и не идваше във времето. Обикновено другите задачи постоянно се явяваха с по-висок приоритет и къщните проблеми някак си оставаха на заден план. Добре ама на мен като ми падне пердето пред очите и действам смело, безотговорно и със замах. Така следобеда пък с Даниела отидохме до един друг склад, от където преди няколко години сме пазарували подобни стоки за оборудването на баните в другата къща. Сега поръчахме още едно стъкло, този път за нашата баня, което трябваше да пристигне през седмицата. Вечерта си направихме едно скромно заупокойно тържество по повод Задушница и като почнах да изброявам имената на починалите наши близки, та чак се стреснах от това колко дълъг беше станал списъка за тъжния ми помен; а сега вече към него се прибави и името на моят мил и незабравим татко – нека Бог да опрости греховете на всички тях, въпреки че аз дълбоко в себе си съм убеден, дето всички те бяха чисти, праведни и принципно безгрешни… Амин…

Както вече казах, понеделник и вторник бяха почивни дни за мен, макар и малко принудителни заради бедственото положение в Бризбън. В сряда сутринта отидох на работа, но до обяд се върнах в къщи поради други проблеми в системата – използвах времето да отида до склада, че да си прибера стъклото. Дъждът уж беше вече спрял, но времето продължаваше да бъде мрачно, с чести превалявания – за момент се изчисти, после пак плисне; ей такава ситуация – несигурна (като мартенското време на България). В четвъртък работих цял ден, но до вечерта компютърът ми пак нещо блокира, а нямаше кой да го оправи – така аз и в петъка си дадох почивка, но пък оползотворих деня за разкрояване на плоскостите, които бях вече купил преди това. За събота и неделя се разбрахме с моя майстор да си продължим дейността по двора, а докато напиша всичко това настъпи и днешната неделна сутрин. Времето вчера се задържа сухо и ние успяхме да отхвърлим доста работа, която след малко продължаваме и днес, ако климатичната обстановка създаде предпоставки за това. В случай че завали, имаме какво да правим на сушина – нали сега пък трябва тоя проклет джам в банята да монтираме; а за там ми трябва квалифициран помощник, защото Даниелчето няма необходимите технически познания и сръчностни умения – тя иначе спринцовките и апаратите за кръвно налягане ги владее до съвършенство, обаче с чука и теслата не я бива твърде, сиромашката. Така аз след малко нахлузвам пак дрипите и се потапям в киреча, а пък кога ще се завърна тук – един Господ само знае… Но, нека сме живи и здрави, спокойни и търпеливи, пък за останалото има кой да се погрижи…

19.03.2022 – Ето ме отново, застанал сам пред всички вас. В днешната тъй ранна, съботна утрин сядам зад писалищната маса да ви разкажа за разни случки и събития от изминалите дни. Макар, че не са много като информационен обем, всички те, взети общо, както и поотделно носят своя собствен емоционален заряд и точно като такива, последните завинаги ще останат назад в аналите на моя скромен и непретенциозен живот. През разглеждания период, между полагането на последните ми редове и настоящия момент, на практика всичко около мен се въртеше покрай проклетото строителство (най-общо казано) и беше свързано с лепенето на плочките по двора на онази къща. В служебен план натоварването ми не беше от съществено значение, което позволи пък да се хвърлят сили (и средства – много средства...) за продължаване на строителните ми дела. Стана така, че някъде около средата на седмицата, аз за пореден път се изправих пред някакъв местен компютърен проблем, естеството на който не ми позволи да се занимавам с ежедневните си задължения в офиса. Така в четвъртък изкарах само половин смяна и до обяд се прибрах обратно в къщи, като се уговорихме с хората, че ако компютърът ми не се оправи до вечерта, за мен ходенето на работа на следващия ден (вече петък) щеше да е напълно безпредметно. Разбира се, точно така и стана, което пък дойде съвсем добре дошло за нашата съвместна трудова дейност със Силвестър “майстора”. Той пристигна сутринта и за трите почивни дни успяхме да свършим доста добра работа. В събота вечерта направихме едно кратко социално прекъсване в строителния бесен поход, защото ние ходихме до Бризбън, а пък той имаше някакви негови семейни ангажименти. От наша страна бяхме се разбрали с една банда приятели да отпразнуваме Международния ден на жената при чорбаджиите на македонската кръчма, където сред глъч и шумотевица нито можахме да се видим като хората, нито пък да си чуем приказката от силната музика. Не останахме доволни и от храната този път, защото нашият човек Йован вече не работи там, а е преотстъпил бизнеса на неговия ортак (сърбин), който обаче малко е видоизменил, както рецептурната номенклатура, така и самия вкус на предлаганите блюда. Така че там сякаш няма повече да ходим, след като всички без изключение намерихме какви ли не кусури на манджите – на кой му жилаво месото, на кой кебапчетата не били достатъчно сочни, на други кюфтетата им терек солени и прочие подобни капризи. И ей тъй, както си седя сега и анализирам мисловно и безмълвно, без ни най-малко да се хваля и да се надувам от гордост (понеже нося в себе си пословична скромност...), най-смело и отговорно заявявам пред света, че от моите кюфтета и кебапчета в цялата Вселена няма по-добри! Точка. Е, поне за сега, де – може навремето преди Девети да са съществували всякакви по-успешни варианти, обаче към днешна дата на мен не са ми известни да има такива конкурентноспособни продукти, които да се изправят срещу моите кулинарни способности и месни произведения на изкуството (е, сега вече се възгордях – недостижимо и непоправимо; трайно).

Неделният ден също беше работен за нас двамата с майстора и до вечерта бяхме свършили планираната за този кратък отрязък от време дейност. Той остана да довърши нещо и в понеделник, а вечерта пък с него монтирахме стъклената преграда на душа в банята. Естествено, тя беше започната още предния ден, но нали моите неща никога не се получават отведнъж и от първия път, та се наложи да се набавят разни други допълнителни материали, каквито не ни се намираха под ръка за момента. Даниела през деня купи, каквото трябваше и запълни необходимите липси, а вечерта ние със Силвестър окончателно завършихме монтажа – успешно и много красиво като изпълнение на задачата. От тук нататък остава да сменя душа и крановете, които са купени и вече пристигнаха, само че аз самият не виждам кога точно ще се бъзикам и с тази пипкава дейност. Трябва да спирам водата от централния кран на улицата, че да уплътнявам резби, да внимавам да не допусна течове и т.н. – а този занаят не ми е от най-любимите, поради което само отлагам начеването му. Ама Даниелчето като изръмжи насреща ми и аз ще бъда принуден да се хващам за мъд… - пардон, тръбите имах предвид; отърване няма...

Междувременно, дадохме си две седмици извънредна почивка и разсрочка в изпълнението на задачите от насрещния план, защото тази събота и неделя (всъщност днес и утре) не сме си в къщи, а пък за следващата е планирано тържеството по случай рождения ден и дипломирането на Ванеса. Ние от вчера отново сме на курорт за почивните дни; с нас са Ваня и Бранко, с които ще си правим компания – само че те са отседнали в съседен къмпинг с техния моторен караван (те имат един микробус, който със собствени сили и средства си пригодиха с всички възможни условия и удобства за дългосрочен бивак на открито), докато ние се подвизаваме в някакъв оборотен апартамент в жилищен блок, с каквито е пълно тук и които собствениците им дават под наем на такива пишман курортисти като нас.

Пак между другото и покрай основните строителни мероприятия, в един от свободните ми дни (всъщност, това беше предния петък...) налепих повечето плоскости по външните стени на къщата, с които ще облицовам само фасадата ѝ откъм задния двор – там, където се вижда и където е основната част на двора. На страничната пътека никой не ѝ обръща внимание, въпреки че тя също ще бъде покрита с плочи заради общия естетически вид на мястото. Сега остава само да се поизкърпят дупките и да се изгладят неравностите, след което ще боядисам цялата стена с бяла боя. Така малко по-тъмния плочник ще се открои на светлия фон и режем лентата за откриването. Обаче до тогава има много, ама ужасно много време да мине и още доста работа да се отхвърли – дано само да сме живи и здрави до тогаз, че инак...

08.04.2022 – Добро ви утро, хора мили! Нека тъй добро да бъде и за Света, който напоследък става ту по-добър за едни, ту пък малко лош за други (както се пееше в песничката…) – ама, каквото сме си заслужили и посели, такова ще получим и пожънем (този път според поговорката и неумолимите правила на живота…). Дълго време отлагах полагането на поредните си тъжни, меланхолични и лишени от всякаква положителна емоция редове – именно поради тези неизброими причини; след смъртта на обичния ми и непрежалим татко, като че ли вече нищо не ме вълнува и радва, спрях да се интересувам от злободневките на деня (както в политически аспект, така и в социален план под формата на светски клюки…), сякаш времето около мен е спряло и замръзнало като бучки лед в чаша с мастика. С всичко това далеч не искам да предавам настроенията си и на всички вас, които четете и следите с подчертан интерес тези редове на нестройната ми мисъл, но след като за мен това е самата цяла и гола истина, аз просто няма как да я скрия – нито от себе си, нито пък от околните. С риск да отегча четеца и да му поомръзна малко с моите плоски мисловни излияния, аз обаче ще продължа да запълвам празното пространство с всичко онова, което се е случило с мен, пред и зад мен, заради или пък въпреки мен…

За съжаление, този предълъг период от време, през който аз проявявах стоическото си мълчание, не можа да се открои с нещо съществено и да блесне с някаква кой знае каква внушителна изява от моя страна, с която да се фукам и похваля пред човечеството. Цялото ми свободно време, барабар с останалата все пак и въпреки всичко свободна мисъл у мен, бяха насочени изключително и само към отхвърлянето на повече работа по двора на онази къща и по-специално върху плочника. В продължение на два поредни уикенда, заедно с майстора Силвестър успяхме да покрием по-голямата част от площта, включително да запълним и фугите на плочките така, че да имат завършен и по-здравословен вид (тук допълвам, ако вече не съм го споменавал някъде преди, че въпросните плочи са направени от много мек материал, подобен на леската или по-спечена кал, които се чупят и трошат много лесно; ако не се фугират веднага с цимент, всяко стъпване по тях води до откъртване на краищата и ръбчетата им). Предстоеше ни голямо празненство по случай рождения ден и успешното дипломиране на Ванеса, което беше планирано за началото на Март, но поради траура в семейството беше отложено за по-късна дата. Щяхме да имаме много гости, а това от своя страна наложи да избързаме с приключването на плочника, че онези хуни като се разтанцуват и като залюшкат хората и ръчениците по двора и току-виж плочките ми станали на сол. Случи се така, че поради липса на служебна работа, аз ден и половина не ходих до Бризбън, което пък даде фронт на много по-широкомащабна строителна дейност.

След приключването на тази бригадирска трудова повинност, в едни от почивните дни ходихме и на курорт – всъщност, последните ми няколко реда бяха положени точно там и тогава, а през следващите пък се състоя въпросното градинско увеселение, за което споменах напред. Ванеса беше поканила няколко нейни приятели още от училище, а останалите куверти на тържествения прием бяха запълнени от нас, старците – обичайните заподозрени от постоянното моабетчийско присъствие; да не ги изброявам сега, но около 20-ина калпака яки българи и още по-снажни нашенки, гиздави хубавици и сладострастни разкошници. В събота на ранина ходих до месаря да купя малко мръвка, че вечерта се гощавахме с мешана скара: кебапчета и кюфтета (излишно е да подчертавам, че и този път станаха превъзходни). Цял ден шетахме с Даниела и подготвяхме терена, а Ванеса и нейните дружки се занимаваха с украсата на “заведението”. Вечерта лудяхме до ранните часове на следващия неделен ден, а пък самата неделя премина в малко неадекватно състояние на телесна безтегловност и обикновен, пиянски махмурлук. После Даниела цяла седмица шета и прибира остатъците от храни, посуда, маси и столове, които бяхме пренесли от нас специално за случая. С това веселата част приключи и от по-миналата седмица отново преминахме в активен работен режим…

Майсторът ми дойде още в четвъртък, като работихме най-усилено и усърдно, дорде не падна мрака чак в неделята. После аз от понеделник отново тръгнах на работа към Бризбън, а той остана до довърши нещо, което бяхме започнали предния ден. Днес е петък и аз отново не съм зает служебно – всеки момент чакам да дойде Силвестър, че да си продължаваме със строителната дейност и през почивните дни, която уж вече върви към своя край, но наред с текущите мероприятия непрекъснато изникват и нови, странични задачи, които също няма как да се избегнат и да бъдат подминати. Почвам вече да си мисля, че това тегло там просто никога няма да свърши – с доста голям проект с нагърбих, но пък и не може вече почнатото да бъде зарязано по средата; ще се борим до самият му победен край…

Снощи, както си карах по магистралата на връщане от работа и се пръсна една от задните гуми на колата. Та спирах в аварийната лента да сменям болното колело с резервното - цапах се, мацах се, плесках се; язък за новите ми дрешки, с които ме беше изпратило Даниелчето сабалам – пак станаха за пране. Преди да се прибера в къщи минах през едни мои хора, които имат гумаджийница, че да им се оплача от проблема. Оставих им търкалото да се разправят с него на другия ден, защото ние със Силвестър щяхме да сме плътно заети с плочника. По някое време Даниела, на връщане от пазара се отби до там, че да го прибере готово с новата вече гума (която имах съвсем случайно, запазена на съхранение в работилницата и само се чудех кога да я изхвърля – обаче баш сега пък на нея ѝ дойде времето да свърши още малко работа, че тогава чак да я пращам в небитието). Отново работихме до късната неделна доба – аз в понеделник трябваше да отида на работа, а пък майсторът остана сам да довърши нещо започнато от предишния ден. След всичко това сложихме временен край на обекта, защото през следващите няколко седмици там никакви строително-ремонтни дейности няма да се извършват. Предстоят ни ангажименти покрай абсолвентския бал на Ванеса, който ще бъде навръх нашенския Великден (т.е., следващата неделя, защото ей така, съвсем неусетно днес пък дойде Цветница – за протокола, 17.04.2022 и ако някой случайно все още се интересува от дати); после следва един неделно-обеден и много празничен Първомайски моабет у наши приятели. Седмица по-късно пък сме канени на печено Гергьовско агне в резиденцията на бачо Гьорги и неговото Данче – заредиха се все важни и неотложни мероприятия, пред които всякаква друга странична работа отстъпва и отдава почест. Така изгледите да възобновим дейността си, завръщайки се на строителната площадка се очертават чак за средата на Май, но до тогава има още толкова много време пък, че аз изобщо не се замислям в така отдалечените му перспективи.

Понеже вече стана въпрос за днешната тъй цветна и лъчезарна Връбница/Цветница (както и за отминалия вече вчерашен Лазаровден), тук искам да поясня на читателя, че за момента се намираме в периода на почивните дни заради Католическия Великден. И понеже се заредиха няколко поредни такива неработни и неприсъствени дни, Даниелчето пак направи една резервация за хотелски престой в околностите на нашия любим Созопол (демек, тукашната Noosa, където както вече всички знаят ние често посещаваме при подобни поводи на пансионен курорт). Във вторник, миналата седмица празнувахме рождения ден на Неничко – отново ходихме в бившия вече македонски дюкян, който сега го държи и управлява ортакът на нашето момче и независимо, че той пък е сърбин, кухнята и менюто му са запазили автентичния си Балкански вкус и разнообразие, съгласно нашите мераци и хранителни предпочитания (само до някаква усреднена степен, разбира се – макар и не при 100%-ва задоволителност). Та, на тая софра стана дума, че ние ще ходим на няколкодневна почивка – ако искат младите да ни дадат малкия Ангелчо с нас, да смени малко и той ежедневната си домашна обстановка, а пък и майка му да си отдъхне барем за кратко от грижите, които денонощно полага подире му. В четвъртък сутринта, на път за насам първо минахме покрай къщата на Нени и Меган – той още предния ден вече беше заминал към работата си, но ние с нея се оправихме с приемо-предавателните процедури: инсталиране на детско столче на задната седалка в колата, съпроводителни торби с пелени, млека, бебешки формули, дрехи за преобличане, сгъваема количка за возене и на края една кошара за спане в нея, която слава Богу също се сгъва, та едвам се побрахме в сякаш разтегателната кола на Дани; да не отварям дума пък за нашия багаж, състоящ се от шишета с вода, лимонади, вина, ракии, мастики, всякакви храни, мезета, луци, марули, домати, картофи и хлябове – и всичко това в такива количества, доволни да изхранят жителите на едно цяло Етиопско село или всяко по-малко или голямо Африканско племе.

Още на следващия завой в квартала, нашият малък герой мигновено заспа в колата също толкова геройски и поклащайки се непрекъснато от пътя остана в режим на константна непробудност, докато не пристигнахме във временния ни бивак. Само че понеже беше още твърде рано за настаняване в апартамента, ние оставихме колите и тръгнахме да се разхождаме из курортния център; по пътя се застигнахме и с нашата Дарина, заради което употребявам и множественото число. Така всички заедно обядвахме на крак в една закусвалня, поразтъпкахме се малко из препълнената с народ търговска улица, направихме няколко тегела с количката нагоре-надолу по тротоарите и стана време да се нанасяме в наетото от нас жилище.

Заредихме хладилника с храни и напитки, разпределихме багажериите по стаите, преобухме дупето на юнака, че се беше опикал до ушите и излязохме на разходка. Времето обаче тези дни не е твърде подходящо за плажове, слънчеви и морски бани, защото непрекъснато духа доста силен вятър от морето, от време на време прекапва и по някой ситен дъждец, който вече далеч не е топъл и чакан, дет’ уж да се плисне в миг и тутакси да отшуми, ами изведнъж става хладно, есенно пронизващо и чувството по мокрия гръб съвсем не е вече онова лятно, което беше само допреди няколко дни и седмици. Вече месец и половина, откакто се намираме в състояние на местна австралийска есен, която въпреки че се различава коренно от всеки един подобен октомврийски или ноемврийски сезон в родна България, все пак носи известен полъх от Полюса и елемент на Сибирски студ, макар и в малко по-блага и щадяща человеческия индивид форма. Независимо от не съвсем подходящите климатични условия, ние направихме една кратка опознавателна разходка из района, след което се прибрахме обратно на топло. Ангелчо вилня из апартамента и баят зор видя, докато проучи всяко едно негово кьошенце, дорде не надникна във всеки отделен кухненски шкаф, не отвори и не затвори, хем по няколко пъти всяко чекмедже. Само когато спи, човек може да е сигурен, че това шило не върши някакви пакости и безчинства – е, това е малко попресилено и повечето образно казано, но пък иначе постоянно трябва да си нащрек с него и да не го изпускаш от погледа си. Много си играхме, много се забавлявахме, много снимки му направихме и въобще дребният шомпол най-добре разнообрази еднообразието и рутината на всички нас, в иначе твърде скучното ни ежедневие напоследък. Вчера следобед Меган дойде до тук и си го прибра обратно към тях, а нашата старческа “почивка” започна едва, когато ги изпратихме на вратата – за днес очакваме да дойдат едни наши приятели, за които не е много сигурно дали изобщо ще тръгнат от Бризбън поради сравнително неприятното време; със сигурност обаче Цецо ще мине от тук, защото той така или иначе пътува в тази посока по някаква друга негова работа, та ще се отбие да се видим. Това са най-близките ни и предстоящи планове за деня – а пък кое точно и колко от набелязаното ще се осъществи и в действителност, за всичко това ще стане дума в следващото ми комюнике; надявам се не след такова дълго прекъсване…

Вече е 09:00 – ей сега бабичките ми ще се надигнат от постелите и ще почнат да дрънкат чаши и черпаци, чайници и кафеварки (Боже мили! – амчи аз забравих да спомена, че Даниела и кафеварката е повлякла подире си, бре; башка от всичко друго, изброено по-горе и описано по номенклатура)…

23.04.2022 – Велика събота: последен ден на Страстната седмица, след вчерашния Разпети петък и преди неделния Великден, който пък е утре. Тази година разликата между нашенския и Католическия празник е само една седмица, след като през миналата пък почетохме техният. По него време ние бяхме на една кратка морска почивка, която беше планирана да бъде уж сравнително лятна, но поради неприятното време се превърна малко в есенно-зимна като сезон и климатични условия. Времето се оправи едва чак в понеделник, когато обаче ние трябваше вече да си тръгваме към къщи, но независимо от всички капризи на природата, ние изкарахме добре и в приятна компания. В неделя по обяд при нас дойдоха Иван и Люси, та с тях ходихме да ядем купешка храна в един ресторант. След това тръгнахме да горим поетите калории с разходки по плажа, ама по едно време като ни забръска един вледеняващ дъжд, та едвам сварихме да се приберем до лагера. Така или иначе бяхме мокри, аз влязох в басейна да си смия пясъка и солта, ама на бърза ръка излязох от коритото, защото водата му хич не беше благоприятна за къпане. Аз съм свикнал да ми е топло и ако не се усетя, че влизам като в чаша чай или супник с гореща чорба, та хич и не се потапям даже. Но този път проявих завидна смелост и се накиснах, та подир трябваше да си размразявам кокалите горе, под топлите струи на душа в банята. Едните ни гости си тръгнаха по здрач, малко по-привечер пък пристигна Цецо – нали баш тогава той имаше имен ден, та беше донесъл една боца хърватска ракия да почерпи за големия български празник, Цветница. Седнахме на разлат моабет, с много салати, мезета и докато си изприкажем приказките, то стана среднощ.

На следващата заран стегнахме багажа и всеки пое по пътя си – Дарина директно за Бризбън, а ние с Цецо продължихме нашата екскурзия, след като нямаше за какво да бързаме да се прибираме. Поскитахме през деня из околностите, изпратихме го даже до града, към който той се беше запътил и ние около 16:00 се понесохме по обратния път за дома – в 20:30 вече бяхме пристигнали у нас, защото и пътят ни не беше много кратък. Умишлено изчакахме по-късния час, понеже през деня магистралите буквално се наводняват от прибиращи се по домовете си пътешественици като нас и задръстванията по пътищата са ужасяващи, с часове наред придвижване със скоростта на охлюв или най-много на костенурка.

Още на другия ден (вече вторник), работната седмица започна. Сега пред нас отново са се проснали три поредни почивни дни, защото този понеделник също се явява празнично-неприсъствен – тогава по традиция честваме Денят на героите от войните (т.нар., ANZAC Day), който винаги е на 25 Април и се отдава заслужена почест към тях на самия ден, независимо кога се пада през седмицата. Още по-следващият понеделник пък ще отбележим Първомайския празник на труда – естествено, отново с почивен ден за тружениците по фабрики и заводи, както също за колхозниците из нивята и лехите на полята. Въобще, през този месец се натрупват доста неработни дни, през които аз ще гледам да посвърша и малко работа из дома, че нещо много ме налегнаха задачите напоследък, без да има нищо или почти нищо свършено налице. Е, през седмицата най-после успях да сменя крановете на чешмите и в другата баня, защото преди известно време почнаха да капят, а пък аз отдавна им бях взел мерника – само ги чаках да се повредят, за да не ги изхвърлям на вятъра и без причина. След малко отивам до другата колиба да се бъзикам с разни довършителни мероприятия, които също само мен чакат и не могат да се свършат нито сами, нито пък от някой друг. Утре ще бъде официалното тържество на Ванеса по раздаването на дипломите им. Вечерта ще ходим на гости у едни приятели, които живеят недалеч от нас. В понеделник пък Неничко и Меган ще дойдат с челядта, та да се видим малко по-спокойно в домашна обстановка. Ей такива работи около нас – нищо съществено и нищо чак толкоз вълнуващо…

А сега обаче идва реда на най-тежкото и мъчително заключение, което трябва да напиша, както правя във всяко едно подобно писмо до вас. За голямо мое и всеобщо наше съжаление, в поздравителното ми послание за първи път ще отсъства името на скъпият ми, обичан от всички нас и незабравим татко, когото изгубихме междувременно, докато съчинявах всичките тези страници и охотно поднасях мислите си в писмен вид, обрисувайки с думи моя личен и семеен живот. Ако някога и по някакъв начин, все пак някой прочете на скъпата ми и сирота майчица тези мои най-съкровени терзания, то нека знае, че аз страдам най-дълбоко по загубата на баща си, когото дори не можах да изпратя във вечния му дом; измъчвам се от невъзможността да видя приживе и майка си, обвинявам се денонощно за допуснатите от мен спрямо тях грешки и проявен егоизъм, вместо да бъда редом до последния им дъх, както повеляват житейските закони. Такива бяха обаче времената, такива бяха условията, такава беше и волята Божия, след като всичко това вече се е случило. Сбогом татко мой и прости ми, майчице свята – аз толкова много ви обичам, та чак не мога да го изразя с бедния си речник на простосмъртен: ваш единствен син, Ангел…