Здравей, свят! - ти
мой постоянен спътник грешен, много праведен и често пъти смешен; здравейте вие
също, неотлъчни человеци негови: някои от тях така вълшебни и великолепни Хора,
докато други пък обаче, едни най-обикновени и прости получовеци/полускотове –
нека кой където иска, там да се открива…
25.12.2023 – Мисля, че аз и друг път назад в изгнаническите ми години съм поднасял
своята последна, целогодишна равносметка на такъв свят ден и толкова важен
български (пък и не само…) празник – Рождеството наше Христово или още Коледа,
както също е прието да се нарича денят ни слънчев и ужасяващо горещ, като в
някой прокатен цех на несъществуващия вече Кремиковски комбинат. Съгласно
часовия пояс в тази част на планетата Земя, по силата на който полагам своите
тъй съкровени редове в поредната си тъжна изповед, въпросният днешен ден
постепенно почна да преваля, навлизайки в ранните му следобедни часове.
Подготовката за вечерта вече е готова и сега съвсем на спокойствие мога да се
отдам на личните си разсъждения и мисловности, поднасяйки ги на всички вас в най-чистия
им и автентичен вид – без никакви литературни корекции и смислени
видоизменения. Допреди малко месих 7 кила кайма за кюфтета, каквато ми беше
заръката от името на домакинята на довечершното градинско увеселение,
организирано специално за разширената ни българска компания. Разбира се, не баш
този свършен факт сега е най-актуалната тема, с която да занимавам света и
човешките му същества – вместо това, ще трябва пак да се върна с няколко
седмици назад във времето и пространството, за да свържа края на предишното си
послание с настоящото…
Предполагам,
най-интересната част от близкото минало е била свързана с успешно приключилата
ни екскурзия до Шри Ланка и Малдивските острови. Със сигурност описанията ми
около тези наши екзотични преживелици вече са ви били поднесени под формата на
някакъв пътепис – ето защо, от тук насетне ще ви занимавам само с настоящите
злободневки и клюки от неопределено естество, докато отново не ни сполети нещо
по-вълнуващо, заслужаващо внимание и по-подробно описание. Завърнах се на
работа някъде около средата на Ноември и служебната ми натовареност се
възстанови така изведнъж, сякаш никога не бях отсъствал от ежедневните си
ангажименти.
Дните си вървяха и се
изнизваха един подир друг като царевични зрънца в хранилката на курник –
интензивно, напористо и неумолимо; кога по-бързо, кога малко по-бавно, но пък
само напред и нито дори един единствен кратък миг назад. В началото на Декември
прескочихме за почивните му дни до нашата любима Noosa, където още по-любимата
ми Даниела беше запазила едно малко апартаментче за няколко вечери – ние
заминахме нататък още в петък сутринта поради факта, че аз работя на
четиридневка, а пък на Даниелчето всичките дни от седмицата отдавна вече са ѝ все “неделни”, докато Ванеса
пристигна при нас в деня преди да си тръгнем от там. Двамата с Дани се движехме
с моята кола, а пък тя временно ползваше колата на майка си. В понеделник рано
сутринта, ние тружениците из селските поля и по фабриките на града се
устремихме обратно, назад към работните си места, докато мама Дуда се прибра
чак привечер с нейното малко Сузуки. Там на местна почва си направихме няколко
локални пешеходни екскурзии, с което положихме и краят на тазгодишните ни безцелни
похождения – за догодина имаме други, по-грандиозни планове, но нека изпървом
да им дойде времето, па тогава чак да ги коментираме; да не би някоя черна
котка да ни пресече пътя, че ще стане като в приказката “язък за барутя”…
Бавно и постепенно
напредвахме през месеца, докато в една от съботните му вечери ходихме на
българската Коледа в Бризбън. Тържеството беше организирано от Асоциацията на
етническата общност в нашия щат и изкарахме много весело, както обикновено в
такива и подобни случаи. Следващата неделя пък гост ни беше наш Цецо “Кумецо”,
с когото свързахме едни лампи по двора на онази къща, понеже аз не можех да се
справя с тази задача на собствен ход. Това всъщност беше миналата седмица,
защото за тази пък имах уговорката да помагам на Неничко. Той си дойде от
обекта в четвъртък, а аз в петък рано сутринта отидох у тях. Цял ден се
занимавахме с разни негови идеи и подобрения по лодката му, по ремаркето и
теглича ѝ, ходихме напред-назад из
града да купуваме стоки и материали, които той си беше уговорил предварително.
Късно вечерта сглобихме и колелото на малкия Анжело, което той получи като
подарък от дядо си Коледа за празника. Аз спах у тях и на другата сутрин продължихме
с дейностите ни, а пък за обяд вече се събрахме цялото семейство за тържествен
моабет по случай Рождество. Междувременно пристигнаха Даниела и Ванеса, сватята
също беше там с приятеля си и изкарахме весело и щастливо до тъмно, когато ние
си тръгнахме. Къпахме се в басейна, наливахме се с бири и така приятно и
най-безгрижно поминахме деня. Докато обикаляхме с Неничко из града, пътят ни
минаваше доста близо и до моите виетнамски касапи – отбихме се и през техния
дюкян, та купих 10 кила мръва, която помолих още там да ми я смелят, защото на
такива големи количества нашата електрическа месомелачка загрява и ме е страх
да не я изгорим от зор; áко, че е уж германска, но пък правена в Китай. Само
грабнах каймата и веднага поехме по обратния път към тях. Предния ден почти
през цялото време валя дъжд, но в събота беше слънчево и топло. Независимо от
капризите на времето, нашата работа беше предимно под сайванта и не сме се
мокрили излишно. За сметка на това пък малкият вагабонтин се рови в калта и
джапа из локвите покрай нас, напълно оставен на произвола и необезпокояван от
никой – въргаля се в батака досущ като едно малко биче и отвред по него се
стичаше кал; а пък дрешките му, с които го беше докарала майчицата му Меган,
направо бяха станали на парцали. Само че ние с баща му имахме толкова много
наша работа, че изобщо не сме се занимавали и с него, та да го бавим или пък да
му разваляме кефа, газейки по мократа морава. Коледното тържество с младежите
приключи и ние късно вечерта се прибрахме в къщи.
На другия ден (т.е.,
вече вчера – неделя…) започна подготовката за нашенската си Бъдни вечер –
содени питки, джуркани бобове, ошави, мезета и други подробности. Ванеса също
беше с нас и вечерта уж всички легнахме да спим, че бяхме много изморени още от
предишния ден, обаче нашата малка мишка след 24:00 ставала да си дояде със
шоколадови бонбони – разкрих я тази сутрин като станах на ранина по хартийките,
които беше напускала в кофата за боклук. Вече е 14:30 – от края ще започна да
се стягам за довечершното парти: трябва да се къпя, да се бръсна, нови кюлоти
да си туря, че знае ли човек до кого ще осъмне в тая навалица...
Независимо, че моите
най-близки и преки родственици не са вече измежду живите и аз всъщност нямам на
кого да предам поздравите и целувките си, както правех до сега, ще отправя
своите най-сърдечни благопожелания отново към всички човешки същества, себеподобни,
приятели, най-скъпи роднинки и разбира се приятели – бъдете ми живи и здрави,
щастливи и много, много успешни. Едно сърце продължава да тупти за всички вас
(моето…), една нежна душа продължава да страда и да дави в сълзи липсата на
всички вас (и тук пак моята…) – но, такива са били условията, такова е било
положението за момента и такава е била волята Божия…
А пък като отворих
дума и за тая моя прословута “успеваемост”, та все забравям да ви се похваля с
най-новата си “придобивка” в чисто личен план (с известен дълбок оттенък и
горчив привкус така също и в семеен аспект, разумява се). Онзи ден, на
изпроводяк след последния ни работен ден за годината, отидох при босицата да си
взема официалното довиждане с нея, да си поднесем взаимно веселите и празнични
благопожелания, а пък тя, мастията непоръбена и озъбена (още долна, змийска и
коварна…), вместо това ме заля с горещо олово, като ми каза, че моята дейност
при тях приключва на момента и че за догодина нямало да им бъда вече нужен.
Останах като гръмнат, но запазих отличното си самообладание като на осъден на
смърт или поне на доживотен зандан – в противен случай трябваше да я прасна с
нещо тежко по главата и да не стане повече от стола, уруспията ѝ с уруспия недна, скверна и
неверна, но какво ли можех и повече да направя за момента?! Сега отново съм на
пътя, отново съм безработен и на нова сметка трябва да вървя, не по трънливата
пътека с цел намирането на нов поминък, ами да стъпвам с босите си нозе по път,
осеян с натрошени бурканчета от кисело мляко и да скачам по остриетата на
милиони бръснарски ножчета “Astor” или “Gillette Rubie”. Следват
кандидатствания по обяви, изпращане на резюмета, ходения по интервюта, взаимни
надлъгвания и всичко останало, за да се докопам отново до нещо доходоносно –
писна ми вече; ама този път комай наистина вече ми писна на каскета (а пък да
не казвам и на какво още ми е писнало, че ще прозвучи много остро и мръснишки
през тия наши свети дни, хвалебствено Господни)…
02.01.2024 – Днешното ми включване също е малко необичайно и в известен смисъл
ненавременно. Щото вместо да съм си сега на работното място и да къртя кинти
като у въглищарска мина, аз съм се заврял в механата на сухо и спокойно с
единствената своя мисъл, станала за мене вече самоцел: да направя всички вас
съпричастни на моите патиланства, падения и възходи (да бе, да - чак пък и
възходи…). Все още не ми е съвсем ясно и защо го правя, но да допуснем, че това
е една инерция, от която не мога нито да изляза, нито да се спра или пък да
напусна розовия облак, на който съм се понесъл вече за 32-ра поредна година.
Обикновено в подобни случаи използвах обръщението “Милички на мама…”, с което
тъй ласкаво и грижовно ни наричаше в писмата си скъпата ми и непрежалима майчица.
По нейно подобие аз също си позволявах да се обръщам към моите родители така,
нещо като нарицателно в името на голямата ни взаимна любов и уважение. Обаче
тях вече ужасяващо трайно и още толкова безвъзвратно ги няма повече на тоя
грешен свят и обръщението ми просто ще увисне във въздуха – мъртво и
бездиханно, като поразена от мълния птица. За първи път в тази безкрайна моя
писмена поредица аз вече нямам на кого да честитя именния ден, както това
правех най-редовно на Васильовден, след като и Веска Михова ни напусна лани
малко преди Гергьовден. Името на майка ми винаги е предизвиквало и всявало
респект, уважение, почит, обич и много, много веселие – както у околните, така
и у най-близките ѝ (на първо място моят скъп,
незабравим татко и разбира се аз самият, наред с останалите разклонения, от
иначе не чак толкова богатото ни на клони и листа родословно дърво). Имам една
братовчедка Веселка, една далечна приятелка Веселина и комай с това се
изчерпват всичките ми дружки, празнуващи в денят на Свети Василий, още Велики;
трима Весковци имах, съученици мои и много добри приятели, но те са вече също
сред мъждукащите звездици на небето... Нека Бог опрости греховете на мъртвите,
а живите да са още по-живи и здрави, макар и пожеланията ми да идват с ден
закъснение (а пък малко по-надолу ще разберете и защо)...
Сега охотно се връщам
в настроението и емоциите на Рождественската вечер, когато заедно с останалите
ни приятели от бандата посрещнахме раждането на Спасителя. Тържеството тъкмо
беше набрало скорост и напредна много интензивно, подтиквано и подсилвано с всевъзможни
алкохолни катализатори, когато по някое късно вечерно време изведнъж се изви
една страховита лятна буря, с почти потопен, опустошителен дъжд, премесен и със
силен вятър. Добре ама ние не му обърнахме особено внимание, защото химна на
емигрантите “Бяла роза” звучеше за N-ти пореден път от фуниите на грамофона и
хората се люшкаха от единия край на двора чак до другия в бясна надпревара кой
по-силно да потропва с крак (до изкъртване на високите токчета на трандафорите
чак и съответното пробиване на дупки в теракотените плочки, наредени
най-старателно покрай басейна). После стихията утихна и така осъмнахме в сладки
приказки и кротък, благ запой. По едно време обаче до нас започнаха да долитат
и по-сериозни предупреждения и новини, за значителни поразии по нашия край
(ударен бил Златният ни бряг и по-специално кварталите около нас, защото ние
през това време си пиянствахме най-безгрижно в Бризбън на около 80 км от дома;
на всичкото отгоре и токът бил спрял по необясними и все още неясни, невидими
за нас причини). Ванеса си тръгна от гостито малко преди полунощ – една нейна
приятелка мина от там да я вземе с колата, но като се прибра в къщи нищо
особено не ни каза. Е, лампите не светели и тя си била легнала в тъмното, но за
други поразии не спомена детето. Момичетата бързаха да не изтърват големите
намаления в търговските вериги веднага на следващия ден, които станаха вече
всеизвестни и прословути с идиотщината си и надпреварата да излъжат колкото се
може повече клиенти и да им оберат парите до стотинка; моят крак обаче все още
не е стъпвал на подобни тържища, тъпкани с човешка гмеж - едно от малкото неща,
с които се гордея…
След като се наспахме
криво-ляво у приятелите ни, на 26-ти моабетстванията ни продължиха още с
отварянето на очите – за едни кафета и чайове, за други ледени бири и
постепенно преминаване към по-тежките и сериозни питиета. Сума салати имаше
останали от вечерта, който факт пък не само подканваше настойчиво, ами направо
настояваше употребата и на съответните напитки – т.е., с руската салата се пие
ракия или мастика, а чак с кюфтетата вече може да се мине на вино и бира; нали
трябва да има и ред някакъв, а не така урбулешката да се злоупотребява с рогът
на изобилието, който така или иначе се беше изсипал още предишния ден. След
като разбрахме, че у нас продължава да няма ток, решихме да останем да преспим
още една нощ у хората (амчи така, де – жената като ще пере чаршафите след нас,
барем да има и защо, а да не е безпредметно, ягмосвайки сапуна и водата на
вятъра). За мен матинето приключи около 23:00, когато си легнах изтощен и
омаломощен от всякакви емоции (по едно време през деня пак удари един обилен
валеж, този път в смесица с градушка, но пък и не чак така опустошителна – беше
само застрашителна, по-скоро предупредителна).
Ние започнахме да се
притесняваме за течащия покрив на сайванта в онази колиба, защото като се
напълни отдолу пода и водата почва да прелива през праговете на вратите,
стичайки се по дъсчения под в хола и по плочите в кухнята и коридора. А пък аз
само пред няколко дни изгребвах с четката и с парцалите тонове вода, която беше
проникнала вътре точно по същия начин от един подобен обилен валеж – мислех си
наивно, че това ще му е валенето за сезона; да, ама не – а този път и много
Не!-Не! даже. Като се прибрахме най-после в нашия вилает, видяхме и какво
всъщност беше станало по време на отсъствието ни – явно, дърветата в парка са
падали направо изкоренени с дънерите си или пък бяха пречупени на две като клечки
за зъби от най-ниско качество. Заварихме хвръкнали покриви, наводнени къщи,
съборени огради, накъсани жици по стълбове и далекопроводи – направо един малък
ад, предизвикан от силен ураган с магнитуд на торнадо. Като част от сакатлъците
има отчетена и загубата на един човешки живот – някаква жена се прибирала баш
по време на стихията, след като разхождала кучето си, та пада един дебел клон
връз нея и мигновено я превръща в неразпознаваем труп; страшен ужас! Клоните на
дърветата по главната улица бяха накъсали жиците между стълбовете и според
това, както ми изглеждаше всичко на пръв поглед, по моему нямаше изгледи да ни
пуснат тока с дни (да не река и седмици…) – както и стана, разбира се: отначало
бяха съобщили, че ще възстановят електрозахранването до 30 Декември, но едва
тази сутрин лампите ни светнаха отново (аз и за похабената храна пък из
хладилниците ни ще отворя дума, ама ще е малко по-нататък в разказчето ми).
Така ние от колата скочихме директно в стаите на онази къща и започнахме
борбата с влязлата вътре дъждовна вода – изгребване, бърсане, подсушаване, само
че през това време краищата на дъските по пода се бяха надули от влагата и едва
ли повече някога ще се свият обратно до оригиналното си състояние (нали ги
правят от шибания фазер, да им пикая на качеството и аз!...) – с други думи,
нов удар под кръста; поех го устно и хладнокръвно, както Наталия Кобилкина
охотно поема нейния “бананчик”…
От там се преместихме
вече у нас, където започна борбата по спасяване на съществуващите хранителни
запаси, въргалящи се от седмици, че и месеци вече по рафтовете на хладилниците.
Всичко се беше разтопило, но все още имаше някакви надежди да запазим някои
меса и продукти. Хукнахме да търсим лед – торбите обаче в махленските магазини около
нас се бяха изчерпили, защото хиляди хора в нашето незавидно положение също бяха
останали без ток и единственото ни решение да съхраним храните си беше във
временната студенина на леда (казвам временна, защото на тая жега макар и
поставен в големите пластмасови кутии, рано или късно ледът се втечнява – тези
ледарки са подходящи за краткотраен излет, пикник или нещо подобно, но не може
да се разчита на тях да ти вардят хладното с дни). Ванеса довлече 3 торби с
ледени бучки от някъде по центъра, където токозахранването не е било прекъснато
– като по някакво чудо беше ударен само нашия квартал и няколко съседни
наоколо, но като по още по-голямо чудо ние специално нямахме сериозни повреди
(щото пък едно е да смениш само няколко раздути дъски от шибания под, и съвсем
друго е да пренареждаш циглите на още по-шибания покрив, отбелязвам; понеже
някои хорица немáха тоя късмет, като нашия). Иначе денят беше слънчев и
непоносимо горещ – направо ад, в прибавка с влажността на въздуха и изпаренията
от навлъгналата като сюнгер земя.
Същата вечер си
наготвихме едни остатъци от миш-маш на газовото барбекю и като духнахме
свещите, в 20:00 вече си бяхме легнали. Единствената светлина в непрогледната
тъма беше тая на луната и някоя по-ярка звезда – иначе всичко останало в
околовръст тънеше в ослепителен мрак и оглушителна тишина, все едно си попаднал
в недрата на някоя изоставена Египетска пирамида. Жегата и през нощта не ни
остави на мира - през час-два се будехме потни и запъхтени като нерези – ама не
да сме се счупили от секс, да рече човек, ами от топлинни ударни вълни сякаш са
ни затикали в най-горещия казан на преизподнята. Решихме, че да си стоим в къщи
нямаше особен смисъл, тъй като нито нещо можехме да направим, нито да си
помогнем по някакъв начин, дорде онези недоклатеници от Енергото не оправят
накъсаните проводници. Ванеса реши да се евакуира при приятелката ѝ Карина, с която в последно
време си станаха доста близки и с която възнамеряват да изкарат една година в
обиколка на Европа – стартовата позиция е обявена за края на Април, когато и
ние потегляме нататък, само че с малко по-различна мисия. Ние следобеда я
оставихме в квартирата на девойчето, след което отидохме пак да спим у нашите
приятели – те поне имат басейн, имат ток и хладна бира, башка хранителните
доядки, останали им още от Коледното парти. Обаче безсънието поради жегата
продължаваше да ни мори, тъй като в стаята им за гости май няма климатик (абе
то може и да е имало, ама аз обикновено влизам там доволно почерпен и нито знам
кое къде се намира, нито пък го и търся посред нощ; единственото, което ме
интересува е да се капична в кревата и да не повърна на пода, че да се изложа
като слаб пияч – всичко друго губи смисъл за мен в такъв деликатен и
дискомфортен момент. Добре, че ползвахме барем вентилаторите на тавана – които
само объркват топлия въздух с още по-топъл и се получава нещо като “горещ
вятър”; не си ли одървен от пиене, там няма заспиване, бако!...
На другата заран
натоварихме едно наше детенце, да си го върнем на родителите му, защото и то
беше зарязано там да си играят с другото хлапе. Купихме пак ледове, за да
сменим хладните компреси на месищата из дома и отидохме на гости – на хората,
чието дете им връщахме обратно. Там изкарахме доволно добре и щастливо, весело
и в сладки приказки кажи-речи пак до среднощ. Следващият ден беше обявен за
културно мероприятие – така и така нищо не можеше да се върши из дома,
нагласихме се да вървим на плаж. Обаче този път тръгнахме нагоре; малко след
Бризбън в северна посока има един морски квартал, където местните се радват и
на малка пясъчна ивица. Е, не е като нашите километрични плажове по Gold Coast,
но за зор-заман бива човек да си охлади спаружените от топлина израстъци и
висящи части на тялото (за мадурите иде реч - дано сте ми разбрали правилно
метафората, че инак много грубо, грозно и просташки звучи). Тъкмо излизаме на
магистралата и на моята кола ѝ се повреди климатичната инсталация – нещо стана вътре и спря да духа
хладен въздух; остана само лавата, която издухваха вентилаторите и другата
гореща вълна, която идваше пък отвън през отворените прозорци – положение
страхотно, безизходно; като на гол гъз в коприва, че и малко по-зле. Както и да
е, кошмарното ни пътуване трая около час и нещо, но като пристигнахме на
мястото, вместо да се изпържим като скумрии на плажа, ние се набутахме в
някаква хладна кръчма от местно естество и с една пица и няколко още по-хладни
бири, поминахме най-горещата част на деня. Е, после вече стигнахме и до самия
плаж, но само аз се окъпах в морето, понеже зверски ми се пикаеше от тая пуста
хмелна напитка. Вечерта отидохме на едно етническо събиране на българите, но
после се върнахме у нашите приятели да си продължим моабета и пак да спим под
вентилаторите им у тях – това беше вече в петък. В събота сутринта или около
обяд се прибрахме окончателно в нашата колиба, но токът все още го нямаше
никакъв – а аз като гледах какво чудо от листа, клони и дървета е по улиците,
мислех си че са ни забравили и никога повече няма да усетим вкуса на
цивилизацията. А би трябвало да се досетите, че като няма ток, нито Интернети
има, нито компютри работят, нито пък телефоните издават някакъв звук,
замлъкнали отдавна поради изтощените си батерии. Добре, че един приятел ми даде
някакво много ефикасно и мощно устройство за зареждане на телефонни батерии от
външен източник, без да е необходимо свързването им към мрежата. Тази “токова
банка” нека да я наречем, веднъж като се зареди, може да поддържа няколко телефона
за дни напред – това е една много удобна шашма, с каквато аз също имам
намерение да се снабдя за всеки случай, въпреки че до сега не ми се беше
налагало използването на подобни резервни източници на енергия.
Още в началото на
бедствието един приятел на Ванеса взе на съхранение в техния фризер каймата,
която бях определил да готвим в Новогодишната нощ. Дойде после момчето, да ни я
донесе замръзнала на кокал, но пък напълно запазена от вмирисване (аз знам, че за
кебапчета и кюфтета се ползва малко “викнала” месна заготовка, ама ако я бяхме
оставили 4-5 дни отвън на 35-градусовата жега, последната щеше да завъди червеи
и не да вика, ами направо щеше да кряка, че и да подскача нагоре-надолу биля. В
съботния ден се занимавах отвън с колите – разни крушки сменях, стопове, мигачи
и т.н. – нямах особен успех, че съм купил някои неподходящи LED крушки, обаче
впоследствие ми дойде на ума едно умно и хитро решение, което ще разреши
употребата им, та барем няма да ги изхвърлям в боклука, както им се канех, де.
Ще направя малка корекция в задните светлини специално на моята кола, защото
тая на Дани май няма да ми позволи подобна интервенция и вмешателство в
карантиите ѝ.
Така става вече неделя
– 31 Декември, а ние продължаваме да нямаме ток, жегата продължава да ни
засипва отгоре и по нищо не си личи, че може да се разхлади, та малко да ни
облекчи положението. Сутринта Даниела отиде при приятели да пият заедно кафе и
да смели подправките за кюфтетата поради наличието на ток у тях, а пък аз си
останах в къщи да режа лук и да шетам на далеч по-ниско, домашно ниво. След
съответната подготовка, привечер се стъкнахме у нови дрешки и ето ни вече
кацнали при другите наши близки приятели, където по отколешна традиция
посрещаме пък изгрева на новите години. И таман почнахме да печем шишове и
кюфтета, че като почна пак да се излива отгоре – направо стана мазало. Те
разбира се имат много здрава и солидна сушина, където моабетът не стихна през
цялата нощ – тъй като вече бяхме и отдавна мокри, по едно време се нахвърляхме
в басейна: кой с рокля, кой по високи токчета, кой само по пликчета и без
сутиени – абе, беше голяма танцово-увеселителна забава. И почти през цялото
време потопът от небето не спря – може би съвсем за кратко, колкото да си
поемем дъх и пак ни засипа отгоре със своята влага и мокреж. Така на пресекулки
изкарахме до първи петли, когато и последните мохикани (само двама: аз и още
един приятел, уважаван лекар-специалист, но не гинеколог като мен…) най-после
легнахме да поспим. Обаче на другия ден, вече 01 Януари и както всички знаят
Васильовден, тържествената част по изпращането на старата и посрещането на
Новата 2024 продължи макар и под непрекъснатите удари на проливния дъжд –
отпочнахме процеса за закуска, а го приключихме едва за вечеря, каже-речи пак
по тъмно. През целия ден небето се беше сляло със земята и не личеше къде е
горе и къде е долу – всичко беше като една плътна водна стена. И разбира се,
нови наводнения из дома – пак изривай вода, пак попивай с кърпи и парцали;
просто вече съм бесен от безсилие…
Едва тази сутрин ни
пуснаха тока, с идването на който постепенно заработиха хладилниците, после
компютрите, най-накрая телефоните и т.н. Своевременно подадохме сигнали към
съответните застрахователни компании за настъпилите повреди и частични загуби
на материално имущество. Правителството веднага отпусна някакви суми на
засегнатите домакинства, но още не знаем в какъв размер ще бъдат тези помощи.
Отделно от тях, които са предназначени предимно за възстановяване на
хранителните запаси, кандидатствали сме за оглед и евентуален ремонт по
структурата на къщите (главно по покривите; гледам, че и нашата нещо отнякъде е
протекла, защото личат едни съмнителни вади по стените) – въобще, бедствието
дойде и си отиде, но спомените му още дълго има да се въргалят из поизпразнените
ни от масрафи джобове – важното е, че сме живи и здрави, а щетите ни не са
катастрофални, както при някои други нещастни хорица. Запази ни все пак Бог и
този път – скри ни под крушовото си листенце, а пък за останалото ще се
погрижим и сами; доколкото и когато можем – въпрос единствено на шибаните
средства, които... Е, хайде - нéма нужда…
11.02.2024 – Отново точно месец, че и десетина дни отгоре, правя поредното си
включване от най-горещата точка на Планетата – естествено нашата (щото просто
такава сме си я избрали ние, а не някой друг да ни е крив). То не бяха адски
жеги, а не ни подминаха и катастрофалните потопи, с които Майката Природа тъй
ласкаво ни обсипваше, откакто сме скочили в поредната ѝ, уж по-нова година. След вече настъпилите у нас
поражения от миналогодишната Коледна стихия, ние специално допълнителни удари
от подобно климатично естество не сме посрещали, но някои хорица с по-ниско
ниво на късмет пак доста си изпатиха. През цялото това време ние най-усилено се
борихме с облагородяване на онази къща, която искаме да дадем под наем преди да
сме се запътили към Европа. Добре, ама там дейностите буквално извират една
след друга и аз много трудно вече мога да се справям само с един чифт голи ръце
и безкрайния си мерак на ентусиазирана за разплод магарица. Преди време купихме
едни оградни панели, барабар с коловете – искахме да преградим долната площадка
откъм езерото, че ако случайно рече някой копелдак да се катурне и цамбурне
целокупно във водата, барем да не го лежа по затворите; а така, като има
някаква преграда, някак си е малко по-сигурно в борбата срещу всеобщия,
принципно вроден идиотизъм у човеците. Цяла седмица се разправях с колове,
болтове и съответните им панели – този път и Даниелчето взе дейно участие в
монтажа им; тихо, кротко и безропотно, а най-вече: без да ми дава никакви мъдри
съвети и дюлгерски напътствия за постигането на крайната заветна цел.
Независимо, че на места оградата стана малко зигзагообразна, като се погледне
фронтално изглежда досущ като истинските, каквито майсторите слагат покрай
басейните срещу тарифа от $1500-$2000. Е, за нашата броихме само $250 да я вземем
от човек + $28 за наемането на транспорт до вкъщи – така останахме с усещането,
че сме спестили сума пари и задължително сме преебали някого (без изобщо да си
даваме сметка, че нас самите пък ни ебават ката ден - ежечасно и ежеминутно
дори). Вярно, че майсторът щеше да я вдигне за половин ден, докато ние с Дани
се гъзурчихме подир проклетата оградка цяла седмица и половина, но това е друга
тема на разговор и за съвсем отделен размисъл – по-важното е, че всичко стана
така, както го бях замислил и проектирал аз. Там има особености на терена (а
пък то къде ли няма такива, в моите строителни мероприятия…), с които никой
майстор нямаше да се съобрази и да съблюдава, съгласно моите изисквания –
докато аз знам всичко кое как е било преди това и нещата стъпиха върху основата
на конкретната ситуация, а не някой самозванец да ми казва, че така не се било
правило, ами онака и малко по-инак. Аз акъл вземам само от баща си – сега обаче
като го няма, пак се допитвам до него, само че по различен начин вече приемам
съветите му, Бог да го прости, миличкият ми…
След като мирясахме с
вдигането на оградата, аз преместих дейностите си в гаража, където трябваше да
дооблицовам с плочки отвора на вратата. Те бяха започнати, но понеже тогава,
когато ги правих имах известни пречки (релсите на ролката, скобите ѝ над нея и т.н.), та временно
бях преустановил тази дейност. Сега обаче, пак с помощта на Даниела махнахме
изцяло тази врата и релсите, по които се плъзга нагоре и надолу, че да мога да
покрия пространството зад тях. Трябваха ми още плочки, понеже нямах достатъчно –
ценичката им се оказа скочила от $10 за квадратен метър, на $30; ако щеш. На
мен ми трябваха само два квадрата - замижах с очи срещу новата им цена и си
разтворих кълките, както охотно постъпва една млада булка в първата ѝ брачна нощ; в края на
краищата болката е еднократна и само в началото – после се свиква… (а от това
количество плочици даже ми и хартиса почти половината, та сега ще се чудя тях
пък къде да ги дявам из моята бездънна съкровищница от ненужна и непотребна
сбирщина). Но ако трябваше да купувам на тези цени и всичките онези $175 м² за
покриването на целия двор, тогаз направо щях да бъда разорен издъно – ето ти
нещо вече много положително; ама то толкова “положително”, та чак да те
разтресе все едно си набъркал с палеца и кутрето в контакта с трифазния ток...
Пак през този “ням”
период, реших проблема и с моята кола – мисля, че някъде преди бях споменал за
нейните френски капризи, та ни горещите ми френски ласки и целувки ѝ помогнаха, ни отчаяната ми
френска любов я трогна. Трябваше да ходи на майстор, а майсторите от целувки и
любови не разбират: те направо те ебат във всичките възможни дупки –
здравословно и безкомпромисно. На първата ми среща със специалиста се оказа, че
пластмасовото казанче за събиране на разширената вече охладителна течност от
радиатора малко тече и човекът препоръча да си го сменя сам, преди той да е
започнал всякакви последващи изследвания и диагностики. Съветът му ми стъпи
$187 за неговата едночасова консултация и съответен труд + $210 за шибаното
казанче, закупено директно от дебрите на местното представителство на толкова
световната марка, RENAULT. Надеждите и на двама ни бяха, че вероятността всичко
да се оправи от само себе си не е малка, но ние отново се оказахме откъм
ебаната страна (и по-специално аз самият…), защото нищо от това не се случи и
хептен пък нищо не се “оправи” – дори напротив: сякаш положението стана още
по-зле. Това наложи да вкарам колата в сервиза за допълнителни манипулации и
едва чак на третия ден я извадихме от лазарета – обновена и освежена като бивша
мома с току-що закърпена девствена ципа. Оказа се, че нещо главният компютър
бил дал фира и се наложи пълната му подмяна – ето ти ги още $350, естествено за
употребяван от друг автомобил, защото чисто нов пък струва близо хилядарка.
Този път майсторът ме одра с двучасовата си тарифа (2 x $187 = $374), въпреки
че той изгуби много повече време, докато открие повредата. Така поне въпросът с
изправността на колата ми се реши в рамките на една десета част от стойността ѝ към днешната дата и час…
През последните
няколко седмици не съм се занимавал с абсолютно нищо друго, освен със
строителство и разправии покрай застрахователните полици на двете къщи. Искахме
да ни бъдат покрити разходите по ремонтите след наводненията, обаче както всеки
тук ще се досети – застрахователните агенции по целия свят са създадени не да
дават, а само да вземат (разбирай “грабят”…). В крайна сметка, за нашата къща
ще вземем едни $2100, като поправката ще си я поемем ние, докато за другата
къща борбите все още продължават. Влязъл съм във връзка с разни майстори на
покриви, които ще изолират и уплътнят допълнително всички възможни места, от
където би могло да протекат води и порои в случай на подобни силни валежи и небесни
потопи. У нас искаха да сменят целия таван на коридора, където в момента има
само едно петно от стеклата се вода. Само че аз ще го замаскирам отдолу с един
слой C200, после ще го наклепам с бяла боя да залича дамгите и това ще му е
цярът. Няма кой да се разправя с майстори, дюлгери и бояджии. С тези пари пък
ние ще предприемем оздравителните мероприятия на покривите, след като вече имам
уговорката с един майстор да свърши работата за някакви си само $1500 и два
часа работа...
И, разбира се –
днешното ми включване в ефир също далеч не е случайно: макар, че като ден от
седмицата вече е неделя около следобедните му часове, ние още от петък се
намираме в един курортен комплекс на час и малко отгоре път от нас – само че
този път в южна посока, а не в северна, както в повечето подобни случаи.
Мястото се казва Kingscliff – в буквален превод това би трябвало да означава
нещо като кралски скали, кралска пропаст или нещо подобно; вероятно защото на
места морският бряг в тази си част образува величествени и отвесни скални
релефи, от където произлиза и наименованието му. Интересното на местността е
наличието както на тези непристъпни каменни образувания, така също и на една
доста широка (и особено дълга…) пясъчна ивица, представляваща един от
многобройните, необятни плажове на Австралия. Пътят ни от дома за насам премина
в чести спирки с търговска цел, малко локален пазар на дреболии и хранителни
стоки от непосредствена необходимост, но привечер, след настаняването ни в
комплекса направихме и една по-разточителна, разтоварителна разходка по
крайбрежната алея. Последва кратка алкохолна вечеринка, зяпане на разни филми и
сериали, дорде не стана време за лягане.
Вчера сутринта при нас
дойде и Ванеса – ние пристигнахме тук с моята кола, докато тя за сега се
разполага с джипчето на майка си и се придвижва с него в редките случаи, когато
ѝ се налага да пътува.
Вчерашният ден се падаше и годишнина от смъртта на моя скъп, незабравим и
непрежалим татко (цели две години – Господи, кога пък минаха и те?...), та по
този повод искахме да си направим един съвместен семеен обяд в негова чест и
памет. Независимо, че времето беше малко мочурливо и от време на време се
изсипваше по някоя малка порция ситен дъждец, температурите все още бяха
високи, навън беше топло и душно, та ледената бира и горещите пици ни дойдоха
баш таман, като епеци на гюлбара. С Ванеса изкарахме целия ден – следобеда
ходихме и до едни водопади, които благодарение на падналите напоследък обилни
дъждове, бяха толкова пълноводни, както не ги бяхме виждали никога до сега.
Обикновено църцорят едва-едва като казан за ракия, но сега водата от тях се
изсипваше долу в бездната като през един огромен пожарен маркуч. Докато стигнем
мястото обаче малко пообъркахме пътя, та екскурзията ни се разшири във времето
и пространството, но в крайна сметка изпълнихме цялостната си програма за деня.
Привечер детето си тръгна обратно към нас, понеже видите ли – имало планове за вечерта
и не рачи да остане с нас в мотела, след като пък в апартамента разполагаме с
още една стая, в която дори не сме и влизали. Така ние с Даниела останахме
отново сами и вечерта пържихме кюфтета и пихме ракия за Бог да прости на милия
ни татко.
Тази сутрин се
разтикахме малко по плажа, но след малко пак ще настъпим пясъка – трябва да се
горят тези излишни калории, обаче ние както си ги набавяме бързо-бързо всеки
път, не знам кога ще излезем на минус – за сега сме все на плюс, та де да
видим…
21.03.2024 – Отмина един доволно мразен и изключително натоварен период от време,
през който аз самият не знаех нито на кой свят се намирах, нито пък вярвах, че
ще изляза жив като победител след всичката тази лудница. Омерзението ми е
толкова голямо, че дори сега, когато само си спомням и уж всичко вече е минало,
самото му описание продължава да предизвиква у мен потрес, погнуса и гадене,
като след употребата на топла бира и студени кебапчета в някоя долна и
смрадлива, гарова закусвалня от времето на соца. Напрежението около ремонта на
онази (прекомерно шибана вече!...) къща се повиши до такава степен, че в един
момент не се знаеше кое точно да се свърши първо, по-първо от първото и
най-първо от всичките по-първи. Аз този израз като сравнителна форма за заетост
съм го употребявал и преди, но май този път беше най-яркото му превъплъщение
като близост до суровата и жестока действителност. Отделните дейности извираха
една след друга и след поредица от неуспехи или внезапно възникнали проблеми,
трябваше да се предприемат всевъзможни контра мерки и отчаяно-безумни начинания
за отстраняването им или поне за тяхното по-успешно “замаскиране” (както е
всеизвестно, добре маскираният кусур и недостатък престава да бъде такъв и
маскировката му дори се счита за архитектурен придатък, оригинален орнамент или
нещо подобно, което поне не бие така остро на очи и отстрани изглежда, като че
сякаш нарочно е пльоснато някъде, където пък несъмнено изобщо не му е там
мястото). Оставането ми без работа, а с това и отсъствието на каквито и да са
били приходи в семейния бюджет, наложиха ускореното даване на проклетата
къщурка под наем – особено сега пък вече, след като и отпътуването ни за
България съвсем наближи. Освен всички останали, на пръв поглед съвсем дребни
дейности и допълнения, над мен висеше като Дамоклев меч проблема с
катастрофалния теч от покрива на сайванта, който почти след всеки паднал дъжд
пълнеше стаята отдолу с 3-4 пръста вода по пода – не знам дали съм споменавал
някъде преди, но след потопа от миналогодишната Коледа, поразиите бяха вече
станали значителни, защото водата нахлу през прага на плъзгащата се врата и
дъските на дюшемето подгизнаха, сякаш бяха заковани в подножието на Райското
пръскало. След серия от унизителни разправии със застрахователните компании
успяхме да изтръгнем от тях известни суми, както за нашата, така и за другата
къща – част от повредите си поправихме сами (като боядисването на тавана в
коридора например, след като застраховката искаше да покрие масрафите по
цялостната му подмяна, докато аз само го оплесках отдолу с четката и приключих
следствието – колкото да замаскирам жълто-кафявите, почти диарийни петна от
нахлулата през керемидите вода…), обаче с някои други решихме просто да свикнем
и да си ги търпим безропотно (раздутите на места дъсчици по пода, примерно)…
Докато аз се занимавах
с нанасянето на запечатващо, почти лаково покритие на плочника, Даниела пък
маза дървената ограда с масло – за консервация и за да изглежда някак си уж
по-лъскаво и внушително. По тази тема работихме паралелно и в двата имота – даже
в момента на включването ми в ефир се занимавам с бараката отпред (бунгалото);
цели туби с изгоряло масло заминаха подир тези мои “подобрения”. Аз бях събрал
в един бидон 10 л старо моторно масло и всичко дървено го изкисвам с тоя
маджун. Наш съсед, който се занимава с поддръжка на автомобили ми даде още една
туба, но и тя ще замине – след 20 години слънце, вятър и вода, дървесината е
изсъхнала напълно и е станала като гъба от дунапрен; каквото капне по нея и
веднага попива. Сега обаче олиото ще проникне дълбоко в порите и ще бъде
спасено за следващите 20-25 години. А пък за след това – нека да му мислят
наследниците; моята активна дейност приключва на тоя етап. Иначе, нарочно
пригодното дъсчено масло в магазина е безумно скъпо, макар че то определено не
мирише така остро на полуизгорял автосервиз, какъвто е нашия конкретен случай.
Само че онези хиени в дюкяните дерат по 35-40 долара за една кутия от 4 кила,
докато моите количества са напълно безплатни и най-важното - екологично чисти,
вместо да бъдат запокитени към някоя селска долчина или излети в трап.
Споменавайки за
течащия покрив на сайванта, натъкнах се на един майстор, който дойде с една
негова бригада апапи и само за няколко часа поправиха грешките на предишните
“майстори”. Обаче завлече $4000 копелето недно – толкова им струвал масрафът, а
и материалите са ужасно скъпи, което отделно затруднява моите нескончаеми
ремонтни и строителни мероприятия. Аз все намирам разни остатъци от тук и от
таме, но за основните суровини пак тичам в железарския магазин – няма спасение,
бако. Като допълнение към вече изброеното, същият тоз шибан и у кратуната си
чак “майстор” на покриви и сайванти, намери допълнителни кусури по основния
покрив на колибата и даде предложение да ги ремонтира – та от дума на дума, на
няколко пъти му превеждахме пари, едни за материали, други за труд в общ размер
на допълнителни $1240, но ние така и не му видяхме очите повече на тоя
хайванин. През цялото това време ние поддържаме някаква конспиративна връзка уж
през телефоните и той всеки път обещаваше и се кълнеше в децата си, че ще дойде
да си довърши работата, която едва беше наченал – я след няколко дни, я пък
другата седмица, което обаче така и не се случи току до този настоящ момент.
Сега пък казва, че щял да ни възстанови похарчените средства, но аз и в това
вече взех да се съмнявам. Излезе голям ментарджия и недобросъвестен копелдак от
добрата стара Англия, но аз самият съм безсилен да направя каквото и да е
повече, за да променя с нещо положението на изпадналия си гол гъз в гъста гора
от коприва (казват, болен на леглото се ебял – а пък босият у тръните, ако тук
правилно схващате диалектическия метаморфизъм на абстрактния ми и неразгадаем
абсурд). Ако не върне обаче парите ни животното, то ние незабавно и
безкомпромисно ще го докладваме на съответните държавни служби за защита на потребителите,
но в повечето подобни случаи битият си остава бит, както и ебаният – ебан (в
случая, единствено и само моят собствен задник, за който вече съвсем ясно
споменах малко по-отгоре къде точно се намира…). Даниелчето съответно е бясна
до степен на освирепяване и загуба на човешкия си образ с така развилата се
ситуация и естествено виновникът съм аз, само аз, единствено и само аз, защото
видите ли - те двете с Ванеса още в началото разбрали какъв долен мошеник бил
тоя пройдоха. Аз от своя страна, повече нямам нужните сили да се оправдавам и
просто приемам ударите си под кръста достойно, хладнокръвно и без излишни думи,
защото и нищо смислено не мога да кажа в моя защита. Уж всичко беше направено
за всеобщото ни благо и добро, но пък и да си подсладиш на края с порция лайно
далеч не е изолиран случай. Принципно аз съм преебал не един или двамина с
моите изтънчени търговски умения – е, сега дойде и моя ред да ми го тури някой между
ушите; ибаз го, както викаше татя, лека му пръст…
Изобщо не смятах с
всичко, разказано до тук да отегчавам нещастния читател, въвличайки го тъй
грубо в моите лични драми и злободневки, но пък след като те вече са се
случили, нямаше начин да не ги споделя пред всички вас. От всичко това може да
се извлекат съответните поуки, да се вземат мерки за избягването на подобни
грешки, ама кой знае дали ще се получи. Изобщо, тази година започна малко
накриво и в известна степен на кестерме още от самото ѝ начало – защо така не знам, но нещо хич не върви
праволинейно, както досегашните. На целия ми зор, не спрях да подавам молби за
работа още от момента, в който останаха на пътя – в продължение на 3-4 месеца
вече. Обаче и в това направление резултатите са мижави, да не река нулеви. Имах
няколко обаждания от разни агенти и потенциални работодатели, но като разберат
че заминавам за Европа само след няколко седмици и никой не иска да ме наеме. А
пък аз няма как да скрия от тях това, което неминуемо ми предстои. Майната му –
ще търся нещо подходящо като се завърнем по живо по здраво в началото на
Август. Сега пред мен са се изправили други проблеми и по-важни житейски
задачи, които с общи усилия трябва да разрешим и приключим по възможно
най-успешен начин (и доколкото това ще бъде по силите ни). След десетина дни
Ванеса заминава за Франция, Испания и Италия заедно с приятелката си Карина. На
някакъв етап около средата на Юни, чувам че двете щели да прескочат и до
България – точно по времето, когато и ние ще пребиваваме там. Аз, както винаги
хич и не надавам ухо дори на подобни грандиозни и насрещни планове, защото си
имам достатъчно мои лични грижи и терзания – каквото са намислили с майка си,
нека това да се случва; аз съм само един участник в техните авантюри, а на
моменти даже ням, глух и сляп. Замислено е и някакво нашествие към Палма де
Майорка за рождените ни дни, но тези описания явно ще намерят място в
следващата ми информационна дописка, която ще начена вече на родна земя. До
тогава ще списвам, доколкото това ще бъде възможно тук, но пък и не смея да
обещавам предварително, че ще зарадвам аудиторията с някакви супер интересантни
и пикантно-слузести подробности от рутинното ни ежедневие. Просто, шайбата
напоследък така шеметно ни е завъртяла, та чак светът ни се върти вече в кръг,
вместо ние да се връткаме около него…
През тези няколко дни
нашата малка Ванеса се подвизава някъде из сокаците на Мелбърн – отидоха там с
един неин приятел да гледат поредния кръг на най-престижното автомобилно
състезание от серията на Формула 1, провеждащо се през уикенда на Австралийска
територия. Закарах ги на летището рано сутринта, а пък ще се приберат чак в
понеделник късно вечерта. Тя от съвсем скоро вече излиза в дълга, почти
безсрочна неплатена отпуска, каквато възможност фирмата им дава на своите
служители (е, само до две години, но все пак – и това е някакъв бонус). Самата
тя не е съвсем наясно дали ще се върне обратно при тях след едногодишното си
отсъствие, защото не се знае дали пък няма да намери някаква подобна работа в
Европа, каквито са ѝ
основните мераци. Въобще, пред нас изведнъж се изпречиха много и
най-разнообразни препятствия, които тепърва има да преодоляваме единствено с
Божията помощ и по Божия воля – каквото е писано, това баш и ще става…
05.04.2024 – Днес моят малък Неничко става на 38 годинки и подкарва 39-тата си;
святий Господи и Боже мой! – като че ли вчера беше онова малко, ревливо и на
моменти скимтящо парченце мръвка, която майка му ми донесе от родилния дом в
кооперацията срещу Театъра - домът на скъпите ми баба и дядо, където аз самият
се бях родил и отраснал до шестата си година и където живеехме тогава; нека
бъде тяхно цялото им Царство Небесно. Много вода изтече от тогава, много случки
се случиха до сега – кои закономерно предвидени и съвсем очаквани, кои пък
съвсем неочаквани и изобщо непредвиждани да се случват; както добри, така и
лоши разбира се. Каквото и да е било назад годините обаче, аз нито за миг не
съм преставал да се тревожа и грижа за него, да го възпитавам, поучавам и
насочвам, да го насърчавам в положителните му начинания и всячески да го
предпазвам и възпирам от глупостите му. Нека да ни е жив и здрав за
спокойствието на всички нас, за огромната радост и щастие на семейството му,
което създаде и на дребните дечица, които той тепърва има да отглежда, храни и
облича. Нека винаги да бъде под Божията закрила и милост – АМИН! Жалко е, че на
днешния светъл за всички нас ден, неговите мили баба Веска и дядо Ненчо не са
вече сред живите, за да го поздравят и благословят с най-топлите си думи и
чувства. Опитвам се това да сторя аз вместо тях, но на гърлото ми отново е
заседнала оная тежка, вкоравена буца, която пречи да изрека своите
дълбокочувствени, тъй бащински благопожелания и която само ме кара да хлипам
безмълвно и да се просълзявам незабелязано. Разбира се, освен огромната липса
на мама и татя, повод за мъка и плач изобщо няма, след като всичко друго около
нас и нашия живот се простира в своите сравнително разумни и относително
нормални житейски граници. Текат последните три седмици до отпътуването ни за
свещената, обетована земя, наречена България и по специално към още
по-свещеното, старославно и старозаветно Габрово. Какво ще заварим там и какво
точно ще ни очаква през по-продължителния ни престой на родна територия, аз
едва ли ще мога да предскажа от сега и от хилядите километри разстояние, на
които се намираме в момента – това ще има елемент на изненада, както казват
философите за нещо неизвестно и неясно, както примерно броят на звездите от
Млечния път или пък колко са дълбоки кратерите на Луната. Оставил съм всичко в
ръцете на съдбата, като волю или неволю ще трябва да следваме нейните закони и
да се огъваме според кривините на прищевките ѝ.
Междувременно
офанзивата подир заключителните ремонтни мероприятия и дейности по онази шибана
къща вече приключиха напълно, макар и не съвсем гладко и без съответните
финансови сътресения с магнитуд на земен трус. Каквото зависеше от мен самият,
което беше по силите и в ограничените ми все пак възможности, беше направено до
последната най-малка подробност и с помощта на Даниела успяхме да представим
домът за оглед от агентите на недвижими имоти и агенциите за даване на жилища
под наем. Докато трая този процес, както вече всички знаете, натъкнахме се на
един “майстор”, който излезе огромен мошеник и ментърджия. Току до онзи ден ни
лъга най-нагло и нахално, че ще ни възстанови средствата, които предварително
му наринахме с лопатата без той дори да се появи повече на обекта. Постепенно
замлъкнаха местните му телефонни номера (на австралийските телефонни служби),
след като абонатът им се оказа изключен и много трайно не в обхват. След това
тоя недоклатен и в ушите даже хайванин се появи, но този път обаждайки се през
някакъв лондонски мобилен оператор, при което на мен веднага ми светна
червената контролна лампа, че тоя урод е напуснал пределите на Австралия и сега
се обажда някъде от йебаната му Англия, от където той всъщност е и родом. По
този начин стана ясно, че ние освен на Арменския поп, можем да се оплачем от
него само на Английската кралица (лека ѝ пръст…) или евентуално на “филанкишията” – та кога чумата върне децата,
тогава и той да ни върне парите. Много скоро след това заглъхна и този
телефонен абонат, с което положихме край на издирването му и надеждите ни за
възстановяване на загубите потънаха заедно с тях в една безкрайно дълбока и
пълна с рядка, человеческа тор бездна (разбирай диария). Тоя малък келеш също
няма да прокопса с моите нещастни парички, но пък и не мога да го съжалявам за
онова, което тепърва го очаква заради сторения грях – нека всеки сам да носи
своя кръст, според делата и заслугите си.
Не се мина и седмица
от първоначалния оглед и ето ти ги наемателите цъфнаха на портата – е, малко
образно казано, де: всъщност, агенцията се занимава с тези технически въпроси,
пускане на обяви, намиране на потенциални желаещи и т.н. Те самите определиха седмичния
наем, след като комисионната им е само 6.6% - най-ниската възможна от всички
останали лихвари и подобна гнусна измет, която кърти лесни кинти без да си е
мръднала и кутрето дори. Значи, автоджамбазите и т.нар. “брокери” на недвижимо
имущество са най-долното племе измежду всички останали “бизнесмени” и подобни
главорези, имащи една едничка цел – да смъкнат колкото се може повече кожи от
гърба на клиента. Това, ако тръгне някой да ти разправя врели-некипели и почне
да ти връзва шарени пилета, че видиш ли – те са само на твоя страна и действат
единствено от твое име и изцяло в твоя собствен интерес, тутакси грабни от
земята две павета и със страшна сила ги сближи едно до друго, поставяйки
чутурата на съответния агент (или агентка, в тоя ред на мисли…) между тях; и ги
блъскай, ама яко блъскай тия две павета, хем няколко пъти, дорде не му/ѝ опадат зъбите по паважа.
Същото е и кога решиш да си купуваш кола: мини отгоре връз гадта няколко пъти
напред-назад, дори и малко встрани, хубавичко му пръсни и размажи карантиите из
прахоляка и чак тогаз вече си тръгни малко по-спокоен от гаража на шибаняка му
джамбазки!…
Така, наемателите ни
се нанесоха още миналия понеделник, а Ванеса през това време напусна работата
си; също както и приятелката ѝ Карина, с която заминават на Европейското си турне и сега двечките само
чакат кога ще дойде времето им за излитане. Това “изчакване” се осъществява с
нашата благословия под покрива на общата ни колиба – щото нали и онова моме
напусна квартирата си в Бризбън, та сега и тя ни е на главите, но какво да се
прави; справяме се и геройски се понасяме взаимно. Всъщност, децата в повечето
от времето си намират някакви занимания и през деня предимно хайманосват, но
поне вечер се прибират да спят в бърлогата.
Постепенно стигам и до
момента, когато настъпиха почивните дни за Католическия Великден. Тази година
събитието се пада 5 седмици преди нашия Християнски празник – забелязал съм, че
разликата се “стопява” с по една седмица годишно, когато настъпва момент на
уеднаквяването им; след което пак се отдалечават по същата схема и така от
памтивека, та до края на света. Напоследък се заговори за окончателното изравняване
по дати на Възкресението Христово (както например Рождеството се чества на 25
Декември по целия свят…), но не знам все още да са направени някакви
положителни крачки в тази посока. Дали това зависи само от Папата – глава на
Римокатолическата църква, дали пък не е и от Вселенския Патриарх, тъй наш и
Православен, трудно може да се каже, но за сега празненствата са две, почивните
дни са четири и всички са щастливи и доволни; както и да е. Доста време преди
да настъпи този период, Даниела беше направила резервация за няколкодневно
пребиваване извън пределите на дома (та дори и на щата този път) в едно крайбрежно
селце, на около 280-300 км южно от нас – по посока Сидней. Тук вече под
“крайбрежно” трябва да се разбира двойното значение на определението, защото
самото населено място представлява една съвсем тясна ивица земя (суша, провлак
да го наречем), която откъм едната си страна граничи с обширна пясъчна плажна
ивица и вълните на океана, а пък от другата – едноименната река минава току под
прозорците на къщите и едва ли не тече през задните дворове на хората
(3600-3700 жители, ама не ни стана съвсем ясно дали това са само местните или в
числото влизат и курортистите като нас, които учудващо хич не бяха малко).
Едната единствена “главна” улица пресича селото на две и определя кой от коя
страна на водата се намира, като встрани от нея (от улицата, демек…) водят и
няколко по-малки глухи пътеки, които свършват пред съответната частна
собственост на народонаселението; едно кафене, един дюкян от категорията на
“Смесен магазин”, някакво начално училище и това е всичко като обществена
инфраструктура. Точно в центъра на селцето има огромен къмпинг, обикновено
винаги пълен до дупка (нали тогава беше и Великденската ваканция на децата, та
всички от околните вилаети се бяха юрнали да почиват на море – както навремето
от Грудово, Елхово и Тополовград народът се изсипваше на Лозенец или у
Варвара…). Трябва да се отбележи, че в началото на населеното местенце
забелязахме и няколко по-луксозни курортни комплекса, обаче те пък бяха
разположени по-близо до реката, та си представям какво нашествие от комари е
било в този район. В нашия временен бивак също бръмчаха няколко подобни твари,
но ние успяхме да ги обезвредим, изтребвайки ги до крак и за трите дни на
престой не сме имали сериозни сблъсъци с противникови елементи от такъв
кръвосмучещ вид.
Тръгнахме нататък уж
сравнително рано сутринта (ако часът 09:00 можеше да се счита за ранен…), обаче
по пътя имаше разни задръствания от коли, та се влачихме сума време надолу.
Докато пристигнем вече беше станало обяд – хвърлихме торбите, заредихме хладилника
с провизии за вечерта и след известна подкрепителна, обедна закуска излязохме
на обход из района. Следобедът ни премина в разтакаване по плажа и покрай
реката. Привечер се прибрахме обратно в къщурката и почнахме да стягаме
вечеринката – мезенца, питиенца, както си му е редът. Набелязахме и план на
действие за следващия ден, когато времето обещаваше да бъде прекрасно. Иначе
пристигането ни беше напоено с частични превалявания от дъжд, но пък иначе
топло и на моменти дори горещо, отделно дето и влажно като в сауна – особено на
припек. Всичкото това беше в петък – т.нар., “Good Friday” (защо
англоезичниците на тоя ден му викат “добрия петък”, след като баш тогава са
разпънали на кръста нашия покровител, така и до ден днешен не успях да разбера?
– това е аналога на нашенския Разпети Петък, след всичките “Велики” предишни
дни от Страстната седмица)…
В събота отидохме с
колата до някъде, от където продължихме пеша по бреговата ивица – какво да ви
разправям: лазурно, синьо като мастило небе, кристално чиста вода в океана,
ярко слънце като в пустинята Сахара и много красота, почти неземна.
Югоизточните плажове на Австралия също се славят със своята уникалност, както и
северните, където живеем ние и из които по-често се подвизаваме. Рядко слизаме
надолу, но пък по нашия край цените на такива временни курортни престои станаха
толкова високи, че на края може и да пренасочим набезите си на юг, вместо да се
влачим постоянно на север. Навсякъде е красиво, навсякъде има все по нещо ново
и вълнуващо, което да се посети и види – държавата е толкова огромна, че на
човек вероятно ще му трябват няколко живота, за да я обходи цялата без да
повтаря посещенията си. Ние гледаме да ходим по разни нови и непознати места,
но понякога повтаряме и дори потретяме там, където ни е харесало най-много. А
пък то всеки път е и различно на всичкото отгоре, така че отегчение от видяно и
преживяно още не сме изпитвали. Независимо, че предната нощ се изля един здрав
и напоителен дъжд, целият следващ ден беше слънчев и топъл и ние се прибрахме
обратно чак за вечеря, след скитосването ни по пясъка и камънака. Съжалих, че
не си взех шнорхела и плавниците, за да далдисам малко из плитчините около
скалите – всеки път ги забравям като тръгнем на такива места. Събрахме много
рапани, раковини, уникални мидени черупки и всякакви такива морски творения,
изхвърлени с хиляди по плажа от вълните на приливите и отливите. Вечерта пак си
направихме една солидна софра и се капичнахме да спим, приключвайки успешно и
забавно съботния ден…
За зла врага, още
привечер започна да вали и началото на неделното ни пътешествие тръгна под
падащите, на моменти едри дъждовни капки. След като предния ден изръчкахме
района в околовръст на селото, в неделя предприехме едно малко по-далечно
пътешествие до следващия, още по-южен град по направлението Сидней - Coffs
Harbour; значително по-голям и обширен, със собствено пристанище, развита
локална промишленост и т.н. Ние там сме били и друг път, ама като нямаше какво
да правим из онази селска дивоч, та пак решихме да го посетим – белким видим
пък нещо ново и непознато. До там се стигаше по основната магистрала за около
час, че и по-малко – някакви си само стотина километра. Самият град е
разположен в подножието на някакви местни височини и хребети, докато насреща по
цялото му протежение го плискат вълните на Тихия океан. Доколкото на мен ми е
известно, мястото е популярно с неимоверно голямата си продукция на банани,
дърветата на които се виждат навред по околните хълмове – досущ, както сливите
по Стоките, Кръвеник, Баба Стана и Драшкова поляна (Троянският ни вилает
визирам – конкретно и с известна носталгична горчивина…). Със своите около
80,000 жители градецът се нарежда измежду по-внушителните населени места
(брей-й, че той бил голям колкото Габровото наше, старославно и старозаветно –
само дето в днешни времена последното е повече от два пъти по-малко от него, но
то това е друга, малко болна и силно демографска тема; сега нямам намерения да
я дъвча отново).
Основните ни променади
бяха около пристанищния комплекс, където има множество алеи, кейове и пътеки,
та човек успешно да разтъпче своите натрупани сланини и да разнесе лойта малко
по-равномерно по извивките на снагата си. Обядвахме в яхтклуба на пристанището,
след което проведохме и физическите си упражнения, наивно вярвайки, че сме
изгорили обилно поетите калории под формата на пържени картофки, полети с разни
апетитни сосчета за разядка – предимно на майонезена основа и все разни такива
подобни, вкусни, мазни и ужасяващо апетитни предизвикателства; а пък бирата
башка - наздраве и да ви е сладко… След питателния обяд и разточителната
разходка, метнахме се обратно на колата и по същия път се прибрахме във
временното ни убежище – кратка вечеря, лека храна и хайде по койките.
В понеделник вече
трябваше да напуснем това отдалечено и самотно място – събрахме багажа,
натъпкахме остатъците из торбите и поехме към дома, само че отново по разни
други, обходни и непознати за нас пътни артерии. Целта ни беше до привечер да
сме пристигнали у Неничкови, защото вечерта трябваше да гледаме децата – него
ден Меган беше нощна смяна, та ни помолиха да отидем и да спим покрай
малчуганите, за да не са сами само с каката. През деня Ванеса беше поела
дежурството, заедно с приятелката си Карина, та цял ден разнасяли бебето от
ръка на ръка и го мандахерцали като пластмасова кукла. А то нали е кротанче
досущ като дядо си, та не им се противило изобщо на игрите цял ден. Малкият
Ангелчо кара колело, бесня по двора и из къщата, та дорде не го изкъпахме и
турнясахме да спи, не миряса кошерът. Малката отдавна вече се беше преселила в
своите розови сънища, но голямото диване заспива малко по-трудно. Ама пък иначе
спаха и двамата непробудно до сутринта – никой не е гъквал да реве или да мяца
през нощта. Към 08:30 снахичката се прибра от нощното си дежурство и легна да
подреме, а ние след известно време си тръгнахме окончателно за вкъщи. С това
екскурзията ни приключи и сега с нетърпение вече очакваме следващите си
похождения. В най-близък план, след около седмица и половина трябва да изпратим
Ванеса на летището, а пък след други десетина дни тръгваме и ние – Бог да ни
закриля и пази от всичко и най-вече от всички!...
Така-а, сега аз без да
упоменавам точната дата, както времето и особено пък мястото на последните ми
повествователни редове, на този етап искам да завърша разглежданата отсечка от
моя, често криволичещ и все по-рядко напоследък праволинеен житейски път, излагайки
последните си кухи мисли в края на настоящия месец Април, 2024. От полагането
на предишните редове до този момент станахме свидетели на редица случки и
събития, които тепърва ще разглеждам малко по-подробно в следващата глава на
безконечната ми сага, но пък в същото време бързам и да успокоя потенциалния си
читател, да не очаква някакви разтърсващи новини или изключителни последствия,
произтекли от тая сборна палитра на причинно-следствени обстоятелства. Общо
взето животът си тече по определените му от Природата закони, само дето ние
сегиз-тогиз наивно се опитваме да ги променим, изкривявайки неговите правила уж
в наша полза, а пък то все става така, че да са ни в ущърб. Но, нека спра до
тук с празнословното си философстване – продължаваме напред, мъчим се да живеем
лесно и да умираме трудно, пък до кога ще е така, нека това единствен
Всевишният да ни отрежда.
Изпращам далечните си и най-сърдечни поздрави до всички онези, с които сме отколешни познайници; поздравявам и останалите, с които пък не се познаваме достатъчно добре и сме просто едни случайни непознати: бъдете живи и здрави, щастливи и успешни – останалото е вече само Божа работа, АМИН!...
Април, 2024 – някъде близко и далече по широкия и необятен свят; същият онзи прекрасен и грешен, неслучайно споменат тук още в началото…
