Скъпи и свидни,
приятели мои – криви/прави, куци, хроми и сакати; всинца гладни, жадни, даже сити
и опити! Читатели, мечтатели, верни съюзници и скверни противници!...
Едва днес започвам
поредната си писмена житейска одисея, с една предварителна и много важна за мен
уговорка обаче: няма да обявявам началната дата на моето скромно писание поради
факта, че просто ме е срам да ви я кажа. Е, на мен за околните не ми пука
особено много, но пък се срамувам от самия себе си; а това е достатъчно да не
се чувствам комфортно и спокойно, както обикновено и при други подобни случаи.
Откакто сме се завърнали от свещената и родна България още в началото на Август
(преди близо три месеца вече към днешния тъй звезден миг…), до този настоящ
момент около мен се случиха не 3, ами 303, кои по-значителни, кои пък
по-маловажни случки, някои от които определено ми се иска да споделя със света
и всички вас. Далеч нямам за цел да се хваля (ха-ха-ха! - че кой луд се фука с
неудачите си, бре?!...), но все пак ми се иска да избълвам по някакъв начин
насъбралата се словесна енергия в моята скромна и нежна душица, стопявайки по
този начин макар и символично ледената буца, така отдавна и трайно застанала на
гърлото ми…
За да свържа
събитията, строго следвайки и проследявайки хронологията на тяхната
последователност, вероятно точно на това място ще трябва мислено да се завърна
на перона на аерогара София, от където потеглихме по обратния си път към
Австралия – след нашият, малко повече от тримесечен престой в Родината,
чувствата у всеки един от нас бяха различни, противоречиви, често
самоизключващи се, както и взаимно допълващи се. Последните няколко дни от
пребиваването ни в Татковината (може би около седмица…), бяха свързани с
известни, нека да ги наречем “административни” мероприятия - основно с тичане
по банки и бюра за обмен на валута и прочие подобни свърталища на бухали и
кукумявки от ерата на “Магурата”. Над нас сякаш небето се беше разтворило и
спуснало своя предпазен дъждобран (по-скоро бялата си пелерина…), защото пък
всичките ни въпросни налудничави маневри завършиха при своя възможен най-пълен
успех. А такова нещо може да стане единствено и само с Божията помощ, по
неговата милост и воля, ведно с покровителството и на онези, които отдавна са
вече там горе при орлите, при бурите и ветровете, под крилцето и в прегръдките
на Господ. Пред нас оставаше нелеката задача да пренесем всичко до нас –
успешно и невредимо. Особени притеснения аз имах в най-личен план, защото ако
тия от местната митница бяха надушили 10-те ми кила ракия (Троянска сливова, с
личния подпис на дядо Владика…), която най-старателно бях разпределил по куфари
и денкове, направо трябваше от летището да ме карат в моргата и от там да ме
изхвърлят безжизнен на бунището. Единственият тъжен изпращач в края на ръкава
на небезизвестния Терминал 2, отново се оказа нашата мила и скъпа братовчедка,
която ни закара до там и с която взаимно си поплакахме на изпроводяк –
разделите с близки хора са един много, много тъжен процес; особено пък, когато
те са останали вече едва една шепа народ и се броят на пръстите само на едната
ръка. Ден преди това Ванеса и приятелката ѝ Карина бяха отпътували по техните Европейски
направления, така че нашето изпращане беше скромно, тихо и почти безмълвно. А
само допреди няколко години в чакалнята на същия перон с нас са били майки,
татковци, множество други роднини и близки приятели, ама нали философите казват,
че такъв бил уж живота…; е, съгласяваме се с неумолимите му правила и закони,
макар и подчертано неохотно…
Пътуването надолу в
южна посока и особено под Екватора не съдържа в себе си нужните емоции, с които
сега да занимавам аудиторията – от София, след няколко часа бяхме обратно в
Дубай; престоят ни там не беше дълъг – докато се размотаем малко по широките
като булевард “Ленин” зали, алеи и коридори, да се изпикаем по 1-2 пъти и да
изръчкаме Корекомите на арабите, ето ни на огромното чудовище, което трябваше
да ни отнесе през планини и морета, та да ни стовари успешно баш в тукашния
Бризбън. Летателните часове (14½ - дълги и предълги, мамка им!...) буквално
убихме с гледане на филми, дрямане по седалките и общо взето пътуването ни беше
мъчително, сякаш безкрайно. У мен се таеше особен момент на тревожност, под
формата на дълъг низ притеснения от най-общ характер, като мисълта за
предстоящите нерешени проблеми направо не ми даваше мира и спокойствие: ни
работа, ни доходи някакви, течащ покрив на сушината в другата къща с
наемателите, безпътица, без ток, без телефони и Интернетна връзка у дома, две
коли пред къщи с откачени акумулатори (очаквах, че първият съществен “удар”
щеше да бъде със закупуването на нови…) и т.н. и т.н. – за да не съм
голословен, тук изброих само по-важните и съществени тревоги, но де да бяха
само те…
Кацнахме в Бризбън
около 23:00 местно австралийско време – течаха последните няколко седмици от
зимата, щото тук пролетта се пуква на 01 Септември, а до тогава утрините, а пък
и нощите са все още хладовити, а не само тихи (да не река мразовити, че ще е
малко пресилено). Обадихме се на транспортната фирма, с микробуса на която
трябваше да се приберем в къщи. Докато те дойдат, докато ни разквартируват
(понеже не бяхме само ние да се прибираме от нейде си – имаха и други клиенти
като нас…) и то стана около 01:00 след полунощ на другия ден, вече събота. От
там насетне ходих в тъмницата да пускам главния кран на водата, който е на
тротоара пред съседната къща. Преди да напуснем семейния кошер за дългото ни
отсъствие, аз врътнах кранчето и дръпнах шалтера. Нещо повече – на тръгване от
Австралия, Даниела даже приключи и сметката на тока с тогавашния ни енергиен
доставчик, с намерението да се включим към друг (естествено, уж по-евтин… -
ха-ха-ха, а пък те жиците са собственост на едни и същи главорези, техни са и
централите, техен си е и шибания им ток, ама човек нали е наивен, та си мисли
че е преебал Дявола, дорде оня още ‘фърка у възду’а). С водата се справих
успешно – после иде ред на тока. Добре, че онези мързеливци от Енергото само
бяха спуснали надолу главния прекъсвач и турили връз него някаква червена
лепенчица – “НЕ ВКЛЮЧВАЙ!” Ма я рекох, óди се пéри долу у рЯката, мари! –
посред нощ да не мога да видя къде пикая и да пръскам елементарните си частици
от мочката настрани връз мокета. И още докато си ги мислех тези реплики,
цветущо попържайки наум, вдигнах ръчката и благините на цивилизацията изведнъж потекоха
като пълноводен поток: кеф ти вóда, кеф ти електричество - хладилниците тутакси
забоботиха, макар и чисто празни като току-що изпразнени от съдържание мадури
на коч (или на селски бик – изберете сами)...
Докато се суетяхме
покрай нанасянето на дисагите, води, тоци и други обстоятелства, стана
кажи-речи 01:30-02:00. За Австралия тези часове може и да са нощни, обаче за истинския
български родолюбец като моя милост, още повече пък и таман завърнал се от
своята Татковина, това си беше чисто ракиено време, отнесено по часовата
разлика на географските пояси. А щом е така, значи ще ударим и по едно-два
аперитивчета, колкото за сън и правилно кръвообращение (щото тя кръвта, като прескочиш
Екватора и почва да се върти по други траектории, та рекох да ѝ изправя малко директивата на
поляритета). Всичкото до тук е прекрасно, обаче нямаме мезе! – а без мезе,
знаете: пият само пияниците и алкохолиците, но ние далеч не се самоопределяме
като такива. Е, нищо – бяхме пренесли една торба с Морени, шоколади всякакви и
други сладкарски лакомства: а пък конячето, употребено паралелно с които и да
са шоколадови изделия на фабриката в Своге си е чиста проба класика – заявявам
ви го най-отговорно. След няколко мощни алкохолно-захаринни удара, заспах като
пън – дори за миг забравих за неволите си… А това беше само събота срещу
неделя, макар и да не бях сам…
Неделният ден (първия,
след толкова дълго отсъствие от дома…) започна някъде около обяд – до тогава
спахме. Първата ми работа беше да пусна колите в движение; т.е., да върна
автомобилния парк обратно на пътя. Първо закачих акумулатора на Сузукито – щом
му пуснах тока и то веднага се възвърна към живота, горкичкото: запали от раз;
направих и няколко обиколки на квартала да се убедя, че всичките му агрегати са
наред и работят безотказно, отбелязвайки задачата с плахо задоволство като
отметната и свършена. После се занимавах с моята кола – същата работа: учудващи
резултати, никакви проблеми от електрическо естество (от липсата му,
по-правилно би било да се каже). И тя подскочи радостно, че съм ѝ възстановил функциите на
пълноправна автомашина. С тези две основни дейности приключи активната ми работа
за деня и започна пасивната: подреждане на багаж, на спомени, снимки, трофеи и
други странични мероприятия измежду всички тях. В късния следобед отидохме и до
магазина да напазаруваме нещо за ядене, че на мен специално червата ми отдавна
свиреха “Тревога”, “Сбор” и “Чорба-каша…” – както поотделно, така и акапелно, в
унисон. По самолетите не ядох нищо – нали пък беше и петъчен ден без блажно;
нощес се наливах с течна храна и единствената твърдост покрай нея бяха
няколкото парчета шоколад “Milka”, малко Морена и 2-3 случайно изпаднали през
джобовете ни бонбони от серията “Лакта”. Денят приключи с падането на нощта…
Следва понеделника – а
вече сме около средата на Август, само за справка; независимо, че ток и вода
вече имахме от предния ден, липсата на връзка с останалия външен свят беше
осезателна: единственият функциониращ телефон беше мобилния на Даниела и през него
извършвахме абсолютно всички комуникационни мероприятия. Ползвах му Интернетния
достъп, за да започна да търся работа – а това на този етап беше най-важната и
същевременно най-противната задача, с която трябваше да се справям мимоходом.
Обадих се на майсторите за покрива, с които исках да се срещна лично и да
разбера какви точно мерки ще предприемат, за да отстранят окончателно теча по
време на силни дъждовни бури и обилни валежи. Можеше да им се вярва и да
разчитам на тях – почнаха работа след няколко седмици и за сега смея да твърдя,
че са се справили отлично. Е, нали за това пък получиха $4700 суха пара;
другите гавази с бойлера на покрива също отнесоха една сума от около $4500,
която ние платихме, докато все още бяхме в България – въобще, разбиването ни
започна с кацането на австралийска територия, но всъщност то само продължи
печалната традиция от финансови сътресения, водеща началото си от края на
миналата година; майната му, ще речем и ще гледаме напред и нагоре, както
повеляват мъдростите на живота.
След седмица или две
време, най-после и аз се сдобих с нова телефонна връзка, със съответно съвършено
нов номер и всички, произтичащи от това неудобства: навред, където имах
регистрации със стария си абонамент, сега трябваше да се преправят заради
новия; направо беше едно ходене по мъките, но се справих учудващо добре и още
по-учудващо спокойно и без излишен тормоз (просто ми стигаше и настоящия, който
си имах и влачех безропотно подире си, така както конят дърпа безмълвно
каруцата под камшичните удари и тежките клетви на каруцаря…). Не закъсняха и
първите интервюта за работа, всяко едно от които изпълнено в началото уж с
големи надежди, но пък удавено в най-дълбоки разочарования, след обявяването на
резултатите от “конкурса”. За едно работно място обикновено кандидатстваме
много над 100 души, но често пъти това число надхвърля и 200 по многобройност.
Атакувах всички мои агенти и агентки от предишни наши общи, бизнес взаимоотношения
с тях и службите им – от никъде нищо; никакъв, дори и най-малък лъч на надежда,
но ние не униваме (ебали са ни до сега всякакви – е, че щели да не преебат още
няколко, голям праз; всичко е история - нали пък така трупаме опит и рутина). Англоговорящите
нации имат един много хубав лаф, който аз и друг път съм цитирал в тези мои
толкова лични, писмени размишления – сега тук само ви го припомням: “What
doesn’t kill us, makes us stronger” – “Това, което не ни убива ни прави
по-силни” (Ницше, Фридрих – можете ли да си представите колко умен и мъдър е
бил този човечец още в миналото)…
Междувременно следяхме
и с огромен интерес движенията на нашата малка Ванеса, която заедно с
приятелката ѝ направиха и продължават да
правят това грандиозно пътуване из Европа – не остана държава, в която да не
отидоха и която да не видяха, макар и не съвсем в дълбоки подробности. На една
от екскурзиите им в Португалия, нашата момичка се запознала с някакво
французойче – та приказки по телефона, та любовища от разстояние, та всякакви
чудесии все в тази посока. Мирише ми на китка здравец и ритване на менчето, ама
де да видим до къде ще стигнат в отношенията си; каквото им е писано – това да
е…
Още от България си бях
наумил най-после да сменя своя лаптоп, който напоследък започна да ми прави
разни номерца и да ми създава главоболия след повече от 15-годишната му
експлоатация и най-вярна служба. Даже бях алармирал тамошните си дружки и
приятели да ми търсят нещо свястно и подходящо, но редица обективни
обстоятелства ме възпряха от подобни покупки на местна почва – остана да се
занимавам с това свое търговско начинание едва като се завърна на австралийска
земя. Аз предварително бях влязъл във връзка с един търговец, чиито продукти
бяха много качествени и сравнително евтини – свързах се отново с него, защото
така му бях обещал, че рано или късно ще му ставам мющерия. И човекът
действително ме снабди с една суперска машина, модерна, мощна и голяма – точно
такава, за каквато си мечтаех аз. Паричките ѝ хич не бяха малко, $1550 броих за нея, но пък си
струваше всеки похарчен цент. Подобни компютри в ново състояние вървят по 4-5
хиляди долара, защото са с изключителни качества. Така че, може да се каже, дето
моят ми излезе на добра сметка. Една седмична вечер с Даниелчето ходихме за
него чак в Toowoomba – град, който се намира на около 200 км от дома и за който
друг път също е ставало дума в настоящия ми житейски алманах. Едвам намерихме
човека в тъмницата на непознатото населено място; че баш по това вечерно време
пък като връхлетя и една дъждовна буря връз нас – направо щеше да ни отнесе
барабар с малката ми френска машинка, но ние и този път издържахме на
изпитанията, които съдбата така щедро ни поднася; хем по няколко наведнъж, в
пакет.
Дните и седмиците се
търкалят едни подир други, времето буквално лети и нито за миг не спира бесния
си световъртеж, а ние тъпчем на едно и също място – по-специално аз, защото Дани
вече трайно си остана в къщи и повече никаква работа и служебни ангажименти не
могат да ѝ нарушат завидното пенсионерско
спокойствие. Не знам дали съм споменавал до сега, но тя най-демонстративно
напусна работата си в момента, когато от фирмения им Борд на директорите я
задължиха да се ваксинира срещу шибания Covid 19. Тя обаче изпъна напред и
нагоре средния си пръст и тутакси им тегли майната, след 43 години в безупречна
служба и всеотдайност на професията си покрай грижите за болни и възрастни
хора. Аз по това време все още работех доста успешно в компанията за влакове,
печелех добре и изобщо не ни се отрази някак си пагубно нейното преждевременно
напускане – е, можеше да поблъска още барем едни 5-6 години, ама не ѝ било писано така да стане…
В края на Септември
отпразнувахме рождения ден на нашето скъпо и свидно внуче Ангелчо, който
навърши 4 годинки и подкара петия си лазарник. От догодина вече ще е първолак,
калпазанина му с калпазанин – само да ни е жив и здрав за голямата радост на
всички. Жалко, че прабаба Веска и прадядо Ненчо не са вече сред живите, та и те
да му се радват, миличките – макар и от убийствено далечното разстояние между
държави и континенти. Тате почина през Февруари на 2022, когато той беше само
двегодишен (даже година и половина, ако трябва да съм точен), а мама изтляваше
последните си житейски мигове, преди завинаги да угасне свещицата на нейния
живот през Май, когато пък на 17 Март 2023 се роди малката принцеска Quinn – е,
дочака ѝ появата, ама никога не я
видя приживе, за съжаление. Тъжна, мрачна статистика…
А иначе около нас
животът си тече (направо изтича, ако питате мен…), всеки от нас се бори и
преборва с трудностите според силите и способностите си – оцелява кой както
може. Не помня точно кога, но трябва пак да е било в рамките на разглеждания,
толкова обширен период на гузна съвест и неловко мълчание от моя страна, от
едно много известно Интернетно тържище (AliExpress, за по-любопитните…) поръчах
вентилатори за таваните на стаите в цялата къща. Взех ги много евтино и след
няколко седмици пристигнаха от братския Китай. Постепенно почнах да ги монтирам
един по един, срещнах и малко трудности поради липса на опит и известна доза
глупост в най-личен план, но пък успях да изляза от ситуацията достатъчно
успешно и с професионална чест (и защо така, мислите си вие? – ами защото съм
много умен, бре и просто сам се сетих за идиотските глупости, които допуснах по
време на монтажа). Направих два; сега остават и другите два да закача. Първите
бяха по-лесни, защото навремето по тавана бях слагал допълнителни дървени трупчета
за закрепването на старите вентилатори. Последните само ги свалих и с
най-голямо задоволство ги изхвърлих на пътя, а на тяхно място поставих новите.
Добре ама в останалите две спални такива дръвчета няма, защото там поначало
вентилатори не бяха слагани. Онзи ден моя скъп приятел и кумец Цецо дойде, че
нали е почти два пъти по-лек от мен – та той се качи на тавана и ми закова две
трупчета, защото аз не смея да се подвизавам вече из това пространство (страх
ме е да не пропадна през някоя дупка на гипса, че да си отворя още по-голяма
работа)…
Някъде около средата
на Октомври с Дани направихме един грандиозен поход (авто – да не мисли някой,
че сме вървели пеша) до наш остров в Тихия океан, но не много далеч от брега.
Тя отдавна беше замислила тази своеобразна екскурзия, само че аз докато бях
зает с моите проблеми основно около намирането на нов източник на доходи, та не
съм надавал ухо на нейните авантюристични намерения. Понеже за момента и
двамата бяхме свободни (тя млада пенсионерка, аз пък безработен в предпенсионна
възраст…), разполагахме напълно със самите себе си и с всичкото време на света.
Та вместо да се качим на самолета и да отидем там за някакъв си час и
половина-два, ние натоварихме колата с провизии и потеглихме на двудневно
пътешествие по близо 1500-километровото трасе нагоре към Townsville, срещу
който градец пък се намира и въпросния остров – Magnetic Island, за
по-любознателните в картографическо и кадастрално отношение.
Цялото разстояние
физически не можеше да бъде преодоляно на един дъх така да се каже, нито пък на
нас това ни беше и целта на занятието. Искахме да си направим една екскурзия, с
няколко спирки по пътя, разглеждане на местните забележителности на пейзажа и
на географията в околовръст като цяло. Първият ден пътувахме до вечерта и минахме
малко над 1000 км. Спахме в един град, чак в Mackay, където никога не бяхме
ходили преди това. Принципно, ние сме стигали и до по-отдалечени точки на щата
и континента, но само със самолет – например Cairns визирам в случая. Там сме
били два пъти, но пък никога не сме се движили по сухопътни шосета нататък. А
те принципно в тази посока са само две главни автомобилни артерии: едната
минава през дълбоката провинция (с други думи “кънтрито”), по която се движат
много тежкотоварни камиони, превозващи руда и всякаква друга стока; другото
шосе се извива покрай Тихоокеанското крайбрежие, но пък и не чак в тази му
прелестна форма, както например живописно криволичи пътя между Царево и Ахтопол.
Само на отделни моменти и пасажи шосето наближава пясъчно-скалистите брегове на
океана – в повечето от случаите обаче то минава малко по-навътре в сушата и
водата изобщо не се вижда, както на всеки би му се искало. Но пък като погледне
човек огромността на Австралия и проследи пътя, непременно ще му се стори, че
пътят върви едва ли не по пясъка на плажа и покрай чадърите с шезлонгите, а
вълните постоянно плискат и мият калниците на колата; е, да де, ама няма нищо
подобно – както и да е.
В мотела пристигнахме
някъде около късния следобед – понеже сутринта тръгнахме много рано, още по
тъмно. Нямахме много спирки по пътя, освен за леко подхапване, периодично
изпикаване и едно зареждане с бензин. Така бях изчислил количествата, че да
наливам само в по-големите градове, където цените на горивата по принцип са
малко по-поносими, отколкото по селата. Отделно от всичко, аз в багажника си
носех 4 туби от вълшебната течност с вместимост по 22-23 литра всяка, така че
откъм захранка на “ламята” бях напълно обезпечен и за връщането, дето има една
приказка. Не знаех какво е положението на острова, колко далеч трябваше да се
придвижваме и затова имах готовност за всякакви случаи на непредвидени ситуации
– а оставането без бензин по средата на нищото, специално в Австралия е едно
много серозно предизвикателство, свързано с големи тревоги и проблеми. Понеже
имахме още няколко часа преди да мръкне, та направихме един обход из градеца с
цел опознаването му. Оказа се, че това населено място далеч не е за подценяване,
градът беше сравнително голям, с добре развита промишленост, тежка минна
индустрия и т.н. Преди няколко години бяха ми предложили постоянно работно
място за един проект, по който работех тогава, но идеята за дадения период от
време ми се стори малко пресилена и налудничава. Аз вече имах горчивия опит да
работя далеч от къщи, когато изкарах точно 12 месеца в Newcastle (последният
беше на разстояние от нас само някакви си 750 км). А пък този Mackay тогава ми
се струваше едва ли не чак на майната си (не, че той не е, де – действително е
доста далеч от нас…) и си спомням добре, че тогава отказах предложението.
Заплатата беше изключително висока за времето си, обаче и масрафите ми щяха да
бъдат сериозни – трябваше да давам по 400-500 долара седмично само за наем;
после пък да се прибирам евентуално всеки две седмици или всеки месец със самолет
и т.н. – обстоятелства, които нямаше как да преодолея, пък и нямаше в името на
какво да го направя. Иначе – хубав град, приветлив и чист, както всички в
Австралия, обаче разположен не само “на майната си”, ами на ПМ, ако добре ми
схващате сравнението съгласно метафората.
На другия ден пак
скочихме рано и продължихме нагоре по трасето – оставаха ни около 400 км до
Townsville, от където трябваше да вземем нарочен ферибот до острова. Даниела
предварително беше резервирала място за колата на лодката, обаче ние
пристигнахме с около час и нещо по-рано, та хората ни качиха на предишния рейс.
А пък е една лепкава жега там – майко мила, не е за разправяне! Нали са доста
по-близо до Тропиците и Екватора, завалийките едвам дишат по оня край – особено
пък през лятото. Ние отидохме в края на зимата, но не ми се мисли какъв ад е
тъдява през месеците на знойното лято – от Декември, че и от Ноември даже, та
чак до Март/Април.
Значи – товарят ни на
ферибота целокупно с нас, колата и целия багаж, след което потегляме в открито
море. Лодката се клатушка до острова в продължение на около 30-40 минути – и
ето ни пристигнали на място в часовете на ранния следобед. Започна настаняването
ни в комплекса, като ние разполагахме с една доста добре сложена къщурка –
наклонен таван като на старопланинска хижа, голям хладилник, баня/тоалетна,
легла, миндери, маси и столове. Натикахме всичките провизии по рафтовете и
предимно в камерата да замръзнат, а ние не след дълго излязохме на
опознавателен обход из района. Брей, мръсна жега – ад, направо! – мамка му; ни
се диша, ни се трае – дейба та’а крива нива!...
Първата ни работа беше
да се набухаме в топлия като чай басейн – ако можеше водата му да ври, сигурно
би възвряла на тоя топлик. Добре че хората предвидливо бяха опънали едно
огромно платно над цялата водна площадка, та барем се изкисвахме на сянка, а не
под палещите лъчи на следобедното австралийско слънце. Малко по-надвечер се
разходихме и из района – Даниела и Ванеса преди няколко години бяха идвали по
този край, но аз тогава мисля, че тъкмо бях започнал някаква нова работа и не
можах да участвам във всеобщото им екскурзионно мероприятие. Иначе денят, като
ден от седмицата беше петък, а ние щяхме да останем на острова и понеделник
включително, тръгвайки си от там във вторник.
Magnetic Island не е
голям, но за сметка на това пък той е единствената островна територия на
Австралия, която има собствен пощенски код. Местното население наброява около
2500 души, състоящо се предимно от безработни аборигени, авантюристи,
безделници и разбира се част от местния контингент на обслужващия персонал. Има
няколко заведения на кръст, един по-голям и внушителен хотелски комплекс на
известната верига “Peppers”, училище, детска градина и дори пожарна команда с
бензиностанция на пътя. Навремето островът е играл важна роля в отбранителната
система на държавата, защото по разните върхове и по-високи части на хребетите
все още се намираха кули, бойници, лазарети, наблюдателни постове, оръдейни
заслони и прочие инженерни съоръжения от военен характер. В един от дните ние
предприехме една такава екскурзия до тях и нагоре баят изплезихме езици в
знойния ден. Обаче надолу после беше кеф, защото само се спускахме по инерция.
Плажуването покрай брега не е особено популярно в тия географски ширини, защото
из водата се въдят всякакви гадини – от отровни по-отровни; навред плуват
медузи и други морски хищници – така поне ни подплашиха туземците и ние през
цялото време на престоя не влязохме нито веднъж да се натопим. Е, аз разбира се,
се изкъпах на един плаж и нищо не ме нито ухапа, нито пък изяде, но Даниела не
посмя да рискува и стоя отстрани да ми се радва като арабска кадъна на петролен
шейх. Носех целия си леководолазен екип – маска, шнорхел, плавници, обаче така
си ги върнах обратно в къщи сухи-сухенички. Имаше няколко прекрасни места за
далдисване, където водата беше буквално синьо-зелена с прекрасен оттенък на
аквамарин, обаче до там трябваше да се върви много и мен специално много ме
мързеше да се влача по жегата като дроб. На практика разстоянието до сушата
беше само някакви си 8 км и принципно това парче земя се води нещо като квартал
на бреговия главен град – Townsville. Фериботният транспорт е редовен и на
всеки половин час пристига или отплава по някоя лодка, пълна с почиващи, но
някои хора сутрин идват на работа и съответно вечерта се връщат по домовете си
на основната земя. Като размер, Magnetic Island наброява едва 50-тина квадратни
километра, обаче кое му е магнитното или магнетичното така и не разбрахме.
По-скоро островчето привлича със своята дивотия, отколкото с изпрефърцунения
лукс на цивилизацията, какъвто определено там липсва. Както повечето такива
земни образувания в тази част на света, парчето земя представлява застинала във
времето вулканична лава, състояща се от огромни каменни блокове, сякаш нарочно
струпани като с багер, гъсти гори, вероятно и непроходими, като най-високата ѝ точка се издига на
внушителните 500 м над морското равнище.
Независимо от
съпътстващата ни през цялото време жега и висока влажност на въздуха, ние
предприехме няколко малки локални екскурзии до известни възвишения, от където
се разкриваха невероятно красиви гледки – до където стига погледа на човек се
простира безбрежната пустош на океана, но пък със съвсем малко извъртане на
полезрението, ясно се виждат очертанията на отсрещния град Townsville. В събота
преди обяд качихме един малък връх, но в условията на климатичната преизподня,
чувството беше като да сме покорили едва ли не върховете Тодорка и Вихрен на
един дъх. Остатъка от деня прекарахме в безцелни и разточителни разходки покрай
брега, изкисване в басейна и разни други свободни мероприятия. В близко
съседство до мотела имаше един парк, който беше наситен не, ами буквално
пренаселен с някаква местна порода кенгура, които са много дребни на ръст, но откровено
дружелюбни и добре свикнали с присъствието на човешката раса около тях. Купихме
им моркови от магазина и ги хранихме едно по едно – а те идват и гризат от ръцете
на хората напълно безстрашно и свободно. На големина ще дойдат като малко
по-големшки плъхове, но иначе ходят и бягат като истински кенгура. А на малките
екземпляри едва им се забелязват главите, плахо подаващи се извън торбите на
майките им – много интересни гадинки, обитаващи само този остров; по други
места ги няма.
В малко по-ранните
часове на неделния ден пък се понесохме към станалия вече на дума
военно-укрепителен комплекс, който беше разположен точно на върха на един не
много нисък хълм. Пътеката до там беше широка, но на места доста стръмна, та
пак плувнахме целите в пот. Направи ми добро впечатление, че освен нас, там
имаше и много млади хора, които също вървяха на цели тълпи към тези исторически
места. Като гледам по какви урви са строили тези укрепления, направо не ми се
мисли какво им е било на тези войничета, които единствено с ръцете си са
пренасяли строителните материали от подножието по баира чак до върха. Това са
тонове с камъни, цимент, пясък, баластра и т.н. – а да оставим настрана самата
военна техника: оръдия, оръдейни установки, с въртящи се на 360° платформи,
кухненско оборудване за полевата кухня, целия обоз; това е къртовски труд и
войнишка мизерия на N-та степен, граничеща със знака за безкрайност. От кого са
се пазили, трудно беше да се прецени, но тази екипировка е била ползвана
най-активно по време на Втората световна война – тогава единствено японците са
били заплаха за тъдявашните вилаети, но на мен ми е трудно да коментирам и
преразказвам факти, към които никога в живота си не съм проявявал някакъв
по-съществен интерес – историята не ми беше твърде силен предмет в ученическите
години, за разлика от географията, например. Каквото чуя от някого или пък
случайно прочета от тук от таме – това са ми общокултурните исторически
ценности и дълбочинното ниво на познания в тази област на науката.
След изморителната
разходка, слязохме към брега, където аз се изкъпах в морето, че вече много ми
се пикаеше, а Даниелчето ходи у нарочен градски кенеф – ужас! Водата в океана
беше топла и приятна – почти толкова хубава, колкото беше тази година на
Албена. До края на деня изкарахме в разходки по пясъка, имахме повторна среща с
нашите любимци, малките и сладки кенгурчета, окончателно смиване на мръсотията
в басейна и хайде на софрата. Общо взето това беше екскурзионната ни програма
за цялото време на престой, докато във вторник сутринта трябваше отново да
товарим колата за обратното ни пътуване към къщи.
На връщане направихме
малко повечко спирки, за разлика от препускането ни на отиване. На около
300-350 км в обратната посока се отбихме до един друг, много известен
австралийски курорт в местността – Airlie Beach. Ние там също сме били преди
няколко години, но сега използвахме случая да го посетим отново, при малко
по-различна програма, разбира се. За да не губим излишно време в размотаване по
пътищата, във вторник сутринта се натоварихме на първия възможен ферибот, който
да ни върне на сушата – станахме рано и в 06:00 отплавахме към Townsville. В
самия град също направихме една задължителна променада до някакво тяхно
възвишение току над къщи и колиби – ама досущ като нашенското си Градище над
Габрово. Надолу всичко се виждаше ясно като на длан, защото в околовръст не се
забелязваха никакви по-внушителни възвишения и планински вериги. Като слязохме
долу се отбихме в един супермаркет за набавянето на някои провизии и
продължихме директно към Airlie Beach – след още няколко часа бяхме вече
пристигнали.
На път към мястото ни
за настаняване спряхме в някаква туристическа агенция и си купихме една
целодневна екскурзия до може би един от най-известните острови на Австралия –
Hamilton Island. Мястото е популярна дестинация за всички новобрачни семейства
– сватбеното пътешествие на почти цялата държава задължително минава през този
остров. Какво точно му намират красиво и екзотично аз не знам, но пък и
рекламните диплянки доста добре си вършат работата, де; отделно от радио и
телевизия, които постоянно бълват реклами с техни изключителни оферти, евтини
хотели и други подобни вързанки – мехлем за душата на неосъзнатия и наивен
средностатистически австралиец. Разбира се, ние също използвахме една подобна
“оферта”, по силата на която изкарахме две нощи в района на сушата, но пък си
разширихме екскурзията с посещението ни и на Hamilton Island.
Тъй като все още
имахме достатъчно време от светлата част на деня, само хвърлихме дисагите във
временния ни бивак, заредихме питиетата в хладилника, че аз хич не обичам топли
напитки (освен ако не са чай или кафе) и хукнахме обратно към градчето с търговска
и опознавателна цел. Докато бяхме още горе на острова (за Magnetic Island иде
реч…), аз излях двете туби бензин в резервоара на колата, който едвам ни стигна
да се доберем до Airlie Beach. Ние междувременно проведохме и редица локални
пътувания по разни неизвестни черни пътища, но понеже самото парче суша изобщо
не е голямо, не можахме да стигнем твърде далеч. Едно на друго, може би
дължината му ще дойде около 15-тина км (20 км най-много), на около 2-3 км
широчина. С тази разлика, че на много места островът не беше достъпен за
автомобили, по простата причина, че нямаше пътища. Ние на една такава разходка
стигнахме до края на пътя, който от там нататък преминаваше в тясно пясъчно
трасе (по-скоро пътека, с едва личащи си коловози – най-вероятно предназначена
за камиони или по-серозна и мощна автомобилна техника), но аз не посмях да
нагазвам из тресавищата, защото ако нещо стане да закъсам, няма жива душа
наоколо, та да ми помогне някой. Мисълта ми беше, че докато ни траяха
островните авантюри и безцелно возене, стрелката на горивото почна да клони
надолу – не баш към празното, но все пак резервоарът на колата на беше съвсем
пълен до гърловината, както си го предпочитам и обичам аз.
След зареждането със спасителната
течност (връщайки мисълта и разказа си обратно в Airlie Beach, от където
всъщност започнах малко по-отгоре…), навряхме се и в два дюкяна, от където си
купихме по някой сувенир за спомен от мястото, което едва ли някога повече ще
посетим – има толкова други неизвестни кътчета на Земята, така че човек не бива
да повтаря едно и също до втръсване. Малко след това магазините затвориха,
слънцето залезе и дойде часът на вечерното ни соаре.
На сутринта отново
станахме рано, защото още в 07:30 трябваше да се качим на катера, който да ни
извози до Hamilton Island. С всичките няколко спирки до там (акостиране,
хвърляне на въжета, привързване към кея, качване и слизане на пътници, мъкнене
на багажи, раници и т.н.), цялостното ни пътуване трая около час и половина – в
09:00 вече бяхме на островна територия и “потопени” така да се каже сред чудно
красивите палми, обширни зелени поляни и игрища за голф, с пристанище за
мултимилионно струващи яхти, моторни катери и други богаташки гъдели. Няма
милиционерски будки за проверка на багажа, няма червено-бели бариери и
караулки, няма знаци и табелки “Стой! Стреля се без предупреждение!” и “Вход за
външни лица строго забранен”. Всичко е достъпно за всеки, който иска и обича да
бъде там. Всеки си знае мястото, всеки се простира според чергата си и с нищо
не пречи или пък застрашава другия – оня, с по-дългата черга, примерно...
На острова циркулират
малки и безплатни автобуси (за около 20-тина души), които непрекъснато извозват
туристите до хотелите им или ги карат до по-интересните места на острова, които
всеки би желал да посети, да се снима за спомен или да се издокара на някое
“селфи” - а пък с неоценимата помощ на Фейсбуката, да го видят ‘сичкити на селу
де’й ‘одил чак и к’во с кого’й прайл по тъмното. Хотелските комплекси са
достъпни за всички (платежоспособни индивиди, разумява се…), като тарифите им
варират между стотина-двеста долара на нощ, без да е сложен таван на цената
(демек, колкото ти поискат, толкова и даваш – ако не ти липсват желание и
най-вече възможности, естествено). Ние с буля ви Дана се установихме на едни
шезлонги, разположени под шарените сенки на няколко палмови дръвчета, оставихме
си раничките с дрешки и лични принадлежности, след което отново хукнахме по
разходки. Не, не – там цигани няма и обикновено не се краде; нито пък някой
мургавел върви с кочана да къса билетчета за ползване на чадър и стол, както
беше у нас по Черноморието; отвратително отблъскваща и порочна практика,
отбелязвам! Но то просто няма как да сравнявам разликата, след като няма и
прилика даже. Значи – пред нас е пясъчния плаж на океанския залив с тиха и
спокойна вода, сякаш сме току пред Рибното езеро в Рила, а зад нас се намира
огромен воден комплекс, с басейни за всякакви възрастови групи, мостчета,
водоскоци, водопади и други изгъзици; не на Велинград, ами направо се намираш
на минералните бани в Троянските села Шипково или Чифлик…
От дума на дума стана
време за обяд и ние пак с едно такова автобусче се придвижихме до пристанището,
където бъка от всякакви кафенета и кръчми, както и буквално гъмжи от народ.
Даниелчето се лигави с някакви скумрии, докато аз омачках един огромен сандвич,
дето разбирачите им викат “бъргер” (някои още по-големи разбирачи ги зоват
“бургери”, че да удря малко и на американско произношение – в тон с времето и в
крак с модните тенденции на столетието). Иначе казано, това си е една голяма
питка, пълна с лук, изобилства на листа от марули, има едно едва забележимо
кюфте, малко кашкавал, бекон, пържено яйце и други сосове, които обикновено се
стичат в ръкавите ти или по най-новата ти камизолка – прясно изпраната, дето си
облякъл сабале баш за целта и да се покажеш чист и опрятен пред ‘ората. След
обилната закуска (Боже-е, и аз научих една нова дума в българската реч:
сливането на късната закуска с ранния обяд му се викало “брънч” – ебаси колко
съм бил прос’ до сега и така ограничен, че да не се сетя за корените на думите
breakfast и lunch; обогатих се, нéма що)… За така нареченият “brunch” имахме
купони, включени в цената на екскурзията – изръсихме се с по $130 на калпак,
които включваха извозването ни с катерите (абе то катер само му е името – иначе
на борда си качва по 250 души народ, барабар с техните раници, дисаги,
велосипеди и гребни лодчици); после идва ползването на абсолютно всички
съоръжения на острова (чадъри, столове, масички, плажни кърпи и т.н.),
разкарването ни из алеите на вилаета с автобусите, безплатни басейни, душове,
съблекални и тоалетни (те пък бяха най-важните!...) и прочие и прочие; да не
отегчавам сега читателя с излишна и никому ненужна, безполезна информация.
Като ни омръзна да се
въргаляме по плажа, преместихме се на басейна под подобни палмови сенки,
изтегнати на подобни пластмасови шезлонги – само че други, онези останаха
зарити у песоко. Така в безгрижие и мързел убихме и следобеда – аз прекарах
повечето от времето в басейна, докато Дани си чете любовните романчета (така е
- който навремето не е чел “Овчарчето Калитко” и “Пипи Дългото чорапче”, сега
се мъчи с разни англосаксонски книжни издания и литературни извращения).
Постепенно денят започна да клони към своя край и ние в 17:00 трябваше да бъдем
обратно на борда за отплаването ни към брега. Докато отново обиколим съседните
острови, че да се качат и останалите пътници за сушата, на пристанището, от
където тръгнахме заранта акостирахме чак към 19:00 – навън отдавна вече беше
паднал мракът, но пък по време на пътуването се насладихме на уникално красивия
залез на слънцето; последва нова вечеринка в мотела, с подробен разбор на
впечатленията ни от деня и подготовка за следващата отсечка от маршрута за
връщането ни към къщи…
На заранта ние също потеглихме по маршрута си към наше село, като цялото
разстояние отново бе разделено наполовина, за да не ни изтръпват задниците по
седалките на колата от прекалено дългото возене. По време на дневното ни
пътуване направихме няколко отклонения от главното шосе с цел посещение на
неизвестни за нас до тогава местности и географски забележителности в тази част
на Австралия. От една крайпътна будка си купихме шепа домати, малко люти чушки
и други плод/зеленчукови дреболии, за да подкрепим местното селскостопанско
производство на самите фермери. Привечер вече се настанахме в предварително
резервирания мотел, току на влизане в градеца Rockhampton. Последният е
известен с отглеждането на прочутата марка говеда “Angus”, от които ставали
най-скъпите стекове по ресторантите, но аз лично свинската вратна пържола не я
заменям за никакво друго животно. Не случайно, Rockhampton се води за столицата
на говеждото месо – по фермите в околовръст се отглеждат милиони глави едър
чифтокопитен добитък, което е и основния поминък на населението в този район на
държавата. Не е изключено нашенското сиво искърско говедо да е някакъв далечен
братовчед на местната порода, но както вече подчертах по-отгоре: аз разбирам
повече от свине и изобщо не се интересувам от говеда, пък били те и “Angus” (а
па най-малко от онези сивите, населяващи поречието на Искъро и у Софийско равно
пóле)…
Ние пристигнахме в късните часове на следобеда, но все още беше топло,
макар да духаше и един доста противен вятър – типичен за равнинните местности,
без никакво възвишение, което да намали, отклони или пък спре напълно поривите
му. Отидохме да се изкъпем в басейна, но на Даниелчето водата ѝ се стори твърде хладна и не рачи да се намокри. Аз обаче
смих кирта от мен, която най-старателно събирах през деня в продължение на
стотиците километри, които минахме от сутринта до този момент. Привечер
разпънахме месалите и тържеството ни продължи в стаята, която представляваше
малко едностайно апартаментче с кухненски бокс и останалите домакински и
домашни потреби, нужни за едно временно жилище извън удобствата на дома. На
сутринта поехме по пътя на последния скоростен етап до окончателното ни
завръщане в къщи – някакви си още 700-750 км, по които се търкаляхме кажи-речи
пак цял ден. Отчетохме мероприятието като успешно и завършило със щастлив край,
а от там насетне всеки се залови с непосредствените си задачи и семейни
задължения.
Пак междувременно, ама не мога с точност вече да кажа кога – явих се на
няколко интервюта за работа, като евентуалните резултати особено от едното за
мен бяха много обещаващи и обнадеждаващи. Обаче и от това място получих отказ –
всъщност, не: нищо не получих под формата на оферта, което недвусмислено
означаваше, че отчаяният ми опит и този път е бил неуспешен и че явно съм се
провалил за пореден път. Но пък и как няма да е така, след като за едно работно
място се натискаме по 100-200 души кандидати – кой от кой по-подготвен и добър.
Само че аз съм тъп и упорит – за мен кандидатстването за работа се е превърнало
в страст, все едно като да си искаш от някоя булка да ти пусне “гювеч”: молиш я
не повече от 9 пъти и ако оная не кандиса, почваш кандърдисването отначало,
дорде най-накрая склони, па рече да се прежали в името на добрите ви отношения
и дълбоко, отколешно приятелство; ама ако може мъжът ѝ да не разбира, че тогаз вече става лошо и за двамата в кръга на любовния
триъгълник. Поради такива и подобни съображения, аз за пореден път подадох
документите си за една инженерска позиция, отново в шибания Бризбън и на
майната си от домашната ни колиба. Стигнах дори и до интервю, на която среща
доста добре си поприказвахме с момчетата и самите те разбраха, че могат да
разчитат на мен. Добре ама явно след мен се е явил някой по-окомуш делегат,
който е имал по-голям опит и съответен успех от мен, та предпочитанията на
компанията явно са наклонили везните към неговата кандидатура. Майната му –
пореден неуспех, поредно разочарование, поредно стискане на кълки откъм страна
на “булката”, а ние продължаваме да си искаме от нея…
Мина се какво се мина седмица или две, същата фирма обяви свободна позиция
за конструктор, със същите познания, опит и умения, но очевидно на малко
по-ниско ниво от предишната инженерска роля. И аз тутакси изпратих поредна
молба към тях, която и този път се увенча с успех – на интервюто се срещнах със
същите хора, с които бях вече разговарял. Те ми дадоха един елементарен тест,
за да проверят уменията ми и до каква степен се простира моя конструкторски
опит и логичен разсъдък. Разделихме се приятелски, аз започнах да кроя планове
за бъдещето и разбира се предложението за работа не закъсня. Само след няколко
дни пристигна официално писмо за назначението ми, но срещу унизително ниско
заплащане – точно, каквото очаквах и самият аз. По това време (беше петък…) ние
с Даниела пак бяхме отишли на някакво малко локално екскурзионно летуване само
за почивните дни и съобщението за незабавното започване на работа ми дойде като
гръм от ясно небе. Това, че са предпочели точно мен от останалите общо 172
кандидата не ме впечатли особено много, но пък отчаяно ниската плата направо ме
разтърси изоснови. Та аз до съвсем скоро печелех почти двойно на час за същата
работа, а сега ще искат от мен да им стоя по цял ден само за половината пари! –
в кожата си не можех да се побера, но пък и угрозата от продължителното ми
оставане извън строя така да се каже, също взе превес в моите аналитични разсъждения
и макар с огромно нежелание и подчертана неприязън, аз приех предложението на
работодателите с известни уговорки и допълнения, обаче. Основният мотив беше за
ниското заплащане, на което те веднага отговориха с подхвърлянето на едни допълнителни няколко бонбона
към годишната заплата и в крайна сметка, ето ме и мен влял се вече в редовете
на работническата класа – денят е сряда, 30 Октомври на тази същата наша
календарна 2024 година. Брех, майката му мръсна и стара! – какъв неочакван
обрат на нещата и каква странна шега на съдбата!...
От там насетне дните и седмиците се затъркаляха в познатия им ритъм,
служебно натоварване и напрежение покрай идиотското пътуване, което правя всяка
сутрин на отиване към работа и вечер, прибирайки се в къщи паралелно с
останалите десетки хиляди идиоти по пътищата. Компанията отстои само на 65 км
от нас, обаче от един момент насетне пътуването нататък се превръща в истински
кошмар, след като последната се намира в един страничен район, силно
индустриализиран, с множество фабрики, транспортни фирми и всякакви други
по-едри и по-дребни производствени цехове. Навремето, през Август или Септември
на далечната 2001, пак там беше и първата ми работа в онази фирма за преработка
на минни машини и транспортни средства (“Caterpillar”, ако все още са ви пресни
спомените от онова време…) - изключително предназначени за минната индустрия на
Австралия. Тогава сякаш пътуването не ми се увиждаше чак толкова много, но сега
вече то се е превърнало в отвратително ежедневие, което започвам да ненавиждам
все повече и повече с всеки изминат километър. Заради предстоящите летни Олимпийски
игри през 2032, гост на които ще бъде столицата Бризбън на нашия щат
Queensland, буквално всичко живо е полудяло и пощръкляло – строят се нови
пътища и магистрали, строи се подземно влаково съоръжение, нещо като метро, с
подземни паркинги, магазини и всякакви подобни щуротии; навред ври и кипи,
тежкотоварни камиони циркулират денонощно и превръщат съществуващите пътни
артерии в една затворена и зациклила система, пълна със съсиреци, готова всеки
момент да колабира я от мозъчен удар, я от сърдечен инфаркт. Независимо от
всички негативни обстоятелства и неизбежни препятствия, животът си тече и
продължава с бесния си ритъм да се надпреварва с времето, а самите ние да се
гоним със сенките си. В края на Ноември с Неничкови имахме планирана една
няколкодневна островна екскурзия до Fraser Island, обаче снахичката нещо се
поболя и ние буквално в последния момент отложихме пътуването. Колата даже беше
вече натоварена с хранително-питейни провизии, туби с бензин и всякакви други
потреби за едно такова епично пътуване, но поради така създалата се обстановка
на напрежение, тази разходка се провали – разгеле, аз продължих да работя,
макар че и неплатената си отпуска вече бях уредил с началника на отдела. За
сега имаме планирано ходене с кораб до Вануату, което ще се осъществи в
началото на Февруари, а пък през целия Март ще се подвизаваме в Мексико. Как ще
се оправям с работата си все още не е съвсем ясно, но даже и да я напусна
преждевременно, за мен няма да бъде някаква катастрофална финансова загуба –
този факт повечето би ми носил известни морално-емоционални последици с
негативен знак, но нека първо дойде времето за това, пък тогава вече ще му
мислим по-конкретно, как точно ще излизаме от ситуацията. За сега все още се
намираме в предколедна еуфория, настроението е привидно приповдигнато, повишени
са и градусите – температурните в климатично отношение, наравно с алкохолните.
Следим изкъсо и развитието на нашата малка Ванеса (доколкото това е
възможно от огромното разстояние, което ни дели….) – тя вече трайно се установи
при своето френско приятелче Дилън, учи най-усилено езика на любовта и се
подготвя за предстоящата ѝ учебна програма в един от
тамошните университети на съвсем близкия до тях град, Bordeaux. Паралелно с
всичко се е свързала с местни преподаватели от частни езикови училища в
градчето, където след изкаран курс тя ще може да вземе няколко класа с ученици,
които между другото да обучава на английски език. Иначе университетската ѝ програма започва догодина през Септември, доколкото разбрах
– само че аз повече се интересувам от другите ѝ ежедневни и житейски злободневки, докато науките си остават в нейните
собствени задължения и аз там не ѝ се меся на бизнеса – тя си
знае най-добре какво иска и най-вече, как точно да го постигне; ние само ще я
подкрепяме отстрани и ще се радваме на всеки неин постигнат успех. АМИН, дай
Боже!...
28.12.2024 – Дълго време не бях поставял никаква заглавна дата в
настоящия ми писмен материал, но нали гледах да наваксам пропуснатата
информация, която така или иначе нямаше особено отношение към някакви по-точни
и конкретни календарни дати. Правя това днес, с цел да възстановя стандартния
формат на този мой своеобразен житейски алманах и разбира се, всички ние да
имаме известна представа кое събитие кога и горе-долу по кое време на годината
се е случвало. Не, че това има голямо значение за евентуалния и предполагаем
читател, но все пак би било хубаво да се придържаме към хронологията така,
както това вече правя в продължение на 32 години. Съвсем неусетно и без да
разберем, само преди няколко седмици (на 22 Ноември, ако трябва да съм и
максимално точен…), аз подкарах 33-та си емигрантска година в толкова далечната
Австралия. Бях само на 33, когато пристигнах тук – изкарах още толкова и след
това. А пък до кога ще се търкалят така годините една подир друга – единствен
само Господ знае това със завидна точност…
В настоящия момент аз едва ли имам какво повече да добавя към вече казаното
и споделено в по-горните ми редове. За сега се радвам на свободните си от наряд
дни, след като от завода ни разпуснаха още миналия петък. Непосредствено около
и малко след този ден, по нашия край пак валяха едни проливни и напоителни
дъждове, но за щастие не оставиха никакви сериозни последствия от рода на
наводнения и течащи покриви. Някъде нагоре, в северна посока имаше известни
по-внушителни разливи на реки и потоци, които на места заляха по-ниските
пътища, но тук при нас и в тази част на Австралия подобни проблеми не сме
имали. Даже шосетата, които ние толкова успешно преминавахме само допреди
месец-два, когато пътувахме по онези вилаети, сега бяха потопени под вода и
пресичането в това им състояние едва ли щеше да бъде такова безпрепятствено и
безаварийно мероприятие – ако подобно бедствие ни беше сварило или застигнало
там, сигурно трябваше да стоим отстрани и да чакаме няколко дни първо да се
оттече водата, че чак тогава да продължим пътуването си. И малко, след като се
изваляха и последните капки летен дъждец, слънцето отново се облещи и почна да
сипе огнените си лъчи връз нас, сякаш още по-безмилостно и от преди.
В един от дните, малко преди Рождество Христово, с Даниела ходихме до
Бризбън, за да напазаруваме главно месо за предстоящите светли празници. На
Коледния моабет у наши близки приятели, по специалната заръка на домакинята
носех едни небрежни 7-8 кила заготовка за кюфтета, които и този път станаха
превъзходни. За Новогодишната нощ пък съм обещал и нарекъл други 3 кила
кебапчета – въобще, при мене няма празно; “нéма ‘лабаво”, както се изразяват в
Правешката околия. В понеделник, след като набавихме необходимите продукти за
празниците, по обяд ходихме и на бразилски ресторант. Едни приятели ми бяха
подарили ваучери за именния ден, та отидохме с Дани да ги оползотворим. Там
ядеш на корем всякакви месни деликатеси и произведения – влизаш гладен, но пък
може да те изнесат и на носилка от преяждане. Тази година на Бъдни вечер, за
първи път бяхме съвсем сами на трапезата – Неничко все още беше на работа, а
Ванеса продължава удължения си престой във Франция; а до кога ще остане там и
самата тя не може да предскаже – най-малкото това ще бъде до около края на
следващата година, когато би трябвало да е завършила своето обучение в
университета. Последното започва през Септември’ 25 и ще продължи малко повече
от една година без никакво прекъсване – няма ваканции, няма почивки и други
студентски гъдели. Това е нещо като аспирантура, приравнено спрямо българските
академични аналози, ама доктор ли ще става на края, професор ли – тези неща на
мен специално не са ми твърде ясни и известни. Неничко си дойде вчера от обекта
и днес сутринта заминаха с цялата банда им приятели на къмпинг, докато ние с
Неси ще се видим едва чак през Март, когато отидем в Мексико. Тя ще дойде от
Европа и ще остане известно време с нас, като през този период нейния Дилън
също ще прескочи със самолета до там за около седмица или десетина дни, че
най-после да се видим и запознаем на живо с него. Иначе ние сме се виждали
няколко пъти по време на нашите междуконтинентални видео връзки и сеанси, та
принципно се знаем кой какъв е и на какво мяза, но пък в покрайнините на
Мексиканския залив ще се извърши по-официалното ни и лично представяне едни на
други. Като му дойде времето аз ще отворя една малко по-специална скоба в тази
връзка и по този повод, но за сега това са само предварителни настроения и
психическа нагласа за тепърва предстоящото…
Тъй като включването ми в ефир стана няколко дни след Коледните празници,
тук е мястото да честитя на всички свои читатели светия ден на Христовото
Рождество, независимо че се падна така, малко “на патерици”, дето има една
приказка. Наред с тези мои благопожелания, използвам случая да пожелая весело
изпращане на старата година и още по-веселото посрещане на Новата 2025 – дай
Боже тя да е по-успешна и късметлийска от предишната. Това уж си го пожелаваме
всяка една, обаче най-важното от всичко е да сме живи и здрави: малки, средни и
големи. АМИН!... Откакто загубих най-близките си, пожеланията ми са също сухи и
лишени от тръпка. Сега светът остана единствената моя дружка: както като
приятел, ама така и като враг. Иначе, най-тясното ми обкръжение си е част от
пейзажа – мой, тъй скъп придатък или израстък.
Следим с особено подчертан интерес интензивните снеговалежи в България и в
частност падналия дълбок сняг над Габрово и околностите му. Съжаляваме, че
нямаше подобна бяла зимна картина по-миналата година, когато и ние бяхме там. А
пък то, по време на нашето пребиваване паднаха само няколко снежинки, които
много бързо се стопиха и сняг почти не видяхме току през цялата зима. Тази
година пък жегите на лятото направо ни спукаха гьона – изглежда, че когато
летата са горещи, зимите са сурови и снежни; не знам – трудно могат да се
съпоставят климатичните условия само по някакви бабичешки предугадки и неясни
видения.
19.01.2025 – Е, какво сега – драги мои и предраги: изпратихме
старата година по живо и по здраво, посрещнахме Новата още по-живо и още
по-здраво, пък нека да видим как ще изтече последната вече и съвсем до края
(понеже сме ѝ все още в най-ранното начало – а пък кой я знае и нея
какво има да ни поднесе до поредния годишен край). Шумът и празниците отдавна
минаха и съвсем закономерно бяха сменени със сутрешното дрънчене на будилника,
със сивото ежедневие, с припряната си забързаност, ‘га че денонощно гоним нечий
влак и на незнайна гара; и т.н. и т.н. – всичко това, до болка познато, до
болка опротивяло и до болка свикнали с него, сякаш вече е станало наша втора
природа. Изтърколиха се и светлите Християнски празници: Васильовден, после
Богоявление и Ивановден, вчера и онзи ден пък Св. преподобни Антоний Велики и
Св. Атанасий, също толкова Велики, та сега просто няма вече на какво да се
надяваме и кой светия по-изпървом да почитаме; очакваме с нетърпение следващите
според Православния ни календар, че да има барем някакъв уважителен повод за
нашата целомъдрена ежедневна почерпка (защото да се пие без повод си е чиста
проба алкохолизъм, ако питате мен - независимо колко е битов и привидно
невинен)…
С последните няколко изречения искам да приключа началото на Новата 2025
година и след известно време да продължа писанията си на чисто, така да се
каже. Тя бе посрещната тържествено у наши добри приятели, където се бяхме
събрали на всеобщ, общобългарски банкет. Спахме у тях и още от сутринта
продължихме да се наливаме, отначало с по-леки бири и вина, докато едва към
обяд преминахме и на по-втвърдяващите мозъка и езика градивни напитки.
Редувахме ги ред мезета/ред питиета, като разреждахме с по някое потапяне в
басейна. Денят беше слънчев и горещ - като по някакво чудо не валя дъжд
(спомняйки си за потопа, който ни удари лани точно по същото време). Тръгнахме
си едва привечер, но една приятелка остана да спи у нас, та с нея продължихме Василовия
ден кажи-речи до следващата сутрин. Последваха още няколко почивни дни, през
които успяхме да свършим някоя и друга работа по двора, но особен зор не сме си
давали. В един от дните си купих колело – истинско, амчи! Цял велосипед, с
всички “екстри” по него. Моят стария замина в небитието, защото беше навършил и
достолепната си възраст, откакто го имах – изкарах го пред дома и до вечерта
вече го нямаше; някой беден съсед сигурно доста ще му се е зарадвал, ама нали
“ръка дет’ дава не осюр’машава”, както е казвал навремето моят скъп и обичен
дядо Ангел, комуто с най-голяма гордост нося и трите имена (последното идва от
“сиромах”, но съгласно Габровския диалект му викаме “сюр’мах” – пояснявам
единствено за по-необразованите, които тук тутакси ще сметнат, че в граматиката
ми нещо понакуцва…). И само след още ден-два, ето ти го пак омразния и шибан
понеделник, когато поднових ходенето си на работа (баш навръх Йордановден, ако
трябва да съм и хронологически точен). От там, единствените добри новини са, че
хората ще ми разрешат двете неплатени отпуски, за които своевременно подадох
молби: едната ще бъде 5-дневна в началото/средата на Февруари, когато се
качваме на кораба и отлитаме на тур за Вануату, а другата ще е през Март –
тогава пък палим самолета и отплаваме за Мексиканския залив, където ще се
подвизаваме в продължение на цял месец. Искрено се надявам и от двете места да
набера много нови и интересни впечатления, които охотно да ви поднеса под
познатата на всички вече пътеписна форма. Но за това ще си говорим като му
дойде времето – сега ще гледаме единствено в настоящето, а пък то не е кой знае
колко много; най-малкото пък интересно и забавно.
Нашата малка Ванеса скоро ще завърши курса си за преподаватели, след като
на местна почва са ѝ обещали от едно тъдявашно частно училище да
вземе няколко класа с преподаване на английски език; наред с това се е хванала
да превежда и някакво туристическо списание, за която услуга щели дори да ѝ платят космическата сума от цели 250 Евро! – направо да ти
се приплаче от носталгия, но понеже тя сама си избра този трънлив път на
развитие, нека сега да го следва до момента, до който сама не разбере, че на
света няма по-добра държава за живот от Австралия (с всичките ѝ кусури, с всичките забележки по неин адрес, с цялата си
справедливост или пък не…). Градецът, в който тя се намира за момента се казва
Arcachon. Разположен е току на брега пред Атлантика, в един голям залив, носещ
същото име (Бискайският залив, за който навремето сме учили в училището, също е
в непосредствена близост до това място, съгласно географията на ученическите ми
спомени) и се явява на около два часа разстояние до Испанската граница. Всъщност,
до по-голямото населено място в съседна Испания, San Sebastian, има-няма само
някакви си 2½ часа път с кола – ебаси, че аз за толкова време едва се прибирам
от работа, особено пък когато има задръствания по пътищата на родината-мащеха!
Градът е малък, с доминиращ туристически елемент – наброява едва 10-12 хиляди
жители, но по време на активния летен отпускарски сезон набъбва тройно повече.
Няма криминални престъпления, няма идиотизъм по шосета и тротоари – всички се
познават, всички са или братя и сестри, или “баджанаци” (нямало и нашественици
също: орки, скакалци, чернилки и друга человеческа гняс, понеже последните се
тъпчат предимно из големите градове – мислят си, че уж се претопяват покрай
цивилизованата маса от народ, ама май не им се получава особено успешно). В
същия ред на мисли, въпросният Arcachon отстои на около 60 км от шестия по
големина град на Франция – Bordeaux. Там именно е и университета на Ванеса,
където тя ще учи своите науки от тазгодишния Септември насетне. Може би ще ѝ се наложи да купи някаква малка и евтина кола, за да се
придвижва по-добре; иначе ще пътува с влака, но тези въпроси тепърва има да се
изясняват – както за нас, така и за самата нея.
Погледната малко по-отвисоко, картата на района ни отвежда в големия
Бискайски залив, за който също бяхме учили в часовете по география и за който
вече споменах малко по-отгоре. По принцип цялата западна част на Франция е
разположена по протежението на въпросния огромен залив, където се влива и една
от големите ѝ реки – Гарона (Garonne), преминаваща през станалия вече
на дума град Бордо и сравнително по-далечния Toulouse. Малко по-отгоре пък, в
залива нахлува и друга, също толкова голяма и далеч небезизвестна френска река
– Лоара (Loire). И с всичко до тук, смятам повече да не ви занимавам със
завидните си географически познания за света – отваряйте атласа, па се
разхождайте на воля колкото ви душа сака из страниците му. Точка по въпроса…
Така аз вече стигам и до съвсем закономерния завършек на поредното си писмо,
експозе – лично мое и дълбоко душевно послание към света, към близки и далечни,
към мили, драги и недраги. Бъдете всичките честити, плодовити, духовити – яжте,
пийте на корем и мажете се с мехлем: един за радост, друг за сладост, трети пък
за страст и младост. Наздраве и до нови срещи – тука под звездите ярки или на
някоя полянка у тревите и връз борови шишарки!...
