Писмо No 24 (V-VII.2025)

Прекрасни чеда мои, ненагледни! – грешни, вредни, непотребни; верни, искрени, за любов жадни и от любов напити…

Напоследък стана така, че вече изобщо да не знам, нито как да започвам поредната си изповед, нито към кого по-точно да се обръщам в нея, нито пък каква да бъде нейната най-главна или изцяло второстепенна тематика. По силата на инерцията обаче, аз продължавам да отразявам събитията около мен във възможно най-близък план (както в пряк, така и в малко по-преносен смисъл…), продължавайки житейската си сага от първо лице едно-единствено число – е, сегиз-тогиз прибавяйки и множественото, разбира се. Ако внимателно сте ми следили мисълта и още по-внимателно сте проследявали всички мои ходове и похождения с крайна дата началото на току-що миналия месец (за протокола днес, 04.05.2025…), всички тук ще си припомните разказчето ми за нашето толкова епично, динамично и почти убийствено екзотично екскурзионно летуване в Мексико. Дали за щастие, дали пък не, но последното отдавна вече влезе в семейните архиви на осиротялата ни социална клетка и само множеството снимки и спомени от това преживяване, ще ни връщат назад към разните моменти на емоции, голи надежди и известни, по-значителни или пренебрежителни разочарования.

Още с прекрачването прага на домашния кошер, сякаш всичко до момента остана зад гърбовете ни, за да можем тутакси да се пренастроим на ежедневната, леко сивкава вълна, която ни понесе едва ли не със затръшването на входната врата зад нас. Денят на завръщането ни беше петъчен – освен всичко останало, покрай подреждане и сортиране на багаж, пране на мръсни дрипи и хигиенизиране на дома, по някое следобедно-привечерно време трябваше да отидем и на пазар, за да си купим барем хляб; инак, разни други млечно-месни артикули все още се понамирваха, въргалящи се от преди месец време тук-таме из рафтовете на хладилника, ама няма ли и една порязаница покрай салама – ебаси пък сухия и гол салам, в края на краищата; не е ли така?...

Дворовете и на двете колиби бяха потънали в боклуци, а особено много в другата къща, от където наемателите се бяха изнесли междувременно, докато ние все още се подвизавахме из Мексико (всъщност, хората просто не рачиха да си продължат договора, след като им изтече едногодишния период…), а пък растенията и плевелите из градинските петънца (колкото и малки да са те…) бяха прораснали от дъждовете така буйно, сякаш не бяха пипвани, откакто са засети в земята (че кой друг да ги подстригва, освен мен? – и то само в случаите, когато ме хванат лудите братя, та пощръклея с ножиците и балтията да режа и сека наред)… От там извлякох тонове със сено, листа и вършина, обаче наред с всичко останало, пердаших клоните и у дома. В такива и подобни “забавления” и развлекателни игри, минаха почивните ми дни – ето ти го обаче, идва и шибания понеделник, когато аз отново се впуснах в бясна надпревара с времето и обстоятелствата, заработвайки насъщния: ставане по тъмно в 03:30-04:00 за първо изпикаване, след което следва предрямване на пресекулки за друг час, час и половина, когато пък тъкмо най-вероятно да съм се унесъл в сладкия си сутрешен сън и още по-шибания часовник почва настойчиво да дрънчи в 05:45 за окончателното ми разбуждане. Около 06:00 се понасям по пътищата, за да кацна в завода към 07:15 (и то това в най-добрия случай; в зависимост от интензивността на движението, често времето ми на пътуване се удължава до половин час горница от нормалния час и четвърт). На работа карам законната си смяна от 7.6 часа и нито минута повече (7 ч : 36 мин по хронометър), след което взривявам цилиндрите на колата и със страшна сила политам назад към дома. Е, тук вече настъпва и по-грозната картина от стремежа ми да се прибера в къщи колкото се може по-скоро – обикновено по това време разпускат учениците от училищата, докато тълпи от майки и татковци се втурват да си прибират челядта; тогава калабалъкът по пътищата става неимоверно ужасен, дори до непредсказуемо идиотски. Така или иначе, след друг час и половина, най-често и два си се връщам обратно в кочинката. И това се повтаря ката ден – каквото сутрин, същото такова и вечер. Бях решил търпеливо да изчакам още известно време, докато ми мине 6-месечния изпитателен срок и сам видя дали нямам някакви по-приемливи опции на труд, заплащане и т.н., та продължавах да се гърча като червей и извивам по винтова линия, съгласно конкретните обстоятелства за момента…

Общо взето, през изминалите няколко седмици освен да ходя на работа в делничните дни и да чистя шума и треволяци през почивните, с никаква друга обществено-полезна дейност не съм се занимавал. Постепенно с времето започнаха да се появяват и проблемите – заваляха проливни дъждове и покривът на сайванта пак протече. Хайде, нови разправии, викай майстори, уреждай сделки, върти телефони, моли им се като на владика и т.н. (а въпросните серсеми още не са се и появили даже за предстоящата ремонтна дейност, въпреки че ми направиха един списък от дейности с масраф за около 3 бона, посредством които превантивни мерки, течът уж щял да пресъхне; да видим).

Преди седмица или две, законните 6 месеца пробен период на работното ми място изтекоха и аз ентусиазирано реших да предприема някакви по-сериозни действия за подобряване условията ми на труд и особено за повишаване на моето мижаво годишно възнаграждение. Още на пазарлъците при започването на тази работа, онези хайвани искаха да ме назначат с една доста скромна и опестена годишна заплата, но аз на мига им се възпротивих крайно възпитано и остро, след което те най-великодушно ми отпуснаха няколко мизерни каймета горница. Добре, ама аз до момента печелех значително повечко долари на час като частник на свободна практика, докато подхвърлената ми от тях нищожна тарифа, равняваща се точно на половината от моята досегашна плата, буквално ме изравни с някой най-обикновен работник в производството, да не казвам нещо по-обидно. На мен тази ситуация още тогава не ме въодушеви особено много, но на този етап просто нямах друга алтернатива и ща не ща трябваше да приема унизително ниската оферта. Надеждите ми бяха, че след изтичане на въпросните шест месеца, ще можем по-разумно да предоговорираме нещо по-добро с управата на завода, само че това изобщо не се случи и хич биля не ми се получи. Аз на ден изхарчвам около $35 за бензин, башка дето вися на пътя по три часа ежедневно сред глутница от себеподобни идиоти и шосейни пирати. От тези договорки останаха единствено надеждите, че в началото на финансовата година, така или иначе щяло да има известно увеличение на заплатите за всички служители и работници, предвид индекса на инфлацията и разни други финансови заблуди за наивници. Дузина яйца в супермаркета, от 4-5 долара вече я харчат по 10-12, а пък инфлацията им била едва само процент и половина – абе ей, кого лъжете вие бре, урунгели пършиви и недомаслени?! Както и да е - притаих дъх, спотаих се кротко и тихо, сниших се както викаше бае ви Тодора навремето и зачаках да отмине бурята.

Заредиха се няколко мокри, дъждовни и облачни дни – бойлерът хептен изстина и се наложи да го подгряваме изкуствено на ток. Вдигам автомата от таблото, за да го захраня, обаче след час-два водата от топлия кран продължава да бъде хладка до умерено-хладна и съвсем неподходяща за къпане при зимни условия. Викам си – изгорял ще е нагревателят, мамка му! Все пак, тази домашна цистерна за гореща вода е на около 20 години, изложена на всякакви климатични условия откъм външната си обвивка, както и на силно налягане и корозия откъм вътрешната ѝ сърцевина. Само че всичките тези анализи мога да ги докажа единствено, когато видя с очите си какво точно бе станало – като за начало си мислех най-възможното, ама и най-безболезненото, ха-ха-ха: да, ама не! Грабвам стълбата и пълзейки по керемидите на покрива като някой дъждовник (понеже съм добре сложен и си тежа на мястото, та гледам да не пропадна случайно надолу през циглите, че да се изтърся като чувал с брашно връз плочките в кухнята…), наближавам електрическата кутия на нагревателя. Ба мааму! – амчи то от нея тече вода, бре! Отворих я внимателно и какво да видя? – клемата на нагревателя вече толкова е била корозирала, че просто се е откъснала барабар с изгнилия кабел. Е, това не беше кой знае какъв проблем, но течът ме впечатли повече и съответно притесни до степен на истерия. Него ден, като по някакво чудо таман се бях върнал малко по-навреме от работа и си мислех наивно да изляза, че да въртя педалите на колелото, а пък аз се занимавах с В и К инспекции и водни процедури. Веднага решихме, че този бойлер е за смяна – първо няма кой да се занимава с ремонти на такива прогнили от старост съоръжения, тази марка и модел изобщо вече не се намират на пазара, както съответно няма и части за тях. Съдът реши, рече и отсече – нов! Добре ама ние преди години този бойлер го сложихме само за някакви си $1500, пък в днешното динамично време за същия агрегат майсторите къртят по над 5 бона от нещастния клиент. Докато бяхме в България миналата година, същата зла участ сполетя котлето и на другата къща - $5800 по-късно всички повреди бяха отстранени и случая дори частично забравен. Подобен развой на нещата се очакваха да се случат в най-близък план и на нашата къща.

За няколко дни аз продължих да ходя на работа и да се прибирам като парцал вечерта, докато Даниелчето въртеше телефоните наляво и надясно в търсене на по-евтини варианти; даже се спряхме на някакви делегати, които видите ли - само! за $4500 щели да сменят бойлера с нов, плюс инсталацията на два чисто нови слънчеви панела (старият беше с един и също беше достатъчно ефективен под напора на слънчевите лъчи, но нали сме станали “модерни” вече, та панелите ни сега ще са два). И ако действието по откриването на повредата се развива седмица назад, то търсенето на някакво разумно решение започна още в понеделник. Почивните дни пак рязахме и изхвърляхме шума и вършина – нищо вълнуващо и още по-нищо необичайно. С тази разлика, че вече към средата на седмицата, през деня оня цилиндър отгоре на покрива направо се пръснал, че като шурнали едни горещи, кални и медно-червени води по циглите, та направо станало бирбат. Аз за щастие, през същото това време намирам спокойствието си на работа, но Дани се е борила със стихията у нас съвсем самичка. Тревогите ѝ минали, едва чак след като завъртяла главния кран на водоподаването, но това автоматично означава, че и чешмите в къщи тутакси пресъхват. Като ден от седмицата все още е вторник-сряда, а майсторите щели да дойдат най-рано в петък. До тогава отбиваме атаките с подръчни средства: легени, кофи, тенджери и кани – с тях се подмиваме, с тях серем и пикаем, мием зъби, очи и т.н. (а пък за баня и за душ не е ставало на дума барем 2-3 дни). В крайна сметка, повредата беше отстранена срещу горепосочения масраф – всички в къщи вече сме спокойни, а най-вече и чистички, къпани, опрани. Хайде, едно гайле по-малко…

През последвалата събота или неделя ходихме с едни приятели на кръчма, а през следващите почивни дни вече отбелязахме най-светлите ни и свети Великденски празници. Петък и понеделника на следващата седмица бяха неработни, но през повечето от времето валяха дъждове и ние никъде не сме ходили. Една приятелка идва у нас в съботната вечер, когато пък през нощта заедно с нея ходихме на църква. Аз малко се понапих, но не съм се изложил и най-съвестно участвах във вселенското богослужение и всички ритуали по Християнския обред. В понеделник пък Неничкови идваха с децата у нас на тържествен, празничен обяд. Този път и Меган беше с него, защото друг път обикновено тя е дежурна в болницата и не винаги присъства на нашите семейни сбирки. Малките вилняха около нас цял ден, чупиха яйца на поразия и така покрай всички тях изкарахме почивните дни. Ако някой тук все още се интересува и от дати, това трябва да е било някъде около 20 Април – маркирам само, не че това има чак такова съществено значение. От вторник нататък всички труженици отново се завърнахме по работните си места, за да изблъскаме още около седмица и половина, че отново да почиваме – този път пък заради Денят на труда, Първи май (с тази малка разлика, че този, уж празничен за всички нас ден си беше най-работен и силно присъствен, бидейки четвъртък, а пък го почивахме чак в понеделника – той пък се падаше баш преди Гергьовден). Та, тръгвам значи аз сутринта за работа във въпросния Първомайски четвъртък – отивам в завода, приключвам си най-успешно задълженията и към 15:30 поемам по обратния път да се прибирам. Тук отварям една малка скоба (макар да е поредна, ама няма да ми се сърдите…), където правя известни пояснения и вмъквам допълнения по случая. Няколко дни преди това, шестте месеца на пробния ми период бяха вече изтекли и началнико на отделот беше дал много добри оценки за качествата и съответно работата ми като цяло. Несъмнено, че хората искаха да ме запазят като ценен кадър на завода, при което обаче аз от своя страна предявих известни най-елементарни изисквания към управата. Тогава шефът потвърди, че тези мои претенции ще бъдат доведени до знанието на по-големите босове и той с готовност ще се застъпи за мен пред тях, в желанието си да ме задържи в групата. Добре ама моите желания не се сбъднаха под никаква форма и по никакъв начин, което доста помрачи иначе бляскавия ми ентусиазъм за още по-бляскавата ми кариера и професионален растеж в тази фабрика. Стана ясно, че моите условия няма да бъдат изпълнени, предявени главно към повишение на заплатата ми, но пък така или иначе от началото на новата финансова година щяло да има някаква индексация на заплатите – решихме, че стратегически трябва да изчакаме поне до тогава, а после вече да му мислим какво ще става от там насетне. Примирих се, свих платната, кротнах се на стола зад бюрото и търпеливо зачаках да дойде края на Юни, та уж от следващия ден вече да потекат реки и буйни потоци от добрини и благини.

Същия ден бях уговорил да купя нещо от някакъв човек през Интернетния електронен “продавалник” на местна почва, та вместо да си тръгна директно за към нас, щях малко да се отклоня преди това. И точно тук вече настъпва най-интересното. Малко преди един светофар да ме спре с червената си светлина, натискам педала на съединителя, за да освободя колата от скорост, че сама да се дотъркаля до семафора. Добре, ама като го натиснах и последният повече не се върна горе в изходно положение. Нещо стана, изведнъж омекна и спря да действа по предназначението си като такъв. Съумях да изключа колата от скорост, стигнах светофара, малко след това светна и зеленото, ама аз не тръгвам (въпреки средните пръсти на кретените зад мен, въпреки псувните, клетвите и заканителните им, почти нервно-истерични жестикулации, смятайки ме за идиот или олигофрен). Понеже кръстовището беше с лек наклон, та бавно-бавно колата се свлече надолу по инерция, аз веднага свих в съседната уличка и… до там бях. Педалът не работи, от там скоростната кутия не може да се приведе в нормална работа и аз започнах бавно, но много сигурно да губя румения цвят по кожата, на иначе благородното си и благочестиво личице, преминавайки не съвсем плавно директно към отровно зеления цвят на побеснял динозавър. Стана ясно, че от мястото, където се намирах не можех повече да мръдна и на инч дори – обадих се на Пътна помощ и чинно зачаках неволята да дойде, че да ме избави от бедата. След около два часа висене, ето ти го иде камионът с платформата, който трябваше да отнесе мен и закъсалата ми кола до базовия лагер в къщи. Разбира се, около час време и точно $165 по-късно, вече бях в обятията и прегръдките на любимата, която междувременно беше турила софрата и само ме чакаше да си отпочнем вечеринката. И да се ядосвам, и да не се ядосвам – каквото и да беше станало с колата, просто от този момент нататък трябваше да се мисли за поправката му, а не за първопричините и последиците от тях. Като гаврътнах най-философски и добронамерено няколко канички с вино, човешкият ми образ зае първоначалното си състояние и придобих по-приветлива форма за взаимна комуникация.

На другия ден рано сутринта, преди още да съм тръгнал за работа, отидох в сервиза, за да се срещна с моя човек, с когото трябваше да уговоря кога да му докарам колата за ремонт. Разбрахме се за сряда (а това все още беше петък…), защото онези били много заети. Е, аз до тогава щях да ползвам другата кола на Дани, която за момента и без друго не се намира под особено тежка експлоатация (колата ѝ, бре – не самата Даниела). От там заминах на работа, а вечерта се прибрах по живо и по здраво. Е, още преди да си тръгна от завода забелязах, че нещо се е стичало по предните стелки на колата, но го отдадох на някаква влага или капчици дъждовна вода. Да, ама пак не! – течеше точно зелената охладителна течност от радиатора на климатичната инсталация, който използва общия обем антифриз за охлаждането на двигателя, за да подгрява и купето в случаите, когато това се налага; особено през зимата, разумява се. Демек, нов удар под пояса (направо ритник в слабините…) и нов, пореден срив – както емоционален, така и финансов…

За този теч от Сузукито веднага алармирах наш съсед, който е механик и който по принцип се занимава с нашите коли: сменя масла, филтри, течности долива и т.н. Беше вече събота, когато той дойде набързо само да установи повредата и да се докаже, че проблем действително има, при това сериозен, срещу който също трябваше да се вземат спешни, превантивни мерки. Човекът даде акъл да направим байпас на този радиатор и да вържем маркучите, които го захранват “на късо” така да се каже, по който начин да изолираме пробития радиатор, за да може колата въпреки този кусур да продължи да се ползва, с която да ходя на работа до момента, когато отремонтират моята – а после вече ще се занимаваме и с тая, но за сега това търпи отлагане. Вечерта наш Цецо “Кумецо” ни беше на гости, хапнахме, сръбнахме, поразвеселихме се и сякаш забравихме за проблемите – колко глупав и наивен може да бъде понявга човекът: след едно филджанче с ракия и каничка вино, последният е готов и на дявола дяволиите му да прости!...

В неделя нищо не правихме, а понеделник и без друго беше почивен ден, заради Празника на труда – както вече споменах малко по-отгоре. С всички тези автомобилни неволи обаче, у мен започнаха да се надигат гневни вълни на талази и да ми шупват лайната – този път съвсем не на шега вече. В края на краищата, пътувам всеки Божи ден като улав, минавайки по 130 км дневен пробег и движейки се в ужасяващия автомобилен поток в продължение на цели три часа. И то за какво? – за няма и една шепа кинти, от които $35 давам за горива и харча подир ауспуха на колата, а други $70 отчислявам за изхранването на държавния синекурец от ATO (Australian Taxation Office) – абсолютен аналог на българския кръвопиец в лицето на НАП. Пердето ми падна окончателно чак в неделя вечерта, добивайки нужната физическа сила и душевна мощ едва на третата ракия. Тогава взех драстичното и кардинално решение да напусна работа, след като пък през почивните дни се меракландисахме да вървим във Франция при детето. Отначало мислехме да пратим само мама Дана да върви при Ванеса сама, а аз да работя до последния момент, обаче при така развилите се ситуации около неуспеха в моята работа и изпотрошените ни коли, везните наклониха в съвсем противоположната посока. Даниела намери евтини самолетни билети и тутакси купи два до Bordeaux (вече на цена от $1900 на билет се радваме като деца, сякаш сме ударили джакпота от съботното Тото), а пък от там нататък вече ще му мислим как, кога и къде ще обикаляме и лъкатушим около тамошния ни бивак. Всичко това е все още твърде сурово и няма някаква кристална яснота около подробностите, но за сега ще следваме тази директива като генерален план на действие.

След взетото ми в неделя окончателно решение за напускане на работа, в понеделник вечерта натраках едно съобщение, адресирано директно до моя пряк ръководител с копие до мухльото от Личен състав, защото той също не си мръдна пръста да направи нещо в моя полза. По принцип трябваше да им дам предупреждение от две седмици, че напускам, обаче аз такива и подобни закони обикновено ги погазвам с най-голямо удоволствие, без изобщо да се съобразявам кой какви мераци има, след като пък на никой не му пука за моите – ебал съм ги отзад, в края на краищата…

Във вторник сутринта се събудих вече като безработен – усещането за свобода е невероятно! Станах, пих кафе, писах, размотавах се, порно гледах и за никъде на бързах – кеф майна, кеф на буци и кутийки! Организирах извозването на колата до сервиза – този път платформата на Пътна помощ ми излезе безплатна, защото полицата на моето членство в организацията покрива придвижване на дефектиралото превозно средство на разстояние до 20 км. Онази вечер се изръсих с много, защото бедата ми се случи, докато все още бях в Бризбън, а от там до нас имаше едно барем 50-55 км. За 20-те от тях нямаше проблеми, но ми одраха кожата за остатъка – майната му; нек’ сме живи, нек’ ни йебат! - както викат сърбите.

Днес е вече петък (09.05.2025) – това изложение съм го започнал още онзи ден и все не съумявам да го привърша, че да се местя на следващото. Това е така, защото постоянно изниква по някоя любопитна подробност, която ми се иска да споделя с всички вас. Като мирясах най-после и си останах трайно в условията на домашния уют, удари ме пак сачмата и се засилих да възобновя строителните си дейности, които бяха уж прекратени на някакъв етап, но поради ежедневната ми служебна ангажираност, всякакви подобни ремонтно-възстановителни мероприятия бяха преустановени за неопределен период от време. Сега обектът ми е в задния двор, на долната площадка – там плочите непрекъснато пропадат, защото водата от езерото подкопава пясъка под тях и те рано или късно хлътват надолу. Аз отдавна се каня да ударя една бетонна плоча, която да прекрати подобни срутвания и като че ли моментът за това съвсем назря. Под нея отдолу вече каквото и да става, площадката ще стои равна и гладка като Le Pont-Neuf de Paris. За целта почнах с най-лесното – а именно, да вадя плочите и да изривам пясъка под тях. Последният ще го объркам в циментовата замазка, а самите плочи ще ги нахвърлям обратно в бетона за пълнеж, защото иначе има да се чудя къде да ги изхвърлям – едва ли ще се намери някой будала, който да ги купи на безценица. Аз навремето ги купувах като втора употреба и тогава бяха евтини, защото на този етап ние не можехме да си позволим нищичко по-добро и по-скъпо. Последните спасиха положението за изминалите 25 години, но сега вече им е дошло времето да бъдат сменени под друга форма. Мой добър приятел ми даде едни стари бетонни железа, с които ще направя арматурата, предостави ми за временно ползване и една ръчна количка да извозвам материала – онзи ден започнах, вчера продължих, но днес ще трябва временно да замразя обекта поради мрачно-дъждовната обстановка отвън.

Пак вчера стана ясно какъв ще бъде масрафа за ремонта на колата – много, много малко под $2000, като все още не се знае дали няма да се открият и други, по-дълбоки повреди по маховика, съединителя и пружинния диск, след като майсторите още не бяха разтворили кухината, където се намират всичките тези карантии. Доказано беше само, че хидравличният цилиндър, който задвижва този сложен механизъм чрез педала на амбреажа е повреден (или пък спукан, защото течността била изтекла) – останалото остава скрита картина поне до момента на отварянето (майсторите първо трябва да свалят скоростната кутия, защото тази хидравлика се намира там някъде - между нея и двигателя). Та, така – след като им платих депозита от половината сума, още в понеделник механиците ще почнат работа по колата, а пък дали и как ще я свършат – един Господ само знае…

И както си наливах виното снощи за вечерните ни семейни развлечения, изедин път се плясвам по челото и установявам следното: точно преди две години и точно на въпросния, станал вече печално пословичен и най-шибан първи ден на Май, моята прескъпа и непрежалима майчица предаде Богу дух – а пък аз, нейният скверно грешен и непростимо разсеян син забрави да я спомене дори и в молитвите си през деня; нито сутринта се сетих за нея, нито пък вечерта, докато давех мъката и изкисвах нервите си във виното отровно. Каква бе тая кукувица, която буквално ми изпи мозъка него ден, та дори и за миг не помислих за годишнината от смъртта ѝ?! – не е изключено да ме е наказала, заради нехайството ми и аз най-безропотно ще си понеса последствията. Че не стига това, ами и самата Даниела беше забравила (която уж всичко помни и всичко знае…), та овреме да ме подсети – амчи тя даже в случая се явява още по-виновна и от мен биля, защото също забрави да ми припомни датата. Прости ми майчице греха! – а пък аз, нека бъда трижди проклет, ако това нещо се повтори още един път…

Наред с всичките ми кахъри и ежедневни катаклизми, с които се сблъсках напоследък, вчера вече започнах малко по-сериозна дворянска дейност по площадката. Правех сметки, че днес ще продължа с връзването на железата за арматурата, обаче от нощес като са се заизвивали едни ветрове, като са се заизливали едни дъждове – направо всеки момент чакам да го пресече на сняг. Този драстичен обрат в климатичната обстановка пък позволи да остана за малко насаме с мислите и терзанията си, които за пореден път изложих тук пред всички вас. За добро или за зло, аз вече нямам никой друг, с когото да си ги споделям, след като изгубих безвъзвратно както татя, така и мама една година подир него – Бог да ги прости и двамата. Напред говорих с един човек от нарочен сервиз за марката Suzuki. Той също ме поля с горещо олово, като спомена че повредата на тоя шибан радиатор е сериозна, смяната му с нов е ужасно трудоемка работа и налага свалянето на цялата арматура на колата, кормилната колона и сума други агрегати – а всичко това, измерено във финикийски знаци означава други около $2000 масраф, от което на мен направо ми се подгънаха краката и ми причерня пред очите. За сега този ремонт ще се разсрочи малко във времето, защото нямаме отделен фонд за покриването му – колата може да се кара и така, без печка – нали барем климатичната ѝ инсталация за сега продължава да работи успешно и безотказно, та да видим до кога ще е всичко това.

Макар да нямаше с какво да ви зарадвам, до този момент поне успях да изравня събитията съгласно тяхната хронологична последователност. Утре е събота и сме канени на Гергьовден у бачо ви Гьорги – а това е един много малък, но все пак светъл лъч на надежда, упование и опиянение, разбира се – сутринта ще отида до нашето летище да взема дъщеря им и зетя, които идват от Сидней специално за празника на тейка си; те наскоро, след като се ожениха се преместиха да живеят в по-големия град, с повече възможности за бизнес и растеж. Нашата малка Ванеса също се е ориентирала и запътила към подобни космополитни центрове, само че тя си е избрала Мелбърн като такъв пристан. Не ѝ се живее при нас на село и това си е, малката калпазанка. Аз често се майтапя с употребата на израза “наше село”, което към днешна дата наброява малко над 750,000 жители и само през последния едногодишен период е набъбнало с 10,000 души. Като сравнение мога само да посоча, че през далечната 1950 например, в кварталите на Gold Coast са живели около 30-тина хиляди местни хора. Статистическите данни посочват, че ежегодно курортът се посещава и от други 4.8 милиона почиващи, като само австралийците възлизат на 4.2 милиона, докато останалите са чужденци от всички краища на света. Най-големият, пиков момент е бил през 2019, когато посетителите у наше село са били около 5.2 милиона души. Така че, аз тука с малко насмешка поднасям фактите, но в действителност населеното място е доволно голямо. Връщайки се обаче към мераците на Ванеса, че искала да живее в космополитен град и разни нейни, чисто момичешки претенции, с особен възторг подчертавам, че за момента същата тая наша момичка живее в сговор и разбирателство с момъка си в неговото “село”, което се обитава от едва 11-12 хиляди местни жители и тя видимо е щастлива от този факт. Това тяхно селище също е курортно и през лятото гъмжи от полудял и пощурял народ, подобно на френските средиземноморски курорти Marseille, Nice и Saint-Tropez – с тази разлика, че последното е разположено малко по-отгоре по бреговете на Атлантика. Нещо повече – родата на “зетя” на практика е от Марсилия и те там все още имат доста роднини. Даже нашите младежи след няколко седмици ще прескочат до тях за около десетина дни, преди още да е започнал активния летен сезон, когато наистина в онзи край на света настъпва пълната лудница (щото тя при нас изобщо не стихва, та сме си свикнали – нали тук нямаме мъртви сезони, като есента и зимата например, за оттатъшната част на света). Те не случайно са избягали от тая гмеж и са се преместили на по-тихо и спокойно местенце, каквото разправят, че е Arcachon. Та, ей таквиз ви разни работи – интересни и забавни…

21.05.2025 – Аз продължавам с хрониката, а пък ще оставя на всички вас да прецените сами: бяла ли е, черна ли или някаква никаква и неопределено сива. За последно бяхме заедно, макар и виртуално, преди около седмица и половина, че да не са станали вече и две. Спомням си, че тогава времето се беше нещо одъждило изненадващо за сезона и за един доста дълъг период стоях само на сухо, като запряно в клетката си животно. А пък аз таман бях разорал двора, имайки съвсем ясна представа за предстоящия ми грандиозен строителен план и дъждовете почнаха да се изливат. Това в известен смисъл пообърка моите предварителни мераци за по-бързото приключване на обекта, но за сметка на това нито за миг не останах да скучая и да си човъркам носа от безделие – нещо повече и дори напротив. През цялото това време моята кола стоеше в сервиза, очаквайки първо да се докаже какво ѝ беше станало и евентуално да се вземат спешни мерки и окончателни решения за решаването на проблема. Няколко дни по-късно майсторите ми се обадиха с потвърждението, че феродовия амбреажен диск е напълно заминал и съвсем негоден за повторна употреба – ‘бах мааму и Рено, за някакви си 160,000 км последният се беше смлял до тенекията. А като си спомня само, че на Трабанта съм го сменял на около 120,000 км, докато пък предишното ми Субару изкара чак до 220,000 км, когато вече се наложи въпросната подмяна. Иначе, последното Субару, което карах преди да си курдисам ханша в сегашното ми спортно Рено пък беше на 270,000 без да съм му пипвал абсолютно нищичко – единствено наливане на масла и горива, без дори и филтрите му да сменям. Е, на около 200,000 му поднових свещите, барабар с въпросните масълца и филтри, но това беше всичкото му техническо обслужване за времето, за което го имах. Махнах го единствено, защото напоследък почна да гори много олио, че и да покапва от някъде мъзгица по тротоара, оставяйки след себе си черни мазни петна. Замених го за това шибано Рено, което по онова време беше на 130,000 км и спрямо 270-те хиляди на Субаруто, френското возило направо ми се струваше като чисто ново. Е, навъртях му други 30-40 хиляди и ето, че бедите подире му не закъсняха: днес съединител, утре кой знае какво друго ще му се прииска. Останал на всичкото отгоре вече и без работа, на мен ми се искаше да си реша въпроса с минимални харчове и масрафи, след като вече бях психически подготвен за хилядарките, с които трябваше да се изръся. Първо намерих един комплект съединителни дискове от автоморга, обаче за тях искаха $500 – и не само това, ами бяха свалени от кола на близо 110,000 км; колко още щяха да издържат, един Господ ги знае. Този вариант отпадна и се засилих да купувам нови части – от всичките подобни по ценоразпис за 2-3 хиляди долара, намерих един за $850, чиято ниска цена направо ми се стори, сякаш мосю Еманюел Макрон ми беше направил подарък за Деня на Европа! Веднага поръчах частите и зачаках нервно и нетърпеливо да пристигнат; имаше и известни съмнения, че може и да не уйдисат, но нали сме свикнали все да играем по тънката нишка, та се съгласих на въпросния риск…

Междувременно Даниела забелязала някаква пукнатина в стъкления плот на готварската печка (специално на котлоните, защото на нас фурната ни е отделно, монтирана в друг шкаф). Хайде, решихме да сменяме счупеното с ново – само че първо проверих какви артикули има в местния електронен “продавалник”. Намерихме една с 4 котлона и отговаряща на размера – иначе по дюкяните струват стотици, но за тая искаха само $175; ау-уу, ето ти го още един “подарък”, който обаче се оказва на някакви си 120 км от нас – ха, че ей го де’й; няма два часа и сме там. Речено-сторено, както пишат die Gebrüder Grimm – палим колата на Даниелчето и се забиваме у пущинака да си купуваме печка; в противен случай едни яйца не можем да си изпържим. Женицата, която продаваше котлоните се оказа много харна, та намали сумата на $150 – а пък стоката ѝ беше почти нова. Не знам даже дали бяха я монтирали у тях, когато мъжът ѝ рекъл, че не искал такава проста и обикновена печка, ами искал индукционна; за това я и продават. Разгеле, ние не си падаме по изгъзици и модернизми, защото сме си свикнали да готвим на по-обикновени уреди. Та, не помня в кой точно ден хукнахме нататък, но пък се върнахме с въпросните котлони. Разбира се, по път спирахме тук-таме из магазините на градчетата, през които минахме – даже си накупихме още боклуци, да не сме капо. По този начин печката беше само повод, но иначе отчетохме мероприятието като семейна екскурзия; така по-малко боли като си помисля, че дадохме 40-50 кинта само за бензин, за нещо дето струва $150. Няма значение – важното е тука щастието да е пълно и мераците задоволени.

След като времето навън се позасуши, пак нахлузих парцалите и се зарових в пръстта. Извадих и останалите плочи, изстъргах пясъка под тях и складирах всичко по стълбите, които водят към долната площадка. Бях готов за арматурата – мой приятел ми беше обещал едни пръчки, та ходих да ги взема. Следващия ден почнах да връзвам железата, ама пак заваля, та прекъснах дейността си съвсем по никое време. Докато си “почивах”, инсталирах новите готварски котлони пък – всичко стана академично точно, само отведнъж и без да се наложи никаква допълнителна преработка, както обикновено ми се случва всеки друг път; даже печката влезе в експлоатация още същата вечер.

От електронния търг, през който поръчах частите за колата ми се обадиха с тревожно писмо, че не могат да ги подсигурят и най-рано последните щели да пристигнат в страната чак през Август; един варел, пълен с ледени кубчета за мастика се изсипа връз мен и мисълта за хилядите нещастни долари в същото време ме пареха като ръжен – сякаш ми жигосваха табаните, както на великия Спартак от едноимения филм. Стана ясно, че евтино разрешение на проблема няма да се намери, ами да алармирам майстора, та той да си изписва чарколяците директно от Renault и да почва събирането на колата. Така аз днес си я прибрах отремонтирана срещу скромната сума от малко под $3000, че то таквоз като ти дойде до главата, та не те и пита даже: плащаш като поп, за да се отървеш колкото се може по-бързо, независимо от болката на финансовото ужилване (ама какво ти ужилване, бре? – това си беше направо едно от най-жестоките ми ухапвания; усеща се като живо месо, отхапано от вълк или чакал)…

Предните дни имах възможност да довърша арматурата на двора и сега съм напълно готов за заливането ѝ с бетон. Другата седмица ще взема една бетонобъркачка, в неделя мой приятел ще ми се притече на помощ, та с общи усилия дано успеем за един ден да нахвърляме 2.5 м³ материал за запълването на трапа.

Пак междувременно и съвсем измежду всичко останало, един ден отидох да пикая в другата тоалетна (тук щях да напиша кенеф, ама си рекох, че ще прозвучи някак си много просташки, сякаш става дума за някой вмирисан гаров нужник, та се въздържах…) – тъкмо си вдигам потурите да се загащвам и гледам зад чинията една локвичка. Отначало си помислих, че не съм уцелил дупката, та съм пръснал малко извън очертанията на бидето и даже за миг се възгордях от себе си, че още мога да хвърлям струя толкоз надалеч. Добре ама по-подробни анализи на мокрото петно и преглед с очилата от значително по-близък план (легнал до клозета като да ме бе застрелял някой, дорде си извършвам понуждата на спокойствие…) показаха, че тая локва изобщо не я бях изпикал аз собственоръчно, а ми от някъде се стичаше вода и капеше по плочките – оказа се от меката връзка между крана и казанчето за тоалетната (из Габрово ние на това устройство му викаме “баеркаса”, ама не знам останалите граждани от другите села как го наричат по-литературно и по научному). Лесна работа, викам си – грабвам от работилницата един френски ключ и притягам гайката с надежда да прекъсна теча. Уж се позакисна, обаче от някъде продължаваше да сълзи и аз веднага обвиних уплътнението на самия маркуч – за пореден път проклех братския китайски народ заради боклуците, с които ни захранват и почнах да ги попържам всичките наред: като им почнеш от династията Суй, Безуй, Мин, Лиг Нин, минеш през Мао, ЧАО, та стигнеш чак до днешния Джи-Джи Пин. Колкото повече затягам шибаната гайка, толкоз повече вода шурти през нея – в чудо се видях! Спрях крана и хукнах по железарските дюкяни да купувам нов маркуч. Е, намерих – проблеми с дефицита, както вече подчертах, в Австралия не изпитваме сериозни (освен на средства за преживяване, но то това е глобален проблем и не го приемам твърде лично). Махам стария шланг, затягам новия – пак тече, мамка му! Следващата стъпка по пътя към успеха беше да сменя целия кран, а не само меката му връзка. Разтърсвам се за нов, намирам пак един екземпляр от “продавалника” и след няколко дни с Даниела ходихме да го вземем – бяхме тръгнали за някъде, та на път се отбихме. На другия ден смених цялото съоръжение, обаче пак трябваше да спирам водата в цялата къща, та да се гъзурча по пода и да се занимавам с неща, дето не съм учил за тях. Добре ама, човек като викне Неволята 2-3 пъти и тя не се отзове на мига, та да му помогне, същият човек се научава да си помага и сам – нали затуй казват, че Неволята била учела; учи и още как даже. Така за един скромен масраф от 30 кинта спасихме положението и такива течове повече няма никъде по цялата земна наша планета…

В събота вечерта ходихме на рожден ден – наш добър другар удари кръглите си 60 лазарника, та по този повод 60 души народ вилняхме и се изпонапихме като 30-годишни. Тази седмица ще бъде малко пасивна поради факта, че сам не мога нищо да правя по двора – следващия вторник ще ходя за баластра и цимент, ще им търся място из градината, че да са ми наръки и т.н. Въобще, имам доста да се забавлявам – вместо да ходя за риба примерно, или пък да си вирна краците на миндера с някое заплетено криминаленце в скута…

30.05.2025 – Божке-ей, Божке - какво ли си викате: миряса вече нашия тщеславен герой, свършиха му мъченическите страдания, надви си над масрафа и сега си гледа само кефа! – обаче ще бъдете отново грешни; много, ама много грешни. Когато онзи ден си взех обратно колата, след направеният ѝ толкова сериозен и скъп ремонт, моят човек от сервиза ме предупреди, че акумулаторът ѝ също бил по пътя си към небитието – т.е., колата плачела за нов. Тогава му обещах, че ще му хвърлям по едно око, ще го заредя наново и че ще му вдъхна най-малко още няколко месеца животец – мислех си, да издържи барем докато заминем за Францата, пък подир ще видим. Поради гореизложените причини, колата не случайно беше оставена да работи на празен ход и аз се прибрах от авторемонтната работилница напълно нормално и безаварийно. През следващите дни ми се наложи да пътувам малко на близки разстояния и уж всичко си ѝ беше наред, ама дойде един прекрасен момент, в който возилото не рачи да се подпали. Това се случи миналата съботна вечер, когато с едни приятели посетихме нашето момче от македонския ресторант. Към 22:30 се разделихме с другото семейство и те си тръгнаха към тях, а ние се оправихме към съседната уличка, където бях паркирал. И както вече всички се досещате – цък-цък, ама пък без ток направо си стана язък. Веднага се обадихме на приятелите да се върнат, че да ползвам тяхната кола за стартиране. В багажника постоянно нося два специални кабела точно за целта (абе, то аз и колан имам за дърпане и теглене, ама за него не смея да си признавам пред много хора, че да не ставам за смях и резил с това мое прословуто Рено). Щом ми дадоха ток и колата тутакси запали, та барем ни прибра до вкъщи невредими – само че до това време беше вече станало и почти посред нощ, ама карай да върви; нали си бяхме у нас, все пак – след всичките тези перипетии и катаклизми.

Веднага на другия ден започнах трескаво издирване на подходящия модел акумулатор – ама вие да не би да си помислите пък сега, че тук имаме дефицит на подобни стоки, както по времето на Развитото ни Социалистическо Общество (РСО, в съкращение). Цялото упражнение беше проведено с една единствена и благородна цел, измежду десетките, че и стотици все “подходящи” акумулатори, да се изнамери най-евтиния и в същото време най-добрия вариант. Ценовата амплитуда на тези стоки варира между 100-200 долара до към $400, че и над тях, а пък специално моят модел се беше курдисал в по-високата ѝ траектория – направо ми причерня пред очите, не знам за кой пореден път вече. Някои от магазините за авточасти работят и в неделен ден, та с няколко телефонни обаждания успях да синтезирам известна доза информация, която обаче далеч не беше задоволителна и отговаряща на изискванията ми: хем да е нещо евтино, ама хем пък и нещото да е от хубаво, та по-хубаво. Имах да проуча няколко резервни варианта, последният от които беше локалния сервизен център на Renault, от където ми предложиха цена $265 – е, това се ядва, все пак; търпимо е – не е като да ти одерат кожата с $400 например. Сутринта яхнах колелото и се запътих да обиколя дюкяните около нас, в единия от които намерих същия модел, само че вече за $235 – не е много, ама прави разлика все пак. На връщане към нас задната капла на велосипеда съвсем се прееба, защото венците почнаха да превъртат. Тези негови гадни номера отдавна започнаха да се проявяват по време на каране, но понеже за момента бяха само епизодични случаи, аз продължавах да го карам, докато съвсем не се разкапе, какъвто там му беше проблема. Имах подготовка, прекрасно знаех за проблема, обаче чаках да се насере напълно, че тогава чак да вземам съответните “оздравителни” мерки. И разбира се, това се случи – при това така, че едвам се върнах читав у дома (на едно-две баирчета даже слизах от колелото да го тикам на ръка, за срамотиите на минувачите по тротоара). Повредата беше вече ясна, поправката също – сега мислите ми бяха насочени единствено към акумулатора, за да си върна колата обратно на пътя, както се казва. Прехвърлих се на Сузукито и с него отидох да купя батерията – че и 3 години гаранция ми дадоха хората, като на истински клиент, който винаги и за всичко има право…

Следобеда се занимах с подмяната на стария с новия акумулатор и вече бях напълно готов да чакам следващия “удар” и който разбира се, въобще не закъсня. Както си стояхме с Даниелчето на масата, блажено пиейки кафенца и ровейки се из компютрите и на наш’та как ѝ се извъртяха ръцете, че като събори чашата, та заля целия си лаптоп с топла отвара – клавиатурата на лаптопчето ѝ направо подгизна, докато под моя имаше само няколко капки и последният беше вън от опасност; направо полудях, но то станалото-станало и назад не можеш да го върнеш. Почнахме уж да сушим, да цедим, да викаме и да се попържаме един друг, само че на лаптопа изобщо не му стана по-добре от нашите взаимни кавги и пререкания. Попихме влагата, събрахме разлятата помия и уж всичко си продължи по старому. Аз междувременно намерих един чифт капли с гумите от някакъв човек, та отидох да ги купя за $80. На мен ми трябваше само задната, ама оня не искаше да ги разделя, та се принудих да взема и двете. Но нищо пък – сега имам резервно предно колело, две гуми и т.н. По-късно през деня стана ясно, че лаптопа на Даниела съвсем е замлъкнал и не ще да тръгне (дори и с тикане не пали, пущината…). Почнахме да се суетим и да търсим друг от търгашите. Намерихме и един майстор, с надеждата ако може да го поправи. Действително, че човекът направи всичко възможно за възстановяването на компютъра и последният учудващо за всички нас тръгна – халал да са му и 40-те долара, които чичката изкара за половината час занимание. Тъжното в случая обаче беше, че лаптопът започна да прави грешки, изчезнаха някои от функциите и клавишите му; въобще – ебана работа; тутакси хукнахме да търсим нов, защото този, макар и уж работещ, не можеше да се използва повече с цялото си предназначение.

Във вторник имах уговорка с един приятел да му ползвам ремаркето, с което пък да си прекарам бетонобъркачката, с която да замесим бетонеца на неделната кампания. Сутринта се разправях с ремонта на велосипеда, а следобеда пак с колата на Дани заминах за Бризбън да взема машината. В сряда отидох да купя половин кубик баластра, която разтоварих на площадката отпред. Обаче ми се видя малко, че тази сутрин ходих да докарам още малко. А пък отвън е едно такова гадно време, един ситен есенно-зимен дъждец като ръми и приросява още от сабале, та съвсем вече не знам как ще протече бетонджийската ни акция в Деня на детето, който пък съвпада с първия ден на зимата в Австралия – аман, вече; аман, казвам ви!...

Вчера намерихме добър и евтин лаптоп за Дани, че с него да подменим удавения. Купихме го от електронния търг за други $250, евтина работа – хубавото е, че последният е абсолютно същия модел като нейния, така че вече ще имаме и резервни части – в случай, че залеем и този с някаква чорба. Хич не ми беше тумнало да се бръкна в джоба за нов, ама такава бе ситуацията – нямахме друг избор, нямахме алтернативен изход, а решението оставаше само едно. Единственото положително нещо от последната серия събития около мен е, че виното ми вече е втасало и напълно превряло. Може би до сега не е ставало дума за това, но то е защото просто съм пропуснал да ви се похваля. Преди около два месеца Даниела се натъкна на някакво много евтино и добре узряло грозде, от което веднага купихме 30 кила. Аз даже още бях на работа, доколкото си спомням, но това не е и чак толкова важно. Преди година или две, нарочно за целта бях купил една специална сокоизстисквачка, която пресова и изцежда всичките сокове на плодовете, а шушлюпината я вади почти суха на кюспе. С нейна помощ прекарах зърната на гроздето и заредих един 20-литров бидон. Направил съм му специална капачка с уплътнено маркуче отгоре ѝ, което потапям в съд с вода. След около седмица сокът се активизира и бъкелите забълбукаха през маркуча във водата – даже по едно време толкова силно се бяха разбеснели, че ферментацията щеше да изскочи цялата през тръбата. Обаче процесът бавно поутихна и се кротна, проявявайки своята активност кажи-речи до снощи. Гледам, че вече нищо не излиза през маркучето, което е сигнал за готовност. Днес по някое време може да разпечатам съда и да опитам продукцията – по тази древна технология нашите дълги години произвеждаха вино, което беше признато от мнозина любители на чашката за едно от най-хубавите в околията. Преди няколко години аз направих първата си доза тук, в условията на чуждата страна (ако не броим един неуспешен опит да ферментирам готов сок от шишета, който чисто и просто не се вкисна – толкова много консерванти му бяха наблъскали при бутилирането). Наложи се да го излея на посевите из двора, но много ме доядя – мислех си наивно, че сока от тези шишета ще бъде превърнат във вкусно и пивко винце, ама той и самият Христос се е озорил, докато навремето е превръщал водата на вино… Така че, очаквайте много скоро, тук по страниците на този алманах да дам оценка и кратка справка за поредното ми произведение.

В най-къс, насрещен план се простира отливането на бетонната плоча в неделя – и то само, ако времето позволи подобни дейности на открито. През следващите почивни дни ще бъдем на кратка морска почивка, когато се падат и рождените ни дни – това ни е станало вече нещо като традиция и обикновено в наша чест правим някакъв подобен излет до съседен град или курорт. Този път ще сме на север от нас – в Sunshine Coast, докато пък по-следващата събота ще посрещаме приятелите си за по-тържественото и шумно отбелязване на поредните ни годишнини. Дано само всички да сме живи и здрави – Неничко си е дошъл от обекта, но този път май няма да се видим с него поради заетостта ми в неделя. Той даже него ден пак искаше да идва с дечурлигата, обаче при тази бетонджийска дейност ще бъде невъзможно да си обръщаме внимание едни на други. Надявам се преди да заминем за Европа на 20 Юли, да се видим и с всички тях, па макар и за кратко. Иначе, с Ванеса се чуваме от време на време – тя се занимава с най-разнородна дейност, учителства по английски, самата тя учи френски, прави разни преводи, когато ѝ възложат подобни задачи, наред с това помага и в дюкяна на “зетя”. Така ще е, докато започне академичната учебна година на 01 Септември, а пък от там насетне вече неяснотите тепърва има да се изясняват. Тя скоро ще се сдобие и с някаква малка кола, която даже и ние ще ползваме, докато сме покрай тях. Даниела вече е резервирала няколкодневна екскурзия до Барселона, ако можем бихме прескочили и до съседна Андора. Плановете ни са да се въртим за известно време предимно в онзи район на Европата, когато пък на 27 Август отлитаме за София на двуседмично работно посещение в Родината. Гробовете на родителите трябва да се нагледат, шофьорската си книжка трябва да подновя, да се понапием тук-таме и то по възможност по няколко пъти с този или онзи приятел - все разни, ей такива хубавини и разкошности, както от най-общ, така и от малко по-конкретен характер…

18.06.2025 – Нали учените викат, че закъснял не бързал – та и моята работа сега е баш същата: като знам, че никой за нищо вече не ме чака да му снеса прясната си семейна информация и хич не си давам зор да пиша в стенвестника. Добре, ама сегиз-тогиз ме хваща срам от самия себе си (Боже, опази! – мен и срам: оксиморон…), хваща ме съклета, засърбяват ме ръцете и тутакси почвам да драскам. Въпреки всичко обаче и независимо от обстоятелствата, този мой статистически и повествователен, житейски алманах трябва все пак да се води и дописва. Макар отново, най-безмилостно в канала да изтекоха поредните една-две седмици от световната история и особено от собствения ми, тъй скромен и пословично елементарен животец, през този кратък отрязък от време се случиха и някои съвсем несъществени събития от всеобщ, рутинен вид, на които ще се спра сега тук и малко по-надолу. Като най-крупно и значимо мероприятие, на преден план изпъква отливането на бетонната плоча, която отне много строителен материал (главно инертен…), още повече мъчителна, почти трудовашка работа, сякаш наливахме основите на НДК-то, ама най-вече и дето отнесе сумата клетви, придружени от множество ярки, цветущи попържни, на които може да завиди всеки средностатистически сръбски братец или чистокръвен македонец. На първо място дойде угрозата от дъжд, която като че ли се беше закачила на един клон и всеки възможен момент щеше да си го изсипе най-безмилостно връз нас без ни най-малкото предупреждение. Е, след всичката киша, която падна през последните дни, неделната утрин като по някакво чудо се оказа ясна, почти слънчева и дори небето почна да се засинява измежду редките облаци. До последния момент не знаехме с моя ортак дали ще работим през деня, ама като се чухме за последни уточнения заранта и разбрах, че той вече пътува към нас, аз скокнах като ужилен да доставя необходимите торби с цимент. Все още разполагах с ремаркето на моя приятел, закачих го на теглича и хайде на магазина – добре, че онези отварят рано дюкяна, та още в 07:00 успях да метна 20 пакета по 20 кила от вълшебната бетонна сплав. Докато се прибера, моят помагач беше вече пристигнал – всъщност, в конкретния случай калфата се явявах аз, защото той беше по-голям майстор от мен в този тънък и деликатен занаят, бетонджийството. Аз предварително бях инсталирал бетонобъркачката да ни е удобна да изсипваме материала директно в трапа. Проблемът дойде единствено от доставката на трошляка, който бях складирал на една купчина до предната площадка на къщата, та от там с лопата трябваше да го товаря на ръчната количка, след което да го прекарвам бавно и внимателно по страничната пътека. Последната пък свършва на ръба пред няколко стъпала, които вече трябваше да се преодоляват с две кофи в ръце за баланс – ха върви сега, че недей кълна до Бога и до висините му на небесата сини! Направихме няколко бъркала и уж дейността потръгна, макар и много бавно – е, напредък имаше, ама едно е да ти дойде камиона с цистерната отгоре и завчас да ти изпляска 3 кубика материал в нозете и съвсем друго е това количество да го бъркаш лопата по лопата и кофа по кофа; и пак добре, че разполагахме с машината: в противен случай трябваше да викам аргати от съседното село, че да помагат…

По едно време нещо взе да прискърцва из вътре и пущината спря – изглежда, че ремъкът ѝ се беше отпуснал, ама чрез няколко добре премерени и точни удара с матарата по главината, онова нещо се позатегна, закисна се и ние цял ден не сме спирали да блъскаме с моя авер. Стигнахме до малко над половината площадка, беше вече станало около 15:30-16:00, когато нашата помощничка изхълца няколко пъти, пръдна и окончателно замлъкна. Независимо, че през деня на няколко пъти прикапа ситен дъждец, поразии откъм климатични и метеорологични условия не сме имали – ако не се беше счупила проклетата бетонобъркачка, до вечерта сигурно щяхме да сме свършили целия обект. Абе ние още през деня видяхме, че ремъчето е взело да се закъсва и прояжда на места, ама въпреки тези недъзи дадохме зор, уж да приключим цялата плоча. Хубаво, ама със счупен крак на маратон ходи ли се? – когато машинарията окончателно отказа да изпълнява функциите си, бяхме принудени да прекъснем и нашата дейност. Позагладихме готовата част с мастара, позамихме малко батака и остана аз да довършвам започнатото на собствен ход – и то едва чак, когато купя нов ремък и го подменя. Майната му – седнахме на майсторска софра и така дочакахме падането на мрака; изпратихме си “майстора” привечер, а ние с Даниелчето цяла вечер се размотавахме из къщи кат’ шугави óвци.

В понеделник разглобих бетонобъркачката, за да стигна и до ремъка ѝ. Това не беше кой знае каква инженерна философия, обаче винтовете на капака бяха толкова ръждясали от прекомерната употреба на съоръжението и постоянното му киснене във водна среда, че някои от тях трябваше направо да ги сека с чука и длетото. Криво-ляво извадих ремъка, който буквално беше станал на дреп – само дето конците и канапите бяха останали да висят от него. Взех го с мен за мостра и тръгнах по магазините за авточасти – с надеждата, че може да се намери нещо евтино и подходящо. Даже на едно място намерих някакви намалени ремъци по $5 парчето и доста се зарадвах, че ще помина с евтин ремонт. Оказаха се обаче изчерпани и другите, които ми предложиха бяха по 30-40 долара – ай сиктир, ве! – заради една ръждива бетонобъркачка, толкоз много пари. Аз, дето се вика – за стотина долара цяла мога да купя, макар и не съвсем нова. Завтекох се към друг дюкян, където обаче момците ми намериха абсолютно копие на стария ремък като размер и аз го купих за $12.50. Следобеда го монтирах обратно на машината, притегнах каквото трябва и на следващия ден продължих вече започнатата в неделя бетонджийска дейност, само че този път съвсем сам – даже и самата Даниела я нямаше, защото баш пък него ден тя ходи на фризьор – к’ви па бе’а тез нейни кóси, дека ѝ ги резáха цел ден, ама нейсе?!…

Тихичко препсувайки, де гласно, де наум аз продължих да се боря с пясъците и цимента, докато в един прекрасен момент всичко свърши до прашинка – всъщност, първо ми свършиха циментовите торби, та ходих да докупувам още няколко; после пък ми се изчерпа пясъка: впрягай наново ремаркета, доставяй, пресипвай го в количката и пак назад до отзад. Ама това вече стана на още по-следващия ден, когато и Даниелчето се включи най-активно в товаро-разтоварната и докерско-хамалска дейност, макар да беше с новата си фризура – голям праз! На края се стигна до там, че се наложи да метем остатъците от двора, да събираме камъчета и песъчинки, та пак не ми достигна материал кажи-речи за половин кофа; хем хвърлях в бетона всякакви други плочи, железа, отпадъци и всевъзможни боклуци за пълнеж. Така или иначе, остана една малка дупка, която ще попълвам на някой следващ етап – за сега обектът е завършен във вида си, в който се намира; като ден от седмицата това е сряда, без изобщо да смятам, че някой тук го брига кога пък точно е било; пиша дните единствено, за да следя собствените си хаотично разпилени мисли. Междувременно рано сутринта ходих и до Бризбън, за да върна ремаркето и бетонобъркачката на хората, от които ги бях взел назаем.

В четвъртък обаче, ставаме сравнително рано и хукваме отново към столичния град – този път с чисто стопанска и търговска цел: доставка на прясно месо от азиатските касапи, с което да посрещнем гостите си в събота вечер и да натъпчем още малко суджуци (този път за децата във Франция – понеже миличките, те там от глад умират просто, видите ли…). Едно такова и подобно излизане с колата предвиждаше минаване и покрай разните овощаро-зеленчукари, от които накупихме евтини зарзавати за салати, туршии и зимнина – направил съм си сини домати с чесън и магданоз, каквито само нашите у дома приготовляваха в пределите на старославното ни и старозаветно Габрово. Рецептата е на милата ми леля Бонка (сестра на моята баба Стефанка и леля на татко, от която пък имаме в наследство и една нейна торта с целувки, бисквити и крокан, каквато няма равна на себе си дори и в сладкарницата на г-жа Линда Петкова…), а във времето скъпата ми майчица също я възприе, усвои и доусъвършенства като наше си, семейно блюдо. А пък с това зимно мезе вече, цяла дамаджана греяна ракия изпивам, че и за още питам – такава страшна чудесия и невероятна вкуснотия се получава! Мисълта ми беше, че по пътя към месарниците се отбивахме и през зарзаватчиите, та напълнихме цял фургон със стока. На края и мръвките взехме, но докато се приберем обратно в къщи стана 15:30. Връщането ни към нас трябваше да премине и покрай един приятел, който пък ми беше обещал едни плочки за новия бетон – барем да купя по-малко, защото не него не му трябвали; а иначе са същите, каквито на мене ми вършат работа. Изобщо - комбинации, галимации, хем всичко да се свърши с едно ходене, хъм пък и да не се разтакаваме много-много по пътищата, че нали нас и друга работа ни чакаше из дома.

С прибирането си в къщи, заловихме се да разтоварим стоката, след което започнахме приготовлението на тортата: Гараш-ът изисква много умения, много време отнема и се явява малко пипкав сладкиш, обаче пък за сметка на това е ужасно вкусен. Цял следобед мелих орехи, разбивах кремове, Дани пече блатове, та откарахме до вечерта (паралелно с десетки други странични дейности, нямащи нищо общо с тортата – мисля, че даже и 5-те кила мръвки смлях с електрическата машина). В петък започнах да се разправям с луканките – първо трябваше да подготвя подправките, наръсих с тях месото, омесих го и го оставих да втасва в хладилника; следобеда го пребърках пак, а вечерта натъпкахме червата. И отново измежду основните подготвителни мероприятия, правих майонеза за руската салата (от сега нататък комай ще я наричам френска – щото в нея и без друго няма нищо руско, само дето се ядосвам като им спомена името на тия сволочи и пропаднали ватници). Така, в трескава подготовка на рождените ни дни премина и петъчния ден.

В събота продължихме, а вечерта имахме 15 души гости, с които бесняхме и лудувахме, докато не изкукуригаха първите петли в неделната ранна заран. Поспахме малко и станахме да шетаме и да разчистваме след полесражението – купища с чинии, тави, тенджери, вилици, лъжици – направо, майко мила! Обаче до следобеда се справихме така добре, сякаш предната вечер нищо не е било. Всички гости останаха много доволни от моабета, получихме прекрасни подаръци от тях и въобще тържеството премина сред много глъч и веселие (всъщност, ние тъжно не сме празнували никога…).

От понеделник нататък аз продължих с моята дейност по двора, защото имах няколко дребни задачи, с които си попълвах времето. Днес не съм правил нищо, защото нещо много ме домързя още от сутринта – а сега ставам да разбивам хайвер, че е вече 17:00 и до този момент нямам никаква физическа активност или натоварване. Даниела е заета с търсене на подходящи хотели за пребиваването ни из Франция – Ванеса ни е направила един маршрут по местата, които задължително трябва да посетим. Предполагам, че от добитите си впечатления тъдява, ще мога да съчиня някой по-ведър пътепис, защото последният от Мексико беше малко негативен – независимо от множеството разочарования обаче, мексиканската ни одисея беше интересна, емоционална и уникална; само дето и на двамата с Дани ни се иска този път френската да бъде малко по-цивилизована, ако това е правилният литературен израз…

13.07.2025 – Ето ме на нова сметка с всички вас, дружки мили мои, сладки ненагледни – а дали изобщо ме искате или пък вече не щете да съм тук, заявявам, че за сега все още дишам, работя, живея и по някой ред драсвам, тъй както умея (за остатъка от света не знам - не, че ме брига нещо за него, ама нали такава е приказката, спазвайки добрия тон). Почти месец по-късно, след последното ми комюнике, днес отново е неделя – последната при това, преди да започне поредното ни голямо турне из Европа; този път малко повечко около и из самата Франция, но за кратко ще прескочим и до България. Надявам се на тази предстояща двумесечна обиколка да продължа с редовното списване на дневника си и то предимно, излагайки своите най-нови впечатления от места, където до сега никога не съм бил, а пък не си бях и мечтал дори някога да посетя през скромния си живот. Добре, ама Ванеса ведно с майка си, специално за целта направиха един доволно подробен маршрут, по който трябва стриктно да се водим, за да видим и разгледаме колкото е възможно повече от тази непозната за нас част на света: френски ривиери, испански замъци, та даже и планинските масиви на съседна Андора са включени на някакъв етап от екскурзионната ни програма. Само след седмица и точно по това ранно следобедно време, ние вече ще сме се курдисали по канапетата на международното летище Бризбън, в трепетно очакване на полета за Сингапур и Цюрих, след който пък ще имаме и един по-кратък до Бордо. Там ще ни очаква Ванеса, за да ни посрещне и откара в Аркашон – малко курортно селище, намиращо се само на около 40 минути път от по-големия град и административен център. Това, разбира се е само един предварителния план, нахвърлян най-грубо, който не е изключено да носи и известни неточни подробности, след като аз през цялото време на подготовката му изобщо не съм надавал нито ухо, нито пък съм хвърлял око върху неговото усвояване в дълбочина – предпочитам нищо да не знам, за да се поддържа елемента на изненадата, с цел да е по-пълна и насладата. Ето защо, на това място аз сега ще прекратя с уводните си бележки по темата, че да може и любопитството на всички четци тук да останат все така пресни, свежи, непокътнати и напращели като чифт момини гърди или един самосвал с узрели дини “Мичуринки” (т.нар. “карпузи”), брани на ранина директно от бостана в Любимец…

Иначе, в най-общ домашен и чисто домакински план, разглежданият период от време не се отличи с някакви интересни събития или моменти. За да поддържам знанията и уменията си по програмата, с която работя служебно, започнах да човъркам разни измислени проекти и упражнения, до чиито крайни резултати вероятно никога няма да опра в практиката си занапред, но така поне развивах собствената си техническа мисъл, без да ѝ давам възможност да заспи своя вечен зимен сън или пък направо да атрофира и да се сплуе от убийствено бездействие. Не съм спирал да търся друга работа и съответно да кандидатствам поголовно за нови позиции, но за сега напъните ми са абсолютно безрезултатни и напразни. Е, ако не броим едно-две съвсем пресни интервюта, които са насрочени съответно за сряда и четвъртък сутринта – така или иначе ще отида да ги видя какво правят, как работят и какви пари дават, защото напоследък се забелязва едно драстично спадане в заплащането на труда в глобален мащаб, за сметка на поголовния растеж на цените по дюкяните и на услугите из работилниците; при това отново в същия, още по-глобален мащаб. Като слушам какви идиотщини разправя Ванеса за Франция, та от сега ми настръхва козината какво чудо ще заварим не само там, ами и по цяла Европа (за България, да не говорим пък – там еуфорията от приемането на еврото все още разделя хората на два враждуващи лагера: едните цвилят от кеф, другите вият и си скубят косите, ама не от кеф; като отидем сами ще се убедим – дали ще цвилим или и ние ще има да вием като разгонени кучки на месечина). Най-големият удар за нас ще бъдат френските платени пътища, по каквито ние тук в Австралия изобщо не сме свикнали да пътуваме. При нас може да има някое платено съоръжение (най-често мост или серия от магистрални шосета), но цените им са далеч по-приемливи от европейските тарифи. Друго голямо перо ще се върти около цената на петролните продукти – по нашия край отдавна се закотвиха едни сравнително ниски цени на горивата, в рамките на около $1.55-$1.60 (нашенски валутни единици…), докато европейските им аналози се въртят в омагьосания кръг на €2 за кило мазут, че и малко повечко, а това прави близо 4 нещастни нашенски долара и дори чувствително над тях даже. Но, каквото – таквоз; щом като за всички хора положението е такова, значи същото ще бъде и за нас; няма да се жалваме сега като някоя вдовица за войнишки…

Онзи ден с Даниела ходихме до едно огромно тържище през няколко квартала от нашия. Там на една сергия видях човек да продава осветителни тела, та взех едни модерни лампи за вкъщи. Вчера цял ден рязах гипса на тавана, за да ги монтирам. Зор видях, ама ги направих – а пък какво чистене падна после, няма да ви разправям. Че не стига само това, ами понеже ги харесахме и как светят в тъмното, та сега ще дупчим и кухнята, за да инсталираме и там малко повече светлина; след това следват коридорите, защото и те са малко тъмни само със сега съществуващите плафони. Въобще, отворих си работа за дни напред, ама аз нали обичам да блъскам като вол – че то на мен акъла, щом като не е дошъл до сега, значи хич да не го и чакам даже да ми идва от тук насетне; сигурно тъй ще си и умра – като полуидиот, а на моменти дори и цял…

Миналата неделя ходихме на моабет – по това време в Бирмингам се състоя последния концерт на рок групата Black Sabbath със солист небезизвестният Ozzi Osbourne, та поводът беше именно да го гледаме, заедно с милионите останали (шашкъни…) по света. Аз естествено, изобщо не си падам по този жанр и вид музика, обаче в името на приятелите и основно за хатър на софрата, ние с Даниелчето също участвахме наред с всички във всеобщото “културно” мероприятие. Моите идоли като банда за поп музика несъмнено и безусловно си остава Deep Purple като № 1, след което може да следват отчасти баладите на Metallica, малко Pink Floyd и разумява се всичко на Веско Маринов, Лили Иванова и Емил Димитров. Обаче човек като удари няколко питиета, тутакси става безсмъртен и почва да вярва в задгробния живот, дорде не му премине махмурлука на следващата заран. Така че, ние бяхме там повечето заради веселбата, но нашите приятели се изкефиха на макс – амчи те са и доста по-младички, което вероятно е и причината да харесват такава идиотска музика; няма лошо, де.

Както вече казах, по-голямата част от светлата част на дните ми беше заета с мои лични технически творби – малко разходки, малко други занимания, но общо взето сме си стоели повечето време из дома, защото навън е доста студено и неприятно. Даже и когато пече слънце през деня, пак се усеща едно хладно чувство и мръзнещо състояние на духа – даже все по-често взехме да разпалваме и кюмюра да ни топли (пускахме си климатика, демек…), защото хич не е много комфортно да дремизгаш по цял ден между четирите стени на стаята.

Началото на следващата ми повествователна изповед и житейски пътепис най-вероятно ще започне още щом излетим от летището на Бризбън. До Сингапур ще се реем из въздуха около 8-9 часа, а пък към Европа има да се влачим със сигурност още по-дълго – ще убивам времето си с писане и зяпане на филми, докато Дани ще дреме в седалката, сгъната на осморка. Ако има нещо пропуснато или забравено да се отбележи, то непременно ще намери място още в първите страници на новия ми репортаж. Много се вълнувам от предстоящото голямо пътуване, от срещите ни с близки хора, една шепа роднинки и останалите едва неколцина верни до гроб приятели – затуй сега спирам до тук, за да не се и разрева от това мое прочувствено вълнение. Поздравявам всички, така както целувам и прегръщам всички – обичам ви, хора; страдам с вас и мисля за вас – сърцето ми е разпокъсано като взривена ръчна граната... À bientôt, j’espère…