Писмо No 25 (VII-IX.2025) [#2]

На следващия ден имахме свободни занимания и волни съчетания от домакински характер: Ванеса се занимава с уроците си по френски, Даниела пра дрехи и хигиенизира дома, аз рязах клони и храсти в малкото дворче и разни ей такива работи от стопанско естество. Следобеда Дилън не беше на работа и всички заедно се подпътихме да ходим на плаж в едно съседно градче, Cap Ferret (с едва 7-8 хиляди местни жители през зимата, но пък надхвърлящи 40-50 хиляди глави добитък през отпускарския сезон), намиращо се на носа точно на отсрещния бряг. По сушата до там се стига с кола за около час и половина, но при нашествието и стълпотворението на туристи в тази част на Франция, времетраенето на всяко едно подобно пътуване обикновено се удвоява заради километричните опашки и задръствания по шосетата. Ето защо, ние взехме едно корабче, което само за няма и половин час ни прехвърли оттатък през залива и нашата епична екскурзия под палещите лъчи на слънцето започна още от пристанището. Тук плаж, там плаж (а пък нали търсехме и най-хубавия, баш на атлантическото крайбрежие, а не някакъв си вътрешен и невзрачен в залива), та като почна едно ходене - направо плувнахме в пот. Уж близо-близо, ама в тая преизподня и по нажежения пясък на дюните движението ни се превърна в кошмар. Трябва да сме вървели барем час (на мен ми се стори половин ден дълго...), когато пред нас най-после се проточи огромната пясъчна ивица. Със сетни сили се добрахме до брега и буквално се хвърлихме като умрели в хладните води на океана - чувството беше като да се преродиш за пореден път! Атлантикът комай ще дойде с малко по-освежаващо действие от нашия Пасифик, защото температурната разлика между двата водоема беше барем 10 градуса - или поне такова беше първоначалното ми усещане, когато се набухах прегрял до краен предел като Балканче по баира към Столетов. Къпахме се малко, после направихме една разтоварваща променада покрай брега и плискащите се вълни, след което поехме по други пътеки през дюните за връщането ни към корабчето. Този път беше малко по-измичен от предишния, по който към края ние вече направо се заваляхме от умора и изтощение. Привечер се прибрахме в къщи и след кратка вечеря и разбор на деня се разхвърляхме по каютите. В събота направихме подобно мероприятие само с Ванеса, защото Дилън беше на работа. Пак ходихме до разни крайморски градчета и плажовете им в района - на практика там цялата околия е разположена покрай атлантическото крайбрежие и в частност Бискайския залив, а в съчетание вече и на дивата, горска растителност в околовръст, навсякъде където и да се обърне човек, природните гледки са много красиви и впечатляващи. Абе, те не случайно основно парижани посещават курортните комплекси в тази част на Франция и вдигат нивото на житейския стандарт до степени, които са малко непосилни за туземното население - имам предвид цени на стоки, услуги, недвижими имоти и тем подобни.

Така плавно и постепенно настъпи и въпросния неделен ден, когато двамата с баба ви Дана се курдисахме в малкото “воатюрче” на още по-малката наша Ванеса и се понесохме по направлението към Лазурния бряг на добрата, стара Франция. Независимо обаче, че разказчето ми най-благочестиво започна преди няколко дни в Марсилия, сега аз отново ще трябва да ви го доразказвам в минало време, защото през това време ние кръстосахме брега надлъж и нашир, както се казва и снощи се завърнахме в базовия лагер при Ванеса. Днес вече е вторник, 26.08.2025 - пиша това специално за протокола и в името на хронологията, но иначе мислено се връщам на миналата неделя, за да потеглим още в ранните часове на деня към първата цел от екскурзионната ни програма, град Нарбон (Narbonne). Задачата ни беше да пристигнем там преди да са затворили най-големите (според думите на Дилън...) хали на Франция. По принцип всички такива и подобни тържища в страната преустановяват търговската си дейност в 14:00, което правило важи и за амбулантните търговци по улици и площади, в палатки, под чадъри и на преносими маси.

Разстоянието от около 450 км, съгласно всички разпоредби и напътствия трябваше да се преодолее средно за 4½ часа, ама ние спирахме тук-таме по пътя за по някое и друго изпикаване - така че не е изключено да сме надвишили времето за придвижване. От La Teste-de-Buch до Narbonne се пътува по страхотна трилентова магистрала при максимално разрешена скорост на движение от 130 км/ч. Разбира се, малолитражката на Ванеса не е пригодена за подобни шеметни бързини, защото буталцата ѝ могат да избият през главата на цилиндрите, а от ауспуха ѝ да хвърчат клапани и биелни лагери. Поддържайки обаче една по-безопасна и разумна скорост от 100-110 км/ч, пристигнахме в крайната точка със занулени проблеми (без да броя разбира се, кръвопийците от Toll/Тол-системата на френската държава, т.нар. “Péage”, които ни одраха с близо €40 - малко след Бордо, още малко преди Тулуза, довършвайки ни напълно и закръгляйки сумата на излизане от магистралата към центъра на въпросния Нарбон). За нас това не беше нещо ново и изненадващо, защото по същия кръвожаден и уруспийски начин, същите пътни корумпета ни драха и на отиване към Андора - на практика пътят до Toulouse беше същия, както тогава; новата и непозната част за нас беше от там надолу. Това придвижване беше напряко през тази част на Франция - от атлантическите ѝ брегове до средиземноморските.

Към 11:00-11:30 благополучно пристигнахме в Narbonne - градец с малко над 60,000 жители; старинен, приветлив, както повечето такива населени места в типично френски стил. През града минава и един плавателен канал, който служи за превозване на стоки, за разходки с лодки и да събира комарите, барабар с отпадъчните води на улиците по време на дъжд. Като по някакво чудо, малко встрани от центъра на градчето намерихме една дупка за паркиране, та оставихме колата на спокойствие и безплатен паркинг - а безплатен, защото в цяла Франция паркингите в неделни и разни други техни почивни дни (като официалните им национални празници, например) са преотстъпени на народа за свободен достъп; през останалото време от седмицата се плаща почасово, имат ограничения за престой по време и въобще настава същия хаос, какъвто е по целия свят - а пък Австралията изобщо не прави някакво изключение от това правило, та дори напротив.

Тръгнахме по крайречната алея (канала, демек) към центъра на града и заветните му хали. Амчи, какво да ви кажа? - хали като хали, независимо че им викат “Les Halles de Narbonne”. Вярно, сградата беше доста внушителна, едва ли не с вид на древна катедрала. Висока, с типичните малки и шарени прозорчета, тежки колони, орнаменти, украси и т.н. - може би сама по себе си самата сграда представлява повечето един архитектурен паметник, отколкото вътрешността ѝ. Тези хали представляват огромен покрит пазар, подобен на онзи в Будапеща - с десетки щандове за риби и рибни продукти, морски деликатеси, всякакви сирена и кашкавали, зеленчуци, плодове, барове и малки ресторантчета, печива, сладкиши, хлебни произведения, касапници, бонбони, шоколади и всичко, което може да роди човешката фантазия. Най-хубавото от всичко това беше, че хората там предлагат своята собствена продукция, местно производство и стоките им са свежи и пресни (прясно заклано, прясно уловено в морето, прясно откъснато от градината, прясно издоено, прясно снесено от кокошките и прочие всякакви, най-пресни и опреснени пресноти). Нашият обход сред гъмжилото от народ (както търговци, така и клиенти) премина през всички възможни щандове и дюкяни, ама май на нищо не ни се спряха очите. Продължихме разходката си към стария град - на площада също имаше типичното за Франция marché (нещо като бит пазар), където хиляди амбулантни търговци предлагаха феерични роклички от Мароко, гуменки, джапанки, шапчици, дрънкулки, шаренийки, пуканки и сладолед за дечурлигата. Точно в 14:00 обаче, като удари камбаната на катедралата и всичките вече бяха напуснали площада.

След разточителната ни разходка из града, отидохме да си видим и временното жилище - намерихме ключа за едно доста прилично апартаментче в блок на 2-3 етажа. Ние бяхме настанени на първия и имахме на разположение малко дворче пред нас, докато обитателите на другите апартаменти се радваха само на балкони. Излишно е да подчертавам, че жегата през деня беше непоносима - не ѝ знаех градусовите измерителни единици, ама едвам се дишаше от топлина. Хвърлихме багажа, заредихме хладилника с питиетата за вечерта и хукнахме към брега на морето. Последният се оказа на около 15-тина километра от града и до него се стигаше по един чуден, малко тесен и много живописен път, слизащ някак си от по-високото плато към нулевата кота на пясъчната ивица. Отново извадихме късмет с паркирането на колата, след като едни хора тъкмо си тръгваха, докато ние заехме тяхната позиция. Пред нас се разкри едно огромно пясъчно поле - както дълго, така и много широко; сума време мачкахме пясъка, дорде се доберем до заветната водица. И ето ти изненада, приятна при това: водата на Средиземното море се оказа значително по-блага и топла, сравнена с тази в Атлантическия океан; чиста и бистра като сълза - хвърлих се веднага, че до това време вече и доста ми се пикаеше, а пък аз на тази възраст не бива да се стискам като някоя ученичка от началните класове; амчи нали не е полезно, бре!...

Като се налудувах из водата, тръгнахме с Даниела да се разхождаме по брега - тя завалийката, не си беше облякла банския и само стоя отстрани да гледа как хората се къпят, а пък не беше и твърде прилично да се понесе чисто гола по пясъка: то това да не ви е като на Слънчака. Докато аз навред си бича с едни и същи гащи (е, сменям ги сегиз-тогиз под нейно давление и настояване) - с тях се къпя, после в жегата изсъхвам, пак с тях пътувам - въобще, правя си кефа и изобщо не ми пука как изглеждам отстрани (понеже аз знам, че съм си хубав и красив - и ако искате да знаете, това майчицата ми го е казала още преди 65-66 години, което съм го запомнил твърде добре...). След разходката, привечер тръгнахме обратно да се връщаме към временния ни бивак. Само че този път поехме през едни други тамошни селски шосета, също водещи към града. Преминавахме през серия от винарски изби и лозови масиви с натежели от зрялост гроздаци - предимно червени сортове, но имаше и някакви бели. Явно от тях произвеждат прочутите френски вина, които варират от под €2 бутилката, та чак до над €200 за шише, че и много повече в някои отделни случаи на такива бутикови и висококачествени, винени произведения. Като се повъртяхме из нивите и лозята на местните стопани, най-накрая се прибрахме в квартирата - последва широкомащабен разбор на деня и първите ни впечатления от Лазурния бряг на Франция, подкрепен с тлъсти мезета, обилно полети с винена тинктура и шотландска ракия.

На сутринта поехме по следващата отсечка от грандиозния ни маршрут, с крайна спирка Марсилия или Marseille, както го изписват франсетата. До там пътят беше значително по-къс, както и по-евтин - дето се вика няма и 260 км, за които обаче платихме някакви си нищо и никакви €20, според тарифите на омразния им, мародерски “Péage” - майната му, философски да го наречем, преглъщайки почти на сухо болката от поредното финансово ужилване. Тъй като пристигнахме сравнително рано за настаняването ни в хотела, по препоръка на Ванеса, ние първо се отправихме към един хълм над града, от който долу в ниското всичко се виждаше като на длан. На практика, мястото се намира съвсем малко встрани от главния град - нещо като квартал или по-скоро съседна махала, само на десетина километра от центъра на Марсилия. Въпросната географска точка, Allauch е известна с древните си разкопки на върха, където в миналото ни незабравимо е имало някаква крепост и фортификационни съоръжения. Учудващо, в днешни времена “селото” наброява малко над 20,000 жители, но укрепленията в района датират още от 12 век. Гледката към низината и безкрайната морска шир насреща беше нещо много впечатляващо. Това е най-високия баир над града, точно където навремето е била въпросната средновековна крепост. Понастоящем обаче, от нея са се запазили само някакви жалки останки от обсадните стени и зидове, силно наподобяващи разкопките от древността на Градище, извисяващо се над моето старославно и старозаветно Габрово. Там, на този връх се издигаше и една малка катедрала (по-скоро параклис), която за момента беше затворена, но от време на време в нея се провеждат и масови богослужения. До върха водят няколко стръмни пътеки, след като колата се оставя някъде долу в подножието му - за щастие ни споходи пореден късмет с паркоместата: не само че намерихме къде да я паркираме, ами на всичкото отгоре паркингът беше и безплатен; направо не можах да повярвам как беше възможно това. Докато пръхтяхме нагоре като претоварени мулета и гледахме да следваме предимно сенчестите части на алеите, пак мина половин час - обаче горе вече полъхна освежителен ветрец, който буквално ни върна от задгробния живот. Че не стига само това, ами хората направили и чешма баш на баира, та човек да се оплакне и разхлади, вместо да баялдиса и да пукне безславно по пътя от жега. Освен нас нямаше никой друг по тия чукари, но ние успяхме да се насладим на красивите гледки и да се потопим в средновековните руини. Как се е строило всичкото това, как са се мъкнали нагоре по баира строителните материали, камъни, пясъци, инструменти? - всичко това остава загадка за нас, но по самите останки може да се съди, че тези крепости, кули, бойници и катедрали далеч не са дело на някакви извънземни или пък на марсианци, ами са плод и творение на къртовския, изнурителен труд от стотици, ако не и хиляди човешки същества (в т.ч. и животни, разбира се - защото преди всичките тези векове, хората едва ли са разполагали с “великите” електротелфери на ЕТЗ Подем - Габрово, всевъзможни други хаспели за тухли и особено пък със заветните 100-тонни кранове Liebherr). След като се насладихме достатъчно много на красотите и гледките от високо във всяка една възможна посока, по същите стръмни алеи заслизахме надолу към колата, а жегата над нас продължаваше да пада с изпепеляващата си мощ и пронизващи през дрехите, свирепи слънчеви лъчи.

След тази прекрасна разходка, дълбоко назад през древните векове се отправихме към по-централната и оживена част на Марсилия - Le Vieux-Port de Marseille; с други думи, старото ѝ пристанище. Това също беше едно доста впечатляващо място, гледайки всички спрени супер луксозни и скъпи яхти от всякакъв размер и калибър, моторни лодки, кораби и други плавателни съдове. Часът вече беше понапреднал малко и ние направихме само един по-широк кравай около крайбрежната алея. За целта, този път колата трябваше да влезе в някакъв местен, подземен платен паркинг (един от десетките на брой в района...), но понякога и такива безумни действия се налагат - особено попадайки в чуждия град на още по-чуждата държава. След всичките ни размотавания и опознавателни променади из града и около пристанището, най-после привечер се отправихме и към хотела за настаняване и приключване на екскурзионния ни ден.

Със своите близо 880,000 души, Марсилия се явява вторият по големина град на Франция и същевременно най-голямото ѝ пристанище. Първенството на последното се запазва и за акваторията на цялото Средиземно море и респективно за Европейския съюз. В миналото градът е създаден от гърците и не случайно в близост до старото пристанище има цял гръцки квартал, наречен “Le quartier du Panier”. Последният представлява една легендарна атракция на града (по-скоро една от многобройните...), разположена на открито и заемаща доста внушителна площ - малки и тесни улички, някои от които представляващи буквално само едни каменни стълбища. В голямата си част те са затворени за автомобилно движение и придвижването по тях става само пеша, с велосипеди или посредством стотиците хиляди малки моторетки - всичко живо е яхнало по едно такова двуколесно возило и пърка нагоре-надолу измежду хора и автомобили като нашествие от скакалци. За да приберем колата на по-сигурно място (понеже паркирането по улицата е особено деликатен момент: първо няма никакви свободни места, после идва и плащането за самото паркомясто, в случай че ти е провървяло и си се натикал в някоя празна дупка), платихме допълнителни €20 за двете вечери на престой, чрез което се сдобихме с правото, по силата на което МеПеСе-то ни да бъде подслонено в подземния гараж на хотела. В противен случай трябваше да се чудя къде да я дявам тая кола, докато обикаляме улиците като въртоглави - а пък за следващия ден вече имахме набелязана програма без нуждата от превозни средства. По принцип, вечер след 19:00 до 09:00 на другата сутрин паркирането навред из градищата е безплатно, включително в неделни и официални почивни дни; ама аз това май вече ви го казах. Обаче през светлата част на денонощието е направо кошмар да се намери свободна зона за паркинг - повсеместно, безусловно и без изключения.

За наша обща радост, времето през следващия ден лекичко позахладня, слънцето сякаш временно се скри иззад купестите облаци и дишането някак си ни стана малко по-лесно и свободно. Бяхме решили вече да посетим островът на граф Монте Кристо, където според легендите е бил заточен славния герой на Александър Дюма. През една улица от хотела се намираше метрото, за което добри люде ни упътиха - последното имало само две линии в наличност и било почти невъзможно да се обърка (освен ако човек не е идиот, обаче ний ни сни од них – нъл’ тъй, ве); а пък една от спирките му беше точно на Le Vieux-Port - именно, от където тръгваха всички туристически лодки и корабчета за разходки из залива. Спомням си, че в Барселона също ползвахме услугите на градския метрополитен (макар да бяха значително по-скъпи) – докато в Марсилия само срещу билетче от €1.80 човек може да си обикаля под земята, дорде не му омръзне; за двама души с билета за връщането масрафът става точно €7, понеже правят известна нищожна отстъпка заради двете посоки - че ти имаш едно €2 на час само за паркинг. От друга страна пък, придвижването с обществения транспорт не изисква никакви мисли подир коли, платени паркинги и обикаляне на улиците като смахнат в безкрайно търсене на някое случайно свободно място (каквото ако има, то обезателно ще се окаже или за товаро-разтоварна дейност, или предназначено изключително и само за инвалиди). Така, след няколко спирки под нивото на морското дъно, ето ни отново кацнали връз плочника на старото пристанище. Отначало се разочаровахме, като ни казаха че него ден никакви плавателни съдове нямало да превозват туристи към замъка “Иф” - Le Château d’If на местен диалект. Добре, ама малко по-късно забраната била вдигната (имало уж силен вятър, високи вълни и разни такива глупости...) и ние тутакси се записахме за първата възможна екскурзия до острова. Последният се намира на видимо разстояние от бреговете на Марсилия (около 4 км - щото пък иначе как тогава самият каторжник Едмонд Дантес щеше да доплува до сушата, ако замъкът му беше по-далеч в морето, нали така).

Малко, след като си купихме билетите (както за самото отиване до острова, така и за разглеждането на крепостта), натовариха ни на едно корабче и отплавахме. Трябва да си призная, че независимо от това, дето никога не съм чел нито едно от произведенията на Дюма (чукча не читатель - он писатель...), съвсем наскоро бяхме гледали по телевизията последната версия на филма “Граф Монте Кристо” (който междувпрочем е заснет почти изцяло там на острова и във въпросната крепост-затвор), аз доста се вълнувах и с трепет очаквах да видя на живо това, колкото свято, толкова и злокобно място, под формата на една съвсем малка точка от географския атлас. Пред мен оживяваха като истински сцени от най-различни филми с подобна тематика, представях си на какви мъки, изтезания и лишения са били подлагани тези нещастници, въдворени в крепостта, радвах се като дете на героизма, проявен от успелите да избягат от там (например случаят с въпросния Дантес...) и разни ей такива, чисто момчешки работи - направо се вдетиних там, бре! Беше ми много интересно, преминавайки през килиите и тунелите, гледайки малките прозорчета с дебели метални решетки, имащи размерите едва на една човешка длан, застопорени в дебелите по метър каменни стени на зандана. Съгласно историческите анали, средната продължителност на затворническия живот не е надхвърлял 9-те месеца - стандартното човешко създание не е способно да издържи на суровите и брутални условия, на каквито са бивали подложени каторжниците. Кой колко е бил виновен и с това заслужил съдбата си е отделен въпрос - през тази крепост са минали не само обикновени рецидивисти, джебчии и крадци на хляб или кокошки, но и значително по-знатни личности от обществото: разни военни, генерали, командири, та дори и братът на самия Крал “Слънце”, Луи 14; първите затворници обаче били двама местни рибари.

Крепостта е построена сравнително бързо - между 1529 и 1531, защото последната не е и така голяма; 3-етажна сграда във форма на квадрат с около 30-метрова дължина на стената. Отначало съоръжението е било използвано с отбранителна цел срещу набезите на морски пирати, прииждащи към залива. Около сто години по-късно го превръщат в затвор, недвусмислено наричан “Морската Бастилия” или “Бастилията на моретата”, ако това е буквалния превод на оригинала “La Bastille des Mers” или още “Марсилския Алкатраз”.

След като изчетохме всички митове и легенди за знайни и незнайни, славни и безславни герои и затворници, преминали през тоз зандан и оставили навеки костите си из тамошните морета (общо към 3500 души за всичките 300 години на съществуването си като каторга), полека-лека се отправихме обратно към пристана, за да се приберем със същото корабче на сушата, съвсем заслужено именувано подир героя на Дюма – “Edmond Dantès”. Всъщност, самият автор Alexandre Dumas чрез своя световно известен роман “Le Comte de Monte-Cristo”, издаден за първи път в далечната 1844, прави този остров и прилежащата му крепост едни изключително популярни обекти за посещение от над 100,000 туристи годишно. А как запомних всичко това, ли? - ще попита някой тук закономерно. Ами, просто е - някакви си 100 години по-късно, около същата дата един, преди това много горд и славен, почти несломим народ престава да диша и да съществува, поробен и потиснат под ярема на вмирисания руски ботуш, съсечен от червения му сърп и размазан от неговия чук. Опитах да направя някакъв пряк паралел с историята - ама то пък и за какви ли паралели тук да ви говоря, след като линиите се пресичат и краищата им отиват далеч в безкрайността - тъмна и неясна, студена, гладна и мизерна...

Около 14:30 се натоварихме обратно на параходчето и половин час по-късно вече бяхме на пристанището. От там насетне започна по-сериозната ни обиколка по оставащите за посещение места - а именно: гръцкия квартал и катедралата в съседство. За “Le quartier du Panier à Marseille” вече ви разказах - трудно намирам най-подходящите думи, за да опиша каква уникална атмосфера цари там: сякаш в миг човек се пренася векове назад, по времето на рицари, френски маркизи и красиви мадмоазели, кралски особи и най-обикновени кочияши, смучещи бира и вонящи на пот, премесена с аромат на конска пикоч и оборска тор. Съвсем в съседска близост до въпросния гръцки квартал се намира емблематичната и величествена “La Cathédrale de La Major” (за кратко наричана “La Major”, но официалното ѝ наименование е “La Cathédrale Sainte-Marie-Majeure”). С внушителните си размери, този божествен храм, построен през 19 век между 1852 и 1893, по време на служба може да събере до 3000 богомолци под огромните си куполи, сводове и кубета. Постройката му е в Римо-Византийски стил, което обяснява и трайното присъствие на елините в тази част на света. По време на строителните работи, множество от архитектите са измирали поради една или друга причина, предавайки щафетата на последователите си чак до окончателното завършване на катедралата; осветена и благословена от самия тогавашен Папа Лъв 13, три години по-късно храмът влиза в експлоатация по предназначението си. Десетина години след това вече е обявен и за паметник с огромно историческо значение, особено за местното население, защото това е била единствената катедрала, построена през 19 век; в продължение на 200 години в Марсилия не е имало нищо подобно и конструкцията ѝ се е смятала за нещо ново и напълно непознато до този момент. Приема се, че въпросният катедрален храм е най-голямата постройка за Франция от средните векове насам - сравнима с размерите на базиликата “Св. Петър” в Рим. Конструкцията на сградата е била преработвана и допълвана на няколко пъти и то в продължение на години, добивайки славата на една от най-величествените и големи постройки от подобно естество - само за справка, като чисто любопитен факт допълвам дължината ѝ от 148 м, диаметъра на главния купол около 18 м, издигащ се на 68 м над земята.

Неволно, аз тук допуснах известна неточност в материала, разказвайки ви първо за гръцкия квартал, а после и за катедралата - напротив: съгласно разходката ни, това се случи точно по обратния ред, поклонявайки се първо в Божия храм и чак тогава вече почнахме да се шляем и да кръстосваме сокаците на старинния град. Обаче обзалагам се, за читателя това няма абсолютно никакво значение: точно, колкото няма и за самия мен. Към края на деня се насочихме обратно към спирката на метрото и със същите билети се добрахме до хотела. И таман излизаме изпод земята и на площадчето гледам, поредното marché (малко пазарче на открито), предлагащо цялата номенклатура на зеленчукопроизводството, плюс някои местни и екзотични плодове. Обикновено аз плодовете ги приемам или под формата на ферментиралите им сокове, или пък като техен вторичен продукт, след съответния дестилационно-охладителен процес. Поради тази причина очите ми се забодоха право в едни домати, досущ същите като нашенските - т.нар., селски, градински, биволско сърце или коче мъдо. И тук не ме разбирайте погрешно - такива виждам на път и под път по разните зарзаватчийски дюкяни и сергии, само че търгашите навред ги харчат по 5-6 марки килото (да се чете евро, де). Това е една непосилна сума за моя опестен джоб и аз всеки път ги подминавам с пренебрежение, насмешка и мъничко тъга, придружени от тежки клетви на майка, на леля, стринка и чинка. До сега най-евтините домати, които съм видял да е въргалят из търговската мрежа на Франция са едни такива продълговати, марка “Рома”, от които навремето правеха лютеницата и с които хранеха прасетата из кочините, а пък последните им се назлъндисваха, понеже искаха да плюскат истинска помия, набъркана с цвик и типов хляб. И за тези домати, моля ви се искат по 3-4 марки за кило, а пък за хубавите - да не говорим за цифри! Сега обаче този тъй харен френски човечец продаваше стоката си в едни панерчета, в тях наредени по 5-6 едри домата, големи колкото главата на петокласник - ама накъдрени, грозни и пъпчиви като крастава жаба; и всяко едно - по €2.50. Аз отначало не разбрах какъв е търговския номер и си избрах 1-2 доматчета, колкото само за опитня. Добре, ама човекът обясни, че ги продавал вече разфасовани - а пък като ми потвърди и цената им, на мен направо ми идеше да го разцелувам на пътя; аз си мислех, че за един домат иска по две марки и половина, а пък то било за цялата талерка. Давай, казвам Monsieur paysan един такъв по-пълен панер с още по-узрели доматчета, че да се отъкмим и с валутата на края. Пито-платено, обаче в момента, в който поемам стоката ме осенява идеята, че тези домати хич няма да вървят с някакво си прокиснало вино от Прованса, пък ако ще оно да е от Бордо и на коня от гъзо; нужно тук е друго питие и когато няма риба, ракът също минава за такава - с други думи: ракия няма, но ще пием водка с туй божествено мезе. Речено-сторено, както казват разказвачите на детски приказки - под хотела на ъгъла до нас имаше един гастроном, от който набавих необходимото - липсващото звено от веригата, казано по научному. После горе в апартаментчето вече се заформи една по-задушевна семейна вечеринка, като доматите бяха “la matière numéro une” (ако това е правилната френска формулировка на израза “тема номер едно”)...

Ден четвърти, началото - започва придвижването ни по следващия скоростен етап: от Marseille, през Cassis и Saint-Tropez, та чак в Antibes. Това може да ви звучи и малко вълнуващо, но като разстояние бе едва 190 км. Именно сравнително кратката дистанция между началната и крайна точка за деня даде възможност да спираме по пътя през въпросните населени места, представляващи обекти на повишен туристически интерес - особено Saint-Tropez-то пък. Както всяка сутрин преди тръгване, така и тази, след традиционните и свещени ритуали на Даниелчето подир изпиването на сутрешното си кафе, нахвърляхме дисагите в багажника и най-после потеглихме към целта. Още от сутринта, времето в климатично отношение не беше много обещаващо по смисъла на слънчевото греене и както само допреди една нощ от небето се сипеха тонове лава, така на следващия ден по небосклона се затъркаляха едни къдрави облаци, та чак и дъжд ни докараха. От отправната точка в Марсилия до първата ни спирка в Каси имаше около 35-40 минути път и ние много скоро пристигнахме в градчето. Все още не беше заваляло по-сериозно и след едно доста продължително и изнервящо обикаляне из тесните му сокаци, съвсем случайно намерихме една свободна дупка, в която паркирахме колата (отново безплатно - като по чудо). Градецът е малък, някакви си 6-7 хиляди души, но пък иначе е много живописен, разположен по склоновете на едни сравнително ниски хълмове, пред които долу в ниското се плискат вълните на морето. Точно по това време в центъра му имаше някакво тържище с изложение на местни специалитети и продукти - месни, млечни, зеленчукови и всякакви други. Понеже денят беше сряда, а у срéда и петок дедá ви поп не блажи, само Даниела на няколко пъти опита от мострите на изложението - малко саламчета, малко кашкавалчета и т.н. Когато тя попита обаче продавачката за цената на нейния свръхпродукт, оная направо я закла с цената си от €156 за едно нищо и никакво кило! Значи щом мезето е толкова скъпо, прави сметка колко трябва да им струва пък виното, с което само да си близваш с върха на езика от тоя техен прословут кашкавал - тук дори не става и на въпрос даже за отхапване. Че то аз, както го пия виното като (и вместо...) вода, замезвайки с по половинка кашкавал, отдавна да ми е спрял пулса от липса на сърдечна дейност само като си помисля за тая безсърдечна скъпотия. Със същите космически цени бяха и останалите им деликатеси, но нали всяка стока си има купувач - може би хората да са очаквали правилния човек с многото пари “на джеб”, обаче за голямо тяхно съжаление в наше лице те определено не го откриха.

Най-населеното място на Cassis беше около пристанището, където бяха концентрирани всички търговски улички със своите сергии и дюкяни - ние направихме едно кръгче набързо и си продължихме по пътя, след като за деня имахме по-голямата цел, а именно заветното и небезизвестно Saint-Tropez. Тук е мястото да отбележа с известна доза задоволство, че пътувайки за момента по малко по-второстепенни пътища, таксите им бяха чувствително по-незначителни (от сорта на общо 3-4 марки...), които на фона на останалите високи тарифи, изобщо не заслужават някакво споменаване като разход. Освен това, когато се движим извън бързите магистрали по тесните им като масур на ибришим шосета, последните са лишени от техния омразен “Péage” - някакъв миг неземен, проблясък на случайно и измамно щастие (да живеят: френската революция, френската компартия, френската жандармерия и френският им парламент - в частност президента, президентшата барабар с техния министър-председател)...

Като с наситихме и преситихме на уличките из Cassis, отправихме се и в посоката към Saint-Tropez. Предвид вартоломеевите изкачвания и спускания по възможно най-идиотските пътища на света, по които минахме, разстоянието на тази отсечка от 110 км го разточихме до недопустими времеви граници. Стандартните 2 часа, предвидени за придвижването между двете географски точки почти се удвои, предвид непрекъснатия дъжд, който ни следваше неотлъчно и ужасяващия трафик на превозни средства - както навлизащи към града, така и излизащи от него. Това автомобило-мотоциклетно-велосипедно стълпотворение направо ни изкара нервите, след като почти два часа се опитвахме да се доберем до центъра, а после други два излизахме навън. За паркиране някъде не можеше и да се помисли даже, след като всички улици и тротоари бяха претъпкани с коли и пешеходен добитък. С най-голямо разочарование ние трябваше да се откажем от посещението си на този толкова известен град от френската Ривиера, но притиснати от конкретните обстоятелства, просто махнахме с ръка, теглихме им по една къдрава майна и продължихме към бивака в крайната ни точка за деня.

Пътувайки към и от Saint-Tropez, пред нас се разкриваха невероятно красиви гледки, които макар и да бяха малко забулени в дъждовни капки, водни изпарения и обща купесто-дъждовна облачност, оставаха все така величествени и неповторими - сякаш бяха единствени по рода си, принадлежащи само на това колоритно място под слънцето (е, добре де - под облаците, в конкретния случай). Сен Тропѐ е също сравнително малко градче - една от перлите на Лазурния бряг, макар с населението си от около 4-5 хиляди жители, последното да изостава малко от себеподобните, разположени по средиземноморското крайбрежие на Франция. Обаче през активния летен сезон броят на посетителите му може да надхвърли бройката от 60-70 хиляди, което превръща града буквално в един огромен мравуняк от всякакви човеци, прииждащи от всички възможни краища и раси на света. Така че, за огромно наши съжаление, нашите впечатления от Saint-Tropez останаха ялови и силно ограничени - по този въпрос не мога да добавя нищо повече и нищо по-различно от това, което вече споменах. Ако ни даде Господ шанс някога и още приживе да повторим тази авантюра, то обезателно това прочуто Сен Тропѐ ще бъде на първо място в списъка за посещение. За сега остава само да си кажем: жалко за пропуснатата възможност и неосъществените мечти. Неотдавна Ванеса и Дилън също ходиха по тези вилаети, та на практика ние от тях имаме препоръките и информацията къде да ходим и какво да видим. Спомням си, че бяха ми изпратили снимка от жандармерията със силуета на моя любимец, Луи дьо Фюнес, където в миналото е била направена жизнерадостната филмова поредица за френската полиция, “Le Gendarme de Saint-Tropez”. На мен също много ми се искаше да си изпраскам една фотография, ведно с образа на главния герой от филма, ама не било писано - майната му...

Последната цел за деня беше град Антиб (Antibes). Тази отсечка също не беше дълга (няма и 100 км), но движението по тесните и опасни планински пътчета не позволяваше развиването на високи скорости; пък и ние нямаше вече за какво да бързаме. Пристигнахме в късния следобед и веднага се настанихме в хотела, за да можем да използваме последните няколко часа от светлата част на деня за още една прекрасна разходка. Докато пътувахме нататък небето постепенно се изчисти, дъждът също спря и до късно вечерта пече такова силно слънце, като че ли нямаше и следа от лошото време. След като разтоварихме торбите и багажа в хотела, отправихме се към плажа, където всъщност се намираше и центъра на града. По протежение на цялото крайбрежие имаше една дълга алея, която стигаше чак до възвишенията на стария град. И ние като тръгнахме по нея полека-лека и де на шега, де на истина качихме се чак горе на крепостта. Явно в миналото, всички градове са се строили под формата на укрепления, по възможност на високи възвишения, за да имат хората от там по-добра отбранителна позиция срещу нападенията на вражеските армии. Разбира се, в днешните по-мирни времена, жилищните площи са се разширили многократно и вече са пръснати по цялото протежение на брега и околните баири. Антиб бе видимо по-голям град от останалите, които посетихме по време на пътуването ни през деня - жителите му наброяват малко под 70,000 и това го прави важен административен и културен център, сравнен с другите по-незначителни от района. В почти непосредствена близост се намира и друг, също толкова известен град, особено с ежегодните си Международни филмови фестивали - Кан (Cannes). На другия ден пък ходихме и до там, за да се потопим в атмосферата на гостите, шпалиращи връз червения килим по време на фестивала. Последният започва своята дейност още през далечната 1938, но предстоящата световна война обърква плановете на инициаторите, след като настъпва масова мобилизация на цивилното население срещу нашествието на германците. Едва чак през 1946 фестивалните представления възобновяват своя блясък и помпозност, сравними с тези от филмовите награди за златната статуетка на Оскар, провеждащи се в Холивуд/Лос Анжелис на щата Калифорния. Поради редица икономически причини към момента през следвоенния период, за известно време фестивалът замира и през двете години 1948 и 1950, последният не се е провеждал. От тогава насам обаче редовната му годишна последователност е възстановена и се радва на популярност и масово посещение от редица величия във филмовото изкуство - като се почне от Гари Купър и Марлене Дитрих, та се стигне до Леонардо Ди Каприо и Никол Кидман. Разликата с холивудския му аналог е само във вида на наградата - вместо златни статуетки, в Кан раздават златни палми.

След като изщракахме по няколко метра фотографска лента в най-различни пози пред главния вход на фестивалния комплекс и дългата му червена пътека, от там се отправихме и към старинната част на Cannes. По принцип всичките тези древни градчета си приличат по своя стил на архитектура, с уникално тесни улички, колкото едва да се разминат две кобилки, но пък атмосферата в тях буквално е омайваща. Разбира се, в днешните модерни времена всичко там е комерсиализирано до такава степен, че просто не е останал празен дюкян или партерен етаж на къща, който да не е усвоен по някакъв начин с търговска цел: било то ресторант, пицария, кулинарен магазин, кафене, малка кръчмичка или нещо подобно от същия сорт. И посред всичко това - народ, народ до загуба на съзнанието; сякаш целия свят се беше изсипал наведнъж по тази прочута френска Ривиера. Разточителната ни и продължителна разходка в Кан отне почти целия ден и ние привечер се прибрахме обратно в Антиб, където имахме още една нощувка.

На следващата заран вече поехме и към последната дестинация на нашето пътуване из Франция - град Ница/Nice. Настаняването ни там беше определено чак за средата на следобеда и ние, пристигайки значително по-рано оползотворихме времето си в разглеждане забележителностите на града. Единодушно и двамата с Даниела установихме, че всъщност Nice изцяло грабна нашите прекрасни впечатления, обявявайки го за най-красивото място, което сме посещавали до сега. Разбира се, лудницата и гъмжилото от народ и там беше същото, както навсякъде - успяхме да намерим един подземен паркинг, в който оставихме колата и от там поехме пеша по крайбрежната алея. На път за стария град се отбихме през някаква тяхна старинна крепост, отново построена в древността на един от хълмовете над града. До върха се стигаше по нарочно стълбище със стотици стълби, обаче нас ни домързя да ги катерим в жегата. За такива и подобни мързеланковци в наше лице, за по-лесен достъп на инвалиди и детски колички, хората бяха направили две асансьорни съоръжения и ние предпочетохме тях, пред факта да се морим и потим като нерези у тая преизподня. През един тунел, който навремето е бил част от противобомбено скривалище, наредихме се на опашката за изкачването ни нагоре. Е, почакахме около половин час да се изтеглят мераклиите преди нас, но пък висенето на опашката определено си струваше, съдейки по онова, което се разкри пред очите ни. Този баир изцяло беше опасан с пешеходни алеи и видимостта надолу към красотите на града и морето беше в пълен кръг. Със сигурност подобни величествени гледки има навред по света, обаче за нас тези бяха някак си нови и съвсем непознати - именно, което ги правеше и толкова уникални. От най-горната част на хълма се спускаше един огромен водопад, който макар и да беше изкуствено направен, създаваше допълнителен елемент на неповторимост и красота. А пък минаването покрай стичащите му се буйни води допринасяше и за известно телесно разхлаждане в иначе доста знойния ден. От върха, вече пеша се спуснахме по друга странична алея, която ни отведе баш в сърцето на стария град. Направихме няколко кръстоски по сокаците, умишлено избирайки по-сенчестите места - за късмет, високите сгради в квартала хвърляха дебелите си сенки почти по всички улици, които, след като пък са и толкова тесни, та все си мисля, че те едва ли някога виждат слънчевата светлина така, както например са огрени останалите по-главни улици на града.

Пешеходната ни променада продължи из старинната част, докато изедин път пред нас изникна някаква касапница (месарница, демек - т.нар., boucherie) - пълна с народ, ама ще се пръсне по шевовете чак. Причината се оказа доста стандартна и тривиална: стоката им беше евтина, бре! За пръв път във Франция видях свинския врат да го харчат на €5.90 - че той идва по-евтин и от австралийския, който ние редовно купуваме от виетнамските корейци (или корейските виетнамци - те нали са все еднакви, завалиите, сякаш правени по един калъп, та аз за токова години тъй и не се научих да им различавам физиономиите). Наредихме се веднага на опашката и си взехме 5 пържоли с малко кокалче и шарена сланинка - направо “Мечтание” от Шуман! Купихме и малко шунка, наденичка някаква сурова за домашно приготовление на прехраната и разни други дребни лакомства. На излизане минахме и през един почти затварящ вече пазар, та от една женица пак купих евтини домати и картофи - гарнитура за пържолките (е, па я нéма ‘а ядем саде ‘леп и мéсо, кат’ на селски сбор). И след всичките ни похождения, върнахме се на паркинга при колата и поехме към адреса за настаняването ни. По план и в Nice трябваше да останем за две нощувки, защото все още имахме насрещни планове да гоним и предварително набелязани задачи да изпълняваме...

В уречения час се срещнахме с хазаите долу пред блока и те ни заведоха до апартамента на седмия етаж - явно през летния период го дават под наем на туристи като нас. Независимо, че кварталът се падаше някак си малко встрани и сравнително нависоко, гледките от широките прозорци на жилището надолу към града и безбрежността на морето в далечината бяха просто главозамайващи. Малко, след като заредихме хладилника с питиетата за вечерта, излязохме на нова сметка с колата - този път да търсим някакъв плаж, че да се насладим и на марните средиземноморски води. И вместо да отидем на градския, който ние вече знаехме от пешеходната ни разходка сутринта, ние се забихме някъде из дивотията, стриктно следващи инструкциите на навигацията (GPS-а). А пък последната буквално ни се изсмя в очите, след като ни прекара през такива стръмни и тесни улици, по които можеха да се разминат едва само два мотоциклета без кош. Пътувахме нагоре-надолу като въртоглави, въртяхме се в омагьосан кръг и в крайна сметка стигнахме до бреговете на морето, които обаче се оказаха скалисти, високи и отвесни - прекрасно като изглед, но невъзможно за къпане и плуване. На всичкото отгоре мястото, където се намирахме беше претъпкано от спрели автомобили и ние, след като обикаляхме безпомощно в търсене на свободен паркинг, побесняхме и се отказахме от плажния си излет. Докато стигнем мястото мина час и половина - още толкова се прибирахме и назад до бивака; слънцето започна да се свлича от небосклона и да потъва някъде надолу в неизвестното, което беше недвусмислен знак за отпочване на аперитивната ни вечеринка. Ебаси шибания ден! - сутринта ни удави дъжд, заради който не можахме да спрем и разгледаме Saint-Tropez, сега пък по вечеря се замотахме като главанаци и не сколасахме да отидем на плаж; тъпо, та чак отвред заоблено от тъпота и дори малко вдлъбнато от простотия... Но, карай да върви - не всеки път на човек му се пада да е все отгоре: понявга се налага и известно надупване. Така - значи, спим бързо и се надяваме следващият да е по-успешен...

Гвоздеят на екскурзионната ни програма беше обаче посещението на Монако и, разбира се небезизвестното казино в Монте Карло. Квартирата, която бяхме наели разполагаше със свое собствено паркомясто пред блока и ние оставихме колата там - а пък до европейската столица на хазарта отново предприехме пътуване с обществения транспорт. Първо сутринта повървяхме малко пеш до трамвайната спирка в квартала. Докато си купим карта и съответните билети, трамваят пристигна и ние се метнахме вътре за определения брой спирки надолу по линията (стриктно, според инструкциите на очарователните 60/70-годишни бабки-пенсионерки около нас в мотрисата - много бяха мили, особено към мен като главен комуникатор с френската общественост). След като слязохме, където ни упътиха, повървяхме още няколко минути, за да стигнем и до централната ЖП гара на Ница. Купихме нови билети за Монако (€22 с връщането, хем за двама - евтиния, к’во му плащаш; иначе, както гледам всички останали транспортни тарифи в Европа са стандартизирани и заковани на около €1.70/1.80 - трамвай, метро и т.н., изключвайки навярно само испанските от тоя списък, след като в Барселона направо ни одраха живи за едва няколко спирки…), след което много скоро потеглихме от перона, защото се качихме буквално в последния момент. Вагоните на влаковете се оказаха на два етажа и ние естествено заехме своите седалки на горното ниво - от там имаше по-добра гледка към красотите на заобикалящата ни среда: отвесни скали и зъбери, стръмни брегове, лазурните води на Средиземноморието и всичко останало като общ изглед, сякаш бяха от рекламна картинка или пощенска картичка. Не се минаха и 30-тина минути, ето ни кацнали на подземната гара в Монако (“Monaco - Monte Carlo”, ако трябва да съм и по-специфичен). Ние даже така поетично и вълнуващо се бяхме увлекли в зяпане през прозорците на влака, че за малко да изтървем спирката и да продължим в неизвестна посока - най-вероятно щяхме да слезем чак в Милано, защото границата с Италия беше буквално на една крачка от там...

След серия от стълби и ескалатори, най-после излязохме на светло и стъпихме връз повърхността на земята. Още с излизането ни от гарата, като че ли попаднахме в друг свят - ама значително по-хубав от нашия, дето е предназначен само за обикновените човеци: красиви сгради, луксозни хотели, градинки с шадраванчета, чешмички, пръскалки, борчета, цветенца - абе, красота и лукс бако да ти види окото! За ослепителната чистота по улиците и тротоарите няма да споменавам нищо, защото ако я сравня с тая по нашенските прашни и кални сокаци, може да ме обземе известна доза срам, понеже в моите жили продължава да тече българската кръв. Какви бяха тези хора там, как са били възпитани и научени да пазят и ценят своите собствени богатства и блага, за мен остана загадка и сега нямам намерение да анализирам тяхното поведение - просто давам пример за сравнение и предавам максимално точно своите собствени наблюдения върху обстановката. Сутринта излязохме сравнително рано, защото докато се довлечем до централната гара в Ница стана 09:30 - а пък в Монако пристигнахме, когато все още беше около 10:30. Разходката ни започна в посока на небезизвестното казино в Монте Карло, като една от основните забележителности на района. И ако самото княжество Монако, със своите едва 40,000 жители се счита за втората най-малка самостоятелна държава в света след Ватикана, то Монте Карло се явява нещо като негов квартал, обитаван от едва 4000 души. Това уникално място, добило съвсем заслужено своята световна слава и покрай престижните автомобилни надпревари от серията на Формула 1 е разположено по целия хълмист терен над морето и силно наподобява релефа на нашенския Търнов град, още Царев. Даже имах усещането, че монаковските урви и баири са далеч по-стръмни и труднодостъпни от великотърновските - уличките нагоре буквално мязат на алеи или пътеки; как стигат хората по тях до домовете си бе поредната загадка за мен - например с Волга там не можеш да се качиш, ако ще да е и от по-стария модел, че нали тя уж беше малко по-тясна. Навред летят едни ситни колици, като че са детски модели от рода на FIAT 500, че и по-дребни даже.

Нашата разходка по улиците на Монте Карло най-после ни отведе и на площада пред сградата на казиното. Работното му време и съответните залагания започваха чак в 14:00 и ние на този етап успяхме да разгледаме само външната фасада на сградата и фоайето ѝ откъм вътрешната - обаче бяхме твърдо решили да се върнем, когато последното отвори, за да ликвидираме веднъж завинаги с мизерния си начин на живот, с денонощното спестяване за това или онова, с намеренията да си вземем една малка къщурка за не повече от 2-3 милиона (аз лично предпочитам апартаментния начин на живот, понеже по паркета трева не никне, та да я косиш на всеки две-три седмици), а с останалите средства до 100-те (пак милиона, де...) да пообиколим света и околните държави (а, да - и още едно нещо: щях да си обуя Реното в четири чисто нови Michelin-ки, а не да търкалям “до плат” разни китайски или корейски боклуци на гумено-силиконова основа, дето се хлъзгат на всеки завой в мокрото). Та, ей такива значи, размишления и вътрешни усещания ни терзаеха, докато крояхме плановете си за близкото и малко по-далечното ни бъдеще.

След дълга серия от снимков материал, поехме надолу към пристанището с яхтите. Забелязал съм, че в Созопол, както и в Несебър също има подобни пристани с още по-подобни плавателни съдове, собственост на мафиоти, главорези и партийни величия, но цяло щастие е да установиш, че въпреки напъните на бай ви Ганя, последният си остава нищо повече от един Ганю с дебел врат и космати гърди - докато истинският лукс и аристократизъм далеч, ама далеч не се измерва само с притежанието на златни ланци и верижки, огромни тежки кръстове, провесени от бръснати кратуни с тъмни очила на Ray-Ban®. На няколко пъти пресякохме и трасето, по което прелитат болидите на F1 - за момента това бяха най-обикновени градски улици, но доволно широки и безкрайно гладки, сякаш по тях никога не са се движили превозни средства (не знам: повечко асфалтец ли са им тургали, по-малко са го крали ли? - трудно беше да преценя само с един бръснещ поглед, но пък картинката на пейзажа тутакси ми стана достатъчно ясна и красноречива сама по себе си)…

Казиното на Монте Карло е построено на един площад, сравнително високо над морето. Както вече споменах, от там заслизахме по тротоара, докато не се изравнихме с нивото на водата. После пък се отправихме по една алея, която отвеждаше към хълма на стария град и двореца на принца. През 1949 управлението на княжеството поема синът, Rainier III, след смъртта на баща си - Prince Louis II. Тази династия успешно води своята страна през годините, а женитбата на Рение с американската актриса Грейс Кели буквално взривява целия свят, при това в най-положителен смисъл. От брака си с нея на бял свят се появяват три деца: Стефани (в която аз навремето бях лудо влюбен...), Prince Albert II (който е на власт понастоящем, след смъртта на баща му през 2005...) и Каролина, за която аз специално нищичко не знам. Дворецът е построен на едно огромно плато, пред който денонощно пазят гвардейски части - това е по-скоро някакъв държавен, чисто монархически ритуал, отколкото да вардят принца от нечии набези и нашествия (на руснаци, примерно...). Ние си направихме няколко снимки с войниците, подобно на тези пред Президентството в София (и Мавзолея на Гошо “Тарабата” от миналото...), след което се понесохме по тесните, криволичещи улички на старинния градец. Обиколихме ги надлъж и нашир, хем няколко пъти ги кръстосахме, докато си намерим подходящо заведение за обяд - естествено попаднахме на най-неподходящото във финансово отношение, но ние вече харчехме потенциално спечелените милиони в казиното и пари не сме жалили за абсолютно нищо (особено пък за ледените бири, които ни сервираха там баш в най-голямата жега по права пладня). Понеже не знаехме какви им бяха количествата на размерите, хората ни донесоха голяма “pour Monsieur” и малка “pour Madame” - само дето се оказа, че моята беше от цял литър, а пък на буля ви Дана половинка. За почуда на любопитните зрители и неволни странични наблюдатели от съседните маси, аз се справих завидно добре с моята част и още по-завидно бързо, понеже бях и много жаден; докато Даниела се лигави с нейната сума време, дорде не стана на помия (аз пълни чаши не търпя пред себе си – освен, ако не са с цианкалий). Ядохме пици и оставихме $100 масраф (равностойността на 50-те евро) - с тези пари в Австралия купувам точно 12.5 кг свинска мръвка за наденици, кюфтета или кебапчета; но майната му - нали богатият човек е ларж и най-вече великодушен...

След като заситихме вълчия си апетит, хроничен глад и пословична жажда, този път по друга някаква пътека отново слязохме долу в ниското. Предприехме и една малко по-разширена разходка по страничните улици с цел смилане на храната, обаче пък в същото време бирата нещо взе много опасно да иска напускане на тялото. Наложи се да ползваме услугите на градски нужник, след което отново се намерихме на същия площад пред казиното. До това време то вече беше широко отворило вратите си и с подчертана охота очакваше своите следващи жертви - пардон: посетители. На вратата банда пазванти ни направиха щателна проверка на багажи, джобове и внесените вътре вещи - поединично, безкомпромисно и безусловно: всички до един, в редичка и под строй. След общоприетите и задължителни мерки за сигурност, най-после влязохме и ние с тълпата. Интересното тук беше (отново, сравнявайки го с нашите австралийски казина...), че в залата с рулетките и разиграванията на големите кинти, можеха да влязат само онези, които предварително си плащат по €20 за някаква входна такса, каквито правила и условности при нас изобщо няма. Не стига, че им оставих $100 за обяд, ами сега искат и $80 за вход в шибаното им казино! - да, ама го няма майстора. Че аз нали съм отишъл там да получавам, бре - а не да давам, ебаси! При това положение се задоволихме само със залата на игралните автомати. Даниелчето беше прежалила 10 марки и те мигновено изчезнаха в процепа на една от машинките. И като почва бако една бясна печалба - не е за разправяне чак, ама не е и за вярване. В последния момент наш’та жена спечели няколко свободни хода, които вдигнаха залога на още по-висока сума. Отвред святкат светлини, вият сирени, пищят зурни - парá се стича и от ръкавите ни чак! Стигаме до заветните €24 - Дани изигра последните четири и на края миряса с €20 печалба. Е, те всъщност са само 10 де, ама нали първите 10 бяха вече прежалени, та чувството е малко по-вълнуващо като си тръгнеш с една цяла банкнота от €20. Мечтите за спечелените милиони се стопиха като ланшния сняг и ние си тръгнахме от там почти като посрани - е, нищо; важното беше, че си начесахме крастата, помечтахме си на воля (нали мечтите били уж безплатни…), отчетохме посещението барабар с останалия световен елит и полека-лека заситнихме обратно към влаковата спирка. В същото време отвън на площада взеха да прииждат на талази разни принцове и принцеси, арабски шейхове със своите кадъни и всякакви други, световно известни и още по-неизвестни величия. Обаче коли да ти видят бако очите, пък подир нека ти ги избодат и двете: че то като почнеш от невзрачните Поршета, минеш през най-обикновените Мерцедеси G63 и стигнеш до едва отлепящите се от паважа Лотуси, Макларъни и Ламбота - богаташка им работа, суперска (ама досущ като у София и Варна). След продължителния и подробен обход, върнахме се в подземието на монаковската гара и малко по-късно вече летяхме по линията обратно за Ница. В същия ред (след трамвая и подир пешком...) се прибрахме в квартирата за пореден анализ на прекрасния ден. Вечерта си опекохме пържолите в една тавичка с картофи, поливахме ги обилно с вино и бира, а на сутринта вече бяхме готови за връщането ни към базовия лагер при децата в La Teste-de-Buch.

За да преполовим и без друго дългата и скучна отсечка от Nice до там, някъде около средата на пътя спряхме за още една вечер в Сет (Sète). Уж мислехме да се отбиваме и през Montpellier, който се намира в непосредствено съседство и е значително по-голям град, спрямо едва 50-те хиляди жители на въпросния Sète, обаче нещо пътищата ни се разклониха и ние предпочетохме да отидем на плаж, вместо да кръстосваме градските улици. Сума време се въртяхме в кръг, защото хотелът ни се намираше на някаква задънена от едната страна улица, досами градския театър. Най-накрая с 300 зора го открихме, веднага след което започна борбата с намиране на свободно място за паркиране в страничните сокаци - някакъв обезумял ужас, за който сега дори не искам и да си спомням! Започна регистрацията ни за нощуването при един извънредно кисел (та чак прокиснал...) чичак, който хиляда пъти ни заръча, че в хотела му не се пушело, не се пиело (само дет’ не каза, че и да ебе на човек не му е разрешено...), пазело се тишина, строга чистота и тем подобни глупости. Отначало помислих, да не би да ни настаняват в приют, санаториум за душевно болни или направо в старчески дом. Всичката тая негова киселота вгорчи настроението ни, след и без друго дългото и напрегнато пътуване през деня. Кимахме в знак на съгласие и одобрение на всяка негова забележка, грабнахме ключа и набързо хвърлихме дисагите в стаята. А пък последната бе оборудвана по най-последната мода на мизерията: без хладилник, без кана за гореща вода, без кафенца, чайчета и захаринчета - освен телевизора, всичко останало просто липсваше. Специално за нас, подобни кухненски и домакински прибори са от жизнена необходимост и отсъствието им е почти равно на катастрофа. Докато си правим вечер софрата, аз в каната за чай варя кренвирши, яйчица и разни такива нещица, за да може човек след обилния си аперитив да хапне и нещо топло. Сега тези екстри обаче липсваха и ние побързахме да излезем, за да не се товарим излишно с допълнителна негативна енергия от потискащата ни хотелска обстановка.

Тръгнахме уж да вървим на плаж - не стига, че пясъчните ивици бяха далеч извън града, към 16:00-16:30 все още имаше огромно количество народ, а пък и неделния ден правеше ситуацията още по-сложна. Където и да намерех някаква дупка за паркиране на колата, последната беше или за инвалиди, или пък платено паркомясто. Че как така и в неделния ден, бре? - питам едного от улицата - до 30 Септември така щяло да бъде всеки ден; pas des samedis, pas de dimanches - всичките дни от седмицата все за делници ги броят: демек, няма безплатен паркинг за простосмъртните. Това ме вбеси още повече и ние се отправихме към центъра на градеца. Е, не мога да си кривя душата - красиво беше; разположен по бреговете на няколко канала и разливи от морето, градът приличаше на Венеция. В същото време там се провеждаше и някакъв всенароден панаир, та не само гражданите, ами и всички селяни от околните паланки се бяха изсипали накуп; дечурлига, глъч, музика отвред се чува и бирата се лее сякаш из ведро - голяма забава.

Ние със сетни сили успяхме да паркираме колата малко по-далеч от центъра и надолу вървяхме сума време пеша. Освен за добиване на общо впечатление за населеното място, обиколката ни беше свързана и с намиране на отворен магазин, от който пък да купим бучки лед за вечерната разпивка - инак, всичко беше топло като пикня, а пък аз таквоз хич не го пия. В крайна сметка намерихме магазина, купихме и леда, който дорде го занесем до хотела в жегата почти се стопи, но все пак успяхме да си охладим питиетата до някаква по-приемлива температурна степен. Хапнахме на края и по някой сух залък, спахме като къпани и на сутринта потеглихме по последната отсечка за окончателното ни завръщане при Дилън и Ванеса. Това беше вече в понеделник - а само някакви си два дни по-късно трябваше да заминем и за България...

Общо взето екскурзията ни по френската Ривиера протече без никакви проблеми и сериозни препятствия. Колата на Неси гори много малко бензин, почти само го мирише, дето има една приказка (около 5.5-6 л/100 км). За всичките почти 2000 км разстояние, Реното ѝ Clio издуха два цели резервоара с гориво, но удобството в тая кола беше, че обемът му е доста голям и с едно зареждане спокойно се минават близо 1000 км. Иначе за плащанията по пътя не ми се говори, защото такова чудо аз до сега не бях виждал, чувал и изпитвал на собствения си гръб. Че ние за 100-те и малко горница литра бензин дадохме горе-долу толкова (около €170/€180...), колкото потрошихме подир техните шибани френски “пеаж”-и, бре! - със сигурност над €150! Това, да ми го беше казал някой и щях направо да го наплюя насред мегдана, ебаси! Да се гръмне човек от злоба и яд... Но иначе видяхме неземни красоти, изпитахме невероятни емоции, насладихме се на уникална природа - а пък нали и кефът цена нямал, както разправят ‘ората, дет’ по-знаят...

След като се прибрахме от едноседмичното ни пътуване из дебрите на френската Ривиера, на разположение имахме едва само ден, през който да подготвим следващата си авантюра - защото в сряда сутринта излетяхме от Бордо за Мюнхен, а от там вечерта пристигнахме и в София. Ванеса ни закара на летището малко по-рано преди полета, защото тя трябваше да се върне навреме за урока си по английски. Ние от своя страна се помотахме малко напред-назад и към 11:00 излетяхме. Час и половина по-късно вече бяхме кацнали в баварската столица. Даниела хукна по дюкяните на огромното летище, докато аз се заковах на един стол да се ровя из свободното пространство на Интернета - всеки със своите собствени мераци и всеки луд с номера си.

10.09.2025 - С огромно съжаление и за пореден път изразявам дълбоките си извинения на всички свои читатели, че разказът ми за нашите преживелици из България отново ще им бъде поднесен с малко поостаряла дата и писан в минало време. Ние се завърнахме от там буквално снощи, а днес аз цял ден подреждам мислите в главата си и надиплям спомените из душата си от тези незабравими, почти две седмици пребиваване сред близки, приятели и роднини, докато Даниелчето снова из къщи като редосеялка и шета из кочинката на младежта. Освен високия заряд от положителни емоции, натрупах и известни количества разочарования и мъка от редица неосъществени срещи, от разминаване с мечти спрямо реалности и от безсилие да помогна със или пък да променя нещо. Но, каквото и да е било - останало си е там; което пък по една ли друга причина сме пропуснали да изживеем, остават единствено надеждите за осъществяването му на следващото ни посещение. Обаче това кога ще е и как, от сега нататък само един Господ вече ще може да знае с точност - за нас остава една обемиста, куха празнина от неизвестност...

Малко по-отгоре споменах, че стигнахме до Мюнхен, където се наложи да изчакаме цели три отегчителни до болка часа, за да се прехвърлим на самолета за Враждебна. Последва нов час и половина на летеж и привечер на същия ден вече гордо нагазихме по плочника на летище “Васил Левски” (само дето не знам точно кой кретен от всичките 240 местни полуидиота му го лепна това съвсем идиотско прозвище?! - ни в клин, ни в ръкав; святото име на Апостола можеше да се използва за всичко друго, но не и да се именува някакво си летище, пък било то и софийското - спокойно можеше да бъде кръстено на някой друг летец-герой, примерно на Списаревски). Малко, след като излязохме навън се свързахме с компанията, от която бяхме наели една кола, че с нея да се движим по-независимо от никой напред-назад из страната. Там имахме известни неразбории, свързани с разплащането, та изгубихме ценно време в разправии и кандърми. В последния момент проблемите се решиха в наша полза, след като направихме няколко машинации и финансови рокади. В крайна сметка, от гаража на летището потеглихме чак към 19:30, а може и 20:00 вече да е било. Дадоха ни едно Пежо 207 - след като минахме през разбитите улици на столичния град, ето ни и окончателно пристигнали при братовчедката на Дани (тук умишлено не повдигам въпроса за първите ми впечатления от “жълтите павета”, за да няма в текста нецензурни думи по адрес на нечия майка, стринка или леля). Вечерта направихме една голяма софра, а изпълнението на предварително поставените ни задачи започна още от сутринта на следващия ден.

На първо място, трябваше да отдадем почит пред паметта и близките на Дани - след като вече бяхме на гробищата в Орландовци, решихме да прескочим и до Обрадовския манастир “Св. великомъченик Мина”. Ние винаги, когато се намираме в околностите на района, отбиваме се и до това свято място - още от майка знам за духовната сила, с която се зарежда и придобива човек, когато се поклони пред иконата на светията. Общо взето него ден (беше четвъртък, ако това е от някакво по-съществено значение за четеца…) не сме се разпростирали в други дейности и похождения, освен чисто домакински от най-общ характер. За вечерта бяхме предвидили един по-сериозен, чисто семеен моабет, със съответните скари, салати, аперитиви и други мезета. От Фантастико-то купихме месо, там ни го и смляха на кайма - а пък аз от нея омесих такива великолепни кюфтета, че сега само като си ги спомня и устата ми тутакси се изпълват със слюнки. Какво толкова се оплакват българите постоянно от храната, не ми е твърде ясно и какво непрекъснато все кусурите ѝ дирят? - напротив, аз я намирам за много вкусна и няма нещо, което да не ми харесва в България. Може би причината е изключително и само у мен, че аз съм си просто един щастлив идиот и серсемин, докато останалите 6.5 милиона са далеч високо във висините над моята скромна личност и вечно търсят под вола теле, докато дружно газят из калта...

В петък отново се понесохме по служебни дела и разправии - първата ни спирка беше в “стъкления дом”, Mall of Sofia. Трябваше да сменим малко чуждестранна валута по второ направление с произволни количества местна от първото. Именно тук дойде и поредният, втори шамар (ако дупките по жълтия плочник приемем за първи…), породен от ниския курс на австралийския долар, за чиято себестойност ни дадоха едва 1.07 лв. Явно българският лев е достигнал своя стойностен апогей и съвсем не случайно ще го заменят с еврото - амчи той ако продължава да расте така главоломно, последният може да удави дори и американския долар, считан за стандартен валутен еталон в световен мащаб. Ма те с пълно право туземците си бранят лева, след като той се е превърнал вече в такъв висок финансов титан, отнесен спрямо курса на останалите невзрачни и незначителни валути по света – направо да се разревеш от смях… Поразшетахме се малко и из дюкяните, за да преценим в какъв процент се движи инфлацията в България, при което установихме, че и тя е станала неудържима - буквално като диария, която колкото и да ти се иска да си стискаш гъза, за да я задържиш уж в себе си, тя просто в даден миг шурва навред най-напористо и хаотично по един доста застрашителен, експоненциален закон (с последното визирам конкретно инфлацията, при запазване константната величина на диарията). С други думи, цените на стоките спрямо миналогодишните ни, сравнително пресни спомени са се вдигнали с десетки проценти, а не само с десети от процента, както тръбят гаулайтерите на властта по радиоточката.

Следобеда ходихме да се видим с едни мои роднини, след което се прибрахме обратно при братовчедката. По принцип, разполагайки с безкрайно малкото и късо време, наложи известни съкращения в нашата програма - например, този път ние така и не стигнахме до центъра на София, където аз специално най-редовно в миналото посещавах подземния храм “Св. Петка”, правех един кръг около амбулантните търговци пред “Александър Невски”, завъртах се и покрай книжния пазар на пл. “Славейков” и т.н. и т.н. Аз от край време си имам едни и същи обекти за посещение, които следвам макар и не задължително в една и съща последователност и винаги отнасям по някой армаган със себе си. Добре, ама сега положението беше малко по-деликатно и такава възможност изобщо не ми се отвори. Та аз една баница не изядох при моята циганка в Люлин бре! - колко ли ме е чакала, горката, от лани да сега, ама на - нямаше ред за нея тази година. Както и да е - на път прескочихме и до Банкя за една кратка разходка в парка покрай новооткритата и отремонтирана вече баня, Даниелчето беше гладна, та седнахме и в “Чучулигата” да изяде една манджа, след което окончателно се прибрахме.

На следващия ден (събота) трябваше вече да отпътуваме по други направления, като вечерта щяхме да отседнем у едни хора в Самоков, на другата вечер пък у наши приятели в едно Ихтиманско село, за да финишираме в понеделник вечерта у мой много скъп и близък приятел в Дряново, с когото се знаем още от ученическите ни години в Техническото училище на Д-р Никола Василиади. Това беше само един генерален план на действие, а по-надолу ще следват и подробностите.

В съботната сутрин потеглихме от София към Рилския манастир. До срещата ни чак вечерта имахме доволно много време, което ние използваме най-рационално. Стигнахме чак до началото на пътеката към гроба на Св. Иван Рилски. Независимо, че мястото беше пълно с народ, все още се намираше и някоя дебела сянка, под която да оставим временно колата. Изпълзяхме по баира до горе, поклонихме се в параклиса, след което се промушихме и през тесния процеп на скалата зад него. Дали съм бил толкова грешен или пък праведен не знам, но след като въпреки шкембето и 100-те си кила излязох невредим през цепнатината, първата ми мисъл беше, че с чиста съвест вечерта ще мога да си позволя една тлъста мешана скара, с множество салати, обилни аперитиви, вина, бири и мазни десерти. Явно коремчето все още не ми пречи чак толкова много да покорявам върхове и да се усуквам като глист около камънаците. След ритуала около поклонническото ни изкачване, по същата камениста пътека се спуснахме обратно в подножието ѝ и се върнахме до манастира. Там вече гавазите ни одраха с една петолевка за паркинг, но пък колата я спряхме току пред манастирските порти. Поразходихме се малко из двора, после ядохме мекици, купихме икони, осветихме ги в черквата и след малко си тръгнахме от там.

На път към Самоков се отбихме и през Сапарева баня, за да се видим с родителите на наши много близки приятели, с които сме постоянно заедно в Австралия. Хората ни уважават от години и много се зарадваха на нашето внимание. С тях изкарахме докъм късния следобед и поехме пътя за Самоков. Там Даниела има близки, с които е живяла врата до врата и са израснали заедно, та вечерта пък заседнахме у тях. Че като се почнаха едни мощни салати с домати, директно брани от градината; хайде подкарахме се и с няколко вида ракии за дегустация, после мръвки и т.н. - вечеринката ни премина весело, задружно и безгрижно. В неделя продължихме по нашия предварително набелязан маршрут, който обаче в последния момент претърпя известни промени (по смисъла на подобрения и разширения). Първо се качихме до Боровец, но там освен обичайната цигания, друго нещо съществено не видяхме. Най-големия проблем беше спирането на колата, защото навред са нацвъкали разни забранителни знаци, които недвусмислено те принуждават (не приканват...) да им ползваш платените паркинги. Абе то няма жива душа и навред е пусто като че бомба е паднала, те искат да ми дерат кожата в платения паркинг - ама ай сиктир от тука, ве! Ресто шерибрендито - не ви ща меда, не ви сакам и жилото, обирджии недни и цигански “барони”! Като видяхме, че няма какво да правим на Боровец, спуснахме се надолу към Костенец. Навремето Даниела като дете са я водили на някакъв местен водопад, а пък аз изобщо не го бях виждал. Докато стигнем пътя в ниското се търкаляхме по надолнището сума време - минахме през разни села и криви паланки, за които не бях и чувал, че ги има на картата. Изглежда хванахме и някакъв по-заобиколен път, ама барем разгледахме красотите на природата, ако не нищо друго.

В самия Костенец също нямаше много какво да се прави - аз се надявах, че можеше да има някой местен битак, след като и денят беше неделен, ама то навред всичко сякаш спеше своя зимен сън, като че ли не беше все още знойно лято (може пък хората да са били море, знам ли...). И така, през Момин проход се потътрихме нагоре към с. Костенец, именно където се намирал и въпросния водопад. Оставихме колата насред селото и отидохме до водопада, който също беше в непосредствена близост. Там има някакви топли минерални извори и от чешмите на мегдана тече вода, направо готова да си правиш сутрешния чай с нея. Водната струя на водопада не беше много внушителна, предвид календарното време като сезон и липсата на дъждове. Вероятно през пролетта е много по-пълноводен, след като почнат да се топят снеговете горе по рилските върхари и тучни поляни. Малко по-късно влязохме в един рибен ресторант за обяд, но аз лично се въздържах от злоупотребата с храни и напитки.

Някъде по пътя надолу видях една табела “Юндола” - що пък, викам си, да не се качим и до там, че да видим какво има по билото на седловината. И веднага след Момина клисура, от Белово свърнахме надясно по баира и право там. Е, не стана и чак толкова бързо, де - пъплихме подир едни камиони, пътят беше стръмен и тесен, завоите остри, а Пежо-то едвам се поклаща; инак по равното няма стигане, ама изкачванията го мъчат - нещо средно като между Москвич и Запорожец, едва толкоз му е тягата. Местността Юндола не е мръднала на сантиметър в своето развитие, откакто аз я помня отпреди 40-50 години. Има тук-таме по някоя по-нова постройка, голяма част от съществуващите се саморазпадат, други са необитаеми и т.н. Последиците от социализма личат навсякъде, повсеместно и без изключение; разрухата е всеобща - както човешка и духовна, така и в материално отношение. От една сергия купихме бурканче сладко от горски ягодки за Ванеса - помакинята беше толкова мила и симпатична, та ми дожаля за нейната съвсем нелека съдба: търтеят седи в колата и пуши цигари, а пък тя се изтъпанчила на пътя под знойните лъчи на слънцето, с жилетчицата и шалварите, обута в гумени галошки и завита с шарена забрадка. Малко тъжна гледка, ама какво да се направи. Не след дълго продължихме по пътя, като вместо да се върнем по същия до Белово, ние продължихме напред през язовирите и от там надолу за Сестримо. Майко мила, майчице! - че като почва един идиотски път, хич не е за разправяне даже: ония във Франция бяха направо магистрали, спрямо тая тясна пътека, по която се спускахме близо два часа. Отначало пътят не е лош - явно, това е заради спортния комплекс/интернат или каквото там ѝ викат на тая високопланинска школа - ковачница за безмозъчни мускулести индивиди. Обаче малко след това настава страшния ужас. Иначе живописната природа покрай яз. Белмекен е просто неописуема, въпреки чувствително падналото ниво на огромния водоем. Пътят минава по една от стените му, после върти и вие известно време по съседния хребет, а гледките надолу са неповторими. По-нататък обаче трасето се спуска надолу и минава току в подножието на долната стена на язовира - именно от където започва и земния ад. В продължение на около 50-60 км, шосето е толкова разнебитено, че на места трудно може да се различи да е имало някога асфалт. Дупка до дупка, трап след трап - ако там случайно ти изгасне автомобила, трябва да чакаш само някой самолет да те забележи, че да ти пратят помощ. А пък стръмното спускане, страшните завои и лошия път са прекрасната рецепта за евентуално бедствено положение, в каквото никой не би желал да изпада. Даниелчето беше много приказлива отначало и непрекъснато бърбореше нещо, обаче колкото слизахме по-надолу, чуруликането ѝ постепенно премина в безмълвни молитви, горещо отправени към Господ - именно които ни запазиха невредими и спасиха бедните ни души, толкова жадни, та чак лакоми за всякакви емоции и безкрайни пътешествия. Най-накрая, минавайки покрай електроцентралата и селото Сестримо, пътят отново доби своите по-прилични форми и ние със сетни сили, изтощени от нерви, най-после успяхме да се доберем до главния път между София и Пловдив (старото шосе, така да се каже - защото сега всички търчат на магистралата и изпускат от полезрението си вътрешните красоти на околната среда в района).

Ударили вече сравнително гладкото и равно шосе, настъпихме педала и Пежо-то полетя като побесняло. По някое време маркировката ни извади от този път, за да ни хвърли на автомагистрала “Тракия”, където бедните духом измерват пишките си чрез трите основни величини в кинематиката - път, скорост и време, докато четвъртият фактор, марката на автомобила също влияе чувствително на първите три, но с обратен знак... Малко след Ихтиман излязохме от потока на самоубийците и няколко завоя по-късно бяхме вече при приятелите ни. Там също разгърнахме едно широкомащабно соаре, с множество домати на корем и неограничени количества от 30-годишна ракия - неимоверно скъп дар божествен от страна на нашите сърдечни и гостоприемни домакини.

На следващия ден започна придвижването ни от южната част на България към северната. В Елин Пелин спряхме до една крайпътна баничарница, където затиснахме алкохолните пáри от вечерта с по една мазна и сочна баница – евала и ашколсун на тия майстори там: каквато баница може една туркиня да ти извърти, няма нашенка с подобни умения! Аз затуй си ги обичкам тях - навремето, било що било; като има покаяние, ще има и прошка (това мое правило далеч не важи за руZZките сволочи обаче - моля да бъда разбран много правилно, за да няма после недоразумения; за комунист и за руснак нямам милост и прошката си не им я давам...). След временното засищане на глада, приведохме в движение конете и каруцата до следващата ни спирка. Целта беше да стигнем по-навреме до Троянския манастир, където имахме две основни мисии: едната беше чисто поклонническа като едни добри миряни, а другата беше с малко по-комерсиална цел, а именно - закупуването на определени количества сливова ракия за отнасянето ѝ към долната земя.

След Елин Пелин и няколкото села, през които минахме, качихме се на подбалканската магистрала София-Бургас, което първокласно шосе аз буквално обожавам и винаги съм предпочитал да минавам от там, вместо по другия път откъм северните склонове на Балкана (по оста Витиня-Ботевград-Правец-Ябланица-Български извор). Слизайки през прохода около с. Гълъбец, точно срещу гара Буново има изграден паметник на Васил Левски, който никога до сега не бях посещавал - áко и да съм негов далечен родственик. Този път обаче решихме да отдадем своята почит и към Апостола на Свободата, защото кой знае кога и дали друг път ще имаме подобна сгода и възможност. От там нататък до Кърнаре вече не сме спирали и след селото ударихме право нагоре към Беклемето. Пътят през прохода до Троян е много хубав, даже на места е насипан с чисто нов асфалт, по който просто е удоволствие да се шофира. Жалко, че през зимата го затварят поради снежни преспи и навявания - иначе през останалите сезони е много живописен, с чудни, главозамайващи гледки надолу към низината (не съм много сигурен дали Тракийската стига чак и до там, но така или иначе земята долу е плоска като тепсия - баш между Средна гора и Стара планина). Имахме добрите намерения да спрем и да се качим до паметника на Беклемето, обаче още отдолу, няколко завоя преди билото като видях надписа “1944” и желанието ми за поход тутакси се изпари. Абе, не мога да го разбера аз тоя прост наш народец: до кога точно тая черна дата в историята ни и омразна година ще виси тук и там по разни паметни плочи, надгробни паметници и други подобни?! - това е началото на най-черния период в българската история, без при това да изключвам от нея турското робство и иго, разбира се. Не стига, че още не можем да се отръскаме от оковите на сърпа и чука, наложени и натрапени чрез сила и под закрилата от чужда намеса, ами вече в продължение на 81 години тия уроди продължават да напомнят как, защо и какво се е случило на 9.IX.1944! И това ако не е политически и социален мазохизъм, не знам как другояче да си го обясня! Същото, като потоците и реките от крокодилски сълзи и сополи, пролети подир МОЧА, паметника на Бузлуджа и шибания им Альошкин в древен Пълдин! Както и да е - теглим по една бърза майна в движение и слизаме надолу към Троян...

Стигайки до с. Орешак, първата ни работа беше да се поклоним пред иконата на “Св. Богородица Троеручица”. За наша радост, реставрационните мероприятия по възстановяването на църковните стенописи вече са приключили, грозните скелета са премахнати и видът на светата обител е добил своите съвършени и чисто нови форми. Запалихме по някоя и друга свещица за здраве и за Бог да прости, след което пристъпихме към изпълнението на втората задача - ракията. Изглежда, че като съм си сменил телефона с новия, номерът на моя снабдител е останал някъде из паметта на стария, което означава че тази информация е вече окончателно и невъзвратимо погребана. Обаче аз нали съм си мушно говедо, поразпитах тоз-оня из дюкяните и хоп - нашият човек бе открит. Веднага му се обадих и се срещнахме пред неговия павилион. Разочарованието дойде обаче от цената на продукта, който миналата година се харчеше по 12 лв. килото, а сега бе скочила на 15 лв. (ебаси инфлацията бако, от цели 25%!). Това малко помрачи бодрия ми търговски дух (и нюх...), ама чрез съответните молби и пазарлъци купихме 5 литра превъзходна сливова ракия само за 70 лв. След всички тези действия и противодействия по пътя, отправихме се към последната отсечка за деня до Дряново; а това е вече понеделник вечер...

Преди това обаче, от Троянския манастир се понесохме към Плевен, където също имаме скъпи и близки приятели, които на всяка цена искахме да видим, макар и само за няколко часа. Добре, че дните в тая Европа са дълги и време има за всичко – мръква късно, а човек сяда да пие ракия чак по тъмно.

Докато аз боледувах от някакъв летен грипав вирус в движение, явно чрез взаимната ни и гореща любов с Даниелчето, последната го бе прихванала от мен и докато пристигнем в крайната точка, нея бацилът съвсем я събори. На следващия ден дори не можа да дойде с мен в Габрово, защо я болеше гърлото, не можеше да преглъща и въобще не беше добре. Аз още от вечерта натоварих лопати и мотики в колата, за да имам подходящи инструменти като отида да навестя мама и татя на гробищата. Очаквах да ме посрещнат с гора от израстъци, плевели и клони, но явно някой преди мен беше свършил тази черна работа и за мен остана само финосването на довършителните работи. Първо отидох до гроба на татко, защото очаквах там положението да е по-трагично, но се оказа че добри люде вече се бяха погрижили за облагородяването му. Това ме натъжи неимоверно много, защото веднага си помислих, дето чужди хора ги погребаха, а сега чужди хора се грижат и за вечните им жилища, вместо това да върши блудния им син. Жегата на гробищата беше ужасна, но още по-жестоки бяха комарите, които се въдят там големи, колкото едни по-малки гълъби - направо те повдигат от земята, докато хапят лакомо и безпощадно. Постоях малко в мрачни мисли и размишления и си взехме довиждането с татко - на следващия ден аз и без друго пак щях да го навестя. После отидох да видя и майчицата си, златната. С тревога установих, че пръстта връз нея още не се беше слегнала надолу, въпреки всичките снегове и дъждове, които са се изсипвали за една, че и даже две години. Проблемът беше, че трябваше да наредя обратно плочите върху гроба ѝ, а тази купчина от пръст пречеше - веднага взех решение да я изрина, но за момента нямах кофи; значи на другия ден и това трябваше да свърша. След приключване с всичко това, трябваше да свърша и една друга служебна работа, свързана с подновяването на шофьорската ми книжка. Та от гробищата, както бях целия омърлян с кал и прахоляк, ходих до милицията (местния клон на полицейското управление, така да се каже по модерному...) да се разправям и с този не маловажен въпрос. Там на място вече имах съответните подставени лица, ангажирани с процеса, но в крайна сметка се оказа, че срокът на книжката ми не изтича догодина през Януари, както аз си бях наумил от много месеци насам, ами чак през 2027 - моя грешка, допусната по най-идиотски начин, но проблемът се реши мигновено на гишето, щом каката изпод полуоблия джам ми обърна внимание на датата. Извиних се сконфузено и заминах подир изпълнението на следващите си задачи за деня: трябваше лекарства да купя за болното момиче, вечерта чакахме важни гости, та бях им обещал с кюфтета да ги гощавам, други поръчки и заръки имах, по пазар ходих и къде ли още не, та се върнах в Дряново чак в късния следобед - нито ял баници, ни боза пил и пикал едва само два пъти през целия зноен ден.

Вечерта направихме един грандиозен моабет с тези наши общи приятели, а пък кюфтетата ми добиха не само световна слава, ами и вселенска дето се вика. В сряда сутринта Даниелчето беше вече по-добре и заедно с нея отново се подпътихме към старославно и старозаветно Габрово. С мои близки и шепа роднинки имах среща в черква, та едвам успяхме да стигнем навреме преди да свърши службата. От там, вече всички заедно седнахме в едно градско кафене да почерпя хората за Бог да прости на нашите, с които те приживе бяха в прекрасни взаимоотношения. После ходихме да се видим с едни други наши, много близки приятели и до това време беше вече станало обед. Баш в най-голямата жега най-после отидохме и на гробищата, за да си довърша работата. Излишната пръст запъдих скришом към контейнера, Даниела ми помогна да наредим плочите, измихме всичко с вода и задачата се приключи по най-успешен начин. Силно се помолих пред паметта на родителите ми да направят така, че по-честичко да се “виждаме” с тях, макар и само пред почернелите им от скръб и мъка гробове... Взехме си окончателно сбогом и поехме да изпълняваме следващите точки от дневния ред - покупки, пазар и разни общи мероприятия от чисто семеен характер. Вечерта се прибрахме обратно в Дряново при моя приятел, направихме си една прощална вечеринка и ние на следващия ден отпътувахме...

За вечерта в четвъртък имахме планирано едно посещение при наши приятели в Горна Росица - разполагахме с целия ден и ние хукнахме по свободни разходки из околията. По краткия път през Царева ливада отидохме в Трявна, която също е едно от любимите ни за посещение места. Докато се шляехме безцелно из града, дойде съобщението, че поради възникнали неотложни възпрепятствия, вечерното ни тържество се проваля. Ние имахме два свободни дни и веднага взехме решение да отпрашим към морето - мятаме се на колата и с бясна скорост през Вонеща вода и Хаинбоаз (дето сега му викат Проход на Републиката...) политаме към Несебър. Докато бяхме в движение, Даниела резервира две вечери в един частен хотел по посока Равда и ние в късния следобед вече бяхме пристигнали. Денят беше слънчев и горещ, та първата ни работа беше да отидем до морето - а пък то се беше разляло буквално през улицата, нямаше и 100 м като разстояние. Точно там обаче бреговата ивица беше малко мръснолява, с много изхвърлени водорасли и още по-голямо множество, ужасно изглеждащи като пихтия медузи; истинска гадост, обаче на рушняците (с каквито районът беше буквално наводнен...) това не им правеше особено впечатление - зер, у Сибир и по тайгата таквоз море си нямат, проклетниците. Разходихме се малко по брега, направихме две кръстоски на плажа и почнахме да се стягаме за вечерта - скъпи ресторанти, тоалети с голи гърбове, тежки гримове, ярки червила, френски парфюми и прочие. ОБАЧЕ: кръчмата, в която толкова много искахме да отидем (и беше единствената по-поносима като цени, обстановка и кухня около нас...) отказа да приеме банкови карти като разплащателен метод и си искаше “кеша на ръка”. Добре все пак, че предварително попитах, защото в противен случай можехме да им направим една дебела сметка, която да не можем да си платим. Тогава вече щеше да настане истински голяма суматоха и олелия, понеже към разглеждания момент се намирахме в състояние откъм олекотяване на портмонето, а пък нямаше кой да се разправя по вечеря с чейндж бюра и валутното им жонгльорство. При това ново положение, сбогом голи гърбове, червила и грим, сбогом “CHANEL No 5” и “Yves Saint Laurent”, сбогом “FA”, “Denim” et “Chat Noir” - понасяме се в свински тръс към супермаркета за набавяне на съответните хранителни продукти, необходими за оцеляването ни в трудна, морска обстановка. Купихме си разни салати и полуготови храни от щанда, взехме и една бочка с някакво уисчици и поминахме вечеринката в пъти по-добре, отколкото ако бяхме заседнали в кръчмата (е, на мен ми остана да си виси мерака за купешка манджа, но се зарекохме непременно да отидем следващия път, “ама друг път”...).

В петък сутринта нещо се беше заоблачило и денят не беше чак толкова горещ като предишния. Тръгнахме с колата да обикаляме Слънчев бряг, Свети Влас и околностите му: Робинзон и Елените, с прилежащите им курортни комплекси и вилни селища. От там забихме нагоре към Обзор, където и обядвахме. После по един страничен път заминахме по посоката за с. Емона и н. Емине, с намеренията да стигнем с колата съвсем до края. Пътят обаче се оказа ужасно разбит и ние спряхме на една поляна, от която фарът на носа се виждаше в далечината, само че нас ни домързя да се бъхтим из жегата и пепелака, та и това наше посещение го оставихме за следващия път (дано властите ремонтират и пътя до тогаз, че нещо напоследък все повече и повече не ми се върви пеш - дали пък и не одъртявам, мамка му...).

Няколко фотографски пози по-късно, по обратния път се върнахме надолу, където пък свърнахме към напоследък толкова известния див и все още девствен, черноморски плаж, Иракли. Е, от миналата година (когато горе-долу по същото време пак бяхме там) до сега вече се беше пръкнала една солидна Скара-Бира, макар и в уж временна и малко дървена постройка; барът е до морето и морето е до бара - наръки, демек. Хубавото в случая е, че все още в околовръст няма масиви бетонни постройки, с каквито са нацвъкали почти цялото ни крайбрежие. Отделно от силното вълнение, което бушуваше и по плажа на Обзор, водата на Иракли беше кристално чиста и приятно топла - няма медузи, няма водорасли, както по Несебър и Слънчев бряг. Не знам защо беше такова морето през настоящия сезон, обаче тази мръсотия хич не ми харесва (абе няма какво да си кривя душата: мен просто ме е страх да влизам в тая каша, защото не знам какви свирепи и кръвожадни животни има заплетени из зеленясалия буренак във водата; може даже и да хапят). След като аз си направих едно разкошно къпане в развилнялото се море, докато Даниела не посмя дори да нагази по брега, че ѝ се струвало студено, направихме още няколко тегела из мокрия пясък, за да ми оветрят гащите. Часът вече беше напреднал и ние полека-лека се ориентирахме към връщането ни обратно в Несебър. Сутринта на отиване се отбихме и през братовчеда да го видим, но той беше излязъл някъде по чаршията. Преди да се приберем в хотела, пак ходихме до тях и този път се улучихме. Той много се зарадва, защото предишните дни му бях казал по телефона, че няма да можем да се видим тази година, пък то стана така, че дори и без да се гласим се срещнахме по една щастлива случайност. Пихме по някоя и друга бира, раздухме си лакърдиите около самите нас, семействата, деца и внуци, след което се сбогувахме - и пак до следващия път. Разходихме се само до воденицата на входа на Несебър и с това приключи морската ни авантюра за това лято. Вечерта си спретнахме още едно домашно соаре, а на другия ден поехме по обратния път към с. Кръвеник - в съботната вечер по план трябваше да се видим с още едни наши много добри и верни дружки, които по принцип живеят в Севлиево, ама си имат и един хубав имотец в полите на Балкана, където прекарват повечето от свободното си време.

На следващата сутрин тръгнахме по-навреме, защото освен че имахме доста път, бях обещал на Дани да я кача горе на Карандила. Тя никога не беше ходила там, докато аз съм бил само веднъж, но преди повече от 45-50 години и общо взето нямам конкретни спомени - нито как сме се озовали по тези чукари, нито с кого сме ги покорявали (е, може би смътно си спомням отделни случки и разни съвсем епизодични сценки от тогава, но не това сега е най-важното в настоящия ми разказ). По пътя на връщане реших да търся домати, че да нося армаган на моя човек за вечерната ни салата. Тук домати, там домати - никъде бако, нищо! Аз се надявах, че минавайки през селата почти всяка бабичка ще е изнесла по някоя щайгичка с прясно откъснати градински произведения, но се оказа, че тези мои спомени също датират отпреди 50 и кусур години - като всъщност тогавашните “бабички” отдавна вече не са на тоя свят и след тях няма кой да насее барем един корен от въпросния артикул; за срамотиите. Само на едно-две места имаше няколко тараби с такава селскостопанска стока на разни невзрачни, мургави прекупвачи-търгаши, но аз си търсех бабките и дядковците със щайгичките пред къщите им. А пък и едни фантастични цени натургали, та да ти се завие чак света като ги видиш: по 7-8 лева килото искат, специално за доматите (защото аз към другите артикули нямам особен афинитет и не ги гледам). Спирахме на няколко такива места по протежение на сливенското шосе, където имаше и множество сергии с прочутите местни праскови. Амчи те и тях ги харчат по доматената тарифа, бре! - какво е това чудо, направо не знам; то да ти се отяде, ебаси. Едва сега почвам да разбирам, защо хората набиват повечето мръвка – понеже доматът на цена стъпва колкото на свинския врат! До разклона за Сините камъни така и не се спряхме на подходяща стока (разбирай евтина). Поехме нагоре към чукарите - уж мислехме с лифта да се качим, обаче шосето ни изведе малко далеч от долната му станция и ние продължихме по баира с колата. След едно частично объркване на пътя, най-после стигнахме и до върха. Наистина, че красотите, които се разкриваха от там бяха величествени - особено от високите скали в близост до телевизионната кула. В района има доста хижи и почивни станции, на едно място видях и ски писта, така че не е изключено когато през зимата там падне по-обилен сняг, районът да се ползва и като ски-център. Ние се помотахме малко, подскачайки от камък на камък, фотографирахме се от всички възможни позиции и се търкулнахме надолу по асфалта обратно към Сливен. Там също стана известно замотаване поради липсата на указателни табели, пък и аз вече доста съм позабравил шосетата от Републиканската пътна мрежа. На много места последните са изнесени извън градовете, знаците сочат предимно посоката за София или Бургас, но те хвърлят на магистралата - докато ние трябваше да държим старото шосе, през Казанлък и Шипка. Някъде около Твърдица спряхме на едно огромно тържище, от където най-после купихме прословутите домати (нарочно правейки реклама на този крайпътен пазар, обявявам на всеослушание, че там стоката им беше значително по-евтина, прясна и хубава, сравнена с тая на случайните прекупвачи и шарлатани преди него).

От там нататък вече не сме спирали никъде, освен в един казанлъшки дюкян за някоя и друга бира. После през Св. Никола се търкулнахме към Габрово, но по средата на пътя излязохме на новото околовръстно шосе директно за Севлиево и повече старославното ми и старозаветно Габрово не го видях. От там, през селата Батошево и Стоките - ето ни вече пристигнали и в Кръвеник. Добре, че беше сравнително рано, та да можем да се наприказваме и да се видим като хората с тези приятели. Вечерта заформихме моабета горе на чардака и карахме така активно чак до първите петли. На другия ден те трябваше да бързат за пътуването си по Европа, а пък и ние не сме се размотавали излишно, тъй като вечерта бяхме канени на гости у братовчед ми в София; голям динамизъм и голямо препускане беше, но и този път се справихме завидно добре с всички обективни и субективни препятствия, изпречкали се явно или ненадейно пред нас по трасето. На връщане в неделния ранен следобед пак минахме през гробищата за последно сбогом с близките на Даниела, а по вечеря отидохме на гости - прибрахме се от тях с едно такси.

Понеделникът се явяваше последен ден за нашето пребиваване специално в България. Сутринта с братовчедката ходихме до Клисурския манастир “Св. Петка Параскева, а после седнахме за обяд в едно заведение долу в Банкя. Там пък каквато шибана скара ядохме, идеше ми да му завра тиквата у тенджерата на тоя готвач – пълен боклук, безвкусно, полуизстинало и тричаво; за Бога братя, не ходете там! Поразходихме се малко, напазарувахме за вечерта и се прибрахме да стягаме дисагите за отлитането ни. Междувременно, много предвидливо купихме един допълнителен багаж, който да таксуваме за качване в самолета, отделно от малките ни ръчни куфарчета. Минахме доста “тънко” само с един масраф от €30, а пък пренесохме сума ценна стока от Татковината към Франция: мастики, ракии, армагани разни за дечурлигата и какво ли не още; 23-те килограма ни дойдоха баш на таман. Амчи на мен само троянската ми сливова е 5 кила, башка други 3-4 литра, с които са ме сайдисали близки и приятели. Отделно Даниела купува разни домакински вещи за Дилън и Ванеса, каквито те нямаха, а пък във Франция бяха скъпи. Щипка за обръщане на печивото, моля ви се нямаха тези наши малки калпазани! - че може ли без този най-важен ваданлък, бре? Освен щипката, от мола в София им купихме ножици за рязане на храсти (лозарски...), преса за мачкане на картофено пюре и разни такива подобни подобия. От братовчедката взехме един много стар куфар, който като пристигнахме и разтоварихме стоката, директно изхвърлихме на боклука; то поначало такова беше и предназначението му, де - не сме правили разхищение на имуществото.

Така във вторник преди обяд върнахме колата във фирмата и се озовахме обратно на софийското летище. Първата отсечка беше до Цюрих, до където пътувахме 2½ часа - там имахме престой от други три, за да се прехвърлим на самолета за Бордо. След още час и половина вече бяхме кацнали в крайната точка - Ванеса ни чакаше в библиотеката на Университета и малко след това дойде да ни вземе с колата - La Teste-de-Buch се намира на около 50-60 км от там и ако няма много добитък на пътя, за 45-50 минути се прибира в къщи (но това е само, когато и ако няма - щото пък обикновено има и пътуването ѝ не е чак толкова експресно).

Та, ето значи, милички мои как преминаха и последните две седмици от грандиозния ни европейски поход. Сега се мотаем из къщи - Даниела шета и чисти, аз се занимавам с творчеството си, малката е на лекции, а Дилън на работа. Вечер се събираме на обща софра, а програмата ни за оставащите няколко дни до следващия вторник още не е съвсем известна - правим всичко в движение и действаме според случая и обстановката. Единственото, което знам със сигурност е, че в понеделник ще се събираме със “сватовете” на прощална вечеринка, защото пък във вторник вечерта ние вече ще бичим за Австралия - отново през Цюрих, Сингапур и на края Бризбън.

Докато бяхме в България пропътувахме с колата около 2200 км, кръстосахме държавата в по-основната ѝ част и преминахме през трите най-важни старопланински прохода: Беклемето, Хаинбоаз и Шипка (без да броя средногорския Гълъбец). Видяхме чудни и дивни природни красоти, срещнахме се със скъпи за нас хора, свършихме и малко работа, основно заради която всъщност предприехме това пътуване и общо взето бяхме щастливи и доволни. Но, както всяко хубаво нещо има своя закономерен край, така и кратките 13-14 дни се изтърколиха като че за един миг и сега възстановявам познанията си по френски език, след като почти ги бях забравил, докато бяхме в България. Не слагам още точката на този мой своеобразен пътепис, защото все още имаме да изживеем и последните си няколко дни покрай младежите - оставям малко място най-отдолу да добавя и последните си впечатления и обобщения. За сега обаче - чао и до много скоро, че ми се и допика пак зверски (тая моя малка простатница почна да ми прави бели, но не се подмокрям все още, де)...

20.09.2025 – Само някакъв си ден и половина, след като най-после успяхме окончателно да се приберем невредими в къщи, усещането за всичко изживяно и преживяно сякаш потъна и изчезна в миналото, за да изплува отново говняното ни настояще, със своя низ от проблеми, със сивата си рутина, с традиционното си ежедневие и трепетно очакване на следващата ни житейска авантюра. Така, вече от комфорта на домашния уют и коравия стол на писалищната маса, ще положа и заключителните си редове в този тъй обширен, разнообразен и противоречив разказ от първо лице, единствено число (въпреки, че в него участие взе почти една театрална трупа с народ – едни актьори и главни действащи герои, други пък само статисти и участници в масовката). За да положа закономерната си точка в материала, сега с няколко думи ще се върна обратно в добрата стара Франция, където премина и последната седмица от това наше грандиозно пътуване из Европа.

В сравнително ранната деветосептемврийска утрин, тъкмо когато ощастливеното от второто ни “освобождение” човешко множество подготвяше новите си одежди, че да се потътри на своята поредна манифестация пред мавзолея (тук малките ми букви не са случайни и те далеч не са от неграмотност…), ние с буля ви Дана се отправихме към летищния комплекс на столичния град, за да кажем поредното си “сбогом” на род, Родина и народ. Малко преди това върнахме наетата от нас за период от две седмици кола, с която успяхме най-успешно да кръстосаме половината от Татковината (въпреки, че можеше и много да се желае още, но… – да, аз съм ненаситник и времето в България никога не ми е достатъчно). Приемо-предаването на возилото се извърши по протокол, без забележки и финансови запори – със същото ни стовариха с дисагите на перона и от там насетне вече ние бяхме само на собствен ход. Полетът ни за Цюрих беше около обяд и приключи набързо само за някакъв си час и половина, обаче там изчакахме други три часа, докато ни натоварят за Бордо, та да пристигнем в крайната точка привечер по здрач. През това време нашата малка Ванеса стратегически изчакваше пристигането ни, занимавайки се с нейните науки в библиотеката на Университета и дойде да ни вземе тъкмо навреме – хайде, още един час на сухопътно движение и вече си пиехме вечерния аперитив в апартамента на Дилън (е, за момента само аз, де – Даниелчето междувременно се занимаваше с подреждането на багажа и се включи във вечеринката на малко по-късен етап от нейното развитие).

Ванеса продължи да пътува сутрин до Бордо и вечер да се връща, където вече бяха започнали студентските ѝ мероприятия, Дилън ходеше на работа, а ние се занимавахме с домакинството из къщи. В събота нямаше занятия в Университета и ние използвахме времето през деня за една допълнителна локална екскурзия из небезизвестния винарски край на района - понеже момчето беше заето в дюкяна, ние там ходихме само тримата. Любопитното за местната география на Франция е, че всеки отделен департамент (окръг или околия, ако това е аналогът за една държавна административно-териториална единица) е известен с по нещо уникално, характерно единствено за собствения си край: за Bordeaux несъмнено това е виното и винопроизводството (както за Троян например е ракията от сливи), за северния район на Нормандия това е дебаркационната линия по протежение на бреговата ивица, на която през Юни, 1944 пристигат съюзническите войски по време на Втората световна война (т.нар., “D-Day”), от където започва контранастъплението срещу Вермахта и постепенното освобождаване на окупираните от Германия френски територии; Camembert е столица на всички видове кашкавал, сирене и като най-общо определение на всякакви разновидности, базирани на млякото и съответните млечни произведения (включително айран и кефир), из Прованса отглеждат слънчогледи и правят олио. По аналогична закономерност, Champagne пък е известно със запазената си марка на газирано вино (световно известното шампанско, обаче малко по-различно от нашенската “Искра” и “Советское игристое”). Допреди няколко години, по заведенията на всяко едно такова вино, от което можеш да пърдиш и да се оригваш барем до сабале му викаха “шампанско”. Французите обаче забраниха този термин, предвид техния собствен продукт и единствено виното, което идва от Champagne, може да се нарича така – всичко останало е нищо повече от едно просто газирано вино (каквото дори и аз самият си произвеждам собственоръчно в кухненски условия: пълня бутилката за газирана вода с най-обикновено вино за готвене по 0.70 лв. от гастронома, газирам го и после гостите ми се облизват до вратата и искат още; голéм праз, че не било баш пък от Champagne – ай сиктир…). Така, всеки край на Франция е известен с по нещо тяхно, което те си тачат и благоговеят (както ние уважаваме ракията, мастиката, мусаката и палачинките с вишнево сладко…). Само че първоначалният замисъл на мисълта ми беше да ви разкажа за виното на Bordeaux, а пък то гледай сега на къде се отплеснахме пак…

На около час и нещо път от La Teste-de-Buch се намира едно китно селце, зовящо се подир името на някой си Saint-Émilion – канонизиран в миналото хлебар, който тайно раздавал храна на бедните, без знанието на неговия господар. Легендата датира още от древността на 8 век, когато самата Франция изобщо не е била държава, ами отделни графства и територии на по-заможните пейзани. Смята се, че въпросният Емилион е извършвал и чудеса, заради което е бил дори изпъден от графството, където е упражнявал професията си. След години на митарства, той се установил в този район и продължил да пече хлябове и кроасани за народонаселението. Впоследствие местните монаси го провъзгласяват за магьосник, способен на нещо неестествено и нечовешко. На това място легенди и предания малко се поомесват с реалната действителност, но така или иначе въпросният светия е посветил целия си живот в помощ на онеправданите си побратими. По този начин, районът придобива своята популярност и особено много с плодородната си почва, подходяща за лозовите насаждения и съответното винопроизводство.

Оставихме колата на един паркинг и тръгнахме на пешеходна разходка из историята на древността – там времето буквално е спряло и замряло, а красота и величие се преплитат в един общ уникален сюжет, достоен за палитрите само на най-великите художници и майстори на четки, пастелни моливи и водни боички. Лозовите насаждения са като изваяни и погледнати отстрани стоят като че ли са нарисувани – всичките еднакви, подравнени, с виснали надолу гроздаци, натежали като на дойна крава циц… (пардон – вимето). Брането става само на ръка – комбайните се ползват единствено за вино, с цена на етикета от €1.89; за останалите до €13,330 бутилката се прилага изключително и само метода на ръчното бране, едва ли не зрънце по зрънце (защото има и такова, някакъв си странен сорт “PETRUS”, освен ако не са имали предвид Бакхус/Bacchus, но пък и ценичката си я бива, де – прави значи сметка бако, колко трябва да се постарае в игрите си една кака, че да я черпиш на края едно такова винце за хубавата работа, ебаси!...).

Ходихме да разгледаме какво има и в подземията на една винарска изба – отдолу под къщата беше цял лабиринт от ниши, пълни с бъчви и бутилки вино; всякакви реколти, прашасали и плесенясали поради отлежаването си с години в тези катакомби. След разходката в хладната подземна тъмница, качихме се и горе за дегустацията – тарифата е 5 марки на глава, включващи опитването на две вина: и двете червени - едното малко по-горчиво от другото (щото пък и какво толкоз можеш да усетиш от едва един напръстник течност, пък било то и мерло или букет от мерло и цвекло, в комбинация с конско зебло). На мен лично не ми харесаха и двете, а когато попитах дали нямат и някаква лимонада за разредител, онези направо щяха да ме изгонят от замъка. Прос’ народ – тъп и ограничен: та може ли да не си смесиш виното с нещо сладко и газирано, че да ти е по-благо на джигеря, бре?! Аз така го разбирам този спорт и това древно изкуство – а не да ближеш от чашата като неделна комка за причастие от дядо поп. Виното се пие или от бъклица, или от медник, или от стомна и глинен пахар – какви са тия техни изгъзици и тънкостеблени чашки, дет’ кат’ седнеш пред нея и ръба им ти стърже сополите на носа!...

След всички разходки и кръстоски из селото, стана обяд, та седнахме в едно заведение да похапнем. До това време вече навред гъмжеше от народ и улиците бяха буквално наводнени от човешка сбирщина – едвам намерихме места за сядане. Моите кокони се лигавиха с някакви специалитети, а пък аз си поръчах омлет – едвам го преглъщах; абе тия хора там знаят ли как се готвят едни най-прости яйца, дееба?! – сухо, та ти присяда на гърлото чак! Амчи тури една буца масло, бре серсем! – пък го облажи, пък чукни 5-6 яйчица, овъргаляй извътре четвърт кашкавалец, па кавърдисай ги обилно с червен пиперец, подир и лютичко им пръсни отгоре, че да си изгризеш и ноктите на краката чак от кеф; абе, нещастна работа – омръзна ми да поучавам и да възпитавам, аман!

В неделя следобеда ходихме на гости при mamie et papi (grand-mère/maman и grand-père/papa, както пък съм го учил аз навремето при баба ми Софка, после в Дома на културата при другарката Гарева и най-края с другарката Мария Сърменова - лека да им е пръстта на всичките и поклон дълбок им сторвам доземи). Това са бабата и дядото на Дилън по майчина линия. Иначе другите баба и дядо (родителите на баща му) още си живеят в Марсилия, от където всъщност поначало е и цялото им семейство. Баба Жанин/Janine и дядо Клод/Claude се оказаха едни рядко симпатични и възпитани хора, типични французи от по-старото и престижно поколение на следвоенните години – любезни, сърцати, гостоприемни и засмени въпреки напредналите им години (бабата е около 80-те, ама дядото гони следващата възрастова граница). И двамата са относително добре със здравето, само дето той почнал малко да позабравя туй-онуй, но то това е всеобщо и масово заболяване, често срещано и дори сред нас, по-младите. Пихме по един чай, хапнахме по парче кекс, поприказвахме си малко и се прибрахме. На връщане минахме и покрай един тъкмо затварящ сергиите си битак, от който можеха да се намерят множество скъпоценности и съкровища, обаче ние отидохме много късно и после аз цяла вечер ужасно съжалявах за пропуснатия шанс – изпих почти цяла бутика “съжаление”, докато се жалвах за пропуснатата възможност да се сдобия с още някой и друг очарователен боклук, символ на местната клошария…

В понеделник Ванеса замина на училище, а ние останахме с Даниела да си стягаме багажа и да готвим за вечерта. Аз пак направих кюфтета, които станаха превъзходни. Имаше и други гощавки, баници, салати и т.н., та пак изкарахме една прекрасна международна вечеринка, както пише в дебелите книги – последна и прощална, така се каже.

Във вторник сутринта станахме рано с Ванеса и заедно с багажа отидохме при нея в Университета – тя до обяд имаше някакви неотложни и неотменими лекции, та трябваше задължително да присъства на тях, но пък следобедните си часове ги пропусна заради нас. L’Université Bordeaux Montaigne (каквото е пълното име на това висше учебно заведение) е създаден още през далечната 1441 и се намира на около 7-8 км разстояние от центъра на града. В сърцето на студентския град има няколко спирки на трамвая, създадени за удобство на учащите се без собствен транспорт. Ванеса паркира колата си на един вътрешен безплатен паркинг, предназначен за студенти и върви само 5 минути до сградата на нейния факултет; всичките 16,500 студенти обядват в многобройните закусвални на територията срещу символични цени от около 3-4 евро, включващи в менюто манджи по избор и десерт (сума, с която извън пределите на университета не можеш дори един кроасан да изядеш, камо ли някаква друга храна, с която да си заситиш глада). За трите часа, които имахме на разположение, докато чакахме отвън, с Даниела обходихме една доста голяма част от университетската площ – сградите са огромни като жилищни блокове с по няколко входа на 5-6 етажа. Имат зали, аули, амфитеатър – абе, направо един затворен академичен кръг, в който като влезеш доволно прост и кьопав, след съответните години обучение вече излизаш като доктор или професор по някоя от стотиците дисциплини, усвоявани там; доста впечатляващо и респектиращо място – с цялата си душа от сърце бих отворил една Скара-Бира, за да продавам кюфтета и кебапчета на студентите, обаче нещо науката като такава хич не ме привлича с нужната си притегателна сила и академична мощ – да се чуди човек и да се мае, от къде се е взел всичкия този научен ентусиазъм у нашата Ванеса (освен ако не го е наследила от майка си – защото този ѝ “недъг” определено не е от мен).

Около 13:00 лекциите свършиха и хуните излязоха на тълпи навън – чисти деца, спретнати, възпитани и кротки; независимо, че всички пушат поголовно, по алеите и тротоарите нямаше и един хвърлен фас. Всичките отпадъци отиват в кошчетата: шишенцата попадат в един сектор за рециклиране, хартийките отиват в друг – няма купища с боклуци да се въргалят навред, както съм виждал из нашенския край. Уж вятърът ги разпилявал, ама първо човеците не са ги изхвърлили където трябва, та чак тогава вече ветровете са ни криви, че ги разнасяли навред.

След лекциите на Ванеса отидохме в центъра на Бордо, където после съответния обилен обяд, направихме и една голяма разходка по улиците на града, докато не стана време за придвижването ни към летището. С малкото наше мишле се разделихме около 16:30, когато тя си тръгна към La Teste-de-Buch, а ние с мама ѝ Дани се ориентирахме към съответния ръкав за качването ни в самолета. Хубаво, обаче полетът на последният закъсняваше с 20 минути, а в Цюрих имахме на разположение само 40 минути, за да се прехвърлим на големия трансконтинентален аероплан, композиран по посока Сингапур. На всички им стана пределно ясно още в Бордо, че подобен ход щеше да бъде абсурден за изпълнение и от гишето веднага ни пратиха в съответното въздухоплавателно представителство за разрешение на въпроса и евентуална презаверка на билетите. Разбира се и точно, както стана, съгласно нашите съмнения – та вместо в Цюрих, привечер ни натовариха на един друг полет за Франкфурт, с преспиване там и чак на следващия ден по обяд тръгнахме към Сингапур. На практика това ново положение разби цялата ни летателна програма, но пък една допълнителна нощ в комфорта на хотелската стая ни дойде екстра дюшеш и като епеци на гюлбара – ресторантът ти ресторант, банята ти баня; luxury, бако - че какво друго още да иска човек от веригата Das Best Western Hotel, Frankfurt am Main. Дадоха ни хората ваучери за пътя с такси до там, после други за вечерята в ресторанта на стойност 18 марки за всеки от нас; закуската на сутринта също влизаше в далаверата, както и обратния билет за метрото от хотела до летището (и подир, ша вър’им да ги бийм, щот’ не щели да вървят с нас). По съответния обратен ред се придвижихме с куфарите, предадохме ги като багаж и зачакахме часът за полета. От Франкфурт тръгнахме по обяд, местно западноевропейско време – в Сингапур кацнахме в 06:30 призори (пак местно време), а към Бризбън потеглихме три часа по-късно, за да пристигнем окончателно в 19:30. Е, трябваше да си дойдем със сутрешния самолет, но това закъснение не ни се отрази изобщо.

В 20:15 имахме резервация за микробусен транспорт до нашия адрес. Само че вместо тогава, потеглихме чак в 21:00 (хиляди сърдечни благодарности на шофьора, който заедно с останалите пасажери най-стоически ни изчакаха да излезем от ситуацията). А пък ситуацията е банална и се заключава в следното: в суматохата и напрежението покрай контрабандното пренасяне на забранени за внос в Австралия храни и още по-забранени количества алкохол, надвишаващи лимита от 4 литра точно словом и цифром 3 пъти, грабвам от лентата, явно грешен куфар, който самата Даниела потвърди, че бил неин; след което вземам моят, който е уникален и не може да бъде объркан с никакъв друг (купен втора ръка от една японска учителка за колосалната сума от $20, струващ вероятно десеторно повече в Страната на изгряващото слънце). След успешното ни преминаване през съответните паспортни служби и проверки, ето ни наредени на опашката пред митническата контрола. В един момент се отвори още едно “гише” и ние с всичкия си акъл се завтекохме нататък. Само една жена имаше пред нас и нея я изпратиха за по-щателен контрол, през скенер, с отваряне на куфари и т.н. Ние бяхме следващите и наивно си мислехме, че ще ни пуснат на добра воля, но нас също ни изпратиха за по-подробен анализ на багажа. Ей ‘ся вече си еба Гана дроба, както викат у Факултето – пускаме куфарите един по един и уж всичките минават, обаче на рентгена излезли някакви петна и ония искат да видят какво е. Даниела в паниката си се опитва да отвори нейния (ама само ужким нейният…) куфар, но не успява; после почва да търси ключовете за моя, но не ги открива в дамската си чанта, която от хилядите боклуци прилича на склад за кинкалерия, галантерия, дрогерия, пасмантерия, бижутерски и сувенирен магазин, взети заедно. Обясняваме на пазвантина, че това което е видял е консерва с гъши пастет, който Дилън ни подари във Франция – собствено производство, уникален, с продукти, които той внася от България (в случая за гъшия дроб иде реч). Човекът се оказа разбран и каза, дето независимо от вида на стоката, оказала се разрешена за внос, трябвало е да я впишем в митническата декларация, каквато попълваме на всяко влизане в Австралия и в която всеки пък най-нагло и безцеремонно лъжем, че нищо не декларираме (щото пък по-рано сме обявявали морени, семки, вафли, подправки и всеки път онези ровят из куфарите, за да ги видят и преценят, че са безобидни и безвредни; да, ама при едно такова ровене бяха ми открили бомбите с ракията, та тогава едвам отървах глобата и пандиза – и от този случай насам, все сме “чисти”). Разбрахме се като разумни човешки същества, аз казах “Виноват, другарю старшина!”, обещах че друг път това няма повече да се повтори и оня ни пусна да си вървим по живо и по здраво. На мен вече краката ми трепереха от вълнение и същевременно от задоволство, че успяхме да прекараме стоката, макар и през иглените уши на контролата. Товарим куфарите и почти бяхме тръгнали, когато Даниела получава тревожно телефонно обаждане от служба “Изгубени вещи” – някой намерил нашия куфар (т.е., нейния – вече истинският…) и я викат на митницата да върне грешния, за да стане размяната. И наш’та хуква обратно с куфара, но за да мине отново, трябвало пак да се реди на опашката, ония да проверяват и ровят из вътрешностите на дисагите и т.н. и т.н. Пастетът беше при мен, обаче освен него Дилън ни даде едни вакуумирани месни продукти, които вероятно също не са били забранени за внос от Франция, обаче не били вписани като такива в декларацията; така Даниела попълвала нова бланка. Ония се хванали за слънчогледовите семки – искали да ги проверяват; че какво ще им проверяват – китайската сол навярно, с която са полепнали, докато са ги пекли във фурната?! В нейния куфар също имаше шишета с ракия, ама за нея нищо не питали – все пак, аз основното количество го прекарах с моя куфар. И след всичките перипетии, най-после Даниелчето излиза с куфарчето без нито една загуба или конфискация на стока; ма как да няма Господ, бре? – има и то още как даже! Най-после в 21:00 потегляме от летището, а през това време шофьорът се притеснява барабар с нас, защото той става свидетел на подобни куфарни трампи почти ежедневно.

В къщи се прибрахме благополучно малко след 22:00 – от там насетне пусках крана за водата (че я бях спрял, за всеки случай - да не се спука някоя тръба или пък маркуч, докато ни няма, че да ни издави до завръщането ни), вдигах предпазители (щото аз и тока бях изключил превантивно); пихме по един бърз коняк, вечеряхме още по-набързо и се заровихме в постелите. И всичкото това, само в четвъртък. Вчерашният петък беше организационен ден, пазаруване, чистене, пране на дрехи, сортиране на багажи, армагани, покупки и т.н. – аз през цялото това време писах и описвах патиланствата ни, както и през днешния съботен ден. Довечера пък отиваме на някаква гръцка вечеринка заедно с останалите ни български приятели, а за утре имам други планове. Иначе, съгласно по-насрещните и близко предстоящи трябва да лепя плочки по двора, които още не съм намерил и купил; паралелно с всичко това търся и нова работа, за да не стоя по цял ден със скръстени ръце и да се чудя къде да ги завра и разни такива мероприятия от ежедневието.

И след всичко казано до тук, време е вече и да се разделим за малко са вас, че да събера сили и материал за следващата си статия. Сега пожелавам на своите читатели много здраве и повсеместен успех – мир и любов на всички братя, свобода за цял живот! Обичам ви, човеци! – скъпи приятели мои, близки и далечни познати, както и съвсем непознати…

м. Септемврий, г. 2015 - Gold Coast, AUSTRALIA