Писмо No 25 (VII-IX.2025) [#1]

Bonjour, mes chers amis, mesdames et messieurs/Hola, mis encantadoras damas y distinguidos caballeros!...

Имам височайшата чест, подкрепена с почти неописуемото удоволствие да започна поредната си житейско-пътеписна изповед от едно съвсем различно краешниче на майката Земя, сгушено дълбоко в сърцето на Пиренейския полуостров. В продължение на два поредни месеца репортажите ми ще носят чистия и неподправен, високо интелигентен и културен европейски заряд, а не както до сега, подчинени и сплескани до низината на каторжническата емиграция, типична за пустошта на Кралска Австралия. Точно преди седмица, двамата с буля ви Дана благополучно кацнахме на френска територия и независимо, че за настоящия момент аз временно предавам директно от родината на баските, разказчето ми ще започне малко по-отрано, когато с подчертана охота напуснахме пределите на Червения континент. Денят беше неделен, но предната събота ходихме на едно етническо събиране от приятелския кръг на близките ни познати и местни дружки, който на края завърши с една запомняща се вечеринка у дома на едните от тях – естествено, със съответното преяждане и злоупотреба с алкохола. Наша приятелка спа у нас, та тя ни закара и до летището на следващия ден. Като по някакво незапомнено до сега чудо на чудесата, и двата ни огромни куфара сцепиха кантара, чиито стрелки замръзнаха точно на 23-те килограма (стотината грама отгоре не ги смятам за сериозно превишение) - максимално допустимото тегло на багаж за пренасяне по различните самолети. Така цялата наша контрабандна стока (луканки, суджуци, пушени бутове и свински вратове...) успя успешно да премине през всичките им митнически контроли и пристигна съвсем невредима и непокътната в крайната точка на големия въздушен траверс - Aéroport de Bordeaux-Mérignac. Разбира се, първото междинно кацане на този убийствен междуконтинентален преход беше в Сингапур, където имахме около 5 часа престой до следващия полет. Докато се придвижим по ръкавите на огромното летище, да се поразтъпчем малко из дюкяните, да проведем отново по някое и друго контролно изпикаване, времето пред нас се стопи и ние много кратко след тези пешеходни маневри се покатерихме на огромната сребриста птица, която пък трябваше да ни отнесе в сърцето на Европа. До Сингапур горе-долу положението е търпимо - иззяпаш 2-3 филма и колесарите на аероплана почват да скърцат за приземяване (времетраенето на полета до там е почти един работен ден - 7½ -8 часа). Обаче за почти 13-те часа до Цюрих нормалният човек може да побеснее, да полудее и да го хванат дяволите така, че после цяла седмица да не го пуснат, дорде не намери някакво по-разумно и приемливо успокоение за душата си. Колкото и филми да изгледаш от бордната видеотека, времето сякаш стои и не мърда - замръзнало там някъде на около -53°C, каквато е температурата на околната среда, обвиваща ламарините на леталото и независимо, че последното се движи с бясна скорост от почти 900 км/ч. Мислех си наивно, че ще мога да започна своя дневник още от скамейката по време на летежа, обаче теснотията по тия канапета е пословична и по тях изобщо няма място да се размяткват лаптопи и подобни уреди. Спомням си с умиление, че навремето достатъчно добре съм оползотворявал това, иначе доволно мъртво летателно време, обаче тогава пишех изключително само на ръка по разни листи от тетрадки и никаква друга техника не ми беше необходима, освен пишеща химикалка или в краен случай молив. Положението на нещастния пътник чувствително се влошава, ако на последният му се допикае или пък недай си Боже го присвие нещо по-диарийно, дизентерийно и драстично - разставай хора, чакай по опашки, свивай се на осмоъгълник по време на “акта” и тем подобни неудобства; за избърсването на гъза пък изобщо няма да ви разправям, защото това вече е висш пилотаж по отношение спазване на собствените си хигиенни потребности. Всичко това го пиша от собствен горчив опит, оставил у мен най-пресните си и незаличими спомени.

И след всички тези несгоди и лайняни перипетии, ето ни вече кацнали в най-уредената, чиста и подредена държава, вероятно не само в Европа, ами предполагам и по целия останал свят - Швейцария. Цюрих е един от главните ѝ градове, но сега не мога да го сравнявам със столичния Берн, най-малко пък с Лозана - за които само съм чувал и чел по вестниците, но нито съм посещавал, нито имам и най-малката представа кой с какво е по-известен. Тук темата на разказчето ми има съвсем различен сюжет и сега с политико-икономически анализи на отделните европейски държави изобщо няма да ви занимавам. Кратките, едва 2 часа престой на летището ни се сториха почти като 20 минути - доста стъпки направихме, докато се дотътрим до ръкава за Франция - на всичкото отгоре трябваше да се возим и на автобус, който вече да ни откара чак до самолета, който пък сякаш стоеше като привързан кон току по средата на пистата. Този отрязък от пътя, комай че беше най-мъчителен и за двамината, макар да бе и най-кратък като времетраене - някакъв си само час и половина, но понеже у нас бяха почнали доволно силно да назряват трепетите преди срещата ни с Ванеса, та вече нищо не беше чак толкова важно и нищо друго не ни интересуваше. В Бордо кацнахме с известно закъснение, което пък даде възможност на Неси да се придвижи от тяхното “село” до града, за да ни посрещне. Тя до последния момент беше водила уроците си по английски език в школата и веднага след тях бе тръгнала с колата. Ние изчакахме лентата с багажа, със задоволство установихме, че чисто новичките ни куфарчета бяха невредими и в състояние на пълна техническа изправност и най-вече, че нищо от тях не беше взето/откраднато или недай си Боже, конфискувано. Не знам кога, къде и как са проверявали дисагите ни, но на влизане във Франция дори и печат в паспортите ни не удариха на митницата. Имаме по един параф от Швейцария на влизане в Европа и това беше всичко - амчи аз при това положение можех и цяло прасе да им докарам на децата, ама то ще е вече другия път, ха-ха-ха! След малко излязохме на открито и няколко минути по-късно се срещнахме и с нашето малко, сякаш изедин път пораснало Неси...

От летището до градчето, в което за сега живее Ванеса с френския си момък Дилън, има около 60 км широк и хубав магистрален път. Както навсякъде по света, сегиз-тогиз там също стават разни неприятни задръствания, но общо взето разстоянието се взема за час, час и нещо (някой път и по-бързо, в строга зависимост от шибания автомобилен трафик). Тук хаосът по пътищата е пословичен: всички бързат, всички са с предимство, никой не дава знаци на къде по дяволите отива, надува клаксона си, сякаш кара пожарна кола или линейка - ебало си’й мамата, обрисувано накратко само с една по-проста думичка! За разлика от шофьорите в Австралия, смея да кажа, че френските водачи са далеч по-нахални и арогантни, в сравнение с нас (тук под “нас” далеч нямам предвид българските пирати и джигити по пътищата - нека тази мъничка подробност много ясно да се разбере и проумее, за да не остава читателя с някакви погрешни впечатления от видяното, преживяното и преразказано от мен в първо лице, ед.ч.)…

То този момент, за мен Аркашон (Arcachon) беше нещо като моето любимо старославно и старозаветно Габрово, а прилежащите му квартали (Бойката, Гачевци, Голо бърдо, Русевци, Дядо Дянко, Бичкинята, Сърбогъзи, Торбалъжи, Пръдлевци, Търсигъзи, Гъзурниците и т.н.) просто са част от самия градец. Оказа се обаче, че това не е съвсем така, защото малките населени места (градчета...) имат своя собствена територия, големи магазини, всякакви видове супермаркети и принципно управление като съвсем самостоятелни административни единици. Разстоянието между тях не е голямо, целият район в околовръст е опасан с широки и удобни за всякакъв достъп пътища, но покрай тях паралелно вървят и велосипедните алеи - тук всички карат колелета и двуколесното превозно средство е далеч по-предпочитано средство за транспорт пред четириколката с бензинова тяга. Всичко се намира на една ръка разстояние - хората ходят пеш или се движат с велосипедите си. Градчето на нашите младежи се казва La Teste-de-Buch - съвсем не е случайно, че го наричат още “перлата, по-скоро бижуто на Аркашонския залив” (Le joyau du Bassin d’Arcachon). Със своите едва 27,000 жители населеното място се явява едно от по-главните градчета в района. Има собствено пристанище, разположено току на брега на Атлантическия океан (всъщност, в този случай говорим за един огромен, почти затворен залив, съставляващ част от по-големия Бискайски залив, където пък се разлива река Гарона (La Garonne), преминаваща и през Bordeaux. Последната е ляв приток на друга, много по-голяма река, която вече се влива в залива.

Само от първите няколко дни на престой в това божествено място, впечатленията ни са несъмнено и безусловно прекрасни - това е просто един малък райски кът, създаден от Бог и майката Природа за наслада на своите земни чеда и стопани. Навред цари безупречна чистота: няма разхвърляни бутилки от всякакви напитки, хартийки от мазни банички (кроасани, в конкретния случай - все пак сме във Франция, нали така...); падналите листа се събират овреме, по улиците не можеш да си намериш и един пирон, дето се вика - толкова е чисто навсякъде. В един от дните, следобеда ходихме и до пристанището - е- ее, че аз с 300 зора едвам си намерих една гайка М36, която най-вероятно бе изпаднала при някой сериозен ремонт на тамошен кораб. Обаче аз я подритнах няколко пъти и на края си я прибрах в джоба като много ценен спомен от това прекрасно местенце. Е, тайничко се надявам да си намеря и други подобни съкровища, обаче те така както чистят всичко до дъно, човек не може и една пиринчена стотинка да намери по плочките на тротоара.

Случи се така, че пералната машина на нашите влюбени един в друг гургулици наскоро била спряла да работи. Аз се опитах да проникна в карантиите ѝ, обаче нищо видимо не успях да установя като повреда. Пък и Дилън отдавна бил решил да я сменя с нова, защото тази била още от баба му - харизана на доизживяване. Хукнахме по магазините да търсим друга - ама то не ти е бако, като у селския дюкян на с. Лесичарка, че да те чака с връзки една Перла 05, па да си я отнесеш у дома срещу закономерния рушвет “на ръка” и башка няколкото стотин лева за цената ѝ по БДС. Като се понесохме от магазин на магазин да избираме и да търсим оптимален вариант (хем евтина, хем пък и добра марка), минаха няколко часа в сноване нагоре-надолу. За нас това беше добре дошло, защото наред с всичко останало, опознахме мястото и видяхме къде какво има и как се харчи. Прави неприятно впечатление, че ценичките в тази част на света са малко височки за нас, които какъвто и етикет да видим на витрината, автоматично го умножаваме по 2, за да му приравним себестойността в нашенски парични единици. Ами и как няма да е така, след като една цяла “европейска” парá ти я разменят за едва 55-57 мизерни австралийски цента - и това ако не е двойно по-скъпо от при нас, здраве му кажи! Гледам по обявите за работа, че и заплатките им тъдява не са баш високи, колкото нашите например - как оцеляват тия хорица тук, не ми става много ясно; сигурно крадат повече - нямам друго, по-разумно обяснение...

Онзи ден купихме пералнята - Дилън дойде с нас в обедната си почивка, реши финансовата част на въпроса, докато ние се занимахме с логистиката (демек, докарахме пакета до тях с колцата на Ванеса - едно малко Renault Clio с размерите на Запорожец, ама от старите модели. Обаче като му свалихме седалките отзад и се отвори баят голям хамбар - барем едно буре 100-150 л с вино човек може да си прекара с това мъндзърко коленце, отделно от бидона с джибрите за ракия. В къщи вече започна същинската част - демонтаж на старата пералня, монтаж на новата, пробно изпиране и т.н.; все дейности, до болка познати, дето да ги извършвам с вързани очи. След монтажа на новата машина, натоварихме старата да я изхвърлим на бунището - на другия ден и това свършихме; аз успях да ѝ отскубя кабела и да ѝ сваля ремъка - за резерва, така да се каже. Донесохме един специален чайник за гореща вода и исках да му сменя захранващия кабел, обаче се оказа невъзможно – на този етап ще трябва да го ползват с адаптер за австралийските контакти, че да уйдиса на европейските им стандарти, а пък впоследствие може да им сменя щепсела, ако почерпят младите с някоя и друга блага ракия.

В един от дните Ванеса имаше уроци в училището, та ни остави на разходка, докато тя си свърши учебните ангажименти. Направихме един разточителен тегел по крайбрежната алея - беше прекрасно! Уличките са осеяни с малки или по-големи заведенийца, кафенета, ресторантчета, хлебарници за тестени изделия и всякакви сладкиши и закуски (т.нар., boulangeries et pâtisseries). Наред с всичко това, не отсъстват и всевъзможни дюкяни за бутикова мода, плажни стоки, кинкалерия, галантерия, пасмантерия и всякаква друга бижутерия - търговията процъфтява, но по съвсем цивилизован и възпитан начин: никой не те дърпа за ръкава да му влезеш у дюкяна, никой не те моли и не настоява да оставиш парите си при него, както например тази противна тенденция се забелязваше в циганско Мексико. Влизаш – “Bonjour, comment ça va?”, разгледаш им експонатите и се изнизваш акуратно – “Au revoir, à bientôt” и толкоз; няма сълзи, няма сополи - ама дай да ти го продам по-евтино, ама ще ти отбия от цената, ако купиш две, а пък третото ще ти е без пари или ще ти го дам на половин цена - само го купи, че сума деца храня и страшни сметки за ток и вода плащам. Амчи аз не ги ли плащам същите, бря? - хем и по-тлъсти, биля. Аман от таквиз пишман търгаши, дейба - направо до гуша са ми дошли...

След приключване с домашно-домакинските задължения и докато Дилън беше все още на работа, тримата с Ванеса ходихме до един особено забележителен обект на местната география (по-скоро на нейния релеф...) - в края на градчето (La Test-de-Buch, както вече отбелязах нееднократно), се издига една огромна пясъчна дюна, простираща се на километри по протежение на крайбрежието. Това е най-големият естествено образувал се пясъчен масив в цяла Европа и особено по размерите на своята височина е нещо като Mount Blanc за останалите пясъчни дюни в тази част на света. Въпросната природна чудатост, La Dune de Pilat се издига на внушителните 107 м над морското равнище, при широчина около 500 м и дължина близо 3 км. Как се е струпало всичкото това чудовищно количество пясък не ми е известно, обаче в тая купчина има материал да се построят няколко града с размерите на Дубай и даже ще хартиса за два-три нашенски Каспичана да речем или пък Тутраканци - колкото и да откраднат богатите, пак ще има и за бедните. За Ванеса всичките тези места бяха добре познати, обаче за нас с Дани бяха доста впечатляващи. Него ден улучихме хубаво време (като по някакво чудо, защото за разлика от палещото лято в България, в момента лятото в северозападната част на Франция е доста оскъдно: повечето облачно, общо взето хладно за сезона при дневни температури около 25-те Целзиеви единици; направо рай). Оставихме колата долу в една малка уличка и поехме нагоре по пясъчния хребет. След известно пръхтене подир изкачването на стръмния склон, стигнахме и до най-горния гребен на дюната - а пък там беше направо цяло стълпотворение от народ. Буквално милиони туристи годишно посещават този уникален природен феномен, наред с всички останали безкрайни плажове и други забележителности на района: малки деца, бебета в цедилки, млади, стари; всичко живо се юрнало да види и да усети магията на тази уникална Dune de Pilat. От високото вече се разкриха невероятно красиви гледки надолу към залива и синьо-зелените води на океана - направо страхотия!...

Същия ден вечерта ходихме и на една забава, организирана от местната административна агитка (Кметство, Градски съвет и разни други подобни синекурски служби). На територията на пристанището имаше музикална проява, която този път беше под надслов “Циганската музика и нейния принос към обогатяване културата на френския народ”. Мале-е, че като излязоха две моми - едната с цигулка, другата с руски акордеон (ама не с обикновени клавиши, ами от онези - дето са с кръглите копчета); на барабаните пък стъпи едно момче и като зачаткаха нашенския джаз, направо подлудиха публиката. На друга сцена имаше рок група, но за разлика от идиотските песни и мелодии, каквито обикновено дрънкат другите като тях, тези хайванчета правеха страхотна популярна музика - приятна и мелодична за слушане и всички от публиката пяха заедно с тях. После на подиума стъпиха други юнаци - единият с тромбон, другият с кларинет и саксофон. Те на нова сметка взривиха слушателите с прекрасните си, виртуозни изпълнения. През цялото това време, нашата внушителна групичка се беше настанила на едни пейки под огромната шатра, вдигната специално за целта. Виното се лееше като през шурнав на пожарен кран, а печените патки и морските дарове се изсипваха по дървените маси сякаш падаха от кош за събиране на сено (е, след съответното заплащане на порциите, разумява се - но общо взето не беше много скъпо; досущ като на селски панаир - изкефихме се максимално). Та, ето така ни преминават дните и вечерите покрай младежите - приятно е, живее ми се във Франция; не бих имал нищо против, само дето все ще много силно ме притеснява курса на еврото спрямо австралийския долар; а това вече е финансова подигравка с личността ми...

В петък Ванеса почти през целия ден беше по разни нейни уроци и училища, а ние с майка ѝ се въртяхме из къщи в героична полза на домакинството. В събота вече предприехме една по-далечна екскурзия до главния град на провинцията - Bordeaux. Отидохме до Университета, където нашата бъдеща студентка (пардон - тя май трябва вече аспирантка да се нарича, ама като не ѝ разбирам твърде от науките, та все си я приравнявам на гимназиална ученичка за по-лесно схващане...), само след месец ще започне редовните си занятия. Малката шушумига междувременно бе намерила някакъв студентски паркинг, който за огромно наше и всеобщо щастие беше напълно безплатен. Иначе навред се плаща яко и то безумно, само че аз специално върху финансовия аспект на ситуацията ще хвърля допълнителна светлина в някой по-следващ абзац (или параграф, ако това ви звучи по-интелигентно). Повървяхме малко пеш през блоковете на студентите и учебните корпуси (ебаси - ма то това направо си е цял отделен град, бре! - не съм ходил в Дървенишкия район от 70-те години на миналия век, ама може би това в Bordeaux да е нещо подобно, че и по-внушително ще дойде). Не след дълго излязохме на една по-главна улица с множество трамвайни линии, част от които отвеждат в центъра на града - нека за по-пълно онагледяване на пейзажа да я наречем като нашенската ул. “Пиротска” около спирка “Одрин”. Трамвайните билети струват по €1.90, независимо дали ще се возиш като улав по цялото трасе или пък ще скочиш още на следващия стоп. Имаше някаква врътка, че уж едни и същи билети важели до един час от активирането им, ама ние не успяхме да я разгадаем напълно - чужденци сме, все пак; простено ни е. След 5 последователни спирки влязохме в сърцето на града. Bordeaux наброява малко над милион жители и се явява осмият по големина град във Франция. През сърцето му минава една много голяма и доволно кална река (Гарона), за която мисля че вече съм споменавал някъде из уводните си писания. Последната е плавателна, което създава предпоставка градът да е важно речно пристанище за територията на страната, след като е разположен почти равномерно по протежение на двата ѝ бряга с удобен достъп към доковете.

Като слязохме от трамвая, разходката ни продължи на собствен ход - изръчкахме почти всички централни търговски улици на Bordeaux, запознахме се и със старинната му част. Всички магазини работеха под пълна пара, защото и туристите не бяха малко - навред дюкяни, заведения, кафенета; абе, европейска му работа - не е като нашата “аборигения” там долу в Австралия, откъм опакото на земната топка. Не, че при нас няма такива и подобни гъдели, но нали човек като види нещо чуждичко и все му се чини, дека оно да е по-харно от неговото собствено, с което вече до болка е свикнал, та даже малко му е и дотегнало, биля (ама аз за държавите ви говоря тук: да не вземе някой пък да си помисли сега, че става дума за жени; опазил ме Бог от тази ми порочност...). Кръстосвахме улиците на града надлъж и нашир - неуморно и без почивка. Минахме и през малко по-непрестижните арабски квартали, където обстановката далеч не е чак толкова европейска, но какво да се прави - нали трябва и такива человеци да търпим, щом Бог ги е създал. А пък няма да ви разправям колко много самите французи ги мразят - направо цари абсолютен расизъм в най-остра форма. И с пълно право, защото черните лентяи автоматично увисват върху социалната система на държавата и имат даже повече права от местните труженици. Това мароканци, араби и всякаква друга паплач, прииждаща от Азия и Африка е мразена и ненавиждана издъно, независимо кой колко е добър в професията си и каква чиста душа носи - щом е черен, значи е лош и точка по въпроса. Докато блуждаехме свободно из арабския квартал, на едно кьоше се натъкнахме и на някакъв български дюкян. Даниелчето тутакси си купи семки за лющене и един пакет с тулумбички на цени по-ниски от тези в габровския Кауфланд. Сайбията беше новозагорски “нашенец” от ромски произход - младо момче, двамата с баща си въртят алъш-вериш на дюкяна; симпатични хора, áко и да са цигани. Викам му: “Аркадаш, ако другия път пак нямаш сливова ракия, ще ти запечатам магазина - тъй да знаеш!” Оня се стресна малко, щото мислеше да не би да съм някой сербез данъчен кръвопиец, но на тръгване се разделихме като отколешни дружки (абе аз къде ли по света не съм отишъл и къде ли не съм намерил себеподобни и сродни души). Ще го проверя другата седмица обаче, дали ми е докарал стоката от Троян... Разходката ни беше към своя край, когато пак се метнахме на трамвая, за да ни откара до студентския квартал. Качихме се обратно на колата и се прибрахме в къщи. Предната вечер им бях правил кюфтета, та имаше материал за дояждане и не сме готвили по нощите.

В неделя, сравнително рано сутринта тримата с Ванеса потеглихме към границата на Испания. Не е изключено и преди това да съм споменавал някъде из редовете, че те живеят много близко до съседната държава и сегиз-тогиз прескачат надолу за разнообразие. Даниела още от Австралия беше направила известни резервации за няколкодневното ни пребиваване в страната на баските. Крайната ни цел беше да посетим San Sebastián, но за преспиване отседнахме за две нощи в съседното Bilbao. Интересното обаче беше повечето по пътя за нататък, защото плановете на Ванеса пък включваха и посещение на няколко крайморски градчета, също намиращи се в тази част на Европа, но все още на френска територия, преди да стъпим оттатък на испанската земя. С няколко думи, по-долу ще опиша впечатленията си от видяното там, а после вече ще се прехласвам и подир испанските красоти.

Първото от тях беше Biarritz - населено място по протежението на атлантическия бряг с не повече от 25,000 души местно население. Обаче колоритът на заобикалящата природа, старата класическа архитектура и изключително красивия общ изглед, буквално зашеметяват посетителя, грабвайки неговото въображение още с навлизането по малките му и тесни като улеи, градски улички. Градчето е забележително със своето казино, разположено току на морския бряг, хиляди хотели от всякакъв калибър и степен на лукс, огромна плажна ивица, покрай която се намират и постройките, накацали като лебеди по хълмистите склонове в околовръст. Направихме много снимки, цъкахме с езици, зяпахме като селянчета, за пръв път заведени на селски сбор/панаир и след няколкочасова обиколка поехме към следващия географски обект.

Само след някакви си двадесетина километра, ето ни пристигнали и в Saint-Jean-de-Luz - друга малка, но също много красива “перла” на френското атлантическо крайбрежие с едва 15,000 местни обитатели. През активния летен, ваканционен сезон обаче, мястото набъбва до 80-90 хиляди души, което превръща всяко подобно симпатично градче в една истинска лудница (тарапана, ако знаете какво означава това високо литературно определение). Това правило важи с абсолютна точност за всички морски и крайморски населени места - както на местна почва, така разбира се и по целия свят. Но хората са си свикнали да търпят това положение и несгодите, с които се сблъскват ежедневно и ежечасно (народ, дечурлига, глъчки, врява, липса на места за паркиране, невъзможност за разминаване по тесните, малки улички и т.н.), защото пък през зимата това са буквално едни доволно мъртви селца и градчета; животът там буквално застива и угасва в своя летаргичен сън до следващия отпускарски период. Ние през цялото време се наслаждавахме на уникалната архитектура, запазена до най-малката подробност в своя оригинален, типично френски вид, много грижливо и завидно майсторски поддържана от своите стопани. Почти всяко едно такова местенце има свой собствен облик и се гордее със старинната си част, в която човек щом пристъпи през някой тесен сокак и сякаш тутакси се връща с няколко века назад. Една от забележителностите на това градче беше къщата, в която съвсем за кратко е живял френския крал Louis IV, като минахме и покрай катедралата, в която пък се е бракосъчетал с инфантата на Испания - María Teresa Antonia Rafaela. Тази уникална и огромна за времето си постройка датира още от 17-ти век и до най-нови дни все още е обитаема - собственост на една и съща фамилия от самото ѝ построяване през 1643. По време на брачната церемонния, Крал Луи 14 се настанява там за около месец и след женитбата си с въпросната Marie Thérèse заминават за Версай като семейство. Това е първата съпруга на краля, която за нещастие умира едва 20-годишна. Принципно френските кралски династии (а пък защо не и английските, както междувпрочем и всички останали световни величия...) са изпълнени с най-различни перипетии със силно жълтеникав привкус, но темата на моя разказ сега е малко по-различна, вместо да се ровя из душите и чаршафите на кралските особи. Споменах тази малка подробност единствено, защото тя е една от гордостите на Saint-Jean-de-Luz.

След друга поредица от множество снимки, скочихме обратно в колата и се понесохме към последната цел за деня. Пътят към испанската граница минаваше през още няколко такива крайморски населени места, но ние тях ги обходихме зяпайки през прозорците в движение и не сме слизали повече. Имахме пред нас още няколко часа пътуване до Bilbao, което макар да се извършваше по широките френски, а впоследствие и испански магистрали, не ставаше чак толкова бързо и светкавично, както сме свикнали ние. Ограничението на скоростта във Франция е 130 км/ч. Добре, ама колцата на мичето е малко кекава и слаба за тези зашеметяващи бързини - обемът на моторчето ѝ е едва 1200 см³ и развива мощност от около 75 к.с. По равното се стрялка сравнително добре, обаче като дойдат планинските баири и малко се стъписва пред тях. Понеже през цялото това време карах все аз, умишлено не съм я надувал до степен да ѝ изкарам буталата през ауспуха, защото просто този тип автомобил далеч не е подходящ за бясна надпревара с вятъра и останалите идиоти по пътищата - като си поддържа една постоянна скорост от 100-110 км/ч, берекет версин; повече от това не ни е нужно. Независимо, че е с 4 врати, автомобилчето е дребно и ветровете го подмятат наляво-надясно, както си искат. Иначе другите фучат покрай нас с всякакви марки на световното автомобилостроене, но ние за по-сигурно пристигане в крайната цел, обикновено се придържахме към по-ниските и разумни скорости на движение.

Неусетно преминахме и оттатък на испанска територия. Символичната граница с Франция се намира върху моста на една местна река - няма КаПеПе-та, няма DOUANE, няма шмайзери и бомби, проверки на куфари и чанти, пребъркване на джобове, митнически декларации, паспортни идиотщини и печатни шашкънии. Хората свободно преминават от една държава в друга, работят където си искат, живеят и се радват на постигнатото от съвременното европейско общество. Не съм чул до сега нито един местен кретен да иска връщане на франковете и песетите, нито пък да скандира по митинги и стачки за напускане на Европейския съюз; чудна работа - вероватно тези хорица са доста простички тук, далеч-далеч под нивото на нашенския новоизлюпен “авропеиц”...

В късния следобед, почти надвечер пристигнахме в Bilbao. Едно от прекрасните неща в днешна Европа е дългият ѝ ден през летния период - до 21:30 все още е светло навън, макар и слънцето почти да клони към своя залез. Имахме известни проблеми с влизането ни в Испания, защото Ванеса загуби Интернетната си връзка, посредством която се движехме в правилните посоки. Тя има телефонна карта за Франция, а с това и за цяла Европа, обаче извън държавата достъпът до Интернет е малко по-различен случай. След известно малко лутане успяхме да налучкаме хотела, който се намираше почти на входната артерия към града - а пък същинският център беше на друг някакъв си половин час пеш, само че същия ден не остана много време за разходки и разглеждания на забележителности. За целта имахме на разположение целия следващ, вече понеделник, след като бяхме резервирали две нощи в хотела. Сега се сетих, че до този момент не съм ви казал нищо за времето - значи, докато в България, Гърция и Турция бушуват изпепеляващи пожари под напора на почти 40-градусови жеги, при нас във Франция (а в конкретния случай вече и в тази част на Испания) дните са прохладни, приятни, повечето облачни и рядко слънчеви с температури около 25°C. Вечерите и сутрините са дори леко хладни, а съгласно климатичните разбирания и предпочитания на Даниелчето направо са си мразовити, с нужда от вълнени пуловери, ушанки, грейки, калцуни и доновки (ебаси! - ама вие и доновките ли не знаете какво са бре, или пък не си ги спомняте добре? - амчи това бяха всеизвестните “наполеонки” за зимата: дълги долни гащи от памук или бархет, които топлеха кълките страхотно). Както и да е - това беше само една малко лирично отклонение; продължаваме по темата...

Деликатен момент се оказа въпросът с паркирането на колата - от хотела поискаха допълнителни €16 на ден, за да им ползваме подземния паркинг, но моят категорично изпънат напред среден пръст, недвусмислено осуети подобни намерения. Иначе, по страничните улички колите на всички са спрени безплатно, само че тази тяхна “нулева” тарифа важи само за времето между 17:00 и 09:00 на следващия ден, т.е. единствено за през нощта - за останалите часове се плаща по около €2 на час или нещо подобно. В Австралия поне в неделните дни уличните паркоместа са безплатни - обаче древната, добра Европа дере кинти денонощно; зер, тия африкански емигранти трябва нещо да ядат, завалиите. Аз успях да намеря една дупка между две други спрени коли, почти на главната улица и така решихме проблема с паркирането по най-безболезнения начин. В хотела последва кратка неутрализация, малко почивка, хигиенизиране, разбор не деня, направихме план за следващия ден и общо взето първият екскурзионен ден приключи с окончателното падане на мрака около 22:00. За наш късмет по принцип времето не бе изпепеляващо горещо - дори напротив; на няколко пъти дори и дъжд ни валя, но по-добре облечени на хладно, отколкото да се чудиш кое по-напред да хвърлиш от себе си под палещите лъчи на местното слънце. Ванеса разправя, че там само допреди няколко седмици преди нашето пристигане са били някакви адски жеги, но за щастие и наш късмет горещият фронт се беше вече изместил (може би това да е бил същият, който предизвика толкова много поразии в България, барабар с останалите криминални деяния на недобросъвестни индивиди и подпалвачи).

На другата заран трябваше да се измъкваме сравнително рано, за да махнем колата от платеното паркомясто. Независимо, че беше понеделник като ден от седмицата, народът все още не се беше размърдал, съдейки по мъртвилото по пътищата. Всеизвестно е, че испанският народ не си дава много-много зор още от най-ранните зори на деня и животът на хората в тази част на света далеч не започва с първите, пробили нощната тъмнина слънчеви лъчи. Поради тази причина, ние съвсем безпрепятствено се придвижихме към същинския център на Bilbao и дори намерихме едно местенце на улицата, в което едвам нацедих колата - е, този път срещу заплащане вече, след като отдавна минаваше 09:00. Тръгнахме на опознавателна разходка из града - първата ни спирка беше в едно симпатично кафене, в което моите моми се лигавиха с някакви кафета и кроасани за закуска, но аз останах твърд и неумолим; обикновено сутрин не ям, освен ако вечерта не съм прекалил със злоупотребите си, та да ударя една гореща и мазна супа топчета за затискане на вредните алкохолни изпарения. Хубавото беше на това кафене, че покрай кроасаните се изпикахме на воля в техния кенеф и за следващите няколко часа нямаше да мислим къде да си изхвърляме понуждите. Тук е мястото със задоволство да отбележа, че опасенията ми относно липсата на обществени тоалетни се разсея още в първите дни на нашето пребиваване в тази част на Франция. Като си спомня само какъв ужас беше преди няколко години в Париж и тутакси ми се досира, щом от моето съзнание изплува кошмара, който изживяхме там. Пък и с напредването на годините забелязвам, че в последно време съм станал доста по-пикантен от преди и все по често ми се налага да освобождавам бъбреците си от струпаните там бири и винени продукти. За това въпросът с нужниците, за мен специално се явява като една много сериозна предпоставка за по-комфортното ми поминаване на времето, когато се намирам извън пределите на дома. Ей така например вчера, като ме напъна нуждата, докато паркирахме колата в един подземен паркинг, докато не ми се стече струята по джапанките не мирясах. Че с цялата си наивност първо излязох на повърхността, уж да търсим обществена тоалетна - добре ама той акъла като ти е само в това, да не се напикаеш в гащите, та сякаш още повече почва да ти се пикае. Тогава спасение потърсих обратно долу при колите, освободих се от напрежението до гумата на Реното и чак тогава разходката ни продължи на спокойствие и при значително по-ведър дух. Направо не ми се мисли какво може да стане пък, ако случайно ми се докендза в една такава заплетена ситуация - добре, че имам запек... С всичко това исках да подчертая, че в тази част на Франция хората са облагодетелствани откъм обществени тоалетни, че на всичкото отгоре и безплатни ги направили - да се чуди човек и да се мае.

След кафетата и кроасаните, продължихме да се шляем по улиците и магазините на града. Отидохме и до старинната му част, където наистина беше много интересно. Уличките между къщите са тесни, почти като таен коридор в средновековен замък, сякаш минаваш през тунел (широчината им е едва, колкото да се разминат две недохранени кранти, все пак). Сградите са запазени в оригиналния си вид, поддържани най-старателно и под всяка една - дюкян: или дрехи и дрънкулки ще продават, или чайове и кафета, винарни, бирарии, ресторанти и всичко останало. Разбира се, по някое време и поредната доза дъждец също не закъсня - наложи се даже да вземаме трамвая за няколко спирки, защото колата беше останала много далеч от мястото, до което бяхме стигнали неусетно в разходките си. Прибрахме се за кратко обратно до хотела, но този път лудницата по пътищата беше пословична - нали до това време всички се бяха разщъкали вече и сякаш всичките почти 350,000 души на Билбао се бяха изсипали на камара; башка от хилядите други туристи на свободен ход като нас самите.

Следобеда аз си останах в хотела (имахме едно малко студио, едностайно апартаментче - доволно широко за трима ни), докато Дани и Ванеса хукнаха по обиколки на модните къщи и централи; аз в подобни разходки участие изобщо на вземам, защото много бързо се отегчавам и почвам да нервнича. През това мое, чисто лично време поставих началото на настоящия си пътепис, а впоследствие на няколко пъти се опитвам и да го довърша. Ето, например днес е събота - 02.08.2025; а пък вчера моят скъп и непрежалим татко щеше да навърши 94 години, Бог да го прости, миличкият ми - нали такъв бил животът, разправят... Думата ми е, че утре ние пак поемаме на път - този път по направлението Toulouse с крайна точка малката планинска държавица Андора, но за това пътешествие ще разказвам по-нататък. Сега се връщам обратно в Испания и нейния Bilbao, от където на следващия ден отпътувахме обратно за базовия лагер на младежите в La Teste-de-Buch, Аркашонска околия от областта на Bordeaux.

Маршрутът ни бе така подбран, че на връщане да минем и през много известния испански курортен град - San Sebastián (на френски го изписват като Saint-Sébastien, докато баските, с каквито племена основно е населена тази част на Испания, че дори и малко по-отгоре във френската част на залива пък го наричат Donostia; вероятно, за да няма сърдити и от яд да правят бомбени атентати, официалното име на градеца е Donostia-San Sebastián - върви, че ги разбери). Докато Bilbao-то бе разположено по бреговете на една река, то Donostia-та пък се разпростира изцяло покрай Атлантическото крайбрежие - красиво, живописно, уникално! Огромен плаж току в центъра на града опасва една голяма ивица от сушата, сякаш гледаш Свети Влас от мелницата на Несебър (е, почти...), древните сгради в старинната част недвусмислено напомнят за Дон Кихот и Санчо Панса, а огромните катедрали внушават респект и страхопочитание. Населението на самия град наброява малко под 200,000 жители, обаче заедно с околните райони и присъединени към него паланки в околовръст достига около 350,000 души. Ние успяхме да паркираме колата в един подземен паркинг и кръстосахме града - както надлъж, така и нашир (или поне централната и особено старинната му част). После се изкачихме на един съседен хълм, от където пред нас долу в ниското се отвориха гледки, величието на които трудно могат да бъдат описани с прости думи. За късмет по това време и слънцето се беше подало иззад облаците, което превръщаше красивите изгледи като да са от корица на рекламно списание и направо да приличат на пощенски картички - голяма красота! Това беше и нашият последен туристически обект, след което започна придвижването ни обратно към къщи. До едно известно време се движихме добре, ама после взехме малко грешно отклонение от магистралата, та малко се объркахме. След известно лутане пак налучкахме пътя, защото там в тоя район повечето, ако не и всичките пътеки водят единствено към Франция. Още няколко часа препускане по магистралите и се бяхме прибрали - доволни, щастливи и малко изморени. Денят беше вторник, а за четвъртък имахме планирано общо семейно мероприятие, на което трябваше за пръв път да се срещнем с родителите на Дилън, сестра му и техния зет.

Въпросният моабет премина в много дълбока и ведра, дружеска обстановка, затвърждавайки българо-френските добросъседски отношения във всички житейски направления - културни, кулинарни, обществени и дори политически (еднакво силно ненавиждаме руските сволочи, мигрантите и най-вече политиците с леви убеждения, още по-силно обожавайки хубавото вино и мръсните вицове). Ние в Австралия си мислим, че сме зле, обаче се оказа че французите са още повече (пак по смисъла и степените на не добре…) - плащат убийствени данъци, нищо не можеш да си купиш с пари на ръка, ако сумата не е минала през банката. Аз например бях страшно учуден, че Ванеса трябваше да плати кирливите €4,000 за покупката на колата си с банков чек - продавачът не можел да приеме разплащането по друг начин; ебаси идиотите, хем пълни бако! Обвързването с банковите институции е вид финансов контрол, с който ние обикновените човеци не сме твърде съгласни и подобни принципи определено хич не ни се нравят.

Понеже някак от само себе си стана дума за пари, финанси и съответните им счетоводни сметки, тук ще хвърля малко светлина и по този наболял въпрос. Отново за пореден път ще дам пример с Австралия, понеже за последните 35 години нямам по-добра отправна точка и база за сравнение. Значи, ние там роптаем и “пцоваме”, че на две места плащаме по някакви и 2-3 долара за една единствена платена магистрала около района между Бризбън и наше село Gold Coast, даваме по $5.60 за преминаването през един мост над реката и по около 6-7 долара такса за няколко тунела в столичния град. И то при положение, че нарочно искаме да минем по тези пътища, уж за по-бързото ни придвижване от едно място на друго - в противен случай има други заобиколни маршрути, които пак отвеждат човека, за където е тръгнал без да плати и един цент. За по-малко от 250-те километра разстояние обаче, между La Teste-de-Buch и въпросната испанска Доностиа (San Sebastián, демек), местната “Toll”-система ни обрули съответно: на френска територия €4.40 + €4.40 + €4.30 + €2.80, докато баските бяха значително по-снизходителни към нас и благоприятни със своите ласкави €1.90 + €3.06 (вероятно, защото и пътуването по техните земи беше значително по-кратко). Калкулацията показва обща сума от €20.86 плюс още толкоз на връщане. Ба мааму - ако някой ми беше казал че за някакви си 500 км, освен всичко друго ще платя и близо $75 само за шосейни такси, направо щях да го напопържам на леля, стринка, чинка и дори на калинка. За цената на бензина е излишно да отварям дума - за сега го наливаме по сравнително ниски тарифи от около €1.65 за литър (ебаси! - че кое му е евтиното, след като в Австралия караме коли на $1.65, а в Европа го плащаме почти двойно; кофти номер, майна). Направо не ми се мисли като хукнем на по-далечната си обиколка към Ница, Марсилия и Монако - какви ли чудовищни плащания ще падат там пък! Единственият положителен момент в конкретния случай е, че Реното на Ванеса харчи малко и не е чак толкова лакомо, каквито са нашите две лами в Австралия; защото нито Сузукито на Даниела, нито пък моето спортно Renault могат да се похвалят с някаква безпределна икономичност - тъкмо обратното, отбелязвам с огорчение. Та, така - утре тръгваме в южна посока, да видим пък там какво ни е приготвила съдбата...

05.08.2025 - Ранно и кристално, ясно утро; върхарите в околовръст вече посрещат първите лъчи на слънцето, докато при нас долу в ниското все още е сумрак и тъмнина. Поне това са първите ми впечатления от началото на новия ден, наблюдавайки пукването на зората през прозореца на хотелската стая. Огромни планински масиви опасват пространството от всичките му страни, а ние сякаш се намираме в бездънна дупка или на дъното на бездна. Да, поредният си репортаж предавам директно от пределите на Княжество Андора (Andorra или Andorre, съгласно френската транскрипция). Тука сме от вчера, обаче мога да изпиша тонове хартия за това чудновато и уникално местенце, скътано дълбоко в световната география, най-вероятно за да не бъде урочасано и опорочено, каквато нелепа и скандална съдба имат множество други, подобни точки на планетата. Разбира се обаче, сега аз ще се опитам да опиша пристигането ни, а пък след това ще ви поразправям някои прелюбопитни подробности и за това място. Докато чакам моите кокони да се наспят и накипрят за дневната ни обиколка из района, ще използвам времето за някои обобщения на досегашните ни емоции и преживелици.

Вчера сутринта потеглихме от La Teste-de-Buch с крайна цел за деня, френския град Toulouse. Последният така или иначе се намираше по пътя към Андора и почти на половината разстояние - добиването на допълнителни впечатления за света винаги се е посрещало с ентусиазъм от нас и за целта Даниела беше направила известни планове и резервации още от Австралия, така че ние се движим най-строго по нейните разчети. Отново близнахме предградията на Bordeaux, но вътре в града не сме влизали. Околовръстната магистрала извежда автомобилния поток далеч извън пределите на населените места, което прави движението бързо и удобно. Пътищата на французите са безупречни, трилентовите пътни артерии позволяват достатъчно високи скорости при същата степен на безопасност. Разстоянието от около 270-280 км обикновено се преодолява за 3 часа, но ние принципно не сме и бързали чак толкова много. Единствената психологична пречка по време на шофирането е техния шибан “Péage” (т.нар., “Toll” демек, за който вече стана дума малко по-отгоре). Както казват, че всяко удоволствие се заплащало, последното не закъсня - тъкмо излизаме от магистралата, за да влезем в Тулуза и хоп: €22.20 изхвърчаха през отворения ми прозорец, току дорде си избърша сопола на носа; брях, какви мръсни гадове фашистки - всички са за гилотината, до един! Излишно е да подчертавам, че по каспичанския курс сумата възлиза на около $40 нашенски валутни единици - жив да не бях! Както и да е - претръпваш, стисваш зъби и мигновено плащаш, пък подир вече можеш да си попържаш, де гласно, де наум чак до вечерта, ако щеш.

Тъй като за настаняването ни в хотела беше още твърде рано, ние спряхме колата в една уличка и продължихме обиколката си пеш. За късмет денят беше неделя, а това означава, че всички паркоместа са безплатни чак до 09:00 в понеделник сутринта, когато автоматите за набиране на средства се активират на нова сметка - ето ви значи, още един положителен елемент на добрата стара Франция. Разходката ни продължи няколко часа, основно из централната част на града. Определено може да се каже, че Toulouse е по-интересен и красив, ако го сравняваме с Bordeaux - независимо, че всеки един от тях има своите характерни особености. Например Бордо е столицата на винопроизводството, докато Тулуза се слави със своята ракетно/самолетна индустрия - както за гражданската авиация, така и за военни цели. Там произвеждат небезизвестните аероплани Airbus, с които ние така успешно кръстосваме света, имат своя космическа програма, подобна на американската NASA и разни такива от подобен характер; изтребители, разузнавателни самолети, хеликоптери и друга армейска техника. Градът е разположен на същата река (La Garonne), която минава и през Bordeaux и със своите над милион и нещо жители се нарежда на четвърто място по големина във Франция - след Париж, Марсилия и Лион. Архитектурата му е много типична, поради което местните го наричат “розовия град”. Това се дължи на червено-оранжевите тухли, с които са строени едновремешните катедрални храмове, музеи, училища и колежи, университети, административни сгради и т.н. Независимо, че за момента беше в ремонт и протичаха разни реставрационни мероприятия специално по външната му част, влязохме и в един огромен манастир, което е било сборище на Якобинците. От историята смътно си спомням, че имаше разни такива течения още много преди победата на Френската революция през 1789. Последните са играли важна роля и по време на Парижката комуна, след което установяват и Якобинската си диктатура, веднага след свалянето на монархията - обаче на мен историческите факти са ми толкова чужди, непонятни и безинтересни, колкото и да се мъча да запомня нещо и да го предам със свои думи. Аз нямам исторически афинитет, но в настоящия си материал барем маркирам по-важните моменти, за да не ме помислите пък и хептен за прос’... На мен например много по-силно впечатление ми направи мащаба на това човешко творение, датиращо отпреди векове, преминало през бурните години на разруха, палежи, падение и възход. С какви материали и по какъв начин е било строено височкото това чудо, пред величието на което човек буквално онемява. Строителството на този грандиозен храм е започнало още през далечната 1230 и в продължение на следващите 100 години непрекъснато се е обновявало с допълнителни фасадни структури, олтари, килии, сводове и пр. Огромните колони, които подпират отдолу куполите на тавана са високи 22 м, докато самият свод се намира на 28 м височина от пода. Това е едно рядко красиво творение - и като орнаменти, и като архитектурно изпълнение. Разбира се, в днешно време този колосален манастир е само един ценен музеен експонат, съдържащ в себе си вековна култура, дълбока история и легендарни, почти митически потайности.

Разходката ни продължи и по посока към реката - тук тя беше сравнително по-чиста и бистра, за разлика от огромната кална вада, пресичаща Bordeaux. Неусетно се бяхме отдалечили от колата, та се наложи сума време да се връщаме и назад до улицата, където я бяхме оставили. Следобеда се настанихме в хотела, който също представляваше някаква доста старинна сграда - нещо като древен замък, защото нас ни настаниха вероятно в апартамента на гувернантката и кочияша; отдолу имаше малка всекидневна/трапезарийка с кухня, а по едно извито, дървено и силно скърцащо стълбище с 22 стръмни стъпала се стигаше до банята с тоалетната и спалнята - лукс бако, да ти види окото! Като хвърлихме дисагите и се освежихме малко, пак се метнахме на колата за още една локална разходка - този път в оттатъшната част на града. Привечер се прибрахме окончателно в хотела и разборът на деня започна: френско винце, лимонадка, испански саламчета; абе, кеф братле-ее - то не е като да блъскаш по цял ден на нивата с мотиката...

На следващия ден (вече понеделник и като такъв се явява вчерашен, защото днес пък е вторник...), метнахме се отново на колата и се понесохме към заветната Андора. Сутринта поизгубихме малко време, защото обикаляхме града да търсим едни части за колата на Ванеса, ама специално в тази автоморга нямаха такива. Предстояха ни други около 190-200 км до т.нар. “столица” на градът-държава, според както го бяхме учили едно време в часовете по география. Такива са Монако, Люксембург, Сингапур, Ватикана и редица други по широкия свят. Дали обаче специално Княжеството попада в тази категория, сега ми е малко трудно да преценя - след като си има своя собствена столица, Andorra la Vella, наред с десетките по-малки селца и градчета, пръснати по склоновете на планината и накацали по терасираните площи като гнезда на лястовички - уникална красота! Но - да се върнем за кратко на пътуването ни до там, пък после вече ще се прехласваме и по красотите на местната природа. Магистралите минават покрай ниви и площи, засети с всякакви култури - най-често царевица, слънчоглед и огромни масиви с грозде. Иначе като живописност, тези друмища не правят абсолютно никакво впечатление, освен да те отведат от едната точка на дадено пътуване до другата, а после и до следващата; нищо повече. На излизане от Франция, местният департамент ни обрули с още един шибан Péage от €14.10, с което ще се заформи една окръглена сумарна стойност за пътуването ни от около $130, ама какво пък - нали ние сме за това, да ни дерат до кокала.

Напускайки широките магистрални шосета в равнинната френска част, постепенно заобикалящата среда на природата започна рязко да се променя към все по-планинска и висока. Пред нас се беше изпречила исполинската снага на Пиренейските балкани, които спокойно мога да ги оприлича на нашенските Рило-пирински масиви. И ако преминаването през проход Предела между двете планини навремето за нас беше нещо като обикновен неделен излет, то тук изкачването (и съответно слизането...) през El Pas de la Casa беше едно много солидно изпитание - както за машините, така и за механик-водачите им... Най-високата точка на въпросния проход се намира на 2400 м н.в. (2408 м, ако трябва да съм и педантично точен - просто, защото така пишеше на табелата...), а само някакви си 200 метра по-надолу минахме и през най-високото населено място на Европа; нещо като селце, нещо като малък алпийски градец или нему подобно. Шосейните подстъпи към въпросното село са много трудни за описване поради своята зашеметяваща “гъвкавост” и особено пък стръмност на наклона. Острите 180-градусови завои се виеха на осморки като огромни змии, а пък баирите изискваха не по-висока предавка от едва втората; само на отделни пасажи можеше да се включи трета скорост, но и превключването на места дори на първа не беше рядкост. За пръв път в живота си минавах през подобни вартоломееви трасета и аз лично бях много доволен, докато останалите ми пасажери във возилото опищяха орталъка буквално на всяка кривина и остра извивка на асфалта.

След като по този начин най-после изпъплихме до билото, от там насетне пък започна и също толкова стремителното ни спускане по обратния склон - същите виражи, същата стръмнина; гумите свирят, спирачките нажежени до червено - абе, направо страхотия и голям кеф, казано с по-прости думи и улични изразни средства. Тъй като настаняването ни в хотела беше чак за след 17:00, времето от около обяд до вечерта го оползотворихме в обикаляне на пътищата в околовръст и разбира се с чисто изследователска, търговска цел. Андора се слави със своите ниски цени на стоки и храни, тъй като е една от безмитните зони по лицето на земята - истински благодат за търсачите на евтини покупки. Подобни търговски “оазиси” са Бахамските острови, Бахрейн, Люксембург, Малта, Сингапур, Катар и редица други, но сега приказката ми е само за едната от тях. Насочихме се и към т.нар. столица на Андора - Andorra la Vella. От общо малко под 85-те хиляди жители на държавицата, истински столичани могат да се нарекат едва само четвърт от тях. Останалият народ е пръснат по цялата площ на държавата в нещо като махали или отделни села и по-малки паланки, всичките от които са почти свързани помежду си - щом свърши едното и веднага идва табелата за следващото. Навред цари безупречна, пословична чистота: ако легнеш на тротоара, спокойно можеш да му облизваш мраморните плочки. Територията на страната се простира върху площта на скромните 470 км², но по-голямата част от тях са непристъпни за човешкия крак и принципно си остават запазени за вечни времена като автентично диви. Склоновете на планинските вериги са осеяни със ски писти, пресечени от множество открити и закрити (кабинкови) лифтове. Основният поминък на андорския народ е туризъм, тютюнопроизводство, търговия и услуги. Фабрични пушещи комини, комбинати и заводи в тази прекрасна част на света отсъстват напълно, но пък и изобщо никому не липсват отровните им димки и облаци от прахоляк. Буйни реки и потоци се стичат почти от всякъде, част от водите им са впрегнати в малки юзинки за производство на електричество.

Столичният град, за който вече споменах е разположен на около 1000 м н.в. - докато се свлечем надолу от билото на прохода (2400 м) и ушите ни заглъхнаха. Паркирането навсякъде в Европа е страхотен проблем, като Андора въобще не направи изключение (както примерно очаквах аз). Навред се плаща за всяко отделно паркомясто по улиците и то ако случайно се намери някакво, че да е свободно. Другата алтернатива са подземните гаражи, където тарифите също не са особено щадящи (абе направо са си безпощадни, ама хайде сега да не развалям суперлативите с елементарно финансово издребняване и пословичната си, габровска стиснатост - аз най-много мразя да давам грешни пари за пътища и паркинги; е, и за излишни глоби, разумява се). Оставихме колата в подземието и излязохме на повърхността - жегата беше започнала вече да набира сили и ако горе на баира беше хладно и приятно, то долу в града си беше направо една малка преизподня; особено изтъпанчени под директните лъчи на слънцето пък. Направо не мога да си представя, че само няколко месеца по-късно тук ще падат дебели снегове, лед ще сковава цялата прекрасност на местната природа, пътищата им ще са затрупани в няколкометрови преспи и движението на всякакви автомобили без вериги ще бъде невъзможно - а как драпат нагоре по тия баири, това пък изобщо не ми е ясно; много съм любопитен, както да го видя с очите си, така и да го изпитам на собствената си гърбина, образно казано.

Часове наред влизахме от един дюкян в друг; прескачахме от един бутик на втори, трети, пети и десети - направо без крака останахме. На едно централно кафене приклекнахме да се подкрепим с по една ледена бира, след което продължихме стремителния си ход в жегата. Набелязахме търговски обекти, та на връщане към колата да си накупим необходимите артикули - изразяващи се главно в алкохолни продукти. И ако последните бяха значително по-евтини във Франция, спрямо австралийските им аналози, то тук в Андора питиетата бяха буквално без пари - дето се вика, и хляб дори не му е нужен на човека, щом като ракията му е такава евтиния! Награбихме се с бутилките и поехме към колата. Ванеса купи някаква известна тяхна мастика за “свекъра” и за Дилън (местна марка “RICARD”, за която аз не бях и чувал даже), а ние с бабичката се задоволихме със стандартното уиски. Любезните търговци ни дадоха и две пищовчета бонус, които потънаха като в къртичина още вечерта, докато трая разбора на деня. Надвечер, каталясали и отмалели вече до най-крайния предел на силите си се придвижихме към хотела, настанихме се набързо и след освежителното изкъпване на личния състав, вечеринката ни започна - ядчици, питиенца, мезенца, топла храна и сладки десерти...

За следващия ден Ванеса ни беше подготвила една много активна разходка из дебрите на Андора - лифтове, въжени линии, високопланински езера и още хиляди чудатости на тази прекрасна малка държавица. На първо място обаче дойде задоволяването на гастрономическите ни потребности, понеже до това време на деня часовникът отдавна беше подминал закуската, докато стрелките му застрашително ни подканяха към вкусния и питателен обяд. От прекалено многото избирания и претенции, къде точно да спрем и какво още по-точно да ядем, на края се напъхахме в една типична местна закусвалня - малко, скопосно ресторантче, предлагащо местни специалитети, готвени храни и разбира се ледено студена бира, при сравнително разумни и поносими цени - далеч по-ниски от тези в Созопол, да речем. След като приключихме с обяда, отправихме се към една от станциите на лифта. Общо взето районът там бе опасан от най-различни въжени линии и ски влекове, последните от които се активизират едва през Октомври/Ноември, когато падат и първите обилни снегове. Как става движението на автомобилите по тези стръмни и тесни улички в условията на снеговалеж на мен не ми е понятно - или ги чистят своевременно, или ги обдухват с горещ въздух, за да не се заледяват; загадката е пълна и нямам представа (може би там снегът никога и никого не изненадва всяка зима и хората просто са си подготвени за зимния период…) - единственото, което мога да твърдя със сигурност е задължителното оборудване на автомобилите с вериги, защото навред имаше наслагани такива пътни знаци. С най-голямо удоволствие бих посетил Андора още барем един път - през зимата обаче; тогава вече ще мога да ви разкажа повече.

Първата отсечка на въжената линия беше в закрити кабинки за по десетина души, на които им викат “гондоли”. При начална надморска височина около 1200 м, горната станция вече се пада на 1800/1900 м. Там се намира и една огромна долина с множество ски писти, съдейки по въжетата, които се разтягаха на вси страни и посоки. За момента там беше хладно, макар и слънцето да прежуряше през най-горещата част на деня. Долу в ниското беше някакъв ад, обаче на тази височина на моменти дори могат и зъбите да му изтракат от чувство на студени тръпки, лазещи по изпотения гръб на човек. Следващият отсек нагоре към върховете на планината беше на открит лифт, подобен на този, тръгващ от Паничище към Седемте рилски езера. Там набрахме вече доста студ поради движението на седалките нагоре по склона, но пък най-отгоре на върха сякаш се възцари едно абсолютно спокойствие без никакво поклащане на въздуха. В последния момент трябваше да тичаме към най-високата точка в тази част на планината, до която обаче стигна само Ванеса - тя хукна нагоре като коза, докато ние с майка ѝ я причаквахме на малко по-ниска кота. Нейната цел беше да се добере до една платформа, издигаща се на 2625 м н.в. и построена на един от най-високите върхове на Пиренейските възвишения. Последните варират около двухилядните височини, но първенецът на този огромен планински масив, вр. Ането се издига на величествените 3400 м н.в. (макар, че той специално се намира на испанска територия). Всъщност, Пиренеите са разположени почти в равни части между Франция и Испания, а пък Андора, със своите почти 470 км² просто заема една незначителна част от тяхната площ. Ако рече човек да се разходи пеша от единия до другия край на Андора, няма да му е много трудно - ден ходене в едната посока, ден и нещо в противоположната и готово (е, на теория поне - след като горе-долу размерите на страната са около 21 км на 22 км, предвид сравнително правилната ѝ, близка до кръгловатата, почти квадратна форма). За пешаците, не знам - обаче каквото нашествие и стълпотворение на велосипедисти има в тая Андора, такова не съм виждал и по телевизията даже! Преди няколко години през стръмните планински пътища е преминавала и стоманената колона на престижното международно състезание Le Tour de France - изглежда манията за победа е обсебила една огромна част от спортно ориентираните младежи, защото високопланинските трасета буквално са наводнени с колоездачи от всякакъв калибър. Нагоре едвам пъплят и пръхтят като коне, обаче по надолнищата летят като изтребители - само едно мръдване на колелото, някаква малка дупчица на пътя или пък среща със случаен камък и всички политат надолу из урвите, за които после вестниците обикновено пишат “безследно изчезнали” (но пък нали търсачите на силни усещания по този начин си набавят необходимите количества адреналин; то не, че ние навремето не сме се спускали като бесни по подобен начин от Шипка, Сечен камък и Градище надолу, но все пак - ний сега сме вече поумнели, докато онез’ изобщо не...)

Докато чакахме Ванеса да покори върха, ние с Даниела обиколихме малко около мястото, където се намирахме за момента. Такива неземни красоти се откриваха пред нас, които можеха да се сравнят единствено със зъберите на Рила и Пирин. Долу в падините между отделните сипеи се бяха образували кристално чисти езера, които силно наподобяваха нашенските. Денят беше ясен и слънчев, а видимостта се простираше на километри разстояние. В някои от по-усойните улеи на склоновете все още имаше снежни преспи - явно те никога не се стопяват, след като дори лятното европейско слънце не можеше да ги превърне във вода. По хребета на това възвишение минаваше мислената граница между Андора и Франция - хората там бяха сложили една табела, че надолу по дясната урва е френската държава, а по лявата - андорската. Аз даже се снимах, стъпил с двата крака от двете страни на билото - едната ми джапанка мачка Францата, а другата гази из Андорията. Малко по-късно и Ванеса заслиза надолу по пътеката - тя беше изключително доволна и щастлива от похода си, защото беше видяла още по-дивни природни красоти. От там, по познатия вече начин се придвижихме към най-долната станция на лифта - първо на открития, а после и в кабинковия. Бяхме оставили колата на някакъв паркинг, който сякаш като по някакво извънземно чудо беше безплатен - направо не можах да повярвам, имайки предвид колко много грешна парá потрошихме подир тези техни платени стоянки за автомобили.

Докато слезем при колата, часът вече беше станал 17:00, а слънцето залязваше чак след 21:30 - все още имахме предостатъчно време за посещение и на други забележителности. Така ние се отправихме по съвсем непознати друмища, но и те бяха претъпкани от колоездачи, считащи, че пътищата са лична собственост на бащите и дядовците им и смятайки, че имат изключителните привилегии и предимства пред всички останали участници в движението - подобна арогантна наглост имат и мотористите, независимо от коя държава идват и в коя държава карат моторетките си. Запътихме се значи, към някаква друга, също много популярна местност в района, с чудно красива природа в околовръст (а това последното е излишно да го подчертавам, защото в Андора просто няма друга, която пък да е нечудна...) и езеро в средата. Оставихме пак колата и пообиколихме малко нагоре-надолу по горските пътеки. Тамошните планини, освен от споменатите вече ски писти са пресечени и от буквално хиляди туристически пътеки и маршрути, специално предназначени за хора, повлекли тежки раници на гърбовете си и обути в пионерки за многодневен пешеходен туризъм и алпийски траверс. Като гледам какви устрели има нагоре към билото, направо им се чудя на тези хора как ги качват тези баири - вероятно съм и остарял за подобни предизвикателства, въпреки че едно време много ходехме по горите и по балканите - това беше едно от удоволствията и развлеченията ни като по-малки, след което вече се появиха моторите, постепенно момичетата покрай тях, ведно с алкохолно-половите вечеринки по разни вили, хижи и паланки. Последваха женитби, закономерното пръкване на съответните дечурлига и всичката ни свобода изедин път си еба майката, ама пък барем съм пълен със спомени - за която и календарна година да ме бутнат и почвам да ги декламирам като на изпит по История на БКП и Основи на Комунизма...

Кръстосвайки надлъж и нашир почти през цяла Андора, освен безупречната чистота силно впечатление ми направиха техните пътища - абе как па немá ни една кръпка, дупка или някакъв развален шосеен участък в цялата им пътна мрежа?! Разбира се, там също правят ремонти и подобрения, предизвикани от непрекъснатите земни свлачища и буйни потоци, особено като започнат да се топят снеговете през пролетта. А пък през колко тунела минахме - не е за приказка; кога са правени тези пътни съоръжения, кога са пробивани тези дупки в скалите? - всичко това остава загадка за обикновения турист и временен посетител, незапознат с местното управление и организация. Андора се слави като бедна страна - ниски доходи, скъпи стоки; схемата е ясна на всеки. Как са докарали такъв мощен подем и възход, след като нямат и данъци върху стоките си? Чуждестранните инвестиции са на почит, печелят много от туризъм, обслужване, търговия - за някаква по-сериозна индустрия тук едва ли може да се говори, но имайки под ръка такова изобилие от дървен материал, вероятно развиват известни дърводобивни и дървообработващи дейности, наред със свързаната с тях по-скромна промишленост. Навред е осветено, тунелите им не са задръстени от димни завеси, макар някои от тях да са с дължина по 2-3 км (аналог с нашенските Топли дол, Витиня или пък Ечемишка е просто абсурдно да се прави и за това този въпрос го преглъщам, оставяйки горчивия му привкус единствено за себе си...).

Привечер отново се прибрахме в базовия лагер за последно пренощуване в хотела - на другия ден трябваше да се придвижваме обратно към Франция и съответно La Teste-de-Buch, от където тръгнахме преди два-три дни. На сутринта нахвърляхме дисагите в багажника и потеглихме по стръмните сипеи и остри завои. Заредихме колата с бензин, защото в Андора петролните продукти също са евтини - навярно най-евтините в Европа, ако съдя по цените на алкохолните напитки. Докато на места във Франция бензинът надхвърля €2 за литър, на андорска територия го харчат по тарифа от €1.35 килото - ама как бе Боже, да не е щастлив човек с такива “народни” цени; направо моите най-крехки детски спомени сякаш оживяват, нахлувайки в съзнанието ми като съветска ядрена ракета: основно за другаря Живков, повсеместната евтиния до степен на безплатност, изобилието от нямане и за социализЪма му шибан и проклет...

За да разделим сравнително голямото разстояние до дома (няма и 500 км и за нас австралийците то просто се взема на един дъх - само за няколко часа и един резервоар гориво..), ние все пак решихме да направим още една малка отбивка на връщане. Приятелчето на нашата мома ни препоръча някакво изключително популярно в Южна Франция място, което било прочуто с приготовлението на типичното за района блюдо “cassoulet” - изречено на най-прост българки език, това е боб с пушени кокали или свински гърди, който аз специално приготовлявам собственоръчно по такъв съвършен начин, по който ако човек го опита, може да намрази всички останали манджи, които му е готвила някога майчицата, тъщата, че и баба му взети заедно. Френската разновидност обаче се състои в това, че бобът го готвят в малки, средни или пък в по-големи пръстени/глинени съдове (гювечи или гърнета), в които прибавят няколко вида меса: свинско, овнешко, разни наденички и тем подобни лакомства; естествено подправки, гъша мас, чесън и т.н. Македонците пък на това му викат “тавче-гравче”, което на практика се явява същото бобено блюдо, печено в някаква малка тавичка, само дето те не слагат мръва из вътре (вероятно от съображения за пестеливост и поради пословичната им стиснатост - досущ като нас габровците, ха-ха-ха). Та, значи - родното място на въпросната френска манджа “cassoulet” е малкото, провинциално градче Castelnaudary. Легендата гласи, че това бобено блюдо е измислено от хората още през далечната 1355, докато са били под жестоката английска обсада по време на историческата 100-годишна война между Англия и Франция (тяхната пословична взаимна омраза и непоносимост едни към други датира от векове за векове - почти същите чувства и усещания, каквито изпитваме ние, истинските български родолюбци към руския поробител, обут във вмирисани сапоги, навлякъл ватенки и нахлупил вампирските си будьоновки и ушанки връз безмозъчните си, вечно пияни кратуни)...

Малкото френско градче Castelnaudary наброява едва 13-14 хиляди местни жители, занимаващи се предимно с отглеждането на боб и бобови култури, а пък от 2000 г. насам през м. Август на територията му се провежда традиционен панаир и фестивал на тяхното “касуле” (въпросната бобена гозба, cassoulet). Смята се, че градецът е световна столица на боба и респективното бобено блюдо - нещо подобно като нашенските всенародни увеселения в Горна Оряховица - Празник на горнооряховския суджук, в Априлци - Празник на сланината и греяната ракия, в Момчиловци - Фестивал на киселото мляко и десетки други подобни, кулинарни и тясно свързани с гастрономическите потребности на народонаселението сборища. Разходихме се малко из централната част на селцето (mais, pardonne moi - прося вашето извинение: градчето трябваше да кажа, за да не пък и обидя неволно това, иначе сравнително малко, но толкова типично френско, населено местенце), купихме за вкъщи една паница cassoulet и поехме по останалата половина от трасето до познатото ви вече La Teste-de-Buch. От малко след границата на Франция до Castelnaudary се влачихме сума време по разни вътрешни междуселски пътища, почти безлюдни, но пък доста живописни - пресичащи директно нивите с насаждения на хората: царевични полета, плантации от лозя, огромни площи със слънчоглед и всякакви такива селскостопански култури. Навред поливат обилно с вода, понеже напоследък жегите са изпепеляващо непоносими - специално в тази част на света. Прибрахме се благополучно в ранните часове на настъпващата вечер и веднага започна трескавата подготовка за следващото ни похождение към Барселона - още сутринта на другия ден; чест огън - празно няма...

13.08.2025 - Макар, че от станалата на въпрос малко по-горе Барселона ние се завърнахме едва вчера, сега пък ще ви поразправям малко за патиланствата ни из столицата на Каталония (или Каталуния/Каталуня - както ви харесва). Тук веднага ще направя и поредната си забележка във връзка с произнасянето и правописа на следващите географски наименования, след като във въпросната провинция на Испания официалните езици са два-три, към по-важните от които спадат испански и каталонски; звученето на думи и изрази и при трите е различно, така че хайде да не си връзваме кусур кое как се пише и на кое как му се вика. Подобна беше граматическата ситуация и отгоре в страната на баските, докато пребивавахме в техния главен град, Билбао. Техният уж официален испански език също беше малко бамбашка, сравнен с нормалния, така че не е изключено в текста ми да има известно разминаване в транскрипцията по-специално в имената на населените места. Както и да е - нищо важно и нищо съществено. Вечерта с Даниелчето стегнахме по една раничка с дрешки от първа и спешна необходимост (предимно гащички, сутиенчета и тук-таме по някоя камизолка за преобличане), а на сутринта Ванеса ни изсипа на летището в Бордо, от където трябваше да яхнем самолета за Барселона - четвъртък като ден от седмицата и баш навръх Преображение Господне, 06 Август. Понеже Неси бързо трябваше да се връща обратно за урока си по френски, ние с майка ѝ се помотахме на хладина из дюкяните на аерогарата, докато стане време да ни качват на борда. Макар да ни бяха сложили на различни седалки, пътувахме добре и след някакъв си час и половина полет бяхме се приземили вече в заветната Барселона - очакваха ни поредица от 5 пълни дни и нощи на испанска територия.

Суетнята ни започна още със стъпването върху мраморния под на летището и се засили особено много, когато излязохме извън пределите на големите му стъклени порти, които затвориха комфортната прохлада зад гърбовете ни, а самите нас хвърлиха буквално в преизподнята на обедната жега. Първата ни задача беше да се придвижим до хотела и да се настаним за предстоящия ни 5-дневен бивак, но как най-лесно (и евтино, разбира се...) да пропътуваме разстоянието от 14 км, каквато беше дължината на отсечката? Един местен мургавел таксиджия поиска €40 да ни закара до там, обаче аз така го изгледах, че той на бърза ръка се намъкна обратно в таксито и даже вдигна прозореца си на вратата - за всеки случай. Следващата по-разумна алтернатива беше ползване услугите на обществения транспорт, които се оказаха доста бързи, удобни и приемливи като тарифа. С някакъв си там местен Aerobús и само срещу €25.70 за двама ни, барабар с връщането до летището (въпросните билети важат до 90 дни от издаването им), автобусът щеше да ни хвърли до Plaça de Cataluña - един от най-известните централни площади, намиращ се в сърцето на Barcelona; направо да цвили човек от кеф и да прославя величието на Крал Филип, ведно с цялата му кралска династия и парламентарна кохорта (тук конкретно визирам техния Felipe VI - Felipe Juan Pablo Alfonso de Todos los Santos de Borbón y Grecia). Купихме си билетите от един автомат на тротоара и не след дълго вече пътувахме по барселонските улици към въпросния площад.

Добре, ама нали моето “зико” (и любимка на сърцето ми...) не разбира твърде чуждите езици - чула тя, недочула, че съобщили дето следващата спирка ще е някаква “плаца” и хукна да слиза, да не би да ни откарат прекалено далеч. А пък Plaça de Cataluña е последната спирка на автобуса, само че ние с целия си акъл и умствен багаж (башка раниците на гърбовете ни...) слязохме на предната спирка - пак някаква такава “плаца”, ама не баш нашата de Cataluña, ами de España. Чак когато изгледахме пушека подир рейса установихме, че всъщност сме слезли една спирка преди крайната, но вместо да изчакаме да дойде друг само след няколко минути, ние си плюхме на петите и се потътрихме пеша през улици, площади, паркове и градинки.

Най-най-най-първото наше недвусмислено впечатление за каталунската столица (и после многократно потвърдено по време на цялостния ни престой в Барселона) беше пословичната смрад, която се разнасяше от всичките ѝ тротоари и кьошета: навред газиш по кучешки лайна и отвред прескачаш множество незасъхнали още от вечерта и нощта, петна и локви човешка пикоч и пиянски повръщок в най-натуралния си и суров вид - а пък в пламтящата жега на лятото усещането на този традиционен кенефен “аромат” буквално може да ти насълзи очите (от умиление, от гняв и всякакви подобни чувства). От многогодишен опит и житейска рутина знам, че вместо да поправяш една грешка и с това да предизвикваш друга и всяка следваща след нея, просто още първата трябва да я превърнеш в полза, вместо да я третираш като проблем. Такъв беше и поредния случай с ненавременното ни слизане от автобуса - ако бяхме продължили с него, щяхме да пропуснем красоти и величествени сгради, статуи, исторически паметници, с каквито беше осеян целия район около Plaça de España. Първото внушително нещо, на което се спря вниманието ни беше една огромна кръгла постройка в типичен испански стил, с тъмночервени тухли и някаква пешеходна платформа на най-последния етаж. Впоследствие това се оказа арена за борба с бикове (вече бивша...), понастоящем превърната в масивен търговски комплекс със супермаркет, множество бутици по отделните етажи, кафенета, ресторанти и т.н. Става дума за небезизвестния Plaza de Toros Monumental de Barcelona (или La Monumental за по-кратко), където до 2011 и за последен път са се провеждали борбите. След това каталонския парламент гласува безусловното им прекратяване въз основа на техен декрет още от 2010, чието решение влиза веднага на следващата година. Интересното тук е, че въпреки обявяването му за неконституционно от най-високата юридическа инстанция на Испания, в Каталуня такива кървави и опасни игри между бикове и матадори от тогава насам повече не се провеждат - независимо, че този вид “атракция” датира от дълбините на 1387, именно когато е регистрирана първата по своето подобие борба между човека и животното; удивително!...

След като се разшетахме доволно дълго и обходихме всички възможни кътчета на барселонската La Monumental, направихме и една обиколка по платформата, където от птичи поглед се запознахме с общия изглед специално на централната градска част. Барселона се оказа доста обширен и внушителен град, простиращ се на огромна площ - както в равнината, така и по съседните, не много високи склонове на заобикалящите я планински вериги. Населението на каталонската столица наброява 1.6 милиона (само човеци - без биковете...) - чистокръвно градско съсловие, докато заедно с прилежащите ѝ съседни махали и паланки в околовръст, числеността на жителите набъбва до 5.3 милиона; представете си една съвременна България, разположена само връз територията на Барселона и околностите ѝ. Най-драстичния подем, който градът придобива е заради историческите летни олимпийски игри през 1992 - до тогава населеното място се е отличавало със своята сравнителна посредственост, като предимно индустриално-промишлена зона, с множество малки и средни фабрики. Та те преди това дори и плажове не са имали, независимо че имат прекрасен излаз и фронт към бреговете на Средиземно море. След масовото събаряне на всички допотопни предприятия и изграждането на цели блокови комплекси за състезателите, гостите и официалните лица на Олимпиадата, впоследствие докарват пясък (част от който чак от Египет...), с който образуват и цялостната плажна ивица на града по протежение на крайбрежието с дължина около 4-5 км. Иначе морето се простира на множество километри покрай сушата, където всеки обикновен човек може да намери местенце за пешкира си, без да търси платените чадъри и шезлонги на ония с дебелите вратове и златните ланци по тлъстите им и набръчкани от лой шии.

Напускайки La Monumental, поехме по една широка алея в посока към хотела. Разбира се, това не се случи само с едното щракване на пръстите, защото до там блъскахме в жегата в продължение на други барем два часа - понеже имахме и множество спирки по пътя: тук да се снимаме, там да пием ледена подкрепителна бира и все разни такива мероприятия на свободни человечески движения. Навсякъде, където минавахме личеше красотата и изящността на испанската архитектура, както разбира се ни следваше и неотлъчно аромата на барселонската пикоч и кучешките им говна. Някъде около средата на следобеда най-после се довлякохме и до хотела, но вече със сетните си сили - каталясахме от ходене и кръстосване по улиците на града, но пък нали казват, че луд умора нямал; важното е да сме живи, здрави и щастливи.

Нахлувайки в стаята, първата ми работа беше да се подложа под студения душ и да отнема част от топлината, която бях събрал по време на кръстоносния ни поход. Направи ми впечатление, че в Барселона доста начесто има градски чешми (и всичките работят, в смисъл: тече вода от тях; представяте ли си? - щото в Габрово например, не е баш тъй...). Всеки път, минавайки покрай един такъв шурнав аз се обливах най-старателно от главата до петите, за да не пукясам в жегата - само след няколко минути обаче изсъхвах поради сипещия се от небето топлик, сякаш беше лава на изригващ вулкан. С цел пестене на водата, чешмите са снабдени със специални кранове - текат само, докато им натискаш бутона; отпуснеш ли го и шуртенето спира. Ако обаче блъска копчето с глава, човек може спокойно да се изкъпе под чучура, като се плиска с шепите си - голям кеф в жегата, бако!...

След като разхвърляхме багажа из цялата соба и се освежихме, бяхме вече готови за нови пешеходни подвизи. Хотелът ни се намираше на 200-300 м от плажа и първата ни разходка беше до морето. Нямахме предварителна подготовка за по-подробни плажни мероприятия - отидохме само да проучим каква е ситуацията, да пробваме водата, пясъка и т.н. След обстойния оглед направихме няколко заключения: пясъкът е малко едричък, почти като баластра за бетон. Вървенето особено по прибоя на вълните е значително затруднено, защото краката потъват като в тресавище. В Австралия ние с Даниела вървим покрай брега в продължение на километри, но там пясъкът е като пудра захар и от водата се сбива - става твърд почти като асфалт и движението отгоре му е много лесно и приятно (не само пеш, но и с кола). Друго приятно впечатление ни направи свободния достъп до плажа - като сравнявахме положението с пясъчните ивици на Мексико, буквално окупирани и узурпирани от неизвестни тамошни бандити, които искаха пари за вход буквално на всяка крачка. Плажовете на Барселона са безплатни за всички живи същества и чеда на майката Природа - единственото им ограничение е забраната за пушене и да се “посаждат” фасовете у песоко; глобата за подобно вандалско деяние е в размер на €600 - ами запали си, ако ти стиска. Това ми се стори обаче малко попресилено и прекалено като крайна мярка, имайки предвид, че всичко живо е налапало цигара и всеки пуши на поразия в Испания - отвън по заведенията, на улиците и по тротоарите; фасовете са буквално купчини, въпреки че има и съвестни хора, които ги изхвърлят на определените за целта места. Мнозинството обаче тръска пепел и хвърля фасове където завърне - циганска им работа, но те нали испанците поначало си падат с малко ром(ей)ски произход...

Като видяхме, че вървенето през плажната ивица изисква неимоверни усилия, излязохме от тоя пясъчен батак и направихме кръг за връщането ни към хотела. От някакъв гастроном по пътя си бяхме купили бочка с уисчици и бутилка кóличка, малко мезенца и разкошен хлебец, та като му седнахме вечерта в хотела и направо щяхме да осъмнем - амчи то мръкна чак в 22:00 и дните са безкрайно дълги в тази наша прекрасна Европа; късно почват, ама пък и късно свършват. Отново правейки аналог с Австралия, там през лятото зората се пуква към 04:00-04:30 и денят в най-добрия случай продължава до около 18:30-19:00 (специално в нашия щат Queensland; по другите, където местят времето напред може да е и малко по-дълъг, но при нас е лошо откъм тази гледна точка). Така завърши първия ден на нашето пребиваване в Барселона - за следващите вече ни очакваха много повече емоции, туристически разходки, посещения на интересни обекти и т.н. - ако ви е интересно, ще продължавам да разказвам, но пък ако случайно ви отегчавам с моята, на моменти, ако не и изцяло скучна повест, то значи, че аз ще продължа да продължавам с единствената благородна мисъл да ви дразня, ха-ха-ха (защото ви обичам, бре! - далеч не поради някакви други, долни и мерзки подбуди)...

За следващите два дни имахме резервация и съответните билети за туристическите автобуси, предназначени за обиколка на Барселона - т.нар., “Hop-on Hop-off”. Подобни транспортни услуги за първи път използвахме преди няколко години, докато кръстосвахме Париж и неговите парижки потайности; със същите се придвижвахме и из по-големите градове на Мексико и в Лос Анжелис - последните се оказват много удобно и сигурно транспортно средство, специално при опознаването на огромните градски райони, които по никакъв друг начин не могат да се обиколят; а пък за пешком е просто абсурдно да се мисли и говори. Тези автобуси имат очертан ясен график и маршрут, по който се движат с точност до минутата - спирките им са доста начесто и обикновено са свързани с някоя забележителност: я сграда, я някоя уникална статуя, катедрала или пък друг исторически обект. С един и същи билет се качваш и слизаш безброй пъти през деня - от първия курс на рейса сутринта, та чак до последния му вечерта; с други думи, ползваш го като такси в рамките на определената маршрутна линия. Проблемът само беше, че билетите ни първоначално трябваше да бъдат заверени в началната станция на автобуса, а до там имаше баят трамбоване пеша. За да се дотътрим до там се наложи да ползваме услугите на барселонското метро, като до най-близката му станция, отстояща до хотела пак ходихме пеша - ако бяхме продължили още малко и щяхме да стигнем мястото, ама тогава все още не знаехме кое къде се намира и се хвърлихме връз метрото като шарани на кюспе или на варен папур. Че не стига само това, ами се изръсихме и с по €2.75 за билети! - аз, който съм си свикнал да се возя гратис още от Габрово, най-много се възмутих на тези нечовешки цени. За разлика обаче от софийското метро, барселонското беше старо, неугледно и някак си непривлекателно. Иначе горе-долу беше чисто, но нашенското си е в пъти по-добро и по-модерно. След няколко спирки слязохме и буквално 2-3 минути по-късно се намерихме на същия площад Plaça de Cataluña, където трябваше да слезем от автобуса предния ден - заверихме си билетите и веднага се метнахме на туристическия рейс.

Съгласно инструкциите на Ванеса, която вече беше минала през Барселона по време на европейската им обиколка с нейната приятелка Бела, задължително трябваше да посетим някакъв парк-музей на открито, построен от най-известния архитект за ония години - някой си Antoni Gaudí i Cornet. Последният е автор на множество уникални сгради, пръснати по целия град, творил активно в края на 19-ти и началото на 20-ти век - времето, по което млада и вече свободна България едва изкопчва своята независимост изпод лапите на алчна и ненавистна Русия. През същия период от време, Европа строи кули, палати, крепости, съоръжения и прави чудеса в своето авангардно развитие: политическо, социално и икономическо; маркирам само, просто за сравнение и лични анализи и прозрения на четеца...

Когато слязохме от автобуса, до въпросния парк Гуел (Parque Güell) имаше да се извърви известно малко разстояние - за десетина минути бяхме вече пред входа. На практика, паркът е наречен в името на известен местен индустриалец, Eusebi Güell, който по онова време наема архитект Гауди за създаването не само на въпросния парк над града, но и за облагородяването общия облик на Барселона. Това е нещо като небезизвестния наш Никола Фичев за Дряново, Търново, Бяла, Ловеч, та дори и за старославното ни и старозаветно Габрово (за уста Колю Фичето тук иде реч - дано да сте се сетили сами). Този парк е строен в продължение на години, с начало 1900, а отваря врати за посещение през 1926. Едва чак през 1984 UNESCO го обявява за обект от световна величина и попада под неговата закрила като национален паметник. Разгледахме мозаечни шедьоври, изваяни от малки камъчета - фигури, рисунки; уникални творби. Навсякъде алеите бяха оформени със зидове от камъни, подредени безупречно и педантично точно. На мен, за вдигането на един пиклив дувар в двора у нас ми отне близо 7 години - не знам обаче колко народ е работил тук на този огромен по площ парк, че да го пуснат в експлоатация само след някакви си шест...

Обиколката на Parque Güell отне около час-два време - след това отново се качихме на туристическия автобус за по-нататъшната ни обиколка из града. По обяд влязохме в едно кръчме за спасително подхапване - аз пих бира, докато Даниелчето се лигави с разни специалитети на местната каталонска кулинария. След това се преместихме на другата автобусна линия - тя пък ни отведе по съвсем различен маршрут, чрез който продължихме да обогатяваме впечатленията си от опикания до повдигане испански град. Пътят на този рейс преминаваше и покрай градския стадион на Барселона и местния футболен клуб Барса. За последното комай не съм особено сигурен, понеже футболните ми познания са твърде опестени - аз знам само Левски Спартак и Чардафон Орловец-Габрово. За останалите световни величия само чувам бегло кой какво приказва и то без да надавам ухо специално за това - ако информацията сама се намъкне в ушната ми мида, добре; ако ли пък не - въобще не чувствам някаква душевна празнина от липсата ѝ. Мисълта ми беше, че въпросният стадион се откроява със своята грандиозност и специално за мен, в моите очи последният представлява повечето един архитектурен колос, вместо да ценя кои точно отбори са му газили тревата. За момента спортното съоръжение беше подложено на тотален освежителен ремонт с цел повишаване на седалковия му капацитет до 105,000 седнали запалянковци за всеки мач (не ми стана ясно само дали ще пускат и правостоящи зрители, отделно от тази седяща бройка). По размерите си това е най-големия стадион в Испания и Европа, а в световен мащаб се нарежда на трето място, след първенеца на Индия с капацитет от 132,000 души и този в Северна Корея със своите едва 114,000 скамейки. По време на всичките години след откриването му през 1957, игрището непрекъснато е търпяло известни подобрения и разширения, като рекорден брой посетители е регистриран през 1986 на срещата срещу отбора на Ювентус - тогава на мача са се стекли цели 120,000 глави добитък. А пък най-интересното от цялата ми беседа е колко добре съм запомнил всичките тези статистически данни, предавайки ги чрез превод от информационния бюлетин на борда на автобуса, след като всички тук отдавна знаят какъв уникален профан на футболна тема всъщност съм в действителност...

Пътешествието ни из улиците на Барселона продължи покрай сгради на музеи, театри и множество други уникални административни или пък частни сгради, открояващи се със своя уникален архитектурен стил и орнаменти. За жалост, по това време на нашето посещение, като цяло една доста голяма част от културните и исторически обекти в града бяха в ремонт и преградени с мрежи, но от всичко останало, което видяхме добихме достатъчна представа за колорита и величието на този испански (каталунски) град. След няколко спирки се озовахме в подножието на някакъв хълм, на върха на който се намираше една крепост, с бойни кули, тежки врати и т.н. - нещо като цитадела, а пък може и точно такова да е било това съоръжение. До горе се стигаше с кабинков лифт и ние предприехме тази малка допълнителна екскурзия - майната им на еврата за билети, нали пък веднъж се живеело, както някои разправят. След няколко минути вече бяхме горе на най-високата точка, от където пред нас се разкриха неповторими гледки надолу към низината и морето встрани. Почти целият град се виждаше като на длан, на пристанищата бяха акостирали три огромни круизни кораба и въобще, ако не беше смазващата и изпепеляваща жега, с която небето ни засипваше толкова усърдно и старателно, ние най-вероятно щяхме да останем малко повечко време там. Обаче слънчевите лъчи ни пронизваха като хиляди стрели и копия, забиващите се навред по нас. Добре все пак, че бяха всичките тези чешми по улиците, на които аз буквално се обливах от горе до долу с вода. Ние уж сме свикнали да издържаме на топлина и на високи градуси, ама тая испанската жега комай не е баш същата като нашенската си в Австралия - направо изгоряхме живи, ебаси!...

След една кратка разходка по алеите в парка и около хълма, взехме лифта за надолу и се спуснахме обратно към автобусната спирка - не след дълго пристигна поредния туристически рейс и ние се метнахме на него за последната отсечка от нашата дневна променада. Извадихме голям късмет, защото маршрутът на тази линия минаваше покрай бреговата ивица и хотелите на първа позиция - е, нашият не се намираше точно там на пясъка, но пък беше достатъчно близко като пешеходно разстояние. Слязохме, прецапахме през улицата и след няколко минути се намерихме в обятията на спасителния хотелски хлад, бълващ от климатичната му инсталация. Хвърлихме дисагите и хайде пак навън - този път на плаж, който както вече подчертах нееднократно се намираше съвсем в съседство. Всъщност автобусът ни остави баш там, ама Даниелчето нямаше необходимата плажна подготовка, та се наложи първо да минем през хотела за преобличане, след което се заровихме обратно у песоко.

За водата на Средиземното море - какво да ви кажа: ако и там е раят на земята (освен нашия, австралийския), то значи има още един, който ние таман бяхме открили. Независимо, че както споменах някъде отгоре - докараният пясък за изкуствения плаж е малко едричък, благодатът в топлата вода прикриваше всякакви други плажни недъзи и кусури като цяло. Допреди 1992, когато в Барселона се провежда поредната Олимпиада, в града не е имало плажове - всичко това е правено, строено, събаряно и построявано наново върху фабричните руини единствено и благодарение на въпросните олимпийски игри, заради които градът е станал буквално неузнаваем - аз мои лични наблюдения и база за сравнение нямам, но след като така казват всички тук и екскурзоводите подчертават тези неоспорими факти, склонен съм да им вярвам безусловно. Нека да не забравяме, че самият бай ви Хуан (небезизвестният и дългогодишен председател на МОК, Juan Antonio Samaranch) е местна, испанска хиена и освен всичките му негативи, които е натрупал през 20-годишното си управление, последният е допринесъл изключително много за Барселона и за спечелването на Игрите през 1992. В Испания и по-специално в Каталунската столица буквално го боготворят именно заради колосалния му принос във връзка с обновяването на града, с финансовите постъпления от инвестиции, бизнес развитие и всичко свързано с просперитета на една нация. Не случайно в негова чест има нарочен музей на Олимпийските игри, с представени хиляди негови лични вещи, документи, спортни отличия и т.н. Значи: за да обобщим, другарят Juan Antonio Samaranch за испанците и по-специално за Барселона се явява нещо като аналог на нашенския господин Тодор Христов Живков, без който България щеше да си остане една много бедна и изключително недоразвита страна, единствено на ниво рало, Белчо и Сивушка, а българите нямаше да знаят четмо, писмо и още щяха да носят потури и цървули, ха-ха-ха! (о, и да: ма как щех да пропусна: ако па не бе’а и “асвабадителите”, то ‘сички ще’ме да ‘одим с шалвари и с рязани пишки)...

След като се израдвахме на плажните си своеволия и безгрижност, минахме през супермаркета в съседство, за да си купим лед и малко мезе - хладилничето в хотелската ни стая беше невероятно малко и не можеше да изстудява питиетата достатъчно успешно, съгласно моите температурни изисквания. Денят клонеше към своя край и докато се приберем слънцето почервеня на хоризонта. Имахме късмет с източното изложение на стаята, защото около 06:30-07:00 изгревът беше толкова красив, погледнат през прозорците, че аз на няколко пъти го снимах за National Geographic - щом от там ми дадат тлъстата премия за снимката, направо купувам едно малко имение и се заселвам на някой баир в Андора - и ако някога трябва да се върна някъде, където вече съм бил, то за сега това ще бъде единствено и само там (но този път през зимата, ако е възможно моля - че и андорските жеги са едни, майката си трака).

Екскурзионните ни мероприятия за следващия ден на първа инстанция включваха посещение на най-известния катедрален храм на Барселона - Sagrada Família или още Basílica i Temple Expiatori de la Sagrada Família, което пък е пълното наименование на тази уникална катедрала. Последната отново е дело на известния по тези географски краища архитект Antoni Gaudí, призната през 1984 от ЮНЕСКО за паметник на културата със световно значение. Строителството на базиликата започва още в далечната 1882 и е най-дълго строящата се сграда от подобен вид и характер в целия свят, след като работата по нейната конструкция продължава и до ден днешен. Средствата, набирани за нейното строителство са изключително само от дарения и такси за входни билети, без ни най-малкото участие на държавата или пък на някоя религиозна организация. Едва година по-късно, след като първоначалният архитект на храма напуска, неговото дело е поето от станалият вече на дума Гауди, който до смъртта си през 1926 неотлъчно работи и твори по изграждането на катедралата. Последното му желание е било да бъде погребан в двора ѝ, което също е било спазено и уважено от неговите наследници и последователи, но към това календарно време само някаква си четвърт от архитектурните планове били изпълнени и строителните им работи съответно завършени. Дейността за известен период се забавя и от събитията покрай Гражданската война в Испания, дори катедралата е била подложена на умишлен палеж от метежниците, при който голяма част от предварителните планове на архитекта са били унищожени. Впоследствие строителните мероприятия се възобновят и както вече споменах - едва ли скоро ще се види и окончателния завършек на това уникално творение на архитектурата и на човешките способности. Всички статуи, всички фрески, орнаменти, колони, сводове, врати и за каквото друго се сетите буквално са изваяни по такъв съвършен начин, сякаш до тях ръка не се е докосвала - нещо величествено, спиращо дъха на човек. Един от главните катедрални органи, инсталирани във вътрешността на катедралата има близо 1500 тръби, фунии и тръбички, като на няколко други места са монтирани и други подобни музикални конзоли. Интересното тук е, че те могат да свирят, управлявани както индивидуално, така и в унисон само от една конзола (клавиатура) с общ брой на тръбите и пискуните от около 8000 - нашата Ванеса, ако беше продължила да свири на орган, можеше да стане щатна музикантка в тази катедрала, но тя избра други поприща за своето развитие и музикалните ѝ способности заминаха в небитието; тъжно...

Разбира се, още по-тъжна и трагична е била съдбата на този толкова известен испански архитект (Antoni Gaudí), който отдава целия си живот и сили, посвещавайки ги в името на своите сънародници, създавайки за тях всички неповторими в архитектурно отношение сгради, църкви, параклиси, катедрали и т.н. Той никога не е встъпвал в брак и не е имал преки наследници - вглъбен и посветен единствено на работата си. За нещастие обаче, една сутрин, когато човекът се отправя на своята дневна разходка към един от храмовете за изповед и поклонение го блъска трамвай, поради което Гауди изпада в безсъзнание, паднал на улицата. След като случайните минувачи, подминавайки го мислили за клошар или някой беден пияница и просяк, никой не му обърнал и нужното внимание, та да го откарат навреме в болница или лазарет за отдаване на първа помощ. Едва чак по-късно, някакви други хора се смилили над изпадналия в беда човечец, та на края го транспортирали и до медицинския център, само че намесата им била дошла малко късничко. На другия ден един от свещениците във въпросната Sagrada Família го разпознал, обаче състоянието на архитекта бързо се влошавало и всякакви последващи медицински интервенции били напразни. За всеобща жалост, той губи борбата си със смъртта по този толкова трагичен и нелеп начин само на 73-годишна възраст. Мир на праха му...

След сакралното ни поклонение в катедралния храм и запознаване с всичките му архитектурни подробности и особености, нашата разходка из барселонските потайности продължи - първо малко пеша, зяпайки хилядите сергии на амбулантните търговци около базиликата и останалите дюкяни по улиците в посока към автобусната спирка. Не знам къде би било най-правилното място да го отбележа, но ми прави много, даже изключително много приятно впечатление наличието на обществени тоалетни (кенефи, демек...) в тази част на света, за разлика например от кошмарите пред угрозата да не би да се напикая или осера в гащите, които изживявах преди години в Париж и за които вече споменах някъде измежду редовете. Тази част на Франция, където сме на конак (Le Bassin d’Arcachon), с десетките му прилежащи малки и по-големи градчета не прави изключение от тази приятна констатация; същите благоприятни и благодатни условия за свободно и безплатно изпикаване установихме и слизайки надолу по крайбрежието преди седмица-две към Bilbao и Donostia/Saint-Sébastien. Малко по-късно задоволството ни се подсили и от авантюрата в Toulouse и Андора - сега пък същото положение установявам и в тази част на Испания. Аз умишлено се обезводнявам през деня, за да не ми се ходи често по нужда, но на тази възраст вече състоянието ми е такова, че дали с вода или без на мен през час-два ми се допикава и то зверски - тогава не гледам ни кой ме гледа, ни кой шета по улиците: вадя маркуча и освобождавам заряда, защото инак направо се пръскам по шевовете, ако река да се стискам по-дълго. Та, именно поради тези деликатни причини исках да вметна задоволството си от това, че все още (почти цял месец вече...) нито веднъж не съм се ни напикал, нито пък насрал от остра липса на нужници по пътя. Дори по магистралите на Франция, на всеки 20-30 км има нарочни отбивки с места за отдих, със съответните чешми, чисти тоалетни (и тук подчертавам, натъртвайки на ЧИСТИ!...), с всички възможни удобства, както за пътници, така и за шофьори (с последното пък визирам огромните паркоместа за тежкотоварни камиони и прицепи от познатата транспортна верига на TIR).

А ние в този момент отново се качихме на туристическия автобус и продължихме обиколката си из Барселона. Този път слязохме на пристанището и се набутахме в един огромен търговски комплекс, с хиляди бутикови магазини, ресторанти, закусвални и т.н. До това време на деня вече бяхме и поогладнели, та рекохме да се подкрепим с по някоя каталонска гозба от менюто. Необходимостта от бира обаче дойде на първо място, която в тази непосилна жега зае своята най-достойна и почетна позиция. После боднахме някакви местни кулинарни хапчици и мезенца, удавихме ги в още няколко бирички и тръгнахме на пешеходен обход по най-търговската и най-известната улица на цяла Барселона - La Rambla (местните ѝ викат още Las Ramblas или пък Les Rambles на по-чист каталонски език). Този широк тротоарен сокак е изцяло предназначен само за трамбоване на собствен ход и се простира на разстояние от около километър и половина между пристанището и Plaza de Cataluña, който вече споменавам няколко пъти в настоящия си материал. От двете страни по протежение на улицата се намират бутиковите магазини на почти всички световноизвестни модни и парфюмерийни вериги - като се почне от Apple, та се свърши със Zara, барабар с всичките останали подобни от азбучния указател; абе то там са Armani, Dior, Chanel, Gucci, Louis Vuitton, Prada, Dolce & Gabbana и какво ли още не. Нашата цел обаче беше предимно разходката и зяпането по витрините, защото из тези бутици обикновено не можем да си намираме точно нашите мерчици дрешки и аксесоари, понеже пък нали и ние самите сме си малко “уникални” - поне за себе си. Тук също ни направиха впечатление текущите ремонти по сградите и тротоарите - сякаш цяла Барселона беше разкопана и издълбана, като че ли ще я вдигат на нова сметка за някоя следваща тяхна олимпиада. Иначе по средата на улицата се бяха подредили една до друга хилядите палатки на сувенирни сергии, тротоарни кафенета и ресторанти, улични музиканти, циркаджии, художници и всякакви други творци на амбулантното изкуство. Така в неангажираща разходка и безцелно шляене от един тротоар на друг, неусетно стигнахме до централния площад, от където за пореден път (но и за последен...) се качихме на туристическия автобус. Направихме още една цялостна обиколка на града по познатия ни вече маршрут, за да слезем на спирката до плажа, където в съседство пък се намираше хотела. Прибрахме се за малко да се преоблечем и последните часове на деня ги изкарахме, зарити в пясъка и потопени в блажените, марни води на El mar Mediterráneo, както тук наричат Средиземното море (или The Mediterranean Sea, по втория нашенски, английски език – след като пък първи ни е българският, все пак). Билетите за туристическия автобус Hop-on Hop-off имаха валидност само за два дни, което беше напълно достатъчно време да кръстосаме Барселона надлъж и нашир, запознавайки се с основните особености на релефа и географията на района. От там насетне ни очакваха следващите приключения, за които също ще спомена в по-нататъшното си изложение.

Третият ден на нашата авантюра бе определен за поклоннически поход в един от тамошните манастири - отново Дани беше организирала всичко още от Австралия; сега ние само трябваше да се явим на сборния пункт, където заедно с останалата група хора заминахме нататък. Срещата ни беше сравнително в ранните часове на деня, а до автогарата, от където трябваше да потеглим с нарочен автобус, вървяхме пеш около половин час. Слънцето все още не прежуряше толкова жестоко и вървенето по безлюдните улици и обилно опикани тротоари беше приятно, изключвайки задушливата воня, която се разнасяше буквално от всеки ъгъл. Не след дълго ни натовариха на рейса и около 09:30-10:00 се отправихме по 60/65-километровото трасе. След час пристигнахме в подножието на високите и непристъпни, скалисти възвишения, именно в които беше сгушен и въпросния манастир с по-кратко наименование Montserrat (щото пък иначе се казва El santuario de Nuestra Señora de Montserrat). От мястото, където спряхме, нагоре тръгва едно много интересно влакче, с което всъщност стигнахме досами манастирските двери - автобусът щеше да ни чака горе, но до там се пътува по някакви заобиколни и стръмни шосета, с множество опасни, остри завои, подобни като планинските пътища на Андора. Поради големия наклон на железопътното трасе, въпросното влакче се задвижва посредством огромно зъбно колело, което се зацепва с една стоманена рейка, монтирана между двете релси. Докато пъплехме нагоре по баира, пред нас се разкриваха една след друга невероятните прелести на скалистата местност, която много трудно може да се опише с обикновени думи и изречения. Обстановката твърде много напомня на Метеора в Гърция - с тази разлика, че испанският аналог беше значително по-внушителен и грандиозен, независимо че тук манастирът е само един, а не цели шест, както при гърците.

Светата обител Montserrat, носеща името на Дева Мария е напълно действащ католически храм, със съответните богослужения, монаси, живеещи на територията му, а пък заради хилядите богомолци, които пристигат ежедневно и особено по време на големи Християнски празници и чествания, в непосредствено съседство са построени и два огромни хотела в абсолютно същия архитектурен стил като на манастира. От малкото площадче пред манастирските порти, нагоре към зъберите тръгват няколко други въжени линии, отделни от основния влак, както и множество туристически пътеки за пешеходен туризъм, само че ние нямахме достатъчно време да ги обиколим всичките. Независимо от височината, на която се издига манастира (720 м над морското равнище), палещите лъчи на слънцето започнаха да се усещат все повече и повече - спасяваше ни единствено лекия ветрец, който сегиз-тогиз се спускаше надолу покрай скалистите върхове. Всъщност, планинската верига Монсерат представлява едно огромно скално възвишение, издигащо се сякаш от нищото и има няколко внушителни върха - повечето от тях стърчат във висините на около 1000-1100 м н.в., но най-високата точка (вр. Sant Jeroni) пробожда небето точно на 1236 м над морската повърхност. Планината е подходяща за множество туристически и спортни прояви, алпинизъм и т.н.

Освен всичко останало, най-внушителната забележителност в този манастир е статуята на Дева Мария с младенеца - в превод, “Черната Мадона” (La Moreneta, на местен диалект). Намерена преди стотици години, тази уникална творба е била изваяна от дърво. Легендата гласи, че във времето последното просто е потъмняло от старост и древност, прибавяйки и абсорбирайки в себе си и дима на милионите свещи, които хората палят и горят денонощно наоколо. Нашият манастирски тур беше разделен на две части - първо разгледахме сградата, площада и вътрешността на храма. Като се има предвид, че този шедьовър е на 1000 години, човек буквално притихва и замира пред таланта и упоритостта, с които са правени всички отделни елементи на мозайката в пода, на украсата по стените и сводовете, прозорци, икони и т.н. Началният стадий на тая свещена обител датира от дебрите на далечната 888 г., съществувала само под формата на малък параклис. Впоследствие вече манастирът добива по-внушителни размери и през 1025 започва да действа като такъв - богомолци се стичат от всички краища на страната, подпомагайки неговото непрекъснатото развитие и дострояване. Най-чувствителните подобрения стават в периода между 14-15 век и 18-19 век. Заради войната с Франция обаче, през 1835 манастирът е бил опожарен и чувствително разрушен от войските на Наполеон, оставяйки подире си единствено пепел, въглени и руини. След като е бил напълно изоставен, едва чак през 1844 възстановителните мероприятия по повторното му съграждане са започнали на нова сметка, наред с възобновяването на манастирския живот, за да бъде във вида си, който последният има днес.

Вторият сегмент на екскурзията ни включваше поклонение пред статуята на Santa Maria, за която вече ви разказах малко по-отгоре. За там се чака на дълги опашки, върви се по едни тъмни и тесни коридорчета, с още по-малки и тесни стълби - има огромна потайнственост в цялото това мероприятие, а пък при докосването до ръката на Черната Мадона, човек направо го полазват тръпки по гърба. Това беше последната част на поклонническата ни екскурзия - от тук насетне вече следваха по-светски мероприятия и серия от сладки грехове. Турът ни включваше и дегустация на напитки, които се произвеждат само там, на територията на манастира. Все едно да идеш на Троянския манастир и да не си купиш сливова ракия, осветена лично от дядо Владика. С тази малка разлика, че в Монсерат правят предимно разни сладки ликьори, но пък бяха изключително вкусни: като почнеш от бадемовите аромати, минеш през орехови, портокалови, млечно-какаови и т.н. Аз както бях жаден, можех целия ден да го изкарам, подпрян на тезгяха с мострите. После ходихме да изгледаме едно кратко филмче за историята на манастира, която пък тук се опитах да предам на всички вас в най-краткия си и малко сбит вид - а тази година ще бъде и завършека на честванията по случай милениума, откакто е създаден и провъзгласен за Божий храм. Всъщност, празненствата по този повод са започнали още през Септември миналата година, за да завършат окончателно през Декември на настоящата.

Наред с екскурзионните си ангажименти и служебни мероприятия, ние имахме и малко свободно време за най-различни разходки из района, за разглеждане на музейни сбирки и експонати или просто за безцелно шляене по жегата. След приключване на програмата, натоварихме се обратно на автобуса и заслизахме по кривите сокаци на планината - живописно, величествено, спиращо дъха (особено пък и вече, когато наблюдението на природните красоти става през прозорците на рейса и в комфорта на климатичната му инсталация). След друг час пътуване се завърнахме на същата автогара, от където тръгнахме сутринта - часът беше около 17:30 и ние след още малко пешеходство се прибрахме в хотела; е, минахме и през супермаркета да си купим лед, който освен за уискито, ползвахме да вледеняваме и водата за из път в едно специално термосно шише, което Ванеса ни преотстъпи за временно ползване. Денят завърши с окончателното падане на мрака...

Следващият ден се явяваше и последен за нашето пребиваване в Барселона. Той пък беше определен за една екскурзия покрай морския бряг и посещение на 2-3 градчета, разположени по средиземноморското крайбрежие на Испания. Сутринта пак трябваше да ставаме рано, защото имахме половин час ходене до автогарата. Там цялата група ни натовариха на друг автобус и поехме нагоре към Costa Brava. Аз през цялото време си мислех, че това е името на населеното място, докато не разбрах, че това всъщност е наименованието на един цял район - подобно, както в Австралия ние наричаме Sunshine Coast, където често ходим по разните наши семейни екскурзии и почивки, и Gold Coast, където пък за сега живеем, творим и работим. В този случай, Costa Brava се простира на около 60 км северно от Барселона и стига чак до границата с Франция. Доколкото разбирам, от там нататък започват френските лазурни брегове, но понеже все още не съм ходил нататък, та не смея да правя смели и възторжени изказвания, по смисъла дали Côte d’Azur е най-точното му географско наименование или пък е някакво друго. Тази важна подробност я научих от екскурзовода, който беше наш верен водач през целия екскурзиантски ден.

Както вече поясних, отново с луксозен и добре охладен автобус потеглихме от автогара Барселона в посоката на въпросния Коста Брава. Името на този крайбрежен район е малко подвеждащо и на пръв поглед в известна степен заблуждаващо - именно поради което хората от древността са го нарекли по този не толкова ласкав начин. Думата “brava” на испански няма нищо общо с нашенското “браво” или пък с италианските възклицания “bravissimo/a/i” - дори напротив: заради по-неблагоприятните морски условия извън летния период, тамошните брегове са заклеймени с понятия “груби”, “сурови”, та дори и “диви”. Причините за това определение се крият в силните бури и свирепи ветрове, които връхлитат тази част на средиземноморското крайбрежие, особено през зимата. Подире си те влачат разрушителната сила на разбиващите се в скалите вълни, силни морски течения и други подобни, не съвсем приятни и привлекателни климатични условия. Не бива да се забравя, че навремето там народонаселението се е издържало и изхранвало предимно с риболов, а бурното море и силните ветрове изобщо не са позволявали на рибарите да излизат с лодките си по-далече от бреговата ивица. Като най-драстичен антипод на суровите природни и климатични условия през зимата, могат да се изправят обаче същите през летния период, които без абсолютно никакво преувеличение биха се сравнили само с тези в Рая: тихо време, спокойно море, топла вода и изпепеляващо слънце (е, по степента на своята жега, последното би трябвало да се причисли към огнената лава покрай казаните с врящ катран в Ада, но това сега няма да го разглеждаме като такова отблъскващо, Библейско понятие - просто за момента ще приемем, че щом пече слънце, значи е време за плаж и малко по-тъмни слънчеви очила)...

На около час път от Барселона, първото градче, в което спряхме за разглеждане беше Lloret de Mar. Така, както гледам картата на крайбрежието, всяко едно подобно населено място носи окончанието “de Mar” - аз, с простия си акъл го разбирам нещо като до/край/покрай/на/от морето, с което се акцентира на факта, че се намира по протежение на крайбрежната ивица. Такива например са Premià de Mar, Vilassar de Mar, Arenys de Mar, Canet, Sant Pol, Pineda, Canyet и какви ли още не - всичките “de Mar”, да не би случайно да стане някаква грешка и туристите да си помислят, че не са “от морето”, ами идат от село или слизат директно от балкана, като шумкарите; както и да е. В Lloret de Mar имахме на разположение около час и половина свободно време, преди да ни качат на едно корабче. Ние кръстосахме набързо търговските му улички и се насочихме към плажа - в края на краищата, кичовски дрънкулки и циганска шареньотина има по целия свят, но такива благодатни за плажуване условия, с каквито е бъкано по Costa Brava, могат да се конкурират единствено и само с австралийските. Абе, ако питат мен - то навред по света си е баш хубаво, стига човек да е здрав и да не му е съдран джоба; от там насетне вече, не е изключено хубави плажове и морета да има и на Марс, че и по Венера даже, а защо не и чак на Луната, землята нихна, македонска; пък за тези на юг от Бургас - направо да не говорим. Исках само да кажа, че кристално чистата и почти марна вода в морето разсея всякакви натрупани в нас негативи от дискомфорта на жегата, мокри от пот фланелки и залепнали от жажда устни.

В уречения час групата ни се събра, за да се натоварим на корабчето, което пък да ни отведе до следващия град - обект на нашата целодневна екскурзия, Tossa de Mar (ето ви го пак това “от морето”, а не примерно “от баира”). Люшкахме се по вълните из акваторията на крайбрежието около един час и докато пътувахме видяхме чудни и дивни красоти, каквито изобщо не могат да се наблюдават откъм сушата. На първо място отбелязвам страхотните вили и къщи на барселонските парвенюта, които буквално са накацали по скалистите брегове и понеже последните се издигат доста нависоко, до водата отвеждат множество стръмни стъпала. Да ги слизаш надолу, когато бързаш да се бухнеш в прохладните води на Средиземното море - това донякъде го разбирам като кеф; обаче да се подпътиш от долу нагоре скапан от жега заради една паница яхния или някакъв си боб плакия от консерва на обяд - това вече хич, ама хич не ми е по нрава. А пък тук говорим за десетки, почти отвесни стълби, защото по друг начин водата не може да се достигне от двора на колибата. Е, разбира се, че хората могат да си качат колите и да отидат някъде на истински пясъчен плаж - аз само загатнах за възможността това да става от комфорта на частната им собственост. Малко след това се показаха кулите и бойниците на една крепост, която навремето е била построена срещу набезите на пиратите и морските разбойници, върлували из тези водни пространства - както в дълбочината на Средновековието, така и по време на световните войни. Особеност на тази древна постройка е начина на строителството и нейната архитектура. Тъй като отвесните скали в района са непристъпни под никаква форма и начин, дебелите каменни зидове на укреплението са направени само в по-ниските части на релефа - достатъчно само, колкото да ги свържат с вече съществуващите природни дадености. Така местните рибари от селата са си съкратили труда, използвайки естествените скални образувания за защита от нападенията на неканените гости откъм морето.

След като слязохме на брега, отправихме се към разглеждане на крепостта и откъм вътрешната ѝ страна. Удивително е как хората са мъкнали и струпвали тонове и кубици с дялани камъни, оформяйки наблюдателни кули, бойници, вътрешни параклиси, пътища и алеи за войската и т.н. Разходката ни продължи около час, след което отново ни дадоха свободно време за размотаване из градчето. За разлика от първото, в което спряхме (Lloret de Mar, с население от около 38-39 хиляди жители и считано за най-голямото населено място в региона), Tossa de Mar е значително по-малко - както по площ, така и по брой на своите жители (едва 6000 души). Но пък на нас последното ни хареса много повече със своя типичен испански колорит, малки и тесни, средновековни улички и въобще цялостната атмосферата в градеца. Ако имам достатъчно пари, бих си купил една такава, изцяло каменна къщица току на брега и по цял ден ще си чопля носа - няма да попипна работа; е, може да бодна да речем един-два корена с домати, колкото да имам за салата и това ще е - хич не ми трябват машинни чертежи, допуски и сглобки, документации и спецификации. Някой да носи мастиката, друг да ми подсигурява виното - от мен ще е мезето…

След поредната разходка под палещите лъчи на слънцето, ние нашето свободно време го разделихме на две: известна част от следобеда се киснахме в морето, а малко преди да се натоварим на автобуса за връщането ни, влязохме в една бойна, местна кръчма и обядвахме. Поръчахме си прочутите техни задушено-пържени картофи, полети с някакъв сос, много наподобяваш на моя, който приготовлявам от майонеза, кетчуп, горчица и лук. Беше доста вкусно, но остатъчният спомен от добрата храна все пак остава в полза на ледената наливна бира, от която смело ударихме по две халби, пък да става каквото ще. После на връщане спахме през цялото време, защото забелязвам, че европейските бири са силни и лесно опиват - освен на по-често пикане, последните избиват и на по-дълбоко спане. Подобни усещания имам и за френските хмелни напитки - амчи тя бирата им е с конските сили на вино, бре! Аз като ударя няколко мощни аперитива, последната бира направо ме хвърля от коня и тутакси падам в несвяст. Не знам как си правят децата тук у тая държава: вероятно не злоупотребяват с алкохола, преди да почнат да се онождат и размножават (за разлика от нас, българите - които ако не ударим барем по едно-две питиета за смелост и особено за втвърдяване на “корена”, въобще не почваме да се лигавим един-друг)...

Както вече оповестих - обратният път го изкарахме в сладка дрямка и след друг час пътуване отново ни изтърсиха на автогарата, от където потеглихме сутринта. На връщане до хотела, ударихме още един половинчасов пешеходен маратон, купихме си лед за напитките и се прибрахме да подготвяме багажа - на следващата заран трябваше да се придвижим до спирката на площада (до Plaça de Cataluña пак пеша, естествено - хем за икономия разбира се, но пък и за заздравяване на пети и крачни мускули). Вече имахме автобусни билети и за връщането ни до летището - след половин час рейсът ни изсипа на перона и от там насетне вече на всички ви е ясна диаграмата; Ванеса ни посрещна в Bordeaux и след още час се завърнахме в La Teste-de-Buch, където те живеят с гаджето Дилън. Като ден от седмицата това беше вторник - не знам защо, но съм го запомнил заради нещо - обаче не ме питайте и за дати, защото вече напълно им изгубих нишката; не вярвам някой тук да се интересува пък и от показанията на календара – ‘айди, холан...

18.08.2025 - Marseille, France - Côte d’Azur, вечерта в хотела и съвсем малко преди да ми настъпи часът за аперитива. Не се стряскайте от нашето ново географско разположение - по-надолу ще разкажа и за това, защо и как се стигна до тук, само имайте малко воля и търпение. Преди всичко обаче, тук трябва да спомена няколко думи за времето преди това наше грандиозно пътуване - поредната ни дива и налудничава, семейна авантюра, докато все още се намираме на територията на Южна Франция и местния Прованс. Така връзката между настоящото ми изложение и предишния разказ ще бъде цяла, без никакви липсващи звена и връзки.

Завръщайки се от Барселона при децата в La Teste-de-Buch, за всички нас последваха около 3-4 дни на неутрализация, хигиенизация и общи домакински дейности без някакво особено излъчване или елемент на емоция. Момчето Дилън беше ежедневно на работа, нашата Ванеса се въртеше покрай нас и общо взето времето не се отличи с някакви ярки и драстични мероприятия. В четвъртък вечерта проведохме отдавна заплануваната семейна вечеринка, така да се каже – в наша чест “сватовете” бяха организирали тържествена вечеря, с множество мръвкови специалитети, мощни и тлъсти вратни пържоли, башка серия от домашни наденички (карначета), лично приготвени от членовете на семейството, директно пристигащи на софрата от собствения им дюкян. Кулинарните способности на тези френски хора са буквално завидно разтърсващи (стомаха, червата, а впоследствие и лакомия гъз...) и определено стоят на твърде висок пиедестал, всепризнати от постоянната им клиентела. Тук по този въпрос ще отворя една много малка скоба, с която искам да повдигна завесата около този сериозен и отговорен, процъфтяващ техен бизнес. На практика нашият момък Дилън се явява трето (ако не и четвърто...) поколение, който е поел изцяло в свои ръце наследствените кулинарни умения още от неговия дядо или може би прадядо, създали въпросната хранителна манифактура през толкова далечната за нас 1941 (по онова време Франция все още е окупирана от германците...), предадена впоследствие на баща му, за да стигне в най-нови дни и до приятелчето на Ванеса. Последният е учил в специален парижки колеж в продължение на 2 или 3 години, за да придобие правото да упражнява и управлява въпросния занаят, свързан с хранително-вкусовата промишленост и строгите законови изисквания покрай нея. Всички рецепти са техни собствени и патент на семейството (запазена марка, един вид) - пропорции, подправки и т.н. Техният производствен цех е малък, но пък предлага една огромна номенклатура от всякакви месни специалитети и деликатесни стоки от рода на готовата и полуготова храна. Хората държат свой собствен щанд (голяма стъклена витрина) в един от градските супермаркети на главния град за околията, Arcachon. Намира се през една улица от пристанището на града - в следващия дюкян се продават купища от риби и морски произведения: охлюви, миди, скариди, раци-осмокраци, риби тон, планктон, а най-вероятно да имат и самата цаца (за която все още се води спор: риба ли е цацата или не е). Отсреща им пък се намира някаква прекрасна хлебарничка, т.нар. pâtisserie или boulangerie, за които аз продължавам да не намирам съществена разлика и определено не мога да ги различавам едно от друго като понятия. Обаче каквито лакомства пекат там бако, направо ти идва да захапеш дръжката на вратата, щом минеш покрай тяхното дюкянче. Спомням си, че преди около 35 години, когато започнах първата си работа в Австралия, така се одървях целия, когато по коридорите покрай мен минаваше секретарката на шефа: какъв омаен парфюм имаше тая харна женица така и немáх щастието да науча, обаче щом я подушех отзаде ѝ, тутакси си представях най-различни сценки от семеен характер, дето съм гледал предимно из порно филмите. А сега се дървя само на миризма от печен хляб, топли кроасани, пълни с шоколад или на някакви си там бабешки курабии от хилядолистно тесто в най-добрия случай. Мисълта ми беше, че с тези наши нови познайници, покрай любовта на нашата малка мома Ванеса и техния малко по-голям момък Дилън, намерихме общи интереси, обмен на кулинарни рецепти, взаимни наздравици и богата житейска практика. Амчи онази вечер, когато пък те бяха на гости у “зетя”, баща му метна седем или осем кюфтета, бре! - и това ако не е атестация за качество на моите месни продукти, не знам какво друго може да бъде. Тук обаче приказката и хвалебствията са предимно да изтъкна високото ниво на техните хранителни стоки, вместо да се изявявам самият аз и да се фукам с някакви си там, уникални кулинарни умения. Освен месните деликатеси (колбаси, сурови наденици, всякакви шунки, сухи мезета, пастърми и какво ли още не), семейството предлага на щанда си голям набор от готови и полуготови артикули - в т.ч., пълнени чушки, мусака с патладжани, широк спектър от салати, включително и т.нар., “Оливие”. Допреди войната на уродливеца от Кремъл срещу славния и горд украински народ, последната аз ласкаво я наричах “Руска салата”, но от три години насам нито шибаната им водка пия, нито пък салатата им я наричам руZZка. А най-странното е, че нашите нови френски приятели наричат този кулинарен шедьовър - връх на мезето за всякакви напитки, с още по-странното наименование “Македонска салата”. От къде им е хрумнало това име аз не знам, но на тяхната хранителна витрина, руската салата “Оливие”, всъщност се продава като македонска - върви, че ги разбирай. Вечеринката у “сватовете” завърши чак в полунощ, в една здравословна, дружеска и задушевна атмосфера - нещо като среща на високо равнище между Джордж Помпиду и нашенското правешко селяче от цигански произход, пряк наследник на Яшаровия джинс (обаче дали Замфирът беше Яшаров или пък Яшарът Замфиров - вече съм забравил тези не толкова важни подробности). Всичко това, както вече отбелязах се случи в четвъртък...

AUSTRALIA - Една мечта родена в нищетата, миг след падането на “стената”...

Страници

вторник, 23 септември 2025 г.