Писмо No 15 (III-IV.2001)

А бре, милички на мама и скъпи мои ненагледни!

Амчи аз вчера забравих да ви довърша писмото, бе! – каква я гласих, а пък тя каква стана? Мислех в пощата да туря още няколко реда в прибавка към останалите ми излияния, обаче нещо много се замотах и времето ми хептен напредна. Чак когато запечатах плика се присетих, че заключението на моето съчинение липсва - по смисъла на сърдечни поздрави, множество целувки, горещи прегръдки и прочие лиготии. Аз много се извинявам за този мой пропуск и ви умолявам да не ми се сърдите за проявената от мен разсеяност, защото напоследък много грижи и мисли взеха да ми се струпват наведнъж. А от това компютъра в главата ми (“Правец-1959”…) не смогва да обработи всички подадени факти и база данни толкова навреме – в резултат лампите прегряват, бушоните горят, а жиците ми направо омекват и се разтопяват…

Днес е вече 07.03.2001 - аз естествено водя записките все още от работното си място и както току що разбрахте: вчера най-после ви изпратих колета. Настоящото ми писмо, така започнато на днешна дата, в края си се очертава дори да носи и новият ни адрес на местоживеене, но хайде - нека за сега да не прибързваме излишно със смелите изказвания и да не се изтирваме урбулешката като куцо пиле на лайно, както казва моят голям приятел, Герасим Величков Минков.

Тази сутрин най-после се престраших, та се обадих на моите хора от предната компания за стелажите, където работех преди да дойда тук на влаковете и от където всъщност ме съкратиха преди близо две години вече (без месец-два). Оказа се, че човекът, който до сега се е занимавал с чертежи и документация, в момента пък щял да напуска и при тях имало едно вакантно място за такъв специалист като мен - дори били пуснали и обява във вестника, само че аз нали вестници не чета, та не съм я и видял даже. Още не мога да дам обяснение на себе си самият: аджеба, какво точно ме подтикна към обаждането ми във въпросната фирма и то пък баш тази сутрин. По принцип аз отдавна се канех да им завъртя една шайба - просто ей тъй, да видя как стоят нещата при тях, специално с новото им ръководство (което съзнателно еба мамата на старото и много от нас, включително и аз се оказахме на улицата). Веднъж преди доста време дори го направих, но като ми се обади отсреща нечий непознат глас и име, та се уплаших нещо и на бърза ръка им затворих телефона. Тази сутрин обаче ме бяха напуснали всякакви чувства за такт, етикет, неудобство и други подобни човешки сетива - единствено преследван от мисълта за собственото си спасение, чрез намиране на друга работа. Така се случи, че разговарях директно с моя бивш началник, с когото бяхме в прекрасни колегиални отношения по време на двете години, през които аз работех с него. Той ми обясни набързо кои от старите муцуни са все още там, кой пък вече ги е напуснал и потвърди, че в момента търсят човек да поеме чертожното стопанство. Аз най-безцеремонно го попитах дали не биха взели мен обратно, а пък той някак си много свойски и другарски ме посъветва да си подам молбата - просто за да се спази законната процедура. При това положение аз още довечера ще му изпратя резюмето си през Интернета, защото така ще стане по-бързо. Не знам какво може да произтече от цялата тази сложна маневра, но вътрешно много силно се надявам на успех. Ще видим какво ще стане - вие също ще следите съвсем от близо развоя на бойните действия.

Иначе около нас всичко останало си е както преди – нито хубавото става по-добро, нито пък лошото става по-зле; а това, въпреки всичко в известен смисъл е някакъв прогрес. Запазването на относително нормално житейско равнище, лично от мен се тълкува като успех. Ванеса вече по-смело прави по няколко крачки “на собствен ход”, но все още не смее да се отпусне и да хукне из стаите през глава – все гледа да има нещо солидно наблизо и да се вкопчи в него, както удавникът се хваща за сламката. Вчера Морийн е била на гости у нас, та й донесла една много хубава играчка – детско влакче, на което да сяда и сама да се вози. В петък сме канени у тях на вечеря...

Снощи Даниела пак кара колата за упражнение и самата вече се усеща много по-уверена на пътя. Дано успее да се яви на изпита, докато сме тук и на нищожното движение в това малко провинциално градче, а пък после като отидем в по-оживеното място - Господ да й е на помощ. Ако ме вземат на работа в тази компания за стелажите, ще се върнем отново в Бризбън, за най-голямо съжаление на Даниела, която буквално си умира да заживее на Gold Coast. Абе то и аз искам, ако е въпрос за това, ама работното място все пак определя всички наши мераци и капризи. По-добре в Бризбън, ама със сигурна работа, отколкото “курортист” на Златния Бряг и просяк без доходи. Но за сега има достатъчно време - ще видим как ще се развият нещата в най-близкото бъдеще.

Утре най-после ще закарам колата в сервиза, че да й прегледат климатичната инсталация. В неделя край нас ще има голям битак за коли, наред с други къщни и домакински неща, та може да натоваря едно ремарке със стока и да ги закарам за продажба. А сега ще звънна на Дани, че да й кажа “радостната” вест за вероятното ни завръщане в Бризбън – представям си нейната “нежна” реакция!...

08.03.2001 - Честит празник, мила моя мамо! Снощи се занимавах с изпращане на обяви за работа. Записах още една песен от Интернета, която ще прибавя към колекцията си от “Смесени песни за маса и моабети”. Получих съобщението от Мима – изпратила ни е даже и една нейна снимка.

След като си свърших служебната работа седнахме с Даниела на масата. Имах малко приказка на Нени с майка му, по повод на евентуалното й заминаване в Америка. Изобщо не ми се дъвче сега този въпрос - снощи по телефона ви обясних надве-натри положението. Предложи ли й по-висока и престижна служба в Щатите (нейната компания нали е американска, та за това). Чудела се какво да прави, не знаела какво ще стане с Нени. Щяла да го остави на секретарката си Рози, та видите ли – тя да се грижела за него. А, ма ей – идиотко долна! Това дете си има и баща, или забрави вече за него! Познавайки обаче, вече отлично нейните фантасмагории и разиграване на сцени и водевили, нищо чудно е и да блъфира с целия този театър, за да провери как ще реагирам аз. А пък аз лично бих се радвал най-безкрайно, ако оная наистина замине за шибаната си Америка, защото както Нени е непълнолетен, тогава той автоматично ще се прибере при мен. Но пък няма и кой да допусне факта, че ще се оставим на една малка австралийска мастия да ми гледа детето – е тогава вече наистина ще има трупове и моят ще бъде последен…

Сега остава да чакам резултатите от всички подадени молби за работа, което за нас и за момента се явява като че ли най-важното. Много се надявам на бившата си компания, която само с едно телефонно обаждане може да ми подаде ръка и да ме извлече от тинята, в която бавно започвам да потъвам. Напълно възможно е обаче това и да не се случи, просто по техни чисто “политически причини” – веднъж са ме съкратили, а пък сега пак да ме търсят и да ме вземат обратно на работа. Нищо чудно е да смятат подобен акт като известно подценяване на самите тях и да го чувстват под достойнството си - да приберат пак някого, когото вече са изгонили веднъж най-позорно. Но, каквото излезе на края – аз бях длъжен да направя необходимото; всичко останало, заедно с крайното им решение е само в техните ръце. Довечера пак ще разровя Интернета, защото снощи забравих да погледна и по разни други места за работа – това е един нестихващ процес...

Ванеса прави вече сама по няколко стъпки, но веднага след това се хвърля на пода и продължава с пълзене до там, за където се е запътила. Вероятно докато проходи все това ще ви повтарям, но нали и то е част от нашия живот. Днес ще вземем едно филмче със снимки от Gold Coast, които Даниела е правила докато беше там за рождения ден на малката.

09.03.2001 - Е-е-ех! Хижата на Узана, собственост на ДП “Хлебна Промишленост” се казваше “9-ти март”. Битка някаква, партизанска е станала там из съседните гори баш на този ден, та от там идва и името й. Много спомени изплуват в главата ми от тези места; много носталгия се събира в душата ми, като започна да си спомням подробно за отделните случки и любовни авантюри, в които съм бил (съ)участник, сухиндолски свидетел, подсъдим, главен и по-второстепенен герой. Дори и сега, след толкова много години, аз мога да преразкажа с най-малката пикантна подробност всяко едно от многобройните посещения с приятелите ми, на това тъй свято моабетчийско място...

Днес пак имаме да направим доста маневри из града. Даниела ще тича по инстанциите да разплаща разни сметки, аз пък на обяд ще отида да взема диска на Ванеса Мей, за който ми се обадиха от библиотеката и за който още снощи щях да ходя, но в залисията си забравих. Довечера за пореден път ще се упражняваме в управлението на автомобила, а после отиваме на гости. Аз сигурно там ще оставя колата и вечерта ще се приберем пеша до нас, а утре сутринта ще отида да я докарам. Трябва да й върна обратно карантиите под капака, които се въргалят навсякъде из навеса – бях й свалил и отворил компресора, та на “доктора” да му е по-лесно да го разгледа. Новините не са никак радостни – рак, в напреднал стадий, с разсейки из цялата система. “Операцията” ще струва много – ще кара така обаче докато издъхне съвсем, пък тогава чак ще му мислим...

Тези дни ще пиша писма на компютъра: до Бакала на Канарските острови, за да ви прати покани; ще изпратя отговор на Мима; на Мирослав в Америка трябва да се обадя и т.н. Даниела е все втори смени на работа, та вечерите с това ще се занимавам за попълване на времето и да си убивам скуката, докато я чакам.

Нямам хабери още от нито едно работно място. Всъщност, аз и не очаквам вече от толкова много места, защото междувременно доста позиции ми отказаха (да ги шибат манафите, дано!). Моите единствени по-сериозни надежди са само от бившата ми работа, както и за една друга алтернатива - тук в нашия завод. С голямо нетърпение в понеделник чакам да се завърне човека, който отговаря за тези неща, та с появата му на работа направо да атакувам него.

Тези дни е доста горещо при нас, нищо че още преди седмица уж започна есента. През деня е над 30°C-32°C; вечер се позахлажда малко, но пак е топло. Бебето спи голо – не търпи никакви завивки по себе си. Ходи вече навсякъде, бута всичко, отваря си вратите, излиза – де стъпва, де пълзи, но се придвижва. Много я разглезихме ние Ванеса с тоя паяк – ама нали ни беше по-лесно да я турим там и да не ни се пречка из краката, а пък тя така си свикна на лесното, че сега я мързи да ходи сама – все иска да се тътрузи с нечия помощ. Най-много обича да си играе с компютъра, с музикалните ми уредби, завира си пръстите из дупките на видеото – абе, жив дявол! Даниела изобщо не я изпуска из очи, защото онова ахá нещо да се умълчи и белята вече е направена. Смее се, закача се - въобще е много весело бебе. Бърбори постоянно, но на нейният си неразбираем език, за който още нямаме речници...

Това ще е май всичката ми информация за тази седмица. Ако намеря време, може и от къщи да драсна някой ред, но най-вероятно ще продължа в понеделник от работа, защото у нас не ми е много възможно да си събера ума и да го концентрирам само в едно единствено направление...

12.03.2001 - Още в петък следобед развъртях разни телефони по Бризбънските автомобилни гробища в паническо търсене на компресор за хладилника на колата. Едвам намерих такъв и само на едно място - ще ми го свалят от друг катастрофирал автомобил и ще ми го изпратят в колет; само срещу такса от $250. Тази част чисто нова и оригинална, в сервиза на Nissan струва около $1500; $550 пък бил някакъв подобен заместител (пак нов компресор), а аз сега на тази цена ще имам оригинален, само че втора употреба. Това в моя случай въобще не е от съществено значение – за мен важното е да работи и да бъде по-добър от стария, който спокойно може да се счита за мъртъв. Така че всеки един “жив”, пък бил той и малко възстаричък, във всички случаи ще бъде за предпочитане пред онзи, издъхналият от старост и години вече. Утре или в други ден го чакам по пощата – веднага щом го получа и ще закарам колата на майсторите да го монтират, да й сложат нова газ и т.н. Надявам се и този проблем да се изчисти с похарчването на не толкова много пари...

След като свърших тази хубава организационна работа, върнах се в къщи - взех Даниела с бебето и отидохме на гости у моя колега. Тя първо покара малко из улиците на градчето за последни доуточнявания и попиване на ценните ми съвети, защото много скоро вече ще й назначат дата за изпита. Вечерта оставихме колата на пътя пред тях, а се прибрахме пеш – бавно и тържествено, след ½ час ходене се довлякохме до вкъщи.

На другата сутрин аз станах по-рано, тичах обратно до Кен (колегата ми) за тренировка и избиване на махмурлука, а и за да докарам колата. Веднага я паркирах отпред и първо я опрахосмукачих. После я измих с маркуча, че да ми е готова за сгледата на другия ден. Междувременно Даниела ходи на урок, върна се след час и веднага се премести на нашата кола за повече упражнения по кормуване. Ходихме до един гараж, където продават стари коли, че карахме една, каквато ще си купя за мен по-нататък. Спрял съм се вече на модел и марка - сега само исках да я видя и как върви. Като се приберем живо-здраво от Европа и когато Даниела успешно подкара тази кола, аз ще си купя друга - по-малка и по-спортна, т.нар. “пичеловка” (ако разбирате от такъв красноречив уличен жаргон)...

В събота след обяд закарахме Дани на работа, а ние с малкото ходихме по пазар. Натрапчиво забелязах, че цените на всички “култури” са се вдигнали страшно много заради унищожената от наводненията реколта – колкото и да е “културна”, една пиклива зелка не може да струва $8; на връзка пресен лук пък ми искат по $3 - въобще голям подем ни подгони, голяма “индексация” на цените ни спуснаха свише! Върнахме се в къщи с празните потребителски кошници и пазарски чанти – по това време обикновено сядам на Интернета, надявайки се да обменим някоя приказка с Огнян, обаче този път имах друга, много по-важна работа. Трябваше да товаря колата с багаж, който на другия ден да закарам на битака за разчистване (разбирай разпродажба), оправях един касетофон също предназначен за пазара – въобще, бях доста зает с тази подготвителна дейност. Наред с всичко готвих нещо за вечеря, филмите правих – абе, пак не съм “скучал”…

На другата сутрин станах в 05:00 и отидох на битака. Забравих само да кажа, че Ванеса съвсем свободно проходи у Кен и Морийн, докато бяхме у тях на гости в петък вечерта, та вчера пък й правихме и питка – прощъпалник. На битака успях да разкарам по-голямата част от боклуците, които се въргаляха с години из скринове, ракли и долапи – разни бебешки и наши вещи и дрехи, отдавна вече ненужни и непотребни никому. Изкарах една мизерна и измъчена надница от $140, с които средства ще поема поне част от масрафите по ремонта на шибаната ми кола. Прибрах се чак на обяд пребит от жега, пепел, търговски емоции и т.н. Веднага направихме едно кратко филмче на бебето, което пак не пожела да покаже пред обектива на камерата как вече може ходи самостоятелно и до вечерта така и не му дойде кефа да демонстрира собственото си движение, за хатър и радост на своите баби и дядовци в далечна България.

Следобеда, след като отново закарах Даниела на работа за втората си смяна, аз се занимавах със сглобяването на разни видео-откъси и извадки от камерата, които записах на няколко касетки. С всичко това втасах едва в 22:00, като останалото “стандартно”, което ми се случи междувременно (от рода на задължителните ритуали по къпане, хранене, повиване и приспиване…) изобщо пък не се брои; ами то си ми е просто част от ежедневието – какво има да се хваля с него...

13.03.2001 - Продължавам с фактите и мислите си от вчера и изминалите дни. Напоследък се посъбра доста прясна информация, от която не успявам да предам всичко достатъчно подробно, както на мен ми се иска. Винаги се намира по нещо странично, с което да се отплесна в разказите си, а така изпускам редица важни и съществени моменти от реалността. Ето ви например един такъв “важен” факт. На краткият ни домашен ритуал онзи ден с питката, когато я търкулнахме подире й, Ванеса първо докопа слушалките на майка си, с които тя обикновено мери кръвно налягане и се заигра с тях. Първо захапа маркуча и взе да го джвака като дъвка, после си “опита” и останалите им части. Това съвсем не означава, че тя непременно ще стане лекарка обаче, защото по реда на подредените неща (писалки, книги, клещи, пили, чукове и пр.), малкото бебе опипа най-подробно и съвсем любознателно опита на вкус от цялото ни “изложение”, без никакво изключение (чука ми например му се видя малко кисел, та сума време му се мръщи и премигва на парцали, докато го хапеше по скосената си част). Така че все още е твърде рано да се радвате, че един ден малката ви внучка ще стане световно известна лекарка и че ще лекува безплатно бабите и дядовците си (ако не дай Боже това се наложи...)

Пак онзи ден, на битака ме свързаха с един човек, който се занимава с компютри, продажба на резервни части и т.н. Та снощи именно от него купих въпросните платки за моя компютър (2 x 128 Мb/133 МНz) по $90 парчето. Това прави близо US$45 и като ценови стандарт сумата сравнително отговаря по дълбочината на моя джоб, а и се намира в относително съгласие с информацията, подадена ми от Огнян – общо взето това е действителната цена на тези изделия по световните пазари и нашият местен, в случая не прави никакво изключение от общоприетите стойности. В момента тези продукти са много евтини (преди време за същото нещо ми искаха по $243 на парче), но ми казаха, че от другата седмица цените пак започват да се вдигат. Освен това, специално тези модели ги спират от производство, разни фабрики затварят тук-там по света, където са се произвеждали до сега, именно заради което са наводнили търговската мрежа с въпросните и подобни резервни части. Така смея да си мисля, че аз пак ударих кьоравото и направих добра сделка. Нарочно ходих у този човек и му занесох кутията на компютъра - той ми инсталира и монтира всичко професионално, даже го изпробвахме още там, при него – работи добре и няма проблеми (поне за сега). Довечера ще го подложа и на моите тестове в къщи, защото снощи нямах време да се занимавам с проби.

Нашият малък и много палав Неничко са го сложили на някаква специална програма за оправяне на поведението му в училище. Уж всичко било наред - да го видим. Майка му търсела работа, защото скоро щели да я съкращават от сегашната й позиция. Иначе й предлагали друго работно място в Америка, Китай или Корея, но понеже “принцът” не искал да върви с нея, нито пък да дойде временно при нас и тя да отиде сама за две години, за това сега последната ще си загуби шансовете и ще се нареди сред общата некадърна маса на безработни, търсещи хляб и препитание. Лично за мен, това е поредният й глупав ход: вместо да скръцне на малкия душевадец със зъби и да го прати точно където му е мястото, тя сега ще се гърчи и ще се нагажда спрямо неговия кеф, в уйдисване и задоволяване на безкрайните му капризи. Излишна моя грижа - след като така го е научила, нека да си му слугува от тук нататък...

Вчера най-после си направих снимки за задграничен паспорт. Днес на обяд ще ходя да се разправям и с този въпрос, защото ако речем да тръгваме по Европата, на мен първо ще ми трябва паспорт, за да напусна Австралия. Довечера пак подновяваме кормуването с Дани. После ще смеля някакво месо, защото когато нямаме кайма или достатъчно яйца в хладилника е все едно, че нищо нямаме в него.

Пак разговаряхме с моя бивш началник от компанията за стелажи. Подпитах го съвсем тактично и любезно дали е получил молбата ми за работа – потвърди, че всичко необходимо е при тях, но така или иначе до две седмици нямало да започнат провеждането на интервютата. Дали ще ми се обади след това аз не знам, но пък поне така каза по телефона. Независимо от резултатите, довечера може отново да преслушам Интернета, да видя дали няма нещо подходящо по моята специалност...

Ох, тъкмо се връщам от пощата, където става подаването на документи за паспорт - $132 ми поискаха изедниците за това шибано тескере! Ба мааму – за сетен път доказвам твърдението си, че този грешен свят не е направен за бедни хора. Тъкмо бях там, та си получих и компресора, който също беше пристигнал. Сега трябва веднага да задействам останалата част по монтажа му. Да видим и там колко пари ще ме обръснат. Но тези всичките масрафи са ми все разходи на фирмата. Аз ако мога да туря и ходенето ни до Канарските острови като служебна командировка ще бъде чудесно, но не знам онези финансови хиени от Министерството как ще възприемат идеята ми и дали ще се “зарадват” така сърдечно на балканската ми находчивост в принципното преебаване на държавата им (в случая). Този разход мога да го мина по отделна графа “Развиване на международни връзки и отношения с благотворителна цел”... Абе, няма какво да се лъжем и заблуждаваме – много динамизъм ми се струпа пак и почнаха да ми омекват амортисьорите.

Онзи ден пък разбрахме, че всъщност Канарските острови, áко и да са под съответното испанско владение, те всъщност се намират в Африка – на един хвърлей място са от Мавритания. Така че ние можем и да променим до някъде маршрута на пътуването си, за да минем през “черния континент” - уж за по-направо и евентуално за по-евтино. Хората от туристическата агенция ще ни кажат най-добре и ще ни посъветват как да постъпим...

14.03.2001 - И така, мили наши родители, скъпи приятели и още по-ненавистни неприятели мои – независимо дали искате и това ви харесва или пък изобщо не, но аз продължавам с описанието на моето греховно и безславно съществувание. Снощи подадох още две молби за работа през Интернета. Записах и едно парче на Ванеса Мей. Като стана дума за нея, че да ви кажа и един допълнителен факт, който вероятно ще ви се стори интригуващ: онзи ден взех нейния диск от библиотеката, но на прослушването му в къщи не го намерих за нещо особено и велико. Разбира се, аз нямам абсолютно нищо против изкуството и виртуозността на изпълненията й, но пък и съвсем не мисля, че “Скерцо-Рондо-Виртуозо” от този или онзи велик композитор, биха представлявали някакъв общ интерес за ежедневно слушане (ако самият слушател не е дълбок поклонник на класическата музика и неин първокласен разбирач). Аз прекрасно знам кои изпълнения се харесват на широката публика (в която категория попадаме всички ние, музикалните профани…) и именно тях задавам като заглавия, когато ги търся за сваляне от Интернета. Това отново са световно известни класически парчета, но леко джазирани и обработени за оркестър – т.е. аранжирани са за най-масовия потребител, който се радва по-скоро и повечето на приятната за слушане мелодия, отколкото на въпросното “Скерцо в сол-диез минор” от Скарлати. Така че този диск аз няма да ви го записвам, защото компетентно и отговорно прецених, че не е интересен (мнението ми на профан е затрогващо, нали). Един от екипа, създатели на този албум е и Васко Василев - мисля че така се казваше този наш известен музикант, за когото татко споменава в писмото си. Той, Лондонският филхармоничен оркестър и самата Ванеса Мей разбира се, са направили тази навярно гениална продукция, но както вече споменах – оказа се че последната не е от такова съществено значение за най-обикновеният средностатистически и простосмъртен слушател на лека жанрова музика. И в заключение отново подчертавам, че гениалността на това момиче и виртуозният й талант са достойни за уважение и дълбок респект, независимо че това не е нашия тип музика.

Напред закарах колата в сервиза – майсторите казаха, че до довечера трябва да бъде готова и да си я взема с нова хладилна инсталация. Снощи с Даниела карахме доста из града – тя се справя сравнително добре, но това паркиране, каране назад и разни други по-специални маневри не й се отдават особено. Довечера пак ще ходим да се возим и като се приберем в къщи, най-после вече ще започнем сглобяването на филма от Тасмания, който стана пословичен със забавянето си, но сами виждате колко много съм зает и с колко други странични неща се занимаваме - съвсем извънредно и безпланово. На обяд ще прескочим до агенцията, за да проверим какво става и с тези прословути билети за безкрайно далечните Острови на жълтите канарчета.

Ванеса започна напълно сигурно да ходи с краката си и щом откри това свое преимущество, няма спиране вече - катери се навсякъде: тръгва от пода, после се качва на дивана, от там се покатерва на масата и започва да си играе с копчетата на телефона – ще берем ядове с това шило, дето не мирясва нито за миг! Специално тази “детска площадка” (плота на масата, където се храним), изобщо не е обезопасена и тя може много лесно да се търкулне от там долу на плочките в кухнята и да си разбие малката шопска главица; освен ако пък не се заклещи между столовете, докато лети към пода...

Времето продължава да бъде неописуемо горещо – това е голяма аномалия и климатичен катаклизъм, особено за този период от годината, когато нормално е доста по-хладно. Паралелно с това, из нашите райони станаха катастрофални наводнения, но ние за сега сме “на сухо”. В Бризбън колите са плували из потоците с кална вода и буквално са били отмивани от пороищата в небитието. Регистрирани са и нещастни случаи със самите хора, които са се возили в тях или са ги управлявали в момента. Били са завлечени с всичките си предпазни колани, пазарски чанти, дипломатически куфарчета и т.н. Опасна стихия! Най-големите бедствия са в низините, разположени доста по-надолу от Бризбън по посока към Сидней, но целият този район е засегнат - кой повече, кой по-малко. Хората са загубили имотите си, целите стада добитък, магазини, дюкяни и т.н., а застраховка специално против наводнения няма; не знам защо. Има просто райони, които често се наводняват и там застраховат само срещу пожари (които пък въобще не стават). Вероятно в пожароопасните пък застраховките са срещу наводнения. Абе, то всичко си е измислено – застрахователните компаниите никога не губят; там всичките са само за разстрел в челото: от най-големия бос отгоре на пирамидата, та до последния чиновник и чистач в канцелариите...

Продължавам с изложението си на обяд – тъкмо се върнах от агенцията, но онези още не са готови с потвърждението на полета ни. Ако всичко върви според предварителните планове, на 09 Април би трябвало да летим за някъде, но аз мисля, че от сега нататък ще настъпят доста промени, които ще се случват буквално в последния момент преди окончателното ни отпътуване от това прокажено и прокълнато място. Първото, което очаквам е, че на работа ще получа известно продължение на договора си, дори и след края на Март - такова чувство имам. Защото пък това, което правя в момента и на което едва днес започвам следващия етап от цялостната му работа, изисква много време и въобще не може да се свърши в оставащите ми две седмици в този иначе шибан офис. Така че първото крушение ще дойде именно от там. В същото време обаче, това може да си остане само едно мое неосъществено предположение, тъй като моите шефове спокойно могат да възложат тази задача на някой друг, който да я довършва чак след като ме освободят от пост и длъжност. Много неизвестни има - “уравнението” е от висока степен и не може да се реши ей така, по бабичешки. Нито пък простото тройно правило важи в нашия конкретен случай...

Довечера ще се обадя на Бакала - междувременно да ви изпрати покани, та вие също да действате за визи, самолетни билети и т.н. Паралелно със съпровождащата еуфория от неизвестното и вълнуващо всички нас предстоящо трансконтинентално пътуване, дълбоко в себе си аз мисля, че цялата тази налудничава екскурзия е нищо повече от една съвсем необмислена глупост, погледната откъм финансовите си ъгли и пречупена през призмата на здравия разум. Та ние нямаме едно легло, в което да легнем и маса на която да ядем, а пък ще пръснем близо 7-8 хиляди долара, за да си развяваме гъзовете тук и там по света без у нас. Къде ни е колата, къде ни е къщата? – ами из въздуха, под формата на самолетни билети! Австралийският долар стремително лети по скалата надолу спрямо американския си побратим и вече се търгува по 50 цента на световните търговски и банкови борси, като се очаква да се сгромоляса и под тази критична граница. Навред се говори за рецесия, за не знам каква си депресия, икономическа криза и какво ли не още. Австралия закъсва - аз отдавна ви ги разправям тези работи, защото с очите си им виждам потенциала. А пък не остава скрита и самата работа на същия този “потенциал”, под формата на техните собствени човешки ресурси. Амчи те нали са все около мен, бре - всякакви професори и разбирачи са се сбрали като стадо, а пък имат мозък колкото едно врабче; най-много на гълъб (в случая, нека врабците да ме прощават за сравнението...). Тук, за разлика от България, сривът ще стане мигновено и изведнъж. Причината е много проста - докато в България се лапаха и асимилираха готови средства по силата на чуждестранни заеми и финансови помощи, тук паричките са определено на някого и именно този “някой” в никакъв случай пък няма да си позволи лукса да хрантути този или онзи клоун - само и само, за да поддържа изкуствено голямото име на една разкапваща се държава. Човекът просто си изтегля парите и всичките възможни авоари и заминава на друго място - по-сигурно, по-състоятелно, по-доходоносно и престижно, докато банките една след друга започват да обявяват фалит и да затварят вратите си. Това наше пътуване извън страната ще бъде допълнително финансово затормозено и от смешно ниския курс на австралийския долар спрямо американския – защото всичко се мери “в зелено” на тоя свят; никой не ебава ни германски марки, ни френски франкове, нито пък гръцки драхми и съветски рубли. Иначе погледнато, на местна почва всичко привидно си е наред и спокойно в Австралия. Но тръгнеш ли за навън – дупе да ти е яко! После има и друго – цените на стоки и услуги са все още горе-долу поносими, защото има огромно натрупване в складовете. Като дойдат обаче новите вносни количества, със съответните по-високи мита и надценки (а австралийците почти всичко внасят от външни източници, защото ги мързи да си го произведат вътре в страната или някому това не е политически и икономически изгодно…), тогава вече ще се запеят и малко по-тъжните песни, по припевите на които ще хлипаме и дружно ще ревем с глас...

15.03.2001 – Ех, мамка му - кога ли на Ангел Михов нещо му е ставало от първия път или отведнъж, та и сега (освен децата...)? Вчера онези кретени от автосервиза се обадиха и ми казаха, че нямали някаква специална част за колата и едвам щели да я доставят от Дарвин. А пък този Дарвин се намира току под Екватора, на около 3500 км от тук (пак в същата държава - Австралия). Та сега ще чакам това нещичко да пристигне чак от там, та на нова сметка да се разправям със сервизи и т.н. Снощи си прибрах колата - на половина готова. И не е само това (едно зло нали никога не идва само…) – пак снощи, рекох да се включа на Интернета и компютърът отново даде някаква гадна грешка. Сега съм по следите на моя майстор, с когото онзи ден оправяхме платките, че да даде още едно рамо и да решим проблема. Нощес до 00:30 се опитвах да направя нещо сам, но не можах. Аман, казвам ви! Единственото хубаво нещо, което се е случвало от вчера насам беше бобената чорба, която Даниела беше сготвила, та щях пък да пукна на масата от ядене – абе, то не е една беля!

На Бакала щях да се обаждам по телефона – увъртях се и не успях. Още нямаме потвърждение и за тези тъй далечни и химерни Канарски острови – какво ще става и там, съвсем не знам. На голите ни гъзове, само това ни трябва баш сега, но пък нали трябва и да се живее - не може само да се блъска на нивата. Даниела довечера е на кормуване с учителката си, която тя никак не харесва. Всъщност неприязънта им е взаимна, но дано вземе най-после книжката, че да мирясаме всички. Бебето и то - само ходи като щуро яре и навред където мине прави бели; мишка пак се появи в къщата – ужаЗ! Абе само СПИН дето не съм хванал още, но то остава ли ми време да си подам носа навън, че да го уловя!? Филми щяхме да правим снощи – и те пропаднаха. Дано този човек може да ми види компютъра довечера, та поне едно от нещата ми да е като хората – щото ако мен попитат, направо цялата ми глава е за подмяна; взех да изпращявам нещо напоследък. Като ли не – ще трябва да ангажираме някоя друга вечер за тази дейност съгласно неговото разписание.

На работа цари обикновената заетост, без дори да има и най-малките проблясъци за свършване и приключване на дейността – още повече пък за края на този месец, както на някои отговорни другари и велики мислители много им се щеше, за да лапнат премиалните от уж предсрочно изпълнения план. Нали месеца свършва точно след две седмици – за какъв край изобщо се говори тук, не ми е особено ясно. Така както и не знам какво ще излезе от цялостното упражнение – но че всички ще го видим и то много скоро, под този девиз се подписвам и го гарантирам...

16.03.2001 - Няма никакво развитие на събитията до този момент на деня - 09:40, когато е малката ми почивка за закуска. Снощи компютърния “доктор” не ми се обади и срещата ни се осуети. Той иначе е сериозен човек и сигурно нещо друго му се е случило, та не е успял да вмести и мен в натоварената си програма. Така вечерта си умря сама, в чакане и правене на нищо.

Тази сутрин ми се обадиха от сервиза, че частта която бяха поръчали вече е пристигнала – трябваше да им закарам колата, та да си довършат работата. Напред прескочих до тях и се надявам, че до довечера ще ми я ремонтират. Поне това е нещо малко по-положително, всред морето от негативни явления и неудачи. Ще продължавам да търся и другия майстор, че с негова помощ да вкарам и компютъра си обратно в “релсите”, защото без тази платка, която е повредена, не мога да се включа на Интернета. А от там следват и останалите ми ограничения: не съм в състояние да приемам, нито пък да изпращам съобщения. Което не е и най-голямата болка за умиране, но с това секва и изпращането на молби за работа – а това вече е сериозен проблем; вързан съм направо. Даниела утре и в други ден е първи смени. Снощи се опитвах да се свържа с Бакала, но не успях. Дано през това време той да ви се е обадил и да сте се разбрали за поканите и визите.

Иначе други новини няма около нас. Даниела кара усилено и старателно шофьорския курс и продължава упражненията си с мен, разбира се – караме колата почти всяка вечер след работа, когато това е възможно. На всяка цена трябва да вземе книжка, докато сме все още тук. Даже вчера с нея ходихме да си плати изпита в Транспортния отдел. Тя шофира на отиване и на връщане. Абе, добре си кара жената общо взето, но маневрирането хич не й се отдава; то я мъчи най-много – особено пък назад; да не говорим за паралелно паркиране и т.н. Обаче на изпита онези няма да искат само напред да върви - нали ще я проверят какво може и от другите задължителни маневри. А там вече само Господ може да я спаси...

Бебето е добре - расте, яде, ходи и пипа навсякъде. Ванеса се е научила сама да си отваря вратите на къщата и ако случайно последните не са заключени, отваря специално задната към двора и излиза на тревата. Това до тук не е чак толкова зле, но оставя портите да зеят подире си. Те пък или се тряскат от вятъра, така че да им се откачат пантите, или през тях влиза по някой огромен рояк с мухи и комари, та после цяла вечер с Даниела ги гоним из стаите и ги мачкаме с пачаврите – абе, един малък ужас! Дребното бърка в кофата за боклука, вади от там каквото си хареса; после разпилява играчките равномерно по пода из цялата стая, така че да стъпваме по глави на мечки, кукли, гумени залъгалки и бебешки дрънкалки. Най-накрая мирясва и заспива, за да се събуди само след някакъв си час и да започне всичкото наново. Неничко ще дойде другата седмица при нас, когато този път ние самите ще направим една масивна гаражна разпродажба, за да разчистим още от трупаните през годините вещи, които вече на нас определено не ни трябват.

Ба мааму - долара ни падна под 49 цента и ще продължава да лети надолу, като изтървана от осмия етаж ютия – станахме за смях пред народите, обитаващи цялата Планета; смеят ни се вече дори и обитателите на страните от банановите републики и “четвъртия свят” (бившия социалистически лагер имам предвид)...

Напред ми се обадиха за колата, че била готова. Защото часовникът в момента отмерва точно 16:00 и аз просто дописвам листа, за да го взема в къщи. В понеделник ще започна друг, нов. Още не знам каква ще ми е “глобата” за поправката на колата - като отида в 17:15, едва тогава ще разбера колко кожи ще ми смъкнат от гърба...

19.03.2001 - Встъпвам в предпоследната си работна седмица в тази фабрика (ох, пардон – забравих да кажа “шибана”, простете ми за пропуска). Това вече е един съвсем официален, неподправим и неоспорим факт, като всички мои предишни предположения, съмнения и благопожелания в тази насока се елиминираха и изпариха тутакси, след тазсутрешният ми най-сериозен и отговорен разговор с шефа на отдела. Така че драги мои, 30 Март (петък) ще бъде моят последен работен ден, след който ще последва около една седмица от събиране и товарене на багажа и по план на 06 Април поемаме към Методи с едно огромно ремарке, което ще наема от тукашна фирма, а ще депозирам обратно в базата им в Бризбън. Ако осъществяването на нашите мераци и разчети вървят по предварително начертаната траектория, на 09 Април ние трябва да излетим от Австралия. Но чакайте сега да ви разкажа за най-новата ни и супер налудничава идея, за която просто няма как да сте чули и разбрали, защото местната медийна върхушка и дълбоко провинциална селска преса не отразява такива мащабни светски събития.

След (зло)употреблението на доволни количества нискокачествен алкохол, в една произволно избрана вечер на софрата възникна следната задявка, която с много бурна химическа реакция прерасна във вероятна възможност (а впоследствие, защо пък да не се превърне и в реалност). Предвид баснословните цени на самолетните билети специално само до дестинацията “Канарски острови”, будните женици зад гишето в туристическата агенция ни подсказаха да се снабдим с т.нар. околосветски билети. По принцип те дават неограничени възможности за летене около Земята, чрез които ние ще можем да отидем първо в Америка, за да се видим с Миро. От там евентуално ще посетим Богдана и Евгени; после за известно време ще се кротнем при Бакала на Канарите и т.н. по останалата част на старата Европа, докато най-сетне достигнем и пределите на Татковината, където ще кацнем малко по-трайно и продължително. Ние нито за миг не спираме най-активно да умуваме по този въпрос и всяка вечер подпомагаме и промиваме мислите си с магазинска водка и вино на корем. Избистрянето на тази неяснота ще настъпи много скоро – просто на мен ми трябва малко повече “мотивация” и смелост, липсата на които си качества, както вече казах аз набавям главно от спиртни дестилати и силно ферментирал гроздов сок, с много мезе естествено. Дано докато вземем окончателното си решение за това околосветско пътешествие не ме хване някоя цироза на черния дроб от тези “витамини” и дозировки, че тогава вече ще е язък за похабения материал. Във връзка с всичко това, ние няколко пъти търсихме Бакала и му оставихме съобщения на телефонния секретар, но той още не се е обаждал – все още не знаем какво става там с тях. Добре че поне Мирослав ми звънна вчера, та си поговорихме с него на воля.

Аз в събота се занимавах с видеофилма, който заснехме в Тасмания, прослушвах разни песни и за България съм нагласил сума дискове с прекрасна музика. Следобеда пак карахме с Даниела колата - тя вече е по-сигурна на пътя и аз започнах да се успокоявам за нейните шофьорски способности и умения. В петък и събота имахме вечерни тържества; специално в събота правих кебапчета на скарата. Вчера пък писах писмо на Мима, но тя ще могже да си ги получи едва когато ми се оправи компютъра. Даниела започна от края да събира багажа по торби, куфари и чанти - тази събота и неделя ще организираме гаражна разпродажба, дано пък позаминат някои от боклуците ни; други неща ще раздам на бедните, а трети - просто ще изхвърля на бунището. Тогава Нени ще бъде при нас, та ще ми помага в търговията.

Прибрах си колата в петък след работа и сега вече е много добре - станала е пак като нова. Всичките й кусури напоследък съм оправил, даже съм на път да й отремонтирам и прозорците на задните врати, които както знаете от предните ми писма, вече отдавна не се отварят автоматично. Повреди им се нещо механизма и съм ги подпрял с два дървени кола отвътре, за да не се свличат сами докато карам. Тези дни ще има доста тичане и напрежение около нас, както сами разбирате – едно такова преместване е равносилно на локална гражданска война или най-малкото на буржоазна революция. Но ние имаме сериозен опит вече с тези мероприятия и съм сигурен, че ще се справим успешно. Успокоих се и с наемането на това достатъчно голямо ремарке, на което мога да разчитам по всяко време, та сами да си се оправяме. Така масрафа ще ни излезе хем много по-евтин, отколкото да викам камион с нарочни докери, хем пък няма да се съобразяваме с никого – товарим каквото и колкото решим, след което си тръгваме от тук, отново когато и както ние решим.

До края на тази седмица или най-късно в началото на следващата, ще стане вече ясно какви ще бъдат резултатите от кандидатстването ми за работа в старата компания за рафтове и стелажи. Чакам ги всеки момент, уж те да ми се обадят, но ако се забавят ще ги търся аз, за да разбера какво са решили...

20.03.2001 – Около нас няма нищо ново и по-различно от това, което вече знаете до тук. Колкото повече наближава краят, на мен толкова по-интензивно започва да ми се надига кръвнишкото налягане - само при мисълта какво ни очаква от тук нататък. Дано не направя някой инфаркт в последния момент или пък мозъчен инсулт, че Даниела няма да знае и как да ме погребе даже (казал съм й да ми курдиса едно шише мастика до главата, ама дали е запомнила – кой да ти каже…). Днес на обяд отново ще отидем до агенцията, за да се уточним последно вече каква ще е развръзката с тези прословути билети за Канарските острови. Ние много хубавичко се гласим за там, а пък Бакала още не се обадил, че да потвърдим престоя си при тях. Довечера, след като направя малко записи, ще го търся пак.

В края на месеца, точно когато ми изтича и трудовия договор, ще трябва да се занимавам с документите за таксите и данъците от последното тримесечие – и там е едно главоболие, не е за разправяне, ама няма отърване от него. Трябва всичко по фирмата да приключа на чисто и даже да спася малко пари, ако мога. Не знам дали пък няма да се разправям с компютъра си довечера - чакам този човек да ми се обади по всяко време, ако се е завърнал от неговата служебна командировка. Както усещате - всичко е под пълна пара; локомотив да беше – и той щеше да се пръсне! Наред с всичко печатам табелите за гаражната разпродажба, които ще закача тук-там по стълбовете из квартала – този резил ще бъде с начало още от ранната утрин на тази събота и ще продължи до късния неделен следобед. Дано успеем да се отървем поне от по-едрите неща, пък после вече ще търсим да си купуваме други – чак когато ни потрябват.

Нервно ми е нещо и ужасно притеснено, та не ми се пише много. А – сетих се: Неничко снощи се обади с радостната си новина за постигнат отличен резултат, нещо от училище – бизнес, компютри и т.н. Получил оценка “А-” на някакъв тест по този предмет. Аз много се зарадвах от неговия успех и силно го насърчих да продължава все така, да го видим. Уж и поведението си бил оправил в часовете - или поне така ми казва, защото прекрасно знае какво искам да чуя от него; татков малък дявол...

21.03.2001 - Вчера в агенцията поне едно нещо стана напълно ясно: билетите ни за циганска Испания и принадлежащите й Канарски острови ще струват по-скъпо, отколкото ако купим околосветските. Каква е тази тяхна шибана икономика, от която аз нищо не разбирам? Как може да обиколиш земното кълбо за по-малко пари, спрямо това да си качиш аероплана и да слезеш на перона в Мадрид? Е, вярно, че от там се взема друг полет до въпросните острови, но може ли пък последният да оскъпява толкова много това проклето пътуване? Продължавам да проявявам напълно лоялната си неразбираемост към капиталистическите икономически взаимоотношения – що за държава сте бе, да ви е** мамата?! Но фактите са си факти, независимо на кого колко му се харесват те и дали изобщо – при така стеклите се обстоятелства ние ще бъдем принудени да предприемем по-голямата екскурзия: една пълна обиколка на Земята с начало източните брегове на Австралия, прелитане над Тихия океан и кацане в някой от западните Американски щати; от там прецапваме през цялата Америка и стигаме Европата, отскачаме и до Канарските острови (които както някъде бях споменал са по-близко до Африка, отколкото до Европа – образно казано…), бичим обратно до Балканския полуостров и се връщаме в Австралия откъм опакото на глобуса. В момента действаме за резервациите и купуването на билетите, а в началото на Април поемаме по трасето. Напред дадох и официални обяви в селския вестник за предстоящата гаражна разпродажба на нашия адрес, с надеждата, че повече хора ще се стекат на голямото ни семейно тържище.

Вчера пристигна и писмото ви с кодов № 91. Бързам веднага да подчертая, че всичко от вас е пристигнало най-надлежно. Нека майка да си отметне в списъка - бяха три номера: № 7 и нещо (предполагам 78 или 79), после № 81 и № 86 (или подобни, близки около тях); тук са писмата, проверих нарочно.

Вчера след работа пак карахме колата с Даниела. После се прибрахме в къщи и започнахме озвучаването на филма от Тасмания. Всичко става много добре – мисля, че ще ви хареса и довечера ще го завършим. Искам и да го размножа тези дни, преди да сме разпродали уредбите. Ще се чистим от абсолютно всичко, пък каквото стане. Изпита на Даниела е насрочен за началото на другата седмица. Ще разпитаме тук-таме и за някакво лекарство за окото на майка, дано нещо помогне. Но времето ни е ужасно късо и самият аз не знам как ще се справим с предстоящите задачи. Уж нямаме много багаж, а пък като почне човек да го събира и отвред извира като че ли. Дани все се оплаква, че нямала дрехи и нямало с какво да се облича, обаче гардероба й не може да се затваря от какви ли не боклуци. В последно време се прибавиха и джунджуриите на бебето: играчки, мечета, креватчето – ще ми трябва май прицеп, а не обикновено ремарке. Това, което ще наемам също е огромно – размерите му са 13’ x 8’ (1’ = 305 мм). Търкаля се на четири колелета с две отделни оси и не знам как ще го дърпам с моята кола – то е половин конски вагон! Но тя е яка и мощна като Съветския Съюз - ще трябва да се справям някак си...

Какво направи тоя Бакал, не знам - ще трябва довечера пак да го търся. Наш Миро и вчера се обади, та му разказах историята за “Мучо”, баща му. Той също я знаел от родителите си. Чака ни с нетърпение и ако е живот и здраве, ще ви се обадим по телефона от тях. По всичко вече личи, че аз също ще дойда с Даниела и Ванеса до България, защото от сега нататък е невъзможно да осъществим срещата си на Канарските острови. Просто времето много накъся, а вие не сте готови с визи и т.н. А пък за нас определено няма друго по-добро време от сегашното, за да предприемем тази грандиозна околосветска авантюра; въпреки, че ще ми бъде доста притеснено заради търсенето на нова работа, но майната й – нали по-важното е, че ще се видим...

22.03.2001 - Май че днес, според българските календари, ще настъпи Първа пролет. Нека да ви е честит този ден, да ви донесе хубаво време и много плодородие. И все пак, независимо от пожеланията ми за добра и богата реколта, вие карайте по-полекичка с лопатите и мотиките из редовете на лозята и по нивите. Не се преуморявайте излишно много с груб и непривлекателен селски труд, че от работа се става повече гърбат, но никога богат...

Нощес до 24:00 се разправяхме с компютъра. Моят майстор най-после си дойде, обадих му се в къщи и ходих до тях да му занеса магическата кутия, че да се бори с нея. Звънна ми чак в 22:30 да вървя да си я прибирам, но там се оказа още един проблем – беше гръмнала една платка (точно модемът, който прехвърля информацията през телефонната линия към Интернета). В него се включва кабела от телефона и по този начин се използват телефонните станции и кули за връзка със света. Добре ама напоследък паднаха много обилни дъждове, придружени от гръмотевици и страшни светкавици. Въздухът беше силно йонизиран, а и самото напрежение в мрежата варираше в широки граници, поради аварии и изключване на подстанции по места. Всичко това е допринесло за образуването на някакъв високоволтов пик, който да вземе, че да влезе през жицата на телефона и да ми удари, моля ви се, нещастната шибана платчица, за която сега още по-нещастният ви бай Ангел ще се бръкне в джоба с $60 за нова - но нали ще се оправи работата, другото не е толкова важно. А пък след като си научих “урока”, от сега нататък ще вадя жицата от компютъра и ще я свързвам само когато ползвам Интернета, за да не съм уязвим откъм подобни токови удари, гръмотевични или магнитни бури и други капризи на природата. Довечера пак ще се разправям с тази история - отивам да си взема компютъра от човека, надявам се вече готов за експлоатация. С ремаркето трябва да докарам и големия орган от магазина, където го бях дал уж да се продава преди много месеци; Даниела беше в България още, но както виждате нищо не излезе от цялата работа.

Бакала по това време беше на работа, но снощи говорих с Ови по телефона (ако откъслечните думи на развалена смесица от английски език, испански акцент и предадени с твърд шопски диалект може изобщо да се нарече смислен разговор). Независимо от моето пелтечене обаче, жената най-накрая прекрасно ме разбра, че съм поръчал мъжа й да ми се обади веднага, след като се прибере в къщи. Питахме се един друг за децата - Ови попита даже и самата Даниела как е. Я вижте само колко много приказки сме си изприказвали - кой каза, че не им разбирам езика!

Филмът за Тасмания пак замръзна по средата на своя дълъг творчески път - има да му се прибавят още няколко песни, но не знам кога ще се разправям и с това. Дано успея довечера да го довърша. Нени пристига утре вечер с автобуса, защото за влака нямаше билети. Даниела започна да прибира от края циганията в къщи и да отделя кой парцал или вещ е за продан, кои пък са за оставяне и ползване – голямо разчистване на боклуци ще падне. Дано спрат валежите от дъжд, защото тези дни го беше ударило на поголовно напояване на почвата в повечето от времето. Имам доста работа и тук в офиса, но вече я карам полека, на занижени обороти - колкото да отикам и другата седмица, след което да им покажа добре изпънатият си среден пръст...

23.03.2001 - Вчера този човек за компютъра пак не ми се обади - той е много зает и кой знае на къде го е завлякъл вятъра. Ще го търся днес, дано се улучим. Околосветското ни пътешествие започна да разширява кръга си – снощи се обадихме на Богдана и след като поседим при Миро известно време, ще минем и през тях за няколко дни. Те живеят на около един час път с кола от Чикаго, а аз баш там пък имам други едни познати, които преди близо две години заминаха на работа нататък. Виждали сме се навремето по разни сбирки и моабети на местна Австралийска почва – ето че и с тях ще гледам да се видим. Трябва да съберем повече информация за тая éбана Америка, защото комай че там ще бъде следващият ни житейски пристан. Нашата Австралия загива - от снощи курсът на долара е вече под 48 цента. Българският лев балкански сигурно е по-силен от пикливата аборигенска валута. От Америка отиваме в Ротердам, където Даниела има приятели, а аз междувременно ще се обадя и на Асето в Берлин, та и нея да посетим. Като опръцаме Европата, на края се приземяваме и на Канарските острови. Ако все пак успеем да се видим с вас там, ще се прибера направо в Австралия, за да си търся нова прехрана. Но ако това не се осъществи, ще трябва и аз да бия пътя до България. Не че не искам, по дяволите – напротив! Но времето и обстоятелствата ще ни покажат най-добре правилния ход...

Сега обаче най-важното е утре на гаражната разпродажба да отикам по-едрите неща, да си прибера компютъра от майстора и да го впрегна в работа, както и да уредим самолетните билети за предстоящия траверс на земното кълбо. Днес Дани ще се срещне с нашата агентка за потвърждение на цени и полети. По всичко личи, че ще съм изключително зает през тези дни, но ще гледаме да се оправим някак си. Хубавото този път е, че Даниела ще бъде все втори смени на работа и ще се върти из къщи, когато ще влизат и излизат най-много хора и тълпи. Най-силен е пазарът в ранните сутрешни часове. Точно тогава плъзват разни търгаши, собственици на магазини за вещи от втора употреба (вехтошари). Именно те изкупуват всичко възможно и по-ценно, само че на много ниски цени, за да могат после да печелят от съответната препродажба на стоките. По-късно идват следващата категория от хора, които действително търсят нещо за себе си, намират го и охотно си го купуват на исканата цена, която и без друго е символична като стойност. Най-накрая пристигат само зяпачите, на които по принцип нищо не им трябва и разбира се нито нещо си харесват, нито пък купуват – но пък те питат за всяка една отделна стока колко пари струва, с които си въпроси обикновено си навличат гнева и неприязънта на продавачите. Аз, да си го призная честно, ако изключим първото търговско съсловие на магазинерите, пределно точно съм се вписвал в последните две категории от клиенти – имал съм случаи да се сдобия с нещо много ценно, но пък и често съм си изпросвал клетвите и псувните на вещопродавците. Този път ще съм поставен от другата страна на “бариерата” в знаменитата си роля на търговец, а аз вляза ли веднъж в подобна роля, ставам дори и кожодер – по-лош съм и от евреин даже. Но нека да не избързваме с квалификациите и сами да проследим как ще се развият действията през почивните дни...

25.03.2001 – Неделя е, някъде по икиндия. Ох, милички на мама – голям ден, голям уикенд, голям празник е днес под покрива на нашата къща! Връщам се мигновено на петък вечерта, за да проследя писмено събитията - точно по реда на тяхното случване, че да сте наясно защо ми така висока “Одата на радостта”.

Прибрах се в къщи веднага след работа (чувал съм, че другите мъже ходят да пият с приятели, вероятно онождат и по някоя закъсала чужда булчица в антракта – а пък аз, не: праволинеен като конец от ибришим, тичам си направо у дома…). Още от вратата се стреснахме с Дани и дорде ми трая мобилизацията, омачкахме две партиди с кайма – едната за кебапчета, другата – за кюфтета. Докато през деня бях на работа разбрах, че наш Неничко пак не е отишъл на училище. Майка му, моля ви се (събирателен продукт на златна пепелянка и ненагледна усойница), го била “наградила”, видите ли, да не посещава този ден учебните занятия, заради много добрите му резултати, добро поведение в клас и т.н. – какъв жест на загрижена майка; какъв изключителен педагогически подход към собственото си дете! Та го пуснала предната вечер да спи у небезизвестният нам Жулиен (интересно пък, оня копелдак за какво е бил награден от неговата майка, защото той също не е ходил на школо). И аз съвсем случайно разбирам за тая работа – обаждам се рутинно на Нени сутринта у тях, за да му пожелая както обикновено приятен и успешен ден в училище и още някои други бащински напътствия.

Попадам обаче, не щеш ли на майка му: “Де го, ма? - питам аз най-любезно пискливият и хриптящ глас на отсрещната страна, нашият хубостник?” Ами, тъй и тъй - мънка ми тя в слушалката и накратко обясни каква е историята. “Че, рекох - ти с нещо друго, по-полезно не можа ли да наградиш пройдохата, ами непременно с отсъствието му от училище реши да спечелваш неговите чувства и благоразположение?” Но хайде сега, нека да не разводнявам писмото си и с тази странична мелодрама, защото по темата могат да се изпишат кофи с мастило. Нафутах я аз едно хубаво на ранина, че да й държи влага през целия й шибан ден; наругах я и нахоках само както аз си знам, но това пък едва ли ще улови ред. Както и да е – вероятно сам съм си виновен, че разбрах. Ако го бяха скрили от мен, както в повечето от случаите, всичко щеше да си върви по мед и масло – ни лук яли, ни лук мирисали.

След като побеснявам доволно много и вътрешно се разкъсвам от гняв и безсилие, започвам да звъня по телефона периодично през четвърт час, докато най-после попадам и на “приносителя” на наградата – едва в 10:00 се прибира у тях, след среднощното си турне по къщите на хората. Автобусът на Нено беше в 16:00 от автогарата и просто исках да му напомня - да не би по навик да се запъти да хваща влака, който пък тръгва в 17:00. Веднага обаче му промених билета, след едно мое спешно обаждане в агенцията – за Ангел Михов, както знаете, няма “не може” или “нямаме билети”. “Като нямате места за 12:00, викам й на оная – ще ми го турите на рейса в 14:00; по голяма спешност, рекох, щото баща му го чака на автогарата с пръта, че да му насини задника!” Но пък и като си помисля в един момент: какво ли е виновно детето? – след като собствената му майка го е изоставила да прави каквото си иска (нали луд не е онзи, който изяжда зелника...). Че то ако беше така, аз и един ден учебен нямаше да имам едно време – само че зад мен стояха строгите ми и целомъдрени родители, както всъщност и трябва да бъде. Добре ама това в днешно време се класифицира като терор и издевателстване над детската и невинна душа, която само се чуди какви щуротии да измисли напълно безнаказано, без страх и почит ни от родители, нито от учители, да не говорим за обществото пък – болна тема и много дълга; оставям я за друг път…

Всъщност, целта на това обяснение беше именно да подчертая, че нашият малък палавник щеше да пристигне в 18:30, а не в 21:40, както това беше залегнало в предварителните планове и разписания на автобусите. Ето защо ние с леля му Даниела в негова чест решихме да направим едно последно барбекю, защото вечерта щеше да има повече време, в което да изкараме всички заедно на трапезата.

Та, значи - направихме заготовките за бъдещата скара и аз отидох да посрещна Неничко на автогарата. Първо минах през магазина да понакупя едно-друго. През деня най-после се бях свързал с моя компютърен майстор, та се бях разбрал да отида у тях към 19:00 и да си прибера машината. Там вече ходихме с Нени, който пристигна навреме. За нещастие нещата с моя модем много се закучиха, та се наложи да инсталираме външен такъв, а да елиминираме оригинално вградения в компютъра, който всъщност беше дефектирал. Този резултат мен хич не ме направи щастлив и от този момент нататък аз вече бях намразил моя нещастен компютър до безкрайност – точно по начин, по който не си обичам и колата повече (чувството, предполагам ви е добре познато). В крайна сметка всичко завърши благополучно - вместо $60, трябваше да платя $110, защото по принцип външните устройства за персонални компютри са по-скъпи от онези, които се вграждат в кутиите им (като в същото време долната ми джука вече потреперваше от бяс, както също можеше да се предполага). А пък докато се разиграваха всичките тези сценки и водевили при майстора, ние и закъсняхме доста с прибирането си в къщи, заради което вечеринката ни започна малко по-късно от предварително планираното време.

На другата сутрин (вече събота), аз станах още в 06:00, защото хората се бяха наредили на опашка пред дома от тъмни зори и само чакаха да разтворим вратите на тържището. Веднага нахлуха вътре и започнаха да извличат едно по едно нещата, с които ние и без друго искахме да се разделяме вече. Това дървени скринове и секцийки, масички и столчета, тенджерки и тигани, бебешки и момински дрешки, видео (за сега само едното…), компакт диск – всичко замина при новите си собственици (точно каквато беше и целта на занятието, разбира се). Продадох и хладилника, разкарах ремаркето - абе оставили сме си само по един чифт кюлоти, че като идем в Америка, да не се излагаме по голи задници. Реших и компютъра да продавам (нали му имах вече зъб от предната вечер) – намериха се мющерии и той също замина за $1000 (точно, колкото бях дал за него – никаква печалба, ама поне няма и загуба). А пък за времето отвън като климатични условия, да не ви разправям какво беше – реки от пот шуртяха от гърба ми поради непоносимата жега! Микровълновата ни печка също намери своите нови сайбии – абе аз като казвам “всичко”, това значи съвсем всичко! Заприходих $700 само от боклуци и дреболии.

На обяд пихме по една бърза чорба и закарахме Даниела на работа. Чаках едни хора в 16:00 да дойдат да си приберат компютъра – същите, които купиха секцията и ремаркето, та взеха и прокълнатият ми вече компютър. Това пък наложи екстрено да закривам Интернетни адреси, да изчистя разни мои лични файлове и т.н., та Нени ми помогна изключително много в тази дейност. Той си беше донесъл някои негови боклучета от тях, които също разкара доста успешно на голямата му бащина сергия. Пазарът беше изключително добър и силен – с почти 95% успех!

Значи, когато хората решиха да вземат компютъра и да ме отърват от ненужната и омразна вещ, самият факт ме накара да си ударя гъза в тавана от кеф! Още вечерта с Нени започнахме да довършваме филма от Тасмания, защото на другия ден (всъщност днес – неделя, ако сте забравили) вече нямаше да имам компютър под ръка, а пък аз от там записвам всички песни, необходими за озвучаването на един или друг епизод. Реших да сложа на един диск всичките си композиции, които съм записал от Интернета. Там има и около 60-минутен запис за татко, но чакам да напълнят един цял диск от 80 минути и чак тогава ще ги пращам. Но това ще стане доста по-нататък, едва когато си купя друг компютър...

Тази предварителна процедура отне повече от час, след която завършихме успешно филма за Тасмания и Неничко седна да го гледа, а пък аз се заех с останалата част на компютъра – пазарлъка ни с купувачите беше да му извадя едната платка от 128 Мb памет и да им го дам само с другата. Та сега си имам две платки - 32 Мb (оригиналната) и втората,която купих (128 Мb) за бъдещата си супер машина, на която имам вече конфигурацията и цената. Разбрахме се да ми я сглоби онзи майстор – ще ми излезе за $1400 по моя лична поръчка. Новият ще бъде с невероятни качества, далеч по-добър, мощен и бърз от този компютър, който имах до вчера и то само за някакви си $400 повече. И тези ми мераци обаче ще изчакат настъпването на по-добрите времена - също неизвестно нито как, нито пък кога...

Докато Нени гледаше филма забелязахме, че на едно място има някакво смущение в картината, около 5 минути. Това отново ме хвърли на дъното, в мисли и тревоги, разочарования и самообвинения. Като пих обаче една малка водка (при това чак след като в 23:00 отидох да взема Дани от работа и се прибрахме у нас), събрах си акъла и се сетих, че точно на този епизод и точно по това време аз говорих по мобилния телефон със Светлана. Това именно са били въпросните смущения от антената на телефона, вкарани през тунера на видеото. Тази сутрин на нова сметка станах рано, защото и днес беше най-активен ден за продажби и веднага презаписах този сбъркан епизод от тасманийския филм, вече без тези смущения в картината.

Междувременно и през днешния неделен ден идваха доста хора, но не и чак толкова много - на тълпи и на рояци, както беше вчера. Една баба купи електрическата ни кана за вода и една фурничка/грил, която имахме незнайно от къде и стоеше повечето за мебел и кухненска украса, отколкото да сме я ползвали някога; вероятно съм я намерил на пътя и е било грехота да я подмина, та съм я прибрал с пословично доброто си сърце.

По някое време дойдоха хората и си взеха компютъра. Полека-лека впоследствие започнаха да се измъкват от леглата си разни бебета, други тийнейджъри, медицински сестри и прочие помощен персонал. Беше станало вече 10:30 и решихме, че сме продали достатъчно стока – нали трябваше да излезем и да похарчим някой долар от припечеленото; да не би случайно парите да се умиришат в чекмеджето или да мухлясат, натъпкани в дюшека. Даниела искаше да покара малко колата, защото другата седмица ще се явява на изпит (във вторник от 12:00, за по-любознателните…). Самият изпит струва $115 и се плащат всеки път, на всяко явяване (в случай на неуспех при първия опит). Така утрепахме няколко часа до обяд – после купихме пици и си дойдохме в къщи да ги изядем. След друг час и нещо стана време за втората смяна на Даниела и за автобуса на Нени в 15:00. Закарах ги един по един до болници и автогари, след което пак се прибрахме в къщи - вече сами с бебето.

Междувременно минахме през квартирата на нашите тукашни приятели, Кен и Морийн - хем да ги видим какво правят, хем пък да помолим специално нея да дойде и да гледа Ванеса. От Кен исках да взема едно видео, че да презапиша филма от Тасмания няколко пъти: за вас, за Цецови, за баба Рейчъл и т.н. Тази дейност също върви в момента - дори на още едно място отново забелязах смущения от мобилния телефон, та пак се наложи да коригирам няколко минути от записа.

Ванеса играе в кошарата и нещо си мърмори под носа - хубаво е, че поне ме остави да си свърша работата на спокойствие. Тъкмо бях почнал да творя и дойде една жена да купи дивана. Прибавихме още $110 към общата сметка (печалба…), което напълно завърши финансовата картина за почивните дни със солиден баланс. Останаха ни само двата органа, музикалната уредба, тонколоните, видеото и телевизора. Но тези стоки мисля да ги разкарам другата събота и неделя, когато домашния търговски комплекс отново ще бъде широко отворен за посетители – за предпочитане купувачи, а не само зяпачи...

Тази вечер ще записвам до края, за да мога да направя 4-5 касетки, че да освободя и върна видеото на Кен. Утре е последният ми работен понеделник от този етап. Моя договор приключва в петък - вечерта ще отидем на ресторант с Кен и Морийн, за да отпразнуваме успешният ми “развод” с проекта и хората от отдела, а от там нататък – каквото Бог е отредил.

Утре или в други ден ще стане ясно точно кога и как ще пътуваме. Аз снощи изпратих последното си съобщение до всички приятели и познати, с което ги уведомих че съм си продал компютъра и че някога пак ще имам електронен адрес (само че друг…), след като един ден се включа отново към Интернета. С това се сложи краят на компютърните ми изяви, което настъпи неочаквано и някак си много набързо, буквално докато се усетя. Но обстоятелствата сами наложиха да предприема тези по-решителни стъпки и аз волю-неволю се нагодих по тях…

А пък с тези мои заключителни слова, приключвам редовете си с описание на най-последните емоции около нас и нашия живот. Разбира се през следващата седмица, макар и последна аз ще продължа да ви запознавам с всички останали въпроси, за които не ми остана време да обхвана тази вечер – надявам се да имам възможността да водя дневника и занапред. Ама вие какво сте ми се разкиснали сега? – та ние не се разделяме изобщо с никой от вас! Животът продължава и, опасявам се – тепърва ни предстоят да изживеем най-големите му изпитания. Всичко, което се случва е закономерно и добре обмислено. Всяко начинание си има своя край – в името на по-доброто начало и стремеж към нещо ново, трябваше да сложим края на предишното изхабено и протрито минало.

Времето напоследък е потресаващо горещо - като че ли не идва зима, ами е в разгара на лятото. Тези дни ми омекнаха костите от къпане в банята и обливане със студена вода. Даже и бебето от време на време през деня го аклиматизирам с по някой хладен душ, та пó да му понасят горещините. От имуществото ни ще запазим само автоматичната пералня, която купих малко преди Даниела да дойде да живее при мен и която тя много си харесва (ако не единственото, то поне едно от малкото неща, които тя е харесала истински; всъщност те са само две: мен и разбира се шибаната й пералня). Всичко останало ще го набавяме на нова сметка, когато му дойде времето...

26.03.2001 - Снощи успях да запиша две касетки за Цецо. На още едно място забелязах грешки в образа, та ги оправях после. Имам чувството, че по време на презаписа от камерата на големите видеокасети, телефонът реагира някак си по честота с генератора на самата камера и така се вкарват смущенията още по време на самия запис. Трябва когато правя такива дублажи, да изключвам мобилния си телефон, за да не ме потърси някой баш по средата на кадъра, над който работя в момента. Ама така поне разбрах от къде идва проблема, че да го избягвам за друг път.

Довечера ще караме колата с Даниела и после пак ще се занимавам със записи. Снощи говорих с Методи – при него ще отидем следващата седмица (на 06 Април), когато окончателно си тръгваме от тук. За всеки случай аз ще продължа да списвам безконечния си репортаж до последния възможен момент, а пък после ще видим дали това писмо няма да ви го носим “на крака” или пак ще го изпращаме по пощата.

Дани започна да купува по някое дребно подаръче за близките, но този път няма да има армагани за целия град, както преди – длъжни сме да се ограничаваме до абсолютния тегловен минимум, защото сега ситуацията ни ще е съвсем друга. При Методи ще останем само за няколко дни - докато тръгнем със самолета. В зависимост от това, дали аз лично ще се видя с вас в Испания при Бакала, ще правим и съответната летателна програма. Ако въпреки всички наши уговорки срещата ни не се осъществи, тогава ще посъкратим от престоя си на Канарските острови, за да си дойдем и до България – ако е рекъл Господ, там да изкараме някоя и друга седмица заедно. Дай Боже нещата да се подредят в най-добрата за всички ни форма...

27.03.2001 - Точно на тази дата, след точно един месец ще имате годишнина от сватбения си ден. Аз лично ще бъда безпределно много щастлив, ако имаме възможността да го отпразнуваме целокупно под дебелата сянка на някоя кокосова палма на Канарските острови – предполагам и там имат мастика и сливова ракия, щото ние скарата ще си я възпроизведем сами. До тогава обаче ни очакват множество други напрежения, тичания по задачи и какво ли още не.

Снощи направих още една касетка. Вчера пристигна и вашето писмо № 92. Майко, ние трябва да знаем точно името на лекарството ти за окото, за да го търсим тук. Никой иначе няма да изпише нещо, без да те е прегледал и да е поставил точната си диагноза. Няма да се намери такъв лекар тук, който да си заложи кариерата и да предписва нещо, без дори да е видял пациента си – това е абсурд. Освен това проблемът тук не е някоя безобидна настинка – нá ти, вземай аспирин и хинин – ще ти мине; или пък малко по-обидният дрисък – пий чай от цикория и яж лимони, че да ти се затегне халката! Окото си е много сериозен орган и не може да се подхожда към него, както към един гъз да речем. Ние скоро ще се обадим и по телефона, за да ги обсъдим тези работи, а и за да ви разкажем вкратце какво става около нас. Опасявам се обаче, че докато дойде времето сами да прочетете настоящите ми редове, те отдавна вече няма да бъдат така актуални и интересни, но нищо – нали поне остават в историята…

Днес отново ще се срещам с нашата агентка във връзка със самолетните билети. Ние изтеглихме отпътуването си с няколко дни напред, за да имаме повече време за престой в Америка, а и да се видим за по-дълго с Миро. Днес точно по обяд между 13:10 и 14:10, Даниела ще бъде на изпит за шофьорската си книжка. Тя и снощи кара колата из улиците на града, уж за последно - дано да успее. Ако не я накарат да паркира на някое по-шибано и тясно място, ще го вземе; почнат ли обаче да я мъчат с маневрите – свършена е!...

Довечера продължавам дейността със записването на видеокасети – трябва и за Нени да направя едно копие от филма. Непрекъснато си броя часовете до заветния край - имам съвсем малко работа и повечето се мотая с това или онова, демонстрирайки голяма заетост и най-вече “бащинската” си загриженост и пословична заинтересованост за фирмената работа (за която дори вече не ми пука). А най-общо казано, аз всъщност нетърпеливо чакам да дойде петъка, за да си взема бомбето и да се махам от тук. Отделно дето съм настроен и на висока отпускарска вълна вече - стига с тая работа, аман от нея!

Онзи ден руската совалка “Мир” падна някъде навътре из морето. Нашите австралийци баят се бяха стреснали, че последната може и да не улучи точно водата, ами покрива на някоя къща например, защото на онези руски кьорфишеци никой не хваща вяра. Ако знаете само как ги подиграват тези мужици – станали са за смях пред света! Вярно е, че и ние българите си падаме малко боклуци, ама пък и руснаците не ни отстъпват по простотия и идиотщина. Добре че всичко мина благополучно. Дани е гледала предаването директно по телевизията, но аз го изтървах, защото по това време бях на работа. Само че думата ми беше за друго: хайде, руснаците такива и онакива, простено им е да са прости след толкова много години на пещерно-колхозен комунизъм! Ако обаче знаете нашият долар с каква бясна скорост пада спрямо американския си събрат, няма да повярвате! Вече е дори под 48 цента – ама че избрахме и ние едно време да ходим в странство; няма що! Особено в Щатите пък. Там всичко ще ни бъде на двойни цени. За някой от тях да дойде в Австралия ще е повече от рай, но обратното не важи със същата закономерност. Но каквото е, не може всичко отвсякъде да е най-доброто – все има някъде нещо, което да се пропука и сцепи; този път “пукнатината” ще бъде в портмонето; при това дълбока...

14:15 – Господи мой, святий Боже и Отче наш – трижди ти славата небесна и още толкоз по землята грешна человеческа! Моята Даниела вече е с шофьорска книжка!!! (сигурно не са я карали да паркира, тя иначе на правите отсечки е добра). Пиша тайно на бюрото си, все още съм на работа – само колкото да предам важната информация и веднага след това се залавям с блеенето пред компютъра, аз и без друго нищо друго не правя напоследък. Току що радостната новина ми беше предадена по сателита – просто няма да има като как да избегна опиването си довечера; нека един път само да се прибера живо и здраво...

29.03.2001 - Текат вече последните ми часове в този толкова опротивял офис, барабар с неговите отрудени и “мили” хора. Продължавам да имам с какво да се занимавам служебно, но го тикам много бавничко, че да ми остане и за утре някаква съществена дейност. Вчера не съм писал, защото отидох на работа чак в 10:00 и почивката ми вече беше свършила. Предишната вечер направих още едно копие на филма от Тасмания, но много сериозно и обилно “поляхме” книжката на Даниела, както и издаването на моя австралийски паспорт. Последният също пристигна по пощата - това бяха основните две причини за сутрешния ми махмурлук, благодарение на който не успях да пристигна навреме на работа. Но то вече е настанала такава анархия в офиса, че кой ли изобщо гледа кога точно съм дошъл и защо въобще съм тук...

В оставащите няколко дни ние най-усилено се занимаваме с това наше околосветско пътешествие, но в него също се прокрадват разни дребни ограничения и условности, написани с извънредно ситен, едва забележим шрифт. Например едно от тях гласи, че с въпросните самолетни билети не могат да се прелетят повече от 29,000 мили разстояние (равняващо се горе-долу на обиколката на Земята по линията на Екватора, която пък е грубо 40,000 км); не можело да се посетят повече от 3 континента (по този показател горе-долу отговаряме на изискванията – Америка, Европа и Азия са достатъчни, но още не знаем дали Австралия също я броят за континент). Друго условие, което утежнява нашите полети е, че не можело да се повтарят летищата, на които кацаме из отделните държави (т.е. ако кацнем в Бон, трябва да излетим от Лайпциг; ако се приземим в Париж, отлитаме от Тулуза, но най-фрапиращото беше да кацнем на Варненското или Горнооряховското летище, а пък да си тръгнем от това в Безмер), както и редица други малки спънки на нашия летателен устрем. Така автоматично ми отпадна ходенето на Божи гроб, където много исках да отида, за да се поклоня и стана хаджия. Дани има приятелка в Тел Авив и можехме да отседнем там за някой и друг ден. Беше ни в плана, но то пък доста се гърми напоследък в тая част на света, та не е много време за такива “другарски” и добронамерени посещения. Освен минаването ни през Израел, ще отпаднат и някои наши Европейски дестинации от рода на Амстердам и Ротердам, където Дани щеше да ме води у нейни познати; аз пък щях при Асето в Берлин да я заведа и да й покажа останките от Стената и небезизвестният “Чекпойнт Чарли”. Сега стоя като на тръни и чакам всеки миг да ми се обади агентката със смразяващата новина за цената на билетите. Но каквото е вече – такова; ние с единия крак сме полетели (пардон –с едното си крило)...

В събота и неделя пак ще продавам стоки и услуги на селските потребители – останаха ми уредбата, видеото, телевизора и музикалните органи на Нени. Даниела и двата дена ще работи първи смени (също последни за нея) и ще ми е малко зор съвсем сам с това невръстно бебе и сума хора на главата ми, но ще гледам да се справя, както винаги до сега. Преди малко дошла жената и натоварила дивана – успешно се отървахме от всички боклуци и най-вече от големите и едрогабаритни товари. Сега вече и с по-малко ремарке ще можем да се преместим, защото ни останаха само дреболиите. До този момент гаражната разпродажба донесе $2000 чиста печалба (без да се смятат естествено хилядите, които сме пръснали назад във времето, за да ги притежаваме поначало тези вещи – но това за момента не се гледа и не се отчита). Много повече ще се похарчат после, когато се върнем от екскурзията, защото тогава пък няма да имаме абсолютно нищо и ще трябва да си купуваме всяка малка или по-голяма необходимост. Нека Господ да ни е на помощ, че без него сме загубени…

Утре вечерта ще ходим с Кен и Морийн на ресторант, за да приключим съвместно работния период. Той ще остане за известно време в отдела да довърши някои обекти, специално по електрическата инсталация на влака, но много скоро след това ще си търси друга работа (освен ако не го оставят в завода и там да се пенсионира, защото на него не му остават много години до тогава). Аз вероятно ще си взема всички налични писалищни пособия, та в самолетите да драсвам по някоя и друга репортажна дума, докато летим из въздуха – ще падне доста време хвъркане над океана. Разбира се, ще снимам най-подробно и с камерата – екипиран съм с много касетки; Неничко пак ми даде да ползвам неговите три, аз отделно имам други шест – ще стане голям сериал. Голямо сглобяване и озвучаване ще падне после, но на мен това не ми тежи, щом го правя с толкова много любов към вас и всички останали близки...

30.03.2001 – Тече последният петък от този работен период. Снощи отново мощна вълна от стрес и емоции от всякакво естество ни заля така, както лавината от сняг помита самотният, стърчащ вековен бор. Както винаги и при всяка подобна поразяваща вълна, тази също ни удари с пределно опустошителната си мощ и доведе до катастрофални поражения – главно емоционални и само душевни за сега, които много скоро може да преминат и във финансови.

След като аз цял ден въртях телефоните на агентката (на която вече й се гади от мен; предполагам и тя е усетила, че чувствата ни са взаимни, макар и не открито споделени...) и след като най-накрая тя успя да направи съответните аранжировки, билети и резервации, прибрах се в къщи изнемощял като недоклан петел (и недоклатена кокошка да кажете, и с това ще се съглася). Жената каза, че цялата история на пътуването ни ще я донесе разпечатана в къщи, за да умуваме заедно с нея за последно, та тя своевременно да направи нужните промени. До тук, добре - точно така и стана, само че нека и да не избързваме съвсем...

Някакъв си нищожен миг преди това (точно в 17:30 – жената дори още не беше дошла в къщи), обади ми се моя бивш шеф от компанията за стелажи, за да ме покани на официално интервю за работа. Както бях казал по-рано – при тях се оказа едно свободно място за специалист като мен и аз веднага се натиснах, подавайки си документите. Този факт обаче окончателно ме събори и хвърли в нова безпътица с хилядите си разклонения, като някоя отровна и безпощадна ракова клетка. Интервюто ми е насрочено за 10:30, във вторник следващата седмица, а ние на другия ден (сряда) трябва да излетим със самолета в 11:05 за Америка. Ама че положенийце, а – мамката да му поебнеш, кьорава, глуха и саката! Аз така или иначе ще се явя на това интервю - и без друго щях да правя два курса с колата до Бризбън. По план в понеделник натоварвам на ремаркето всичко възможно и потеглям надолу, а Даниела ще остане сама с детето да доподреди багажа и да изчисти квартирата за предаване на хазаите. Вечерта ще отседна у Методи, като ще оставя стоката на съхранение у тях. Ставам много рано сутринта и отивам на интервюто, а веднага след това се връщам тук на село, за да прибера останалия багаж, заедно с Даниела и Ванеса; трябва да върна и ремаркето, разбира се. Какво ще произтече от това мое интервю и как точно ще мога да се представя, предвид всичките надвиснали на главата ми проблеми аз не знам, но пък в същото време и нямам наивността да си мисля, че хората ще ме чакат цели два месеца да си развявам гъзеца из Канарските острови, ако те въобще са решили (или решат в последствие…) баш мен да изберат за позицията. Освен това след като тръгна в сряда и напусна пределите на Австралия, няма да бъда в контакт с абсолютно никой и по никакъв начин, освен чрез пилотите на самолета (което не е невъзможно, макар да звучи абсурдно; разбира се, аз чак до такава крайност няма да стигна). Мислехме да вземаме мобилните си телефони с нас, но това прехвърляне на номерата през местните оператори ще ни излезе твърде много скъпо, предвид използването им зад граница. Тези маневри са напълно възможни и вероятно добре оправдани за някои, но за нас биха били един неоправдан и непосилен масраф, за който просто не сме подготвени.

Даниела онзи ден е казала на Бакала една много груба и ориентировъчна дата на пристигането ни при тях (26 Април), но на нас в последния момент ни се промениха плановете най-драстично, тъй като Ротердам и Берлин отпаднаха от маршрута, поради надхвърляне на допустимото разстояние (тук е мястото да припомня, че и моят Божи гроб беше задраскан от списъка с туристическите ни маршрути поради същите и подобни причини). Това наложи да презаверим билетите и да кацнем на Канарските острови с около седмица по-рано, още на 20 Април. Дано и вие успеете да организирате нещо за тази по-ранна дата, че да се видим всички при стария Бакал. А пък ако случайно тези шашкъни ме вземат и на работа, аз от там направо ще се прибирам за Австралия. Всичко това обаче все още се намира в мъгливата сфера на догадките и слепите предположения на някой – около нас няма абсолютно нищо сигурно, освен самолетните ни билети, които вече са един безспорен факт. Предвид новата ситуация и пътна картина, ще се опитам да помоля хората от компанията да ми дадат някакъв отговор поне до края на деня във вторник след интервюто, когато ние ще се намираме все още в обсега на телефонните връзки на наша територия - у Методи в Бризбън или пък по пътя към него и те ще могат да ми се обадят на мобифона. Е, аз какво ви казах – положение и половина, та чак дрънка отвсякъде…

Снощи, от разговора ни по телефона, майка ми се стори по-добре - дано всичко да е наред при вас. Много се зарадвах, че сте получили последния ни колет с дисковете и видеокасетата. Това, което носим сега ще ви го даваме вече на ръка - а то хич не е много, по-скоро нищо. Едно мижаво писмо (настоящото), една видеокасета (с филма от Тасмания) и няколко снимки. Има почти цял филм в моя апарат, но не е довършен още. Сега по време на преместването ни ще го свърша, но снимките му ще излязат кой знае кога...

31.03.2001 - Пиша вече от “дюкяна”, както Даниела се изказа за нашата пъстроцветна домашна сергия. Тя сутринта, в 06:30 ме събуди с думите: “Хайде писинко, ставай да отваряш дюкяна!”, когато тя замина пък на работа - този път и от сега нататък вече сама с колата. Обади ми се и от там - значи е пристигнала благополучно. Снощи на връщане пак кара Дани, защото ние с Кен много сериозно се почерпихме в ресторанта. Времето, което прекарахме заедно с тях беше хубаво и приятно. Успях дори да направя и няколко снимки за спомен, с които да приключа напълно живота ни в Мариборо (или Maryborough, изписано на местен език). Като си дойде Даниела от работа след обяд, ще ме вземе от нас и ще отидем до магазините. Трябва да дадем един филм на Фото-то за снимки, ще си купим и някаква салата за довечера, защото Цецо пак ми е изпратил малко ракия – а това недвусмислено означава, че ще имаме тържество с барбекю и всичките му салтанати.

Утре разпродажбата на вещи и покъщнина продължава до момента, в който Даниела се прибере от работа - след което пускаме кепенците и запечатваме магазина. Останалата стока я натоварвам в детската количка на Ванеса и хайде в кутиите за помощи на бедни и безпризорни. Тази сутрин продадох и телевизора, както и още някои други дреболии – все покапва по нещо като валута, а и къщата ни хептен се очисти откъм единия си край. Много сме доволни от развръзката на тази разпродажба, защото после, живот и здраве ще си набавим само нови неща - в смисъл “други”, не чисто нови от магазина (опазил ме Бог…). Е, не е изключено някои артикули да дойдат с етикети, грижливо загънати в заводската си найлонова опаковка, разбира се...

Следобед ще понапълним още някой кашон с дрехи и друга стока. Ако не бях продал всичко, не знам как щяхме да се преместим – не прицеп, ами товарен вагон трябваше да наемам. Аз в момента нямам клиенти, за това си попълвам времето с писане. Турил съм Ванеса в кошарата, за да не ми се пречка из краката и тя си играе там.

Вчера официално приключи работата ми в тази компания (Walkers Pty Ltd). Оставих си за всеки случай телефонния номер - да ме търсят пак, ако им се наложи и ако аз съм свободен по това време (силно се надявам обаче да не съм...).

Много се зарадвах онази вечер като разбрах, че сте ни получили колета. Аз така и не помня точно кой филм е записан на видеокасетата, но щом се е получил, това е добре. Дано и дисковете за музика да ви харесат, както и тази програма на Огнян да му върши работа. Аз не успях да я инсталирам на моя компютър и той замина така със старата, която също е много добра. Но щом купя другия, тогава ще му слагам новата.

Снощи пак говорихме с Цецови. Майка му си тръгва от Тасмания на 10 Май - ако сме заедно в България, може да им отидем на гости в с. Енина. Не знам как ще се развият събитията след това интервю - аз много залагах на тази служба и сигурно имам големи шансове за успех, но едва ли някой ще ме чака близо два месеца да се върна от странство, че тогава чак да ме наеме, за да му върша работата. Много ми е сложна ситуацията, но каквото Бог е решил, това и ще стане. Аз и задника си да бях съдрал, пак нямаше да мога по-гъвкаво да го изработя и да измисля всичко. Или трябва да рискуваме и да си останем тук, за да чакам кой знае какви резултати (може би дори и отрицателни – което също е много вероятно…), но сега даже и това вече не може да стане, защото аз вчера платих билетите на обща стойност $6500 – а това е една много сериозна сума за такива капиталисти и специално за “аристократи” като нас (с голите гъзове, без дори най-елементарната покъщнина на тоя етап, към днешната дата и час)...

Ванеса нещо напира да излиза от тая кошара - не й се седи вътре особено, гледам. Тя снощи си отволи в ресторанта - къде ли не ходи, какво ли не бутна, с кого ли не се закача. Там имаше и детски кът, та я пуснахме да си играе с другите деца. Но те всички бяха малко по-големи от нея и не й бяха много интересни. Е, все пак си намери един “момък” с няколко месеца по-възрастен, дето я развежда напред-назад из залата почти през цялото време. Доста се измори и тя от ходене - като се прибрахме само си изяде кашата и заспа във въздуха още.

До напред гледах телевизора, но сега след като него вече го няма съм си пуснал радиото - музиката му не е кой знае каква, но все прави някакъв шум. За довечера пак съм подготвил мешана скара. В понеделник обаче ще падне голямо тичане – в 08:30 трябва да отида да платя данъка на колата, после ще се занимавам с други разни опаковъчно-организационни дейности; в 14:30 ще дойде агент да оправям годишните данъци и таксите, а веднага след това трябва и да ги платя. Като свърша с всичко това, отивам да взема ремаркето, товарим го и веднага потеглям за Бризбън. Там ще пристигна доста късно сигурно, та няма да имам много време да се видя с Методи и главно да се почерпим порядъчно, но каквото е. Важното е само да разтоварим багажа и да преспя у тях - на другата сутрин (вторник) съм на интервю от 10:30, след което директно потеглям обратно за насам. Трябва да върна ремаркето на бензиностанцията, от където ще съм го взел, след което товаря остатъка от багажериите, момичетата и хайде пак обратно за Бризбън. Вечерта ще отседнем у Методи, а на другата сутрин пък в 11:05 излитаме за Сидней. От там директно отиваме в Лос Анжелис (след 13-часов полет), сменяме набързо самолета и след още няколко часа ще сме вече при Миро в Сиатъл. Следващият етап от маршрута ни ще го описвам когато пристигнем благополучно при него – надявам се, че все ще намеря малко свободно време, за да ви държа в течение на екскурзията. Довечера ще се обадим на всички американци - да са хаберлии и да ни чакат. Съжалявам, че не питах Огнян къде живеят Веско и Румяна - можехме евентуално и при тях да отседнем и да се видим, но тя се свърши вече...

Нещо ми се закучи продажбата днес - определено имаше значително по-малко хора, отколкото предната седмица. Добре че беше тогава, та да орина почти всичко с един замах. Днес не съм направил кой знае каква далавера, но все си е помощ някаква - а основното е, че ни остава по-малко багаж за влачене. Даниела, миличката също се утрепа тези дни от шетане и тичане нагоре-надолу - на всичкото отгоре отиде и на работа; днес че и утре. В понеделник тя ще довършва остатъците, а във вторник ще издава жилището, след като основно го изчисти, разбира се. Тук, наистина - влизаш в началото “на чистичко”, но пък и точно в такова състояние трябва да го оставиш след себе си за следващите наематели. Хазаина трябва да ни върне $400 - капаро, което се оставя предварително, преди да се наеме квартирата. Това е сумата на 4 седмични наема по $100 - ако наемът е по-висок, съответно по-високо е и въпросното капаро. Тези средства се явяват като някаква гаранция, че домът се пази в изряден вид, не се причиняват зулуми и други външни или вътрешни повреди, а в случай на подобни явления, парите се използват за отстраняване на възникналите щети. Така че една квартира под наем се пази и гледа повече, отколкото собствена къща – в противен случай се плаща доста надебело и се влиза в едни такива “коловози”, за които не ми се приказва сега. Ако човек попадне на недобросъвестни наематели и те оставят погром след себе си, последните нямат шанс да намерят друга квартира – “досието” им е пълно с такива ласкави отзиви и “препоръки”, че те от там насетне могат да нощуват само под мостовете и по пейките в градските паркове…

Ванеса се отнесе да заспива, заровена в играчките си. Тя скомърча-скомърча и като видя че няма съответния ответ от мен, обърна се на една страна и заспа. Абе за сега тя е много добра като бебе - да видим как ще ни разиграва един ден като порасне.

Какво друго да ви кажа? Живея вече с мисълта, че ще се видим, макар и за много кратко. Кога ще бъде пак за по-дълго – самият аз не знам. Толкова ми е мъчно и криво, че абсолютно нищичко не направих за вас. Трябваше още когато бяхте тук да ги подадем тези шибани документи за гражданството ви. До сега вече отдавна щяха да са приключени и узаконени, независимо от дадената ситуация и конкретна обстановка на семейно несполучие около мен. То като че ли тогава мозъците ни бяха замръзнали и омагьосани от госпожата, че не можахме да измислим нищо друго и смислено, освен най-лесното и най-унизителното – да си тръгнете покрусени от тук. А пък тя, дори и сега не е пропуснала да спомене на Нени, че видите ли – аз давам толкова малко пари за него (като издръжка…), а пък ще се изръся с толкова много за екскурзии. Само че това, дето непрекъснато го водим тук и там всяка възможна ваканция и свободен ден – това не се отчита; това, че се опитвам всячески да му помогна, да го вкарам в добри среди, в правия път – то изобщо не се брои, а пък и нищо не струва. Всичките ми “добродетели” и жестове никой не ги оценява, защото те просто нямат нужда от тях. Абе, аз до утре да пиша и да приказвам едно и също - все тая ще е тя. Майка му на Нени е решила, че щом като той живее в това общество, значи трябва да бъде досущ като него и да не се отличава от другите. А факта, че същото това “общество” може да е просто и тъпо, да е на първите места в света по употреба на наркотици и самоубийства – е, нищо; такова е обществото и видите ли, ние Нени не можем да го отделим от него. Някой път ще ме намери в нужния кеф и разположение на духа, та не знам какво ще я направя – но аз и да я убия, какво ще помогне това и на кого? Разбира се Нено й приглася в абсолютно същия унисон – той не ще и да чуе даже да заживее при нас, въпреки че това ще бъде единственият му шанс за влизане в Университета. Така както той сам си я кара - и за мияч на коли няма да е годен един ден. Много ми се иска да греша и да не съм прав - нека Господ да наказва мен, а не него! Още не знам какво е станало с работата на майка му (не че това ме интересува, но веднъж стана на въпрос). Явно, че и нея ще я съкращават, защото Нени спомена, че щяла да ходи на три интервюта идната седмица. Не я знам дори - още ли е на работа, не е ли; пък и що ли ми е гайле. Сега Неничко иска да започва работа към един супермаркет, само в съботните дни. Ще зарежда рафтовете, ще събира количките, зарязани от клиентите по паркингите и т.н. Дано обаче не се увлече в тази посока и да зареже училището. Като нищо ще го направи. Нали майка му пак ще рече, че това е “обществото”, в което живее. Те така и правят, вярно е - много младежи напускат родители и училище, без контрол и твърда ръка, та после доучват на стари години, едва когато им дойде акъла в кухите тикви. Обаче това никога вече не е същото учене, както когато си му е определено времето за целта. В същия ред на мисли обаче, как нашия да бъде по-различен - нали най-верните му съветници са Жулиен, братята му дето прислужват по бензиностанциите и останалите му приятели – пройдохи. Какво да искам повече от обществото и заобикалящата го среда? Опасявам се, че моите кокали ще изгният по затворите, ако не дай си Боже стане нещо подобно с Неничко. Оная просто ще я изпаря от тоя свят - хубавичко да ви е ясно на всички!...

Още два часа и Даниела ще си дойде от работа. Мина денят пак, доста неусетно. Човекът, който купи телевизора напред и още някои други нещица, (между които и чайничето на майка, едно такова алуминиево с капаче – мисля че е спомен от морето и к-г “Лозенец”; полско или немско – не е толкова важно), ми даде със $100 повече - просто двете банкноти се бяха залепили една за друга, понеже бяха нови и той не ги беше видял. Аз обаче забелязах това - подтикван от балканската си алчност, смазан от греховно изкушение и сребролюбие, затворих очи и не му обърнах внимание на момента. Самодоволно си помислих, че ударих келепира със стоте му нещастни долара горница към цената на телевизора - онзи си тръгна доволен и всичко остана така, както беше. Добре ама мен пък малко след това започна да ме гризе и бори съвестта (да, дълбоко в душата ми все още се намират и такива чувства…) – и той, завалията беше голтак и вехтошар като моя милост. А трябва да ви кажа, че $100 са си баят пари все още, за всекиго – áко че аз ги изкарвам само за 4 часа работа; щото има и други, за които това е едвам дневната им надница. Добре че този човечец се върна преди малко и ми разказа каква е историята с банкнотата - аз охотно и с най-голямото си духовно облекчение, само бръкнах в чекмеджето и тутакси му върнах парите. А пък той едва не се разрева от умиление и радост, че си е възстановил средствата по такъв възпитан и разумен начин. Ударихме го и малко на майтап, като му казах преди да почне да си харчи парите от печатницата, да ги изчаква малко да им засъхне мастилото, че иначе залепват една у друга. Смяхме се баят и си изпратих клиента по живо-по здраво (а той може да си е помислил за мен, колко съм глупав и наивен, но това пък е съвсем отделен въпрос). Много хубаво че стана така, защото аз покой нямаше да си намеря иначе – сън нямаше да ме улови нощес от притеснения и угризения. Безкрайно съм благодарен на Бог, че върна този човек обратно при мен, та да си изправим сметките и да заспим спокойно. Господ ме избави от един грях, който аз така или иначе извърших, поддаден на дяволските сили и първичните си, първосигнални изкушения, но поне ме спаси от последствията му. Прекрасно знам и осъзнавам, че не трябваше да постъпвам така още от самото му начало, но нали и аз съм слаб характер, та самият не мога да дам обяснения защо го направих – просто като че ли ми се замъгли мисленето, мамка му. Добре е да се знае и това, че от този момент насетне, кьорав човек не ми е стъпвал в “дюкяна”. Е, от сега нататък и никой да не дойде - все ми е тая, нали си пречистих съвестта; ще си ям хляба спокойно довечера и ще си пия ракията с подчертан кеф. Аз достатъчно “кожи одрах” с моите боклуци, тъй или иначе. Но пък нали такова им беше “обществото” - тъпо и просто, сами си го просят...

Вероятно утрешния ден ще бъде още по-умрял и от днешния даже откъм гаражна търговия. Повечето хора ходят само в съботите по такива разпродажби. В неделните дни си стоят в къщи при семействата, ходят по черкви, стрижат си тревата из дворовете и си намират всякаква друга домакинска дейност. Обикновено събота е денят за бизнес, но щом и магазините затворят в 17:00, всичко останало умира с тях. Е, малко по-късно може да се чуе музика да речем от тук-от там или пък да замирише на опърлена мърша изпод някой асмалък (какъвто ще бъде нашият конкретен случай…), но общо взето наоколо е тихо и спокойно; сякаш времето е застопорено и не мърда. Климатичната обстановка се нормализира вече и не е така горещо, както беше до преди няколко дена. Даже днес си сложих и една камизолка, че да не ми се размяткват телесата пред клиентите и да ги плаша с увисналото си шкембе и голи цици без сутиен...

Малко преди окончателно да спусна ролетката на витрините, дойде още един човек, който също купи от мен разни боклучета на обща стойност от $10. Абе казвам ви аз – вървежа е само в правия път! Хá съм кривнал малко настрани и вече съм наказан от Провидението. Единствено лошото в случая е, че човек твърде късно ги проумява и разбира тези неща. Много кал и киша трябва да изгази и по натрошени стъкла на бос крак да ходи, за да разбере че за там действително са му нужни ботуши - след като и така са го съветвали години наред...

Бебето вече се събуди след час и половина сън. Стига му толкова. Довечера ще си ляга рано. Вече започнахме да изтегляме заспиването да става около 20:00-20:30, а не да чакаме до 21:00 чак, че и след този час. Е, имаме и някои редки изключения, но само понякога - общо взето режимът се спазва строго и безкомпромисно. След малко Ванеса ще обядва и заедно с нея ще чакаме да си дойде мама Дани от работа и да ни изведе на разходка. После се връщаме в полупразната квартира и продължаваме офанзивата по почистването й и подреждане на остатъците от багажа. Сега като продадохме микровълновата печка, чайници разни електрически и други домакински и чисто кухненски пособия, та е много трудно да се топлят манджите на Ванеса. Слагам вода в една малка тенджерка, топвам й шишето с млякото или паницата с каша и така подгрявам всичко на газовата готварска печка – абе, ужас! Като знам колко време е събирано всичко това – от този или онзи боклук съм влачил каква ли не стока; с колко много любов и старание съм почиствал и лъскал всичко до витринен вид – ето защо сега се продават лесно и скъпо тези джунджурии. Иначе австралийците са мундари и парапусчии – не пазят и нищо не ценят. Старите си неща ги продават едва когато станат за изхвърляне, та да ти се повдигне още щом ги видиш. Е, има и друга категория хора разбира се, с които аз имам повече отношение, но останалото е паплач. Абе – “общество”, няма що! Сега ще имаме възможност да видим и Американския начин на живот - те май че са на малко по-високо ниво от нашите овчари и пъдари тук...

Ох – за пореден път доста тъпи мисли излях съвсем свободно върху невинния хартиен лист. Времето също напредна - бебето вече е непоносимо гладно, а в това число и аз. Сега “съ папкъми” и “съ видим кък’о съ прайкъми пудир”. Хайде чао, че ме притискат задълженията – тя, вашата е лесна; ами аз да му мисля!...

01.04.2001 - Не ми е нещо до шеги и до задявки тази мрачна сутрин (въпреки че съвсем си му прилича, този ден да е някак си малко по-весел). Макар и неделя, станал съм в 06:30 и само като гледам кочината, която е навсякъде около мен, та ми се обръщат очите наопаки. Даниела се отърва от смразяващата домашна обстановка и нерадостна действителност, заминавайки на работа с колата, а пък аз останах тук, за да поддържам тила. Бебето спи още - сега е 06:50 и дано се задържи така, докато си дойде майка му в 15:00. Шегувам се, разбира се – малката Ванеса ще се събуди около 10:00, но ще продължи да си играе в леглото, защото аз имам много работа и нямам никакво време, нито пък намерения да се разправям и с нея на всичкия си зор. В същото време варя и крем-супа с остатъците от хладилника и долапите – живот ли бе да го опишеш...

Снощи търсихме Бакала, но само Ови си беше в къщи. Той пък се обаждал нощес, но ние тъй и не сме чули телефона – обикновено като преполовя едно шише советский самогон и спя като заклан овен. Като станах тази сутрин и се обадих веднага, за да му представя предстоящата програма на тържествата. След малко ще се обадя и на Богдана в Америка. В последния момент снощи и Миро звънна от Сиатъл, та се разбрахме къде и как да се търсим по летищата. Въобще, планът ни е начертан - остава само да се изпълни програмата и дано няма изненади по трасето, за които да не сме подготвени. На място ще решаваме какви допълнителни ходове ще предприемаме, ако изобщо е възможна някаква промяна, разбира се. Надявам се вие също да дойдете на Канарските острови, според уговорката на 20 Април, за да имаме повече време заедно...

През днешния ден нямам някакви съществени продажби – поне до момента. Напред идваха само едни хора, но не купиха нищо – сергията ми е доста обедняла поради изчерпване на стоката. Междувременно аз се занимавах с багажа и съкровищата ми, дето се въргаляха година и половина из сушината. Хвърлях, прибирах – поочистих малко, но все пак си запазих някои дреболии; зер, не мога тъй лесно да се разделям с боклуците си аз. Когато Даниела си дойде от работа ще продължи с подреждането и сортирането на багажа, а ние с бебето ще излезем по други задачи. Снимките ще отидем да вземам, ще изхвърлим остатъците от гаражната разпродажба, на Кен имам неща да му нося и т.н.

Утре активната ми дейност продължава и време за писане едва ли ще ми остане. Очертава се да си почина чак след като се разположа в самолета и то единствено по време на полета ни между Сидней и Los Angeles; след това пак започват натоварванията: емоционални, алкохолни, пешеходни, туристически и всякакви други. По всичко личи, че и музикалните органи на Неничко ще си ги товаря пак обратно за надолу. Никой дори не се и поинтересува от тях - това са скъпи музикални инструменти и не всеки може да си позволи да купи такова нещо, просто за да си го има в къщи, освен ако активно не го използва по предназначение.

Ванеса започна нещо да се обажда от спалнята и взе да ми подвиква като на улична проститутка или в най-добрия случай келнер – вахтата ми започва на нова сметка, но аз за сега се ослушвам и не обръщам внимание на “поканите” й за общуване с мен. Сигурно е огладняла, а може да е и наакана - то, едното върви паралелно с другото...

Ще се ориентирам към привършване, милички на мама. Това са и последните ми редове от тази географска ширина. Следващият лист ще обходи цялото земно кълбо, докато най-накрая стигне при вас, заедно с всичко останало, което сме определили като подаръци. Ако и аз имам късмета да отскоча до България, ще донеса една специална чертожна програма за фирмата на татко - ще им я инсталирам в компютъра, та да я използват и да ме споменават с добро. Ще видим как ще стане всичко. Пред нас отново са се изпречили множество неизвестни фактори, които единствен Господ може да разреши с пословичната си мъдрост...

04.04.2001 - С 1050 км/ч, на височина близо 11,000 м и при температура на въздуха -40°C (за отвън говоря, не в кабината…), прелитаме над величествения Тих Океан по посока Страната на демокрацията и неограничените възможност – Америка! За да свържа този наистина заветен и паметен за всички нас момент и за да направя любопитния читател напълно съпричастен на цялостното му осъществяване, длъжен съм просто да върна лентата на събитията съвсем малко назад, в много близкото им минало - а именно, в неделя (01 Април), като ще започна проследяването им буквално по дни и часове, точно както са се случвали едно подир друго. Така че драги ми читатели, в едно с любезните слушатели, подгответе се за изживявания, които не се случват нито всеки ден, нито пък са чест и слава на всеки простосмъртен; искахте емоции – ето ви емоции! Искахте “екшън” – нá ви го сега, че и двоен на всичкото отгоре! Връзвайте се здраво по столовете, стягайте каишите и се пригответе за излитане – пардон: за четене и слушане, в случая…

Значи, “филмът” започва с общосемейни и домашни картини от изпразненото ни като затворническа килия жилище. Звучат едновременно Вивалди, произволно ноктюрно от Шопен, в примес с лека и феерична музика от събора-надпяване на Роженски поляни – адажио “контрасептаменте” за 100 гайди и още толкова кавали и гъдулки. Настроението едва трепти около нулата, за сметка на напрежението, което е ударило тавана. В този тъй прелестно тъп ранен следобед, след като неделния ден и цялостната гаражна разпродажба мина изключително вяло и плоско (в смисъл – без никаква продадена стока…), Даниелчето най-после си дойде от работа с колата и ние трескаво се заловихме с подреждане на остатъците от и без друго оскъдната ни покъщнина. Аз занесох разни полезни артикули на Кен (въженца, пружинки, обтегачи и пр.), които със сигурност ще са му необходими за караваната, която в момента той сам строи с помощта на любещата си съпруга, прелестната и очарователна Морийн. Нашето общо щастие с Ванеса и частичната ни “свобода” не трая много дълго, защото бързо-бързо се прибрахме и устремно се присъединихме към дейността на майка й. Последната вече беше изпаднала в див бяс и се намираше в ядрото на стихията си, а с малко повечко въображение от моя страна, бих си я представил и с пяна по устата (тъкмо я сгащих да се бори с изхвърлянето на множество от моите, трупани години наред съкровища: жички и телчета, къде по-къси, къде пък по-дълги и съвсем ненужни летвички, тресчици, малки дъсчици и множество други, напълно безсмислени уредчета и устройствийца). Виждайки със собственото си зрение на орел и гледайки тъпо като хипопотам, аз преживях завидно хладнокръвно и без видима реакция целия тоз брутален акт на погром срещу моята частна собственост, но от вътре усещах как една по една умират частички от мен. От събираните ми с години боклуци, които бях подредил в нарочен кашон с размерите на цветен телевизор “Рубин”, сега жалките им остатъци се побраха едва в някаква кутия от обувки – от цвички, по-скоро. Нямах време нито да реагирам, нито да жалея за изгубената чест – теглих им една цветуща майна и се заклех, че от следващия ден насетне започвам да събирам боклуците от улиците още по-усърдно и настойчиво. Плачеше ми се и тъй като нямахме и телевизор вече, впоследствие бях пакетирал и музикалната уредба вече, та в къщи беше тихо и злокобно като в египетска гробница. Само гласовете ни кънтяха измежду празните стени, като глухо клепало изпод черковна камбана. Вечерта си легнахме малко след като бебето затвори очичките си и се пренесе в неговия чист като сълза детски свят - бяхме безкрайно много изтощени от събиране на багаж и езикови престрелки помежду си. Край на дублажа – завеса. Няма кръв, няма убити – на пръв поглед, даже и не чак толкова лошо…

Кадрите продължават с втората картина от сюжета – вече дори и музикалния фон отсъства от сценария; пари няма, бюджета е съкратен и силно опестен в почти инквизиционни граници и размери. При това изходно положение, в понеделник (а като дата вече 02 Април…), аз се залових с изчерпването на разни други служебни ангажименти, като закриване на сметки за ток, телефон и газ; имах известно обикаляне по банки и пощи заради смяната на адресната ни регистрация и други незначителни подробности, които очакваха единствено само мен. В този произволен антракт Дани продължи да събира багажа из дома и да чисти къщата за хазаите. През това време аз взех и ремаркето, с което трябваше да прекараме остатъка от нещастното си имущество, състоящо се главно от дрешки, парцалки, порцелан и стъкло – нищо друго: ни цифром, ни словом. Всичко останало замина по време на гаражната разпродажба, но пък въпросният уж “малък” остатък, беше напълно достатъчен като количество, тегло, обем и разновидност на стоката - имайки предвид и тежките електронни органи (два на брой) като за капак на всичко. Самото шибано ремарке, празно тежеше около половин тон (ако не и повече), тъй като цялото беше изработено от ламарина и приличаше на конски фургон, в който возят добитъка по състезания или най-често до кланицата. Твърде вероятно е аз някъде по-горе да съм споменал подробности за конструкцията на тази каруца и ако се повтарям нека бъда опростен. Това което исках да подчертая е, че въпросната огромна талига беше разположена на две самостоятелни оси, стъпила здраво на земята с четирите си колелета като “Къщичка на колела” от едноименната книжка на нашето детство (а аз мисля, че дядо ме е водил дори и на куклен театър с подобно заглавие). Бяхме натъпкали колата с кашони и кутии още от предния ден - остана ни натоварването само на този въпросен “вагон”, ако искате така да го наречете за повече яснота, но без грам художествена измислица. Имах запланувани още редица други ангажименти из разните инстанции, но товарителната дейност на ремаркето отне достатъчно много време, така че те отпаднаха и се отложиха уж за следващия ден.

На това място музиката свири “Туш” – завесите продължават да се вдигат; прожекторите блещят ослепително в очите, публиката скача на крака и една част вика “Бис”, а другата реве – “Разпнете го!” Следват малко нощни снимки и втория, последен дубъл за картината от този ден. От далечината се задават първите нотки и възторжени акорди на Моцартовата “Малка нощна музика”; ни в клин, ни в ръкав по погрешка изручава “Лунна соната” (Лили Иванова или Бетовен – изберете сами…). Еква залп в откъслечен речитатив на “Спи градът” от Д. Дебелянов, докато аз, дълбоко в своите свити на топка и сковани от неизвестност сърце и душа си тананикам “Спи, моя малка сеньорита” – точно в този миг от очите ми бликва тънка и едва доловима струйчица сълзи…

Най-после в 17:30 (тъкмо по здрач и точно когато на нормалните люде вече им режат домати, а последните сядат да си пият ракията…), всичко възможно като багаж беше натъпкано по нишите в багажника и купето на колата, а както уж нямаше много какво да товарим, та на края едвам успяхме да затворим и канатите на ремаркето. До тук – все още добре и след няколко традиционни целувки на изпроводяк, аз потеглих по 250-километровото трасе към Бризбън.

Злощастната японска кола буквално се огъваше и стенеше под многократно надвишаващите норми за тегловното й претоварване – тя самата, натоварена до върха, плюс прикаченото към нейния задник ремарке, със собствен достатъчно голям тонаж. По едно време, някъде към средата на един от баирите усетих, че нещо взе да й се повишава температурата, но по надолнището положението уж се възстанови и термометъра се нормализира – въпреки, че половината радиатор извря и водата му се изпари като на стар ЗИЛ “осмак” или ГАЗ-53. От тук нататък вече станах много “осторожен”, но тревогата и вътрешно-душевните ми терзания започнаха да набират тяга като в парен котел.

На моменти започнах да усещам и едно особено “придърпване”, изразяващо се буквално в тотално спиране на двигателя, а пък това си пролича особено характерно по нагорнищата – макар и с автоматична скоростна кутия, шибаната ми кола също има някакъв вътрешен съединител, работещ в много тясна и строга зависимост от налягането на маслото във въпросната трансмисия. Като спра обаче за известно време и маджуна вътре поизстине малко, всичко се оправя от само себе си (и така пак до следващия баир, когато съединителя отново започне да преплъзва - спирам, охлаждам и продължавам, които действия се повтаряха многократно през остатъка от гневното ми пътуване). Гледам също, че всеки път когато спра отстрани на пътя, по асфалта остават едни мазни следи от не капещо, ами направо течащо масло, но аз приех че то като позагрее повечко и избива през преливника навън. Е да де, ама много не-е-е!...

След като преминах обаче, къде успешно, къде пък не чак толкова през всички възможни възвишения по пътя, на равното нещата се бяха улегнали вече и заели нормалното си походно състояние – т.е. повече принудителни спирки и охлаждания не съм правил до пристигането ми в крайната точка на маршрута. Прибрах се у Методи скапан като медуза и омазан с масла като локомотивен машинист. Разтоварихме набързо боклуците у тях (една част под сайванта, друга част - в резервната му стая) и седнахме двамцата на сладка среднощна раздумка в комплект с ледена бира.

Оказа се, че неговата кола пък нямала водна помпа, та аз на другия ден го закарах на работа с моята полужива барака и вече изпразненото ремарке, което продължаваше да си тежи все същият половин тон (а пък да ме пита човек, защо не го разкачих и да го оставя пред тях – нямам разумен отговор на подобен въпрос; влачих го подире си, както костенурката носи корубата си на гърба – какъв идиот съм, пълен, завършен и много кръгъл). Оп-па, сетих се защо – защото правех сметка изобщо да не се връщам обратно у Методи, ами като го заведа и оставя до работният му обект, аз да тичам директно на интервюто ми за работа, а след него направо да се изстрелвам обратно към Maryborough; и без друго щях да бъда много близо до магистралата, докато едно повторно пътуване назад до квартирата му щеше вече много да ме забави. Е, от това ми смислено обяснение излезе, че не съм пък чак и такъв голям идиот – вероятно не толкова закръглен поне…

Същия ден, макар и късно трябваше да се видя с Нени, но понеже много закъснях с пътуването си вечерта, обадих му се по телефона и се разбрахме да се видим на другия ден - тогава щях да оставя нещата, които му носех: колелото, разни други дреболии и остатъци от неговия мотор и т.н. Добре ама аз целомъдрено реших, че ще бъде много по-разумно, ако след като приключа с интервюто веднага да се връщам в село за Даниела и детето, вместо от там насетне да се занимавам с други неща. Ето защо, след като закарах Методи до работата му, аз се отправих към Неничко, който пък ми беше точно в противоположния край на града и за да стигна до тях, прецапах надлъжно кажи-речи цялата щатска столица. Беше станало около 07:30, когато все пак пристигнах, при това все още благополучно - обадих му се по телефона да слиза веднага, че да се видим преди да е тръгнал за училище. Цялата програма до тук се извършваше с изключителна точност, с разчет по часове и даже по минути – такава стратегия и тактика не е била прилагана в никоя от досегашните войни, включително и при маневрите на операция “Пустинна буря”. Разтоварихме неговите боклуци в гаража и след като майка му вече беше заминала на работа (която и без друго аз изобщо не исках да виждам, за да не се наложи да й излежавам присъдата после…), та се качих до апартамента да се видим за малко по-дълго време с него.

Поприказвахме си малко горе и в 08:45 оставих Нени пред училището, а аз трябваше да се помотая някъде за около час, докато стане време за интервюто ми в 10:30 - след което, както вече ви известих за моя план: да поемам по обратния път в северна посока към “наше село”. Абе като че ли аз и до тук нямах от какво да се оплача – свирете фанфари, бийте тъпани, пискайте гайди, зурни и кавали! Действието обаче продължава и това съвсем не му е края…

Разделихме се сърдечно с Неничко и тъкмо минавам през светофарите до неговото училище, колата изедин път хлъцна, глътна въздух и умря. Съединителят пак започна да боксува и на първата пряка в ляво спрях - този път завинаги. Отварям капака отпред – ау-уу, какво да видя?! Отвред се вдига пушек, който се носи от вятъра на цели облаци и мирише на пърлен слон; а пък по асфалта като ми се проточила една мъзга от скоростната кутия, сякаш изкормен крокодил си влачи червата по жълтите павета пред Мавзолея (нищо, че те лани го съборили без аз да разбера и без изобщо да съм влизал вътре – дори и като ученик). Въобще, пред мен съвсем изневиделица изплува една много тъжна и още по-жалка картинка. Оркестър – “Повеска!” В този момент вече зарята започва, а в ушите ми зазвучават два единствени марша: “Покойници” в дясното и “Вий жертва паднахте” в лявото (или обратно, в зависимост от това кой как чете и възприема думите ми)…

Вероятно някой по-загрижен читател, барем от любопитство и куртоазия ще попита как съм се чувствал точно в този момент и веднага ще му отговоря: аз тутакси изпаднах в шок, амок, кома и добих всички възможни фобии, известни в медицинската практика, защото вече предчувствах каква ще бъде и диагнозата на току що останалото ми безмълвно превозно средство. Моята първоначална реакция и мълниеносна мисъл беше във връзка с отиването ми, при това точно навреме на интервюто за работа, което при новосъздалата се аварийна обстановка за мен вече не беше възможно. На второ място дойде мисълта и за последващото ми връщане на село: отново в същия ден? - просто абсурдно! А пък за политане към Америката и то веднага на следващата сутрин не си и помислях даже, защото считах че това влиза в много дълбок разрез със здравия разум…

Всичко като в един миг изчезна от погледа ми и се сгромоляса пред мълчаливата купчина желязо, която продължаваше да вдига облаци от пара и дим от изгоряло олио и все така да си мирише на прегорял слонски хобот. Получих черни петна в очите и световъртеж в областта, където уж трябваше да ми стърчи главата - не я и усещах даже, че все още си беше на мястото. Сам не можех да направя абсолютно нищо, предвид и силно изтънченият ми характер – аз само до клозета ходя сам и то по необходимост когато сера; иначе за пикаенето нямам проблеми и мога да си поделям цукалото с всеки един. За всичко останало обаче ми трябва човек, дружка да ми е - за добро или за зло. Е, как е сега – взехте ли да се натъжавате? Почнахте ли да ме съжалявате? Не ви ли домъчня поне малко за мен? Нищо де, имате време – нали краят още не е дошъл…

За мое най-голямо щастие, аз се намирах много близо до училището на Нени, а единственият човек, на когото можех да разчитам за момента (и винаги ще мога, независимо за какво), беше само той; особено пък за такива автомобилни неволи, граничещи с трагедии. Тогава реших да се върна и да го взема с мен за през деня – исках да ми бъде съветник в трудния за всички ни момент, та двамата с него да решаваме непосилните задачи, с които ме спречка и пред които ме изправи и този път съдбата, правейки си доста лоша шега със скромната ми особа. Отидох в училищната канцелария, обясних какъв беше случая и с разрешението на директора, Нени беше освободен от учебните си занятия. С чиста съвест смятам, че постъпих правилно и че този път действително имаше сериозна причина за отсъствието му от клас, за разлика от множеството други случаи, за които всички ние знаем, но точно сега не ми се говори за тях.

Времето за интервюто ми взе чувствително да наближава и аз мислех да вземем едно такси, с което да отида до тази компания и да видя какво е положението там, а пък после с друго подобно да се върнем на улицата, където бях зарязал счупената си кола и тогава вече заедно да решаваме по-трезво какви ходове и манипулации да предприемем по отношение на катастрофалната й повреда. Тогава Нени отсече: “Никакви таксита, вземаме на мама колата!” – той знаел къде тя криела резервния си ключ. Аз горделиво се възпротивих, но вътрешно приех идеята с известно вътрешно облекчение. Това щеше да ни спести ужасно много време, нерви, лутане и не на последно място средства. Исках обаче поне да се обадим на майка му и да й обясним каква е ситуацията, а не да й вземаме колата през нейната глава – за мен това решение щеше да бъде крайно неприемливо. Тя обаче с разбиране посрещна проблема на бившия си съпруг и дори предложи да й ползваме колата през целия ден - до разрешаването на всички възможни новосъздадени неудачи. Защото моята молба и уговорка с нея беше единствено някак си да се добера до това шибано интервю и после да се върна при колата, като за след това нямах още никакви адекватни решения в главата си – за мен срещата ми с тези работодатели беше, ако не на живот и смърт, то поне достатъчно жизнено важна. В крайна сметка, това беше един огромен жест от нейна страна, който аз оцених много високо и подкрепих с горещите си благодарности - веднъж към нея самата, както и към участта и приноса на моя малък Неничко, докато аз бях изпаднал в абсолютна безизходица. Вече не е никак смешно, нали…

Взехме ние колата на госпожата и понеже имаше още малко време до времето ми за интервю, та отидохме първо до близкия сервиз за една бърза консултация с механиците. Там разбира се, специалистите изказаха най-различни мнения по възникналата повреда, граничещи с най-безобидното - “просто изгубена тапа за маслото на скоростната кутия”, минаващи през “избила семеринга на маслената помпа”, та достигащи чак до вече много сериозно стряскащото “абсолютно съборена трансмисия”, чийто ремонт вече се измерва в размер на няколко хиляди нещастни долара. Но пък и без да е видял своя “пациент”, няма такъв доктор, който да постави съответната си точна диагноза – този въпрос вече съм го третирал и правилото важи с най-пълна сила за автомобилни капацитети и светила, хуманитарни лекари или прости конски доктори. След проведения разговор се разбрахме с майстора, когато ми свърши интервюто да налея едно кило масло в колата и да му я закарам, че да я “преслуша”. Той ме успокои, че нямало голяма опасност за никой от агрегатите по скоростната кутия само от едно кратковременно разстояние или по-точно – нищо по-лошо повече не можеше да й се случи, ако разбира се това ми звучи по-успокояващо.

Купихме въпросното масло още на път за интервюто, на което се явих най-чинно и акуратно точно в 10:30 (независимо, че под ноктите си вече бях събрал грес и мръсотия, с която можеше да се натъпче поне един колесен лагер и целия смърдях на изгорял мазут като стрелочник на гарата). Докато водихме преговори и пазарлъци, часът стана 11:45, а през това време Неничко го бях курдисал на една лавка с $5 на ръка – да яде нещо и да пие лимонада, докато ме чака да изляза от моята среща на високо равнище.

Вероятно за да разнообразя малко скучният си и монотонен разказ, аз би трябвало да спомена и нещо за самото интервю. Лошото е обаче, че нищо конкретно не мога да кажа на този етап. Това, което ме шокира и притесни в началото беше, че тези хора ме питаха и разпитваха, като че ли не ме познаваха и като че ли не бяха работили с мен рамо до рамо в продължение на цели две години. Какво толкова ми задаваха въпроси, какво пък толкова очакваха да им разказвам и аз от своя страна, след като те самите продължават да работя по моите чертежи и документация, с които съм се занимавал само преди някаква си година и половина. Толкова да са ме забравили – не вярвам. Спазваха някакъв шибан протокол, от който на мен още там ми стана ясно, че мислите им не са много добронамерени и благоразположени специално към моята кандидатура. Ами за чий грездей ме повикаха тогава? – не могат да отвърнат. Естествено, имало и други кандидати като мен, които едва след като бъдат всичките изслушани, хората ще вземат окончателното си решение за това кой от нас ще получи работната позиция. Абе задници такива – що си губихме взаимно времето, вместо веднага да ми направят една оферта, която да няма как да откажа. Какво има да ги чуват другите, след като веднъж са решили да наемат мен? Ама явно, че не баш това им беше решението, защото до конкретни предложения така и не се стигна. Аз набързо обясних от къде съм пътувал и как, разказах вкратце за възникналата повреда на колата, за притесненията ми по предстоящата задгранична екскурзия и т.н. Все пак хората най-любезно ми взеха телефонните номера, на които могат да ме открият дори и в братска Америка, та уж да ми се обадят там за развоя на нещата. Дадох им добре да разберат, че в случай на каквото и да е предложение от тяхна страна, бих бил готов да съкратя приятелската си визита и да се явя на работа в нужния времеви толеранс, но аз лично не подхранвам излишни надежди, че това въобще ще може да се случи. Както и да е – майната им; ибаз ги всичките работодатели целокупно. В момента летя със скоростта на звука към Щатите и като че ли за момента това е единственото, от което се вълнувам (плюс всичко останало, което заебах в Австралия, разбира се)…

Та, значи – след интервюто, с Нени се връщаме обратно до мястото, където бях зарязал колата и закаченото за теглича й ремарке, наливаме въпросното масло, което изтече половината още докато го сипвах, паркирахме колата на майка му на същото място и вече с моята започнахме бавно и тържествено да се придвижваме към сервиза. По средата на пътя оная “гейша” пак спря, та се наложи най-после да откачим тоя шибан фургон, дето го влачихме отзад и го оставихме до един тротоар. Така вече, без допълнителен товар и с множество допълнителни прекъсвания и почивки се добрахме до автомобилната “клиника”. Повредата се оказа много по-сериозна, отколкото на мен ми се искаше да бъде и изобщо не беше поправима, така набързо, само за час-два – както пък хептен си го представях със своята по детски наивна и чиста душа. Онези от сервиза се произнесоха, че трябвало цялата скоростна кутия да се измъкне назад, за да се види точно къде е “болното” й място – семеринга ли е само избила, маслената помпа ли ме преяде или пък цялата трансмисия иска да се сменя с нова. Това обаче е работа и дейност поне за 2-3 дни и практически беше абсолютно невъзможно повредата да се ремонтира и отстрани на момента, в съгласие с моите сърцераздирателни молби и мераци, подтиквани от безпомощните ми пориви на мисълта и напиращата безизходица...

Междувременно всички електронни уреди за отчитане на пропиляното време показваха цифрите 14:00, а аз самият все още продължавах да бъда на кота “0” - без дори да имам и най-малката представа какъв следващ вариант да предприемам и в какъв огнен пъкъл да се хвърлям. Стана късно и за банки, окъсняхме за пощите и за всичко останало, което беше планирано да се свърши. С Даниела поддържахме постоянна връзка на “горещата линия”, която следеше развоя на действията ни от съвсем близък план и непрекъснато раздаваше мъдрите си съвети по телефона: като например да наемем друга кола, джипка, пикап или микробус с теглич, та хем да върнем ремаркето в Мариборо (както ми беше пазарлъка и уговорката с хората, от които го наех), хем пък да натоваря останалия багаж, нея и Ванеса, че да се връщаме веднага обратно при Методи. Така ние с Нени закарахме счупената ми кола пред тях и я “зазимих” доста трайно на паркинга пред блока им. От там си плюхме на петите и с шеметната скорост на малко прасе из бостан с тикви хукнахме пеша, за да приберем колата на майка му - която пък сутринта бяхме зарязали на мястото, където спря жизнения си път моята дърта и омразна вещица. Върнахме се благополучно у тях и по телефона започнахме да търсим кола под наем. Взе ли да ви става вече горещо? – е, нищо; то е от слънцето…

Между другото, докато си пиша тук, свит на кълбо и разлят по очертанията на тясната самолетна седалка, забелязвам че прелитаме над Екватора (“горещото” от горния абзац действително е било породено от вечното небесно светило). Независимо че над Земята вече е тъмно като в негърски гъз, температурата извън борда продължава да бъде смразяващите -43°C, при почти същата скорост и надморска височина. Логично беше да е малко по-топличко тук – къде е това Слънце? Какъв е този Екватор – че то още малко и сняг ще забръска отвън! А са минали само 4 часа, откакто излетяхме и едва 3700 км от общото разстояние на полета - остават още 9 часа летеж и 8400 км път; ба мааму - голямо хвърчене пада, не ти’й работа. Ой, нещо взе да ми се клати под краката – сигурно скачаме в разни въздушни ями и ни носят теченията, защото целия аероплан се тресе като дъбов клон по време на буря. Бебето отдавна вече спи в койката си, но за тези подробности ще стане дума малко по-нататък, в следващите ми редове. В момента чакам да минат стюардеските с количките си, че да раздадат и вечерния аперитив - от обедният не съм много доволен, защото го претупахме някак си набързо; не бях още изправил достатъчно мозъчните си гънки и на тръгване ме тресеше нервата, като обрулен есенен лист. По-навътре из материала ще се спра отделно и на тези свои чувства и усещания. Даниела също спи, горката - сгъната “на салфетка” и простряла се на две съседни седалки, докато аз след краткото си лирично отклонение, продължавам да описвам неволите от миналите дни...

Връщам се мигновено в апартамента на Нени, от където направихме десетки телефонни запитвания за временно наемане на автомобил. Поради баснословно високите цени за подобна “услуга” в агенциите, посъветваха ни да минем покрай няколко бензиностанции и на място да търсим някой пикап под наем, защото така излизало уж по-евтино. Хайде, впрягаме пак колата на госпожата и започваме да обикаляме по най-близките до района бензиностанции.

На едно място най-после намерихме нещо подходящо и влязохме да попитаме чорбаджията за повече подробности. Оказа се че хората имаха точно каквото ние търсехме, но този пикап в дадения момент се намирал в друга тяхна база - чак на отсрещния край на града. А пък като разстояние това беше все едно пътят между Габрово и Севлиево, само че осеян със стотици светофари, кръстовища, пешеходни пътеки и гъст трафик от коли в пиковият вече час. Но каквото и да е – това беше единственият ни шанс. Моят малък Неничко много искаше да дойде с мен и аз с готовност приех да ми бъде другарче по пътя – той много се радва, когато около нас има подобни емоции, а и на мен щеше да ми е по-добре, като не съм сам. На нова сметка се обаждаме на госпожата, за да я питаме дали може да й върнем колата чак нощес, защото с нея трябваше да се придвижим до мястото, от където да вземем пикапа – а там респективно да оставим нейната и да се качим в наетата кола. Трябваше отново да прекосим целия град, почти от където бяхме тръгнали и да закачим ремаркето, което пък ни чакаше най-чинно, зарязано на произвола в една глуха уличка.

Така екипирани се наложи да блъскаме над 3 ½ часа само в едната посока между щатската столица и Мариборо, за да натоварим останалия багаж и народ от междувременно освободената ни вече квартира. Докато със сетни сили и завидна точност натъпкахме всичко останало в каросерията на пикапа и ние тримата + невръстното бебе едвам се вцедихме в тясната му кабина, след други 3 часа път на обратно трябваше да се върнем в Бризбън на същата шибана бензиностанция, където пък да издадем и върнем наетата от нас кола. Свят ми се завива само като си спомня каква бясна надпревара беше с времето и обстоятелствата, а в момента тръпки ме побиват, докато преразказвам цялата тази епопеична одисея, с най-големите си и педантични подробности. Щеше да бъде толкова хубаво, ако всичко това беше само един кошмарен сън, но за жалост то се случваше наяве и потърпевши бяхме самите ние...

Докато се лутахме в търсене и намиране на коли под наем, вече беше станало 16:00. Откъм страна на госпожата отново нямахме никакви проблеми, заради по-късното връщане на колата й, за което аз също съм й много благодарен (независимо от ненавистта, която изпитвам към нея – отношението ми е продиктувано единствено заради нашия малък Неничко, когото ние с нея просто не можахме да поделим и в крайна сметка да се разберем съвсем човешки: кой от нас го обича повече…). Та така, от там (бензиностанцията), политаме с много мръсна газ – и в 19:00 бяхме в “селото”. Първо издадохме ремаркето; глобиха ме $6, че им го връщам с няколко часа по-късно от законното време, след като бях платил други $45, за да го наема предния ден. Като прибавка към всичко дойде и новия масраф от $156 за тоя шибан пикап, без да смятам разходите по горивата му за около 500-600 км пробег. В тази графа ремонтът на моята кола все още не фигурира като стойност, защото за сега той представлява една неизвестна “имагинерна” величина в уравнението (ако такова понятие съществува в математическите науки), което до някаква степен ме държи в относително спокойствие, граничещо с безтегловност и тъповата примиреност...

Излишно е да съобщавам, че докато пристигнем в Maryborough, навън вече се беше смрачило, започна да припръсква лек дъждец, който бързо се усили и въобще цялата кална и лепкава мизерия на едно лошо време, се беше изсипала като че ли наведнъж върху ни. Дорде сварим да нахвърляме багажа в каросерията на пикапа, с Нени се намокрихме като кокошки; най-после тръгнахме. От обилните изпарения по нас и влагата в тясната кабина, предното стъкло на колата започна да се изпотява много сериозно – единственото решение беше да пускаме климатичната инсталация, за да го охлажда и същевременно да чисти отвътре “мъглата”. Добре ама нали ние всичките бяхме мокри - стана ни пък студено, протекоха ни носовете; бебето също нито за миг не миряса през целия път – смятам, че въобще не са ми нужни повече обяснения за описването на една неописуема картина от съвременния сюрреализъм по действителен случай, в пасивен матриархално-семеен дух. Да знам, че някой ще ви разкаже остатъка от моите премеждия и патила, аз тутакси бих помолил стюардесата да ми подържи вратата отворена, за да скоча от самолета в движение – настръхвам само като си припомня през какъв ад минахме, с отделните извадки и частични епизоди от него. Но нищо – нали така се калява стоманата и се кове желязото; все на горещо. По същия начин узрява и характера на човек, за да успява в неравните житейски битки и да оцелява…

И ето ни точно в 22:30 - пристигаме благополучно у Методи. Нашата приятелка Румяна ни чакаше вече там, за да ни изпрати на другия ден; така се бяхме разбрали с нея, само че тя нямаше как да научи и разбере за нашите “подвизи”. Набързо и в движение разказахме на всички за премеждията си, разтоварихме багажа и оставихме Даниела да се занимава с бебето. От там пък ние с Нени отидохме да върнем пикапа на същата бензиностанция, от където всъщност го бяхме взели, като трябваше да приберем съответно и колата на майка му. След приключване на служебните процедури и разплащане, после пак се върнахме до квартирата на Методи. Сега вече, макар и почти полунощ взехме и Румяна с нас, с нейната кола, че като закарам Нени и возилото на майка му у тях, тя пък да ме докара обратно при Методи. Всички тези среднощни движения и маневри се извършиха със завидна точност и бързина (съмнявате ли се в стила ми?...), а в първите минути на новия ден (00:30 - за протокола…) аз вече жадно и напористо си пиех виното. В същото време клепачите ми пареха и очите ми сами се затваряха; треперех от смесени чувства на яд, гняв и частично удовлетворение, че все пак всичко свърши в рамките на благополучието – това беше най-краткият ми миг, преди да се сгромолясам в леглото като повален от стихията вековен дъб и дълбоко да приспя кахърите си...

Така завърши този етап и тази глава от епичната повест за един друг, не по-малко “истински човек”, от описаният вече в книжката на другаря Борис Полевой. Времето обаче неумолимо тече, дните на седмицата продължават да се редуват и само няколко часа по-късно, след като едва легнахме снощи, съвсем закономерно дойде и най-новият (ден…), с уж още по-новия си късмет, т.е. днес – както вече стана ясно: четвъртия ден, на четвъртия месец от новото летоброене.

По разписанието на самолетните ни билети и заради връзката с международния презокеански полет от Сидней за Los Angeles, с един аероплан на нашите вътрешни авиолинии, ние трябваше да излетим от Бризбън точно в 11:05 - от там насетне маршрута вече го знаете, да не се повтарям излишно. Обаче съгласно твърдите и сурови летищни закони, от съответната авиокомпания ни искаха пристигнали поне с един час по-рано в залата, заради съответните заверки на паспорти, документи, чекиране на куфари и багажи, паспортни/митнически проверки и редица други формалности, без които напускането ни на Австралия е немислимо. На мен обаче все още ми висяха на шията зарязаните още предишния ден (поради стеклите се обстоятелства…) проблеми в банките, където трябваше да плащам разни такси и да покривам кредитната си карта, за да не се натрупват излишни лихви по време на отсъствието ни от страната; в пощата пък имах да уреждам други неща. А всички подобни държавно-административни учреждения отварят чак в 09:00 (те не са такива серсеми като нас инженерите, че да започват работния си ден още в 06:30 заранта). И отново със завидна експедитивност ние успяхме да ликвидираме и да изчерпим всички подобни служебни въпроси – буквално минути преди времето за нашия полет. Румяна ни взе сутринта с колата си и ни разведе по разните инстанции, от там с багажа ни изсипа на летището, където бяхме пристигнали малко след 10:00, но за щастие времето ни беше напълно достатъчно, за да се оправим с всички необходими процедури. Стоп кадър! – гайдите ручат, фанфарите пищят; затягаме коланите – излитаме! Край на дубъла – обявявам кратък антракт за по една цигара, кафе, изпикаване и т.н. Минути по-късно вече се бяхме понесли над града и самолета извиваше току над покривите на къщите, за да поеме в правилната си посока. Завеса!...

Така натоварени, с предаден вече багаж директно за крайната ни цел, в самолета от Бризбън до Сидней Ванеса буквално пощръкля, като ви и рева почти през целия едночасов полет. На края, изтощена от вой и обляна в сълзи и сополи, тя най-после каталяса и заспа в скута на майка си, но когато това се случи, беше вече твърде късно - ние почти бяхме кацнали на Сиднейското летище, а пътуващите с нас нещастни пасажери искаха час по скоро да забравят кошмарният си полет. От там с автобус ни прехвърлиха на международния терминал и точно в 14:00 местно време излетяхме за Лос Анжелис. Сбогом, слънчева Австралия – здравей, далечен Американски блян!...

Ако не сте се изморили и отегчили да ми следите мисълта, сега ще ви въведа в нещо малко по-лековато. Забравете за момент неволите и неприятностите, които ние така или иначе оставихме долу на земята и много далеч отвъд океана. Този самолет е огромен и с невероятно обслужване от страна на стюарди и стюардеси (не знам за мъжките, че дип не се интересувам баш от тоз човешки пол, но женските създания са прелестни красавици – в главата ми нахлуват куп покварни мисли; независимо за която и да е и винаги, когато мине покрай мен и ми се отърка у молива, чрез който предавам въздушния си репортаж). В момента си пия уискито (не водя отчет за кое поредно вече…), чисто и без никакъв лед поради остра липса на Троянска сливова (ако знаех, че тези хубавици са така кът откъм това класическо питие, можех да си мушна една бочка в дисагите, но това ще го имам предвид за следващия път).

Тъкмо бях приспал Ванеса напред – обаче пилотите съобщиха нещо по радиоточката и тя скочи, като че ли точно за нея се отнасяше въпросното повикване. Когато разбра, че все пак не търсят нея, тя малко се разочарова и сега досажда на майка си, която пък е гладна и набавя изгубените си витамини и калории с една ледена бира. След още някакви си 6-7 часа (ебаси ужаса – амчи ние сме едва по средата, бре!) кацаме в Америка, където като астрономическо време ще бъде вчера на обяд, защото летим срещу времето и има 18-19 часа разлика, спрямо часовите пояси на Австралия. Това ни прави с около един ден по-млади, връщайки се назад във времето утре. Надявам се обаче да не се налага повторното ни изживяване на онова, което за кратко загърбихме и оставихме назад, опитвайки се да го забравим. Но пък на път за Европа ще компенсираме разликата, така че едно на друго ще си е пак същото...

Към залеза на този, вече звезден миг няма нищо - ама наистина вече съвсем нищо за описване. Сега ще си довърша поредния аперитив, ще повторя може би поръчката си, а най-вероятно и ще я потретя, след което търпеливо ще чакам сервирането на скромната вечеря. Ако ми остане време, най-накрая може и да затворя очите си за малко – умишлено не го правя, защото в съзнанието ми продължават да изплуват закъсали коли по пътя и разлети масла по асфалта; дълго време не ще мога да се освободя от този кошмар. Ох, че пак взе да друса тая каруца - дано не ни изтърси някъде тука, че кой знае колко ще е студена водата отдолу...

07.04.2001 – Часът е 11:35 съгласно австралийското време, но тук, вече в Америка е все още “снощи” (т.е. 06 Април, 18:35). Аз продължавам да следя ръчния си часовник, който не е преправян спрямо различния часови пояс оттатък Гринуичкия меридиан, та всеки път ми се налага да изчислявам колко е часът. Това пък за нас изобщо не е от толкова важно значение и на мен лично хич не ми е работа да знам времето с точност до минута или секунда - движим се хаотично, без конкретна цел, без никаква специална програма и предварителни планове.

Сами разбирате, че в последните ден-два не съм водил записки по дневника – това беше само докато се окопитим и ориентираме в новата Американска обстановка и докато започнем да гледаме на живота малко “по-отвисоко”, а не откъм опакото на света по отношение географското разположение на Австралия. Използвам краткия промеждутък, през който с две-три думи ще се върна на кошмарното ни пътуване през океани и морета (земи нямаше – само вода; много вода).

Нашата бясна Ванеса през цялата нощ не мигна и се кокори като че ли всички бяха длъжни да й търпят капризите, а с това не остави да се наспят и останалите около 400 души пътници в самолета. Чак към края се измори и заспа в специалното за целта кошче. Тъй като тя все още се класифицира като бебе, бяхме настанени в средната редица на салона, на най-предните седалки, където на стената стюардесите закачиха една малка капсула. Детето ляга вътре и спи по време на полет, но тук говорим само за нормалните деца – нашето е комбинация на шоп с балканджия и хич не му се стоеше легнало вътре. Обходи всички седалки, завря си пръстите по всички възможни дупки (включително и в пепелниците, въпреки че по аеропланите отдавна вече не се пуши). Обиколи пасажерите, на всеки един се представи поотделно, но когато вече я прибрахме при нас да мирува, тогава настъпи големият катаклизъм. Криво-ляво тя преспа някоя и друга минута, но скоро след това ние вече кацнахме в Лос Анжелис и режима й на хранене и сън отново се обърка.

Кацайки за първи път в Съединените Американски Щати, на летището ние минахме през нарочна паспортна и митническа проверка, която беше доста щателна и стриктна, макар че нас точно никой не ни провери. Можех да натъпча из джобовете си всякакви наркотици, барут и забранени за внос/износ стоки от първа необходимост, но тогава пък можеше да се озова направо в пандиза; в Америка въобще не си поплюват и никого не галят с гъше перце. Имаше доста хора, на които им пръснаха парцалите по плаца и минаха на проверка “под микроскоп” – и това съвсем не бяха единични случаи. Навред щъкат специално обучени кучета, полицаи следят всяко “неправилно” движение и демонстративно се побарват по кобура; федерални агенти и всякакви други хиени слухтят така, та пиле не може да прехвръкне към Страната на Свободата и заветната “демокрация”. Летището беше пълно с мексиканци, негри, араби, евреи и всякаква друга измет от целия шарен свят, което правеше самото място не особено привлекателно. В Los Angeles ние имахме няколко часа престой до излитането на другия ни самолет, благодарение на което успяхме да се поразходим малко и да разгледаме наоколо с опознавателна цел.

Първите ни впечатления като цени бяха смразяващо ужасяващи – особено пък след като ни поискаха US$5 за една чаша наливна бира. Славейки всички висши политици, Английски Кралици, бирници и банкови къртици, които доведоха света до крах и в частност навлякоха ризата на кризата в народното ни стопанство, обръщайки въпросната “петолевка” по смешния курс на австралийския долар, срещу знака за равенството резултатът възлизаше на 12.50 нашенски пари! - с които пък у наше село можеш да се опикаеш от бири, дорде ги изпиеш всичките наведнъж. После като почнаха едни галони, инчове, футове, ярдове, мили, фаренхайти, унции – да се побъркаш! Едно огромно табло свети и вика, че било 42 градуса. Ебах, рекох мааму – ние даяним на топло при нас, ама и в тая държава ще има умирачка от жега! А пък като слязохме от аероплана се оказа, че то си е едва 5-6 градуса студ, само че по Целзий; по околните баири имаше доста сняг и общо взето представляваше една чисто зимна картина - кой да му дойде на ума, че тук градусите ги мерят по скалата на Фаренхайт, докато останалият (по)- цивилизован и напреднал свят е приел Целзиевата метрична единица за температурен еталон. Разбира се студът е само тук, в Сиатъл, който се намира много близо до Канадската граница и където все още е зима; аз даже не съм много сигурен дали пък те изобщо имат лято като сезон, но хайде сега да не се набърквам и в тази климатична тематика...

Зарязахме огромните летателни машини и с един по-малък самолет на вътрешните авиолинии, от Лос Анжелис излетяхме за Сан Хосе, отстоящ само на около 45 минути полет по западното крайбрежие на Североамериканския континент. Понеже се движихме на сравнително доста по-малка височина, спрямо космическите 10-11, та дори 12,000 м на места, когато на идване прелитахме над Тихия океан, долу в низините много ясно се очертаваше релефа на бреговете и плажната ивица. С малко повече въображение и своето по принцип по-остро обоняние, с едната ноздра на носа си почти доловях уханието на най-различни марки парфюми, витаещи над Санта Барбара, Санта Мария и Санта Круз – съвсем небезизвестни курорти, където почти всяка от големите звезди на Холивуд (и техните “съзвездия”…) са си спретнали по някоя и друга виличка, та да се намират на работа, докато са извън снимачните площадки. Красота, лукс, шик и парадна суета – не завиждам; само отбелязвам…

След пристигането си в третия по големина град на щата Калифорния (за San Jose ми е все още думата) нямахме почти никакъв престой на летището и време в безцелни разходки не сме губили - от там пък ни натовариха на трети авион, вече за насам (тук предполагам, читателят сам разбира, че от два-три дни се подвизаваме в Сиатъл и в момента предавам репортажа си именно от тази географска точка). След други два часа реене из въздушните пространства над необятната Американска прерия, кацнахме на последната гара, където с нетърпение ни очакваха наш Миро, заедно с 10-годишната си дъщеря - Михаела, която в момента му беше на гости за няколко дни. Последваха прегръдки, целувки, срамежливи и свенливи запознанства, пренасяне на багажи, безкрайно много емоции – всичко е толкова чудесно, че ми се струва дали пък още не го сънувам. Прибрахме се в апартамента на нашия изключително гостоприемен домакин, където тържествата и празненствата започнаха веднага с прекрачването през прага на скромният му и уютен дом...

Както вече подчертах, Мирослав е един изключително сърдечен, гостоприемен и земен човек – просто за един нищожен миг помежду си изградихме такива прекрасни отношения, като че ли сме другарували от десетилетия. Той си беше взел няколко дни отпуск заради детето, което пък трябваше на другия ден да заведе обратно при майка му. Вечерта на партито у тях дойдоха още едни българи, съвсем наскоро дошли в Америка - по-младо от нас семейство и големи симпатяги. Та и с тях заедно - бърборихме дорде не закукуригаха първите петли.

На другия ден към 10:30 потеглихме към града, където живееше Михаела (дъщерята на Миро) – столицата на съседен щат. Специално с наименованията на тези географски области, като например отделните щати и съответните им столици за сега съм малко поизостанал, защото изведнъж ми се струпаха за усвояване. Освен това в Америка има повече от 50 щата с още толкова столици – трябва ми малко време, за да ги запомня и да не обърквам понятията, но пък и на изпит по география на туризма също не мисля да се явявам. Така че ако случайно сбъркам името на някой от тези могъщи геополитически центрове, моля да бъда предварително извинен. Единственото, което запомних до тук е, че Сиатъл е столицата на щата Вашингтон. Същото име обаче носи (в памет на техния първи в историята Президент – Джордж Вашингтон) и официалната столица на САЩ – ебаси обърканата държава са тези тук; не му е никак лесно на новоизбраният им вожд, Георги Бушовски да води подире си тая многолюдна и разнолика пасмина.

А, сетих се. Значи, него ден пътувахме за Портланд (Portland - Портленд, Портлънд; както и да им го кажем, все ни разбират) - най-големия град на щата Орегон (но не и негова столица). По път минахме през друго населено място - там закусвахме, снимахме се и т.н. Движехме се само по трансконтиненталната магистрала, свързваща Канада с Мексико - дълга около 3000 мили, с по четири платна във всяка посока, мотели, хотели и какво ли още не от двете страни по цялото си протежение. Въобще, добивам чувството, че нашенска Австралия има много дълго още да драпа, докато достигне това ниво на живот и устройване, което имат американците ни побратими – т.е., “Как ще ги стигнем, хамериканците?...” (попитайте великият Тошко Колев за това). Вярно е, че в Америка социалното осигуряване е организирано малко по-различно от това при нас, така както и пенсионното; медицинските и други застраховки също са построени върху различни основи, но предполагам всяка държава прекрасно знае точно кое е най-доброто за собственият си народ и го е изградила според тези условия. Несъмнено тук има много повече бедни хора, просяци, безработни и т.н., каквито австралийската икономика и социално общество въобще не познава. Причината за това обаче не е, че няма работа, ами защото самите безработни не искат да работят и са намерили по-лесното си препитание, макар мизерно и унизително. Днес например посетихме няколко огромни търговски комплекса и докато зяпахме по витрините в единия, в същия момент по местния радиовъзел съобщиха, че в магазините им се търсят всякакви работници в сферата на обслужването - зад касата, зад рафта, на щанда, в склада, товарачи, докери, консултанти, продавачи и т.н. Насърчаваха всички, които имат желание да работят, да си подадат молбите, а купчините от празни бланки за това стояха на входа. Извинявам се, но това в Австралия никога не може да се случи – аз не съм го виждал до сега; нито някой ми го е разказвал, нито пък вярвам, че някога може да им се получи...

От всичко до тук е видно, че ние вчера цял ден бяхме по пътищата - пропътувахме около 320 мили в двете посоки и снощи се прибрахме, не много късно. Минахме през един супермаркет, където на свой ред ни направиха впечатление два основни момента. Първият беше работното му време – всеки ден до 24:00, което буквално ни изуми. Съпоставяйки с търговската мрежа на Австралия, където магазините им затварят едва в 18:00 и само един ден от седмицата работят до малко по-късно (обикновено в четвъртък, когато търговията приключва “чак” в 21:00), на нас ни се стори че се намираме в един съвсем друг и различен свят; по-скоро на Марс, а светът около нас действително се отличаваше драстично, спрямо онзи с който си бяхме свикнали “на село”. Другият момент, пред който буквално се стъписахме бяха цените на отделните хранителни продукти – наред с това, че ни впечатлиха със завишените си стойности, те определено ни отблъснаха от себе си. Последните дори и като цифров номинал бяха сравнително височки, а като се прибави на всичкото отгоре и техническата подробност, че те не са пресметнати за килограм, а на паунд (равностойността на 453.5 грама), тогава съвсем ни се изправиха косите. О-оо, че то съвсем не било за бедни хора и голтаци като нас тази прословута Америка, бре! Е, разбира се ние пообиколихме и някои други подобни супермаркети и с известна доза облекчение установихме, че дори и тук човек може да оцелее с малко по-евтини стоки – стига да търси и да не се задоволява само с онова, което търговците насила му тикат в ръцете.

Снощи също си направихме едно прилично тържество, а днес сутринта излязохме из магазините. Гледахме като отвързани телета много красиви неща от всякакъв финансов калибър: скъпи и евтини; натъкнахме се и на такива масови разпродажби, които буквално ни объркаха представите за комунизъм. Амчи той комунизма си е тука бре, хич биля не ми го търсете по Съветския съюз! Но най-големия проблем дойде от разликата в напреженията – в Америка захранващата мрежа е на 120 V/60 Нz и всички местни електрически уреди са пригодени за това (дори и онези, които идват като внос по първо или второ направление), а не както е в Европа и съответно Австралия – 220/240 V/50 Hz. Вълшебни неща имаше по разните сергии, на невероятна безценица дори и за австралийски просяци като нас, но тези разлики в системите ни разбиха илюзиите и мераците. Видео магнетофони, телевизори, електрически уреди – всичко е безумно евтино, но работят на различен волтаж. Можехме да се обзаведем с висококачествена стока на доста нормални и поносими цени, която обаче може да се ползва единствено и само в Америка...

След обяд Миро отиде на работа - даже вече тъкмо се върна, а пък утре ще почива. След малко започва и официалното ни вечерно тържество. Имаме набелязана програма за утрешния ден, с вероятност да прескочим и до Ванкувър в съседна Канада, но това може да е по-нататък. Прекарваме си чудесно всички заедно и ужасно сме щастливи – дупе да ни е яко като се върнем в Австралия; това наше щастие ще има да излиза през всичките ни възможни дупки...

Онази вечер, на 05 Април, няколко пъти търсихме Нени по телефона, за да го поздравим за рождения му ден, но отсреща никой не отговаряше. Едва снощи се свързахме, но той по това време беше на училище, та му оставихме само едно съобщение на телефонния секретар – като се прибере ще го прослуша. С всичко това аз напълно предадох цялостната си информация за поредния осведомителен бюлетин - до този момент и от тази част не света. А пък какво ще следва от тук нататък – вероятно ще разберете от следващите ми редове...

08.04.2001 - Неделя е, точно 17:00 местно време (USA - щата Вашингтон, както вече се разбра). Миро тъкмо замина на работа, а ние си останахме в къщи за да готвим, че да го посрещнем после с котлова храна. Даниела ще прави супа топчета, а аз кюфтета (кой от каквото най-много разбира и което му приляга на “специалността”). Ще вляза обаче в ролята си малко по-нататък, а не баш сега, защото съм зает – пиша, нали виждате. Със следващите няколко думи искам да преразкажа за случките и митарствата от изминалите вече вчерашен и най-вече днешен ден, който също клони към своя край.

Вчера сутринта се метнахме в колата на Миро и отидохме да разгледаме централната градска част на Сиатъл - демек “ситито”, както му викаме ние, аборигените от “down-under”. Поразходихме се малко из улиците, цъкахме с език и зяпахме по лъскавите витрини, като циганче от Пловдивския квартал Столипиново, което за пръв път вижда ЦУМ или трамвай. Непрекъснато си правихме и снимки, така че имаме спомен почти от всяко кътче на огромния град; снимахме и филм с камерата, за да запечатаме незабравимите моменти от тази част на Планетата. Е, малко ми е трудно да опиша всичко, сбито само в няколко изречения – аз не съм потомък на Алеко Константинов, за съжаление. Но като цяло може да се каже, че градът на Миро е много хубав, с много луксозни и високи сгради – въобще, една истинска “Америка” (не че в Австралия няма такива здания, но когато човек е в чужбина и види нещо ново и малко по-различно, забравя че си го има същото или почти същото у тях и благоговейно се прекланя пред другото, чуждото).

Една от многобройните разходки включи и посещение на Централният им “кооперативен” пазар – огромно покрито тържище, подобно на онова, което съм виждал в Будапеща. Шумно и пъстроцветно място с хиляди сергии, множество касапски дюкяни, щандове за плодове и зеленчуци, аптеки, сладкарници, кундурджии, масажисти, свирачи и всичко останало, за което човек може да си помисли; включително и тоалетни – с рула хартия, шуртяща вода, огледала (здрави…), осветени с лампи (интересно, че крушките им не бяха изкрадени) – отделно, дето мъжки, женски и по-широчки за инвалидите (е, таквиз си имаме дори и ние в дивата Австралия). А пък народ, бако да ти види окото: латиноамериканци, негри, бели, черни, жълти; всякакви, дори “зелени” (някои чернилки бяха толкова тъмни, та чак се синееха на неоновата светлина и зъбите им едни такива бели-бели, като километричните камъни по шосето за вр. “Столетов” – нямам нищо против, нито пък проявявам расизъм, просто констатирам фактите на неволен очевидец). Това беше една масивна сбирщина от човешка маса, придошла от всички краища на земната топка. Всяко купува, всяко продава; вика, грачи и се пазари на матерния си език. Най-шумни и гръмогласни разбира се, от цялото това пъстро множество бяхме ние с Миро – никой не можа да ни надвика и да излезе срещу балканското съвършенство на отделния индивид. Естествено, от един местен касапин взехме две шепи свинска кайма, за кюфтетата, с които ще се занимавам по-подир, като си предам репортажа.

Самият Мирослав трябваше да ходи на някакво задължително събрание от 15:00 насетне, та малко преди да стане време за това, се отправихме към неговата служба, която беше сравнително близо до мястото, където живее. Той ни остави да се размотаваме из съседните магазини и отиде да си свърши работата. След около час и половина се срещнахме отново и заедно с него посетихме няколко гаражни разпродажби по съседните квартали. На всеки нормален четец, точно тук би трябвало да му дойде на ума, че изобщо не ни се размина без закупуването на съответни армагани и дребни стоки, след проведените от мен успешни пазарлъци дори и на американска земя. На някакви съвсем нищожни цени си купих един професионален фотографски статив (триножник), почти нова фотосветкавица с 4 батерии, даваща огромен светлинен поток (вече я изпробвах, та за това знам…), както и една вълшебна кожена шапка/спортно бомбе - досущ като на Шерлок Холмс. И всичкото това, за колко пари мислите го барнах? - само за една тяхна 5-доларова банкнота, докато само триногата в Австралия струва $70-$80. Е, по каспичанския курс на долара излиза 10 нашенски пари, ама и те са нищо, в сравнение с артикулите, с които се сдобих. Отделно пък дето си начесах търговската краста, защото за няколкото вече дни отсъствие от нормалната ми “пазарна” среда и почнах да се стряскам насън – а пък американците са много харни в това отношение и се радват на всичко , което им подхвърлиш. Пазарлъка върви с пълна сила и аз бях в стихията си – какъв прекрасен ден!...

Помотахме се още малко и из някои други магазини, след което се прибрахме в къщи. Пак разстлахме масите и белите покривки, нахвърляхме отгоре салатите, аперитивите и тутакси започна взаимната ни обмяна на впечатления, информация и съответните наздравици. Всяка нощ си лягаме след 02:00 и сутрин ставаме към 09:30. Иначе Ванеса продължава да следва своя дневен режим, въпреки че се намираме точно на 18 часа разлика спрямо нейните бебешки навици и привички. С една дума мога да обобщя, че си прекарваме много приятно екскурзиантските дни, независимо че времето е студено съгласно нашите тропически разбирания и усещания за климат – живакът на термометъра не се вдига над 5°C-6°C (без да знам какво прави това, измерено по тяхната шибана Фаренхайтска скала - има някаква формула и математическа закономерност, но не ми се пресмята баш сега по вечеря).

Допълнителен елемент към иначе живописната “зимна” картина е и снегът по околните баири, който се намира току на един хвърлей място от нас и ние потреперваме при всеки полъх на вятъра, който се спуска по улеите и ледниците на тамошните планини. В относителна близост до града и околностите са разположени огромни планински вериги и скалисти върхове, покрити с вечен сняг. В дните на добра видимост (и с малко повечко въображение…) могат едва да се доловят горните части на най-високият връх в тази част на т.нар. “Каскадни планини” – вр. “Рейниър” (Cascade Range и Mt Rainier) със своите внушителни 14,411 фута надморска височина (или точно 4392.5 м; за сравнение вр. “Мусала” се издига само на 2925 м). Огромният планински масив провлачва снагата си, започвайки в единия край още от Британска Колумбия, която е вече в Канада и точно там върховете и зъберите са най-високи, като стига до съседния щат под нас (Орегон), в която си пък част възвишенията му са много по-ниски. Тези върхове са обект на чести туристически и алпинистки експедиции, с походи и траверси в продължение на дни и седмици – неземна красота! С достатъчно право, погледнато от мой личен план и пречупено през призмата на собствените си очи, мога да твърдя, че тук хората нямат лято и зима – всички се радват еднакво на един общ сезон от смесица между ранната Европейска пролет и късната Софийска есен. Подадат ли се зъбатите лъчи на оскъдното слънце, народа хвърля шалове и ръкавици, разсъблича балтоните, сваля си дори ушанките и вика, че е дошло лятото. Водата в реките, в океана, по езерата и във водопроводната мрежа е ледено студена, до замръзване на костите - за къпане, плуване, плаж и слънчеви бани не може и да се мечтае дори, освен ако човекът не е морж...

Ние и снощи бяхме на разлат моабет, та в един прекрасен момент на частично опиянение се обаждахме на Жуката в Габрово. Той пък на 28 Март се сдобил с дъщеря - кръстили я Анна, да им е жива и здрава и да ги радва барем още 100 години занапред. Използвахме случая и вълнуващия повод да го поздравим за първата му рожба, както и чрез него да предадем поздравите си на Огнян и Ленчето, а те пък от своя страна – на вас. Тази сутрин културните ни развлечения се сведоха до едно самостоятелно “мъжко” излизане (само двамата с Миро - женските ги оставихме в къщи…), та с него ходихме до един специализиран магазин за вещи от “многократна употреба” – ле-лее, амчи аз се шашнах бре, хора! Богат народ ще излезе, този американския - брей! Виж, такива чудесии вече няма къде нашия край. Ама красота и разнообразие на артикулите ли не щеш, че качество на стоката ли – ама “вносна” изработка, “маркова”, не някой китайски парцал; а пък евтиния, до шия! Една от покупките ни беше миксер за Мировото домакинство – тръгнахме онзи ден да правим руска салата и да разбиваме майонеза – нямал си миксер, завалията. Хайде, отиваме в “универмага” и за няколко долара купихме един, който ще оставим тук за спомен от нас – колчем понечи да го ползва, нека се сеща за нас с умиление.

10.04.2001 – Аз продължавам с краткия си пътепис, директно от мястото на събитието – а то е Северният Американски материк. Вчера не съм писал, защото цял ден се скитахме по улиците – из магазините, по разходки, паметници на културата посещавахме и т.н. Поне времето беше малко слънчево (е, само на моменти, но все пак – не можем пък да сме чак толкова претенциозни и критични); за разлика от днес обаче, когато осъмнахме в дъжд, който и в момента продължава да вали (а е вече 20:00). Опасявам се, че ако така продължава, сабалам може да осъмнем с една педя сняг пред прага и навети преспи пред стълбището на блока.

По време на разходката си направихме много хубави кадри от филма, който аз постоянно снимам, както и няколко снимки за спомен. Поразходихме се за кратко покрай океана и след като хубавичко ни одуха вятъра по крайбрежната алея, изхлузващ се като през фуния директно от Аляска, подобно на свиреп леден дъх на праисторическо ледниково чудовище, отседнахме в едно добре отоплено кафене/сладкарница, на по парче тлъста и мазна торта. За сметката обаче не ми задавайте неудобни въпроси, ако обичате - ще премълча този невротизиращ факт от скромност, но ще добавя че последната беше също толкова “тлъста”, както самите пасти, които чак ни присядаха от “тлъстина” и висококалорична масленост...

След още малко размотаване по сиатълските криви сокаци се прибрахме премръзнали като след целодневен зимен поход или сякаш сме били на ледената пързалка. Пихме по една гореща и освежителна, животоспасяваща чорба с много топчета и Миро замина на работа в 16:30. Той се прибра чак в 00:30 през нощта - Даниела вече си беше легнала, Ванеса отдавна спеше, сплескана като сръбска плескавица под дебелият и топъл юрган, а ние с Миро от там насетне поговорихме до към 03:00 – още малко и щяхме да посрещнем изгрева на новия ден. Сръбнахме с него и по малко червено винце, вместо да си пускаме радиатора, защото по този начин отоплението на тялото и принадлежащата му душа излиза значително по-евтино, спрямо цената на електричеството.

Днес, както вече казах – дъждовно, студено, мрачно, мизерно и неприветливо. Сняг вали по местата с надморска височина над 2000 ft (фут, 1 ft = 30.5 см; т.е. от около 600 м и нагоре ), а тук в града почти на морското равнище е на ръба да го пресече в лапавица. Почна много сериозно да ни обхваща дълбоката носталгия за нашата топла и гореща Австралия, а пък Даниелчето вече е категорична, че тук живот за нас няма да има. Налудничавата й до онзи ден идея за “митът на Америка” се изпари в един единствен миг – непосредствено след рязкото спадане на температурите и влошаване на климатичните условия, оприличавани от нея като безкрайно сурови и полярни. Дори и документите си даже няма да подаваме за Зелена карта, защото в случай че те случайно бъдат успешни и американците одобрят кандидатурите ни, това ще стане от тук насетне чак през далечната 2003 - а пък това от своя страна автоматично ще означава отново започване от абсолютната нула: демек емигрантство на нова сметка, ходене по мъките и т.н. Докато в същото време ние в Австралия вече имаме изграден известен собствен статут и положение в обществото, пък било то и не чак до там престижно. А да започваме всичко онова, през което едва минахме до сега - като че ли аз нещо не съм много навит на тази далавера; особено вече и в тази наша “понапреднала” възраст... Така че на Америката й сложихме кръста и драснахме чертата, поне за сега. Въпреки че работа има на всяко кьоше, животът е организиран по друг начин тук, с който ние би трябвало тепърва да свикваме и да се приучваме на нови табиети; на тез години обаче – не, мерси. Друг би бил въпросът, ако дойдем насам с готови договори за работа, но да почнем пак от лъжицата и вилицата, с по едно куфарче дрешки – е, това вече няма как да стане. Много начала нещо ни се събраха в последно време, та взе да не им се вижда краят и да им изпускаме нишката. Дори и сега, когато благополучно се завърнем в Австралия, за нас това отново ще бъде поредното “начало”, независимо че имаме поне няколко паници, с които да започнем живота си на първо време. За всичко останало обаче, ще тичаме на магазина – а пък само този факт, сам по себе си е достатъчен да ни приравни със земята...

Ходенето ни до Канада се отложи за утре, когато Миро има ден за почивка, а синоптиците ни обещаха слънчев ден (до колкото може да им се вярва). Е, поне тук, в Сиатъл - за нагоре не се знае каква ще е прогнозата за времето. Там съвсем спокойно може да вали и сняг, защото се намират по-близо до Полюса.

А сега с мама Дана отиваме да къпем бебето, че на последното отдавна му е време да си ляга вече. За утре не се очертава възможност да пиша статии и бюлетини, предвид предстоящата ни екскурзия то Ванкувър. Може би чак в други ден отново ще драсна някой и обобщаващ ред от самолета, докато пътуваме. Полетът ни от Сиатъл до Чикаго е с продължителност около 2 ½ часа. Вечерта там ще ни посрещнат Богдана и Евгени - напред говорихме по телефона с тях и се разбрахме за подробностите. Хайде, лека ви нощ за сега (тук), а при вас е “добро утро” в 05:25 (само че утре) - доста е объркано, а! Ебаси Щатите, пък били те и американски; колкото и да са “съединени”...

12.04.2001 - Пиша датата съгласно разпространението на календарите в Америка, но това пък съвсем не е задължително да е така по целия свят. Баш по това време в Австралия например е вече “петък, 13-ти”, 08:20 – Неничко тъкмо тръгва за училище, докато ние прелитаме Американския континент точно нáпреки - от Сиатъл към Чикаго и в момента се включвам директно от борда на самолета. Преди малко американците ни раздадоха хранилките, та вече привършихме ритуалите по закуската. Ванеса, след като бесня и влудява околните посетители в продължение на цели два часа, най-сетне миряса и заспа в скута на майка си. Времетраенето на самия полет фактически е 4 астрономически часа, но по непонятни за нас причини самолетът ни закъсня със 70 минути още преди излитането си (значи на американците също могат да се случват подобни “незначителни” закъснения). Сега слушам, че на моторите им идва малко зор и с тази си мощност аеропланът няма да успее да навакса изгубеното време. Предварително бях обявил, че пътуването ни ще трае само 2 ½ часа, но грешката е дошла отново от разликата във времето между Чикаго и Сиатъл. По светлинните табла за разписанията винаги изписват местното време на излитане и кацане - така идва и заблудата от различните часови пояси между отделните градове. Но, каквото е - Богдана и Евгени ще ни чакат в Чикаго, а от там ще пътуваме още час и половина с кола до градчето, където пък живеят те. Сега обаче с още няколко думи ще опиша вчерашната ни разходка с Миро до град Ванкувър - Канада.

Както вече подчертах, предишният ден беше мрачен, дъждовен, неприветлив и по американски грозен – направо студен, късноесенен ден. За наше щастие и късмет обаче, вчера небето се изчисти от всякакви облаци, напече едно разкошно зимничко слънчице и стана дори 14°C-15°C (жега…). Беше един дивно чуден ден, със зашеметяващи и спиращи дъха гледки към близките и по-далечни заснежени върхове и планини!

От къщи излязохме сравнително рано – в 09:00 вече бяхме на път. Пътувахме само по една изключително живописна магистрала - отначало с 8, после с 6 и на края с 4 платна във всяка посока на движение, преминаваща току в подножието на високите планини, целогодишно покрити със сняг, за които също стана на дума в предишния ми разказ. Това бяха страхотни гледки и една страхотна красота – речникът ми е беден откъм думи и не ми стигат, за да опиша всичко, на което се радваха жадните ни за красота очи; нито пък филмът, който продължавам да снимам е достатъчно професионален, за да покаже величието на тази иначе дива и величествена природа. От двете страни на пътя се разстилаха тучни поляни, осеяни със зеленина; тук-таме се мяркаха езера на фона на гъсти и вековни борови гори, докато по реките плуваха кубици от прясно отсечени дървени трупи – досущ както по филмите, с тази разлика че сега декорите пред смаяните ни погледи бяха напълно истински.

Разстоянието между Сиатъл и Ванкувър - един от много големите градове на Канада и най-голям за щата Британска Колумбия (след Торонто, Монреал, Калгари, столицата им Отава и няколко други), възлиза на около 160-170 мили (близо 270 км). С всичките му там множество спирки на места за правене на снимки, за по едно междинно изпикаване насред пътя, с ритуалите по хранене на бебето, включително и преминаването на граничния контролно-пропускателен пункт между САЩ и Канада, ние пристигнахме за някакви си три часа и малко отгоре. Най-много време фактически загубихме на самата граница, където митничарите (и от двете страни на бариерите – на излизане, на влизане, както и после на връщане) бяха особено подозрителни към нашите чисто нови, миришещи още на прясно мастило Австралийски паспорти (може би си мислеха диваците, че сме си ги правили сами в часовете по трудово обучение или в извънкласните форми на ръчен труд и моделизъм). Докато наш Миро, като приносител на заветната за всеки Зелена карта, минаваше навън-навътре без никакви проблеми, почти в движение дето се казва. Нас обаче малко ни поразиграваха, главно с въпроси от всякакъв характер - като че ли не се намирахме едва ли не в центъра на света, ами на някоя долнопробна румънска или сръбска митница. След всичките задължителни в подобни случаи формалности, мъглата около нас се раздигна, съмненията на униформените чичковци се разсеяха, а документите ни се оказаха законни и валидни (учудващо, нали…), благодарение пък на което ние се придвижихме напред и стъпихме в “канадско”. Аз лично никога, ама съвсем никога не съм минавал през граница в толкова “чист” и изряден вид - без контрабандно пренасяна стока за евентуална препродажба, скрита по разните ниши на колата или пък натъпкана дълбоко из джобовете на гащите; нито пък с такива редовни документи и паспорти, както ми се случи този път. Чувствах се дори малко некомфортно, като не се озъртах постоянно и предпазливо на всички посоки - просто нямаше за какво...

Не след много дълго от границата се озовахме и в предградията на Ванкувър. Градът е разположен в ниското - от едната страна на океанския бряг, а от всички възможни останали - заобиколен от високи, заснежени склонове, баири, планини и върхове, с многобройни ски-писти, влекове, шанци и други балканджийски атрибути. Въпросното населено място се оказа един изключително чист и красив град, с огромни и високи сгради от праисторическата ера, та до най-съвременният модерен дизайн. Хората са чисти, приветливи, добре облечени – въобще красота и музика. Ние оставихме колата на един по-отдалечен паркинг и продължихме до центъра на града с нарочно построено електронно влакче, задвижвано някъде си от далече - без никакви кондуктори, ватмани и контрольори на карти и билети за градския транспорт. Разбира се ние като възпитани граждани на света си закупихме “бордни карти” за отиване и връщане и след няколко спирки вече бяхме точно в сърцето на Ванкувър.

Наред с всичко си правихме и много снимки, аз продължих кадрите от филма с камерата – надявам се да сме успели да предадем цвета и букета от най-различната пъстроцветна шарения, която ни посрещна в тази част на света. За подкрепа на душите отседнахме в едно аржентинско кафене, славещо се с най-хубавото кафе, което се вари в Канада (което си беше и самата истина). На следващото кьоше обаче, рекламата беше същата пред друг подобен дюкян - този път мексиканско кафене, само че ние не сме проверявали дали действително е така. По принцип на всеки ъгъл имаше подобни малки кафеджийници, всяка от които рекламираше собствения си продукт като най-добър едва ли не в света (разбираемо е - рекламата продава стоката, а не качеството й).

Повъртяхме се още малко из града, ходихме по магазините, позяпахме и през витрините, поцъкахме с езици и някъде в късния следобед поехме по обратния път към колата - пак със същата мотриса. Натоварихме си дисагите и самите ние, а към 16:30 окончателно потеглихме назад към Сиатъл - пак през същата граница, със съответните обяснения, митнически проверки и паспортни заверки (през това време караулът беше сменен, та същите легенди на влизане, трябваше и на излизане да предадем със свои думи на новите часовои). В 20:00 вече се бяхме наредили около масата за последното ни, заключително тържество с Мирослав.

Тук е мястото да споделя и една, повечето любопитна подробност. Съгласно законовите разпоредби в цивилизования свят, малките деца и особено пък бебетата трябва да се возят в специални детски седалки или капсули. За да не сме в разрез със строгия закон, много рано сутринта преди тръгването ни и докато Даниела се разправя с “наследницата”, ние с Миро ходихме да купим една такава седалчица и за Ванеса. Всъщност той я купи за US$90, което на мен продължаваше да ми се вижда баснословно и твърде високо като цена. Не исках да вкарвам в излишни масрафи скъпият си приятел, но той настоя да я вземе, като се разбрахме че после ще отидем да я върнем в магазина. Разбира се ние много внимателно разопаковахме седалката, оставихме я с найлона и малкото се вози много успешно в нея – не успя да им я и опикае даже, за слава на Светата наша Богородица. Вечерта оставихме Даниела в къщи да се погрижи за софрата и домочадието, докато ние с бат’ Миро се понесохме обратно към огромния търговски комплекс – ето ни на гишето за рекламация на стока. Предварително поставихме седалката обратно в картонената си опаковка и я подаваме през тезгяха на момата зад щанда. Оная малката ни гледа двамата, ние двама смешника на дърти години сме се изправили като исполини пред нея и връщаме някаква бебешка капсула – вероятно ни помисли,че сме дядовците на това дете. Нищо, няма лошо. Казваме на продавачката: “Не сме щастливи с тази покупка, която безразсъдно и спонтанно направихме тази сутрин на обща стойност 90 ваши пари”. Девойката обаче любезно задава своите (предварително заучени…) въпроси – кое не ни харесва: моделът ли, цвета на дамаската ли, що ли и тича да сваля от рафтовете други видове седалки. Ние обаче упорстваме – “Нищо не ни харесва”, застрелваме я и двамата с похотливите си и влажни погледи на сиво искърско говедо. В продължение на няколко минути най-настойчиво пронизваме девойката директно в нежните й очи, при пълно отсъствие на сериозна обосновка, с което да подкрепим твърдението си; а пък и на двамата толкова ни отбират тиквите от бебешки продукти, колкото едно теле разбира от пишеща машина. Че такъв модел, че онакъв цвят – сваля тая тигрица седалки и ги хвърля на тезгяха пред нас, като че сме на изложба или мострен панаир. Когато вече и на последната казахме, че нашата жена не харесва цвета на плата, едва тогава момичето кандиса и охотно върна кинтите в банковата карта на Миро. Плеснахме се по ръцете, прегърнахме се братски и се прибрахме да си пием ракията – Даниелчето тъкмо беше накълцала доматките. Примера, колкото и комичен да се стори на някои, идва да покаже, че в света на капитала клиентът е винаги прав; неговите желания, капризи и мераци се задоволяват на 100%, защото в противен случай последният няма да ти стъпи в дюкяна. Тази тема аз и друг път съм я повдигал – с този малък пример само подчертах силата и достоверността на моите приказки, в желанието си да помогна на всеки един, който дръзне да се занимава с търговия и взаимни отношения с потребители на стоки. Търговецът е слуга на своя клиент –толкоз! В противен случай – изгаряш, защото купувачът отива при друг, който пък би бил готов да му оближе и задника ако се наложи, стига да го спечели за своята кауза. Дано не съм ви отегчил с разсъжденията си – прощавайте…

Много неща видяхме в тая странна Америка, много приятни емоции преживяхме и сме изключително доволни и щастливи от досегашното си пребиваване под техния флаг. Миро ни разведе по всички възможни места, колкото позволяваше времето и възможностите на всички ни. Ние лично сме му безкрайно много признателни и благодарни - за неговата отзивчивост, гостоприемство, съпричастност и вярно сърдечно приятелство. От него взехме някои дребни подаръци за родителите му, малко пари и т.н., които ще изпратим или по вас (ако се видим на Канарските острови), или пък лично ще им предадем когато пристигнем в Габрово.

Аз самият продължавам все още наивно да чакам някакви положителни резултати от интервюто ми онзи ден и ако онези случайно ме повикат на работа, ще си сменя билетите и ще се върна незабавно в Австралия. Отново обаче времето, обстоятелствата и най-вече късмета ще покажат верния път, който така или иначе ми е предначертан да извървя – трънлив, ронлив, кален или пък гладък като тепсия...

А-ха, започваме полека-лека да кацаме - значи наближихме огромното летище на Чикаго. Сега ще гледам да направя и някой скрит кадър с камерата през стъклото на илюминатора - нищо дето пилотите изрично съобщиха по радиоточката, че снимането било забранено. Забранено е сигурно за местните американци, щото са тъпи и прости - за нас българите важат други правила и ние се прекланяме пред други закони. Хайде, чао за сега, че нещо взеха да ми се преобръщат червата, като почнахме много стремително да се спускаме надолу и да губим височина. Дано тоя шашкънин, шофьора на аероплана да улучи пистата поне, че като гледам и тук какви блокове са наредили по над 100 етажа – от сега ми се завива свят!...

18.04.2001 – Датата отново е съобразена е местното календарно време. Все още се намираме над територията на САЩ (т.е. вече сме в самолета), летейки за Мадрид с испанската национална авиокомпания “IBERIA”. Това обаче е състоянието ни само за сега, в момента така да се каже. А пък за да стигнем и до тук, ето как се развиха по-нататъшните ни действия и премеждия.

Не помня дали споменах в предишното си въздухоплавателно включване, но летателното съоръжение, с което трябваше да напуснем Сиатъл на път за Чикаго закъсня още при излитането си с цял час и 10 минути. Миро ни докара с колата си до летището, простихме се за неопределено време и със сълзите си в очите, ние споихме едно наистина голямо приятелство между нас. Жените често идват, а по-често си и отиват – но приятелството е до гроб…

Аман обаче от митнически, паспортни и всякакви видове проверки – който си мисли, че американците живеят в демокрация (нека тук не се разбира псевдопонятието, граничещо с анархия и евтин популизъм), ще остане дълбоко разочарован от строгия ред и законност, който цари в тяхната държава. Навсякъде разпилявахме багажа, за да им покажем че не носим бомби, фишеци и “сода бикарбонат”. Обикновено по тези постове са назначени едни яки черни като смъртта негърки, на които ако човек попадне между циците, рискува или да се задуши, или да си признае всичко без бой. Строги, смели, надъхани и неподкупни, те вярваха че служат под свещения за тях американски флаг, закон, Президент и в частност на своя собствен народ. Толкова национализъм не бях виждал, но вероятно хората имат своето право – те далеч на са такива продажници, като българското племе да речем, ако правим някакъв паралел и съпоставка или недоумяващо се чудим, аджеба: защо в Америка е така, а пък в България съвсем наопаки. Подобряването в състоянието на живот трябва да започне от човеците май – не ще да се чака само на готово, да им се поднесе на тепсия.

Думата ми беше обаче за друго – след като минахме през стотиците им рентгенови екрани, ултравиолетови камери, облъчваха ни с какви ли не радиоактивни лъчи и гама-потоци, най-после се добрахме до залата за излизането ни през ръкава и натоварването ни на борда. И там се изправи една чернилка с обърнати навътре, месести и сочни джуки, с две глави стърчи над моята, а пък не мен очите ми току на равнището на издутата й пазва – за малко да изскочат. Ванеса тъкмо беше мирясала и заспала в количката, ние влачим куфари и ръчни багажи, които се явяват малко повече от онези, които вече бяхме оставили в трюма на самолета. Пренареждахме, пресявахме – а пък тоя фотографски триножник, дето го мъкна на шията си ми идеше да й го забия на оная в тлъстия и запотен негърски гъзец. Не й стигна всичкото това, ами пазвантина вика: “Вади бебето от количката за проверка!” – “Абе, дейба ваш’та мама – нали до напред минавахме през всички възможни процепи и ни гледахте карантиите като на телевизор! Какво искате още вие майната си, ма другарко?” Няма оправия обаче, бако, с тоя син цербер (толкоз черно, та чак синьо) – такова и на кръста ще те разпъне, стига да е “в името на народа” (разбирай американският де, в случая). Че хайде на нова сметка разопаковах пелените на Ванеса, извадихме я от количката и оная дорде не й обърна хастара няколко пъти отгоре и отдолу, не й увря тиквата, че бях чист като новородено. Такива и подобни “инциденти” имахме по всички спирки и аерогари – за полицейщината на Америка мога да ви разказвам дорде кацнем в Европа…

Нека сега обаче да върна разказа си с няколко дни преди днешния. Независимо от първоначалното закъснение на самолета, на плаца в Чикаго нетърпеливо ни чакаха Евгени и Богдана. Ех, каква вълнуваща среща беше, след толкова години на “изгнание” и емиграция! Натоварихме дисагите и по най-бърз начин се отправихме към техния град, на около час и половина път с кола, в съседния щат.

Значи ако въпросното и толкова прехвалено, гангстерско Чикаго е в щата Илинойс, то ние тръгнахме право нагоре (на север) към Wisconsin (без изобщо да мога да направя българската транскрипция на това географско понятие, за това всеки да го чете както си знае и колкото може – звучи като “Уискянсън” или нещо подобно, но не претендирам за правилността му). Оказа се, че Чикагото било трето по големина село в Щатите, с близо 3 милиона глави добитък, след първенеца в класацията Ню Йорк и Лос Анжелис. Не знам обаче как си избират щатските столици тези хора, защото като че ли по някакво правило най-големите им градове не изпълняват тази роля. Столицата на Илинойс например е някакъв съвсем безличен и неизвестен градец Спрингфилд, със стотината си хиляди души население. Че ние ако прибавим селата около Габрово, последното ще излезе по-голямо. Както и да е – направи ми впечатление, та рекох да го споделя. В Австралия например не е така – най-големите и гъсто населени центрове са се превърнали и в съответните столици на отделните щати – Сидней, Мелбърн, Бризбън, Перт, Аделаида, Хобарт и последен Дарвин (редицата е горе-долу съгласно площта и броя на населението).

Пътуването мина гладко и безаварийно – смая ми се окото като гледах по какви магистрали и виадукти се качвахме и слизахме. Какви страхотни потоци от коли, каква невероятна организация на пътното движение, знаци, маркировка – простия ми човешки акъл нито го разбира, нито го побира в главата си. Кога го построиха всичкото това чудо само за времето, докато ние сме били под турското и впоследствие руско робство?! Макар напоследък да се води някаква полемика за кой, кога и как пръв е достигнал бреговете на днешния Американски континент, няма да бъда много грешен, ако дам приоритет на другаря Христофор Колумбов – през 1492 той хвърля котва по днешните Бахамски острови и земите от Карибския басейн. По-късно, континенталната част бива открита през 1495. Ако предположим, че в началото никой нищо не е строил, защото всички са били заети с изтребването и прочистването на земята от индианците, то до към настоящият момент на моя разказ, историята им наброява някакви си 500 години (за +/- няколко няма да го правим на въпрос). Ба мааму – аз ли нещо не мога да смятам, но за нашата 13-вековна история (тази година всъщност се навършват кръглите 1320 лета, ако трябва да съм и исторически по-коректен – щото пък на политическата си коректност изобщо не държа…) то излиза, че ние българите трябваше да сме на светлинни години пред по-тъпите ни и далеч по-нисши като раса американски събратя. Що така не ми излизат сметките? – но и на това майната му. Аз тук само преразказвам видяното – своите анализи и коментари ги запазете за себе си...

В приказки и хиляди взаимни въпроси и отговори, ние неусетно пристигнахме пред жилищния блок на приятелите ни. Посрещнаха ни изключително сърдечно и мило – думи нямам да опиша вниманието и желанието им да направят нашия престой в домът им колкото се може по-приятен и вълнуващ, за всички разбира се...

Ох, чакай че ми заглъхнаха ушите - пак летим на 11,000 м височина, с бясна скорост от 900 км/ч, а отвън е кучи студ (-48°C)! Сега не чувам нищо от това което пиша, освен цвърченето на малката Ванеса, която пак не може да си намери място в целия салон на аероплана. Но както и да е – продължавам да разказвам; дано ми донесат барем една бира, че ми залепнаха и устата на всичкото отгоре...

Та, пристигнахме, както вече няколко пъти споменавам, в Чикаго. Въпреки всичките забрани, аз успях да направя няколко въздушни кадъра през прозорчето на самолета, по възможно най-прикрития начин, за да не ме забележат стюардесите, че да ми се разпищят насреща. Гледката наистина е величествена и внушителна. Не мисля, че през малкия прозорец съм успял да обхвана достатъчно много с обектива на камерата, но пък на мен лично ми стига и това, което видях с очите си. Градецът има на разположение около 2.5-3 милиона жители, а самият той е пръснат по протежение на езерото Мичиган – едно от най-големите в света в група от три, грижливо подредени в една обща верига. В сравнителна близост и лека източна посока се намират езерата Ери и Онтарио, но те пък са малко спорни, защото почти през средата им минава границата със съседна Канада. Много вода, много нещо из тези водоеми - че те са като морета, бре! С вълни, с кораби по тях, лодки и т.н. Както са в група от няколко подобни по площ и обем, с уникалната си сладководност аз не мисля, че тези хора някога могат да имат режим на водата.

Малко преди да пристигнем и докато окончателно се приземихме, навън вече се здрачаваше - тръгнахме нагоре (както казах на Север) почти в тъмното и от това видимостта рязко се влоши. Не можахме да видим чак толкова много от това интересно градче Чикаго, но пък ще допълним впечатленията си от някои цветни рекламни брошурки, които се въргалят свободно на всеки ъгъл. Градът, в който живеят Богдана и Евгени се казва Милуоки (Milwaukee, името навярно идващо от нечие индианско наречие или жаргон, подобно както повечето имена в Австралия са пък аборигенски – аман вече от флиртове с коренните жители на превзетите им държави и насила отнети, уж техни земи). Това населено място е разположено на същия бряг и на същото това езеро Мичиган (може да се срещне и като Мичигън, но става въпрос за едно и също понятие). На картата двата града изглеждат като Бургас и Варна спрямо Черното ни море, но за това сравнение вече трябва доста повече въображение и развита фантазия...

Мамка му – свърши ми листа. Продължавам да пиша на един плик за повръщане, който намерих в джоба на предната седалка, но пък уверявам ви – не беше употребяван; можете да ми вярвате. Та, пристигнахме ние най-после у Богданини – беше вечерта към 20:30. Хайде и там - пак маси, пак моабети, пак разкази и спомени, впечатления и т.н. Легнахме си доста след полунощ – те бяха жадни да научат някаква информация от България, за Австралия и въобще за всичко около нас. Богдана страшно си допадна с моята Даниела и на двете не им спряха устите почти през цялото време (с изключение на по няколкото часа сън на нощ, колкото да не е без хич). Дъра-бъра, два чадъра – двете бяха в непрекъснат контакт и комуникация. У тях те имаха и един огромен котарак без опашка, който си прави компания с нашата Ванеса пък – тя ли беше дребна, котето ли изглеждаше по-едричко, но двамата бяха с едни и същи размери...

Ха така - тъкмо се нахранихме, поляхме манджата обилно с бира и сега спокойно чакаме уискито, че да си оправим остатъчния вкус от самолетните буламачи, с които ни тъпчат навсякъде. През това време аз продължавам да възстановявам преживелиците и впечатленията си от необятната и братска Америка - по памет и една по една. Скоро не съм поглеждал към картата – ние може вече и отдавна да сме напуснали въздушното им пространство и да се движим над Атлантика; тъмно е, нищо се не види отдолу. Съгласно моите познания по предмета за изучаване на държавите и посоките на света, и ако пилота действително е следвал вярната пътека, излиза че сме минали над Детройт, после сме се проврели между Филаделфия и Ню Йорк, след което окончателно сме увиснали над океана между Европа и Северна Америка. Да кацнем един път живи и здрави – тогава ще давам пресконференции…

У Евгени и Богдана пристигнахме точно на 12 Април вечерта (денят се падаше Велики Четвъртък срещу Разпети Петък). Много рядко Католическия и Православния Великден се засичат на една дата, но точно тази година за пореден път имаше такова съвпадение. Така в петъка всички ние ходихме до центъра на Милуоки за една дълга пешеходна разходка, където разгледахме наоколо и от където също направихме по някоя и друга снимка с фотоапаратите и заснехме кадри с видео камерата. Стигнахме и до един прекрасен градски парк, който беше разположен току по брега на самото море (пардон – Мичиган все пак е езеро, нищо че е с размерите на малко над половината България със своите внушителни 58,000 км² площ, спрямо 110-те хиляди на Татковината).

Впоследствие, докато бяхме там се разбра, че ние няма да отсядаме в самото Чикаго, както мислехме преди да тръгнем от долната земя към горната и своевременно си променихме билетите, като изтеглихме полета с един ден напред от определеното в разписанието. Нямаше смисъл повече да се въртим на хората из краката - а освен всичко друго, те бяха и на работа. По време на Великденския период в Австралия официално се почива в петък и в понеделник след празника, докато в САЩ – само в петъка (ето ви още една “непривлекателност”: ама много се бачка там при тях, бре – ебаси работохолиците са те; ние изобщо не ебаваме да се потим чак толкова много, но вероятно за това сме си и на тоя хал, де - не трябва да виним никой за последиците). Въобще, забелязахме да има доста разлики между двете отделни и могъщи държави - в много отношения положителни, но и в доста отрицателни. Та така, помежду разходките ни из града, влязохме в една туристическа агенция и си презаверихме билетите – вече според нашите нови изисквания и мераци.

След като много хубавичко ни одуха и тукашния американски вятър, прибрахме се отново в къщи. Хайде, разхвърляхме пак салати, аперитиви – както си му е редът. Но това беше чак вечерта, защото за обяд Богдана и Евгени ни водиха на ресторант и с особено задоволство установихме, че храните им са много близки до нашенските балкански вкусове – далеч по-хубави от австралийските блудкажи, с които аз и 200 години да живея в тая държава, пак няма да свикна с техния безвкусен вкус.

В съботния ден ходихме до столицата на щата – град Мадисън, където пък посетихме сградата на щатското им управление (Парламента) и някои други забележителности в околността. От там също имам богат и подробен филмов материал, правихме си снимки, разхождахме се и т.н. В късния следобед се прибрахме в къщи и жените веднага се заловиха да боядисват яйца – все пак Великден беше. Ние момчетата само им давахме акъл, отстрани разбира се и с по един голям стакан, пълен до върха с уиски – без лед, без сода и други американски глезотии; чист, натурален медикамент, примесен с по някоя глътка от най-отровната им кока-кола и малко гъсто сварено кафе “каймаклия”, а не шибаното и гнусно “espresso”, което раздават на път и под път за дребни стотинки.

Вечерта отново проведохме задължителната “масова” програма, в най-приятен разговор и другарска атмосфера, в разбор на пресни впечатления, съпоставки с живота в Австралия и преживяното от деня. Точно в полунощ се изчукахме с яйцата и малко след това се разхвърляхме по каютите. Толкова неусетно се изтърколиха всичките тези безгрижни дни, в разходки и софри с приятелите ни – сега, като че ли всичко преживяно с тях ми е като на сън. Затварям очи и се чудя: дали не беше само някакво видение това или наяве ни се случи? А пък специално в момента така силно оплетох поредността на събитията и случките, че не мога например да си спомня какво точно правихме онзи ден – в неделя, когато беше и баш Великден. Не че е чак толкова важно – най-вероятно пак сме скиторили с Богдана и Евгени на някъде, но пък беше хубаво да спомена нещо и за този свят ден. Не вярвам да е бил съвсем безличен, но ако се сетя малко по-късно, може да кажа някоя и друга дума допълнително. Просто като че ли ми се изпари от главата, а пък и тоя спирт, с който се наливам постоянно - изглежда ми полира мозъка. Понеже в самолета раздават едни малки напръстници с алкохол, за да добия нужния ефект и борбен дух аз първо изпивам една водка или уиски (според това какво шише стиска в ръцете си за момента стюардесчицата), после се промивам основно с чаша вино (бяло или червено, за старата пияница това отново не е от значение); на края си изплаквам устната кухина с ледена бира от тенекиена кутия и започвам серията от начало. Сега вече не помня точно до коя поредност съм стигнал с така описания цикъл, но щом като не се сещам какво сме правили само до преди два дни, значи баят съм се напасъл. Няма значение – всичко е под контрол…

Следващият ден (вече понеделник) беше определен за търговия на едро - пазаруване на покупки и подаръци. Евгени беше на работа (за щастие…), а Богдана си беше надработила часовете и тогава беше свободна. Под нейното изключително мъдро ръководство и силен търговски нюх, ние успяхме да направим невероятни финансови удари и да спестим известни средства - в смисъл, можахме да накупим доста повече боклуци с определените ни и без друго за изхарчване мизерни парици. Продължавам дебело да подчертавам, че за нас простосмъртните, в Америка е доста скъпо предвид дълбокото потъване на австралийския долар в бездънната помийна яма - или в бездната на инфлацията, казано на по-професионален език като финансист...

Извинявайте - продължавам си започнатата напред мисъл чак след още няколко часа летателно време, защото изгасиха лампите в салона (сигурно пестят ток…) - навън сега е нощ, а моята локална лампа на седалката се оказа, че не работи. Очертава се и скоро да кацаме - каките тъкмо раздадоха по една мижава закуска с някакво кафе (негърска пот). Аз очаквах пак да има поне бира или нещо по-твърдо, но минах само с простата, разредена до неузнаваемост и леко подгрята течност, които не знам защо някои продължават да назовават, че това било кафе. Ех, един път да кацна на аеродрума във Враждебна – да видиш как се яде и пие тогава. Кебапчета ще ям сутрин, обед и вечер, а с кюфтета ще заспивам. Не че ми липсват – нали се научих вече да ги правя, ама си е баш по-друго да ти ги сервират в онези глинени и шарени чини, на софрата застлана с червена битова покривка. Че да ги давиш с пиво до сутринта; да мушнеш преди това няколко стандартни мастики с множество шопски салати – какво знаят американците, бре? Педали смотани – хайде, спирам че пак се размечтах. Е, те са си баш харни хора, но всеки си е най-харен за себе си…

Та, с помощта на Богдана, Даниела успя да напълни няколко чантички с армаганчета, главно за дечицата (Неничко и Сашко) – този път се ограничихме от пазаруване и за всички останали. Самата Даниела си закупи една блузка, панталонче и обувчици и то отново не от съвсем “редовен” магазин. Междувременно аз открих един голям склад за вещи с намалени цени и от там си довършихме покупките...

Докато бяхме при Евгени и Богдана, по телефона се свързахме и с Бакала, за да му кажем, че пристигаме с един ден по-рано. Той пък на свой ред ми предаде, че вие нямало да идвате на Канарските острови, което мен малко ме разтревожи и дори разочарова. Това сигурно ще наложи да скъсим престоя си там, за да можем да разполагаме с повече време в България. Но тепърва има да видим как ще си подреждаме и пренареждаме плановете. Бакала спомена, че ни е намерил даже и работа там – нещата отново попадат в ръцете Господни! Това беше само едно кратко лирично отклонение - прощавайте за разводняването на започнатата вече американска тематика...

Разбрахме, че от града на Евгени и Богдана има автобус – директен и много удобен до летището в Чикаго и ние решихме да ползваме този вид транспорт. В противен случай те отново трябваше да губят ден от работата си, за да ни докарат обратно до мястото на излитане и окончателното ни сбогуване с Американския континент и скъпата му валутна единица. Така и стана – днес сутринта се качихме на рейса и той ни изсипа току пред терминала за тръгване. Имахме няколко свободни часа на разположение, та най-подробно разгледахме и се запознахме с потайностите и забележителностите на Чикагското летище – за да не се объркваме друг път, когато пак ходим нататък.

Докато блуждаехме и се свирахме безцелно по безбройните ръкави и разклонения на аерогарата, в един от магазините даже се натъкнахме на едно българско момиче - дошло и то на гурбет с мъжа си преди две години. Сега блъскат каквото и да е, само и само да си изкарат за прехраната. Тя специално работеше като продавачка на парфюми в един дюкян, подобен на бутик от веригата на Кореком. Мъжът й пък бил в някаква работилница, занимаваща се с поддръжката на самолетите. Условията обаче в Щатите далеч не са такива благи и “социални”, каквито бяха в Австралия по времето на нашето заселване там през 90-те години на миналия век (и особено в началото им) – тук би му било мястото аз най-открито да призная, че в някаква степен тези условия при нас продължават да са си такива дори и сега, почти 10 лазарника по-късно. Но пък и възможностите за работа в Америка са далеч над тези, които имаме в Австралия. Тук на всеки ъгъл и кьоше, пред магазини, фабрики и каквото още ви дойде на ума, висят табели: “Наемаме работници! Почване – веднага!” Докато в същото време и при нас висят подобни надписи, само че те гласят буквално: “Свободни места няма!” Съгласно местната и общоизвестна статистика в САЩ безработицата е около 2% и малко нещо отгоре. За разлика от индекса в Австралия, където официалния процент се движи в границите между 8% и 10%, а се говори, че в действителност тези стойности надвишават 11%-12%, стигащи дори до 14%, защото във втората ни “родина” има много нерегистрирана и непроизвеждаща нищо човешка измет. Така че за мен и от кратките си впечатления, които добих в последните две седмици, в края на краищата “заветният” Запад, т.нар. Демокрация и страната на “Неограничените възможности” е единствено и само Америка - в никой случай това не е Австралия или пък някоя друга европейска държава. Та нали последните пък вече едвам дишат, задъхвани и претъпкани от претоварване с циганопоток от Източния блок, проститутки от Украйна и Русия и всякаква паплач от Румъния, Албания, включая черногорци, шиптари и прочие апаши. Тук аз бързам да отворя скоба, за да не бъда и погрешно схванат или пък разбран – в тази категория съвсем не слагам на един кантар специалистите (лекари, инженери, компютърни вундеркиндчета и т.н.), които само допринасят за по-нататъшното развитие на дадена общност. Думата ми беше за онези другите, които или само крадат, убиват, смучат от социалната система и я дърпат надолу. Е, те също имат своето оправдание заради оцеляването си, но това е малко по-различен въпрос и сега не мисля да го третирам точно в това си експозе.

Единствено дето времето им хич не струва тук, защото се състои само от студ и вятър – майката си трака! А онзи ден ни валя и сняг даже – на такива големи парцали, че колата почти трябваше да спира. Миг след това обаче изненадващо изгря слънцето и дори днес беше един прекрасен пролетен ден. Но като общо всички оставаме с отличните си впечатления от Америка - ако изключим чернилките, дето се движат по всяка улица на тълпи и са заели почти всички служби във всяка една сфера на бизнесите. Те правят много престъпления и поразии, а това дава на Щатите един малко по-различен имидж пред света. Но там също растат деца и се възпитават, хората се трудят, създават домове и т.н. – просто всичко е въпрос на навик...

Вече се реем из въздуха почти над Европа - през стъклото гледам величественият изгрев на слънцето, но за съжаление не мога да го снимам с камерата, защото е забранено използването на всякакви електронни устройства. Казаха, че нещо се омесвали с уредите на навигацията и обърквали системите за управление на аеропланите – пълни глупости, ако питат мен. Американските стюардеси бяха малко по-нехайни от испанските - тези тук следят като копои кой спазва и кой не правилата; в един момент ме достраша, де не ме свали кондукторката...

Хайде, вече раздадоха и емиграционните документи. Ще трябва да ги попълним преди да сме минали митническите проверки – формалности, които се изпълняват навсякъде по света и от които вече ми се гади. Adios, amigos!...