Писмо No 14 (II-III.2001)

Мили майко и татко – близки и далечни приятели мои; малко познати и съвсем непознати!

Започвам поредното си писмено изложение, като същевременно искрено се надявам, че вече сте получили и по-предишното (№ 12), което пък изпратих още на 08 Януари. То беше под формата на една много скромна пратка, съдържаща измерителния уред на татко, един наръч снимки и разни други дребни вещи, за които вече така и не си спомням. Продължавам също толкова силно и наивно да се надявам, че съвсем скоро при вас ще пристигне и онзиденшното ми писмо (№ 13), с видеокасетата и още няколко снимки, за което пък се предполага, че вече днес то най-после ще потегли от тук - на обяд Даниела ще ходи до пощата да изпраща други хабери по света и има да плаща някои домашни сметки; в едно от всичките ще бъде и моето лично послание до вас. Трябва да поработя още малко върху надписите на филма от Тасмания и скоро той също ще бъде готов - може би още другата седмица, ако до тогава не ми мине котка през пътя и така да се осуетят плановете.

Днес на работа ме преместиха от един проект в екипа на друг, което на мен лично ми мирише на известно удължаване във времето на престой в тази дълбоко ненавиждана компания и съответен персонал. Сега ще се занимавам с нещо съвсем различно от досегашната ми дейност, а после пак ще се върна на това, което съм правил преди, защото все още няма пълна информация по този въпрос (алоу-у, влакът е почти готов за предаване в експлоатация, а те нямали информация – ама имахте усти да лаете и да ме унижавате в продължение на две години, нали мамка ви мръсна; ха сега сърбайте си попарата, що сами си я дробихте толкоз време). Разбира се аз нищо не мога да кажа с достатъчно голяма точност - просто това са само едни мои предположения и нищо повече от добри желания – не защото много ми се стои във фирмата, ами защото просто не ми се мести другаде. Само мисълта за преместването ни ме кара да потръпвам като дъбов лист и за миг спира да ми се яде, пие и ебе. После ми минава, но все пак се намирам в състояние на безтегловност. Наред с всичките ми терзания и тревоги, нямам никакъв нишан от местата за работа, където напоследък кандидатствах и съм им изпратил молбите си, нито пък има някакво развитие от продажбата на колата. Всичко е виснало като заклано яре на ченгел и чака съответната си развръзка, по възможност положителна – аз защо ви казвам, че сякаш съм във вакуум...

Неничко ще дойде при нас след 2-3 седмици и с него пак сме си подготвили една малка екскурзия - този път с колелетата; нещо като коло-поход, каквито навремето често си правихме с Огнян. Осъществяването на последната обаче до голяма степен ще зависи дали времето ще се улучи хубаво –ако случайно се одъжди и разлигави, това ще бъде нашия пълен провал. Той уж сега учи по-сериозно и съвестно, но продължава да захожда и да се скита цял ден по улиците. Ако е малко по-внимателен поне в час и като общо в училище, резултатите му ще са далеч по-добри. Учителите му (всичките, без изключение) се оплакват, че им проваля часовете, че разсмива и разсейва другите деца и въобще цялостната учебна дейност в класа – именно за това му пишат по-ниските оценки и с пълно право, ако питате мен. Абе, той си е едно абсолютно мое копие, калпазанинът, че ме е и задминал дори по лудории. С тази малка разлика, че точно в тази връзка аз навремето ядях боя на общо основание и постепенно станах тих като мушица, докато той се е разхайтил и разюздал, без да го е страх от нищо и от никого – аз съм далеч и контрол не мога да упражнявам, майка му е вдигнала ръце и се е предала; какво по-различно да очаквам от него...

На мен хем ми се иска да се махам вече от това шибано място, хем пък и не ми стиска, защото печеля добре и финансово сме обезпечени и презадоволени. Въобще, намирам се в един малко омагьосан кръг, но положението много скоро ще се избистри и ще стане съвсем ясно кой на къде ще поема...

09.02.2001 - Много се радвам, че снощи се чухме с майка. Предадох всичко на Бакала - всъщност оставих си информацията на някаква тамошна испанка, но определено това не беше нашата Ови. Че пък и едвам си сглобих изреченията, които имаха горе-долу следното звучение: “Анджело, Анджело – Аустралиа! Димитрий, порхавор (това горе-долу означава “моля” на испански, без да претендирам че съм прав) - телефонаре Анджело мамата у Бугария!” Но ето, че съобщението е стигнало до когото трябва, той действително ви се е обадил и тази сутрин в 05:40 самият Бакал даже звънна и у нас (какво нещо е, мама му стара, човек да разбира от чужди езици - за пореден път се убеждавам в това; ето, сега се оказа, че аз и с испанския съм вече на “ти”, щом като се оправих така добре...). Той ни каза, че сте си поприказвали доста, както и с татко; съобщи ни и едни главозамайващи цени на самолетните билети до там, които чак довечера ще превръщам с калкулатора от испански песети в австралийски долари. Ние от своя страна вчера на обяд с Дани ходихме до една местна туристическа агенция, от която ни съобщиха нови и още по-зашеметяващи цифри – по $2000 на калпак. Аз подчертах на чиновничката зад гишето, че изобщо нямам намерение да им купувам целия самолет, а ми трябва само едно свободно канапе от него, за да летим до Европа; а пък ако масрафът излиза по-евтино, мога и правостоящ да пътувам. Оная сладка дебеланка отсече обаче, че това са им били тарифите и ако искам, да съм вървял пеш до родното си село (простачка – не знае тя, че съм от коз-коджа ми ти столичен град и то какъв; не знае още, че жена ми също е столичанка – и то каква…). Сега остава да проверим цените и по другите подобни агенции, но общо взето все в този порядък ще им се въртят цифрите...

Добре че се разбрахме с майка, да каже на Огнян за свързването ни по Интернета, планирано за тази събота. Даниела тогава е втора смяна на работа и ние ще се включим веднага, щом я прибера в къщи (ще бъде малко след 23:00, местно време). За да показва вашия часовник 18:00, стрелките на нашия трябва да сочат 02:00 през нощта. Само че това, което не се разбрахме е как да мерим съботата? - т.е., ако в събота сутринта е 02:00 при нас, при вас това продължава да бъде 18:00 в петък вечерта. Значи аз май ще трябва да стана рано в неделя сутринта, за да е все още събота вечерта в България. Абе най-добре е и през двете нощи да сме включени, пък ще видим кога и как ще се свързваме.

Много се зарадвах, че сте получили колета с подаръците за татко. Това беше голям дерт, който изведнъж ми отпадна от съзнанието и по този повод снощи си направихме тържеството съвсем като хората, а не както до сега - в неизвестност и недомлъвки. Дано и вчерашният ни колет да пристигне здрав и читав – в него има важна видеокасета с най-разнообразни епизоди. По всяка вероятност аз също ще отида на Gold Coast за рождения ден на Ванеса. Ще вземем и Нени с нас – от там също ще има филм...

12.02.2001 - Пак е понеделник – този тъп и омразен ден! - що не вземат направо да го изтрият от календарите, ами стои там да загрозява цялата седмица? Аз продължавам да съм на същата работа. От изпратените множество молби за свободни позиции, взеха вече да ми се обаждат разни хора от тук-от там. Напред ме търсиха за 3-месечен контракт в Бризбън, започващ от около средата на Март нататък. Не знам обаче дали това ще ни устройва; ще видим. В същото време, в петък вечерта изпратих и една молба за невероятно подходяща за мен работа, на постоянно място и то за Gold Coast. От там също чакам някаква информация.

Снощи идва един човек да гледа колата, обаче дава само $8500, а пък аз искам минимум $10,000 за нея. Но пък и без никаква кола да останем баш сега също не е особено приемливо решение за нас, когато всеки момент ще ни се наложи преместване на ново място, ще имам постоянно ходене по разни интервюта и т.н.

Даниела започва шофьорския си курс на нова сметка от утре. Надявам се скоро да вземе книжка и да ме отмени малко в транспорта и придвижването на жива сила и техника.

През събота и неделя много хубавичко си поприказвахме с Огнян, че и с вас дори. Защо не останахте малко повече време при него, аз така исках да си обменим някои мисли с татко – толкова много го обичам!...

Вчера изпратих едно писмо до Мима, както и на Мирослав в Америка (все през Интернета). Ама голяма работа е този въжишки Интернет – нищо че татко не го харесва за сега. На него му трябва малко повечко време, докато възприеме новостите на века (а пък специално тази “новост” може да датира още от края и на миналия даже – ограничените ми познания в тази област са, че по-масовата употреба на въпросния вид информационно разпространение и комуникация бележи началото си някъде от 90-те му години; преди това също са се провеждали чисто научни и изпитателни дейности и мероприятия, но са обслужвали главно военната индустрия и политика на САЩ, все още без такова масово приложение в бита и ежедневието на отделния простосмъртен данъкоплатец).

Онзи ден готвих зелен боб. И бебето яде от него, ама нали завалийчето повечето гълта директно, вместо да дъвче храната с единствените си два зъба, та после майка му вади разни остатъци от бобени шушулки и лико от дупето – падна голям смях. Ванеса вече прави по 1-2 самостоятелни крачки без да се подпира. За първи път това стана снощи – аз веднага грабнах камерата, за да заснема важния момент, но щом ме видя тя тутакси се хвърли на пода и от там нататък предпочете да пълзи, вместо да ходи сама.

Пак нещо започнаха да се покачват напреженията около нас и да ни тресе трифазния ток – сега целият зор е около това предстоящо шибано местене и евентуалната ми нова работа, а на всичкото отгоре дойде и налудничавото ни ходене в Испания. Но освен нас, Господ също ще има пръст в целия развой на нещата, за това ще оставя по-голямата отговорност на него. Ние каквото можем ще движим, колкото да отговаря на взаимните ни мераци, но той ще има своята последна дума към посоката на нашите най-правилни действия за осъществяването им...

Онзи ден нашият малък Неничко показал много добри резултати в училище, особено по математика. Тази година имат нов учител по този предмет и го бил харесал много – човекът го похвалил нарочно, като се изказал че Нени бил най-добър от всичките останали нехранимайковци в класа. Нали постоянно си говорим с него по телефона, та ги научавам тези работи от разстояние. Нямаше го в къщи онзи ден - иначе можеше и той да се включи в общият ни разговор по Интернета. Но това ще го организираме на някой следващ сеанс...

Същия ден – здравейте и от мен, мили родители! Днес, докато чакам една приятелка да дойде до нас, че да си пием заедно с нея следобедното кафе, реших да ви драсна няколко реда. Нещо са ме обвзели едни “черни” мисли – вече хич не ми се стои в това затънтено село, в постоянно очакване на някакви промени. Иска ми се да съм на летището и да летя към вас или поне вече да сме отишли на Голд Кост и да се видя със Сашко..., но до тогава има време. С него ще се срещнем там на 26 Февруари – той пристига от Аделаида в 09:45, а ние с Ванеса ще дойдем от Мариборо в 10:00. Румяна (нашата приятелка), ще посрещне първо нас на влака, а Сашко ще го докарат едни други познати до нейната къща. Така ще изкараме една чудесна седмица заедно – ние ще се приберем с Ванеса в неделя вечер, а Сашко ще остане до вторник с Лиса и едни негови приятели на хотел. Между другото, там ще посрещнем и рождения ден на малката – все още не сме решили окончателно как и къде, но вие ще получите филм и ще ни видите на “живо”...

Прекъснах писмото си за около час, защото Морийн идва на кафе – тя по навик идва всеки вторник след 14:00 да си приказваме и за да разбере кога ще пази бебето. Сега я пазарих за 3 дни – на 15, 20 и 22 Февруари ще стои с малката от 14:30 до 17:15 докато татко Ачи се прибере от работа – в същото време имам три извънредни втори смени. Абе много случихме с тая жена – без нея трудно бихме се справяли и аз нямаше да мога да работя толкова активно. Колкото и странно да ви звучи, тук ходя с удоволствие на работа, защото почти нищо не правя (нали съм шеф), а ми плащат добре. Но има огромна разлика между “Пирогов” и болницата, в която съм сега – е, вие ще я видите на филма..., тя по-скоро прилича на хотел, отколкото на болница. Ние все още не се лекуваме там, защото парите не ни достигат, а и за сега сме здрави и млади, слава Богу!

Ванеса расте с всеки изминал ден и се опитва вече да прави бели. Щом се кротне някъде отивам да я проверявам – рови из шкафове, гардероби, пипа по компютъра; абе, жив дявол е. Гответе се да посрещате един малък разбойник, защото онова послушно бебе го няма вече. Но пък съм доволна, че поне яде добре, спи много и не боледува като Сашо – помните го той, миличкият, как минеше се-не мине някое и друго време и току ми вдигаше температури, или повръщаше, или какво ли не. Е, вярно е, че тук е доста по-топло отколкото в България, а е и доста по-чисто. Ванеса расте и диша чист въздух, пие чиста вода и яде по-хубави работи..., но всеки с късмета си - Даниела...

13.02.2001 – Отново сме изправени пред съкрушителната дилема: дали да избираме просперитета в собствения си живот, професионалната кариера и доброто заплащане или да останем възможно по-близко до децата си. Какво имам предвид: вчера по пощата пристигна едно официално писмо от Америка, във връзка с одобрението ни за т.нар. “зелени карти” – последните дават право на постоянно жителство и законна работа в Щатите. Има известни малки подробности и едно незначително плащане от US$75 и можем да заминем нататък напълно свободно. Ние сигурно ще задействаме нещата до абсолютният им край, просто за да запазим и тази резервна възможност, но едва ли ще се възползваме от този изключителен шанс, който се разкрива в момента пред нас. Даниела е малко по-склонна към тази смела и почти авантюристична стъпка, докато аз изобщо не мога да си представя живота без “моя малък Неничко”! По-скоро бих умрял и с готовност скочил на Ада в най-дълбокия казан, отколкото да зарежа сина си на края на света и да хукна да гоня Михаля по шибаната им Америка. Той едва ли разбира тази моя жертвоготовност, защото пък и с нищо не показва кой знае какво уважение или обич към баща си. Независимо че съм разочарован и често пъти дълбоко огорчен от отношението му към мен, приемам си съдбата и оценявам държанието му с факта, че все още Нени е сравнително малък и в известна степен по детски глупав и наивен... – Ето, пак се развълнувах и си загубих проклетата мисъл – винаги, когато заговоря за него, гърлото ми се свива и от очите ми бликват сълзи; от онези, мъжките и истински, пропити с огромна бащина любов и тотално безсилие… Исках да кажа нещо, но не можах да го съчиня. Както и да е – та, така стоят нещата около нас. В същото време чакам от 2-3 места да ме повикат уж на работа, но не знам дали тази надежда (по-скоро мечта…) ще се реализира в действителност.

Даниела пък вчера като се разфучала, че като почнала да чисти и да пере наред – та цял ден крак не подвила. Като почнеш от пердета, килими, салфетчици, ризи, гащи, та накрая изблизала и пода. Не можах да разбера къде се прибирам снощи - в къщи ли или в някое стерилно отделение за раждане на извънземни.

Аз вчера бях много зле с хремата – взех два пъти хапчета, но се продрах от кихане. Носът ми тече като Изворът на Белоногата, но сега съм по-добре. Турил съм си една чаша под него, та като капе, поне да не е по бюрото и особено по чертежите, защото мастилото им се размива. Иначе имам доста работа – сега са ме прикачили към една друга конструкторска група, които хора работят по колесарите на вагоните. Там все още има много неща за довършване, а после сигурно пак ще ме прехвърлят обратно в електрическата група, в заниманията си по всевъзможните табла, разни лепенки и етикети, табелки, прекъсвачи, контактори и пр. Работата ми е интересна, но самите хора са много педантични, консервативни и за мен са изключително технически неграмотни, което ме отегчава и ме кара да ги мразя. Неща, които са се правили по един и същи начин вече в продължение на 100 години са немислими да бъдат променени и инерцията някак си спряна – има по-добри и бързи методи, но няма кой да ги прокара и въведе в действие; коне с капаци с капаци са те, без в случая да ми се обиждат самите кончета. Ама и аз съм им ебал връвите - намеря ли си друга работа и тутакси ще ми видят само гърба и изпънатия среден пръст на дясната ръка, немокаятници такива!!!...

14.02.2001 – Е-хее, Св. Трифон Зарезан – хайде, да е хаирлия! Да живеят всички лозари и съответни винари! Нека да добиват още по-големи реколти от грозде и да го превръщат респективно на “сокове” и “компоти”. По тези географски ширини обаче, поради християнската си ограниченост и непросветеност, вместо народа да седне и дружно да пие вино от бъклиците и да си боцка блажно мезе, те ми обявили денят за възхвала на любовта, в памет на влюбените и прочие романтичност Абе ей, неграмотници такива! – за каква любов и романтика говорим тук, ако го няма виното, което да ги възпламени, а? Ти остави, дето няма бъчви с вино по чаршията, ами по този повод магазините направо са пощурели да предлагат какви ли не стоки за любимите ни половинки. Аз за моята по-съвършена и умна, неделима частичка от себе си все още нямам нищо като подарък в знак на пословичната си любов към нея. Но пък за сметка на това, довечера на път за дома ще мина покрай хоремага да й взема една “половинка” водка - тя ще направи мощна салата от домати, ще има пържени кюфтенца и други гъдели. Твърде е вероятно утре да отида малко по-късно на работа поради сутрешно успиване (породено от вечерно препиване…) – хайде, стига съм им ставал всяка сутрин в 06:00; паметник няма да ми вдигнат, я...

Вчера получихме писмото ви под отчетен № 89, заедно с още една пощенска карта от фирмата на дядо Ангел. В моята стая, в горната част на секцията има една стара, кожена, тежка и дебела папка (аз знам, че вие я знаете – но не знаете, че и аз я знам…). В подробно разглеждане на съдържанието й аз съм прекарвал цели следобеди, докато майка беше втора смяна, а пък татко – все още на работа (вместо примерно да си пиша домашните и уча уроците за училище). Та, вътре има и цели, неупотребявани пощенски карти, както и чисто нови пликове за писма с рекламни фотоси от магазина на скъпият ми дядо (нищо, че те са на повече от 60-65 години – аз щом ви казвам, значи нови са). Много моля да ми изпратите по няколко екземпляра от тях за мостра и под формата на скъп семеен спомен, за да си ги имам тук като свещен завет! Аз разбира се и тези, които вече сте ми пратили ще си запазя за вечни времена, защото изключително много държа на подобни сантиментални спомени и семейни реликви – не знам само един ден какво ще ценят моите малчугани, дето вървят подире ми; вероятно нищо и с мен всичко ще се затрие вдън земя; а това е вече тъжно, но майната му – така било писано...

Снощи цялата вечер пак бяхме на компютъра, заети с тоя проклет Интернет – търсихме американците, за да видим какви работни позиции предлагат там. Изпратил съм си за всеки случай резюмето до няколко потенциални работодатели - може пък някой да ме покани да работя за него. Само че аз дълбоко се съмнявам, че бих приел офертата му на този етап. Мислите и тревогите ми по Неничко никога няма да ме напуснат, поне докато очите ми светят – това именно може да се окаже някаква сериозна пречка към покоряването на нови кариери и личното финансово стабилизиране. За мен би било по-добре и така, както съм в момента, но по-близо до него, отколкото богат, а пък хептен без него.

Като стана дума за финанси и богатство, че се сетих пак за разрушителните разходи, които ще трябва да се направят в най-близко бъдеще. Уроците по теория и практика (кормуване) на моята кандидат-шофьорка ще струват по $40 на час. Аз в последно време звънях през мобилния си телефон на специална сервизна линия за връзка с Интернет и от там ме увериха, че за разговора ще платя само колкото един градски телефонен разговор ($0.25). Като ни пристигна сметката обаче вчера, оказа се, че в приказки и разсъждения по възникналия домашен проблем съм навъртял цели $70, които са далеч над разумните 25 цента и които сега ще си платя като поп, поради недоразумение и незнание на правилата. Е, като известна компенсация за падението ми, онези от телефонната компания отпуснаха 10 допълнителни и утешителни часа – време, през което мога безвъзмездно да им използвам Интернета (ах, какво покъртително великодушие проявиха хората към бедната ми особа! - да се просълзя от умиление ми идва чак...). Накратко – кога аджеба, ще изплуваме и ние от блатото аз тук съвсем не зная, след като постоянно все за нещо трябва да се дават пари? - и то много, цели камари и планини! Още не мога да възприема с цялата си същност и баснословната сума от поне 5-6 хиляди долара, които ще трябва да наринем с лопатата за шибаните Канарски острови и за посещението на майчицата свята България, ама нали пък ни се ходи – какво да правим, ще плащаме!...

Остават десетина минути от обедната ми почивка. Тъкмо се връщам от традиционната си обиколка из съседните магазини и супермаркети. Откъм хранителни стоки нищо евтино не можах да уцеля, но пък купих на Даниела едни чудни и вносни (Индонезийски) чехли – за из къщи, за навън, за плаж и т.н. Само че имам чувството, че ще са й малки на крачето с № 39, та утре сигурно ще ги върна в дюкяна. Но поне ще отчета празника за довечера с нарочен подарък за Св. Валентин. Много искам да й станат обаче, защото са доста хубави и шик; независимо че ги купих от специализиран магазин за “единични уникати”, те са чисто нови – необувани. Дано да не са й малки само, защото утре трябва да се разправям с връщането им, ако случайно не й уйдисат на иначе големия крак. Никога не мога да й улуча мярката – то какво ли всъщност разбирам от тези работи, ама нейсе – опитвам се и аз да бъда като другите “добри” мъже, които купуват по нещо на жените си. Но си признавам, че съм и малко смотан – абе аз обувки за себе си не мога да купя, та какво остава за някой друг. Но ще видим как ще е довечера, като ли не – ще носим чехлите в България, за армаган на някоя булчица с по-малко ходило...

15.02.2001 - Снощи Валентиновият ден премина изцяло на трапезата, със съответната обилна почерпка, множество изискани ястия, най-различни изненади с подаръци и т.н. Даниела ми беше купила една тениска (ама маркова - да не си помислите, че е някоя проста от ГУМ), както и чифт панталони, та като съм отидел на Канарските острови, да не й мязам на циганин, както ласкаво ми се изказа тя. Абе ебаси островите в океана – те трябва да са нещо много напудрено и снобско, щом кат’ мойта Дана ме курдисва толкоз активно и целенасочено за там. Може би освен канарчета, ще има и множество светски люде, които пък да ме познават, та да не се излагам пред чужденците – ‘бали мааму… За празника Дани ми беше надписала и една много мила картичка, която ме трогна до сълзи. А пък като за капак на всичко, купила и едно шише с водка - аз само направих шопската салата и седнахме. Тя миличката, наготвила за бебето, ошетала къщата – въобще, писах й 6+ в тефтера! Естествено чехличките й бяха къси и тесни, макар и със съвсем малко. Е, тя се надява, че ще им се отпуснат каишките, ама може и така да си останат. Но пък малки или големи, поне няма да ги връщаме в магазина – хареса ги един вид “Шори” (което е много рядко явление в нейния случай)...

Цецо днес е на някакво интервю за работа – там, в тяхното градче. Ще се чуем довечера, за да разберем какво е направил и как се е представил. Считано от днес следобед, Даниела започва една доста дълга серия от смени – почти цяла седмица, който кошмар може би ще продължи и през почивните дни. Аз пък снощи тръгнах да правя едни записи на няколко компакт диска, но нещо устройството ми даде грешка, че се ядосах. Ще трябва да го видя какво иска довечера - нали ще съм и сам, та да си попълня тъкмо и времето с нещо по-рационално. След работа с малката ще отидем до библиотеката, за да проверим дали пък там нямат някой диск на цигуларката Ванеса Мей. Ако имат нещо подходящо, ще го вземем и в къщи ще го презапишем за татковата музикална колекция.

В събота през деня ще ходим на избори за щатско управление. Миналия път комунистите (работническата партия) спечелиха и командариха цял мандат, та се осраха подобаващо и достойно. Сега ще се надявам да ги сменим, но от тук нататък който и да дойде на власт, за мен Австралия върви надолу, а пък те нека приказват и да лаят колкото си искат. Към края на годината пък ще са федералните избори, за цялата държава. Имат пари бол в хазната, та само се чудят къде и как да ги потрошат.

Снощи, докато все още бяхме на масата се сетих да ви попитам за нещо много важно, но понеже не си го записах в момента, та сега го забравих – така е то, човек когато посръбне сериозно и му идват на ума гениални мисли, но като изтрезнее на сутринта и те отлитат с махмурлука; и така, до следващото “опиване”...

16.02.2001 – И тая седмица мина - къде усетно, къде по-неусетно. Никакви новини няма около нас – всичко си е по старому и нормално за сега и за момента, докато не се промени нещо изведнъж – де нова работа, де печалба от Тото-то, де пък нещо друго. Снощи записах дисковете за моя колега Кен, а тези дни ще направя още няколко музикални и за Румяна от Голд Кост. Даниела ще отиде при нея другата седмица, та да й ги занесе.

Ще трябва пак да възстановя тичането си вечер след работа, защото дупките на колана отново взеха да се местят стремително навън. Все още съм на последната му дупка, но така каишът ми стяга шкембето и не се чувствам комфортно. Бях се разхлабил доста докато Дани беше в България, но пак почнах да качвам и наддавам на живо тегло доста застрашително. Не знам вече какво да правя с това мое плюскане. Уж през деня се пазя и поминавам със съвсем малко храна, обаче вечер, като ни започнат тържествата и ритуалите – е, тогава вече няма спасение и изтървам всякакви норми на приличие. За рождения ден на Ванеса, Даниела ще стои около една седмица на Gold Coast. Там ще дойде и Сашко с една негова компания, та ще изкарат няколко дни всички заедно. Ще гледам през това време и докато съм сам да се постегна малко и да се ограничавам в манджата (ако знаете само колко лесно изписвам тези редове, а колко ще ми бъде трудно да осъществя смисълът им в действителност)...

Утре вечер отново ще се чуем с Огнян. Снощи с бебето ходихме до библиотеката – поръчахме диска на Ванеса Мей да ни го запазят и другата седмица ще го дадат пък на мен. Ако парчетата са хубави, направо ще ви го запиша целия. Аз и от Интернета съм записал две нейни изпълнения, но те ще влязат в сборните дискове, които подготвям за татко с много синовна обич и усърдие. Ще ги изпратим заедно с филма от Тасмания, който също се намира в точката си на замръзване, но много скоро и той ще бъде отново “на ход”.

Тези дни (събота и неделя) Даниела е на работа първи смени, което е малко по-добрия вариант, та поне вечерите да сме заедно из дома. Отидем ли обаче да живеем на Gold Coast или в Бризбън, ще сложа край на работата й в почивните дни. Сега го правим само заради парите, а и главно за да мога аз да гледам Ванеса, но после програмата ни ще се промени. Най-много един или два пъти в месеца ще я пускам на съботно-неделни дежурства, защото иначе ще изкукуригам от самота...

А сега няколко думи и от мен - днес не съм на работа, та докато чакам да стане 12:30 да се срещнем с Ангел в един магазин за обувки, реших пак да драсна някой и друг ред. На 13 Февруари отново започнах да карам курса за шофьори, за да взема пълноправна шофьорска книжка. Аз и сега мога да управлявам заедно с Ангел, но сама – не. Много ме е страх от всички идващи насреща ми коли - особено пък след двете катастрофи, които имахме в Бризбън, не исках и да чуя за кола. Но сега реших, че нямам друг шанс – или ще карам, или ще плащам за таксита по сума пари, или ще се моля на този и онзи да ме закарат или върнат от работа.

Сега се дръжте здраво, за да не паднете от стола като чуете цената на един урок от един час – $40! Аз ще трябва да взема най-малко 15-20 урока, но това си е мой проблем, че не мога да се оправям с тоя занаят. Когато на времето в Техникума ми даваха професионална книжка без пари, аз не я взех и си виках: “Абе за какво ми е тая книжка, като нямам кола?” А сега като имам всичко, а не мога да я карам тая пущина – нека ми е, с моите камъни по моята глава. Ще карам курса с една жена – да видим пък тя колко ще ме изучи. В Аделаида ме учеше един италианец – Тони, беше голям сладур, а тая е една кучка, мъжкарана и говори един английски (каруцарски жаргон), та не я и разбирам понякога какво иска. Ама, каквото... ще видим на края какво ще излезе...

Утре е събота и съм на работа. Ще взема камерата с мен да поснимам малко болницата, та да видите къде работя. Забранено е да се снима там, но аз ще го направя тайничко – утре ще има и по-малко хора, не е като през седмицата...

Е, така се случи, че заснех моята болница не в събота, а в неделя. Пак имаше доста хора и аз снимах много малко – все още не знам какво е излязло, защото снощи нямаше време да изгледаме филма. Ако трябва да видите всичко, ще трябва да дойдете тук – понеже сградите са на един етаж, събира ми се доста много и не ме питайте по колко километра ходене от единия до другия край навъртам всяка смяна. Разбира се, това е ако има работа, ако ли не - забивам се в кабинета, вирвам си краката на бюрото или на другия стол и или спя, или чета клюкарски списания и пия кафе. Абе, къде по-добре си почивам на работа, отколкото в къщи с онова малко дяволче (да ни е живо и здраво), което щъка навсякъде, пипа и лапа всичко – поздрави: Даниела...

19.02.2001 – Обесването на Васил Левски! Дълбок поклон аз сторвам на Апостола – поклон, пред най-истинският патриот и легендарен българин! За много от четците на тази книга, това име ще се свързва единствено с небезизвестният ни отбор по футбол (на който симпатизирам и аз самият), както и с едноименният Национален стадион в столицата. Въпреки това обаче, надявам се историята да е оставила в съзнанието на повечето от тях онези негови най-чисти и светли идеи, както и патриотизмът на този велик български революционер, които всички ние трябва да носим дълбоко в сърцата и душите си. А пък аз, списвайки своята собствена и безлична история, естествено отново на работа и зает с ежедневните си грижи и задачи, продължавам напред по хронологията на събитията.

Ето, че в петък вечерта не помня какво правихме – това беше доста лесно за описване. В събота обаче Даниела отиде на работа първа смяна и докато бебето още спеше рано сутринта, аз записах два диска за Румяна. Всъщност само един – другият го направих още предната вечер (а-аа, това е било значи, с каквото съм се занимавал в петък – просто бях забравил). Напълно доказах вече как работи системата, разбрах точно кое как се прави и сега подготвям за татко един проект по надслов “Шедьоври от нашата младост” – това ще бъдат 2 или 3 сборни диска с най-различна музика, като всяка отделна песен ще представлява един, макар и малко далечен, но пък със сигурност прекрасен спомен; всяка мелодия ще опъва различна струна в душата, а всеки текст ще бъде свързан с не една или две незабравими случки и истории...

Докато Даниела беше на работа, аз имах множество домакински занимания из къщи – изключително само по моята тясна специалност: мелене на месо, бъркане на кайми, мачкане на кюфтета и т.н. (аз с нискоквалифициран труд по принцип не се занимавам у дома – това е приоритет на “кухненския персонал”, освен в случаите, когато съм принуден насила и няма как да откажа…). Предния ден бях купил едни големи свински буци, та ги намлях с руската месомелачка от България, като каймата я смесих и с една шепа допълнително само сланинка. Стана чудно – това беше феноменалният материал/заготовка за кебапчета и кюфтета! Още вечерта опитахме няколко артикула от това производство, след като си направихме традиционната съботно-вечерна трапеза. На връщане Дани кара колата (УЖАЗЗЗ!!!), след като я взех от работа - първо обаче ходихме да гласуваме в едно училище и чак тогава се прибрахме в квартирата.

В събота вечерта се свързах с Огнян, но него го нямаше и поговорихме за кратко с Герганчето. Ленчето също си беше у тях, та и с нея разменихме по някоя и друга дума. Исках да ги свържа с Нени, та да си приказват от време на време двамата, но нали ги знаете малките – срамуват се един от друг, не се познавали, нямало какво да си кажат. А пък и на нашият, като му кажеш нещо за България, българи, българки и т.н., все едно че му говориш за училище –не иска и да чуе даже! Абе, извъди ми се той един истински ямболски еничарин – за срам и позор на целият ни знатен възрожденски род, ама нейсе. Та, така и не се състоя връзката между младежите. Аз по едно време също се изключих от мрежата, защото те нещо замлъкнаха отсреща и се наместих покрай софрата, където вече Даниелчето ме чакаше нетърпеливо с нарязаните си салати и разлетите по чашите аперитиви.

В неделя семейната ни програмата беше горе-долу същата. Аз направих една бака с чорба (супа топчета), с подръчни материали - многобройните остатъци и залежали, саморазпадащи се вече и полуизгнили зеленчукови продукти от хладилника влязоха в непосредствена употреба. Вечерта отново се свързахме с Огнян и прекрасно си поприказвахме с тях близо два часа. После той нещо се изключи, а после и аз. Вечеряхме, аз изгледах един филм с “кър-кър/пата-кюта” - пушки, пищови, много кръв и бързи коли, докато Даниела го проспа на дивана и така приключи тази седмица. Нека сега да видим, какво ли пък ще ни сервира новата...

Ето ме – пак съм аз. Днес е понеделник и чакам да стане 17:00, за да карам кола с оная дърта вещица – Бев, моята инструкторка. Втриса ме от сега, като си помисля как ще й подам $40 в края на урока, че трябва и да й благодаря на всичкото отгоре. Ама като съм почнала веднъж, ще карам до края – няма мърдане този път... на тая цена...

Времето от днес се поразвали – пак е топло, но през 15 минути се изливат тонове вода от небето, а през 20 минути грее слънце. Наближава есента и от сега нататък не ни чакат горещини, а само дъждове. Въпреки че в Аделаида и днес е 40-градусова жега, въобще там това лято ги уби – не са спирали климатичните инсталации от Декември насам. Колко му говоря на Сашко да се премести на Голд Кост при нас, ама слуша ли те някой – Лиса като не ще, край. Дано сега като дойдат и пак видят как живеят хората тук, да размислят...

Сега се сетих, че май не съм ви писала за американските ни мераци. Миналата година получихме покана от Америка да кандидатстваме за американско поданство. Аз тогава върнах поканата с отговор “Да – искаме!” и те сега ни изпратиха документи за попълване и с две снимки плюс US$75 за някакви такси – насърчиха ни да кандидатстваме официално. Все още не сме им ги върнали обратно, защото децата тук ни спират. Как ще ги виждаме и кога ли пък ще идват те да ни виждат там?... Абе, това са големи проблеми. Може би все пак ще кандидатстваме, за да имаме резервен вариант един ден, а пък после пак ще има да мислим. Но работата и парите в Америка доста ни съблазняват, а и “американския” живот, де - ако е рекъл Господ, ще вървим нататък. Аз съм по-лесна на местене, но Ачи не ще и да чуе на тоя етап, а утре децата като си вземат жените и шапките под мишница и не се сетят за теб с месеци, тогава ще те питам аз теб къде отиваш, че като няма да имаш и пари да им дадеш (не дай си Боже, ако останеш в Австралия без работа)? Едно е сигурно в Америка – без работа няма да останеш, защото хората там имат и промишленост, и икономика, а и плащат два пъти повече при това пари, които се ценят в цял свят. Е, за сега ще спирам с американизираните си проекти, за да продължа един ден, когато му дойде времето...

Днес сутринта ходихме с Ванеса по магазините, за да купим подарък на Момчил от Тасмания – той стана на 13 години в неделя, а ние не знаехме, та днес с малко закъснение му изпратихме едни маркови джинси, картичка и два големи шоколада. Дано се зарадва детето утре – пуснахме ги с експресна поща, която гарантира получаването до 24 часа.

Ще приключвам за днес – вече е 16:30, Ачи ще се прибира по-рано, за да пази бебето, а аз отивам да шофирам с моята “кукундела” от 17:00. Чао - Даниела...

20.02.2001 – Снощи Дани пак беше на урок по кормуване. Инструкторката й е една местна селска женица (макар, че иначе е мъжкарана…) и тя не е особено радостна от този факт (Даниела по принцип няма много вяра на жени и гледа малко с предубеждение на тях като специалисти – особено на жена-гинеколог и жена-зъболекар; засегнатите тук нека ми простят за откровението – в случая само цитирам едни чуждо мнение…), но така или иначе вече бележи някакъв напредък в шофьорския занаят. После седнахме и довършихме няколкото видеокасети, които бяха отдавна започнати и предназначени за изпращане - има разни домашни епизоди, кадри около бебето и т.н. Онзи ден Даниела засне и кратък филм за мястото, където работи – записът е хубав, само че много тихо е говорила и обясненията й не са много ясни - не е било удобно от останалите пациенти и персонал да вика, докато снима (както правя аз например, но на мен не ми пука от никой). Въпреки всичко, от материала се добива пълна представа кое какво е и как изглежда. Даниела довечера пак е на работа, а аз през това време ще се занимая със записването на дисковете, за да можем да изпратим касетката тези дни. Тя другата седмица заминава за Голд Кост, от където също ще има кратък филм – него вече ще го правят заедно със Сашко, моя намеса там няма да има. Ние с Неничко също ще заснемем някой и друг епизод от нашата двудневна екскурзия, но трябва да го помоля пак да си вземе камерата, защото нашата ще пътува заедно с Даниела. Аз снощи говорих с него, на Цецови се обаждаме постоянно – въобще, денонощно сме на телефонна връзка...

Тези дни вече времето е малко по-хладно, въпреки че в Аделаида например продължават да гинат на 40-градусови температури. Докато тук се въртим около райската среда (25°C-26°C) - захлади се веднага след няколкото освежителни дъждове, които паднаха напоследък, а пък и от другата седмица вече влиза есента (01 Март) – скоро чакаме и снегът (ха-ха-ха!)...

Ванеса расте и от ден на ден става все по-забавна и дяволита. Бърбори много, но нищо не й се разбира от приказките, освен “мама” и “тати”, които си мърмори под носа за щяло и нещяло – не знам дали тези думички са смислено изказани от нея, но пък поне звучат добре и галят ушите ни на родители; гордеем се с детето си и вече взехме да се “надуваме”.

В момента Даниела пише едно доста дълго писмо, което ще изкопирам на ксерокса в офиса – за вас едно копие и оригиналът за техните, защото няма никакъв смисъл нещата да се повтарят, а и нали времето все не ни достига. А така ще задоволим любопитството и на двата родителски корпуса в София и Габрово – “С един куршум, два заека”, както е казал народа наш български. Дано вече да е наближило времето за получаване на онзи колет, който ви изпратихме преди седмица – следващата пък аз ще гледам да пратя и този, заедно с писмото, видеокасетата и дисковете за татко. Нови снимки не сме правили скоро, но сега, след екскурзиите ни по Голд Кост и нашата с Неничко, определено ще има доста “нагледни материали”. Те обаче ще останат за някоя по-следваща пратка. Искам от Интернета да запиша още някои песни, които съм си набелязал, но те също ще влязат в съдържанието на новите ми диско компилации. Чакам една специална програма от наш Сашко, с която ще мога от оригинално записани дискове да подбирам само някои отделни песни и да ги слагам в компютъра. А от там вече, в комбинация с други подобни ще записвам съвсем отделни (сборни) дискове с най-разнообразна музика.

Няколко последни думи пак от мен – аз вече се ориентирам към приключване на това писмо. Снощи Ачи довърши касетките със записи от градския парк и моята работа и утре може би аз на път за зъболекаря ще мина през пощата да ги пусна. На всичкия ни хал аз трябва и по зъболекари да пръскам пари, а неговата такса започва от $117 - колко ще платя на края, ще ви пиша допълнително.

За днес и четвъртък сме пазарили Морийн да пази Ванеса, защото аз имам извънредни дежурства, та и на нея даваме $60 плюс по $7.50 всеки път за моето такси до болницата - аз май ще работя само, за да разплатя сметките. Но това е живота в Австралия – работиш и плащаш за къщи, коли, сметки (ток, газ, телефон, наем) или пък за зъболекар, лекар, застраховки, данъци и т.н. То излезе, че пари за екскурзии до Испания и България не останаха... шегувам се разбира се. Докато работим и двамата с Ангел ще бъдем добре, пък после ще му мислим...

И така завършвам, защото трябва да гладя един куп дрехи, които ме чакат от доста време в малката стая, където избягвам да влизам, ха-ха- ха!

Целувам ви и ви обичам много: Даниела…

П. С. Поздрави и целувки също от Ангел и Ванеса…

21.02.2001 - Ядосах се снощи, защото нищо не можах да направя от това, което си бях наумил. Подредих всичките си налични песни, които се събраха точно на три диска. Но като почнах да ги записвам и нещо заяде в системата и всичко блокира. Ягмосах два чисто нови диска и въпреки това нищо не можах да направя, за да отстраня проблема. Довечера пак ще се разправям с тая толкова непозната и нова за мен техника, за да открия къде се е завряло разковничето на успеха – а това ще стане чак след кормуването ни с Даниела, след подстригването ми в банята, по време на вечерята и докато довършвам една видеокасета...

Напред ви копирах писмото на Даниела, което тя най-старателно и грижливо писа в продължение на няколко дни и вчера най-после го довърши. Днес на обяд трябва да отида и до агенцията, за да запазя автобусните билети на Нени – той другата седмица ще дойде тук, че нали пак ще го водя по екскурзии, калпазанинът му дребен. Онзи ден Момчил имаше рожден ден, та му изпратихме малък подарък – едни джинси, шоколад, чорапи и т.н. Снощи се обади, че ги е получил и искаше да ни благодари. На Цецо майка му пристига след десетина дни, мисля че около 01 Март. Ако не успеем да се видим с нея, поне ще си приказваме редовно по телефона, докато е тук. Сигурно тя ще носи със себе си разни интересни информации и клюки от България. Не знам колко време ще остане в Тасмания - ще разберем, като се чуем с тях.

Преди няколко дена Даниела ходила с малката до магазина и купила няколко пакета с NES-кафе, че да го праща на майка си в София. Добре, ама малкото като го набарало, че като го задъвкало от единия му край - пробило кесията с двата си криви зъба и почнало да се лигави с кафето. До това време Даниела нищо не забелязала и едва като отишли на касата да плащат сметката, тогава чак видяла каква я е свършила малката бандитка. А на онова малкото шило му почерняла устата и цялото в кафе се омазало. Навред рови, бута и всичко каквото види, първо го изпробва как е на вкус. Голяма палавница се очертава. Из супермаркетите всички касиерки вече ни познават и винаги се закачат с нея, като ходим заедно на пазар. Все й дават по нещичко – де някоя бисквита, де пък нещо друго. Нали аз съм най-сериозният им клиент, дето им изкупува всичките боклуци и залежала стока за изхвърляне, та за това си ме тачат, завалийките!...

22.02.2001 - Днес цял ден не съм писал. Сега съм сам в къщи, Даниела е на работа, бебето – в леглото, а аз най-после сядам да подредя разхвърляните си мисли, защото купища неща се случиха през изтеклите 24 часа. Както вече знаете от предните редове на това мое своеобразно послание към света, преди известно време бях нахвърлял няколко “въдички” и хранилки със стръв тук-таме по фирмите – с единствената надежда да намеря нова работа. За голямо и всеобщо щастие, точно вчера едното “звънче” издрънка - в смисъл, че ме повикаха на интервю. Можете ли да си представите? - избран съм измежду всички кандидатствали пъпеши като мен, заедно с още трима други делегати, да ни изслушат на това интервю, като един от тези четирима ще бъде и назначен на въпросното работно място. Значи, по всички аритметически закономерности, равният шанс на всеки един тъпанар от нас (с квадратна глава…) е точно 1 : 4 или 25% - включително и моят, независимо от това колко съм тъп.

Другото, което пък е особено затрогващо в целия този частен случай е, че позицията е точно в нашият, станал любим вече Gold Coast – баш там, където напоследък чувам, че сме искали толкова много да живеем, а пък по предварителни информации, фирмата се занимава с дейност, която съвсем допада на моята скромна личност; т.е. произвеждат разни машинарии, които биха представлявали интерес за мен и моя опит в тази област, достатъчно натрупан вече в годините. Та значи, тази страшна люлка ни е залюляла още от вчера – от мигът, в който хората от въпросната компания ми се обадиха за интервюто. Те искаха всъщност още днес да им се появя, но нали Даниела е на работа, та нямаше да може да дойде с мен – а пък това вече щеше да граничи с абсурда, защото на нея като че ли пъпът й е хвърлен на тоя шибан Gold Coast, към който честно казано аз не изпитвам чак такова интимно влечение, както към самата нея примерно. Ето защо аз насрочих срещата си с представителите на фирмата за утре (което ще бъде петък като ден от седмицата), в 12:30 по обед. Като тръгнем рано сутринта, ще има достатъчно време да пристигнем, да си ударя един експресен душ след пътуването, че дори и малка контра да засека с бръснача у Румяна, която също ще ни чака “на педал” у тях. Щом приключа с интервюто, веднага трябва да се приберем обратно поне до вечерта, защото пък Даниела на другия ден отново е на работа и то първа смяна. Ще ни се съберат общо около 700-750 км път, но аз на “баба Яга” съм й купил една туба с прясно масълце и днес й го излях в търбуха, защото напред извадих щеката й суха – нямам нещо навика да наливам масла в тези коли и това си е. Сега ще си търся някоя, дето няма да има нужда от мазане - само да се кара...

Снощи най-после завърших видеокасетите и двата диска, които записах за вас. Изпращам три - всъщност единият го направих още предната вечер, а снощи другите два. Може даже да изпратя и четири – чакам от библиотеката да ме потърсят като върнат диска на Ванеса Мей (цигуларката), че да прекопирам и него набързо, ако е хубав разбира се. Ако ли пък не успея за сегашната, ще ви го изпратя в следващата пратка. Днес Даниела изпрати една видеокасета до техните в София - тя ще вземе нашата камера другата седмица, за да снима дечурлигата из Голд Кост, а пък аз утре на връщане ще взема другата камера на Неничко. С нейна помощ другата седмица ще сглобя филма от Тасмания, както ще се снимаме двамата с него като отидем на морето. Днес съм запазил една стаичка в същия мотел, където бяхме предният път със Сашко. И там ме познават вече – къде ли не съм отишъл, с кого ли не съм станал приятел (и къде ли не съм се осрал, с пълно право може да добави някой мой “доброжелател”…).

Утре, както сами разбирате, през целия ден ще бъдем в разход, в обиколки и кръстосвания по пътищата на “родината” (мащеха…) и изобщо няма да ми останат свободни минути за кореспонденция. Във всички случаи обаче, в настоящото си писмо ще гледам да поместя най-подробна информация за всичко онова (и в момента съвсем неизвестно все още…), което вероятно ще произтече от това мое утрешно интервю. След малко отивам да взема Дани от работа. Тя усилено започна да кара колата вече – всеки ден, като се прибера вечер след работа и веднага излизаме на “кормуване”, докато по пътя е достатъчно осветено и преди да е паднал мракът. Даже утре, ако не й се спи много сутринта, ще я накарам тя да кара надолу. Нали трябва да се упражнява повече – зер, само с тези шибани уроци по $40 на час, няма да стане работата. А тя сега, от тук нататък посред нощ ще ме подстригва, багажа ще се събира за утре, че и за другата седмица, защото ние така или иначе отиваме нататък - мога нещо да закарам, вместо Даниела да го мъкне на ръце по влака. Въобще, какво да ви кажа? - много напрежение пак се насъбра; ще почнат да ми пукат бушоните един по един!...

24.02.2001 - Милички на мама! (и на татко, разбира се…). Днес е вече събота - сутринта към 09:00, а аз от сабалам сума работа свърших. Но нека първо ви разкажа за вчера: за пътуването, интервюто и за красивия, почти химерен наш Тихоокеански курорт - Gold Coast.

Потеглихме към 06:45, на ранина и по хлад - уж Даниела щеше да кара колата на отиване поне, но предната вечер от фирмата ми се обадиха, че ме искат при тях с един час по-рано за това интервю и с бързането ни нещата щяха да станат значително по-притеснени. А аз като смушках конете и каляската за малко щеше да полети по асфалта... Освен това, тя седна отзад, за да нахрани бебето, което пък точно на тръгване се събуди, но веднага след като си изяде кашата, пак заспа в седалката. Пътувахме мълниеносно и транзитно без да спираме изобщо в Бризбън (освен на няколкото червени семафора, които ни засякоха случайно, та се наложи поне да им намаля малко, дорде се озръщах по безлюдните кръстовища като мишка в трици). След 3 ½ часа бяхме у Румяна. Там се окъпах, обръснах се и т.н., след което установих, че съм си забравил колана за панталоните, с които обикновено ходя по разни официални срещи и интервюта. Те са ми доста хлабави в ханша и особено сега, след като пък съм и “поотслабнал” малко, та ми се свличат целокупно без дори да им разкопчавам дюкяна. Наложи се да се местят разни копчета, да се шие в последния момент - въобще да се закърпи положението някак си. Ние бяхме пристигнали доста по-рано от уговореното време за срещата, та аз от своя страна повторно се обадих в представителството с надежда да се срещнем дори и в още по-ранен час. Хората с готовност приеха предложението ми – зер, нали беше петък и обикновено следобед всеки се спасява на някъде; искаха да ме претупат набързо, че да си ходят…

Първо отидох в агенцията, която беше дала обявата - там се бавих сума време, докато се попълнят разните му бланки и формуляри; отвред лъха на бюрократизъм и бумащина, а пък австралийците са ненадминати в тази дисциплина. После пък те ме изпратиха в завода, където се очакваше уж да започвам работа. Там също се мотахме във взаимни приказки и уговорки още час и половина. Хората много ме харесаха и особено моите чертежи, които им носех само да разгледат. Компанията им е малка - за производство на специални химически вани или по-точно клетки, където посредством електролиза извличат най-различни метали – цинк, сребро, мед, никел и т.н. Използва се изключително само отпадъка от минно-преработвателните комбинати, от чиито утайки, отпадни води и т.н. се вадят нови количества ценни суровини. Заводът не е химически, няма отрови или киселини – те само произвеждат тези цилиндри (клетки), по поръчка на разни техни клиенти. Дейността е интересна - освен чисто чертожна и проектантска, ще има и доста работа по монтажа на съоръженията. Смятам, че се представих много добре и въпреки, че заплатата е сравнително ниска, ако ми предложат позицията ще я приема незабавно и до две седмици ще се местим от тук.

После от завода пак трябваше да се връщам в агенцията, където ми проведоха едни бързи инструктажи по безопасност на труда и други подобни задължителни подробности. Прибрах се у Румяна към 15:30 чак - те всичките си бяха вече в къщи, ходили по малки разходки и се прибрали. Хапнах набързо два сандвича и се метнахме обратно на колата. Този път Даниела управлява МеПеСе-то от Gold Coast, през целия Бризбън, та даже и извън града - вече за насам. Но бебето огладня като по часовник в 18:30, а пък и взе да мръква, та после се сменихме и на волана застъпих пак аз.

С Нени се видяхме само за няколко минути, вече на път към наше село - не можах да взема камерата от него, защото майка му я била дала на нейния приятел. Аз доста се ядосах, но какво можех да направя. И не че оная си имала приятел – бóли ме кýро за това; а заради безразборното, безстопанствено и безотговорно раздаване на такива скъпи и деликатни съоръжения по хората. Но така е то - никой не цени вещите, които не е купувал сам, не ги е отгладувал и никога не ги е уважавал. Както и да е - ние занесохме на Нени малко армагани, дадох му и $7, че щеше да излиза на някъде с Родни и си тръгнахме. По пътя имахме сериозни проблеми с фаровете на тая проклета кола – едната дълга светлина я няма и това е. Криво-ляво се прибрахме - изкъпахме и нахранихме Ванеса, сложихме я да спи, а ние с Дани седнахме да изпием по едно ледено вино и да поразмишляваме над близкото бъдеще. Позяпахме малко скучната телевизия и си легнахме, защото също бяхме доста изморени – от път, от емоции и от какво ли не.

Тази сутрин закарах Даниела на работа и докато бебето още спеше, се заех с лампите на нашата противна кола, която от ден на ден вече започвам да ненавиждам все по-много. Че като почнах от крушките назад по жиците, през предпазителите и релетата, та на края стигнах чак до ключа на кормилото. Глупак! - амчи да бях почнал от там, бе! Но защо да ми е лесно, като може да е и малко по-сложно? Свалих ключа – една месингова пластинка беше леко нагоряла. Хванала нагар и не прави добър контакт. Очистих я с едно парче шкурка, понапънах я малко и хайде пак - всичко по обратния ред на колата. Така нещата се оправиха мигновено и си отидоха по местата, но пък им посветих няколко ненужни часа от моите лични, дето са ми най-скъпи. Вече отново имам два фара, ама то къде ли има да пътувам по тъмното, но все пак - като се наложи, нека да съм в изправност пред закона.

Значи, отстраних един кусур по-малко от колата, но пък й останаха стотиците други, за които изобщо не ми се губи време. В понеделник ще отида да попитам моя механик с колко кожи ще ме одере, че да ми смени лагера на компресора на климатичната инсталация - много застрашително почна да вие вече и ме е страх да не направи по-голяма поразия. Може и още някои центровки да й оправят, като клапаните например и т.н. Нали от понеделник пак оставам сам, та да си попълвам времето с нещо смислено.

На интервюто хората от фирмата ми казаха, че уж в понеделник ще се обадят с информация дали точно на мен ще предложат работата. Ако действително стане така (в което аз дълбоко се съмнявам…), Даниела докато е още там, ще започне да търси квартира из района, а аз тук вечерите ще почна да събирам багажа и да изхвърлям от края ненужната стока. Та, ето ви я представена и последната информация от тази захлупена част на света.

Онази вечер Миро пак ни се обажда от Америка. Ние и за там ще кандидатстваме, пък каквото ще да става на края. Следобеда, като взема Дани от работа в 15:30, малко ще покараме колата с нея и веднага се прибираме - тя да си оправя багажа за понеделник, а аз да вървя да се свързвам с Огнян на Интернета. Мама му стара – аман от напрежение вече! Ще извъртя едни бързи и успокоителни кебапченца за довечера; има и малко водчица в камерата на хладилника, умряла е от студ горката. Ще накълцам и малко шопска салатка, синьо сиренце, чер хайверец ще извадя – е, все ще поминем някак си с каквото дал Господ; колко малко му трябва на човека, за да е поне привидно щастлив в очите на останалите. Щото пък това може да ни бъде и последното тържество в малката градинка отзад – знам ли; понявга стават и чудеса, само че съм забелязал обикновено не с нас...

Другата неделя Даниела се връща с малката от Gold Coast, където ще бъде със Сашко и междувременно ще изкарат рождения ден на Ванеса. Ние с Нени също ще се приберем в неделя по следобедно време – докато ги чакаме ще подготвим едно малко парти за вечерта, с което още един път ще отчетем рождения ден на малката пикла и принцеса. Въобще, големи почести и метани ще му се направят на това наше бебе – ама нали пък прави една годинка. Още не ходи обаче - мързи я нещо и все гледа да пълзи, че е по-лесно. Но до няколко седмици и това ще стане. Ванеса иначе постоянно стои права – в леглото, на земята, в кошарата и т.н., но когато трябва да се премести от едно място на друго се хвърля на пода, долазва до там и пак се изправя на крачетата си.

Тези дни времето е чудно – сега чакам малката да се събуди, нахранвам я и излизаме на разходка. От понеделник вечер пак почвам да тичам след работа (ох, как искам това да бъде истина)...

26.02.2001 - Понеделник, 06:00 сутринта – това е най-странният ми случай, в който пиша писмо. Седнал съм в колата, на паркинга пред офиса и чакам да го отворят, че да влизам вътре и да почвам работа в 06:30. Тъкмо изпратих момичетата на влака и имам половин свободен час, в който ще гледам да опиша някои подробности от вчера и онзи ден.

Връщам се на съботата, когато Неси най-после стана от сън - нахраних я, изчаках я и да се наака, та едва когато ни свършиха всичките задължителни процедури и ритуали, най-после излязохме. Денят отново беше доста горещ – абе уж идва есента, ама и лятото не ще да си отива. Помотахме се малко из магазините, предимно на студено покрай хладилните шкафове из супермаркетите, защото там си е направо като в зимна приказка. Ходихме и до един специализиран магазин, изключително предназначен за продажба на компакт дискове. Намерихме един диск с част от творчеството на Ванеса Мей – последният обаче въобще не беше нещо особено, защото го прослушах със слушалките набързо, а пък му искаха $30. Сега ще изчакам, първо да видя с какво разполагат в библиотеката, че тогава чак ще вземам окончателните си решения. Преди да излезем с Ванеса, омачках малко кайма за кюфтета и кебапчета. Вечерта с Даниела си направихме едно кратко тържество, което може да бъде и последното “издание” за тази част на света. Ако тези шашкъни днес се обадят, че ме вземат на работа и ние тутакси политаме с пълна скорост надолу (към морето имам предвид...).

След обиколката ни по магазините се прибрахме в къщи - детето изяде набързо една сборна манджа от няколко свои бебешки хранителни остатъци, след което отидохме да вземем Даниела от смяна. С нея пак покарахме за кратко колата (не беше достатъчно, но колкото за малко упражнение и известно опресняване на знанията, биваше). Нямахме много време за разтакаване по улиците, защото аз трябваше да отивам на Интернета, че да говоря с Огнян. Тя пък почна да пере и да оправя багажа за понеделник. Независимо че се свързах сравнително лесно с Огнян, не успяхме да говорим много дълго, защото му се разпадна връзката. После се обадихме на другите ни познати от София, та и с тях обменихме някоя и друга мисъл.

По някое време минах покрай едни хора, та си наскубах малко домати от градината им за вечерната ми салата. От човека, който живееше в тази къща съм купувал и по-рано разни зеленчуци, но междувременно беше дал къщата си под наем и самият той не живееше вече там. А пък новите наематели ме пуснаха вътре да си набера колкото искам, но за жалост нямаше много останали домати по полуизсъхналите им, стърчащи от земята пръчки – изглежда сезонът на този основен салатен продукт вече е преминал (в противен случай аз щях да напълня багажника на колата, че да си затворя и в буркани - нали стоката беше аванта...). Както и да е - спасихме положението колкото за производството на няколко мощни салати, защото като по някакво чудо в хладилника имаше малко водка, а пък домати никакви; че колко пари струвам аз без шопска салата – нали така? И скарата ми вечерта беше чудесна – напоследък не бях правил толкова хубави кебапчета. Все нещо не ми се получаваше с рецептата, но този път удариха в земята и на чичо Божко произведенията даже, които за мен продължават да бъдат еталон за съвършенство...

А ето я и сутрешната ми почивка - вече пиша по-комфортно, седнал на стола зад бюрото, а не подпрян на кормилото в колата, както на ранина. До този момент изблъсках само едва 3 часа в името на Кралицата и световния империализъм, а до края на деня остават още цели 7 – не съм и по средата на деня даже, но трябва да издържа, докато се прибера у нас. Та, значи в съботната вечер си направихме традиционното тържество, а то било и Заговезни на всичкото отгоре. До времето на обаждането ни, ние не знаехме за това и разбрахме малко по-късно, от писмото на майка, което тя беше изпратила чрез Огнян. Снощи с него си проведохме много приятен и дълъг разговор, като между другото той ми изпрати и тази информация.

Тревожим се много сериозно за окото на майка – пишете ни какво да изпратим от тук, някакво лекарство или пък друг цяр, за да й помогнем в лечението. В същото време, неспокойно и нетърпеливо чакам да ми се обадят за работата, въпреки че аз вътрешно си знам, че идиотите няма да вземат баш мен. В подобни случаи англичаните казват: “Too good to be true!” – в смисъл: “Толкова е хубаво, че да бъде истина; или твърде е хубаво, за да е истина!” Но пък не ми остава нищо друго, освен да чакам като кон на празна ясла – скоро ще видим каква ще е развръзката...

Дани с бебето са пристигнали на гарата в Бризбън и вече са се прехвърлили на влака за Gold Coast, а пък Сашко сигурно всеки момент се приземява със самолета от Аделаида – след малко ще им се обадя да проверя как са пътували и пристигнали всички. Ванеса се разрева безпричинно по едно време нощес и тази сутрин скочи още в 05:00 – сигурно предчувствало е малкото човече, че ще попътува с мама, доста надалече…

Довечера ще запиша една програма на Огнян на два диска и тези дни ще изпратя всичко заедно. Но за сега ще изчакам още малко - нека да проличи първо какъв характер ще има и най-последната ми информация, че тогава ще се разправям с колети и пратки. Със сигурност до края на седмицата това вече ще бъде напълно ясно, ако даже не и по-рано. Когато от една компания решат да наемат някой на работа, много-много не се мотаят в известията си – замлъкнат ли обаче, това е добър знак за пореден провал и неуспех; каквото - такова.

На обяд ще закарам колата до сервиза, че да й погледне моя човек лагера защо така лошо вие и дали може да се смени – само той, естествено. Дано само не ме накарат да сменям целия компресор на климатичната инсталация, че тогаз ще падне дебело плащане. Тази седмица се надявам и на писмо от вас. Така в самота и надежди ще изкарам до петък, когато пък Неничко пристига при мен с вечерния влак...

Абе все забравям да питам: какво правят бате Людмил и Маргаритка в София? Непременно ги поздравете при случай. Мамка му - пръсна ни се рода не само из България, ами и по света вече. Язък – не стига че сме относително малък джинс, ами така пък хептен ще се изгубим. Това е тъжно и жалко – чувствам се дори малко като изменник към най-близките си роднини.

Изчерпах се напълно откъм злободневки. На този етап просто нямам нищо повече, каквото да напиша и с което да ви зарадвам. Времето ми за почивка също изтече. Вероятно ще си продължа мисълта довечера от нас – аз и без друго няма да имам какво да правя цяла вечер, след като се върна от разтоварителната си и “слабителна” разходка...

Вече съм си в къщи – ох, така съм капнал и съм си изпобил краката с моята налудничава спортна дейност (по-скоро като на лунатик…), че едвам стъпвам сега. Утре физкултурните ми упражнения ще се провеждат в различна от “спортното ходене” дисциплина – ще вървя да плувам например, белким изгубя някоя и друга излишна калория. Като се прибрах напред от работа, естествено веднага се наядох като прасе (не – като слон!). Чак тогава излязох да се разтъпквам за правилното храносмилане и кръвообращение в организма. Общото разстояние, което изминах беше 6 км – първите три ги вървях много бързо и точно от това ми се подбиха краката. Обух си сандалите, вместо маратонките – уж да ми се проветряват табаните. Добре ама изглежда и много зор си дадох в началото, та ми излязоха прищове тук и там по ходилата, та едвам се довлякох обратно до квартирата - все едно че стъпвах по натрошени стъкла от бирени бутилки. Дали загубих някой и друг грам не знам, но се измъчих пък пределно много. Изкъпах се и се залових с дисковете на Огнян.

По някое време говорих с Цецо по телефона – той пък получил съобщение от техните през Интернета, че е починал Георги Минчев (солиста на група “Щурците”, на когото всички ласкаво викаха Гошо “Тишината” заради неговата едноименна, отдавна станала емблематична и шлагерна песен). Било небивало погребение в София - стълпотворение от народ, политици, артисти и хора на изкуството. Жалко, много жалко за загубата на невероятния талант на този наш изпълнител - той пееше изключително хубаво и аз харесвах песните му до една, особено онези по-старичките, в ретро-стил от 1968 насам. Всеки път се натъжавам дълбоко, когато чуя за кончината на някой, с чието изкуство съм се родил, израснал и съм почитал през годините на смисления си живот. Сбогом, таланте – почивай в мир, кумире мой; дано там горе на небето ти най-после да си намерил вечния покой на своята “Бяла тишина” – приеми задочно душевният ми поклон от тази част на света и дано Бог опрости грешките ти...

Сега уж чакам едно състезание по телевизията, но го свалиха от програмата в последния момент, защото дават някакъв филм/ретроспекция за една бивша спортна звезда от миналото; голямо австралийско величие. Човекът почина вчера на преклонна 92-годишна възраст и нашите запалянковци тутакси го издигнаха едва ли не в национален герой. Несъмнено въпросният състезател е допринесъл много за популяризирането и развитието на спортната дисциплина, в която е вземал участие години наред, вероятно е печелил множество награди, първенства, турнири и т.н. Именно тук правя и съвсем лек паралел между този пресен случай и загубата на нашите най-големи футболисти за всички времена Георги Аспарухов и Никола Котков през 1971 (между другото през това лято се пада юбилейната 30-та годишнина от тяхната нелепа гибел, която ще отбележим на 30 Юни). И ако този тук ще влезе в историята на Австралия с всички възможни почести, грамоти и лаврови венци, а паметта му ще остане завинаги жива в сърцата на своите поклонници, за съжаление нашите двама са вече отдавна забравени и вероятно гробовете им тънат в папрат, буренясали от човешкото забвение. Едва ли има някой от по-младите, който не да ги познава, ами поне само да е чувал за тях или да знае историята им. Но както и да е – коментарът ми този път се отплесна в малко по-друга посока, за което се извинявам. Просто много шум се вдигна напоследък, та рекох и аз да не оставам безучастен към най-актуалната местна, австралийска хроника. А пък за по-любопитните, тук става въпрос за Donald Bradman, комуто самата Кралица приживе пришива светската му титла “Sir” за особени заслуги в спорта - подобно както на Sir Paul McCartney, Sir Elton John и други величия от световния елит, с творчеството си допринесли в огромна степен за благото на нашето съвремие. А най-интересен пък и любопитен ще ви се стори фактът, че покойният вече Sir Donald Bradman е участник от отбора на Австралия по “крикет” (cricket) – спорт, упражняван едва в шепа държави, между които Индия, Пакистан, Шри Ланка и Бангладеш, ако не броим в числото Англия и Нова Зеландия. За какви световни първенства тук става дума на мен продължава да не ми е известно, но това пък ще отключи друга тема, за това спирам до тук. Лека му пръст все пак на човека, но пък и смея да си мисля, че народа малко залита в своите квалификации относно издигането в култ на дадена личност. Е, той си е техен човек – в края на краищата това е тяхна работа, кого да тачат най-много и кого по-малко...

Боже-е, какъв серсемин съм само! Амчи аз толкова много безсмислени редове нахвърлях до сега, а пък най-важното не съм ви съобщил още: ами никой, бе - ама абсолютно никой не ми се обади днес! Аз нали ви казах: те като кажат, че ще се обадят “в понеделник”, аз вече сам трябва да отгатвам за кой понеделник става дума – този ли, следващият ли или пък още по-следващият са имали предвид. И понеже им познавам средновековния овчарски манталитет, та не съм загубил и надеждите си още. Но пък и хич не обичам да ме мотаят, както те си искат; ама след като съм им в ръцете - каквото кажат, това ще е. Така че от днешния ден до тук вече е ясно съвсем, че и утрешният ще премине под знака на голите и празни надежди за успех - да видим какво ще излезе от цялата работа. Сега обаче ще подремя малко на дивана, докато довърша записа на диска и веднага си лягам. Другият ще го правя утре, хайде – лека ви нощ, че нещо взе да ми се премрежва погледа и да ме тегли към празния креват!...

27.02.2001 – До този момент (09:40) – пак нищо; хем нищо и половина даже! Нито някой ме е търсил, нито пък телефона ми е позвънявал. Краката продължават да ме болят и не съм мърдал много-много от бюрото си.

Снощи записах единия диск за Огнян, довечера ще му запиша и другия. Към края на седмицата ще се ориентирам и към изпращането на колета. Дано до тогава вече да имам резултати за новата си работа (пък каквито и ще да са те – важното е да се сложи край на това изнервено протакане и губене на време в непрекъснато очакване да звънне телефона). Аз утре вечер пак ще седна на компютъра и ще изпратя нови молби – все нещо ще се закачи на въдицата. Даниела от вчера почнала да гледа за къщи и квартири из Gold Coast – ама чакай, ма стрино - рано е малко за това, пиленце мое! Още баят има да си стоим “на село”, докато ни дойде времето за местене от едно гнездо в друго. Такова натрапчиво чувство имам аз, въпреки че промените стават точно за един миг – с едно най-простичко телефонно обаждане само. Ей сега, в тоз нарочен миг да рекат онези да ми се обадят, че ме вземат на работа и до две седмици ще сме се преместили и даже забравили къде сме били. Обаче не ми се обаждат, мамичката им...

Даниела и Румяна утре ще ходят на концерт – ще гледат “Бони М”; нали помните навремето колко хубаво пееха – няма тяхна песен, която аз да не харесвам. Всяка една мелодия ме връща със свой специфичен спомен и в съзнанието ми изплува у чие точно моминско задниче съм блъскал моят собствен дебел и лаком гъз, когато като по-малки беснеехме и куфеехме из дискотеките под звуците на онзи романтичен танц “кунфу” (пише се kung fu и идва от термин за древнокитайско бойно изкуство, но какво е в действителност нямам представа). Сашко ще остане в къщи да наглежда Ванеса, а те двете пораснали “девчонки” отиват да се развличат по естрадните подиуми на града – ашколсун, машалла!

Аз тези дни няма да готвя нищо, нито пък ще купувам някакви продукти, с които да се запасявам, като че ще настъпва края на света – нека малко да се поопразни хладилника, защото ако дай Боже тръгнем да се местим към заветния за Даниела Gold Coast, да не изхвърляме годната стока на боклука. За сега дояждам разни хранителни остатъци (а пък и то, колко ли ям напоследък? – едва ли има колкото едно врабче или най-много ястреб; да се чуди човек обаче, защо стрелката на шибания кантар постоянно се върти около 100-те измерителни тегловни единици)... За неделя ще подготвя традиционната скара, една баница ще опека и ще измисля някаква салата - нали отново ще имаме тържество вечерта. Днес бебето ще го водят на плаж и ще го къпят в морето – кеф! Завиждам даже малко...

Времето за сега е много хубаво и се надявам да се задържи такова поне до края на седмицата, че и ние с Неничко да си изкараме приятно екскурзията. Днес на обяд ще отида до сервиза да ми погледнат колата - ако сумата е приемлива като стойност, ще им я оставя за ремонт. Разбира се, аз мога и така да си я карам, с тоя разбит и виещ лагер, но пък от друга страна ме е страх да не би последният да е толкова много износен, че да се счупи вътре и да направи още по-големи поразии. Ще видя и от там какъв ще бъде резултата – обикновено едно влизане в сервиза е равнозначно на трицифрени числа.

Всяка вечер вземам със себе си белите листи, определени за моите писма, че да мога и от нас да драсвам по някой успокоителен ред. Аз иначе, когато къщата е пълна с народ не мога да пиша и тази работа я върша само на работа, по време на законните почивки. Но пък сега, както съм сам из дома - идеално ще си попълня времето с нещо полезно и приятно...

И ето ме вече в къщи, 19:30 – в момента записвам диска на Огнян и в същото време гледам да предам колкото се може повече информация от тази точка на Планетата. Днес по обяд ходих до сервиза, но разбрах че моя човек беше мръднал на някъде и излязъл, та никаква работа не можахме да свършим по колата. Тъкмо бях излязъл и за да не се прибирам направо в офиса, рекох да се отбия през къщи – хем да проверя пощата, а пък и да хапна някой залък; зер, на един банан и две лукчета стои ли се цял ден? (т.е. работи ли се цял ден? - защото в последните 8-9 години, на мен ми се наложи и да работя – вероятно учудващо за мнозина и на някои това може да се стори дори и странно, обаче тук, в отсамната половина на полукълбото си е баш така; е, не че се оплаквам де, ама и далеч не е както едно време в добрата стара “Електроника”)... Та, след отклонението минах да взема пощата – имаше нещо за Даниела, оставено пред вратата (а пък аз ей сега ще разнищя въпроса за да разбера кое какво е, като й се обадя по телефона), а в пощенската ни кутия лежеше вашето общо писмо (от татко и майка) с № 90. Много му се зарадвах, но и обядвах все пак, четейки диагонално и набързо из редовете.

Първо, естествено прочетох това, което татко беше писал. Аз много се радвам, че си попълва времето с приятни за него занимания, но нека и да си почива по малко. Работата няма да избяга. Зарадвах се като разбрах, че сте получили всичко от колета, пък макар и “малко” отварян. Аз някога на тези йезуити от пощите специално ще изпратя няколко от най-насраните пелени на Ванеса! Така хем пликът ще бъде лек и няма да платя много, хем пък ще им дам и един много мръсен “урок по толерантност” (имаше такава серия - от “На всеки километър” мисля че беше) – да не си завират пръстите там, където не им е работа. Та значи точно в тая връзка - пристигне ли някакъв плик от Австралия, лек, мек и миришещ на лайна, да знаете че това ще е единственото му съдържание. В такъв случай направо го изхвърлете – той изобщо не е бил предназначен за вас! Но нищо де, нали все пак всичко е пристигнало. Ама какво всичко бе? Че аз не помня вече какво съм сложил вътре - вие не ми описвате съдържанието на получената стока и аз не мога да хвана връзката! Обикновено в края на всяко мое писмо, малко преди да започне лигавата част с целувките и прегръдките, описвам подробно наличните вещи в кутията. Обаче не винаги имам достатъчно време в пощата за допълнителни описания, защото в последния момент на гишето се налага или да извадя нещо или пък да притуря друго, че да докарам грамовете за изпращане. Ако на вас ви се занимава, проверявайте отделните артикули, както са упоменати в номенклатурния каталог...

Виждам вече, че едва сега му дойде времето да заработим двамата заедно с татко, че както съм изучил и компютрите - нямаше да имаме нужда въобще от помощен персонал. Но нищо, така ни било писано – да се борим поотделно за оцеляването си, пръснати и разделени между континенти, океани и епохи. Аз даже и да бях останал навремето в България, едва ли щях да мога да правя това, с което се занимавам сега. Тази капиталистическа школа, дето я изучавам тука денонощно и от години я няма никъде другаде по света – в нея се влиза лесно и без приемни изпити, по желание едва ли не; дипломите обаче на завършилите ги раздават чак в обредния дом - под формата на некролози, подкрепени с малко грухано житце за парастас...

Заради очите на майка почнах да пиша малко по-едро. Един ден, когато купим и принтер, ще щракам на компютъра и ще ви изпращам всичко напечатано с големи печатни букви, но за сега ще трябва да караме така, по примитивния и мъчителен начин.

Тъкмо си прочетох писмата в къщи и то стана време пак да отивам на работа. Изкарах следобеда криво-ляво и веднага след това отидох в сервиза. Моя механик се беше вече върнал, та той най-после ми погледна колата. Оказа се че не на помпата, ами е разбит лагера на едно друго паразитно колело, което само опъва ремъците. Аз чак тогава се сетих, че механиците в друг един подобен сервиз вече ми бяха казали същата диагноза, само че бях забравил за нея. Положението съвсем не е опасно и тревожно, само че шумът е толкова остър и неприятен, че би стреснал доста сериозно всеки потенциален купувач на колата. Така че утре ще отида да разпитам кое колко струва и ще го сменям – няма как. Може даже и сам да си го направя, само че от къде да взема свободно време и подходящи условия за това? Тук се мръква рано, а гараж нямам – само един навес, без никаква лампа наблизо. Но пък аз имам една стара луминесцентна лампа – ако я вържа с един удължител към контакта в стаята и ето ти полезна дейност за утре вечер, вместо да седя на едно място и да се вайкам...

След сервиза отидох на басейна - плувах около час, но много се отегчих. Сам човек не е за нищо – аз не обичам самотата! На края се прибрах безславно в къщи след спортно-оздравителните ми мероприятия, окъпах се за да премахна острата миризма на хлор и белина по мен си и седнах да пиша. Не съм и гладен още така много – ще вечерям чак като свърша с творчеството. В долапа си нямам ни вино, нито ракия – абе нищо нямам; едно изобилие от нямане! Само на дъното в едно шише има два пръста водка, останали от онази вечер, ама нея си я пазя случайно ако ме заболи някой зъб, та да се жабуря - за цяр, така да се каже. Но може би още утре вечер, понеже пък е сряда и ако успея да оправя колата, обезателно ще ме заболят и зъбите. Обикновено в сряда вечерта ми се явява този натрапчив “зъбобол”, който си го церя най-успешно с водчица и салатка от доматки. След туй ми минава за кратко, та чак в петък и събота “болките” ми се явяват пак, които третирам по същия начин. Така с два полускашкали се вече домата ще си проведа лечебните процедури, но това ще е чааааак утре вечер – а до тогава съм на сух режим и строго въздържание...

И днес нямах никакви резултати от интервюто, на което ходих миналата седмица. Аз разбрах от агентката, че кандидатите сме били само четирима, но пък кой кога е минал не попитах. Последен ли бях, пръв ли – не знам. Защото реално погледнато хората от фирмата може да продължават с провеждането на интервюта и да не са взели окончателното си решение (което е твърде малко вероятно, но го казвам за свое собствено успокоение). Ще изчакам търпеливо и утре, но в четвъртък вече ще ги потърся аз самият. Не мога така да им стоя като на тръни и да не знам какво да правя със себе си – ай сиктир, ве! Ебах ги у капиталистите...

В същото време днес видях една обява на нашето локално табло за позицията на инженер-конструктор в същия завод, но в друго направление. Веднага проявих интерес към работата, изпратих официално писмо до главния инженер, който отговаря за назначението на персонала - да видим какво ще ми отговорят и те. Абе, аз действам във всички възможни посоки, защото с подходяща и добре платена работа, на нас и тук си ни е добре. Животът на село е евтин, когато поискаме можем да слезем до Бризбън или Gold Coast (за 2-3 часа и сме там); Даниела е на много хубава позиция (въпреки отвратителните й смени, особено вторите) - предложат ли ми някаква постоянна работа тук и оставаме без да се замислим; поне докато намеря друга, по-платена в Бризбън или на Голд Кост. Сега притесненията около нас идват основно от факта, че договорът ми изтича буквално след броени дни (за мен няколкото оставащи седмици са си чисти няколко дни) и аз отново попадам изхвърлен и изплют на улицата. Заради това именно е и тоя зор с търсенето на каквато и да е друга възможност, та евентуално веднага да се прехвърля на новото място. Обаче кой да знае какво е намислил Господ по този въпрос? - може би ще иска първо да ни срещне на Канарските острови, пък тогава чак да мислим за прехраната. Но каквото и да е, много скоро вече ще стане ясно.

А сега да отговоря на въпроса на татко за надписите в първия филм: те са правени много примитивно, въпреки че се получиха доста ефектни. Под стъклото на една рамка от стара картина поставях най-различни цветни листи, колкото да получа определен шарен фон. После върху самото стъкло писах текста с всевъзможни на цвят флумастери. Последните бяха на спиртна основа и след като заснех отделните кадри на така получения текст, отстрани с един пулверизатор, също пълен със спирт, пръсках леко по стъклото, докато напълно се размият буквите. Полученият ефект е много добър и уникален, защото заснетите кадри никога не остават еднакви и еднообразно скучни - само че в този процес аз съм допуснал една сериозна грешка. Картината е застанала по такъв начин под лампата, че в стъклото се вижда моето отражение – точно докато извършвам някакво определено движение, било то да снимам или пък да пръскам със спирта от шишенцето; ако внимателно се вгледате специално на тези места ще забележите този кусур под формата на силует. Освен това понякога съм пръскал по стъклото някак си много близо до обектива на камерата и тя е заснела например някъде струята, другаде пък част от пръста ми и т.н. – това са дребни филмови дефекти, но не можаха да се избегнат. Всъщност можеха, но всичко трябваше да се започне на нова сметка – един път, след като изгледам какво се е получило. А такива възможности на контрол все още ми липсват.

За монтажа на вторият филм вече бях впрегнал и компютъра - на него набрах текста и съответните надписи, докато посредством камерата ги заснех директно от екрана. И тук не се размина без проблеми и кусури, защото двете електронни съоръжения работят в различна гама на оптическите честоти – т.е. растерът на компютърния монитор не е съпоставим с този на камерата. Точно заради това се получиха тези вълни и тъмни линии, които постоянно преминават през екрана. Това съвсем не изглеждаше така, докато го наблюдавах на самия компютър, но впоследствие смущението беше предизвикано – именно когато такъв видеосигнал от монитор влезе за обработка в обектива на камерата, където се изкривява и дава това лошо качество. Със сигурност има хиляди други начини за директен запис върху видеолентата, но за целта трябват допълнителни съоръжения и по-съвършена техника. Ще видя до къде ще ми се разпрострат мераците в тази област – ако продължавам все така в дадената насока, един ден може и с такива устройства да се оборудвам. А иначе разликата между новата камера и старата (на Нени) е голяма, по смисъла на разните ефекти (в полза на старата, за голямо мое разочарование). Обективът на новата пък приближава до 100 пъти, докато старата може само 15. Добре ама от 20-30 нагоре, ръката започва да трепери и снимането без статив не е възможно; новата камера например няма това преливане от кадър в кадър и “пердето”, което преминава през екрана. За сметка на това тя има всевъзможни други вградени ефекти, които аз никога няма да ползвам, просто защото са глупави и ненужни. Например наблъскали са я с 10 предварително зададени надписа, които могат да се насложат върху определен кадър, вътрешно. Те са написани на няколко езика, между които се мъдрят арабски, че дори и руски. За мен това са напълно излишни изгъзици, защото не предлагат много, а само включват основни заглавия като “Рожден ден”, “Ваканция”, “Сватба” и др. – неща без които може, но за сметка на други по-важни според мене. Но хубава или лоша, сега поне можем да снимаме и тази камера върши работа - а пък каквато, такава. Надявам се следващата да бъде по-добра.

Сега за ключовете на татко – това синьото пластмасово колелце предполагам, че е резервно за тресчотката на въртока. И аз имам подобно в моя комплект, но никога не съм се замислял за какво служи - ти го пази обаче за всеки случай, да не би да потрябва някога. Някой ден ще мина през магазина и ще попитам нарочно, за да знам и аз. Благодаря за поздравите от бай Пешо и Николай. Той още ли е в “Електроника”-та и въобще останаха ли някакви читави хора там? Изобщо някаква дейност развиват ли, подобно на преди години или са го ударили на повсеместна разруха? Мариана Тотева мисля, че си я спомням, но виж, тази Ренета не мога. И Христо Гатев помня. Ами с Гатьо Сираков какво стана - той да не би да напусна завода? Поздрави ги всичките непременно – за такива колеги човек може само да си мечтае тук; жалко че се пръснахме като ято пилци...

Тъкмо преди малко говорих с Даниела. Там всички са добре и се радват на чудно време. Утре ще ходят в онзи парк на киното, където ходихме и ние заедно с вас на времето - тогава бяхме с Неничко, помните ли? Сега ще се обадя и на него, че да го видя какво прави. Мисля че с това изчерпах всички ваши въпроси, освен “испанският” – той за сега остава висящ. Всичко ще зависи от работата ми – ако започна някаква друга, ходенето ни до Канарските острови ще се отложи за неопределено време. Аз по принцип не смея да се замислям за чак толкова далечни времена и то така, “на едро” дето се казва. Сега мисля единствено за утре, как онези пак няма да ми се обадят за работата; после как ще купя тоя шибан лагер, как ще си го сменя сам вечерта и как най-заслужено ще изпия едно ледено вино няколко пъти по тоя случай...

Голям дерт ми е окото на майка и това нейно очно заболяване. Тревожа се за вас, както и за всички останали; моят малък Неничко не ми излиза от главата и от молитвите – мисля за всичко. Дано пък има някакво подобрение и облекчение от тези лекарства, които са й предписали и взема майка. Аз в петък по всяка вероятност ще се обадя по телефона, защото Нени също ще бъде при мен, та да чуете и него. С Ванеса ще “приказвате” малко по-нататък и ще я видите на видеокасетата.

Сега вече отивам да изям една чорба, че взеха да ми се вият кръгове пред очите от глад и недохранване. То и да слабее човек не било лесна работа – отврат! Хайде, чао и лека нощ!...

28.02.2001 - Продължавам от работа с тъжните си и меланхолични новини. Тази сутрин в 08:15 най-после онези немокаяни ми се обадиха, че моята кандидатура не е била одобрена за работната позиция. Аз хем добре си знаех и предчувствах подобна развръзка по случая, но все пак не ми стана особено драго и приятно, след като го пък и чух със собствените си уши. Е, за пореден път пак ще си кажем: “Нищо де, нали има и много по-лошо на този свят!”, с което приключвам дългата и мъчителна серия от вълнения и изпразнени надежди - а аз продължавам да действам и да атакувам следващите подстъпи и възвишения.

Напред ходих до магазина да проверя цената на това шибано колелце за още по-шибаната ми кола – $150 комплект! Какво пък толкова му струва една количка с пари бе, дяволите да го вземат и мамицата му?! Не продават, мръсниците, отделно само лагера, който всъщност ми трябва – защото това е много евтин вариант и не е изгодно за търговците. Искат цялото търкало да ми продадат, кърлежи да им изпият кръвчицата дано! Едно време се замеряхме с лагери за Трабанта 6205/6206 - не на отделна бройка, ами на кило ми ги носеха от ЕТЗ “Подем”, Машинният завод (ДМЗ “Янтра”) и от къде ли още не из Габрово. Имаше ги и в магазините на Мототехника, само че там искаха пари и беше по-лесно и изгодно да се изпросят от някоя фабрика, срещу кило ракия, почерпка в “Рачо Ковача” или пък да се откраднат (не се учудвайте – такива бяха времената тогава). Сега обаче ще трябва да закарам колата на моя майстор и да го помоля да ми смени само лагера - той самият ми спомена за такава възможност и че това ще бъде по-евтиния вариант. Та, днес ще се разправям и с това сигурно.

Неничко пак не е добре с дисциплината в училище. Майка му е вдигнала ръце вече от него; аз се ядосвам по телефона и му се карам, а той вика: “Хайде чао!” и е готов да ми затвори под носа. Има много остра нужда да отнесе на гърба си един як пердах - но той никога не е ял бой, та за това сега е на туй дередже. Нищо, че на мен още ми стои ореолът от бодлива тел на главата и съм заклеймен пред половината свят като баща/побойник. И двамата с майка си крещят в един глас, че с бой нищо нямало да се постигне – изглежда, че оная така го учи и на него му израстват такива крилца от това, та не го е страх от нищо и от никого. Прави каквото си знае. Сега от училищната дирекция били му дали някакви брошури - да ги чете сам и да изпълнява инструкциите, за да си подобри дисциплината. Че като пощръклях аз снощи на слушалката – майко мила, ако ми беше пред очите, щях да му насиня задника, че да не може две седмици да седне на него! “Не знаеш ли, рекох, бре сине майчин и разпасан хаймана, какво да правиш ти самият и как да се държиш в училище, на каквото те уча аз постоянно, ами ще ти дават учителите брошури да ми четеш, а?” Сега като станело нещо в час и даскалите винаги него набеждавали, дори и да не е виновен той - защото знаят, че Нено е размирника и черната овца в класа. Но говори си ти на стената, колкото щеш – онова овне си знае неговата. Успехът му в училище е в най-строга зависимост от поведението – видят ли го преподавателите, че е за оценка някъде между “В” и “С” и естествено го забиват надолу със “С”, просто защото е рушил и провалял толкова време часовете им. Ето защо и бележките му са толкова слаби. Казах на майка му да го премести в друго училище - оная си почука на гъза! Предложих й да го вземем при нас, докато завърши образованието си поне – тя нямала нищо против, даже искала видите ли, но онова малкото келешче не ще и дума да чуе за това. Нали няма да я има тая слободия с нас - тук ще бъде под 24-часов контрол, със съответните наказания за неспазване на правилата и т.н. Да види тогава колко бързо ще се научи на ред и дисциплина. Те го смятат обаче това възпитание за терор, за това цялата им държава е пълна с некадърници и измет. Ей такива лигльовци излизат от семействата си и от училищата – волни и свободни до степен на слободия, но пък тъпи и разхайтени до престъпно ниво! Как да не се ядосвам, как да остана безучастен, след като се касае за собственото ми дете – вероятно и това е моя грешка...

Ще положа още няколко отегчаващи и скучни реда в оставащите 10 минути от обедната ми почивка. Тъкмо се върнах от супермаркета и направих няколко много добри (евтини) покупки. Довечера плуването ми ще отпадне като спортна дисциплина, защото ще се занимавам с колата. Сутринта се обадиха и от още едно място, че молбата ми за работа при тях е неуспешна. Въобще – почва се пак ходенето по мъките – аз ли не си знаех?...

Дисковете, които записвах са вече напълно готови; информация няма да идва повече никаква - значи тези дни ще мога да изпратя колета. Може да продължа списването на поредната си задгранична статия чак до петък и да го пусна на обяд, а пък каквото има останало - ще го поместя в следващата пратка.

Довечера (като ме “заболи зъба”) ще продължа с още някое и друго мрачно разсъждение. Но ще гледам първо колата да оправя, после работа да потърся на Интернета, че тогава чак ще се нареждам край трапезата – зер, 10 часа тук в проклетия офис хич не са достатъчни, та ще трябва да попълвам и вечерите си, вместо да лежа пред телевизора и да се почесвам по пъпа. Но аз нали не съм от тях как’ Сийке – за това ще тегля, дорде съм жив!...

Пфуу-у! То не бе “Бонд”, не бе “Виктория”, не бе и чудо! Голямо търсене падна по Интернета и най-накрая намерих заветното парче. Добре ама записа го почвах и спирах няколко пъти, защото връзката ми се разпадаше непрекъснато, но тази вечер се заинатих и песента е вече факт. Всъщност истинското й име не е Виктория (Victoria), което е женско име; тук става въпрос за изпълнението на група BOND, “Victory” (“Виктори”, с ударение на първото “и”), което пък се превежда като “Свобода”. Така вече, под това по-правилно име аз най-сетне намерих това много популярно парче на състава и тутакси го записах. Кога обаче последният ще пристигне при вас под формата на компакт диск аз не зная с точност, защото от сега нататък няма да имам на разположение тези безплатни часове на Интернета, които ползвах до сега, за да създам всички тези диско-аранжименти. Оставам на лимит от 10 часа месечно, за което ще плащам такса по $11. А всеки час горница ще ми го таксуват по $2.20, така че в заключение на това няма да ми е особено изгодно да седя с часове пред компютъра и да се ровя из карантиите на Интернет пространството. Това е временно положение и ще продължи в оставащото време, докато сме тук. Веднага след като се преместим на новото място, аз пак ще се абонирам за неограничения по време достъп, което “удоволствие” струва само някакви си $30 на месец – едва тогава ще може отново да се виси денонощно на Интернета. За сега това са плановете, ако не ми дойде нещо друго на ума...

Вече е 21:45 и аз се улисах цялата вечер с музики и записи на дискове, та нямах време нито за “зъба да ме боли”, нито пък за нещо друго. Това удоволствие остава за утре вечер. Като се прибрах, веднага се заех с колата – извадих тая прословута ремъчна шайба, която опъва ремъка на компресора за климатичната инсталация. И тая фъшкия да струва $150, моля ви се! Че аз по-скоро ще си навра главата под ремъка, отколкото да дам тези пари за оня, що клати гората. Освен това лагерчето ми се вижда съвсем добре, като го гледам само външно. Но за всеки случай и за мое спокойствие утре ще го занеса на майстора - да видя той как ще се произнесе и какви “медикаменти” ще ми изпише.

Сега ще си лягам, въпреки че е още твърде рано за това. Но нали съм вечно изморен, та искам да си почина малко повече. Не беше особено хубав този мой днешен ден, но те все такива се зареждат от сега нататък. Чудо пак трябва да стане, че да започна работа. Нека заедно да видим и проследим какво пък този път ми е определила съдбата. Аз ще тръгна и сам по фабриките да си търся работа - нали действам вече от позицията на фирма, но ще продължа да подавам и молби по обявени работни места.

Всъщност на Цецо майка му пристигала утре - не било тази вечер, както аз съм разбрал. Напред Светлана ми се обажда, че тя ме осветли по въпроса. Няма нищо и по телевизията – абе една шибана тъпотия витае из въздуха и ми трови домашния уют, та чак не е за разправяне. Хайде лека нощ, че не ми се и пише даже – само се изпикавам и се заравям в леглото, за да приспя своите мъки и душевни терзания...

01.03.2001 - На работа съм и драскам празни мисли в обедната си почивка. В сутрешната излизах и ходих до майстора, че да прегледа това проклето колело, което свалих от колата. Онзи каза обаче, че не можело да стане (не може зер, че и той искаше да ме одере със $150; абе тез хора не се ли научиха вече да четат на челото ми, че там най-ясно е написано: ИСТИНСКИЯТ, ПЪРВОКЛАСЕН И ЧИСТОКРЪВЕН ГАБРОВЕЦ ПАРИ НЕ ДАВА ТОКУ-ТЪЙ, та все ги кара да ми смъкват и продраната риза от гърба за щяло и нещяло). Така времето ми отиде на вятъра и аз не можах да напиша нито ред. На връщане към офиса обаче, минавам покрай друга една работилница и понеже за Ангел Михов определения и изрази като “не може” и “не става” не съществуват в Българския тълковен речник, та си пробвах късмета и при тези хорица с въпросното колелце в ръка. При тях се оказа, че всичко можело да се поправи и аз им го оставих, да си чукат главите с него. За мое облекчение, напред даже ходих да си го прибера, с набито ново лагерче и всичкия масраф само за $20. Така че дори и тук съществуват “МАЙСТОРИ” и майстори. Довечера ще монтирам всичко обратно по двигателя и отново съм “на ход” (защото до сега не бях - колата стоеше разпиляна под сайванта, а аз се движех нагоре-надолу из селото пеша или най-много с колелото до по-отдалечените му точки). Ако този шум се оправи, отново ще й вдигна цената на $11,500 (стига да има кой да ми ги даде). Както съм й оправил и светлините (повече от година време ги търпях да ми прекъсват, ама то къде ли съм и ходил по тъмното) - сега и тоя шум да изчезне и май пак ще си я заобичам тази стара гробница. Но при първа възможност ще я сменя, че ми е дотегнала да я гледам даже (особено пък с тоя си моравочервен/вишнев и неопределен цвят) – вие не ме слушайте какво приказвам; махам я, очите ми да не я видят...

Така аз утре на обяд ще отида да ви изпратя колета, поръчал съм една торта за Ванеса, която пък ще взема от сладкарницата вечерта и ще я сложа в хладилника да чака завръщането на момите от градó. Тук на село тържеството по случай рождения ден на Неси ще се проведе в неделя, на 04 Март (неделя) – денят, когато момичетата се приберат от разходката си на Gold Coast.

Не знам дали пиша с по-едри букви по листа, с надеждата че майка ще може да чете уж малко по-лесно, но във всеки случай писмото ми не се получава по-красиво и изразително. Гледам да водя записките си бързо (по студентски…), за да мога да ви предам колкото се може повече информация. И пак дори не смогвам всичко да опиша така, както трябва и особено под формата, която на мен ми се иска да имат моите ръкописни “произведения”, но както и да е – нали за вас по-важно е съдържанието им. Снощи проверих и за някаква работа на Интернета – нищо подходящо нямаше като за мен. Ще трябва по-често да поглеждам - там информацията се сменя и подновява всеки ден, а няма да се учудя и да е ежечасно.

Утре преди да отида да взема Нени от гарата, ще ходя на пазар. Трябва да купя някои неща. Вечерта и с него ще си направим едно тържество по мъжки, но като ме ядосва толкова много, че понявга ме е яд да го гледам и да му угаждам на мераците и капризите. Колко приказки са изприказвани за това учене, за училището и за тая дисциплина, представа нямате. Но истината е, че не му е насиняван задника. И след като има закрилата и покровителството на майка си, която той шикалкави както си иска, ето ти ги и резултатите. Постоянно се влачи с този или онзи просяк – какво мога да очаквам повече от него. Даниела предлага да го изискаме чрез съда, но той е достатъчно голям вече само да каже “не” и край. Тя някой път ми казва: “Нещо не си весел; не си това, което беше по-рано!” Ами права е, милата - толкова много неща ме събориха в последно време и ми пречупиха безгрижието, че вече нямам на какво да се зарадвам като че ли. То не че нямам, но наред с другите си постоянни грижи и кахъри, комай взех да забравям да се усмихвам. Все има по нещо да ми убива чепика и да не е като хората – мамка му и живот...

Сега ще си почина малко – остават 5 минути до края на почивката и пак почвам на нова сметка. Омръзна ми вече всичко - искам да излизам в пенсия...

02.03.2001 - Както сами разбирате, с полагането на датата още, всички планове, мечти и блянове отново се изсипаха в гириза – първо това шибано колелце, дето го сложих снощи, не изигра никаква положителна роля за по-доброто състояние на колата. Напротив - оказа се, че повредата вече е в самия компресор на климатичната инсталация, който за разлика от колелцето (за което дадох само $20), ще ми струва близо $2000, че може и да надскочи тези космически цифри. Довечера ще ходя при друг “професор”, който евентуално да каже какво ще се прави, но вече намирисвам във въздуха, че нещата не отиват на добра развръзка. Снощи доста се вбесих от моята поредна неудача и нищо друго не съм правил, освен да си лекувам “зъбобола” с останалата из шишетиите парцуца. Обади ми се Мирослав от Америка, та с него се поразсеях за малко. Там, точно в Сиатъл където живее той, вчера стана голямо земетресение, но за щастие жертви няма. Има само един човек убит от падащи предмети и няколко други ранени, но пък поразиите са за милиарди долари. За слава на Бога, на наш Миро нищо му няма. Снощи не ми се и пишеше дори – днес почивката ми беше заета с ходене по майстори, тока плащах и т.н. Изпращането на касетката и дисковете остават за другата седмица – извинявайте, но извънредните обстоятелства го налагат...

Довечера при мен пристига Нени – ще трябва да приготвя нещо по-специално и за него, че да го посрещна като принц. Утре рано сутринта тръгваме към морето. Ще се приберем в неделя следобеда, когато пък веднага започвам да подготвям скари и салати за вечерното ни тържество. Изобщо, не се тревожете за мен – ама аз и миг дори няма да скучая.

А пък точно в настоящия момент и с полагането на тези мои редове, на днешния ден и преди една година, Даниела започна да ражда, за да се пръкне нашия малък дявол, дето излезе от тая малка мръвка. Но нека да ни е жива и здрава, ще кажем! Сега вече всички са се събрали в хотелската стая на Сашко за рождения ден на Ванеса. Тя е сигурно на седмото небе от радост и щастие - получила е хубави подаръци, радва се на много внимание и грижи от всекиго там. Чакай обаче да видим дали малкия батко ще се сети да й донесе поне нещо дребно за армаган - повторил съм му няколко пъти, но дали е запомнил, не знам. Той нали всички мои думи ги пропуска покрай ушите си, все едно че не са казани. Та ей това са нерадостните новини около мен и за сега – защото довечера, след развръзката от срещата ми с “доктора” очаквам още. Ще се опитам да драсна някой ред в промеждутъците на оскъдното ми време, но ако не мога, ще довършвам писмото в понеделник...

05.03.2001 - В петък след работа ходих до механика, но прогнозите за здравето на колата не са много обнадеждаващи. Ще има допълнителни прегледи, може би довечера или утре, след като аз вчера подготвих мястото за по-щателен оглед. Поприготвих едно-друго из къщи и вечерта в 20:30 отидох да взема Нени от гарата. Вечеряхме и веднага седнахме на компютъра. Трябваше да му запиша един диск, та с него доста се увъртяхме. След това пък от Интернета записахме една програма, която Огнян ми беше казал – тя служи за извличане само на отделни песни от готови оригинални дискове. Понеже тази програма беше доста дълга, а прехвърлянето на информация протичаше бавно поради качеството и вида на самата връзка, та процеса отиде до 02:00 посред нощ, но поне всичко стана добре и легнахме доволни.

На другата сутрин (събота) станахме рано и поехме към морето. Качихме колелетата в ремаркето, взехме малко храна с нас и след около час пътуване вече бяхме отново на същото място, където миналата година обикаляхме с джипката. Пристигнахме в мотела - оставихме си багажа в стаята, колата на паркинга и веднага се метнахме на колелетата. Не след дълго обаче се изля като из ръкав един хубав летен и проливен дъжд, който буквално не остави сухо място по нас. Но ние бяхме тръгнали вече по нашия маршрут, а и не сме мислили да се връщаме, дори и да вали. За наш късмет валежът след малко спря, слънцето се облещи с ослепителната си светлина и топлина, благодарение на което остатъка от деня времето беше прекрасно. Дрехите ни изсъхнаха по нас “в движение”, независимо че пътищата доста ни озориха – все пак си изпълнихме набелязаната програма и места за посещение. Карането на велосипед из гората беше приятно занимание, по тесните и разкаляни от дъжда пътеки. Единственото, което ни измъчваше от време на време бяха баирите, но с малко почивки, тикане на места и т.н. успяхме да се справим добре.

Стигнахме и до бреговете на едно сладководно езеро, където направихме по-продължителна почивка; там се окъпахме и свлякохме една част от натрупалата се по нас кал. Малко след това натиснахме педалите за връщането ни назад. Свихме по една пътека, която също водеше към някакво езеро (не е изключено да е било и същото даже). Обаче току на няколко метра от нас се беше проснала една огромна змия, която в това време бавно и тържествено като на Първомайска манифестация пресичаше пътеката. Като съзряхме с Неничко гърчещото й се туловище и ни се пресече белтъка – нашите мераци да продължим похода си в същата посока тутакси се изпариха. Обърнахме веднага колелетата и сменихме курса на движение. След още няколко часа се прибрахме обратно в мотела.

За целия ден бяхме изминали около 25 км по много тежък и пресечен терен, та в един момент вече едвам си стояхме на краката, както и на задниците, защото седалките ни се оказаха ужасно корави (или пък гъзовете ни бяха много меки – едно от двете). С мъчителното ни довличане до бивака чак в късния следобед, почти автоматично се бухнахме направо в басейна и там релаксирахме бавно и продължително. От това шибано велосипедно седло моя задник беше станал червен като на маймуна – като влязох в басейна водата завря под мен и взеха да бълбукат мехури. След банята се прибрахме в стаята, ударихме му и по два часа подкрепителен сън, че предната нощ не бяхме спали достатъчно и в 19:00 пак излязохме из курортното селище. Направихме си малка разходка, но аз нали бях протрит между краката, та ходех по улиците като насран. След това разтоварване отидохме на ресторант. Там вечеряхме както ние с Нени си знаем “на тумбак” и се прибрахме в мотела след още една кратка нощна обиколка на района. Легнахме веднага, уж с намеренията да си поприказвахме в креватите, обаче неусетно сме заспали и двамата - почти миг след това.

В неделя сутринта пак станахме рано - закусвахме, помотахме се още малко из селцето и си тръгнахме преждевременно с подвити (протрити…) опашки. Бяхме замислили и през този ден да покараме колелетата, вероятно по плажа или в някои други посоки, но по обясними “медицински” (седалищни) причини, това вече не беше възможно – на задниците си ние не можехме да седнем, камо ли пък да яздим коравите седалки на велосипедите.

Върнахме се вчера към обяд - аз в къщи вече разхвърлях колата на нова сметка, та да я подготвя за майстора. После гледахме състезанието за Голямата награда от Формула 1 – кръгът на първенството беше в Мелбърн и ние го проследихме директно по свободните канали на телевизията. След това се свързахме с Огнян на Интернета - радвам се че и татко беше там, та обменихме малко взаимна информация...

Продължавам си мисълта в обедната почивка вече – та, от компютъра се пренесохме в кухнята (след като на Огнян нещо му се разпадна връзката). Ние почакахме още малко, но той явно не можа повече да установи контакт с нас. Както и да е – следващия път ще говорим по-дълго, ако е възможно. В кухнята се заехме с подготвянето на масата за вечерното ни пиршество. Нени запали барбекюто, аз наредих една бърза баница, нахвърляхме чиниите по масата и докато се обърнем, то пак стана време за влака. Когато отидох на гарата, Даниела вече ме търсеше с поглед из перона. Тя, самата гара на Maryborough е голяма колкото автобусната спирка на кв. Кряковци (емблематичен квартал на Габрово – пояснение за “чужденците”…), но така му е думата. Видяхме се, но бебето пак ме беше забравило, та си поплака малко отначало – зер, цяла седмица е било в ръцете и под вниманието на батковци, какички; кой го е еня за родния му баща! Така от гарата – направо на масата, ритуали, подаръци, приказки, снимки, филми, торти, свещи и т.н. После рожденичката си легна съвсем безславно поради напредналото време, а ние продължихме с нашия гуляй до среднощ. Почнахме малко късно моабета и почти осъмнахме – тази заран вече съм на две кафета, за да не си разбия случайно главата в бюрото и да стане някоя трудова злополука; не мога да я държа изправена, прав ще заспя.

Неничко напред (в 09:15) дойде да ми се обади в офиса, че си тръгва. Беше си забравил билета готованинът, та се връща до в къщи да си го вземе. Даниела днес ще води малката на преглед, разни консултации и задължителни бебешки ваксинации. Тя пък си дойде с едни пъпки по лицето, но вярвам да не са “младежки” – нещо я е нахапало сигурно, толкова разнообразна гад има наоколо покрай нас. Ние с Нени също си дойдохме от екскурзията добре нажилени от безмилостните комари и насекоми.

Като цяло животът ни тук навлиза в своите заключителни 2-3 седмици, като аз междувременно ще направя още един отчаян опит за оставане на работа в този иначе нещастен и пропаднал, 100-годишен завод. Има обявено вътрешно вакантно място за инженер-дизайнер, само че в друго направление на територията на фирмата. Ще се натисна и аз - да видим какво ще излезе от добрите ми намерения.

Утре Дани ще ви изпрати вече писмото - аз в почивката си ще доуточня точно какво ви изпращаме. Тя довечера е на кормуване и като се прибере, ще я водя пък аз на допълнителните си “часове”, които провежда с мен. После следва една вечеря набързо и веднага почваме филмите, че много ги забавихме. Абе няма време за нищо - аз що ви казвам, че трябва да излизам в пенсия, за да си видя къщната работа!...

06.03.2001 - Днес на обяд вече отивам да пусна колетчето. Взех няколко нещица от къщи, но не знам дали ще мога да напъхам всичкото до разрешения ½ кг. В самата поща вече ще драсна последните си инструкции. Ето накратко и съдържанието на малката ни и много нищожна пратка:

1. Видеокасета – в кутийката й има три снимки от Новата 2000 Година, когато като се напих и пях заедно с една сръбска певачица в техния клуб, където всички ние посрещнахме новото хилядолетие. Ако там не виждате Ванеса, това съвсем не е грешка в зрението – по това време тя все още беше в корема на майка си. В същата опаковка има една картичка от Тасмания и две банкноти от по $5, които са най-новите в Австралия, влезли в обръщение от тази година. Те са просто интересни само като нумизматична стойност, защото са найлонови и на тях вече няма ликът на Кралицата. Абе ще се отървем ние от нея, ами тогава да видим кой овчар ще сложат да ни управлява...

2. Писмото (настоящето, което дописвам в момента) + това на Даниела.

3. Едно филмче (и то само ако се събере в кутията).

4. Три музикални диска за татко + 2 диска (компютърна програма) за Огнян.

5. Един календар, който сигурно и този път няма да замине - сега пък може би по тегловни причини. Предните няколко пъти Даниела все се опитва да ви го изпрати, но единият път Ванеса го набарала и го “прочела” набързо (беше го намачкала най-старателно до неузнаваемост), а вторият – просто беше “закусила” с няколко негови страници и пак не ставаше за изпращане. Сега уж няма такава опасност, но той пък може да натежи повече и пак да не замине.

Снощи прехвърлих филмите, които Дани е снимала на Голд Кост. Те не са много професионални, но пък биват за обща култура и някакъв спомен. Започнал съм нови касетки - на вашата ще прибавя и краткото филмче от онзиденшната ни екскурзия с Нени и колелетата, но кога точно ще се запълнят касетките, един Господ знае. От тук нататък не се очакват никакви ходения повече – сега ни предстоят местения, продажби на боклуци, търсене и нанасяне в нова квартира и т.н. Докато това писмо пристигне благополучно до вас, ние може и да сме на нов адрес вече.

Постоянно трупам музика на компютъра и скоро (в следващата пратка) ще има още дискове за татко. Ако знаете с каква любов правя всичко това! Носът и хремата ме изядоха тези дни - вчера даже взех едно профилактично хапче. Но отива на преминаване и зорът ми отшумява с времето. Изглежда че това мое “менструално” състояние се появява през две години – не си спомням лани да съм имал някакви проблеми – но то е така: като ми мине изведнъж и съм го забравил вече.

Разбрах, че Огнян купил същата кола, дето са имали и преди. Аз в неделя може да закарам моята “баба Яга” на специален пазар за автомобили – с малко повечко късмет, ще мога да се отърва от нея веднъж завинаги. Довечера пак ще караме с Даниела – все с учебна цел, белким се научи по-бързо, че и на мен взе да ми се изчерпва търпението на учител, педагог и преподавател по автодело и практика. Тя до края на месеца непременно трябва да се яви на изпита и да вземе шофьорската си книжка, т.е. докато сме тук “на село”. Още нямам резултати за моята климатична инсталация – “доктора” ми заминал да лекува някъде из кънтрито и го няма вече два дни – може да са го изяли крокодилите в някой пущинак. Но движа въпроса и ще ви информирам за всичко. Хайде чао – ще се видим за последно на обяд в пощата…