Писмо No 17 (VIII-X.2001)

Мили родители свидни, приятели наши добри; врагове мои, най-подли и зли!

Съвсем в началото на предишното си встъпително експозе, аз обещах на всички вас да акцентирам и върху някои вече минали случки и епизоди, които преживяхме по време на нашата трансконтинентална обиколка – само няколко месеца по-назад във времето. Вероятно в обобщения си репортаж периодично ще вмъквам и по един случаен разказ от тогава, макар че той ще носи малко по-стара дата като хронология. Всичко, което видяхме с очите си и добихме като представа, добре запазвайки го в нашето съзнание и спомени, всъщност няма абсолютно никаква давност – смея дори да си мисля, че споделянето му именно в този мой житейски отрязък (и раздел от “книгата”…) положително не би с нищо навредило за развитието пък на събитията от съвсем настоящото време и място. Така че с вашето благоволение, аз сега си позволявам само за един невероятно кратък миг да върна филмовата лента малко назад, да речем още в средата или около краят на Април, т.г. – не помня обаче нито кой ден от седмицата беше, да не говорим пък за датата; така, както съм и повече от сигурен, че това ни най-малко би попречило на любознателният ми читател да проследи моите толкова разпилени и хаотични мисли, едвам събрани накуп и пак тук...

Това, което много добре си спомням от онези месеци е, че последните редове на презокеанският ми репортаж бяха писани в самолета от Америка - току на кацането ни в Мадрид. Полетът беше през повече от времето си нощен, а пък особено с техните идиотски американски часови пояси и разликата във времето между тях, аз бях загубил абсолютна и относителна представа за местонахождението ми в пространството и открития Космос (не че пък и много ме интересуваше, но все пак). Така или иначе като продължителност на полета обявявам една осреднена стандартна стойност от 9 часа и тръгвайки следобед/привечер от Чикаго, трябва да сме кацнали в Мадрид по някое местно време на другия ден.

УРА! – ето ни най-после и в Европа (специално за мен това беше първото стъпване на Стария континент, след 9-годишно “изгнание” – всъщност не, “отсъствие” би била по-правилната дума в случая; не искам да си приписвам заслугите на онези, които действително са били каторжници на Нейно Величество, в истинската им изолация от света и пълно изгнание, попадайки на аборигенската земя заради една открадната кокошка или комат сух хляб); намираме се в поземлището и във владенията на Испанския Крал, Хуан Карлос I (Juan Carlos Alfonso Víctor María de Borbón y Borbón-Dos Sicilias – както се казва, нека последният да затвори вратата…), а като по-конкретна отправна точка – посред международното летище на Мадрид.

Още с навлизането към летищната сграда, в носовете ни блъсна миризмата на тютюнев дим, който се стелеше навред и се виеше из залата на валма и облаци. Всичко живо пуши цигари в Испания и хвърля угарките и фасовете им на плочника подире си, докато добре обучени чистачи вървят след всеки и му замитат с едни лопатки мръсотията. Не го приемам за шок, защото съм ходил в казарма, влизал съм в женска съблекалня, мъкнал съм се по бекярски и студентски общежития, а наскоро бях минал и през родилния дом – обаче ми направи впечатление нещо, което отдавна вече не можеше да се види в Австралия. Аз по принцип съм се обявил за официален непушач, въпреки че с най-голямата наслада и удоволствие нявга-нивга издърпвам по няколко цигарети, в момент на душевно терзание или временно телесно опиянение – димът не ме дразни, дори напротив: ароматът на табак определено ми харесва и едно от най-честите ми оправдания, когато запаля лула, пура или обикновена цигара е “за да се умириша на истински мъж”. До следващия самолет за Канарските острови отново имахме няколко часа престой, през които ние успяхме да ошетаме навред из летището. В магазини, по дюкяни, в кафенета, в банки и вертепи – навред бако, народа си пуши и хич ме му и дреме даже на шлифера, че тютюнопушенето било опасно за неговото здраве. Виж, чак такива волности при нас в долната земя не могат да се случат, но не забелязахме подобни явления дори и в Щатите. Явно испанците са активно пушеща нация – нека да са живи и здрави.

На практика единственото ни впечатление от Мадрид беше свободното и безпрепятствено пушене на хората, при това навсякъде по улиците и из учрежденията, но за жалост нямахме достатъчно време да излезем навън и да се разходим из забележителностите на града. През огромните прозорци на остъкления летищен комплекс в далечината се виждаха разни по-високи сгради, къщи и други постройки на големия столичен град, но ние трябваше да се задоволим само с изщракването на няколко снимкови кадъра - колкото един ден да речем, че сме стъпвали и на Испанска територия.

Нашата заветна цел обаче си оставаше посещението при моя много голям приятел, Димитърчо Бакалов - щастливо и безгрижно живеещ на един от групата Канарски острови. Целият островен архипелаг се състои от 7 вулканични образувания (единствената суша, която точно в тази част на планетата Земя се подава над водата), като доколкото си спомням само на два или три от тях има подходящи условия за живот и тотално развитие на туризма – буквално до насиране и саморазмазване (малко по-късно ще спомена и защо). Така в определения за потеглянето час ни натовариха на един по-малък самолет, собственост на същата испанска компания IBERIA, с която дохвърчахме от Америка и ние излетяхме за столицата на третия по големина от островната група, Gran Canaria със столица Las Palmas. Всъщност това твърдение е малко спорно, защото съгласно местните рекламни източници, за официална столица на Канарските острови се приемат двата “побратимени” основни града – Santa Cruz de Tenerife (който пък е столица на най-големият им остров, Tenerife) и споменатият вече по-горе, Las Palmas. Всичко това на пръв поглед изглежда малко объркващо представите, но разказът ми пък съвсем няма за цел да правя географски анализи на света, с което твърдение аз напускам темата...

Пред нас се изпречиха нови 4-5 часа въздухоплаване, което ние се постарахме да превърнем в една малка фиеста (и дори пълноценна “siesta” за някои от нас – следобедна дрямка, демек). Самолетът беше пълен с някакви екзалтирани и превъзбудени бабички, тръгнали с по една торба пари на почивка по света и безотговорен харчлък. Та пяха в салона, то се смяха – абе, беше си един истински панаир; съвсем по нашенски. Аз мисля, че те още от Мадрид се качиха добре “подготвени” в бара на летището – на самолета им трябваха само няколко чаши вино горница, колкото да отпочнат с началните си певчески тонове. Аз като казвам бабички, да не би някой да си помисли, че става въпрос за пациентите на някой старчески дом – въпросните “баби” вероятно бяха все от сой, със синя кралска кръв в жилите си и във възможно най-привлекателният за една жена възрастов диапазон (между 16 и 66 годинки); а пък на вида им можеше да завиди всяка една малка градска пикла и респективната дълбоко провинциална селска фръцла, която смята че само със своите силиконови цици и удебелени до изкривяване устни може да вкара всеки малоумник в леглото си. От тези жени лъхаше на култура и възпитание, на ерудиция, общ чар и аристократизъм; уханието на CHANEL № 5, Nina Ricci, Christian Dior, MASUMI i Magie Noire си е башка; няма бако Być Może, Българска Роза, духи Красная Москва, Chat Noire, Зелена Ябълка и подобните носталгични творения на социализЪма.

Беше вече обед и любезните стюардеси раздадоха паниците. Преди това аз си втвърдих коремчето с няколко експресни скоча и минах на вино, защото “домакините” не бяха много любезни и алкохолът им не се лееше като из шурнав на родопска чешма. Този факт малко ме натъжи, защото ми се искаше да си продължа на уиски, водка или там каквото раздаваха келнерите в самолета, но пък - ей-й, какво вино е това испанското! Направо само ти се намъква в джигера. Пробвах по няколко бутилчици от бялото, после и от червената разфасовка, дорде най-после успея да си уточня правилния вкус на езика. Но когато на края си поръчах по един пищов от двата вида и ги смесих в равно съотношение 1 : 1 в чашката, на смаяната стюардеса взеха да й се събират очите и преустанови притока на вино към моето канапе. А пък аз в този момент си направих букет “Розé” и си го гаврътнах с подчертано блаженство и строг, балкански авторитет.

Както вече казах, около мен всичко живо пиеше, пееше и се смееше. Под влияние на вкусните испански напитки самолетът представляваше една огромна, летяща пивница и аз бях много щастлив от местонахождението си посред тая многоцветна врява. По едно време Ванеса почна малко да мрънка и да не знае вече какво иска (можех да й направя попара с вино –щеше да заспи тутакси…), обаче за да отменят майка й в дундуркането, бабите я поеха от нея и започнаха да си я подават от една на друга като футболна топка. От тези весели и пиянски игри нашето бебе се изкефи максимално - зер, кога е виждало то толкова много внимание от родителите си. Всички я целуваха и прегръщаха най-свойски, всички я подмятаха из въздуха и тя се заливаше от смях. Така неусетно самолета започна да губи височина, да намалява скоростта си и ние не след много дълго опряхме бетонната плоскост на пистата. Гумите изпищяха, пуснаха малко синкав дим и всички в салона горещо аплодирахме пилотите за успешното си приземяване. Между другото, тези възторжени ръкопляскания са много популярни и за Американската гражданска авиация, докато на австралийска територия не съм забелязал подобни реакции от страна на пасажерите. Вероятно те смятат, че пилотите са им длъжници за безаварийното кацане на аеропланите и си го приемат като даденост. Е, да де, ама понякога това може и да не е баш така – да пази Господ от такова насилствено и катастрофално “приземяване”…

Пристигнахме благополучно и след кратки проверки на багаж, документи и паспорти, ето ни в обятията на стария Бакал. Обаче завалията като дошъл на аерогарата с колата си (един малък и нежен, снежнобял Форд “Фокус”), въобще не беше и предположил дори, че приятелят му от Австралия ще се домъкне с толкова много дисаги и торби. Едвам вцедихме всичко, капака на багажника го привързахме с една сиджимка, че не можа да се затвори напълно от стърчащите извън него куфари и поехме към тяхното местоживеене. На острова ние пристигнахме горе-долу по ракиено време и още от вратата се хвърлихме на софрата. Последваха дълги нощни пирове, безкрайни приказки и сърдечност, сякаш до вчера сме били заедно и никога не сме се разделяли.

С Митко и семейството му направихме няколко много интересни обиколки из територията на застиналата вулканична лава. Природата е уникална по своя лунен пейзаж и отсъствие на всякаква растителност. Навред наоколо са само едни скалисти чукари, тук-таме с по някое случайно дърво, предвид отсъствието на земя и плодородна почва – а пък ако някой тук специално се интересува: не, канарчета също няма. Разбира се, с голямата намеса на човешката ръка и пословичната му комерсиална находчивост до степен на продажна алчност, тази иначе земна дивотия е превърната в един малък и измислен райски кът, с луксозните и скъпи хотелски комплекси, палми, басейни, гъдели и примамки буквално на всяка крачка.

Канарските острови са т.нар. безмитна зона. По магазините цари такава евтиния, която ние просто не можехме да повярваме с очите си и да си представим, че някъде можеше да съществува (отнесено разбира се, по нашенските капиталистически стандарти). Навсякъде по супермаркетите се продава и алкохол – всякакъв вид и във всякакви количества; нещо, което в Австралията не може да се види. При нас спиртните напитки, бира, вино и т.н. се продават в отделен специализиран магазин – не можеш да си купиш парче салам и няколко бири за мезе от същия щанд (което за мен си е чиста проба идиотия, но такива са им законите и всеки е длъжен да се съобразява с тях). На всяко ъгълче – дюкян; във всеки дюкян – бира, ледено студена от хладилника. И то не някоя въшлива и смрадлива пикоч в бутилка от 0.375 л (някакъв много шибан австралийски или английски стандарт за вместимост, чийто еквивалент аз не бих могъл да определя с точност, но пък поне мога гарантирано да заявя, че е напълно недостатъчен като количество…). За въпросното шишенце в Австралия ти одират кожичката с $3.50, докато на Канарите се наливахме денонощно с Tuborg, Heineken, Пилзенско пиво и всякакви други бирени марки, купени за шепа испански песети по равностойността на $0.90 нашенска валута; и не с маломерния обем от 0.375 л, ами в истински европейски стандарт, равняващ се на 0.500 л. Че аз на това му викам комунизъм, бре – ебаси славния век, ебаси славната държава!...

Нашите приятели имат втора къща, която по време на активния курортен сезон дават под наем. В момента те нямаха наематели и ние временно бяхме настанени там. Не винаги имахме възможността да бъдем навсякъде и всички заедно с тях, защото те на всичкото отгоре и работят (най-неприятният момент…) - естествено имаха си хората и достатъчно други ангажименти, освен да се занимават нас. Така пък ни се отдаде възможността да пообиколим на собствен ход из района и сами да се запознаем със забележителностите на острова. Бяхме си купили дори собствена храна с истински европейски вкус, който по нищо не можеше да се сравнява с австралийския талаш, който дъвчем сума време и който вкус ми е липсвал в продължение на всичките тези 9 години. Че салами и колбаси ли не щеш, че сирене и кашкавали ли, че шунки, пастърми и луканки – ела да ме видиш бако, дали съм злояд! Като се прибавят и евтините питиета, за мен специално всичко това беше един голям безкраен празник. А пък какъв чудесен хляб ядат там – няма нищо общо с “козунаците” от сурово тесто на Австралия.

Веднъж влизаме в супермаркета, от където обикновено си пазарувахме за деня – беше много близо до временната ни “квартира”. Наред с пушените бутове и свински вратове, гледам и една боца водка, за да си покарвам доматите с нея. Цената й очевидно написана в песети (и естествено - че няма да е в рубли или драхми, я…), ама с много нули отзад. Смятам си аз веднага наум и заключавам, че $60 няма да им дам за кило спирт, ако ще и по тумбак да се провлача. Усъмних се обаче, че нещо може и да съм сгрешил в пресмятанията си, защото баят години минаха, откак завърших четвъртото си отделение. Когато на края сметката ми излезе не $60, ами само $6, казах на девойката да ми загъне две шишета по литър – да си имам и за порязано. Че аз с тая водка си миех сутрин и зъбите, бре – такава евтиния моите очи още не бяха виждали. Ама що ви разправям аз – свободна зона: свободна от данъци, свободна от такси, освободена от всичко; райска градина за нас, бедняците!

Покрай моя човек се запознахме и с други българи на острова – всеки дошъл да работи и да оцелява в трудните за препитание години. Имаше циркови артисти, строители, градинари, сервитьори, масажисти – всякакви хора. Инженери обаче не срещнах и комай за мен поминък там нямаше да се намери (освен ако не ме вземат за жиголо, което би било идеалната професия на моите детски мечти; бях готов да им работя и без пари даже – само заради единият престиж и славата на истински балканец)…

В един от дните се натоварихме пак на колата и отидохме надолу из острова – отсреща му беше вече Африка. По пътя ни заваля един страхотен пороен дъжд; ба, рекох мааму – тук ще се издавим като плъхове, ако рече да потъне тоз камънак надолу към дъното на Атлантика. Пътят ни виеше през едни тесни процепи на някакви възвишения – водната стена буквално се изливаше по покривите на колите, сякаш вървим в тунел от кална вода. То и аз съм гледал да падат дъждове в тая Австралия, ама като тези дето се изсипват върху Канарските острови комай до тогаз нямах виждано. Малко по-късно небето над нас се проясни, напече слънце дори - водата по пътя се оттече (интересно пък къде замина всичката тая кал – сигурно имаха добра отводнителна система, която периодично вдига нивото на океана при подобни дъждовни “излияния”) и ние до края на деня се радвахме на прекрасно и свежо време.

Там където ходихме, беше сравнително най-близката точка на острова до съседния континент – Африка, както вече се разбра. Ние отначало си мислехме, че Канарските острови са на един хвърлей разстояние от Европа и се намират някъде из акваторията на заливите покрай Португалия, а те се оказаха само на 100 км от бреговете на Мароко. Точно там наблюдавахме най-величественият залез на слънцето, на който някога някъде съм ставал свидетел. Огромното огнено кълбо бавно изчезваше зад хоризонта, което продължаваше да блещи в очите ни с ослепителна червеникаво-оранжева светлина, оставяйки кървавочервената диря на отражението си по гладката като тепсия водна повърхност. Докато проницателно съзерцавахме от брега потапянето на знойния кръг под нивото на океана, аз отделих множество снимки и филмови кадри за заснемането на този уникален природен феномен и предполагам, че това е бил най-често сниманият залез по цялото Земно кълбо. Късно вечерта се прибрахме и дълго обсъждахме на масата пресните си впечатления от видяното и преживяно през деня.

Малкия Хулио е много сладък и двамата с Ванеса намериха общ детски език – играха си с количките, подаваха си топките и всичко беше повече от прекрасно. Ние старите също си изкарахме много добре и спомените, с които останахме ще бъдат запазени за дългите години напред, чак до смъртта. Броените дни обаче свършват значително по-бързо, отколкото човек може да предположи и ние много скоро трябваше да събираме партакешите си за обратния път към Европа – този път с крайната и най-заветна цел: нашата мила Родина, България. В една прекрасна, вече майска ранна утрин отново се намерихме на самолета и след още няколко часа полет ни изтърсиха на аеродрума в Барселона. Така ни бяха направени билетите, че да не повтаряме летищата, на които вече бяхме кацали по един път. Единственото “повторение” беше в Лондон, защото градчето се явява нещо като разпределителна гара за всички посоки на света (подобно на гарите в Каспичан, Горна Оряховица и Върбаново – пардон, на това последното май вече му викат Царева ливада).

Самолетната връзка за Английската столица беше удобна и не след много дълго размотаване по Барселонското летище, ние вече се бяхме понесли във въздушното пространство, прелитайки почти над цялата Европа по дължина. Така се случи, че и в единия, и в другия самолет до Лондон, аз не употребявах в прекомерни количества от предлаганата на борда храна. Разните му там курабета и кафета мен не ме засищат, а пък се чувствах и доволно претъпкан след обилните хранилки на Канарите. Викам си – ще поразпусна малко, ще погладувам, за да ми се свие коремчето и да добия нови сили и мощности за очакващите ме гастрономически подвизи в България. Това обаче е толкова лесно да се каже, но ако знаете само колко трудно се изпълнява…

Слизаме привечер в Лондон – студ на кутийки, снежинки прехвръкват и босите ми крачка газят из сивата и мъглива лапавица на уж великото им Кралство. Когато човек тръгне за някъде в знойно лято, а пристигне в крайната си точка почти посред люта зима, усещането за студ не е никак забавно. Като се изтърсих от аероплана по една камизолка, шорти и неизменните ми сандалки, англичаните ме гледаха сякаш съм паднал от Луната или най-малкото се връщам от екскурзия в пустинята Сахара. С обличането заради предпазване от простуда се справих сравнително бързо, защото си метнах едно либаденце връз вмирисаната на пот и цигарен дим фланелка; нахлузих и едни чорапки на миризливите си крака и бавно започнах да се възвръщам към живота. Със стъпването на твърда земя обаче, някъде от дълбоките гънки и навътре изпод празният ми стомах, започнаха да се обаждат едни настойчиви и напористи гласчета на глад, жажда и прочие искания. Баш си му беше времето за поредната обилна вечеря, обаче ние имахме такава резервация за хотел, която включваше закуската на следващия ден, но не и засищането на глада преди да заспим. Ау-у, каква ситуация; Божичко, какво проклятие – и сега дори като си спомня, та чак тръпки на погнуса ме полазват.

Настаняваме се в хотела – топлите води шуртят, парното бичи на “8”, всички лампи светят; вани, бидета, мивки, клозети – абе, luxury! До тук, чудесно и забележки нямам - обаче човек даже и да се изкъпе със сапун и най-горещата вода, обличайки на края чистите си долни гащи и потник, той все пак продължава да се усеща гладен и няма такава “светена” вода по света, която да пречупи това му чувство или пък да му запълни бездните и нишите в празния като брашнен чувал корем. Наченахме с Даниелчето едно от шишетата с водка, които бяхме купили от безмитната зона – да носим уж за армагани в Татковината. Обаче няма мезе, една тягостна мизерия настана в стаята – ужас! Тя беше скътала няколко курабийки из джобовете си (останки от самолетите, с които Ванеса се беше лигавила и чесала единствените си няколко предни зъба), но тези трохи далеч не можеха да се класифицират като храна – още повече пък да се нарекат вечеря.

В хода на почерпката (наполовина водка в една голяма водна чаша с марката на хотела, с разредител ледената лондонска чешмяна вода, налята от душа в друга подобна чаша – тя пък вече пълна до горе…), моето огладняване се обостря до степен на взаимна нетърпимост и лична неузнаваемост. “Ще вървя, викам на Даниела – да търся павилион, будка, ресторант, бюфет; нещо каквото и да е за ядене”. Естествено от всичко изброено намерих само луксозния хотелски ресторант – за категорията му сигурно нямаше толкоз много звезди по небето. Като прочетох в менюто, че една най-евтина манджа ще коства на обикновения гражданин и поданик на Н.В. Елизабет Втора около £60 (по курса на “Магурата”, близо 180 австралийски валутни единици…) и аз се облещих както козата, кога я напърчи пръча изотзад. Бах, рекох мааму – сега вече я втасахме и ако не потънахме от дъжд на онзи шибан Канарски остров, в добрата им и стара Англия пък със сигурност щяхме да изпукаме от глад.

Върнах се като посран в топлата хотелска стая, ударих още няколко втвърдителя и мълчаливо затворих очите си в очакване на заранта. Гладни очи обаче затварят ли се? – още в 05:30 скочих и хукнах надолу по стъпалата, където беше вече сервирана закуската за гостите на хотела. Ама закуска да ти види окото, бако – богаташка му работа, спор няма. Като ми наредили с връх едни широки тави с пържени яйца, като оставили едни купчини с горещи кренвирши и печени на скара наденички, сварили цяла войнишка бака със зрял боб, башка всякакви салати, сосове и майонези; хляб и питки на корем, разни местни сладкиши (които не бяха кой знае какво) – чайове, кафета, крем-супи и мезета, и т.н. и т.н. На мен само това ми трябваше да видя, след като са ми свирили червата цяла нощ и на сутринта съм се събудил полумъртъв от непреодолимото си и натрапчиво усещане за глад. Добре че по някое време в бюфета да закусва слезе и Даниела с бебето, че ако се беше забавила още малко горе в стаята и щеше да ме завари прострян пред някоя тава, като ударен смъртоносно с черпак по кратуната. Слава тебе, Отче наш – и този път ний найдохме спасение…

Нямахме много време до излитането на самолета ни за София, поради които причини аз пръв се намъкнах в закусвалнята и останах там до последния възможен момент. Точно в 08:00 дойдоха да ни вземат с един автобус от входа на хотела и след 30-40 минути пътуване в мъгливата прохладна Лондонска утрин ни стовариха на изходна позиция за изстрелване към летище “Враждебна”. От там насетне мислите и вътрешните ми емоции се прехвърлиха върху очакваните с трепет срещи на близки и познати. Улисан и погълнат от собствените си терзания и копнежи, аз така и не съм усетил как се стопи самото разстояние между Лондон и София. В главата ми нахлуваха купища въпроси, идваха ми на ума хиляди идеи и наред с всичко аз бях толкова разсеян и превъзбуден от очакване, та не сварих да намеря сили и време за полагането барем на един единствен ред в този мой безкраен пътепис. Както сами виждате, едва сега се опитвам да сторя това и по най-скъпите си и сравнително пресни спомени да изградя този своеобразен преразказ, чрез който да ви направя съпричастни на своя бавен, мъчителен възход и стремителното ми падение, които се редуват като 50-херцова синусоида на променлив ток. При проявено желание, останете с мен - уверявам ви, че ще последват и нови епизоди…

29.08.2001 – А както пък аз вчера споменах в края на писмото си, което най-после благополучно изпратих, веднага сядам с началните страници на новото. Хвана ме малко яд като се сетих, че не надписах и някаква специална картичка за рождения ден на майка - хем в къщи имахме една подходяща за случая. Но то се свършило вече - ще си я получи с известно закъснение с това писмо пък.

Аз (т.е. ние с Ванеса…) вчера изпълнихме всичките си запланувани задачи и се прибрахме у нас. Сложих я веднага да спи, че да си видя и къщната работа на спокойствие. Купил съм си една шепа люти чушки, които ще опека отвън на кюмюра и ще си ги наложа в буркан с чесън и магданоз. Имам тук един мой човек, който е ливанец – той заедно с цялата си фамилия (жени, деца и старци) държат магазин “Плод и зеленчук”, та от него ходя да купувам евтина стока.

Обаждах се на момчето с компютъра – може би днес ще стане готов, та ще ходя да си го прибирам. Неничко също подаде сигнал, че онзи ден забравил да си вземе дюшека за къмпинг, та ще му нося и него. Той в събота и неделя ще ходи на палатка и там по поляните ще карат мотори. Родителите на негова съученичка ще го вземат с тях, та за това бяха и всичките му приготовления. Много се вълнува, горкият, от всичко това, обаче училището му никак не е на най-преден план, нито пък на някаква висота - говоря си аз, повтарям до обезумяване вече все едни и същи неща, но резултатите му хич не са обнадеждаващи. Абе, няма го “остенът” и за това е така...

След малко като стане Ванеса от сън, тръгваме пък по други направления. Наема ще трябва да плащаме в агенцията, разни други ангажименти имам и т.н. Закарах Даниела на работа, а утре и колата й ще бъде готова, та ще ходим да я приберем от сервиза – въобще не ми е скучно. В петък ще трябва някои фабрики и агенции да пообиколя, че нали търся и работа уж - Дани почива тогава и тя ще се занимава с бебето. Днес ще изпратя снимките на Богдана и Евгени в Америка и на Йовчови в Севлиево. Дано всичко да пристигне благополучно...

30.08.2001 - След като вчера следобед Ванеса се наспа, изяде си кашата и отидохме да прибираме майка й от работа. По пътя си купих и магданозец за лютите чушки, че много го обичам този бурен. Разправят, че силно вдигал мъжката потенция, ама аз не съм забелязал да има чак такива странични ефекти – иначе си го ям заради вкуса и мога да го паса като крава. Тъкмо почнах да пека чушлетата – хайде, обади се момчето да отивам за компютъра. Даниела ми ги довърши отвън на скарата, а аз заминах екстрено за Бризбън. Ходих и при Нени после – занесох му дюшека, та бензини наливахме, та масла, разправии; прибрах се чак в 21:45. Седнахме по късното да изпием няколко малки мастички - Даниела направи картофено пюренце, аз пък още от преди бях замесил едни нервозни кюфтенца и тъй поминахме вечерта с каквото дал Господ; нека всекиму по толкоз да дава – берекет версин ще кажем тогава...

Неничко спомена, че е получил съобщение от чичо си Йовчо, който пък ви е дал един диск с програма, необходима ми за компютъра. Ние така се бяхме разбрали още от България – ама много верни приятели имам, ей! Какво щях да правя без тях, а и те без мен?...

Аз тъкмо привърших с домакинските си задължения тази сутрин – снощи уж бяхме само двама души на софрата, а пък сабалам измих и сума странична посуда; не знам какво чудо би било, ако имахме 12 човека народ за вечеря, но както и да е. После си подредих лютите чушки в бурканчета (опа-а, онова малкото се разшава и взе да тропа отгоре - събудило се е сигурно и иска внимание...); пооправих едно-друго из къщи и седнах с намеренията да драсна някой ред. Добре ама явно това няма да е за дълго, защото сега пък трябва с Ванеса да се разправям и пак да излизаме – ще ходим да приберем колата на Даниела от ремонт...

А иначе тук времето е прекрасно: слънчево и топло през деня, хладно вечер и сутрин – също като в Рая! Аз там не съм ходил още, ама съдя по това, че който и да е отишъл нататък, никой не се е върнал обратно; трябва да е много хубаво... Като нахраня бебето след малко и почвам пък с компютъра да се занимавам – всевъзможните кабели и връзки отново трябва да си отидат по местата и да приведа всичко в работен вид - омръзна ми вече, колко пъти закачах и откачах жици...

02.09.2001 – Неделя е, рано сутрин и малко след изгрев. Ден-два не съм писал, че имах други неща на главата си, но сега обстановката е малко по-спокойна, та ще наваксам пропуснатото.

Първо – в четвъртък, когато трябваше да вземем на Дани колата от ремонт, това всъщност не се осъществи. Онези от застрахователната компания ми се обадиха, че колата действително е при тях, но не са харесали работата на майсторите от сервиза и ще им я върнат да си дооправят майсторлъка. Аз можех да прибера колата и така както беше, а пък да им я върна повторно в понеделник, но щяха да се получат много излишни разтакавания напред-назад - казах им да я задържат при тях и че ще я вземем едва когато тя стане напълно готова. Цял ден обаче чаках запрян в къщи като канарче в клетка онези уж да ми се обадят и времето мина в безрезултатно слухтене да звънне телефона. Е, междувременно почнах да се занимавам и с компютъра си, но Ванеса постоянно ми пречи и ако тя не спи денонощно, мисля си че с нея много трудно ще се работи... Така стана и 16:30, когато ходихме да вземем мама Дани от работа.

Следващият ден (петък) за жителите и служителите на Gold Coast беше почивен заради местния панаир. Когато развалят сергиите и люлките в Бризбън, 2-3 седмици по-късно пък търговците идват тук и си опъват шатрите на едно затревено игрище. Така нашенците също им разглеждат кинкалерията и галантерията, която за мен не е нищо повече от комбинация между кич и евтини китайски боклуци с привкус на цигания. През това време ние решихме да си направим един кратък излет из района. Времето беше прекрасно, за разлика от днес. Взехме си малко суха храна за из път и излязохме с новата кола (демек с моята – тя е единствената, която имаме за момента). Пътувахме все покрай брега на морето и се наслаждавахме на чудни гледки. По пътя спирахме тук-там, напазарувахме си много евтина стока от крайпътните дюкяни, някоя и друга снимка си направихме и така денят ни мина щастливо и пълноценно. Прибрахме се чак вечерта след изминати близо 400 км. Слязохме малко надолу по пътя за Сидней, чак в съседният щат. Там също е много красиво – дори сме си набелязали обекти, които с радост може пак да посетим...

Вчера (събота) Даниела беше на работа първа смяна от 06:00. Аз я закарах до там, защото тя моята кола не може да я управлява. Автомобилът ми е с ръчни скорости, а самата Дани не е съвсем наясно с педалите - как можело да има толкова много педали (3), а пък толкова малко крака (само 2)... Върнах се после у дома и предрямах за кратко - докато се събуди бебето. После станахме, оправихме се набързо и тръгнахме с Ванеса по битаци и тържища. Накупих някои дреболии, между които една пластмасова маса за градината и още един малък телевизор. Ще го видя дали работи, но даже и да не ще – моя Цецо пристига другата седмица; сигурен съм, че ще го оправим с него.

През това време Неничко беше на къмпинг (и все още продължава да е там) – те заминаха на палатки с мотора и не знам какво са правили нощес в това мокро време. Но пък то може там, където са в момента да не е валяло изобщо. Ще разказва подробности и впечатления довечера, като се чуем по телефона.

Аз снощи посвърших доста подготвителна работа на компютъра. Инсталирах тази конструкторска програма, която Тони ми даде и която татко я има във фирмата; веднага даже започнах да си правя някои мои работи, че да ми е готово всичко, ако се наложи да върша нещо от вкъщи.

Тази сутрин закарах Даниела рано на работа за първата си смяна. Днес ще ходим и на сръбско парти в техния клуб. Ние с Румяна ще отидем малко по-рано, а после аз ще доведа и Дани в 14:30 след смяната й. Преди това обаче с Ванеса пак ще посетим един битак - само я чакам да се събуди след малко. Гледам, че навън просветна, даже и слънцето изгря - така че времето няма да е толкова лошо.

За утре съм набелязал да посетя няколко агенции за работа и да се регистрирам с тях. Тогава Даниела не е на работа, та ще гледам пълноценно да използвам отпуснатите ми свободни от наряд часове, защото пък следващите три дена (вторник, сряда и четвъртък) тя пак е заета. Наред с всичко очаквам да ми се обадят за едно работно място, от където се надявам, че нещо може да излезе. Независимо обаче от тези празни и голи надежди, които сам си подхранвам, аз не разчитам и само на това. Като изчерпя агенциите, тръгвам по фабриките. Те не са Бог знае колко много специално на Голд Кост, но все пак и те ще се явят като някаква допълнителна и вероятна възможност. А иначе във вестника няма абсолютно никакви обяви за работа, подходящи за мен. В този шибан курорт търсят бармани, сервитьори, монтьори, проститутки и всякакви други, но не и машинни инженери. Е, все нещо ще се намери един ден – аз не съм песимист (поне в началото)...

Ванеса вече окончателно стана и колелото ми се завърта на нова сметка - оставям временно перото и мастилницата, за да се залавям с пелените, кашите и млеката...

04.09.2001 - Сядам с няколко думи да ви опиша случките от изминалите ден-два, преди да излезем с малката. Като ошетахме из дома, в неделя сутринта излязохме за кратка разходка до битака, след което се прибрахме в къщи. Облякохме се вече официално, Румяна мина да ни вземе с колата си и отидохме в Сръбския клуб. Аз ходих и на черква да запаля по свещ за живи и умрели. После седнахме вътре в клуба на дълга и разлата софра. Хората празнуваха Илинден (по тяхному и съгласно техните религиозни календари). За целта бяха поканили и оркестър, та беше доста весело; само че аз бях с колата и не се “развеселих” особено много, така както аз си знам и както му прилича на празник. В 14:30 ходих да взема Даниела от работа и се върнахме - постояхме още малко в клуба и ние си тръгнахме. Целия следобед и вечерните часове аз уплътних с моите компютърни дейности.

Вчера (понеделник) турих един кат нови дрехи, вчесах си бретона и рано-рано излязох от нас с един сноп резюмета в ръка. Ходих като смахнат от една агенция в друга с цел да се регистрирам във всяка една, а и за да проверя дали в някоя от тях нямат някаква подходяща работа като за мен. В две фирми се оказа, че имат една и съща позиция, за която много ме харесаха. Последваха светкавични интервюта, общи приказки, взаимни надлъгвания и т.н. У дома се прибрах чак в 14:00. Тъкмо си влизам през вратата и от другата агенция също ми се обадиха за интервю. Хайде пак, обличай се на нова сметка, пътувай до мястото и т.н. И тези хора много ме харесаха – казаха, че ще ме препоръчат на работодателите; до няколко дни ще стане ясно какво съм направил. След малко с Ванеса излизаме по други задачи пък – нали знаете вече, че при мен празно няма: силна динамика и бързо движение; там е спасението.

Колата на Даниела и вчера не стана готова – онези от застрахователната агенция пак я върнали в сервиза; този път цвета на боята не им отговарял нещо. Станах пишман от цялата работа, но то винаги е така – разбута ли се един път нещо, после нищо не става от него.

Намерил съм една компания за доставка на Интернет - след малко ще им се обадя да разбера как мога да се включа чрез тях. Оп-па, Ванеса тъкмо се наака - отивам да я мия и излизаме. Това е всичко за сега...

05.09.2001 - Както ни беше уговорката за вчера, хората се обадиха за колата и аз най-после отидох да си я прибера. Много хубаво е направена, професионално – направо като нова е станала. Освен ремонта на задната броня, механиците в сервиза взели че я и измили, лъснали й ламарините със специална паста, изчистили я отвътре до ослепителен блясък, защото беше замязала на кочина. Ама обслужване, а! - не можах да си я позная. Като се прибрах обаче и установих, че сега пък гумата ми е спукана. В задната дясна има забит един голям винт - предполагам че е от сервиза, където колата е била на ремонт. Та хайде пак, въртях телефони, имах разправии, но понеже всичко това е проблем на застрахователната компания, казаха ми, че те и тези разходи ще покрият - в смисъл за една лепенка или друга гума, ако се наложи. Днес ще ходя и с това да се разправям - знам точно къде да отида, надявам се да не ме забавят много.

В 11:00 пък ще водя Ванеса на някаква задължителна имунизация, а после ще действам по другите си задачи. Напред закарах Даниела на работа, защото колата й още не е оправена – спуканата гума имам предвид. Дано от утре вече всичко да е наред, че нещо взе да ми писва от разправии - е, ще остане само проблема по климатичната инсталация, но аз днес и този въпрос ще движа. Нали ви казах – няма празно!

Тези дни Даниела написа писма до Геро, Румен Русев и Вальо Жоров от Дряново - днес вече ще им ги изпратя, заедно със снимките от общите ни моабети. С всички тези хора, къде заедно, къде пък поотделно в България имахме няколко поредни незабравими срещи. Сега всички нас като че ли ни повлече течението, улисани в собствените си проблеми и снимките остават единственото и вечно свързващо звено срещу ударите и пораженията на забравата.

Дано се обади някой и за тая моя шибана работа, защото почнах да се притеснявам вече по-сериозно. Вчера изпратих още две молби – понеже са все до агенции, та много-много не се надявам на някакъв успех, но все пак подхранвам и известни надежди. В петък, по план тръгвам из фабриките да си предлагам услугите - да видим и това колко ще хване дикиш. Задействал съм и най-скорошното ни включване към Интернета - вчера се обаждах до представител на компанията за последни сведения и уточнения – човекът обеща да ми изпрати всички необходимите формуляри за попълване и не след дълго отново ще сме свързани с останалата част на света.

Даниела иска да отиде в Аделаида, та да се видят със Сашко, защото той не можел да дойде до тук - нали строи къща сега, на работа ходи и т.н. Съгласно тези й мераци, тя на 20 Септември ще замине надолу (барабар с Ванеса) и ще се прибере на 24-ти, докато ние с Неничко пък през това време ще отидем на къмпинг, където той да си покара мотора на воля (и ако не съм започнал работа до тогава, обаче). Той точно тогава излиза във ваканция и ще се опитаме да съчетаем желанията на всички. Но до времето за тези събития има още много вода да изтече, ще видим кое как ще се осъществи - за сега това са само едни мои идеи, които аз дори с него не съм споделял. Той в петък ще дойде при нас, а аз в неделя вечерта ще го закарам обратно в Бризбън, от където пък ще взема Цецови, които пристигат в 21:30 със самолета от Тасмания. Побутвам и по малко от моите неща на компютъра – главно вечер, като утихне къщата, а и винаги когато имам повечко свободно време; хем да не забравям, хем да си ги подготвя безупречно, както само аз си знам...

Сега чувам, че онова малкото зверче се е събудило отгоре, но ще почака още малко в леглото. Обикновено като се събуди, Ванеса започва да си приказва нещо, да си пее и така си играе с часове, ако я оставиш. Но след малко ще отида да я оправя, че нали ще ходим на Чичо Доктор да ни бие инжекция. С това изчерпах информацията около нас. Утре, естествено ще продължа с повече подробности от местната хроника и с ежедневните злободневки...

08.09.2001 - Вчера не ми остана време за писане, за това днес (макар и събота) правя това - гледам постоянно да ви държа в течение на всичко, което става около нас. Както споменах, трябваше в четвъртък да водя Ванеса на ваксинация. Биха й по една инжекция от всяка страна, тя поплака малко, получи един бонбон от сестрата за проявения си героизъм и с това се приключи олелията. За моята самоотвержена смелост обаче, заради присъствието си на всичките тези процедури, аз не получих никаква материална облага, освен дето си оплакнах очите подир задника на медицинската сестра. Добре ама аз нали си имам подобна в къщи, така че разликата с тази не беше кой знае каква...

От поликлиниката отидохме в сервиза да правим гумата на колата. После ходихме да попитам нещо едни майстори за климатичната инсталация – не ми е скучно, не мога да се оплача. След това пък из къщи се въртях, занимавах се на компютъра и т.н. Така този ден мина доста безславно.

За вчера си бях нагласил мои лични планове - щях да ходя по фабрики и т.н. Обаче Даниела си дойде от работа с вестта, че ще бъде дежурна през тези дни, които уж ми се полагаха като “свободни” от дневалство и така намеренията ми се осуетиха. Смените й не бяха само за петък, ами в събота и неделя също. Даже преди малко тя замина - Неничко и Ванеса продължават да спят горе по стаите си, а аз се наслаждавам на тишината и спокойствието в момента, докато творя. Навън отново е мочурливо и лигаво - дано по-нататък се оправи това време, защото имам още малко работа по ремаркето. Тя е предимно за отвън и ако продължава така да вали, няма да мога да си я свърша.

Онзи ден получихме писмо № 96 и вечерта веднага ви се обадихме. Много, ужасно много съжалявам за смъртта на леля Ники в София – да бяхме отишли поне да се видим приживе, докато бяхме в София. Ама то кое по-напред да свършим - нали помните каква надпревара с времето и лудница от хора беше по време на краткия ни престой в България. Толкова ми е жално и тъжно заради загубата на хубавия човек - аз така ще си ги помня тях двамата с чичо Емил: вечно засмени и весели, безкрайно добри и мили един към друг. Истински празник настъпваше за мен, когато са идвали да ни гостуват в Габрово. А сега вече и двамата ги няма. Бог да ги прости! Чрез настоящите си редове искам непременно да предадете най-дълбоките ми и искрени съболезнования на Емилия и Мишо, разбира се...

Вчера сутринта, след като станахме от сън с Ванеса, закусихме и веднага излязохме. Пак трябваше някакви важни цели и задачи да се гонят и изпълняват; намерих и една позиция за работа, на която също съм по петите и преследвам както горски стражар гони партизански политкомисар. Прибрахме се традиционно на обяд - аз си гледах любовния филм от 12:00, бебето щъка около мене и ме дразни през цялото време - после ядохме и Даниела до това време си дойде. Тя беше първа смяна и обикновено в такива дни свършва работа в 14:30. Този път излязохме всички заедно, защото Дани си беше наумила да купува фритюрник (а тя вкара ли си някоя идея в “компютъра”, дорде не я превърне във факт не мирясва). И като се понесохме от един магазин в друг, после в трети, та в пети и десети, докато най-после видяхме някакви намалени на ½ цена, защото им били смачкани кутиите. От $240 ги преоценили на $135. С малко повече пазарлък и личен чар, аз отбих още $10 и за $125 купихме нещо чудно - точно такова, каквото Дани винаги е искала и мечтала да си има. Тя беше много доволна и щастлива, а аз - два пъти по-радостен, като я виждам как сияе с появата на всяка малка домашна или домакинска придобивка (лично за мен по-съществен си остана факта, че “придобивката” ни е придобита на половин цена – всичко останало бледнее пред суровите закони на безпаричието). Разгеле бяхме заедно с Румяна, та вечерта остана с нас на вечеря. Аз в 18:30 посрещнах Нени на гарата - той дойде с влака от Бризбън. Седнахме с него веднага да оправяме компютъра и да го свързваме към Интернета. Даже изпратихме по едно пробно съобщение до Тони, Огнян и Албенчето. Довечера ще продължим с дейността си...

Станат ли децата след малко и ще излезем на разходка - Неничко иска да провери за нещо в един магазин. По път ще гледаме и гаражни разпродажби – въобще, добре ще си прекараме деня. Като го закарам утре у тях аз пак ще се разправям с неговия мотор – изтървали му предните амортисьори, та ще им сменяме семерингите. Сега тихомълком ще отида да купя вестника с работните места и докато се върна, надявам се къщата да е “оживяла” отново.

Не знам как ще си водя дневника през следващата седмица, защото ще сме заети покрай гостуването на Цецо и Светлана, но винаги когато имам и най-малкото свободно време, ще сядам да драсвам по някой ред. Още не съм инсталирал българските букви на компютъра – надявам се тези дни и това да стане. За сега обаче свършвам до тук - утре сутринта ще продължа отново, защото пак ще стана рано. Даниела е на работа и докато “зверовете” са приспани и по клетките си, аз ще имам прекрасната възможност да напиша още някой и друг скучен ред...

14.09.2001 - Петък, в обедната почивка - както сами вече разбирате - от днес и аз съм на работа. Трябва да бъда доста последователен обаче, за да знаете как точно се стигна до този исторически момент, защото това също не се размина без станалите вече традиция за всички нас епични драми и вътрешни борби. За целта се връщам на предишната събота, когато на ранина прекъснах мислите си - т.е. още миналата седмица, докато и Нени беше у дома. Слушайте сега какво стана:

Преди известно време мисля споменах, че кандидатствах за работа в една корабостроителна компания. Там естествено нямаха вакантно място за мен, но между другото ми споменаха, че в момента търсели корабен инженер - по-точно морски архитект. Аз тук имам една добра позната от Варна, професията на която е точно такава и веднага й се обадих, че там имат нужда от такъв специалист като нея. Това беше обаче още преди няколко седмици и случаят се забрави. Тя пък, миличката, понеже междувременно започна работа на друго място в столичния град, в събота от своя страна потърси мен с информацията, че в някаква фабрика из Бризбън търсят машинен конструктор. Всъщност от агенцията за работа предложили позицията на нея, но понеже тя вече е заета, Виолета решила да им препоръча мен, та и аз да се наредя някъде “на хляб”. Веднага задействах “машината” и им изпратих резюмето си - в сряда бях на интервю, а в петък (демек днес) започнах и работа в този завод.

Позицията е отново на контракт (трудов договор) - отначало са ме наели само за 3 месеца. Ще пътувам сутрин и вечер по 70-80 км в едната посока, докато в същото време се отвори нещо при нас на Gold Coast. В сряда вечерта бях на друго интервю - там, където отдавна чакам нещата да узреят и в продължение на 3 часа си говорихме кое как ще бъде и се надлъгвахме взаимно. Очаквам с голяма доза сигурност, че тези хора ще ме повикат при тях, но за всеки случай до тогава ще блъскам тук. Тази фабрика е за допълнително оборудване на булдозери, трактори, багери, изкопни машини и огромни земекопни ротори – всичко се произвежда за нуждите на минната индустрия, която специално в Австралия е една от водещите в икономиката и определяща политиката на държавата. Големи камиони има при нас, голямо чудо – само диаметъра на гумите им е над 3 м! Още нямам изобилие от впечатления, защото все пак започнах в 09:00 сутринта, а сега е едва 12:30 на обяд. В хода на събитията ще ви информирам подробно кое какво е - нека се поизбистрят първо мътилките около мен. Нали знаете, че обикновено когато един удавник удари дъното и отчаяно се отритне с единия крак от него, с едничката си надеждица някак да се добере до повърхността, той или затъва повече надолу в тинята или пък добре размътва блатото около себе си, като за “спасение” е малко прибързано да се мисли и говори.

Значи - тази офанзива ни застигна в съботния ясен и прекрасен ден. В това време мама Дана беше на работа и през двата почивни дни, та вместо нея аз се разправях с дечурлигата и им създавах низ от удоволствия и приятни преживявания; наред разбира се и с решаването на моите лични проблеми, имащи най-пряко и глобално отражение върху останалата част на обществото, струпано под семейния ни покрив.

В неделя, след като Даниела се прибра от смяна, аз веднага тръгнах с Нени да го закарам обратно в Бризбън, защото имахме и работа по мотора му в гаража. По-късно вечерта трябваше да посрещна Цецови на летището. Самолетът им обаче закъсня с ½ час, та у нас на Gold Coast окончателно се прибрахме чак в 23:30 - едва тогава ни започнаха тържествата с тях.

За щастие и като по някакво чудо, на другия ден Дани не беше на работа – с нея трябваше да проведем някои задължителни домакински мероприятия, а за да не ни се пречкат из краката, закарах останалите гости на един атракционен парк с люлки и въртележки, където те изкараха целия ден. После вечерта ги прибрах обратно в къщи – всички бяха много доволни и щастливи от приятните си забавления през деня. Последваха нови качествени и пълноценни градински увеселения, моабети и т.н.

15.09.2001 - Продължавам прекъснатата си мисъл от вчера - вече съм в къщи. Първо искам да честитя рождения ден на милата ми майчица, която толкова много всички обичаме. Да си жива и здрава майко и да си все така любеща и грижовна към нас и всички останали! Желаем ти спокойствие и добро здраве! Приеми започването ми на тази работа вчера, като един символичен подарък за всичко, което си направила за нас!...

Веднага след тези любвеобвилни и синовни фрази се връщам на шибания реален живот – безкрайна верига от събития и факти, които имам намерение да описвам до най-малките и пикантни подробности. Продължавам с посещението на Цецови у нас.

Във вторник Даниела пак започна идиотските си смени и аз я закарах сутринта, за да взема после нейната кола която е за 5 човека (моята вози само четирима). После с Цецови обикаляхме по магазини, паркове и природни забележителности на околната среда. Вечерта – пак маси, софри и гюзлеми. Тогава именно ми се обадиха за интервюто, на което трябваше да се явя задължително на другия ден.

В сряда сутринта ходих в Бризбън за тази моя служебна среща, а вечерта имах друга – тя пък беше тук, на Gold Coast. По пътя, докато се прибирах обратно към нас, по радиото вече съобщаваха за трагедията, разиграла се в Ню Йорк. Аз не отдадох много-много слух на това, както се разбра по-късно катастрофално събитие – един път, че не ги разбирам напълно какво бръщолевят, нито по принцип им обръщам внимание на глупостите; а нали пък съм и глух с лявото ухо. Казвам това, защото от онзи ден пак съм на капки – това възпаление се появи отново. Запазил съм си и час - този път за лекар-специалист по “Уши, нос и гърло”, че аман от фелдшери и конски доктори. Прегледът ми обаче ще е чак на 06 Ноември, а до тогава ще се поддържам с тези капки.

Както и да е, връщам се в къщи – всички притаено гледат телевизия: по екрана дават разни покъртителни картини на избухнали огньове; пушеци и пепелак се носят отвсякъде, взривове гърмят на поразия и небостъргачите им падат един след друг като макети в изложбена зала. Ба мааму, викам си на акъла – много декори похабиха тези, защото за миг помислих, че гледат някакъв американски филм с много “екшън”. А пък това всичкото се оказа един чистокръвен терористичен акт от най-брутално естество! Разбира се, кой непрекъснато и подробно беше заснел цялата галимация аз не знам – предполагам, че тези кадри са се извъртели по телевизионните канали дори в България, както са се разпространили и из целия свят. Обаче и най-добрия филмов продуцент да беше някой, пак не можеше да измисли и осъществи такова страховито зрелище, каквото беше в действителност. Стотици пъти наред даваха врязването и на двата самолета в небостъргачите, свличането на огромните сгради до основите им – за секунди всичко се превърна в пепел и отломки. Голям ад, голяма трагедия! Все е било лошо, ама пък и чак такова чудо не е било! Продължават да извличат трупове изпод развалините, а снощи казаха, че за да направи ситуацията на хората и спасителните отряди още по-зле, пороен дъжд се излива над Ню Йорк, който го е превърнал в море от кал. Въобще – ужас, жалко за хилядите невинни хора, които загинаха там. Причините за трагедията и непосредствените последствия тепърва има да се разследват и анализират, само че избития народ никой вече не ще може да върне на близките им...

След като изгледахме подробните репортажи от Америка, ние пак излязохме. Половината от нас - на една страна, половината - на друга; всеки с неговите си интереси, мераци и идеи. Вечерта ходихме и до Казиното - аз спечелих $60, с които платих на моя малък Неничко ремонта на мотора, защото нямах подходящи инструменти, нито пък нужния опит, за да го довърша до край.

В четвъртък Цецо заведе децата в парка с филмовото студио, където преди време сме били и с вас. Даниела си отиде на нейната работа, а ние със Светлана и бебето хукнахме да търсим детски градини и ясли, но без особен успех. Вечерта натоварих отново всичките в голямата кола и ги закарах в Бризбън, за да погостуват малко и на госпожата. Цецови и без друго искаха да видят и там как се живее, че да си направят сметката ако решат евентуално да се преместват в нашия щат. Първо тяхната Гергана трябва да запише някъде Университет и спрямо нея да се местят всички, на където им е късмета.

Нени пък взел, че паднал някъде след училище и си натъртил ръката - вечерта се разправяхме и с това, но за слава на Бога му нямаше нищо сериозно. Прибрах се в 21:30 - хапнахме набързо и легнахме веднага каталясали от емоции, гости, ходене тук-там и въобще – олелия. Аз на другия ден станах рано, изкъпах се и заминах в Бризбън за първият си работен ден след дългото, няколкомесечно прекъсване. Разстоянието от нас до завода е около 70 км; после още толкова обратно, но за сега ще пътувам, докато не намеря някаква друга алтернатива на Gold Coast. Всички транспортни разходи ще ги мина за сметка на фирмата, ще ми остане само карането и возенето. Хубавото е, че на работа имат същата чертожна програма, която аз имам в къщи - така ще мога да я изуча още по-добре, за да я ползвам успешно навсякъде.

За пръв път снощи отделих малко време и за Интернета - изпратих няколко съобщения до Огнян, Тони и Дима в София; може би още довечера ще се чуем с някой от тях. Ванеса продължава да спи, онзи ден стана чак в 10:00. Чакам я да се събуди, да я подредя и ще излезем с количката наоколо. Румяна ще дойде другата седмица да я гледа, докато ние сме на работа и докато се освободи място за нея от някоя детска градина. Не съм знаел, че този проблем е свързан с толкова много ужаси и безумия – вместо да се занимава с железа и заварки, човек трябва да строи детски градини и ясли…

Довечера ще си направим кратко тържество по случай рождения ден на майчицата ми, ще ви се обадим и по телефона (дано само пак не сте отишли на лозето, защото това вече ще ме влуди – аз искам да предавам поздравленията си точно на деня, а не със седмица закъснение...). Утре по всяка вероятност ще направим някой излет, защото Даниела не е на работа (радост в къщи!). Ще вземем и Румяна с нас.

От понеделник започвам редовно да ходя до Бризбън и да се прибирам вечерите, а Даниела от вторник до четвъртък е на работа. Всъщност, тя в четвъртък сутринта ще излети за Аделаида и ще си дойде в понеделник вечерта. Аз ще я закарам на летището, от там отивам на работа. След работа пък ще сглобя на Нени мотора и ще отида да спя у Методи.

В петък съм на работа, но ще изляза малко по-рано и заминаваме с Нени на къмпинг. Там ще изкараме до неделя вечерта, когато ще го оставя у тях. Аз пак ще преспя у Методи, защото на другия ден чак след работа късно вечерта ще посрещна Даниела на летището и едва тогава ще се приберем в къщи. Това са за сега насрещните ми планове, а пък какво ще стане в действителност - само Бог ще определи отгоре.

Цецови щяха да си тръгват в понеделник (в други ден), но самолетната им компания е в стачка, почти пред фалит и по този начин им изгарят всички предварително закупени билети, направени резервации за хотели и т.н. Цялата тяхна екскурзия се обърква тотално и заради тези неуредици, те ще излетят директно за Тасмания след още една принудителна седмица закъснение - без дори да видят Мелбърн, както си бяха запланували. А като си помисля само, че само преди няколко месеца, ние също пътувахме най-свободно и безгрижно из Америката, с техните собствени авиокомпании и същата трагедия можеше да се случи с всеки един от нас. Но явно, че имало Господ - дал ни беше още дни да тъпчем по тази грешна земя...

Ето, бебето вече почна да шувърга отгоре и аз отивам да се разправям с мераците и проблемите й, докато не е разбила креватчето си от зор. Разбира се, аз пак ще пиша - отново възобновявам писателството в обедните си почивки, защото аз и без друго нямам какво да правя през тези скучни 30 минути – не пуша цигари, кафета не пия, колежки нямам твърде, че да се задявам с тях; ебаси скучния живот, който водя...

17.09.2001 - Днес вече започна и по-сериозната работа - в петък беше само въведението, но ще се справям, няма къде да ходя. Пътувам по един час сутрин и още толкова вечер - точно по 66 км във всяка посока; този път нарочно измерих разстоянието. Отначало е добре, защото се движа бързо по автомагистралата, но после се навлиза в едни индустриални райони с много камиони, задръствания и т.н. - тогава малко ми се забавят движенията, но каквото е. Но нека сега с няколко думи да опиша изминалите почивни дни, а на самата работа и пагубните последствия от нея ще има да се връщам и занапред много пъти.

Както вече стана ясно, аз в събота ходих с Ванеса тук и там - тя мен много ме слуша и аз я водя навред, където се скитам. Обикаляхме из магазините, посетихме и сергиите на няколко гаражни разпродажби. От едно място купих на Даниела един страхотен фотоапарат - пълен автомат, защото тя с моята тежка и солидна немска “Практика” не може да работи (предпочитанието й е подобно, както пред това на колата с многото педали – и тук копчетата и бутоните са няколко, а пръста с който се щракат снимките - само един). Хората му искаха $10, но с малко пазарлък аз го взех за $4. Мислех си, че нещо не му е в ред, но се оказа, че всичките му функции работят безупречно. Сложих му и филм, та на вчерашния ни излет направихме и някоя пробна снимка. За качествата обаче все още не може да се съди, докато не изкараме и самите снимки, но се надявам, че не съм се изложил (много…) с покупката си. Като се прибрахме в събота вечерта си направихме и тържеството по случай рождения ден на майка, чухме се и по телефона, а най-много се зарадвах, че сте получили колета с всичката стока вътре. Сетих се, че баш тогава пък е било Кръстовден и за това майка е ходила на Кръстова хора. Дано да са изкарали добре и главно да е било хубаво времето за поклонението.

Ние пък вчера ходихме до едни водопади в балкана, да си доядем храната от вечерта на чист въздух. Ванеса тича по поляната като отвързан кон и на края заспа в колата. Пробвах пак да се свържа с Огнян и Тони в София, но не успях. Ще им изпратя други съобщения. Не сме се чували и с Миро скоро - трябва тези дни да му се обадим. Също на Богдана и Евгени - какво ли правят сега в тая размирна и разбутана Америка всички тези близки и добри наши приятели? Тревожим се за тях с нескрито вълнение и страх. Имам работа и на компютъра, та вечер ще си посвършвам по нещо дребно. Вкарвам си данните от разходите, приходите, данъци, такси и т.н. - нали съм вече бизнесмен, уж!..

19.09.2001 - Продължавам да работя в завода. Само ме чакаха да почна някъде и разните шибани агенти веднага взеха да ме търсят от тук-от там - преди ги нямаше никакви копелетата гадни, когато аз пък ги търсех толкова настойчиво и отчаяно. Нищо съществено не съм изтървал за сега - продължавам да слухтя като глуха кучка за друга работа по-близо до дома, защото съвсем не ми се пътува по 140 км на ден – нямам против дългото каране с цел екскурзии и развлечения, но да ходя ежедневно от Габрово до Стара Загора и обратно за едната шибана заплата – ебал съм я; не съм много навит...

Все още имаме големи проблеми с гледането на бебето – не точно със самото отглеждане, ами с процеса на бавенето му. Не знам какво е организирала Даниела по този болен въпрос за другата седмица, но докато дойде баба й Рейчъл, баят зор ще видим.

Не съм имал възможност до сега да изпратя съобщения по Интернета на никого, защото вечерите бях много зает с вкарването на финансовата информация за първото тримесечие на годината. Един път като създам някаква система, периодично само ще я допълвам, но сега почнах всичко от А и Б. Напълно ми е ясно какво трябва да се направи, само ми трябва повечко време да го осъществя, но полека-лека всичко ще стане. Важното е, че поне се закачих на някаква работа, която носи на семейния бюджет един съвсем нелош приход. Началният ми договор е само за 3 месеца, но впоследствие ще видим какво има да се случва в бъдещето. Нали чакам и от едно друго място уж да ме повикат, та все си мисля, дето съм тук само временно...

21.09.2001 - Вчера пропуснах писането, защото бях много зает на работа и дори ядох “в движение”. Освен това, сутринта бях станал в 04:00, за да закарам Дани с Ванеса на летището – самолета им за Аделаида беше в 06:00. От там отидох на работа и блъсках неуморно до 17:30, след което трябваше да ходя до Нени, за да му оправям спирачката и предните амортисьори на моторетката. Там за последно се видяхме с Цецови и си взехме “довиждане”. Тяхното преместване ще зависи изключително от това къде ще приемат Гергана да следва. Те вече са излетели за Тасмания.

Даниела ми се обади вчера, че са пристигнали благополучно при Сашко. Чухме се и снощи, когато отидох да спя у Методи, за да не се връщам излишно до Gold Coast. Тази сутрин отидох и на работа малко по-рано, с надеждата да си тръгна по-навреме довечера. Следобед отивам да взема Нени и се прибираме направо у дома. Мислех да го водя на палатка да си кара мотора по поляните, но той нещо не беше навит и аз не съм настоявал – имаме достатъчно с какво да се занимаваме и в къщи. Той и без друго заминава в сряда на мото-къмпинг с родителите на неговата съученичка и приятелка (не знам още дали му е гадже - казва че не е, но знам ли какви ги мъдри и той; ако се е метнал на баща си, зор ще му види главата...). В понеделник сутринта ще станем рано - аз първо ще оставя Нени у тях и от там ще вървя на работа. Вечерта пак ще сме заедно до пристигането на Даниела и малката от Аделаида - мисля че това ще е около 21:30. Това ще бъде кратката ни волна програма за тези почивни дни…

24.09.2001 - Понеделник. На работа съм - в обедната си почивка, ако въобще кратките 15 минути могат да се нарекат така. Но понеже тя не ми е платена, гледам да я съкращавам колкото се може повече. Работя по 9 часа на ден, нявга и горница – според случая (забелязвам, че често ми се случва, от което не съм особено щастлив)...

В петък след работа ходих да взема Неничко от тях и се прибрахме. Дояждахме остатъци за вечеря, защото имахме друга, по-важна работа и не сме си губили времето с готвене на специални манджи и гюзлеми. Всъщност хапнахме набързо и излязохме из центъра на курорта. Там винаги е много шумно и оживено – клоуни, сергии, оркестри и т.н. Поразходихме се до към 21:30 и се прибрахме. После имахме малко съвместни забавления на компютъра и си легнахме.

На другия ден се занимавахме с ремаркето. Много му бяха твърди ресорите и рекох да извадя по един лист от тях (последния, най-късия). Но си отворих толкова много друга странична работа, че станах 100 пъти пишман дето въобще се залових с тези модификации. В крайна сметка обаче всичко стана професионално, но денят беше изцяло уплътнен с тази пипкава дейност. Вечерта си пекохме кебапчета, въпреки че валя дъжд и ми угаси огъня – аз пак го запалих. Бяхме и на Интернета – чухме се с Тони и Дима.

Вчера пък се утрепах от боядисване; цялото ремарке, отдолу, отгоре – отвред. Имах една изостанала черна боя, та го оплесках с четката. Стана като ново. Следобеда пак излязохме с Нени по разходки, а вечерта отново я убихме на компютъра. Този път приказвахме по-дълго с Тони и Дима, но има неща, които и Даниела трябва да им каже, та се разбрахме да се чуем чак във вторник вечерта, когато се завърнат от Аделаида.

Довечера ще си посрещна момичетата на летището. В събота купих и един акумулатор за новата кола, защото на стария му свърши живота – изедин път угасна като свещ. Това беше покупката от първата ми заплата – нямах никакви немерения да харча $100 баш за нова акумулаторна батерия, но това е процес, подобен на диарията: като му дойде на човек, не пита дали е обул най-новите си гащи. Казах ви аз, че 15 минути не стигат до никъде – ей ги, че изтекоха. Чао!...

25.09.2001 - Нищо ново няма при мен, освен многото и най-разнообразна работа и напрежението, на което ме подлагат тези тиквеници тук; изглежда ме тестват, за да видят до къде ще ми издържат нервите. Но пък те съвсем не знаят, че аз отдавна съм преминал по страшните и стръмни пътеки на “Развитото Социалистическо Общество” и вече нищо не може да ме уплаши...

Снощи с Нени ходихме на пица-ресторант и ядохме до посиране. После се разходихме малко за разтъпкване на поетите количества храна и аз го оставих у тях. Имахме някои последни приготовления за пътуването му, та утрепахме малко време и с това. В 22:10 отидох на аерогарата да взема Даниела и малката – тя пак подлудила целия самолет и хората предпочели всякакви видове терористи, отколкото нея и писъците й. Такова си ни е отрочето, малко емоционално - не можем нито ние него да избираме, нито пък то самото нас. Прибрахме се след още час пътуване, току беше станало среднощ (докато оправим багажа и си кажем няколко приказки, даже стана “днес”). Оставих си компютъра на един колега да му прибави по-качествена платка за звука и довечера ще си го взема след работа.

Онзи ден като смених акумулатора, трябваше да го разкача естествено, което наруши функциите на радиото. То пък да имало някакъв специален шибан код против крадци, който трябва да му задавам винаги при подобни случаи, че да почне отново да работи. Но понеже аз не го знам, явно че ще ходя в сервиза, за да ми го кажат и разблокират – пак разправии се задават значи, край нямат!

Днес Даниела е на работа, а от утре Ванеса тръгва на детска градина. Ще видим как ще бъде в най-новата за нея обстановка. Няколко дни подред викахме Румяна да я гледа - срещу заплащане, естествено. После пък Даниела намери една нейна колежка - младо и ентусиазирано момиче, което само предложи и пожела да се занимава с малката за няколко часа, докато се прибере майка й след смяна. А то пък не прие и една стотинка даже в замяна. Но в крайна сметка детската градина си остава единствения най-приемлив вариант за всички и понеже изневиделица се освободи място в една ясла, та хората бяха любезни и така добри да се обадят на нас. Довечера трябва да се свържем с Тони и Дима на Интернета. Утре ще ви пиша пак, защото свободното ми времето изтече...

26.09.2001 – В момента разполагам само с няколко минути - едвам ще стигнат за няколко реда, но все пак чрез тях ще дам началото на експозето си. Вчера работих доста до късно – трябваше спешно да изкарам едни чертежи до вечерта, че на другия ден някой да ги представя на клиента. После докато си взема компютъра, докато пропътувам разстоянието и се прибера обратно до нас, то стана 19:00. От там насетне трябваше да ходим до Румяна, че едно диванче ни беше приготвила да приберем от тях, защото на нея не й трябвало. Закачих ремаркето – включих щепсела и лампите му тутакси изгоряха; въобще ми се раждаха все нови и по-нови задачи - извираха една след друга като спукана тръба на градска канализация (гириза, демек). Така мина цялата вечер и не сме се включвали на Интернета. Даниела се обади на Дима по телефона и се разбрахме за довечера пак да си говорим.

Малката днес за пръв път е отишла на детска градина - тази сутрин скочи рано, в 06:30 и майка й я заведе на път за работа. После ще си я прибере на връщане. Дани утре е втора смяна и аз вечерта, като сложа Ванеса да спи, ще имам малко повече време (и спокойствие…), за да напиша по-подробен репортаж. Ако не си легна с нея разбира се, защото доста се изморявам напоследък – събират ми се 9 часа дневно, а много често и повечко време зад компютъра, плюс по един час сутрин и вечер шофиране до работа и обратно; идват ми малко горница тези “удоволствия”, служебни вдъхновения и професионална удовлетвореност – ай, сиктир ве... Е, важното е, че съм на работа и си поддържам формата. Научавам нови неща в използването на чертожната програма, но истинската ми реализация ще бъде на това място в Gold Coast, от където с нетърпение очаквам положителни резултати. Утре ще се обадя до собственика на фирмата, за да видя колко далеч са стигнали в избора си – не знам само дали ще мога с нещо да помогна в техните предпочитания спрямо моята кандидатура.

Иначе нищо друго, нито пък ново няма около нас, освен тичане в бясна надпревара с времето и разстоянията. Докато онзи ден Нени беше у нас, щяхме да ви се обаждаме по телефона, че да се чуете и с него. Обаче се улисахме нещо с най-различни странични занимания и пропуснахме този шанс. Ще го направим следващия път, като дойде пак - не този уикенд, а другия. Сега ще ходи да кара мотора и ще спят на палатки. Абе, върви той по моите стъпки, но на мен все ми се струва, че е твърде малък още за подобен “ергенски” живот. Всичко би било къде по-добре и нормално, стига учението му да беше на малко по-високо ниво. Нени си прави сметките да учи в Университет, но не може да си представи как се влиза там, да не говорим пък как се “излиза” (по смисъла на изкарва…), но каквото е рекъл Господ - това ще бъде...

27.09.2001 - Вчера детската градина на бебето минала много успешно. Другарката само се хвалила колко ни е добро детето (предполагам, че това ще е само в началото, докато не са се опознали взаимно...).

Снощи се включихме на Интернета и говорихме с Тони и Дима. В събота пак ще имаме сеанс. Много работа обаче имам тук в тази шибана фабрика. В същото време са ме търсили и от една агенция за някаква позиция на Gold Coast и ако там нещо се отвори, ще бягам от това проклето място. Наред с това приказвах и с онези хора, където са насочени най-големите ми надежди, но още нищо няма за сега – ще ми изгният кокалите май тук, всред тези железа и огромни туловища на камиони, прицепи и друга пътна техника...

Следобед Румяна ще бави Ванеса, докато си дойда аз от работа. Даниела днес е втора смяна. Довечера ще трябва да разпратя няколко съобщения по света чрез Интернета – ще пиша на Миро, на Богдана и т.н. Не знам дали ще ми останат сили и за писане на писмо, но ще видя как ще се чувствам и на какъв кеф ще бъда.

02.10.2001 - Няколко дни не съм драсвал нито ред, защото на работа беше невъзможно, а в къщи пък - хептен. Сега използвам 15-те кратки минутки от обедната си почивка, с надеждата че в тях ще мога да опиша всичко за изтеклия вече период от време.

В събота и неделя Даниела беше на работа – трябваше да надработва някакви смени за времето, когато ходиха в Аделаида. Аз се занимавах из къщи главно с бебето, малко на компютъра и съвсем малко в гаража и по двора. Дори в неделя следобед успях да си измия и изчистя колата, защото не сме ходили никъде.

Вчера седмицата започна динамично, както обичайно - с ранното идиотско ставане в тъмни зори, когато дори петлите спят непробудният си сън до топлата и тлъста кълка на някоя кокошка. После следват ритуалите по бързото ми оправяне за излизане, още по-бързото пътуване по пътищата на “родината” и щастливото пристигане на работното място, което вече взех да ненавиждам. Никак не ми е интересна работата и само се ядосвам с нея - скучна, еднообразна, без грам проявено творчество и инициативност. Самият факт пък, че съм дяволски прекаран да търпя всичко това, намирайки се в безизходица поради отсъствието на друга, по-добра алтернатива ме кара да я мразя още повече. Очаквах едно – то излезе съвсем друго; но ще си налягам парцалите, защото извън портала е още по-лошо…

В следващите три дни колежката на Дани ще идва у нас да гледа Ванеса, защото тя тази седмица е все първи смени. Нямат постоянни места в детската градина, но сме се записали да чакаме ред. Обаждат ни се само в определени дни, когато имат известни пролуки, които пък нас не винаги ни устройват.

Когато вчера вечерта се прибрах от работа, на вратата ме посрещна големият ви колет и съпровождащото го дълго писмо – много се зарадвахме на подаръците, въпреки че не биваше чак толкова много неща да ни изпращате. Яжте и си пийте пенсийките и си носете новите дрехи от Австралия - не ги давайте за излишни пощенски разходи!

Писмото го прочетох още снощи, но само набързо. Много, много благодарим за всичко, което сте ни изпратили. Тези дни ще се занимавам с диска и програмата на Йовчо. Ние с тях сме в постоянен контакт чрез Интернета. Тези дни като се чудех какво да правя, та разпратих на всички приятели по едно съобщение от “долната земя”. Остава на Мима да се обадим и на още някои други. Богдана и Евгени веднага се обадиха от Америка, както и Йовчо. Говорихме пак с Тони и Дима – абе голяма работа е тая техника; чудя се как са живели пещерните хора навремето без тези средства за комуникация...

04.10.2001 - Пак съм в обедна почивка и драскам, за да ми минава по-бързо времето. Вчера не съм писал, защото ходих да купувам торта за вкъщи и едно руло за колегите, да раздам за Бог да прости на милата ми баба Фанче. Дали обаче тя ми е простила за всичките неприятности, в които я въвлякох като заживяхме заедно след сватбата, но тъй ни било писано. Бил съм груб, невъздържан и съм се държал непристойно с нея. Не винаги, разбира се но то стига на пръсти да ми се броят случаите. Сега съм гузен, сега страдам много и плача, но нищо не може да върне времето и да заличи обидната дума. Постоянно все ми пречеше из кухнята и аз й натяквах разни глупости, част от които недвусмислено насаждани и продиктувани за момента от кривите настроения на “госпожата”. Независимо от всичко, това е само едно елементарно оправдание от страна на гузната ми съвест – вината си е била изцяло моя. Сега колкото и да се разкайвам, колкото и да се вайкам, тежестта на греховете ще си ги нося в гроба. Бабо, моля те – прости ми… Късно, твърде късно я започнах аз тази своя книга – ако началото й беше положено само няколко години по-назад във времето, кофи с лайна щяха да са изплували до сега, но и това е трябвало така да стане. Да спи зло под камък, както е казал народа. Във връзка с този тъжен семеен повод и годишнина от смъртта на обичната ми баба, ние с Даниела се почерпихме снощи много скромно и тихо...

Тази сутрин заведох Ванеса на детската градина и от там отидох на работа. Дани ще я вземе следобеда и се прибират в къщи – тя днес е първа смяна, а утре ще почива. Тази събота и неделя също ще работи, което й се пада по график, а ще бъде свободна през следващия уикенд, когато пък и Нени ще дойде при нас. Той щял да започва работа за по няколко часа в съботните дни в един смесен магазин. Дано това да не му се отрази на училището, което и без друго се намира на последно място в неговия списък с кахъри и грижи.

Снощи говорихме с Тони и Дима през Интернета - трябва и с Огнян да пробваме този мурафет. Много хубаво се чува и главно, че не ни притесняват показанията на часовника. Можем да си приказваме с часове, при това напълно безплатно.

Доста съм натоварен на работа, а в същото време се сблъсквам с невероятни некадърници, диктуващи буквално глупости. Но трябва да им се подчинявам, няма как. Тъй ще си отида от този свят, професионално неудовлетворен и неразбран – тези тук са такива кухи кратуни и тикви, в които не можеш да вкараш нищо ново и по-добро, да не говорим пък за по-умно и рационално. Надеждата ми е само в този човек от Gold Coast, но и той нищо не прави по въпроса, та не знам вече какво да си мисля...

07.10.2001 - Така, значи днес е неделя - сутринта към 10:00. Ще напиша няколко неутрализиращи реда, за да обхвана пропуснатото до тук и да обобщя фактите до този момент. Както сами разбирате, през седмицата на работа нямам особено много време и възможност да поддържам репортажите си, за това сега преди да излезем навън с Ванеса, ще се опитам да попълня празнините. Тези дни времето е прекрасно - взел съм и фотоапарата, за да направя няколко снимки под слънчевите лъчи.

Проектът, над който работих през последната седмица и половина, вчера (всъщност още в петък) най-после го завърших и предадох успешно. От понеделник ще започвам нова задача. Не мога да ги търпя и понасям тъпанарите, но след като поне имам някаква работа - доволен съм и на това. Даниела направи една дълга серия от дежурства, но от утре ще си почине 4 дена подред. Ванеса ходи на детската градина и нямаме проблеми вече. Там сред децата и другарките изглежда, че й е добре.

През този уикенд се провежда германския празник на бирата – “Октоберфест”. Във връзка с това светло честване, вчера след обяд заедно с Румяна ходихме до немския клуб, където се повеселихме отлично. В бюфета се сервираха типични немски ястия - наденички като нашенските кренвирши, тип “вурст” или “вюрст” в зависимост от английското наречие и произношение на индивида (от немски “Bratwürst” – братворст), гарнирани с пържено кисело зеле, картофено пюре и много, ама много бира. Аз специално прекрасно и обилно прочистих бъбреците си с тази сладка отвара от хмел и мая! Даниела кара колата и тя наблегна повече на мезетата, докато аз бях основно на течна диета. Ванеса се държа сравнително прилично – добре беше докато стоя известно време (в началото) в количката си, но после я пуснахме “на свобода” и тя хукна като старопланинско козле – постоянно я търсехме из тълпите от хора. На края вече се измори и ние към 20:30 се прибрахме - всички каталясали и изтощени от дългия ден.

Вчера сутринта направих един малък обход по гаражна търговия – пак накупих няколко музикални диска, една чудна тава (подарък за Дани) и още един компакт диск, с който да подменим нашия малкия, който слушахме до момента. Този е немски, по-сериозно изпълнение и чисто нов - явно дошъл от Европа, защото още си беше с европейския шнур и тук не може да се включи в мрежата. За това беше и толкова евтин – $5 му искаха хората, но аз го взех за $3 (с пазарлъка, естествено). Като се прибрах в къщи му отрязах щепсела, заголих му жиците само за да го изпробвам и установих, че всичко беше в пълна изправност. Сега ще сменя целия кабел и веднага влиза в експлоатация. Други придобивки нямаме.

Дани е пощръкляла пак – иска да купуваме легло. Офанзивата й започна още онзи ден, когато първо домъкна чаршафите. Днес следобед сигурно ще отидем да погледнем едно, на което тя отдавна се беше спряла. Довечера ще се свържем с Тони и Дима по Интернета - ще паля и барбекюто, че има няколко пържоли да се опекат. Като излезем ще купя и някоя чушчица, за да не ми гори огъня на вятъра. Аз вече кюмюра хич не го жаля - по-рано купувах нарочни дървени въглища и давах по $8 за една малка торбичка от 5 кг; много ми бяха свидни, че скъпи пущините. Сега обаче си събирам дръвца от тук-от там по горите, където и когато ходим - горим смело и безотговорно на воля, без никакви икономии. Имам дърва да сваря два казана ракия, а пък и тук, специално в Австралия свършване на тази суровина няма...

Бебето вече чака нетърпеливо да го извеждам с количката по алеята край морето. Колко пъти си туря шапката на главата, колко пъти я маха - въргаля се по земята и се чуди как и с какво да ми привлече вниманието. Нахранил съм я напред - сега се учи сама да си обува и събува сандалите. Втората операция обаче пó й се отдава - гледам че почна да маха и чорапите. Абе много умно бебе, само че не говори още. Казва “мама”, “тати”, “бати”, “там”, “окей”, “бай-бай” и други разни думички, но не може да прави “преразказ по картинка” или пък съчинение по зададена тема. Най-много обича да казва “айди-айди”, когато трябва да правим нещо или да излизаме навън...

Тези дни вече ще вземем да ви изпратим това писмо. Докато Даниела не е на работа, ще отиде до пощата да го пусне. Вчера Нени идва за 10 минути у нас – ходили с някакви хора до един магазин, та ми се обади набързо. Дадох му зеления дезодорант, подарък от вас. Ще го чуя днес по телефона, за да разбера къде е, как е и защо - аз искам всичко да знам за него, но той умишлено и стратегически ме предпазва от прекаленият ми бащински надзор.

Новините ни са твърде оскъдни, но около нас не се случват много интересни неща напоследък – само работа и пак работа. Вечер едвам чакаме да се наядем и заспиваме по диваните. Аз специално не извършвам множество физически натоварвания, но това идиотско каране сутрин и вечер, целия работен ден прекаран зад екрана на компютъра и главно съобразяването с най-тъпите възможни прийоми на конструиране, чертане и въобще цялостната им техническа организация в завода, донякъде ме изтощават физически и изнервят психически...

Ванеса стана вече много нетърпелива. Дори като й изписах ръката на листа, пак не помогна да я умиротворя малко. За това свършвам до тук, като се надявам че съм изчерпал всичката информация около нас. Разбира се, аз утре ще продължа от работа, в 15-те мизерни минути от обедната си почивка.

09.10.2001 - Вчера се наложи да работя без прекъсване на обяд и за това не съм правил виртуално включване в ефир. Днес пък дойдох по-рано, с надеждата че ще си тръгна по-навреме, но май и тая няма да стане. Всичко се бърза, всичко е със срок не вчера, ами онзи ден и се работи като на пожар – ебаси тъпия свят на капитала! Да дойдат при нас, в социализма, че да им покажем как се работи – като не може да стане днес, ще се свърши другата седмица; работата не е заек, че да избяга...

Вчера Даниела най-после купила легло - и да я убия вече, ефект няма да има... Е, хубаво е много (нали е ново, опустяло дано...), но пък и на старото му нямаше нищо - остаряло било. Че то туй е креват, бре - да не би да е жена, че да й са важни годините! Заради тази нова придобивка, снощи се занимавахме с частични размествания из спалнята. Дани и днес не е на работа – какво ли ще ми довлече пък довечера?... Комай като е на смяна и съм по-спокоен вътрешно - иначе съм все нащрек с нея, да не би да ми натресе още някой скъп боклук (защото тя е специална и евтино не купува)...

Ванеса днес не е на детска градина. Като пристигна вчера сметката за плащане от миналата седмица, направо ми призля. Около $40 на ден струва няколкочасовият й престой там, но такава е системата при нас и в условията на суровия капитализъм. Дано по-скоро дойде някой от България, че сума пари ще наринем на вятъра за детски градини и ясли.

Друго важно няма за сега (че то пък това до сега, да не би да беше…) - снощи пак бяхме на Интернета с Тони и Дима за няколко часа. Трябва и филмите от България да прехвърлим от малките на големи видеокасети – кога ще се занимавам и с това, акъла ми не стига. Иска ми се първо един по един да ги изгледаме поне, но вечер като се прибера в 18:30, та за кое по-напред да намирам време...

10.10.2001 - Дойде часът, в който да ударя последните си няколко реда – вече напълно заключителни за това произведение. Отново съм в кратката си обедна почивка и с нетърпение чакам да стане 17:00, за да си тръгвам от това проклето и най-шибано място. Никак не съм доволен и удовлетворен от това което върша, но по принуда съм тук. Дано намеря нещо друго на Голд Кост, че да се махна с подчертана радост от тези дървени глави и тъпи философи. Обаче как да я търся тази друга работа, след като по цял ден съм тук – излизам от нас в 06:30 и се прибирам в 18:30. Нали трябва да тръгна с папката и от завод на завод да питам - имат ли нужда от такива славни посерковци като мен, нямат ли; да им предлагам всичко каквото мога да правя (кебапчета, кюфтета, боб…); какво пък не мога (всичко останало…) и т.н. А аз време за това изобщо нямам. Търся работа и по Интернета, но специално в Gold Coast няма или ако има, позициите не са подходящи за мен. Но рано или късно ще излезе нещо, надявам се...

Онзи ден с Ванеса си направихме традиционната разходка покрай морето. Има една дълга алея, току до самата вода. Имаше прилив - морето беше много красиво и приятно. Вече е достатъчно топло и става за къпане. Аз даже погазих малко из калта по брега - рекох да си осоля краката да не миришат така остро, че топнах и бебето за малко да усети малко по-различна вода от тази на чешмата в банята. Тя се зарадва на промяната, но много плиска настрани и щеше да си намокри дрехите, та я изкарах бързо-бързо навън. Следобеда пък, като си дойде Даниела от работа (това беше в неделя), ходихме на нашия басейн, където аз вече официално се окъпах за сезона. Не смея много да се гмуркам и да плувам, докато не ми зарасне напълно ухото. Дясното е излекувано, но то поначало беше по-добре. Докато с лявото видях зор: колко и какви ли капки не му изкапахме - не минава и не минава. Миналата седмица завърших един цял лечебен курс от някакви много специални и скъпи капки, които мисля че ми помогнаха - да не казвам голяма дума. На 06 Ноември съм на преглед при ушен специалист. Той ще си каже последната дума, но сега вече определено се чувствам по-добре. Дано и занапред да е така...

15.10.2001 - Здравейте пак и от мен. Завършвам писмото на Ачи аз, защото той отиде на работа, аз заведох Ванеса при децата и сега преди да отида на работа от 14:00, ще мина през пощата да го изпратя. Купила съм две опаковки лекарство за нашия човек, които му изпращам заедно с пожеланията ни за незабавно подобрение.

Иначе при нас няма нищо ново. Работим доста и двамата с Ачи - гледаме да спестяваме пари за къща. Аз вече ходя и гледам разни, защото при наем от $170 на седмица е неоправдано да живеем по чуждите колиби, вместо да си изплащаме нашата собствена. С това вече дори и моят Ангелчо е съгласен, но вероятно ще се наложи да изгледаме хиляди други бърлоги, докато се решим да вземем една от тях. Ачи по-скоро иска да строи нов дом от основите до покрива, но аз постоянно го разкандърдисвам, след като видях Сашко колко много проблеми има в Аделаида с този негов строеж... Поздрави и целувки на всички: Даниела и останалите…