Писмо No 16 (VIII-VIII.2001)

Скъпи родители наши; приятели, близки роднини и по-далечни познати!

Ще използвам следващите си редове и страници на моята поредна изповед за встъпителна част, нещо като кратък увод или постепенно въведение на многоуважавания и любезен читател към следващият, нека да го наречем “том” от тази толкова дълга, за някои дори безконечна писмена сага. С приключването на огромното ни пътешествие около Земното кълбо и по-специално след моето първо пребиваване в Родината, аз бих искал да затворя една много съществена страница от живота ми, побързвайки разбира се да разтворя следващата. Това силно емоционално пътуване неминуемо ще се загнезди завинаги в съзнанието ми, а пък със спомените от нашите нескончаеми и сърдечни срещи с абсолютно всички близки, след дългата, почти 9-годишна раздяла, от сега нататък смятам да заживея и които ще запазя в сърцето и душата си, докато ми светят очите. Вероятно тези думи ще бледнеят пред огромното желание да изкажа най-горещата си и искрена благодарност към всички близки приятели и далечни познати, с които имахме честта и удоволствието да се срещнем през краткия ни период на престой; благодарност от тяхното сърдечно посрещане с истинските си приятелски чувства и настроение, и които нито за миг не свалиха радостта и усмивките ни от лицата, превръщайки нашето посещение в един денонощен и ежедневен празник (“купон”, ако това е по-правилният литературен израз). На всички вас – БЛАГОДАРЯ!...

Оставам с единственото си съжаление, че през тези няколко месеца аз не намерих и минутка малко по-свободно време, за да продължа списването на своя своеобразен житейски пътепис. Прекрасните впечатления, които добихме след полета ни от Америка до Канарските острови и впоследствие от нашата мила родна страна несъмнено заслужават да бъдат най-подробно описани и аз занапред ще се постарая да задоволя любопитството на всеки един, който продължава да следи от близо хода на събитията и развоя на моя иначе скучноляв живот. Чрез тези свои редове аз изказвам благодарност и на онези “смелчаци”, които дръзнаха да останат “приковани” от интереса си към четивото и посредством това засвидетелстваха верността си към моята скромна особа, опитваща се да направи всекиго щастлив – това не винаги ми се е отдавало напълно, но поне желанието ми е такова.

Обстоятелствата около нашия живот, непосредствено с обратното ни кацане на Австралийска територия наложиха известно разместване на приоритетите и за подробното водене на дневника като че ли не ми останаха сили, време и навярно настроение. На първа позиция изникна нашето възвръщане към нормалния ритъм на живот и решаване на купищата от проблеми, които бяхме зарязали на тръгване, както и онези, които пък възникнаха допълнително и впоследствие като закономерен резултат на първите. Ето защо аз в това си писмо ще акцентирам именно върху тяхното развитие, а в най-близко бъдеще и в някое от следващите ще разказвам с малко по-стара дата за периода между Април и Август на настоящата 2001 година. Надявам се на проявено от ваша страна разбиране и великодушното ви снизхождение – на всички вас желая приятно забавление и губене на време с истинските ми измислици (или измислените истини)…

12.08.2001 – Днес се навършва точно един месец, откакто сме се завърнали от Татковината на “родна земя” тъй да се каже, но ние продължаваме да се окопитваме, като че ли падаме от Марс - де от голямото ни и продължително отсъствие, де от огромното и изтощително пътуване, при което обиколихме земната топка и кръстосахме света надлъж и нашир. В процеса за възстановяване на старите си привички и обичаи съществено значение имат и хилядите впечатления, които добихме за тези 3-4 месеца и които ние непрекъснато преосмисляме и анализираме – все още живеем с пресните си спомени от всички тях, мечтаейки за следващите ни сърдечни срещи с близките. Като причина за по-стреснатото ни душевно състояние обаче, при това съвсем не на последно място аз поставям и купчината нови проблеми от всякакъв калибър, с които щем не щем се сблъскваме на всяка крачка – въобще: ах, колко е страхотно само!...

Онзи ден пристигна писмо № 94 – вашето първо послание до нас, писано малко след като окончателно си тръгнахме от България. От редовете му съдя за радостта, която сте изпитвали по време на нашата визита, но наред с всичко то е пропито с много мъка и тревога, която буквално лъха от всяка една дума. Нашите емоции не са по-различни, предвид обстоятелствата и разстоянието, на което се намираме едни от други. Аз прекрасно знаех, че след раздялата ни това ще бъде един неизбежен душевен срив или крах - точно поради тези причини и съображения не изгарях от неотразимо желание за връщане назад. След всичките 9 емигрантски години бях вече влязъл в една що годе свястна житейска схема и програма, която следвах подобно на робот без да се замислям особено за останалия свят. Сега обаче и на мен ми е доста трудно и тягостно да забравя прекрасните мигове, които изживяхме с всички вас - близките, приятелите, роднините, дори с непознатите хора по улиците и да се пренастроя на тукашна вълна. Вероятно ще ми трябва още малко време, докато се “роботизирам” на нова сметка…

Колкото до моите нескончаеми писма и послания, аз къде умишлено къде пък и не съвсем все отлагах започването им – първопричината беше, че от момента на кацането ни в Австралия бях изключително много зает, но наред с това признавам, че поне в самото начало хич не ми беше ни до писане, нито до ядене и пиене. Постепенно обаче ние излязохме от първоначалния си шок, в който попаднахме като в гигантски водовъртеж след тримесечното ни пребиваване извън пределите на червения континент. Отначало ходехме като ошашавени главно от цените, които заварихме със завръщането си тук – на наеми, на храни, бензин и т.н. Всичко е отишло по финансовата стълбичка нагоре (барем с по няколко стъпала) или поне на нас така ни се стори. Свикнали да харчим и да купуваме на безценица в България, сега новите ценоразписи буквално ми смразиха габровската кръв. Че ние само с някакви си 10-15 лв. (почти същата равностойност в местна валута) сме излизали от кръчмата полупияни с мастика и бира, башка преситени от кебапчета/кюфтета с лютеница и бобена салата за гарнитура, а пък тук същите пари ми искат едва ли не за две кила домати. Ебаси мамата и световен стандарт, а! Вярно, че сравнението ми не е много показателно за финансовата мощ и покупателна способност на обикновения труженик, но специално този случай ще го подкрепя с един конкретен пример, който дори може да ви се стори невероятен или пък забавен.

Действието се развива този път в София, по време на едно от многобройните ни посещения при близките, като непрекъснатото сноване между двете столици го нямахме буквално за нищо (нека дори за миг не забравяме, че Габрово също е столица на хумора и шегата…). Мятахме се с по една чанта на автобуса и само след 2 ½ часа заставахме на всяка една софра, в зависимост от любезната покана на домакините. Местонахождението пък на въпросното действие става край една от автобусните спирки в ж.к. Сердика.

Както си вървя един ден по пътя и кръстосвам безцелно тротоарите, в носа ме блъска една страховита миризма на по-горе описаните месни продукти, печени на скара с дървени въглища и пред които аз онемявам, загубвайки разсъдъка си – особено пък ако съм гладен. Веднага снемам координатите на местността и вечерта с нашите приятели атакуваме павилиона. Че като сложил чорбаджията един голям хладилник, пълен с бира до върха – едвам му се затваря вратата; в камерата му наредил акуратно и едни 200-грамови пищови с мастика “Пещера”, а пък за скарата му няма да отварям дума, че слюнките ми се провлачват чак до коленете. Момите се лигавиха цяла вечер с по една водка “Флирт”, докато ние с момъка ударихме по два пищова мастика – кебапчета и кюфтенца отделно и на корем, обилно удавени в “Ариана” (тук за бирата ми идва реч, а не за езерото в Борисовата градина). И за всичкото туй чудо да сме платили десетина лева – е, лукса на заведението сигурно беше от половинзвездна категория, ама пък покривчиците отвън в градината бяха чисти и ние се изкефихме максимално на прекрасното обслужване и превъзходна кухня. Да ме прощавате значи, ама такова преживяване в “Балкантурист” не може да ви се случи…

Та мисълта ми беше, че трябваше баят време да измине и то по-специално за мен самият, дорде им свикна отново с тукашните стандарти и парични измерения. Сега вече мисля, че се нормализирахме малко, но аз продължавам да си обръщам всичките цени в левове и да попържам на чист български език всеки дюкян, пред който се изправя с мрежата да пазарувам.

Може вече и да сте забелязали, че днес е неделя – часът е точно 09:00, а пък датата я написах още в началото. Аз тъкмо се завърнах от битака със съответните си дребни покупки и сядам да описвам всичко най-подробно - от особено тъжния момент, когато се разделихме с всички вас на аерогарата в София. Грабвайте си чая, вирвайте краката на миндера и слушайте сега какво става по-нататък с историята на бедното ви дете:

Първият ни сблъсък с човешки същества беше още на изпроводяк, когато имахме известни спречквания и пререкания с извънредно “любезните” служители от паспортните служби на митницата – това стана веднага щом се пъхнахме вътре из лабиринтите и ръкавите на летищната сграда, а в същото време всички близки и познати бяха изчезнали вече от погледите ни. Онези кретени пак за тези шибани български визи се заядоха, но като им разяснихме точно какво са ни обяснили от официалната им Паспортна служба на бул. “Георги Димитров” (пардон - “Княгиня Мария-Луиза” в днешни времена), та не сме се разправяли чак толкова много - пуснаха ни да си вървим обаче с предупрежденията, да не правим повече така; и ние точно това обещахме, докато аз си ги псувах гневно на ума. В този миг дори съвсем леко се поизвърнах назад, с намеренията си само да ви кажа, че всичко е минало безаварийно, но вие вече си бяхте тръгнали. Когато нарочно ходих във въпросната служба, търпеливо изчаквайки километричните опашки от всякакви мафиоти, апаши и цигански търгаши, чинно чакащи паспортите си за да хукват да безчинстват по Европа, съвсем ясно ми обясниха на гишето, че след като съм чистокръвен българин входна виза за страната не ми трябва. Аз знаех, че това важи за пребиваване до 3 месеца, а ние бяхме надхвърлили този критичен срок. Поради тези си граждански подбуди на съвестта изгубих почти цял ден в шибаната им паспортна служба, която в края на краищата не ми издаде визите. Пратиха ме на втория етаж при някакъв техен генерал, ама аз се въздържах от посещението си при него – де да го знам дали няма да се заяде с мен, че не съм опрятен, че не са ми изрязани ноктите или пък ми е мръсна якичката. Подвих си куйрука и заминах по пазара да си ям мазните банички при моята сладка циганка, а на генерала му теглих една войнишка майна - лично послание от запасния редник Михов, както и на цялата им кохорта зад дебелите масивни врати на постройката. Предполагам, че влизайки в България с австралийските си паспорти, нас вече ни считат за чужденци и за това искат визите (за да си ги и платим, естествено). Добре ама когато оная кака зад гишето ме попита какъв съм и къде живея, и аз като й отвърнах достойно, че съм габровец от България (или българин от Габрово), тя вече на свой ред ми зададе въпрос: “Че каква виза дириш тук – ние визи даваме само на чужденци”; чак тогава ме прати на майната си, т.е. при генерала. Така положението ми излезе малко като на “чужд посред своите/свой насред чуждите”, ама карай да върви – важното е, че прескочихме бариерата.

На идване пък, ето ви още един забавен паспортно-митнически епизод. Кацаме от Лондон на коз коджа ми ти ново софийско летище. Натоварени сме до зъбите, аз съм с бомбе от филц, краката ми миришат и съм се спарил от жегата до разложение – гладен, жаден, недоспал и прочие смесени чувства и вътрешни вълнения. Даниела носи бебето на ръце, защото в количката сме заредили картони с цигари, шишета с водки, коняци и уискита – купени от Duty Free, уж за по-евтино. Моя милост бута една количка, натоварена с три огромни куфара, башка висящи по мен чанти и чантички, камери, фотоапарати и какво ли не. През паспортната проверка първо минава столичанката Дана и заминава навътре с всичките възможни документи, докато аз клепя като шерп подире й през няколко човека разстояние. Вървя си по пътеката и вече ще навлизам гордо в Родината, докато по едно време от лявата ми страна чувам натурална българска реч: “Ей, чш-ш – ти къде уе?” Ебаси рекох мамата – сега ме запряха тез пазванти тук и ще изтърва тържествения обяд в наша чест, дорде обяснявам чий съм и що диря тъдява. “Вървя си подир жената”, казвам любезно и с нескрито раздразнение. Онзи с фуражката пак настоява – “Документи, нещо, паспорти нéмаш ли?” Та изсвириха по овчарски на Даниела да се върне, че да им покаже и моето тескере, за да се уверят с очите си, че не съм дип спуснат с парашут, ами съм си баш редовен и изряден. Но пък ми направи впечатление обръщението “Ей, чш-ш!” – не го бях чувал баят време и ми стана едно такова мило и драго на душата, па си думам: “Е-е, у нас сме си вече, мама му стара – съвсем не било сън”. Щото до тогава все ми викаха “сър това – сър онова; искате ли вино, искате ли кафенце да ви налея, курабийка да ви дам?”, ама и аз не се впечатлявам чак толкова много от това “чш-ш”, де – тя, простотията, нали по óрата óди…

Но за да бъда в някаква степен и последователен, сега пак ще се върна на отпътуването ни, а периодично във времето занапред ще описвам отделни случки и преживявания от премеждията ни в България – кога както ми прилегне и когато се сетя за отделни епизоди. Сега всичко ми е разпиляно из главата и в мозъка ми цари пълен хаос.

Та, значи – като преминахме успешно през паспортните бариери и разправиите с несъществуващите ни визи, натовариха всички пасажери, пътуващи обратно за Лондон на един автобус, с който пък ни отведоха и до самия самолет, паркиран не знам по какви съображения баш по средата на плаца. Е, тогава вече и двамата с Даниела се разревахме досущ като бебетата, докато нашето истинско бебе само въртеше очички и малката си главица, напълно неразбиращо и непроумяващо абсолютно нищо от това, което ставаше с него и около него. Един ден Ванеса дори няма да знае и помни, че самата някога е била в родната страна на родителите си, докато ние с майка й се разтърсвахме от горък и нестихващ плач. Оставаше ни единствената утеха, че макар разделяйки се с всички вас, скъпи родители, приятели, близки и роднини, все пак летим към относително по-спокойните земи на Планетата, а най-вече и към другите наши деца, които останаха далеч в Австралия! За нас това никак не е маловажно и само то ни е крепило през целия път от извънредно дългите часове на прелитане над планини и морета. Не крия факта, че дори и сега, когато изписвам тези свои редове, аз за пореден път се просълзявам и дълбоко натъжавам – защо така шибано е устроен човешкия живот?...

От София самолетът ни излетя за столицата на Кралство Англия и ние дълго се взирахме с просълзените си очи през малките кръгли прозорчета, с надеждата че поне в последния момент ще можем да видим някой от вас, но повече никого не зърнахме. Имах чувството, че вие ни гледахте от терасата на аерогарата, докато голямата сребриста птица излети и се скрие зад облаците, напълно изчезвайки от взора ви зад хоризонта. Много бързо се смалиха и сякаш се стопиха улици и булеварди, златните кубета на “Александър Невски”, площади, паркове, хора и автомобили. Ние за сетен път хвърлихме погледите си назад, към масивите на Витоша, към цялата наша София с просторните си полета наоколо и много скоро вече се намирахме над съвсем други държави. Чувството е едно от най-идиотските възможни, повярвайте ми искрено - но пък нали всичко трябва да се надживее и преодолее. Така човекът ставал уж духовно по-силен и започвал да се отличава от животното...

След около 3 часа летеж, в Лондон ни изтърсиха на едното летище, а самолета ни за Австралия беше композиран на другото. Отново ни качиха на един автобус и след нови 40 минути препускане по английските магистрали, улици, виадукти и т.н., най-после се озовахме на международната аерогара Лондон - летище “Heathrow”, докато онова, на което кацнахме от София не му запомних името. За щастие нямахме много накичен по нас ръчен багаж, но пък не разполагахме и с много време до другия полет за излишно разтакаване. И изведнъж, ето ти отново епизод от “На всеки километър” – аман вече, писна ми!

Тъкмо влизаме вече в чакалнята и аз с ужас установявам, че бомбето ми от мека филцова материя остана в автобуса – където си бяхме оставили торбите, в багажника баш над седалките; ах, какво проклятие! Тичам обратно на пожар през алеите на цялата аерогара, стигам запъхтян до автобуса и веднага познах нашия шофьор. “Отваряй, рекох рейса, че бомбето ми остана вътре, а пък самолета за долната земя е само след час, час и половина!” “А, вика човекът – че той онзи рейс замина с друг шофьор и в различно направление, а аз сега карам тоя!”, в който естествено бомбе въобще няма, защото то беше заминало на някъде по пероните с предния автобус и с новият му шофьор – хората просто си бяха разменили смените! Бре, ами сега – какво правим!? “Без бомбето, викам - не си тръгвам от добрата стара Англия!”

Човекът излезе харен и сам ми предложи да ме откара с неговия автобус, та да търсим предишния по някоя от спирките напред. Връщам се мълниеносно обратно в чакалнята, съобщавам в движение на Даниела, че отивам да си търся бомбето и изхвърчах със същата скорост пак навън – нямах време за никакви уговорки, обяснения и да й искам разрешението за напускане района на чакалнята. Мятам се на предната седалка и тръгваме обратно пак по маршрута на автобуса, с който пристигнахме. Тук да го видим, там да го видим – няма го рейса и туйто. А времето неумолимо и неуморно си лети, часовника напредва застрашително, километрите в обратна посока също – с една дума и накратко: вместо да се приближавам, аз все повече се отдалечавам от мястото, от където ще излитаме. Душата ми се свила на кълбо, стомаха ми - и той на топка; буца лед. Почна да ме облива студена пот по гърба и да ме полазват тръпки, взе да ме избива откъм дебелото черво на диария и в един миг изгубих връзката си с главния мозък – ама че ситуация, майката да й ебеш!

По едно време, едва след ½ час преследване, гледаме през джама оня шофьор си се разхожда съвсем спокойно около рейса с бомбето и хич не се замисля, че на мен ми гори асфалта под сандалите на бос крак. Моя шофьор му вика: “Отваряй бързо вратата, че тоя дивак от Австралия си е забравил шапката в багажника!” На края падна голям смях, аз си взех заветното бомбе и беж обратно при Даниелчето в чакалнята, която аз вече изобщо не знаех къде се намира. Момчетата ми казаха да се кача на някаква подземна железница, която щяла да ме отведе точно там, от където сме тръгнали. До тук добре…

Че като заслизах аз по едни ескалатори надолу – като че ли чак в последния кръг на Ада се свлякох; това изобщо не беше толкова плитко, както Софийското метро. Стигнах най-после дъното и отвън видях една мотриса да чака на перона – хвърлих се бързо вътре и попитах за къде пътуват хората. Разгеле, и те били за там, за където се бях запътил и аз, само че завалийките от 20 минути чакали да тръгне влака – авария имало някаква в един от тунелите и всичко било блокирано. Е, и тази “новина” след като научих, там вече налягането ми съвсем се вдигна и започнах да изпускам през дюзата по някоя и друга семчица от домат или малка люспичка от лютеницата, която ядох за последно на обяд (при това по най-новите си бели като снежинка пликчета, с които напуснах Родината буквално преди броени часове). Рекох си – ба мааму, това ми е краят; абсолютна и повсеместна, пълна телесна разруха: веднъж закъснял за самолета, който изпусках при всяко положение. На втора позиция - насран и омазан с лайна до ушите (защото широките крачоли на късите ми гащи не могат да задържат много “материал” и всичко щеше да се разтече надолу по босите ми и не толкова стройни крака), но пък иначе с бомбе на главата; без никакви документи, паспорт и пари, защото всичко това остана в дамската чанта при Дани - ще има да се спи по гарите и да ме размъкват по Лондонските полицейски участъци до изясняване на обстоятелствата около случая.

Хеле по едно време влакът си размърда туловището и бавно потеглихме от перона на гарата. До полета оставаха не повече от около 20-30 минути – можете да си представите пък какво е било в този момент на Даниела и през всичкото това време на моето отсъствие. Като ме зърна обаче с бомбето на тиквата, тя просто каза, че аз съм луд; ама много луд – един кръгъл и напълно завършен идиот! И сигурно е била права, миличката ми, но пък за мен това беше нейната възможно най-висока квалификация за всеобщите ми действия, грандиозни дела и постъпки. Най-после, буквално в последния миг се натоварихме и ние на огромната летяща крепост, след което благополучно потеглихме към заветната обетована земя.

След 13 астрономически часа в непрекъснат полет, без никакви спирки и почивки кацнахме за кратко в Сингапур. Престоят ни не беше дълъг - поразходихме се малко из летището, колкото да убием времето, щракнахме си по някоя и друга снимка за спомен и няколкото часа до следващия самолет минаха набързо. От там поехме по втората отсечка до Бризбън, която беше малко по-къса като летателна продължителност. Последваха още 8-9 нощни часа мяткане из въздуха и в 05:30 сутринта на 11 Юли (сряда) се приземихме успешно в Австралия...

Тук, вече на местна почва и на “родна земя” така да се каже, последваха нови вълни от напрежения и серия отрицателни емоции в разправии със служителите от нашенската митница. Минахме през какви ли не най-щателни проверки и цедилки, през страхотни санитарни контроли, инспекции и какво ли още не, като че ли не идвахме от цивилизования Европейски свят, ами в нас носехме заразата на холера, коремен тиф и дизентерия – всичките на камара. Разбиха ни багажа парче по парче, но добре поне, че не се заядоха за ракията, която беше доста свише от позволените за пренасяне през граница количества. Не ни направиха спънки и за бурканчетата от детски храни, пълни със сладкото от вишни и горски ягодки на скъпата ми майчица - така както и за нищо от това, което пренасяхме “контрабанда” – семена, подправки, чубрица и прочие забранени за внос стоки. Навсякъде бариерите бяха преминати при пълен успех, благодарение на горещите ни молби към всевишния. Не на последно място бяха и моите енергични усилия в областта на дребните търговски похвати и познания по тактически подход към отделната личност - особено когато последната е облечена в служебна униформа и носи пагони.

На летището в Бризбън ни посрещна единствено нашият малък и вече пораснал Неничко, който много рано сутринта беше взел такси от тях до аерогарата. От някаква будка купил цвете за леля си Даниела (един разкошен гербер…) и ни чакаше готов да помага за товаренето на куфари, багаж и чанти. Този ден Методи не могъл да дойде с колата си, защото щял да ходи на работа. Така се наложи ние също да вземем едно такси, което срещу скромната сума от $28 ни закара всичките у тях. Разтреперах се цял, докато броих парите на шофьора – като знам за някакви си лев или два как сме обикаляли из цяла София с евтините таксита на “О Кей Супертранс”, а тоя “бакшиш” тук ни одра кожите само за няколко километра – но… това е разликата в световете: в единия да се почувстваш временно богат и частично силен, заобиколен от перманентно бедни люде, повечето от които изнемогващи от нищета; докато в другия голтаците сме си самите ние, спрямо всички останали наоколо. Странна философия - мирише на неправда, но такова е положението…

Когато пристигнахме, Методи тъкмо излизаше за работа. Той в същото време имаше и някакви майстори да му се въртят из къщи, че нещо му протекъл тавана – въобще у тях беше една голяма галимация. Ние само хвърлихме багажа и Даниела остана да се оправя с него и бебето, а ние двамата с Нени хукнахме да разрешаваме проблемите със счупената ми кола, която беше преседяла всичките почти три и половина месеца на паркинга пред жилищният им блок. Майка му отново великодушно беше предоставила колата си за ползване, с която обикаляхме като смахнати по сервизи и гаражи. Отвсякъде майсторите ни подготвяха с много застрашителни и вцепеняващи цифри за шибания ремонт – сумата се въртеше в порядъка на 3-4 хиляди долара, от което на мен ми причерняваше пред очите. Механикът в един от сервизите ме посъветва да взема направо цяла скоростна кутия, макар и втора употреба - така нямаше да има нужда да се ремонтира старата, което би било много по-трудоемко и от там би се оскъпила поправката. Този съвет ми легна на сърцето като спасителен и по-евтин вариант. От едно тържище за стари коли купих скоростната кутия за $1000, в съседен до него сервиз ми взеха още $250 за монтажа и акцията по ремонта на старата и въшлива японска “баба Яга” приключи - ако не много евтино, то поне сравнително успешно...

Като ден от седмицата това действие се развиваше вече в четвъртък, но се разбра че поправката на колата нямаше да започне преди понеделника на следващата. За нас тази развръзка беше пагубна, защото автоматично означаваше да стоим още няколко дни със скръстени ръце - без кола и парализирани на куп в Метовата квартира, без възможност да търсим някакво жилище под наем, където самите ние да сврем главите си и всички произтичащи от това усложнения. Аз върнах колата на госпожата, а в петък взех от Методи неговата. Закарах бебето и Дани у Румяна на Gold Coast, а аз се върнах в Бризбън. До този момент нищо ново и съществено не ни се случваше – единственото беше само тъпкане на едно и също място + трошене на много нерви и готови пари.

В съботния ден Неничко също беше с нас – ние пак взехме колата от майка му и ходихме да търсим някакво подходящо място за живеене из курорта, пък било то и временно. Всичко обаче беше или ужасно скъпо, вече заето от други преди нас или пък въпросната квартира не ни харесваше спрямо условията и изискванията, които си бяхме поставили. Претърпявахме едно после друго разочарование след разочарование, но и това се мина. Щяхме да вземем някакво сносно апартаментче за $175 на седмица, но в последния момент го изтървахме – само на другия ден то вече беше заето. А пък иначе евтино, евтино – с глас да ти се дореве чак! Мамка му - след като в продължение на близо две години живяхме в напълно обзаведена квартира за незначителните $100 седмично, сега почти двойния наем ме караше да си въртя очите в дупките – толкова много гняв бях насъбрал, че с пръст да ме боднеш и щях да изцвъркам отвред.

Него ден Даниела с малката отново останаха на подслон у Румяна, а аз се върнах при Методи в Бризбън, защото и там трябваше да действам по разни други задачи и ангажименти. В понеделник от сервиза ми се обадиха, че нашата нещастна и злополучна кола била вече готова. Хайде пак с колата на госпожата, заедно Даниела (която трябваше да кара нашата), както и малката Ванеса като за капак на всичко (която пък нямаше на кого да оставим – тук с баби и дядовци не разполагаме…), отидохме да прибираме купчината стари ламарини; демек нашето моторно возило, което аз за краткост наричам каруца. И ето ти отново злополука: сега пък се оказа, че през трите месеца на престой, акумулаторът на колата така беше паднал, че повече нямаше възстановяване – изтощен напълно до загуба на свойствата си. В сервиза хората ни дадоха ток и двигателя запали, но пък не трябваше да го гасим – изгасих го едва пред следващия сервиз, който в случая беше само за акумулатори.

Не знам дали някога съм споменавал, но това е добре да се знае като малка техническа подробност. Автомобилите с автоматична скоростна кутия не могат да се палят по инерция, както аз например “взривявах” Трабанта едно време. Тези предавки имат някакви вътрешни блокировки, които не позволяват на колелетата да завъртят чрез скоростния механизъм маховика, който само да превърти и двигателя да заработи. Паленето се извършва единствено от стартера, но ако в акумулатора по някакви причини няма ток, автомобилът остава безмълвен на място до инсталирането на нов или ако не се подаде напрежение от външен източник. Идиотско решение, но това са фактите – както и да е, затварям скобата. В другия сервиз последва ново ужилване по джоба в размер на $105 – това беше масрафа за новата акумулаторна батерия с 3-годишна гаранция...

Точно тук и в този миг прекъснах мислите си, защото момичетата ми слязоха от втория етаж, около мен настана шум и суетня, понесоха се миризми на закуски, ухание на кафе и т.н. - след всичкото което пък, ние излязохме на разходка. Ходихме отново до битака, защото освен моите безценни артикули, с които се прибрах в ранната неделна утрин, аз още сутринта бях набелязал някои допълнителни стоки с повишен интерес – трябваше ми само мъдрата консултация на Даниелчето, която да разреши и покупката им. Така по мое настояване ние се сдобихме с нови, още по-безценни вещи: чифт джинси за мен ($1), някакви шарени цветя за посаждане в градината, множество други изгъзици + един малък телевизор за $3. Ще го оправям един ден, като му дойде времето. После пък ходихме по пазар, накупихме още много хубава и евтина стока, а след малко ще обядваме...

Та, връщам се отново в зародиша на началния стадий от нашия най-нов живот – големият ентусиазиран скок от онова схлупено и задръстено село от градски тип (или по-скоро град от селски тип…), та право в сърцето на скъпия и лустросан с фалшив блясък, световно известен морски курорт. Значи - взехме си ние нашата кола готова и отремонтирана като нова, оставихме колата на госпожата с най-искрените си благодарности, като в този промеждутък от време дори се видяхме и с Нени за кратко. От там закарах Даниела обратно при Румяна на Gold Coast, а аз се върнах в квартирата при Методи, защото не беше много удобно да се тъпчем толкова много народ на едно място. Нейното жилище е много малко и не искахме да я притесняваме още повече с това, от което тя беше и без друго поставена в достатъчно неудобство. Планът беше на другия ден Дани пак да обикаля района и да търси квартири, намирането на които не се оказа съвсем лека задача - въпреки че тук все още не е настъпил активния туристически сезон (нали все пак е и зима уж, поне в тази част на света).

Вечерта у Методи ядохме, пихме, поспахме малко - ставам обаче аз на другата сутрин и гледам една голяма локва масло отдолу под колата. Ех, мамка му – кой ме прокле така, че да съм му благодарен до края на дните си?! През носа ми излязоха всичките кебапчета и кюфтета, които излапах в Татковината. Веднага паля мотора и тичам обратно в сервиза, който се намира на другия край на града - почти на излаза за Севлиево образно казано, но ако къщата ми не е на Етъра, ами в Казанлък. Гледаха я майсторите от тук, гледаха я от там – нищо тревожно не видяха, но въпреки всичко, за да разсеят съмненията ми се разбрахме на другия ден (сряда вече) аз пак да им я закарам за по-подробен оглед. И друг път съм подчертавал дебело, че в отсамната част на земната топка клиентът винаги има право и това се уважава от всички – в случая аз бях в тази роля: има проблем, някой нещо не е свършил както трябва – проблема се отстранява до момента, в който клиента е доволен. Такива са правилата на играта тук, независимо на кого какво му се иска или пък кое не му се ще чак толкова много.

В същото време аз търсех да купувам ново ремарке, някакъв телевизор и какво ли още не, с които вещи да попълня липсите и празнините в скромната ни, бих добавил и оскъдна покъщнина. Разбира се с моя великолепен късмет - или нищо свястно не се намира, или това което намеря е скъпо и не ми подхожда на продънения джоб, или пък хубавото и евтино се оказва вече отдавна продадено.

Съгласно предварителния план на другия ден аз закарах колата обратно в сервиза – онези уж щяха да я почват рано сутринта, то отиде обаче до обяд. Че пак сваляй скоростни кутии, пак разглобявай всичко на парчета, вади полуоски и полувалове, източвай масла и т.н. – за технически грамотният четец картината на положението би била кристално ясна, макар и плачевно затрогваща. В крайна сметка се оказа, че една семеринга е била подбита още при свалянето на полувалът от лявата страна и от там маслото шурти като пожарен кран – особено в движение, като му се вдигне градуса и налягането. Та го поръчваха това шибано уплътнение, изписваха го от къде ли не, какво ли още не се случи, докато най-накрая майсторите намериха една подходяща семеринга - набиха я с голям зор и работата приключи. През цялото това време аз съм на пътя - не ям, не пия, нито сера, нито пикая; позавъртях се малко из сервиза, но там външни лица не се допускат, че много акъл почват да дават и аз си намерих други разходки в околовръст. Този път механиците ми дадоха и гаранция, че ако маслото пак шурне от същото място, поправката ще ми бъде безплатна. Сега обаче се изръсих с още $40 (цифрите ги давам само като информация и с претенциите да са точни до втория десетичен знак; поднасям ги умишлено обаче на онези така любознателни читатели, които биха попитали: “Е, добре де – ти колко пари получаваш в Австралия?” или задават подобни въпроси от сорта на: “Как е там?” - ами ето го как е, нали всички можете да четете...). Та, разплащам се най-акуратно и за пореден път с кожодерите и излизам от сервиза напомпан с нови надежди и зареден с най-различни заряди, между които и отрицателни - за електрически баланс и запазване на неутралитета. За стотиците навъртени километри в търсене и обикаляне нагоре-надолу и тубите с бензин, които заминаха през ауспуха; за часовете и дори дните пропиляно време и похабените нерви точно сега аз няма да правя сериозен въпрос – добре е само да се знае, че те са също една съществена порция от “заобикалящата ни околна среда” и съставляват голямата част от отговора на това “как е тук”...

Веднъж отремонтирана, колата ми вече беше в движение и в пълна бойна форма (независимо от омразата си, която органически продължавах да изпитвам към нея). Реших даже и допълнително да я подновя, награждавайки я със смяна на маслото и масления филтър, които не бяха подменяни барем от 40,000 км, както и с една нежна промивка на радиатора и наливане на нова охладителна течност. За тази малка козметична операция и услуга от едно място ми поискаха $200, на друго – $20 искаха само за смяната на маслото. Аз обаче намерих едно малко сервизче, залепено до бензиностанцията, където за $50 щяха да ми направят всичко. Съгласих се на този пазарлък, защото бях вече купил всички необходими течности и филтри.

Процедурата със смяната на маслото мина безпроблемно. Но като почнаха да продухват радиатора, един маркуч се спука от налягането (доволно стар и изхабен - напукан, нагорял и самовтвърдил се от времето, разбира се), че като се разхвърчаха едни калища, едни ръжди, едни порои от води отвред – лошо ми стана, газ пикаех! А пък маркуча беше някакъв по-специален, със съответните гънки и свивки – само от NISSAN могат да го изпишат същия. Онзи “специалист”, дето ръцете му бяха заврени в гъза почна да върти телефоните тук-там. На края се разбра, че щели да му изпратят въпросния маркуч чак от складовата база в Мелбърн, при това съвсем скоро - в тридневен срок!!! А колата ми стои там - пак безмълвна и “на трупчета”, без охладителна система. Че като подлудях аз, че като се разфучах и разшетах из сервиза - тутакси намерих едно маркуче в някаква кофа (сигурно изхвърлено и то, поради негодност). Е, не беше баш същото като моето спуканото, но пък щеше да върши абсолютно същата работа. “Слагай го, викам, тоя маркуч, че ми писна от некадърници и от всезнайковци – ще ви дам аз ей сега, един НИСАН и един коч байрам, гъзомийници такива!” Естествено, всичко уйдиса много добре и едва привечер ние най-после си тръгнахме от сервиза.

Моят малък Неничко беше с мен през всичкото това време и целият беше оплискан с ръждивата вода от спукването на въпросния маркуч. Той всъщност беше и най-близо до сценката, която се разигра там, защото обича да се вре навсякъде и да си пъха носът, точно където не му е работата. Едвам щях да го върна на майка му в този окаян вид - с най-новите си дрешки бил тръгнал сутринта, завалията. Както и да е, казах му да ги накисне с прах за пране веднага щом се прибере, а аз от своя страна вечерта се извиних за случилото се на съответните “правни” органи. Виновни в случая по принцип нямаше, най-малкото пък ние с Нени - но и онзи кретен от сервиза да виним, пак файда няма. В крайна сметка дрехите се изпраха и инцидента се потули – този поне...

Така-а, интересно ли ви е, бре? Става ли вече забавно? – е, добре; да продължавам значи. След като тази серия мина сравнително успешно със закърпването на автомобила, постепенно навлизаме в малко по-новото време и неговото следващо измерение – наред с всичко започна и лудата ни, на моменти даже бясна и истерична надпревара за търсене на някаква подходяща квартира. До този момент дните от седмицата се изтърколиха в решаването на всякакви други странични проблеми, но не и на жилищните, които всъщност за нас бяха жизнено важни. Трудно ми е да ги подредя по важност, защото както жилището беше основна наша грижа, така пък и без кола не можехме да мръднем и на крачка. Така че кое точно беше първостепенно и кое пък стоеше дори на по-предна позиция, сега не е толкова интересно. Същественото беше само едно – абсолютно всичко трябваше да се свърши, то чакаше единствено и само нас и всяко едно носеше най-високата степен на приоритет.

В същото време ние трябваше да имаме някакъв постоянен адрес, за да имаме право на регистрация към отдел “Социални грижи”, от където да започнем да получаваме и някаква финансова помощ, след като и двамата с Даниела бяхме безработни. До този момент това също не беше направено, защото де факто все още нямахме къде да живеем, а пък отделно дето аз се разправях сума време с шибаната си кола – просто физически нямаше как да се търси и квартира на всичкия зор. Не беше за подценяване и факта, че за да се издържаме сами и покриваме ежедневните си масрафи, плюс всички останали, които ни връхлитаха един подир друг на порции и на талази, ние черпехме от сметката със спестени средства, която буквално се топеше не с дни, ами с часове. Така че ако някой пак попита колко пари се получават в Австралия, отговорът ми би бил: вероятно много и напълно достатъчно, но всеки е длъжен да отделя за моментите, когато по една или друга причина не може да заработва средства и да получава заплатата си. Да не говорим за временно болестно състояние, продължително лечение и всякакво друго принудително отсъствие от работната среда; в тази категория най-често попада и безработицата като един огромен човешки контингент и масова угроза, която може да застигне всеки. Правилото “Каквото изчука – изпука” тук е абсурдно. Вярно, трудът е доволно възнаграден, но пък и много се харчи предвид високите цени на всичко – стоки, услуги, имоти и т.н.

Но, да се върна обратно на започнатата тема. След като мирясахме с поправката на колата, ние хвърлихме силите си изцяло за решаване на жилищния проблем, който продължаваше да виси във въздуха. Гледахме много квартири, но в крайна сметка се спряхме само на една единствена, която покриваше всички наши изисквания и капризи на Даниела. Беше вече към края на съботния ден, когато за последно избрахме нея. Старите наематели дори се изнасяха следобеда и ни пуснаха да я огледаме набързо - те тъкмо почистваха за предаването на ключовете й. Веднага решихме, че в понеделник ще действаме чрез агенцията, за да я наемем ние. Обаче се оказа, че и там ще паднат едни проучвания до девето коляно, вземане на сведения, разпити, дознания, полицейски досиета и т.н. Ние по принцип сме си с чисто и прозрачно минало, но знае ли човек какво могат да измислят онези кочи глави. И отначало уж всички въпроси и отговори вървяха гладко и без запъвания, до момента обаче, в който агента разбра, че ние и не работим на всичкото отгоре. Няма квартира за безработни! Или поне не такава хубава, скъпа и луксозна – ой, майчичке свята: добре че беше нашият всемогъщ татко Бог отгоре, та някак си ме възпря да не извърша умишлено убийство. Поне за мен жилищният проблем щеше да бъде решен за дълги години напред (не знам пък колко присъда дават за прочистването на земята от подобни лешояди и социални паразити; не вярвам да е много, всеки случай)…

Започнах възпитано да обяснявам, че ние току що сме се преместили от друго населено място и че сме били извън страната почти 4 месеца; разказвам на мазния и разплут кретен, че вместо да седя като него зад едно бюро и да си драпам макарите по цял ден, аз имам свой собствен бизнес, който управлявам от къщи, но за сега не мога да го упражнявам, тъй като нямам място къде да си свра тиквата под покрив или сушина; логично и самата истина. Онзи обаче, железобетонен – твърдо НЕ и не отстъпва с инч назад. Показваме в агенцията, че разполагаме с достатъчно средства за наемите, плащаме им в брой – нищо не помага. На края ни посъветваха да вземем бележки и да докажем доходите си за миналите няколко! финансови години. Побеснях! Хайде, тичам пак обратно в Бризбън при моите данъчни агенти, те правят всички необходими банкови справки и ми разпечатват въпросните бележки. Ама колко листове хартия замина за тоз що клати гората, през колко разправии минах, докато се добера до шибаните им квитанции – само аз си знам! Не книга да се напише, ами цял филм в 13 серии трябва да се направи! Така вече, този наръч документи на другия ден се върнахме обратно в агенцията и те най-после кандисаха да ни дадат квартирата...

Това беше в сряда или четвъртък - не помня точно кой пореден ден, след като се прибрахме в Австралия. По мои смътни спомени, трябва да е било 18 Юли, защото пък точно на тази дата ние най-после успяхме да се регистрирахме в Бюрото за социална помощ – а това стана веднага с добиването на заветният постоянен адрес на местоживеене. За отпускането на социалната “пенсия” също имаше борба и интервюта; и от там изискваха извлечения от банки, представихме хиляди документи и преминахме през всякакви други формални процедури и бюрократични щуротии.

Пропускам само да вмъкна, че всичката тая олелия, която от седмици вече се върти и фучи около нас се извършва и под непрекъснати гадни болки в ушите ми - с остро възпаление особено на лявото, с което почти оглушах напълно и с едва заглъхнало дясно, с което пък хептен не чувам. Няколко седмици се влачих по доктори - отначало при един, та после при друг ходих. Единият предписва един вид капки, другия след него – съвсем други, които всяка вечер медицинската сестра ми ги изливаше най-съвестно и грижовно в ушите. Няколко пъти ходих и на промивки, които се правят с топла вода и едни големи спринцовки, с които вероятно осеменяват кравите. Бях събрал много ушна кал, та ми слагаха специални капки, за да се разтворела уж - после пак последваха нови промивки с инжекцията. Аз 42 години не знам какво е това ушна кал или пък да ме заболи ухото – а сега тук, баш в края на света да ме гътне толкова нелепо болестта. Последния доктор ми даде и едни хапчета, че в комбинация вече с капките, които пък най-първият ми предписа, а не ми помогнаха, та взех от края да се пооправям и започнах да чувам. Всяка вечер си лягам с памуци, натъпкани в ушите, но нещата вървят на оздравяване – въпреки, че сме по средата на Август. Не знам от какво го получих това усложнение, но не беше никак приятно. Спомням си, че подобно запушване на едното ухо имах докато все още живеехме в Maryborough. И тогава ходих на лекар, но го свързвам с едно мое къпане в басейна. Изглежда малко вода ми беше влязла в ухото и доста време се влачих така полуглух. Като ми показа обаче сестричката голямата конска спринцовка, с която и там искаха да му промиват мозъка, на мен ми се дръпна фъшкията и аз повече не им стъпих в поликлиниката. Междувременно се оправих и забравих за случая. Обаче сега този проблем ме повтори по-сериозно и просто нямаше как да избегна манипулациите с промивките. А тук аз само упоменавам това като свършен факт вече и малко премеждие - и той разбира се, подплатен със съответните си масрафи за лекарства и медикаменти ($40), но иначе ако пита някой как сме - ами че добре сме бре, какво да ни е...

Така - квартирата беше окончателно наша и наемането се превърна в реален факт. Даниела веднага се пренесе и заживяха двете в нея заедно с бебето. Отначало спаха по мокета и на пода за няколко дена, защото ние нямахме и легла дори, да не говорим пък за някаква друга покъщнина и имущество. Квартирата беше прекрасна, но необзаведена – освен готварската печка и бойлера, там нямаше абсолютно нищо друго. От единия край Дани започна да разопакова багажа от екскурзията и да вади разни домакински неща, които постепенно идваха на порции при всяко мое пътуване от Бризбън насам. До тогава всичко стоеше на купчини и на камари – една малка част у Румяна, а другата и по-обемиста се помещаваше под сайванта в квартирата на Методи и в една от стаите му. Аз отново се върнах при него, като междувременно трябваше вече да организирам и преместването на основния ни багаж, който бяхме оставили на съхранение при него; исках час по-скоро да му освободя и апартамента. От там нямаше нищо изчезнало, счупено или пък повредено – всички вещи бяха запазили своя първоначален вид и с нанасянето им в квартирата си отидоха по местата. От бензиностанцията аз отново наех едно възголемичко ремарке (е, този път вече не чак толкова огромно, че да срина и другата скоростна кутия…) и още на следващия ден започнах да товаря и да прекарвам стоката. Направих един курс с част от боклуците. Взехме си от Методи старото легло, а от една гаражна разпродажба на съседна до тях улица, аз купих две страхотни нощни шкафчета - само за $20. Румяна пък ни даде две други единични легла (чудни и нови) за едната стая, които на нея не й трябвали, а бебето вече си имаше свое легло от по-рано - то директно влезе в нейната детска стая.

Квартирата ни представлява еднофамилна къща на два етажа - с три спални на втория, огромен хол, трапезария и кухня на първия. Има гараж, малък двор, една тераска на нашата стая, две бани + три тоалетни; отделно перално помещение и до горния етаж се стига по едни вътрешни стълби. Направо е чудна, за $170 на седмица. Намира се в общ комплекс с няколко други подобни жилища, с плувен басейн, палми, растения и най-важното: на тиха улица, почти без движение; въобще - един малък рай! На тези подробности обаче ще се спирам малко по-нататък във времето, като дори може да ги подкрепя с богат филмов и снимков материал. Преди да се нанесем, за квартирата платихме нови $1020 – предплата за 2 седмици + депозит в размер на 4-седмичен наем, който ще ни удържат в случай на нанесени щети от наша страна. Ба мааму - не е никак евтино в тая Австралия...

Но нека сега аз пак да се върна на темата за пренасянето ни, защото забелязвам че правя много отклонения от основната си мисъл. Е, не че съм казал нещо излишно – напротив; смятам че моята подробна информация ще задоволи и най-голямото ви любопитство, а пък интереса с който следите развоя на събитията ме кара да пиша с подчертано удоволствие, преизпълнен само с добри чувства. Първият курс от Бризбън до Gold Coast направих сам - бях наел ремаркето за 9 часа срещу скромната сума от $35 и имах достатъчно време да направя още един. Тогава вече взех и Нени със себе си, че да ми помага за товаренето на музикалните му органи и йоники. Последните тежаха убийствено много, а времето беше доволно напреднало и той се беше прибрал от училище (гледам в момента Даниела, че се занимава с нещо по двора - събира листа, кърши клони и сади цветя, та се чудя вътрешно на селскостопанският й ентусиазъм!...).

Нахвърляхме всичкия багаж в гаража, а от там едно по едно нещата си отиваха сами по местата (е, не без помощта и намесата на Дани, разбира се – че кой друг?...). В петъка вече и аз окончателно се прибрах у нас на Gold Coast, като взех и Неничко с мен да ни гостува и да помага през почивните дни. Той е много отзивчив и изключително добър - само да не се отваря дума за училище обаче, защото тогава му идва да се скрие завинаги от погледите ни. Но, нека да ни е жив и здрав - дано поне той да има по-добър късмет в тоя шибан живот...

Почнахме веднага с него да пренасяме легла, пружини, матраци и да разпределяме багажите по стаите. Малкия орган отиде в стаята на Ванеса, големият остана долу в хола, защото не можахме да го извлечем нагоре по стълбите, а и той си е добра мебел - да стои за украшение. Нямахме нито маса, нито столове и ядяхме прави на бара като коне. Всъщност, излъгах – на първо време ползвахме столовете на органите, които са широки и удобни – за свирене, да; но те далеч не са предназначени за продължително седене по тях. Постепенно сглобихме леглото на Ванеса, аз лакирах нощните шкафчета и те станаха като нови (ще пропусна обаче факта, че за една малка кутийка с лак в железарския магазин ме обрулиха $7 + $2 за четката, защото това не звучи като особена хвалба). Наковахме тук-там по стените някоя и друга картинка и къщурката ни грейна (абе тая Даниела продължава да се рови в градината като къртица и да си говори сама, радвайки се на собственото си величие – дали пък не се чалдиса нещо от слънцето; подир малко ще ида да я видя, като си свърши работата...).

В съботата пък от една гаражна разпродажба купихме невероятна маса със солиден стъклен плот, кръгла и много шик + 4 стола с възглавнички – метални и здрави, а всичкото това за нищо и никакви $70. Ела да видиш обаче какво става по стъклото от вечно мазните пръстчета на малкото бебе. Ванеса не само че маже навред с тях, ами се опитва и да го лигави – Даниела постоянно върви с парцала и забърсва след нея, но това са нещата от живота.

В неделя нищо не правихме – е, обиколихме информативно някое и друго тържище, дооправихме набързо къщата с каквото можахме и всички заминахме за Бризбън - хем да закараме Нени обратно до тях, хем пък и ние да погледнем една холова гарнитура, която аз набелязах докато все още бях там сам, та ми се искаше и Дани да й хвърли едно око. Разгеле тя пък не я хареса, защото в противен случай щяхме да се изръсим с още $1000, а така финансовият трус ни се размина - поне на тоя етап. Във вестника видяхме няколко обяви с адреси и ходихме на място да огледаме какво продаваха хората, но на нищо свястно не ни се спряха очите.

След успешното ни нанасяне в квартирата, през следващата седмица вече се разправяхме с интервюта за “Социални грижи”, с регистрации из разните “Бюра по труда” и пазаруване; прекарвахме телефонни линии, търсихме компютри, ремаркета, телевизори и всичко останало – човек като си няма нищо, та всичко му трябва, всичко му върши работа и на всичко се радва. Така неусетно пак дойде срядата (коя ли подред вече? – не помня...) - аз заминах за Бризбън и спах у Методи, защото на другия ден излизаше вестника с обявите за най-различни продажби. Трябваше да стана в 05:30, за да го купя и веднага да започна обаждане по хората - де за хладилник, де за телевизор, де за нещо друго необходимо. Хубавата стока още до обяд и вече се е продала, за това се действа рано – в тъмни зори. По принцип през деня следвах зададената си програма, но от целодневното ми обикаляне от адрес на адрес като смахнат пощальон, единствения положителен резултат остана само един телевизор. Може би това беше първата ми смела и независима покупка в живота, защото тогава бях напълно сам и просто нямах кого да попитам дали да е “да” или пък “не” – т.е., “за” ли сме или “против”. А всъщност се справих съвсем не по-зле от всеки друг път, когато обикновено от учтивост питам за съвет или търся нечие съдействие, а пък правя точно обратното...

Апаратът, за който иде реч в тази сага е чисто нов и марка “PHILIPS”. Размера на екрана по диагонал се движи в рамките на 68-69 см, а целия телевизор го взех за някакви си $650 (само). Хората го били спечелили като награда от някаква томбола и изобщо не им трябвал в къщи, защото си имали вече достатъчно такива вещи (за всяка стая по един…), а в магазина тези същите модели са по $1000. Разбира се че има и дистанционно управление – абе, последен вик на модата, казвам ви аз. Аз лично го разопаковах и дори оставих кутията да си я изхвърлят продавачите, защото както беше с картона изобщо не влизаше в колата. Дори и така “гол”, едвам го натиках на задната седалка, защото като цяло е огромен по размери. Това ни беше най-голямата радост като се прибрах вечерта в къщи. Междувременно ние бяхме гледали и други няколко подобни телевизора, но те пък бяха доста стари и в същия ценови порядък. Така с една от основните къщни придобивки въпросът се изчерпа изключително успешно. Известно време телевизора стоя на земята, защото нямаше на какво да го сложим - нито масичка, нито бюфет, нито пък секцийка някаква имахме за целта. Но това не ни пречеше да го поглеждаме от време на време, след като в повечето от случаите и без друго го ползваме само за нощна лампа...

Почти веднага след покупката на “синия екран” (те напоследък ги правят вече цветни де, но така му е думата...), последва масирано издирване на някаква холова гарнитура. Ходихме пак чак до Бризбън, из магазините обикаляхме, по хорските къщи гледахме – все същите негативни резултати. На едно място обаче, тук в Gold Coast и в един много скъп квартал намерихме нещо сравнително подходящо и ново, почти на една година. Комплекта включва два фотьойла с накланящи се облегалки и подпора за краката, на две степени – човек може и да спи пред телевизора до сутринта, ако има кой да го завие например. Другата съставна част е един голям диван, на който също може да се спи, с три седалки. Наред с всичко взехме и една разкошна маса за кафе, с дървен плот, а пък с метални крака – в унисон с тези, които вече имахме за храна. От обявените $750 за цялата гарнитура, ние успяхме да отцепим едва само $100 и я взехме за $650 – независимо от слабия пазарлък, дори и това беше добра цена за вида, модела и въобще цялостното състояние на мебелите. На другия ден пак наех едно ремарке от бензиностанцията за 4 часа срещу $18, та си пренесохме стокицата безаварийно до нас...

Междувременно няколко дни преди това, аз вече бях купил и наше собствено ремарке за $150, но то пък нямаше светлини и не беше регистрирано. За целта се наложи да му купувам лампи (стопове, мигачи), да връзвам електрически инсталации и въобще да оставя зад гърба си един прекалено дълъг трудоден - отново под навеса на Методи, където извършвам ремонтната си дейност. Вече съм си го прибрал у нас, но все още има да му доизкусурявам разни дребни неща. Обаче поне съм го узаконил - има регистрационен номер и вече е напълно годно за експлоатация.

Така - значи и холът го позакърпихме с малко мека мебел, но сега пък ни трябваше още някакъв друг шкаф, в който да инсталираме телевизора и музикалните уредби, разните касетки, дискове, тонколони и т.н. А то в същото време беше станало петък и Нени пак дойде при нас. Аз така или иначе бях ходил до Бризбън - мисля че него ден с ремаркето се занимавах, а на връщане взех и нашия разбойник от училище, та се прибрахме заедно насам...

Това сега е третия поред път, в който днес подхващам настоящето си писмено изложение. Вече е 22:30 - Даниела спи сладко-сладко на дивана и дори леко похърква, бебето е изкъпано и отдавна е в стаята и в креватчето си, а на мен току що ми свърши филма по телевизията който гледах до сега, та се връщам отново на своя късен преразказ. Не ми се спи все още - искам първо да предам репортажа си, че тогава чак да лягам и аз. Напред говорех нещо за шкафове и секции – а, да. Отново силите ни се хвърлиха в търсене на подходяща мебел за всичките наши музикални уредби. Намерихме разбира се и такава вещ, след като пообиколихме няколко различни продавачи. И тази покупка трябваше да се пренася от едно място до друго, та пак се наложи да наемам ремарке за $18. Прибрахме си и тази покъщнина срещу други $85 - всичко се върза много добре по стил и у нас постепенно взе да става много уютно. Веднага закачих всички проводници и шнурове за телевизорите, музиките и отделните апаратури. От една гаражна разпродажба онзи ден си купих компакт диск, малък като на татко - за $5. Нещо не му работеше, но аз го разглобих, поправих го и с това малко нещичко вече ще си въртим и свирим музикалните дискове.

Докато всичко това се случваше около нас в реално и сегашно време, Даниела беше успяла да приказва по телефона с вас и в кратце ви е предала обстановката, макар и не чак така цялостна и обширна. Сега вече я получавате в 100%-ят й кристално чист и писмен вариант. Заети и улисани със собственото си оцеляване, така дойде и датата 01 Август, когато милият ни татко удари 70-те си лазарника! Това действително е един велик юбилей, само че ние с нищо не можахме да го отбележим по-триумфално, освен със скромната ни домашна почерпка, след което се чухме по телефона. Говорихме и с Нени, който пък видял кака си Албенка че е на Интернета, та чрез нея и той предал поздравленията на дядо си. Толкова е хубаво, че за поред път сте се събрали с приятелите си от десетилетия, за да отпразнувате този наистина голям семеен празник. Мили татко, всички ние ти пожелаваме да дочакаш още много подобни кръгли юбилеи - все весели и така честити! Бъди ни жив и здрав още дълги години занапред! Подготвяме за изпращане и една малка пратка, с някои дреболии, между които ще бъдат снимките и лекарствата. Докато бяхме заедно с Нени си направихме и една нашенска скара – сефтето в новия двор...

След като една по една набавихме доста от домакинските потребности и живота ни доби своя сравнително равномерен и ярък устрем към бъднините, започнахме да търсим и някаква друга кола - вече само за мен, защото тази която имаме Даниела ще експлоатира много по-често и интензивно, докато аз не мога да остана с вързани ръце и зависим от нея.

В понеделник с Дани имахме среща при нашите данъчни агенти в Бризбън, та сутринта първо закарахме Нени на училище, а ние от там ходихме да си оправяме задълженията. На изкараният ми с къртовски труд, на смени от по 10 часа ежедневно брутен годишен доход за миналата финансова година (от 01 Юли ‘00 до 30 Юни ’01), аз сега ще платя $9200 под формата на данъци, въпреки че обявих всеки възможен цент, който съм похарчил по кола, компютри, телефони и т.н. като разход на фирмата. Тази информация е също за всеки един, който директно би ме попитал: “Абе, дееба мааму – кажи колко получаваш в та’а Австралия?...” и тя съвсем не е секретна. По мои груби пресмятания данъкът за общия доход (ДОД) е около 20%, но последният също варира според самата заплата - на по-големите пари той е значително по-висок и върви нагоре по най-мръсния възможен прогресивен закон. За укриване на доходи и неплащане на данъци тук се влиза в затвора и тази опция е абсурдна за простосмъртните, в което число попадаме ние; а другите пък мен просто не ме интересуват. Така че на пръв поглед сумата изглежда солидна, но като се нанижат наеми, заеми, ежедневни масрафи – облекло, храна, бензин и т.н., човек проглежда с едното око и си казва: “Че тя навред по света тоягата е една и съща!” Не смятам обаче баш сега да правя повече финансови обобщения и анализи – предавам само суровите факти, такива каквито са и то единствено в моя случай, а ако някой има повече въпроси, нека да пита…

Следобеда окончателно стегнах ремаркето и го закарах на преглед и регистрация. И там всичко мина успешно. Вечерта се прибрахме обратно на Gold Coast. Още през уикенда, докато и Нени беше при нас, с него видяхме една кола, която за малко щях да купя, но на края се разсъхна пазарлъка. Щях да сменя нашата барака и да понадя малко пари горница срещу цената на другата, но не се стигна до финансово споразумение с търговеца. Така колата си остава на Даниела, а аз ще си търся някаква друга.

В четвъртък рано сутринта пак отидох в Бризбън, за когато беше обявено, че ще купуваме следващия мотор на Нени (а той не случайно в последно време ни “помагаше” толкова много и все се навърташе около нас...). Като станах сутринта в 06:30, след цял ден обикаляне по хората и изминати над 550 км из града от адрес на адрес, в 21:00 вече товарехме на ремаркето заветната му кросова моторетка. И двамата с Нени най-много харесахме специално този модел, измежду всичките други, които видяхме през деня. Купихме го за $2800, като той вече имаше $1500 от продажбата на стария си мотоциклет, а ние с майка му си поделихме разликата и така благородно с педагогически подход “помогнахме” на детето. Сега всички са щастливи и доволни – а малкия чемер най-много. Ето че и този етап се приключи сравнително успешно и безболезнено...

В петък поръчах 250 бр. визитни картички, та уж като ходя по заводите да си търся работа, да им оставям по една за справка и бъдещи контакти с мен. И тази “услуга” не се размина без масраф от $80, но нали за да се получи, първо трябвало да се даде. Оставих и филмите във Фото-то да им извадят снимките – наринах нови $125, понеже са и доста на количество. Но пък поне ще станат всичките накуп и ще ви ги изпратим с един колет. Зер, три месеца снимах поголовно с фотоапарата без въобще да се замислям, че един ден ще дойде ред и снимки да се вадят. Снимките обаче се нареждат към артикулите, за които пари не жаля. Всъщност на мен за нищо не ми се свидят парите - аз само така си приказвам (е, пестелив съм де, вярно е - но пък не и свидлив)...

През този период подадох и две много сериозни молби за работа, но все още чакам резултати от кандидатстването ми. Освен това аз ще действам и по моите направления. Бебето расте бързо, яде много и прави повече бели – трябва да го следиш непрестанно какви ги върши. Сигурно ще го даваме на целодневна детска градина, ако Даниела започне работа тези дни - утре ще ходи на едно интервю, както и в сряда има друго. Тя ще подаде още молби, та на края ще почне където имат свободни места. В същото време действам и за някакво допълнително учене или специализиран курс, който да завърша за доусъвършенстването ми като машинен дизайнер. Трябва ми обаче много спешно компютър, на който да седна и да се самообучавам по програмата, която Огнян ми даде. Може би сега този четвъртък ще купим и тази изгъзица на съвремието, без която живота буквално спира. Абе нямам нито миг спокоен, освен когато спя. Добре, че поне ушите ми се оправиха, та да не мисля за тях. Напред си изгълтах последните хапчета от предписаната програма в рецептата, а с капането на капките ще продължавам до края на другата седмица. Сега обаче ще изгледам още един филм по телевизията и едва тогава ще си лягам, а пък утре ще продължа с по-пресни сведения от тази далечна част на света. Лека ви нощ и спете спокойно!...

13.08.2001 - Междувременно, онзи ден пристигна и първото ви писмо, писано след като се разделихме в София (№ 94), но зает с предаването на другата информация, вероятно съм пропуснал да отразя това. А може и да съм споменал вече, но да съм забравил - едно ли, две ли са ми на главата, че и това да помня?

След малко ще излизаме – Даниела отива на интервю от 11:30, а после имаме и други задачи за деня. Към края на седмицата ще изпратим тази пратка - тъкмо ще се понатрупа повечко материал за споделяне, а пък и “пенсиите” ще ни изплащат утре; ще се видим с пари, макар за много кратко.

Нени в сряда и четвъртък не е на училище – в Бризбън се провежда Традиционния панаир, та за това сряда е обявен официално за неприсъствен ден, а децата не учат два дни. Той в сряда ще ходи да кара мотора, а в четвъртък щеше да ходи на Панаира и да похарчи $100. Но се разбрахме, че след като мотора му е по-скъп, да не харчи излишни пари за глупости, а да си ги спести. Така че той може да довтаса още в сряда вечерта или пък когато в четвъртък аз отида до Бризбън, за да купувам компютъра, ще го доведа насам. Не знам още каква ще ни е програмата. Той в петък имал само спортен ден и можело да не ходи на училище. Така и не съм му видял свидетелството - сигурно пак има нещо, дето не е много за показване...

Чакам нетърпеливо Даниела да се наконти и нагизди за интервюто и излизаме. Ванеса много хубаво спи горе в стаята сама - още от първия си ден в тази квартира. Обикновено ляга в 20:30 и сутрин спи до 09:30. Много рядко помърква нощем насън, което е добре защото не създава излишни грижи и главоболия на родителите си...

На няколко пъти през компютъра на Нени съм изпращал съобщения до Огнян, но той явно не ги е получил, защото не ми е отговорил на нито едно. Изпратете ми неговия точен E-Mail адрес, защото и ние много скоро ще се включим към Интернета. На Тони и Дима в София също изпращахме разни съобщения, но и там става нещо с връзките и линиите, защото явно че не са ги получили. Само от Йовчо имахме обратен отговор. Аз след това му писах пак, но те може да са отишли на море и да ги няма за известно време.

15.08.2001 - Ето че тези ден-два минаха неусетно в тичане нагоре-надолу и в гонене на задачи от най-различен характер и габарит. От днес Даниела вече е на работа, а аз съм сам с бебето, което още спи горе в одаята си. Тя ще отиде и в други ден, като през тези два дни явно ще премине нещо като първоначална ориентация в новата обстановка и работна среда, а от другата седмица насетне ще й предоставят сменният график. Дани очаква резултати и от едно друго място, където кандидатства за работа неотдавна - да видим къде ще се чувства най-добре. Аз също получих обнадеждаващ отговор от една компания, които ме известяват, че скоро ще ме повикат на разговор (събеседване, което на тукашния жаргон му викат “интервю” – сякаш съм спортна звезда или високопоставено политическо величие). Действам усилено и за купуването на компютър. Даже още довечера с Нени ще ходим да гледаме един, тук на Gold Coast, но ако не ни хареса, утре сутринта отиваме да търсим в Бризбън - все пак в големия столичен град изборът е по-богат и разнообразен...

Онзи ден взех снимките и два дни ги подреждах в албуми. Чудни са – изкефих се максимално! Изпратихме вече някои екземпляри тук и там, а вашите ще бъдат в настоящата пратка. Гергана, малката на Цецо и Светлана вчера имаше рожден ден, а днес пък скъпият ни дядо Митко прави цели 80 години! Нека да са живи и здрави всички! При толкова много приятни поводи, неминуемо довечера ще има кратко тържество с по няколко питиета за хастар.

Бях поръчал в едно ателие визитни картички, та снощи ходих и с това да се разправям. Довечера ще си взема първите 250 бройки. След малко, като стане Ванеса от сън, ще я оправям и веднага излизаме - ще ходим по банки и по разни други мероприятия. Времето е райско тук, въпреки че вчера преваля малко дъжд. Чисто, свежо и кристално! Хладно е все още сутрин и вечер, но през деня е за къси ръкави.

Пропуснал съм да отбележа в предишните си редове, че в един от дните, когато обикалях като шантав за какво ли не, купих и една микровълнова печка за $70, която Даниела много хареса. Ама толкова много, че аз чак не можах да повярвам, защото тя много рядко харесва нещо. Но така или иначе, зарадва й се жената доста и от тогава постоянно си я използва.

Бяхме вече се нанесли тук в новата квартира, когато пък ходихме да си търсим и хладилник – стария нали го продадохме още на село. Аз преди това бях обиколил доста адреси из Бризбън, но исках и Даниела да погледне това, което евентуално щяхме да купуваме – все пак хладилникът е много важна мебел за грижовната стопанка и съвременна домакиня и той трябва да бъде непременно много хубав и ужасно лъскав (докато за моята бира, напълно достатъчното условие би било просто да бъде студен – но аз имам друга психика, вероятно на извънземно същество или пък на потомък от кръстоска между пещерен човек и праисторическа неандерталка). Него ден минахме обаче случайно и през един местен магазин, където видяхме нещо наистина чудно красиво - спазарихме го веднага и срещу $425 хората ни го докараха в къщи. Хладилникът е огромен, с обем от 500 л. Има горна камера за дълбоко замразяване специално на мастика, а отдолу е основния му шкаф, с много прегради, рафтове и т.н. И тази кухненска придобивка Дани много си хареса – всъщност, както и всичко останало, което се намира вече у нас. Вещите които сме си купили са нови, чисти и запазени – отделно пък съвсем подходящи за обстановката в къщи. Тя, миличката единствено телевизорчето дето не ми хареса особено, което купих онзи ден от битака с учебна и научна цел (за $3). И след като аз вчера цял следобед се мъчих да го възвърна от небитието и да му възстановя функциите, най-накрая влезе триумфално в кофата за боклук със съответните заклинания “мамата-мамата” и т.н. Но пък си начесах крастата с опитите си да го поправя, само че не успях...

Направих един кабел за компакт диска и сега си го слушаме през уредбата. От битака онзи ден купих и един телефон/слушалка, който монтирах на горния етаж, в нашата спалня, та да не се налага да тичаме като маймуни нагоре-надолу по стъпалата. Бебето ги минава неуморно по няколко пъти на ден, но за нас това си е излишно натоварване. Един път даже се търкулна от най-горното стъпало, та се спря чак долу на плочките в хола; отупа се, каза: “Оп-паа!” и пак пое нагоре. Качва се по столовете, по масата – абе това е една малка лудетина! Вече почна да повтаря повече думи, дори взе да ги докарва и по интонация – особено пък на майчиния си вроден Банишорско-Коньовичарски акцент.

Вчера прескочих и до тукашния Университет, за да потърся някакъв подходящ курс, който да изкарам докато чакам да падне тавана или да се закваси морето. Обаче машинните специалности се учат предимно в Бризбън, та ще видя какво ще правя и с този съвсем немаловажен въпрос. Исках да запиша само един предмет по компютърен дизайн, но нивото му е далеч под моето, което поначало аз имам в момента и преподавателят не ми го препоръча. Ще мисля нататък какво да предприемам – хем ми се иска да запиша и да завърша нещо, хем пък не ми стиска, предвид на дебели плащания, много учене, явяване по разни изпити и подобни усложнения на живота.

Вчера пък, таман отиваме всички за интервюто на Даниела и една възрастна жена ни блъсна с колата си отзад. Ударът беше много лек, но бронята се счупи, та сега трябва и с това да се разправяме. В понеделник ще закараме нашата кола на ремонт, където всичко ще поправят за сметка на застраховката на бабата... Майната му, можеше да бъде и далеч по-лошо, а Даниела нямаше никаква вина в случая (учудващо и невероятно)...

Ето, малката Ванеска вика майка си, но тя още не знае за изненадата, която съм й подготвил - че всъщност ще има “нещастието” да си изкара целия ден с мен, вместо с “добрата фея”в лицето на мама. Казвам “нещастие”, защото аз не й разрешавам много волности – гледам я и се грижа добре за нея, но я възпитавам малко по-спартански. Този наш свят е суров – той изобщо не търпи капризите на лигльовци и лигли. Ние имахме щастието да се родим и пораснем в други времена и измерения, което е твърде жалко за бъдещите поколения. Никой обаче не избира нито родителите си, нито държавата, в която е роден, нито пък времето, по което се е появил на бял свят. Сега бебето ще закусва и излизаме. Ще продължа писането си при първа следваща възможност, а за сега спирам до тук, защото подвикванията от горе взеха да се премесват и с малко тъжен плач...

20.08.2001 – Понеделник е. Тъкмо обядвах, сложих Ванеса да спи следобедния си сън в горната стая и сядам да опиша случките и събитията от последните дни. Скоро ще изпращаме колетчето, та бързам да надраскам колкото се може повече прочитен материал.

Както вече знаете, Даниела е на работа. Миналата седмица беше два дни на предварително запознанство със самата дейност, а от тази започват редовните й смени. Тя обаче не всеки ден има дежурства, а и тези нейни графици се менят всеки месец. Така че още не мога напълно да разбера работните й дни, но тъй или иначе Дани днес, утре и в други ден е на работа, а аз поддържам тила - занимавам се с бебето и всичко останало от скромното ни домакинство.

Но нека сега за кратко да се върнем на миналите почивни дни, когато и Нени беше у нас. Той уж щеше да идва още в сряда, след карането му на мотора с онези хора. Добре, ама те вечерта се прибрали много късно от пистата - на всичкото отгоре нашият юнак и моторетката си не покарал, защото в началото й се зацапала свещта и не можал да я запали през целия ден. Малко се получило като в историята за “Марко Тотев”, но какво да го правиш – нали човек трябва да се научи и пораженията си да приема хладнокръвно. Така аз на другия ден пък заминах за Бризбън - хем да го докарам вечерта у нас, хем пък двамата с него да ходим по адресите на хората, за да купуваме компютър и кола. Много обикаляне падна пак, но резултат не даде никакъв това наше сноване като малоумни по улиците на огромния град. Спряхме се на една кола, която утре пак ще ходя да огледам допълнително и ако е готова с това, за което сме се разбрали с човека, ще я купя от него за $9000. С Неничко сме пазарили и един супер компютър за $1825, който отново утре двамата отиваме да видим - ако ни хареса ще го вземем веднага. Въобще, около нас пари и пуши, ври и кипи от динамизъм в най-остра форма! И от разходи и масрафи, разбира се – хем все дебели и яки, казвам ви...

След като купихме една нова свещ за мотора на Нени, изчистихме старата и я сложихме обратно - запалихме го, за да видим че всичко е наред, а и той най-после да миряса, че мотора му е в пълна изправност. Упражнението имаше и силно педагогическо предназначение за доказване на теорията, че не винаги и за всяко дребно нещо се тича на магазина за купуване на ново, ами първо се почиства и ремонтира старото и се ползва, докато има живот в него. После си напазарувахме малко евтина стока и се прибрахме у нас. Този ден Даниела не беше на работа и тя си остана в къщи при Ванеса. Ние се прибрахме умърлушени след доста безрезултатния ни ден, вечеряхме вяло и скучно и се потулихме по стаите. Това беше в четвъртък.

В петък сутринта, аз закарах Даниела на работа за първа смяна и се върнах в нас - с Нени се обадихме на няколко адреса, където се продаваха коли и тръгнахме по следите им. Натоварихме този път и бебето с нас, защото нямаше на кого да го оставим и повторно заминахме за Бризбън. Аз взех една туба с вода в случай на наакване, няколко резервни пелени, всичките каши и млека, лъжички за хранене и т.н. - пълно бойно снаряжение в мирно време. Цял ден пак скиторихме и обикаляхме като цветарки от кола на кола и най-после харесахме една. Всъщност, точно тази, за която споменах в по-горните си редове. Само че не я намерихме в четвъртък, ами в петък (което пък е и напълно без значение за самия читател).

До 16:30 на същия ден ние трябваше да сме се прибрали обратно на Gold Coast, за да вземем Даниела от работа – със сетни сили успяхме да се включим в графика. Аз бях накупил множество сини домати и чушки, та вечерта ги опекох на барбекюто за кьопоолу. Направихме си едно общо семейно тържество с пържоли и други печива, докато отново настъпи времето за лягане.

В събота сутринта ние двамата с Нени станахме рано и излязохме. Първо посетихме няколко гаражни разпродажби, после до битака прескочихме и се прибрахме. От един гараж му купих страхотен касетофон - да ходел с него по къмпинги и т.н. Взехме го за $3. За други $6 пък аз купих едно видео, та да имам на какво да правя презаписи, филми, касетки и т.н. Взехме още няколко дреболии, но с касетофона падна най-голямата радост (и работа разбира се, защото нещо не му работеше и не беше съвсем в ред). Следобеда се занимавахме с ремаркето - последните довършителни дейности. Така неусетно мина и денят в правене на туй-онуй и в най-различни занимания. Вечеряхме набързо и аз се заех с поправката на Неничковата уредба. Казвам “уредба”, защото целия тоз кютюк представлява един огромен и тежък портативен касетофон, с изключителни японски качества и стойности; много мощен, с две касетки, откачащи се тонколони и т.н. На времето бате Божидар имаше такъв, само че този е още по-голям – прилича на палет за зелки или дини. Радиото работеше безупречно, но касетофоните не бяха в движение поради дългото му стоене, кой знае къде. Че като го пръснах аз на парчета по масата и с много фино масло почнах да раздвижвам всеки един отделен механизъм. И така си играх цяла вечер и почти цялата нощ, та до 03:30 сутринта в неделя, когато най-после вече мирясах и си легнах. Успях да получа абсолютно всички движения, във всички посоки – оставаше ми само да разбера защо не се обръщаха главите. Причината се оказа в едни пружинки, които изглежда бяха поотслабнали от времето - на другия ден и тях оправих. Нени беше изключително много щастлив – дълго време не го бях виждал толкова лъчезарен...

След среднощният ми ремонт аз не спах много дълго и сутринта пак ходихме до битака. От там пък купихме един красив лампион - ще го пускаме да свети само когато гледаме телевизия. На Нени взех много хубав часовник, който той си избра и хареса за $2. Имаше нужда само от батерия, която също купихме от друго място за още $3. Щом я сложихме и часовника тръгна – хайде, отново детска радост и щастие! Като се върнахме от битака, аз си останах в къщи да довърша касетофона, а Нени излезе с леля си Даниела и Ванеса по магазините. Върнаха се пак с покупки и подаръци – за всекиго по нещо. Аз бях приключил вече с дейността си по музикалния сандък – след това се занимавах с лампиона. Трябваше да му сменя фасунгата, имаше нужда от общо потягане и т.н. Естествено, последният стана като нов и много хубаво се вписва с останалите ни боклуци (общата мебелировка имам предвид). Даже снощи му беше и сефтето – чудно се спи на него, докато уж гледахме скучната и тъпа австралийска телевизия...

След като всички ремонтни занимания привършиха успешно, закарах Нени с подаръците и придобивките си обратно в Бризбън, а аз после се прибрах в къщи. С всичко това положихме и края на почивните ни дни. Днес, след като оставих Дани на работа в 07:30 - върнах се у нас, набързо се справих с Ванеса и закарахме колата в сервиз. Добре ама онези искат да им я оставя за ден-два, докато я ремонтират, а на мен тая шибана каруца ми трябва постоянно - разбрахме се това да стане чак през идната седмица, в понеделник. От там отидохме в друг сервиз, специализиран за климатични инсталации, защото и този агрегат в последно време отказа да работи. Оказа се, че ония хайвани, дето го правиха първия път още в селото (през Март), са сложили някаква друга газ, която пък разяла едни гумени уплътнители - газта изтече във въздуха и сега нямам хладно в купето. А тук е ад без климатична инсталация, особено пък с това ситно бебе на задната седалка. Майстора ми отсече главата със сумата $850, от което на мен ми увисна мъжката гордост до глезените и ми настръхнаха глухите уши. А казвам в случая “глухи”, защото лявото което го лекувахме толкова дълго време и което уж се оправи, сега пак е заглъхнало и възпалено. Ходих тази сутрин на доктор, който каза пак да почна хапчетата и капките, но препоръча за всеки случай да ме видел и специалист по УНГ (Уши-Нос-Гърло, за невежите и по-боси в медицинско отношение). Специалистът обаче може да ми обърне внимание чак на 06 Ноември (до тогава всички приемни часове са заети при него) и самото преглеждане ще струва $98. От тях само $57 ще ми върнат чрез всенародното медицинско осигуряване. А пък ако не дай си Боже се наложат и някакви други медицински процедури, те ще се явят като допълнително финансово “перо” – като за капак на всичко. Но каквото и да е, ще трябва да се прави, защото чувството на глухота е много неприятно усещане за неминуемо настъпващата старост - нали всичко идвало с възрастта. Спомням си моя началник Веско Славчев, Бог да го прости, честичко да казваше: “Като прехвърлиш 40-те, събуждайки се една сутрин и ако нищо не те боли, значи че си умрял!” Между другото аз разбрах за смъртта му докато бяхме в Америка – Богдана ми каза, те нали са комшии по Бичкинята, а пък и дългогодишни колеги от завода. Жалко, много жалко за човека – възможно най-лошите новини за мен са когато науча, че някой преждевременно и завинаги ни е напуснал от земния свят и се е настанил във вечното си жилище горе на небето. Поклон пред паметта му… Та сега и аз ще трябва да се занимавам с тези мои неприятности и болежки, но няма как – като сме я докарали до тук, ще трябва и сами да се оправяме. Дано поне хапчетата които изпращаме да помогнат. В бурканчето всъщност има две опаковки – нарочно ги събрахме само в едното, за да не тежи на самолета. Даниела снощи специално е писала писмо, с пълни подробности – точно какво трябва да се прави и как се пият.

Този път подаръците ви ще се изразят само в снимки, защото нещо много разходи ни се събраха напоследък и взехме да нарушаваме границите на финансовото си равновесие. Аз днес изпратих още 4 молби за работа, но от нито едно от местата не очаквам някакви положителни резултати. Просто трябва сам да тръгна по фабриките и да предлагам дейността и опита си, но след като Даниела е на работа, аз не мога с това бебе да ходя тук и там. Мислим вече съвсем сериозно за детска градина, защото иначе няма да можем да се оправим. Нека първо да видим дали тези дни ще вземем колата и компютъра, та да се поуспокоя и аз малко. Миналата седмица купих един принтер-плотер. Той може да изчертава по-големи чертежи до А2 формат, като поддържа А3 и А4, разбира се. Така че много скоро отново ще мина на печатните букви, чрез които разчитането на грознописа ми за вас ще бъде далеч по-лесно мероприятие. Понеже сега пиша на ръка и доста бързам, та допускам много грешки и ме заболява китката от въртенето на молива. С компютъра се надявам че ще ми е по-облекчена работата. За този малък принтер дадох само $120, което в случая беше отлична цена – благодарение на търговските ми способности и моите цигански пазарлъци...

След около час и половина ще отида да прибера Даниела от работа. Докато тя готви мусаката за довечера, аз ще се занимавам с видеото, което купих онзи ден. Имам и други задачи, но си ги избирам по предпочитание - неприятните ги оставям за най-накрая с голямата надеждата, че до тях няма да стигна никога...

Чакаме с нетърпение и Цецови, които пристигат на гости при нас около датата 09 Септември. Плановете им са да постоят за една седмица в къщи, след което ще посетят и Мелбърн. Това им пътуване до голяма степен ще изиграе важна роля във връзка с тяхното евентуално преместване от Тасмания на континента. Те просто искат да видят какви са условията на живот тук, за да предприемат една такава сериозна стъпка...

Все забравям да пиша, че дори и тук в далечната Австралия, по националния телевизионен канал отразиха избирането на Н.В. Симеон II за премиер на България. Даже имаше разни репортажи и някакъв филм във връзка с този уникален в съвременната история случай, но понеже ние не гледаме твърде много телевизия, та все последни научаваме за такива важни народни дела. Разбира се, какво точно става там на място при вас, единствено вие най-добре си знаете и аз специално ще се радвам особено много, ако науча малко повече политически подробности от кухнята на събитията. Даниелчето, за разлика от моя милост не си пада много-много по политиката, но аз напоследък взех живо да се интересувам от чисто патриотични и национални чувства. Нека майка да описва нещата с по някой и друг ред, за да сме все пак в течение и на политическия живот в Родината. Аз лично заставам зад монархическите си убеждения като предпочитано държавно управление пред партийното. Няма такава политическа партия или групировка, в която да не съществуват вътрешнопартийни боричкания и борба за власт, която да не поставя собствените си интереси дори над народните и държавните, и която да не краде от бюджета за своите партийни нужди. Когато обаче начело на една държава стои монархията като институция със своя съответен крал/кралица, цар, фараон или император, тогава това лице представлява собствената си страна и служи единствено за интересите на своята нация. Дано да не греша в разсъжденията си – надявам се най-силно сега потомъка на знатния царски род да извади България от калта и да я постави отново върху световните икономически и политически карти. Сама птичка пролет не прави обаче – ще се наложи на всички управници да запретнат ръкави и да работят заедно за постигането на тази цел. Почнат ли пак да дърпат чергата едни към други, нищо няма да стане – тук пък вече определено искам да не съм прав; да живее силна и обединена България!…

22.08.2001 - 11:05 преди обяд. Продължавам с описанието на житие-битието, доколкото това е възможно заедно с малката бяс Ванеса, която непрекъснато снове напред-назад и нагоре-надолу, размъква какво ли не из цялата къща, а в същото време майка й съвсем спокойно си стои на работното място и въобще не й пука какво става с другия нещастен родител на общото ни дете. Тя замина рано сутринта, защото днешната й смяна е от 06:00, за разлика от предишните две, които започваха в малко по-човешко време (от 07:30). Но пък днес Даниела ще свърши работа и съответно по-рано, така че ще имаме целия следобед на разположение за най-различни домакински дейности.

В предишните си редове (по-скоро листи), съм пропуснал да маркирам още една “трогателна” случка с шибаната ни кола, които напоследък буквално извират като лайна от запушен кенеф. При едно от многобройните си пътувания между столицата Бризбън и курорта Gold Coast (средно 80 км в едната посока, без да се отчитат вътрешноградските обиколки в търсене на една или друга покъщнина), откъм двигателя на японската каручка се появи един много остър, виещ шум. Спирах даже по пътя, уж гледах да видя какъв беше проблема, но тогава беше вече доста тъмно и аз нищо не открих. Така карах още ден-два с плахата си надежда, че шумът ще изчезне сам, както се беше появил – е да, ама и не! Ходих пак при един майстор и той ми насочи вниманието към генератора на колата. Лягам веднага на следващия ден отдолу под нея и го свалям. И действително, че щом го демонтирах и шума изчезна – значи там е ключът на загадката, си казах със задоволство. Отначало мислех да го сменям с друг, пак втора употреба естествено, но трябваше отново да ходя в Бризбън, на нова сметка да се разправям по автоморгите и т.н. Тогава реших да повикам “неволята” – а тя, миличката, тутакси излезе през вратата на къщата с една ледена бира в ръка и докато пък аз на свой ред не й видях дъното, не можах да взема някакво смислено и адекватно решение. Едва тогава пристъпих към по-задълбочен анализ върху генератора, който в следващите 15 минути се въргаляше в един мой стар потник на множество дупки, проядени от молци - вече напълно разглобен на съставните си части.

При подробния вътрешен оглед се оказа, че един от лагерите на ротора е задрал – т.е. имаше счупен сепаратор, сачмите се бяха разпилели навред; въобще галимация + грес в остра форма! Занесох го с вързопчето от потника при едни електричари и там сменихме тоя лагер, като аз за всеки случай купих и другия - макар че му нямаше нищо видимо, но все пак се е въртял непрекъснато в продължение на повече от 200,000 км (на какъвто пробег е колата). Реших да сменя и двата лагера с нови, да са си дружки. В този дюкян целия масраф ми се размина само с една 20-левка ($20 имам предвид) и аз бях почти щастлив. Прибрах се в къщи, събрах отново всичко както си беше по заводския начин, монтирах го обратно на колата и сега нещата са наред - или поне по тази електрическа част. Все още обаче остава да ми виси много остро въпроса с климатика, който пък днес ще разглобявам - чакам Даниела да си дойде от работа, защо тя е с колата. Работното й място е на 12.5 км от дома и пътува около половин час в зависимост от трафика, светофарите и т.н.

Вчера излизахме с Ванеса пеша наоколо из близките магазини (пешком всъщност бях само аз, защото за нея винаги има превозно средство - детската й количка). Минах и през една поликлиника, та пак да си прегледам ухото. Сега трети доктор го гледа и ми предписа трети пореден вид капки, които започнахме да ги капем веднага. От тях като че ли се чувствам малко по-добре, но в петък отново ще ходя на контролен преглед, когато вече ще ми се назначи сигурно друго лечение. Има известно подобрение, но както и лекарите единодушно казаха, че тези възпаления били много упорити и за това отнемало доста време, докато минат напълно – значи чакане му е майката, чакане и мълчаливо страдание...

Дани донесе първата си заплата снощи, та по този повод проведохме малко семейно тържество. Разгеле Румяна беше дошла у дома да ми иска една отвертка, та остана с нас и за вечеря. Напред измих паниците, нахраних бебето, пих и аз една изтрезвителна и ободряваща чорба, та сега си попълвам времето с малко свободно творчество.

Видеото, което купих онзи ден от битака вчера ме очарова ужасно много – работеше безупречно, заедно с всичките му автоматики, лостове и функции; нямаше никаква нужда от моята “лекарска” намеса. Дори главите му бяха чисти, та и тази дейност си спестих. То е модел SANYO и “Made in West Germany”. Как е попаднало в тази крайна точка на Планетата аз не знам, но е изключително качествено, солидно и добро. Много скоро ще влезе в експлоатация, когато започна да сглобявам филма от екскурзията.

Снощи Румяна ме посъветва да потърся работа в един голям завод за лодки, луксозни яхти и кораби, не много далеч от нас. Аз не знаех за съществуването му дори, та издирих адреси, телефони и тези дни ще го посетя лично - да видя какво мога да направя сам. Още не съм започнал да развивам дейността си по смисъла на идеите ми, както ги бях замислил в началото. Докато съм с Ванеса в къщи, това няма да стане възможно, но следващите дни Даниела не е на работа и аз ще ги използвам за обикаляне от фабрика на фабрика. Във всяка една ще им оставям по едно резюме и визитната си картичка, белким отчаяните ми напъни уловят ред някъде.

Утре пак ще ходя до Бризбън - хем да гледам за купуването на някаква кола, хем вечерта да си прибера компютъра вече готов. Снощи ми се обади човека, че всичко е доставено - само остава да го платя и да си го вземам. Та тези дни ще имам и известни компютърни занимания, като много скоро след това отново ще се включим на Интернета. Така връзката ни ще стане по-постоянна - де чрез Албенчето, де чрез Огнян и Ленчето, ще намираме начини да обменяме по някоя и друга тревожна мисъл. А сега ще отидем с Неси до пощенските кутии, за да проверим дали нямаме писмо от някого или пък някоя сметка да плащаме. Ще взема и вестника с програмата на телевизията, та да иззяпам обедния филм, ако е хубав...

Както вече всички бихте се досетили, точно на това място аз временно прекъснах писането си, приспах Ванеса в стаята, а аз на спокойствие позяпах малко телевизия. Бяхме се разбрали с Дани в 15:00 да се чакаме пред сградата на “Социална помощ”. Като регистрирани техни “клиенти” ние имаме право да използваме безплатните им телефони, а не да си хабим стотинките от нашия домашен абонат - тя трябваше да се обажда за нещо на някакви хора, а аз в същото време проверих обявите с работни позиции, които ежедневно се поместват на едно табло. Мощна вълна от празни надежди и упования сладки ни разтърсиха из основи, когато измежду тези обяви за работа намерихме една абсолютно подходяща за мен и моя придобит опит. Обявата е подадена през нарочна агенция в Бризбън, но самото работно място е на Gold Coast - в нашия квартал на всичкото отгоре. Аз веднага се свързах с хората, поговорихме малко, изпратих им документите си и сега остава само да се чака резултата. Това би било толкова хубаво, че на мен даже не ми се вярва, че изобщо ще стане нещо – но пък поне всичко каквото трябва е направено, а останалото е отново в Божиите ръце...

Като се прибрах в къщи се занимавах с колата - свалих й компресора на хладилната инсталация, та да видя дали ще мога да го подменя утре в Бризбън или ще се наложи да го отварям сам. Беше дошло вече и вашето писмо № 95 с лепенката “BG”, за която много ви благодаря. Нека майка да използва всички нейни възможни източници за набавянето на още няколко подобни лепенки и то от различни модели по възможност - искам да подаря една-две на наши местни приятели.

Дани в момента си почива долу на дивана след първа смяна, бебето пърпори около нея и бръмчи като комар, а аз съм се усамотил на втория етаж в тоалетния блок на банята – извършвам един ежедневен “слабителен” ритуал, след което ще се къпя, че пък ще излизаме малко по-късно. За това ще забележите, че и почеркът ми е леко странен, меко казано. Освен че си е грозен поначало, сега е и разкривен, защото пиша на краката си - в същото време често се надувам, че имам и запек. Ох, зор голям, бре – какво пък ядох толкова, че се бетонирах и втвърдих така зловещо…

Утре ще изкарам целия си ден в Бризбън – чак вечерта с Нени ще ходим да изпробваме новия компютър и да го вземем. Явно до писане на писма няма да се стигне. Щом се завърна обаче и след като изчерпя въпроса с колата, ще се включа отново в ефир, за да опиша кое как се е случило и чак тогава ще изпращаме това писмо. А сега влизам под душа – чао, миличките ми!...

23.08.2001 – Вече наближава 10:40, а аз отново предавам бюлетина си от най-горещата точка на събитията. След като днес е четвъртък, тази сутрин станах много рано и отидох да купя вестника с обявите за продажби. В него намерих две сравнително подходящи коли, които през деня непременно ще огледам и отново ще ми се наложи да вземам еднолично решение за покупка. Първата ще я видя още сега в 11:00, та съм спрял малко по-настрани от адреса и под една сянка, използвайки времето до срещата ми с хората за драсването на някой незначителен и безинтересен ред.

Днес и утре за щастие Даниела не е дежурна, а аз чакам резултати от снощното си подаване на молба за работа. Тази сутрин един делегат ми се обади от същата агенция, чрез която кандидатствах, но с разни други предложения, неподходящи и неприемливи за мен и за настоящия момент – идеята пак беше свързана с местения в друго населено място, с развлачвания на багажи и т.н., та аз от своя страна не се показах никак заинтересован от тази, може би не толкова лоша оферта. Вместо това ще чакам другия агент да ми се обади за работата, точно за която кандидатствах снощи. Всичкото е само едно хаотично тичане и безумна надпревара с вятъра, но пък нали такъв казват, че бил живота. А, колата пристигна - отивам да я пробвам...

24.08.2001 – Малко преди обяд. Хайде милички на мама, затягайте предпазните колани и се приготвяйте за новините от поредният ми информационен бюлетин. А те започват така:

Както вчера споменах, тъкмо си привърших мисълта на листа и мадамата с колата пристигна. Поговорихме надълго и нашироко за нейната писана каручка, която аз доста харесах още от първия си поглед (разбира се, че и двете – и мадамата, и колата й). Покарах я малко из квартала, пробвах я как върви, оглеждах я от вси страни и от глава до пети (не мадамата, бре – колата…). В същото време имах набелязан още един автомобил, който също ми се искаше да погледна след това - разбрахме се с момичето да му се обадя малко по-късно с окончателното си решение. Мадамката искаше незабавно да се отърве от собствеността си и бързо-бързо се съгласи на цена $12,000, като във вестника колата й беше обявена за $13,000. По принцип тази смразяваща цифра на мен ми се явяваше въз-височка спрямо сумата, която предварително бях нагласил и решил да харча за кола (а това беше около 8-9 хиляди долара), но пък в този по-нисък ценови диапазон не можах да намеря нищо подходящо – налитах все на барутници и таратайки, каквато ние вече си имаме отдавна. Така че аз предварително се подготвих психически, че ще се бъркам по-надълбоко в джоба за още няколко нещастни хилядарки и ще купувам нещо наистина свястно - стига с тези пачници вече. После разбира се, отидох да огледам и другата кола, за която също искаха $12,000 и нито цент по-малко, което пък много силно издразни моята еврейска търговска душа – да купя нещо без пазарлък, това беше просто абсурдно за мен. При така стеклите се обстоятелства, аз в крайна сметка се спрях на първата кола и момичето за мой хатър отби още $300 от цената, та се спазарихме да я взема за $11,700 (което пак си беше нещо – поне можех да заспя спокоен; не изключвам девойката също да ме е харесала и за това да прояви великодушието си към един отчаян просяк в мое лице).

След автомобилните ми похождения и набези, ходих до една автоморга да търся компресор за хладилника на другата кола – въобще аз когато действам, действам в много посоки и с едно излизане свършвам множество задачи. От там хората ми дадоха тази част съвсем без пари - иначе трябваше да се изръся с още $200-$300, без да знам какво купувам. Този “удар” ми вдъхна допълнителни сили и енергия, благодарение на което реших, че вчера беше моят късметлийски ден - тутакси реших да се хвърлям “за кръста” и да купувам колата на това сладострастно моме. По пътя си на връщане се отбих в един новооткрит магазин да напазарувам евтини колбаси и наденици за скарата. После трябваше да купя още нещо за ремаркето, което с парите дето пръснах подире му също ми излезе “златно”, но това е предмет на друг разговор и сега не искам да разводнявам автомобилната тематика. Предвид моите драстични решения, които взех в движение докато пътувах, ние отново се чухме с жената по телефона и аз я помолих за последно да отида пак до тях, за да й пробвам още един път колата - исках да съм 100% сигурен в действията си, защото аз много обичам да продавам, но пък съм доста труден на купуването, особено в такива крупни финансови размери. Карах за кратко и по магистралата, много добре си върви автомобилчето – стрялка се като ужилен коч като го настъпиш по мазола! С най-чистата си съвест оставих на момата $700 капаро - те днес с приятеля си ще оправят останалите документи по прехвърлянето на колата и в 14:00 отивам да си я прибера с баланса от $11,000.

До тук – отлично, даже много добре. След всичко до момента изхвърчах към Нени - исках да го взема с мен, та заедно да отидем при момчето за компютъра. И там проведохме известни проби и тестове, но всичко мина успешно и срещу $1825 си го натоварихме в багажника. Неничко отбира от тези неща, докато аз съм малко бос в областта на компютърната техника. Той знае какво да човърка, какво да пита, къде да проверява, докато аз само мога да гледам в екрана – младежка му работа, ние старите почваме полека-лека да даваме “фира”. Привечер върнах Нени у тях, а аз се прибрах щастлив и доволен у дома. Даниела беше наготвила една чудна манджа, която аз предварително подкрепих с няколко двойни аперитива – зер, голям ден беше и за мен, нали така; полагаше ми се малко разхлабване на юларя!

Мислехме днес да ходим някъде, както и колата да отидем да си приберем от Бризбън, но те пък междувременно повикали Дани да работи и тя сутринта отиде на смяна от 07:30 до 16:30. Аз я закарах, после се върнах у нас - събудих Ванеса, оправих я и веднага излязохме -в 08:30 пък трябваше да ме види доктора за това мое проклето оглушало ухо. Резултатите ми са добри – човекът каза да спирам всякакви хапчета и капки и във вторник ще ме прегледа пак. Не си спомням обаче да е споменавал нещо за спиране на вътрешните ми “промивки”, които извършвам почти редовно през вечер. Надявам се също, че съм се излекувал успешно - може би вече снощната обилна почерпка до голяма допринесе за окончателното ми изцеряване от това шибано заболяване. Да живее водка “ФЛИРТ”! - местната алтернатива е някаква евтина “Русский Стандарт”, “ABSOLUT”, “Karloff” и дори “Finlandia”, в строга зависимост от това коя марка се продава на special за дадена седмица...

След добрите новини при доктора и преди да се приберем обратно в квартирата, по стара традиция минахме с бебето да оберем евтиниите от рафтовете на супермаркетите и отново се поздравихме за добрия си пазар. Нали чакаме и гости, та гледаме да позаредим малко хладилника с това-онова – главно сухи мезенца за боцкане с виличката.

Сега дописвам кухите си и изпразнени от съдържание мисли и след час, час и нещо трябва да тръгваме с Ванеса за Бризбън. Отивам да си взема колата и докато са все още отворени, да й платя прехвърлянето в данъчните служби. След което ще взема Нени от тях, та да го повозя до “наше село”, от където пък в 16:30 ще приберем леля му Даниела след смяната й. Така всички ще се върнем назад до Бризбън - тя трябва да докара нейната кола и да се върне сама с нея до нас, която пък ще я чака пред къщата на продавачите, след като аз се кача в новата. Въобще – отново всички сме на път, всичко живо е на колела; такъв е живота тук. На мен ли така ми се стори или пък просто такова да си е положението, но подобен юруш и динамизъм аз съвсем не забелязах да се случва в България. Там всичко си е все още спокойно, мирно, тихо и кротко. Предполагам за това хората имаха достатъчно време да ме питат и каква ми е заплатата - защото в противен случай те биха си вършили съвестно работата и нямаше да имат време да се занимават с излишни тъпи въпроси. Вярно, заплатата ми е висока дори и за Австралийските стандарти, но разликата е в това, че тя тук се заработва, докато в България май все още ги раздават по милост, подхвърлени под формата на подаяние. Дано и за това да не съм прав...

За утре (събота и неделя) пак имам запланувани ходения по гаражни разпродажби и битаци, защото сега пък търсим някакво бюрце със стол, за да монтирам компютъра горе в стаята на момчетата. Абе край няма динамиката около нас, но това също е част от стила на живеене тук.

Подготвяме да ви изпратим нещо скромно, предвид рождените ви дни. Замотахме се с нашите проблеми и специално татковият го изтървахме, но нали виждате каква е ситуацията в нашия малък семеен кошер; тук всички сме пчели, търтеите липсват. Не можем да огреем навсякъде, а и сме степенували нещата по важност – колетите за жалост се намират в последните номера, но все пак... На всичкото отгоре, на 02 Септември тук се празнува и Денят на таткото, та поводите да изпратим нещо са много. Аз гледам да запълвам листите с колкото се може повече информация, а Даниела ще отговаря за техническото изпълнение и оформление на пратката (покупките и подаръците имам предвид). Аз напред купих няколко евтини филма за фотоапаратите, та ще ви изпратя една ролка, за да си имате резервна и да се снимате по-често. Дано да сте се сетили да направите няколко снимки от юбилея на татко, с Малджиеви и всички останали гости. Сигурно сте прекарали много весело, въпреки че майка доста оскъдно е описала кое как е минало и само бегло е засегнала тази иначе толкова важна тема за нас. А аз искам повече подробности, всякакви подробности: кои са били на празника, какво сте готвили за ядене, какво сте пили, кой с кого е танцувал – абе всичко ми се иска да знам, всичко!...

Малката и сладка Ванеса много весело си играе тук около мен и изобщо не ми създава някакви бели и сериозни безпокойства. Обаче щом зърне майка си буквално подлудява и тогава вече почват щуротиите. Сега се въргаля по пода и подхвърля едни балони, които ни дадоха в магазина. На нея доста й се спи в момента, та не е и много активна - после ще заспи в колата, веднага щом потеглим за Бризбън. Ще тръгнем към 12:45, а сега е все още 11:30. Първо ще обядваме и тогава потегляме.

Снощи баба Рейчъл беше подготвена по телефона за евентуалното й пристигане насам, за да помага при отглеждането на порасналото бебе, а после и самата “баба Ванеса” ще се наложи да даде едно рамо в това благородно дело, защото се оказа, че детската градина ще ни струва точно толкова, колкото да ви платим самолетните билети и да дойдете тук – за нас това ще бъде много по-добрия вариант, отколкото да даваме грешни пари за детски ясли и градини. Но тези въпроси са все още малко сурови и тепърва ще търпят развитието си. Ще ви информираме своевременно, за да се подготвяте óвреме.

Сега – нещо по-важно. Ще помоля татко да отиде в магазина на моя съученик Станислав и от там да ми купи три (3) разклонителя “стерео”, такива каквито аз му купих за неговата уредба (в единият край с “мъжка”, а на обратния - с две “женски” букси). В България тези неща струват по 60 ст., а тук ми искат $5 на парче. Аз от едно тържище си купих такова само за 20 цента, но то беше единична бройка. При новата домашна обстановка ще ми трябват повече такива разклонители, за да включвам многобройните си устройства към усилвателя - видео, телевизор, компакт диск и т.н. Изпращането им насам изобщо не е спешно - тези неща дори могат да влязат в някой плик измежду листите с писма, снимки и т.н. Те са леки и тънки – при случай майка спокойно може да ги сложи в плика с писмото. Ами, май това е всичко за сега - отиваме да мием поаканото вече дупе, пием по една експресна чорба и потегляме към неизвестността...

26.08.2001 - Неделя, рано сутрин. Продължавам с мисълта си от петък, когато уж за кратко прекъснах “предаването” и отидохме да вземем новата кола. Съгласно програмата - обядвахме и тръгнахме. Ванеса още по пътя заспа, което дойде добре дошло, защото малко преди да излезем взе да ми се разкиселява, след като беше станала толкова рано сутринта. Таман отидохме обаче при хората и като спрях колата, тя се събуди, но не е правила проблеми и пакости. Докато се разправях с продавачите някакви други агенти ми се обадиха по телефона - май че за работа нещо беше въпроса, но аз не можах точно да разбера какво искаха. Сигурно са били от някое бюро за набиране на работна ръка - в понеделник ще им се обадя аз и ще изчерпя въпроса по-подробно.

След като подписахме всички възможни документи, преброихме парите и други формалности, аз взех ключовете от новата кола и тръгнахме с нея, а пък оставих старата пред къщата на тези хора. Вечерта, вече заедно с Даниела щяхме да си я приберем обратно към нас. От там, както бях набрал скорост и инерция, отидох директно в Транспортното министерство, за да регистрирам колата на мое име – и в тази помийна яма наринах $250 (сумата се определя като 2% от покупната цена на колата + някакви $16 друга такса – цифрите отново давам само за информация и сравнение; ако някой случайно пак пита как се живее в Австралия). И този въпрос се ликвидира успешно, въпреки че аз имах цели 2 седмици на разположение, за да го изчерпя - аз обаче обичам всичко да става веднага, на мига!

По това време се намирах сравнително близо до Неничко, та в 15:30 отидох и него да взема с нас - хем да се вози в новата кола, хем пък и да не се размотава безпризорно по пътищата. Единствено когато е с мен съм спокоен за него – вярно, че по този начин изобщо не учи, но той и сам да си беше у тях, пак нямаше да се разчете особено много от книгите и букварите. С него вече и Ванеса “барабар Петко с мъжете”, отидохме да вземем Даниела от работата й на Gold Coast, та да се върнем обратно с нея до Бризбън - тя да си докара нейната кола до нас, а аз да върна Нени в къщи и едва тогава да се прибираме с бебето. Вероятно аз и друг път съм споменавал, че разстоянието между Бризбън и курорта е в рамките на 80 км, но чувството е все едно, че пътувам между “Падалото” и “Театъра” (за незапознатите - престижни и заможни квартали на Габрово, с концентрация на духовно богати творци и интелигенти, чиито краен продукт съм и аз самият...). Понякога (по-скоро доста често) се налага такива “екскурзийки” да се правят по няколко на ден, но нали колите са за това пък. Тя, колата е досущ като жената - иска все да я пришпорваш. Оставиш ли я да бездейства и винаги й се поврежда нещо. Я виж моята колко пъти ходи по доктори и ремонти от това безстопанствено стоене пред блока, докато не влезе пак в релсите и не я подгоних по ливадите...

Даниелчето много ми хареса новата количка, обаче на отиване се вози отзад, защото нашия пораснал Неничко вече не се събира на задната седалка. Много е висок, завалията, а пък колата ми е малка, ниска и спортна, та главата му бие горе в тавана. Но за мен си е добра, защото не мисля че ще израствам повече на височина от тук нататък. Виж, на широчина е твърде вероятно, но смятам че с растежа нагоре приключихме отдавна. Иначе, да спомена и няколко думи за самата кола: както казах, малка с две врати, с люк на покрива – тъмно зелена на цвят. Има климатик, хубава стереоуредба, всички “екстри” + алармена система против кражба. Двигателят не е голям (само 1.9 л), но за сметка на това е 6-цилиндров, V-образен, с 24 клапана и 2 разпределителни вала - спортен вариант. MAZDA е марката, а моделът – “EUNOS”. По-нататък ще изпратим снимки, за да стане по-ясно кое какво и що е.

След тези дълги разтакавания по пътищата, аз най-после благополучно се прибрах и седнахме с Даниела отвън на малко градинско увеселение. Междувременно се обадихме и на татко по телефона - майка беше излязла някъде, на църква май. Похвалихме се с новите си придобивки и това ни беше разговора. Така завърши и самата вечеринка - със заспиване във фотьойлите, пред случайно работещият телевизор...

На другия ден (вчера, събота), аз пак скочих рано и хукнах да търся бюро, на което да монтирам компютъра. Намерих едно подходящо на някаква гаражна разпродажба, само че къщата на тези хора беше на около 35-40 км от нас. Много ми го похвалиха по телефона - аз закачих ремаркето на Даниелината кола и поех нататък. Като пристигнах на мястото бюрото наистина ми хареса; че то беше чисто ново - я да са го имали за година, я няма и толкова. Тогава е струвало $300, но аз го спазарих за $80 и го взех. Наложи се обаче да го разглобя и да му отделя горната част, че да го събера в ремаркето. От друго място пък само за $4 си купих един много хубав и солиден стелаж за гаража, та на рафтовете му си подредих маслата, боите и разните други мои джунджурии. Натоварих всичко и се прибрах в къщи.

Веднага се залових да сглобявам бюрото и компютъра, почнах да събирам едно-друго, че да се свършва веднъж завинаги и с тази дейност. Даниела излезе с малката по магазините и се върна с много хубави подаръци за майка и татко – специално за рождените им дни. Аз таман бях приключил с всичко, но не можах да пусна компютъра. Нещо става с него вътре и не се стартира, та се наложи пак да се обаждам на момчето, от което го купих. Той уж щеше да ми се обажда вечерта, но не ми се обади и сега чакам да стане 10:00, че пак аз да го търся. Сигурно ще трябва да отида до тях с кутията и вече той сам да види къде е проблема. Компютъра ми иначе е в гаранция, но пък защо всичко да не си е наред още от първия път!? Хе-хе, че помните ли вие такъв случай - защото аз не! Тази компютърна неудача ме поядоса малко снощи, но не можа да ни попречи за опичането на някоя и друга тлъста вратна пържола на скарата и да вечеряме обилно в комбинация “свинско-винско” с двойно индиго...

Пак съм подготвил печени сини домати и чушки – заготовка за кьопоолу. Ние много добре си покарваме с него, а пък и Ванеса го обича. Тя вече яде всичко - не й пречи нито чесъна, нито лютото. Само да ни види че сядаме с майка й на масата, курдисва се и тя и започва да си иска от това или онова (много е нахална...). Посочва с пръста в различните паници и опитва от всичко или пък направо бърка с ръка и яде като първобитен човек – за сега е доста невъзпитана и няма никакви светски маниери...

Така в динамизъм премина и вчерашния съботен ден. Днешният неделен пък, за мен започна рано сутринта с посещение на биташкото културно средище, но през нощта беше валял дъжд и поляната подгизнала, та нямаше много тараби за оглеждане. За това се върнах и така без време, та седнах да ви напиша няколко реда – само докато има тишина и спокойствие, че като станат онези двете “хуни” отгоре и квартала подлудява! Сега ще изчистя патладжаните и чушките, че да ги подготвя за разбиване. Ние си купихме такава разбивачка отдавна (миксер или “пасатор”, както му казва майка) - дано и вашата да работи добре. Даниела още в началото купи и електрическа кана, както и тостер за печени филии. Ще видя днес какво ще направя с компютъра, че трябва и с видеото да се занимавам – трябва да му се настроят каналите на телевизията, да се свързва отзад и т.н. – все дейности, които чакат само мене, но аз върша всичко едно по едно и полека...

Така – малко прекъснах, за да си почина от писането и през това време обелих материала за кьопоолуто. От горния етаж вече се дочуват разни звуци, което означава, че спокойствието ми върви към своя край. Ще следват сутрешните ритуали – обличане, миене, кафета, закуски и т.н. Дани нещо е изстинала, та не й е много комфортно. Ако имам възможност ще продължа по-нататък през деня, а утре вече ще изпратим колета.

27.08.2001 – Пореден понеделник. Значи, какво става по-нататък. Вчера докато ставаха и се оправяха момичетата, аз забърках чушките и патладжаните – невероятна смеска направих! После се обадих на човека с компютъра и се разбрахме да му го занеса в Бризбън, та да го види какво му е. Разкачам отново всички жици и кабели, които тъй старателно предния ден свързвах часове наред, метнах се на колата (на новата амчи – старата е само за Даниела вече) и след час бях при момчето. Много си играхме, много се потихме, платки сменяхме и устройства, но нищо не се получи. Наложи се да оставя вълшебната кутия за повече време и по-задълбочен анализ. Прибрах се обратно в къщи, преливащ от поредната си доза разочарование, естествено. Обядвахме и аз се заех с настройване на видеото и телевизора по честотите на тукашните програми. То е цяла наука да се справи човек с толкова много копченца и бутонченца, но и това стана успешно. Междувременно дойде Румяна да ни види. Наближаваше и вечеря, та с подръчни средства стъкнахме нещо за софрата. Нямахме само хляб и аз навъртях една бърза баница като заместител – беднотия, какво да ви разправям. Така в сладки приказки и скромни питиета ни мина вечерта.

Днес отново съм се яхнал връз голямото колело на живота, което ме върти като пумпал както си поиска – аз уж го контролирам или поне така си мисля, но то си знае неговата и ме хвърля ту в едното, ту пък в другото кьоше. В 08:00 закарах колата на Даниела на ремонт. Застрахователната компания на бабичката поема всички възможни разходи, та ми платиха и таксито, за да се прибера до нас – колата ще остане в сервиза поне няколко дена. После пак с такси ще отида да си я взема. След малко излизам, за да отида до “Социални грижи”, където на всеки две седмици нося една шибана форма, попълнена лично от мен и в която декларирам, че съм си търсил работа тук и там, с точните адреси на компаниите, телефонните им номера за връзка (проверка…) и прочие формалности. От там мога да ползвам служебен телефон само в пряко отношение към търсенето и намирането на работа, та ще взема да се обадя на разни места, които предварително съм си набелязал. Искам всички тези служебни ангажименти да се изчерпят още днес, защото от утре пак оставам насаме с бебето и няма да имам тази възможност за много безгрижно обикаляне на инстанциите.

Дани днес не е на работа, но от утре започва една дълга поредица от смени – цялата седмица, включително в събота и неделя (само без петък). Колета явно ще ви го изпращам утре, като взема “пенсията”. А до тогава ще поддържам интереса и ще задоволявам вашето любопитство с подробната си информация. Сега ще направя един списък на дейностите, които трябва да свърша днес. После пък трябва и до Емиграционния отдел да отидем с Даниела, за да проверим нещо във връзка с документите на Тони и Дима. Там пък имат и Интернет, през който за сетен път ще проверя дали някъде съществува подходяща работа за мен. Въобще – няма празно! И всичко това - само до тук, а е едва 09:00. Ще ви пиша пак следобед...

Така – до 17:00, колкото е в момента часът, нямаше никакви промени и развитие на нищо. Сутринта свърших заплануваните си задължения, успях да изпратя и няколко молби за работа - от едно място директно ми отказаха, от други две пък ми дадоха известни голи надежди. Общо взето всичко се върти по познатият ми до болка вече сценарий. За следващите дни нямаме нищо планирано - сигурно компютъра ми ще стане готов, та ще трябва да го прибирам. Повечето от времето ще ми е запълнено с въртене около Ванеса, а може някой да се престраши и да ми обади за работа от местата, които съм зарибил тези дни. Това наистина е вече всичко за сега - подредих ви и колета в кутията, но като дойде време за изпращането му, тогава чак ще ви описвам съдържанието. Хайде свършвам, че нещо не ми се пише повече – отегчих се...

28.08.2001 - Тази сутрин бебето ни сервира една малка изненада – като отишла Даниела да го завие сутринта и то скочило - наспано вече в 06:15. Та се наложи да го вземем с нас, докато закарах майка му на работа. Сега съм сложил Ванеса уж горе да поспи още малко, докато аз си видя къщната работа на спокойствие, но не смея да отида “на проверка”, за да не ми се надигне отново по никое време. Не я чувам да скърца, сигурно пак е заспала. В момента часът е само 07:45 и разполагам с достатъчно време за всичко. Аз в 11:30 имам час за преглед на ухото, което вече е добре, но все пак нека да го погледне и доктора. Там, където отивам има огромен търговски комплекс, с поща, банки и т.н., та от това място ще изпратя най-сетне и този колет. Сега с няколко думи ще опиша съдържанието му:

1. Лекарствата – това бурканче съдържа две цели опаковки, които ние събрахме само в едно, от тегловни съображения. По тази причина е и разпечатано. Намерихме ги сравнително по-евтини и предвид, че хората ни бяха дали повече пари, та на своя глава взехме две опаковки. Само за ваша лична информация подчертавам, че лекарствата струват общо $45 – ние имахме US$20 и горе-долу сметката ни е оправена, като разликата в цената е подарък от нас - няма да се циганим за центовете, я.

2. Най-отдолу има един жълт плик, с няколко снимки и писмо от Даниела, където тя е обяснила и как се пият тези хапчета.

3. Една малка жълта химикалка изпращаме на Божи – тя е специална; като се пише с нея и върха й свети. Нека да я ползва в случаите, когато чак вечерта трябва да си пише домашните, ако през деня е хайманосвал и не си е свършил работата, когато е трябвало.

4. Ще видите един голям пакет със снимки, няколко марки (пощенски) и две мои визитни картички. Снимките отначало почват с Америка у Миро, после сме на Канарските острови с Бакала и след това – от България. Те са за вас – по преценка раздайте някои, но мисля, че Дани вече е отделила специално за Йовчови, Герови и т.н., които ние ще им пращаме допълнително.

5. Изпращам и няколко филма (негативите) от общи сбирки, срещи и т.н. От вътрешната страна на пликчетата съм описал кои пози от къде са – Мима беше много заинтересована да си извади допълнителни снимки, а също и Венета – от събирането ни със съучениците. Там са и снимките от абитуриентския бал на Велинка (малката на Геро и Ленчето). Дайте и на тях от тези негативи - да си вадят още снимки, ако искат.

6. Както споменах по-преди – изпращам ви още един нов филм за фотоапарата. Снимайте ако нещо или някого съм пропуснал. Имам чувството, че някои от снимките не са ми ги извадили, защото не видях никъде кадри с леля Кинче и Калинчето у тях. Пак ще проверя, но нещо този епизод ми се губи. Отидете на вилата на леля Менча и чичо Николай и се снимайте с тях. Аз предполагам, че те вече са по-добре и са се възстановили напълно след заболяванията, които имаха. Предайте им специални поздрави от всички нас.

7. Чорапите и блузката (сивата) са за милият ни татко, по случай големия юбилей от 70 години (цифрата посочвам само за статистика, той нека да не я афишира наляво и надясно, защото спокойно минава за далеч по-млад)...

8. Вишневата блузка е пък за майчицата ми – армаган за рожденият й ден на 15 Септември. Да си я носи с радост и постоянно да се фука с нея пред бабичките в черква!

9. Увита в малко найлонче изпращам една платка от компютър за Огнян. Това е 32 Mb RAM (памет) от стария ми компютър. Той беше споменал, че в България ги подменяли и излизало по-евтино като се даде старата и после се доплати за новата. Ако има възможност, нека да ми я замени с една от 256 Mb – разбира се със съответното минимално (доколкото е възможно) доплащане, което аз ще си поема като масраф. Ние ще се доразберем с него чрез Интернета, веднага щом се включим. Може би днес или утре ще си прибера компютъра и ще потърсим връзка с някоя от компаниите, които предлагат достъп до Интернет.

10. На края ще видите един мобилен телефон и зарядно устройство за него. Това е стария телефон на Румяна, който тя вече не ползва, защото си купи нов. На нея не й трябвал повече и ми го даде. Аз реших да ви го изпратя, защото все някой може да се зарадва на него. Той е дигитален (от новите), а не аналогов - само трябва да се сложи една телефонна карта вътре (под батерията), да се зареди и е готов за експлоатация. По-нататък ще изпратя и адаптер за включването му в мрежата, ако там не може да се намери (например такъв, какъвто ползвах аз, за да зареждам батерията на камерата).

11. Има и две малки шоколадчета, които може да махна в пощата, ако надвиша грамажа на колета, тъй че ако ги няма или е само едно, да знаете каква е причината – не са откраднати, нито пък съм ги изял аз.

Ами като че ли това е всичко, милички на мама! Ще се надявам дреболийките ни да пристигнат при вас и да им се радвате истински. Ние до няколко дни пак ще ви се обадим по телефона. Аз веднага започвам следващият си репортаж, който може вече да е редактиран на компютъра, а пък разпечатването му да стане на принтера. Нека един път да включа всичко и да заработи нормално, пък тогава ще видим.

Вчера в Сидней паднал голям сняг (дълбок цели четири пръста!), та направо им блокирал живота. Всичко било един огромен хаос, даваха го по телевизията – задръствания по пътищата, катастрофи, закъснения на влаковете и прочие галимации. В случай на война според мен на Австралия не й трябват бомби и куршуми – хвърли й отгоре половин метър истински сняг и ще загинат като нация. Снегове ринат и долу в Тасмания. Пътищата са затворени към онази планина, до която ходихме с Цецови. Не се учудвам, защото тогава навръх Коледа (посред лято) ни валя сняг, та какво остава сега през зимата - която уж вече си отива, защото на 01 Септември пък настъпва пролетта. Като споменавам тази дата си спомням, че леля Маринка има рожден ден тогава – непременно я поздравете от всички нас. Ние храним най-добри и топли чувства към цялото тяхно семейство!

Ванеса сигурно е заспала, защото трайно се укроти. Навън духа един противен вятър, но иначе е слънчево. Сигурно ще излезем с колата, за да не лапаме пепелта по улиците. Не си спомням дали ви написах новият ни телефон. Всъщност променени са само последните осем цифри. Ако имате старият ни телефонен номер, със съответните кодове (които си остават неизменни), сменете само последните 8 символа.

Друг любопитен факт, леко дразнещ дори – онзи ден, след като най-после подредих гаража, наредих стелажа и всички останали боклуци намериха своето постоянно място, оказа се че нито една от колите ни не може да се събере заедно с присъствието и на ремаркето вътре. А самото него няма къде да го държа отвън, защото такава е обстановката в комплекса. Пък и най-лесно някой може просто да си го закачи на теглича отзад и после върви се разправяй с милиция и съдилища. При това положение сега то стои самосиндикално вътре в гаража, най-чинно и почтено баш по средата - един абсолютен боклук за няма и $200, докато коли на обща стойност над $20,000 гният отвън на дъжда, изгарят на слънцето и са подложени на всички видове капризи на природата и климатични катаклизми. Ще трябва да се правят някакви нови размествания, та поне моята кола да вкарвам в гаража. Даниела и без друго няма да може да се справя с маневрите напред/назад - освен това Нисана е голям, дълъг и едва ли ще се побере наред с останалите безценни скъпоценности от бездънната ми съкровищница, пълна с боклуци.

С това си изречение наистина приключвам вече и забивам точката. Много ви обичаме и мислим за вас, толкова искаме да сте тук около нас. Поздрави на всички наши общи близки, приятели, познати и т.н. Целуваме ви: Ангел, Даниела, нашият малък Неничко и палавото бебе Ванеса…