Писмо No 03 (X-XI.2004)

Скъпи и обични родители – мои лични и наши общи! Приятели и верни дружки!

Както обещах в последните редове на предишното си писмо, аз продължавам да описвам своя живот такъв, какъвто е за момента – добър или лош, много бурен или пък малко скучен, та дори на някой да му се стори и съвсем изпразнен от емоционално съдържание. Съвестно ми стана все пак, че се забавих с информацията толкова много и за това реших да изпратя нещо дребно, макар и само в писмена форма. Нагледните материали ще се позабавят за (не)известно време, но пък успокоителното е, че се работи по въпроса – както казват, човекът взе парите и каза: “Ще видим”...

Миналия петък приключих със списването на поредната си статия и още в събота Даниела я придвижи по етапния ред към пощите. Тя, горкинката имаше много задачи за деня – задължителното и неотложно пазаруване; наред с всичко трябваше да се разправя с дърводелци по ремонта на кухненските шкафове и т.н. Аз пък през това време се занимавах с мозаечното пано, което в крайна сметка стана чудесно – тъкмо довършвах фугирането, когато Неничко цъфна с цял ръст във вратника на двора. Много му се зарадвах и приятно се изненадах на неговото неочаквано посещение. Той дойде с колата на майка си, защото неговата е още на парчета, пръснати и въргалящи се из целия гараж у тях, под леглото му с стаята, в хола, кухнята, та части от нея се намират и в клозета им даже. За всеобща наша радост той ни увери, че вече са почнали да я сглобяват с неговите апапи и скоро ще ми я представи в завършен вид. Ако не сте разбрали обаче защо поначало е трябвало да я разглобяват и да се бъзикат с всичко, което мърда и се движи по нея, то тогава всички ние ставаме с един повече – на мен също не ми станаха много ясни неговите действия; вероятно и той го прави с учебна цел, но пък нивото му и границите на разумния риск далеч надхвърлиха моите по своя размер на безразсъдни разхищения и разточителни масрафи. Е, щом майка му ги поема от джоба си, нека да се занимава детето. Аз лично не поощрявам такива едни подобни начинания, вместо именно сега тези средства да се пренасочат в неговото образование и усъвършенстване например като някакъв професионалист. Но мен кой ме пита – аз нали съм нищо. Нени каза, че вече окончателно се е разделил с онова момиче Джесика, което му изяде сума свободно време и последните най-важни години до завършването на гимназията – сега пък бил хукнал подир някаква друга фуста (на кого се е метнал такъв “спортист” и аз не знам – аз не си спомням добре моите лични “спортни” прояви, специално в тази дисциплина...).

Нени се похвали също, че започнал работа на едно място – за сега уж само временно, докато отново продължи да учи. Аз по никакъв начин не можех да оставя това, което бях вече започнал и си приказвахме отвън на двора, докато работех. Бях забъркал вече пълнежа за фугите, който много бързо изсъхва и трябваше на всяка цена да го употребя по своето предназначение. Малко по-късно си дойдоха Дани и Неси, та обядвахме всички заедно. Неничко постоя при нас още няколко часа и следобеда си тръгна, а като го изпратихме аз също привърших с дворните дейности и занимания. Надвечер влязох в езерото с лодката и дълго обикалях тихите му, потъмнели от настъпващия здрач води, докато не се изморих и изтощих напълно. Прехвърлях в главата си разни мои дълбоколични тревожни мисли и вълнения, които се мятаха и търкаляха из мозъчната ми кухина като тежки воденични камъни. Последвалата ни вечеринка беше доста необичайно телевизионно вяла - както никоя друга съботна вечер. Решихме обаче да оставим тържеството си за неделя, когато пък се падаше годишнината от смъртта на милата ми баба Фанче. По мои смътни изчисления, май че 10 години станаха от тогава - като че ли вчера беше, Бог да я прости още веднъж.

На другата сутрин (като ден неделя, а всъщност едва само вчера), аз станах рано и на нова сметка се залових с двора и плочника. Изчистих всички фуги между черните плочи по края от нападалите в тях листа и насъбралата се с времето кал, след което ги запълних с цимент. Така площадката ще може по-лесно да се чисти с метлата или пък с маркуча. Оставих ги да съхнат отвън, а ние с Даниела се заловихме за дърводелството в кухнята. Изрязахме наново лицевата дъска за фурната (този път черна вече), а старата която беше също нова и само на 2 седмици дадохме пък на съседите – да си сменят тяхната с по-хубава. Сега вече всичко стана в тон и се върза като по журнал. Добре, ама много пуфтене и гъзурчене падна в тая теснотия. В края на краищата действията ни завършиха много успешно, което е и по-важното в случая – жертвите не се отчитат, след постигането на крайната победа. Аз от своя страна ще направя нов филм, специално за тази част от къщата, която със задоволство отчетохме, че се освежи достатъчно добре, а пък в същото време само с минимално количество средства.

След като приключихме благополучно с дърводелските си дейности из кухнята, преместих “ателието” обратно отвън на плочите, за да ги измия от цимента, че ги бях оплескал ужасно много, докато им правих замазката. С маркуча и много търкане с една твърда пластмасова четка за дъски, успях да ги направя като нови. За награда и заслужена “почивка” – хайде, пак скочих в лодката и тръгнах да обикалям из езерото като индиански вожд. Тренировките ми продължиха до момента, когато пък стана време да ходя за хляб. Окъпах се, избръснах се - Дани ме беше и подстригала междувременно, след което отидохме с Неси на пазар. Върнахме се с пълни торби евтина стока. А Даниелчето вече беше нарязала салатата, смачкала пюрето, наклала огъня – Ванеса се наяде набързо и си легна, докато ние с майка й седнахме отвън на тихо и скромно, уединено тържество. Опекохме си пак няколко наденици от нашето производство – колкото да освободим място за новите партиди. Нашият малък Неничко ги пердаши една след друга като тиквени семки – яде ги направо без хляб и без дори да им бели кожата, та се задъхва чак от удоволствие и гастрономическа наслада. На изпроводяк му дадохме два полуизсъхнали суджука - да си опече на барбекюто малко нашенска мръвка, че да я изядат двамата със Зоя (така се казва новоизгрялата му “звезда” и била много, ама страшно много красива; къде ги намира все такива красавици това хлапе? - аз едно време на неговите години не можех да се похваля с подобни завоевания; ба мааму, дали пък не ревнувам?…). На софрата споменахме баба Фанче за Бог да прости и не след дълго вечерта ни приключи. Бяхме доста изморени, та легнахме набързо и без много излишни ритуали.

Тези дни времето е чудно – 28°C-29°C; тихо и слънчево. Уж синоптиците по телевизията постоянно предвиждат дъждове, но те все не идват при нас или пък падат по други места. Надявам се всички вече се досещат, че в момента пиша по време на обедната си почивка – цяло щастие е, че за сега поне нямам много голям зор от служебен характер. А за спазване на строгата хронология и въведения от години строг ред в кореспонденцията ми, пояснявам, че датата е 04.10.2004. Вероятно ще продължа утре по същото време, защото сега се потапям обратно в казана с врящите лайна…

А ето го и обещаното продължение на моето монологично изложение, вече днес – 05.10.2004. Отново по време на почивката си съм изпаднал в състояние на свободно пулсиращ около ядрото на своя атом електрон. Пулсиращ, защото не се движа излишно и не обикалям из отдела (атома…) от бюро на бюро, а си седя само на моето (ядро). Другите ходят навън да обядват, да пият кафета, да пушат цигари и т.н., но за мен това е равнозначно като пълна загуба на ценно творческо време. От тук поне мога да пиша, необезпокояван от никой – по принцип 30-те законни минути са свещени и неприкосновени (е, поне в повечето от случаите). А именно това е само онзи единствено мой, най-прекрасен половин час от денонощието, отдаден на спокойствие и съкровените си мисли по всички вас, по роден край и други носталгични спомени – през останалите 23 ½ часа съм малко зает с други мероприятия и акъла ми е пръснат в повече посоки; както α-, β- и γ-лъчите например (Божичко, каква тематика захванах – та аз не разбирам нищо от тази сложна материя: нито от химия, нито пък от физика; по-добре да спирам с научната си терминология, докато не са ме осъдили за светотатство и кощунство с въпросните учебни предмети)…

Снощи говорихме с Цецови – майка му пристига пак, мисля че към края на Ноември. Поканихме ги всичките да ни дойдат на гости по Коледа - тъкмо да доведат и нея да се разходи из Австралията; ще видим какво ще стане и какво ще решат. Ако тези наши съвместни планове се осъществят така, както ги замисляме с Цецо и се срещнем на наша територия, с него ще се опитаме да ремонтираме онази камера и ще я изпратя на татко по леля Гинче, за да си играе с нея и да запълва свободното си време на работещ пенсионер.

Иначе около нас няма нищо кой знае какво ново и чак толкова вълнуващо. По принцип през седмицата с най-голямо нетърпение чакам в края пак да дойдат почивните дни, за да се заровя в двора по моите строителни задачи. Ама че прекрасно попълнение на времето ми се яви тази шибана къща! Иначе щях да се чудя какво да правя по цял ден – трябваше или за риба да ходя, или пък по екскурзии разни и други светски развлечения. А така ми е толкова лесно да отговарям на случайни въпроси от рода на: “Какво ще правиш в почивните дни? – Ами ще се ровя из пръстта и кереча като червей; ей туй ще правя сигурно дорде светът светува и дорде съм още жив!”...

Следващият ми обект ще бъде завършването на плочките до решетката и около вратника, за да може Даниела там да си подреди насажденията в големи саксии. Аз не съм правил такова нещо до сега, ама като гледах Краси когато ги поставяше, та си мисля че със сигурност ще мога и аз да се справя. Той пък да не би да е с три глави, я (иначе всички ние, нормалните дето не пикаем клекнали сме с по две - повечето поне; да ме прощават женските, ама си е баш така). Впоследствие ще ми останат само крайните плочи да довърша, откъм дувара.

Замислям се сега, че тези дни след като сте смачкали гроздето на вино, няма начин да не ви се понамирва и малко шарица из хладилника – така да ми се пие шара, че не може да бъде. Чудя се даже кое обичам повече – бозата или на виното шарата. Ама аз мога и тук да си направя. Ще купя гроздов сок в бутилка или в тенекиена кутия и ще го оставя да повкисне малко на топлото. Само че още не съм виждал да продават такъв артикул по рафтовете на магазините. Гроздето е много скъп продукт и за това не го хабят за направата на сокове, ами го превръщат направо във вино – така то е по-рентабилно за икономиката...

08.10.2004 – От няколко дена не съм се появявал в литературното пространство, поради липса на материал за обсъждане и теми на дискусии. Днес обаче е петък и това ме прави особено щастлив, непрекъснато мислейки си за нещата, които имам да върша през почивните дни. Освен това шефа пусна приказка, че ще ме преместят обратно в другия офис на Gold Coast - може би дори още от понеделник нататък. Аз тук служебната си работа почти я свърших и сега само се чудя какво да правя - буквално убивам времето, но не става и да тръгна току тъй, че да си гледам моите задачи от личен характер. Ето защо ще си налягам парцалите и ще натискам стола до 16:30, когато най-после тръгвам за дома.

Напоследък почнах вече и да тичам около езерото – до сега само го обикалях по тротоара в бърз свински тръст, със скоростта на разгонен нерез. Правя една обиколка и имам вътък за още, но много ме заболяват краката, а пък отделно дето ми е и доста скучно – бих казал дори неприятно, за да не употребявам някоя друга мръсна дума от моя силно жаргонен и улично-просташки речник. Останало у мен като кошмарен гаден спомен още от времето на нещастните ми казармени години, това шибано бягане се утвърди и запази в моето съзнание и лесно ранима, нежна душа като вероятно едно от най-омразните и противни упражнения от всички останали видове спортни дейности – тогава, когато насила и най-брутално ни караха да обикаляме плаца и баирите като въртоглави, за да сме станели уж мъже. А ве, ей – идиото мръсен с лъскави пагони и протрити нашивки! Мъж се става в кревата и между краката на някоя женска, а не залягайки и пълзейки из калта на окопите заради оня, що клати клоните на гората. Колкото псувни и реки от пот имам изхвърлени по този народен парк “Тюлбето” над Казанлък – цели книги и поеми могат да се напишат с подобни мотиви и по неприятни спомени. Именно поради тази причина не ми се припомня нищо от този злощастен отрязък на живота ми, че ме побиват ледени тръпки само като се сетя за това нещастно време в ролята си на кашик и бранник на Отечеството, което тъй или иначе никой нямаше и намеренията даже да напада. Така че в днешни дни аз едва ли ще мога да си причиня подобно самоизтезание, хуквайки по улиците като малоумник – па макар и под благородния предлог за физическо укрепване на личността и здрав спортен дух. В моя случай кило и половина вино или пък 300 грама ракия вършат абсолютно същата работа и имат далеч по-траен и запомнящ се ефект.

Взе по-чувствително да се усеща, че денят започна вече да расте – при това положение ще мога да влизам в езерото с лодката докато все още е видело. Разбрахме, че Цецо и Светлана ще идват у нас на гости чак догодина, вероятно през Януари, а пък на 31 Декември със сигурност очакваме Сашко с булката да дойдат при нас за няколко дни. В същото време Даниела действа и за дядо Митко - да го вземем при нас барем за 6 месеца, че да го позакърпим малко, но да видим какво ще стане. Никак не му е лесно на завалията сега, като остана сам без баба Рейчъл.

Иначе всички ние сме добре – Неничко преследва единствено неговите собствени мераци и интереси, работи и си мисли само за колата; като че ли около нея се върти света и друго нищо не признава. Неси пише усилено буквите, мъчи се и да чете от детските си книжки – тя вече може да преписва всякакъв текст, без значение на какъв език (за сега само български и английски, по-нататък може и повече да владее). Онзи ден, докато Даниела ви изпращала писмото, видяло хлапето как се пишат имената ви на плика, взело си един лист и ги преписало досущ както са били. Дано поне тя да излезе по-ученолюбива и амбициозна от батковците си, че те и двамата излязоха малко калпави специално в науките...

11.10.2004 – Днес отново е понеделник – сигурно по-досетливите ми и съобразителни читатели вече сами се досещат, че това е най-омразният ми ден от седмицата (как пък можа Господ да го създаде толкова противен – виж, за създаването на Ева във всички нейни форми, разновидности и прелести аз не му се сърдя, но заради този шибан понеделник определено имам остри забележки и изразявам непримиримост). Аз съм си в законната почивка и пак рекох да драсна някой и друг ред – това ми стана навик, нещо като втора природа. За жалост напоследък (специално последните 2-3 години имам предвид) информацията ми, която пристига от тази част на света носи чисто работен и служебен характер, сух и строг като че ли друго нищо съществено не се случва; отдавна вече не споменавам за никакви екскурзии или пък някакви други плътски и душевни удоволствия, защото просто няма такива. Е, сега се е задало това наше ходене до Cairns, което вероятно ще пречупи тази малко тъжната хронология. А иначе около нас е все една и съща работа и само работа, като постоянно извира нова и нито едната има свършване, нито пък краят на другата се вижда– доста неприятен факт.

Аз в събота рано сутринта се залових да довърша онова парче от плочника около вратника и решетката. Първо отидох да купя още пясък – това обаче е свързано с монтиране/демонтиране на теглича, връзване на ремаркето и пр. За пет шепи пясък, а пък толкова много тропулак си отворих, но нали последният трябва да е специален – промит от калта, че да не потъва и да не се сляга много. Върнах се след всичко това в къщи и започнах. Трябваше първо да извадя няколко от последните плочи и да ги пренаредя. После започна кроенето на крайните парчета. Рязах ги с диамантения диск и ъглошлайфа. Обаче каква страхотна червена пепел се вдигаше изпод диска (сякаш Марсианска беше) - за нея вече няма да ви говоря. Добре че него ден подухваше ветрец, та пръскаше всичкия пепелак и мръсотия равномерно из съседските дворове, по проснатите им пранета, кристално чисти бели чаршафи и т.н. – sorry майна, ама и моя бизнес трябва да върви, нали така.

Докъм следобеда някъде успях всичко да наредя. Залях фугите с цимент и измих наоколо кочината. Стъкнах се пък тогава на избори да ходим, защото вече беше станало 16:00, а урните ги затварят в 18:00. Окъпах се и излязохме. Ако някой тук се чуди за политическата ни ориентация пояснявам, че ние и в Австралия гласуваме за “сините” и тяхната уж по-демократична идеология. Нека обаче да не забравяме какво е казал небезизвестният Алеко Константинов герой, бай Ганю с крилатата си фраза: “И едните и другите са маскари!” с което заклеймявам политиката като курвенска работа (от курвите като че ли има повече обществена полза и може да се очаква дори лична облага, докато от политиката – само среден пръст, без извинение този път). После отидохме на един търг да видим какво има. Играхме за един шкаф и някакъв воден фонтан, но не знаем още какво сме спечелили. Ще разбера резултатите чак довечера по Интернета. Прибрахме се вечерта и веднага залепнахме на телевизора да гледаме как върви преброяването на гласовете в изборната нощ. Либералите (“нашите”, сините демек) печелеха поголовно и стремително във всички щатове. Това бяха федералните избори (на държавно ниво) и сегашният Министър-председател започва третия си пореден мандат. Значи излиза, че австралийският народ или е много прост, за да си го преизбират вече за трети път, или пък много си го харесваме и му даваме пореден шанс да продължи делото си в името на просперитета и успеха на държавата. После изгледахме филма и легнахме. Майтапа тука вече настрана, но сред съответните държавни кръгове се говори, че такова кадърно и далновидно управление Австралия не е имала от много години насам, което разбира се резултира в развитието на икономиката и другите сфери на живота. Благодарим ти, г-н Министре – след като аз самият съм на работа, значи че голям тласък и подем има в индустрията; дай Боже още такива дълги и успешни години…

Вчера (неделя) пак се занимавах с плочките. Но преди тях, сутринта с Ванеса ходихме на битака. Отново понакупих множество дреболии и “подаръци” – радост и спасение за вехтошарската ми душа. След това вече правихме фугите на плочките – те се запълват с много фин и дребен кварцов пясък, за да не мърдат. После пък с Даниела се хванахме да садим и присаждаме разни дървета, цветенца и други безполезни насаждения. Вадихме палми от предния двор и ги садихме на други места – хаотично и безпорядъчно, точно като лунатиците. С тази разсадническа дейност запълнихме целия си следобед, та чак до вечерта. Времето беше много духовито и не съм влизал с лодката в езерото – всъщност, не ми остана и време за това лично мое удоволствие. Последва задължителното къпане, бръснене, иззяпване полузаспивайки на скучния филм по телевизията и край – почивните дни свършиха като че ли за един миг. Сега пак трябва да чакам цяла друга седмица до следващите, а толкова много работа съм си нагласил за тогава. Дано само да е добро времето, че да поотхвърлим още някой и друг обект по двора...

12.10.2004 – Най-добрата вест за днес е, че от утре се връщам в другия офис, при нас в Gold Coast, което ще съкрати значително безкрайните ми пътувания и загубата на ценно време. Щял съм да работя по някакъв нов проект - ще ми кажат като отида там. Каквото и да е – подробностите не ме интересуват, важното за мен е да съм на работа, а пък ако кажат и руски самовари мога да им правя (с форма на картечници).

Иначе друго около нас няма. Даниела ходила вчера да купува лози – искат по $20 на главня изедниците мръсни търговски и еврейски, а на нас ни трябват поне 5-6 корена. Ще търсим някакъв по-евтин вариант обаче, защото на мен изобщо не ми се дават $120 за нещо, което мога да намеря и без пари. Идиоти – да ги заведа аз на Драгановци, че да им покажа какво означават истински лози и пръчки. А те тук ми заболи две-три клечки в една саксийка, последните пуснали малко листа и филизи от немай си къде и давай – ще искаме от тях по 20 пари на простолюдието. А-аа, не сте си намерили вие майстора, байновци – бачо ви Ачо не е будала; “Юнак – вино пий; ахмак – лозе копай”, дето се казва по народному. За да спестим някой мизерен и нещастен долар най-вероятно ще отидем на разходка до многобройните винарни из района, където отглеждат лозя в промишлени условия (и количества…). Не може да не си изпросим от тамошните чираци някоя и друга пръчка като за начало – хората с охота ще ни дадат и хем ще ни кажат как да си отчуваме лозенцето. Сега обаче на дневен ред стоят редица други, много по-важни задачи – асмалъка на двора ще го правим между другото, за удоволствие и развлечение.

Скоро трябва да получите писмото, което ви изпратихме още преди седмици. Ако мога днес ще си тръгна малко по-рано, че да се видим привечер и с Нени евентуално. Бояджията ни го няма никакъв - трябва пак да го търся и да го пришпорвам да оправяме най-после тези стени. То, докато го чакаме май цялата къща ще стане за пребоядисване. Ама нали е дребна работа и не хвърля много на пари, сигурно за това не си дава зор – такива са тукашните “майстори”, а предполагам и по целия свят; да ги хванеш, че да ги избесиш надолу с главите.

13.10.2004 – Днешният ми репортаж е вече от новото работно място. Цяла сутрин се мотахме с разни бюра, инсталиране на компютри и други организационни мероприятия. За пет пари работа не съм им свършил още, а пък и следобеда се очертава да бъде с подобен “актив”. Вчера приключих служебната дейност в Бризбънския офис значително по-рано от обикновеното време. Тръгнах си още в 14:00 и уж щяхме да се виждаме с Неничко, но и този път ми се осуетиха плановете – той (както винаги…), трябваше да прави нещо друго, много по-важно от мен самият и нямаше време да се срещне с баща си. Аз пък си уплътних времето с една екскурзия до малка винарска изба в съседство. Нали ще ставам “лозар”, та ходих на консултации с надеждата, че ще мога да взема и някой калем за бъдещият ни асмалък. Добре де, ама се оказа, че сезонът в момента не бил подходящ за присаждане и прихващане на лозе, така че пак минаваме на резервния вариант с купуването на цели главни с корените, разхвърляни из търговската мрежа. После взех Ванеса от градината и отидохме да видим лозниците в магазина, където най-често ходихме с татко. Там освен инструменти, бои, химикали и всякакъв вид железария, продават растения, семена, разсади, наред със стоки за домакинството, бита и най-вече в областта на градинарството. Именно в този “малък” дюкян (с размери на складовите помещения за съхранение на инертни материали и Търговската база взети заедно), Даниела беше поръчала тези лозички и аз като ги видях се смаях – амчи те листата им бяха готови вече за сарми, бре; по клоните висят гроздове, макар и в зародишен вид и много дребни – въобще, все едно че купуваш отгледано лозе, само че в саксии. За да намалим разходите, ще занижим количеството на лозите – вместо 6 главни ще купим само 4, пък били те и по $20. Надявам се, че като бодна в земята по два стръка от всяка страна на бурето, това ще бъде напълно достатъчно, за да се разлисти асмалъка. Има три сорта грозде – два бяло и едно червено. Ще ги омесим малко, през едно - за асортимент. По една бъчва вино да напълня от всяко – берекет версин; ще си имам питие за цяла година напред, с което да промивам нечистотиите от душата си и да гоня нечестивите сили от нея.

На края се прибрахме в къщи. Беше пристигнало вашето писмо - № 5 мисля че беше. Сложих на Неси да вечеря и си го прочетох на спокойствие. Не се ядосвайте за нищо – здравето е най-важно и спокойния живот! Ние сме добре, даже много добре – бих казал: по-добре, отколкото дори заслужаваме да бъдем. Така че за нас няма да се притеснявате. Вечерта седнахме с Даниела на софрата да полеем триумфалното ми прибиране на Gold Coast. Изобщо не знам колко време ще остана тук, в този офис – въобще, нищо не е ясно още, докато не стане всичко онова, каквото е определено да става. За това аз си карам работата, мисля за своите лични неща, планове, проекти и спомени, а занапред – каквото дойде, това ще е…

Довечера се очертава да втасам по-навреме и след като вече няма да се боря с дългите пътувания назад към къщи, ще ми остане време да вляза даже и в езерото с лодката. Там се чувствам най-добре – нали водата винаги ме е привличала. Нека да изкарам един път тези шибани дворски обекти и ще купя по-голяма лодка, за да се разхождам с нея из реките и каналите – може пък и за риба да тръгна, знам ли на къде ще ме удари критическата възраст; едни хукват по ученички, други – на лов, а трети ги избива на глупост и простотия. Дано да съм от първите, все пак…

18.10.2004 – Понеделник, пак от същото място. Както вече виждате и съдите по датите - пропуснах няколко дни от дописките си и дневника ми не беше воден редовно. Основна причина за това мое информационно затъмнение се оказа отсъствието на всякакви събития за описване, а и през деня все по нещо друго се случваше, та не оставаше време за никакво писмено творчество. Сега обаче, под ударите на дъждовните капки, с няколко думи ще обобщя фактите от изминалите дни.

Работната седмица приключи успешно в петък – след работа ходих да взема Ванеса от градината, че баш тогава Даниела пък беше на зъболекар. От там отидохме право в магазина и купихме четири корена грозде – за бъдещата асма на двора. Взехме два сорта бяло и два червено – според добива и ако е рекъл Господ, може да почна и вино да правя. В събота се бях нагласил уж да садим “лозето”, но преди това трябваше да свърша едни заключителни операции по мозайката. По своите прогнози синоптиците предвиждаха дъждове и кал, а на мен ми трябваше идеално сухо време. За това отложих този обект и натиснах камъните в “ХеМаната”, както нарича Неси механата. Два дни не излязох от там и доста работа отвъртях. От време на време Даниела ми носеше камъни с кофите, аз само ги циментирах по стената. Голяма врътня падна, специално около гредите и особено там, където се срещат на триъгълник. Половината купчина камънак, който бяхме донесли с вас замина само в този обект. Може би вече съм направил около 2/3 от цялата стена.

Тъй или иначе обаче него ден дъжд не заваля, както предсказваха по телевизията. Едва снощи започна да се изсипва вода от небето, което продължава и сега, а това е добър знак за Майката-Природа. Нека малко да ни се посъвземат растенията, че те хептен изгоряха в тая суша. Очаква се да вали така няколко дни - да видим какво ще стане.

Междувременно си разменихме и няколко съобщения с вас. Зарадвах се много, че пак ще ходите на Охридското езеро. Да сте живи и здрави – всяка година да посещавате това чудно място! Ще чакаме с нетърпение подробности по случая, придружени от богат снимков материал. Докато се върнете от тази малка екскурзия, може и писмото ми да е пристигнало вече – дай Боже успешно, че да се порадвате малко на прясна информация от тази част на света и в частност около нас. Тези дни бях много зает с работа и пак не ми остана време за филма. Но другата събота ще прибавя свежи кадри от най-новата ни семейна история - тъкмо ще заснема готовите обекти по двора.

Довечера ще ходим при един много добър счетоводител, за да приключим отчета на финансовата година – да видим и там какви комбинации ще правим, че да платим по-малко данъци на хазната. Нали всичките ни машинации се въртят все около това – избягването на и без друго високите държавни такси.

Миналата седмица беше много горещо – температурите стигнаха 35°C. Но сега с този дъжд обстановката се нормализира и времето стана по-поносимо. Наред с жегите, отново започнаха и горските пожари. Докато за момента все още е мокро навсякъде, пожарникарите ще си отдъхнат за малко. Но щом земята изсъхне и се облещи онова огнено кълбо от небето, огньовете пак ще лумнат...

21.10.2004 – Остават ми още два часа, докато стане време за тръгване. Шефа ми го няма, аз си свърших възложената работа, а и факта че се намирам в отдалечен офис от останалите маймуни в общата клетка, ми позволява тази малка волност - да надраскам някой и друг ред, необезпокояван от никой. Няколко дена преминаха в тягостно писмено мълчание – по време на обедните си почивки все гледах да опознавам района, където работя, а и да си раздвижвам краката. Напоследък се старая да се разхождам колкото е възможно повече, белким си поправя малко фигурата. Аз че на Том Круз няма да замязам, то е повече от ясно – ама поне да се доближа до неговия физически “блясък”. За сега единствено само по ръст го превъзхождам с няма и 2-3 инча разлика в моя полза (той е висок само 1.70 м, докато аз стърча далеч над него с моите 175 см – все пак и това е нещо, макар дребно и незначително на пръв поглед).

Тези дни и хубав дъждец поваля сериозно – зер, от кога го чакахме и му се надявахме. Сега небето се поразчисти, но все още продължава да прекапва от време на време. Междувременно разбрах, че сте се прибрали благополучно от Македония – довечера ще ви се обадя и по телефона; като местно време в България ще бъде някъде около обед или ранния следобед.

Бояджията ми се обади напред, че ще дойде да боядиса стената в понеделник вместо утре. Ние с Даниела пък ще отидем да купим боята, че да му е готово всичко – само да пляска с четката. Очертава се същото такова влажно време и за следващите дни – пак ще съм на камъните в механата. За да продължа с дейността си навън, всичко трябва да е идеално изсъхнало. Само тогава мога да нанеса това специално покритие върху камъните и най-вече на мозайката около бурето. Но ако слънцето пече силно само ден-два, ще му стигне да се огрее, че и да се прегрее даже: и дувара, и мозаечното ми пано и разбира се всичко останало. За сега обаче ще атакувам механата - таман и камъните от двора да изчезват малко по малко.

Иначе други новини около нас няма – всеки е зает с наличните си и насъщни, ежедневни задачи. Неничко не съм го чувал и виждал от когато дойде изненадващо у нас преди 2-3 седмици. Чакам го сега много търпеливо - да видя кога точно ще се сети, че да ми се обади поне по телефона; едва когато му дотрябват пари, най-вероятно. Ох-х, и той ми е една мъка, ама нейсе – така ми било писано; ще си приема съдбата и орисията – само да е жив и здрав, нищо друго не искам повече…

Зарадвах се искрено, след като разбрах от съобщението на татко, че писмото ми е пристигнало невредимо. Сигурно пиша и много грозно вече (аз комай, никога не съм страдал от “краснопис”) - дано можете да ми разчитате йероглифите. Нали все бързам, гледам да предавам колкото се може повече информация, а това се отразява на качеството, както знаете. Опасявам се, че майка няма да може да чете вече писмата ми – нека татко да й ги прочита или разказва; тъкмо така ще си бъдете двамата заедно, когато ще ставате съпричастни на моето бурно и противоречиво житие-битие.

Имам още час и половина - какво ще правя до края на деня и аз не знам. А пък не става и да си тръгна, защото така губя от заплатата. Мога да стана и да си вървя още в този настоящ миг, но заради удоволствието ще получа с час и половина по-малка дневна заработка. Надницата ми сега е прилична – не мога да си позволя този лукс и да не усвоя въпросните пари, които ми се полагат по право така или иначе (нищо, че за тях не съм свършил никаква работа – това все пак изобщо не е моя грешка). Е, щом трябва ще натискам стола още малко – няма как.

За сега има доста работа тук в тая фабрика – явно са спечелили много проекти напоследък и са дали ход на всичките по едно и също време, та са на голям зор в момента. Постоянно набират всякакви хора и разширяват личния състав. Ще видим до кога ще издържа на това място. Работата ми не е особено интересна, но я върша макар с погнуса и отвращение - нямам много друг избор. Компанията разработва технологични съоръжения за промиване на пясък и извличане на полезни метали, отлагали се там с години и векове. Основният материал, който се добива е цирконий, но наред с него има и много други. Инсталациите се подготвят да работят за период от 20-30 години, като с времето се преместват от едно място на друго, в зависимост от концентрацията на минерали в дадената област. Изорават всичко - вземат каквото вземат, а зад тях релефа на земята остава все едно, че е бил непокътнат. Всичкият материал (пясък, глина, кал и пр.), след преработката се връща назад във вида, в който е бил. Правят се сателитни спътникови снимки на даден район – после по тях възстановяват земята, както си е била в оригинал. Ако има хълм някъде или възвишение – вдигат го с булдозерите; ако е имало долина – изравят я. След няколко години там изникват треви, дървета и храсти – не може се познае, че на това място някога е имало минни инсталации и че тази земя изобщо са я ровили за нещо. Голяма работа – за милиони долари. От цялата операция, по принцип само 2% са полезните минерали. Останалите 98% се връщат обратно на земята. И тези 2% плащат за целия тоз масраф и тропулак – от проектантската работа (инженерно проектиране, изчертаване и т.н.), изработка в метал и построяване на място, та до поддържане и експлоатиране за години напред. Включително и на такива хайлази като мен, дето си пишат писмата в работно време - някое и друго зрънце цирконий ще трябва да се отдели и в това направление. Подобни инсталации правят за Индия, Африка, Бразилия и т.н. Особен интерес представляват речни корита от миналото – водата е нанасяла в продължение на хиляди и милиони години всякакъв химичен състав от Менделеевата таблица – там именно са насочени апетитите на тези минни концерни. Това са огромни организации със стратегия по целия свят – за тях няма “нямане”, “не може” и т.н. Те държат световния пазар за ценни метали и полезни изкопаеми, руда, суровини и т.н. Аз още не съм навлязъл много дълбоко в тази материя, но постепенно и това ще стане. Помпите, с които се прекарва материала във вид на размита кал, тежат по 5 тона – само турбината на една от такава помпа тежи 1 тон. Захранват се от електромотори с мощност по 450 kW, а тръбите по които тече всичката тая каша са диаметър 600 мм. От мястото където дълбаят, по тези тръби и с тези помпи, материала се закарва на километри разстояние. Там именно се промива, утаяват се разните му частици и после отива за преработка. В зависимост от това дали металите са с магнитни качества – имат два вида за отделянето и извличането им от общата маса с материал. Сухо, по електростатичен път, в специални барабани; или пък мокро – чрез процесите на електролизата...

Тези дни (всъщност от днес), тук на Gold Coast се провежда кръг от Световното първенство по автомобилизъм, от рода на Формула 1. Само че е с по-нисък клас – “Инди” се казва (Indy Car). Цяла седмица реват коли и има състезания от най-различни категории, докато се стигне до същинската надпревара в неделя следобед. Големи празненства стават из онези малки улички, където ходихме заедно с вас. Затварят отвсякъде района и пускат само срещу пропуск или билет. Хората пристигат от цял свят да гледат, а това пък за местните бизнеси е истински бум! Заведения, кафенета, ресторанти, магазини – всичко работи по 24 часа без прекъсване. Това е най-голямата атракция на Gold Coast, до която ние още не сме се докосвали. Нали все има какво друго да се прави – кой ще ми реди камъните в механата вместо мен? Ама да свърша един път с големите и крупни обекти и ще се отдам на удоволствия вече. Само дето още не знам, след колко години ще стане всичкото това - дано да не съм пред пенсия тогава!...

Ама голяма работа е тоз цирконий бе – я виж как плати за целия следобед! Вече е 16:15 – остават още 45 минути, всякак ще ги изкарам. Събрал съм пак песни за един цял диск – тези дни ще ви ги запиша, че да го изпратя заедно с това писмо. Трябва и малко снимки да понаправя…

Ето – утрепах още 15 минути. Таман ходих да пикая за последно. После докато иззяпам безсмислените обяви и съобщения на таблото и то времето си лети. Довечера в 17:30 ще се срещнем с Даниела пред магазина за боя, че да купим каквото трябва за бояджията. Утре след работа пак ще се отбия през онзи търг, където ходихме вече няколко пъти, но все още нищо не сме спечелили – изглежда много малко пари даваме и винаги се намира някой, който да ни надскочи с няколко долара. Но пък иначе там е чудесно място за утрепване на времето и човек да се потопи сред хорските вехтории. Вероятно в предишния си живот аз съм бил клошар, а може би и все още съм. Много обичам старите вещи, особено такива, които са за изхвърляне, а пък аз да им вдъхна втори или просто пореден следващ живот. Онзи ден наддавахме за една статуя - чешмичка във формата на лъвска глава; досущ като емблематичното лъвче на старата градска часовникова кула в Габрово, от което лятото блика ледена вода (а може и през зимата да тече, знам ли – забравил съм вече). Щях да му намеря веднага приложение някъде из двора, но нямахме късмет. Търсим и легло за Ванеса – ще я местим в по-голямата от малките стайчета, там където се помещавахте вие.

Вече наближава часът за тръгване от това място – ще се пошушкам още малко и поемам към дома. При първа подобна възможност аз пак ще нахвърлям някои лични мисли, освободени от всякакви цензурни задръжки и морални съображения…

22.10.2004 – С няколко думи обобщавам края на седмицата, за да се пренеса в моя личен свят по време на почивните дни. Имам само 15 минути за обяд, но аз вече си изядох сандвича доста преди това време. Ще съкратя обедната почивка наполовина, за да си тръгна довечера малко по-рано, че отивам на търг. После се прибирам - естествено ще тичам около езерото, след което ще се наливам с прокиснало вино и ще вечерям обилно за възстановяване на изгубените калории. Радвам се, че се чухме снощи и с двама ви – на Неси също чухте гласа, но тя пък в това време тъкмо вечеряше и устата й беше пълна с манджа, та не знам какво сте разбрали от нейните приказки с нечленоразделни възторжени речи и прокламации.

Утре продължавам офанзивата по двора – не знам още точно на кой обект ще отработвам вечерната си дажба, защото днес се облещи едно чудно слънце и от довчерашните потопи няма и помен. Ако времето се задържи така сухо, ще правя паното – искам да го завърша напълно и ще го снимам, че да му сложа снимката в магазина, от където купих камъчетата. Там ще стои с цел безплатна търговска реклама – да гледат бъдещите им клиенти какво може да се постигне с техните продукти.

Трябва да посадим и лозите вече, че те вързаха гроздове още докато са на пръчка, а какво ще е чудо после – не знам. Само че пилетата няма да оставят гроздето на мира, докато не го изкълват. Така че то едва ли ще стигне до избите и бъчвите за вино. Това е само предварителния план – а какви ще бъдат резултатите от почивните ни дни, ще разберем едва в неделя вечерта, когато отчетем “съревнованието” от съботника.

Снощи с Дани ходихме да купуваме боя – една кутия от 4 л за стената и кухнята отсече $65. Взех и по-малка разфасовка от 1 л – блажна, за рамките на прозорците и вратата; тя пък отсече други $30. Ебах аз мама им бои и химикали тукашни! – за две топвания на четката и две почасови надници заминаха в нужника. В тая Австралия хич и въобще не се шегуват: всичко има, но пък ти съдират кожата с ценоразписа. Бояджията ще вземе други нещастни $100 само за работата си, ама поне ще стане хубаво - майната им на парите, сега нали печелим уж...

Хайде, ще продължавам в понеделник по същото време и от същото място, че сега се изчерпах вече откъм съдържание, а пък и късите обедни минутки, определени за връзката ми с останалия външен свят отдавна изтекоха. Останете си със здраве и сполай ви денят...

23.10.2004 – А ето пък какво става и по-нататък, милички на мама – петъчният ден приключи успешно едва когато най-после се прибрах в къщи. След работа ходих до един търг за тайно наддаване. Виждаш нещо, харесваш си го - попълваш една форма с цифрата, която искаш да платиш за даденото нещо и чакаш тя да е най-високата, за да си прибереш и стоката на края. Ако ли пък някой друг те е надскочил в цената – просто си казваш: “Майната му, не било късмет…” и чакаш до следващия търг след две седмици, зареден с нови, още по-големи надежди. Та и аз положих няколко скромни суми на едни свещници за механата и по разни други дреболии, без разбира се да излизам от границите на разумния финансов риск. Ще видим какво е станало довечера, когато публикуват резултатите на Интернета.

Неничко изпрати съобщение, че в събота ще мине през нас да ни види. Аз още рано сутринта се заех със заключителните покрития на мозайката. Взех една четка, но по нея още имаше остатъци от някаква стара боя, за която съм я използвал преди и ацетона започна да я размива и смесва с покритието, което трябваше да остане кристално прозрачно. Това наложи веднага да се облека с цивилните дрехи и да отида отново до магазина, че да купя чисто нови четки. За $2 взех две китайски – чудни за целта. В същото това време, докато пътувах към железарския магазин, минах и покрай една гаражна разпродажба. Гледам там едно буренце - с канелка (чеп), сложено на поставчица, с металните му обръчи и всички други салтанати: абе, чудно с една дума. Искаха му $10; аз предложих само $3 (защото толкова имах в джобовете на съдраните си парцаливи гащи…), но пазарлък не се получи на толкова ниска цена и аз си тръгнах от тържището разочарован и с разбито на парчета сърце. Когато после обаче седнах отчаян в колата, готов за потегляне и като се размислих по-дълбоко, си викам на акъла: “Ама защо бе, рекох, по дяволите - да не си израдвам и аз нещастната вехтошарска душица с това малко кукленско творение на дърворезбата и художествените занаяти?” Така от средата на пътя се върнах обратно у нас, взех последните си 5 мизерни долара и всичките налични стотинки от портмонето на Даниела и хайде обратно при буренцето – а то милото, стои си там безмълвно и чака само мен, че да го купя. Подавам смело и гордо петте долара на жената, а тя вика: “Дай поне още един и го вземай!” Брей, проклетницата – душата ще ми вземе за пустият му долар! Хеле като размислих малко по-трезво и се успокоих от нейния първоначален шок и удар, рекох си на ума: добре де, възрастна е жената; нека да й е халал моя мършав долар – в този миг й подавам и него, поемайки бъчвичката с треперещи от вълнение и възбуда ръце. А пък тя, милата – просто да я изядеш (не бабичката, бре – буренцето в случая, бъчвата демек!). Има/няма 5-6 л - там някъде трябва да е, но може и повечко да дойде на обем. Обръчите й обаче падат, защото са се поразхлабили от стоене, но иначе цялостно е в чуден търговски вид. След тези сценки с това малко буренце отидох най-после и до магазина, взех четките и се прибрах да си върша първоначалната работа – сутринта кажи-речи мина и почти стана обед, но кой ти отчита времето; аз да не би да съм на норма в някой заводски цех, я…

Когато вече приключих със задължителната бояджийска работа, отделих малко време и за станалото на въпрос малко по-горе буре - набих му обръчите с един чук, налях го с вода с надеждата да се закисне и го подготвих за експлоатация. Аз си мислех, че то ще ми служи като сувенир и украса за механата, но в същото време ще представлява и напълно действащ модел, защото не тече. Ще го напълня с портвайн, че е най-евтино питие или пък с шерибренди – да си разквасвам устните сегиз-тогиз с по някоя глътка шербет, когато се преуморя.

Наред с всичко друго, боядисах и две-три от най-големите ни саксии за цветя с цвета на стената отзад – ще го видите на филма, че сега ми е трудно за обяснение. Даниела отиде да им купува някакви поставки, че те поначало си нямаха и водата им изтичаше отдолу по плочките, без да се задържа за растенията. Така боядисах и тях, че всички да са в един тон. Дани много хареса този мой измислен творчески сюжет (като нивга, нали все намира кусури отпървом); както и буренцето – чудно било, рече!

После се залових да лепя камъните в механата, за да си допълня надницата до вечерта. Нени по някое време дойде - поприказвахме си малко; той се къпа в езерото и кара лодката. Уж щеше да идва пак за вчера, но явно нещо друго по-важно е имал да прави и не дойде. Вечерта ние с Даниела си пекохме скара отвън и се опивахме с евтини алкохолни молекули…

На другият ден (вчера, неделя) аз продължих с лепенето на камъните. Предната вечер посадихме и лозите до бурето, че да почва да расте асмата овреме. Бъзиках се и с други разни дребни и неотложни задачи, после пак си попълвах времето с лепене на камъни по стената в механата. На края измих всичко, полях посевите и бурените, след което влязох в езерото с лодката и греблата. Привечер запалих камината, че имаше няколко чушки да се опекат. Така настана и вечерта – ядохме, гледахме един филм и не след дълго се разхвърляхме по леглата, защото аз специално в празничните и почивни дни се изморявам повече, отколкото през делничните (това не беше ли някаква типично българска черта още от ерата на социализма? – щото при мен се получава аналогичен случай).

Днес Даниела не е на работа и пак ще ходи на зъболекар. В момента бояджията боядисва стената у нас – той идва вчера да огледа за последно всичко, ние преместихме дивана и органа на Ванеса, че да му е удобно на човека и се надявам до довечера всичко да е готово вече. Джон (така се казва нашия бояджия) ще ми каже колко ще иска да удари една четка и на къщата отвън и ако е приемлива сумата, ще я почва веднага, а пък за покрива ще мислим по-нататък – когато стане. За него също идва един делегат да дава оценката си, но ни поряза с $2500 и съседите не са много съгласни с тази цена на тоя етап. Ще търсим някой друг да го направи за по-евтино.

26.10.2004 – Димитровден! Да са живи и здрави всички Димитровци и Митковци и Бог да прости починалите! Какво става по-нататък: снощи се прибирам в чисто нов дом. Боята не е лоша на цвят - малко тъмнее на лампите, но през деня е чудна. Обаче не е покрила добре и старото зелено отдолу прозира, та сигурно ще се налага и с трета ръка да се минава. Не могло всичко да стане вчера на един път – за това ще имаме тропулак и утре. Че то кога е станало нещо отведнъж, та и сега? – нямам такъв случай аз. Дано поне утре бояджията успее да догоди качеството, защото аз не съм много доволен от майсторлъка му в ролята си на клиент (а пък Даниелчето бълва огън и жупел по негов адрес, но тази завеса няма да я открехвам сега).

От търговете ни напоследък се появиха и първите положителни резултати – Дани пак ходила там в събота и заложила малко пари на едни легла + маса и столове, които взела, че ги и спечелила на края. За масата – хубаво; обаче леглата не са ни изтрябвали комай чак толкова много, но не знам – щом тя е преценила така... Само свещниците за жалост не можахме да вземем – много високо отишли в цената и нашия залог се оказал по-слаб. Така в събота сутринта ще се наложи да ходим с ремаркето, че да си прибираме стоката.

28.10.2004 – Ох, този наш прехвален бояджия си остави ръцете на стената, та сега и двамата сме съкрушени с Даниела. Тя пó не е и се държи учудващо хладнокръвно, но аз ще получа сърдечен удар сигурно - само при мисълта, че трябва да минавам блажното поне още една ръка. Отдолу продължава да личи оригиналната зелена боя и е много грозно – отровени сме направо. Другата боя по стената горе-долу е добре, но и там е станало “на хвърчила” тук и там, та може да се наложат корекции на места, защото аз такова нескопосано няма да мога нито да го гледам, камо ли пък да го търпя. Да го бях боядисал сам, поне нямаше да ме е яд, че сам съм си го осрал. Но то се свършило вече – майната му. Спомням си, че по време на разни мои трудови изяви, много назад във времето, далеч в годините и ерата на ученическите ми и студентски бригади като стажанти по заводи, фабрики, строежи и национални строителни обекти, често помежду си въргаляхме един изтъркан, но много подходящ и универсален лаф по повод на някое наше собствено бездарно творение или плод на техническата ни неграмотност: “Майсторе, майсторе! – викам ти майстор, защото не ти знам името; ама като ти гледам майсторлъка – да те еба у майстора!” Това заклинание звучеше заради разпиляна купчина пясък, изтървани тухли, разсипана манджа по пода на столовата, погрешно свързан трифазен електромотор и всякакви други подобни случаи на прекомерен “майсторлък” от неопитност и “зеленина”, както ни наричаше с умиление един наш преподавател. Дали пък в крайна сметка не си останахме същите?...

От търга излязоха вече и крайните резултати. Наша Дана като пазарувала на едро, че като наддавала без да й се свидят стотинките – та сега всичкото дето е спечелила си е само наше, защото явно не са се намерили по-големи будали и абдали, дето да наддават повече. Легло за стаята на Ванеса купила, някакво двойно легло за малката стая + маса с шест стола. Другото легло обаче е много интересно – отдолу е за двама души, а над него има второ, което е единично и до там се стига по една стълбичка; по нея се качваш на втория етаж, нещо като нар в туристическа хижа или казарма по-скоро. Цялото е от метална тръбна конструкция с ярко жълт, лимонен цвят.

Леглото на Ванеса пък е в розови и бели краски - много е хубаво и тя много си го харесва. А масата е чисто нова, модерна, с дебел стъклен плот подобно на нашата стара маса, само че тази е правоъгълна и за шест човека, докато старата беше кръгла и по-малка. Всичко е много хубаво и евтино – но да видим как ще го прекарваме от търга към дома (който все едно че се намира в Севлиево, образно казано като разстояние и отстояние до Габрово). Най-после ще изхвърлим бебешката кошарка на Неси, в която тя добре се помещаваше до момента – аз на нея всяка отделна част и дъска съм лепил със специално лепило за дърво (за да е “яко”) и преди да я изкарам от стаята, ще се наложи предварително да я нацепя на трески по килима. С другите единични легла, които имахме и на тях спахте вие по време на визитата ви Австралия, все още не знаем какво да правим – те са на Румяна и вероятно ще й ги върнем или пък ние ще ги дадем на някой друг, ако на нея не й трябват повече.

Онази вечер ви изпратих съобщение с поздравления за бате Бебо и чичо Цоко – нали беше Димитровден. И на дядо Митко се обаждахме в София. Тази сутрин съседката Роза ни покани на гости за събота вечерта, та ще приготвим нещо и ще отидем. Те ще имат и други посетители – техни приятели, заедно с които карахме Нова Година, та ще бъде доста весело и шумно, както обикновено.

Дано напредна с бояджилъка. Аз рамките на прозореца ще ги започна още довечера. То не е много като обем от работа, но се иска старание и внимание, башка завидни умения, заедно с голяма доза търпение – сложен комплекс от положителни качества, които не са дадени на всекиго; а аз ги имам в изобилие, че и в излишък даже. Та, както виждате - отвори ми се още една работа значи; щото аз иначе само се чудех какво да правя и как по-приятно да си попълвам времето (онова,свободното, което на практика нямам). Но явно, че и с това ще трябва да се справям...

За щастие всичко останало си е по старому – ходим на работа, водим се на градина и т.н. Аз вечер ходя да тичам или да карам лодката в езерото - ужким да освободя някое и друго излишно кило от живото си тегло. Това не ми се отдава много успешно обаче, защото после като се прибера у нас послепял от глад и се нахвърлям като свиня, всичките ми диети и лишения отиват на кино.

Тази неделя вече трябва да заснема всичките нови придобивки и новоприключили обекти. Събра се доста филмов материал – искам да изпратя писмото и касетката преди да сме заминали за Cairns, от където също ще има разни репортажи на живо, както и множество снимки, надявам се.

29.10.2004 – Ей го нá, че и тоя месец си замина, а с него и годината почти. Остават ми само 15 минути от обедната почивка, през които да драсна няколко заключителни слова, преди официално да са настъпили почивните дни. Аз от снощи започнах да повтарям боята след бояджията, който както вече разбрахте този път “сра на метеното”, както в такива случаи обича да се изразява нашият славен български народ. Ама и той човекът вече остарява, недовижда, куца с единия си крак – какво искам и аз от него. Та, снощи волю-неволю, минах блажното още един път и вече стана много хубаво. Довечера почвам стените в кухнята, че да видим до къде ще я докарам.

Утре със съседа ще ходим да си прибираме покупките от търга. Те имат на разположение служебен пикап, та ми предложи с него да вземем всичко наведнъж. После вечерта сме у тях на гости. Останалите ми обекти ще се замразят за известно време, докато оправим вътрешностите на къщата. Трябва окончателно да приключа с боядисването, да подредим покъщнината обратно както си беше, да изхвърлим старите мебели (масата, столовете, кошарата на Ванеса и леглата от другата стая) и на техните места да нанесем новите “боклуци”. Така, както виждам аз нещата, като че ли с друго няма да мога да се занимавам, освен с изброеното отгоре. Моите прогнози за дейностите, които тепърва ми предстоят са малко мрачни, но трябва и това да се свърши – просто няма как. Защото пък, веднъж направено, надявам се че ще е за дълго...

01.11.2004 – Е-ех, от къде да започвам сега с разказа си, миличките ми? Направо чудесии се свършиха през изминалите почивни дни. Комай да почвам от началото, че до където я докарам за кратката си, само 30-минутна обедна почивка.

Първо в петък след работа, веднага се залових с бояджилъка. Успях да направя всичко, без голямата стена, която оставих за най-накрая (вероятно за десерт). Хапнахме набързо, позяпахме малко телевизия и легнахме.

В събота сутринта аз станах още в 05:00 с най-добрите си намерения и чувства - уж да боядисам малко от стената, преди да е дошъл съседа. С него се бяхме разбрали да ме вземе с пикапа, че да отидем да приберем мебелите от търга. Добре ама още като се изпиках на ранина и ме трясна една зашеметяваща мисъл и грандиозна идея, че на отиване към въпросния търг, със същия курс на полутоварната кола, двамата с Рон (съседа) можехме да закараме нашите стари вещи там и да чакаме да се продадат за някакви жълти стотинки. Иначе трябваше да ги чистим на порции, парче по парче, да се чудя къде да ги съхранявам през това време и сам да си създам още редица други съществени неудобства - все взаимосвързани и произтичащи от тези обстоятелства. Вдигам веднага Даниела по тревога, а с това съответно разбуждаме и половината махала около езерото – кучета вият, змии съскат и ранни петли кукуригат в екстаз и дружен хор; докато раздавам командите си и разпределям задачите по останалото нисше офицерство и войнство, от устата ми хвърчи пяна, а от ушите ми излиза дим! Почваме вкупом да разтребваме леглата – чаршафи, матраци, възглавници; аз ги разглобявам на съставните им части и парче по парче изнасям навън. Масата, столовете – всичко изчезна в един миг, като че ли беше паднала бомба от онези, най-ефективните, с които американците мориха японците преди години. Изкарах и на Неничко старото пиано, което от сума време събираше праха в коридора; приготвих микровълновата печка – абе разчистих добре, както само аз си знам. За боядисване, естествено не остана време изобщо, защото всичкото това стана не особено бързо, а през това време и самият съсед цъфна на вратата да ме вика за тръгване. Той горкият, с тази нова развръзка в последния момент не беше запознат, но прие гениалната ми идея като приемлива, макар и с половин уста. Хайде, товарим всичката покъщнина с него, като той също се възползва от подготвения вече транспорт, за да се отърве от разни ненужни вехтории от тяхното домакинство. Своевременно потеглихме и по-рано, че да имаме достатъчно време там на място да разтоварим пикапа с нашите вещи, след което веднага да почнем товаренето на другата стока. Нанесохме боклуците вътре – хората ги описаха, приеха ги, попълнихме документите и се отправихме към нашата “нова” покъщнина.

Междувременно, търговията не спира нито за миг – аз единствено когато спя, само тогава си позволявам лукса да пропусна някоя златна възможност, но то е защото като спя все едно че съм умрял и не знам какво става с останалия външен свят. Та, както си вървим и се мотаем измежду народа, гледам една блага женица - мъкне четири хубави колкото нея самата саксии да ги продава. Питам я възпитано: “Колко им искаш на парче ма, госпожа?” Тя вика - $5. “Давам ти, рекох, $15 за всичките, та хич да не се разправяш с излишни покупно-продажни формалности” – услуга й правя един вид. И направо от багажника на нейната кола ги натоварих в нашия препълнен пикап. Съседа на това място вече се прекръсти три пъти и си каза някаква молитва, която не разбрах. По-нататък, като почнахме да разглобяваме легла, дюшеци, маси, столове – човека пишман стана, дето е дошъл да ми помага. А аз му викам, че трябва дори да ми е благодарен, за това дето го извлякох рано-рано от къщи и му осигурих толкова много емоции, физически упражнения, както и развлечения в съботната ранна утрин. Иначе неговата разкошница кой знае какво щеше да го кара да й прави още в тъмните зори. Та падна и голям смях, както обикновено…

Хеле към 11:00 сколасахме всичко да натоварим, привързахме с каишите да не изгубим половината покъщнина по пътя и бавно потеглихме към нас. Прибрахме се и там веднага започнаха същите упражнения, само че в обратен ред – разтоварване, внасяне навътре, сглобяване и подреждане по стаите. Излиза обаче Даниела по едно време отвън на проверка и инспекция: брои столовете – изкарва общо количество четири, вместо законните шест броя. Тук-там, няма ни два стола от товара и толкоз. Освободих съседа да си пие кафето, аз грабвам Ванеса с мен да не се пречка из краката на майка си и с по-голямата кола (на Дани) се връщам обратно на търга. А пък той не е чак толкова далече – само на някакви си 25-30 км; с връщането, та 60! Установи се, че в бързината и суетнята сме забравили да качим последните два стола. А те горкичките, седят си там и ме чакат, разбира се (как пък никой не посегна на тях, че да ги открадне - какви хора само?!…) – вкарваме ги най-после и тях в колата и тръгваме обратно за дома.

На връщане, естествено се отбиваме покрай няколко гаражни разпродажби, от където също набираме допълнителна стока – едно парче стар маркуч, ама здрав; малка рамчица за снимка, както и няколко незначителни други вещества и дреболии. Прибрахме се благополучно в 13:30 - Неси ляга автоматически, макар и гладна, за да не ни пречи, докато ние с майка й продължаваме офанзивата по подреждането на колибата.

През това време, докато нас ни е нямало, Даниела беше вече изкарала кошарката и изчистила идеално пода, за да нанасяме и сглобяваме нещата едно по едно. Първо се занимахме с леглото на Ванеса, че да има вечерта къде да си легне. После пък дойде редът и на другото легло (жълтото). Хайде, на всичкия си зор и баница прави Дани за вечерта, че да не ходим с празни ръце у съседите. Аз пък спретнах една бърза салата от печени чушки, лук, краставици и сирене – специално съседа Рон много харесва нашите национално-етнически буламачи и с подчертана охота се тъпче с лук и чесън, докато жена му (която вероятно е от Кралски сой…) в погнуса си отвръща главата на другата страна и прави разни кисели гримаси, но това пък е съвършено друга тема на разговор и няма да я третирам точно сега. Едвам имахме време да си плиснем по един тас на гъзовете и вече добре хигиенизирани, вечерта отидохме на гостито. Там се повеселихме, но доста предпазливо и умерено, предвид работата, която ни чакаше на другия ден (вчера, неделя) – с други думи: не сме се напивали и не сме осъмвали, както често ни се случва в подобни случаи…

Аз сутринта пак станах рано и продължих да боядисвам с четката. Съседа ми беше дал едно валяче, ама аз нали уж за да не го цапам и мия после, та плесках с четката кажи-речи до обяд. Естествено, всичко след мен стана на вълни, на полусенки, на петна – въобще един малък УЖАС, с една дума. Хайде, принудих се най-накрая да взема валяка и започнах стената на нова сметка от самото й начало. За 15 минути всичко беше готово, професионално и без нито една капка боя на мокета. Да бях знаел, че е толкова лесно и спорно, нямаше да се мъча с тази шибана четка - ама увира ли ми лесно кратуната корава и българска? Викаха ми хората, че с валяче се правят тези работи, ама аз си карам по класическите схеми от миналото столетие - още от ерата на баданарките, гасената вар и каолина…

Както и да е – втасвам всичко, прибирам инструментариума, защото бях пренесъл работилницата в хола на къщата и продължавам със сглобяването на масата. После се почва коване на куки по стените за картини, допълнителни подредби, изкусуряване, финално почистване и задължителното “поливане” на вече напълно завършения имот. В 17:00 с Неси ходихме за хляб до супермаркета, защото обикновено тогава го пускат на половин цена, докато Даниела придаваше заключителния вид на домакинството. Всичко стана като по журнал, музей и картинна галерия, взети заедно...

02.11.2004 – Продължавам днес, пак по обед, защото вчера не ми достигна времето за пълното описание на почивните дни. Както вече разбрахте и от разменените помежду ни съобщения по телефоните - неделната вечер беше кратка, вяла и много отпаднала. Ядохме набързо и в 21:00 бяхме разквартирувани по стаите – убити и премалели до смърт от емоции, физически и всякакви други психически натоварвания. По едно време в просъница чух телефона, че изпратихте нещо – едвам станах и само прочетох съобщението без да му отговарям, защото бях доволно изморен.

На другия ден пак ни чакаха ставане, обличане, миене на зъби, ходене по детски градини и т.н. Неси се научи да се буди и става рано, оправя си вече сама леглото, сгъва си дрехите, сама ходи да се мие и облича, докато ние също се занимаваме със собствените си тоалети. Поне в това отношение нямаме проблеми. Много е послушна, разбрана и изпълнителна – както подчертах: поне за сега, че впоследствие не се знае как ще ни върти червата и тя...

Вчера пристигна и вашето писмо № 6, писано и изпратено още преди да заминете за Охридското езеро. Много се зарадвах на обиколките ви по родните баири. Ходете поне вие докато можете, защото на мен специално това много ми липсва тук. Тоталното и повсеместно обездвижване ще ни унищожи всичките до един! Аз все се мъча да мърдам повече, но то или време няма, или пък нагласа – въобще е отчаяна работа. Довечера ще наваксам уж с движенията, но за сега не знам с кои упражнения ще се занимавам – с тичането или с гребането (вероятно ще се задоволя само с каране на лодката, защото тичането по принцип ми е доста противно спортно занимание).

Много хубаво ни се подреди къщата – заприлича вече на европейски дом, макар и далеч от Родината. Ще филмирам всичко с камерата и ще изпратя касетка преди да сме заминали за Cairns. Както споменах, от там също ще излязат множество снимкови и филмови нагледни материали, които ще се постарая за Коледа да ви изпратя. Само че не смея нищо да обещавам вече, защото виждате под каква пара и високо напрежение живеем и как нямаме време за никакви странични дейности.

Сега ще хвърля всичките си сили и мераци да ликвидирам стената в механата и веднага излизам навън към стъпалата и долната площадка. Ще гледам по време на Коледно-Новогодишните почивни дни да отвъртя повече работа по тези обекти. Едва когато направим и пътеката отстрани на къщата, където е простора за прането вече ще сме напълно готови и завършени. Е, ще има отделни дребни бъзикни и малки допълнителни работи, но поне големите проекти ще са ликвидирани, надявам се…

03.11.2004 – Ето че и тази седмица почти си отиде. Ние обикновено като стане сряда на обяд и вече започваме да си мислим какво ще ни бъде менюто за съботната вечер.

Иначе живота си тече и продължава без особени сътресения. Аз само чакам да дойдат почивните дни, че да се заровя в камъните – изобщо няма да се учудя, ако в някой от предишните си животи съм бил я пещерен човек или пък змей-горянин. Онзи ден купих един макет на морски етюди, разположен в специална дълбока рамка. Всичко вътре е направено от гипс, релефно и много ефектно, след като е и оцветено в подходящи цветове. Мотивите са все от гръцки теми и островни пейзажи, много популярни тук, дело на известен художник-фотограф, Джордж някой си. Такива две подобни картини имаше във вашата стая, в гръцки стил – онези сините, със сините рамки. Та сега в този макет ще монтирам една лампичка и цялото това нещо ще го заработя измежду камъните в стената на механата. Ще стане нещо подобно като онзи прозорец, дето го имаме вграден в оградата между съдите и нас. Абе аз постоянно прибавям по нещо и допълвам към цялостния облик на дома. Много се направи, но и още доста неща имат да се довършват.

Сега в събота Даниела ще ми помогне да налепим горните камъни в механата (последните редове), защото тях не ги стигам и трябва да ги правя със стълбата. Дано мога да работя и през двата почивни дни – още два такива ако имам и ще я завърша напълно. А това приключи ли се един път, от там нататък вече се отваря фронт на заключителните дейности – обгаряне на гредите, дъските на шкафа, лавичките и т.н. После следва някакво маслено и лаково покритие; след това пък идва ред за цялостно боядисване на тавана и стените – може би ще ги оставя чисто бели, че да се открояват другите по-тъмни орнаменти, а и за да стане по-светло. Но преди това пък трябва да изкърпя и замажа всички дупки и деруги по стените и тавана. Едва като стане всичко това, мога да налепя плочките на пода и вече режем лентата. Нещата ще се забавят обаче до някъде и може би ще спрат на даден етап, защото за да се завърши всичко това, първо трябва да изкарам пералнята, мивката и хладилника в коридора, който за сега е още само на плоча и гол проект в пиянската ми чутура. При това положение първо ще се даде ход на този обект, преди другите. Абе, то при мен няма първо и второ – всичко е най-първо и всичко е по-важно от най-важните! План нямам – действам според обстановката и настроението за момента...

04.11.2004 – Обикновено през седмицата няма много неща за описване, защото по време на скучните ни дни и вечери почти нищо вълнуващо не се случва. Рутинните действия се повтарят едно след друго – работа и домакинство; после пък в обратния си ред и т.н. Поне веднъж през седмицата ще речем да седнем с Даниела на чашка и по-дълга раздумка и общо взето това е всичко. Чакаме с нетърпение почивните дни - утре (петък) пак ще ходя до онзи търг, че този път ще играем за едни картини. Ще отида по-рано сутринта на работа и ще си тръгна в 16:00, за да имам повече време да се вра и ровя из боклуците.

Тони, нашият приятел с бебето, дето живеят в края на улицата, ми препоръча един архитект, който се занимава с планове. Та той ще ни направи проекта за коридора – трябва всичко да стане законно или поне полулегално, защото иначе от Съвета ще дойдат и ще го съборят като незаконно строителство. Ако тази среща се уреди, в най-скоро време ще дам ход и на този обект, че да се ликвидира поне той, докато съм на тази работа и печеля сравнително добре. Защото в противен случай всичко замръзва на етапа, на който си е било. Всяко нещо е свързано с разходи и то съществени – за материали, за всякакви шибани майстори, които си оставят ръцете и си серат на майсторлъка и т.н. Ще трябва да викам зидар за стените и някой друг майстор за покрива - поне с другото ще се оправя сам. Това голямо събитие ще бъде на дневен ред и под светлините на прожекторите през близките дни и предстоящи седмици, докато не получим някакъв резултат - за предпочитане положителен. После ще видим какво ще правим…

08.11.2004 – Св. Архангел-Михаил! Независимо, че на този свят ден се споменават първо живите по случай именните им дни, аз винаги започвам с тези, които за жалост вече не са измежду нас. На първо място това е скъпият ми дядо Ангел, на когото с достойнство, гордост и чест нося името; веднага по степен на значимост следва незабравимият чичо Мишо от баира (и брат на моя дядо, за незнаещите…), от когото също съм запазил прекрасни и незаличими семейни спомени - нека на този ден поменем с добро близките си! След тях идва още една дълга поредица от други Мишовци и Ангеловци – неразривна част и брънка от нашата малобройна фамилна верига, като включвам в туй число и себе си на края. Дано сме живи и здрави още известно време, а пък за после – има кой да му мисли.

А аз сега продължавам своето описание по съвсем истински случаи. Тук и декорите са истински, а и героите ми не са измислени – няма преразкази по картинка, както беше в първи клас, нито пък художествени измислици и метафори. Всичко става днес и сега; всичко се случва със самите нас – независимо дали много го искаме или не съвсем…

В петък на работа уплътних почти целия си следобед в създаване на някаква компютърна програма, която да ни даде печелившите числа на Тото-то. Щеше да има тираж с огромни печалби и страхотен джакпот от 21 милиона долара, та апетитите (и очакванията…) на всички ни в отдела бяха доста високи. Даже аз в събота сутринта станах от сън още в 05:00, за да я допродължа, усъвършенствам и завърша напълно. Мамка му обаче да поебнеш и късмет, по време на тегленето на тиража по телевизията се оказа, че шибаната ми програма действа точно наопаки, с обратен знак – с други думи, вместо да познава числата, които да ни направят горди, богати и независими, тя баш тях ги елиминирала моля ви се; т.е. нямахме нито едно познато число. Оставаме си пак бедни и зависими, демек – за спокойствието на всички. Докато сутринта аз мечтателно се занимавах с всичко това, навън се съмна, та спокойно отидох да си гледам работата по двора, надявайки се през цялото време, че това ще бъде и последният ми работен ден, заврян в камъните и заровен в бетона. Е, да ама не - не беше последен (както се оказа впоследствие)…

Преди време беше валял дъжд, та всичко наоколо беше мокро и подгизнало. Поради тези причини концентрирах силите и вниманието си в механата – нахвърлях няколко кофи с камъни на пода, разбърках си цимента и влязох вътре. Даниела дойде да ми помага за най-горните редове, които трябваше да правя с помощта на стълбата. После тя отиде по покупки и пазар, а аз останах да довършвам, да мия и прибирам инструментите. Вечерта покарах малко лодката из езерото, после се мъчих един час да запаля камината с прогнилите от дъжда дърва. Най-накрая след много опити, духане и една бала с вестници огъня тръгна, та успяхме да си опечем по някое и друго кюфте за вечеря. Почна пак да вали дъжд и така кара цяла нощ. Че по едно време като затряскаха едни гръмотевици, едни светкавици като засвяткаха – не сме мигвали до сутринта кажи-речи. Ванеса също се събуди и довтаса при нас, за да я пазим, че я било страх. Всичко наоколо плувна във вода, а нас сън не ни хвана повече.

Сутринта аз пак станах да работя по камъните в механата, а навън продължаваше да вали сякаш из ведро – водата буквално се изливаше от небето като през ръкав на попско расо. По принцип цимента си го бъркам в коритото под големия чадър – уж да съм на сухо, но той на няколко места е пробит, та разтвора ми стана на каша, защото през дупките в плата дъжда тече направо в бъркалото. Камъните пък ги мъкна с една продънена кофа – докато я напълня и ставам вир-вода мокър; реки от кал отвред се стичаха по мен! По едно време, в най-голямата стихия ходих да си нагледам дувара как се държи под напора на водата. Добре е, но трябва да му се пробият няколко дупки отдолу в основата, за да има от къде да се оттича, защото той сега действа като язовирна стена – отгоре се пълни от дъждовете, а няма на къде да се излива. Опасявам се в даден момент да не се спука под напора на налягането, а и като нищо не разбирам от хидроинженерство, та съм малко нащрек. Езерото толкова много се напълни, че нивото му стигна до ръба на стената, почти да прелее – това прави близо половин метър вода над нормалното му състояние.

После пак влязох в механата и си продължих заниманията. Изкарах бъркалото, което бях подготвил и друго не съм правил, защото до това време пясъка отвън се разми от водата. Така смених за малко дейността си и влязох в работилницата. Там трябваше да скова една рамка и да я заработя в камъните – на филма ще видите точно кое за какво е. Това ми ръкоделие отне почти целия следобед. На края монтирах рамката и сложих една картина в нея – нещо като прозорче; там ще има и лампа, за да се осветява вечер в тъмното...

Привечер дъжда спря и даже слънцето проби за малко измежду облаците. Растенията направо полудяха след тази обилна мелиорация, включително и всякакви бурени, мъхове, лишеи, папрати и плевели. Вечерта пак карах лодката докато мръкна. Пихме по една бърза чорба, изгледахме филма по телевизията и си легнахме като пребити псета (поне аз…). Днес ще идва един дюлгерин да ми даде оценка колко ще му струва да иззида коридора. Бояджията иска $600 за къщата отвън – това е евтино и й даваме ход веднага, щом човека се съгласи да я прави. До Нова Година, живот и здраве, доста неща ще са станали. Дано само да не се наложи след него да я правя наново, както напоследък стана със стената, че тогава вече ще се уловим за гушите и само с попържни няма да му се размине случая.

Това е всичко за сега в мизерните ми 30 минути обедна почивка. Днес почнах работа по-рано, че ще си тръгна и по-рано довечера. Даниела нали ще ми прави парти - да съм си в нас óвреме. Ох, родих се с тая работа тук – нямам повече такива идиотски пътувания, както преди – е, и сега е все едно, че работя в Севлиево, но не е както да съм в Стара Загора де; или пък в Ловеч, Полски Тръмбеш или Павликени, защото горе-долу на такива разстояния се придвижвах, докато работех из столичния шибан Бризбън!...

09.11.2004 – Пак отикахме деня до обяд. Днес карам много спокойно, защото нищо не правя. Нямам работа почти цялата сутрин – такъв се очертава и следобеда. Всичките ми шефове заминаха на някакво съвещание с клиента - да видим сега дали ще се получи желаната договореност и проекта да тръгне съвсем официално. През това време написах три дълги писма на Миро и му ги изпратих през Интернета (за целта ползвах моя служебен компютър и ограничените си умения по машинопис).

От съобщението на татко, което получихме в неделя разбрах, че баш на Архангелов ден ще ходите на храмов празник (не разбрах в коя черква само, но това не е и толкова важно). Знаейки, че няма да сте си в къщи, аз не съм се обаждал по телефона. Зарадвах се много, когато получих и другото ви съобщение от тържествения обяд. Ние пък тъкмо бяхме седнали на софрата. Дани беше стъкнала една маса за чудо и приказ – отидоха ми на кино пак всичките диети! Аз изпратих нарочно съобщение на Адо – нали той и малкия Мишо също бяха именници. Писах им да ми отговорят дали са получили нещо от нас, но явно че или не могат да пишат или пък нищо от това, което ние им изпращаме те не получават. При случай, попитайте ги да ви кажат и телефонния си номер, на който мога от време на време да им изпращам по някоя и друга вест - за празници поне, дето се вика. Зер, друга рода освен тях вече почти не ни остана. Албенчето ми се обади с поздравленията на всички – радвам се като получа нещо от близки хора; приятно ми става като знам, че всички се сещат за мен и не са ме отписали, макар и далеч в другата част на света…

Татко сигурно е заминал вече за Сърбия - аз довечера ще се обадя на майка по телефона, за да разбера какво става при вас.

За снощи бях организирал да дойде един зидар и да ми огледа обекта, но заваля дъжд и ни се объркаха сметките. Човекът каза, че довечера ще мине през нас - аз ще взема Неси от градината и се прибираме направо в къщи да го чакаме. Даниела днес започва по-късно работа и вечер малко закъснява – идва си чак в 18:00 и тогава аз се разправям с Ванеса, а пък тя я води сутрин. Такъв й е работния график за всеки вторничен ден от седмицата.

Онзи ден от търга пак спечелих някои дребни вещи за къщата и домакинството въобще – този път играх за една печка (специално за баня – монтира се на тавана, над душа, въпреки че това е малко забранено поради съображения за сигурност и опасност от токов удар). Това съоръжение има две мощни отоплителни крушки отгоре, плюс вградено осветление и вентилатор. Ще сменя съществуващото в нашата баня, защото до сега там имаше само вентилатор, който по принцип изтегля изпаренията от горещата вода. Обаче на израсналото в условията на инкубатор (централно парно захранване от ТЕЦ и неограничено потребление на гореща вода от същия източник) и доволно изнежено Даниелче й е вечно студено, когато се къпе рано сутрин за работа – особено пък през зимата (оная, нашата най-лютата, при която температурите не надхвърлят 20-те Целзиеви единици по положителната скала, естествено). Тя отдавна искаше такава изгъзица – ето, това вече е факт. Друг е въпроса, че сега ще отиде цял ден да се занимавам с монтажа на този излишен модернизъм, защото пак трябва да се теглят нови проводници, допълнителен ключ ще иска да се инсталира (отделен за осветлението и друг за нагревателните лампи), плюс всички останали производни от това дейности. Трябва да разделя осветлението от отоплението и последното да се пуска само при нужда. Абе – роди ми се поредната дейност, та чак не искам да се спирам повече на този въпрос - толкова по печката, че почвам да се невротизирам само като си помисля за нея.

Ето ви няколко думи и за картините, които също почти спечелихме от търга – тази тема за изобразителното изкуство е малко по-приятна от отоплителната. Ще реша проблемите почти мигновено със зачукването на два пирона в стената, докато печката… – ай, майко мила; не ми напомняйте за нея! Тези картинки все още не са станали напълно наши, но поне са вече на път, защото ние сме с най-високата стойност в цената, която сме наддали. Сега остава само собствениците им да се съгласят с нашата предложена сума или да се договаря някаква нова междинна цена по взаимно споразумение. А това беше всичко по темата за покупките.

Тук пък ще ви разкажа и за прословутите ни продажби – нали на този търг преди известно време оставихме разни наши излишни боклуци. Двете легла са заминали за по $51 всяко, както и кръглата маса със стъкления плот и четирите стола – целия комплект за $66. Музикалният орган на Нени остава за още един кръг от наддавания, които ще се проведат другата седмица, както и микровълновата печка, които вещи не са се продали на този етап. Съседите също са разкарали едни техни картини, които са им били излишни в къщи. Въобще, както сами виждате - търговията няма почивен ден (както и глупостта…)! Тази неделя отново ще има битак до нас – може да го посетя, за да видя каква стока ще има този път и със сигурност пак ще се прибера в къщи с някоя нова, уникална и съвсем ненужна вещ (добре се познавам, а пък смятам, че покрай всичко и вие вече ми опознахте вехтошарската душевна структура)...

Трябва да се мобилизирам и да подлегна за последно камъните в механата – още два-три дена най-много да им е работата, не повече. Онази огромна купчина с камъни, дето я докарахме с вас, вече почти е заминала. Пак ще ходя на същата кариера за допълнителни количества, защото такива речни камъни ще ми трябват и за стъпалата. Обаче кой ще ми помогне тогава пък? - това се чудя само. Остава ми само един Господ, което всъщност хич не е и малко. Даниела тогава ще е на работа, Неничко едва ли ще се засили чак от Бризбън да даде едно рамо на баща си, така че картината ми е ясна от сега: ще си плюя на ръцете и ще товаря сам. Може би тази офанзива ще я оставя за някой от почивните дни по Коледа, защото аз също няма да си оставя работата, че да хукна за камънак. А пък онези хайлази от кариерите не работят в съботни дни - нали и там са все от началник нагоре събрани; с връзки избрани и с протекции подбрани. Абе то нека здраве и живот да е – аз ще се справя и сам някак си…

10.11.2004 – 15 години от падането на комунизма в България! Дали обаче той наистина падна и се срина, отивайки си завинаги от този свят или пък просто се закрепости още по-дълбоко и пусна отровните си, хищни пипала – това ми е малко трудно да определя от разстояние. Не мога също да преценя дали и самите ние не паднахме повалени наравно с него или просто никога не сме се изправяли под смазващата му, загробваща тежест. Въпроси, въпроси, а пък все без отговори - не знам вече кое е добро и кое не. Така или иначе аз отбелязвам събитието и датата, за да се спази хронологията на събитията и историята на случките, докато виж, с политиката ми е трудно да се справя – за това има други, с много по-умни глави от моите две взети заедно. Едва тази сутрин се сетих, че снощи щях да се обаждам на майчицата си, а пък забравих. Улисах се да правя нещо на компютъра и съвсем изключих за това – дано да ми прости, милата...

11.11.2004 – Вчера точно на това място трябваше да преустановя своето уединено индивидуално творчество и да се присъединя към останалите ми колеги за всеобщ безплатен обяд, даден от управата на фирмата по повод успешното приключване на някакъв обект в далечен Мозамбик на черната Африка. Та, раздаваха ни пици на корем и аз тутакси забравих за всякакви видове диетични и здравословни хранения, на които се подлагам от време на време. Набухах се с тесто до ушите, както аз си знам. Снощи даже не съм вечерял и за компенсация обиколих езерото тичешком цели два пъти без прекъсване – толкова много бях преял на обяд. Преди това идиотско физическо упражнение имах среща с един зидаро-мазач, който най-после дойде да ми каже колко ще е масрафа на коридора. Склони за $500 да иззида стените, в състава на които ще влязат около 1000 бр. единични тухли. При това положение и пазарлък, този обект го започваме веднага - купувам материалите и за една-две недели трябва да го отупаме. Човекът работи сам, хърватин се оказа впоследствие и се разбрахме аз да му бъда и чирак (не че ще го направи за по-малко пари, разбира се). Ще бъркам разтвора, ще му подавам тухлите и т.н. – обща и безотговорна работа, дето най-много разбирам от такава. Така още от тази събота почвам да си подготвям терена, за да можем да свършим час по-скоро.

Не помня дали споменах – бояджията иска $600 за външното боядисване на къщата: стрехи, улуци – всичко. И той трябва да идва скоро. При така създалата се съвсем ненадейно нова работна обстановка, дейността ми в механата малко ще поизостане, докато форсирам изграждането на помещението отпред.

Напред по телефона се разбра, че сме спечелили и картините от търга – утре ще ходя да си прибирам стоката. Хората отначало искаха $50, после свалиха на $40, че най-накрая ги спазарихме за по $35 всяка, което е много добре като цена. Ще ги закачим веднага в спалнята, след което почвам филма - дано го довърша скоро, че да го изпратя. Много материал се е събрал за снимане, но и аз напоследък съм на голям зор, та хич не ми идва и на ума даже за камери, снимки и снимачни площадки. На много горещ огън се пека, съвсем бавен и мъчителен, но пък с Божията воля и помощ, всичко се нарежда от само себе си. Аз не съм и очаквал дори, че ще мога да намеря някой, който толкова евтино да ми свърши работата – тя не е много като обем и количество, но както всяка едно друго мое начинание е доста увъртяна и нестандартна, което пък от своя страна я оскъпява допълнително.

А ето и как стана всичко: онзи ден, докато пътувах за работа се движих след един пикап, на който имаше изрисувана реклама и телефонен номер. Записах го, обадих се на човека и ето ти я работата наполовина свършена, след като един път е организирана вече. Сега ми остава да приключа с най-големия тропулак и разход – да купя 1000 бр. тухли. Нямам вече за кога да ходя от тук-от там да ги събирам парче по парче или да ги прося от хората. До сега поминавах и така, но това бяха все малки довършителни неща, пълнеж и пр., които спокойно можех да правя с всякакви отпадъци. Този коридор вече е сериозен и официален градеж – материалите за него трябва да ги купувам от магазина. После пясък и цимент ще взема – това вече е по-лесно и евтино, а и много пъти съм го правил с ремаркето, та знам добре кое как става. Като ми ги докарат с камиона и ги стоварят отпред на улицата, след това пък ще трябва и да внесем тухлите навътре към площадката, че да му е удобно на майстора - сам да си ги взема с едната ръка, а с другата да ги слага където им е мястото. Дано всичко мине успешно - както се очертава до Коледа ще е готово, ако върви по разчетите на плана.

Снощи и с майка успяхме да си разменим няколко думи. Аз пак ще се обадя като си дойде татко. Не можах да му разбера програмата когато се върне от Сърбия, защото връзката и този път беше много лоша. Но така или иначе, успяхме да се чуем криво-ляво. Майко, хайде стига вече с тези сълзи, стига с тоя плач – засмейте се малко, че аман от мъка и тревоги напоследък! Не се притеснявайте и не се тревожете за нищо – ние сме добре и това е всичко, което трябва да ви интересува...

12.11.2004 – Петък е, а пък каква жега се влачи отвън - не се диша чак. За довечера се очакват разни гръмотевични бури и валежи - дано поне този път синоптиците да познаят, че иначе утре пак ще леят пот и клетви из ведро. Страшна вълна от работа и нови дейности се е задала – само с Божията воля ще мога да втасам.

Като идва онзи ден майстора, та не ми хареса много плочата, която съм отлял - в смисъл на размер. Там, където ще бъде пералнята и хладилника не съм отпуснал достатъчно място, та сега ще го удължавам с още барем 400-500 мм. Малко бетонец ще забъркам утре и това ще ми е първата задача за деня. Да може да съхне до това време, докато чакаме човека.

Вчера проверявах как стои въпроса с тухлите – 1000 бр. единичен модел струват $478. Аз обаче ще купя от двойните – така ще ми трябват само 500 парчета, а пък ще ми излезе малко по-евтино ($418). Тъкмо с тях ще се зида по-бързо, което беше и предпочитанието на дюлгерина. Ще ги поръчам и ще ми ги докарат с камион без пари - ние само ще ги внесем навътре. И там ще падне малко изпотяване, но с количката на съседа се надявам да стане по-лесно и бързо.

Съседите довечера ще ни бъдат на гости – повода е Архангелов ден, новата обстановка, новата маса, завършения вече бояджилък и т.н. Даниела ги е поканила онзи ден и те с готовност приели поканата. Не знам какво щяхме да правим, ако не бяха тези толкова добри хора – много се разбираме с тях и винаги си помагаме, главно той на мен. Аз също съм му полезен за някои неща, но по-често самият опирам до него, отколкото той до мен (е, това дето попоглеждам женка му с крайчеца на едното си оченце не го броим – то е само за авторитет и от мъжко достойнство; зла умисъл нямам, но пък и “задни” мераци не ми липсват). Довечера Рон ще ми донесе една яка електрическа машина (HILTI) - имам да пробивам няколко дупки тук и там. Ако ми остане време, ще настъпя и камъните в механата, че и с този обект да се приключва скоро. Чак другата седмица ще са истинските ми почивни дни, защото както отдавна знаете, тогава заминаваме на екскурзия в Cairns при наши приятели, които се преместиха да живеят там.

Снощи Цецо ми се обади с тревожната новина, че баща му бил починал. Той може да си отиде най-рано на 15 Ноември, а погребението било на 13-ти - утре. Паднал завалията в работилницата и си счупил ребрата. Залежал се, взели го из болниците в София, но състоянието му се влошило, усложнило се и така си заминал насила. Жалко за човека. Аз предположих, че някой от близките им ще се обади поне на майка, тъй като татко в момента не е в България. За това не съм изпращал и съобщение по този повод – майка така или иначе нямаше да може да го прочете с нейните болни очи. Дано сте успели да се организирате, че да го изпратите човека във вечното му жилище. Той бил доста млад - само на 66, каза Цецо снощи. Като си спомня какъв хубав и весел моабет направихме у тях преди няколко години, когато бяхме на официалната си визита в Родината през 2001. То бяха салати, мастики, скари, печива, музики, майтапи – а сега: край; всичко потъва изедин път. Жалко и за Цецо, защото той не може да се прибере за толкова кратко време до България, че да каже последно “сбогом” на татко си – много са тъжни тези ситуации, да не дава Господ никому; изключително шибано и незавидно положение…

В понеделник очаквайте подробен доклад за дейностите, свършени от мен през почивните дни. Довечера отивам на търга да си прибирам стоката – картините и печката за баня. Разказах вече най-подробно за абсолютно всичко, случило се до този настоящ момент. Свързахме се с Миро отново по Интернета и сме в постоянна комуникация с него. Той е добре и самоотвержено се бори с житейските стихии, които периодично го връхлитат – така, както всеки един от нас...

15.11.2004 – Днес е понеделник – баш по средата на месеца. Не помня вече какво точно правих в петък вечерта след работа, но пък описанието на съботните ми похождения ще са напълно достатъчни, за да запълнят следващите листи.

Първо сутринта станах много рано, защото на мен денят ми ако не започне с изгрева на слънцето, то значи че вече си е отишъл. Трябваше да проведа редица организационни мероприятия преди да започне същинския строеж. Като се размърдах и тръгнах да излизам, Ванеса също скочи от леглото, та взех и нея да върви с мен – нека да се учи и възприема нещата “от първа ръка”. Това са нейните “открити” уроци, а пък и за всеки един, който крачи рамо до рамо с моя милост. По същия начин и нашият малък Неничко навремето беше неотлъчно с мен, в моите пъклени дела и жестоки търговски схватки – на тържища и битаци, из полята и долини родни, по чукари и връз дивни планини. За това той сега знае и разбира от всичко, само дето постоянно забравя от кого се е учил на мурафети, но това вече хептен няма съществено значение. Та - закачихме с Неси ремаркето, тъй както си беше с пясъка вътре - намеренията ми бяха само да купя някакъв прозорец за новия коридор, а баш тогава не ми се разправяше с вадене и чистене на пясък. Отидохме първо в тухларницата и поръчах 500 бр. тухли, с размери подобни на българската национална тухла-четворка. Ще ми ги докарат утре направо в двора.

От там се пренесохме в магазина за строителни материали – втора, трета до десета употреба, където започна одисеята по намирането на най-подходящия прозорец за коридора. На това място не успяхме да намерим нищо и от единия магазин се понесохме към другия, където имахме малко по-голям успех. Натъкнахме се на точно каквото ми трябваше, но слънцето вече се беше вдигнало високо - безмилостно прежуряше дори през дрехите и никаква сянка не можеше да ни спаси. Целите плувнахме в пот, но иначе купихме каквото беше запланувано. Само че на единия прозорец дървената рамка липсваше, та хората ми дадоха едни дъски - да си го обкова сам. Това хубаво, ама тези дъсчици пък дойдоха малко широки и утре пак ще ходя до този магазин, че да ги подменя с по-тесни. Нещо да ми е ставало от пръв път, помните ли?! – защото аз не, нямам такъв случай; освен децата, дето поне те станаха отведнъж…

Върнахме се в къщи и аз веднага се залових с бетона - нали трябваше да отпусна малко плочата. Хайде, дупки пробивах, къртих цимент, бетонни железа връзвах с тел, рязах, разкроявах – все въртелива и пипкава работа. На края забърках и кашата, та я излях върху арматурата - така тази работа се ликвидира съвсем задоволително. Отхлупи ми се черепа обаче от жега – поливах се с маркуча като слон, за да не ми се размекнат кокалите, ама то топлото си е топло. Отидох отпред на сянката и там се заех с потягането на прозорците. Единият стана много добре, но когато започнах другия, точно тогава установих, че дъските ми са широки и всъщност не можах да му скроя рамката. Хá туй, хá онуй – пясъка да преместя, ремаркето да очистя, камъни си нанесох в механата, че да са ми готови за стената и още редица дребни нещица свърших, които все искат ръка да ги пипне и време да им се отдели.

До това време стана 17:00 - заболя ме даже и главата; изпих 2 кила вода за целия ден и приключих с активната дейност. Окъпах се и зачакахме гостите. Разбира се суетнята около това си е постоянна величина и чакането ми никак не се изрази в изтягане на миндера например, ако тук някой се е заблудил случайно, та си е помислил нещо грешно за мен. Напротив - трябваше масата да наредим отвън на двора, столове, покривки, чинии, посуда; така докато си “чаках”, сума работа още свърших!...

А-а, ето какво правих пък в петък вечерта – сетих се, че бях забравил. Да не останете с впечатлението, че съм дремал пред телевизора - чушки пекох на огъня, някое и друго карначе за вечеря овъргалях на въглените и това беше. А в съботната ранна утрин, доста преди да започне всичко останало ги обелих и направих салата за вечерта. После ни дойдоха гостите и с тях изкарахме много весело и хубаво. Отначало седяхме навън, бяхме се вече нахранили и продължавахме моабета само на сладки приказки и замезване, когато изневиделица се изви един много бърз вятър. Дъжд чак не заваля, но пък стана невъзможно да стоим повече на теферич. Наложи се набързо да вкараме всичко вътре и да си продължим тържеството при закрити врати. Естествено пак стана среднощ, докато приключим с вечеринката.

Вчерашният ден вече беше предопределен още от съботната бурна и пиянска вечер. Реших че няма да се цапам с цимент - хем дето хич не ми се работеше, хем пък се чувствах и доста изморен от предния ден. Залових се с разни дребни неща, които бях отлагал кой знае от кога и за кога, но най-после им дойде реда и на тях. От работа бях донесъл (разбирай свил, откраднал, прибрал на съхранение…) едни огромни найлони, с които пакетират машините - сгънах ги на по-малки парчета и ги прибрах на тавана; имах разни бои за съхраняване, че турих и тях по места. Докато бях горе под покрива се залових да оправя и тока за лампите – трябваше да захраня с едно парче кабел новата (колелото от каруцата), а пък старата я преместих над бара. Едно гърненце закачих отзад на стената срещу камината, точно над прозорчето. Абе занимавах се все с неща, дето бяха изоставени от дълго време и които самият аз бях отбягвал да свърша, незнайно по какви причини. И пак, докато се обърна и денят мина. Направих няколко кръгчета с лодката из езерото, да се пораздвижа малко (да не би да се схвана от застояване на едно място…) и докато се прибрах, здрачът вече беше паднал. Ядохме набързо и с филма по телевизията аз буквално капитулирах.

Вчера успях най-после да заснема с камерата всички нововъведения в домакинството, направихме си някоя и друга снимка със съседите и т.н. Сега чакам да стане четвъртък, че да отидем на тази малка екскурзия и да си разнообразим ежедневието с нещо по-различно от киречи, тухли и бетони...

16.11.2004 – Продължавам с изложението си. Ще водя записки и утре, с което приключвам, защото в четвъртък тръгваме. Този ден ще работя само до 14:00, но без обедна почивка, за да компенсирам някоя и друга допълнителна минута. Вероятно когато се върнем от екскурзията, едва тогава ще имам възможност за описване на следващите “епизоди”. Довечера ще запиша филма, който заснех онзи ден с новите домашни придобивки. Времетраенето му пак няма да е достатъчно, за да запълни цялата касетка. Може би ще прибавя и филма от екскурзията - не знам вече и аз кое да правя по-напред.

Тази сутрин са пристигнали и тухлите – когато е излизала за работа, Даниела е видяла огромния камион да завива към нас (а пък там няма друг, по-голям шашкънин от мен, който да строи в момента – следователно по силата на логиката, тухлите са наши). Аз след работа ще отида да подменя дъските за рамките на прозореца, после минавам да прибера Ванеса от детската градина и влизам в магазина за железарията да купувам разни неща. Онзи ден (в събота), пак минах през една гаражна разпродажба и си барнах някакъв моторен трион, само че няма диск, та довечера ще отида да си купя един. Самата машинка я взех за някакви си $5, но за диска сигурно ще ме обръснат $40-$50 - няма да се учудя и повече да струват тези неща. Едни крушки са изгорели у нас, та ми трябват нови да ги подменя. Ще купя на татко онзи инструмент за дупките (замбата), че като ви изпращам колет, всичко да върви заедно. Майка по всяка вероятност ще мине само с едно “парафумче” за Коледа. Не знам вече какво да ви изпращам – най-лесно е като ми кажете какво искате и какво ви трябва, че да го търся с удоволствие. А така без да ви знаем мераците, изпращаме само боклуци…

Онзи ден имаше битак, но аз го пропуснах поради отпадналото ми общо здравословно състояние. Циркуляр бе, циркуляр съм си купил онзи ден – не е трион, както казах по-горе. Бях забравил думата, та сега се сетих. Знам че не беше абрихт и нали не ги ползвам често тези наименования, та взех да ги забравям. Освен това аз с дървообработващите машини за пръв път се сблъсках тук в Австралия и то покрай тези мои нескончаеми ремонти и подобрения, които непрекъснато правя. За това поначало не им зная и наименованията много добре.

Снощи се занимавах с едни снимки на Неси от детската градина, където ги е снимал професионален фотограф. Всяка снимка струва по $8 и ние не можем да ги вземем всичките (просто не искаме). Бяха ни дали само да ги разгледаме и уж да си изберем някои, ама аз ги минах на скенера една по една - по-нататък ще можем да извадим и снимките от тези сполучливи копирани оригинали. Той даже и съседа може да ни ги направи – те имат такъв дигитален (цифров) фотоапарат и от компютъра вадят снимките направо на принтер, който използва специална фотохартия, разбира се. След време сигурно и ние ще се оборудваме с подобни изгъзици, но за сега те още не са ми влезли нито в плановете, нито пък в мечтите.

Снощи тичах с ръчната количка на съседа от нас до бензиностанцията и обратно (около 1200 м в едната посока; мерил съм го с колата). Беше й спаднало колелото, та ходих да го напомпа, хем пък и тренировката да си направя. Хората обаче си извръщаха главите да ме гледат с огромна почуда, недоумение и вероятно укор – сигурно си мислеха, че съм свил количката от някой строеж и сега бягам, за да не ме хване пазачът. Какво съм загубил с тези мои волни упражнения като калории аз не знам, но пък като се прибрах в къщи, много сериозно го наваксах с две паници доматена чорба и 2-3 малки мастички със салата от печени чушки и домати преди това - за апетит и разядка, един вид.

Довечера ще правя тухлени упражнения – трябва да ги вкарам вътре на бетонната плоча, че да са му удобни на майстора и само да ги хвърля по стените. Е, ще му ги подавам, де - нали аз ще съм му чирака. Съседа има бойната задача да измисля конструкцията на покрива и да е готов с решение, докато се приберем от Cairns. Ако е оригинално и лесно за изпълнение, може и сам да го правя - с негова помощ и акъл, разбира се.

17.11.2004 – Вчера излязох уж по-рано от работа с намерението да отида до магазина и да сменя дъските. Добре ама те затваряли в 16:30, а пък аз бях там малко след това. Остана ми за днес тази дейност, както и стана. Напред излязох направо в работно време и отидох да си свърша работата като бял човек, а сега официално почивам за обяд в законното за тази цел време. Вярно е, че на края взех точно каквото ми трябваше, но пък и съвсем не крия, че точно три шибани пъти ходих до още по-шибания магазин – какъв беше тоя мой шибан късмет (или куцузлук), така и не знам; но нали сега отчитам само крайните резултати – по-добре не ме питайте как съм стигнал до тях…

Снощи, след като взех Ванеса от градината, се отбихме в железарския магазин. Тя там много обича да ходи, защото опипва на воля всичко, де що й се намира пред очите и на нивото на ръцете. Високите рафтове не ги достига, но пък се задоволява напълно с всичко останало, което е по пода и в ниското. Майка й ще получи удар, ако детето прояви инженерните наклонности на баща си, а не нейните природонаучни и в частност медицински например. Купих на татко инструмента за изрязване на отвори. Ами той малко тежи, че не знам още как ще го изпращам с тези ограничения за теглото. Прибрахме се у нас - сложих на Неси да вечеря, а аз се залових с тухлите. За час и половина ги намъкнах всичките вътре, изчистих след тях и сега стоят подредени, готови за зидарията. Добре свършената работа не се размина без даване на известни жертви. Първо комарите ме изпонаядоха жестоко, защото точно там отпред те са много активни – настървени като лешояди. Впоследствие ръцете и пръстите ми се ожулиха до кръв от острите ръбове на тухлите, та сега едвам си държа лъжицата с тях. Търсих някакви ръкавици, уж с тях да работя тази груба работа, но не можах да намеря никакви. Даниела ми предлага едни нейни гумени, подобни като на гинеколозите. Но те са толкова тънки, че са бетер от презерватив и въобще не стават за такава “деликатна” работа, като пренасяне на тухли на къси разстояния. Добре обаче, че се заинатих и свърших всичко на един път, та да не го мисля повече. Сега имам само един пясък и цимент да доставя и съм готов, но това вече ще стане в последния момент. По-важно ми е сега да скова рамката на прозореца, но и това ще го свърша някоя друга вечер. Иска ми се майстора да идва час по-скоро, че изведнъж да се ликвидира с този тропулак и мръсотия. Това пък ще даде ход на много други дейности: ток, вода, канали има да се прекарват и пр.

Утре тръгваме. Неничко уж щеше да ни закара на летището, но още не се е обадил да се разберем. Ако не се свържем ще вземем влака, който спира точно пред вратата на аерогарата и няма да се разправям с него. Просто с всеки изминат ден го губя все повече и повече. Каква ми беше чак толкова вината, с която заслужих отношението му и аз не знам, но нищо – нека само да е жив и здрав...

23.11.2004 – Вече е вторник, любезний читателю мой, след като едва снощи се завърнахме от екскурзията по живо-по здраво. А пък ето как преминаха всичките ни ваканционни дни – по хронология и по мои частични проблясъци на спомените.

Нени най-после се обади по телефона и в последния момент се разбрахме той да ни закара на летището. Аз в четвъртъка работих до 14:00 и веднага си тръгнах. Даниела вече беше приготвила багажа - прибрах Неси от градината и направо тръгнахме с колата за Бризбън. Отидохме първо до квартирата на Нени и заедно с него се отправихме към летището (което съвсем не е далеч от мястото, където живее), а той после върна нашата кола и я остави за няколко дни, паркирана пред тях. Снощи пък дойде да ни посрещне и по обратния ред се прибрахме на Gold Coast.

На отиване пътувахме със самолета в 17:10 и в 19:20 вече бяхме в Cairns, където пък ни чакаше нашия приятел Луи (който всъщност се казва Лютви и е от анадолски произход). С жена си Любка живеят на 65 км от този град в друго, по-малко градче, намиращо се в самите планини. Не след дълго пътуване до там пристигнахме у тях и от вратата се изсипахме направо на масата. Че като се почнаха едни гюзлеми, едни пикантни специалитети, та цяла нощ пукахме до сутринта; получи се издънване от най-превъзходна степен, до частично осиране.

На другия ден се мотахме из градчето напред-назад. Аз през повече от времето бях с Луи в закусвалнята и му помагах в готвенето, докато през това време жените пекоха агне. Сигурно и друг път съм споменавал, но тези наши приятели купиха една малка закусвалня в този район и там приготвят сандвичи и хамбургери, но по-основно се занимават с традиционния шиш-кебап (или дюнер, под което име също е известен този типичен за турската кухня специалитет). Вечерта беше абитуриентското празненство на едно от момчетата им. Ние също отидохме да го изпратим - първо имаше тържествено шествие на всички учители и вече бивши ученици, после дойде преминаването им в шпалир през цялото село с всякакви коли, огромни камиони, пожарни, надуване на клаксони, сирени, тромби и врява до Бога, но иначе всичко мина много весело и прилично. Идиотщините стават при нас, на Gold Coast, където по традиция всяка година се провеждат тези ученически балове. Децата ги пускат да вилнеят и беснеят като отвързани коне (30 до 50 хиляди глави добитък), пристигащи от всички краища на щатовете. Първо малките посерковци и дрисли се напиват (което става много лесно и бързо, защото по баровете и клубовете им сервират най-различни “фуражни дрожди и смески” на алкохол, забъркани под формата на коктейли с няколко “хапченца за веселие”), после започват побоищата, кърви се леят, изнасилвания се случват и т.н. На края идва и милицията - провеждат се масови арести, при които напълват мазите на участъка с изобилие от пъпчиви мъжлета с разбити джуки и носове, наред с проскубаните им малки кокони с размазани от сълзи и сополи сенки и гримове. За тази десетдневка на своеволие и престъпна анархия, от т.нар. “слободия” произлизат още множество подобни дивотии. Обществеността е вдигнала ръце от тези идиотски изстъпления. Младите келеши правят и много зулуми – чупят пейки и прозорци, хвърлят шишета по улиците и замерят с тях колите; навред цари вандалщина и безредие!

Както и да е - аз нека се върна обратно на екскурзията ни, че без да искам се отплеснах малко. Исках просто да сравня двете населени места, които по стечение на обстоятелствата си приличаха с тържествата, които се провеждаха по това същото време. След като изпратихме нашите абитуриенти, прибрахме се в къщи и тогава започна нашият “бал” пък. Агнето беше чудно, но аз наблягах повече на салатите и течностите (понеже агне не ям – нито яре, нито пиле, нито риба; свинската вратна пържола е моята духовна храна, но нали бяхме в дом с повече Аллахови закони отколкото Христови, та не беше твърде прилично да отваряме темата и възпитано се съобразявахме с това)...

На другия ден пак слязохме долу в големия окръжен град Cairns. В закусвалнята остана да работи абитуриента, защото техните също заслужаваха почивка и трябваше да бъдат заедно с нас. А той завалията, тъкмо се беше прибрал в ранната утрин и мислеше дори да си ляга, когато ние вече ставахме. Само че получи спешна поръчка “от висока инстанция” и с бавни стъпки заситни да отваря павилиона и да включва скарите за поредното им загряване. Това вече е лошата част на частния бизнес – почнеш ли го един път, не можеш да го спреш по средата и да вървиш да си правиш кефа. Пиян-залян, недоспал и изморен – там си; клиента иска да яде и ти трябва да го осигуриш, защото в противен случай отива при друг и мигновено забравя изобщо за теб...

Разгледахме градчето - ходихме по плажове и басейни, кафенета и т.н. Децата играха, къпаха се и досаждаха с непрекъснатите си прищевки. Нашите приятели имат малка закусвалня и долу, в един търговски комплекс – мъжът работи горе в селото, докато жена му слиза всяка сутрин до града и вечер след работа се прибира в къщи. Не им е много леко, но отново бизнесът го изисква. Само че този техен режим свършва много скоро, защото докато ние бяхме при тях, те си купиха къща в града и ще продават павилиона в селото. Другата седмица ще се местят да живеят в нея - вчера даже им дадоха ключовете. Та и там ходихме да видим тяхната нова къща, макар и не съвсем официално, защото последните документи все още не са подписани. Иначе самата къща е много хубава и голяма – с голям двор, отпред и отзад (много косене на трева ще падне – не ги облазявам, най-малко пък им завиждам). Сега и те започват да правят подобрения – огради, басейни, тераси и т.н. Работата по една къща свършва едва когато на собственика й му отструват 40-те дена… След дългата ни разходка из града, вечерта отново се прибрахме “на село”. И разбира се за пореден път разгърнахме на много широк фронт един приличен моабет, с дълги и сладки приказки – сигурно пак съм наддал на грамаж, след всичките тези нескончаеми гуляи...

Следващия ден (вече неделя) ходихме по други туристически обекти - къпане, каране на лодки и т.н. В тази част на Австралия е доста по-топло, отколкото при нас – температурите са постоянно над 30°C. Та няколкото междинни охлаждания из буйните планински потоци ни дойдоха много добре в тая иначе лепкава зной и жега. Обаче специално тези места никак не са подходящи за диво пребиваване и бивакуване, защото навред гъмжи от крокодили и е пълно с всякакви отровни змии. Поради тази причина ние постоянно бяхме нащрек да не би да срещнем някой такъв подивял горски обитател или пък влечуго – пази Боже от такива случайни и уж неангажиращи с нищо срещи; щях тутакси да напълня гащите от страх. Е, за щастие не видяхме огромните им и кръвожадни крокодили – те живеят повечето в реките, но излизат и навън да плячкосват и убиват. Има случаи на такива неканени среднощни “гости” в дворовете на хората – върви, че му кажи на такова 4-метрово прасе да си върви по пътя! В тоя поток, където се къпахме (представете си реките по Горна Росица, Видима, Лъгът и т.н.), имаше една змия – водна разбира се, но и тя стига да ти замръзне фъшкията при вида й. Ние буквално минути преди това се къпахме най-безгрижно и свободно в тоя вир, а след това карахме лодките там - чак когато излязохме отвън, аз първи я видях, че сме се пличкали заедно с нея. Дали е била отровна не смея да съдя за животното, но че беше дебела и дълга – в това мога да се закълна. Ако в една цивилизована и европейска България водните змийчета са безобидни и неотровни, то в дивашката Австралия всичките им посестрими са зли и силно отровни, независимо дали живеят във водата или се ровят в пясъка. След този случай вече не посмяхме и краката си да натопим даже в реката и много скоро напуснахме това иначе ужасно екзотично и вълнуващо място, за да забравим лошия спомен от змията.

Така мина и този ден – горещ, вълнуващ, весел и приятен, защото бяхме всички заедно. Таман вече се прибираме назад и на нашите приятели им се обадиха да вървим заедно на гости – техен познат имал рожден ден. Та, хайде цялата тумба се изсипваме у тях. Добре че хората живеят в един комплекс, в който има и басейн, та партито беше там, около басейна. Ядохме, пихме, къпахме се и така мръкна. На края се прибрахме изморени от почивката...

Вчера вече започнахме да оправяме багажа за прибирането ни, ходихме по разни търговски комплекси, магазини и така мина времето до вечерта, когато ни беше самолета. От много скитане и обикаляне, на края щяхме и да го изтървем – бяха затворили вече вратите на ръкава и тревожно съобщаваха имената ни по радиоуредбата. За щастие всичко протече успешно и буквално в последния миг преди да потегли самолета, ние се напъхахме вътре. Прибрахме се у нас и легнахме веднага, защото бяхме страшно изморени от жега, впечатления, пътуване и емоции в най-общ смисъл…

24.11.2004 – Гледам да натрупам колкото се може повече информация в това писмо, за да може в събота и то да поеме дългия път към вас, скъпи родители мои. Снощи записах филма от екскурзията – напълни се касетката най-после, даже на края останаха още 10 минути, които ще довърша довечера. Ще се затворя в механата и ще туря камерата на пералнята, за да ви предам последните си далечни послания. Снимките също трябва да извадим – въобще пак ни налегнаха ангажиментите. Довечера ще дойде майстора за последни доуточнявания и може би тази събота и неделя ще иззидаме коридора. Аз само трябва да му подготвя почвата – ще съборя окончателно оградата между нас и съседите и ще сглобя рамката на прозореца. В същото време трябва да отида да си прибера музикалния орган от търга, защото той единствен от всичките ни боклуци, които им занесохме не е могъл да се продаде. Вчера от там ми се обадиха, че най-високата цена, която някой е заложил на него била $120. Аз обаче ако ще го давам за толкова малко пари, по-скоро бих го подарил на някое дете, което има мерак да свири, че да ме споменава с добро един ден. Иначе всичко друго, което бяхме заложили, замина при новите си собственици. Старата микровълнова печка също се продаде за $30. Лошото е само, че онези обирджии и пладнешки разбойници от търга вземат и по 20% комисионна от цената на всяка продадена вещ и всъщност печалбата е нищожна. Че не им стига това, ами от самия купувач пък къртят други 10% комисионна – мръсни кръвопийци са тези търгаши. Така от всичко, продадено на хората печелят единствено и само те. То за някаква печалба в нашия случай не може и дума да става тук – това е по-скоро отърване от вехториите, вместо да се изхвърлят на боклука. Но както и да е - важното е, че ги няма повече в къщи. Можеше например този музикален орган да го подаря в училището (школата) на Неси, където сме я записали за курс - отначало много детски, който започва през Януари и е с продължителност от две години. После децата, ако продължават да имат интерес и са показали напредък в музиката, минават в следващото ниво и т.н. – та и от там чакаме някакво положително развитие…

Снощи с Миро говорихме близо 45 минути – той ни се обажда. Аз пък после поприказвах с вас и така кратките часове на вечерта се изнизаха. Сега ми се иска да дадем малко повечко зор на строителните обекти и площадки, че после да се занимавам само с дребни и довършителни работи. Веднъж да иззидаме коридора, ще рече и да го покрием; после пък с вътрешното оборудване имам да се разправям: стени, тавани, електрически инсталации, боядисване – работа ще имам за месеци напред, да не казвам за години, че малко взех да се плаша от тази нерадостна прогноза. До няколко седмици трябва и бояджилъка да е приключил – за Нова Година доста неща ще са свършени (ако аз не свърша преди тях).

От онази река, в която се къпахме онзи ден заедно със змиите, плуващи покрай нас без да ги виждаме, съм си извадил един много хубав камък – ще го вградя в механата, да ми стои за спомен от това място и от приятното прекарване с приятелите ни. Те пък се гласят да идват насам, но сигурно ще е след Нова Година, защото по Коледа всичко е много оживено и се правят големи пари от закусвални, ресторанти, магазини и пр.

Събрал съм ви и подаръците вече – остава в събота да изпратя всичко на пощата. Ще видим как ще организираме нещата. На първо място ще стои обаче строежа, но довечера ще се разберат повечето подробности около него, като дойде майстора на оглед. Дано да го опаткаме бързо, че после има и други дейности да се извършват – абе то край няма, само белята си хванах май с тая проклета къща!...

25.11.2004 – Ето че отново сме заедно, милички на мама. Имаме 30 минути на разположение. Снощи онзи мой дюлгерин не дойде, че ми обърка и програмата за вечерта на всичкото отгоре. Ама аз пак го търсих напред и той уж обеща да дойде довечера. Много ми се иска тази събота и неделя този тропулак със строежа вече да е минал, ама де да видим.

Записал съм ви един диск с музика - слушах го и аз даже; много ми хареса. Дано се хареса и на вас. Довечера ще трябва да ви довърша и видеокасетата. А пък от два дена се е извил един вятър, дето само вдига пепелта, та нищо не върви като хората. Дано надвечер поутихне, че да седна в градината и от там да предам предколедните си послания и пожелания. Като ли не, ще трябва да се заровя в механата. А там е станало една кочина, не е за разправяне. Камъни се въргалят по земята, торби с цимент има пръснати навред - един път да завърша стената и всичко ще си отиде по местата. Сега силите и вниманието ми са насочени само към строежа.

Приказвах и с Нени снощи – той пак се е събрал с онова момиче Джесика. Да прави каквото иска вече – вдигнал съм ръце от него и само се моля Господ да му е на помощ. Майка му щяла да си ходи в България, уж по Нова Година, ама истина ли е това или не е - никой не може да каже. Пък и мен толкова малко ме интересува…

Ако не строим коридора тези дни, пак ще наблегна на камъните в механата - дано поне там ми потръгне работата. Имам още едно парче и половина да запълня и всичко ще е готово, ама нали знаете, че последното най-много се увижда. Важното е, че се разкараха камънаците. Като почна стъпалата отзад и съвсем ще се разчисти площадката. Най-накрая в предния двор ще посеем трева, но това трябва да остане за последна дейност - до тогава има още много вода да изтече.

Служебната работа по всичко личи, че и занапред ще продължи сравнително дълго време. За щастие съм попаднал в група, която тепърва има да разработва един нов проект. Да видим кое до кога и колко ще бъде. За сега всичко е добре и наред.

Онзи ден купих на татко един комплект за пробиване на отвори – чисто нов! Сега и батерия 9 V ще му взема и Коледните ви армагани са готови. Тази година и на Миро ще изпратим някоя дреболия – той всяка година ни сайдисва с по нещо. Даниела ще му избере някакъв по-интересен подарък.

Гледам, че не съм го бавил много това писмо – само някакви си 2 месеца и малко отгоре, докато пристигне. До събота ще станат и снимките, та всичко ще върви заедно. Ами пак се очертава да натежи пратката, та не знам как ще се преборвам със съвестните пощенски служители. За всичките тези години на емигрантство и изгнание, Австралийските пощи забогатяха от нас и другите, изпаднали в подобно на нашето положение хора. Ама нали нямат конкуренция – щеш-не щеш, при тях отиваш…

Хубаво стана така, че през обедните си почивки мога да пиша. Иначе като се прибера в къщи, няма време за нищо. Даниела не спира да бърбори, малкото също й приглася с пискливия си глас – живеем в една малка стационарна лудница…

26.11.2004 – Ето че дойде ред на финалните ми и заключителни редове в това кратко писъмце. Тук ще влязат всичките наши Коледни пожелания, честитки и т.н., обаче вие не се сърдете, ако не стигна до там. За мен много по-важно е да предам повече интересна и любопитна информация, отколкото тривиалните си Новогодишни поздрави. Аз ще изпратя колета още утре и ще продължа разказа си в следващото съчинение, но пък е повече от ясно, че него специално ще изпращам през ранните месеци на Новата 2005. Да се надяваме, че това писмо ще пристигне навреме при вас, заедно с горещите ни пожелания за благополучие, спокойствие и много здраве за следващата година. Надявам се и Коледно-Новогодишните алкохолни дни да преминат весело за вас, с близки приятели и роднини. Знайте, че много, ама ужасно много ви обичам и мисля за абсолютно всички!...

А сега да продължа със злободневките си от последния час – снощи майстора най-после дойде и се уговорихме за три съботи напред, че чак тогава ще почваме строежа. Не можел по-рано. Тъкмо и аз ще имам време да поотхвърля други дейности и задачи. Стана ясно, че дъските, за които ходих 3 пъти до магазина, нямало да ми трябват, защото ще зазидаме прозорците направо в тухлите. Майстора каза, че при това положение те вече нямали нужда от рамки - даже ще трябва да махна и онази, която толкова прилежно опаентих миналата седмица. Ще трябват половин кубик пясък и 3 торби с цимент, които ще набавя малко преди да започнем. Майстора прибра у тях онзи металния варел, дето гниеше отгоре на плочките до кофите за боклук. Аз го бях приготвил за изхвърляне, ама така стана още по-добре, че поне го взе човека и ще му върши някаква работа, защото на мен само ми пречеше – аз когато крада разни обемисти неща никога не мисля, че трябва и да ги съхранявам някъде. Така най-често после ги раздавам, за да ми е чиста съвестта...

След като изпратих с всички почести и тържественост дюлгерина, влязох вътре в къщата, ударих набързо една доматена чорба и почнах да се занимавам със записи. Направих на Миро още два диска с музика и записах на нашите приятели филма от посещението ни при тях. Вчера ми се обадиха от търга, че за органа на Нени са се явили други мющерии, които вече предлагали $200 за него. Аз веднага се съгласих на тази цена и така той също замина в небитието. Е, те като ми вземат и 20% комисионна хептен нищо няма да остане за джоба ми, ама нали поне се отървахме от това, да ходя пак до там и да го прибирам, че да се чудя и къде да го дявам после. Остана само големия орган на Нени, който е в стаята, като в същото време силно се надявам, че Неси ще прояви повече интерес към музикалното изкуство и ще се научи да свири. Времето ще покаже. Продадохме всъщност онзи, който беше в коридора до вратата на нашата стая. Сега след работа ще мина да прибера едни картини на съседите – те бяха единствените, които не можаха да се продадат от целия товар с вехтории, който закарахме с Рон.

Утре ще подлегна механата пак, че и в неделя ще й давам зор. Надявам се за тези два дена да я изкарам до край. Даниела даде два филма за проявяване и довечера ще прибера снимките. Аз ще гледам да ги надпиша, че и те да тръгват утре с всичко останало. Нов лист няма да слагам. Довършвам този и продължавам изложението в моето следващо писмо. Това стана добре – я гледай колко листа с информация съм изписал! Ще търся и бояджията, че да почва къщата отвън. Въобще – пак се заредиха обекти и дейности, дето не търпят отлагане вече.

Хайде, край – останете си със здраве и за много години! Ние пак ще се чуем до Коледа много пъти, ама нека по традиция да кажа и Честита Нова Година! Много ви прегръщам и целувам, със синовната си обич и дълбока преданост – Ангел!...