Писмо No 02 (VII-X.2004)

Скъпи и обични родители наши; близки, роднини и приятели!

Започвам второто си поредно писмо, естествено пак от шибания Newcastle, но явно вече и по всичко личи, че ще го довършвам в къщи – вероятно седнал в механата на мрачна прохлада и дълбокомислено спокойствие. Под поредността “второ” имам предвид летоброенето в кореспонденцията ми след вашето гостуване тук и отпътуването ви за България. В същото време обаче събитията около мен се развиха в ужасно безразборен и хаотичен вид, почти по капиталистически стихийно, вследствие на които аз от своя страна предприех много съдбоносни стъпки и смели решения, водещи до завръщането ми към нормалния човешки начин на живот. А ето пък как точно стана и защо именно се случи това цялостно развитие в житието и битието на моята греховна същност.

Още миналата седмица, преди да се завърна у нас във връзка с офанзивата по лепенето на фаянсовите плочки (трябва да е било накъде около вторника), получих няколко обаждания от една-две агенции с предложения за дългосрочни контракти в столичния Бризбън. Аз тогава не им обърнах достатъчно голямо внимание, сляпо разчитайки че тук в този комбинат ще имам работа поне до Нова Година. Това са само едни чисто мои, лични предположения, породени дълбоко в мен вероятно защото така най-много ми се иска. В същото време обаче абсолютно никой от заводската управа все още с нищо не ме е уверил в тези ми мераци, нито пък е потвърдил, че те ще се реализират в действителност. Поради тези причини и съображения, за момента доста уклончиво приех офертите на агентите (само по принцип и на първо четене…), като изобщо не се надявах сериозно на някакво положително и последващо развитие от тях; зер, малко ли пъти съм лъган и надеждите ми са потъвали като пълно ведро в геран, та вече не вярвам на никой и нищо, докато не го видя да се случва пред очите ми. Както и да е - минаха се/не минаха още няколко дена и от едното място взеха да напират за мен вече малко по-напористо. А пък аз им играя по въжето и само се усуквам като калайджия в циганско гето - уж да спечеля допълнително ценно време за размисъл…

Така стана четвъртък - както споменах, аз се прибрах благополучно заради ремонта в къщи и по двора, но за това ще стане дума малко по-надолу из редовете. От едната агенция обаче ми се обадиха дори у дома – брей, ами сега какво правим? Въртяхме се, сукахме измъчените преговори – в крайна сметка стигнахме до някакви разумни споразумения; ей тъй - на едната гола и честна дума, дето се вика. Работата обаче се оказа на Gold Coast, а не в шибания Бризбън (което пък я направи още по-желана и предпочитана от мен). Службата е в някаква голяма минна компания, действително със седалище в столичния град, но последните имали филиал и при нас “на село”. Според думите на посредниците уж всички ангажименти щели да продължат отначало само за три месеца, а после евентуално да ме преместят на постоянно работно място. Добре ама аз от такива закрепостяващи постоянни позиции не се вълнувам особено и подобни предложения изобщо не ме привличат, както примерно една муха може да бъде притеглена от миризмата на прясно изсраното говно. По силата на договорните споразумения, при тях също няма нищо гарантирано, че последните ще ме държат на работа чак до пенсия. Иначе схемата е много проста и горе-долу звучи в следната минорна тоналност: свършвам някому дадено количество работа за определеното време, за което ме е наел. След това въпросният работодател най-безцеремонно и нагло ме уволнява с някакви си мизерни финансови компенсации, отпуснати от Профсъюзите в унисон с няколко сухи и доволно лицемерни, но все пак благодарствени словосъчетания на изпроводяк. И след фалшивата слава и измамно спокойствие за бъдните ми дни, които за дадения период от време съм придобил чрез себеотдаване до себеотрицание, в най-съвестна и вярна, безкористна служба към своя чорбаджия, аз отново и за кой ли пореден път вече се озовавам на улицата в качеството си на безработен и социално слаб. Е, хайде от сега нататък най-любезно моля и ако обичате да поебнете своята майчица капиталистическа и да ми освободите пътечката, която сам съм си определил да извървя – щом като вие така, аз пък дваж по-иначе. Съвсем друга е картината обаче, когато работя съгласно предварително уговорен трудов договор – това си е по-чиста работа. Като приключа със задачите, за които са ме пазарили и веднага се местя на следващото място – като една малка трудолюбива пчеличка: от цветче на цветче, смучейки жизнени парични сокове и знаци с тези символи “$$$”, така както малко дете ближе захарно петле. Разбира се и тези мои разсъждения са верни само “по принцип”, защото пък е и твърде възможно в действителност това да не се случи баш така, както го описвам. Горчив и богат опит имам и в двата от посочените по-горе варианта - изюденият във всички случаи съм все аз, но може би такава да ми е орисията и така да е ми писано за този живот на земята. За другия, който е далече в небесата, все още не знам нищо със сигурност - нали никой не се завръща от там, че барем да разкаже как е било “горе”…

Въз основа на изложените до сега аргументи и след направеното от мен пояснително отклонение в разказа, аз смело и безотговорно заявих по телефона на иначе много любезната агентка, че за по-кратък от 6-месечен гарантиран договор нямам намерения да напускам сегашната си работа. Изпаднахме на нова сметка в тежки и мъчителни преговори, взаимни кандърми и последната уж склони на моите поставени условия. Казах й също, че ще ми трябват най-малко две седмици, за да си уредя приключването на тая работа тук, да попривърша започнатите задачи и да предам остатъка от служебни ангажименти (по смисъла да прехвърля топката…) на някой друг нещастник. Коректно беше от своя страна да дам възможност и на тези хора, с които работих цяла година в този завод, да търсят и намерят друг човек, който да ме замести достойно и да продължи делото ми. Това също завърши успешно като уговорка между нас. Така в крайна сметка се разбрахме, че на новото място ще мога да започна най-рано на 23 Август и останаха да се договарят последните подробности около цялата тази маневра. Тарифната ми ставка отначало щеше да бъде оскърбително ниска, но това всъщност е само илюзионно - така изглежда, когато се мери по Сиднейските аршини, които са на почит и уважение в тази част на континента. Иначе обратно в къщи, специално за нас средствата щяха да си бъдат баш добри даже. В същото време като им казах колко пари получавам на сегашната си длъжност, онези въртяха, сукаха и най-накрая ми докараха само с $2 на час по-ниска тарифа, от тази на която съм в момента. По такъв начин този финансов въпрос се изчерпа най-класически и в 100% полза за нашия отбор.

Не се минаха и няколко дни от взаимно проведените ни пазарлъци и договорни отношения - обаждат ми се онзи ден от агенцията за някакви последни уточнения и ми сервират новината, че видите ли: онези хора затваряли фабриката си по Коледа и можели да ми подсигурят работата само до тогава, а той Декември кажи-речи дойде. Рекох им - щом е така, отказвам позицията и си продължавам моята работа тук, която и без друго със сигурност ще отиде до Нова Година, че и след това. Добре ама, нали дядо Господ е казал, че едно нещо ще става и ще се случва - вчера пак ми се обажда агентката: мънка, миличката по телефона - тъй и тъй, бил съм много добър и подходящ за тази работа и като разгледали моето резюме вече малко по-обстойно, та решили да ми запълнят шестте месеца в двата офиса – известно време на Gold Coast и малко в Бризбън. Бре-ей, каква чест ми се оказа само – да чуя и аз веднъж нещо хубаво за себе си, че някой се интересува от мен, оценил е какво мога и ме смята за добър (такъв случай до сега не си спомням в практиката си комай). При създалата се най-нова трудово-договорна обстановка, аз вече окончателно капитулирах и кандисах на поставените условия. От агенцията ми изпратиха и писмено потвърждение за новата ми работа, въз основа на което аз мога вече съвсем спокойно да задействам напускането си от завода…

А последното пък всъщност стана още вчера – официално съобщих на началниците си, че в събота (21 Август) ще бъде последният ми половин работен ден, след който си товаря дърмите в каручката и завинаги, окончателно потеглям назад към дома и близките ми. Така тази моя едногодишна гурбетчийска одисея е на път най-после да приключи - дай да видим сега какво ме чака от тук нататък. Пак ще съм на ново място, насред банда от нови хора, с нови кусури - таман им бях свикнал на тези шашкъни тук. Сега ще трябва да превъзпитавам другите на нова сметка (или пък те мен, което е по-вероятното). Чувствам се малко тъжно, че напускам този колектив - все пак в продължение на 12 месеца делихме общи проблеми, решавахме ги заедно, спорихме ожесточено и се попържахме един друг до доказване на нечия правота и т.н.; всичко това предизвиква някакви емоции, неминуемо. Бях попривикнал вече и с идиотското пътуване, и с бекярския си начин на живот и с всичко наоколо. От тук насетне няма повече да има безцелно лежане и мачкане на чаршафите по леглата, спира четенето ми на развлекателни книжки и романчета, преустановявам свободните си разходки по всяко и никое време – тежкото воденично колело се завърта наопаки. Но така пък ще имам повече време за къщните си работи и домашни проекти, а ще си бъда и постоянно у дома - при своите и близки до сърцето нам хора.

Равносметката от цялостното ми пребиваване тук, в тази малко шибана географска част на Австралия в никакъв случай не е печална. Е, вярно е, че с тази моя работа ние далеч не забогатяхме, но пък в същото време и не обедняхме (което е по-важно); дори напротив - поехме доста масрафи по разни пътувания, покрай сватби и погребения; такси за университети плащахме, за покупки на коли помагахме, абитуриентски балове посрещахме и т.н.; притурихме и някоя нещастна парица срещу банковия заем за къщата, а за това пък всичкото чудо което съм извлякъл от тук и примъкнал към нас, дори и Боговете ще замълчат. То камъни ли не бяха, цимент ли не бе или пък плочи от всякакъв вид; греди и дъски, подаръци безбройни; украси, парфюмерия и кинкалерия; стоки за бита и лични такива; гуми, ламби и шишета; стомни, вази и саксии - отделно растения, кактуси и други екзотични продукти; тухли... Списъкът е дълъг, изтощителен, изморителен и отегчителен. Приличам на онзи от поемата на чичо ти Христо Петев, дето като се завърнал от фронта и какво си донесъл от пътя:

... дръжка от тиган и синджир за геран;

колело от стар “Опел Блиц” и кожата на един фриц;

вилици, лъжици - сутиен за цици; и т.н. и т.н.

Чрез вас аз най-горещо умолявам скъпият наш чичо Христо, да вземе молива и да ми напише цялото стихотворение, без никакви редакционни промени или пък цензурни ограничения – помня, че имаше и малко мръсотийки тук-таме из куплетите. Но нали не сме деца вече уж бе, мама му стара. А пък все детинщината ни избива - по всяко възможно време и без предупреждение…

Може би тук е мястото да спомена, че наред с бляскавите си победи по смисъла на моята пословична габровска спестовност и пестеливост, аз понесох и редица не съвсем безобидни и леки поражения. На първо място колата ми като общо състояние, която купих с външен вид като че ли излизаше от завода, в момента прилича на селскостопанско самоходно шаси, с което навремето извличаха тор от текезесарските обори, свинарници и пилчарници. При един от тежкотоварните курсове за транспортиране на много евтини или намерени строителни материали, така се случи, че “прицепът” ми остана без преден джам. Ще попитате как? – ами прибирам се една ранна лятна вечер след работа и на едно място до някакви цехове гледам огромна купчина с дъски и греди; чамови отломки от опаковки на машини и съоръжения, явно доставени и монтирани в завода, но материалите им все още “неусвоени”. Веднага спирам да питам за съдбата на тези дъски и хората ме посъветваха да съм бърз и смел, защото за тях имало и други мераклии. Плюх си на петите, грабвам поляка с мен, закачаме ремаркето на хазаина и ето ни пред завода, въоръжени с по една тесла и чук за всяка ръка. Последва много старателна обработка на материала, който натоварихме без остатък и вечерта складирах отново в необятния двор на бай ви Джон. През седмицата разфасовах гредите, големите парчета ги нарязах на по 2.70 м – точно толкова дълги, колкото едвам да ги натоваря в колата. В същото време този размер ми трябваше точен заради специалното им предназначение и приложение в механата. Тъкмо свърших с рязането и започна мъчителното им товарене в колата. За целта спуснах облегалката на предната седалка надолу, а гредите наредих равномерно разпределени да се подпират в единия си край по арматурното табло, докато другите им краища бяха в багажника. За мен остана място само колкото да въртя волана с едната си ръка, докато със същата трябваше да сменям и скоростите; другата беше извадена навън през стъклото. До тук – отлично, даже много добре! Обаче като затварях задния капак на комбито и изглежда понапънах малко повечко шибаните греди, които за малко щяха да изхвръкнат през предното стъкло. Е, вярно - последните не излязоха чак до там, но пък за сметка на това джама каза “прас” и се напука като пластмасова салатиера от времето на баба ми. Нито псувните ми помогнаха, нито клетвите, нито обвиненията по неизвестен извършител и злосторник, защото виновният си бях единствено само аз (а всеизвестен факт е, че когато човек сам се наебе, най-много го боли). Капакът на багажника така и не можа да се затвори, за това го вързах с едни шалове да не мърда и карах 750 км до нас както беше отворен, докато гредите бяха щръкнали извън като стърчишката на конска каруца. Усмърдя ми се душата на изгорели газове, защото от скоростта на движение пушека излизащ през ауспуха така жестоко се завихряше, че всичкият влизаше в купето. Пътувах на отворени прозорци, уж да се проветрява, докато жегата която бълваше асфалта беше непоносима – ефекта от климатичната инсталация се оказа почти незабележим. Омазан със сажди и облян в пот все пак се прибрах, но повредата по счупеното ми стъкло оставаше, докато проблемът не се реши в един сервиз срещу близо $200 масраф – ебаси гредите и дъските; стъпиха ми на двойна цена спрямо магазинската, но това също е част от моята богата и разширена житейска енциклопедия. Хич не е лесно да си малко идиот, малко повечко серсемин, голям дявол и същевременно да носиш величественото име Ангел. Че то пък не ако беше така, всеки щеше да прави като мен…

Това малко лирическо и носталгично отклонение беше само заради жалката равносметка от “големият удар”, с който положихме началото на века. В същия ред на мисли, пак тук му е мястото да спомена обаче и направените допълнителни и неизбежни разходи, с цената на които беше постигнато всичко това, от рода на: два чифта гуми; 50-60 хиляди изпътувани километри за тоя що клати гората; тонове с изгорели бензин и масло, пушеците на които разнесени равномерно из атмосферата; башка счупеното предно стъкло, за което вече споменах по-горе и изобщо пълната амортизация и деградация на колата; $5200 ми струва само квартирата, отделно от другите масрафи по оцеляването на индивида и съхранението на човешкия му дух. Ама кой ти ги брои “трошковите”, дето викат македонците? Нали имаше работа и берекет за цяла календарна година; трупахме опит и знания, раздавахме акъл, усвоявахме нови методи и въобще се самообразовахме и цивилизовахме повсеместно. Всичко останало е без значение…

А сега пък щях да забравя най-важното – плюс всичко изброено, довлачено и примъкнато от тук, последният курс назад за окончателното ми прибиране у дома ще бъде и с една лодка горница. Купувам от мой близък колега (румънеца) едно кану и понеже последното е дълго само 4 м, та не мога да натоваря колата на него и да се прибера с гребане покрай брега (защото ще изтърва тазгодишните Коледни празници). Така вместо това, ще се наложи да напъхам кануто в колата, или да го привържа на покрива, или и аз не знам още къде, но без лодката не мърдам от тук - това да е ясно на всички. Може би ще го навра през задната врата (подобно на онези злощастни и шибани греди…) и така ще карам до нас, а то ще стърчи назад вързано с червена панделка, защото лодката не е чак толкова широка, колкото пък дълга. Дължината й ще ме обърка малко, но ще му мисля пак след няколко дена, когато покупката ми вече се превърне във факт.

Значи - това е всичко по работата ми (значи…), по финансовата рекапитулация (значи…) и въобще по всички текущи въпроса, значи. Новите потоци от обилна информации ще потекат веднага щом започнат следващите ми действия и подвизи. За сега – толкова по тази разширена тема, която оставям отворена за известни допълнения, когато се присетя за нещо важно.

А в следващите ми редове пък ще се върна с няколко дни назад, когато изпратих последното си послание до вас и което се надявам, че съвсем наскоро вече сте получили. Всичко това се случи по-миналата седмица, ако не и по-рано - трябва да е било по жетва още. Сега вървим към гроздобера и забелязвам, че баят време пак се изниза от тогаз. Аз най-после успях да ви пратя писмото, заедно с три музикални диска, като нищо друго освен тях не сколасах да ви проводя. Нали до момента този сектор го завеждаше Даниела, а от сега нататък трябва пак аз да се вземам в ръце и да се занимавам с тези важни дела. Е, имаше и малко снимки в плика, колкото да не е без хич. Видеокасетата обаче, която отдавна бях започнал, така и не успях да завърша – сами разбирате, че това не става изведнъж. По-голямата част от нея е записана - при първата възникнала възможност ще я допълня с каквото мога и ще ви я изпратя на втората.

Та - работих що работих в съботния ден и се прибрах с облекчение в квартирата. В останалата част от следобеда завърших последното си писмо, после позяпах малко телевизия и така приключих с този уж почивен ден. На следващия (вече неделя – предишната обаче, преди рождения ден на татко), първо отидох на битака. Купих доста съществени стоки, по-важните от които са: един видео смесителен пулт/устройство, с помощта на което може да се прибавя музика и надписи към обикновения видеофилм. Надявам се вече с помощта на тази техника най-после да събера филмите от Америка и България, на които им се каня вече от толкова много време насам.

Другата, също толкова важна и съществена покупка, беше едни чифт биволски рога - ще станат чудно украшение за механата. Другите дреболии не ги помня - сигурно е имало и още нещо, но то ще е било по-маловажно и не си струва споменаването му. От битака отидох в един търговски комплекс – единственото място в града, където пощенския клон работи и в неделните дни. От там изпратих малкото си пакетче с многото обич и безкрайна любов към вас. Помотах се още малко без цел и посока из магазините и се прибрах в квартирата.

Таман стъпвам на нашата улица - гледам народа почнал да изхвърля разни домашни непотреби и домакински стоки; пред всяка къща и съответната купчинка с ненужности. От Градския Съвет или от Кметството, ежегодно а може би на всеки 6 месеца, минава специална служба и прибира боклуците на хората. Добре ама преди тези екипи да минат в понеделник, ние вехтошарите и клошарите минаваме “на първо четене” още предния ден, в неделята. По този благороден почин прибираме всички вещи, които ни трябват и всички онези, които ни харесват (да речем само на външен вид…), но пък съвсем не са ни изтрябвали. Така аз от една камара с боклуци се обзаведох с чисто нов пътнически куфар/чанта – такъв, дето пилотите и стюардесите тътрузят подире си по летищата, вместо да мъкнат дисаги или пък да размяткват найлонови торбички от супермаркета. Добре че го взех, защото малко по-надолу из улицата в него напъхах: два лизгара със счупени дръжки, една засъхнала четка от боя (прибрах я от умиление, само колкото да не отиде зян), малко парче от градински маркуч и няколко сапа за чук, тесла или балтия. Докато всичко намерено с изключение на саповете аз все пак успях да натикам в куфарчето, последните си придобивки и находки носих в ръка, наред с останалите боклуци, с които вече се бях награбил по пътя си – като почнеш от “долниьо” край на улицата (вие имате представа къде е това, на около 3 км от квартирата…), та през целия баир до нас; душата ми изскочи от зор, но издържах на напъна в крайна сметка. Докарах си стокицата на ръце, изпрах си куфарченцето обилно с прах за пране отвън на чешмата в двора и ето ме сега – и аз съм интелигенция вече като пилотите. Утре ще река да тръгна за България или пък по Европата – с бомбе от мек филц, аксесоари и всичко по мен като слязъл от кориците на моден журнал, а пък да си нямам куфарче на колелца. Амчи то нали е срамота, бре – а ето, че сега съм попълнен и откъм тази част…

Лизгарчетата също ще ми влязат в употреба из градината - сърце не ми даде да ги подмина, пък и баят тежички ми се сториха по стръмното нагоре към къщата. Ама нали и аз не съм лесен - домъкнах ги до нас, “аламинут”. След тези технически мероприятия се заех да си оправям финансово-счетоводните бакии и фирмени каши на компютъра. Последва обилна и вкусна вечеря до преяждане и след изглеждането на филма по телевизията се хвърлих размазан в кревата.

Следващата работна седмица специално за мен беше с един ден по-къса. В четвъртък, още към 14:00 поех пътя към дома. През това време вече Сашко и Даниела слагаха плочките по пода в кухнята, за да се прибера и да заваря всичко готово и в най-добрият му възможен вид. На другия ден отново се хвърлихме в дозавършването на подовите плочки и дори почнахме да лепим другите по стените. До вечерта вече всичко беше напълно готово. За следващия ден остана само да заплескаме фугите с бял цимент. На края монтирах обратно електрическите ключове и контакти, които предварително бях свалил, за да се работи по-лесно около тях. Инсталирахме и най-новите домакински съоръжения: готварска печка, фурна, хладилник и т.н. Вечерта си отпуснахме душите и сърцата в турския ресторант – отдадохме се на ядене, пиене, кючеци и други нездравословни форми на забава до забрава. Това беше в събота вечерта.

В неделя (01 Август) Сашко много рано си тръгна за Аделаида - Дани го закара до аерогарата на Бризбън и веднага се върна, а ние с малката си останахме в къщи. После вече само двамата с нея продължихме дейността по почистване, подреждане, измиване, нареждане на посудата и успешно приключихме всякакви къщни и стопански мероприятия. Следобеда се чухме с татко, за да го поздравим за рождения му ден, аз предрямах малко и надвечер пак стъпих на пътя за насам. Тогава все още не знаех, че това щеше да ми бъде последното пътуване надолу...

А всичко това до тук аз написах още снощи, преди да ми започнат филмите по телевизията – беше станало вече 07.08.2004. Зяпах блуждаещо и си убивах времето пред телевизора до късно през нощта, но тази сутрин станах рано както обикновено и пак хукнах по битаците.

08.08.2004 – Сега само с няколко думи искам да приключа описанието на седмицата, защото ще си лягам по-навреме тази вечер. Днес ходих и на трите битака, местата на които знаех и вече твърде добре познавах. Понакупих си разни винтове, кутийки и други дреболии за попълване на запасите в работилницата. Те дали ще ми потрябват не се знае, но нека да ги има за всеки случай. Дойдох си чак по обяд - изпих на крак една тънка бекярска чорбица и пак излязох, този път само на опознавателна разходка из района, без някаква определена цел. От обиколката на тези прашни битаци днес бях потънал целия в пепел и мръсотия, че напред се окъпах, избръснах се и вече с нетърпение очаквам утрешният си работен ден. Имах и малко работа на компютъра, която свърших успешно и сега съм свободен за волната си програма…

На няколко пъти през миналите дни се опитвах да се свържа по телефона с майка, но нещо връзките ни ги нямаше никакви. Тогава помолих Албенчето да й се обади и да й предаде най-важното относно започването на новата ми работа. Друга информация вече наистина няма за предаване и обсъждане – сега само ще вечерям набързо и ще изгледам филма по телевизията (колкото и тъп да е той), след което лягам да отморявам. Следващата седмица аз пак ще бъда тук - отново ще надраскам някой ред в съботата, както обикновено. А после ли? – ами послето ще го измислим чак когато дойде...

14.08.2004 - Събота вечер. Скъпи читатели мои, в момента полагам последните си редове от това географско и демографско (шибано колкото си щеш…) място, където изкарах (издържах…) точно 11 пълни месеца - нито повече, нито пък по-малко. Служебната работа продължава да приижда на талази, но аз изглежда че малко се уплаших и приех новата си позиция само от страх, че може и да не намеря друга подобна или пък в такъв къс срок (защото и такива случаи имам в актива си, при това съвсем не малко). Със сигурност щях да устискам още някой и друг месец тук на това работно място, но така или иначе вече му се вижда краят на този проект, заради който бяхме назначени сума глави добитък. А пък един път това стане ли - човек губи интереса и концентрацията си към всичко, свързано със старото и акъла му е постоянно отнесен към новото и непознатото. За мен най-важното от всичко е, че рано или късно трябва да се прибера в собствения си дом (все още собственост на банката, но така му е думата) и да продължа нормалния ритъм на живот, както допреди една година. Самата работа в тази част на света беше започната съвсем насила и от немай къде си – главно заради парите и трупането на челен опит в областта. Едно на друго като краен резултат всичко премина успешно и е най-добре, че то приключи с положителна равносметка и баланс, а пък аз най-после се завръщам от този далечен гурбет сравнително жив, относително здрав и не чак толкова беден, колкото в началото…

Иначе около мен самият и нас като социална единица, общо взето няма нищо ново или особено. Чакам с нетърпение да мине седмицата и да настъпи следващата събота, за да поема последният си курс по убийствено дългото и отегчително трасе. Ще работя както обикновено до обяд и тръгвам веднага. В петък вечерта ще отидем с колегите да изпием по някоя и друга бира на изпроводяк в съседната на завода кръчма, ще си вземем последно “сбогом” с всички и с това ще се приключи цялата официална церемония по изпращането ми. След време, ако евентуално ме потърсят за някой от следващите проекти на завода, аз може пак да им откликна, но това вече до голяма степен ще зависи от моята ситуация към тогавашния момент. Не е изключено разбира се и изобщо да не ми се обадят повече, кой знае – обикновената практика сочи, че в такива случаи работодателите набират съвсем нов екип от специалисти. Имам чувството, че те се опасяват да не би да се възгордеем излишно много, ако ни повикат повторно – ибаз ги, все пак. Този път това решение си е чисто мое дело – едно от нищожно малкото, които някога съм вземал сам и предприемал на своя глава. В този конкретен случай Даниела няма абсолютно никаква външна намеса или влияние – даже тя самата до последния момент не знаеше за моите уговорки и преговори с агенциите. Казах й чак най-накрая, когато всичко вече беше приключило и станало факт. Тя видимо се зарадва много, че се прибирам най-после при нея и детето, а особено че ще работя кажи-речи у нас, спрямо разстоянията, които до сега съм преминавал за работа тук и там. Дани беше психически подготвена, че в тоя Newcastle ще се подвизавам барем до Коледа, каквито реални изгледи имаше съгласно моите предвиждания. Е, просто може би защото така ми се искаше – да имам работа и да печеля пари, както и да трупам повече опит в непрекъснатото усвояване на чертожната програма. Добре ама нали “човек само предполага, докато Господ разполага…”, та нещата се извъртяха по такъв елегантен начин, че да се прибера у нас и то с готова работа на всичкото отгоре.

От последвалият развой около мен аз също не мога да съм недоволен, дори напротив – виждам доста перспектива в тази нова консолидационна организация, където постъпвам (обединение на няколко подобни компании), защото те са много силни икономически и доста солидно са стъпили както на местния, така и на международния пазар. Това е може би един от най-големите минни монополи/концерни на Австралия - с огромен ресурсен потенциал, много клонове, подзвена и други сателити. А минната индустрия ще продължи да съществува и да тика икономиката в тази държава, дори и тогава, когато хляба и сиренето се свършат в магазините. Може би минното дело е основното перо на Австралия, като най-мощен икономически двигател. Ще видим впоследствие, де – нека да не правим излишни предварителни прогнози и сметки без кръчмар. Каквото има да става, то ще си стане така или иначе. Само се моля горещо, вие да сте живи и здрави и Бог да закриля дечицата ни – всичко останало ще му се намери колая…

Ако към момента бяхме малко по-силни финансово, вероятно щяхме да купим къщата на Верчето за инвестиция. Тя сега разпродава всичко и сигурно ще се прибира в България. Изглежда че не й вървят много нещата, както на нея й се иска, но поради стичане на обстоятелствата ние отдавна вече не поддържаме отношения с нея и не знаем нищо за нейните безкрайни далавери. Иначе не казва нищо, дяволицата – хрисима е като монахиня и чиста като момина сълза. Къща взе за толкова пари, дето и ремонт за хиляди й направи, а пък веднъж не е казала: “Елате у нас, че съм наготвила нещо – да ядем и да пием!” В същото време у дома беше като хан на кръстопът – вие самите станахте свидетели и го видяхте с очите си на какво мязаше. Както и да е - думата ми беше, че можехме да купим този имот за инвестиране на известно количество средства. Обаче, за да се вложат някакви пари в нещо (това съм го чел май някъде…), първо трябвало да ги имаме налице – само с голи мечти и зрял фасул на яхния не можело да стане. Ако един ден вие дойдете тук – поне щеше да има къде да живеете, а пък и въобще не е лошо човек да има недвижими имоти, където и да живее по света. А то какво стана всъщност – аз започнах тази работа с много тежки борчове: на първо време трябваше едно 5-6 хиляди долара да се възстановят в кредитните ни карти заради билетите на дядо Митко и баба ти Райна, Бог да я прости. После Сашко се зажени по Нова Година – други 5-6 хилядарки хвръкнаха и там. След туй пък на Нени давахме – абитуриент беше, коли купува, изгъзици, университети – задника му също глътна 7 яки каймета! На банковият ни заем за къщата едва ли сме турили повече от няколко хиляди, но аз лично дълбоко се съмнявам в тази сума. А иначе, ако питаш данъчните служби – изкарал съм уж “голяма” годишна заплата, башка Даниелината – а къде са самите пари, че аз нещо все не ги виждам? Тук май и Господ би се затруднил в отговора на уравнението. По ресторанти не ходим, кой знае какво не сме се разпуснали да харчим за нас самите - да не говорим за някакви крупни покупки или масрафи. Сега за тези шибани хладилници, печки и прочие домакинска и кухненска мебел, Даниела е взела безлихвен заем за закупуването им, който ще изплаща по $300 месечно за една година напред. Но къде е остатъка, питам аз ? – сигурно зазидан в дуварите или под гредите на механата. А най-срамното и болно специално за мен е, че на вас не дадохме ни един пукнат грош дори! Нито онзи борч от България си върнахме, нито пък ви платихме самолетните билети до Австралия поне! Позор! Позор и срам голям: пред света, пред Господа, а пък за пред вас - да не говорим! На всичкото отгоре и тази неприятна емоция, която сте изживели – иде ми да пукна, вдън земя да се затрия от мъка и срам! Моля се само на Господ, нещо да направи и да се изгладят отношенията ви - дано пък ме чуе... Спирам с това, че ще се и разрева...

Нощес, всъщност много рано сутринта, от 03:30 са предавали директно от Атина откриването на Олимпиадата. Аз не съм гледал нищо, защото бях на работа от 06:30. Телевизионното повторение беше днес в 11:30, но аз работих до 14:00 и пак изтървах тези празненства, но нали след 4 години идват пък другите Олимпийски игри – те ще са в Китай. Китайците са по-близо до нас и може на тях вече да им гледам церемониите, поне по откриването. На Даринка мъжа, Мартин (не знам дали се срещнахте с него, докато бяхте при нас), участва в отбора на Австралия по гребане – едноместно кану. Въпреки че е на средна възраст вече и гони 40-те, той тренира много усилено и успешно – явява се нашата най-голяма надежда. Марти в момента е в Гърция - ще го видим какво е направил като се завърне обкичен със златни медали и високи отличия.

Днес, работих що работих и отидох на един търг чрез тайно наддаване. Там си избрах няколко стоки, на които заложих малко пари - дано съм спечелил нещо. Най-важното беше една лодка, която аз много харесах и много искам да имам. С онази другата, която щях да купувам от румънеца нищо не стана, защото той ми поиска много пари (мамалигар, какво да ви го обяснявам: иначе хубав човек, ама като стане въпрос за пари и не го бива твърде – свива си гъза, та космически лъч не може да му се процеди през халката; то всичките човеци сме еднаква порода май). Сега тази лодчица от търга ако успея да взема аз, ще бъде истинско чудо! От тържището отидох в гръцкия магазин - накупих няколко бутилки евтина мастика, почти една тенекия българско сирене, буркан македонско сладко от смокини и се прибрах след една хубава разходка около езерото. Там водих и вас ако си спомняте, но тогава вече се смрачаваше и вие едва ли сте видели много от красотите наоколо. Днес обаче духаше безобразен вятър и това преждевременно съкрати маршрута ми, за да се прибера обратно в бърлогата и да си направя една мощна Великденска салата; после да седна насаме с мислите, спомените и тъгата си по вас и да напиша още някой и друг меланхоличен ред…

След малко ще отида да погледам телевизия – белким разсея малко кахърите си. Утре по план имам два битака да обиколя – последно вече за тази територия на Австралия. Пак ще накупя малко от моите “подаръци” – боклуци, както най-често ги назовава моята “преподобна Даниела”, но и аз хич не съм лесен, нито пък се давам току-така. Тя ще помръцка-помръцка, пък после й минава. За мен е важно да сколасам да поема първоначалната й ударна вълна - после вятърът постепенно се разсейва и само миг след това, все едно че нищо не е било между нас. Аз, понеже вече съм свикнал на този неин системен и програмен стереотип, та не ми прави и впечатление даже. Дори бих се учудил повече, ако тя хареса нещо от първия път. Амчи Даниела дори и мен не е харесвала много-много по-рано, а пък сега не може да диша без моето присъствие около нея. Питай я обаче дали това е така – и ще го отрече веднага. Абе и тя е един чешит, едно такова “зико” на моменти, но хубавото е, че лошотията й минава много бързо. Не знам дали за всичко и за всички е така обаче... А пък в момента съседката Роза е на гости у нас и си сръбват двете “шампоанско”, както казваше Нени, когато беше малък. Напред й се обаждах по телефона, че от нея знам.

Аз май скоро ще привършвам със словесния си поток. Салатката ми също е на свършване, а друга няма да си правя - не че не мога да я поема в търбуха си, но баш сега не ми се слугува и да снова из къщата като прислужница. Пък и една малка марулка, 5 варени яйчица, 4 стръка зелен лук и близо едно бурканче кисело мляко, които ометох до тук смятам да са ми предостатъчни като количество на витамините за моите скромни и ергенски диети. Гледам тъжно, че и шишенцето с водка вече подмина половината и нивото му взе да клони към дъното. Комай че това ще ми е вечерята – нали все пак и слабея в същото време; не бива да преяждам много току преди лягане…

Хайде милички на мама – ще ви оставям вече на мира. Стига съм ви занимавал с моите глупости и кахъри - хубавичко си поприказвахме, сега да се разотиваме по къщята. Ако утре има нещо отявлено и извънредно интересно, аз пак ще драсна някой ред и друг. Исках да походя малко и да си разтъпча сланините, но тези дни е много ветровито - “ураганно” бих казал дори. Наш колега отишъл на ски за три дена в някакъв зимен курорт на Сините планини, недалеч от тук. Вятърът там достигал 120 км/ч и той едва ли е излязъл да пипне снега – сигурно си е седял до камината в мотела, посръбвайки горещ чай с ром. Абе, уж същото като на Узана, ама и не съвсем...

31.08.2004 – Ето че минаха 2-3 седмици от последното ми включване в свободното ефирно пространство. През този период от време и особено в последната работна седмица при влаковете аз имах страшно голям служебен зор, докато приключа поне малка част от всичко, което бях започнал напоследък, а по една или друга обективна или субективна причина не беше доведено до победния си край. С всичко това положих окончателният завършек на тази работа – оставам все пак с известни далечни, малко мрачни и доста хладни спомени от въпросното място (моля, забравих да кажа “шибано” ли? – е, казвам го с най-чистата си съвест)...

На търговския фронт положението също беше сравнително напечено – ходих по търгове, лодки купувах, хлопки, звънци и менци влачих и прочие “подаръци”. Добре че мой колега с голям джип и багажник на покрива тръгна по същото време от Newcastle за насам, че ми натовари и “кораба” отгоре. Лодката на румънеца аз така и не я купих, защото онзи ми поиска $400 за нея, но пък спечелих една друга от търга – само за $90. Тя е доста по-малка, пак пластмасова и е чудна за мен и моите мореплавателни мераци. Когато един ден ми омръзне, после пък Ванеса ще се учи да гребе с веслата – нека само да порасне още малко.

Така аз, натоварен като магаре за селски сбор, за последен път бавно и тържествено потеглих от Нюкасъл назад към дома. В петък вечерта, заедно с всички колеги от отдела направихме едно голямо тържество в кръчмата по случай моето отпътуване. Баш от там и в най-големия разгар на пиянското ни сборище (съставено за жалост изключително само от нерези и бици като мен, без нито една девойка, която да ни освежи масата и мъжката компания…), аз изпратих последното си съобщение по телефона. В моя чест съквартирантът ми (поляка) също остана при нас, за да ме изпрати и в крайна сметка се получи много хубава веселба, с която отбелязах и финала на безгрижните си, “творчески” дни…

На другия ден (събота, 22 Август) работих до обяд, предадох обектите и проектите на съответните ръководни органи в участъка и си тръгнах по живо и по здраво, хвърляйки символично камък зад гърба си. В 20:00 на същия ден бях седнал на софрата вече в чисто домашни условия - готов за следващите семейни тържества (и задължения...).

В неделята имахме разни организационни мероприятия, като разтоварване на багажи, раздаване на подаръци, подреждане на боклуци, миене и чистене на колата – въобще чудничко си отпочинах пак, точно в навечерието на новата ми работа. А пък самата тя започна още на следващия ден (понеделник, 23 Август). Сутринта заведох Неси на градината и от там направо отидох в завода на Gold Coast. На местна територия изкарах само 4 дена, защото петъка се падаше почивен ден заради традиционния годишен панаир в “селото”. През това време веднага започнах да действам по новите си задачи и междувременно се разбра, че аз и неколцина други кратунковци като мен ще трябва да се установим в новия ни офис – а той, както вече бях споменал се намира в Бризбън. Това нечие налудничаво и идиотско решение на мен лично никак не ми се понрави, но нали знаете, че в моя частен случай аз самият нямам много изборни права – каквото ми наредят “от горе”, това съм длъжен и да направя...

Трите поредни почивни дни оползотворих много успешно в къщна и градинска работа – занимавах се главно с бояджилък и дребни бъзикни. Даниела работи в петъка, а ние с Неси се занимавахме със смесване на разни бои и избор на правилния цвят. Разбърках остатъците на няколко кутии от онези, които бях довлякъл от Newcastle и се получи един абсолютно уникален морски цвят, дето го няма в нито един каталог – такава цветова гама и еталон съм сигурен, че не съществува и в небесната дъга дори. С полученият разтвор боядисах стените на къщата около площадката, където е пластмасовата маса, както и первазите на двата прозореца, които гледат към езерото – трябваше с нещо да откроя тези елементи от останалия бял фон на къщата, за да раздвижа малко иначе скучният й и безличен сюжет. Всичко стана много хубаво.

С газовата горелка на съседа обгорих дървената решетка до вратника и й ударих една дебела ръка моторно масло – нещо като консервация, против гниене и пагубни атмосферни влияния. Другата събота ще я мина с още един слой и това ще й е всичката импрегнация за дълги години напред. Докато чаках да съхне боята по прозорците, влязох в механата и положих първите си камъни върху стената, изпълвайки пространствата между гредите. Е, това вече наистина е чудно – получава се нещо като в произведенията на Вазов, Йовков и Елин Пелин взети заедно! Механата на хъшовете в Браила ще бледнее пред нашата. А пък от селата Жеравна, Делчево и Ковачевица ще пристигат цели делегации за разглеждане на реставрираната българщина и селски бит в условията на най-сурова емиграционна действителност, току в края на света…

Вероятно ще се досетите сами, но за всеки случай пояснявам че в момента предавам своя репортаж от бюрото си на работа и за мое най-голямо неудоволствие обедната ми почивка от 30 мизерно кратки минути току що свърши – аз разбира се ще разширя статията си довечера от вкъщи или най-вероятно утре, естествено пак от тук…

01.09.2004 – Продължавам с мисълта си от вчера. Днес е рождения ден на милата ни леля Маринка. Да е жива и здрава – поздравете я специално, макар и със съответното закъснение, поради пощенските затруднения и далечните междуконтинентални разстояния.

Та, значи – онзи ден боядисах каквото имах и си бях наумил да свърша, купих плочките за механата (за пода), както и мозаечните камъчета за облицоване на стената около бурето. Живот и здраве, тази събота и неделя с Даниела ще започнем работа и по този обект, за да може веднага след като се завърши, тя да се занимава с посаждането на растителните си култури в цветарника. Ще бучнем в пръстта и няколко гроздови пръчки – да видим дали ще пораснат достатъчно големи до размерите на асмалък.

В неделя следобеда излизахме за много кратко до магазина за битова електроника – ходихме да си купим едно видео за дискове (DVD player - нали така му викат по-прогресивните и напредничави технически мислители). На него вече ще можем да гледаме дигитални филми (записани на диск), да се слуша музика и т.н. Снощи го включих към усилвателя и иззяпахме сватбата на Сашко и Лиса – за сега това е единственият ни диск във въпросния жанров формат. Отделно от оригинала, аз ще я запиша на видеокасета и ще ви я изпратя с някой следващ колет. Ще направим и едно копие за дядо Митко в София.

Общо взето така завършихме почивните дни и от онзи ден (понеделник) аз продължих да ходя на работа, само че вече в Бризбън, а не на Gold Coast, където започнах отначало и бях в техния офис само за една седмица. Иначе мястото ми беше доста близко и удобно – само на някакви си 25 км от нас; за 15-20 минути пристигах. Сега обаче блъскам по 75 км във всяка посока и пътуването ми отнема малко повече от час заради кошмарните задръствания по пътищата сутрин и вечер. Работата ми е спокойна, полека-лека навлизам в същността й без да си давам прекалено много зор. Лошото е само, че отново се върнах на предишната чертожна програма, която съм използвал преди (и която отдавна дълбоко ненавиждам…), вместо да усъвършенствам тази, която едвам бях научил в Newcastle. А повече от сигурно е, че съвсем ще я забравя, след като не се практикува ежедневно. Но каквото дойде - това ще е…

На няколко пъти се опитвах да ви се обадя по телефона и все неуспешно. Нещо става с моята карта - Дани снощи ми даде нейната, та с нея едвам успях да се свържа. То пък не се чуваше добре – абе все да има по нещо да ми гложди под ходилата. Ще продължим с размяната на взаимни съобщения през мобилните си телефони, а когато мога ще се обаждам и по другия.

02.09.2004 – През тези дни не се случи нищо ново за отбелязване. Чакам да дойде съботата, че да се развихрям из двора. Като пиша така по малко всеки ден смятам, че ще успея да предавам по-пълно информацията около нас. В почивните дни ще заснема с камерата новозавършените или новозапочнатите строителни обекти из дома. Скоро касетката ще се запълни и ще я изпратя може би заедно с това писмо.

Ето че аз сега дори нямам какво да напиша – толкова много съм се изчерпал от съдържание, а всички останали въпроси и теми са все още в зародиш. Уф-ф, ще си почина малко…

06.09.2009 – Пак е понеделник и аз за щастие съм на работа, че да си отдъхна от съботно-неделното натоварване. Отново баят работа отвъртяхме и през тези почивни дни. Основните си сили хвърлихме в завършване на мозаечното пано около бурето над цветарника. След като разстлах всички налични и възможни камъчета с които разполагах, започнах едно по едно да ги лепя на стената. Олеле-е, голяма бъзикня и врътня беше – имам доста работа; поне за още два почивни дни. Но един път започнато, трябва да се изкара до края. Единственото важно в случая е, че всичко става много хубаво – съседите също го харесаха, както и самата Даниела, което е доста рядко явление за нея...

Вчера в Австралия отбелязахме Денят на татковците. Аз изпратих две съобщения и на моя скъп и свиден татко, но не разбрах дали ги е получил. Моят малък Неничко също се обажда по телефона, за да ме поздрави. Несито пък ми беше приготвила няколко скромни подаръчета в детската градина, за които тя приказва ежеминутно още от миналата сряда насам. Едвам издържа, горкото до вчера, че да ми ги поднесе за празника. А ние иначе не сме имали някакви официални семейни обеди или вечери – те и без друго нашите съвместни софри и гуляи са ни всичките такива; независимо дали са с повод или пък без.

На домашният работен фронт вече се ориентираме към боядисването. Решихме да боядисаме стената, в която преди време закопах маркуча на кондензната вода от климатичната инсталация, както и цялата кухня. Търсим обаче все още подходящ цвят, защото изборът е огромен и това прави вземането на окончателни решения изключително труден и мъчителен процес. Полека-лека завършваме и разни други дребни обекти, но на техни места изникват все по-нови и всичко останало, което е вече готово остава почти незабелязано на общия фон от купищата други неща за правене. Най-големия тропулак обаче ще се окаже боядисването на покрива; от там следват улуците и най-накрая външните стени на самата къща. Може да извикаме майстори – покрива със сигурност ще го боядисва професионалист, защото там работата е по-специална и съвсем не е за лаик като мен.

Вчера, след като приключих със строителната си дейност, направих няколко пробни обиколки из езерото с лодката, която донесох от търга в Newcastle. Някой ден, като остана без домакинска работа (Боже, че дали ще настъпи и такъв момент?...), ще се пусна с нея по онази река, покрай която се разхождахте - дето е малко по-надолу от нас.

Тези дни бях планирал да довърша видеокасетата, но като се залових да работя, та не ми беше до нищо друго. Искам да направя и малко снимки, че всичко да върви изедно, но заетостта ни е толкова голяма, че почти не остава време за странични дейности и удоволствия. Кога ще се завърши всичкото това започнато чудо? - и аз самият не знам вече. Уж непрекъснато си поставям срочни пускови срокове, но дейностите буквално извират и спазването им е почти невъзможно. Сега трябва да се концентрираме и на вътрешното ни обзавеждане, защото е доста старо и грозно. Даниела е поръчала нови бар-столове за кухнята, на които ще се храним. Те ще пристигнат другата седмица. Старите просто ще ги изхвърлим, защото няма какво да ги правим нито къде да ги съхраняваме. Гласим се и за нов комплект маса със съответните столове – въобще, обновяваме се постепенно и се издигаме в очите на слепите…

07.09.2004 – Онзи ден, докато купувахме видеото, влязохме уж случайно и в един магазин за кухненска мебелировка и аксесоари. От там пък излязохме с една смесителна батерия за мивката, от тези модерните – не с два отделни крана, ами с един общ лост по средата, дето се мята нагоре/надолу и наляво/надясно за топла или студена вода. Та сега и тази изгъзица чака монтаж, малка преработка на мивката, покупката на разни допълнителни водопроводни части и съдействието на съседа (наред с неговото благоволение и доброто му разположение…), който е професионален водопроводчик до мозъка на костите си. Снощи рекох да видя какви части ще ми трябват, че да отида довечера до магазина и да купя муфи, тетки, колена и т.н. Сега е момента, докато се ровим с него отдолу под мивката, да пусна и една разклонителна тръбичка навън към двора, че през нея да изкарам допълнителен кран, залепен към външната стена на къщата – той ще бъде точно под прозореца на кухнята. Аз отдавна му се каня, за да не се размъква целия маркуч чак от другия край, където единствено има кран, а да се ползва по-късо парче - за локално поливане и измиване само в тази част на двора. Ето, сега вече му дойде времето и това да се свърши. Снощи Рон дойде специално да ме посъветва какви материали да купя и аз още довечера отивам в магазина да ги набавя. По-нататък пък ще изкарам и един кран откъм гаража - пак някъде по външната му стена, че от там да поливаме предния двор и растенията откъм улицата.

Онзи ден Дани купила един лимон (дръвче), та в неделята го засадихме в задния двор. Сега чакаме богатата му реколта за пържолите по Коледа. В този цветарник съм намислил да забия и 6 главни с лозници, за асмалък. Обаче понеже съм малко неграмотен в селскостопанско отношение, та не знам само пръчки ли да набучим директно в земята или да търсим специално лозово стебло с корените (готово растение демек)? Пишете ми какво трябва за бързото и стремително “олозяване” и озеленяване на двора, че моите познанства в сферата на лозарството се свеждат единствено до крайният му продукт – виното и в частност: какво най-подходящо мезе да подбера за съответния сорт и реколта….

Колкото повече се въртя из двора, толкова повече се убеждавам, че там работа ще имам до края на земните ми дни, ако не и малко за след това в моя задгробен живот. Докато живеех на “курорт” за една година, та бях позабравил малко кое на какво дередже беше зарязано и сега бавно започвам всичко да си припомням и възстановявам – пред мен стоят все важни и неотложни дейности и обекти. Добре че бяхте вие, та поне свършихме тези купища от допълнителни задачи, дето ще си ги довършвам сам един ден. Без вас нито шкаф в механата щеше да има, нито самата механа, нито работилница, фенери, вратници, стъпала и прочие – да не говорим, че списъкът е с много точки и подточки. Безкрайно, ама безкрайно съм ви благодарен за оказаната помощ и от всичко най-много страдам заради последствените резултати и настроения. Опитвам се да не мисля за това, но всъщност то не ми излиза от ума. Мъчно и болно ми е, знаейки че и вие страдате и то без никаква вина…

08.09.2004 – Продължавам с монолога в обедната си почивка. Аз обикновено се наяждам доста преди това време и съм си свободен през всичките тези толкова кратки 30 минутки, които законно ми се полагат за обяд. Нося си сандвичи от нас (предварително най-старателно приготвени от Даниела), от които ми се повръща вече (независимо колкото и да са вкусни). Това за сега ми остава все пак най-евтиния начин за препитание и оцеляване. Наоколо разбира се има десетки кафенета, закусвални, ресторанти и т.н., но за абсолютно същия сандвич там ти искат $4-$5 - амчи аз цяло кило кайма купувам за $3.50, а понявга и по-евтино я намирам. Така че със или без охота, на ден обикновено поемам по два двойни сандвича направени в къщи (със салам, шунка, кашкавал и всякаква друга непотребна стока), които обикновено Дани подготвя още от предишната вечер. И понеже обикновено огладнявам към 09:30-10:00 (точно когато ни беше голямото междучасие в училище и всички хуквахме през глава към баничарниците), съгласно този мой строг средношколски режим си ги изяждам именно тогава. По такъв начин, вече в пределната граница на премаляването от глад, аз едвам изтрайвам до вечерта, когато се прибирам около 18:00 и пред очите си не виждам нищо друго, освен тенджери, баки и тигани пълни с най-различни храни.

Снощи тъкмо ви пишех съобщението и татко изпрати неговото, че заминава служебно за Македония. Хубаво е, че походва от време на време да работи – това го поддържа духовно и професионално. Надявам се той да има и някаква материална изгода от този му малко позакъснял бизнес ентусиазъм, а не само едно голо морално удовлетворение, което в условията на съвременното общество за никого не чини пукната пара, освен за самият него. А това е още едно голямо, изсрано от комунистите лайно, което аз няма да им простя никога – дори и на онзи свят. Обезличаването, обезсърчаването, смазването, поругаването, отлъчването на един такъв огромен, титаничен технически и културен потенциал в поколението на нашите родители (освен шансът само за онези, на които се даваше възможност бидейки “наши хора”, размятквайки и парадирайки с партийните си книжки и билети…), несъмнено доведе до разгромяващият и катастрофален икономически вакуум – блато, в което беше вкарана България и старателно натискана в калта от 1944 насам (а защо не дори и от 1878). Подкованите чизми на руския имперски опекун продължават да чаткат по жълтите павета, макар и вече малко поприкрити под чужди фрази и фасади, но все още мощно и настойнически дърпащи конците иззад драпериите на политическата сцена. Не знам къде щеше да бъде в сегашно време нашата мила Родина, ако още тогава беше даден и широко отворен пътя на всички кадърни специалисти (техници, икономисти, учени и т.н.), които развивайки себе си да допринасят за просперитета и на държавата. А така чрез тях, тя загуби и нас, че и онези, дето вървят подире ни. Вероятно е мнозина тук да се зачудят, но жалката ми равносметка беше направена именно по повод сегашната работа на родния ми баща (а и в името на хилядите като него…), които цял живот по време на комунистическата управа биваха пренебрегнати заради честната си и безкористна човешка “безпартийност”, докато червените вилнееха във всички сфери на обществото. Заради това по-горе употребих термина “позакъснял бизнес ентусиазъм” – невъзвратимо късна равносметка на един, всъщност на хиляди опропастени още в зародиш и морално осакатени житейски съдби. Разликата е огромна да твориш, докато си в разцвета на силите и потенциала си на 17 или 27, но да правиш своите първи крачки на 67 или 77 несъмнено е достойно, но пък предизвиква множество въпроси, отговорите на които ние всички вече знаем. Проклети бъдете, алчни червени изроди и кхмери – мрете!

Винаги си казвам, че не бива да превръщам четивото в някакъв политически пасквил или доклад, стремейки се да не му придавам пристрастие и обмазвам със собствените си политически багри и краски. Но пък от време на време на мен също ми шупват фекалиите и се чувствам длъжен да излея възгледите си, имайки най-точни и пресни впечатления, които съпоставям съвсем от близко, почти от упор чрез източно-балканските ми нрави и обичаи, спрямо така наречените западни образци и политико-икономически модели. Нека все пак бъда и малко извинен, ако с писмените си разсъждения и тълкувания съм засегнал някой инакомислещ или пък съм набъркал дълбоко в червивата му и прогнила, “аленмакова” и закостеняла дребна душица. Да живее България и долу комунизма - толкоз!

От няколко дена насам тук се кани да вали, ама няма никакви резултати за сега. В същото време, онзи ден в Сидней падна страхотен дъжд, придружен с опустошителна градушка, че ги разсипа чак. Големи поразии станаха пак – масрафите по бедствието надхвърлиха числата с многото нули.

С вълнение следихме и събитията в Русия с тези разбеснели се чеченци – трябва да ги изравнят със земята заради трагедията, която причиниха на толкова много народ! Избивали са жени и деца като живи мишени на стрелбище! Покъртителни картини предадоха по телевизионните канали и продължават да излъчват репортажи от там. Тук при нас е спокойно поне за сега, но кой знае дали ще бъде все така…

Ние иначе сме добре и се борим с настоящите си и предстоящи задачи. Сега на дневен ред е боядисването, но едновременно с това се вършат и куп други дейности, които дори и не фигурират в моя нескончаем списък – всички те буквално извират, изпод земята като че ли. Още нямаме ясна представа за цвета на боята, която искаме. Един път като я купим аз много бързо ще нашляпам стените, но зная ли и аз – докато не започна, едва тогава ще видя колко бързо ще върви всичко.

09.09.2004 – Ще си спазя традицията и днес с писането, макар че нямам много какво да споделям пред тези празни бели страници. Чакам с нетърпение отново да дойдат почивните дни, че да си поработя на воля – не се знае още с какво ще се занимавам, но във всички случаи няма да лежа на гръб.

В последно време е доста влажно наоколо – поваляха малко дъждове тук и там, но при нас почти нищо не падна като количество. На мен лично ми трябва един голям дъжд, че да слегне пръстта зад дувара, защото последната продължава да стърчи нагоре. Но пък иначе като я бутна с лопатата – потъва лесно. Ще се улегне с времето и дъждовете, надявам се – стига обаче да не се заредят разни сушави години занапред, че тогава ще се наложи да я разбивам с кирката.

Напоследък изгледахме няколко филма на новата DVD уредба – картината е кристално чиста, а се вижда и чува все едно че се намираме там, съвсем при мястото на действие или ако сме в салона на стереокино. И това високо качество е постигнато все още със старите тонколони, които също са се запътили към небитието. Назлъндисвам се на едни нови, за които ще трябва да се изръся с $1000 заради удоволствието да ги притежавам, но за сега не съм взел окончателно решение за безумната си покупка…

10.09.2004 – Днес е петък и полагам последните си редове за тази седмица. Да пиша от нас е почти невъзможно – все има какво да се прави, да се дискутира, с Ванеса се занимавам и какво ли не още. Дано мога все така поне в обедните си почивки да драсвам по някой и друг ред, че да не забравя буквите.

В предстоящите съботно-неделни дни ще се разправяме с чешми, бои, камъчета и пр. Пак се очертават да бъдат плътно заети. Много ми се иска да успеем нещо да свършим до края, а не както е с почти всичко до сега – ако едно започна, зарязвам го по средата; друго пък начена от там, но и до неговия край не стигам. Добре поне, че климатичната обстановка се подобри – времето навън се застопори като много слънчево и приятно. Някъде из държавата паднаха хубави дъждове, но не и върху нашите посеви обаче, които за да растат и се развиват пак ще разчитат на водата от водомера.

Ще гледам тези дни да понаправя малко филм и снимки от новите строителни обекти. Искам да ви изпратя видеокасетата, но кога ще е точно - не знам. С толкова много неща ми е пълна напоследък главата, че не съм наясно от къде точно да започна и кое е по-важно от всичко онова, дето е най-важно. Служебната ми работа за сега върви добре, въпреки че не съм особено доволен от нея (нито пък тя от мен, предполагам – ненавистта ни е взаимна). Обикновено така се получава в началото на всяко ново място, където и да отида. Нещо забелязвам, че не ми е особено интересно това, с което се занимавам, но нали плащат – всъщност, какво ли друго ме интересува. Нека да мине още малко време и пак ще започна да се ослушвам за друга работа. Шансовете ми да намеря някаква са нищожни, където да използвам и прилагам знанията си с програмата, която научих в завода за влаковете - просто тук, в нашия щат тя не е много популярна и не се използва в местната индустрия. Има разбира се множество други, които са подобни, но тях пък аз не ги знам и не мога да използвам. Е, все нещо ще се нареди, нека само здраве и живот да бъде…

С Нени не съм се виждал откакто беше заедно с всички нас за рождения си ден – стана вече близо 6 месеца. Чуваме се от време на време с него по телефона и това са ни срещите и комуникациите… С нетърпение чакам да стане 17:00, че да си тръгвам от това проклето място.

Снощи пак се опитвах да се свържа с майка – исках малко да разсея самотата й, като знам че татко е в командировка, но не можах. Ще пробвам отново довечера с картата на Даниела. Моята нещо дава фира към края - останали са ми $3 в нея и сигурно ще изгорят, но майната им – нали сме вече богати; трите долара няма да ни съборят, я...

13.09.2004 – Отново съм в строя и на бойна нога - предполагам всички се досещате, че за мен пак е дошъл понеделникът (омразен, гаден, шибан и противен ден). От грандиозните ми насрещни планове за почивните дни се осъществи само един много малък, почти нищожен процент – нали непредвидените ситуации възникват постоянно около нас и ни следват по петите неотлъчно като тъмни сенки, които и този път не ни подминаха. Уж щях да правя филми, снимки – нищо от това обаче не стана, защото времето отново не ми достигна и се яви като основна причина за неосъществяването на предварителния ми замисъл.

Първо в събота сутринта се потътрих да оправя крановете в другата баня, защото от прекомерното им стягане вече водата не можеше да се спре и те непрекъснато капеха. Отворих ги на парчета и се оказа, че леглата в основите им са наранени. Хайде, вземам от съседа едно инструментче, подобно на фреза за да ги пригладя. Бях вече купил уплътнителите, та смених и тях. Цялата тази процедура отне времето до 10:30. Чак тогава излязох и тръгнах да търся дъска за кухненския шкаф, където да се монтира новата фурна, която пък купихме буквално преди няколко дена, заедно с котлоните и отделно от тях - хладилника. Старата печка беше по-голяма и като я сменихме, отгоре зейна една дупка, широка половин педя – много грозно и неприемливо като решение. Трябваше да сменя целия преден панел на шкафа и да го изрежа по новата печка. Освен това за удобство, ние искахме фурната да е максимално повдигната от дъното му. Това последното изискване още повече разшири и без друго доста увъртяният вече проект. Хеле от едно място ми отрязаха дъската по размер – аз сам щях да й издълбая отвора като се прибера, по мои точни мерки. Хората в цеха ми я обкантиха на специална машина, платих $25 за удоволствието и се прибрахме с Ванеса. Тя ходи навсякъде подире ми - гледам да съм по-честичко с нея, нали не я виждам по цяла седмица. Минахме и през онзи железарски магазин, където и с татко доста често ходехме по-рано. Трябваше да докупувам едни водопроводни части за чешмата отвън, че нещо дребно не ми достигна. Взехме всичко необходимо и се прибрахме в къщи.

Не се мина много време – ей го, идва съседа да почваме работа по крановете на мивката в кухнята (нали бях купил нова смесителна батерия). А той когато прави нещо е като хала – дай туй, дай онуй; дръж тук, подпри там. Стените пробивахме, допълнителни тръби кроихме и т.н. Около него трябва да се въртят цяла банда с чираци, а аз с моя натрупан опит и квалификация съм истинска калфа вече – не мога да му насмогна на стихията...

Докато бяхме навън с Ванеса, по някакви най-щастливи обстоятелства срещнахме нашия бояджия Джон, който боядиса къщата в началото когато я купихме – точно преди да се нанесем вътре. Аз му видях колата съвсем случайно – изглежда и той беше пазарувал нещо, та хукнах след него и го спрях на пътя. Помолих го да дойде у нас и той да направи кърпежа на стената, защото на него това му е работата и си разбира от занаята. Организирах го да мине на връщане, да огледа мястото и да каже колко пари ще струва. Докато Джон се появи на вратата, през това време ние със съседа монтирахме крановете в кухнята – за всеобща наша радост вече си имаме чешма и на двора, точно под кухненския прозорец. Така Даниела свободно ще полива своите троскоти и бодили из лехите, а малкото ще си играе безгрижно през лятото, мокрейки си гащите като му стане много горещо…

Времето напредна доста – за вечерта бяхме канили съседите ни на гости, да почерпим за хубавата работа, която свършихме двамата с Рон. Сутринта пък, един друг наш общ познат покрай нашите комшии пак идва да ни шпаклова стената, след като аз я бях заплескал само на грубо. Въобще, съботата беше един чуден и прекрасен “почивен” ден. Като свършихме работата със съседа и го изпратих, аз пък веднага се заех да режа дърва за камината – щяхме да седим отвън на масата в двора, че времето беше много подходящо за такава софра на теферич. Даниела омеси кайма за кюфтета, наряза салати и прави някакви пържоли – в последния момент седнахме на масата, така некъпани дори, по дюлгерски. Но това пък изобщо не ни попречи да откараме моабета до 02:00 през нощта. На края всички само седяхме до камината и си приказвахме.

Легнахме си като отсечени, злоупотребата с алкохола отново каза тежката си и окончателна дума – следващият ден вече беше предопределен като “дъждовен” (въпреки прекрасното време навън махмурлукът ме надви, но пък и аз не съм се борил много самоотвержено против това). Никаква широкомащабна дейност не можах да развия, а и каквото пипнех или се докоснех до нещо, все по няколко пъти трябваше да го преправям. Така в летаргия и безтегловност премина тягостната ми сутрин, като среднощното “опиянение” не ме напусна почти през целия ден. Единственото положително развитие беше, че бояджията дойде на оглед и за оценка на работата, каза че ще ни вземе само $100 за свършването й и аз тутакси му дадох зеления семафор - да започва веднага, когато може. Само за няколко дена всичко ще бъде готово. А пък докато четете настоящите ми редове и боята ще е изсъхнала даже. Джон има някакъв негов човек за боядисването на покрива – един ден ще го викаме да се разправя с циглите. С него се уговорих да ни боядиса и къщата отвън - да видим колко ще му отсече масрафа. Ако е приемливо като цена, ще плащаме и хич няма да се разправям с разни четки и шибани валчета.

Следобеда се хванах да изрязвам дъската за монтажа на фурната. Въртях се, суетих се, че рязах едни специални копани да подлагам отдолу – абе, отвори ми се работа за цял надник. Едвам в 18:30 влязох окончателно в банята, но всичко приключи академично – е, само дето малко по-бавничко поради канибалската нощ предишната вечер, но аз лично нямам сериозни оплаквания от това...

14.09.2004 – Продължавам в почивката си на работа – нали се сещате къде мога да бъда в този ден и час. Всъщност с изкъпването, вечерята и изглеждането на вечерния филм, неделята приключи, а с нея и изтощителните почивни дни. От вчера на нова сметка започнаха идиотските ми пътувания нагоре-надолу - по 75 км сутрин и вечер, всеки Божи ден. Пътят ми отнема по един час в най-добрите случаи - и то само ако няма задръствания, което не винаги се случва. Но нали е все пак някаква работа - плаща ми сметките, за това ще трябва и да се търпи, няма как.

Всеки момент чакаме бояджията да ни се обади, за да започва стената. А ние от своя страна продължаваме да избираме цвят - въртим се около жълтото, старо злато, охра или пък нещо подобно от тази цветова гама. Като стане готово, ще видим какво сме избрали.

Почти всяка вечер се опитвам да ви се обадя и все не мога. Нещо гнило има там, с Габровската телеграфопощенска централа. Отначало аз обвинявах картата си, но Даниела я пробвала за връзка със София и се оказало, че всичко работи нормално. Така че при вас става нещо, на местна почва в Балкана. Утре ще се обадя на майка за рождения й ден – дано успея да я поздравя. Като ли не – пак на съобщенията по мобилните телефони ще разчитаме.

Ванеса е добре – почна да учи буквите, постоянно все пише нещо или пък рисува. Търсим й също и учител по музика. Ако я приемат в този колеж, там децата могат да изучават и музикални предмети, да свирят на някакъв инструмент и т.н. Много е добра, помага ни във всичко и много слуша. Всяка вечер пеем песнички докато се приспиваме, мием зъбките и т.н. Сутрин става рано горката, защото Даниела трябва да я остави първо в градината преди самата да отиде на работа. Аз излизам от нас обикновено към 06:15, за да стигна в офиса до около 07:15, като най-често закъснявам поради тежкия трафик по пътищата в ранните часове на деня (но вие не се притеснявайте – трафикът си е същия дори и през по-късните, в края на деня). Нормално от работа си тръгвам в 16:45, но понякога се налага вечер да оставам и до по-късно. По принцип блъскам само по 9 часа на ден – другите два минават в пътуване. Но не си и давам особен зор, забелязвам. Нещо този проект не може да ме грабне и да ме увлече достатъчно силно. Основната причина е натрапчивото чувство, че аз отново се смъкнах с няколко стъпала надолу, след като не използвам знанията и уменията си, придобити през последните месеци. Ще продължавам да търся друга работа, но за сега не правя нищо по въпроса. Иначе служебната обстановка е спокойна - няма много зор или поне аз не съм го усетил още.

Тази събота синът на съседа пристига с жена си и трите деца за две седмици престой при “старите” – ще бъде една малка лудница и олелия около нас, но нали всички ние обичаме веселбите. Те даже ще ни канят на посрещането им, за да се запознаем с техните така скъпи гости.

15.09.2004 – Честит рожден ден, мила майко! Аз уж всеки път ти пожелавам хубави и весели неща, спокойствие и т.н., а то все не излиза баш както си го мисля. Забелязвам, че напоследък си доста тъжна, намъчнена и угрижена. Деня и нощя съжалявам за всичките неприятности, в които съм те въвличал през последните 40 години (приемам, че поне през първите си 5-6 не съм бил чак толкова лош). И сега по стара традиция ти пожелавам да си здрава, да си жива и много спокойна за своето единствено чедо – аз съм добре, като изключим единствено тъгата по близките и най-вече по вас самите с татко. Надявам се, че довечера ще се съберете с добри приятели на знаменателна софра и грандиозен моабет – моля те, ти също бъди весела и щастлива доколкото това е възможно! Ще гледам да се обадя и по телефона, но напоследък имам сериозни проблеми с избирането на номера в Габрово. Вероятно това ще бъде около обяд (българския), като предполагам че до това време ще си се върнала в къщи от черква. Аз днес започнах работа малко по-рано от ежедневното, с някакви си 10 минути само, които обаче ще си ги взема довечера с лихвите и ще си тръгна по-навреме. Даниела е нагласила едни свински вратни пържолки за вечеря, след като се и почерпим обилно за твоето здраве, щастие и благополучие. За мен всяка минута е важна и от значение, защото миг след 17:00 в ситито става ад от коли и едвам смогвам да пробия гъстата им мрежа, за да стъпя час по-скоро на магистралата към нас.

Всяка вечер излизам да си раздвижвам кокалите около езерото. Една обиколка трае 10-15 минути при много бързо ходене. Довечера ще направя две, защото пак ще преяждам и препивам – при мен това е повече от хоби, навик и ежедневие (не ходенето, бре – преяждането и препиването имам предвид). Чакам и времето да се поразвидели още малко, че да започна и гребането с лодката в езерото. По това време на годината, докато се прибера в 18:00 и то вече е мръкнало – от там насетне не става за нищо друго, освен като си дойда в къщи, да надялкам една мощна салата и да почна да се давя в спирт. В този щат не сменят времето по лятно и зимно разписание и това още повече влошава режима. Там където бях в съседния щат, през лятото до 21:00 е все още видело и след работа могат да се свършат купища неща, но при нас един път като мръкне - освен да залепна на масата, за друга по-полезна дейност не ми минава през ума…

Много искам вече да ви изпратя писмото, малко снимки и видеокасетата. Само че ние не сме правили никакви фотографии, откакто вие сте си заминали от Австралия. Подготвил съм и сюжет за довършване на филма, започнат още миналата година, но кой знае кога и как ще стане. Има доста нови неща, които приключих напоследък по моите строителни обекти и които непременно държа да ви покажа. Дано и бояджилъка да се е свършил до тогава. Само едно ви моля – не ме обвинявайте за тези мои неволни закъснения, защото аз едва смогвам да се справя с всичко останало, та и филми да правя за капак. Все нещо се случва, все нещо се прави или за някъде се бърза. Не знам кога ще свърши всичко това, може би така ще откара цял живот. А тези мои обекти имам да си ги влача и на оня свят, както се е видяло.

Хайде, ще свършвам до тук, че и почивката ми мина - колко са те 30 минути, при това от най-късите. Сега ще си изям баницата за обяд – снощи Даниела спретна една тава набързо, та ми сви няколко парчета; малко да си разнообразя ежедневното меню от тези проклети и скучни сандвичи. Дано успеем да се чуем довечера, че да си кажем взаимно и по някоя приятна дума. Ако това не се осъществи, пак ще изпратя съобщения до телефона на татко…

Ето че плановете за изпращането на писмото през изминалата седмица отново се осуетиха. Но пък за сметка на това, доста други дейности се придвижиха напред и към закономерните си окончания. Предполагате вече, че за пореден път пиша от бюрото на работа в обедната си почивка – днес, 20.09.2004 (понеделник). Петъчната си вечер отдадох на свободни занимания, която оползотворих и уплътних предимно с гледане на телевизия – филм след филм, та до 01:00 през нощта.

В събота сутринта станах зареден с нови сили и енергия, които исках да концентрирам по дворните ми обекти. Залових се пак с мозаечните камъчета, които лепих около бурето. До обяд ми писна от еднообразната дейност, слънцето много ме напече и гърба ми изгоря. Даниела беше излязла с Ванеса по пазар и тъкмо си бяха дошли, когато аз реших да сменям дейността. Тогава зарязах камъчетата и се прехвърлих на дърветата. Бях взел много отдавна мерника на онова голямо дърво в задния двор и в събота следобеда му изпях последната “лебедова” песен. Първо го окастрих поединично клон по клон, после се покатерих горе и му прерязах короната - сега там стърчи само обезобразеният му и окастрен ствол. Може да се опитам да го отровя откъм дънера и да оставя дирека като някакъв градински символ, но ще видим какво ще измислим. В противен случай то ще продължава да расте, докато не го уморим с някакви химикали и препарати. Страх ме е обаче, че както израства наново като лудо, ще вземе да ми събори комина на камината, може даже да надигне и дувара – кой го знае още колко други пакости и поразии ще ми направи. Ето защо единственият му цяр и превантивна мярка беше балтията. А пък само с колко зор режа с тая моя тъпа пелка, нямате си на представа – аз естествено имам и друг трион за нея, нов-новиничък, но си го пазя в ателието. Мъча се все още със стария за груби неща, докато новият ми стои за свят ден и само на празник го вадя от работилницата.

Даниела очисти клоните и шумата, защото след моята дърварска дейност двора заприлича на дъскорезница. Натоварих едно ремарке с клечки и вършина, които трябваше да изхвърля на бунището. Докато траяха всичките тези процедури и денят се изтърколи. Влязох в езерото за малко тренировка с лодката и раздвижване на кокалите (щото аз иначе все се бях схванал от “стоене” през деня). Привечер нарязах малко дърва за огрев и опалих пещта. Седнахме навън да вечеряме и да се почерпим.

На другия ден, веднага като станах от леглото, отидох да изхвърля клоните и се залових с остатъка от моята римска мозайка. Едвам към 14:00 успях да завърша абсолютно всичко, до последната и най-малка подробност. Сега на цялото пано му остава само да се фугира между камъчетата с бял цимент и сме готови да режем лентата на тоя обект. В остатъка от следобеда се занимавах с една дървена рамка за картина. Привечер пак влязох в езерото с лодката, а когато излязох в 18:00, навън вече почти се беше мръкнало. Окъпах се и седнах на компютъра да си оправя финансите, приходи/разходи и пр. Тъкмо тогава пък ми се обади Румен Вълчев от Германия. Той е там от доста време и рядко се връща в България. Поприказвахме с него около половин час и аз отново се залових за финансово-счетоводната си дейност. Приключих всичко успешно, вечеряхме набързо, позяпахме малко телевизия, след което се прострях утрепан в кревата, като поразен от мълния вековен дъб.

Сега чакам да се изтърколи и тази работна седмица, че да видим с какво ще се занимавам през почивните дни. Дано само не се одъжди нещо прогнозата, защото ще ми провали работата. Но аз винаги имам резервен вариант за лошо време – влизам в механата и лепя камъни по стената. Не знам дали ще мога да я изкарам до Коледа - може би ще успея при условие, че само там хвърлям силите си. Обаче аз имам и други по-важни неща от нея и механата я правя между другото – колкото да си попълвам “свободното” време и главно за удоволствие...

21.09.2004 – Единственото хубаво нещо на тази работа за сега е, че обстановката тук е относително спокойна – никой на никого не дава зор, босът ми е руснак с типично руски акцент, въпреки че е на 68 години и кой знае от кога тук в тази държава. Псува обаче разкошно на английски, почти на всяка втора негова дума и общо взето е доста забавно като го слуша човек отстрани. Но пък иначе е много голям мозък и си разбира от работата. Не се знае до кога ще цари това безветрие и безхаберие, но пък ситуацията ми позволява да си използвам пълноценно обедните 30 минути, а и да драсвам по някой безсмислен ред в същото това време. Вероятно забелязвате, че аз не винаги имам за какво да пиша, а пък не мога сам да измислям сюжетите за своите безконечни и скучни разкази. Но нека поне да се трупа материал за четене (и слушане – предполагам, че татко най-усърдно и старателно прочита моите писма на майчицата ми, след като тя вече никак не е добре с очите и не може сама да разчита грозния ръкопис на своето отроче). Аз все гледам да пиша по-едро и уж по-четливо, но това е малко измамно и се случва предимно в самото начало - евентуално първите няколко думи са сравнително по-грамотно написани. После обаче всичкото потича в една обща и необуздана стихия заедно с мисълта ми; започвам да пиша бързо, за да предам колкото се може повече информация за единица време, а с това и почерка ми се влошава драстично. Ама ще прощавате, де - не мога да се уча на тези години сега пък и на краснопис. Нали по едно време бях решил да пиша на компютър, с български букви и т.н., имах намерения да разпечатвам писмата си на принтер – е, тогава щяхте да си ги четете като книга. Но всичко това изисква да имам безкрайно много време, спокойствие и безгрижност. Такива условия не съществуват обаче в съвременния бит и особено в нашата домашна семейна структура - още повече и с всичко останало, с което се занимавам наред с другите неща, които ми висят над кратуната като Дамоклев меч. Надявам се на проявено разбиране и снизхождение…

С Неничко пак се чухме снощи. Той е добре, сега е във ваканция. От другия срок ще минава на задочно обучение – ще работи и ще учи по малко, нали тук не се презорват много-много с излишна наука. Като изкара годината, щели да му признаят предметите за Университета, по които е полагал изпити и е взел добри оценки и уж от тогава насетне ще му започва студентството. Сега кара нещо като техникум, по-скоро СПТУ за някаква професия. Абе, до тук нищо – а тук нататък пък хептен нищо ще бъде, само че той се опитва да заблуди всички нас, включително и самият себе си, че нещата ще вървят в положителни посоки по смисъла на някакво по-сериозно и престижно образование. Но каквото е вече – такова; аз отдавна нямам нито власт над него, нито пък право на глас или каквото и да е било мнение по тези въпроси. Той винаги знае по-добре от останалите какво да прави, не слуша никого и упорството му е насочено изключително само натам, където има интерес – коли, развлечения и т.н., а най-малко към образование или някакъв житейски прогрес, да не говорим пък за амбиции, кариера и т.н. Майка му най-после го е отрязала с парите и за това той сега си търси работа. Това като че ли е единственият й правилен ход в последно време, само че той дойде необратимо късно. Нека само да е здрав и Господ да бди над собствените му глупости, които върши…

Вчера в Бризбън се изля един хубав пороен дъжд - на места даже удари и градушка, но не опустошителна. При нас обаче е сухо и постоянно трябва да си поливаме нещастните посеви с маркуча, с което да хабим водата от язовира (която също така и плащаме от джоб)...

22.09.2004 – Снощи ви изпратих едно съобщение, но не ми върнахте отговор; може би сте били някъде навън. Даниела беше поръчала бар-столове за кухнята, с които да подменим двата стари, които имахме там. Тях ги бях купил за $5 от една гаражна разпродажба преди 3 години. Тогава те бяха с доста изпокъсана дамаска, но им взехме плат и ги облякохме, та замязаха на току що излезли от някоя изложба на кухненска мебел. Ние тези столчета ги ползвахме достатъчно дълго време и последните вече си изпяха песента. Сега имаме нови, като дори и Ванеса е включена в бройката – нали тя също се води за член на семейството. Добре де, ама както всяко нещо с което съм се сблъсквал през годините, така и тези столове ще претърпят известна малка преработка (нищо че са чисто нови от магазина). По принцип бар-плотовете са по-високи и съответно столовете са правени да съответстват на височината им. У нас обаче обстановката в кухнята е до известна степен нестандартна – там, където се храним и прекарваме повече от времето си в безконечни моабети е по-високо от обикновена дървена маса, но пък и малко по-ниско от традиционен бар-плот съгласно строителните правила. Поради тези причини столовете не станаха веднага с пристигането си и разпечатването на опаковките им (че то кое ли е уйдисало “от раз” в моя живот, та и това сега?...). Поради тази обективна причина сега ще се наложи да им отрежа краката – трябва да се скъсят с по 140 мм. Снощи им взех мярката, а довечера съседа ще ми даде един специален инструмент за рязане на тръби и ще ги докарам точно на размера. После им слагам обратно тапите отдолу и нищо няма да личи. Тъкмо ще си попълня времето след работа – бях взел вече да се чудя какво ли ще правя, вместо да си почивам с книгата в ръка например…

В събота ще ходим за материали – трябва ми бял цимент да фугирам мозайката около бурето. Ще ходим и до една работилница за кухненски обков да търсим дръжки за вратите на шкафовете. Като сменим и тях, кухнята ще се освежи малко (нямаме баш сега свободни фондове за по-сериозно “опресняване” с нови дървении). Освен това, отдолу шкафовете имат един цокъл около 150-200 мм широк. Ако върху него залепя ивици от гетинакс (цветен, някакъв подходящ – черен най-вероятно), това също ще обнови облика на обстановката, с което кухненският ремонт ще приключи успешно, наред с боядисването разбира се и при минимално разхищение на парични субсидии. Та, с тези няколко освежителни мероприятия смятаме да се разправяме в следващите дни - пак няма да скучаем, ако някой се е притеснил за това.

Ще гледам някой ден да прехвърля на голяма касетка филмите, които съм заснел в последно време. Надявам се заедно с тях да успея вече и с изпращането на това, станало доста въздлъжко писъмце.

Иначе други новини няма – през седмицата се надбягваме с времето (ставане рано, къпане, обличане). Даниела води Неси на градината и от там отива на работа, а аз политам по магистралата към моята. Излизам около 06:15-06:20 и ако няма задръствания по пътищата успявам да съм на работното си място към 07:15. В 16:45 напускам и до 18:00 или малко преди това вече съм си в къщи. Ако не ме домързи, излизам да обикалям езерото. Мятам и Ванеса “на конче”, за да ми тежи по пътя и уж да изразходвам повече енергия като ходя. Но пък щом се прибера у нас и седна на масата, енергията ми се възвръща многократно. Това е моята частична програма за през седмицата – описана съвсем вкратце.

През почивните дни надпреварата ни е в малко по-друга форма и степен, изразяваща се главно в домакинстване и работа по многобройните ми строителни площадки на двора. И колкото повече се занимавам с разни градински проекти, толкова по-често изникват все по-нови и най-нови задачи. Сега Дани реши, че в предния двор до входната врата, всичките тези растения и палми насадени съвсем безразборно от нас самите, вече не ни трябват - когато освободим терена, тяхното място ще покрием с плочки. Ще видим какво ще измислим - има време докато идеята ни съвсем узрее и се избистрят всички неясноти около нея. Защото има и нещо друго, съвсем не толкова маловажно: аз тук говоря и пиша в първо лице множествено число и уж от името на двама ни, но самата същинска дейност ще се извърши пак от същото лице, само че вече в единственото число – демек, всичко това чака мен; просто няма кой друг да ми го свърши…

Работата е добре - зает съм плътно и така времето ми минава по-неусетно. Ето, вече е 13:00 – остават още по-малко от 4 часа и отново си тръгвам за дома. Не съм много ентусиазиран за дълги трудови часове и работя само по 9 часа на ден. В Newcastle редовно правех по 10, 10½ че и по 11-часови дневни надници, башка по 6-7 часа в съботните дни (когато не съм си бил у нас). Само че там нямах с какво друго да се занимавам и си попълвах времето с блъскане в офиса главно за пари, докато тук вече съм си в къщи и домашната ми заетост е над 100% - в пряк и преносен, най-личен аспект и хич дори не ми пука за служебните проекти на някой си минен магнат; с други думи: ибаз го, ако това е по-литературният израз, който показва моето скромно виждане и отношение към проблема.

23.09.2004 – Като се прибрах снощи, първо обиколихме езерото с Ванеса (този път само веднъж…) и с това приключи активната ми спортна и тренировъчна дейност. Взех от съседа инструмента за рязане на тръби и се залових със столовете. Старите ги изхвърлихме още веднага и на тяхно място сложихме новите. Даже снощи проведохме и първото си тържество, седейки на тях. Обаждахме се по телефона на баба Донка в Аделаида, дето я знаете от гостуването й, когато и вие бяхте тук. В момента нейните деца са на екскурзия в България, та се чухме и с тях. После ви изпратих едно съобщение, на края вечеряхме и легнахме. Довечера пък ще запиша филма от камерата – хубаво е все пак, че отново съм в къщи, за да си върша нещата, които никой друг не може да свърши вместо мен. Още не знам какво ще правим в наближаващите събота и неделя - май че го дават да вали дъжд и тази изненадваща прогноза може да ни промени плановете.

Днес се навършва точно един месец, откакто съм на тази нова работа. Иначе други подробности няма - нито около нас като любовен кръг, нито пък в частност около мен; чакам да мине и утре, че пак да запразним. Вероятно е Сашкови да дойдат за Коледа, но не се знае още. Ако пък техните планове се осуетят, ние може да отидем на гости на нашите приятели, дето момата е женена за турчин. Те се преместиха от Gold Coast преди година и нещо, купиха малка закусвалня за дюнер-кебап и работят в един морски град и курорт на около 2000 км нагоре от нас. Канят ни много хората, но ще видим как да съчетаем всичко. А градът в който отидоха се казва Cairns. Пиша го само, за да задоволя географската ви любознателност и да го намерите в картата на Австралия...

27.09.2004 – Продължавам с описването на случките в днешния понеделнишки ден. В петък, понеже бях започнал работа по-рано сутринта, съответно и по-раничко си тръгнах вечерта за дома. С Ванеса записахме няколко епизода на видеокасета, които бяхме снимали още предишната събота и неделя. После тя си легна, а ние с Даниела седнахме край масата на вечеря.

На другия ден повечето време се занимавахме с организационни дейности, отколкото със същинска работа. Първо отидохме до дърводелеца да ни изреже едни ивици от черен гетинакс за долния цокъл на кухненските шкафове. Търсихме и дръжки за вратичките им. Той нямаше голям избор, но ни изпрати при един друг негов човек, който пък само с това търгува. От хилядите модели които видяхме в дюкяна му, най-после успяхме да изберем едни черни, метални - много хубави на пръв поглед. По $6 парчето ги дават – бяха сравнително евтини, защото имаше и такива по $15-$16, каквато глупост ние не можем да си позволим. Те също не бяха никак лоши, но за сметка на това цената им беше твърде отблъскваща. Поръчахме си 21 бройки за всички чекмеджета и врати на долапи от нашите, на които вече се бяхме спрели и с това този етап приключи.

От там се разделихме с Даниела – ние с Неси отидохме да купуваме цимент и камъни, а тя замина по пазар. От моя касапин взех и една голяма буца с месо (с татко сме ходили при него). Даде ми човекът четвърт прасе кажи-речи - с врата, плешката и т.н. Тури ми към сметката и няколко метра черва, че да си натъпчем малко наденици. Докато обаче всичкото това се случваше, денят също се придвижваше към своя край – то, времето хич не спи. Успях да бутна само няколко дребни неща по двора, преди напълно да е паднала тъмата – главно повечето разчистване, подготовка, шушкане от едно място на друго без особено видими резултати от гледна точка на свършена работа. Нарязах някоя и друга съчка за камината, че вечерта щяхме да сме отвънка. После се заех да нарежа и смеля месото, Даниела го омеси с подправките и оставихме заготовката да втасва през нощта.

Вечерта седнахме уж на кратко тържество в двора. Съседите имаха някакви гости, които пък много рано си тръгнаха и те дойдоха да си довършат веселбата у нас - а пък покрай тях, та съответно и ние. И от дума на дума и от песен на песен, ей го, че стана 03:30 сутринта. Това автоматично определи следващият ден също като силно “дъждовен”, защото аз специално се въргалях в леглото почти цялата сутрин – станах, ядох единствено с лечебна цел, но после пак легнах че нещо ми бяха изтървали амортисьорите и не ме държаха краката. Мама му стара, какъв природен феномен е това животно – човекът! Докато вечерта се наливах като смок ми беше толкова хубаво – идваше ми да подхвръкна чак от радост, щастие и веселие. А пък сабалам щях да пукна от тая пукница и скоросмъртница – всеки път се заричам да не пия повече, обикновено такива вредни решения вземам сутрин на пияна глава. Обаче до вечерта ми се разсейват душевните мъки и терзания, та сядам да помпя на нова сметка – свинска му работа; питам се понявга: в коя ли канавка ще ме застигне “славата”? Хеле, след като страдах през целия ден, едва привечер станах само да полея насажденията, изкарах кофите за боклука и с това приключих активната си дейност. Натъпкахме и надениците вечерта, като ги прибрахме на съхранение в хладилника. При нас в Австралия и особено в нашия щат е доста топло и луканките не могат да съхнат отвън, защото протичат и се вграняват още преди да са станали готови за употреба – мазнината им избива по кожата и почва да капе на пода, ако са оставени в откритото пространство. Докато на по-хладно в хладилника могат да съхнат бавно и равномерно, сякаш се намират под сайванта на някой селски чардак. Една част замразихме в камерата – от там ще вадим по малко и ще ги подлагаме на процеса съхнене. Аз между другото не обичам сухи наденици, корави като суджук, че да ми опадат пломбите по зъбите. Предпочитам ги полусурови или печени на скара, с много вино естествено. При това положение още другата седмица ще ги опитаме на огъня. Надявам се тогава да поотвъртя малко повече работа по двора, защото тази седмица я изтървах поради душевното си и телесно опиянение.

28.09.2004 – Много се увлякох в писането нещо, забелязвам. Трябва да изпращам посланието си вече, но пък нали ми се иска да сложа всичко наведнъж, а то не става така лесно. Времето ми вечно не достига или пък някакви други странични причини се явяват като пречка на моите иначе добри намерения. Филмът пак се проточи – комай ще го оставям за по-нататък, а сега ще ви пратя само едно голо писмо.

Снощи Даниела меси млин, та днес за обяд съм на млинена диета – а той пък колкото е “диетичен”, заеби! Гледам всяка вечер след работа да излизам и да си раздвижвам краката – обикалям около езерото като въртоглав, обаче това е толкова скучно начинание, че не ми се и помисля даже за тези мои отчаяни променади. Чакам да се поразвидели още малко и денят да порасне достатъчно, за да почна да карам лодката вечер. С нея по-хубаво се раздвижвам - но къде ти време, че да си прави човек и кефа на всичкия зор, който и без друго има в изобилие и излишък? Ако не е някаква работа по двора, то пък ще е нещо друго. Колата трябва да закарам на сервиз – някакво шибано масло тече отдолу, та направи бирбат новия ми цимент; не знам дали капе от мотора или от скоростната кутия – докторите в лазарета ще кажат. Предните гуми отново са за смяна – с тази шеметна гонка по пътищата последните се смилат като че ли са направени от восък, мамка им! Почивните ми дни ще заминат подир тези странични дейности. Онзи куцичкият съсед (Мал, дето живее отсреща на улицата) ми е донесъл едни рампи, та по тях да кача предницата на колата. Искам да легна отдолу, че да погледна от къде шурти тая пуста чернилка – като мазут е направо. Иначе не мога да се навра под нея – хем тя е много ниска и картера й почти се влачи по асфалта, че нали ми е и спортна, миличката като за капак на всичко; хем пък и аз съм малко шишкав и въздебеличък, та не смея да се търкалям отдолу, да не би нещо да се заклещя и да не мога да се измъкна за срамотиите – ще стана за смях на квартала. Ако мога да го оправя това черно течение сам ще бъде много хубаво - и то ако е само въпрос за притягане на някоя гарнитурка, болт или капак. Но ако се окаже нещо друго и по-сложно (като бялото течение например…), тогава ще отвори работа на някой майстор (гинеколог…), а това от своя страна ще предизвика и нов масраф покрай всичко останало.

За сега строителните ми обекти са замразени, докато се изчистят другите проблеми. Исках да завърша това пано-мозайка около бурето – не знам дали ще сколасам и кога. Мисля само за вас и страдам много. Хайде, стига – не ми се пише повече...

29.09.2004 – Вчера вечерта взех последните размери на кухненските шкафове, за които ще поръчваме още едни допълнителни неща. Тъкмо тогава дойде и вашето съобщение. Веднага се обадих по телефона, за да разсея тревогите ви – казахте, че много лошо се чувало, но за сметка на това пък аз ви чувах отлично. Макар че имаше само 3-4 минути останали на телефонната карта, успяхме да си кажем няколко успокоителни думи – напълно недостатъчни, аз знам, но такава беше ситуацията тогава.

Снощи тичах около езерото, после пък ходих и с колата да го обиколя, че да му засека разстоянието на километража - точно 1350 м е дължината на една пълна обиколка. Аз като ходя си разширявам малко маршрута в страничните улички, така че сигурно ми се събира общо около километър и половина ходене (бягане) - изпотяване с една дума. Видими резултати нямам още, освен дето ме болят краката от скоростното вървене. Ще видя дали ще издържа дълго на този спортен режим, защото аз много бързо се отегчавам от еднообразието и търся други приключения.

Иначе сме добре – всеки тича след задачите си и така неусетно ни минава времето и годините. Неусетно вероятно е само за нас, но със сигурност е доста “по-усетно” за вас, които непрекъснато мислите и се тревожите за всички ни. Много работа имаме, сами се уверихте в това, докато бяхте при нас – едвам успяваме всичко да си отиде по местата и да се сложи в някакъв по-строен ред. С много задачи наведнъж се заловихме, особено аз с моите непрестанни проекти, но нали започнатото трябва да се свърши и то както трябва, а не как да е по социалистически. Дано ми се отдаде време, че да изкарам поне някои неща до края им и да ги видя готови с очите си, защото до тук всичко е наченато, но по най-разнородни причини е зарязано на различен етап преди завършването му. А като ми погледне човек списъкът – огромен е, но малко са заградените с кръгче точки и подточки в него. Ако Сашкови дойдат при нас по Нова година, с него ще завършим плочника, надявам се. Там няма много работа, но все си е врътня и бъзикня. Най-основният проблем е отнемането на бетона отгоре, дето съм го излял много високо. Ще трябва някак да се реже, да се кърти и понеже все още нямам разумно решение за начина на изпълнението, за това постоянно отлагам стратегически тази мъчителна операция.

Трябва да се довърши и долния дувар дето го правихме с татко, с нареждане на керемидите по него – абе всичко чака пипане, а време няма особено. За екскурзии да не говорим, нито пък за разни други развлечения – всичкото ни време и цялостно внимание е заето с тоя проклет двор, което вече граничи с лудостта. Аз прекрасно знаех, че ще ни очаква и неминуемо споходи подобна злощастна участ - за това не исках да се разправям с къщи и недвижими имоти. До сега успявах всячески и най-старателно, като един типичен парламентарен депутат да се дистанцирам от частнособственическите пориви на Даниелчето и да парирам тези й налудничави мераци, ама нали “Шори” казва: искам ДОМ! – ето ти го сега: не само един, ами дом и половина!...

30.09.2004 – Продължавам стремително с изложението си, което съм започнал преди близо два месеца. Даниела днес ще вземе дръжките за шкафовете и довечера ще ги монтирам. Ще поръча и дървените части, които пък аз ще взема готови в събота сутринта. Това, плюс всичко останало, ще бъде програмата ни за почивните дни. Вие вече сигурно сте на лозето и берете гроздето, макар и малко зелено. Дано напълни бъчвите и тази година – гледайте и за ракия да остане достатъчно материал! То, виното си е баш хубаво питие, ама не му ли удари човек 2-3 юзчета с ракия преди това, трябва цяла кофа вино да изпие, че да му се замотае главата порядъчно и да му омекнат краката загадъчно.

На 09 Октомври ще се провеждат федералните избори в Австралия – голяма борба ще падне; комунистите напират, обаче нашите не дават кокала. Абе както навсякъде по света, така и при нас. И едните и другите се надпреварват да правят предизборни обещания, които по принцип не спазват – непрекъснато лъжат и хвърлят помия едни срещу други. По телевизията ни заливат с предизборна пропаганда, от която ми се гади вече – мръсно и долно нещо е тая шибана политика, така от мен да знаете.

Чрез Интернета отново влязохме във връзка с Миро в Америка. Аз не се включвам много често, защото и без друго по цял ден стоя на компютъра докато съм на работа, та камо ли пък като се прибера и отново да залепна на него. Но от време на време го пускам и то главно за да потърся някоя песен и да си я запиша. Иначе другите неща хич биля не ме и бригат даже – ни вестници чета, ни от спорт се интересувам, нито пък политиката ме вълнува чак толкова много. Ако всички човеци на земята бяха такива тъпанари като мен, този свят отдавна да се е затрил вече…

Тази събота ще взема най-после да ви пусна писмото, защото филма има още да се запълва до 3-те часа, колкото е продължителността на касетката. Дано и бояджията да се обади тези дни, че да отметнем още една точка със завършването на бояджилъка по стената и в кухнята.

01.10.2004 – Това ще са комай финалните ми редове, милички мои. Аз на няколко пъти в това писмо декларирам, че вече ще изпращам пакета, но сега решението вече е взето – твърдо!

Снощи цяла вечер монтирах нови дръжки по вратите на старите кухненски шкафове. Стана много хубаво. Днес и останалите дъски ще са готови - Даниела ще мине след работа да ги прибере, а аз през седмицата ще ги наслагам по местата им. Лицевият панел около фурната, който сменихме онзи ден, сега пак ще го сменяме - с черен този път, за да се върже по-хубаво с останалите кухненски орнаменти. Като не ми дойде на ума още в началото, дъската я поръчах бяла, подобно на останалите стандартни шкафове. Но така както съм ги освежил с черните дръжки и цокли отдолу, съвсем ще му отива тази лицева плоча да бъде също черна, за да се открои и самата фурна, която е бяла. С една дума - отворих си пак допълнителна работа, но като се направи един път, надявам се да е за дълго. “Който не сере веднъж, сере два пъти!” – тази гениална мисъл на моя баща за конкретния случай би бил моят най-уместен коментар (и самоирония, примесена с тъжен сарказъм…), чрез който бих желал да приключа с кухненската си тематика.

Валежните прогнози на синоптиците не се сбъднаха и се очертават хубави безоблачни почивни дни. Това пък означава, че ще се и поработи сериозно, ако е рекъл Господ. Снощи резервирахме самолетни билети за Cairns – заминаваме на 18 Ноември и се връщаме на 22-ри. Вижте го къде е на картата – на около 2500 км северно от Бризбън, почти в права линия нагоре по крайбрежието. Както вече съм споменавал, в този морски град имаме приятели, та сме канени на абитуриентски бал на големият им син. От там също ще направя филм, който се надявам да гледате скоро.

Толкова много неща могат да се правят, стига човек да има достатъчно време на разположение. Обаче аз от тази служебна ангажираност и безконечни ежедневни пътувания не мога да си видя моите лични занимания. Да изплатим един път къщата, няма да попипна работа до края на дните си – така съм заявил на Даниела. Оставам си в къщи да се грижа за домакинството – ще чистя, ще пера, ще готвя дори и ще се разправям само с проектите си и останалите ръкоделия за удоволствие...

Снощи за първи път опитахме надениците – много хубави са станали и най-вероятно ще си ги изядем сурови; няма кой да ги чака да стават на луканки. А пък и тук понеже е топло и влажно, те не могат да изсъхнат както пише по рецептите от готварските библии.

02.10.2004 – Аз след малко излизам на двора. Дани отива по пазар и ще ви пусне писмото. Чуден ден е навън, дано успея да отвъртя повечко работа. Още в понеделник продължавам с мисълта, темата по която ще намерите в следващия репортаж – сега не мога да си събера акъла, замръзна ми нещо мозъка и отказва да ме слуша. Снощи сложих новите дъсчици по кухненските шкафове – стана чудно, ще го видите на филма, който също ще гледам да изпратя час по скоро. Голямо надбягване е тук при нас - знаете го какво е. Не ми се сърдете за закъсненията - и без друго толкова много ви обичам; дано поне съм успял да го покажа някак си.

Дъските на кухненските шкафове ще ги довършвам вечерите след работа, защото на някои от тях ще има да се правят едни малки зарязвания, че да легнат по-добре на местата си. Сега даже Даниела пак ще ходи с едната при майстора, че онзи забравил да я обканти от едната страна – кога нещо ми е ставало от първия път, нямам такъв случай (само сутрин, но Дани казва че това било защото ми се пикаело – а пък то съвсем не е така).

Хайде, чао ви и се пазете - обичайте се също много! Бъдете спокойни за всичко и за всички нас. Целуваме ви най-горещо: Неси, Нени, Дани, Ангел от далечната Австралия…