Писмо No 06 (II-III.2005)

Скъпи и обични родители наши; приятели, роднини и познати – къде по-близки, къде пък по-далечни!

Днес по план от нас трябва да потегли една скромна пратчица за нашите хора в Тасмания, а от там, с багажа и по Цецовата майка да пристигне при вас. По някое време през деня Даниела ще им я изпрати по пощата, докато аз междувременно в обедната си почивка гледам да нахвърлям още някоя и друга празна мисъл върху безпристрастните и безмълвни бели листи на най-новото ми писмо.

Снощи цяла вечер надписвах снимки, правих музикални дискове и се занимавах с подреждането на колетчето. Преди това обаче пред мен стояха задължителните градински занимания: да полея лозите, да прибавя още малко нафта в корените на дървото, с благородната цел във връзка с уморяването му и разбира се, да плисна една кофа вода на домата, който за сега се развива много добре. Ако почнем и да берем от плодовете му, ще ни трябват много съдове – ето ти допълнителни и извънредни масрафи за кофи и легени. После свърших и малко друга работа – почнах да сглобявам надписа за вилата, но първо трябваше добре да импрегнирам дъските с масло и други разтвори. Довечера пак ще ги намажа - за сега само вътрешните им страни, а след като ги сглобя една към друга, тогава ще ги оплескам и отвън. Други насъщни дейности нямах подготвени, защото напоследък взе да се мръква по-рано и възможността за работа на открито изведнъж стана ограничена. Аз иначе тези дъски съм ги разхвърлял по пода в механата, а там светлина има колкото щеш. Това ми е работното ателие за сега. В събота през деня може да започна облицовката на стъпалата, че да ги видя и те как ще вървят. Преди това ще рече да доиззидам малкото дуварче в долния двор – съвсем бях забравил за него. А пък само за справка и хронология обявявам, че днес е четвъртък - 24.02.2005.

Не ще мине и една седмица, когато в ръцете си вече ще имате предишното ми послание. Довечера отивам да си купя една машинка – моторно ренде за рендосване на дъски. Естествено първо ще обиколя заложните къщи, че там може да са по-евтини и ако не намеря нещо хубаво, тогава вече влизам в редовния магазин и вземам едно чисто ново. Е да де, ама пък не мога и да се забия направо там, докато не съм проверил по другите места - да не би случайно да се мина в цената! После се прибирам в къщи - намазвам дъските с масло още веднъж и това ще ми е дейността за деня.

25.02.2005 – Снощната програма пак беше изпълнена при 100% успех. Един мой колега ме помоли да го закарам до някъде, че той още няма кола - мястото ми беше по пътя, така или иначе. Таман го оставих, че му се одумах какво търся и за къде съм се запътил. Той пък ми показа един магазин за вещи с “многократна” употреба и спомена, че точно там бил видял такова моторно ренде. Спряхме баш там и влязохме в дюкяна. Действително, че на витрината имаше такова нещо – чудно, почти ново; при това японско, а не китайски боклук. Та от $35 колкото искаха за него, след дълги и мъчителни преговори аз го купих само за $28. На връщане от там ходих до съседно място да купувам разни други материали, ама се бях успокоил вече, че си имам нова “пушка”. Прибрах се почти по здрач - Неси отдавна си беше легнала. От там насетне влязох в работилницата да ударя последната ръка дървесни консерванти на големия плакат и окончателно се прибрах вътре. Даниела беше взела колета от пощата и в същото време изпратила моята скромна пратка за Тасмания.

Благодарим от все сърце за всичко – най-атрактивно (вероятно тук исках да кажа впечатляващо; прощавайте за употребената чуждица…) от всички ваши армагани беше това благодарствено писмо от черквата. Аз не си спомням точно кога, как и колко сме им дарили, но пък техният жест е трогателен. Може би тази искрена благодарност да няма чак такава съществена значимост за някой в пределите на България, но тук в Австралия и особено аз лично оценявам тези жестове на благодарност изключително високо. Даниела каза, че ще купи нарочна рамка за това писмо, за да си го закача на някоя стена в механата. Ние много скоро отново ще изпратим някоя спомоществователна сума - аз си го помислих само на ум, а пък снощи Даниела го изказа и на глас. Седнахме на софрата и докато ни се готвеше манджата, прочетохме писмото и изпихме по едно питие (на няколко пъти, щото аз без едно мога, ама и само с едно хич не минавам). Сложих ракията в едно по-голямо шише от соковете на Ванеса и турих на дъното му няколко сушени сливи за цвят – да не си мисли татко, че ще му я пия такава безцветна и безлична, като спирт от картофи. След 1-2 седмици ще стане като кехлибар - ако имаме силите и волята да изчакаме отлежаването й, разбира се. Че то, прах на тъпан стои ли? Аз четох писмото ви на глас, за да може и Даниела да слуша, докато готви и ръкоделства покрай печката. На края легнахме опиянени и смирени от топлите ви и сърдечни думи – дори и два живота някак си да имам, пак няма да ми стигнат, за да поднеса неизказаните благодарности към своите родители...

В момента чакам с нетърпение да стане 17:00 – времето, когато да си ходим по домовете. Ще запаля камината довечера, че имам доста чушки и сини домати за печене. В събота сме канени у съседите на гости – за салата ще им правя “късано-дърпано” с много чесън и магданоз. Те всички много харесват нашите балкански гюзлеми. Ама докато се мръкне съвсем и ми се сгори жаравата, ще се занимавам и с други неща по двора. Нафта пак трябва да полея на дървото, домата да напоим – все има какво да се прави.

В събота сутринта, преди урока на Неси по музика, трябва да стана по-рано и на компютъра да направя финансовия отчет за миналото тримесечие. В понеделник се плащат данъците – няма никакво отлагане вече. Като се върнем от школата не знам още какво ще правя - най-вероятно ще иззидам някой и друг камък, дано го приключа това дуварче долу. В неделя пък с Неничко ще ходим да караме мотори. Той днес пак се обажда, за да потвърди, че нашата първоначална идея ще се състои точно както си я бяхме планирали. Така че в неделния ден няма да се прави нищо по шибания двор – ще си прекарам времето заедно с него.

Общо взето това са насрещните ми планове – в понеделник ще се появя с подробен отчет за всичко, което се е случило през почивните дни и за онова, което пък по една или друга причина не се е осъществило. За сега свършвам до тук, защото и почивката ми вече е към своя край. Другата седмица ще дам материалите за надписа на механата. Намерих и една друга дъска, от която ще ми изрежат силуета на България. Аз онази вечер намерих картата на страната от Интернета. Свалих я, пречертах я по контурите, отбелязах с кръгчета къде са точно градовете София и Габрово (пардон – двете столици трябваше да кажа…) – надявам се модела да стане хубав. Реализацията му ще се осъществи от една дебела дъска, която Краси на времето ми беше донесъл, за да режа месо и да чукам пържоли на нея. Само че тя е много тежка и неудобна, поради което никога не е влизала в употреба по предназначението си. Сега обаче съдбата й ще бъде значително по-патриотична и последната изобщо няма да завърши като касапски атрибут, ами ще остане за вечни времена с очертанията на Татковината. А от друга една ивица хром-никелова ламарина, днес ми отсякоха едно парче за скарата – ще му закривя леко краищата нагоре, да стане нещо като тавичка и в нея ще можем да пържим тиквички и сини домати на огнището, също както лук, кюфтета и всякакви други хранителни продукти. Едно на друго, пак си е ваданлък някакъв. Лошото обаче от цялата работа е само едно и единствено: а именно, че вие като мои родители трябва прекалено отдалече да се радвате на постигнатите ми частични успехи и на всичко онова, което сте създали в мен и което аз с най-голяма гордост нося в сърцето и душата си! АМИН…

28.02.2005 – С края на този ден си отива още един месец от настоящата и до съвсем скоро, уж нова година. И разбира се с надеждата, че с него ще си отиде и кучия студ, който ви докара Малкия Сечко - Февруари. При нас обаче, в отсамната част на полушарието жегата си остава наш постоянен спътник – както в климатично определение, така както и в малко по-абстрактно, показващо високите градуси на житейските ни напъни в името на едно по-светло настояще и ослепително бъдеще! А пък за да видите какво точно имам предвид и да не ви се струвам голословен, със следващите си редове аз отново ще се върна на петъчната предпразнична вечер.

С влизането ми в свещеният ни дом (който е все още собственост на банката, но ние за благозвучие го наричаме “наш”), хвърлям чистите дрехи по закачалките в гардероба, свалям златните бижута от дебелото си вратле и пръстите на ръцете, като почти едновременно с това нахлузвам късите си и продрани, тежащи вече от кал и мръсотия работни гащи. Грабвам първия чук, който ми се изпречи пред погледа и почвам старателно да работя върху деформирането на гореописаното вече парче ламарина – исках да й подкривя леко краищата, да се образува нещо неопределено, но пък по възможност във формата на тавичка. Абе ние и “апкант” си имаме в цеха на фабриката (хидравлична преса), където хората можеха да ми я сгънат точно както я искам аз и докато си изчопля засъхналия сопол от носа, ама нали не е много удобно да занимаваш този или онзи с разни частпроми, та затуй гледам да си правя всичко сам. За целта сядам на бордюра отвън на пътя и почвам яко да блъскам и бия с чука – от желязото хвърчат искри, а от мен се лее пот като из ведро; клетвите на уста са си башка, за допълване на картинния пейзаж. Гениалната ми идея и основна “инджинерска” мисъл беше да запъна всеки край на ламарината срещу ъгъла на бордюра и прилагайки директната сила, възпроизведена от чука да я изкривя нагоре – нищо, че сгъвката нямаше да бъде баш под 90°; зер, никой нямаше да ми го мери от ОТК-то. А пък яко и жилаво нещо се оказа тоя шибан хром-никел, ама и моите ръце не са дип омекнали още. Удрях, блъсках, кривих, докато най-сетне докарах фасона на тавичката като да беше сякаш от магазина излязла. Предизвикан от острия и пронизващ тенекиен звук (шум), премесен с моите отчаяни вопли, съседът излезе от тях доста силно заинтригуван, полупиян и развълнуван – искаше му се тутакси да узнае, аджеба какви точно движения извършвах с ударните инструменти, но повече му бе интересно да научи и какви заклинания употребявах на всяко мое замахване и млатене с чука (“этого не переводится” обаче, както казват руските мужици и блядове). Забравих само да упомена, че първо запалих камината, че да се сгорят въглените. Трябваше да опека няколко кила зеленчукова смес (чушки с патладжани) за приготовлението на салата, която бяхме обещали да носим на другата вечер у съседите. Късано-дърпано им правих, та си облизваха пръстите до лактите!

Като приключих с моята шумна тенекеджийска дейност и кварталът изведнъж утихна от карналните ми и клетвени хвалебствия, от там насетне се хванах да изпека зарзавата. Нарязах и няколко сини домата, за да опържа в новата “тавичка”. До тук добре, ама аз като съм я блъскал с чука, та изглежда много съм я бил напрегнал – оная като се загря на огъня и дъното й се изкоруби нагоре, та щеше да ме ощави с горещото до самозапалване олио. Въз основа на тези вътрешни напрежения в материала, сега шарлана бяга в четирите кьошета на тавата и се стича там, докато по средата остава сухо. Е, предстои допълнителна операция на студено молекулярно “отвръщане” - просто ще трябва да я изчукам малко навън между две тухли за опора и работата ще се оправи. Но пък иначе е чудна – няма загаряне по дъното, няма залепване на материала; досущ като тефлонов тиган от най-скъпите! Сините ми домати се изпържиха достатъчно успешно, след като бяха само за пробна серия. От сега нататък ще въведа известни рационализации и подобрения в конструкцията, след което започвам масовото производство на зимнина – ще туря няколко домата в буркани, наложени с магданоз и чесън; както в България си правехме. Тук на топлото, за няколко седмици ще се вкиснали – готови за употреба под формата на мезе за ракия, водка или каквото там Бог дал.

Докато аз се мотах отвън с печивото покрай огнището, Даниела приготви малко мръвки за вечеря, накълца ми и една салата да ми се скрие потта с някой аперитив, с което процеса потръгна в правилната си посока. Оная ракия (бялата) съм я наложил със сушени сливи за добиване на цвят и мирис. Нея ще я вадим ча-а-ак за рождения ден на Ванеса (който пък е след два дни…) - нали и без друго тя е наречена баш за тогава (ракията бре, не самата Ванеса). Та хапнахме, сръбнахме, че и работата свършихме – въобще всичко извършихме “аламинут”!

На другата заран (събота) станах рано и почнах да се занимавам с финансовия отчет на предприятието – по моите сметки трябва да платим $5700 във вид на данъци и такси. Даниела ще се разправя с това, защото днес е последния срок за това издължаване към държавата, която за сега уж охотно ни изхранва, но пък и най-безжалостно ни обира под формата на гореупоменатите данъчни задължения. Свърших си работата на компютъра – преместих се веднага на мивката, заравяйки се до ушите в люспи и обелки; нали трябваше да изчистя чушките и патладжана, понеже “Шори” не е научена в София на такива сложни мурафети и манипулации (но пък виж, иначе си хапва много апетитно, като й приготвя нещо - де не й е уроки). Накъсах суровините на едро и салатата ми за вечерта беше почти готова.

До този миг часовникът вече напредва чувствително и става време да тръгваме за урока по музика. Неси тъкмо беше станала, изми си зъбките, очичките и хайде навън - няма време за закуски, гюзлеми и излишни ритуали. Който иска да яде, става по-рано от сън и закусва; ако ли не – стои гладен цял ден. Урокът завърши успешно - всеки път децата пеят, играят и вземат по някоя нова нота (клавиш). За сега Ванеса много се радва на тези уроци - нека да видим до кога ще е все така.

Като се прибрахме от школата, аз веднага скочих обратно в работните си гащи и почнах занимания по останалите дейности. С моторното ренде изтъних една стара дъска, от която в специализирано ателие ще ми изрежат буквите за механата. Това мероприятие приключи успешно, но пък наоколо направих толкова много талаш и стърготина – сякаш бях в някоя дъскорезница. Хайде, почвам с метлата пък да го събирам. След като очистих района се преместих на официалния обект за деня – дуварчето под оградата в долния двор. Вода, камъни, цимент – рецептата е ясна, съотношението на продуктите също. Точно в 17:00 положих и последния камък в зида, с което предадох обекта на контролните органи от приемната комисия. През това време съседа се занимаваше нещо с покрива и от време на време ме навестяваше с по някоя ледена бира – проверяваше да не би да съм пукясал долу до езерото. На междините почивки, за да не баялдисам се къпах като биволица в тинята, че ошляпах и малкото, което вече не иска да излиза от водата. Миналата година не можех да я накарам да влезе в езерото, сега пък се бием да излиза. А като се научи и да плува, не знам какво чудо ще е. Тя сега се опитва най-ентусиазирано и пляска ту с ръцете, ту с краката, но все още не може да събере и синхронизира двете движения.

След като с четката за последно измих готовия дувар от цимента, заминахме у съседите на гости. Специално за това тържество Даниела опече баница и прави една друга салата. Международният ни форум протече подобаващо приятно, в дружеска атмосфера и взаимно събеседване помежду си. Всички присъстващи много харесаха салатите и баницата, с които ние се представихме на вечеринката. Следобеда съседа изпече една свинска плешка, чието месо беше станало на мозък до времето за сервирането му по чиниите – натъпкахме се здраво като запасняци. Аз бях определил неделния ден за Неничко – той на два пъти се обажда да потвърди намеренията си, че двамата ще ходим да караме мотора. Добре, обаче по едно време се обади пак, че нещо му се било повредило и намеренията ни се осуетиха. Това пък даде тласък на други мои дейности за неделния ден.

Тая шибана арка, дето я построих над вратата на гаража (вече механа), сега почти половината трябваше да я събарям. Не си направих и аз едно леко кофражче от дъски, ами запречих само една изкривена ламарина отдолу, колкото да ми образува кривината, че да зидам по нея. И естествено, поради структурни грешки на проектанта и подизпълнителя всичко стана ужасно криво и грозно. Че като го почнах от единия край с щуреца – каква пепел и думан се вдигна, няма да ви разправям. Първо си изрязах един малко по-правилен геометричен шаблон от някаква стара талашитена плоскост. После по неговия контур очертах къде точно трябваше да режа с диска и го почнах. Сложих си и маска на носа даже, защото пепелакът беше невъзможен. Голямо стъргане и псуване падна, но пък след моята намеса арката стана като че ли беше чертана на компютър. Единственото, което остава е само да се измаже правилно и по същата полудъга – тази довършителна операция може да я оставя вече на майстора; предполагам че той ще го бутне набързо, докато си почива.

Както бях потънал в прах и мръсотия, влязох направо в езерото, за да сваля калта от себе си. После почнах да чистя и да мия площадката със силна струя вода от маркуча. Всичко приключи успешно – е, разбира се че тоя излишен тропулак можеше да ми се размине, ама като бързах онзи ден, та не го обмислих много добре това свое смело начинание. Бях обезумял от ентусиазъм по осъществяване на идеята си и почнах да работя направо, без да влагам допълнителна мисъл и творчество. Иначе градежът ми стана много здрав, защото съм го подсилвал с парчета бетонно желязо. Падане и мърдане няма да има дори и при най-силното земетресение - само дето я правих на два пъти, пустата му арка! Ама, то - кое ли ми е станало от пръв път, че пък и тя!..

Като мирясах и измих навсякъде, отдадох се на своите занимания по растениевъдство и зеленчукопроизводство – вниманието ми за сега е изцяло насочено към моя единствен доматен корен, при това саморасляк в диво състояние. Оградих му около стеблото една стеничка от кал, колкото да задържа по половин кофа вода за напояване. Видя ми се малко неестествено рано да приключвам с дейността си за деня, та докато се чудех с какво да се заловя пренесох камъните (това бяха последните две колички с жалки остатъци от оная огромна купчина, която довлякохме с вас от кариерата и сортирахме по вид и големина). Тези ги нахвърлях по-близо до стъпалата, където ще ми трябват след като почна да се занимавам с тях. Долната площадка е изчистена напълно вече от всякакъв камънак – хартисаха ми само няколко гюллета (големи, кръгловати камъни, които бях докарал от Бризбън) и още толкова плоски, подобни на плочи за стар покрив на селска къща. Трябва непременно да им измисля някакво разумно приложение, защото само мисълта, че трябва да ги изхвърля ме влудява - знаейки как и от къде съм го влачил всичкото това чудо! Да взема да ги дам на някой, като че ли по-става някак си; обаче на кой пък шашкънин са му изтрябвали такива големи канари и бумбали? За сега може да ги скрия в горичката отпред, под листата на храстите. Хем да не се виждат и да не дразнят погледа на моята постоянна и зорка съгледвачка, хем пък да са ми под ръка, ако дотрябват за нещо. Не ми се изхвърлят под никакъв предлог, защото са много ценен строителен материал. И след като най-после приключих с всичко това, изброено до тук, хвърлих се отново в езерото за малко плуване, каране на лодката и други глезотии – миг по-късно то взе, че мръкна.

А днес е вече 01.03.2005 – аз слях двете си писания от вчера в едно. Снощи ударих последната ръка консервираща течност по дъските на надписа за къщата и довечера почвам да го сглобявам. След работа ще отида да поръчам буквите за механата - ще им занеса и материала, от който ще ги изрежат. После трябва да тичам до сладкарския цех за тортите на Ванеса и при месаря за пържоли; на края вземам и самата Ванеса от градината и се прибираме в къщи. Снощи натъпках дупките в онова неумиращо дърво и с каменна сол - белким го уморим по-скоро. Навързахме и лозето с Даниела, че се беше повлякло вече по земята, набих му колци – сега чакаме само реколтата, за да я вкараме в бъчвите (образно казано). Разни филизи от тук-от таме тръгнаха и към съседите – те също ще се възползват от нашия асмалък и ще си прекарат няколко стръка по стената, че да им се поосвежи обстановката в двора. Лампите, които правихме с Рон неотдавна, онази вечер вече всички ги видяхме, че светят много хубаво. Сега ако и някоя асма си завъдят, та съвсем да се допълни битовата им картина.

От пържените сини домати, с които си играх онази вечер Даниела ще измайстори една мощна мусака. Аз опитах снощи един – направо са чудни, без да се хваля! Освен всичко, последните са се и опушили малко на огъня, та вкусът им е просто зашеметяващ! Ще си наложа и няколко буркана за зимата, с много чесън и магданоз - няма да има разминаване. Щото пък днес вече е първия ден на есента – още три месеца и чакаме снега, ха-ха-ха...

02.03.2005 – Абе аз забравих вчера да ви честитя Баба Марта – гледайте ме колко съм изперкал напоследък! Е, за това пък го правя днес, макар и малко да е като след дъжда качулка. Дано тя вече да ви донесе топлия полъх на пролетта, защото сигурно си отстудувахте през тая тежка зима. Като гледам обаче времето по телевизията (всяка вечер в новинарските емисии дават кратък климатичен обзор за отделни точки по света), че то в Белград е -12°C бре! Това значи, че почти такива ще са температурите и в България - като се има предвид и близостта между двете съседни държави. При нас все още е слънчево и топло - даже за събота и неделя пак се очакват 30°C-32°C! Но това лято определено не сме имали някакъв по-сериозен топлинен зор – нищо общо с миналогодишните жеги, нали помните какво чудо беше тогава!

Вчера след работа свърших всичките си задачи и се прибрах. Накълцах няколко картофа и лук за мусаката, че Даниела като си дойде от работа да я нареди и само да я мушне във фурната. Докато чаках касапина пък да ми насече месото, отидох до един съседен магазин за стоки на консигнация. Даниела ми беше споменала да купим някакво фотоапаратче на Ванеса за рождения ден. Там, измежду многото намерих едно много скопосно – и то беше автоматично, ама поне работи с обикновени батерии, а не с онези специалните и скъпите. Марката му е “RICOH” – доста известна, японска, от сорта на Кодак и т.н. Та го купих за $39 – то беше даже намалено от $69. Никой вече не ги търси тези отживели апарати – напоследък всичко се хвърля на цифровите (дигиталните). Ама това като за Неси бива – хем и ние ще го ползваме от време на време; по-специално Даниела, защото аз ще вадя “Практика”-та си от гардероба пак. Снощи се въртях из къщи и не съм работил нищо. Свирихме малко с Ванеса - тя пък е нещо хремава. Онзи ден беше доста хладничко в езерото и изглежда е настинала там. Ама и то е едно диване и не излиза веднага като му кажеш, ами все се пазари за още малко. Иначе джуката му трепери от студ, но продължава да стои във водата. Даниела й даде хапчета разни, че да се оправи по-бързо. Занесохме една торта за детската градина, а другата ще е за нашето домашно празненство, което ще си спретнем довечера - поканили сме съседите на вечеря. С остатъците от онзиденшната салата “късано-дърпано”, аз произведох чудно кьопоолу след като намачках всичкото с миксера. Всичките му “инградиенти” бяха вътре, плюс маслини, лук, малко сиренце и т.н. Съседа пак ще има да си облизва чинията довечера – той много обича такива екзотични ястия. Навремето е израснал сред децата на тогавашните италиански емигранти и тези силно подлучени и чеснови рецепти са му много добре познати от средиземноморската кухня на жабарите. Виж, съседката вече се халосва и превзема малко повечко понякога и в известна степен стои резервирана към този нашенски адски огнено-парлив вкус, но пък той яде и заради нея – да ни е жив и здрав. Така че ще стъкмим една вечеря набързо по случай празника на нашето непрекъснато порастващо девойче.

Разбрахме, че нашата скромна пратка вчера е тръгнала по леля ти Гинче – тя се обажда онзи ден да ни благодари за подаръка. Даниела им купи един много хубав стенен часовник с дървена рамка – специално за къщата. Те били продали онази модерната и сега купили някаква друга, този път старинна – пак в с. Енина. Трябва да им отидете на гости някой ден. Ей го сега удобен повод - тъкмо да си приберете армаганите от тях и да се видите.

Наш Миро обикновено се обажда в събота или неделя. Той всеки момент очаква майка си и сестра му да отидат на гости при него; ама за три месеца ли каза, за по-малко ли – и аз не помня вече. Той работи най-усилено и се бори с всички трудности, които му поднася съдбата и живота. Сега ние на свой ред го чакаме тук, ама да видим кога ще е – нали всичко опира до липса на пустото свободно време и отсъствие на шибаните финикийски знаци.

03.03.2005 – Брей, че много празници има през тоя месец! Че те само до тук са вече три – като се почне с Баба Марта, вчерашния рожден ден на Неси и днешния Национален ден на България! Ето че ще трябва и довечера да отчетем някаква културно-масова и просветна дейност. Аз снощи малко се забавих от работа, че попаднах в едно голямо задръстване на пътя. Катастрофа беше станала някаква, та едвам си дойдох. Ама въпреки всичко успях да се изкъпя, избръсна и да седна прилежно на софрата. До това време Даниела вече беше опалила пещта, малко след това съседите дойдоха и ние дадохме ход на пиршеството. Изкарахме си много весело и добре - направихме няколко снимки за спомен. Като се понапихме, набелязахме и много смел план с Рон - в събота вече окончателно да завършим всичко отвън и по покрива, барабар с улуците и т.н., за да остане само вътрешното обзавеждане – таван, измазване, електрическа инсталация и т.н. После пък плочки по пода трябва да се редят, врата някаква да се слага – абе, реално погледнато всичко това си е една малка къща направо, като се отчете всичкия тропулак, дето води подире си.

Снощи Ванеса беше много щастлива – на края духна свещите, изяде си тортата и легна. Ние духнахме нашите чак към 23:00, когато прибрахме масата и най-после се простряхме в хоризонтално положение. Довечера ще дояждаме разните остатъци - аз ще се занимая с надписа за къщата, после ще свирим с Неси. Докато тя се подготвя за леглото, аз ще прескоча до магазина да купя едни материали, които ще ни трябват за строежа. Утре след работа ще ходя на търг. Снощи със съседа опитахме ракията - стана чудна, след като потъмня от сушените сливи; с една дума: беше неописуема! Нека значи, моят скъп татко да не се притеснява чак толкова много за безцветността й - аз тук този кусур го оправям доволно лесно. От всичко най-много ми се иска обаче, да не си изпразвате мазата откъм тази ценна суровина, а да ни купувате от най-евтината възможна по магазините. Спомням си, че на един пазар в София по-рано гледах една такава - гроздова ли беше, плодова ли вероятно ще сгреша (което пък е без значение, защото едно бидонче от 5 л го харчеха само за 10 лв – направо без пари). Хайде, нека сега и двойно по-скъпа да е станала, то пак си е нищо. Не искам да се ангажирате с нашите прищевки – когато ние ви изпратим малко пари, само тогава купувайте по някое кило и пращайте смело насам. Предполагам, че до днешната дата и час на Цецо майка му вече се е завърнала в България. Дано да ви се обади навреме, че да се видите и да вземете писмото от нея.

04.03.2005 – Чакам вече с най-голямо нетърпение да стане време за тръгване, защото взе да ми дотяга натискането на стола зад бюрото. Шефовете ми ги няма и двамата, та днес е малко по-спокойно и в отдела цари онази типична творческа безтегловност, при която всеки от нас се занимава с нещо тихо, без излишно да досажда на ближния по работно място и обикновено извършва дейности, които далеч не са свързани с преките му служебни задължения. Аз също не правя изключение от общоприетите неписани закони на поробените чиновнически маси.

Снощи пак се занимах с моя станал вече прословут дървен надпис за къщата. В него забелязах някои дребни кусури, които възникнаха в процеса на сглобяването му, но аз ще взема допълнителни мерки за навременното им отстраняване. Като приключих снощи с това уникално ръкоделие (защото се изтощи батерията на дрелката, с която завивам винтовете в дъските), окъпах се и отидох да купя допълнителните материали за покрива. Трябваше да взема едни дъсчици и някакъв специален силикон за изолация на плоскостите от проникване на вода. Купих си и резачки (ножове) за машинката, с която изрязвам дърво по шаблон. Единственото, което го имах със самата машинка се счупи още когато изрязвах шаблона за арката над вратата на механата. Купих цял комплект – две пилички за дърво и няколко за метал. На етикета пишеше, че са произведени в Швейцария и се надявам последните драстично да се отличават от китайските боклуци, с които е наводнена търговската мрежа – ще ги видим колко са стока, едва когато почна да работя с тях.

Вчера ми се обаждаха от Емигрантския отдел в Пърт – някакви дати били объркани или не били особено ясни по документите ви. Но няма нищо тревожно - хората ще ми изпратят нарочно писмо, че да ги видя какво искат майната си. За процъфтяващата напоследък доста силно австралийска икономика, сега пък се оказа, че нямало достатъчно обучени кадри. Снощи говориха по телевизията, че на правителството му трябват поне 20,000 нови емигранти, с добри професии разбира се, а сигурно и с отличен английски език, които да запълнят празнините в съответните индустрии. Ама колко от това е баш така и какво ще става занапред с тази държава, никой нищо не може да каже за сега. Моя трудов договор изтича към края на този месец, но повече от сигурно е, че ще ми го продължат, защото ние още до никъде не сме стигнали с проекта.

07.03.2005 – Днес установих, че всъщност договорът ми е изтекъл още на 23 Февруари – следобед ще ходя да се разправям с продължения, удължения и формалностите по този случай. А сега с няколко думи ще изложа най-пресните си спомени от изминалите два почивни дни.

В петък след работа пак ходих до търга, но днес разбрах, че този път не съм спечелил нищо. Бях заложил малко пари на едни осветителни тела, за да подменя съществуващите до барбекюто. Искам да сложа някакви по-специални - метални с кварцово стъкло, които да не се топят от горещото. Добре, ама точно тези не са ми били на късмет - ще чакам други да се появят, подобни. После се прибрах у нас, поразшетах се малко из двора, занимах се и с надписа, а когато се мръкна съвсем, отидох до магазина да купя още една дъска за строежа. На нея пък трябваше да монтираме улука.

В събота рано сутринта съседа дойде и веднага почнахме да действаме. Втасахме чак към 15:00. Даниела води малката на урок; върнаха се с пици за обяд, та излапахме на крак по някое и друго парче, пихме по една бира и хайде - качихме се на обекта пак. Все по нещо дребно има да се пипа – сега една друга ламарина поръчах да ми изработят днес, която ще слагаме идната седмица. С това горната част на пристройката ще се приключи, за да започне вътрешното й оборудване: тавани, лампи, ключове, измазване и т.н. Съседа си замина, че вечерта пък те щяха да ходят на гости, а аз почнах да прибирам инвентара и инструментите. На края се окъпах в езерото, че времето беше и възгорещичко него ден; Даниела и малкото Неси се бяха “плували” вече.

После пък почнах да се занимавам с едно месо, което чакаше и смилане на всичкото отгоре. Добре че беше Даниела, която охотно ми помогна да го очистим - инак щях да спя над тавите. Един час го глозгахме, после аз на свой ред друг час го млях, ама поне се напълни камерата на хладилника със заготовки от кайма. Дани ще готви сарми, че онзи ден купила някакви зелеви листа (кисело зеле). Докато се развиваха всичките тези процедури, то стана и ракиено време. Аз бях подклал вече огнището, та отделихме едни хубави солидни мръвки, които нанизах на шишове – ред месо, ред лучец и чушчица; чудни стават! Седнахме отвън на седянка. По едно време съседите се прибраха от гостито, че дойдоха и те при нас – и пак я откарахме до първите петли с тях.

Вчера, по обясними и понятни причини не свърших много. Всъщност по-правилно е да се каже “нищо”, освен че закачих още една саксийка на дувара и сортирах камъните за стъпалата. Избрах само най-плоските, с които ще покрия готовите, а пък другите ще ги мисля по-нататък. Неизбежно ще трябва пак да нося камъни от онази кариера, където ходихме с вас. Спомням си, че точно тогава това беше единственият възможен ден, в който можеше да се свърши тази идиотска хамалогия. Аз бях в отпуск, а там не работят в съботни дни. Значи ако не беше станало така, сигурно още нямаше да имам камъни – а пък да не говорим за механи, стени и стълби. От този момент насам не съм имал никакви почивни дни – отначало бях в Нюкасъл, после започнах работа тук; въобще беше немислимо в този и без друго сгъстен график да вмествам и посещение на каменните кариери. Като че ли тогава Господ беше поел нещата в неговите ръце, та свършихме такова огромно чудо от работа за негова слава!

Снощи свирихме с Неси и тя легна набързо, а ние с Даниела погледахме малко телевизия и много скоро след това заехме позициите си по леглата. Довечера пак ще се занимавам с някои неща, аз много-много вътре не седя – все се мотая по двора и човъркам нещо.

08.03.2005 – Хайде, честит празник, мила мамо! Макар малко измислен и политически подсилен, за мен този ден си остава в съзнанието и спомените ми като “Ден на Мама”. Подобен празник тук се празнува през Май, но днешният също беше споменат като Международен ден на жените от цял свят - без разбира се някаква особена помпозност и широка публичност. А пък иначе при нас си е все същата рутина – тичане на работа, по градини и училища, уроци по музика; вар, тухли и бетон по строителните площадки.

Снощи се занимавах с надписа, полях си и домата; онзи ден даже го превързах за колеца, че много силно го брули вятъра там долу до езерото – страх ме е да не го прекърши, преди да сме му обрали реколтата. Вчера излязох за малко от работа, че ходих до един вехтошарски магазин - купих няколко парчета, предназначени за парапет. Това представлява обработен по размер дървен профил, от който пък ще измайсторя рамката на табелата. Не ми остава много до завършването му, обаче е много пипкава работа и се губи доста време в подготовка. Първо намазвам дъските с разни мазила и течности, после чакам да изсъхнат; след това нанасям втора ръка с други мехлеми и консерванти – това е цял технологичен ритуал. Снощи изрязах внимателно с триона страничните части и подравних хоризонталните. Довечера пък ще пригладя горните парчета с рендето. Аз докато наизвадя всички инструменти, приспособления, пособия и удължители за тока, и то се мръква. Хайде после всичко се прибира и подрежда обратно по местата си – като робот съм станал вече. Най-много се зарадвах обаче, когато получих вашето съобщение за пристигналия ни колет. Дано тези наши малки подаръчета да са ви зарадвали; парфюмчетата дойдоха баш за 08 Март – нека майка да се гизди и докарва с тях като ходи по пазар и черква.

09.03.2005 – Хайде, ще вървим на хижата на “Хлебна…” – помня че така се казваше заради битката отзад в дъбрака, станала точно на тази дата преди нам-колко си години и така бе дала името на въпросната хижа, която пък се стопанисваше на времето от Габровския хлебозавод (ДП Хлебна промишленост), от където идва и прозвището й. Кой е бил тогава прав и кой по-крив в това кърваво сражение аз съвсем не знам; нито ми е известно кой точно е надвил в схватката между жандармерийските части и партизанския отряд – за това има исторически книги и анали; който се интересува може да ги прочете, ама пък да не остане малко разочарован, съпоставяйки истината в тези летописи и онова, с което ни промиваха детските мозъци десетилетия наред. Причината да повдигна този въпрос беше съвсем друга и няма нищо общо с крайно десните ми политически убеждения. Изписвайки днешната дата в мен отекна далечното ехо на спомените, след като си припомних, че съгласно маркировката на БТС, хижата за която стана дума преди малко носи (или вече носеше…) идентично име – х. “Девети март” или “Хлебна”, както също е известна сред туристите и посетителите на Стара планина. Тук с много голяма носталгия си спомням за безгрижните дни, които ние - признателните “потомци” на тогавашните патриоти и партизани сме изкарали по тези исторически места. То не е било нито веднъж нито дваж ходене до там, екскурзии с повод и без повод, юнашки събори и момински вечеринки! Колкото пиене се е изпило и ядене изяло – сега баш няма да ви плаша с тази статистика и тъжна равносметка; колко любовища са се извъртели по креватите и из стаите – аз като че ли и това ще трябва да го премълча от скромност, свян и неудобство. Спомените са хубаво нещо, но от всичко най-лошо е обаче, че това време отдавна го няма вече – тихо и спокойно, като песента на славей... И след тези мои възторжени и същевременно носталгични встъпителни слова, нека сега всички дружно да се потопим в суровата и непоклатима действителност (която аз метафорично определям като една бездънна каца, пълна с горещи лайна). А пък тя е следната – действителността демек:

Снощи прибрах Ванеса от училище и й сипах да вечеря сарми със зеле, а аз през това време излязох навън да се занимавам с моето ръкоделие. Хвана едно – пусна го и почна друго; после пак отначало. Стихийно, безпланово и неорганизирано и най-основното – без никакъв списък с точки и подточки! Ако аз имах такъв, доста поредни номера щях да съм отметнал в него. Докато сега дейността ми остава скрита и незабелязана от никой, та едно “Браво!” да ми каже барем. Майната му…

От тенекеджийската работилница се обадиха, че са ми сгънали и последния профил, който е необходим за завършека на покрива. Ще мина от там в петък след работа, че да го натоваря на път към нас. Единият му край ще се заработи между тухлите във фугите и ще се циментира, а другия ще се прихване към съществуващия покрив с нитове. Така се прави връзката към вече готова стена, за да не тече по време на дъжд, бури и урагани - дано успеем и да го монтираме със съседа в събота. После трябва да се наковат едни допълнителни гредички отдолу, в които пък да се приловят гипсовите плоскости на тавана.

14.03.2005 – Вероятно още по датите ще забележите, че настъпи едно много кратко затишие около описанието на моето скромно житие-битие. Първо в четвъртък, нещо хич не ми беше до писане в обедната почивка. Нямах нужното настроение и психическа нагласа, за да поднеса в адекватна форма изложението и излиянията на душата си. В петъка пък имахме тържествен обяд в завода и пак не можах да сколасам да стигна до листите и молива. Такива общозаводски софри са свързани с много висене и чакане по опашки за храна. Естествено, първо се нареждат всички освирепели от глад и простотия достойни синове на работническата класа. После минават разните засукани секретарки на директори и заместници – до ниво “Н-к отдел” и “Н-к цех”. От своя страна пък ние, инженеро-техническия персонал любезно преотстъпваме реда си на по-младичките и по-красиви п(т)ичета от отделите – чиновнички, склададжийки, счетоводителки, деловодителки и всякакви други курокрепителки и куроусвоителки. Едва тогава идва и нашия ред да задоволим глада си с по няколко парчета пица, хамбургери или каквото там включва куверта и да утолим жаждата си с по някой Швепс, оранжада, лимонада или най-често кока-кола. Специално в моя случай, като се наредя повторно за “допълнително” и половиният час вече е почти минал. На такива сбирки обикновено главния директор изнася една кратка беседа, дава отчет пред всички нас, на които изобщо не ни пука за непрекъснатия възход и просперитет на фирмата, излъчват ударниците в труда и социалистическото съревнование, след което официално благодари на всички ни за усърдния труд, който ние така или иначе полагаме за разцвета на компанията. Миг след това всички се прибираме по кочинките си и търпеливо изчакваме настъпването на 17-ят час от началото на деня, когато да си вземем шапките и дърмите, и затръшвайки порталната врата откъм външната й страна, да си тръгнем към къщи. По неписан закон и съвсем не Божий, в събота и неделя творчеството ми буквално спира и дори замира, за да го изместят неотложните строителни мероприятия и ето вече така, то пак става понеделник – най-новият и омразен ден от седмицата.

След като подготвихме всички необходими и налични материали: греди, трупчета, ламарини, улуци и т.н., в събота сутринта със съседа започнахме довършителните работи по покрива. Даниела заведе Неси в школата за урока си по музика, а ние с Рон цял ден ковахме дъски и чукахме гвоздеи като въртоглави. После с него решихме, че както вече сме набрали нужната инерция още от най-ранно утро, почваме да слагаме и таванните плоскости. Аз само изтичах до железарския магазин да купя съответните винтове и стъклена вата за изолация. Последната я продават готова за незабавна инсталация на едни специални дюшечета, които натъпках между гредите под покрива, а отдолу наковахме гипсовите плоскости на тавана. Тая шибана вата е нещо отвратително и ужасяващо (нямам по-гнусни и подходящи определения за момента, но ако измисля някоя по-мръсна дума, непременно ще я прибавя към темата), но пък иначе върши много хубава работа за топло- и шумо-изолация. Нямаше как, заех се и с тази нелека задача, че на края проклех целия състав, който поначало я беше измислил. Не боде много, обаче тялото полепва с едни гадни иглички, които боцкат ужасно и дразнят относително нормалното човешко създание до неговия краен предел на нервите, изразяващ се в загуба на разсъдъка си в най-личен план. Аз работих с предпазна маска за носа и устата, та поне из дробовете ми да не влизат стъклените атоми и молекули, но иначе няма спасение от тая напаст. Турих една риза връз потния си гръб, нахлузих гумените ръкавици (които сегиз-тогиз ползвам и за гинекологичните си изследвания и прегледи…) и се хвърлих отчаяно и самоотвержено в борбата като виетнамец срещу огнепръскачка, заредена с напалм. Сложихме едвам само първия таванен лист и със съседа решихме, че ни бе дошло времето за моабет – така ние зарязахме всичко на средата и аз веднага се метнах в езерото, за да облекча натрапчивото бодежно усещане по гърчещото ми се от сърбел телосложение.

През всичкото това време Даниела (вече отдавна завърнали се с Ванеса от урока), пърлеше на оджака сини домати и чушки; беше направила и една кайма за кюфтета, а във фурната на печката се печеше някакво шкембе в тавичка, към което ястие аз не проявих никакъв друг интерес, освен дълбока потрес и вътрешно-стомашна погнуса. Ние само се окъпахме и седнахме на софрата. Хвърлих два големи пъна в огъня и тържеството ни започна. Този път не сме протакали излишно много нощта, защото всички бяхме доста изморени от адския ден, който имахме.

На следващата заран ние с Рон продължихме омразната дейност – аз вървя напред и тъпча из нишите на тавана стъклената вата, докато съседа взема мерки и изрязва гипсовите плоскости. После двамата ги вдигаме - държим ги на ръце и над главите си, подпираме отдолу с разни колове и подръчни материали да не падат, докато навием всички винтове в гредите. Зор беше голям и ако тоз целия процес аз описах само с едно единствено изречение, то е защото действителния случай беше просто неописуем; искам час по-скоро да го забравя, но по възможност и спомен да нямам от твърде шибания неделен ден. За всеобща наша радост обаче, всичко се ликвидира до неузнаваемост - пореден 100% успех.

Аз след това чистих, мих и прибирах инструменти сума време. Да се работи наравно със съседа е малко по-зле от това да се прави нещо с чичо Божко – тоя каква фурия е, като някоя хала! И след него е като след потоп от всякакви боклуци и инструменти, но пък работата е изцяло свършена, което е по-важното в случая. Значи, след като поринах след “майсторите” и прибрах всичко по местата си, качих се за последно на покрива, за да циментирам една ламарина, която заработихме в тухлите. С това въпроса по тази част на обекта се приключи.

Бяха ми останали 10 големи камъка от строежа на долния дувар - едни кръгли такива, като гюллета; много ценни. На мен вече ме ми трябваха, а съседката Роза се одума, че можели да й свършат работа в тяхната градина – искала да си подпре на няколко места пръстта, за да не се свлича. След всичко с което се занимавах през деня, хайде - отивам и тая работа да й свърша (какво да я правя – нали съм й мераклия, та рекох да си натрупам малко “актив” към досието). Закарах камъните с ръчната количка до тяхното място и почнах да ги намествам един по един. Поразрових малко, поизкопах земята, някой и друг корен изсякох и работата се свърши на бърза ръка. Привечер само се свлякох в езерото и дълго време се изкисвах без да помръдвам; нямах никакви сили - ни за лодки, нито за плуване, ни за нищо. А до това време вече беше станало и 16:30 – от там насетне не съм почвал никакви други дейности.

Окъпах се, избръснах се – метнах се пък на колата, че отидох до моя човек (на 30 км от нас…) да взема някое и друго шише с бренди за съседа. Исках да му подаря две бутилки за хубавата работа, която свършихме с него. Прибрах се обратно и ви се обадих по телефона. Всъщност не - обаждах се още преди да изляза, та от вас разбрах че било Заговезни. Ау-у, това вече е един чуден български празник! С голяма носталгия до просълзяване си спомням за веселите и прекрасни вечери заедно с чичо Тони и чичо Николай, с чичо Мечо - а пък за тортите дето ядяхме до скъсване, да не говорим! Леля Кинче винаги ни носеше разни купешки торти – скъпи, престижни, с много крем и шоколад, както и безкрайно вкусни. Милата ми майчица тогава правеше незабравимата и неповторима торта на леля Бонка – с целувки и сгорена захар. Абе, чудни години бяха! – заеби; славни и златни, нищо че ние не бяхме богати. И макар че бяхме малко поизморени от предната вечер, ние също седнахме на скромна трапеза да уважим отколешната семейна традиция и да заговеем както подобава. Така приключихме деня, седмицата и вечерта въобще.

Днес вече е вторник - 15.03.2005. Сутринта пак излизах да си купя още материал – нали правя рамка за надписа на къщата. Бях купил едни стари парчета от дървен парапет. Отрязах ги уж под 45°, обаче с триона и на ръка – то стана един кривундел, не е за гледане. Ядосах се, че само си ягмосах хубавите профили. После вече съседа ми даде едно приспособление, в което дъската се стяга под съответния ъгъл – отреза пак се прави на ръка и с трион, но за него има специален водач и размера става с точност до десети от милиметъра. Хванах се в петък вечерта с това помагало да изправям парчетата, от чиито краища изрязах по една много тънка филийка материал. До тук добре, обаче те пък станаха къси сега. Че на всичкото отгоре в бързината си съм купил два различни вида профил - като се съберат на кьошетата, не уйдисват рамките една с друга и стои грозно. Та днес ходих за още и довечера ще режа нови страници - този път с помощта на приспособлението. Е, нали всичко трябва да го правя по два пъти – тая порочна практика току що се повтори и с въпросната табела. Отзад, зад изрязаната част на буквите сложих специално светлоотразително фолио. Добре ама на едната то някак си се сгърчи и от тогава окото ми все там гледа и се дразни. Снощи на нова сметка разглобявах дъските и заврях едно друго парченце фолио, което е право и кусурът се оправи. Само че пак не отведнъж, както забелязвате. На края ходих да купя крушки от магазина и се прибрах.

От там насетне свирихме с Ванеса на органа – последният им урок в събота бил за нотата “ФА”, но я мъчи нещо, та снощи репетирахме повечко по тази тема. Тя пак не може да я свири, за това и довечера продължаваме със същите упражнения.

17.03.2005 – Около нас продължава да няма нищо ново. Аз всяка вечер работя по домашните си проекти и нещата напредват едно по едно. Ще използвам тази пратка, за да прибавя в нея и настоящото писмо, макар че то не е достатъчно дълго и има малко незавършен, суров вид. Просто трябва да се използва пълноценно плика, за да не го изпращам пък и полупразен (че да ми се смеят австралийските пощаджийки и да викат: “Ебах го тоя у габровеца!”). Други материали няма да слагам.

С нетърпение очаквам писмото ви с отзиви по предишната ми пратчица - специално за чертежите на бара, надписа на къщата, вратата на механата и т.н. Друго за сега не се сещам да напиша, но ви обещавам, че още утре ще започна своето ново послание към света и всички вас – там вече спокойно ще продължа мислите си, че сега нещо ми блокираха мозъчните клетки.

Много ви обичам, много ви прегръщам и горещо ви целувам: ваш, най-скъп и свиден Ангелчо...

Писмо No 05 (I-II.2005)

Мили родители наши; скъпи приятели и вечни мои нападатели!

Ето, че пак дойде време за моите редовни писмени репортажи през обедните ми почивки. Днес за щастие е вторник - 04.01.2005, а не станалият напоследък омразен на всички ни вече понеделник и се явява нещо като първи работен ден за поредната нова календарна година, а с това съответно и за седмицата. Откакто изпратих последното си писмо минаха няколко дена, а пък ето и какво по-точно се случи през този период на неловко “мълчание” от моя страна.

Денят, в който трябваше да посрещна Сашкови от летището в Бризбън го бях обявил за организационен – ходих малко по пазар, после изпратих писмото на пощата и т.н. Аз още много рано сутринта дописах листите и преразказах всичко, което имах да споделям със света – нещо като последно мое задгранично послание за отиващата си вече 2004. Междувременно, докато се занимавах с творчеството си, Ванеса се разбуди и скочи от леглото, та и тя завъртя няколко от нейните разкривени букви, предназначени специално за милите й баба и дядо. За сега Неси може да си пише само името, но ако някой й диктува, изписва и други думички по начина на изговарянето им, по който тя си ги чува и разбира (еднакво добре се справя с българския и английския, но най-много обича да пише смесено: на български език с английските букви или пък на обратно; така че за нас все още е малко трудно да разберем точно какво четмо и писмо за в бъдеще ще владее малката, защото в една нейна дума могат да се намерят всякакви знаци и от двете азбуки, допълнени с рисунки на цветенца, птиченца, котенца и други нейни творения – все разни допълнения към богатите й и пъстри изразни средства, с които често подсилва “речта” си).

Като приключихме окончателно с писалищната дейност и прибрахме моливите, излязохме и тръгнахме към Бризбън. Там имахме да ходим до няколко възлови места – на първо място потърсихме компресор за колата на Даниела от едно автомобилно гробище, само че в момента нямаха подходящ модел. После купихме множество и най-различни наденици и колбаси от един друг магазин в съседство. За обяд заведох Неси да обядва в шибания Макдоналдс (който аз от край време ненавиждам…) – нещо като награда, че много ме слуша през дните, когато правих стъпалата в двора. Аз изглежда съм баща-садист: та кой нормален човек би завел собственото си дете в подобна закусвалня, където според мен продават общо взето само отровна и основно нездравословна храна? Виж, една качествена и долнопробна шкембеджийница, с мръсни циментови маси и мазен под е далеч по-разумния вариант, но пък ние в тази част на света нямаме такива “екстри” и безропотно се задоволяваме с каквото има в наличност. На път се отбихме и при моите италиански зарзаватчии, от където купихме значително количество второкласни, треторазрядни и съответно доволно евтини зеленчуци – червени и сини домати, червени и зелени чушки, лук, картофи и общо взето всичко, което за момента им беше с намалени цени по рафтовете и тарабите. Аз и по-рано съм пазарувал от тях, та хората ме помнят от години – за това винаги, когато имам възможност им се обаждам и купувам по нещо; мющерия съм им аз отколешна, хем от най-безценните, защото охотно изкупувам на безценица техните боклуци и всичко онова, което те така или иначе биха изхвърлили на боклука като негодно. Добре ама после в къщи с тези субпродукти аз извършвам буквално кулинарни чудеса и ги превръщам в най-отбрани и изискани, почти аристократически блюда – та нима лютеницата или пък кьопоолуто могат да направят разлика за самите себе си, дали аджеба са приготвени с току що откъснати от корена зеленчуци или с малко по-увехнали и престояли? Нито пък чорбата може да говори и да има снобските си претенции, ако доматите дето плуват из нея са малко мекички, а не идват директно от стеблото в градинската леха. Не мисля, че и за картофеното пюре или дори за мусаката би имало някакво съществено значение колко са им били едри картофите, преди да се смачкат безмилостно в тенджерата и нарежат на съответния размер кубчета. За мен това почива повече върху основата на женски халосии, демагогия и известна доза необоснован снобизъм, на които вътрешно-душевни усещания аз изобщо не слугувам и се чувствам толкова щастлив, след като завинаги съм освободен от тези толкова упадъчни буржоазни предразсъдъци (с които и никога не съм се обременявал, междувпрочем).

Докато се занимавахме с пазарлъци и търговия на плодове и зеленчуци, ето че почти стана време да се отправяме към летището, защото самолета от Аделаида пристигаше в 15:30. Наред с това се обадих и на човека, от когото щях да купувам тонколоните за уредбата в къщи – магазина иначе фалирал, но пък цялата му стока от там беше временно преместена на склад в домашния им гараж. Разбрах, че адреса ще ми бъде на път, когато се връщаме обратно към нас. Посрещнахме Сашко и Лиса на аерогарата и от там отидохме направо при магазинера. Там последваха мъчителни и продължителни молби, уговорки, увещания и унизително отбиване от предварително установената цена на продукта, вследствие на които взаимни финансови споразумения (и не на последно място благодарение на моите търговски умения…), ние най-после бихме ръката за $1000. След това се прибрахме светкавично в къщи - оставих си гостите и торбите с пазара да им се радват домашните, паркирах моята на площадката, а взех колата на Даниела че тя е доста по-обемиста и просторна (кашоните бяха баят едрички). Само се отбих до банковия автомат да изтегля $1000 и тутакси поех обратно към Бризбън, за да си прибера предварително спазарените тонколони от търговеца. Едвам ги натоварих в колата и хайде пак у дома – до тогава вече беше дошло ракиеното време; в къщи заварих масата сложена, салатите сервирани, чашите налени – окъпах се експресно и грохнах изнемощял на стола. Хапнахме, сръбнахме, поприказвахме си с младежите и не след дълго се разквартирувахме по стаите.

На другия ден пак се въртях из къщи – изхвърлих старите колони, нанесох и свързах новите. Имахме малко емоции около шкафа, че дойде възголям и едната колона малко стърчи, но ние вече свикнахме да я гледаме по този начин и взе да не ни прави впечатление. Кой знае каква активна строителна дейност него ден не съм развивал - нали имахме известни приготовления и за Новогодишната вечер, та не остана време за дюлгерлък и зидария. Сума разправии си имах и с колата на Даниела – голям зор видях, докато сваля стария компресор на климатичната инсталация; болтовете му се бяха затегнали и ръждясали, та си изподрах ръцете докато ги развия. После запалих огнището - почнах да пека многобройните чушки и патладжани. След обяд ги обелих - направих салата и кьопоолу (докато си почивах). Специално нашия съсед много обича тези типични български кулинарни специалитети. Той навремето е имал много италиански приятели и е израснал сред тях и техните семейства. Сега нашенските гозби му напомнят славните ергенски дни, прикъдени с обилен дъх на чесън, базил, магданоз и множество домати, разбира се (“basil” всъщност италианците викат на босилека, до колкото ми разбира главата от международна кухня и чужди езици). През това време Даниела прави баница с праз, подготвя пържолите и се забавлява с подобни домакински занимания. Най-накрая вечерта в 19:30 седнахме на Новогодишната трапеза и в 02:30 през нощта вече раздадохме пижамите. Изкарахме много весело на двора - аз изпратих празничните си съобщения до вас, на Албенчето и на Петеви. Ние също получихме поздравленията на всички ви.

На следващия ден се поуспахме малко, че нали беше Васильовден. Аз специално се чувствах като див звяр затворен в клетка. Подмятах се от стола на дивана и обратно - нали не съм свикнал така да бездействам и да убивам времето си безцелно, та баят ми се увидя и без друго дългия летен ден. Следобеда ви се обаждах по телефона. Не знам защо така се получава, но някой път хич не се чува в слушалката. Аз обикновено отивам оттатък в стаята и нарочно затварям прозорците плътно, че да мога да викам с цяло гърло (в противен случай съседите си мислят, че правим революция или провеждаме местни избори) – както силно викам, от Бакойския баир чак на Петкова нива глухите могат да ме чуят даже, само вие не можете! Но това идва единствено от шибаните телефонни линии, по-вероятно само в дълбоката балканска провинция. Щото пък в същото време не съм чувал Даниела да зее така и да се дере по телефона като мен, освен в случаите когато трябва да говори с дядо Митко; ама той поначало не чува завалията, та му е простено.

Както и да е - радвам се, че се свързахме и успяхме да си разменим поздравления и малко информация от общ семеен характер. Ние вечерта пак поканихме съседите за дояждане на огризките, защото нали знаете колко много храна остава от Нова Година за на другия ден. Изкарахме си доста весело с всички – дори малко по-забавно и от предната вечер даже. Обикновено човек очаква твърде много от Новогодишната нощ – масата е отрупана с всевъзможни блюда, до които така и не се докосваме. То салати ли не щеш, то баклави ли, торти, погачи, баници и тем подобни. Същинският моабет обаче става на следващия ден, като много често започва още от сутринта със задължителната греяна ракия. Ех, мамка му – с тези мои спомени ще ме заровят, тук на края на света, така да знаете. Трябва да е било далеч назад в годините, вероятно сме посрещали Новата година на някоя планинска хижа или пък сме били у някой приятел във вилата на родителите му. И тогава така се назлъндисвахме цяла нощ с разни мезета, заситихме се набързо с руски салати и кисели туршии, та до пържолите хич биля и не стигнахме. По някое време легнахме, ама на мен червата ми свирят от глад и корема ми се остъргал само с една гола ракия и тук-таме малко салата от камбета и карфиол – а пък гладни очи затварят ли се? По едно време ставам сабалам от миндера – да е било не по-късно от 08:30-09:00; по първи петли, така да се каже. Че като накладох аз печката, че като турих джезвето отгоре на огъня – ех, море майката юнашка! До него време се надигнаха и другите апапи и като се подкарахме изтънко и отдалеч с блажни мезета от сутринта, та някъде чак следобеда или привечер и манджата от предната нощ даже си изядохме без остатък. Ометохме всичко по масата, пресушихме чаши, бутилки – де що имаше течно и твърдо; че не ни и стигна, ами ходихме за още от тъдявашни съседи и харни люде. Ей такива славни години бяха – и новите, че и старите барабар с тях. А сега – нищо. Само далечният спомен остана в мен да гори, да ми топли душата в най-мразовитите дни – изгубя ли обаче и него, отиде тя, че се не видя…

След това кратко носталгично и лирично отклонение, завръщам се обратно към суровата и “куровидна” действителност (не търсете непознатата вам дума в Тълковния речник на Българския език – едва ли там ще я намерите, но поне пък смисълът й отгатнете). Следващият ден (02 Януари) също не беше работен. Аз ходих до магазина да купя още малко греди и дъски, защото трябваше да довърша покривната конструкция. А пък каква адска жега беше, не ти е работа - само местя чадъра подире си и се крия под сянката му, обливайки се обилно в пот, премесена с вода от маркуча. Свалихме лодката на Ванеса от тавана и със Сашко я надухме (използвахме двойното действие в прахосмукачката на съседите, защото ние нямахме сили от горещина да духаме с уста). После всички се къпахме, возихме се на лодките и така в безгрижие премина целия ден.

Вечерта пак направихме седянката отвън. Наш приятел и съсед мина да ни види, та го почерпихме от ракията. На 03 Януари Сашкови имат годишнина от сватбения си ден и вчера заминаха за Бризбън, та там да го отпразнуват без разни навлеци и възрастни “съветници” около тях в наше лице. Децата си наеха някакъв хотел и ще си дойдат днес. В същото време Даниела е в отпуск - два дена подред им готви супи, мусаки и други гюзлеми, а пък те нищо от това не хапнаха (загубени младежи – ходят по ресторантите и харчат пари за купешките им буламачи, а пък се мръщят на котловата манджа, приготвена лично и с толкова много майчинска любов от “свекървата”). Хайде, снощи пак викнахме съседите на помощ, че да изядем тавата с мусаката. Те пък много я харесаха и така оправдахме храната, за да не отиде на вятъра. Междувременно вчера напълно завърших конструкцията на покрива и вече съм готов за покриване на помещението. Съседа ще ми помогне в тази непосилна за мен задача.

За да нанесем новия шкаф за телевизора, стария го подарихме на съседката с котките (съседката с огромните цици, бих добавил аз като по-точна характеристика на дадената персона; при вида не нейните сладострастни любеници, изпълващи деколтето й до пръсване по шевовете, аз от своя страна хич даже не забелязвам мършавите й и проскубани котараци). Сума камъни съм пренесъл от тяхната ферма, където живее майка й – нека да се радва там, завалийката самотна. А пък старите тонколони ги продадох за $20 на други едни съседи - младо семейство с дребна челяд, които живеят под наем отсреща през улицата. По този начин разчистих малко механата, за да започна с довършване на дървената част – боядисване, мазане с масла, нанасяне на лакови покрития и т.н. Вчера, в остатъка от следобеда се занимавах именно с тези дребни и изоставени дейности. От вашата стая изкарахме и онази четвъртитата дървена масичка – няма място повече за нея там. Последната също я обгорих с пърлачката на съседа и я лакирах на края – стана много интересна. Заедно с малкото дървено трикрако столче ще стои в коридора като интериор и на нея ще си сърбам кафето.

Общо взето така преминаха тези почивни дни. Днес съм на работа, но продължавам да се чудя защо изобщо съм тук – нито ми се работи, нито пък имам някакви мераци за нещо, след такава дълга и разнообразна почивка. Довечера ще ходя до Бризбън да занеса стария компресор от колата на Дани – препоръчаха ми някакъв майстор, дано може да го оправи. Като се прибера довечера и направо сядам на масата, защото ще се позабавя. Тези дни трябва да свържа и останалите две колонки. Тях пък ще ги закача на насрещната стена, над дивана. Така пише в инструкцията, ами още не знам жиците им от къде ще прекарам. В събота и неделя се завръщам отново в механата – искам малко да разнообразя дейностите си, че много ми омръзва да правя едно и също; отегчавам се, а и губя интерес (чувството е почти идентично като да си лягаш с една и съща жена – 25 или 50 поредни съпружески години; ужас!…). За това аз ги редувам от време на време и намирам частична утеха, макар и малко измамна.

05.01.2005 – Днес като че ли малко по-лекичко поминавам на работа, но за сметка на това пък вчера беше един адски ден за мен. След като най-после приключих със служебните си ангажименти, снощи вместо да се прибера, първо хукнах към Бризбън да занеса на майстора компресора от колата на Даниела - да го видим какво ще може да му помогне. Сашкови утре вечер си тръгват, а Нени каза, че ще дойде в събота и ще остане при нас до неделя. Когато се върнах, имах достатъчно време да ударя още една ръка лаково покритие на масичката – тя вече е напълно готова за експлоатация. Довечера ще бутна и трикракото столче, че да ми се попълни комплекта. Сетих се, че в коридора трябва да направя електрическата инсталация преди всичко друго. Мазачът иска кабелите да са вкопани някак си в тухлите, защото по принцип мазилката се прави много тънка и ще му пречат. Може би ще изрежа с диамантения диск нарочни канали във фугите между тухлите и после ще заплескам жиците тук-таме да не провисват. После той ще ги скрие напълно с цимента, когато измазва стените. Това не е чак толкова много работа, но така или иначе пак ще ме увърти докато се организирам. Първо ще започна да боядисвам в механата, че процесът е малко по-тих и дискретен, а едва когато се разбудят и съседите наоколо, тогава вече ще режа зидарията с “щуреца”. А пък какъв пепелак ще се вдигне – някакъв ад ще бъде наоколо! Като се прибера довечера ще закача и тонколоните на стената – мда-а, пак се очертава да не скучая на дивана с вирнати крака.

Онзи ден учихме Неси как да плува – тя се държи с ръце за оная жълтата пластмасова дъска и мята отзад с краката. На края я пуснах и сама да се задържа над водата, като продължи да пляска с краката си. Като разбра, че се движи на собствен ход, Ванеса много се зарадва и даже си помисли, че вече се е научила да плува. Но до тогава има още време и тренировките й тепърва ще започнат. Тези дни времето беше много топло и влажно – по прогноза го дават да повали и малко дъжд дори. Не може обаче да се разчита 100% на синоптиците. Уж са доста точни и научно обосновани в предсказанията си, но често пъти природата им погажда някой неочакван номер и те постоянно се разминават с действителността.

Сигурно вече сте научили за трагедията, която се разигра в съседските нам морета на 26 Декември миналата година. Някакво много силно подводно земетресение предизвика огромни вълни, които пометоха бреговете на няколко държави около епицентъра – Индия, Шри Ланка, Тайван, Малайзия и други острови. Всичко беше тотално измито и отнесено от водата, барабар с хора, животни, къщи, колиби и всякакви препятствия по пътя на водната стихия. Очаква се жертвите да наброяват около 200,000 души общо. Измежду тях има 120 австралийци, които точно през този Коледно-Новогодишен период са били на почивка в тези иначе екзотични райони. Такива “цунами” (огромни вълни) аз съм гледал само по филмите, а ето че те са си били истинска реалност и заплашителна угроза за населението по бреговата ивица. Голямо нещастие – да пази Господ; сега целия свят събира помощи за пострадалите и всичко ще се възстанови точно както си е било, че и по-хубаво даже, само че хората няма вече кой да върне.

Като изписах напред думата (цунами), че се сетих за един стар виц, който може би не е много подходящо да цитирам тук, след съобщението за това природно бедствие, но ще го спомена за разведряване на настроението. Жена ми, оплаква се един е голямо “цунами” – цунá ми първо колата, цунá ми после и апартамента. На излизане цунá мен и детето за последно, след което се нанесе при любовника си. Та, ей такива ми ти работи в тоя наш пъстър, шарен и много червив свят…

В събота рано сутринта ще направя и един курс до бунището – имам разни боклуци, коренища и големи трупи, които трябва да се чистят полека-лека от двора. Освен това съседите ни онзи ден също се развилняха, че като почнаха да хвърлят наред – купчина с боклуци направиха пред тях. Сега трябва и техния инвентар да закарам, защото съм им обещал тази малка помощ от моя страна. До този момент целия им гараж беше затрупан с всякаква ненужна покъщнина, а колите им стояха на пътя (подобно на нашите). Обаче се хванаха и изчистиха помещението до плочата – след тази акция колата на Роза автоматично се прибра в гаража на топло и сухо, а на Рон пачника продължава да гние отвън на дъжда, защото е служебен и оставен на изживяване. Ама и те завалийките - трупали и събирали разни вещи в продължение на години. Ние разбира се прибрахме и някои от техните “сувенири”, между които една голяма и чисто нова кристална ваза – още й висеше етикета, че била произведена в Чехословакия; тежък оловен кристал, направо чудна! Даниелчето много й се зарадва като я довлякох от пътя. Аз пък за себе си прибрах един техен старинен свещник, изработен от масивно сребро – пак атрибут за механата. Обаче той бил “боклук”..., а пък вазата – много хубава. Де пуста пръчка неокастрена, де-е (по шопската корава кратуна, имам предвид)…

06.01.2005 – Богоявление. Довечера ще се обадим на чичо Божко, за да го поздравим за именния му ден. Преди малко се върнах от едно място, където ходих да купя компресора за климатика – обръснаха ме само $220; дано излезе добър. Спомням си, че преди няколко години аз пак го сменях – бяхме още в Maryborough, но тогава платих $250. Сега ще го монтирам обратно на колата, ще му закача разни шайби, ремъци и едно-друго, които бях свалил и ще се уговарям със Стефчо – не знам кога ще е свободен, че да го зареждаме с газ. Това допълнително упражнени може малко да видоизмени строителните ми планове за почивните дни, но то е първо на списъка - отлагане вече няма, защото Дани не може да пътува повече така с малката в тая адска жега отвън. От там насетне ще организирам времето си - кога и как ще вмъквам останалите дейности, които също са точно толкова неотложни, колкото и всичко друго.

Аз снощи се позанимах с трикракото столче - на края му ударих и една ръка покритие, но довечера ще го намажа пак. Стана като ново; заедно с масичката – чуден ансамбъл. Снощи със Сашкови направихме и прощалната си вечеря, защото те тръгват довечера обратно за Аделаида. Даниела ще ги закара на летището, а аз ще прибера Неси от детската градина. Докато бяха в къщи Сашко направи множество снимки с неговото електронно фотоапаратче (цифрово дето му викат модерните люде). Едно дребно и ситно такова, малко по-голямо от кибритена кутия, но пък какви снимки вади - направо прекрасни! Е, то и струва $800, разбира се. Само че тези снимки са за гледане единствено на компютър. При нас вече има лаборатории, които се занимават с прехвърлянето на такива електронни снимки на специална фотохартия. Може да избера няколко по-интересни пози - като ги запиша на един диск, от него ще ми направят хартиени копия, че да ви изпратя няколко.

Нашия съсед пък онзи ден ми даде техния стар DVD плейър – нещо не бил доволен от него, та си купил друг. Добре ама човека ровил с една отвертка из вътре, направил “късо” и последното съвсем спряло да работи. Миналата вечер го отворих да видя за какво става въпрос и намерих едно изгоряло съпротивление на захранващата платка. Ще идем довечера с Неси до “Млад Техник” да купя тази част и ще я запоя с поялника - може пък тя да му е цяра. Ако ли не - ще го изхвърля. А помните ли онази машинка за шкурене на дърво, дето си я купих докато бяхме заедно с вас от една гаражна разпродажба за $3? Е, добре – миналата вечер нещо й стана обаче. Аз рекох да я отворя и да надникна какво има вътре, но пък после не можах да й събера парчетата и най-тържествено я поставих в кофата за боклук. Пак ще търся да си купя нещо подобно, защото е много удобно и практично дърводелско помагало.

07.01.2005 – Хайде, хаирлия да е - днес пък честваме Ивановден. За много години отново на всеки, който носи името на светията - нека да е жив и здрав! А пък аз продължавам своя необикновен репортаж от мястото на събитието. Сутринта започнах работа малко по-рано, че да си тръгна довечера за дома много по-рано. На връщане ще мина през моя търг, от където всеки път купувам по някоя дреболия. После се прибирам и нещо ще човъркам у нас, но още не зная какво (най-вероятно ще си направя една салата и ще се ровя с вилицата в чинията, размеквайки сухия си залък с нещо “твърдо”).

Утре почвам да се занимава с шибаната кола на Даниела. Тя днес пак я води на “доктор” – онзи калмук в сервиза само й снел епикризата, но и нищо друго не направил, за да я изправи на крака. А пък аз нейната “диагноза” си я знам и без лекарската му намеса – прекрасно усещам къде са й болежките; проблемът беше, че до този момент не можех да разбера точно от къде идват. Но сега поне това стана вече ясно (мамка й мръсна противна, японска и императорска – как не бях малко по-богат, одма щях да й драсна клечката и да купя друго возило; ама не съм). Снощи говорих със Стефчо - през почивните дни ще се видим с него, та да довършим ремонта. Аз утре ще монтирам компресора - таман сега го няма и не ми пречи, та ще взема да сменя и ремъците. Те горките, са на повече от 300,000 км – единият вече се разпраши и се разпадна в ръцете ми, който неизбежно ще сменя независимо дали искам или не. Другите два също са нацепени по най-безобразен начин и едвам се държат само на конците. Вчера и днес Даниела нарочно обикаля магазините да купи каквото трябва, а пък аз утре ще ги наслагам по местата им. Освен всичко до тук, “докторът” в лечебницата за коли се изказал, че ключовете на вратите, които управляват прозорците да се свалят и вдигат, също били повредени и трябвало да се сменят, за да се оправи работата. Шибания клаксон отдавна не работи – разкачило се е нещо в самото кормило, което не знам как ще оправям. По-рано, когато аз управлявах този автомобил се бях научил да размятквам пръсти (най-често средните…) през прозорците и да свиря с уста, когато трябва да завивам в ляво или дясно. Но сега са модерни времена и за целта си трябва тромба – показването на средния си пръст някому се счита за много дълбока (най-често анална и по-рядко вагинална…) обида, докато ако му теглиш п****ата майна през джама, заклинанието не може да се преведе на английски. Въобще, с всичко това исках да кажа, че ми се отвори работа за дълги часове напред, да не казвам за цял ден. Един болт да не мога да развъртя и направо изгарям, защото моите инструменти са много елементарни – те биха били чудни за Трабанта, дето всичко му беше просто и ясно. Обаче сегашните модерни возила са направени да могат да се поправят само в съответната марка сервиз от тамошните “доктори” - “фелдшерите” като мен нямат право много-много да се ровят там, дето не им е работа. Е да де, ама ние нали сме си от по-специалната и широко специализирана българска порода говеда - пипаме навсякъде, поправяме всичко и си завираме пръстите къде ли не. С други думи, това ще са ми основните занимавки и ръкоделства за утрешния ден. Дано втасам по-скоро, че да се местя на строителния полигон, защото и там всичко е назряло - чака моята ръка да го бутне. Неничко ще дойде утре да се видим. Каза, че ще остане с нас до неделя. Времето малко се позахлади - даже вчера вална и малко дъждец, колкото да обере прахоляка по пътищата и тротоарите.

Вчера изпратихме нарочни поздравления за чичо Божко и малкия Божи през телефона на Албенчето. Те от своя страна също ни се обадиха директно от масата - някъде около 20:00 трябва да е било в България, но при нас вече беше станало Ивановден; т.е. в 04:00 сутринта. Не разбрах само бяхте ли и вие на гости у тях или не - сигурно сте били; та как се изтърва такъв свят ден и празник! Аз сегиз-тогиз ви изпращам по някое и друго съобщение - хем почти всеки ден. А пък вие не ми отговаряте – да не би да ми се обидихте онази вечер, дето ви казах, че все акъл давате? То всичкото беше на майтап (въпреки, че това си е чистата истина, де). Съседа Рон, нали непрекъснато ме наблюдава отстрани кое как правя - някой път го питам и за съвет обаче (доста често, бих добавил). А той винаги ми казва: “Ще го направиш точно така, както твоя татко те е учил през годините и както той самият би го направил за себе си! Ще зарежеш тук, ще изпилиш там – всичко да стане баш по мярката!” Та като си събера акъла и след всичките съвети, които съм попил в последните 45 години от родители и близки, взема че свърша нещото академично - става по-добре и от магазинското даже. Само дето малко повечко време ми отнема, докато измисля проектите в главата си, но ние нали кандисахме и вече не бързаме чак толкова много…

10.01.2005 – Ох, от где да започвам пак, милички на мама? Уж подкарах почивните дни полека и с малко, а пък сега сами ще видите чак до къде стигнах – та и сянката си задминах даже.

Идва си в петък вечерта Даниела от работа и гледам, че нещо капе отдолу под колата й. На пръв поглед бистра като сълза водица – кап, кап, кап! Компютърът в главата ми започва да чатка на максимални обороти и тъй като все още не знаех нито от къде идваше този теч, нито пък бях в състояние да установя произхода му, за свое собствено успокоение постепенно започнах да отхвърлям една по една вероятните причини. Тъй като антифриза по принцип е зелен, но омесен в охладителната система на колата със съществуващата в нея доволно количество ръжда, последният се превръща в една мътилка със силно изразен ръждиво кафяв цвят, подобна на индийски чай – по-скоро никарагуанско кафе, ама от предпоследната цедка. Компетентно и успокоително отхвърлих възможността за повреда специално в тази система. Тогава си помислих, че казанчето за миячката на предното стъкло се е пробило някъде и от там тече тая шибана вода. Дори с тази нежна мисъл си легнах вечерта, като смятах, че като сложа ремъците на другия ден за час-два и след това си продължавам строителството. Да, ама не, казваше незабравимият Петко Бочаров!

Ставам обаче рано сабалам в съботния празничен ден, но оная струйчица продължава да църцори по цимента на площадката. Ако причината беше в казанчето, то за цяла нощ щеше да е изтекло 10 пъти - след като пък не е и пълнено скоро на всичкото отгоре. Викам си на акъла, продължавайки със своите тъжни и мълчаливи разсъждения: “В локва трябва е скочила тая моя Дана и още й се оцежда водата от праговете!” Добре ама навън се облещило едно слънце - да пукнеш от жега и да се разтопиш на асфалта; къде ти локви в туй знойно време – реката да беше изгазила, пак щеше да изсъхне до сутринта! И като си монтирах лупите на зъркелите установих, че струйката се стича точно зад шайбата на коляновия вал, където е наблъскано с всевъзможни маркучи, тръбички и какво ли не още; накратко - нищичко не се вижда и забелязва достатъчно ясно; само може да се гадае по въпроса, та дори и с очила на очите. Едва тогава реших, че повредата ще е нещо по водната инсталация, защото като надух с уста през дупката на радиатора и шурнавът се засили. Бре, че в деликатно положение попаднах и в каква още по-шибана ситуация изпаднах - подкастриха ми се крилцата и тутакси взех да гледам през огньове и на кървави петна!

Реших да вкарам колата в сервиз - там да я оправят майсторите, защото моите знания може да са неограничени, но за сметка на това пък възможностите и уменията ми са силно затормозени поради липса на условия и подходящи инструменти, а най-вече от мързел, недостатъчно време и неприязън към подобен род дейност. Тръгвам веднага с другата кола да търся отворени автосервизи в събота сутринта – няма бако такива филми! Те така са се ояли вече, че не ебават да работят в съботите; тогава само по-гладните отварят да изчукат някой и друг грешен долар. На едно място намерих отворен един такъв дюкян и по моето лично описание (диагноза…), майсторът предположи, че това сълзене може да е от водната помпа, която се намира баш над тая шайба (маховика). Обаче той нищо със сигурност не можеше да ми каже, докато сам не види колата. А пък тя половината беше разглобена – стои безмълвно у дома пред гаража, без ремъци и въобще не е на ход. Мислех да извикам “Пътна помощ”, да натоварят тази японска купчина ламарини на камиона и да му я докарат в цеха, та майстора да я прегледа. Добре, ама онзи пък беше толкова зает, че преди понеделник нищо не можеше да направи.

Теглих на нещастника една къдрава майна от моите, които имам подготвени в речника си специално за такива и подобни случаи и се върнах безславно в нас. Повиках неволята и след като тя не дойде, аз започнах бавно и методично да събарям нещицата едно по едно – трябваше някак си да стигна до водната помпа и да отстраня всичко, което се изпречи на пътя ми. Междувременно дойде и Тони, нашият съсед - българите с бебето, които живеят в края на улицата. За тях само сте чували, ама не сте ги виждали – както и да е. Хайде, и той ми даде един акъл и завчас изсипа ценните си съвети като самосвал на бетонов възел - хич да не се помайвам, ами да почвам да махам нещата които пречели: капаци, маркучи, бобини и сума ти други части и агрегати. Голям зор видях, докато сваля капаците на ангренажния ремък – а пък шибаната помпа се намираше баш зад тях; всъщност проблемът беше с останалите й 3 болта от всичко 6, на които се държеше закрепена към блока на двигателя. Така едвам вече в 12:30 по пладне, помпата ми се изсипа в мръсните до лакти ръце.

От там насетне пак се метнах на моята кола и отидох в магазина да купувам нова водна помпа. Онези обаче там затваряха в 13:00 и съвсем случайно намериха една да се въргаля по рафтовете им – че се оказа и последната даже. Хайде, изръсих $80, плюс $5 за една течност, нещо подобно на нашенския херметик. Тъй или иначе аз вече бях стигнал до главния ремък (ангренажния), та рекох да сменя и него (на това място в Жигулата има верига и скъсването й вероятно не е чак толкова опасно, но в моя случай вместо верига японците са сложили гумен ремък, който задвижва два разпределителни вала - ако последният обаче рече да се скъса, буталата се посрещат по някакъв начин с клапаните и инжекторите, а обикновено след такава авария се купува цял нов двигател, защото старият не става повече за нищо). Та взех и въпросния ремък за други $30 и се прибрах в къщи малко по-успокоен.

Веднага почнах да слагам всичките чарколяци обратно по местата им – в 19:00 вече бях под душа, но преди това трябваше да се топна целия в бензин, че да сваля мазута от себе си. Бях натурял и някои от ремъците, че поне да запаля двигателя, за да видя как работи всичко. Цъкам – сега пък ток няма; мамка му – бедите като че ли извират и ми се посипват по нещастната кратуна, сякаш ято врабчета изпращат “визитните си картички”! Прекарах моята кола до другата и с помощта на кабелите най-после запалих кютюка – оказа се за щастие, че този път всичко се движи нормално. Сложих акумулатора да се зарежда и се прибрах окончателно - навън отдавна беше вече тъмно…

На другия ден продължих с електричеството по колата. Прозорците обаче не можах да оправя, защото ключът е някакъв специален, с електронен блок вътре, който е фъснал и трябва да се смени с нов - отказах се от тази идея. После се концентрирах върху проблема с клаксона – свалих кормилото и установих, че отзад пръстените му са се окислили. Като ги остъргах с ножката, почистих ги, намазах клемите им с малко грес и свирката мигновено си върна гласа. Монтирах компресора на климатика, ремъка и до пладне приключих с автомобилните си занимавки - тъкмо пък и Неничко дойде тогава. Даниела отиде да купи пици за обяд, та всички седнахме да ядем. След това се мотахме и се занимавахме с разни други дейности - излизахме за малко по пазар, Нени ми помогна нещо из механата и т.н. Надвечер той си тръгна, а аз се залових с гредите в механата. Мазах ги с едно специално подово масло за дъски. Всяка вечер ще правя по малко и до събота ще ги изкарам. Този процес е много бавен, защото дървото е сухо и бързо попива, та всеки път трябва да топя четката в кутията. Най-накрая си легнах като отсечен в братското Коми бор.

Тази сутрин ставаме и уж тръгваме за работа. Почва Даниела да си пали колата, обаче пак нямаше достатъчно ток в батерията. Това автоматично ми подсказа, че и и нов акумулатор ще трябва да купувам. Дадох й пак захранване от моята каручка и я изпратих на работа с 300 клетви и заклинания (всъщност този път жената беше невинна, за сметка на колата – но нали трябваше да си изкарам яда на някой одушевен предмет, та барем да ме разбере правилно и запомни “с добро”). Хубавото поне в случая беше, че не излязох от нас преди нея – тогава Дани трябваше да безпокои съседа да й дава ток или да чака пред нас “Пътна помощ”. Автомобилите с автоматична скоростна кутия са напълно безпомощни на пътя, веднъж останали без годен акумулатор – няма тикане, че двигателят да запали по инерция. Самата трансмисия не е като на другите коли с ръчни скорости и тя не може да превърти коляновия вал чрез колелетата и от там да тръгне с “летящ старт”. Умре ли един път батерията, в тоз миг свършва и колата, докато не се сложи нова или не я качат цялата на камион до най-близкия сервиз. Напред ходих до съседен магазин - купих друг акумулатор и довечера пък ще го сменям. Старият издържа 4 години – от тук нататък не може да се очаква нищо повече от него на тази преклонна възраст. Новият пък е марка “BOSH”, с двугодишна гаранция, обаче струва $120. Само до този момент необходимостта на Даниелкината кола да остане в движение на пътя и да бъде в що-годе прилично за експлоатация състояние ни струва $800 с всичките масрафи. След своите повече от 300,000 км пробег може да се очаква всичко вече от нея...

11.01.2005 – Онзи ден от съобщението ви разбрах, че е пристигнало и второто ми писмо – пуснах го на 30 Декември, малко преди да взема Сашкови от летището. Сметката излиза, че е дошло само за някакви си десетина дни. Това също няма да го бавя много, като знам с какви трепети и надежди чакате всяка вест от нас. Вчера стана ясно, че пак нещо съм ударил от търга, та ще ходя довечера да си го прибера. Заложих малко парички на една много хубава етажерка от дърво за новия коридор. Сутринта нарочно дойдох по-рано на работа, за да мога да си тръгна преди 17:00, та да сваря хората от търга преди да са го затворили. После отивам в детската градина за Ванеса, на път купуваме малко зарзават, след което се прибираме, че ще варим чорба.

Снощи инсталирах новия акумулатор в колата на Дани и положението се възстанови. Сменях и чистачките, че не бършеха добре. Така вечерта приключи без да бутна нищо по механата. Довечера ще отделя поне час-два, че да свърша нещо – пак взех да изоставам от смелите си насрещни планове.

В събота ще ходя до Стефчо да оправим окончателно климатичната инсталация на Даниела. После се връщам в къщи и продължавам по моите строителни обекти. Аз както съм почнал всичко наведнъж, изедин път ще се свърши цялата работа, само че до тогава ще са минали години. Онзи ден като изхвърлях на бунището боклука от съседите, че турих в ремаркето и два корендака от моите дърва - досвидя ми обаче да си давам от пъновете, които толкова усърдно съм събирал и мъкнал от къде ли не. Те са ми жизнено необходими за камината, защото свършим ли веднъж дървата и ще трябва да ходя по горите, че да събирам съчки. Ние за две парчета наденица изгаряме половин кубик дървесина – кога и как ще им насмогна като се свършат!

Всеки момент очаквам съседа да ми донесе някаква информация за покрива. Веднага щом покрием помещението и викам майстора да измаже стените. До тогава електрическата инсталация ще съм я положил вече - надявам се това да стане дори още през тази събота и неделя. Иначе на работа всичко е спокойно, в отдела цари обичайната заетост, но моите мисли са насочени към дома, бита и семейството – нищо друго не ме интересува, най-малко пък шибаните им заводски проблеми.

12.01.2005 – Снощи всичко мина според предварително набелязаната програма. Единственото, което не бях предвидил беше само, че нямаше да има ток почти цялата вечер, че и през нощта. Таман привърших с мазането на гредите в механата към 20:30 - окъпах се и седнахме с муцинкото да изпием по една каруцарска бира с мезе от миризливо и посиняло френско сирене. Не се мина и половин час обаче, когато токът изведнъж угасна навред - много необичайно и изненадващо, почти невероятно; бях забравил това странно и натрапчиво усещане за 3-часовите режими на токоподаването, което ни бяха спретнали навремето партийците – бял ден да не видят дано, че и на онзи свят дори. Ние си запалихме една свещ за подсилване на романтиката и продължихме да се черпим. Добре, че чорбата ми се беше наготвила сама - тъкмо я бях застроил, та стоеше още гореща на печката и успяхме да се навечеряме. Легнахме си с кокошките, защото без ток, както всички знаете, живота повсеместно спира (освен в изолираните случаи, когато се работи по създаване и зачеването на “нов” такъв). Няма лампи, няма радио и телевизия, няма даже телефони – какъв пещерен разкош от времето на каменната епоха! Впоследствие проблемът дойде единствено от факта, че трябваше да пикая седнал на клозета, за да съм сигурен че бирата отиваше в правилното направление; в противен случай поради тъмницата имаше голяма вероятност и да не уцеля съвсем точно дупката на отходния възел. Не знам каква повреда беше станала, но до сутринта я бяха вече отстранили. Ако обаче и довечера токът спре по същото време, значи че сме минали на режим – ха-ха-ха!

Иначе работата в механата е под пълна пара. За две вечери успях да намажа само гредите. Отиде 4 л масло само за първата ръка. То е специално, много рядко и бързо попива в сухото дърво. Ще им ударя втората ръка довечера, но ще сгъстя разтвора с малко моторно масло. На края ще запечатам всичко с една друга специална течност. Така искам да консервирам гредите во век и веков – амин! Няма гниене, няма дървояди, няма червеи и други опасни зверове – мравки, термити и подобните им вредители. Иначе маслото изсъхва или с времето се изпарява и те пак заприличват на най-прости и обикновени дъски. А така ще запазя тъмния, нахранен цвят на гредите, след като и добре ги обгорих с пърлачката. Става много хубаво, но пък и колкото време отнема всичко това – няма що…

Климатичната обстановка тези дни е необичайно хладна за сезона. Термометрите едвам помръднаха до 25°C-26°C, спрямо нормалните близо 40-градусови жеги, характерни за австралийското знойно лято. Самите вие помните какво чудо беше миналата година - сигурно и тази няма да е по-различна от ланшната. Все още обаче не е навлязла горещата ударна вълна, та поминаваме добре на прохлада.

Таман ей сега разбрах, че мой колега от фабриката утре ще заминава в командировка към Нюкасъл, та ще му дам пари да ми купи няколко туби с мастика от онзи специализиран магазин за стоки от балканските държави (предимно гръцки разбира се, но покрай техните добре известни в целия свят артикули се понамирва и някое турско бурканче с имамбаялдъ, локум, македонска лютеница, сръбски или хърватски вафли, италиански доматени консерви, гризини, фурми и прочие лакомства – естествено без българско овче сирене, сливова ракия, луканки и останалите произведения на традиционния и безграничен български кухненски потенциал). Аз съм си затворил едно кило от нея в нарочно шише с етикет на “OUZO” за вечни времена – то ми е неприкосновен запас и няма да се пипа под никакъв предлог, освен в случай на война с арабите. Снощи, поради тъмнотията не сколасах да изпратя традиционното си съобщение с доклада вкратце за развитието на настоящите проекти. Днес ще идва още един човек да оглежда покрива на къщата, че да ни каже колко пари ще иска за боядисването му. Няма да намерим някой да се занимава с всичко това за по-малко от $2000 – идеята е да разделим масрафа със съседите. Само че те не са много навити да похарчат толкова много пари накуп (по $1000 на семейство). За това уж търсим някой, който да направи нещата много по-евтино, но едва ли ще намерим такъв будала – той трябва да е много прегладнял, а пък такива екземпляри не се намират лесно, поне в тази част на света; за другаде не знам.

13.01.2005 – Продължавам със съчинението си на свободни и освободени от всякаква сюжетна стойност теми. Снощи, щом се прибрах от работа и се напъхах в механата. Разбърках разтворите и почнах да мажа гредите с тях. Довечера ще завърша и втората им ръка – още две подобни вечери ми трябват и ще запечатам всичко с последния “мехлем”. То ще бъде тяхното трето и окончателно покритие. Голяма врътка се оказаха тези шибани гредички, но пък за сметка на това ще станат много хубави – като в етнографски музей. После се местя на секцията и етажерките по стените. Тях пък ще ги мина два пъти с един пресечен лак, който като изсъхне, няма да лъщи като политура, ами ще стои малко матово. След като и това се завърши напълно, започвам изкърпването на тавана и стените – дупчици разни, всякакви деруги по гипсовите плоскости и т.н. Финалът ще бъде когато боядисам всичко в ослепително бяло, за да стане по-светло, че тези камъни и греди позатъмниха малко обстановката. Върху камъните също трябва да нанеса едно специално покритие (задължителните две ръце), за да изглеждат винаги чисти, все едно че са току-що измити с вода. А пък вече съвсем най-накрая нареждаме плочките по пода и режем лентата на откриването. През това време покрива на коридора трябва да е станал, да му се измажат стените и да съм преместил там мивката, пералнята и хладилника. Така както изброявам отделните дейности, работа ще имам за 100 години напред! Вече се обърках кое да правя първо, по-първо и кое най-първо. Всичкото е все първо комай. Ама така поне вечерите ми са запълнени – прекарвам по 2-3 часа след работа в механата в гимнастически упражнения. Колко пъти се качвам и слизам от тая шибана стълба, няма да ви казвам - като маймуна съм станал нагоре-надолу. Обикновено първата вечер правя всичко, до което мога да стигна от земята с протягане на ръцете; втората и всяка следваща се занимавам с останалите на високо участъци, по тавана и т.н.

Като споменах напред за маймуната, че пак се сетих за един виц от доброто старо време. Оженил се маймуняка за жирафката. След месец го срещат животните в гората и не могат да го познаят: измършавял, очите му хлътнали, изпит, сух, само кожа и тук-таме по някой кокал стърчи изпод козината му. Попитали го те, каква е причината, а пък той им отвърнал: “Абе, мани – моята хич не се оказа лека. Първо еба отдолу, после се катеря нагоре да целувам; след това пак скачам долу да си продължа ебането и от това разтакаване нагоре-надолу, та хептен се загубих. Минало се-не минало известно време, животните отново срещнали маймуняка да се разхожда из гората. Този път, гледат го - оня загладил косъма, налял се, че и шкембе даже пуснал. Брей, рекли животните – че как така се поправи толкова бързо? А, казал той – много лесно. По-рано непрекъснато се качвах по врата на моята да я целувам – а пък сега, където еба пак там целувам, с което си съкратих барем катеренето (тук се предполага избухването на неистов смях, но понеже вицът ми е малко старичък, та може и да не предизвика чак толкова огромно въодушевление у читателите – пардон малко за мръсните думички, ама така съм го заучил в отделенията и като такъв съм го запомнил, в автентичния му формат; прощавайте, още веднъж – дечурлига нали няма наоколо по масата).

При случай, когато отидете нагоре по Етъра, попитайте някой от обслужващия персонал с какво поддържат дървените части винаги така свежи, като че ли току що са намазани с нещо. Това са всичките порти, черчевета на прозорци, греди, дъски и т.н. Ще ми бъде много интересно да знам, а и на колко време се прави такова опресняване. Щото аз си мисля, че като намажа сега всичко, туй ще им е плескането до края на земните ми дни. Именно заради това искам да запечатам дървенията с този специален разтвор. Но вие все пак питайте и тамошните хора – ето ви една задачка за някой хубав слънчев ден. Хем ще се разходите на чист планински въздух, хем ще изядете по една симидена питка, пълна с кебапчета и ще разберете каква е кондиката. Аз мисля, че там имам един мой далечен познат от ергенските години, който стана някакъв уредник из Етъра – Красимир Мариянски се казва (или пък дали не беше Мариянов…). Търсете него, той ме знае и помни от едно време. Преди години така се бяхме напили с него из града, че не можехме да се познаем един друг - кой от нас всъщност кой беше; голямо нашмъркване беше, до безпаметност и пълна забрава - с осиране в храсталаците и препикаване на дуварите. Когато през 2001 бяхме за последно по тези свети места, та случайно се видяхме из дюкяните с него - освен ако през това време не си е намерил някаква друга работа.

14.01.2005 – То днес комай пак е Васильовден, докато ние изтикахме още една трудова седмица. Даваха прогнозата за тези дни, че ще валят дъждове и аз на бърза ръка направих планове за работа на сухо – ще съм плътно в механата. Все още обаче е топло и сухо - няма никакви изгледи за валежи. Аз снощи приключих с маслото и гредите. Довечера може да се прехвърля на шкафа - ще го мина първата ръка лакировка, че тия дъски ми омръзнаха. Искам малко да разнообразя обстановката и дейността си, защото се отегчавам от еднообразна работа. Когато лепих камъните по стената, последните няколко парчета вече не можех да ги гледам - едвам им намерих местата от омерзение. Така стана и с тези въжишки греди – четири вечери подред ги мажа с масло, по 3 часа губя всеки път. Последната ръка я направих по-дебело, че да попие маслото хубаво навътре. Ще ги оставя добре да заветрят отгоре, че тогава чак да ги запечатвам с тая специална течност. Последната е нещо като олио, но по-рядко и има други свойства – далеч по-различни от това, което щедро ръсим на доматената салата. Да мина шкафа една ръка и това ще му е за петък вечер. Чунким и там - докато ги извъртя и обиколя всичките дъски и дъсчици, пак ще отиде доста време. Но пък те поне са гладки и четката ще върви лесно по тях. Това е планът, но за изпълнението му все още не мога да кажа нищо.

Утре в 08:00 отивам при Стефчо да пълним колата на Даниела с газ (за хладилната инсталация). После се прибирам и продължавам по моите обекти. Още чакам съседа да проучи едни специални покривни панели, та евентуално да ги ползваме вместо обикновената ламарина. Аз ако бях, до сега да съм ги и купил даже. Ама нали не е негов зора, та все отлага този въпрос. Аз може да съм бавен в действията си (защото съм изключително прецизен...), но като набележа целта и крайния резултат - по глави минавам, докато не го получа.

Тези почивни дни ще отделя малко време и на тонколоните. Трябва да ги закача на стената – става въпрос за малките. Също и компютъра ми пак е “много болен”, та ще го водя в понеделник на нашия “фелдшер”, тук в завода. Преди това ще се наложи да го разкача напълно от разните му кабели и жици, а тъкмо го бях инсталирал (уж окончателно) – омръзна ми вече! Дано това момче, което по принцип се занимава с нашите служебни компютри да го оправи - не знам какво му стана; това беше още преди да замина за Нюкасъл. И от тогава си е все така, почти на умиране. Иска ми се да го възстановя до първоначалните си качества и ще го оставя за Ванеса - един ден във всички случаи ще й дотрябва, а пък аз ще си купя нов. Е, няма да е баш на тоя етап, защото не ми е и изтрябвал Бог знае колко много. Аз по цял ден ползвам компютъра на работа и до домашния не опирам твърде често. Но по принцип такава вещ е необходимост вече в зората на новия век – нали всеки ден излизат все по-нови и по-евтини на пазара, ще се намери някой и за мен.

От съобщението на татко разбрах, че някакъв мой съученик ще ме търси. Щом като не иска аз да му се обадя – негова си работа. Като се обади, хубаво – като не, много му здраве. Изобщо не знам коя е тази тайнствена личност и просто не мога да си представя кой от всички, които аз познавам може да бъде. Но както и да е - ние сме тук и всеки добронамерен себеподобен е най-добре дошъл. Но за да не си е дал сам телефонния номер, значи че не иска да се разправя с българи, което също е напълно разбираемо и съвсем не е ненормално. Общо взето, ние българите по света сме си малко като напаст – един път като се опарим едни от други, та ни държи влага за доста дълго време напред. Интересно ми е обаче едно да науча: дали само ние, боклуците и утайките на обществото, преди години ощипахме навън и избягахме от България, завещавайки я в ръцете на уж по-читавите й наши наследници или пък се получи тъкмо обратното и сега там се въргаля само измет, а пък тогава се изнесе само каймакът в наше лице; хá познайте сега – имате право да отгатвате до три пъти, но лично моите предположения са малко по-тъжни и сиви от очакваните традиционни отговори…

17.01.2005 – А пък ето какво става и по-нататък с драмата около моята скромна персона. В петък вечерта усилено се занимавах с шкафа в механата. Ударих му първата ръка покритие и мирясах – началото на новия етап бе дадено и надпреварата с времето и обстоятелствата започна.

В събота сутринта отидох у Стефчо да се разправяме с колата на Дани. И там отиде кажи-речи до обяд - докато отида, че да се върна; имахме и 2-3 часа врътня, после пък рекохме да изпием по една бира и то стана пладне. Прибрах се в къщи и на нова сметка продължих дейността. Направих и втората ръка лаково покритие на дъските, с което напълно завърших този обект. После пък трябваше да смеля едно месо за кайма, правих си нещо и на компютъра, докато най-после седнахме с питиета и мезета на двора.

Междувременно се чухме по телефона с вас. Дано да е станало хубаво виното – така ми се пие шира, обаче аз може да си направя от някакво полускапано грозде. Вечерта Даниелчето накълца една мощна шопска салатка, кюфтенца омеси, запалихме камината и подкарахме тържеството. Съседите ни имаха гости - те също бяха седнали отвън, въпреки че малко подухваше откъм водата, но пък така поне комари и мухи нямаше. Към 21:30 гостите им си тръгнаха и ние ги поканихме у нас да си допродължат започнатата вечеринка. И така продължихме заедно с тях, че нощта ни се удължи до 03:30 сутринта в сладки приказки, музика и алкохолно опиянение.

На другия ден специално на мен не ми беше много работно – прекарахме повечето време с лодките в езерото, с надеждата да потушим огньовете на махмурлука от предната пиянска нощ. Ванеса се научи да се движи с нейната жълта пластмасова дъска – мятка с краката и се държи за “жълтото”, както тя му казва. Следобед даже и поспахме малко – въобще, хубавичко си починахме без да се гласим и каним много. Аз надвечер сготвих една бака пълнени чушки, че да си отчета някаква жизнена дейност за деня. Вечерта гледахме тъпия филм по телевизията и така мъчително приключиха почивните ни дни.

Довечера продължавам с покритието на камъни, дъски на етажерки и гредите в механата. Това ще са ми основните занимания за през седмицата след като се прибера от работа. Дадох размерите на разширението (коридора), че съседа да поръча покривните му плоскости в едно ателие. През почивните дни вече ще почвам по-крупните занимания – електрически инсталации и т.н. За сега ще се бъзикам с дребни дейности, докато е все още сравнително светло. Стъмва се напълно в 19:00, но аз продължавам да работя на светнати лампи в механата.

18.01.2005 – Снощи едвам успях да мина една ръка етажерките. Правих нещо друго, но повечето се въртях и фактически нищо съществено не свърших. На всичкото отгоре валя дъжд. Тръгнах да ударя една ръка и на камъните със специален разтвор, който запечатва всичко. Обаче по дъното на баката, която също донесох от Нюкасъл имаше нещо черно - някаква гъста утайка, която така и не разбрах какво точно беше. А пък ако го бях разбъркал това всичкото, щеше да стане тъмно като насмолено. За това ще изчакам да се утаи пак и тогава ще отделя само годната част, която е останала най-отгоре. Снощи пробвах малко на един камък и със задоволство установих, че крайния резултат ще бъде много сполучлив. Тази цялата суматоха и суетене около една нищо и никаква работа ми отне доста време, докато се чудех какво да правя и вземах важни еднолични решения. Едвам ще ми стигне обаче разтвора за тези прословути етажерки – буквално всичко ще е до последната капка (не кръв, а масло в случая). Довечера ще ги завърша с втората ръка и ще се местя обратно на гредите. Те също трябва да се покрият финално със специалния запечатващ разтвор.

Днес ходих до един склад за гипсови плоскости да проверя по колко ги харчат и дали имат подходящи размери – с тях ще образуваме тавана на коридора. Ще ги наковем отдолу по гредите, които държат покривните панели. После само се шпакловат, за да се заличат главите на гвоздеите и му се удря боята. Но този етап ми се вижда малко далечен все още.

Цецови се обадиха онзи ден, че ще дойдат при нас на почивка за няколко дена – пристигат на 26 Март, когато е тукашния Великден (Католическият имам предвид). Майка му на Цецо си тръгва обратно за България на 01 Март – може даже по нея да изпратя това писмо и някоя снимчица. Ще видим как ще се организираме. В апарата имаме един филм още от Нова Година, но на проклетото и модернистично “фото” му свърши батерията и сега не можем да го извадим от там, защото всичко вътре е механизирано и моторизирано, разчитащо единствено на шибаната батерия. А пък тя е някакъв специален модел и в специализираните магазини струва $27. Аз преди време бях купил цели три – бяха ги намалили на $6, та поминахме с евтината стока. Обаче повече няма да се разправям с тоя осъвременен фотографски боклук – като извадят филма и ще го изхвърля. От германската “PRAKTICA MTL5”, която си имам от време онó, по-хубав фотоапарат аз още не съм видял (че имам и един руски “ЗЕНИТ” – за асортимент). За тях имам всякакви обективи и оптики – незабавно ги връщам към ежедневната им употреба, защото не мога да насмогна с батерии за другите фъшкии. Обикновено те се изтощават от стоене в шкафа – един път да ми се наложи някоя снимка да щракна и нямам ток. Стигат ми толкова експерименти с модерното – възстановявам традиционното и допотопното, доказало не един път вече качествата си във времето…

Вчера си донесох компютъра тук на работа, за да го прегледат нашите специалисти. Беше доста зле, пълен с много вируси и едвам вървеше, завалията. Каква ирония на съдбата е това, мама му стара. Ще се пресрами човек нявга-нивга да зашепи нечий чужд гол задник (женски, естествено…) и да си топне чушката в хралупата с “меда” – вземе, че го хване СПИН; в най-добрия и безобиден случай, я въшки ще лепне или пък някой трипер ще го тръшне. Когато си стои мирно, тихо и кротко в къщи, гледайки денонощно порно да речем, тогава пък компютъра му въшлясва и го хващат всевъзможни бацили и разстройства. И в двата разгледани случая ние постоянно се намираме откъм ебаната страна – няма оправия. Сега уж го излекуваха, но да видим до кога ще е все така. Довечера ще трябва да го инсталирам обратно в бюрото, където си беше.

Хубав дъждец капна вчера, та ми напои посевите. И днес времето е едно облачно такова – всеки миг ще ливне отново. Аз поне сега от дъжд не се опасявам – концентрацията на силите ми е само в механата; навън да вали колкото си ще. Обикновено там прекарвам вечерите, докато завърша всички наченати дейности.

Започнахме да търсим училище на Ванеса – оказа се, че навсякъде местата са заети и нямат свободни чинове. Но все нещо ще се нареди – няма да си остане в къщи и неука, я! В събота ще й бъде първия урок по музика. Обадиха ни се от музикалната школа да отидем на прослушване, та ще я водя сутринта. И този ден ще се окаже ялов за моята работа, но нали пък трябва и другите неща също да вървят паралелно.

19.01.2005 – Снощи като взех Неси от градината, минахме през зарзаватчиите да купим някоя маруля, две връзки зелен лучец (за цената на една…), краставички и се прибрахме. Сложих й да вечеря и аз отново потънах в механата. Завърших напълно покритието на етажерките (поличките). Остана ми само един напръстник разтвор от общо 4 л бака. Прибрах го в едно малко шишенце, да имам за последни корекции, ако се наложи. После почнах да сглобявам компютъра и да го пробвам. Уж ми го оправи момчето, ама да видим до кога ще издържи. Аз така или иначе започнах да правя проучвания за нов – ей тъй, колкото да си чеша крастата. Докато подредя всичко както си е било по местата и то стана близо 21:00 - чак тогава седнахме да вечеряме. После иззяпахме филма и хайде, в леглото. Довечера почвам завършването на гредите. Бях мацнал малко с тоя консервант отдолу на едната, за да видя как ще изглежда в бъдеще. Веществото е гъсто като боза, прозрачно и прави тънък слой – прилича на парафин когато изсъхне, ама и не е баш такова. Този мехлем върши добра работа и това ще им е церът за вечни времена. Две вечерни смени от по 3 часа и ще са готови. Тогава ще запечатам и камъните с друг специален разтвор и тоя етап се приключва. Веднага след това почва бояджийския – изкърпване на тавана, стените и боядисването им. А пък между другото, ако до това време се започне строежа на покрива - това ще бъде прекрасно. Иначе тези механджийски дейности са ми само за попълване на времето след работа (в противен случай трябва да чета вестник или да се изтягам на миндера, но аз не съм такава порода). Иначе крупните обекти ще се движат през съботите и неделите. Още стъпала има да се правят, да се покриват – с камъни ли ще бъде, с плочи ли – още не сме решили.

Снощи от съобщението ви разбрах за лозето – още веднъж нека да ви е честито и най-важното е да сте живи и здрави, че да го поддържате и гледате дълги години занапред! Като стана дума за лозарството, та ми се прииска да спомена и за моите четири асми – амчи те полудяха бре, от това постоянно слънце и вода. Ние също ги поливаме от време на време, но тези дъждовни порции, които периодично им изсипва дядо Господ от небето са най-доброто наторяване. Виж, гроздове нямат, но на пръчки и на шума вече се отръскаха. Ако не за вино, поне за сарми с лозови листа суровина ще има бол. Всъщност аз не съм много наясно кога реално да очакваме гроздаците - не са ли още твърде млади тези насаждения; нямам представа съгласно ботаниката кога ще са годни да завържат плод. Едната лозичка, както вече знаете я купихме с гроздчето на нея. Колко го пазих и вардих, докато Даниела и малкото само ходеха да пощипват от него – изяли са сигурно 5-6 зърна, а аз чаках да узрее хубаво, че тогава чак да го опитам. Да, ама пак не: един ден пилците го изкълвали до шушка, че ми прилоша като видях празната чепка да виси на клона. Ама то тука е така в тая шибана държава: напаст има всякаква и гад всевъзможна – ако не са мравките изпод земята, ще са птичките по въздух. Нападения получаваме от всички посоки - за мухи и комари пък да не говорим...

20.01.2005 – Като се забих снощи в механата, че до 21:00 откарах чак. Помогнах си с малко работа и за довечера - нали така съм научен по рождение, да уплътнявам всяка възможна минута с нещо ценно и полезно. При това положение като се прибера от работа ще свърша малко по-навреме и може да седна на компютъра, че и там да бутна нещо. Консервиращата течност действа много добре – с нея гредите изглеждат като че ли са манастирски – даже имат вид на икони. Не знам до каква степен ще бъде механа това, което правя в момента, но във всички случаи ще се превърне в Музей на народното творчество. С всички тези изгъзици, Етъра, Жеравна и Боженците взети заедно, пак не могат ми надви!

Значи ако довечера (след работа) успея да довърша дървенията, което е планът и най-голямото ми желание, утре почвам камъните да покривам. Не мисля, че те ще ми отнемат много време, но знам ли – докато не ги направя, нищо не мога да кажа; нали всяка подобна дейност ми е абсолютно нова – никога в предишните си животи не съм се занимавал с подобни художествено-творчески “занаяти”.

Иначе други новини няма – Ванеса започва да учи в махленското училище за сега. В частния колеж, където искахме да я изпратим нямат места - за там се чакало с години, но на нас кой да ни каже какви са им правилата. Хората си записват децата в такива престижни учебни заведения още като се родят, че белким им излезе реда, докато малките пъпеши тръгнат на училище. Само че ние не знаехме, че напливът е толкова голям. Сега ще чакаме търпеливо - ако случайно се освободи някое място, уж от колежа да ни се обадят, но това едва ли ще се случи. По принцип никога не е късно за едно преместване в друго училище – нека Неси да подкара учебния процес в предучилищната група, а пък нататък ще видим каква ще е хавата. Тя ще ходи една седмица в истинското училище, после една ще изкара в детската градина и ще се редуват - такава е програмата за най-дребните дечурлига. Че каква ли да е друга пък, като си помисли човек – това са все ситни дечица, едвам проходили дето има една приказка (щом навършат 5-те си годинки и веднага тръгват на школо, без значение кой срок е и че не е началото на учебната година; следващият ден след рождения и малките са вече ученици). Някои от тях майките им ги водят още с пелените на дупетата си, защото не са дорасли за обуване на гащи – напишкване и наакване са си напълно в реда на нещата. Други пък идват с биберон в устата, по пижами и т.н. – шарен свят, много пъстър. Нека сега да разберем и с музиката на Ванеса какво ще стане – в събота вече ще е ясно в какви посочи ще се движим. Дано да й хареса и да се ентусиазира. Там също отначало всичко ще бъде само като игра и “на уж” – но измежду игрите и песничките преподавателите ще прокрадват и някакви музикални упражнения. Не им познавам чак толкова добре системата – достатъчно ми е да виждам само резултатите от нея, които не са блестящи обаче; но този въпрос ще го оставя за съвсем отделна тема на размишления.

Друго интересно не се сещам да напиша – около нас е все работа и повече работа. Искаме да отидем до Тасмания, че да се видим с Цецови. Довечера ще седнем на Интернета да потърсим някакви евтини самолетни билети. С кола до там не може да се ходи. Сухопътната линия (шосето) свършва в Мелбърн и надолу се взема ферибот. Е, на него качват и колите, разбира се, но цената му е колкото билет за аероплан, ако не и по-висока. Отделно пък дето се пътува дни наред до техния “екзотичен” остров.

21.01.2005 – Снощи пак поработих в бившия ни гараж, който малко по малко взе да добива форма и вид на истинска механа (селска одая). Вече напълно завърших покритието на гредите, с което се сложи краят на цялостната дървения. Лакове, масла, консерванти – всичко вече е история. Общо 10 л течности попиха в порите на гредите и башка около 4 л заминаха в шкафа и полиците. Довечера ще се занимая с камъните, а пък утре – ще видим. Търсихме билети на Интернета за Тасмания, но всичките бяха доста скъпи за нас. Искат по $400-$500 на глава от населението и то само в едната посока, изедниците мръсни трижди проклети да бъдат – като че ли няма само да им се возим в шибания самолет, ами ще го и купуваме за спомен. Явно по това време на годината, периода за въздухоплаване е много скъп и ние при това положение се отказахме от летежните си пориви. Много искахме да се видим специално на Цецо с майка му, но друг път ще е – само живот и здраве да има. Тя пак ще дойде подир някоя и друга година или пък ние ще отидем до Енина, ей го къде е! Явно, че по нея ще изпратя настоящото си писмо, малко снимки, една видеокасета (ако изобщо стане готова до тогава) и малко подкрепителни финансови субсидии – нека една част от тях да се заприходи към ракиената ми фондация и другата да върви директно към бюджетен фонд с кодово название “Охридско езеро”.

Довечера след работа пак ще мина през този търг, дето всеки втори петък утрепвам по един прекрасен час от моето лично време, в ровичкане из хорските вехтории и боклуци. Може и този път да харесам нещо, знае ли човек – там стоките се сменят всяка седмица и никога не се повтарят; всичките са уникални и единични екземпляри – като в музей.

Неничко усилено работи и за ученето му вече хич нищо не се и споменава даже. Уж от работата му щяха да го изпращат на някакъв курс и да му го платят, но и по тази тема не се говори вече. Каквото е решил, това да прави. От вчера насам започнах да работя в триизмерно, обемно моделиране, само че на една много глупава програма AutoCAD, която е добра само за чертежи. Аз от край време си работя на нея, но в последните години създателите й я подобриха, като й прибавиха тримерните оразмерителни възможности. Гледам по всякакъв начин да усвоя и тези умения, че ако е рекъл Господ шефовете ми могат да решат да ме зачислят към истинска проектантска програма, подобна на онази, с помощта на която работих по влаковете в Нюкасъл.

24.01.2005 – А пък ето какво става по-нататък с моето житие-битие, нищо че днес е най-омразният ми ден от седмицата (за понеделника иде реч). Още в петък, с дневната поща получихме и съобщението за пристигането на вашия колет. Раздавачите обикновено ги оставят пред вратата, но напоследък ни карат да ходим до пощата, че да си ги вземаме от там. Аз след работа се занимах с моите домашни проекти из механата, а в събота сутринта станахме рано и почнахме да гоним предстоящите си задачи.

Даниела отиде на работа – бяха я вербували за някаква извънредна смяна, че замествали отсъствието на нейна колежка. Ние с Неси се приготвихме за първия й урок по музика. Отидохме двамата в школата, всичко мина гладко и успешно, след което се записахме за курса. Да видим какво ще излезе и от там – голямото изпитание тепърва предстои. После с нея минахме да купим малко зеленчук, защото аз си имам принципи, които строго спазвам и без салата не сядам на масата (да пия…). Ходихме и до пощата да вземем колета и на края се прибрахме в къщи. Надробих попара в паничката на малката и я сложих да обядва (сухи корички хляб, накиснати в чорбата от онзи ден + половин изцеден лимон за витаминозна атака, нещо като допълнителна сила и мощ – ние много обичаме такава “здравословна” и същевременно изключително питателна хранителна комбинация), а през това време аз си подготвих почвата за работа. Трябваше да изкопая канал за кабелите, които замазах направо в тухлите. Опитах се да ги прекарам през вътрешните им дупки, но те бяха заплескани с цимент и не можах да пробия много надолу, че да им направя отвод през стената. За това ги прекарах външно, в тесен канал, който изрязах с абразива.

На края изчистих пепелакът и парчетата от тухли, с които бях покрил площадката пред входната врата. После смлях месо, четох си писмото, правих кебапчета и се занимавах с куп неща наведнъж. Даниела пак отиде на работа за една кратка 4-часова следобедна смяна и си дойде в 20:30. През това време аз бях вече наклал оджака и въглени имаше достатъчни за изпичането на едно стадо агнета. Само че аз предварително, докато жадно поглъщах аперитивите един подир друг, та се наядох само със салатите и до моите (този път изключително несполучливи и отвратителни…) кебапчета въобще не стигнах. Е, опекох няколко, колкото за адет, но понеже рецептата ми не се получи с желания вкус, та едвам предъвках едно с погнуса и отвращение. Вечерта бяхме седнали отвън - добре че ми казахте за годишнината от смъртта на баба Софка, че да я поменем и ние с добро. На колко много добродетели ме е научила, милата; безброй благородни дела съм запомнил от нея – Бог да я прости. Сръбнахме и малко българска ракийца, за която още веднъж ви благодарим от все сърце и из душа. Аз обикновено се опивам предварително с водка или някакви други местни австралийски лайна, докато ракията си я пазя само колкото да ме довърши на финалната отсечка, поваляйки безмълвното ми и бездиханно тяло направо в кревата. Много обичам сутрин, като се завра в кенефа и се застоя по-дълго време от обикновеното и прозаично изпикаване, докато си хвърлям хайвера да ми ухае на джибри и казанджийница – това е толкова близко до балканджийските ми корени; щото пък иначе от водката само хълцам и се оригвам на денатуриран спирт без да усещам никакъв траен аромат. Както разбрах по-късно от законната майка в семейството, нашата малка пикла обядвала обилно и охолно с морените на баба си Веска. Аз й дадох супа да яде, но тя после си дояла с вафлите и им видяла сметката на един дъх. Следобеда влязохме с нея в езерото да покараме лодките – стига с тая шибана работа, която вече взе да ми идва до гуша. Така разнообразно мина съботния почивен ден.

В неделята аз отначало се хванах да довърша камъните в механата – и с тях приключих успешно; станаха много интересни. После съседа ми даде инструкции къде да копая за прекарването на новата водопроводна инсталация. Хайде пак – пепел, боклук и основно измиване, след като свърших. За да не спира живота, специално заради почти ежедневното пране на Даниелчето, захранващите тръби за новото помещение ще се направят първо отвън, “на сухо” така да се каже и едва когато сме готови с прехвърлянето им към съществуващите, много бързо само ще ги свържем, без да оставяме къщата дълго време без вода. Чак тогава вече отзад ще разкачим старите кранове, чешмата и мивката. Трябва да се направи и една последна връзка към мръсния канал, който ще си остане където е в момента. Няма кой да разбива плочите от сега нататък, че да го местим само с няколко педи. След приключването на всичко това, отново последва къпане в езерото, малко плуване, каране на лодките и т.н.

Понеже свърших необичайно рано за деня с активната строителна дейност, от там насетне пък хукнах да купувам плоскостите за тавана на коридора - рекох да използвам остатъка от времето, а не да го пропилявам в бездействие и общочовешки удоволствия, неприсъщи за мен. Отидох до онзи големия магазин (където всеки момент очаквам да ми издигнат бюст-паметник за техен най-редовен и почетен клиент), поръчах платната, платих ги и се върнах до нас, че да ползвам колата на съседа, за да ги прекарам с нея. Той кара едно служебно комби и от време на време всички го ползваме и за лични нужди, та в него отзад успях да прибера обемистите материали. Привечер отидох за хляб и други хранителни стоки. През това време Даниела прави баница с праз и спанак – наготви и една агнешка супа, която аз лично не съм опитвал, но тя казва, че била чудна. Вярвам й, но не - мерси! Ние от село такваз манджа не ядем!...

25.01.2005 – Спазвам традицията в списването на дневника и на този предпразничен ден. Напред имахме официален служебен обяд (почти кьор-софра по нашему, защото храната ни струваше само $4 – символичен принос към приходите на заводския профкомитет). Моабетът беше по случай Националния празник на Австралия, който всъщност е утре и е неприсъствен ден, макар че се пада по средата на седмицата (сряда). Обикновено такива почивни дни ги гласят да са или в петък или в понеделник, та хората да имат по-дълъг уикенд. Но специално Денят на Австралия се празнува на самата дата, независимо кой е седмичния ден. В менюто ни имаше карначета на барбекю с гарнитура от печен лук, зелева салата и по някое безалкохолно питие. Аз се наредих точно три пъти на опашката, защото хората бяха приготвили много повече храна от необходимото и рекох да не става зян – иначе организаторите щяха да я изхвърлят, дееба и немокаяните безмозъчни.

Хапнахме много добре – сега пък трябва и да поработим малко. На мен обаче повечето ми се спи след този прекалено обилен обяд, отколкото да ми се работи, но трябва някак да издържа до края на работния ден. За щастие аз си тръгвам още в 16:30, защото почнах в 06:30 сутринта. След работа трябва да отида до една работилница, където ще поръчам надписа за нашата “вила” – умалено копие от него ви изпращам на отделен лист, за да не се чудите това пък какво е. В този цех ще ми изрежат буквите на специална лазерна машина, които аз лично съм подготвил на чертеж. Този чертеж се чете от лазерния лъч, който пък изрязва материала точно по линиите. За целта съм нагласил едни хубави дъски, които ще обрамча после, пробивам две дупки за въжето и надписа ще виси над гаражната врата откъм тротоара. За услугата си (изрязването на отделите знаци) тези хора ще вземат $80, което е сравнително евтино, защото на друго едно подобно място ми поискаха $265 + 10% GST (подобно на българския данък ДДС)! На тях пък им рекох, че за толкоз много пари аз тия шибани букви сам ще си ги издъвча от дъските със собствените зъби - áко че имам пломби на всеки отделен кътник почти. За това довечера отивам на по-евтиния вариант - да видим какво ще стане.

Ах, а пък снощи какво чудно чудо стана – чакайте да ви разправям сега! Като седнахме с Даниела да гледаме новата видеокасета, че като извадих аз едно скрито шише с водка (бях го скрил от себе си така, че да не мога да го намеря лесно, ама все пак го открих с повечко търсене и питане на съответните “правни” органи и отговорни другарки по вътрешно-домашната украса и подредба). Че като почна един импровизиран моабет в кухнята – водка и сълзи се ляха на поразия, наред с всички съпътстващи ги мезета и емоционални изблици на нежност! Напълнихме си душите с тези хубави български песни! Жалко само, че последната част от предаването не се е записала до край – изглежда жената, която пее е нашенка, македонка. Брей, как хубаво пее тая мома – скоро не бях слушал и гледал подобни грандиозни изпълнения; че и хубавица ми изглеждаше на всичкото отгоре (впоследствие пък щеше да се разбере, че ние всъщност сме гледали един от първите и най-впечатляващи концерти на небезизвестната Николина Чакърдъкова – Господ сила, здраве и живот да й дава, за да радва дълго патриотичните ни сърца...). Та от водката ли, от песните ли, но вечерта се разчувствахме и развълнувахме много силно. И това детенце, дето толкоз хубаво пя и то, миличкото – оприличихме го веднага на нашата малка и невръстна Ванеса, хем и приличаше малко на нея.

Вечерта преди лягане, направихме и една “репетиция” с Неси на упражненията, които децата правиха през деня на урока. Ох, тя още от сега ми блъска ръцете и иска сама да свири, когато се опитвам да й показвам или помагам – не знам какво чудо ще бъде по-нататък! Изглежда много ентусиазирана, дано и занапред да е така. Довечера пак ще повторим урока, за да се подготвим за следващия. Даниела днес е ходила в училището да я записва за началния подготвителен клас (преди първия), защото веднага от 02 Март (след рождения й ден) малката почва да посещава “лекциите” – на този етап в махленското школо, а пък ако онези от колежа се обадят, веднага ще я прехвърлим там.

29.01.2005 – След кратко прекъсване по повод на Австралийският “Девети Септември” (Националния празник на страната - 26 Януари), ето какво става по-нататък с моята нескончаема и вероятно за мнозина доста скучна история. Във вторник вечерта седях до среднощ да гледам телевизия. Всъщност уж чаках да почне нещо интересно, а те даваха само спорт и глупости през цялата нощ. Легнах си ядосан, разочарован и отегчен – ако можех по някакъв начин да приемам каналите на Българската телевизия, тая нашенската тук щях да я откача завинаги и да си искам обратно парите за шибаната им антена, дето са ми я побили на покрива.

На другия ден (вчера), хич не ми се работеше по двора. То и времето напоследък като е такова мочурливо, та не ми е до нищо. Това не ми попречи обаче да скоча от леглото още в 06:00 и след като Даниела замина на работа, аз залепнах зад компютъра, включен на Интернета. Търсих един специален шрифт, старовремски – такива надписи има по дюкяните на Етъра, в Габровските анекдоти (книжката) и т.н. Онзи ден го видях в някои от кадрите на видеокасетата “Една Мечта”, която ни изпратихте и предизвика толкова много положителни емоции в нас, та се сетих за него. Точно с такива букви е изографисан и надписа върху стената на верандата във вилата на Петеви на с. Тодоровци. Ако си спомняте, там баш над миндера има една рисунка с мотиви от габровските шеги - една котка с отрязана опашка, а под нея е текста: “Не влиза вече студ в собата, макар че изхаби се ножицата, новата”. Като посръбнах малко по-осезателно онази вечер, та пияната ми куха лейка роди още един футуристичен проект. Именно с подобен шрифт букви (които хората също ще ми изрежат от дърво на лазерната си машина), ще подготвя друг надпис. Последният пък ще бъде на входната врата към механата, който ще гласи: МЕХАНА “РОДНА СТРЯХА”. Всичко съм измислил до най-малката подробност и вече имам чертежите – трябват ми само буквите. Поръчах и на Албенчето да търси - може пък да ги има някъде заложени в българските им компютри. Най-общо казано в такива приятни занимания ми премина половината ден. Ванеса си рисува нейните пейзажи около мен, та не ми е пречила (много). Преди обяд се залових да слагам куки по гредите, та да си провися украшенията по тях – цървулите, които очаквам, мамулите, сърпа и т.н. Тези куки също съм ги влачил от Нюкасъл – те представляват стари и много ръждиви шпилки с глави, посредством които навремето са приковавали влаковите линии към траверсите. Масивни по размер и тегло, Ø20 x 160 мм дълги – чудни за целта. А пък баш предния ден си бях купил едни специални дърводелски свредла за пробиване на отвори в дърво. Добре ама размерите им дойдоха големи (имам 1 ⅛” и 1”), докато третото беше само ⅞” – то пък се яви малко. Трябваше ми нещо с диаметър около ¾”, но аз само тези намерих в един магазин - също тясно “специализиран” за вехтории и антики. Едно такова свредло в реномирания железарски магазин струва от порядъка на $9-$10, а пък тези и трите (барабар с една четка за боядисване и още един дребосък) ги купих за общата сума от $2! Ето къде е значи разковничето на успеха, съпътстващо бедният и скромен голтак в първо лице единствено число (демек моето собствено АЗ, както сега е модерно да се изказват в пресата). Е, не мога да си изкривя душата, че поразстъргвах малко дупките - пот се ля от мен като да бях под душа в банята, докато ги набивах тези шибани куки, но пък не се и предадох. Още няколко има да слагам, но ми стана жал за съседите, защото голяма шумотевица се вдигна под покрива на скромния ни дом. Забих само 5 парчета за сега, а другите ще ги продължа в по-благоприятна микрообстановка - когато те са излезли по пазар да речем. Процедурата е свързана с известно количество хамалогия и горе-долу се придържа към следната технология: първо преценявам местата на отворите; на око бележа с молива. Това е много тих, почти безмълвен процес, но щом вкарам дрелката в употреба заедно с оная дебела бургия, тогава вече почва да мирише на барут и изгоряла дървесина, покрива се тресе на всяко пробиване, а циглите се надигат периодично, за да изпуснат в атмосферата напрежението от звучните ми и цветущи изрази (за мамата, за лелята и други възторжени възгласи на моя богат уличен речник). Следва разпробиване на отвора с нова порция зли клетви и закани, а най-накрая в тясната дупка забивам куката. Тогава вече настъпва истинския ад, след като на всеки мой отчаян удар с матарата (голям и тежък чук, доста по-различен от добре познатият на всички тип “шлосерски” или олекотената му “обущарска” версия), съседа излиза на проверка да не би гредите да са рухнали връз по-коравата ми и от тях самите див(н)а балканска чутура. Аз не ебавам обаче да спирам и ми е през к*** на кого колко шум възпроизвеждам, след като работата трябва да се свърши така или иначе…

Като мирясах малко и побеснелите духове покрай мен се укротиха, рекох да разчистя пространството около дървата – нарязах някой и друг от многочислените корени, чиито главни ще ми служат само за “огрев”, докато седим отвън покрай оджака в хладните зимни вечери. Те са от онова проклето дърво, което с всички сили и средства се опитвам да уморя в момента. Вътрешността на стеблото му е пълно с някаква отвратителна бяла и лепкава течност (подобна на тази, от която обикновено след 9 месеца се пръкват бебетата…) - макар и изсъхнали вече, дърветата и въглените им пак миришат, ако се пече мръвка на тях. Става вече няколко пъти да зяносваме печивото, докато най-после разберем от къде идва неприятния му дъх след изпичането на скарата. Сега тези корени и клони съм ги отделил настрана, само за да ги горим безмилостно, а да не хабим хубавите букови и дъбови пънове, които пък дават чудна жар. Това последното определение, с буковете и дъбовете е малко попресилено от моя страна и е вероятно плод на носталгичните ми спомени за България и хижите в Балкана. Тук в Австралия дърветата са доста по-различни от вече упоменатите, но пък също дават силен огън и прекрасна жар - стига само да не са някои чамови, които изгарят почти мигновено и оставят след себе си предимно пепел. Така нареченият местен вид, Red Gum Tree (производен от семейството на евкалиптовите дървета) е много популярно гориво за домашните скари и барбекюта. Именно от неговите клони се произвеждат и натуралните дървени въглища, които са “Ролс-Ройсът” в тази индустрия, но пък са и доста скъпи – за една торба от 5 кг в магазините искат по $7-$8. За това ние горим цели дървета и получаваме почти същия убийствен резултат.

Следобеда и снощи готвих мусака. Вечерта Даниела си дойде от работа, та седнахме да се почерпим малко за празника – нали беше Денят на Австралия (тукашния “Девети…”). По-скоро това е аналог на 03 Март, но тъй му е думата - нали до съвсем скоро Септемврийският светъл ден беше най-светият и пламенен в историята на съвременна България, докато най-после не се обърна вятъра, че да задуха “откъде западно”. То и това си беше едно малко относително явление, защото всъщност едната диктатура (на партизанските дядовци и активно борещи се татковци) се смени с друга – вече на техните добре изучени в чужбина чеда и отрочета, новоизлюпени мастити богаташи и издънки от същото червено котило. Видовден обаче идва за всинца им, ама не знам дали те самите го осъзнават още…

Ние ще работим днес и утре – после пак идват безгрижните (за някои…) съботно-неделни дни. Довечера ще прескоча до търга да си прибера една делвичка, която се оказа че съм спечелил с моите скромни парични наддавания. Тя е от вида на сувенирните, пълна с люти чушки, чесън и разни други неща - артикул за механата и украшение; ваданлък си е това, един вид.

28.01.2005 – Отново е петък, заветният ден! Най-уважаваният и почитан ден от седмицата, дори и по тези географски ширини. Настъпват два последователни почивни дни, през които се очертава да се свърши добра работа по градинските ми обекти. Времето е доста приятно и прохладно след дъждовете, които паднаха напоследък. Тревите (а с това и бурените) пак са станали до пояс – трябва да се коси и всичко да се скубе. Аз самият нямам още ясно очертан план на дейността си за почивните дни – вероятно ще бъде нещо хаотично, каквото хвана и каквото първо ми дойде на ума. Първо ще гледам да завърша поставянето на тези шибани куки (окачалки) по гредите в механата. Щото и то си е една бъзикня, а и много боклук се прави. Стърготина и талаш хвърчи навсякъде от пробиването на дупките – башка шума от думкането с едрогабаритното ми чукче. Всъщност, ако успея да приключа с тази дейност, мога веднага да почна изкърпването на тавана и стените, които да подготвя за окончателно боядисване. За всичко останало до голяма степен завися от времето, настроението и нагласата на съседа – той е пряк ръководител на обекта и главен инженер за покриването на коридора. Е, аз имам и стъпала да правя, но понеже те не са ми много ясни в главата като краен продукт, та все ги отлагам за по-добри времена. Първите, които вече изградих бяха много лесни, защото ние с татко ги бяхме оформили предварително. А на тези, които остават да иззидам до долната площадка трябва сам да им измислям конструкцията. Абе, толкова хубаво си бях, когато от нищо не разбирах – а сега всичко опира пак до мен и моите скромни умения...

Снощи ходих да си прибера спечелената делва от търга – даже и Дани я хареса на първо четене; като нивга бе, Боже! После обаче си призна, че не искала да ме обиди и за това не казала, че била боклук. Такава ми е тя - дива като планинска коза и буйна като Боянския водопад. Когато й казах обаче, че делвата ми е за украшение в механата, тя пък я остави в кухнята - първо да сме й се порадвали малко, че тогава чак да вървяла оттатък. “Амчи, рекох - нали не ти харесва мари, чумо проклета (в добрия смисъл…)!” Е, така било, ама като съм й обърсал праха, измил и лъснал, та по-хубава станала. Абе – шоп и кусур, хем от най-дървените; какво да ви разправям повече. Не го казвам с оплаквателна цел, просто стана на дума, та рекох да споделя (да не би да “изгори” от любов още някой като моя милост)...

Вечерта пак репетирахме нотите с Ванеса – за сега тя сяда на пианото с голямо желание и подчертан интерес; нека само да видим до кога ще е така. Утре пак ще я водя на урок. Ама щом не ми се обадиха от музикалната школа, може пък още да не са набрали достатъчно деца за цяла група и редовните занятия да започнат едва другата седмица. Ще им се обадя допълнително, за да потвърдят уговорката.

Много се увлякох по моята служебна работа. Откакто ме въвлякоха в 3-измерното конструиране, всичко ми стана изключително интересно и приятно. Дано това забавление да продължи и занапред все така ентусиазирано. Вярно, че програмата на която работя не е от най-съвършените на пазара, но все пак и тя е нещо, с което могат да се постигнат удивителни успехи.

31.01.2005 – Ето че с края на днешния Януарски ден, първият месец от новата година се изтърколи – отново неусетно за всички нас. Големият Сечко си отиде, но пък май оставил и много сняг подире си, както чуваме по телефоните. Даниела онази вечер говори с Емето (братовчедка й), та тя каза че в София валяло на парцали. А ние, изгарящи под знойните и палещи лъчи на тропическото слънце, ето с какво се занимавахме през това ваше “снежно” време.

В петък вечерта като подлуднах пак, че като пощръклях - подлегнах останалите дърва с тъпата бичкия на съседа, та ги свърших до треска. Голямо рязане и стъргане падна с пелката, близо два часа. Но нали като съм казал, че всичко трябва да се свърши на мига - така и става. Разчисти се такъв голям харман отзад, че сега има място за още едно “бунгало” в гората. Мръднах малко останалите камъни настрани, за да направя път на една голяма канара, която стърчеше баш по средата на поляната. Добре ама тя пък тежи тонове, та трябваше съседа да ми помогне и да я изтикаме навътре. Понеже се ачтиса всичко и се разтвори излишно много прехода към другата ни съседка с котките, та исках тоя камък да го затъркаляме до нейната ограда - да се превърне в нещо като естествена бариера против четириноги нашественици, пикаещи и серящи поголовно навсякъде из двора (приемам с мълчалива погнуса няколкочленното котешко присъствие на тая тъпа австралийска кобила, чието мяучещо съсловие не знам защо, но нарочи нашия частен имот и за свой - правя го единствено заради огромните цици на стопанка им; в противен случай да съм ги изтребил до крак). На края мръкна - аз капнах от умора, плувнал в пот и жестоко изпонаяден от комарите. В тези гъсти гори тилилейски живеят хиляди, ако не милиони от въпросните проклети насекоми. Изчистих района от листа, шума, съчки и всякакъв вид боклук, като напълних зелената кофа до върха. Обаче нали това пък бяха “къщите” на комарите - ела да видиш какво става бако, като тръгнах да им ги събарям. Вечерта се наложи спешно да вземам някаква противоотрова – Даниела ми “наложи” вътрешностите със салата от пресни домати, а аз дълго време си разтривах гърлото и промивах червата с остатъка от ракията. Мирясахме чак по късна доба вечерна, както обикновено.

На другия ден (събота) станахме рано с Ванеса, че да я водя на урока й по музика. После се върнахме в къщи и таман щях да почвам заниманията си, когато съседа дойде ненадейно с инструментите и водопроводните части, за да правим крановете в новия коридор. Това тотално промени плановете ми и ние веднага се заловихме с тази работа. Първо обаче преместихме камъка, където го исках. И той отне сума пот и гъзурчене – тежи пущината, не се помръдва. Но в крайна сметка го сложихме окончателно на мястото му и от там насетне започна същинската ни водопроводна дейност.

Аз предварително бях изкопал каналите в стената за тръбите, бях пробил дупки за крановете и смесителната батерия над мивката. За няколко часа всичко беше готово – направихме водна проба и предадохме обекта като успешно завършен. Един ден, когато му дойде времето само ще прехвърлим водата към тази секция. За сега там е “сухо” и продължаваме да ползваме съществуващите кранове във вече бившия гараж. Но поне тръбите са готови, прекарани са през стената и трябва само да се свържат. От там ще направя и малко отклонение, за да пусна една чешма някъде по стената на гаража, за да не влачим целия маркуч от страничната част на къщата (до бойлера), където единствено има такъв кран. Този ще бъде доста по-близо и ще служи за поливане на предния двор и насажденията към улицата, за миене на коли и други общи мелиорационни дейности. Аз и без друго достатъчно много съм разкопал и разбил стената – сега и тази работа ще стане, че от кога й се каня.

Докато съседа свърши неговата част, повика ме пък Тони да му помогна в пренасянето на едни покривни панели - нали и той, завалията строи у тях разни пристройки като мен и непрекъснато подобрява архитектурните планове на къщата си. През това време Даниела остана у нас да почиства боклука след “водопроводчика”, защото се наложи малко изчукване на зидарията тук и там, където тухлите подпираха тръбите. Върнах се пак скапан, но продължих с подредбата на дървата. Сортирах ги по групи - едни да са само за огрев, други пък ще се ползват за скарата; имаше и едни диреци, които допълнително трябва да се режат с моторния трион. Още боклук изринах и го натъпках в кофата. На края взех Ванеса и бух - в езерото. А през деня беше една жега пак – не е за живеене. Вечерта седнахме отвън, накладох огъня с разни трески и дървени остатъци, та опекохме по някоя и друга наденица за вечеря. Хапнахме, сръбнахме, но аз бях толкова изморен, че рано-рано си легнахме. А пък за вчера ще ви разкажа чак утре, защото почивката ми свърши и сега трябва да продължа служебната си работа с винкелите и останалите железа по проекта.

01.02.2005 – Тази сутрин Неси от мерак да ходи на истинското училище, та скочи от леглото в 06:00 още! Днес ще бъде първият й ден на новото място – няколко дена занятия в школото, после няколко дена игра в детската градина (нещо като предучилищна подготовка). Само че от сега нататък и градината й ще е нова – вчера я отписахме от тази, в която ходеше допреди няколко дена. Училището има своя собствена забавачница, която се намира в непосредствена близост; почти в двора. По принцип децата стоят там и само когато имат учебни часове, другарката им ги води до класните стаи. Това беше единствената новина от вчера, а ето пък какво стана онзи ден - в неделя.

Сутринта аз продължих безкрайно шумната си дейност, свързана с монтирането на куките по гредите в механата. Най-после и тази работа се свърши, та всички около езерото мирясаха от моето думкане с чука. Изчистих навсякъде, пометох пода и изхвърлих всички боклуци навън. Терена там вече е готов за боядисване, с което може да се занимая през тези и следващите дни. Съседите ни имат един боклук за изхвърляне, който стои пред нас от няколко седмици. Тази събота и неделя те ще ходят някъде, а пък аз от своя страна ще се хвана да им го очистя (и в знак на дълбоката си благодарност специално към неоценимата помощ на Рон, с която той редовно ме подкрепя…). Купчината пръст, която е складирана в предния им двор е с направление към бунището, та в събота рано сутринта това ще ми бъдат физическите упражнения (вместо да ходя по разните фитнес салони, че да се кълча и чекна по уредите им). Така както гледам камарата отстрани, трябва да има поне 2-3 ремаркета обем, което предполага че пак добре ще си раздвижа кокалите с въглищарската лопатка № 8. По-следващата седмица пък, по план ще покриваме колибата, ако не ми възникне нещо друго изневиделица. Дано можем да се справим със съседа, за да извикам веднага другия майстор, който да измаже стените.

След усилената трудова дейност ние с Ванеса се къпахме в езерото, а Даниела отиде извънредно и неочаквано на работа, защото я повикаха в последния момент. Следобеда ходих до Тони, та взех едни стари улуци, които той беше свалил от неговата къща и не му трябвали. А пък на мен ще ми свършат прекрасна работа за пристройката – поне една част от тях; остатъка ще изхвърля след завършването й.

Общо взето така завършиха трудовите ми (уж почивни…) дни – до този момент всичките са все съботници и неделници. При социализЪма имаше само съботници – били те Ленински, Димитровски, Сталински или каквито там прозвища им измисляха комунягите. В по-новите условия на капитализма обаче, чрез неговите къде преки къде преносни сношения с трудещите се, ето че налице вече имаме и неделници. Разликата е единствено там, че ако съботниците си имаха определени имена, то неделниците протичат всяка седмица и обикновено нямат никакви наименования. Но частната собственост е такова нещо - както ти харесва. Ако ти изнася, нагаждаш си хомота по вратлето и теглиш каруцата, ако ли не – заминаваш там, от където си дошъл; на майната си, демек (ако правилно сте ме разбрали)...

02.02.2005 – Пиша датата и се сещам какво прекрасно стихотворение знаех и продължавам да знам по този повод и велик празник (Петльовден, за по-недосетливите – денят на мъжката сила и рожба, ако не ме лъже паметта). Виж, “Опълченците на Шипка” навремето аз изобщо не го бях научил, но пък въпросната поема я рецитирах най-пламенно и възторжено в междучасията преди часовете по Български език и Литература с пълно гърло и високопатриотичен патос – миг, докато влезе другарката ни в клас (става дума за широкоизвестното стихотворение “Събуди се поп Йордан, вирнал пишка до таван… Днес е втори февруари, ден на старите курвари…” и т.н. и т.н.). Такива бяха времената тогава, малко дивички - а вероятно и сега да са си същите, че сигурно и по-страшни даже.

Снощи на няколко пъти пробвах да ви се обадя по телефона. Тъкмо и Ванеса не беше още легнала, та ми се искаше да чуете и нейния глас. Обаче сега с това нейно училище ние ще трябва доста да преустроим досегашните си навици и да се организираме на нова сметка. Програмата вече е малко по-различна от детската градина; всички имаме нужда от повече време, за да свикнем с новия дневен режим. Иначе самата Ванеса е безкрайно доволна и щастлива от посещението си в голямото училище - да видим до кога ще й трае ентусиазма. Снощи аз я прибрах от там и излязохме по двора да разгледаме дърветата. Гледам че пак са се зашумили много от падналите наскоро дъждове; както и бурените са израснали почти до пояс. Измежду всичката трева обаче, открих и един истински домат! Захванал се е явно от някоя случайна семка, дето сме хвърляли доматени обелки и останки от салати или пък кой знае как – може някой да го е изплюл там. Растението имаше много здрав и надежден вид - беше израснало достатъчно голямо, за да очакваме отново богата реколта (може би цяла шепа, а защо не дори шепа и половина розови доматчета, големи поне колкото на коч мадурките). Поразчистих около него от тръните, разрових малко земята, турих две лопати пръст и го полях с една кофа вода. Не съм го присаждал на друго място – там е пораснал, от там ще го берем! Готов е да цъфти вече.

Онзи ден Тони ми даде един диск с български шрифтове, на който открих старобългарските букви - точно които ми трябваха. Много се зарадвах – сега вече ще си направя и надписа на механата. Даже в този миг се сетих, че през почивката мога да поработя малко по него – за това ЧАО! Временно напускам ефира и ви оставям на спокойствие...

03.02.2005 – Е-ее, чухме се с вас най-после снощи. Аз таман щях вече да се отказвам, защото пак бяха заети линиите. Ама си викам: хайде, още веднъж ще пробвам и ето, че този път стана връзката. Много се радвам за вас, че непрекъснато ходите тук и там по разходки. В отсамната част на света на мен това доста ми липсва. Все имаме работа; постоянно ни тресе високото напрежение - хá туй да свършиш, á онуй. А времето безмилостно си тече ли тече и хич биля не се интересува от нищо.

Онази вечер, докато се давих с някаква кирлива водка, решихме да сложим един “прозорец” в коридора – ще го вградя в стената между съседите и нас (където беше бившата вече ограда помежду ни). Той ще бъде фалшив, разбира се – само имитация, но много ефектна. Преди време на моя търг бях видял такъв интересен сюжет: направили две капандури от истински прозорец и по средата, вместо стъклата монтирали една картина с гръцки мотив. Ние имаме няколко такива пейзажи, та ще направя с тях нещо подобно. За това утре пак ще отида до търга и ако тази рамка е все още там, ще играя за нея. Ако ли пък не – сам ще измайсторя нещо. Ще видя каква картина ще използвам за целта - може даже да купя нарочна и по нея да направя рамката. Капандурите ги продават в магазините за строителни материали на втора употреба. Абе, това щом вече ми е влязло един път в главата – край! Значи, че ще се прави. По този начин сам си създадох допълнителна работа по вътрешния дизайн на къщата.

Снощи ходих да си нагледам домата в долния двор. Листата му още бяха мокри от дъжда, та му набих един колец и го привързах към него. И добре че го сторих, защото пък в 21:30 удари такава страхотна буря, която със сигурност щеше да го изтръгне барабар с всичките му цветчета. Стихията беше много кратка, но пък високосъдържателна откъм дъжд, гръмотевици и светкавици. После всичко утихна сякаш че не е било, но поне поразхлади малко въздуха и намокри обилно поляните. А сега пак отивам да се занимавам с моя надпис за механата - довиждане.

04.02.2005 – Ето как още една седмица падна и излезе завинаги от строя (в смисъл, загуби се от календара). И след още няколко такива пак ще бъде Коледа! А пък вероятно след още определен брой Коледи, ще е минал вече и целия живот, ами дано поне Бог да ни е отредил малко повечко от тях, че дълго време да се радваме един на друг.

Аз снощи се занимавах с кастрене на клони от дърветата – пак напълних едно ремарке с вършина. Довечера ще почна да товаря отгоре и пръстта от съседите, та утре преди урока на Ванеса да направя барем един ранен курс до бунището. После като се върнем от музиката, ще продължа с изкопчийската си дейност. Може би имам да прехвърля 2-3 ремаркета земна маса, с които малко да размърдам застоелите си и прогресивно омекващи кокали. След работа ще отида на търга, за да се потопя в атмосферата на старите вещи – аз много обичам да се ровя там; чувствам се охолно като свиня в тикви! Неминуемо пак ще се върна с нещичко спечелено.

Като привърших с изрязването на клонаците, качих се на тавана да потърся фенера от чичо Божко – провесих и него на една от куките в механата. Тази събота и неделя пък ще се занимаваме с градинарски мероприятия. Трябва да се присадят едни палми и други растения от предното малко дворче до входа. Там всичко трябва да се разчисти и да се подготви за застилане с плочки или за циментова площадка. Съседа е уговорил проекта с един човек, който да направи целия преден участък (където поначало е бетонна плоча) с един специален цимент на щампи. По този начин ще продължим чак до вътрешната част и алеята покрай гаража. С него ще направим и предната площадка пред входа на къщата. После ще сложим някое и друго растение в големи саксии и това ще бъде окончателния вид на декорацията.

07.02.2005 – А ето ви сега случките и събитията от разкошните почивни дни, поднесени в днешната най-шибана понеделнишка сутрин. В петък вечерта след работа, първо минах през търга да си нагледам стоката. Добре ама този път на нищо съществено не ми се спря окото и аз си тръгнах безславно от там директно към дома. Прибрах се и веднага си плюх на ръцете – грабнах лопатата (онази същата, с която ринат въглищата в Марица-Изток, носеща неслучайно злокобното прозвище “№ 8”) и почнах да допълвам ремаркето с боклука на съседите. До това време те бяха вече излезли – ходиха за три дена на малка почивка. А пък тая пръст като се спекла от стоене, че не се бута. Башка дето всякакъв камънак имаше извътре, та лопатата не можеше да влиза лесно. Чеках, рових, разбивах с кирката – хеле напълних най-после ремаркето с връх. Бях вкарал колата на Даниела в техния двор и така с натовареното ремарке двете преспаха в съседското място (без самата Даниела, разбира се).

На другата сутрин скочих от леглото още с изгряването на първите слънчеви лъчи и отидох на бунището да изсипвам боклука. Там трагедията се повтори на нова сметка, вече в допълнение и с клоните, които имах глупостта да наредя най-отдолу по дъното на каручката. Лопатата хептен се оплете из вършината, но тъй или иначе успях да разтоваря всичката пръст. Прибрах се експресно и понеже имаше още 30-40 минути докато тръгнем с Ванеса за урока й по музика, та докато я чаках почти напълних още едно ремарке. Изкъпах се светкавично със студена вода, защото и жегата си я биваше, наред с всичко останало; после отидохме на урока. В музикалната школа свирихме, пяхме и подскачаме като маймуните в зоопарка всички заедно - майки, татковци и невръстни дечица, след които ритуали в 10:30 се прибрахме обратно в къщи. Аз продължих с товаро-разтоварната си дейност, а Неси се въртя покрай майка си, която пък опоска дворовете от шума, съчки, плевели, израстъци и прочие ненужности, с което ми направи още една купа със слама по направление към градското бунище. На третото ремарке вече всички влязохме в езерото, защото щяхме да пукясаме под напора на палещото огнено кълбо и небесно светило. Даниела и малката се прибраха да шетат у дома, а аз нахвърлях още един “самосвал” с пръст. Акцията ми приключи едва към 14:30, с пълната победа над мракобесния фашизъм и заробващ капитализъм!

От там насетне с Даниела се хванахме да разчистим предното дворче от ненужни палми, безсмислени растения и всякакъв друг вид ботанически израстъци под формата на бурени. Изкореняването на палмите се извършва със силна водна струя от чешмата и маркуча, вкаран между корените им, която постепенно отмива пръстта от тях - така по-лесно се освобождават, за да бъдат изскубани от дъното. По този примитивен начин успяхме да изтръгнем 3-4 палмови дръвчета, които заеха други координатни позиции из къра – боднахме едно отпред, друго влезе в гората, където бяха тухлите и после засяхме още едно в предната ливада, малко по-встрани от първото. Други “екзотични” растения и плевели пък влязоха по саксиите. С всички тези действия денят също превали, аз стъкнах набързо огъня в джамала и се строполих на стола с една “леденишка” бира. Даниела прави разни кюфтенца, салатки и други измишльотини за вечеря. Пак седнахме отвън, защото вечерта беше чудна.

На другия ден бях решил да замазвам едни дупки с цимент и пясък. Добре ама цимент имах достатъчно, докато пясък - никакъв. Та първо ходих до моите хора и те ми дадоха една кофа от разпиляното покрай купчините. Хич не ми се цапаха ръцете с циментова каша обаче, а като си помислих, че трябва да работя като каторжник под това облещено от небето слънце, та лошо ми стана. Вместо това си намерих малко по-сенчеста и мързелива дейност. Като подлуднах пак, че като награбих тухлите – изкарах ги всичките до една от гората, където бяха и ги подредих на видимо място, да са ми наръки: те ще вървят надолу за иззиждане на стълбите или пък ще ги натоваря в ремаркето за бунището, за да се отърва от тях. Имам общо 240 броя и се надявам всичките да влязат в употреба. На тяхното място се ачтиса една доволно голяма площ, която засяхме с разни излезли вече от предния двор посеви и растителни култури. Чак тогава и последният голям камък намери своя мир и вечен покой в шубраците на тази кория. Той също беше ужасяващо тежък и не можах да го прехвърля през стеничката до фенера, та сложих една дъска и го търкалях нагоре, както другаря Сизиф от гръцката митология. Така приключихме с дворове, градини, посеви и прочие стопански вълнения. Междувременно съседите се прибраха от почивката си и не повярваха на очите си – боклука го няма, двора им свети от чистота (че и нашия покрай техния). Хората истински се трогнаха и най-сърдечно ни благодариха за положения от нас труд. Съседът наш добър и благ, подплати трогателната си благодарност и с две шишета - едното мастика, а другото уиски (от който негов жест пък, аз направо се размекнах от умиление, граничещо с неконтролируемо състояние на духа и тялото). Че като донесе той и някаква ледена сода от хладилника (газирана вода) – точно в 15:30 ние с него вече бяхме на първия си официален аперитив. Аз седнах уж за малко, колкото да го уважа - тъй както бях гол, бос, мръсен, кален и с оцеждащи се от кална вода къси гащи. Добре ама впоследствие пък не можах да стана от стола и така откарахме до окончателното ни взаимно опиянение. После при нас дойде Даниела, малко по-късно и Роза се приши към компанията, та чак в 21:30 разтурихме вечеринката. Аз до това време хептен се бях спекъл (калта по мен имам предвид…), та от там насетне влязох в езерото да се разкисвам и да смия поне на грубо кирта от гърба си (добре че не се и удавих, защото на два пъти засмуках с хобота си вода по погрешка). Последва официален душ в банята и миг след това се прострях безмълвен, бездиханен и най-после обезпаразитен в брачното ложе. Така завършиха тези почивни дни – добре че започна работната седмица, за да си почина от “почивката”.

08.02.2005 – Действията обаче съвсем не свършват до тук - въобще не си го помисляйте! Снощи се прибрах от работа и както бях свикнал да въртя лопатата през последните няколко дни, та си продължих със същите упражнения и у нас. Нали ви обясних, че там където бяха палмите и другите буренаци пред вратата на къщата, всичко това изчезна и се присади тук и там по други участъци на нивата. Самото място остана като едно голо, празно и грозно място – но пък добре подготвено за нова строителна площадка (по-скоро циркова арена, но в умален мащаб). Останаха само камъните (чакъла), които и без друго надигаха цялото ниво и само пречеха на нивелира. Че като ги подкарах снощи с една метална вила – изкарах ново ремарке и половина за боклука. Сега вече там е равно и гладко като пл. “Възраждане” да речем – дали бетон ще се излива или плочки ще се нареждат отгоре за сега не знам, защото тепърва има да му се решава съдбата. Но пък терена поне е подготвен за всякаква бъдеща настилка. О-оо, търмък бе - търмък беше думата, която бях забравил! Използвах търмъка на съседите, за да изора целия двор - не вила, както казах по-горе. Та с това тяхно въпросно търмъче събирах чакъла на купчини, после с лопатата ги товарих в ръчната количка, а нея вече изсипвах отвън на тревата на голям куп. А от там пък довечера ще нахвърлям всичко в ремаркето и ще го закарам на бунището. То горкото (ремаркето де, не бунището…), пак баят зор видя напоследък - добре че татко го стегна много масивно и надеждно, та да не мърда под тежкия напор на боклуците, с които безмилостно го товаря до препълване. Само дето дънцето му изгни малко откъм предната каната, та ще трябва да го подсиля с някакво парче ламарина. За сега го изчаквам съвсем да се разкапе, че тогава чак да го ремонтирам – на този етап нямам излишно време, за да се разправям и с това.

Близо два часа се рових като къртица, докато изкарам и последното камъче от земята. На края изметох района, измих с маркуча и дейността ми приключи. Понеже мястото се разкаля и изскочи пръстта отдолу, та наредих няколко плочи, по които временно да стъпваме и да не разнасяме мръсотията навред.

Почти вече беше мръкнало, когато влязохме с Ванеса да се къпем в езерото. Даниела й купи детски бански костюм и тя много искаше да се овъргаля в калта с него. Малката вече се учи да плува и бележи голям напредък – а като помня как крещеше и виеше миналата година, защото я беше страх от водата. Сега плува с жълтата пластмасова дъска, като си помага само с краката. После като стъпи на дъното, започва да мятка и ръцете, ходейки по пясъка. Сега остава да се “сглобят” двете движения и е готова за дълбокото. Но специално това вероятно ще стане едва през следващия сезон. Довечера аз ще я взема от училище, защото във вторнични дни Дани работи до 18:00. Като се приберем и веднага ще влезем в езерото за поредните тренировки по плуване – някаква работа от моя страна явно няма да има. Е, докато си почивам може да натоваря ремаркето, че да ме чака готово - в събота сутринта само да го изсипя на бунището. После трябва бързо да се връщам, че със съседа започваме покрива на коридора. Какво обаче ще го почваме, след като още нямам платната, но той така каза. Кога ще ги вземаме, кога ще ги докарваме – кога ще е всичкото туй? Ето, вече е вторник и денят почти си отиде – нямам нищо налице, а като гледам и седмицата замина; стане ли сряда, вече си е отишла. Аз не обичам да работя така; аз предварително си подготвям всичко, което ще ми трябва и всеки миг, когато имам възможност и желание, почвам да правя каквото съм решил. Ей го нá и тоя двор - въобще не ми влизаше в плановете или поне не в близките. Но като заговорихме, че може да го направим тъй, че пък инак – и аз, колко ми трябва; нали луд не умалява! Почвам всичко на мига, след което го зарязвам разбира се, но пък поне подготвям началната му фаза.

09.02.2005 – Вчера след работа взех Неси от градината, прибрахме се и влязохме в езерото. Там ни завари и Даниела, когато си дойде от смяна. Последва традиционното къпане, скромна манастирска вечеря, малко зяпане на молитвите по телевизията и общо взето нищо съществено не се случи. Аз реших да натоваря ремаркето чак в петък вечерта, за да не стои толкова дни с тежкия товар на гърба си, че тогава съвсем да му се отпори дъното. Довечера ще заснема всичко с камерата, за да ви изпратя пресен филм на нововъведенията.

Вчера поръчах и платих покривните платна, изработката и доставката на които съседа организира от една фирма. В петък ще ги натоварим и докараме у нас, а в събота ще ги наредим по гредите на покрива. За по-нататък още нищо не е ясно - бояджията ни закъсал нещо със здравето, че ще влиза в болница. Щели да го оперират - някаква става ще му сменят на кракът, горе при хълбока. Вероятно ще мине още някой месец и друг, докато човека отново се възстанови за тежка работа. Дано до тогава да съм готов за боядисване. Като приключим първо с покрива, после ще викам майстора да измаже стените, че тогава чак ще се разправяме с бояджилък. Таман говорих с мазача – каза, че няма проблем. Подир някоя и друга неделя, ще опаткаме и тази работа. В същото време малко ми изостава външното строителство (по двора), ама като се хванах с тая механа и коридора – концентрирах си силите в тях, за сметка на другите обекти, които ще се позабавят. А пък и времето е все още много топло – никак не е подходящо за работа навън, под ударите на знойното австралийско слънце. Скоро пак ще се разхлади, защото лятото минава вече. Още малко и на 01 Март есента ще ни почука на вратата. По принцип нямаше много големи жеги през тазгодишния летен сезон, но иначе общата горещина на въздуха си е баш на мястото – исках да кажа, че отсъстваха фрапантните (или пък фрапиращи? – изберете сами...) отклонения в показанията на термометъра. За тук топлина от 30°C-35°C си е напълно нормална и под хладните въздушни струи на климатичните инсталации това се понася лесно и приятно. Скочат ли обаче температурите над 40°C-42°C, тогава вече настава умирачката – като в преизподня. Работата на открито е доста рискована, въпреки че много хора го правят – кой за каквото е учил, както казва моя скъп татко.

10.02.2005 – Снощи поради калпавото време не можах да снимам с камерата. Навън беше влажно и дъждовито - успях да посадя само едно дръвче, разчистих малко листа и шума и приключих с дейността си под открито небе. Пробих и няколко големи дупки в ствола на онова шибано дърво, което още упорства насреща ми и не ще да мре. Наковах едни медни тръбички в дървесината му - остатъци от моите водопроводни дейности. Казаха ми, че медта била ужасна отрова за дърветата - явно реагира по някакъв начин със соковете им, нещо се отлагало вътре и те не след дълго изсъхват; дано! Нафтата също свърши добра работа, само че аз вече наливам втора туба, а дървото още не е напълно умряло. А пък тя, пущината е по-скъпа и от бензина даже.

След всичко това влязох в работилницата, та най-после да се занимая с косачката за трева. Уж нищо й няма, но не работи. Давах я преди време на Динко - той я повредил; после пък я ремонтирал, та сега аз трябва да я прегледам на “рентгена”, че да й търся кусура. Припалва само от време на време, но нещо от вътре й пречи да продължи моторните си напеви и в даден момент изведнъж замлъква в ръцете ми като заклан петел. Довечера пак ще й отделя малко внимание и най-накрая ще я изхвърля, то се е видяло вече. А пък работеше толкова хубаво - бях я купил за $15 от една гаражна разпродажба, поправих си я сам и просто пееше, като косеше. Ама в последно време нещо й се продра гърлото и се опасявам, че се е запътила към небитието.

11.02.2005 – Днес отново е предпразничния петък – ден за приключване на едната работа (служебната) и изготвяне на планове за дейностите през почивните дни (на частния фронт). Списъкът ми е дълъг – точките му нямат край и много трудно определям кое да се свърши първо, по-първо и кое пък най-първо от всичките, дето са все първи на листа! Вчера съседа ми е докарал плоскостите с покривна ламарина, които утре ще слагаме двамата с него. Довечера ще мина да си взема надписа за къщата, който ще провеся над вратата на гаража. По-нататък пък в същата фирма ще поръчам и буквите за вратата на механата. След това се прибирам в къщи и грабвам камерата, та докато е още светло и слънчево да заснема по-важните строителни обекти. После за разнообразие ще натоваря ремаркето с боклука, който преди няколко дни изкарах от предното дворче. Нека да ми е готово, че утре в 07:00 като отворят бунището да отида и веднага да го изсипя без да се бавя. Защото пък точно в 08:00 със съседа почваме да работим по покрива. Абе такава стройна организация и стегната програма дори и самият капиталист не може да измисли, освен ако не му викат Ангел Михов! След като приключим със заниманията си по покрива, от своя страна имам и други довършителни мероприятия, с които вече мога и сам да се справя, без да ангажирам Рон за оказване на помощ и съдействие. Вечерта сигурно ще поканим съседите на вечеря, че да се почерпим за окончателното покриване на пристройката.

Снощи се заядох и докато не я оправих тази шибана косачка, не излязох от работилницата. Най-накрая й чух гласа - дано само да е за дълго. Ама аз й познавам табиетите и най-добре й разбирам – друг човек с нея не може да работи. От сега нататък обаче няма да я давам повече на никой – ибаз ги.

14.02.2005 – Хайде-е, Зарезан е днес! Да сме живи и здрави лозарите и винарите! Аз по стара традиция си го знам тоя празник да е днес, въпреки че напоследък в България го честват по-рано (още на 01 Февруари). По тукашните календари обаче днешният ден бил посветен на Св. Валентин – денят, когато всички които се обичат се заобичват още повече; напълват ресторантите и кафенетата, изкупуват де що има изостанали армагани от дюкяните и оправят финансовото положение на нещастните цветари за седмици напред. Ние с Даниела довечера ще отидем символично да зарежем лозите в двора, а после ще се почерпим за двойния празник (не знам само, след като с нея се обичаме толкова много, колко ли пък повече бихме се обичали баш днес – въпрос с повишена трудност). Но нека сега да се върна към действителността и да опиша какво се случи през изминалите почивни дни, а пък обичта си е ясна – човек като има пари, всички го обичат. Обикновено като му отънее кесията (или му омекне “мъжеството”…), тогава доскорошният уж Човек влиза в малко по-различна от обичливата категория, но това не се отнася за нас – нали така…

В петък вечерта успях да заснема около 20-минутен видеофилм за новостите из къщи, за строежите и въобще каква дейност кипи по тукашните работни площадки, с преки включвания от бригадите за социалистически труд и съревнование; взех интервю от знатни тъкачки, доячки и краварки, първенци в млеконадоя, както и от техните звеневи. После си плюх на ръцете и с оная, въглищарската лопата натоварих боклука на ремаркето, което и този път се напълни до пръсване на канатите. В същото време заваля и един тих, напоителен дъжд, та съвсем допълни нещастната ми картина върху фона на пейзажа. Но пък дали мокър или сух, работата я свърших до последната песъчинка.

На другата сутрин още в 07:00 отидох да разтоваря боклука на бунището, върнах се и до това време съседа вече ме чакаше с инструментите си, за да почваме покрива. Платната ги разхвърляхме по гредите за някакви си два часа и половина с всичките текущи проблеми, които възникнаха в процеса на работа и които ние трябваше да решим на място. После те излязоха някъде по пазар, а аз се хванах да доизчистя и подредя кочината след майстора. Прекарах кабела за електрическата инсталация – на места го замазах в тухлите, тук-таме го приковах и към гредата. Така във врътня покрай този нескончаем обект настъпи средата на следобеда, когато пък се включих в подготовката на предстоящата ни вечеринка. Запалих огъня, пекох сини домати за късано-дърпано и кьопоолу – всеки от нас прави това, което най-добре си го може и разбира. Даниела приготви разни агнешки пържоли, салати и т.н. Съседите дойдоха към 18:30 и в тяхната компания изкарахме много приятно - както всъщност винаги до сега.

На другия ден (вчера), не съм развивал някаква изключителна трудова дейност. Придобитата предишната вечер обща телесно-душевна немощ и физическа отпадналост (махмурлук, ако това е по-правилната диагноза…) попречиха на активните ми упражнения по двора. Вместо това сутринта ходихме до битака с Ванеса – от там купих една етажерка за под мивката в новото помещение и един малък кактус, като топка, заради което беше всъщност и самото посещение на тържището. Него пък го посадих в нарочна саксия до камината.

За сметка на опропастения неделен ден, в събота свърших доста работа – развилнях се горе по тавана над бившия гараж и разчистих плочките, дето също бях влачил от Newcastle. Избрахме тези, които ще слагаме около мивката и пералнята в коридора. Оставих само тях с няколко резервни и всичко останало изнесох отпред на тротоара – да граби народа и да ме поменава с добро! До вечерта вече ги нямаше там - халал да са му на тогоз, който си ги прибра в къщата, а мен отърва от ненужните излишества. В събота сутринта Даниела заведе Неси на урока по музика - научили първата нота “ДО” и как се свири с палеца. Снощи с малката имахме репетиция по този въпрос от конспекта. Аз цяла нощ гледах филми по телевизията, та сутринта едвам станах.

15.02.2005 – Снощи, макар и малко ветровито да беше времето отвън, но спазихме изконната българска традиция и зарязахме лозето. Записах още половин час на касетката, от която останаха два часа, докато се запълни до края - не я виждам май тръгнала по баба ти Гинче, ама де да видим. Тя се завръща в България на 01 Март – ще гледам да изпратя другите армагани по нея, а касетката ще остане за по-нататък, когато я дозапиша.

Онзи ден Тони мина покрай нас да види как върви покрива. Той също прави подобни манипулации по тяхната къща. Много хареса механата, камъните и всичко останало. Показах му и надписа за вратата. Той пък ми пусна мухата, че под надписа “МЕХАНА”, трябвало да има лъв. Та сега съм полудял да търся изображение на български лъв - гледам на Интернета новия герб, по разни стари пощенски марки и т.н.; направо съм се побъркал! Лъвовете от герба ми се виждат малко грозновати, та не знам от къде ще търся по-красиви. Вчера пристигна списание “Борба” – там също има няколко изображения на лъвове; трябва да ги скенирам и да прехвърля очертанията им (външните контури) на чертеж. Майка ми беше пратила едни значки от вуйчо – и по тях има лъвове, хем те са по-хубави от тези на герба. Вероятно някой е взел баят пари да го направи, обаче лъвовете му не чинят.

Довечера аз ще ходя да прибирам Ванеса, защото Даниела е на работа до по-късно. А пък тази сутрин, като се събудих много рано, та измислих още нещо грандиозно и гениално: входа на механата откъм страната на коридора ще го оформя на свод. Отвътре вратата пак ще си е четвъртита, но свода й отгоре (зидарията на касата) ще бъде заоблен. Ще пусна една ивица отдолу на полукръг от някакъв материал и ще го иззидам по шаблона. После когато човека измаже цялата стена, ще стане като истинско. Може ли да имам механа, а да не й е обла вратата? И какъв ще е тоя неин надпис, а пък без български лъв – амчи това е абсурд, бре! Ето, това са ми тревогите напоследък. Сводът над портата ще го започна още довечера. Аз като реша нещо и го правя на мига, защото ако отлагам и ми минава мерака. Трябва и пръчките на лозето да привързваме вече тук-таме, защото е пораснало много и е нападало по земята.

16.02.2005 – Снощи след работа взех Неси от училището и се прибрахме в къщи. Сложих я на масата да вечеря, а аз излязох навън, защото денят взе да намалява вече и почна все по-рано и по-рано да се мръква. Изрязах едно парче от етернитов материал, който за момента имах в наличност - уж за арката на вратата. Добре ама той не беше особено гъвкав и вместо да се извие, заемайки правилната си форма, взе че се счупи в ръцете ми и аз го изхвърлих с няколко от моите клетви подире му. До това време вече Ванеса също излезе навън – на бърза ръка се наяла. С нея ходихме да поливаме домата и да сложим още нафта на дървото – белким го уморим по някакъв начин. После пък измислих нещо друго за арката и от един стар улук изрязах тясна ивица. Това вече беше малко по-успешно решение, но пак не стана много добре - трябва друго да измисля. Може би шперплат ще свърши работа. Искам да направя нещо като кофраж (подпора) отдолу и да иззидам само кьошетата, които ще свържа с останалите тухли от стената. После като засъхне ще го сваля. Спомням си, че по такъв начин правихме извивката на камината – само че тогава използвахме парче хромникелова ламарина. Добре ама аз след това го изхвърлих и сега нямам нищо подходящо. Ей за туй пазя всичко, щото не знам кога какво ще ми дотрябва. Така или иначе арка ще има, а пък впоследствие ще видя с какво ще я подпирам.

До това време и Даниела си дойде от работа, отвън хептен се смрачи и се прибрах в бърлогата. Седнах на компютъра пак да търся лъв. В крайна сметка взех тоя от герба на България - трябва да го преправя малко и да го превърна в чертеж, за да може да го чете лазерния лъч. По-късно ми дойде друга идея на ума, може би дори по-разумна от лъва на Тони. Ще изрежа дървен силует от картата на България и него ще монтирам на вратата. Тя е по-реалистична като фигура – отделно дето и без друго прилича на лъв.

После се чухме и с вас по телефона - добре че най-после е омекнало времето, малко поне. Амчи те ако температурите от -25°C са “скочили” на -10°C, считайте че вече е дошло и лятото направо! Дано да нямате повече такива ненормални сибирски температури, защото трудно се издържа на подобен кучешки студ. Още малко и ще се запролети, тогава е по-лесно; но сега - зор...

17.02.2005 – Ох, чакайте че най-важното не ви казах вчера! Онзи ден, когато ходих на бунището да изхвърлям пръстта на съседите, гледам всред купищата от боклуци да се въргалят едни дъски. Като се вгледах по-обстойно установих, че са си баш дъсчища – около метър дълги, може би един фут широки и около инч и половина дебели. Солидни, здрави, но много посърнали отгоре от слънцето, дъжда и въобще от влиянието на времето. Повърхността им беше силно напукана, с дълбоки бразди в дървесината – трябва да са били повече от 20-30 години подложени на атмосферното влияние и макар че са изработени от много твърдо дърво, а не от чам, последните така са се набръчкали, че повърхността им е станала неузнаваема. Ето ми, викам си на акъла - материала за буквите на механата излезе. И прибрах скришом едно-две парчета, което съгласно законните нормативи на предприятието се класифицира като кражба, ама на мен не ми пука за техните правила. После пък си викам: абе що да не взема и останалите дъски, че да не стават зян (щото пък аз, освен че си падам малко крадлив, съм и доста лаком, ако сте забелязали). Е, цялото количество беше само 7 бройки - явно стъпала от някаква външна стълба. Бяха оплескани и с боя на всичкото отгоре. Че като ги подкарах снощи с една телена шайба и машинката – за час и нещо ги направих като нови. Свалих им боята, но сбръчканото по тях си остана – то именно им е баш най-ценното! Ама страшни дъски, казвам ви. Тук по разни изкуствени начини третират дървото, за да изглежда старо и от него правят най-скъпите мебели. А в моя случай, всичко се е получило по естествен път. Голямо стъргане обаче падна и облаци от пепел се вдигаха снощи. В крайна сметка ги очистих, може би една-две дъски ще отидат за надписа, а от другите ще направя плота за малък бар в механата. Като ги обгоря и намажа с моите вълшебни течности и мехлеми, ще станат като магазинските.

След като свърших доволен тази мърлява процедура, полях насажденията и влязох в езерото да се изкисвам, че целия бях потънал в прахоляк. До това време напълно се стъмни, та на края се прибрах. Ако навън е светло, сигурно по цяла нощ ще се щурам из двора като въртоглав. Все пипам по нещо и все край няма, защото постоянно изникват нови дейности и разширявам проектите. Ето го най-новият пък сега – заради тези проклети дъски, трябва да правя и бар в механата.

Довечера ще мина покрай фотоателието да дам едно филмче за проявяване, че отдавна стои във фотоапарата. Този който ползвахме до скоро вече му издъхна батерията и занапред се връщам на “Практика”-та. Ние го използвахме само защото му бях намерил евтини батерии по $6 парчето, та купих три тогава. Едната я подарих на Мартиновата майка когато беше тук, а другите свършиха земния си път една по една. Иначе в редовния магазин една такава батерия струва $27 – няма да им дам толкова пари, та чудо да стане. Аз въпросния апарат го бях взел за $5 навремето, но не знаех, че работи с такива специални 6 V батерии (освен дето скъпи, ами и много шибани). Само за да го изпробвам и видя дали работи, тогава купих една такава за $17 – прималя ми от мъка! А бяха и по-евтини преди време. После го дадохме на Сашко – той също не можа да му слугува на скъпите батерии. Най-накрая Даниела си го прибра от него, ползвахме го малко и сега се е запътил към кутиите с волни помощи за бедняци. Иначе е много хубав и скъп фотоапарат, разкошни снимки прави, всички операции са автоматични, но батериите му са бамбашка и за това няма да има бъдеще с нас.

18.02.2005 – Ето, прекатурихме още една седмица. Днес като по някакво чудо хич нямам служебна работа и цял ден се занимавам с моите си малки домашни проекти (и друг път съм подчертавал, че за да има някакъв индивидуален прогрес, частните интереси трябва да стоят високо над държавните). Направих модел (скица) на бара за механата. Също и за вратата с надписа. Изпращам ви ги все още “сурови” на листи, защото не знам кога ще станат готови, че да ги снимам.

Снощи със съседа взехме няколко размера за завършващата лицева страна на покрива откъм неговата част. Днес я поръчах да я сгънат и в понеделник ще я взема готова. Довечера след работа пак ще мина покрай търга, да нагледам какво има тази седмица. Трябват ми разни машинки за обработване на дърво – сега пък в дърводелство се увлякох. Има едни моторни рендета – такова най-много ми трябва за сега. Дъските са доста дебели и искам да сваля малко материал откъм гърба, за да станат и буквите малко по-тънки. Надписът “МЕХАНА” ще е с височина на буквите 50 мм, а “РОДНА СТРЯХА” – по-малки, 35 мм. Но искам последните да бъдат и по-тесни, че да са съразмерни с големината на шрифта.

Снощи направих предварителни замервания за тоя, по-скоро тезгях, отколкото бар. Ще го затикам към стената, а отсам ще оставя само един малък процеп, колкото да се влиза и то на една страна. Това ще има ролята повече на салтанат, отколкото да се използва по предназначение като истински бар, но все пак от вътрешната си страна ще има рафтове под плота - за чинии, чаши и т.н. Веднъж само да изкараме мивката, пералнята и хладилника от там, ще се отвори голямо пространство. Ще курдисам някак си и раклата, след което сме готови.

Още не знам с какво ще се занимавам тази събота и неделя. Трябва да довърша долу малкото дуварче под оградката - нямам пясък обаче. Сутринта ще отида рано да купя материал (преди урока по музика на Неси), че после ще видим какво ще правим.

21.02.2005 – Хайде, хаирлия да е и на това писмо! Започвам изложението в последните дни преди отпътуването му за Тасмания, а от там по майката на Цецо ще лети към вас. Може би в четвъртък най-късно ще трябва да изпратим тази пратка, за да сме сигурни, че ще пристигне навреме. Аз до последния възможен миг ще водя информационния бюлетин, след което ще го продължа в следващото си писмо. Сега с няколко думи ще се върна на почивните дни, през които отново изобщо не почивах.

В събота на ранина пак отидох да си купя циментец и пясъчец – аз като видя, че ми е празен хамбара откъм такива продукти и някак си не ми е спокойно на душата. Заредих силозчето с гореупоменатите артикули и мирясах. Сега всеки миг, когато ми се прииска мога да възобновя строителството – вече главно по посока на стъпалата. Понеже беше рано, та се човърках и с още някои дребни дейности – докато стана време да вървим на урок. Хайде – къпане, нови дрехи, парфюми и т.н., щото аз едно движение да направя из двора и ставам автоматично на малаче. Излязохме с Ванеса малко по-рано, за да има време и за кратък пазар. Точно до школата, в същата сграда има един хубав зеленчуков магазин, с касапин вътре и т.н. Наред с една маруля, две връзки окомплектоващ Великденската ми салата лук и други подобни артикули, грабнах и една голяма буца (5 кг) месо за смилане на кайма, приготовления на шишчета и др. Най-вълнуващото от всичко беше, че месото поначало имаше етикет за намалената си цена и докато го плащах на касата отбих още $2 от касапина, та ми излезе за $16 цялото – вие му правете сметката по колко му е килото.

Отидохме на урока и взехме още една нота – “РЕ”. От там, като свършихме с музикалните изпълнения, минах през моя човек с напитките, та пак взех няколко разновидности. Давам му $50 за четири шишета по 0.700 л и много силно викам “ура”, щото в магазина трябва да се изръся с над $100 за същото количество алкохол! После се прибрахме, защото съседа ме чакаше да мерим нещо по покрива. Там има да се вграждат допълнителни елементи, да се докупуват разни летви, материали и т.н. От дума на дума предложих на Рон да направим инсталацията на едни лампи у тях, монтажа на които те също отлагали от сума време. Хайде, веднага се пренастроихме на електрическа вълна и почнахме - дърпаме кабели през покрива, пробиваме дупки в стените за нови ключове, дюбели, винтове – и така, та чак до вечерта. Плувнахме и двамата във вода през деня, че беше и възтопличко баш по обед - хем и с бира се наливахме, ама не ни помогна особено за подобряване на състоянието.

Докато чакахме да се смрачи съвсем (вече на масата…), кажи-речи оправдахме половин шише от неговите скрити запаси. Хайде, по някое време дойде и Даниела да подсили групичката (съседката отдавна беше зарязала градинарството и си възвръщаше солука покрай нас с ледено шампанско на гладно). Изнесохме де каквото имаше от избите като печиво, те запалиха тяхната скара и моабета се плъзна в познатите вече на всички наклонени плоскости. Междувременно Даниела отиде до нас да сложи Неси да спи – миг по-късно се върна с една мощна шопска салата и бутилка водка (от моите съкровени запаси този път). Продължихме с музики и танци на народите – ей тъй, както си бяхме потни и мръсни като цигани. Не сме осъмвали, но пък беше и доста късничко като се прибрахме окончателно (минаваше полунощ). Едва тогава се изкъпах и най-после заспах като мъртвец.

На другия ден аз продължих с моята дейност. Хванах се да направя извивката на вратата пред механата. Ванеса много ми помогна – с чука ми чупеше малки парчета от тухлите и ми ги подаваше в ръцете, аз само ги подмазвах с цимента. Направих и много здрава арматура – както бяха тухлите на съществуващия градеж, между тях наковах едни железа Ø8 и турих едно напреки отгоре. После иззидах и уплътних всичко - веднъж като стегне цимента, няма да мръдне и с топ да го разбиват. Бях извил и една ламаринена ивица - да подпира отдолу и да ми води зидарията, нещо като кофраж; после ще я махна. Свършихме успешно, измих инструмента и влязохме в езерото.

В събота през деня Неси се качи на колелото (за първи път от много време насам). Като завъртя педалите няколко пъти разбра, че вече може да го кара сама и няма нужда от мен, да тичам подире й като смахнат. Изглежда че на тази мурафети се е научила още докато ходеше в градината, на техните детски велосипеди. От сега нататък няма спиране вече...

22.02.2005 – Изтече ми времето от почивката вчера, а аз понявга съм точно на половината си мисъл и не мога да я довърша. После пък, естествено забравям какво съм искал да кажа и така непрекъснато начевам някоя нова тема. С тази кратка уговорка продължавам разказа си по-нататък.

Всяка вечер след работа и докато не е мръкнало съвсем, все още побутвам по нещо дребно - колкото да си попълвам времето. Онзи ден започнахме да правим надписа за вилата - “LA CASA BLANCA”. Даниела изряза едни букви по шаблоните, които имах от лазерната машина - тях ще ги залепим отвътре. Материалът им е специален, флуоресциращ – от него правят знаци и други светлоотразителни табели (това пък съм го влачил от фабриката, в която работих по минните машини - камиони, багери и булдозери; “Caterpillar” се казваше). Та освен всичко друго, надписа ще свети когато се облещи със светлина от фарове на кола.

Снощи ходих да взема покривния панел, сгънат по скица, която съседа каза как трябва да бъде. После рекох да продължа с надписа – обгаряне, намазване с масла и консервиращи химикали. Добре ама Рон тъкмо си дойде от работа и донесе в колата си едни панели с чуден дървен рамков материал. Тези бичменца ще ни трябват за довършване на покрива и закрепяне на улука, таванните плоскости и т.н. Зарязах всичко и веднага се хванах да разковавам и да обработвам стоката. Талашита го изхвърлих, останаха само рамките. Те нещо ремонтират в тяхната фабрика и събарят разни стени. Понеже щели да го изхвърлят, той го прибрал за мен. А пък колко много винтове за дърво измъкнах с оная машинка, няма да ви разправям – чудни!

Този път търга не даде никакви положителни резултати – нямаме нищо спечелено. Излиза че този прословут прозорец за коридора ще го правя сам. Добре че там поне видях тази идея - аз даже ще я подобря малко, след като почна изработката. И от моторното ренде нищо не излезе, за което бях заложил малко пари – ще си купя чисто ново от магазина. По $40 са вече – толкова е евтино, а идва и с 3-годишна гаранция. Много ми трябва такава машинка, за да пригладя едни дъски. Където и да отида, дори при моя дърводелец в Бризбън – все трябва да се моля на този или онзи; ще рече да бутна нещо, че без хич пък съвсем не бива. А така като го купя, ще си го имам и ще го ползвам винаги, когато ми потрябва.

Снощи, докато аз се бъзиках по двора, Ванеса излезе да кара колелото покрай мен – засили се обаче много, на края падна и си обели коляното. Нищо и никаква драскотина, ама опищя орталъка. Днес тя е на училище, аз ще я взема довечера и после ще видим с какво да се занимаваме – ако няма още материал за разковаване, ще се вглъбя в надписа, за да го довърша.

Говорихме и с Цецови – ще им изпратим колета в четвъртък; днес е вторник - и утре ще пиша, след което слагам точката. Даниела е дала филма – тези дни ще го вземем готов, че да ви пратя и някоя снимчица. Неничко ми се обади днес - да вървим в неделя да караме мотора. Той пак си купил някаква моторетка, след като продал оная кола – абе и нашия е един търговец на миши кожи, дето викаше на Огнян майка му. Не знам още къде ще отидем, но ще зарежа за малко тая пуста работа по двора и ще си изкараме един прекрасен ден заедно с него.

В събота вечерта пак сме канени у съседите – този път на официална визита. Те имат една групичка от приятели, с които ние също се познаваме. Ходят си често по гости и се редуват - когато се падне всичките да са у тях и им е ред те да ги посрещат, та викат и нас на моабета. Ние винаги приготвяме по нещо екзотично и балканско, с много лук, силен дъх на чесън и богато на подправки – облизват си пръстите да ядат. И те са една смесена международна компания – канадци, германка + холандец и новозеландци. Та и ние българите, барабар Петко с мъжете. Но пък иначе хубаво си прекарваме времето, в спомени и разкази за родния край на всеки от нас поотделно. Канадецът разправя веднъж как една зима го срещнала мечка, ама от техните – гризли. Както е било навсякъде по света, така и в Канада, навремето клозетите на всички не са били в спалните, подобно на днешните модерни времена, ами са ги правили някъде по двора – хем да не миришат, хем да са и на по-отдалечено място заради септичната яма. Влязъл той един път да си изходи голямата понужда и малко преди да се освободи от товара, от някъде се дотътрил един мечок и почнал да си дръгне гърба в дъските на кенефа – за малко да го събори и да го направи на трески. А оня вътре замръзва и не смее да мръдне от клекалото. След този случай на нашия човек така му се дръпнала фъшкията, че не срал три седмици подред – щели да го водят чак на лекар, за да го изпомпват. Той иначе е от вечно заснежените краища на държавата – докато ланшния сняг се разтопи и на другия ден осъмват с нов, новогодишния. Лятото почти не настъпва там като сезон.

23.02.2005 – В къщи съм вече - надписвам снимките и утре пращам писмото. Няма възможност за изпращане на повече неща – останалото ще тръгне по пощата. Обичам ви много, желая ви повече спокойствие и още повече дълголетие!!! Ще продължа утре в следващия си репортаж. Следват множество целувки и поздрави на всички: Ангел, Даниела, Ванеса и Неничко…