Скъпи и обични
родители наши; приятели, роднини и познати – къде по-близки, къде пък
по-далечни!
Днес по план от нас
трябва да потегли една скромна пратчица за нашите хора в Тасмания, а от там, с
багажа и по Цецовата майка да пристигне при вас. По някое време през деня
Даниела ще им я изпрати по пощата, докато аз междувременно в обедната си
почивка гледам да нахвърлям още някоя и друга празна мисъл върху
безпристрастните и безмълвни бели листи на най-новото ми писмо.
Снощи цяла вечер
надписвах снимки, правих музикални дискове и се занимавах с подреждането на
колетчето. Преди това обаче пред мен стояха задължителните градински занимания:
да полея лозите, да прибавя още малко нафта в корените на дървото, с
благородната цел във връзка с уморяването му и разбира се, да плисна една кофа
вода на домата, който за сега се развива много добре. Ако почнем и да берем от
плодовете му, ще ни трябват много съдове – ето ти допълнителни и извънредни
масрафи за кофи и легени. После свърших и малко друга работа – почнах да
сглобявам надписа за вилата, но първо трябваше добре да импрегнирам дъските с
масло и други разтвори. Довечера пак ще ги намажа - за сега само вътрешните им
страни, а след като ги сглобя една към друга, тогава ще ги оплескам и отвън.
Други насъщни дейности нямах подготвени, защото напоследък взе да се мръква
по-рано и възможността за работа на открито изведнъж стана ограничена. Аз иначе
тези дъски съм ги разхвърлял по пода в механата, а там светлина има колкото
щеш. Това ми е работното ателие за сега. В събота през деня може да започна
облицовката на стъпалата, че да ги видя и те как ще вървят. Преди това ще рече
да доиззидам малкото дуварче в долния двор – съвсем бях забравил за него. А пък
само за справка и хронология обявявам, че днес е четвъртък - 24.02.2005.
Не ще мине и една
седмица, когато в ръцете си вече ще имате предишното ми послание. Довечера
отивам да си купя една машинка – моторно ренде за рендосване на дъски.
Естествено първо ще обиколя заложните къщи, че там може да са по-евтини и ако
не намеря нещо хубаво, тогава вече влизам в редовния магазин и вземам едно
чисто ново. Е да де, ама пък не мога и да се забия направо там, докато не съм
проверил по другите места - да не би случайно да се мина в цената! После се
прибирам в къщи - намазвам дъските с масло още веднъж и това ще ми е дейността
за деня.
25.02.2005 – Снощната програма пак беше изпълнена при 100% успех. Един мой колега ме
помоли да го закарам до някъде, че той още няма кола - мястото ми беше по пътя,
така или иначе. Таман го оставих, че му се одумах какво търся и за къде съм се
запътил. Той пък ми показа един магазин за вещи с “многократна” употреба и
спомена, че точно там бил видял такова моторно ренде. Спряхме баш там и
влязохме в дюкяна. Действително, че на витрината имаше такова нещо – чудно,
почти ново; при това японско, а не китайски боклук. Та от $35 колкото искаха за
него, след дълги и мъчителни преговори аз го купих само за $28. На връщане от
там ходих до съседно място да купувам разни други материали, ама се бях
успокоил вече, че си имам нова “пушка”. Прибрах се почти по здрач - Неси
отдавна си беше легнала. От там насетне влязох в работилницата да ударя
последната ръка дървесни консерванти на големия плакат и окончателно се прибрах
вътре. Даниела беше взела колета от пощата и в същото време изпратила моята
скромна пратка за Тасмания.
Благодарим от все
сърце за всичко – най-атрактивно (вероятно тук исках да кажа впечатляващо;
прощавайте за употребената чуждица…) от всички ваши армагани беше това
благодарствено писмо от черквата. Аз не си спомням точно кога, как и колко сме
им дарили, но пък техният жест е трогателен. Може би тази искрена благодарност
да няма чак такава съществена значимост за някой в пределите на България, но
тук в Австралия и особено аз лично оценявам тези жестове на благодарност
изключително високо. Даниела каза, че ще купи нарочна рамка за това писмо, за
да си го закача на някоя стена в механата. Ние много скоро отново ще изпратим
някоя спомоществователна сума - аз си го помислих само на ум, а пък снощи
Даниела го изказа и на глас. Седнахме на софрата и докато ни се готвеше
манджата, прочетохме писмото и изпихме по едно питие (на няколко пъти, щото аз
без едно мога, ама и само с едно хич не минавам). Сложих ракията в едно
по-голямо шише от соковете на Ванеса и турих на дъното му няколко сушени сливи
за цвят – да не си мисли татко, че ще му я пия такава безцветна и безлична,
като спирт от картофи. След 1-2 седмици ще стане като кехлибар - ако имаме
силите и волята да изчакаме отлежаването й, разбира се. Че то, прах на тъпан
стои ли? Аз четох писмото ви на глас, за да може и Даниела да слуша, докато
готви и ръкоделства покрай печката. На края легнахме опиянени и смирени от
топлите ви и сърдечни думи – дори и два живота някак си да имам, пак няма да ми
стигнат, за да поднеса неизказаните благодарности към своите родители...
В момента чакам с
нетърпение да стане 17:00 – времето, когато да си ходим по домовете. Ще запаля
камината довечера, че имам доста чушки и сини домати за печене. В събота сме
канени у съседите на гости – за салата ще им правя “късано-дърпано” с много
чесън и магданоз. Те всички много харесват нашите балкански гюзлеми. Ама докато
се мръкне съвсем и ми се сгори жаравата, ще се занимавам и с други неща по
двора. Нафта пак трябва да полея на дървото, домата да напоим – все има какво
да се прави.
В събота сутринта,
преди урока на Неси по музика, трябва да стана по-рано и на компютъра да
направя финансовия отчет за миналото тримесечие. В понеделник се плащат
данъците – няма никакво отлагане вече. Като се върнем от школата не знам още
какво ще правя - най-вероятно ще иззидам някой и друг камък, дано го приключа
това дуварче долу. В неделя пък с Неничко ще ходим да караме мотори. Той днес
пак се обажда, за да потвърди, че нашата първоначална идея ще се състои точно
както си я бяхме планирали. Така че в неделния ден няма да се прави нищо по
шибания двор – ще си прекарам времето заедно с него.
Общо взето това са
насрещните ми планове – в понеделник ще се появя с подробен отчет за всичко,
което се е случило през почивните дни и за онова, което пък по една или друга
причина не се е осъществило. За сега свършвам до тук, защото и почивката ми
вече е към своя край. Другата седмица ще дам материалите за надписа на
механата. Намерих и една друга дъска, от която ще ми изрежат силуета на
България. Аз онази вечер намерих картата на страната от Интернета. Свалих я,
пречертах я по контурите, отбелязах с кръгчета къде са точно градовете София и
Габрово (пардон – двете столици трябваше да кажа…) – надявам се модела да стане
хубав. Реализацията му ще се осъществи от една дебела дъска, която Краси на времето
ми беше донесъл, за да режа месо и да чукам пържоли на нея. Само че тя е много
тежка и неудобна, поради което никога не е влизала в употреба по
предназначението си. Сега обаче съдбата й ще бъде значително по-патриотична и
последната изобщо няма да завърши като касапски атрибут, ами ще остане за вечни
времена с очертанията на Татковината. А от друга една ивица хром-никелова
ламарина, днес ми отсякоха едно парче за скарата – ще му закривя леко краищата
нагоре, да стане нещо като тавичка и в нея ще можем да пържим тиквички и сини
домати на огнището, също както лук, кюфтета и всякакви други хранителни
продукти. Едно на друго, пак си е ваданлък някакъв. Лошото обаче от цялата
работа е само едно и единствено: а именно, че вие като мои родители трябва
прекалено отдалече да се радвате на постигнатите ми частични успехи и на всичко
онова, което сте създали в мен и което аз с най-голяма гордост нося в сърцето и
душата си! АМИН…
28.02.2005 – С края на този ден си отива още един месец от настоящата и до съвсем скоро,
уж нова година. И разбира се с надеждата, че с него ще си отиде и кучия студ,
който ви докара Малкия Сечко - Февруари. При нас обаче, в отсамната част на
полушарието жегата си остава наш постоянен спътник – както в климатично
определение, така както и в малко по-абстрактно, показващо високите градуси на
житейските ни напъни в името на едно по-светло настояще и ослепително бъдеще! А
пък за да видите какво точно имам предвид и да не ви се струвам голословен, със
следващите си редове аз отново ще се върна на петъчната предпразнична вечер.
С влизането ми в
свещеният ни дом (който е все още собственост на банката, но ние за благозвучие
го наричаме “наш”), хвърлям чистите дрехи по закачалките в гардероба, свалям
златните бижута от дебелото си вратле и пръстите на ръцете, като почти
едновременно с това нахлузвам късите си и продрани, тежащи вече от кал и
мръсотия работни гащи. Грабвам първия чук, който ми се изпречи пред погледа и
почвам старателно да работя върху деформирането на гореописаното вече парче
ламарина – исках да й подкривя леко краищата, да се образува нещо неопределено,
но пък по възможност във формата на тавичка. Абе ние и “апкант” си имаме в цеха
на фабриката (хидравлична преса), където хората можеха да ми я сгънат точно
както я искам аз и докато си изчопля засъхналия сопол от носа, ама нали не е
много удобно да занимаваш този или онзи с разни частпроми, та затуй гледам да
си правя всичко сам. За целта сядам на бордюра отвън на пътя и почвам яко да
блъскам и бия с чука – от желязото хвърчат искри, а от мен се лее пот като из
ведро; клетвите на уста са си башка, за допълване на картинния пейзаж.
Гениалната ми идея и основна “инджинерска” мисъл беше да запъна всеки край на
ламарината срещу ъгъла на бордюра и прилагайки директната сила, възпроизведена
от чука да я изкривя нагоре – нищо, че сгъвката нямаше да бъде баш под 90°;
зер, никой нямаше да ми го мери от ОТК-то. А пък яко и жилаво нещо се оказа тоя
шибан хром-никел, ама и моите ръце не са дип омекнали още. Удрях, блъсках,
кривих, докато най-сетне докарах фасона на тавичката като да беше сякаш от
магазина излязла. Предизвикан от острия и пронизващ тенекиен звук (шум),
премесен с моите отчаяни вопли, съседът излезе от тях доста силно заинтригуван,
полупиян и развълнуван – искаше му се тутакси да узнае, аджеба какви точно
движения извършвах с ударните инструменти, но повече му бе интересно да научи и
какви заклинания употребявах на всяко мое замахване и млатене с чука (“этого не
переводится” обаче, както казват руските мужици и блядове). Забравих само да
упомена, че първо запалих камината, че да се сгорят въглените. Трябваше да
опека няколко кила зеленчукова смес (чушки с патладжани) за приготовлението на
салата, която бяхме обещали да носим на другата вечер у съседите.
Късано-дърпано им правих, та си облизваха пръстите до лактите!
Като приключих с моята
шумна тенекеджийска дейност и кварталът изведнъж утихна от карналните ми и
клетвени хвалебствия, от там насетне се хванах да изпека зарзавата. Нарязах и
няколко сини домата, за да опържа в новата “тавичка”. До тук добре, ама аз като
съм я блъскал с чука, та изглежда много съм я бил напрегнал – оная като се
загря на огъня и дъното й се изкоруби нагоре, та щеше да ме ощави с горещото до
самозапалване олио. Въз основа на тези вътрешни напрежения в материала, сега
шарлана бяга в четирите кьошета на тавата и се стича там, докато по средата
остава сухо. Е, предстои допълнителна операция на студено молекулярно
“отвръщане” - просто ще трябва да я изчукам малко навън между две тухли за
опора и работата ще се оправи. Но пък иначе е чудна – няма загаряне по дъното,
няма залепване на материала; досущ като тефлонов тиган от най-скъпите! Сините
ми домати се изпържиха достатъчно успешно, след като бяха само за пробна серия.
От сега нататък ще въведа известни рационализации и подобрения в конструкцията,
след което започвам масовото производство на зимнина – ще туря няколко домата в
буркани, наложени с магданоз и чесън; както в България си правехме. Тук на
топлото, за няколко седмици ще се вкиснали – готови за употреба под формата на
мезе за ракия, водка или каквото там Бог дал.
Докато аз се мотах
отвън с печивото покрай огнището, Даниела приготви малко мръвки за вечеря,
накълца ми и една салата да ми се скрие потта с някой аперитив, с което процеса
потръгна в правилната си посока. Оная ракия (бялата) съм я наложил със сушени
сливи за добиване на цвят и мирис. Нея ще я вадим ча-а-ак за рождения ден на
Ванеса (който пък е след два дни…) - нали и без друго тя е наречена баш за
тогава (ракията бре, не самата Ванеса). Та хапнахме, сръбнахме, че и работата
свършихме – въобще всичко извършихме “аламинут”!
На другата заран
(събота) станах рано и почнах да се занимавам с финансовия отчет на предприятието
– по моите сметки трябва да платим $5700 във вид на данъци и такси. Даниела ще
се разправя с това, защото днес е последния срок за това издължаване към
държавата, която за сега уж охотно ни изхранва, но пък и най-безжалостно ни
обира под формата на гореупоменатите данъчни задължения. Свърших си работата на
компютъра – преместих се веднага на мивката, заравяйки се до ушите в люспи и
обелки; нали трябваше да изчистя чушките и патладжана, понеже “Шори” не е
научена в София на такива сложни мурафети и манипулации (но пък виж, иначе си
хапва много апетитно, като й приготвя нещо - де не й е уроки). Накъсах
суровините на едро и салатата ми за вечерта беше почти готова.
До този миг
часовникът вече напредва чувствително и става време да тръгваме за урока по
музика. Неси тъкмо беше станала, изми си зъбките, очичките и хайде навън - няма
време за закуски, гюзлеми и излишни ритуали. Който иска да яде, става по-рано
от сън и закусва; ако ли не – стои гладен цял ден. Урокът завърши успешно -
всеки път децата пеят, играят и вземат по някоя нова нота (клавиш). За сега
Ванеса много се радва на тези уроци - нека да видим до кога ще е все така.
Като се прибрахме от
школата, аз веднага скочих обратно в работните си гащи и почнах занимания по
останалите дейности. С моторното ренде изтъних една стара дъска, от която в
специализирано ателие ще ми изрежат буквите за механата. Това мероприятие
приключи успешно, но пък наоколо направих толкова много талаш и стърготина – сякаш
бях в някоя дъскорезница. Хайде, почвам с метлата пък да го събирам. След като
очистих района се преместих на официалния обект за деня – дуварчето под
оградата в долния двор. Вода, камъни, цимент – рецептата е ясна, съотношението
на продуктите също. Точно в 17:00 положих и последния камък в зида, с което
предадох обекта на контролните органи от приемната комисия. През това време
съседа се занимаваше нещо с покрива и от време на време ме навестяваше с по
някоя ледена бира – проверяваше да не би да съм пукясал долу до езерото. На
междините почивки, за да не баялдисам се къпах като биволица в тинята, че
ошляпах и малкото, което вече не иска да излиза от водата. Миналата година не
можех да я накарам да влезе в езерото, сега пък се бием да излиза. А като се научи
и да плува, не знам какво чудо ще е. Тя сега се опитва най-ентусиазирано и
пляска ту с ръцете, ту с краката, но все още не може да събере и синхронизира
двете движения.
След като с четката
за последно измих готовия дувар от цимента, заминахме у съседите на гости.
Специално за това тържество Даниела опече баница и прави една друга салата.
Международният ни форум протече подобаващо приятно, в дружеска атмосфера и
взаимно събеседване помежду си. Всички присъстващи много харесаха салатите и баницата,
с които ние се представихме на вечеринката. Следобеда съседа изпече една
свинска плешка, чието месо беше станало на мозък до времето за сервирането му
по чиниите – натъпкахме се здраво като запасняци. Аз бях определил неделния ден
за Неничко – той на два пъти се обажда да потвърди намеренията си, че двамата
ще ходим да караме мотора. Добре, обаче по едно време се обади пак, че нещо му
се било повредило и намеренията ни се осуетиха. Това пък даде тласък на други
мои дейности за неделния ден.
Тая шибана арка, дето
я построих над вратата на гаража (вече механа), сега почти половината трябваше
да я събарям. Не си направих и аз едно леко кофражче от дъски, ами запречих
само една изкривена ламарина отдолу, колкото да ми образува кривината, че да
зидам по нея. И естествено, поради структурни грешки на проектанта и
подизпълнителя всичко стана ужасно криво и грозно. Че като го почнах от единия
край с щуреца – каква пепел и думан се вдигна, няма да ви разправям. Първо си
изрязах един малко по-правилен геометричен шаблон от някаква стара талашитена
плоскост. После по неговия контур очертах къде точно трябваше да режа с диска и
го почнах. Сложих си и маска на носа даже, защото пепелакът беше невъзможен.
Голямо стъргане и псуване падна, но пък след моята намеса арката стана като че
ли беше чертана на компютър. Единственото, което остава е само да се измаже
правилно и по същата полудъга – тази довършителна операция може да я оставя
вече на майстора; предполагам че той ще го бутне набързо, докато си почива.
Както бях потънал в
прах и мръсотия, влязох направо в езерото, за да сваля калта от себе си. После
почнах да чистя и да мия площадката със силна струя вода от маркуча. Всичко
приключи успешно – е, разбира се че тоя излишен тропулак можеше да ми се
размине, ама като бързах онзи ден, та не го обмислих много добре това свое
смело начинание. Бях обезумял от ентусиазъм по осъществяване на идеята си и
почнах да работя направо, без да влагам допълнителна мисъл и творчество. Иначе
градежът ми стана много здрав, защото съм го подсилвал с парчета бетонно
желязо. Падане и мърдане няма да има дори и при най-силното земетресение - само
дето я правих на два пъти, пустата му арка! Ама, то - кое ли ми е станало от
пръв път, че пък и тя!..
Като мирясах и измих
навсякъде, отдадох се на своите занимания по растениевъдство и
зеленчукопроизводство – вниманието ми за сега е изцяло насочено към моя
единствен доматен корен, при това саморасляк в диво състояние. Оградих му около
стеблото една стеничка от кал, колкото да задържа по половин кофа вода за
напояване. Видя ми се малко неестествено рано да приключвам с дейността си за
деня, та докато се чудех с какво да се заловя пренесох камъните (това бяха
последните две колички с жалки остатъци от оная огромна купчина, която
довлякохме с вас от кариерата и сортирахме по вид и големина). Тези ги
нахвърлях по-близо до стъпалата, където ще ми трябват след като почна да се
занимавам с тях. Долната площадка е изчистена напълно вече от всякакъв камънак
– хартисаха ми само няколко гюллета (големи, кръгловати камъни, които бях
докарал от Бризбън) и още толкова плоски, подобни на плочи за стар покрив на
селска къща. Трябва непременно да им измисля някакво разумно приложение, защото
само мисълта, че трябва да ги изхвърля ме влудява - знаейки как и от къде съм
го влачил всичкото това чудо! Да взема да ги дам на някой, като че ли по-става
някак си; обаче на кой пък шашкънин са му изтрябвали такива големи канари и бумбали?
За сега може да ги скрия в горичката отпред, под листата на храстите. Хем да не
се виждат и да не дразнят погледа на моята постоянна и зорка съгледвачка, хем
пък да са ми под ръка, ако дотрябват за нещо. Не ми се изхвърлят под никакъв
предлог, защото са много ценен строителен материал. И след като най-после
приключих с всичко това, изброено до тук, хвърлих се отново в езерото за малко
плуване, каране на лодката и други глезотии – миг по-късно то взе, че мръкна.
А днес е вече 01.03.2005
– аз слях двете си писания от вчера в едно. Снощи ударих последната ръка
консервираща течност по дъските на надписа за къщата и довечера почвам да го
сглобявам. След работа ще отида да поръчам буквите за механата - ще им занеса и
материала, от който ще ги изрежат. После трябва да тичам до сладкарския цех за
тортите на Ванеса и при месаря за пържоли; на края вземам и самата Ванеса от
градината и се прибираме в къщи. Снощи натъпках дупките в онова неумиращо дърво
и с каменна сол - белким го уморим по-скоро. Навързахме и лозето с Даниела, че се
беше повлякло вече по земята, набих му колци – сега чакаме само реколтата, за
да я вкараме в бъчвите (образно казано). Разни филизи от тук-от таме тръгнаха и
към съседите – те също ще се възползват от нашия асмалък и ще си прекарат
няколко стръка по стената, че да им се поосвежи обстановката в двора. Лампите,
които правихме с Рон неотдавна, онази вечер вече всички ги видяхме, че светят
много хубаво. Сега ако и някоя асма си завъдят, та съвсем да се допълни
битовата им картина.
От пържените сини
домати, с които си играх онази вечер Даниела ще измайстори една мощна мусака.
Аз опитах снощи един – направо са чудни, без да се хваля! Освен всичко,
последните са се и опушили малко на огъня, та вкусът им е просто зашеметяващ!
Ще си наложа и няколко буркана за зимата, с много чесън и магданоз - няма да
има разминаване. Щото пък днес вече е първия ден на есента – още три месеца и
чакаме снега, ха-ха-ха...
02.03.2005 – Абе аз забравих вчера да ви честитя Баба Марта – гледайте ме колко съм
изперкал напоследък! Е, за това пък го правя днес, макар и малко да е като след
дъжда качулка. Дано тя вече да ви донесе топлия полъх на пролетта, защото
сигурно си отстудувахте през тая тежка зима. Като гледам обаче времето по
телевизията (всяка вечер в новинарските емисии дават кратък климатичен обзор за
отделни точки по света), че то в Белград е -12°C бре! Това значи, че почти
такива ще са температурите и в България - като се има предвид и близостта между
двете съседни държави. При нас все още е слънчево и топло - даже за събота и
неделя пак се очакват 30°C-32°C! Но това лято определено не сме имали някакъв
по-сериозен топлинен зор – нищо общо с миналогодишните жеги, нали помните какво
чудо беше тогава!
Вчера след работа
свърших всичките си задачи и се прибрах. Накълцах няколко картофа и лук за
мусаката, че Даниела като си дойде от работа да я нареди и само да я мушне във
фурната. Докато чаках касапина пък да ми насече месото, отидох до един съседен
магазин за стоки на консигнация. Даниела ми беше споменала да купим някакво
фотоапаратче на Ванеса за рождения ден. Там, измежду многото намерих едно много
скопосно – и то беше автоматично, ама поне работи с обикновени батерии, а не с
онези специалните и скъпите. Марката му е “RICOH” – доста известна, японска, от
сорта на Кодак и т.н. Та го купих за $39 – то беше даже намалено от $69. Никой
вече не ги търси тези отживели апарати – напоследък всичко се хвърля на
цифровите (дигиталните). Ама това като за Неси бива – хем и ние ще го ползваме
от време на време; по-специално Даниела, защото аз ще вадя “Практика”-та си от
гардероба пак. Снощи се въртях из къщи и не съм работил нищо. Свирихме малко с
Ванеса - тя пък е нещо хремава. Онзи ден беше доста хладничко в езерото и
изглежда е настинала там. Ама и то е едно диване и не излиза веднага като му
кажеш, ами все се пазари за още малко. Иначе джуката му трепери от студ, но
продължава да стои във водата. Даниела й даде хапчета разни, че да се оправи
по-бързо. Занесохме една торта за детската градина, а другата ще е за нашето
домашно празненство, което ще си спретнем довечера - поканили сме съседите на
вечеря. С остатъците от онзиденшната салата “късано-дърпано”, аз произведох
чудно кьопоолу след като намачках всичкото с миксера. Всичките му “инградиенти”
бяха вътре, плюс маслини, лук, малко сиренце и т.н. Съседа пак ще има да си
облизва чинията довечера – той много обича такива екзотични ястия. Навремето е
израснал сред децата на тогавашните италиански емигранти и тези силно подлучени
и чеснови рецепти са му много добре познати от средиземноморската кухня на
жабарите. Виж, съседката вече се халосва и превзема малко повечко понякога и в
известна степен стои резервирана към този нашенски адски огнено-парлив вкус, но
пък той яде и заради нея – да ни е жив и здрав. Така че ще стъкмим една вечеря
набързо по случай празника на нашето непрекъснато порастващо девойче.
Разбрахме, че нашата
скромна пратка вчера е тръгнала по леля ти Гинче – тя се обажда онзи ден да ни
благодари за подаръка. Даниела им купи един много хубав стенен часовник с
дървена рамка – специално за къщата. Те били продали онази модерната и сега
купили някаква друга, този път старинна – пак в с. Енина. Трябва да им отидете
на гости някой ден. Ей го сега удобен повод - тъкмо да си приберете армаганите
от тях и да се видите.
Наш Миро обикновено
се обажда в събота или неделя. Той всеки момент очаква майка си и сестра му да
отидат на гости при него; ама за три месеца ли каза, за по-малко ли – и аз не
помня вече. Той работи най-усилено и се бори с всички трудности, които му
поднася съдбата и живота. Сега ние на свой ред го чакаме тук, ама да видим кога
ще е – нали всичко опира до липса на пустото свободно време и отсъствие на шибаните
финикийски знаци.
03.03.2005 – Брей, че много празници има през тоя месец! Че те само до тук са вече
три – като се почне с Баба Марта, вчерашния рожден ден на Неси и днешния
Национален ден на България! Ето че ще трябва и довечера да отчетем някаква
културно-масова и просветна дейност. Аз снощи малко се забавих от работа, че
попаднах в едно голямо задръстване на пътя. Катастрофа беше станала някаква, та
едвам си дойдох. Ама въпреки всичко успях да се изкъпя, избръсна и да седна
прилежно на софрата. До това време Даниела вече беше опалила пещта, малко след
това съседите дойдоха и ние дадохме ход на пиршеството. Изкарахме си много
весело и добре - направихме няколко снимки за спомен. Като се понапихме,
набелязахме и много смел план с Рон - в събота вече окончателно да завършим
всичко отвън и по покрива, барабар с улуците и т.н., за да остане само
вътрешното обзавеждане – таван, измазване, електрическа инсталация и т.н. После
пък плочки по пода трябва да се редят, врата някаква да се слага – абе, реално
погледнато всичко това си е една малка къща направо, като се отчете всичкия
тропулак, дето води подире си.
Снощи Ванеса беше
много щастлива – на края духна свещите, изяде си тортата и легна. Ние духнахме
нашите чак към 23:00, когато прибрахме масата и най-после се простряхме в
хоризонтално положение. Довечера ще дояждаме разните остатъци - аз ще се
занимая с надписа за къщата, после ще свирим с Неси. Докато тя се подготвя за
леглото, аз ще прескоча до магазина да купя едни материали, които ще ни трябват
за строежа. Утре след работа ще ходя на търг. Снощи със съседа опитахме ракията
- стана чудна, след като потъмня от сушените сливи; с една дума: беше
неописуема! Нека значи, моят скъп татко да не се притеснява чак толкова много
за безцветността й - аз тук този кусур го оправям доволно лесно. От всичко
най-много ми се иска обаче, да не си изпразвате мазата откъм тази ценна
суровина, а да ни купувате от най-евтината възможна по магазините. Спомням си,
че на един пазар в София по-рано гледах една такава - гроздова ли беше, плодова
ли вероятно ще сгреша (което пък е без значение, защото едно бидонче от 5 л го
харчеха само за 10 лв – направо без пари). Хайде, нека сега и двойно по-скъпа
да е станала, то пак си е нищо. Не искам да се ангажирате с нашите прищевки –
когато ние ви изпратим малко пари, само тогава купувайте по някое кило и
пращайте смело насам. Предполагам, че до днешната дата и час на Цецо майка му
вече се е завърнала в България. Дано да ви се обади навреме, че да се видите и
да вземете писмото от нея.
04.03.2005 – Чакам вече с най-голямо нетърпение да стане време за тръгване, защото
взе да ми дотяга натискането на стола зад бюрото. Шефовете ми ги няма и
двамата, та днес е малко по-спокойно и в отдела цари онази типична творческа
безтегловност, при която всеки от нас се занимава с нещо тихо, без излишно да
досажда на ближния по работно място и обикновено извършва дейности, които далеч
не са свързани с преките му служебни задължения. Аз също не правя изключение от
общоприетите неписани закони на поробените чиновнически маси.
Снощи пак се занимах
с моя станал вече прословут дървен надпис за къщата. В него забелязах някои
дребни кусури, които възникнаха в процеса на сглобяването му, но аз ще взема
допълнителни мерки за навременното им отстраняване. Като приключих снощи с това
уникално ръкоделие (защото се изтощи батерията на дрелката, с която завивам
винтовете в дъските), окъпах се и отидох да купя допълнителните материали за
покрива. Трябваше да взема едни дъсчици и някакъв специален силикон за изолация
на плоскостите от проникване на вода. Купих си и резачки (ножове) за машинката,
с която изрязвам дърво по шаблон. Единственото, което го имах със самата
машинка се счупи още когато изрязвах шаблона за арката над вратата на механата.
Купих цял комплект – две пилички за дърво и няколко за метал. На етикета
пишеше, че са произведени в Швейцария и се надявам последните драстично да се
отличават от китайските боклуци, с които е наводнена търговската мрежа – ще ги
видим колко са стока, едва когато почна да работя с тях.
Вчера ми се обаждаха
от Емигрантския отдел в Пърт – някакви дати били объркани или не били особено
ясни по документите ви. Но няма нищо тревожно - хората ще ми изпратят нарочно
писмо, че да ги видя какво искат майната си. За процъфтяващата напоследък доста
силно австралийска икономика, сега пък се оказа, че нямало достатъчно обучени
кадри. Снощи говориха по телевизията, че на правителството му трябват поне
20,000 нови емигранти, с добри професии разбира се, а сигурно и с отличен
английски език, които да запълнят празнините в съответните индустрии. Ама колко
от това е баш така и какво ще става занапред с тази държава, никой нищо не може
да каже за сега. Моя трудов договор изтича към края на този месец, но повече от
сигурно е, че ще ми го продължат, защото ние още до никъде не сме стигнали с
проекта.
07.03.2005 – Днес установих, че всъщност договорът ми е изтекъл още на 23 Февруари –
следобед ще ходя да се разправям с продължения, удължения и формалностите по
този случай. А сега с няколко думи ще изложа най-пресните си спомени от
изминалите два почивни дни.
В петък след работа
пак ходих до търга, но днес разбрах, че този път не съм спечелил нищо. Бях
заложил малко пари на едни осветителни тела, за да подменя съществуващите до
барбекюто. Искам да сложа някакви по-специални - метални с кварцово стъкло,
които да не се топят от горещото. Добре, ама точно тези не са ми били на късмет
- ще чакам други да се появят, подобни. После се прибрах у нас, поразшетах се
малко из двора, занимах се и с надписа, а когато се мръкна съвсем, отидох до
магазина да купя още една дъска за строежа. На нея пък трябваше да монтираме
улука.
В събота рано
сутринта съседа дойде и веднага почнахме да действаме. Втасахме чак към 15:00.
Даниела води малката на урок; върнаха се с пици за обяд, та излапахме на крак
по някое и друго парче, пихме по една бира и хайде - качихме се на обекта пак.
Все по нещо дребно има да се пипа – сега една друга ламарина поръчах да ми
изработят днес, която ще слагаме идната седмица. С това горната част на
пристройката ще се приключи, за да започне вътрешното й оборудване: тавани,
лампи, ключове, измазване и т.н. Съседа си замина, че вечерта пък те щяха да
ходят на гости, а аз почнах да прибирам инвентара и инструментите. На края се
окъпах в езерото, че времето беше и възгорещичко него ден; Даниела и малкото
Неси се бяха “плували” вече.
После пък почнах да
се занимавам с едно месо, което чакаше и смилане на всичкото отгоре. Добре че
беше Даниела, която охотно ми помогна да го очистим - инак щях да спя над
тавите. Един час го глозгахме, после аз на свой ред друг час го млях, ама поне
се напълни камерата на хладилника със заготовки от кайма. Дани ще готви сарми,
че онзи ден купила някакви зелеви листа (кисело зеле). Докато се развиваха
всичките тези процедури, то стана и ракиено време. Аз бях подклал вече
огнището, та отделихме едни хубави солидни мръвки, които нанизах на шишове –
ред месо, ред лучец и чушчица; чудни стават! Седнахме отвън на седянка. По едно
време съседите се прибраха от гостито, че дойдоха и те при нас – и пак я
откарахме до първите петли с тях.
Вчера, по обясними и
понятни причини не свърших много. Всъщност по-правилно е да се каже “нищо”, освен
че закачих още една саксийка на дувара и сортирах камъните за стъпалата. Избрах
само най-плоските, с които ще покрия готовите, а пък другите ще ги мисля
по-нататък. Неизбежно ще трябва пак да нося камъни от онази кариера, където
ходихме с вас. Спомням си, че точно тогава това беше единственият възможен ден,
в който можеше да се свърши тази идиотска хамалогия. Аз бях в отпуск, а там не
работят в съботни дни. Значи ако не беше станало така, сигурно още нямаше да
имам камъни – а пък да не говорим за механи, стени и стълби. От този момент
насам не съм имал никакви почивни дни – отначало бях в Нюкасъл, после започнах
работа тук; въобще беше немислимо в този и без друго сгъстен график да вмествам
и посещение на каменните кариери. Като че ли тогава Господ беше поел нещата в
неговите ръце, та свършихме такова огромно чудо от работа за негова слава!
Снощи свирихме с
Неси и тя легна набързо, а ние с Даниела погледахме малко телевизия и много
скоро след това заехме позициите си по леглата. Довечера пак ще се занимавам с
някои неща, аз много-много вътре не седя – все се мотая по двора и човъркам
нещо.
08.03.2005 – Хайде, честит празник, мила мамо! Макар малко измислен и политически
подсилен, за мен този ден си остава в съзнанието и спомените ми като “Ден на
Мама”. Подобен празник тук се празнува през Май, но днешният също беше споменат
като Международен ден на жените от цял свят - без разбира се някаква особена
помпозност и широка публичност. А пък иначе при нас си е все същата рутина –
тичане на работа, по градини и училища, уроци по музика; вар, тухли и бетон по
строителните площадки.
Снощи се занимавах с
надписа, полях си и домата; онзи ден даже го превързах за колеца, че много
силно го брули вятъра там долу до езерото – страх ме е да не го прекърши, преди
да сме му обрали реколтата. Вчера излязох за малко от работа, че ходих до един
вехтошарски магазин - купих няколко парчета, предназначени за парапет. Това
представлява обработен по размер дървен профил, от който пък ще измайсторя
рамката на табелата. Не ми остава много до завършването му, обаче е много
пипкава работа и се губи доста време в подготовка. Първо намазвам дъските с
разни мазила и течности, после чакам да изсъхнат; след това нанасям втора ръка
с други мехлеми и консерванти – това е цял технологичен ритуал. Снощи изрязах
внимателно с триона страничните части и подравних хоризонталните. Довечера пък
ще пригладя горните парчета с рендето. Аз докато наизвадя всички инструменти,
приспособления, пособия и удължители за тока, и то се мръква. Хайде после
всичко се прибира и подрежда обратно по местата си – като робот съм станал вече.
Най-много се зарадвах обаче, когато получих вашето съобщение за пристигналия ни
колет. Дано тези наши малки подаръчета да са ви зарадвали; парфюмчетата дойдоха
баш за 08 Март – нека майка да се гизди и докарва с тях като ходи по пазар и
черква.
09.03.2005 – Хайде, ще вървим на хижата на
“Хлебна…” – помня че така се казваше заради битката отзад в дъбрака,
станала точно на тази дата преди нам-колко си години и така бе дала името на
въпросната хижа, която пък се стопанисваше на времето от Габровския хлебозавод
(ДП Хлебна промишленост), от където идва и прозвището й. Кой е бил тогава прав
и кой по-крив в това кърваво сражение аз съвсем не знам; нито ми е известно кой
точно е надвил в схватката между жандармерийските части и партизанския отряд –
за това има исторически книги и анали; който се интересува може да ги прочете,
ама пък да не остане малко разочарован, съпоставяйки истината в тези летописи и
онова, с което ни промиваха детските мозъци десетилетия наред. Причината да
повдигна този въпрос беше съвсем друга и няма нищо общо с крайно десните ми политически
убеждения. Изписвайки днешната дата в мен отекна далечното ехо на спомените,
след като си припомних, че съгласно маркировката на БТС, хижата за която стана
дума преди малко носи (или вече носеше…) идентично име – х. “Девети март” или
“Хлебна”, както също е известна сред туристите и посетителите на Стара планина.
Тук с много голяма носталгия си спомням за безгрижните дни, които ние -
признателните “потомци” на тогавашните патриоти и партизани сме изкарали по тези
исторически места. То не е било нито веднъж нито дваж ходене до там, екскурзии
с повод и без повод, юнашки събори и момински вечеринки! Колкото пиене се е
изпило и ядене изяло – сега баш няма да ви плаша с тази статистика и тъжна
равносметка; колко любовища са се извъртели по креватите и из стаите – аз като
че ли и това ще трябва да го премълча от скромност, свян и неудобство.
Спомените са хубаво нещо, но от всичко най-лошо е обаче, че това време отдавна
го няма вече – тихо и спокойно, като песента на славей... И след тези мои
възторжени и същевременно носталгични встъпителни слова, нека сега всички
дружно да се потопим в суровата и непоклатима действителност (която аз
метафорично определям като една бездънна каца, пълна с горещи лайна). А пък тя
е следната – действителността демек:
Снощи прибрах Ванеса
от училище и й сипах да вечеря сарми със зеле, а аз през това време излязох
навън да се занимавам с моето ръкоделие. Хвана едно – пусна го и почна друго;
после пак отначало. Стихийно, безпланово и неорганизирано и най-основното – без
никакъв списък с точки и подточки! Ако аз имах такъв, доста поредни номера щях
да съм отметнал в него. Докато сега дейността ми остава скрита и незабелязана
от никой, та едно “Браво!” да ми каже барем. Майната му…
От тенекеджийската
работилница се обадиха, че са ми сгънали и последния профил, който е необходим
за завършека на покрива. Ще мина от там в петък след работа, че да го натоваря
на път към нас. Единият му край ще се заработи между тухлите във фугите и ще се
циментира, а другия ще се прихване към съществуващия покрив с нитове. Така се
прави връзката към вече готова стена, за да не тече по време на дъжд, бури и
урагани - дано успеем и да го монтираме със съседа в събота. После трябва да се
наковат едни допълнителни гредички отдолу, в които пък да се приловят гипсовите
плоскости на тавана.
14.03.2005 – Вероятно още по датите ще забележите, че настъпи едно много кратко
затишие около описанието на моето скромно житие-битие. Първо в четвъртък, нещо
хич не ми беше до писане в обедната почивка. Нямах нужното настроение и
психическа нагласа, за да поднеса в адекватна форма изложението и излиянията на
душата си. В петъка пък имахме тържествен обяд в завода и пак не можах да
сколасам да стигна до листите и молива. Такива общозаводски софри са свързани с
много висене и чакане по опашки за храна. Естествено, първо се нареждат всички
освирепели от глад и простотия достойни синове на работническата класа. После
минават разните засукани секретарки на директори и заместници – до ниво “Н-к
отдел” и “Н-к цех”. От своя страна пък ние, инженеро-техническия персонал любезно
преотстъпваме реда си на по-младичките и по-красиви п(т)ичета от отделите –
чиновнички, склададжийки, счетоводителки, деловодителки и всякакви други
курокрепителки и куроусвоителки. Едва тогава идва и нашия ред да задоволим
глада си с по няколко парчета пица, хамбургери или каквото там включва куверта
и да утолим жаждата си с по някой Швепс, оранжада, лимонада или най-често
кока-кола. Специално в моя случай, като се наредя повторно за “допълнително” и
половиният час вече е почти минал. На такива сбирки обикновено главния директор
изнася една кратка беседа, дава отчет пред всички нас, на които изобщо не ни
пука за непрекъснатия възход и просперитет на фирмата, излъчват ударниците в
труда и социалистическото съревнование, след което официално благодари на всички
ни за усърдния труд, който ние така или иначе полагаме за разцвета на
компанията. Миг след това всички се прибираме по кочинките си и търпеливо
изчакваме настъпването на 17-ят час от началото на деня, когато да си вземем
шапките и дърмите, и затръшвайки порталната врата откъм външната й страна, да
си тръгнем към къщи. По неписан закон и съвсем не Божий, в събота и неделя
творчеството ми буквално спира и дори замира, за да го изместят неотложните
строителни мероприятия и ето вече така, то пак става понеделник – най-новият и
омразен ден от седмицата.
След като
подготвихме всички необходими и налични материали: греди, трупчета, ламарини,
улуци и т.н., в събота сутринта със съседа започнахме довършителните работи по
покрива. Даниела заведе Неси в школата за урока си по музика, а ние с Рон цял
ден ковахме дъски и чукахме гвоздеи като въртоглави. После с него решихме, че
както вече сме набрали нужната инерция още от най-ранно утро, почваме да
слагаме и таванните плоскости. Аз само изтичах до железарския магазин да купя
съответните винтове и стъклена вата за изолация. Последната я продават готова за
незабавна инсталация на едни специални дюшечета, които натъпках между гредите
под покрива, а отдолу наковахме гипсовите плоскости на тавана. Тая шибана вата
е нещо отвратително и ужасяващо (нямам по-гнусни и подходящи определения за
момента, но ако измисля някоя по-мръсна дума, непременно ще я прибавя към
темата), но пък иначе върши много хубава работа за топло- и шумо-изолация.
Нямаше как, заех се и с тази нелека задача, че на края проклех целия състав,
който поначало я беше измислил. Не боде много, обаче тялото полепва с едни
гадни иглички, които боцкат ужасно и дразнят относително нормалното човешко
създание до неговия краен предел на нервите, изразяващ се в загуба на разсъдъка
си в най-личен план. Аз работих с предпазна маска за носа и устата, та поне из
дробовете ми да не влизат стъклените атоми и молекули, но иначе няма спасение
от тая напаст. Турих една риза връз потния си гръб, нахлузих гумените ръкавици
(които сегиз-тогиз ползвам и за гинекологичните си изследвания и прегледи…) и
се хвърлих отчаяно и самоотвержено в борбата като виетнамец срещу
огнепръскачка, заредена с напалм. Сложихме едвам само първия таванен лист и със
съседа решихме, че ни бе дошло времето за моабет – така ние зарязахме всичко на
средата и аз веднага се метнах в езерото, за да облекча натрапчивото бодежно
усещане по гърчещото ми се от сърбел телосложение.
През всичкото това
време Даниела (вече отдавна завърнали се с Ванеса от урока), пърлеше на оджака
сини домати и чушки; беше направила и една кайма за кюфтета, а във фурната на
печката се печеше някакво шкембе в тавичка, към което ястие аз не проявих
никакъв друг интерес, освен дълбока потрес и вътрешно-стомашна погнуса. Ние
само се окъпахме и седнахме на софрата. Хвърлих два големи пъна в огъня и
тържеството ни започна. Този път не сме протакали излишно много нощта, защото
всички бяхме доста изморени от адския ден, който имахме.
На следващата заран
ние с Рон продължихме омразната дейност – аз вървя напред и тъпча из нишите на
тавана стъклената вата, докато съседа взема мерки и изрязва гипсовите
плоскости. После двамата ги вдигаме - държим ги на ръце и над главите си,
подпираме отдолу с разни колове и подръчни материали да не падат, докато навием
всички винтове в гредите. Зор беше голям и ако тоз целия процес аз описах само
с едно единствено изречение, то е защото действителния случай беше просто
неописуем; искам час по-скоро да го забравя, но по възможност и спомен да нямам
от твърде шибания неделен ден. За всеобща наша радост обаче, всичко се
ликвидира до неузнаваемост - пореден 100% успех.
Аз след това чистих,
мих и прибирах инструменти сума време. Да се работи наравно със съседа е малко
по-зле от това да се прави нещо с чичо Божко – тоя каква фурия е, като някоя
хала! И след него е като след потоп от всякакви боклуци и инструменти, но пък
работата е изцяло свършена, което е по-важното в случая. Значи, след като
поринах след “майсторите” и прибрах всичко по местата си, качих се за последно
на покрива, за да циментирам една ламарина, която заработихме в тухлите. С това
въпроса по тази част на обекта се приключи.
Бяха ми останали 10
големи камъка от строежа на долния дувар - едни кръгли такива, като гюллета;
много ценни. На мен вече ме ми трябваха, а съседката Роза се одума, че можели
да й свършат работа в тяхната градина – искала да си подпре на няколко места
пръстта, за да не се свлича. След всичко с което се занимавах през деня, хайде
- отивам и тая работа да й свърша (какво да я правя – нали съм й мераклия, та
рекох да си натрупам малко “актив” към досието). Закарах камъните с ръчната
количка до тяхното място и почнах да ги намествам един по един. Поразрових
малко, поизкопах земята, някой и друг корен изсякох и работата се свърши на бърза
ръка. Привечер само се свлякох в езерото и дълго време се изкисвах без да
помръдвам; нямах никакви сили - ни за лодки, нито за плуване, ни за нищо. А до
това време вече беше станало и 16:30 – от там насетне не съм почвал никакви
други дейности.
Окъпах се, избръснах
се – метнах се пък на колата, че отидох до моя човек (на 30 км от нас…) да
взема някое и друго шише с бренди за съседа. Исках да му подаря две бутилки за
хубавата работа, която свършихме с него. Прибрах се обратно и ви се обадих по
телефона. Всъщност не - обаждах се още преди да изляза, та от вас разбрах че
било Заговезни. Ау-у, това вече е един чуден български празник! С голяма
носталгия до просълзяване си спомням за веселите и прекрасни вечери заедно с
чичо Тони и чичо Николай, с чичо Мечо - а пък за тортите дето ядяхме до
скъсване, да не говорим! Леля Кинче винаги ни носеше разни купешки торти –
скъпи, престижни, с много крем и шоколад, както и безкрайно вкусни. Милата ми
майчица тогава правеше незабравимата и неповторима торта на леля Бонка – с
целувки и сгорена захар. Абе, чудни години бяха! – заеби; славни и златни, нищо
че ние не бяхме богати. И макар че бяхме малко поизморени от предната вечер,
ние също седнахме на скромна трапеза да уважим отколешната семейна традиция и
да заговеем както подобава. Така приключихме деня, седмицата и вечерта въобще.
Днес вече е вторник
- 15.03.2005.
Сутринта пак излизах да си купя още материал – нали правя рамка за надписа на
къщата. Бях купил едни стари парчета от дървен парапет. Отрязах ги уж под 45°,
обаче с триона и на ръка – то стана един кривундел, не е за гледане. Ядосах се,
че само си ягмосах хубавите профили. После вече съседа ми даде едно
приспособление, в което дъската се стяга под съответния ъгъл – отреза пак се
прави на ръка и с трион, но за него има специален водач и размера става с точност
до десети от милиметъра. Хванах се в петък вечерта с това помагало да изправям
парчетата, от чиито краища изрязах по една много тънка филийка материал. До тук
добре, обаче те пък станаха къси сега. Че на всичкото отгоре в бързината си съм
купил два различни вида профил - като се съберат на кьошетата, не уйдисват
рамките една с друга и стои грозно. Та днес ходих за още и довечера ще режа
нови страници - този път с помощта на приспособлението. Е, нали всичко трябва
да го правя по два пъти – тая порочна практика току що се повтори и с
въпросната табела. Отзад, зад изрязаната част на буквите сложих специално
светлоотразително фолио. Добре ама на едната то някак си се сгърчи и от тогава
окото ми все там гледа и се дразни. Снощи на нова сметка разглобявах дъските и
заврях едно друго парченце фолио, което е право и кусурът се оправи. Само че
пак не отведнъж, както забелязвате. На края ходих да купя крушки от магазина и
се прибрах.
От там насетне
свирихме с Ванеса на органа – последният им урок в събота бил за нотата “ФА”,
но я мъчи нещо, та снощи репетирахме повечко по тази тема. Тя пак не може да я
свири, за това и довечера продължаваме със същите упражнения.
17.03.2005 – Около нас продължава да няма нищо ново. Аз всяка вечер работя по
домашните си проекти и нещата напредват едно по едно. Ще използвам тази пратка,
за да прибавя в нея и настоящото писмо, макар че то не е достатъчно дълго и има
малко незавършен, суров вид. Просто трябва да се използва пълноценно плика, за
да не го изпращам пък и полупразен (че да ми се смеят австралийските пощаджийки
и да викат: “Ебах го тоя у габровеца!”). Други материали няма да слагам.
С нетърпение очаквам
писмото ви с отзиви по предишната ми пратчица - специално за чертежите на бара,
надписа на къщата, вратата на механата и т.н. Друго за сега не се сещам да
напиша, но ви обещавам, че още утре ще започна своето ново послание към света и
всички вас – там вече спокойно ще продължа мислите си, че сега нещо ми
блокираха мозъчните клетки.
Много ви обичам,
много ви прегръщам и горещо ви целувам: ваш, най-скъп и свиден Ангелчо...
Няма коментари:
Публикуване на коментар