Прекрасни родители
наши; приятели и близки!
След като онзи ден
скоропостижно изпратих вашите документи за попълване, заедно с едно кратко и
безлично писъмце, веднага сядам отново и започвам следващото. То се е видяло,
че това ще бъде единствената ни духовна връзка и утеха, пък била тя само
виртуална. Беше хубаво да можем поне през година да си идваме до България и да
се виждаме с всички вас, но това граничи с невъзможното поради нескончаема
серия от причини, които не ми се дъвчат баш сега в този настоящ момент, че се и
намъчнявам като се размисля по-надълбоко. Майната му – нека само да сме живи и
здрави, останалото е в Божиите ръце.
Аз през тези няколко
дни се занимавах с много неща накуп и от всичките все нещичко свърших до
определен начален или среден стадий. Главната ми стратегическа дейност беше
насочена в атаката на стъпалата към долната площадка, които след много протакане,
канене и чудене най-после започнах да зидам. Ако рече тук някой да се задълбочи
по-навътре в смисъла на моите сърцераздирателни писания, неминуемо ще остане с
впечатлението, че като грандиозност на проекта шибаните ми стъпала са подобни
на онези близо 900 на брой, които водят към Паметника на свободата, построен на
вр. “Св. Никола” (съгласно статистиката последните са 890 или 894, които аз съм
качвал на няколко пъти през моя живот, но пък никога не съм си правил труда да
ги преброя с точност). С геройските си усилия на опълченец напълно завърших
едва двете площадки под вратника. И понеже нямам никакви родствени връзки с
великия майстор-строител уста Колю Фичето и по никакъв начин не съм наследил
занаята и уменията му, в крайна сметка едната стана по-висока от другата, която
пък дойде малко по-широка от първата. Каменоделството е такова нещо – не може
много точно да се спазват мерки и теглилки. Ама поне общият им вид е много
възрожденски, така че неточността на стъпалата ще мине като че ли е било нарочно.
Та, с тези две стъпалца се гъзурчих почти през целия съботен ден.
С приключването на
градежа в ранния следобед, за разнообразие се залових с посаждането на няколко
безсмислени растения тук-там хаотично из двора и завършването на дървения
плакат (надпис) за къщата. Рамката му стана много здрава, масивна и вече съвсем
точна, след като й рязах частите с приспособлението на съседа. Сега остава само
да я намажа с консервиращата течност и да я провися на въже над гаражната
врата.
Онази вечер, докато
съм се наливал тихо и кротко с водка, опиянявайки се прогресивно до оджака в
задния двор, някой злосторник моля ви се взел, че изровил един от посевите ми –
измъкнал го мръсника баш от предната градинка до фенера, та сега трябваше да
запълня дупката с нещо подобно. Не знам кой може да направи подобна пакост и
простотия – ума ми не го побира. Да е някоя хлапетия – за чий грездей ще му е
моето нещастно растенийце; някоя бабичка пък да е от околните къщи – също не го
вярвам; все пак в цивилизован свят живеем – една такава 40-50 годишна “баба”
такива други мурафети и иширети може да извърти, вместо да ми скубе цветята от
градинката например. Просто растението изчезна по най-мистериозен начин и това
си е. Който и да е - халал да му е откраднатото; и той бял ден няма да види,
ама това е отделен въпрос вече. Аз отглеждам още едно такова стръкче, ама то
хич не ми върви завалийчето, за това оная гад ми открадна хубавкото – ибаз го.
Докато се мотах по
вънка, Даниелчето беше подготвила вечеринката – малко печено месце, повечко
картофено пюренце и каквото още дал Господ на сиромашката трапеза. Баят се бях
поизморил от непрекъснатото клякане и ставане през деня, та вечерта си легнахме
рано. Аз обикновено още в 06:30 застъпвам на обекта; в неделя работното ми
време беше същото, защото пък моят малък Неничко се обади, че през деня ще ходим
да караме мотора - рекох да си посвърша някоя и друга работа, докато той се
накани да дойде да ме вземе. В събота Нени мина през нас да остави мотора, а в
неделя го натоварихме на ремаркето и едва в 13:30 потеглихме към мотопистата.
До това време аз успях да приключа с планираните задачи, но свърших камъните до
троха – оставил съм само няколко, които ще влязат в употреба за изграждането на
първата площадка и край. След две недели ще ходя на кариерата за още един тон -
белким това да ми е за последно вече, че напоследък не само ги сънувам тези
шибани камъни и зидове, ами взех и да се оригвам на цимент. Макар и бавно,
калдъръма става много хубав - дори и самата Даниела го хареса (като се има
предвид тя колко трудно оценява някои неща, които се правят от други...).
Тази седмица ще бъде
кратка, както и следващата. В петък и понеделник няма да се работи, защото
тогава е техния Великден. Аз обаче (понеже съм чистокръвен християнин…) ще
хвърля сили да изкарам поне още едната тераска, че като дойдат Цецови в събота,
да има къде да стъпят. В края на краищата, този ден е само за католиците -
нашенският Великден е чак след месец; тогава чак ще почивам.
22.03.2005 – В неделя вечерта почетохме достойно паметта на милият ми дядо Ангел,
като в четвъртък пък няма да забравим и дядо Косьо - лека им пръст на моите
най-скъпи дядовци. А ето какво стана снощи.
Таман се прибирам от
работа и все още карах по главната улица към нас, гледам до една къща струпана
огромна камара с дърва – пънове все; много яки и от вековни дървета. Чистил
някой задния си двор и ги изхвърлил отпред на тротоара – който иска, нека
влачи. По най-бързия начин си отидох и закачих ремаркето на другата кола, за да
се върна и да ги прибера (опасявах се да не ме превари някой друг мераклия и да
ми отнеме плячката, но по принцип такива шашкъни като мен в тая държава са
голяма рядкост и по принцип са защитени като изчезващ вид). С голям зор ги
натоварих, мамка им и пънове - ремаркето го препълних с връх. Някои от
дървените отломки едвам ги вдигнах! – с такова тежко нещо не се бях борил до
сега (освен на младини с една друга мома, възтежичка за възрастта и ръста си,
но пък това е дълга история и сега баш няма да разводнявам темата с носталгични
спомени от розовите ми младежки блянове). В крайна сметка реших да изхвърля
онези миризливи корени и от сега нататък в камината да горим само качествена
стока. Със сетните си силици натиках последния пън в багажника на колата, че
нямаше място вече за него в ремаркето. Търкалях го първо по асфалта, където бях
паркирал. После го качих на задната броня и от там го катурнах вътре. Хората от
преминаващите по шосето автомобили намаляваха скоростта си на движение, за да
погледнат с недоумение какво точно правеше един техен, вероятно много луд
побратим, но само при вида на изпънатите ми срещу тях средни пръсти, те
побързваха да отпрашат в неизвестна посока, плюейки три пъти гневно и
страховито в пазвите си.
След сценката по
натоварването на пънчетата се прибрах в къщи и започнах да ги разтоварвам –
бавно и славно, едно по едно и всяко по реда си. И този път съседът наш не
остана безучастен към моите дървени вълнения и тревоги. Като чу че ремаркето ми
изскърца на умряло пред нас, почти смазано от тежкия си и непосилен товар, той
веднага изскочи да види какво става. Разгеле беше вече излязъл, та ми помогна
да извадим пъновете през канатите на каручката, които аз после дотъркалях сам
до мястото им за складиране. Сега пък двора ни се напълни с дърва – не знам за
колко години напред имам гориво, но ако трябва да изразя своя ентусиазъм по
друг начин, то със задоволство бих заявил, че на жаравата от тези пънове мога
да изпека вратовете барем на 100 кочини с прасета (ако това е някакъв
сравнителен критерий за изобилие). Налага се обаче първо да освободя мястото от
старите дърва за огрев, след което из храстите ще наредя новите количества, та
да не се гледат много-много от случайни минувачи по тротоара и най-вече да не
дразнят окото на моя изтънчен шопски естет. Измежду тази купчина с дърва има и
по-дребни екземпляри, които ще горим веднага и направо както са цели. Но
големите пънища ще трябва да ги разсичам на парчета, че ако река да пъхна един
такъв в камината и тя ще се събори под тежестта му. От къде точно са сечени и
довличани тези огромни дървени отломки аз не знам, но смятам че горивото ни е
подсигурено вече за години напред. Аз имам един огромен метален клин, който
също донесох от Нюкасъл. Когато разчистваше един ден мазата си, моя хазаин Джон
го откри измежду останалите му боклуци и аз го прибрах на сигурно място, защото
той беше решил да го изхвърля - колко скоро след това и вече му излезе късмета.
Съседа има един голям каменарски чук – с него ще ги разбия на трески. Ето ти
тренировката, тé ти и изпотяването, отслабването и всичкото! Има един пън,
който е много голям и се откроява от останалите – това е чуден материал за
изработването на паралия; може би е с диаметър 70-80 см, ако не и повече.
Добре, ама парчето е отрязано много дебело - няма къде да ми го разцепят
наполовина, че да излязат две маси от него. От някои по-малки пънове пък могат
да се отрежат отделни филии и за трикраки столчета, ама кой и кога ще се
разправя с тая работа. Но специално този въпрос ще го подложа на повече мислене
и като нищо ще се заловя с дърводелството. Е, това ще е дейност за по-нататък,
разбира се - сега ще се концентрирам на калдъръма и стъпалата, че там малко изоставам
от съревнованието.
Напред уредих
камъните по телефона – другата събота ще отидем с Даниела да натоварим още едно
ремарке, дано да ми стигнат вече. Тя снощи готви супа топчета, та се налапах с
няколко паници като паток след тази моя отчаяна борба с пъновете. Довечера ще
трябва да ги подредя малко, че за сега само съм ги струпал по средата и
развалят пейзажа. Даниелчето посрещна много хладнокръвно и сравнително
стоически новите ми дръвца за огрев – она немá нужното време да реагира
адекватно в закономерната си опозиция и само остана със зяпнала уста в
състояние на сподавено безмълвие. Обаче пък за съседите този водевил беше една
голяма атракция, убеждавайки се за сетен път, че сред българската човешка
порода има и такива изключителни ненормалници като мен...
23.03.2005 – Снощи след работа се залових да подредя из двора новодошлите пънове.
Първо напълних кофата за боклук със старите коренища, които много щателно пазех
до сега. След това масивно попълнение обаче ги изхвърлих с подчертано
задоволство. Още няколко останаха за изхвърляне – не се събраха всичките в
бидона, а и гледам да не го претоварвам много, защото ако стане прекалено тежък
пък, онези от Комуналните услуги няма да го вдигнат с камиона. Междувременно
вечерта се изля един пороен дъжд, който добре напои посевите и растенията. Бях
оставил Ванеса да вечеря сама в кухнята, а аз през това време се занимавах
отвън с дървата. Малко след като чукна 18:00 вече се беше смрачило. Скоро няма
да може вече да се работи на открито, освен вътре в механата, на изкуствено осветление.
А пък там работа има колкото щеш – трябва да почна подготовката на тавана и
стените за боядисване, отделно от всичко останало, което чака само мен.
29.03.2005 – Няколко дена не съм отразявал нищо в дневника - нали бяха повечето все
почивни, та не се е и случвало нещо по-значимо и забележително. В четвъртък
след работа минах да си прибера буквите за вратата на механата. Вечерта
седнахме с Дани уж на софра, но без време сгънахме масата, защото аз трябваше
да ставам много рано на другата сутрин. Макар че беше Разпети Петък по
католическия календар, аз свърших доста добра работа по изграждането на
стъпалата и площадките. Още от най-тъмни зори си забърках качамака и почнах да
редя последните останки от камъните, които имах. Бях докарал и една кофа от мотопистата,
където ходихме предната неделя с Нени – всичко замина до последната прашинка,
но пак не ми стигнаха; за една педя просто. Но сега в събота с Даниела ще
доставим допълнителни количества и положението ще се подобри.
Едвам свърших и
измих инструментите от цимента (а това вече беше някъде в късния следобед),
опалих камината и почнах да пека чушки и сини домати. Предната вечер бях
накупил доста продукти от една голяма разпродажба в зарзаватчийския магазин.
Опекох всичко, което беше определено, след което инсталирах самоделната си тава
върху огъня и от там насетне пък се захванах да пържа други патладжани за
буркани (зимнина ако искате го наречете, но за мен си е чисто мезе за ракията).
През това време Даниела се въртеше из кухнята, че нали подготвяше разни гюзлеми
за гостите, които чакахме да пристигнат в събота; пък да има и нещо да клъвнем
за същата вечер. Чак след като приключих с домакинските си ангажименти (а то
беше вече отдавна мръкнало), отидох да се къпя, за да седна като бял човек на
масата. Междувременно, макар и малко мръсен, нищо не ми попречи да напредна с
аперитивите и да се подготвя за предстоящата вечеринка до необходимото ниво на
леко алкохолно опиянение. Паралелно с това съседите оттатък също тържествуваха
поединично, чуваха се музики, смехове и т.н. Че мина се-не мина още някой час и
ние се прехвърлихме с посудата при тях. Хайде, отиде пак до 01:00 в сладки
приказки и моабети.
В събота се
занимавахме изключително само с домакинска работа – правихме руски салати,
майонези и кьопоолу разбивахме, кайми мелихме, пържоли чукахме и т.н. (като се
замисля – защо ли говоря в множествено число, след като повечето от тази
дейност свърших лично аз, със завидните си умения; е, Даниелчето също ми помага
главно с нейните мъдри съвети и наставления, но на края я оставих да се оправя
сама). Бяхме се разбрали с нашия Неничко да отиде до летището и да посрещне
Цецови, след което да дойде в къщи заедно с тях, но в последния момент майка му
не му дала колата и предварителния план пропадна. Поради тези извънредно
създали се причини, в 12:30 се окъпах по тревога и хукнах за Бризбън. На път за
там, от едно мое много специално място накупих наденици и кренвирши, които се
изработват на място и имат завиден европейски вкус. Не след дълго самолета от
Тасмания пристигна и вече с Цецови всички тръгнахме обратно. Малко преди да се
отбием от магистралата, почти на отклонението за нашия квартал ни пресрещна
една страхотна буря, придружена от обилен проливен дъжд, който пък впоследствие
премина в градушка. Наложи се чак да спра отстрани на пътя и овчедушно поради
безпомощността си, всички зачакахме да падне небето – последното се беше сляло
със земята и видимостта изведнъж се снижи почти до нулева степен. За щастие
градушката беше дребна на размер (колкото костилки на череши, а не цели орехи и
дори праскови, каквито бедствени случаи също сме имали) и не направи поразии по
ламарините на колата. Чувството обаче вътре, под тенекиения покрив беше сякаш
че пристига края на света и това е единствения потоп, на който ставаме
последните свидетели! След някоя минута и друга всичко утихна и ние се прибрахме
по живо-по здраво у нас. В къщи вече, докато разгледаме новостите, строителните
обекти и двора като цяло, то стана ракиеното време и ние се наредихме покрай
масата. Климатичната обстановка беше много несигурна, на няколко пъти се
изсипаха нови порции дъжд и за всеки случай седнахме вътре, вместо на двора.
Независимо от лошото време, изкарахме си моабета весело и приятно.
На другия ден се
къпахме в езерото, карахме лодките и аз към обяд закарах нашите гости в хотела,
който те си бяха ангажирали предварително и от там се прибрах. Залових се с
разни дребни стопански дейности, докато пак не мръкна. Измих новите камъни с
киселина, че бяха много зацапани с цимента и общо взето с това приключих
активните физически мероприятия.
Следващия ден
(всъщност вече вчера - понеделник) пак беше почивен заради Католическия
Великден, но тогава Даниела ходи на работа съгласно медицинския си график. Ние
с Ванеса се занимавахме из къщи, направих един кратък филм с новостите около
нас, тя кара колелото, докато аз се разправях с новия улук, че нещо течеше от
връзката. Съседа пак ми помогна с акъл и съвети и уж го оправих, но докато не
се излее още един хубав дъжд, та да видя кое как е, трудно може да се каже
какво съм направил и колко е било успешно. Бъзиках се и с други дребни неща,
докато стана време да излизаме вечерта. Даниела междувременно си дойде от
работа и отидохме да се видим с Цецови в техния хотел. После всички заедно
излязохме на разходка из центъра, а по-късно вечеряхме в един ресторант. Докато
ни чакаше да си приказваме и да си пием бирите, Ванеса пощръкля отвън и се
наигра с другите деца, след което се прибрахме каталясали и заспахме като
отсечени. Сега се опитвам да се стегна и да концентрирам вниманието си след
толкова много поредни почивни дни, емоции и изживявания, обаче ми е адски
трудно да си събера акъла и да мисля само за моите служебни задължения.
30.03.2005 – Седмицата, макар започнала чак във вторник, а не както обикновено в
понеделник, върви много мудно и монотонно; дори мъчително, бих добавил от себе
си. Снощи пристигна вашия колет с огромното писмо на майка, което пък дружно ще
си четем довечера. Даниела и Ванеса бяха излезли по пазар и се върнаха с
чудесни подаръци за Цецови. Искахме с нещо да ги сайдисаме за спомен от нас и
нашия слънчев Gold Coast, защото онази вечер кумец Цветан настоятелно плати
цялата сметка в ресторанта и на нас ни стана малко неудобно, въпреки че ние
оценихме техния жест на внимание. Аз довечера ще ги взема от хотела и ще ги
закарам в Бризбън у Неничко. Там те ще стоят още една вечер, за да се видят и с
тях, а на сутринта с първия самолет летят обратно за Тасмания. Изкарахме си
много хубаво в тяхната компания - жалкото е само, че ние в повечето от времето
бяхме на работа и не можахме да отидем някъде за по-дълго. Надявам се, че и те
са доволни от престоя си тук – дай Боже повече такива срещи, независимо дали на
наша или на тяхна територия.
На Миро гостите вече
трябва да са пристигнали. При тях в Америката към днешната дата и час все още е
вторник (т.е. вчера) - от него знаем, че те идват тогава. А – почнах да
разказвам за колета, а пък виж на къде се отплеснах, както много често ми се
случва. Изказвам най-сърдечните си благодарности за ракията – този път нищо не
беше отваряно, нито пък регистрирахме някакви липсващи елементи. Ванеса
преполови морената още снощи, надявам се и Неничко да хареса своя подарък. Аз
ще му го изпратя довечера по Цецови, че да си го получи навреме, защото кой
знае кога той ще дойде пак при нас. Нали е постоянно зает с ходения тук и там,
та няма много свободно време за баща си. Сигурно и аз съм бил такова келеме
като него, за това сега съдбата ми го връща тъпкано и претъпкано чак. Ама какво
да се прави – връщане назад няма, нито пък поправителна сесия има специално по
тези предмети...
Моето ръкоделие вече
изостава все повече и повече, особено с наближаването на зимата и съответното
намаляване продължителността на деня. Докато се прибера от работа и то вече се
е здрачило - много скоро след това мръква напълно. Ще гледам пак да почна
заниманията си в механата – трябва да изкърпя тавана и стените, че да ги
боядисам после. Вечер поне това може да се прави на осветление. Дано за няколко
часа в събота сутринта успеем да отидем до кариерата и да натоварим ремаркето с
камъни, защото само заради тях съм спрял градежа на стъпалата като обект, до
набавянето на материали. Общо взето по една площадка може да се прави на ден -
ако мога да хвърля силите си там и да ги завърша, после вече ще се местя по
другите строителни арени.
31.03.2005 – Хайде, прецапахме и тоя месец, че и тримесечието с това. Вчера Даниела
отиде да вземе Цецови от хотела, та аз като си дойдох от работа, направо поехме
към Бризбън. Е, пораздухме за последно лакърдиите пак, пихме разни кафета на
изпроводяк и в 18:00 най-после потеглихме. Оставих ги пред квартирата на
Неничко заедно с багажа им и аз си тръгнах обратно към нас. Ще се чуем
довечера, за да видя как са изкарали снощи. Като се прибрах, седнахме вече на
спокойствие да си четем писмото от последния ви колет (№ 11 мисля че беше). Аз
доста време го сричах на глас, че нещо взех много трудно да разбирам почерка на
майка. Но нека това да не ви притеснява – пишете колкото можете и както можете;
аз някак си ще го разчитам тук! Само дано това писане да не усложни и без друго
нейното вече нарушено зрение и да го влоши още повече. После вечеряхме и си
легнахме. Сутринта станахме в дъжд, но небето започна да се изяснява и облаците
да се раздигат. По прогноза времето за събота и неделя го дават слънчево (за
голяма неохота на Даниела, която си мисли, че в случай на лоши метеорологични
условия тя ще се отърве от моята “каменна” епопея – хич да не си и помисля даже
за такова нещо).
На работа всичко
върви добре и нормално - задвижил съм окончателното разтрогване на договора ми
с агенцията, за да се спазаря директно с представителите на завода, без моите
услуги да минават през разни трети лица, посредници и омразни синекурци, които
само смучат и доят кинти от мен, както теле млякото на крава. Е, неминуемо ще
има и някакви неустойки да се плащат, но тези дни ще видим в крайна сметка кое
е по-изгодно и кое не съвсем, та чак тогава да действам. Иначе всичко останало
си върви по старому и както си го знаете от години. Снощи наш Сашко ни запази
самолетни билети за Аделаида – планът е да вървим там за рождените ни дни
(между датите 02 и 06 Юни). Нека е живот и здраве - има време до тогава за
повече подробности около случая.
Миро вчера ми писа
по Интернета, че майка му и сестра му вече са стъпили на Американска земя по
живо и здраво; даже ми изпрати и една снимка от летището, където ги е снимал на
ескалатора отивайки към него. Благородно му завиждам и се радвам за всички тях!
Наяли се на бърза ръка и майка му хукнала веднага да се разхожда из квартала, а
пък малката легнала да спи, моля ви се – сигурно е била изморена от дългото презокеанско
пътуване. Те си знаят най-добре каква да им бъде програмата, макар че техния
престой ще бъде твърде кратък - само за един месец. Надявам се, че като се
завърнат в Габрово ще се видите с тях, за да ви разправят впечатленията си от
“страната на световния мир и повсеместна демокрация”.
Получавам редовно
сп. “Борба”, което ми изпращат от българското антикомунистическо сдружение в
Чикаго. В един от последните му броеве научих, че в края на миналата година е
починал писателят Йосиф Петров на почетна 95-годишна възраст. Жалко, наистина -
той беше един изключително талантлив и духовит поет, помня го още от
откриването на първото, вече уж “свободно” Велико Народна събрание. Де да бяха
всички съвременни политици така ерудирани като него, можеше и да сме се
оправили до сега. А пък то кой знае още колко тегло и мъка го очаква нещастният
наш народ български…
04.04.2005 – Ето обаче какво става по-нататък в отсамната част на света. Не помня
дали водих стенограма на събитията в петък - ако не съм, значи че не е имало
нищо важно за отбелязване в докладните ми записки. Него ден аз се прибрах от
работа, закачих ремаркето и го натоварих с трупите, пъновете и коренищата,
които трябваше първо да изхвърлим на бунището, за да дадем ход в използването
на новите. Вечерта легнахме по-рано, че пък на другия ден щяхме да ставаме в
06:00, да идем да изсипем боклука, след което да тичаме на кариерата за камъни.
Добре ама точно там ударихме “на камък” и нищо не стана съгласно замисъла,
въпреки безупречната подготовка и огромното желание за изпълнение на акцията.
Кариерата, където ходихме с вас не работи в съботни дни, а пък в другата нямаха
специално такива размери камъни, каквито ми трябваха за завършване на обекта.
За това на края се прибрахме с подвити опашки и набързо свихме бойните знамена.
Все още часът беше сравнително ранен, около 09:00 – ден хубав и безкрайно
дълъг, след като за нас беше почнал в тъмните си зори, почти с изгрева на
слънцето. Както бях с колата и закаченото на задника й ремарке, върнах се до
магазина, в който продават цветните бетонни блокчета, с които съм направил
подпорната стеничка откъм пътя. Сега тази стена трябваше да се продължи и
по-навътре в двора, почти до кофите за боклук. Купих още 55 такива блокчета и
започнах да ги редя едно по едно. А това също беше необходимо, за да има къде
да изхвърлям изровената пръст от стъпалата. В противен случай трябваше и нея всеки
път да откарвам с ремаркето на бунището. След като вдигнах и тая стена обаче,
зад нея вече мога да пълня пространството с изкопна земя колкото си искам! На
края само ще я засадим с разни тръни и бурени и ето ти – градината готова!
Така както се бях
развихрил и развилнял в прахоляка, постепенно стигнах с градежа до синята кофа,
в която държим цимента (бидона). Разрових треволяците, заравних бабуните,
изчистих от плевелите – стана гладко като в “Парка на Свободата” (демек,
“Борисовата градина” за промонархически настроените и ултрадесни елементи като
мен; докато предишното наименование беше само едно напомняне, насочено предимно
към читателите ми с малко по-леви, упадъчни убеждения). Цял ден обикалях и
прескачах купчината с тухли, които преди време бях подредил уж най-чинно, а пък
сега ми се явиха баш по средата на хармана. Айде, викам си на акъла – почвам
стъпалата, за да им намеря мястото и на тях. Така аз без време се зарових долу
с кирката и лопатата, а Даниела пренесе някоя тухла с количката на съседите. До
вечерта изкарах едно стъпало, пих няколко ракийки покрай огъня и взех много
смели и неосъзнати решения за продължение градежа на стъпалата. Давайки ход на
това начинание хем тухлите щяха да изчезнат от погледа ми, хем пък да се уляга
и пръстта, докато им дойде времето да ги обличам с камъни.
На другия ден скочих
пак в тъмно и почнах. Добре ама малко по-надолу вече, като се сбил оня ми ти
пясък, че станал на камък – не се бутва с лопатата. Голямо блъскане падна с
търнокопа, но до края на деня успях да направя още две стъпала и половина. На
последното вече се завалях от умора - щях да пукна в окопа. Даниела също дойде
да разчисти плочите, които бяха наредени в кьошето, до вратичката към езерото.
Аз рия отгоре и се смъквам с по 220 мм на всяка площадка. После правя траншея,
бъркам цимент и изграждам малка стена с тухли, която да подпира пръстта и да
служи за основа на камъните. И така, до края на света – пардон, до мръкнало.
Добре че ми свърши циментовия разтвор, та да се спра и да мирясам. Само дето не
можах да изкарам цялото стъпало, ама другия път ще го продължа. После като го
обмажа с камъните отгоре, ще стане по-яко от бетон! След като приключи тая
мръсна офанзива, окъпах се и седнах до огъня да се почувствам човек. Пак си
направихме една кратка вечеринка и това беше.
05.04.2005 – Моят най-скъп и свиден, съвсем вече на толкова малък Неничко днес има
рожден ден. Миналата неделя ми поиска $300, уж на заем. Дадох му естествено,
какво да го правя. Пратих парите миналата сряда по Цецови, както и вашия
подарък. А пък той толкова много се трогна от всичко, та от тогава хич не се е
обаждал и не ме е потърсвал за нищо. Ама пък и аз не съм му честитил празника
все още. Ох, не ме разпитвайте за това - въобще не ми се говори по темата, че е
много наболяла...
Тази сутрин впрегнах
воловете и с каруцата на Даниела заминах на онази кариера за камъни. Тя взе на
съседа Рон колата, за да отиде на работа. Аз пък му оставих ключа от моята – в
случай, че му дотрябва за нещо или да пътува до някъде. Страшна комбинация
стана и този път, докато Господ Бог бе разгърнал плащеницата си над мен,
закриляйки ме до последния възможен миг (въпреки, че на края ме поля и с малко
дъжд, но аз не му се сърдя). Бях вече напълнил почти наполовина ремаркето,
когато изедин път заваля - не силно, но постоянно и равномерно; тих и
напоителен, доста хладен есенен дъждец, а не топъл, както е през лятото знойно
и горещо. Обаче нали и аз съм си ебал века, та хич нито за секунда не спирам
процеса – то си вали отгоре, аз си събирам камъните един по един, като че ли е
Коледа, а оскъдните ми дрешки по гърба бавно и постепенно започват да подгизват
и да натежават от поетата влага. Точно за час нахвърлях повече от един тон
стока и така както бях с “униформата”, се довлякох на работа. От мен се стичаха
кални вади, обувките ми бяха натежали от вода, а по принцип единственото сухо
място по тялото ми вероятно беше само под мишниците (и то ако не смятаме
обилното изпотяване от сутрешната физзарядка и упражнения). Нямаше за кога да
се разкарвам до вкъщи, че да се преобличам с чисти дрехи, че да разтоварвам
ремаркета и да се разправям с камънак. Така както бях на кариерата, така дойдох
на работа и никой не ме върна заради неопрятния ми вид. Паркирах колата баш пред
завода, барабар с ремаркето и камъните вътре, защото съм пич и ни ми пука от
нищо и никой. Одеждите ми вече позаветриха, така както си бяха връз мен и сега
не са толкова мокри, а само леко влажни – до довечера ще бъдат и напълно сухи,
което пък ще им спести прането и гладенето. Като се прибера след работа у нас, ще
нанеса камъните в двора и с това ще приключа операцията. Добре стана, че съседа
не е на работа тези дни, че най-охотно предостави колата си на Даниела, за да
има с какво тя да отиде на работа, а и Ванеса да закара до училището и да я
вземе вечерта. Нали ви казвам аз, че веднъж когато Бог подреди мозайката на
даден проблем, втори по-добър вариант няма за решението му.
Довечера ще работя
до късно, че тази сутрин закъснях, а в отдела има малко зор за изкарването на
едни чертежи. При това положение едва по мръкнало ще се упражнявам с камънака,
но няма как – някой път се налага да сме гъвкави и адаптивни към извънредно
създадените условия и обстоятелства. Тези камъчета ми излязоха само за $30 – не
помня колко ми взеха миналата година, но явно са поскъпнали и те, както всичко
останало на борсата. И пак това като цена е едно нищо, като се има предвид
каква вълшебна работа ще ми свършат в имота. Само пясък и цимент трябва да си
купя още, че съм на привършване откъм тези съставки. Тази събота и неделя ще
гледам да свърша стъпалата, после ще се прехвърля за малко на строежа
(коридора), че има нещо дребно да се довършва, преди да повикам мазача за
измазването на стените. По-далечни планове не смея да правя - каквото ми дойде
до главата, туй ще е то...
06.04.2005 – Снощи работих до 17:45. Прибрах се у нас и веднага се залових да
пренасям камъните. Струпах всичко пак отпред, но се надявам че тази купчина
постепенно и прогресивно ще намалява, след като ги използвам по-интензивно.
През това време си дойдоха Даниела и Ванеса с колата на Рон. Аз свърших
работата, окъпах се и от там насетне почнахме да репетираме песничките с Неси.
Тя вече свири световноизвестното джаз-парче “Тръгнал кос” с двете си ръце.
Свирим и разни други упражнения, които са й дали от курса. Добре върви за сега,
да не казвам голяма дума. После седнахме на софра да се почерпим за здравето на
Нени. Аз се обадих да му честитя празника – точно тогава те бяха на ресторант с
Джесика (с оная лигава пикла, вероятно трябваше да добавя, за да подсиля
ненавистта си към нея…). После пък вие се обадихте по телефона, аз ви писах
обратно и т.н. Легнахме сравнително рано, че бях много изморен.
Нощес се изля един
хубав дъжд и напои всичките растения наоколо. Напоследък нямам никакви хабери
от наш Миро – сигурно по цял ден миткат напред-назад с майка си и сестра си. А
пък той и работи разбира се, на всичкото отгоре, та едва ли има достатъчно
време да съчетава всичко, че и на нас да се обажда редовно.
Аз бях споменал, че
в момента действам по откъсването ми от агенцията с цел изготвяне на нов трудов
договор директно с работодателите. За голяма моя радост, сегашната компания се
съгласи на такава маневра. Вчера се състоя официалната ни среща с техен
представител във връзка с новото ми договаряне. Те от своя страна ще изплатят
на агенцията еднократна неустойка в размер на $1500, но понеже вече ще плащат
без посредници само на мен и не чак толкова много, колкото плащаха до сега на
агенцията за същия положен труд, та ще могат по-бързо да си възстановят сумата.
По този начин разликата от няколкото долара на час, които от завода са
надплащали за моето отработено време я разделихме наполовина и сега аз ще
вземам малко повечко на час, вместо досегашното, докато фирмата няма да плаща
на агенцията, а направо на мен, от където идва и спестяването на средствата.
Така всички са доволни, с изключение на шибаната агенция, към която аз лично не
проявявам и не изпитвам абсолютно никаква милост, снизхождение или пък
съжаление. Напълно им стига всичко онова, което гадовете скубаха от мен в продължение
на 8 месеца. За близо 1440 работни часа (без почивните дни и отпуските), които
съм изчукал с пот на чело, блещейки се по цял ден в монитора на компютъра, мръсните
копелета са ми взели една тенджера с пари! Ако си бях сам, без тези шибаняци в
ролята си на посредници, сега барем половината от тези средства щяха да са
попаднали в моя джоб, а не цялата сума в техния. Но за съжаление така стоят
нещата тук и човек много трудно може да се избави от тези циреи и скубачи
(лапачи, ако това е граматически по-издържания израз). И пак добре, че мръсниците
се съгласиха да ме пуснат “на свобода” без да ми образуват допълнителни
усложнения, че тогава вече щяхме и да се гърмим. Сега от понеделник (11 Април)
сключвам нов договор, директно с фирмата. За целта обаче трябваше да си направя
една застраховка – бум, онези ме изкъртиха зъбите с $566 тутакси и на мига, още
докато се уговарях с тях по телефона; имало нужда и от някаква здравна
осигуровка – вероятно със сума от подобна величина (ако не и по-тлъста…) ще ми
отсекат главата и там. Така че едно на друго ще излезе почти същото – е, с
малко повече привилегии, но пък какво от това...
07.04.2005 – Както и очаквах, въпросната здравна осигуровка ми стъпи като
допълнителен масраф в размер на $580 – това беше най-евтиното възможно, с което
можех да помина. Тук аз посочвам тези цифри само за информация и обща култура,
както и за статистическо сравнение, а не че това е чак толкова важно. Когато се
прави сравнителен анализ на две напълно противоположни и самоизключващите се политически
и социални системи, добре е да се има предвид не само кой колко получава срещу
труда си, ами да се отчитат и какви са разходите, свързани с това.
Иначе други важни
събития няма около нас. Тези дни поваля малко дъждец - добре поне, че свърших
акцията по събиране на камъните. Дано даде хубаво време през почивните дни, че
да изкарам най-после тези стъпала надолу; после ще видя на къде ще се местя.
Едвам чакам да дойде съботата, за да си отпочвам работата. Обикновено в 06:00 е
вече съмнало, та ще гледам да използвам максимално времето от светлата част на
деня. Този път Даниела ще заведе Ванеса на урока по музика – те започват
отново, след като бяха две седмици във Великденска ваканция.
Всички други
“ръкоделства” на тоя етап са спрени и замразени – много рано взе да мръква
вечер и почти нищо не може да се прави. Тези дни трябваше да оставам до малко
по-късно на работа, та хептен мръква докато се прибера в къщи. Но въпреки
всичко пипам по нещо - каквото мога и колкото мога.
Сега тази огромна
купчина с камъни чака да се сортират по големина – то ще е в някой промеждутък,
докато си почивам от останалите дейности по двора. Има всякакви размери –
вземах наред и уж ги избирах, но може и да съм се поувлякъл в големината им;
май ми се виждат доста дебели. Ама това не е страшно - просто ще трябва да
изровя повечко пръстчица отдолу и пак ще станат. Аз като ги гледам струпани на
камарата, та не ми вдъхват много вяра. Но като ги измия, да ги наредя, да ги
залея после с киселината – ще изпъкнат и ще станат чудни. В механата станаха
много добре – предполагам, че и по стъпалата ще ги направя успешно.
На Неничко майка му
се мести да живее при приятеля си и им оставя къщата. В трите стаи ще живеят
двама от неговите приятели и той с Джесика – таман да я направят на кочина, че
да има да плащат после на издаването. Ще си делят наема, за да им излезе
по-евтино. Да правят каквото искат вече – нямам нито сили да се разправям, нито
пък власт да се налагам и разпореждам. Да серат, че да мажат...
11.04.2005 – От днес влиза в сила новия ми дългосрочен контракт със завода, в който
работя от Август миналата година. Всичко се завъртя светкавично и мигновено,
само както единствен Господ знае да подрежда нещата. А пък ето аз до къде
стигнах с домашните си проекти.
В събота сутринта
станах рано и подлегнах стъпалата. Довърших градежа на последното, което
миналата седмица бях зарязал на средата, защото ми свърши материала. Като
почнах да заравням следващата площадка се оказа, че там се беше натрупала много
пръст и ми объркваше мерките. Хайде, започнах с две кофи да извличам нагоре по
стъпалата, където най-горе пълня количката и запълвам после разни дупки тук и
там. Изкарах няколко каруци пръст – по четири лопати в кофа, по четири кофи в
количка. Изтървах само бройката на количките, ама хич не бяха малко. Като
поразчистих района и плацът долу се ачтиса, оказа се, че вече стъпвам на “кота
нула” – нямаше повече височина за други стълби. Изглежда нещо не са ми били
верни мерките, та в изчисленията си смятах да получа 6 стъпала, а пък те на
края излязоха само 3! След като се видя, че тая дейност е напълно приключила,
реших съвсем да доразчистя площадката. Имаше още много пръст за изриване, башка
другите боклуци, треви, клони и какво ли не. Почнах пак да изгребвам с кофите,
по същата схема и съотношение: 4 лопати = 1 кофа; 4 кофи = 1 количка; свят ме
се зави, мамка му! Аз не помня дали и в казармата съм копал толкова много,
когато риехме като разгонени къртици земята под танковите друмища, надлъж и
нашир по шибаното възвишение с прозвище “Тюлбето”, над още по-шибания град
Казанлък (на което сега мазно и ласкаво му викат “Народен парк”, но иначе си е
баш танков и военен полигон…). Спомени, черни; какво да се прави - не мога да
ги залича с изтриване от паметта…
До следобеда долния
двора се разчисти и се разкри една съвсем не малка площ. После разбърках една
доза цимент, че трябваше нещо друго да довърша. Таман втасах - Тони дойде да ме
види, а и нещо да му помогна. Та като приключих с моята дейност, закачих
ремаркето на колата и отидох до тях. Натоварихме го цялото с вършина и дървета
за боклука. У нас се прибрах чак по здрач. А пък времето беше едно променливо
такова, малко гадничко – таман готово всеки миг да завали. Ние вечерта уж щяхме
отвън да седим, обаче се наду вятъра и ни развали плановете. Дъжда не закъсня и
през нощта пак се изсипа една обилна порция, но добре поне, че работата си
успях да свърша.
На другата сутрин
(вчера, неделя), пак станах рано и отидох да изхвърлям боклука на бунището.
Като ме усети че се размърдах, Ванеса също се надигна, та я взех с мен. От там
се понесохме за пясък и цимент, а после ударихме към битака. Обиколихме
поляната, купихме разни неща и отидохме в железарския магазин. Един кран взех
за отвън, че стария се повреди; сума крушки бяха наизгорели из дома по стаите, които
плачеха за смяна – и те влязоха в сметката. Купих и уплътнители за крановете в
банята и им оставих на касата дневната си надница. После се прибрахме и аз
почнах да внасям пясъка надолу към площадката, пак с кофите. Напълних си
съдовете и пак отидох у Тони, че ми беше обещал едни техни дървета, които те не
искали да им растат в двора. Идеята беше да ги изкореним от тях и да си ги
пресадя у нас. С такива бъзикни се разправях през целия ден. Съществена
строителна работа не свърших никаква, но пък то от време на време трябва и с
други дейности да се занимавам, за разнообразие. Посях дървото, нещо трябваше
да довърша из коридора, на съседа помогнах да си вдигне една оградка (решетка)
около кофите за боклук и той деня превали.
14.04.2005 – Като се прибрах от работа снощи, имаше време само да прекарам две
колички с камъни навътре към стъпалата, че да са ми готови за събота сутринта.
Освен всичко останало, специално този процес е и малко шумен, та гледах
максимално да си подготвя работата, вместо това да става рано сутринта и да
вдигам тропулак наоколо. Само ще си разбъркам циментец много тихичко и почвам.
Хората от цялото езеро в околовръст станаха пишман вече с мен и моите
нескончаеми строежи. Съседа трябва да ми помогне да циментираме и тръбите за
водната инсталация в новия коридор, с което давам ход и на измазването му.
Всяка вечер свирим с
Ванеса – тя много бързо заучава разни песнички, които аз й измислям с нотите от
“До” до “Сол”, защото само тях са взели за сега. Има детето ентусиазъм и
желание, да видим до кога ще е. Утре на обяд пак ще имаме тържество в завода, с
раздаване на безплатна храна, лимонади и т.н. Може би няма да имам възможност и
време за писане. По принцип нямам много материал за споделяне - обикновено през
почивните дни стават по-интересните и забавни случки; иначе през седмицата е
умряла работа – от къщи на работа, от работа в къщи и този цикличен кръговрат
се повтаря до умопомрачение и завиване на свят...
14.04.2005 – Нищо особено не се случва тези дни. Вчера имахме общозаводски тържествен
обяд – награда за това, че през последните 12 месеца не са регистрирани никакви
трудови злополуки по обектите, няма финансови загуби от компенсации, свързани с
медицински осигуровки на пострадалите и т.н. На края ни раздадоха и по една
бутилка вино армаган, но пък шефовете може и да са ги сайдисали с по някоя и
друга хилядарка под формата на премиални възнаграждения. Много добре ни гледат
в тази фабрика – мине се не мине месец време и от профкомитета току организират
някое подобно малко пиршество. На мен специално това ми допада твърде добре на
апетита и аз с подчертана охота участвам в тези гастроли на човешката лакомия.
Като гледам обаче наоколо си – излиза, че не съм съвсем сам в тази бясна
надпревара.
Снощи най-после
рекох да ви се обадя по телефона. Все отлагам, а пък нямам никакви причини -
просто от мокаятлък. Постоянно се успокоявам с факта, че почти всяка вечер си
разменяме поне по едно съобщение - макар и в много сбит вид, но успявам да
предам всичко, което е около нас. Снощи на репетицията с Ванеса, научихме още
една песенчица – “Мила моя мамо, сладка и добричка...” и т.н. Тя много бързо
схваща и повтаря – за сега ще я държим в този детски курс още известно време,
но там както всяка обща работа, удря повече на игра отколкото да се влага труд.
Ще й потърсим частен учител, който да я натиска с повече изисквания и по-сложни
упражнения.
По вечеря пак
излязох да обикалям квартала. Два пълни кръга направих около езерото – първият
с Ванеса “на чуш”, да ми тежи нещо на гърба, белким изгоря повече калории.
После извъртях още една обиколка на собствен ход без товар. След туй обаче се
нагрухах както аз си знам с кюфтета в доматен сос, след което се прострях на
дивана и погледах малко телевизия (ебаси колко много отслабнах с това мое
ходене покрай водната площ – не ще май само разходки, ами повечко глад, но аз
нямам чак толкова силна воля за такива садомазохистични терапии). Освен, че взе
да мръква по-рано, времето стана и по-хладно, та не е за нищо вече. Оставам
вече да разчитам само на съботи и недели, през които мога да направя нещо – вечерите
пък ще гледам да се раздвижвам повечко по тротоарите, за да не ми се разсъхват
ставите от застоял и заседнал начин на живот...
15.04.2005 – Това ще са заключителните ми слова за тази седмица. Утре ако е хубаво
времето и ако е рекъл Бог, ще се занимавам със стълбите и камънака. Вечерта сме
канени у съседите за рождения ден на Роза – моята плътска слабост и обект на
неугасващ сексуален мерак. Даниела й търси някакъв подарък тези дни, но още не
сме се спрели на нищо определено.
Не знам вече какво
да ви пиша – изчерпвам се откъм факти и подробности. Откраднаха ми две растения
от предната градинка. Имах два кактуса и още едно друго, които изчезнаха преди
няколко седмици. Толкова много се ядосах, ама и нищо не може да се направи.
Нито знам кой е, нито пък знам точно кога е станала тази поразия – че аз да не
би да ходя и да си броя насажденията всеки Божи ден! Просто след време
установих, че липсват от местата си и изпод корените им зеят само дупките...
18.04.2005 – Продължавам с душевните си излияния в днешния омразен и дълбоко
ненавистен понеделнишки ден. Около нас няма нищо ново освен работа, работа и
пак работа. В петък вечерта се прибрах в къщи и след музикалните ни репетиции,
наред с останалите обредни ритуали по приспиването на Ванеса, слагането й в
леглото, пеенето на песнички и т.н., ние с Даниела дори гледахме и малко
телевизия.
В събота много рано
сутринта започнах заниманията си по облицоване на стъпалата с камъни. Направих
още една голяма площадка – най-горната, като последния ръб го покрих с един ред
от черните плочи. От там назад, по страничната пътека до бялата портичка също
ще се образува настилка от плочи – имам достатъчни количества червени и черни
блокчета, та ще ги смеся шахматно за да стане по-шарено и циганско. След като
чак следобеда привърших с камъните, от там насетне пък почнах да подготвям
следващото стъпало за на другия ден. Пренесох още камъни, разстлах ги хубаво да
са ми постоянно пред очите, докарах си пясък, изрових малко пръст, че да има
място за бетона и т.н. – това са все подготвителни операции. На края мръкна и
аз се прибрах в колибата. Доволен бях от свършеното през деня – де така да беше
всеки ден, бързо ще приключа всичко започнато. Окъпах се набързо и отидохме у
съседите на гости. Малко преди да излезем от нас се изля една доза дъжд, та ни
развали градинското тържество. Роза беше стъкнала масата да седнем отвън, но
дъжда й обърка плановете. Впоследствие небето се изясни и времето утихна, та
по-късно излязохме да си продължим моабета на теферич под звездния небосклон.
Както винаги, изкарахме много весело и се прибрахме късно през нощта (по-скоро
рано заранта).
На другия ден
(вчера) хич не ми се разправяше отново с каменоделство, та рекох да се занимая
с други, отдавна изоставени дребни дейности. Замазах тръбите в коридора – тези
дни вече ще викам дюлгерина. Даже ей сега, като споменах за това, та веднага му
се обадих по телефона – човека още утре вечер ще дойде у нас да се уговорим за
последно. Вчерашните ми занимания на свободни теми включи и загубата на
известно време с една тиква (цигулка) - кратуна, която аз отдавна бях купил от
някакъв битак в Newcastle. Добре ама серсемите да вземат, че да я боядисат червена
от външната й страна – не приличаше на себе си; въобще не разбрах за чий курец
я бяха омазали така жестоко. Че като почна едно стъргане с машинката и
металната шайба (четка) – свалих й боята и я лъснах до кожата. Впоследствие
кратуната стана много хубава и автентична – след което разбира се, веднага си
намери гвоздея и увисна на него в механата.
После се хванах да
довърша надписа на къщата. Оказа се, че кука нямам – тичай глупчо в магазина да
купуваш; подир пък едни винтове ми дотрябваха, малко по-дълги и специални –
глупчо пак тича обратно да пазарува в дюкяна; писна ми! Въртях се цял следобед
като пумпал и пак не го закачих окончателно. Първо трябва да му намажа дъските
с консервиращите течности. Въже рязах, накъсявах го няколко пъти – абе, врътня голяма
беше, но в крайна сметка всичко стана като по нотите на Ванеса. Сега ми остава
нещо съвсем малко да бутна по него и го закачам. Живот и здраве, това ще стане
през тези почивни дни. Другия понеделник също е почивен – тогава се чества
Денят на падналите герои във войните. При мен също ще падне голяма работа на
фронта (пардон – на двора...); по всичко личи...
19.04.2005 – През седмицата едвам дочаквам да дойдат съботно-неделните строителни
дейности. Доста вече взех да напредвам с отделните обекти – не знам само какво
ще правя един ден, когато всичко свърши (може да хукна по екскурзии пък, знам
ли какви акъли ще ми дойдат в главата и на къде ще ме отвее вятъра). Онзи ден
бях взел мерки за новите площадки, които също ще се постилат с плочи. Долното неугледно
и неравноделно дворче излезе близо 30 м², след като изчистих всичко от там и
подравних земята. Страничната пътека пък отсече 17 м² – за там няма да ми
стигнат плочките обаче. Имам само 300 единични бройки, а ще трябват поне 380
парчета. Може би ще съкратя тук и там нещо, с оглед да огранича площта на
пътечката за сметка на градинката до оградата откъм другата съседка (онази с
големите цици като любеници). Правих сметка да вървят 5 реда надолу на около
метър ширина, но ще ги намаля на 4 - дано това да е достатъчно. Ако ги пусна
само на 3 реда вече ще стане доста тясно – то всъщност няма и за какво да е
толкова широко; достатъчно е да се минава свободно и Даниела да си простира
прането отзад, но все пак беше хубаво да е по-просторничко. Стига да мога ще
купя още плочи – би било доста добре, ама пък къде да ги търся. Всичко това е
вземано на времето “едно към гьотере”, колкото и каквото е имало за момента в
даден магазин. Понеже плочките са ми все втора употреба, едва ли ще се намерят
баш същите по размер. Имам и едни други, но те са по-квадратни и най-вероятно
ще ги подаря на някого, ако не ги изхвърля. Те стоят с години до жълтата кофа
за стъкления амбалаж. Аз сега там съм извадил всички съществуващи годни плочи,
струпал съм ги по-отпред да са ми под ръка, а и да мога да ги преброя. Имам 140
черни и 120 червени – до никъде не съм с тези мизерни количества. А трябват
барем още 120 бр., за да се наредят в 5 реда. По 66 плочки вървят в отделен ред
– ако съкратя два от тях и ще ми стигнат, обаче така пък ще остане една празна
ивица откъм къщата, която трябва да я засадим с праз лук или чесън. Ще тръгна
да търся по магазините - ако не намеря, тогава ще му мислим.
Довечера ще дойде
мазача на оглед, да видим кога ще се свърши и тоя тропулак. Сетих се, че трябва
да пусна още една линия за ток, защото пералнята няма къде да се включва. Но то
е само едно каналче в тухлите – ще го изрежа с абразива за миг. Ами пак ще са
думани и пушеци до Бога – цялата механа потъна в прахоляк от тези рязания на
стени и тухли. Голямо чистене ще падне на края, но то ще е чак когато завършим
и мазането. После тавана, боядисване, че плочки по пода – че кога ще е тя!...
22.04.2005 – Не писах ден-два поради изчерпване на информационния материал и частично
пресъхване на буйния поток от клюки. Днес обаче е “свети” петък и аз с няколко
думи ще обобщя всичко до настоящия момент, като по този начин ще завърша и
седмичния си обзор, който надявам се очаквате с трепет и вълнение. За нас
следват 3 почивни дни един след друг; следващата седмица ще има още 3 – тогава
пък е Празника на труда, 01 Май. И понеже последният се пада в неделя, ние ще
почиваме и в понеделник за компенсация. Ако е хубаво времето съществува голяма
вероятност да се свърши доста работа от заплануваната, но нека за сега да се въздържаме
от прогнози и не правим предварителни, толкова далечни планове. На първо място
трябва да приключим с голямата галимация – измазването на новото помещение и
останалата част от къщата (само около големия прозорец на хола). Веднъж като
ошетам след майсторите и порина лайната им, тогава чак ще кроим следващите
“насрещни” планове по социалистическото съревнование. Този път те наистина ще
бъдат двама, защото искат да свършат по-бързо работата. Утре сутринта ще отида
за пясък и цимент, та да им е готово всичко за неделя, когато ще мажем. После
ще гледам да изкарам още едно стъпалце, че след туй пък да разкъртя стената за
контакта на пералнята. Как пък го забравих и аз в залисията си? - ама така е
то, нали нямам списък и все забравям по нещо...
Прогнозата на
синоптиците е обещаваща – през деня ще бъде относително сухо и сравнително
топло, въпреки че от време на време прикапва кога по-слаб, кога по-силен дъждец
– валежите падат главно през нощите, което пък от друга страна е хубаво. Иначе
други съществени новини няма около нас. Вчера през обедната си почивка излизах
от работа да търся плочи – намерих само 10 парчета и ги купих, въпреки че те
няма да ми свършат работа. Ама нали рекох да не съм капо и да има с какво да си
оправдая ходенето до магазина. Пък и за $4 всичките - и да ги хвърля после в
ямата, няма да ми свиди. Като размер са същите, но по цвят не отговарят на
съществуващите. Моите са чисто черни, а другите – едни керемидени такива, точно
като онези в двора, само че с правоъгълна форма. А тези десетте от вчера са с
някакъв неопределен цвят и доста ще се отличават спрямо останалите. Ще видим -
може пък тях да ги туря в началото, че ужким да изглеждат като че ли са нарочно
сложени там за орнамент.
Работата ми върви
добре - предадох едни чертежи вчера; днес ме преместиха на друг обект. Дано се
позадържа тук повечко време, че ми е много удобно така, както не пътувам като
въртоглав до Бризбън и обратно. Ванеса доста взе да напредва с музиката и се
справя отлично с упражненията – вчера вече и пропя вярно. Тя пее и свири нотите
едновременно с двете си ръце. Крачката й са още твърде къси обаче и не стига
педалите. Поради недостатъчната си височина на ръста, за сега тя свири само на
горните клавиатури. Малко да остана по-свободен и непременно ще я запиша с
видеокамерата.
26.04.2005 – Хайде, подкарахме последната седмица и от този месец. Днес е вторник –
след този изтощително дълъг уикенд, изпълнен с много работа, физически и
психически натоварвания, пясък, цимент и всякакви други строителни материали,
ето пък и какво точно стана, предадено писмено в малко по-подробния си аспект.
В петък вечерта след
работа, запрегнах колата и ремаркето да са готови за на другия ден. В каручката
имаше остатъци от пясък и смесица от най-различни предишни боклуци, та трябваше
да я измия, защото другия пясък е фино пресят специално за варова мазилка и
последният не бива да се смесва с разнородни чужди тела от неопределен
произход. След като през нощта се изля една хубава порция дъжд, сутринта беше
чиста и лазурна като всяка ранна лятна утрин на “Кункъшлъ” (за непросветените и
по-любознателни читатели пояснявам, че това е или по-скоро беше една чудна и
дива поляна току под с. Лозенец, където безгрижно премина детството и
юношеството ми на палатка край морето - естествено в компанията на родителите
ми, в която се чувствах безкрайно щастлив, докато разбира се не пораснах
достатъчно и не поех вече сам по същите техни, добре отъпкани пътеки...). В
07:00 отидох да натоваря 0.66 м³ пясък и 4 торби с цимент от склада на
“Строителни материали”. А пък там се беше събрала една кал и вода от последните
дъждове, не е за разправяне – едвам изгазих, особено с това тежко ремарке отзад
пълно до горе. Буксувах, вих ама на края изскочих на сухото – все пак не беше
сняг, а само пясък, кал и много локви, дълбоки по две педи. Закарах
благополучно материала в къщи, разкачих ремаркето, подпрях го отвън, за да
освободя колата, защото Даниела постоянно ходи на някъде с нея – тя миличката,
пеша не знае да върви; на нея возене й дай, с подчертано предпочитание и
наклонност към жълтите павета.
И след като
приключих с подготвителните мероприятия, най-после се залових с моите
прословути стъпала – цял ден безропотно, камък по камък; прав, клекнал, седнал,
легнал и във всевъзможни други пози, дето и в Кама Сутра-та ги няма описани! До
следобеда някъде изкарах още една площадка - тогава почна миенето на камъните с
една гъба и кофа с вода; до блясък. Сетих се подир пък, че допълнителни
проводници трябваше да се прекарват в коридора, за да легнат под мазилката.
Хайде, почвам там да къртя тухлите. От тавана на механата спуснах няколко
кабелни отклонения – Даниела свети с един фенер отдолу, за да видя къде е
дупката; аз в същото време недовиждам и светлина не забелязвам в процепа на
стената. Викам й отгоре да размърда светилото - тя пък не ме чува през зида;
въобще, това беше една страшна сцена от древен римски театър, с участие на
целия персонаж от гръцката митология! Най-накрая тя улови кабела с едни клещи и
го издърпа, докато аз в това време на тавана бях изпаднал в прединфарктно
състояние и гълтах валидолите един след друг, сякаш бяха Витамин C или
B-комплекс. Отведох още един шнур за локална лампа над пералнята и мивката.
После ми дойде на ума, че и другите ми кабели нещо не бяха съвсем в ред и
порядък съгласно ПУЕУ от 1969 (Правилник за Устройство на Електрическите Уредби,
издание на ДИ “Техника” – 1969; уточнявам за непосветените в науката за
електричеството), та оправих и тях, за да не съм в разрез със закона и
стандарта. Пуснах и една жица за осветление; предвидих двоен ключ. На края
замазах с цимент, погребвайки всичко в тухлите и така денят постепенно затихна,
докато не ми се изравни и пулса с няколко двойни мастики и съответното мезе.
През нощта спах като новородено бебе (за да звуча положително и някак си малко по-фанфарно,
умишлено не сравнявам съня си с този на мъртвеца)…
Въпреки че в неделя
сутринта чутурата ми едвам се отлепи от възглавницата (както казват: гъзът се
надига, но главата не ще…), станах в 06:30 да посрещам майсторите – т.е.
главния майстор доведе и чирака си, че да втасат уж по-бързо. Миг след това
започна офанзивата по измазването – а пък времето ахá да завали. Първо
измазахме външните стени и тази откъм съседа – предвидливо, да не би ако плисне
дъжда да ни смие цимента в канавката на улицата. Чак тогава влязохме вътре. А
пък колко много кьошета, ъгли - свят да ти се завие. На всяко едно от тях се
подлагат мастари, дъсчици - голяма играчка беше. На края и моята “триумфална”
арка на вратата към механата дойде като капак на всичко, но пък иначе стана
много хубаво – направо като истинско, без да си кривя душата! До обяд ние
наистина свършихме цялата работа - Даниела донесе няколко пици да ядем, пихме
по някоя и друга бира, разплатихме се и… всеки по пътя си.
От там насетне
почнахме да чистим и да изриваме боклука, барабар с нападалата мазилка. Освен
всичко това, хартиса и една цяла бетонобъркачка с материал – пясък и цимент,
готов за спичане. Така Даниела продължи с миенето на пода, а пък аз се хвърлих
отзад и за да използвам шибания циментов разтвор, принудих се да направя още
едно стъпало. Хич не ми беше до това баш, но превих гръб, наведох глава и се
зарових в калта; с много клетвени заклинания и псалмови песнопения по адрес на неизвестен
противник и неговите роднини по майчина линия до вечерта го изкарах. В
бъркалото обаче остана още от материала, което ме накара и на другия ден
(вчера) да се бъзикам с тези стъпала.
Така и стана –
Даниела отиде на работа, а аз в 06:30 бях вече положил първия си камък в
основата. Ванеса се е гледала и бавила сама в стаята си, единствено под моите
напътствия и наставления през прозореца – разбираемо за всички е, че с тези мои
залягания в калта като свиня, по никакъв начин не можех да вляза вътре в къщата
и да оставям по пода циментовите отпечатъци на босите си крака. С триста зора и
много пъшкане, изкарах още едно стъпало – четвъртото, от общо 8 на брой!
Макар че всичко това
е един сравнително бавен и разтеглив процес, часовникът не спира да цъка нито
за миг и докато си изтръскам ръцете от бетона, ето го вече и следобеда дойде.
По някое време се появи и съседа, та великодушно ни окоси тревата – като ме е
видял как се бях зарил до пояс във варницата, та сигурно ме е съжалил човекът.
Насреща пък в къщата живее един друг нещастник, и той добър наш съсед – инвалид
е завалията и навсякъде ходи в количка, но иначе не се спира и постоянно нещо
работи. Поиска сиромаха тухлите, които ми бяха останали, а аз вече се чудех как
и къде ще изхвърлям. С най-голяма радост му ги дадох - смятал с тях да си
подпре земята в задния двор, защото се свличала от дъждовете. Хайде, почваме да
товарим тухлите и да ги прекарваме през улицата. Предложих му и онези стари
плочки, дето сума време стояха до кофите за боклук. Каза, че и тях ще вземе за
градината си - ние така или иначе няма да ги ползваме; халал да са му на
човека. И той кара сам самичък на една мизерна инвалидна пенсия и едвам връзва
двата края – викам си: добро дело да се стори пак, за благодарност и слава на
Бога, че ни остави да си свършим работата без дъжд и други последици от него.
Щото аз помня, когато мазахме къщата с Краси, така изневиделица ни удари дъжда,
че на една от стените й се свлече прясната мазилка до тухлата - трябваше да я
повтаряме цялата на нова сметка. Въобще, всичко стана толкова академично и
синхронно, че и аз самият без Божията помощ нямаше да мога да го наредя така
добре.
Снощи пренесохме
няколко товара с плочи до този наш съсед през улицата, аз прекарах още една
количка с камъни да са ми готови за следващата акция по стъпалата и до това
време вече бях останал хептен без душа. Успях само да запаля оджака и се
настаних на топло до огъня - след като се изкъпах разбира се и след като
направихме една светкавична музикална репетиция с Ванеса. Таман седнахме на софрата
и пак прокапа от небето, та трябваше да местим масата под стрехата, където и
останахме до края на вечерта. Капнаха обаче няколко капки и валежа изведнъж
спря - преместихме се обратно до огъня. След някоя и друга минута отново се
привлякохме под сачака, защото пак почна да вали. И така се размотавахме цялата
вечер. Опекохме по един карнак за засищане на глада и на края легнахме
съкрушени от умора. Даниела пък нещо се сополиви от цяла седмица насам вече –
то сега ни е лято, ни е зима: през деня уж е топло, но вечер доста се захлажда
и може да е настинала (ако пък е спала гола и отвита – ето я белята)...
27.04.2005 – Честит сватбен ден, скъпи мои майко и татко! Желая ви много здраве,
дълголетие и спокойствие, за да можете и две златни сватби да дочакате! Молим
се горещо за всички вас – да сте ни живи и здрави, винаги весели и щастливи!
А сега минавам
директно към злободневките от последния час. От снощи всичко се разви доста
светкавично, поради което настоящото ми писмо мигновено полита към вас, без
излишни уговорки и допълнения. Най-много от всичко се изненадах и приятно
зарадвах, когато снощи видях цървулите и дървените лъжици на масата. Даниела
беше получила колета още вчера сутринта преди да отиде на работа. Че не ми
казва и през целия ден, дяволицата – за да ме изненада! А пък аз само дето не
ги изядох тия сладки цървулки – ама те чудни, бре! Мерих ги веднага, обаче са
ми са малки. Инак щях да ида на работа с тях, че да се изфукам с
аристократичния си произход! И лъжиците са чудни – те веднага ще влязат към
останалите аксесоари в механата. Сложих на Ванеса да вечеря, а аз се залових да
ви изпращам съобщение. После, докато преглеждах пощата и писмата от деня,
гледам че имаше и едно от Перт. Отворих го веднага и прочетох за допълнителните
медицински удостоверения – само се чудят какво повече да измислят, изродите
недни! Ама каквото искат, трябва да се прави. След това седнахме пък с Ванеса
набързо да си изрепетираме нещата, че аз имах и малко работа на компютъра –
трябваше да приключвам тримесечието до края на Март. На края вече и Даниелата
си дойде, която пък обяви за наличието на ракията, джоджена и морените –
предвидливо ги беше укрила от мен, защото ми няма много вяра (да не би да
начена парцуцата без нея). Още веднъж най-горещо благодарим за всички тези
подаръци! С особена сила Дани подчерта да ви изкажа нейната лична благодарност
за мерудиите и подправките! Действително, че колета беше отварян, но този път
нищо не бяха конфискували изедниците. Нали сме вече белязани в черните им
списъци, та всеки път ще ни проверяват пакетите от сега нататък – ще ми пръднат
на дéдовия, както казваше един мой селски от града. В писмото от Перт до мен
имаше друго едно, запечатано. В него искат някаква допълнителна информация. Не
че те имат съмнения, ами просто следват протокола на бюрократичните формалности,
които и в Австралия са в степен, граничеща с математическата безкрайност. Аз си
позволих да отворя писмото и нарочно съм ви го превел на отделен лист. Разбира
се пак ще го запечатам и ще го изпратя заедно с останалите хартии. Смятам, че
няма да има проблем за това.
Утре Даниела ще ходи
в пощата да плаща данъците на фирмата – $5000 ще се изнижат яко дим; тя от там
ще изпрати тази малка и извънредна пратка. От довечера почвам да изнасям
плочите и да ги пренасям с количката през улицата за съседа - на няколко пъти
ще му ги дотикам; таман и аз да се отърва от тях, а и човекът да е доволен.
Тухлите вече заминаха към тях – настъпиха големи и драстични промени в нашия
двор, които ще отразя подробно във филм едва по Великден, защото тогава и без
друго няма да изпълнявам ТФР (Тежка Физическа Работа). Него ден ще поканим
съседите на следобедно градинско парти, за да отчетем Християнския празник. В
понеделник пък (02 Май) е Денят на труда и пак няма да се работи. Ще гледам да
натисна стъпалата през това време, че да махна и камъните от предния двор.
Свърша ли и тях, повече такова идиотско строителство, камъни и дувари не се
очакват за в бъдеще. Тогава почвам плочниците – стига да съм още жив.
Ако се сетя за нещо
допълнително, ще го допиша довечера от вкъщи. Ако ли не – знайте, че безумно ви
обичам, много мисля и се тревожа за вас, но дори и тук живота е устроен лошо –
всеки гледа някак си да оцелява, без да може да направи достатъчно за своите
най-ближни...
27 Април 2005 –
Australia
П. С. Май че имаме и
снимки - ще ги мушна в плика, ако са готови…
