Писмо No 21 (II-IV.2007)

Мили родители и сродници близки; скъпи приятели, а пък защо не и неприятели в числото!

13.02.2007 - Както по-наблюдателните от вас сами ще забележат, съдейки по датите – още старото ми писмо не е потеглило по дългия си и мъчителен път към вас, а ето че аз вече захващам новото. Днес след работа Даниела ще изпрати по пощата кратката ми информация от опаката страна на земната топка, изразена под формата на специално подготвен диск с няколко песни и малко сборни снимки, едни брошури за апарата на татко и дългото ми и обширно писмо. Иначе нищо друго няма да намерите в плика, освен моята гореща и безпределна синовна обич, която би трябвало доста ярко да се открои чрез вида и количеството на информацията, която толкова усърдно съм събирал и трупал за всички вас в продължение на седмици, че и на месеци дори.

От вчера насам над главите ни се изсипва дълга серия от проливни дъждове, които макар и падащи малко на пресекулки, поне добре напояват зажаднялата за канче водица корава и спечена от слънцето земя. Не е изключено даже някоя и друга заблудена капка дъжд да се е процедила и към деретата, които пълнят селския ни язовир - а това за сега е най-доброто Божие дело, което може да се случи в тази освирепяла напоследък суша. Погледнато обаче от друг ъгъл, общо взето си изкарахме едно чудно в климатично отношение лято – макар и обезпокоително сухо, поне нямахме непосилни горещини и все пак преваляваше от време на време, само колкото да овлажни перушината на мързеливите, вечно цвърчащи (и силно серящи...) врабци, накацали безразборно по жиците между стълбовете. За всеобщо наше щастие дори и помен нямаше от онези знойни и горещи дни на миналогодишния Февруари, които предполагам още не са се заличили от паметта ви и тутакси се задъхвате от жегавите и кошмарни спомени за капризите на тогавашното лято. Тогава беше просто някакъв земен ад – природен катаклизъм, който се случва на 50 години веднъж.

Програмата на днешният ми информационен блок не е особено богата на клюки, факти и събития. А пък и не знам дали това не трябва да го отразя като радостна новина, но утре Даниела и Ванеса заминават за Аделаида и ще се приберат чак в понеделник вечерта (УРА! - в къщата за съвсем кратко ще възцари частично спокойствие и относителна тишина; дори и шибания телевизор няма да си пускам вечер). Все още не знам подробности около организацията на пътуването им - може да вземат влака до летището, защото в противен случай за да ги закарам с колата, аз трябва да излизам по-рано от работа. Ще решим допълнително, защото последното води до редица служебни усложнения, а те пък от своя страна са свързани предимно с известното на всички финансово разстройство на семейния бюджет - почти до степен на диария. Както е известно, навред по света робовладелецът плаща само срещу положения от роба труд, а не заради това, че някой е решил в работно време да закара жена си до гарата, че тя не можела да стигне до там пеш. Такива мурафети ставаха единствено по времето на незабравимата за мнозина социалистическа (не)действителност, но не и в цивилизованите бели страни на първия свят (тук сега за третия съвсем не иде реч, ако се смята, че “лагерът” бе обособен като второстепенна и значително по-недоразвита сбирщина от человеческа маса). От друга страна пък, ако отида до Бризбън, може да се видим с моят малък Неничко, да вечеряме някъде заедно и да си поприказваме по наболели теми от ежедневието на битието ни. Като седна с чашата до буренцето с вино довечера, със сигурност ще измисля нещо напълно трезво, много умно и съвсем подходящо за случая – баш сега обаче акъла ми е разпилян по други теми от свободното пространство и не се намирам в състояние за здравословна и адекватна мисловна дейност. От погледа ми през прозореца в момента е видно, че аз в този дъждовен период няма да успея със завършването на предварително заплануваната си работа – а това има да ме тормози цяла седмица. Дано слънцето напече барем до събота, че да изсъхнат плочите и камъните.

В четвъртък преди работа съм решил да прескоча до строителния ни обект, който се намира на около 50 км от нас. Щем-нещем, след 2-3 седмици всички ще ни местят нататък в специални, новопостроени за целта офиси и фургони. Искам да видя отблизо кое как става, какво толкова дълбаят и застрояват. Все още моите изделия, по които работих до скоро, не са почнали да им влизат в употреба, защото всичко продължава да се намира в своя първоначален стадий. Така, както гледам с какви “стремителни” темпове на развитие върви проекта (след като на тоя етап сме едва на ниво зародишен ембрион или ембрионален зародиш – употребете правилния физиологичен термин, щото аз с разводнения си мозък не мога да ги различа), вероятно ще имам работа за доста месеци напред – дай Боже това да не са само мои предположения и хипотези, ами те да имат и своето по-реално златно покритие.

Чакам онези капути от прехваления концерн на JVC най-после да ми изпратят отговора на запитването, което неотдавна най-остро им отправих посредством острите стрели на перото си. На връщане от обекта в четвъртък ще трябва да мина и през един магазин, че да си купя още една бака от маджуна, с който мажа плочи и камъни. Този дюкян ми е на път, което пък е и основната причина да се подпътя нататък – в противен случай, чий курец ще има да диря баш там? Сега строителната ни площадка представлява едно огромно блато и е потънала под слой от такава невъобразима кал, стигаща чак до коленете, та самото място хич не е благоприятно за подобни “инженерингови” посещения - но пък нали после трябва да се отбия и до магазина, който ми е в посоката. Ако река да ходя и до сервиза на JVC заради упътването, вече много ще се забавя за връщането ми на работа – това може да ме замотае до обяд, а същевременно няма да е много удобно пред останалите колеги да отсъствам половин ден само заради една кратка инспекция на обекта. Както вече нееднократно подчертавам тук и там, тези своеволия можеха успешно да се провеждат през светлите и безгрижни години от ерата на социализма, но в условията на капиталистическите производствени отношения подобни волности са недопустими, да не река почти абсурдни – особено пък за нас, простосмъртните и онеправдани грешници, дето продължаваме да тъпчем земята и да й дишаме вмирисания на сероводород въздух (вонящ на пръдня, демек). Лошото е, че в събота сервиза не работи, за да отида при моя човек, та по ръководството да ми обясни кое как се прави. Само че той каквото и да ми отговори, за него ще бъде много трудно да постави някаква точна диагноза, ей така на пяркан’ца - нищо няма да е толкова реално, без самото DVD да е пред очите му. Каквото и да ми кажат хората, то пак ще бъде в съгласие с упътването от книгата, която ние вече знаем наизуст - специално татко. Аз когато го чета също се обърквам, защото не виждам какво става пред мен. Вярно е, че се натискат разните му там копчета - но пък наред с това трябва да гледам какви са и резултатите от тези превключвания и коя функция по какъв начин влияе върху цялостната работа на устройството. Същевременно с тези манипулации на екрана се появяват и инструкции, които трябва да се четат и разбират. А аз като ги нямам отпреде си, как да помогна? Единственото нещо, което със сигурност успяхме да направим, докато Еми беше у нас, беше да пробваме как и дали тези плейъри правят записи от местната телевизия. Те даже си бяха предварително настроени на нашите телевизионни канали - с две натискания и записа беше готов. Виках си тогаз: то било проста работа. Добре ама вече като почнат по-специалните функции и манипулации, нещата се объркват тотално и им се губи нишката. За жалост нямаше достатъчно време да минаваме през всичките операции - надявах се, че шибаното нещо е направено за обикновени хора, без някакъв сериозен опит в областта с цел да се справят бързо и лесно по домовете си. А пък то, щом това светило във всяко едно отношение, моя скъп татко не може да се оправи с едно просто записване, значи да им пикая аз на JVC-тата и на намерата! Опасявам се обаче, че ще трябва да се преборваме и с тази нововъзникнала трудност, защото от тук нататък нямаме много шансове за подмяна на техниката.

14.02.2007 – Ба мааму - доста съм зает днес; големите шефове бързат да видят едни чертежи на скоби за тръби, дето искат да ги правят в Хонг Конг, че там по-евтино ще им стъпи на масрафа и от сутринта по-малките шефчета ме притесняват с досадните си въпроси. През половин час ми се влачат като глисти по бюрото и всеки пита: “Как върви?” Абе, да те кача аз на баба ти връз хурката – та да я видиш сам как върви, а? Дейба и нахалните капиталисти – ти му викаш “Добре съм”, то пак те пита: “Как си?” Ами добре съм, рекох на едного – ама бях значително по-добре преди да ме попиташ. А пък на един друг тиквеник – закупчик някакъв, протеже на най-големия бос и назначен “търчи-лъжи” на синекурна длъжност, след зададения подобен идиотски въпрос му викам: “Благодаря – много съм добре вече! Тези дни излязох от затвора – съдиха ме за убийството на един такъв като теб, дето все ме питаше как съм и какво ми е”. Оня се изниза като мокра връв и сега дори не ме поздравява по коридорите. Голям праз – виждали сме ги всякакви: и партийни секретари, и комсомолци, и какви ли не още ударници и челници в труда; че и на манифестации дори сме ходили – не могат с нищо нито да ме уплашат, нито пък да ме изненадат.

Сега обаче се включвам в темата много набързо, само за да отбележа и подчертая уважението си към двамата големи Светии – католическия Валентин и нашенския Трифон Зарезан. Аз последният празник си го тача по старому, като да е на днешната дата, а не както напоследък ни го натрапват на 01 Февруари. Вероятно съгласно календарите и църковните канони денят наистина да се пада на първото число от месеца, но моите житейски и душевни традиции са малко по-закостенели и консервативни. На мен спокойно може да ми се пришие фразата: “Нищо ново не научава, ама и нищо старо не забравя”. При това положение и съгласно традицията, аз още довечера ще зарежа асмите, макар и само символично – а пък чашата с вино вече ми е в кърпа вързана; даже дълбоко душевно и с вътрешностите си предчувствам, че хич няма да се размина ни само с един, нито пък с два бокала; но пък колкото винце й се приискат на душата, толкова ще й поднесем – нали такава е повелята…

С Даниела преценихме, че ще им бъде по-удобно да пътуват с влака до аерогарата, вместо аз да ги карам нататък, че да излизам от работа и т.н. (ама много е добра и разбрана тази жена – не знам дали и другите са такива като нея; то пък бива добрина, сбрана на едно място, бива – ама това нейното е като на светица, бре!…). След като няма да пътувам към Бризбън, аз ще се позабавя и на работа – хем да свърша малко повече служебна работа, хем да си вдигна надницата с някой и друг грош горница – щото пък и за кого да бързам, че да се прибирам навреме. Виж, ако си имах някоя любовничка тъдява, че да й отида на визитация за едно бързо изкуствено дишане уста в уста или някоя друга плътска и скверна процедура - а пък то пак с чашката ще има да си се лигавим и целуваме взаимно цяла вечер, ако не и до зори. Хайде, чао век’ че окъснях - утре пак ще има, стига да сме само живи...

15.02.2007 - Тази сутрин само дето бих на вятъра 50 км на отиване и още толкова на връщане - башка пък калта, която газих до ушите. Моят магазин, заради който предприех цялата тази екскурзия, свързана с посещението и на строителния ни обект, вече са го преместили от мястото, което аз знаех и то по-близо към нас. Но пък нищо, де - останаха ми поне впечатленията от видяното на строителната площадка. Трудно е да се обясни по простому и с няколко реда в едно писмо или с някаква скица - веднага щом се видим и всичко ще разкажа на татко до най-малката подробност. За сега цялата работа е пренесена на 70 м под земята, от където започват два тунела с 2.6 м диаметър, дълги по около 2.2 км. Трасетата им водят към морето, но като навлязат навътре малко се раздалечават едно от друго. Единия тунел ще служи за засмукване на солената морска вода, с която ще се захранва обезсолителната инсталация, а по другия ще се изхвърлят отпадъчните продукти обратно в океана. Тунелите се дълбаят с цел да не се използват тръби, които биха стрували скъпо и биха нарушили земната повърхност – респективно къщи, обществени постройки, частни имоти и т.н. За това всичко се извършва подземно, при отсъствието на “свидетели” и потенциални лица за обезпечаване…

Тези дни направих доста часове на работа - снощи стоях чак до 18:30. Изкарах чертежа и всичко, което бях замислил и си тръгнах. У нас ядох набърже едни огризки и си легнах с книгата. Даниела се обади в 21:30, че вече са пристигнали живо и здраво – в този момент пътуваха към Сашкови. Днес ще се видят с тоз-онзи, ще се разходят, ще понапазаруват от село и в неделя ще им бъде главното тържество.

При мен времето продължава да е влажно и с частични превалявания, които със сигурност ще ми объркат предварително набелязаните планове. Ако другата седмица поизсъхне малко тоя шибан мочурляк, ще гледам след работа да понамазвам камъните на малки сектори, че да ги втасам всичките. А пък как ми е писнало от тези мои безконечни ръкоделия – само ако знаете, жив ще ме ожалите; заеби!

Другата събота заминаваме към Крумчови – ще честваме рождения му ден. Тръгваме от Бризбън, организирани с бойни знамена и байраци в един дозорен ударен отряд от около 15-20 човека (жените и децата са отделна бройка в друго подразделение, най-вероятно с обоза…) – ще му се явим без той да знае и да очаква нищо. Всичко това е организирано от жена му Валя, която е решила да му направи изненадващо тържество по случай кръглата годишнина (мисля че става на 55, ама не съм много сигурен в числото на лазарниците). Надявам се да изкараме весело и хубаво, във връзка с което събитие ще има нарочен репортаж.

За следващата седмица пък (събота, 03 Март) е заплануван още един голям моабет – този път заради рождения ден на нашата малка Ванеса; не мисля че баш тогава ще се размажа на плочки и камъни – ибаз ги. Две съботи по-късно и напред във времето, вечерта със сигурност ще се паркираме у Краси и Мария - за честването на техните рождени дни. Дано само партито да е по-привечер, че поне през деня да бутна нещо из двора. Ако не са тези мои принудителни “почивни” дни, до този момент доста щях да съм напреднал със строителната си работа - ама като се случи нещо такова, та после със седмици се влачи несвършеното. Материал ще си купя в събота сутринта. Пак тогава трябва да видя нещо и квартирантите, че една от вратите на душ кабините им не се затваряла добре. Абе само разправии имаме с тях и главоболие. Сега навиваме Неничко да дойдат при нас на Gold Coast и да заживеят в другата колиба, но да видим какво ще стане. Тяхната къща, където живееха под наем до сега с един отбор юнаци била обявена за продан вече, та ще им се пръсне дружинката, както я бяха окупирали. Всеки от тях е почнал да си търси друго жилище, а специално наш Нени иска да наемат нещо заедно с Лин - какво ще става от тук нататък обаче, и сам Господ не може да каже...

16.02.2007 - Пак е петък, писмото ми вече пътува (надявам се) към вас; Даниела и малкото се радват на бебето в Аделаида, а аз на свободата си - всеки е щастлив по своему... Моя милост, от прекалена скука и незнаене какво да правя, та съм се отдал изцяло на телевизия и гледане на филми. Времето като климатична обстановка не е особено подходящо за предприемане на големи и продължителни мероприятия. Наред с това нямам и служебна работа, което пък от своя страна може да наложи преждевременното ми потегляне към дома. От понеделник нататък отново ще бъда доволно зает, но специално в момента двама от началниците ми отсъстват, на които всъщност трябваше нещо да свърша, та заради това карам на олекотен режим. Благодарение на този факт днес следобед ще изляза по-рано от обичайното време, за да си купя лаковото покритие за камъните, преди да са затворили дюкяните. А понеже ще бъда и в района, та ще се отбия и до моя любим търг, от където все откъртвам по някое “подаръче” и убивам един прекрасен час, заровен сред хорските вехтории и боклуци.

Чуваме се по телефоните с Даниела всеки ден и всяка вечер - аз й се обаждам от работа. Разправя, че при тях било доста топло - в неделя синоптиците очаквали температури от порядъка на 38°C. А пък щом като те “чакат” 38°C, обикновено идват поразяващите 42°C! Аз обаче се радвам на прекрасното време в нашия щат, със своите умерени градуси в границите на 25°C-28°C. Ако не беше тая шибана “дворянска” дейност, със сигурност щях да си изкарам някъде и двата почивни дни, при това твърде добре. А сега хем никаква работа няма да свърша, хем пък и никъде няма да отида, след като ми е такова самотно и смотано в душата. Мислех, че с работата по двора ще си попълня времето, а сега сигурно ще се въртя из дома като див звяр, вързан в клетка. Е, ще гледам да си попълня времето с нещо полезно, но какво да е то – освен да си седна на гъза и да пиша романи, които после никой няма да чете...

19.02.2007 - Много големи дни се заредиха напоследък наред с днешния най-голям, когато отбелязваме поредната годишнина от обесването на Васил Левски. Башка от това цялата седмица е и низ от “прошки” – че Заговезни ли не щеш, та торти, пасти, пити и краваи ли не щеш. Аз така и не разбрах кога точно се падат тези светли празници през тази година. Като я няма Даниела покрай мен и живота сякаш спира тук под този покрив... Трябваше и аз да поглеждам в календарчето по-честичко, но пък нямам този навик. Както и да е - ето обаче какво стана през изминалите празнични почивни дни.

Валежите от дъжд така и не спряха – казват, че дори язовирът ни се понапълнил малко. В петък вечерта седнах с едно шише мастика насреща си да изгледам на спокойствие “Криворазбраната цивилизация”. Значи това предаване или грандиозно произведение по-точно, когато и да се гледа, под която и власт да се намираме и в който и нов следващ век да влезем, то все ще си остане безкрайно актуално за нашето неясно и злополучно съвремие. Това прави изключителна чест на нашия литературен възрожденец Добри Войников, който още през далечната 1871 създава въпросната пиеса, за да се поставя и играе при най-голям успех още от тогава, та дори в най-новите ни и светли дни на днешния демократичен посткомунизъм и пещерен мафиотизъм. Похвално слово за твореца, както се казва по форуми и на конгреси, пред митинги и зад протести. Така или иначе, аз много хубаво си прекарах вечерта и нощта, а пък концертите и забавните програми, които гледах след това направо ми напълниха душата. Легнах си обогатен и пречистен, душевно здрав, но пък телесно слаб – на сутринта даже имах и леко главоболие...Че защо ли?...

Докато се мотах сутринта в безпомощното си бездействие и се въртях напред-назад като пумпал, чудейки се какви по-грандиозни планове да кроя и с какво ръкоделие да си попълвам времето, в този миг Неничко се обади че ще дойде да се видим. Това вече предопредели цялата ми програма за деня. Беше продал една кола, калпазанинът, че идваше насам да я достави на своя клиент. Преди това обаче трябваше да обикаляме по разни други места и обекти, с което и двамата си попълнихме деня по възможния най-прекрасен начин. Аз настоях и Нени се съгласи да остане и вечерта с мен. Седнахме отвън под лозата - хапнахме, сръбнахме, поприказвахме си и на края се уталожихме по каютите.

Като станахме от сън на следващия ден (неделя), пържихме си филии и заговявахме по ергенски. Аз направих любимият и на двама ни сос с майонеза и горчица, лук и доматен сос (който е много хранителен, абсолютно вреден и съвсем не диетичен, но пък е убийствено вкусен – йебем ти го холестеролчето и останалите паразити из телосложението ми). После тръгнахме полека-лека към Бризбън. Тук спрем, там се поразходим малко, а пък и тъкмо да закарам Неничко до тях, защото той нямаше собствена кола повече. Вероятно пак ще купи някоя друга трошка, която също да продаде – това му е и част от препитанието на този етап. В Бризбън посетихме и един търг - подобен на нашия, който често спохождам; от същата верига, само че построен на друго място. Оставих Нени у тях към 14:30 и аз след още един час си бях обратно в къщи.

До това време на следобеда таман вече дъждът беше престанал да вали и дори иззад облаците на небето се подаваше някакво съвсем оскъдно слънчице. Имах да довършвам едни лампи, че ги изкарах в гаража (работилницата). Решил съм с тях да сменям онези, които са до камината - само горната им част, всичко надолу си остава непокътнато: въжета, куки и т.н. Въртях се като заклан петел из двора и буквално чаках да мръкне, когато влязох вътре и седнах нещо да си свърша на компютъра. После ядох - нямаше дори и филм по шибаната австралийска телевизия и в 20:30 си легнах безславно с книгата. Остават ми още няколко страници, за да отчета че съм прочел и третата (май че беше втората...) книга от тази шедьоврена поредица. Изключително много ми харесват тези български произведения – добре, че най-после те дойдоха тук при мен. Но най-хубавото все пак остава, че аз изобщо не съм ги чел навремето през ученичеството си (когато въпросните книги бяха задължително четиво за ваканциите даже), та сега са ми толкова интересни, макар вече в по-зрялата си и напреднала възраст (да не казвам “на стари години”). А пък и едва ли щях да разбера смисъла им тогава - нали си бях малко бавноразвиващ и дебилен, специално в литературно отношение и развитието ми в тази посока чувствително изостана, спрямо останалите циганета от класа...

20.02.2007 - Снощи поостанах малко повече време на работа - хем нещо служебно да посвърша, хем пък и някой час горница да прибавя към дневната си надница. После минах през железарския магазин, че си купих едни лозарски ножици, защото моите се счупиха по време на предишната ми акция по кършене на клони, храсти и дървета. Значи, прави сметка какъв клон съм се мъчил да отрежа с тях и с каква сила съм ги стискал, за да станат на края на две половини. Счупиха се точно режещите им части и аз тутакси ги изхвърлих, със съответните клетви и заклинания (не подлежаха на ремонт – в противен случай не бих си позволил тоя лукс). Купих и два корена с люти чушки – че може ли български двор без люти чушлета? Посадих ги между лозите, дано се хванат. Забелязвам, че имам значително по-голям успех, специално в отглеждането на чушките. Едва сега обаче разбирам и грешките, които допуснах при култивирането на доматите. Първа основна причина: явно е, че в лакомията и стремежите си за по-високи добиви от единица корен, в началото съм ги засял много нагъсто и последните вместо да се развиват, те почнаха да си пречат един на друг. Второ: почвата, в която ги посадих се оказа много силна. Видях, че съседът докара някаква специална пръст, дето отглеждат гъбите в нея + птича тор; после ги размеси в съотношение 2 : 1. Същата рецепта приложих и аз, само че в по-малки количества, защото мястото ми е по-малко от неговото; естествено, спазих и пропорцията в смесообразуването. Очевидно обаче торовете много засилват посевите и на края ги изгарят. Само за експеримент посях домати и на друго място, в най-обикновената пръст на дворните ни лехи, премесена с камъни, баластра, пясък и всякакви други боклуци – включително полуизгнили найлонови торбички от супермаркета. Не помня дали съм му хвърлял и тор даже - ако и да съм му турил нещо, то ще е било едва няколко шепи. Точно там имам един домат, който буквално полудя от растеж, бре! – е, растат и другите, но растежа на този беше особено силен. Там посевите ми са също доста нагъсто и гледам, че вече си пречат, но от сега нататък времето е доволно късно, че да ги вадя и разсаждам на нова сметка. Ще си знам урока по агрономство за следващия път, ако въобще има такъв. Тук магазините изобилстват с всякакви плодове и зарзавати; е, че не били много екологично чисти – много важно. Той, и човекът си разнася лайната навред по света, ама никой не му вика, че е органично замърсен – нали така…

Като приключих дейността си покрай селското стопанство и нещастните ми насаждения, измих се и тръгнах за Бризбън. В 21:35 посрещнах Даниела и Ванеса на летището и се прибрахме обратно на село. Така от днес животът ми се нормализира и потича по традиционните си начини, защото направо се алкохолизирах и изкристализирах през последните няколко дни, докато трая отсъствието на моите домашни любимци...

21.02.2007 – Ба мааму! Как лети времето само - още малко и ще сме нагазили в Марта вече, докато около нас няма нищо ново и вълнуващо. Чакаме с подчертано нетърпение да дойде съботния ден, че да вървим у Крум на моабет. Работата ми по двора съвсем замръзна – колкото и малко да остава за успешното й завършване, напоследък капризите на времето хич не позволяват осъществяването на бляскавите ми и смели насрещни планове. Като се стабилизира в климатично отношение, тогава пак ще възобновявам дейността си.

Тези дни Ванеса отново тръгна на училище – пак почнаха нейните домашни по писане, смятане, рисуване и т.н. Вечер свирим набързо и тя веднага след това ляга. Моят малък Неничко работи, паралелно с което купува и препродава разни стари коли – този занаят много му харесва и той с удоволствие ходи на работа. Ами като не рачи да учи - какво да го правя? Нека сега да блъска, че да му дойде акъла в главата. Иначе е добре - ходи в гимнастически салон и тренира усилено, за да отслабне и позаякне малко. Казва, че по едно време бил станал 126 кг, а сега тежал само 106 кг. Той е много висок, но независимо от това, тлъстините му доста лошо личат – особено в краката и около кръста. Дано отслабне още, че съвсем се е превърнал на чувал. Не знам до кога ще живеят в тази квартира и кога ще се местят другаде.

23.02.2007 - Вчера на работа се занимавах с проблемите на татковото DVD. Амчи то се оказа голям боклук, бре – направо ме е яд защо му го купих, че пък и две на всичкото отгоре! Четох из Интернета за евентуалните възникнали повреди - хората пишат точно какво им се е случило, ама никой не дава цяр как да се поправи. Отново се обърнах писмено за помощ и съвет към JVC - този път в нашата Австралийска кантора. Ония клатикурци от Англия, на които писах хем два пъти, нищо не ми отговориха - дано тези тук да се окажат по-акуратни в това отношение. От прочетеното разбрах някои допълнителни неща около проблемите и даже ги изпратих на SMS, ама не знам дали татко ми е разбрал напълно идеите. После пробвах да се обадя и по телефона, но вас ви нямаше за момента. Довечера ще опитам пак.

Снощи пресадих един мизерен домат на малко по-широчко местенце. Дано се улови - на същото място имаше други четири корена, разположени на кръст, на около една педя разстояние един от друг. Обаче постепенно изсъхнаха - не потръгнаха още от началото. Сега ще наблюдавам този, че да си извадя някакво закономерно заключение. То, заключението всъщност се крие директно в магазина, при това от най-закономерните; обаче аз продължавам да упорствам, упражнявайки своето пословично агрономско невежество, като си мисля, че мога да се занимавам и със селско стопанство. Щото пък и какъв съм такъв шибан българин, след като не мога един пиклив домат да си откъсна от градината?! Като се завлечем при Крум, ще видя той как ги е садил и къде аз допускам грешка - жена му каза, че техните домати са станали.

Иначе други важни въпроси около нас няма (освен проблемите с прословутите ми посеви и култури…) – утре след урока на Ванеса потегляме. Ще си дойдем в неделя вечерта, а пък в понеделник ще имате подробно комюнике относно малката ни пияндурска екскурзия.

26.02.2007 – Понеделник - за сега последният от сега съществуващият ми трудов договор с компанията. По принцип в петък изтича и неговото 3-месечно продължение, което подписах след изтичането на първоначалния му срок още в края на миналата година. Онзи ден напомних за своето съществуване на пацавурите от отдел “Личен състав”, че договорните ми служебни сношения с тях вече изтичат - но пък все още не знам със сигурност дали те отново ще удължат взаимната ни обвързаност. Ако съм се представил добре, твърде вероятно е да го направят – така или иначе до ден-два всичко ще се разбере, трябва само да се въоръжим с голяма доза овчедушно търпение и мирянско примирение.

А сега с няколко думи ще опиша забавните случки от почивните ни дни. В събота сутринта Неничко пак довтаса на ранина при нас. Трябваше да си вземе нещо от тук, което беше оставено на съхранение в работилницата. Добре че детето дойде по-рано, та имаше време да го нагостим и с любимите му пържени филии. После пък учителката на Ванеса дойде и урокът й по музика започна. Веднага след като свърши, Нени тръгна по неговите бойни задачи, а ние натоварихме дисагите набързо и поехме към градчето на Крум. Имахме среща с останалите българи от групата пред местната им катедрала. Ние даже малко се забавихме, че аз се омотах по пътя. Някъде съм изтървал отбивката, та като се набутахме в едни джендеми, из едни тесни, безлюдни и непознати пътища, че най-накрая минахме покрай водопадите, само че откъм другата им страна, за да можем някъде да пресечем планината. Този пробив със сигурност е можел да стане и на някое друго място, много по-цивилизовано и разумно, но понеже аз от там си го знам, та ми беше по-лесно да се ориентирам в обстановката. В крайна сметка към 14:20 всички вече се събрахме на уговорената среща и групово се отправихме към къщата на Крум. А той като ни видя пред тях една сюрия народ, много се изненада и развълнува - разплака се от радост чак, завалията. Предната вечер беше разговарял с майка си (най-после...). Тя пък после търсила вас - чакали ви дори да им отидете на гости за Нова Година, ама нещо не успяла да се свърже по телефоните. После вече заедно с цялата циганска тумба се отправихме към една зала извън града, където ни чакаше дълга, сватбарска маса, обилно заредена със салати, всякакви вкусни мезета, ордьоври + цяло печено прасе на шиш и други кулинарни изненади. Жените веднага се втурнаха да приготвят още количества с хранителни вещества, а ние разтоварихме багажа. Докато навън беше все още светло, аз пообиколих района за нещо интересно, което може да се откара в къщи. Близо до хижата имаше едно огромно огнище, от което си напълних две торби с дървени въглища за оджака на двора. Там някои са горили цели пънове и трупи, та след тях бяха останали чудни въглени. Освен с лозята и винарските си изби, този район е много известен и с гранитните си блокове, скали и камъни, които са се образували милиони години преди Христа. И от дума на дума, метнах и два-три камъка в колата – хем за украса из градината, хем за спомен от това място, а пък и да не съм съвсем капо от екскурзията.

На другия ден допълних багажника с още две пънчета за гореж и едно борче, което изскубах от земята – съвсем младо още. Отдавна исках да посадя истински бор пред нас - като тези в България, а не каквито са тукашните, изродени и безформени. На мен ми трябва величествен бор като този на Шишарко (от поемата “Шишарко и самолетчето” на незабравимата Леда Милева…), а не някакви си там невзрачни смърчови храсти и кипариси. Дано се прилови успешно към нашата угар - аз онзи ден, докато бяхме заедно с Неничко оскубах още две фиданки от корията, но не знам дали ще се хванат. Довечера ще посадя краденото - да видим.

А пък тоя наш Крум какви домати е отгледал – тури му пепел! “Волско сърце” (или пък биволско бяха? - не им помня сорта вече, но дори и в отсамната част на света вече съществува тази разновидност; само дето не съм сигурен дали австралийците познават вкуса на домата с най-звучното и запомнящо се прозвище “коче мъдо” – съмнявам се). Успехът на Крумчо обаче се крие във факта, че при него земята е значително по-плодородна, а не представлява обикновен пясъчен насип, каквато е нашата, върху която са построени къщите ни. След като този сезон приключа с неуспешните си опити по отглеждане на селскостопански култури, ще правя по-драстични реорганизации из нивата. Ще взема да изкопая тази боклучива земя от двете места и ще ги засипя с плодородна пръст - ще хвърля отгоре й един чувал конска или кравешка тор и ще изчакам всичко да се омеси добре. После вече ще садя домати, чушки и т.н. - но явно по-нарядко трябва да им разпределям гнездата. Най-отдолу, преди да насипя земята, ще туря едни дебели картони от кутии на телевизори, перални, хладилници и т.н. Така водата по-бавно ще се просмуква надолу и ще се задържа дълго време - иначе тя за миг изтича в пясъка и край. Мислех даже найлони да постеля най-отдолу, но те може някакво задушаване да предизвикат, та затуй с картони ще го правя. Тази авангардна идея е отново собствен патент на съседа Рон, който като се напие и главата му започва да ражда всякакви небивалици и закони от теорията на (не)вероятностите. А пък аз от своя страна ще се замисля за въвеждането на някакво капково напояване – абе няма начин да не измисля нещо умно, но ще ми струва едно шише мастика пак...

Прося извинение, че за малко се отклоних от основната тема на писменото ми съчинение – но нали толкова силно се вълнувам като заговоря за домати, лук и краставици, та все шопските салати са ми из акъла. Както и да е - вечерта тържеството започна и всичко беше много весело. Имаше песни и танци на народите, дрънкахме с китари и аз за пореден път изпъкнах с личните си певчески качества на пиян диригент от хора на затворниците. Спахме кой където завърне на пода, по столовете, по дюшеци, матраци и т.н. Докато си допивах и дояждах “закуската”, на края за мен не останаха свободни “нарове”, та едва предрямах за 2-3 часа на едни корави дървени пейки – досущ като в гарнизонния арест на Казанлък (служил съм войник тъдява, в танковата им бригада, та от там знам – не са ми разправяли, ами лично съм му стъргал и рендосвал дъските; при това доста често, да не казвам редовно).

На другия ден дояждахме остатъците от паниците и допивахме каквото беше хартисало по чашите и докато ошетаме да предадем залата в пълна изправност, то стана обяд. Хукнахме по тамошните ферми да си купуваме домати и друга селскостопанска продукция, защото там района изобилства на такива зеленчукови полета. На края всеки пое по пътя си до следващите ни подобни срещи.

28.02.2007 - Ето че преполовихме и тази работна седмица. А с това отикахме и месеца без сериозни жеги – дори напротив: напоследък доста често преваляваше, което не е особено характерно явление за този сезон. От тези продължителни валежи лозите хептен полудяха и сега с листата си са покрили целия асмалък. Подготвяме вече и рождения ден на Ванеса - хората са предупредени, надяваме се всички поканени да дойдат на тържеството. Дано само да е приятно времето, че да му заседнем на двора - да видим до кога ще я откараме. Неничко също ще дойде с Лин - тя често работи в съботите, но точно за тогава си е взела почивен ден, че да уважат малкото си сестриче. Те двете с Ванеса много се разбират, четат си приказки, наш’та я учи на български думи и т.н. Съседите ни обаче по това време ще отсъстват, та специално с тях партито ще се провежда отделно в някой от следващите дни.

Ние чакаме с нетърпение най-после да дойде денят (12 Май), в който ще потеглим на едно страхотно морско пътешествие с луксозен кораб из Тихоокеанските острови, намиращи се малко под Екватора и встрани от Австралия (в източна посока). Там ще изкараме цели десет дни - дано и времето да се случи добро, че съм наумил да направя и уникален филм за това наше свръх емоционално пътуване към дивото и неизвестното. Че не стига само това, ами Даниелчето ми е организирало още едно налудничаво преживяване. В събота ще ходим на някакъв семинар-конференция. На присъстващите е обещана екскурзия до Нова Зеландия на смешно ниски цени (5 дни в столицата Уелингтон – нещо като насърчителна или поощрителна награда, само за участниците в “конгреса”). Ние с особена радост ще се възползваме от тази изключителна възможност, след като решихме да прескочим и до Нова Зеландия – единственото, което все още не знаем със сигурност е, през кое време на годината ще се проведе нашата поредна авантюра. Тя движи тези въпроси, а пък аз нарочно не питам предварително за нищо. Едва когато тази наша мечта се превърне в реалност, тогава чак ще й се радвам истински – на този ранен етап съобщавам това само като един радостен факт, но пък е нищо повече от добро пожелание. В тази връзка, преди да започне тържеството ни на двора, ние ще трябва и на този шибан семинар да отидем, за да не изтървем така неповторимият си шанс, за който вече стана дума.

По принцип в петък трябва да приключи служебния ми контракт за това работно място, но аз имам още купища неща да довършвам – а от това следват и надеждите ми за продължението му барем с още месец-два най-малко. За сега обаче нямам нищо черно на бяло (освен настоящото си послание към света…); изчакваме стратегически - да видим какво ще стане. Друг един делегат от управата на фирмата тази сутрин съвсем сериозно ми подхвърли нещо по смисъла на: дали пък не искам да остана по-дълго време на обекта, за да отразявам всички промени в чертежите и документацията, разликите от предварителните разчети и това как в крайна сметка е изпълнен проекта. Ако и това вече стане, то ще е плод на някакво съвсем извънземно чудо! – а пък аз ще си имам работа за месеци напред. Само че и тази “партенка” ще трябва тепърва да узрява и от своя страна да се надявам единствено на Божията сила и воля.

Иначе други злободневки покрай нас не мога да отразя - животът ни върви и тече по строгите си правила и светски канони: работа, училище, домашни упражнения, свирене и много малко удоволствия в личен план.

05.03.2007 – Днес вече пиша от съвсем новия ни офис към обекта - прах, кал, мръсотия, шум и кацащи/излитащи самолети току над главата ми. Иначе в канцеларията е спокойно, хладно и дори лично на мен ми е студено – не се научиха тези австралийци как да боравят с шибаните си климатични инсталации. Навън обаче се е закрепила някаква адска жега, подобна на тази в преизподнята и аз съвсем не завиждам на онези нещастни момчета, които в момента са под откритото небе и работят, подложени на безмилостната слънчева радиация и лъчетерапия. А да не говорим пък за другите, дето дълбаят като червеи на 70 м под лицето на земята. В момента се прокопават тунелите за водата от морето и независимо, че самите изкопни канали се осъществят с помощта на две отделни тунелопробивни машини, обслужването и поддръжката на цялостната екипировка в забоя се извършва от съвсем обикновени човеци като всички нас, а не от някакви си марсианци или извънземни.

Понеже стана въпрос за служебната ми работа, тук отварям една малка скоба, за да нахвърлям съвсем на грубо щрихите по този грандиозен проект, част от който се оказах дори и аз, със своите скромни технически умения и познания. На мен специално не ми е известен какъв ще бъде процеса по обезсоляването на водата, изпомпвана от морските дълбини – в това направление работят други специалисти и екипи, докато нашият отдел е изключително тясно профилиран и насочен единствено и само в доставката на водата към пречиствателната станция. Аз съм прикачен към една група хора, които имат опит в подземното строителство и ролята ми е да обезпечавам техническата документация по осъществяване на техните планове. Двете машини пристигнаха от Германия и по своята същност и вид много приличат на мотрисата от Габрово за гарата в Царева ливада (бившата голяма железопътна разпределителна връзка - с. Върбаново, Дряновско). Вместо локомотив обаче, най-отпред се намира двигателната машина с въртящата се глава, по периферията на която са монтирани множество резци – силно наподобяващи една съвсем нашенска фреза на завод “Болшевик” (впоследствие фирма “Инструмент”, ако въобще съществува като такава в най-новото ни време пък – нали ебаха мамата на индустрията, та може и да е изтрита вече от регистрите). С помощта на силно налягане въздух и вода, главата превръща накопаната земна маса в каша подобна на Радомирската боза, която се изпомпва през отделни тръби нагоре до повърхността на терена. От там този отпадък се товари на камиони, които потеглят в неизвестна за мен посока – явно тази помия се изхвърля някъде или пък с нея запълват разни дупки и кратери по лицето на земята. Който иска и сметките са му страст, нека да изчисли за какви количества лайна става дума, след като тунелите са дълги по 2.2 км и имат диаметър 2.6 м – вкарваната принудително вода си е башка от тези пресмятания, но и тя не е малко като допълнителен обем. След машината се нареждат няколко вагона (в случая открити платформи, а не конски, с каквито са снабдявали човешките ресурси за лагерите по дунавските острови край Белене), първите от които носят екипировката, след тях са прикачени тези, на които са натоварени бетонните сегменти за тунела, а най-отзад се вози смяната и обоза.

Интересното обаче в тази обща размазана и оплескана с кал картинка беше как тези огромни влакови композиции изведнъж се намериха на 70-метровата дълбочина, след като от Европа пристигнаха, натоварени на кораб и частите им бяха пръснати по палети, в дървени каси и кутии от обувки. За целта на мястото, където това всичкото чудо трябваше да се сглоби и събере парче по парче, предварително бяха пробити две шахти с диаметър 10 м (а пък съм точен с цифрите, защото аз лично съм им чертал чертежите – да не помисли някой, че си ги измислям произволно, защото така ми харесват). С помощта на няколко свръхтежки кранове (100-тонни) тая машинария беше прекарана надолу до кота -70 м и върху релсовия път, който също беше предварително построен за началния стадий на пробиването, всичко беше монтирано, центровано и прогонено до последната шайба и с точността на швейцарски часовник. След като момците събраха 130-тонните машини и от тях не хартиса барем и един ръждив болт дори, че да си го свие човек за спомен и да си го носи за кадем в къщи, последните бавно поеха своето подземно пътешествие по лабиринта, което ще продължи барем няколко месеца. А пък ако това не ви се е сторило чак толкова интересно, просто го забравете и карайте нататък…

Но да се върнем сега на повърхността на земята, в малко по-реалните и благодатни условия на нашия живот, от който ние по принцип постоянно се оплакваме и ежедневно хленчим като вдовици за по-голям (салам…). За нас служителите в офиса, така наречените ИТР (от инженерно-технически работник – малко остаряло понятие и позагубило своя смисъл пред далеч по-престижните професии като барман на морето да речем, бияч в някой клуб на Златните пясъци или международен шофьор, тип TIR-аджия), петъкът беше почти свободен ден - трябваше да пакетираме всичко от бюрата си: компютри, книги и всякакви други боклуци, че да ги подготвим за хората от службата по пренасянето ни в новите помещения (демек, за хамалите). Карахме що карахме на служебна тематика до пладне и в 12:00 разпрегнахме воловете. Двамата с мой колега дори се наградихме и с една малка творческа екскурзия до тук (сегашните ни офиси). Натоварихме в неговата кола част от багажа, колкото за парлама и заблуда на противника, а пък по пътя спряхме в някаква закусвалня за тържествен обяд – ама досущ както го правехме в “Електроника”-та в периода непосредствено преди падането на Стената и вдигането на Желязната завеса. Пък после се чудим защо, видите ли социализмът не бил просъществувал като строй – амчи нали ние сами си му ебахме майката, бре! А сега роптаем, че ни се е наложило и да работим, за да се изхранваме и да оцеляваме – ами така е, безплатна манджа няма никъде по света, освен на държавната хранилка. Изчакахме върху празните вече халби от бира да стане малко по-приличен следобеден час и триумфално се завърнахме до старата сграда за сбогуване с персонала. На края си качих колата и се прибрах сит, почерпен и доволен у дома – колко малко му трябва на човека, за да бъде истински щастлив, а пък той за колко много е алчен, та ламти чак...

Веднага с прекрачването на прага и потапяйки се дълбоко в домашният ни уют, с Даниела започнахме трескавата подготовка на рождения ден – майонези разбивахме, салати кълцахме, картофи варихме и прочие кухненски манипулации. До това време вече Ванеса посрещна и първата си гостенка – това беше една нейна приятелка от класа, която щеше да спи у нас, че и на другия ден да са заедно. Независимо от предстоящите празници и тържества, вечерта ние първо свирихме както обикновено, а игрите на дечурлигата почнаха чак след това. Междувременно ви се обадихме и по телефона, та се чухме с обмена на някоя и друга злободневка. Вечерта изгледахме един филм по телевизията и легнахме безславно и безапелационно.

На другият ден (вече събота), приготовленията ни за тържеството продължиха още от най-ранни зори – последни покупки на забравени продукти, торти и всичко останало. Аз излизах след урока по музика по мои работи, но пък после излязохме всички – нали трябваше да ходим на оная шибана конференция, уж заради екскурзията до Нова Зеландия. А то всичкото се оказа точно така, ама и не баш така. Срещата ни се състоя в един от най-престижните хотели на Gold Coast – някакво много странно име беше, SOFITEL. Аз с простия си акъл мислех, че това е международен филиал или подразделение на софийските телекомуникационни служби (за подслушване на емигранти...), ама впоследствие се оказа, че шмекерите имали такива хотелски комплекси пръснати по целия свят. Първо ни вкараха в една малка кинозала, където ни прожектираха филм за красотите на земното кълбо, за най-известните и тузарски курорти, където въпросните индивиди подсигуряват пребиваване и летуване през годишния отпуск, обаче по тяхна строго определена схема и разписание. Такива заблудени шарани и търсачи на лесни пари като нас имаше доста в залата – като почнеш от индивиди в най-младата си и пъпчива възраст, та стигнеш до беловласи дами и господа, вероятно със синя кралска кръв в жилите си или най-малко някакви далечни издънки от джинса, получен при кръвосмешението на граф Монте Христо с Наполеон Бонапартоф. В крайна сметка се получи така, че се оказахме хванати в капан за речни плъхове и полски мишки – а пътуването ни до Новата Зеландия тутакси се изпари през широко отворените прозорци и зеещите за проветряване врати на хотела. За да влезем в играта (им…), всички ние трябваше да се бръкнем с по $20,000 суха пара на камара – тутакси и на място, но можеше да си платим и с чек. Тази сума ни гарантираше правото на някакви епизодични и съвсем произволни дни, прекарани в хотелите и курортите на Планетата – е, с известна малка отстъпка от редовната тарифа, разбира се. А пък новозеландската екскурзийка била само за онези смелчаци (и наивници…), които веднага на часа извадят сумата и си предплатят летуванията за години напред. Ама защо, бе моля ви се, рекох – не се поебнете анално в отверстията на тлъстите си задници, ами ми губите ценното време, през което можех да съм вече доволно опиянен на двора под асмалъка, за където нито разрешение ми трябва някакво, нито открит лист ми искат или пък входна виза, нито ме питат дали в натура ще си плащам мастиката или евентуално с чек? И като им теглих на всичките по една индивидуална и къдрава майна, бликнала спонтанно из недрата на нашенския уникален македонски фолклор, подбрах жената и децата пред себе си, та едвам се прибрахме навреме, преди да са ни заприиждали гостите за следобедното парти.

Върнахме се в къщи и не след дълго посетителите почнаха да се мъкнат един по един, на групи, а някои и на талази. Хайде, по някое време и Крумчови дойдоха от Stanthorpe, та стана хептен добре. Валя обикновено работи и в съботните дни, та докато се натуткат и тръгнат от тях, малко се позабавиха. Освен всичко друго пътуването им до нас трае над три часа, но пък за сметка на това нашата вечеринка продължи чак до сутринта – каквото и да имаха изтървано през деня, наваксаха си го през нощта. Легнахме си чак сабалам в 03:00 – навън почти се развиделяваше вече.

Следващият ден беше значително по-кротък и уравновесен - малко къпане и плуване из езерото, разтоварващи организма дейности и общо взето се занимавахме с почистване на последиците от почти 12-часовия моабет. Крум и Валя останаха да спят в къщи и си тръгнаха следобеда - после Даниела пра, а аз се занимавах със стълбата към езерото, че се счупи изпод тежестта на напомпаните ни с кебапчета и кюфтета български шкембета. Така денят ми мина почти безмълвно и съвсем неусетно. Снощи иззяпахме един български филм с булката и си легнахме ведно, като подкосен от жетварски сърп пшеничен сноп.

От днес в служебен аспект всичко вече е по новому - т.е., както винаги си е било, но малко по-различно. Занапред ще се налага да пътувам по 50 км във всяка посока – едната част сутрин, другата половина вечер. Но пък за мен по-важното в случая е това да продължи по-дълго време – майната им на километрите и на прахосаните по пътищата часове за пътуване до и от работното ми място. Все още нищо не знам около продължението на моя трудов договор; ще ми го удължават ли, ще ми го скъсяват ли – Божá му работа. От друга страна за сега имам доста служебни ангажименти – нека да мине малко време, та да видим кое как ще е и най-главно: до кога ще е...

12.03.2007 – Тези няколко дни не съм писал нищо, че през свободното си време се занимавах с превода на татко. Междувременно получих и сервизната книга за DVD-то, която също ще разпечатам и ще изпратя. Наред с това съм по следите и на електролитните кондензатори, които трябва да се сменят (съгласно съветите на хора, минали вече по тези стръмни урви и кози пътеки). В каталога обаче има хиляди разновидности, които се различават единствено по физическите си размери. Независимо, че техните стойности отговарят на препоръчаните в схемата, ще ми трябват също диаметъра и височината на самия кондензатор. А това вече ще е дълга и мъчителна процедура, защото ще е нужно да се бърка дълбоко в карантията на платките...

През почивните дни побутнах малко работица и по двора - минах с втората ръка лак по стъпалата. Почнах да правя и нови лампи за коловете до камината, защото старите бяха пластмасови и се стопиха от излъчваната топлина при горенето на пънове и клони. Сега тези са метални и се надявам да издържат по-дълго време на жегата, която идва от пещта.

13.03.2007 - Вчера търсих в каталога всички кондензатори, които трябва да се сменят. Намерих ги до един, но този въпрос трябва първо да се обсъди с татко. Струпа ми се и доста служебна работа, сякаш изведнъж - изсипа се като слонско лайно, паднало от самолет и срещнало бетонен плочник. Сега аз се явявам единственият конструктор (едновременно и чертожник) на целия обект и комай ще падне доста работа, така както гледам отстрани на нещата. Веднага взеха да ми търсят услугите и от разни други отдели, дето си нямам хабер и понятие от това що правят и творят. Но пък аз нали съм дялан камък - ще гледам да се справям някак си и в тази сложна ситуация. Единствените ми сериозни тревоги и опасения са (което нека в същото време да прозвучи и като оплакване даже…), че при новосъздалата се извънредна работна обстановка в отдела, на мен не ми остава почти никакво свободно време за писане на писма, за ровене из страниците на Интернета, както и за други волни и чисто лични занимания, с които толкова добре уплътнявах и разнообразявах часовете си през деня. Ето, даже и в момента ще трябва спешно да приключвам мисълта си, защото пак трябва да се свърши нещо за някого и с “вчерашен” срок. Всичко се бърза, всичко е спешно и всичко е с приоритет № 1. Ама и аз не си давам чак толкоз зор де - време има за всичко и за всеки, докато аз съм си най-важен от останалите...

Довечера ще трябва да се чуем с татко по телефона, за да умуваме по нашите технически въпроси. Не помня дали ви писах, че Неничко и Лин онзи ден (в неделя) пак минаха през къщи. Стояха у нас целия следобед - къпахме се из езерото, като останаха и за вечеря. Те през следващата седмица се местят в друга квартира и вече ще живеят заедно. За да ги подпомогнем малко, че иначе си нямат нищо завалиите, дадохме им малко от нашата кухненска посуда, която на нас и без друго ни е много и напълно излишна, трупана хаотично в годините като че ли идва краят на света. Измежду тази уникална колекция попадна и сервиза за хранене (с карамфилите по краищата на чиниите). Ние така или иначе не го ползваме, а пък децата много го харесаха. Нека да им е халал – направихме им нещо като “сватбен” подарък от името на баба им Веска и Полския щанд на ГУМ в Габрово. Колко ще го опазят не знам обаче, защото такива индивиди като мен се раждат веднъж на 100 години - останалите са букчии и зулумджии; кесимджии. Но аз съм готов да чакам, за да видя барем едно свое копие на живо - тогава ще мирясам чак и ще склопя очи... И от Ванеса нищо няма да излезе - само шикалкави; уж все учи, а пък нищичко не знае. Все гледа да отбегне работата - де писане, де свирене и по принцип всичко онова, което трябва да се върши...

14.03.2007 – Ама че хубавичко се поразговорихме снощи, а? - хá сега обаче да видя кой ще плаща телефонната ни сметка! Шегувам се разбира се, защото тези разговори станаха толкова евтини вече, че не си струва споменаването им. Тази сутрин разпечатах схемата на захранващия блок в по-едър мащаб, че да мога да й виждам елементите. Аз пак с очилата и през лупата гледам де, ама така поне можах да разпозная кое какво е. На всичкото отгоре намерих и различие в стойностите на един от кондензаторите. В спецификацията пише, че е 2200 μF; на схемата са дали 1500 μF. За всеки случай ще купя и от двата вида, а пък татко да си запои който му уйдиса по-добре. Това най-добре ще проличи едва след като се отвори капака и се види какво са сложили поначало в завода. Ще се радвам много, ако кусурите се оправят само с подмяната на тези електролити. Не съм сигурен обаче дали няма да се наложи и поставянето на тези две допълнителни съпротивления, което е и заводското решение на фирмата; именно по този начин JVC ремонтира рекламационните си апарати безплатно (тази политика в различните държави също е различна обаче: например в USA дори и негаранционните подлежат на този ремонт, явно предвид своето по-голямо осиране в тази част на света; в Англия пък не ги побутват и JVC въобще не поема вина и отговорност за допуснатата от тях грешка – навред цари една каша, каквато подобна беше в Съветския съюз и същата, която продължава и сега в Русия...). Ние обаче, като горди българи и патриоти трябва да се справяме сами, само с подръчни средства и нагледни материали. Ако това се беше случило тук, всичко щеше да е къде по-лесно – докато сега имаме в наличност известни проблеми от комуникационно естество и обменът ни на информация е малко затормозен предвид разстоянията между материците...

Напоследък това бездействие нещо взе да ми действа на нервите. Дните също накъсяха, та и вечер не може да се прави нищо. Освен всичко останало, към времето след 17:00 (когато триумфално и с почести напускам работното си място), прибавям допълнителните 45 минути на пътуване до нас, до което време мракът е наполовина вече паднал. Снощи направих няколко стръка разсад за домати в едни пластмасови чашки от кафе (стрък всъщност е малко прибързано да се нарече – все още сме на ниво ембрион; докато поникне от семчица и почнем да берем плод, баят вода има да изтече – но пък и не чак 9 месеца, надявам се). Бях изсушил няколко семенца от доматите на Крум. Но те са толкова дребни, че аз не вярвам от тях изобщо да поникне нещо. Ама ако не друго, то поне бях зает за ½ час, докато се бъзиках с пръстта и едно-друго. Оставил съм ги в механата на прозореца. Там следобед обикновено пече слънце, топло е и ще се получи нещо като парниковия ефект на инкубатора – дано само от чашките ми не се излюпят някои случайни пилета, че тогаз съседа Рон ще ме побърка от подигравки; може да си помисли, че съм кръстосал пернат петел с изгнил домат.

Довечера ще ходим на гости у Еми и Роберт. В събота пък съседите ще идват у дома – ще направим още едно, малко позакъсняло тържество по случай рождения ден на Ванеса. Тях ги нямаше по времето, когато го празнувахме с останалите от циганския табор, та за това сега ще има преиграване на мача. Ще дойдат и роднините им, които за сега живеят в тяхната къща, докато се устроят самостоятелно. Ние тези хора ги познаваме от преди, когато пак са им идвали на гости - събирали сме се вече няколко пъти и сбирките ни са били все у съседите, та сега е наш ред да ги посрещнем. Поканили сме и други наши австралийски приятели, от които си купуваме напитките. Мъжът всъщност е от Нова Зеландия, та решихме че ще имат какво да си кажат със съседите, които също както знаете са от онази част на света.

21.03.2007 – Хайде, милички на мама - залавяйте се пак за четенето (а пък аз съответно за писането). От миналата седмица не съм отразявал събитията около нас - все по обективни причини. Сега почвам да разправям наред, пък до където ми стигне почивката.

В събота сутринта, след урока на Ванеса по музика, аз се залових да мажа плочника. Беше един ужасен адски припек, та едвам сколасах да завърша по-голямата му част. Остана ми едно парче, с което ще се занимавам допълнително. Ако даде Бог хубаво време, може тази събота да го приключа. Гостите ни бяха поканени за 16:00, но добре че малко закъсняха, защото и ние не бяхме съвсем готови с посрещането им. Даниела пече някакво месо във фурната и този път поне с огньове и въглени не сме се занимавали. После вече, като ни отпочна тържеството, всичко се уталожи и тръгна като по мед и масло. Изкарахме си много весело и всички останаха безкрайно доволни – весели и честити, прекалено сити, а пък ние със съседа по традицията наша стара и доволно понапити.

Аз на другия ден ходих до Бризбън, за да помогна на Нени в преместването на багажа към новата им квартира. От сега нататък ще живеят заедно с Лин и ще си делят масрафите по наем, ток, вода и т.н. Кварталът е същия, където ние мноооого навремето с госпожата бяхме купили едно парче земя, уж с добронамерената цел да го застроим, но поради стичане на непредвидените обстоятелства около разпада на нашия брачен съюз, така останахме само с неосъществените си добри намерения (за която развръзка аз сега изобщо не съжалявам – напротив, по-скоро съм благодарен на съдбата, че предотврати този мой акт на наивно безумие). Водил съм и майка там, но тя едва ли ще помни тези черни страници от семейната ми хроника. Както и да е – махалата е тиха и съвсем не лоша като позиция, наблизо има множество магазини и други обществени сгради. Комплексът разполага с вътрешен басейн, игрище за тенис и т.н. Вилата им е на два етажа – на горния има три спални, а на долното ниво са разположени кухня, всекидневна и двоен гараж. Отвън имат малка градинка с навес за маса и столчета. Навсякъде е чисто и приветливо - това са ми първите впечатления, а пък как и в какъв вид те самите ще си поддържат квартирата, това вече нито ме интересува, нито пък е моя работа да влизам в ролята си на свекърва.

С тази преносна и товаро-разтоварна дейност се занимавахме почти през целия ден, някъде докъм следобеда. За по-едрите вещи Нени беше наел едно малко камионче, та в него напъхахме хладилник, маси, столове, легла и друга едрогабаритна покъщнина. После той имаше нещо да оправя по колата си - поредната, която купи онзи ден и пак е обявена за продаване. Добре си помага Неничко с тези негови бракми - мине се не мине малко време и все продава по някоя. Като приключихме, аз се прибрах в къщи, а той продължи да си пренася дреболиите. Вече всичко им е подредено и поне за кратко са мирясали. Паралелно с всичко си търсят микровълнова печка и някаква малка масичка с два стола за градината – сигурен съм, че ще намерят нещо подходящо от гаражните разпродажби или от някой търг.

Така приключиха и почивните ни дни. Аз временно се бях покрил от всякакви светски прояви, защото през почивките си на работа се разправях единствено с частите на татко. Нали трябва да се свържа на Интернета, че каталога да отворя; там пък са хиляди комбинации - да се чудиш какво да избереш. Едва вчера успях да опиша всичко; за днес остана още един кондензатор, но пък схемата остана в къщи, та не знам за колко волта да го поръчам. Довечера ще проверя и утре правя заявка за цялостната поръчка.

Иначе други подробности около нас няма. В събота вечерта ще бъдем на гости у Мария и Краси. Те имат годишнина от сватбения си ден и едновременно рождени дни, та ще проведем мероприятието комбинирано. Други перспективи не ми се очертават, освен да довърша шибания плочник в събота преди да тръгнем за Бризбън. Снощи почетохме паметта на скъпия ми дядо Ангел, а пък у Мария ще занесем нещо (най-вероятно зелена баница), за да споменем и другия мой дядо – Никола (Косьо).

Търсим да си купим хубава и модерна прахосмукачка и екран за компютъра на Ванеса. Тя вече започва много живо да навлиза и да се интересува от тези неща и много скоро ще ми заеме мястото. Искам да й купя обаче специален монитор с течни кристали (плосък), който не изморява и не дразни толкова много очите, както другите, които по своята конструкция са подобни на телевизионната тръба (може дори да са и напълно еднакви с кинескопа на телевизора, а само да работят в различен диапазон по честотата на сигнала си).

23.03.2007 – Днешният ден отново е петък и пред погледа ми пак превалява ситен есенен дъждец, колкото да ми намокри строителната площадка – достатъчен обаче, за да не мога да си донамажа оставащото парче от плочника с размери метър на два. Утре след урока ще имам и други излизания - един трансформатор/изправител трябва да купя за пианото на Ванеса, че му се скъса шнура онзи ден. До търга трябва да отида, защото се оказа че съм спечелил две украшения за двора - едни плоски стомнички, много хубавки; ще отида да си ги прибера. И докато изредя и опипам с поглед останалите мои обекти и търговски комплекси, то ще е станало обед. Към 15:00 тръгваме за Бризбън - нали сме на гости у Краси и Мария. А кога ще се работи, акъла ми не стига - много се отпуснах напоследък. Не че нещо ми пречи, но бездействието ме човърка и не ми дава покой – особено когато пред себе си имам цели купища с работа и задачи за изпълнение. След две седмици се пада да празнуваме католическия Великден и ще почиваме 4 дни – тогава ще гледам да насмогна с каквото мога; дано барем Христос да прости мравешкото ми трудолюбие, въпреки че с това ще поругая неговото свещено разпятие и съответно възкръсване. Виж, нашенският си Великден аз повече го тача – а пък защо е така, сигурно и самият Господ отговор няма. Амчи нали уж Бог е един, бре – би трябвало всичките човешки същества, дето стъпват по земята грешна да го почитат в един и същи ден. А пък то, какво? – гърците на една страна, сърбите на друга; англичаните на трета, мюсюлманите хептен наопаки и от всички най-различни – а ние по средата, че никъде на края.

Таман се обаждах на моя човек, от когото купувах керемидите преди време (тези за дуварите). Бях му поръчал да ми намери още няколко бройки за резерва и за дувара отпред. Последният ще представлява нещо като ограда, но отгоре ще се завърши с керемиди - за украса един вид. Тази ограда ще се построи от тухли – между тях ще има пролуки подобни на прозорци, кули с по един фенер отгоре и тези керемиди за завършек. Отвън и отвътре ще се измаже с цимент, освен ако не променя нещо плановете до момента, когато евентуално ще се прави. Там върху една купчина пръст сега растат дървета, храсти и други безполезни израстъци - всичко това ще се подравни и ще се изчисти от бурените. Единствено за естетическа украса на това място ще останат големите канари и някои дребни дръвчета, а пък откъм пътя ще се загради с въпросния зид. На тази новообразувала се площадка ще си паркирам лодката, която също е част от идейния проект. Пак там ще вдигна и една барака, за съхранение на градинските ни инструменти, тор, пръст, косачки и т.н. Както виждате и това е един много голям и налудничав проект, изпълнението на който също е наближило – намирам се на доста късо разстояние вече от него. Само да боядисам страничната стена на къщата и да довърша купчината пръст отпред. Отначало ще я почна с лопатата и ремаркето, но ако видя зор ще наема земекопна машина...

26.03.2007 - Току що получих пратката с частите на татко. Те още в четвъртък всъщност бяха дошли - куриерът ги носил до нас, но след като не ни намерил в къщи, наложи се да ми ги достави чак тук на работа; нали трябваше някой да му се разпише, че е получил пакета. Ще сортирам всичките материали и скоро ще изпратим колетчето. Довечера ще имаме гостенин - Красимир, на баба ти Донка зетя. Изпратили го за няколко дни да работи нещо по нашия край, та довечера ще се видим. Ще седнем в механата, че и той е един голям българин-родолюбец като мен – сума ракия ще замине покрай тази му визита...

А пък сега с няколко думи ще разкажа за изтеклите почивни дни. Честите превалявания и капризите на времето определиха и дейностите, с които се занимавах: главно свободни и безцелни разходки, неангажиращи посещения на пазари и тържища, занимания с търговия на едро и дребно, но пък за сметка на това нямах нито един, дори и най-малък миг прекаран в двора. След урока на Ванеса в събота сутринта, аз излязох по моите задачи. Ходих до търга да си прибера украшенията, които бях спечелил още миналата седмица. После се размъквах по разни други магазини, където търсих един изправител за пианото на Ванеса, че на нейния му се откъсна шнурчето. Добре ама покрай всичкото туй се прибрах с толкоз много други “подаръци”, че на Даниелчето й се зави свят и й идваше да ме изпъди на улицата с армаганите барабар. После пък, докато подредя едно-друго, да посвирим с малката, да се изкъпя и часът стана 15:30, когато тръгнахме за Бризбън.

Отидохме у Мария - там вече заварихме и другите наши общи приятели. С пристигането ни тутакси дадохме пълен ход на тържеството, та го откарахме до среднощ. Спахме там - аз даже на другия ден ходих да взема още керемиди за бъдещата предна ограда. Натоварихме се и бавно поехме обратния път към нас. Спирахме тук-таме, пазарувахме разни провизии, ядохме в закусвалня купешка храна и се влачихме бавно и тържествено като челници в труда на деветосептемврийска манифестация - абе то било много хубаво човек да не бърза за нищо и никъде, без да му пука колко показва шибания часовник! Ванеса още вечерта отиде с Даринка у тях, че да са заедно с тяхната Вероника в неделя и да си играят двете на кукли и парцалки, та ние с буля ви бяхме и “младоженци” на всичкото отгоре. Като се прибрахме, следобедът даже подремнахме малко с нея, че и доста безсъние ни се натрупа пак напоследък. После станах да си оправям такъмите за рибата – все стока, която си бях накупил предния ден: куки, кутии, оловни тежести, корда и т.н. Сега съм екипиран за много сериозен риболов, обаче рибата като ми усети намеренията и подуши грозящата я смъртна опасност, та се изпокри тутакси из подмолите по дълбокото. Е, сега тренирам само “на сухо” - замятане с въдицата в езерото и бързото й изваждане с празна кука без стръв. Ако по време на този тренировъчен процес случайно се заблуди някое парче да я налапа – бива; ако ли не – барем в ръцете ще заякна от тоз дълъг прът. През това време Даниела извъртя една експресна баница със спанак. Мартин и Даринка доведоха Ванеса, та ги почерпихме с горещия още щирник. Те не стояха дълго - изпратихме ги набързо; последва малко свирене, малко полузаспало зяпане на телевизия и на края всички се изпокрихме из нишите на бунгалото. Ще видим какво ще става от днес нататък - нали е нов ден, нов късмет, нова седмица; всичкото ужким е ново – нещо като “старата песен на нов глас”...

27.03.2007 - Снощи си изкарахме много весело и приятно с нашия приятел Краси – опиянявахме се цяла вечер, потопени в спомени от изминалите дни и по приятелите ни от Аделаида. Понеже навън вятърът духаше много силно, ние влязохме в механата - при “посевите” и доматените ми насаждения (разсада); гледам, че всички семки са покарали вече. Сега само ги чакам и да позаякнат, щото ми се виждат много анемични. Едно обаче не ми е твърде ясно: как това ситно и невзрачно растенийце ще дава по две-три кофи домати на седмица? Но едва когато ги разсадим из полето, тогава ще видим какви са им добивите на единица площ. Лошото е, че сега при нас идва сезона на зимата и процесът по отглеждането им хептен ще се обърка. Остава да разчитаме, че все пак тук времето е относително топло и климатът ще бъде благоприятен за очакваната от всички богата реколта.

Стана вече ясно, че тази година двата Великдена съвпадат (нашият Християнски е на същата дата от календара, както техния Католически). Онзи ден, докато бяхме на гости у Краси и Мария, под влияние на силните спиртни напитки и главно поради тяхното прекомерно количество и безотговорната ни злоупотреба с тях, почти единодушно взехме смело и пиянско решение – а именно, да изядем (всъщност да изядат другите...) едно агне у нас на двора. Ще го купим орташки, а Мария ще го напълни с ориз и дреболии - ще го донесат в къщи готово опечено. А пък аз бедният, отново и за пореден път ще карам само на мастика със салата от марули с лук и репички – не съм някакъв пропаднал веган, но нали таквоз животно не ядем, та ще има цяла седмица да дрискам рядко и в зелените му нюанси...

Довечера ще подредя частите на татко и ще започна подготовката по изпращането на колета. Мисля, че този път ще събера достатъчно материал за напълването на един диск с филми - Ванеса има още една песен в репертоара си, довечера ще я запиша с камерата. Утре вечер сме се наканили да ходим на ресторант - и ние, барабар Петко с мъжете да похарчим някой нещастен грош, както това правят почти всеки ден богатите... С група местни приятели от постоянното присъствие в агитката на AA’s (Alcoholics Anonymous) отиваме в един сръбски ресторант, където чухме, че сервирали оригинални балкански ястия. Ще оставим Ванеса при съседите или най-вероятно Рон ще дойде в нас да я бави. Те двамата много се разбират с него - четат си безконечни приказки преди тя да легне. А пък и ние няма да се бавим много, щото пиенето в тази кръчма е много скъпо – за да се напия като хората трябва да им оставя цялата си дневна надница...

Амчи това като че ли е всичко от тези дни - сега ще си стопля едни пълнени чушки, които си взех в кутия от дома – ще ги излапам за обяд и после ще чакам да стане 17:00, че да си вървя. Хайде, чао - утре пак; стига да сме живи...

28.03.2007 - Свърших синьото, но продължавам да пиша с черно мастило. Снощи сортирах кондензаторите на татко в две пликчета. В № 1 са елементите, които са предписани по схемата и спецификацията. Те отговарят по стойности на тези точни предписания (капацитет + напрежение). В пликче № 2 са всички останали, които съм завишавал с по една степен или с две: например 10 V е скочило на 16 V; 16 V отива на 25 V; 6.3 V е отишло на 10 V или дори 16 V. Нека татко сам да преценява на място какво да слага, защото на мен от тук ще ми бъде малко трудно да му давам съвети и акъл.

Иначе други съществени новини от тази част на света няма. На наши приятели родителите са тук на гости, но за жалост визитата им клони към привършване - на 16 Април летят обратно за България. Чакам ги да ми се обадят, за да видя дали ще могат да отнесат с тях това пакетче. Тази комбинация ще прилегне доста добре, ама не знам още какво ще решат. Те живеят в Казанлък и са много симпатични възрастни хора – така или иначе, до няколко дни ще знам със сигурност. Ако ли пък не - ще изпращам всичко по пощата пак. Само дето ме е малко страх да не се изгуби нещо - било частите, било нещо друго важно.

Снощи записах Ванеса с камерата, докато тя свири най-новото си произведение. Но както обикновено се случва, щом блеснаха “прожекторите” на сцената и милата тутакси загуби музикалните си свойства. Ще ми се иска да сложа всичките нейни записи на един диск, че да я погледате и послушате малко, заедно с всички нас. Виж, други снимки и музики нямам много събрани от последните няколко месеца, но все ще се намери нещо да ви освежа пенсионерския живот - нали напоследък не е имало и кой знае какви събития, та да правим много снимки покрай тях. Дръжте се обаче яко за борда, защото от предстоящата ни екскурзия с кораба се очаква да има огромен филмов и снимков материал. Надявам се дори, че ще имам време, възможност и усамотение да драсвам и по някой ред, докато си пия питието на палубата. Ако е живот и здраве, на 12 Май тръгваме. Довечера сме на ресторант, както вече споменах. Ще описвам утре преживяното, защото сега отивам до отходния възел да си хвърля хайвера – не знам какво плюсках снощи, но цял ден ме напряга нещо отвътре и ей го (в)нá, че вече почти ми изби на потника...

29.03.2007 – Оле-ле, голямо преяждане падна снощи в тоя сръбски ресторант – йеби га, както казват нашите побратими от западните покрайнини на царството. То бяха баници, мазни и сочни бюреци, всякакви пикантни ордьоври, множество салати от шопския и балканския фолклор - просто безкрайно, до посиране. Башка дето разреждахме мазното с оригинална “препеченица” от сливи. На края обаче като раздадоха кебапчетата и кюфтетата, та хептен ни се объркаха диетите. Всички (без един…) останахме много доволни и единодушно решихме, че в следващите 5 години пак може да отидем в това заведение. Зер, за изминалите до сега пет, аз зная само шибания двор, шибаните му плочи, барабар с бетона и камъните. В къщи бяхме оставили съседа Рон да пази Ванеса - тя му изнесла един импровизиран концерт, а той й се отблагодарил с прочитането на няколко приказки и така весело си поминали и двамата.

Защо обаче написах по-горе “без един”. Нашата приятелка е много сладка девойчица – и в главицата си мяза на телевизионна водеща, и крачета си има баш добри и оформени сякаш на струг, а пък за циците й – да не изпадам в подробности, че ми се проточват лигите до коленете (умишлено не споменавам конкретни имена, за да няма после засегнати и излишно възгордели се). Думата ми обаче този път не е за самата нея конкретно, ами за тоя неин австралийски пръч, дето го води подире си от сума години насам. И той не е лош човек, ама снощи за малко да ме извади от равновесната ми форма. Всички ядем и пием, мляскаме зловещо и с подчертана охота от балканската кухня, тоя наш капут моля ви се иска от сервитьора миди, раци, скариди и други водорасли да му донесат. А ве ей, селянина с Москвича! – аз съм те довел в центъра на света да опиташ малко истинска манджа, а не местните ви треволяци и задушени бурени, той тръгнал на хамериканец да ми се прави и да заръчва разни забранени бульони и грешни субстанции! Естествено, че в този престижен оазис на балканската кухня, хората не разполагат с разни прогнили морски деликатеси и вмирисани на разлагащи се рибешки глави изгъзици, както и не ги сервират – и много правилно дори; че няма да се излагат пред чужденците, я! Та, така – нали все ви разправям, че местните са малко тъповати и ограничени. Е, не всички, де – има и разни по-читави изключения, но те обикновено са от средите на мигрантските малцинства, към които се числим и ние. А иначе въпросният наш субект не е лошо момче – носи много: и на пиене, и на бой, ама понявга го прихващат лудите, та трябва да му се набиват обръчите редовно и по-честичко…

През тези почивни дни се надявам да свърша и малко работа, защото много изостанах напоследък. Неничко ще дойде в неделя да вземе лодката от нас, че другата седмица по Великден щели да ходят на къмпинг. В неделя трябва да е Цветница - нали другата пък е Възкресението. В някоя от следващите недели ще направим едно голямо тържество в двора по случай 21-годишнина на Нени. Той пък баш на рождения си ден ще тръгва за къмпинга, но ще празнуваме като си дойде.

Все още чакам обаждането на онези хора - не знам дали ще вземат пратката със себе си. До тогава ще трупам писмен материал, пък каквото стане на края. Ще гледам и няколко диска да ви направя. На един отделен диск ще запиша всички компютърни файлове, които имам до сега по техническите въпроси на татковите съоръжения. Те са само за ползване на компютър и служат просто за бърза справка - ако някога това се наложи.

02.04.2007 - Ето че пред мен отново и в целия си ръст се изправи най-омразният ден от седмицата – шибания понеделник. Иначе всичко останало си е както през другите й дни - само дето петъкът ми изглежда толкова отчайващо отдалечен, сякаш никога няма да дойде. Като душевна терапия и за да забравя понеделнишките си кахъри и неволи, в следващите няколко минути ще нахвърлям щрихите от изминалите почивни дни, пък дано покрай това малко да ми просветне пред очите – защото за сега виждам само черни кръгове и гледам озверено “на кръв”; както бика гледа кравата, когато й мисли най-хубавото, а пък в същото време нея просто я боли главата и за пореден път му отказва онождане, мучейки отблъскващо и неприветливо…

Тази събота нямахме урок по музика - учителката беше нещо заета, но за сметка на това ние имаме достатъчно материал да разучаваме. От онзи ден Ванеса е във двуседмична ваканция – зер, много се преучиха, та сега да си починат малките пъпеши. Аз през деня натиснах плочника, че да го доизкарам най-после. Оплесках паветата на бърза ръка и от там насетне почнах да се разправям с лампите. Старите бяха от пластмаса и постепенно се стопиха от топлината покрай камината. Сега тези са с метален корпус, дано да издържат повече. После малко се бъзиках с подрязване на клони и общо почистване на района, а следобеда излязохме с Ванеса. Ходихме на разходка до моя търг и заложих известни суми на няколко неща, от които обаче само един часовник спечелих. Той е за двора, по-голям на размер, изработен от теракота (глина) и доста хубаво ще се впише в селската ни обстановка. След задължителния пазар се прибрахме в къщи. Свирихме и Ванеса легна, а ние с Даниела погледахме малко телевизия - това ни беше всичката емоция и разнообразие за деня.

Вчерашният неделен ден беше малко по-раздвижен откъм събития, след като празнувахме и големия Християнски празник – Цветница. Неничко и Лин дойдоха у нас към 10:00 и заедно с тях отидохме до сръбската черква – там имаше много народ и службата им беше дълга. На края си взехме и по една нафора - нали нарочно не бяхме яли нищо за закуска. Ванеса търпеливо си чака и виното от комката, но не успя да се дореди, че опашката пред попа беше баят дълга - чакащите се бяха наредили да си вземат светото причастие. На наш Нени пък не му хареса хляба - трябвало повече масло да му турят, че бил много сух. Абе, рекох - то сега е такъв строг Великденски пост, той блажно тръгнал да търси! След всичкия църковен ритуал отидохме целокупно в една закусвалня и се натъпкахме с мазни и нездравословни сандвичи – сторихме голямо грехопадение, противно на всякакви правила и канони. Като мирясахме всички след обилната закуска, разделихме се на групи - ние с Неничко хукнахме по търговия, търгове и т.н., а женските заминаха на пазар. На края отново се събрахме у нас, но чак за вечеря. По някое време говорихме по телефона с вас и така този празничен ден приключи успешно.

Още чакам тази жена да ми се обади дали техните родители ще вземат пакетчето като си затръгват от тук. В същото време подготвям един диск с най-различни епизоди – последните музикални умения и изяви на Ванеса, както и други сюжети от общ семеен характер.

03.04.2007 - Вчера на Соломоновите острови стана голямо земетресение. От там пък се образува една огромна вълна (цунами) и ги заля. Дори и тук в Австралия всички бяхме в очакване на най-лошото и в пълна бойна готовност (по-специално по протежение на нашия бряг, източния). Първо евакуираха плажовете, след това натириха хората по високото – за всеки случай и като предохранителна мярка затвориха училища, банки и държавни учреждения. Добре ама вълната, която се чакаше да ни залее около 10:30 сутринта (местно време), не дойде насам, ами се върнала обратно към Соломоновите острови, че повторно ги ударила и този път направо ги помела. Пак се дадоха свидни човешки жертви, светът отново се напълни с бездомници, ранени и т.н. – своевременно започнахме да събираме и помощи за пострадалите. Тук метеорологичните служби имат всички възможни модерни уреди и съоръжения, за да се следят отдалеч тези аномалии в природата, но някои техни подразделения се оказаха “изненадани” и съответно неподготвени за масово бедствие от такъв широк мащаб. Досущ както при първият сняг в България - нали и там все зимата ги изненадва и някой друг им е крив за затворените от преспи пътища и планински проходи... Това беше и коментарът на деня от вчера. Явно, че по пътя си вълната се е разсеяла и ударната й сила не е достигнала до тукашните брегове. Но въпреки всичко, моментът на стрес си остава у хората, че тези неща се случват навсякъде по света и хич дори не са невъзможни, нито пък някой е застрахован против подобни природни бедствия.

Тези две седмици ще бъдат по-кратки от другите, защото ще имат по един допълнителен почивен ден. Този петък ще почиваме заради факта, че съгласно католическия календар това е аналогът на нашенския Разпети петък; после пък и понеделника е неприсъствен ден. За момента Ванеса ходи на “лятна площадка”, както се казваше навремето. Децата пак се намират в сградата на училището, но през ваканцията нямат занятия – занимават ги само с разни кръжоци, рисуват и пеят с едничката цел да не безделничат по цял ден. Свиренето й на органа върви добре, въпреки че аз все не съм достатъчно доволен от нея. Аз искам тя да свири най-малко по 24 часа на ден, а на хлапето му се играе; трябва да спи, да яде и ака (което й се случва най-често...). Независимо от всичко обаче, всяка вечер се занимаваме поне по час и половина с музиката й. Разбира се повечето от времето ни минава в приказки, убеждения и въпроси; по някой път не се разминава без сълзи и сополи. Но общо взето детето върви напред - да видим до кога ще е. Това, с което аз не мога да се преборя е, че всеки път трябва да я карам почти насила да седне да свири. Никога не се е сетила сама да почне - все мен чака и обикновено има хиляди други оправдания и действия, но не и свиренето. Когато й кажа, че през деня трябва да свири сама, с 300 зора, подсещания и подканвания най-после сяда и почва. Аз през това време обикновено щъкам по двора и особено през деня не мога да се занимавам и със свирнята й. Но пък вечерта, когато проверя какво е научила, някой път се награждаваме, друг път се наказваме и така я караме. По един или друг начин, де с добрата, де с лошата в крайна сметка изглаждаме наученото и преминаваме нататък. По принцип не е много внимателна и съсредоточена – все бърза и подминава грешките. На тези места аз обаче я завръщам и само 5 пъти да изсвири внимателно едно нещо и вече го е научила трайно. Точно за това се и занимавам с нея - потенциалът е в самата нея, виждам че детето има някакъв музикален зародиш и ако успеем да й го развием ще бъде много добре. Но ако мързела го надвие, тогава направо не знам какво ще правим. Евреите казват, че успехът се състои в 1% талант + 99% работа, къртовски труд, упражнения и т.н. Ако този 1% си е на мястото вътре в нея, останалите 99% ще й ги дам лично аз – дори и с пръчката, ако се наложи...

05.04.2007 - Е-ех, милички на мама! Преди точно 21 години и точно по това време тръгнах с Трабанта към лозето, за да ви съобщя най-радостната новина от раждането на нашия скъп и свиден Нени - с единствената разлика, че тогава беше съботен ден. Сега вече всичко е съвсем различно - доста неща се посмениха от това далечно време и най-много той самият. Станал е голям и висок – нали е мъж вече уж. Днес ще се видим с него, макар и за много кратко. Нени пак ще идва насам да докара една кола на негов клиент. Те утре заминават на къмпинг с приятели. А пък кога ще празнуваме официално рождения му ден, ще уточним допълнително.

Крум напред се обади, че пристигат утре с лодката. Сигурно в почивните дни ще отидем на разходка по реката, за риба и т.н. Хич не ни беше до тях баш сега, да се изтърсят и тримата у нас за четирите почивни дни - бях нагласил достатъчно много насрещни планове за осъществяването им по двора. Обаче още от времето на социализЪма се знае, че насрещните планове съществуват именно за да не се спазват – точно, което ще се случи и с моите. А пък и нали гостите са нашите Божии пратеници - трябва да ги посрещнем, както му прилича. Даниела е на работа в понеделник, докато аз почивам и двата дни - утре (петък) и в понеделник.

Комай ще изтегля на по-челна позиция този голям проект с разчистването на предния двор и вдигането на стената – налага се това да стане доста преди другите ми довършителни работи. Напоследък се насъбраха много боклуци, които трябва да се съхраняват в барака, а само там може да се построи такава. Купихме едни столове за отвън, машини имам всякакви, лопати, мотики, търнокопи – разполагам с много ценна стока, за която листът ми ще дойде възкъс за подробното й изброяване. Може даже да започна темелите сам, а после с татко само ще вдигнем бунгалото (бараката).

Тези дни уж щях да правя филма - ще гледам утре да бутна нещо дребно, защото и без друго няма да се разработя навръх Разпетия петък. Довечера ще свирим с Неси и после ще рече малко да се почерпим с булката по случай рождения ден на моя малък Неничко. Е, не ми било писано да вдигна тост по тоя повод с родната му майка, но какво да се прави - и така е добре, живи и здрави щом като са всички...

Онзи ден от търга с Нени спечелихме едни хладилни кутии, та ходих вчера да му ги прибера – като ходят на къмпинг да си слагат бирите и манджите в тях. Следобед пък, на връщане от работа ще мина да си взема моите армагани. Нали споменах, че тогава спечелих един часовник за градината и 4 фенера за оградата. Фенерите са много вехти и старинни на вид. Ще трябва да ги разглобя на парчета и да им дам частите на прахово покритие, за да станат като нови. Тях пък ще ги монтирам на бъдещата предна ограда и ще светят през нощта.

За нищо друго вече не се сещам да пиша - толкова много глупости ви избълвах, че не остана тема, която да не съм дъвкал. Чухме се и по телефона онзи ден – колкото и както да говорим, времето ни да се наприказваме за нас винаги ще бъде недостатъчно. Дано се организираме с Даниела по-скоро, че да ви поканим на гости. Тогава вече ще разчепкваме въпросите и ще разнищваме клюките по-надълго и нашироко. Служебната ми работа за сега е добре – върви с бавни темпове; правя всичко, което ме накарат и за момента не съм на особен зор, въпреки че точно това демонстрирам на всички. Де да видим до кога ще ми търпят хайлазлъка, та да ми развалят рахатлъка...

10.04.2007 - Ох, милички на мама – казвам ви Христос Воскресе, макар и с голямо закъснение! Днес е вече вторник, а малко по-надолу ще прочетете и за причините, поради които всичко се забави толкова много: и поздравленията ни по случай Великден, и дисковете, и писмото, та и всичкото на края. Това не може ни по телефона да се опише, нито с думи прости да се разкаже, ами сядайте сега някъде на миндера и слушайте какво става по-нататък.

Миналата седмица приключихме с работата още в четвъртък. Бяхме се разбрали с Нени да се видим пред търгът точно в 17:00, миг преди да го затворят - да му дам неговите боклуци, че да заминава за къмпинга, а пък аз да си прибера стоката, която си е само за мен. Предишните дни Даниела беше купила на безценица едни столове от нейната работа (по $3 парчето). Съседът Рон взе няколко, оставихме си 8 стола и за нас, а дадохме други 4 на Нени за тяхната малка градинка. От кухнята разчистихме допълнителни количества непотребни чаши, чинии и всякаква ненужна нам посуда, които също заминаха в квартирата при “младите”. Всичко стана точно както беше по плана - видяхме се само за 5 минути, докато прехвърлим багажа от моята кола в неговата. После той тръгна обратно за Бризбън, а ние с Ванеса се прибрахме в къщи.

Следобеда, докато още бях на работа се обади Крум, че ще дойдат целокупно с лодката - хем да идем за риба, хем да изкараме Великденските празници заедно, хем и всичко останало. В неделята ние щяхме да ядем печено агне така или иначе, та ги включихме и тях в куверта. Вечерта в четвъртък с Даниелчето си направихме едно малко, но много съдържателно тържество по повод 21-та годишнина на Нени. Той също ни се обади по телефона - неговите приятели му бяха направили изненадващо парти в една кръчма и той видимо беше много щастлив. Явно Лин и останалите негови апапи са организирали всичко, без той да се усети изобщо. Както и да е - оставихме ги да празнуват и да вилнеят на воля, а ние по-кротичко и скромно сгънахме знамената и си легнахме, след като аз лично се опияних до степен на безпаметност.

На другият ден (вече Разпети петък), сутринта се занимавах на компютъра с моите финансови въпроси. Свърших ги успешно и таман бях почнал да записвам един диск със свирните на Ванеса. Беше почти обедно време, когато телефона ми звъни на пожар – наш Боянчо от Мелбърн. Ама не ми се обажда от там, ами дрънчи от съвсем малко преди завоя до нас - кажи-речи стигнали до нашата улица вече. Купил си нова кола и за да я разработи на по-дълъг път, тръгнали от Мелбърн за насам още предната вечер - карали цяла нощ, та баш по пладне цъфнаха и те; а пък това са близо 2000 км като разстояние. Олеле майчице – още гости прииждат; кой ли си потътри крачищата, че да го туря на женка му, ама нейсе! Имахме един голям казан със супа, малко боб от предния ден и каквото Бог дал, та се нагостихме богато и охолно (áко че през пости). Е, той Господ беше отредил много блюда за нас, защото е особено щедър – в това няма никакво съмнение, само дето не можахме да спазим строгия пост.

Та - идват първите ни посетители в 14:00 и окупират единствената стая “за гости”. Ядохме с тях, пихме, приказвахме си – и така цял следобед. Вечерта продължихме със същата миролюбива и благочестива дейност в очакване на Крумчо с кораба - а пък тях ги няма и няма цялата вечер. Отначало седяхме отвън – духа ни вятър, валяха ни дъждове, докато на края влязохме окончателно вътре. Моабета продължава с най-пълна сила, а онези още ги няма, че и по телефона не ебават да се обаждат. Хеле към 01:30 през нощта най-после пристигнаха и те – ни живи, ни умрели. Като ги хванала някаква страхотна буря по пътя, та спирали встрани, дорде попремине стихията. Зер, с тази лодка закачена за гъза на колата, дето само тя тежи 2 тона, пътуването става значително по-забавено и опасно – имало места, на които ремаркето щяло направо да се откачи под напора на вятъра. И това действително е така, защото онзи като надуе отдолу под дъното и само за един миг лодката може да се превърне в хеликоптер. Като дойдоха вече и Крумчови, нашето тържеството отново набра подемни сили и с новите подкрепителни мощности откарахме до първи петли. Жените си легнаха към 03:00, а пък аз се хвърлих временно на дивана - уж да слушам Крумчо и Боянчо какво си приказват. Искаше ми се да вземам и участие в дискусиите, барем от време на време, само че в легнало положение, защото много почна да ми се върти паркета под и без друго омекналите вече крака. Добре ама изглежда съм бил малко поуморен и изтощен, щото съм заспал мигновено, докато онез двамата се надлъгвали до 05:00 сабале.

На другия ден всички почваме да ставаме и един по един да се измъкваме от постелите - бавно, мъчително и тягостно, с тежки и раздути глави, с още по-тежки и тромави стъпки. Общо 9 души барабар с децата намериха подслон под нашия разтеглив като ластик покрив през тази иначе мразовита есенна нощ (вероятно “сутрин” ще бъде по-правилното определение, с което да се изразя). Всякой иска първо да пикае; кой да повръща, кой да сере, после пък и да яде - за едни дробят попара, за други разсипват в паници гореща чорба с люти чушки; кафета се пият, цигарите не се гасят – досущ като на фронта (Крум и жена му едвам дишат, ама не пушат само когато спят...). Аз съм от онез, с чорбите - не се бойте за мен; цигари не барам, особено пък на сутринта; вечер може малко, колкото да се намириша на мъж...

Най-после, кажи-речи към пладне всички се натъкмихме, та излязохме в двора за глътка чист въздух и още множество цигари, защото на Крум и Валя им става лошо от толкоз много пречистен и филтриран въздух, какъвто е нашия. И точно в тоз еблив момент, у нас пристигат Мартин и Даринка, като подире си водят още едно семейство от Нова Зеландия - техни приятели, дошли им на гости за празниците. За щастие тогава те само минаваха покрай нас, ама докато ги разведем из дворовете – хá предни, че пък после задни; да им покажем механи, оджаци и герани, разни други забележителности на местността и т.н., то времето си лети. Аз за него ден си бях запланувал малко изкопчийска работа - всичките ми добри намерения обаче потънаха в помийната яма.

Не след дълго придошлите последни навлеци си тръгнаха и заминаха по техните планирани екскурзии, като междувременно пък Даринка ни покани на гости у тях - вечерта от там направо да вървим на черква. Специално това изненадващо и ненадейно развитие, за нас дойде добре дошло - тъкмо да изнесем тропулака малко по-настрана от нашият вилает и извън пределите на оградата.

Докато се водеха преговорите и по време на тура около строителните ми постижения, Крумчо почна да стяга лодката, че да вървим за риба – този път само ние тримата с Боян. Добре ама ние преди това сума време се мотахме по рибарските магазини – куки и плувки купувахме, стръв за рибата търсихме; дадохме 35 шибани долара за още по-шибаните им червеи, дето като цяло ни стъпиха връз цената на чер хайвер от червена сьомга; докато впрегнем и разпрегнем колесара, па да пуснем и лодката на вода - то стана 14:00, че и подмина. А пък един мръсен вятър се беше надул, та чак вълни бушуваха из залива; не ти’й работа. Хем бяхме само в устието на една река, ама пак беше бурна водата.

Както и да е – ако не нищо друго, то поне си начесахме крастата и се повозихме с лодката. Нахранихме хубавичко и рибите със стръв от себеподобни. Аз, вместо заветната риба, случайно закачих един голям рак – само че го изтървахме, докато го товарехме и дорде онез двамата от екипажа дойдат с кепчето да ми помогнат. Крум хвана една малка акула, някаква плоска и доста тъпа на външен вид - уж била само филе и кокали нямала, но така както гледам и тя ще иде за стръв на моите риби в езерото. Той я изчисти човека най-старателно и професионално, тури ни я и в хладилника дори, ама няма да има кой да се разправя от сега нататък с пърженето й - най-малкото пък аз ще ям от нея.

Боянчо завалията, най-големият рибар, специално “командирован” от Мелбърн да ни прави показно как се лови риба, успя да хване само хрема, щото си беше и баят студено – мокри ръце, мокри крака, сополи хвърчат навред; абе, военно положение – нещо като запас на полеви условия (баш в този момент ми изплуват откъслечни кадри на филма “Тримата от запаса” - а ние бяхме и по-зле от тях дори). Докато се приберем към рампата на брега, навън хептен мръкна. Нали бях най-малък от всинца ни матроси в подразделението, нещо като юнга, теляк и момче за всичко, та пръв скочих от лодката до сами брегът - уж да я насоча по-правилно към рампата, от където вече да я турим на колесара и да я изтеглим на сухото. Когато обаче следобеда влизахме във водата, там беше плитко, едва до кокалчетата само. Ама по вечеря, като дошъл и приливът, та беше станало баят дълбоко – обаче де у мен толкоз акъл, че да мисля и за това. И хайде, като хлътнах надолу - за малко да се удавя като тюлен, потънал до пояса току на брега. Водата иначе беше топла, ама инак отвън си бе баят бахър. Мокър и мръсен като канален плъх излизам отвън да се оцеждам, но първо трябваше да оправим лодката, че чак тогаз да мисля и за мокрия си гъз. Добре че Крумчо си изу късите гащи, та ми ги даде да се преобуя, а той до нас се прибра по пликчета, ама поне му бяха сухи.

Тези всичките сценки се разиграват вече към 18:30-19:00, мракът станал непрогледен и половината от нормалните хора вече бяха пияни – нали са почивни дни и всички скърбят по разпятието Христово. В това време обаче онези нашите кукундели в къщи, взели да хвърлят боба и да се чудят къде сме - почнали даже да си правят сметките как щели, пацавурите му с пацавури да живеят по сами, демек без нас. Наш’та рекла, че ще трябва да продава едната къща, щото сама нямало да може да се оправя, че и двата заема да изплаща на банката; гъркинята на Боянча хукнала новата му кола да продава, да му покриела барем масрафа по опелото в черква - отписали ни един вид, на бърза ръка. Рускинята пък на Крумчо грабнала Даниела и с колата хукнали да ни търсят. Ама къде ще ни намерят, бре? - амчи ние нали нарочно се крием от тях, че и телефоните не сме си взели даже за целта. Не ни трябва никаква връзка с останалия цивилизован свят, най-малко пък с нашите хубавици и умници. Че не им стигнала цялата суматоха у нас, ами алармирали и съседа, та разкудкудякали цялото село. После чак, като ни видели по пътя, че влачим лодката и се прибираме по живо по здраво и мирясали. През това време гъркинята била дневална в къщи - оставили я с трите деца, а тя само трепери и чака; набира пара и вдига налягането. Добре де ама като се разбрахме за предстоящият ни вечерен моабет и бурята се размина – щяха да ни издерат очите, долните им женища проклети. После там падна голям смях, ядене и пиене. У Мартинови бяха и други наши общи приятели. В 23:30 вкупом отидохме на поклонение в гръцката църква. Запалихме много свещи, донесохме си огъня в къщи, направихме кратък анализ на деня и се разквартирувахме по стаите, защото много ни се беше събрало през последните 48 часа.

11.04.2007 - О-хоо, ама вие да не си мислите, че с това нашите патила се свършиха и всичко приключи така безславно? Сега просто си продължавам мисълта от вчера. Тогава писах цял час, а почивката ми е само 15 минути (официално или поне толкова аз обявявам, докато останалото време ужким го работя – само на хартия...). Така - значи изкарахме Великденската нощ относително спокойно и тихо, както му прилича на черковни и хрисими миряни. Дойде и същинският Великден - неделя. Още от 10:00 нататък започнаха да прииждат всякакви посетители и допълнителни гости. И пак, още от сутринта обаче се беше надул един неприятен вятър и времето беше готово, като всеки миг да шурне отгоре. Взехме решение да организираме тържеството отпред, в предния двор, където е по-завет. Хайде, с Крумчо местим всичките шибани саксии на Даниелчето, дето бяха наредени там като в алея на ботаническа градина (или пък в гробищен парк – изберете си сами метафората). Почистих плочника, наредихме масата и агнето дойде, а с тях и останалата част от гостите. Привечер дойдоха Даринкини с новозеландските си приятели. Вътре в къщата бяха 7 деца + 1 бебе; навън родителите им - около 18 души (отдавна вече загубили човешките си образи). Беше една малка лудница, а на всичкото отгоре и тясно - няма къде да се обърнеш от столове, маси и добитък + дъжд на порции: ту спре, ту пак почне. Бях закачил 3 чадъра между навесите на къщата и гаража и така устискахме и удържахме на напъна. После един по един хората взеха да си разотиват - Краси и Мария останаха да спят у дома, та бунгалото ни пое общо 11 персони, разпределени напълно хаотично под формата на “кой където го застигнал сънят, там паднал и заспал в несвяст”...

На другата сутрин почна почистването на хижата. Първи си тръгнаха Краси и Мария, че трябваше да посрещат дъщеря си на летището от някъде. После отпътуваха и Крумчови полека-лека с лодката. Ние с Боян останахме дежурни по обоза - Даниела вече беше заминала на работа, а аз и него ден почивах. Жена му заведе децата в един от увеселителните паркове, а ние с Боянчо ходихме малко по пазар и разходки. Пихме по няколко отрезвителни бири в една кръчма на брега на морето и се прибрахме в къщи да продължим на водка със салата от пресни зеленчуци. Вечерта и с тях направихме едно малко, скромно прощално тържество и така почивните ни дни най-после приключиха (добре все пак, че нямаше още и бяха само четири). Те си тръгнаха от нас вчера и понеже пък Крум и Валя са им по пътя, та се отбили и тях да посетят, преди окончателното си завръщане в Мелбърн. Вече съм щастлив, че най-после всичко приключи и утихна (до следващия път)…

Аз снощи се хванах да довърша диска, който ви бях започнал още онзи ден - довечера ще проверя какво е излязло. Понеже имаше доста филмов материал, трябваше да го разпределя на два диска за пълно качество. Рекох да пробвам какво ще излезе, ако на програмата задам само една степен по-надолу в качеството. Така от 66 минути мога да запиша 132 минути на един диск. Впоследствие ще преценя какъв е записа и ако не е достатъчно добър, ще ги направя отново – този път отделно, всеки диск сам за себе си. Ако обаче опитите ми са сполучливи, ще го оставя така - довечера ще стане ясно и утре ще разкажа за това.

Ванеса я заболя нещо гърлото, защото с тези дечурлига вилняха като отвързани коне. Влизаха-излизаха, голи, боси и може би настина някъде. Та днес и утре Даниела си взе болнични да я изправи на крака, а в петък тя и без друго не работи - ще се гледат двете из къщи. Другата седмица училището й започва отново – втория срок на първия семестър (или нещо такова, ако случайно не съм съвсем точен). Родителите на нашата приятелка си тръгват на 16 Април - понеделник. Ще гледам по тях да изпратя настоящите си житейски бележки. Но ако имат много багаж, пак ще използвам услугите на пощата...

12.04.2007 - Снощи се чухме по телефона и веднага приех поръченията на татко. За “крокодилите” ще вървя още днес и тях се надявам по-лесно да ги намеря. Обаче с тези въжишки адаптери ще видим голям зор. След цяла сутрин ровене из Интернета, намерих едни много подобни, но са чак при наш Миро в Сиатъл. Веднага им писах писмо със запитване дали имат 2 “женски” към 1 “мъжко”, защото в каталога им открих точно обратната конфигурация; също видях модел с 3 “женски” гнезда. Докато ми отговорят ще мине сигурно една неделя, че и две - ако действително съществува такава разновидност, ще моля Мирослав да ги купи от Америка и при случай да ги изпрати с някой армаган на техните, а пък те от своя страна ще ги дадат на вас. До това време обаче, обиколили половината земна топка, те ще бъдат вече със “златно” покритие от гледна точка на себестойност... Ще продължа издирването им на местна почва, но и в трите каталога, с които имам вземане-даване нямат точно такова разпределение. Цената в един момент е без абсолютно никакво значение - стига само да ги има в наличност. Само се опасявам, че такива букси (адаптери) са нещо доста рядко срещано в отсамната част на света и поради това не всеки търговец се занимава с продажбата им. Просто такива вече не се търсят много на пазара и не са така популярни, за да ги търгуват както шпековия салам например или лютеницата.

Снощи записах множество музики и снимки - после се разбра, че малко съм се повторил. Аз бях забравил какво точно сме ви пратили неотдавна и така някои от епизодите ще се дублират безпричинно. Е, надявам се да има и някои нови - от кръщенето в Аделаида, от рождения ден на Ванеса и т.н. А от цялата тая áвра, дето беше по Великден у нас, нямаме нито една снимка. То просто не остана достатъчно спокойствие за това.

Снощи гледахме и DVD-то, което също ви записах. Качеството е добро, обаче към средата на филма, между отделните свирни на Ванеса, не знам по какви неясни за мен причини и точно как се е случило, но съм повторил кадрите от рождения ден на Крум, когато ядохме прасето през Февруари. Сега нямам време и възможност за никакви корекции в сценария – този път ще върви така, а пък вие ще ме прощавате за тази моя неволно допусната грешка. Иначе монтажът стана много добре, с ефекти, музика и т.н., само тоя кидéр да не беше.

Довечера след работа ще отида до магазина за резервни части да търся тези “крокодилчета” на татко. Утре вечер сме на концерт в Бризбън. Ще пее на Марио втората жена. Той нали си я доведе от България, а тя е пяла по-рано в ансамбъл “Филип Кутев”. С още няколко човека са сформирали някаква етническа група (певческо-музикална), в която тя пее основният глас. Аз ще се заинтересувам и от оркестъра. Ако мога ще се пробвам да се вредя там с китарата поне. Имали гайдар, мандолина, тъпани, не знам за акордеон. Ще разберете от другото ми писмо, защото това го приключвам утре на обед. Вечерта на концерта ще го предам на тази наша позната, с която ще се видим там, та в понеделник като тръгнат техните, да го отнесат към България. То баят се наду и не знам дали ще го вземат, ама каквото е - ще замине по пощата в най-лошия случай. Даже още днес ще го взема с мен в куфара - знае ли човек какво може да стане, утре нали е петък, 13-ти. Довечера ще подредя нещата, пликове съм взел по-коравички от работа - дано да е късмет, та за годишнината от сватбата ви да имате малко радост от нас, отстъпниците на Родината...

13.04.2007 - Тъй както очаквах, днешният черен петък ми донесе много работа и високо напрежение в службата, от което не мога да си гледам насъщните задължения, а именно: да пиша писма, постоянно и денонощно ако мога, защото толкова много ви обичам. Сега цял ден се разправям с разни неграмотни недоклатеници с висок служебен сан, ама ще ги науча аз тях на възпитание и почит към писалищните ми наклонности...

Довечера отиваме на концерта, където ще се видим с много българи. Ще предам пликът - дано тръгне в понеделник. Купих снощи на татко крокодилчетата, но адаптерите ги няма още. И онези от Щатите не са ми се обадили - дано да не му спре процесът без тях. Аз щом ги намеря и ще ги изпратя допълнително - стига само да ми попаднат пред погледа. От утре възобновяваме уроците по музика, а аз давам ход на големия обект - разширяването на предния двор, посредством разчистването на тази никому ненужна гора и бабуната от пръст пред къщата. После там с татко ще сковем едно бунгало. То ще представлява нещо като барака за инструменти, машинарии, торове и друг селскостопански инвентар, но отвън ще бъде оформено като малка къщурка. Имам виждане вече, даже плановете й са ми в главата.

Всъщност аз за нищо друго не се сещам да ви пиша, пък и сега като ми е така припряно, та не мога и да съчиня нещо смислено (а и какво значи “смислено”? – за някой може да е едно, за друг – друго). В понеделник ще продължа на чисто. Нашите предварителни планове са да дойдете при нас барем за 6 месеца, че да изкарате зимата на топличко, а пък ще видим нататък какво ще става. Ще гледаме това да е в началото на Септември, за 75-ят юбилей на майка – нека да е жива и здрава.

С много обич ви целуваме и най-силно ви прегръщаме: Ангел, Даниела, Нени и Неси (а вероятно трябва да добавя и Лин вече, като неотлъчна част от кортежа)…