05.05.2008 - Ох, милички на мама! – от къде да започвам
сега?! Ами то май пак ще е от мястото, от където за последно се изпратихме на
самолета, а пък ще видим до къде ще стигна с излиянията си. Все още нямам
особена психологична нагласа и афинитет към най-новия си творчески стремеж,
който вече чакам от няколко дни да се надигне в мен като къртичина насред
полето. В душата ми е празно, пусто и кухо – сякаш съм китара без струни, както
се пееше в една малко тегава песенчица на Лилянчето Ивановата; добре все пак,
че не мога да кажа и самотно, след като имам до себе си Даниела, заедно с
малкото Неси и нашият пораснал вече Неничко. Останалото е преходно и временно –
до където и до когато Бог е отредил.
Останали онзи ден съвсем сами на летището, двамата с
Ванеса стояхме безмълвно и със свити сърца чакахме, докато голямата бяла птица
се възнесе в небесата, а кратък миг след това червеното кенгуру на опашката й
завинаги изчезна от взора ни. Едва тогава почувствахме тежкия товар на
самотата, знаейки че това състояние щеше да продължи доста дълго време занапред
(всъщност, до следващата ни среща, която никой все още ме може със сигурност да
каже – аджеба, кога ще бъде точно...). Мълчаливо и тъжно (всеки по своему...),
прегърнати с малкото мишле, ние бавно се отправихме към паркинга и колата.
Платихме на изхода таксата за престой и шосето тутакси ни понесе обратно към
опразнения вече дом. По пътя не сме спирали никъде, защото до това време Ванеса
беше доволно много изгладняла и си отидохме направо в къщи. Аз й сложих да
обядва и за да разсея мъката и тъгата си, опитвайки се да не мисля за нашата
раздяла се заех с моите нескончаеми дейности: малки подредби из бараката и из работилницата,
поизхвърляне на ненужни вещи, стари дрехи и дрипи, изостанали материали и пр.
Междувременно разни агенти продължаваха да ми се обаждат с предложения за
работни позиции и ми насрочваха съответните интервюта. За вторник вече имах
уговорена не една, ами таман четири такива бизнес срещи - сутринта две, по обяд
още една и по-късно в следобедните часове друга. Вечерта не помня какво вече
правихме, но не изключвам вероятността да съм давил мъката в мастика – зер,
когато на човек му е теговно, първата му разумна мисъл е да се напие, за да я
забрави (мъката визирам в случая, а не мастиката).
Веднага на другия ден, след като си заминахте, аз още от
рано сутринта се нагласих за моите ненавистни срещи с работодателите. Казвам
“ненавистни”, защото много мразя да стоя пред някого като на изпит по
Политикономия и да се надлъгваме в доказване кой колко е велик, а пък аз самият
– по-велик от всички останали най-велики. Дейба и системата им тъпа, дейба и
коня барабар с каруцата им, дейба! - както попържаше един много стар и отдавна
вече забравен колоритен каруцар в старославно Габрово; бай Петко му беше името
– Петко Манафа, а пък защо манаф, съвсем не знам специално за тези му
наклонности и черти в характера! Абе, че като искаш да провериш колко пари
струвам, дай ми работа, па ме наблюдавай отстрани как си я върша и ако не ти
харесвам ме изгони - какво ме караш да ти приказвам насреща, колко много знам и
колко повече умея от някой друг подобен тъпак като мен, а може би и по-голям?
Никак, ама никак не ги обичам тези лицемерни циркаджилъци, само че правилата в
тази част на света са такива и ние сме длъжни да играем по тях – в противен
случай си Out & About, по смисъла на принудителната и не чак толкова желана
“свобода”; безработен демек, за по-недосетливите. Заведох Неси на училището
по-рано и заминах за първото си интервю. За голяма моя изненада, то пък мина
неочаквано добре (..., а както ще се разбере и малко по-нататък в съчинението -
от там имаха неблагоразумието да ми предложат и работата, чрез която печеля
насъщният в продължение на вече втори ден; но дайте да караме сега всичко подред
и полека, че да не изтърва нещо важно в суматохата, вследствие на объркване в
последователността на случки и събития). След шибаното интервю, понеже имах на
разположение доста свободно време до следващото, за да облекча отоците в
нервните си окончания се напъхах в един магазин от веригата на местния
“Кореком” – така, както бях облечен с официалните си дрешки, с връзката на
точки, ризката с колосана яка и с чисто новите си черни найлонови чорапи,
естествено без дупки. От въпросния дюкян купих една много хубава поставка за
онези дървени солници, които пък довлачих незнайно вече от къде. Самата тя също
беше изработена от дърво, което аз в следващите дни обгорих с пърлачката; после
го намазах със свинска лой, за да лъщи на светлината и по този начин превърнах
отделните парчета в един чудесен градински битов комплект за шарена сол, чер
пипер или сминдух – по избор на клиента.
По пътя за поредната ми “дружеска” среща се натъкнах на
друг подобен боклукчарник, от където купих и една поставка за салфетки - отново
дървена, която също обгорих на пламък, мазах я с масла и т.н. Всичките ми
експонати вече са напълно готови за етнографската изложба в Орешака – аз може
да съм чист и натурален гражданин на света, но иначе селското си ме влече така,
както бикът го тегли все към кравата...
В подобни залисии времето наближи да се видя със
следващия си потенциален клиент (разбирай работодател), но специално с този
делегат до взаимно споразумение така и не успяхме да стигнем. На него му
трябвал някой на постоянно работно място, а не такъв пришълец и отшелник като
моя милост – щото аз съм малко като пчеличките: изсмуквам им прашеца, докато
притока на сок пресъхне и после дим да ме няма към следващото цвете. Такива са
суровите условия на капитализма – или плуваш по гребена на вълната или се давиш
в тинята; среден път няма и компромиси не правят на никого. Толкоз по-добре -
си викам на акъла, защото и без друго щях да се чудя как да пътувам до там,
предвид разстоянието и отдалечеността на офиса им; разгеле, че нищо не стана,
барем да не съжалявам. После пък ходих в ситито на Бризбън да се срещам с други
разни агенти – аман! Чак в късния следобед вече бях на път обратно към къщи –
след като цял ден обикалях пътищата като въртоглав.
Естествено, понеже пътят ми минаваше покрай онзи магазин,
където водих и вас един път, та се отбих и там да не се връщам капо у нас. От
него взехме разни “подаръци”, ако си спомняте - тогава търсихме и чанта за
компютъра, ама не намерихме. Да де, ама сега пък аз имах късмета и купих една
чисто нова - специално шита за лаптопи, кожена и най-вече фирмена на IBM! А на
всичкото отгоре само за $5 - да се пръснеш от радост чак! Купих, разбира се и
други джунджурии - всичките спадащи към категорията “подаръци и армагани” за
ближния...
Прибрах се в нашето селище и понеже беше все още светло,
та се залових с моите артистични ръкоделства. Исках вече окончателно да довърша
онази картинка за Краси и Светла, че да си почна моята същинска дейност. И
тъкмо се бях засилил с трионите и пилите - обади се татко, че оставате в Бангкок.
Това малко ни поразтревожи и то не за друго – вие не ще сте били единствените
там, ами се уплаших да не би онези темерути да са свалили и багажа, че тогаз
вече щеше да е голям зор с тези тежки чанти. Иначе аз нито за миг не съм се
съмнявал, че хората ще ви настанят удобно в хотел и че ще има ядене и пиене на
корем – ах, как благородно ви завидях в този настоящ момент! Даниела обаче
веднага се обади на посрещачите в София и нещата се подредиха от само себе си.
Аз продължих да си чуколя по пръстите и малките дъсчици, така дочаквайки и
вечерта. Мракът взе да пада вече доста бързо и в 17:30 е почти тъмно навън.
Това беше значи в сряда, ако не ме лъже паметта (нито пък
има съществено значение за разказа). В четвъртък ставам рано с добрите
намерения да посвърша още нещо полезно. Междувременно ми бяха казали да се
обадя по телефона за тревата – аз още в 07:00 бях вече със слушалката в ръка.
За голямо мое щастие и късмет, точно него ден онези от фермата, където
отглеждат тревните чимове щели да правят много за продан и ме увериха, че
покрай този процес щяло да има доста изрезки, след като подредят редовната си
стока - да заповядам при тях около 10:30 и да натоваря колкото и каквото искам.
Аз само това и чаках – нали отдавна я дебна тая трева, че иначе на магазина е
много скъпа, мамка й. Мобилизирам се светкавично и вдигам малката по тревога за
извънредното й по-ранно отиване на училище. Излизаме с моята кола - отиваме до
работата на Даниела; оставям я там на паркинга, а вземам нейната (не Ванеса,
бре – колата си оставих пред “цеха” на Дани). Прибираме се обратно в къщи, за
да монтираме теглича и да закачим ремаркето. Потегляме за училището – малкото
потъва в коридорите на сградата, а аз в 08:30 напускам очертанията на
цивилизацията и попадам в Марсианско поле.
До фермата не е много път - само някакви си 65-70 км,
обаче понеже не знаех къде точно отивам, та питах Интернета как да стигна до
там. И естествено най-късият път се оказа най-продължителен, защото минава през
едни криволици, нагоре-надолу, през неизвестни малки и тесни пътчета, дето в
този край хората кола виждат само веднъж на седмицата, а често пъти и по-рядко.
Минах през онази планина ТАМБУРИН, покрай водопадите, после се спуснах надолу
към Бризбън, ама и не чак до там; подир доста се лутах и из фермите на хората,
дорде стъпя най-после на шосето, по което обикновено минаваме на път за
Крумчови. Амчи така кажете, бре хора - че да си хвана царския път и да си
стигна рахат! Да, ама не - аз за Севлиево, все едно че минах през Стара Загора
(уж за по-направо, де...). Както и да е – според уговорката с хората, в 10:30
пристигнах триумфално на мястото; само след едно-две загубвания по пътя,
няколко спирания, питане и т.н. А, за фермата ли имате конкретен въпрос? – ами
последната малко ми мязаше на Тракийската низина или по-скоро на Добруджа, само
че засята не с жито, ами с трева. Трактори, комбайни и вършачки сноват
нагоре-надолу - кипи кърска работа, та пушек се вдига отвред.
Значи, когато ливадата им стане готова, с едни специални
трактори загребат отдолу и късат “килимчетата” (тревните чимове) на определен
размер и ги редят на дървени палети за продажба в редовните магазини. Нашата
борба и основна задача обаче не беше за този иначе скъп артикул, а за
отпадъчния продукт, който при тази аграрна процедура остава разпилян из нивата
в свободната си форма и в достъпно за човешкия вид състояние…
И почвам да тичам аз след трактора - колата върви много
бавно с мен, със скоростта на охлюв; ремаркето също не избързва и спазва ритъма
в пълен синхрон на движението. Когато тракторът изплюе някое поопърпано
килимче, аз тутакси го грабвам почти в движение и го мятам в ремаркето. В
същото време и бързам, за да изпреваря пък останалите мужици по къра, които
също като мен бяха дошли с превозните си средства, че да се докопат до евтиния
материал. После така и пак така – и все така, множество хиляди пъти. Добре, ама
пустото око човешко – лакомо и ненаситно! Гледам, че в съседната леха друга
подобна машина сортира по-хубава трева обаче - по-зелена, по-прясна, по-гъста.
Хайде, тичай из угарта пък там, да не би случайно да изтървем кирията – зер,
сега ни се е паднало да късаме и грабим с двете си ръце. Относително чистичката
кола на Даниелчето мигновено се превърна във волска каруца за извозване на
оборска тор – щото при това многократно влизане и излизане с калните чепици,
сами можете да си представите на какво заприличаха килимчета, постелки и
ковьорчета по пода на купето. Паралелно с това аз отново съм докаран с
най-новите си одежди – блузчици, камизолки, гащички; всичко се превърна в
едноцветни дрипи, без строго определени краски. Така, душевно зарадван прегръщам
килимчетата от трева и мокра пръст (кал, за по-ясно…), притискам ги силно до
сърцето си и весело ги товаря във вълшебното ремарке, което се бях заканил да
изхвърлям вече. Добре, че татко ми го постегна малко, та да изкара още някоя и
друга подобна налудничава акция...
Пазарлъкът ни с агрономите от управата на нивата беше
един товар с трева (ремарке) да струва бруто $40. Добре ама нещастните хорица
за връх при товаренето на превозни средства до този миг не бяха чували – а сега
дори го и видяха в реалните условия, защото аз вдигнах купчината кажи-речи с още
толкоз над канатите! Няма празно при мене, бако - или товарим с връх, или хич
да не е! Добре че бях предвидил поне да си взема обтяжките и онова платнище
(което само по една случайност също не изхвърлих...), та покрих всичко,
надеждно запънах с въжетата, платих си 40-те нещастни долара и хайде, обратно
към дома – само че този път по царския калдъръм, áко и да беше с няколко
километра по-дълъг от другия. Понеже се създадоха благоприятни условия за
трудовия процес, та нахвърлях няколко тревни “китеника” и в багажника на колата
– така или иначе всичко подлежеше на основно миене и чистене. Достраша ме обаче
да товаря и по кожените седалки на тапицерията, защото и с това вече моята
Йордана щеше направо да ми прегризе мъдете и отдавна да не съм измежду живите
човеци – пак с малко се отървах за слава на Небесата...
С този огромен товар пътуването назад се оказа малко
бавно и доста мъчително. Докато се мятах по дупките на пътя и на всеки трап
резервоара на колата стържеше, оставяйки белите си деруги в асфалта, някакви
хора ми се обадиха да се явя на още едно интервю за работа - само че уговорката
с тях беше за по-късните следобедни часове на същия ден. Тогава приех офертата
охотно, защото към същата дата и час все още не ми бяха предложили настоящата
работа – по това време аз не знаех нищо друго, освен че ще ми предстои да
нареждам тревата по поляната, от която алтернатива не изпадах в див възторг.
Така в размишления и черни мисли се прибрах на село,
отивайки си първо до вкъщи. Вкарвам каруцата в двора, разпрягам воловете и
тутакси търча да връщам колата на Даниела и аз да си вземам моята – смяната й
беше почти на приключване и последната трябваше с нещо да си дойде до нас.
Поради напредналото време нямах физическата възможност да се разправям и с
хигиенизиране на превозното й средство, така че нейното мърморене си остана пак
за моя сметка – какво? Да ми пука, ли? – глупости. Тя си кълне съгласно
Библейските закони, ама аз си знам моята – ей, на това му викам аз истинска
любов, а не да се уловим за гушите във взаимна ненавист или да си скубем косите
в изблик на ярост...
След всичко това вече хептен нямах много време за
размотаване, освен само да се изкъпя, да се наям здраво със сирене и домати,
след което да поемам пътя към интервюто. До там пътувах повече от час - минах
през две будки за плащане на щатската пътна мрежа, изчаквах трафика на няколко
задръствания по пътищата, като на края се и обърках малко, но пристигнах на
мястото точно на мига. Още от вратата вече си знаех, че тази служба аз няма да
я взема – и то не заради нещо друго, ами единствено защото фирмата се намираше
на много неудобно място относно пътуването до там и обратно. Но независимо от
всичко, пред комисията се представих добре и подобаващо, професионално и
достойно. След друг един час, уплътнен в раздумки и общи лакърдии, поех
обратния път към нас. Последваха още толкова проблеми по пътя, със съответните
задръствания от прекомерно интензивното автомобилно движение, плащания и прочие
неудобства. Без да вземам под внимание рутинните и неизбежни пътни несгоди
обаче, дълбоко в себе си мислех, че това ще бъде моята спасителна работна
позиция и че аз така или иначе ще трябва да се нагърбя с този тормоз по
пътуване и т.н. По простата причина, че за разглеждания отрязък от време, аз от
никъде другаде нямах ни най-малката индикация за успех - по смисъла на някакви
положителни резултати, от моята нескончаема поредица неуспешни интервюта за
работа, на които се бях явявал в последния месец или два...
Вечерта, приличащи си вече както всяка една друга –
свирене с Ванеса, ядене, компютри и други свободни занимания. Междувременно бях
почнал и записите на тези дискове, които трябва да направя за нас, за един
пациент на Даниела, едно-две копия за вас плюс едно за Рон; после пък за
учителката на Ванеса и за кого ли не още. С нищо друго не съм се занимавал
напоследък, защото искам да изчистя първо тези гайлета и ангажименти от
съзнанието си, пък тогава чак да преминавам към следващите.
В петък сутринта още от ранни зори се заех с полагането
на тревата, която търпеливо и настойчиво чакаше в ремаркето от предния ден.
Опънах една връв от колеца на портата до фенера, назад към дуварчето - образува
се една пътечка откъм страната на бунгалото, около метър широка. От там нататък
ще редя други настилки, които за сега не се знаят какъв вид ще бъдат.
Най-вероятно ще се спра на някакви евтини плочи, които после ще боядисам със
специална боя за цимент - това ще бъде най-евтиното и не така лошо разрешение
на въпроса, ако не ми дойде нещо друго на ума. А пък и като паркирам кораба
отгоре - нищо даже няма да се вижда под сянката му.
Но, да се върнем на треволяка - почнах значи, да постилам
земята откъм страната на бунгалото; парче по парче, килимче по килимче, чимче
по чимче – ебах ти пипкавата работа, край няма! На връщане от “фабриката” за
трева, от едни хора по пътя предвидливо закупих и два чувала с конска тор по $2
единия, която размих на каша в няколко кофи с вода и я разпръснах по калта
малко преди да положа тревата. Надявам се, че чрез този мой авангарден аграрен
метод барем малко ще се пообогати на Янко агронома безплодната пръст, която той
безвъзмездно и така великодушно ми хариза по време на неговите изкопчийски
дейност в двора. Обаче: торта се оказа суха като чаена бисквита – всичките
топки изплуваха отгоре в кофата. Не знам какво им дават на тези коне да ядат,
обаче лайното им не е като истинското говно, което всички познаваме отлично,
ами стои едно съсухрено такова, досущ като фъшкия – не е мазно и меко като на
кравата например; не съдържа никаква блажнина, демек. За да хомогенизирам
сместа, наложи се да мачкам и размивам конските топчета със собствените си ръце
- абе, един ужасяващо ужасен ужас направо; който не е бъркал лайна в кофа, нищо
значи не знае! Сложих отстрани и оградката, че да ми ограничи мястото до където
да нареждам чимовете. Поливам площта първо обилно с вода - отдолу прахоляка
съответно става на кал, подобна на оная лечебната, в калните бани на Поморие;
след това нанасям наситения воден разтвор на конските фъшкии, който пък
разпръсквам равномерно навсякъде, сякаш мажа таван с баданарка, и чак
най-накрая вече нареждам килима от трева. Такава ми беше технологията на
процеса – бавна, мъчителна и безкрайно много миризлива. А пък мухи, мухи около
мен – цели облаци и рояци; направо ще ме вдигнат целия, барабар кофата с
говната конски и съвсем оборски. Земята да се беше разтворила тогаз под мен,
сам щях да си вляза в нея без подканяне – колко много ми дотегна и опротивя
всичко! Добре че сега това е само спомен – е, спомен-спомен, ама пък лош. Наред
с всичката мизерия, на която бях подложен, през това време Даниела пра и чисти
къщата три поредни дни и три нощи допълнително – от къде изнамери толкоз много
боклук, не я знам; аман вече от чистотата й – сякаш у нас не е нормален дом за
човешки обитатели, ами стерилна зала за изкуствено оплождане на яловици и
провеждане на други животоспасяващи операционни интервенции от медицинската
практика.
Едва някъде към следобеда всичко из дома беше готово и
наредено, но истинската еуфория и действителният подем на чувства и усещания
настъпи още сутринта – непосредствено след мигът, в който по телефона ми се
обади агентина, че ми предлагат точно тази работа, която аз най-много си бях
поискал, а не смеех дори и да си мечтая даже за нея, защото нали много хубавото
не е чак толкова на хубаво – особено в моя конкретен случай на не съвсем голям
удачник, да не река неудачник. Разбрахме се с човека за заплатата, която ще
получавам срещу труда си, уговорихме се за започването ми в понеделника на
следващата седмица, като засегнахме и всички останали подробности и
формалности, свързани с едно такова служебно мероприятие. Този толкова радостен
факт даде страхотен тласък на цялостната ми дейност през остатъка от деня -
както като качество, така и като бързина за изпълнението й; Игнат Раденков,
Николай Злобин и другата пасмина като тях – всичките им методи се сляха в едно
ударно звено, излъчвайки героят на капиталистическия труд в мое лице. Остана ми
малко време само да обгоря едни дъсчици за картината на Краси и Светла, окъпах
се и отидохме на гости у Нолин и Уоли. Те пък имаха гости от Нова Зеландия -
негов брат с жена си, заедно с тяхната сестра. Специално брат му честваше
60-годишният си юбилей, та партито и въобще екскурзията им до Австралия беше
именно по този повод. На тържеството присъстваха германците, както и нашите
съседи, Роза и Рон. С нас бяха и още едни хора, също наши общи познати от
съвместните ни моабети и вечеринки покрай съседите – въобще, всичко беше
невероятно хубаво и много весело, а аз от щастие буквално се опияних до
безпаметност. Злите езици говорят, че сме се прибрали късно през нощта, почти
призори, но аз нямам пресни спомени от тези наши среднощни действия – спал съм
като дърво.
Междувременно от кратките ни разговори и оскъден обмен на
информация разбрахме, че вие най-после сте се прибрали в къщи живо-здраво и че
сте изкарали една допълнителна и принудителна “екскурзия” в столицата на
Тайланд, макар последната да не е била съвсем планирана. После татко каза, че и
багажите са ви докарали на място – амчи какво по-хубаво от това, бре? А пък щом
и нищо не липсва от инвентара, няма счупени подаръци, то тогава нещата са
станали твърде добре! Нека повече самолетни компании да фалират по този
благоприятен начин, та пасажерите им да се радват на подобни разширени
разходки, докато разни други превозвачи имат ангажимента да ги придвижат по
местонахождение. В края на краищата, добра развръзка на събитията се е получила
- безспорно…
В събота сутринта се нагласих да изхвърля всички ненужни
дъски от онази част на двора, където ще се редят евентуално плочите. Отделих си
само няколко по-здрави и хубави, които ще са ми нужни за следващи близкосрочни
и непосредствени проекти - всички останали заминаха на бунището, макар с тях да
се разделих със свито от свидливост сърце. Това греди, талпи, мастари -
абсолютно всичко изчистих; стари кофи, найлони, всякакви покривала – абе, като
пометено стана навред, независимо че така драстично се разделих с инвентара си!
Видях, че и съседът разчиства много от неговите боклуци из тях, та предложих да
му ги закарам заедно с моите. Добре, ама той е малко по-луд от мен и като се
беше развихрил, та почнал беше да хвърля всичко наред – ни гледа какво има, ни
кое за какво служи. Че като седнах аз на спокойствие да “отсявам” това ДА-това
НЕ, за пореден път напълних работилницата с още по-нови “съкровища”: купища
винтове, цели шепи гвоздеи и какво ли още не. Рон ми даде и един патронник,
нов-новеничък, който е на винт, ама пък не знам дали ще уйдиса на татковата
бормашина. Ще се опитам да премеря резбата и ще се разберем допълнително,
най-вероятно ще го изпратя по пощата - какво да го правя като толкова много го
обичам (не патронника, бре – татко си обичам!). Освен това, от съседа наследих
и разни други инструменти, допълнителни количества пластмасови кутии (жълти,
сини, червени...), както и множество други дреболии, които вярвам, че един ден
определено ще влязат в употреба на някой, който пък ще наследява мен, след като
се затрия от света завинаги...
Така в активна физическа дейност премина и съботния ден.
Надвечер напалих огъня, та изпекох и изпържих последните сини домати от серията
зимнина. Една част от тях Даниела ми направи с доматен сос, с друга забъркахме
малко кьопоолу, а оставих няколко цели парчета и за една мусака да опека – нищо,
че Дани малко й се мръщи. Онзи ден тя намери много хубав пасатор, та го купила
и сега отново сме оборудвани за производство на всякакви сосове, майонези и
разни други деликатеси в индустриални количества.
В неделя по тукашните географски ширини и съгласно
местните календари беше Денят на майката. По този толкова тържествен и мил
повод, аз оставих Даниелчето да си чисти на спокойствие къщата, докато самият
излязох рано-рано за битака и за посещение на търгът, който беше отворен през
тази седмица – и всичко това, с единствената благородна умисъл: да не й преча в
домакинската работа и кухнята. От битака купих 4 растения (кактуси, като
по-малко капризни откъм грижи за отглеждането им) и ги посях в коритата под
прозорците на бараката. На малкото купих едно чисто ново въже за подскачане,
защото всичките нейни стари въженца поеха пътя към небитието още предишния ден
на разчистването. За добрата моя Даниела купих едно украшение, което се закача
на стената - чуден придатък и аксесоар към морския кът в двора, който тя
естествено също не хареса, барабар с останалите ми боклуци. А иначе то
представлява една масивна плочка с релефно изображение на морски охлюв или
по-точно раковина. Абе, с една дума - разкош и половина, но само за човек,
който разбира достатъчно добре от истинско изящно изкуство, като мен например;
за разлика от шопът, който има по-изкривени представи за красота и за това
мненията ни често се разминават, да не река даже, че напълно се различават и
дори почти винаги противопоставят едно на друго – е, нали пък по-важното е
любов да има между нас. Аз още следобеда закачих плочката до греблата, за да
може Дани постепенно да свикне с нея, та белким я хареса по някое време в
бъдещето. Сигурно е имало и още някое боклуче, довлечено от битака, за което
обаче сега не се сещам вече, а и едва ли е било нещо съществено, след като не
съм го запомнил.
Така от поляната на битака се отправих към търга. Там
заложих малко пари на един фонтан/лъвче, обаче не го спечелих, както се разбра
по-късно. В момента Даниела се намира там, за да ми прибере едни други
придобити по честен път артикули – барнах си цяла касетка с най-различни
боклуци, измежду които и една такава отвертка с батерия, досущ като тази, дето
вече се повреди. Надявам се и да работи, защото тя беше единствената ми цел на
залаганията - другите джунджурии може с лека ръка да ги изхвърля (Боже! – не
вярвам да допусна такава безотговорна грешка). Аз всъщност не ги и загледах
много-много - като съзрях тази малка дрелчица, останалото съдържание на касетката
хич не ми направи и впечатление дори. И цялата работа, за нищо и никакъв масраф
- няма и $25 всичкото! Щом се уверя, че машинката работи и тутакси ще изхвърля
онази старата, дето само върти, а не завива винтовете като хората (или пък ще я
дам на някой, та да си я чука у главата, както аз блъсках моята).
На връщане от търга минах и през онзи “супермаркет”,
където извадихме часовниците от кофата им за боклук. Трябваха ми пак няколко
дъски, та от тях да скова рамки за картините, които Емилия ни нарисува (онези,
на плочите...). И действително намерих едни, обаче докато се наумувам и докато
разгледам всичко наоколо, да не би да се мина и някой закъсал като мен ги
повлече баш под носа ми и аз останах на сухо. Както и да е – после излязохме с
Ванеса и купихме каквото трябваше от Bunnings. Там момичките от персонала много
се учудиха, че ме виждат сам – всичките до една питаха за татко. По време на
нашите покупки намалиха цветята, защото беше вече време да затварят магазина,
та купихме и на мама един букет – да не остане пък и съвсем капо за празника,
завалийката ми. Всъщност него ден излезе да си купува цветя сама, но разумно се
въздържала от излишни харчлъци предвид високите цени на стоката, нали и тя е от
Габрово (както казват старите: “С какъвто се събереш, такъв ставаш”...). На
края се прибрахме с един наръч дъски и голям букет цветя – Дани много се
зарадва (на цветята, бре – не на дъските). Вечерта свирихме набързо с Неси и си
направихме малко семейно тържество по случай празничния ден на майките...
Сега отварям дума и за един допълнителен епизод, който
пропуснах да опиша в досегашните си душевни излияния. Спомняте си магазина
(онзи оказион), където носихме принтера и скенера уж да ни дадат някакви пари
за тях. Нали баш там видях една моторна косачка за трева и специално за
подравняване и отсичане на ъгли и ръбове - тогава им предлагах ваучера, който
самите те ми дадоха, след като им върнах моето никому ненужно комбо-видео.
Понеже се бях наточил вече и амбицирал дори да я притежавам, след като застлах тревата
в петък, та пак ходих до магазина - да видя аджеба, дали се е продала толкоз
бързо. Ама за всеки случай си взех и ваучера с мен, защото вече имах вътрешните
си усещания, че ще пазарувам в тоя дюкян. Отивам, разбира се и какво да видя? –
машинката си стои на рафта и прашасва; само мен чака, горката. Хайде, почнаха
пак едни мъчителни преговори и тежки пазарлъци с момчетиите. А онзи
нехранимайковци не превиват гръб и ми искат $149, докато в Bunnings същите
косачки и хем чисто нови струват по $168! Излагам аз тези свои неоспорими и
непоклатими аргументи на един такъв пъпчив делегат – хилав и недомаслен, сякаш
у тях го държат само на хляб и вода (абе, к’ви деца ще правят такива един ден,
не ми е много ясно? – но това е друга тема…); той пък хукна някъде навътре да
се обажда по телефона, че да пита. Специалистите от големия магазин му казали -
$199. Е, хубаво рекох - колко пари искате в крайна сметка за вашата, дейба
стринката на всинца ви целокупно и целомъдрено? Онзи малокръвен мухльо
мисли-мисли, па отсече: $119, сякаш стоката му е бащиния! А, рекох си аз - ей
туй исках да чуя. Нá ти си го сега шибаното ваучерче за $115, дето ми го
навряхте в гъза онзи ден, а пък аз ще ти добавя към него още една петолевка;
демек, влáчи – и от мен да мине. Притиснати силно до дирека, онези просто
нямаше на къде повече да мърдат и с голяма неохота се съгласиха на моята
“щедра” оферта – така, с машинката вече в ръце, се понесох да взема Ванеса от
училище. През това време Даниела си ръкоделстваше нещо из къщи и се забавляваше
мирно и тихо с правене на баници и други нейни кулинарни творения - нали
вечерта щяхме да ходим у Нолин и Уоли на гости, което вече описах. Така този
въпрос с косачката се приключи с положителен знак и от сега нататък ще се уча
как да кося тревата с това изключително мъдро съоръжение на съвремието...
Вчера пък, както си карах колата по пътя и сам почнах да
си се смея на акъла (на тъпия акъл трябваше да кажа, но от скромност гледам да
не се принизявам толкова ниско). Дойде ми на ума, че точно там, където сега ще
се налива асфалт, бетон или ще се постилат плочи, насипах едно 3-4 ремаркета с
чудно хубава и плодородна пръст, която естествено купих с най-съкровените си
намерения, че видите ли - там ще растат разни полезни посеви или в най-лошия
случай трева. А пък от друга страна, баш където ми е истинската тревна площ,
дето я турих онзи ден, насипах на Янко боклукчивата земя, та да се чудя с какви
торове по-напред да я обогатявам – с естествени ли, с азотни ли или с
най-обикновени лайна от гириза. В същото време онази хубава пръст ще потъне,
погребана завинаги под някой циментов плочник или друга подобна настилка, ама
обикновено така се получава на практика, когато човек не знае какво прави,
работи без план и слепешката изпълнява стихийни идеи, възникнали незнайно как
на мига! Така се смях с глас на акъла си, ама тя се свършила вече - да спи зло
под камък, дето казват по-умните; щото пък нали и най-умният си е малко прост,
както е споделял въжделенията си навремето другаря Шекспир, ако се не лъжа. Тук
разбира се, могат да се провеждат нескончаеми литературни спорове, за това кой
какво е казал и написал, защото пък според Александр Николаевич Островский не
било най-умният, ами най-мъдрият – е, въпрос на тълкувание и гледна точка,
според моята проста особа...
В понеделник сутринта вече бях готов за новата си работа
и процесът започна. Фирмата отстои на 60 км от нас, до където обикновено
пътувам около 45 минути, защото пък е много близо до изхода от магистралата -
вечер аранжиментът ми е почти същия. Почвам в 07:45 и блъскам неуморно до
17:00. Вечерната програма в къщи вече ви е до болка позната – свирене с Ванеса,
решаване на текущи задачи, малко занимания по дърводелство в работилницата и
като че ли това е всичко. Ако случайно ударя няколко ракии после, това си е
чист бонус за мен и почти цял празник. Дейността ми чувствително се
затормозява, след като падне мракът – тогава не става за нищо вече, освен да си
боцкам от салатката и да си отпивам от чашката. Е, така ще е само до 22 Юни, от
когато пък на нова сметка започва порастването на деня – до следващия подобен
сезонен цикъл в природата.
Трудно ми е все още да преценя вида и характера на
настоящата си работа, защото същинската дейност като че ли не е започнала. Два
дена се запознавах с материалите по проекта – последният е във връзка със
строителството на една златна мина и завод за промивка и добив на злато, някъде
по средата на полуостров Суматра, Индонезия. Това комай е единственото, което
за сега знам със сигурност - всичко останало се намира в своя много начален
стадий и аз изобщо не съм наясно с подробностите; надявам се, че във времето
нещата ще се поизбистрят. Иначе мястото е много хубаво, сградите са на
престижна компания, с чисто нови офиси – въобще лукс и половина! Из отделите
имам и няколко бивши колеги, с които се знаем от тук от таме, та не съм хептен
като в небрано лозе. Най-интересното от всичко е, че в тази фирма работи и едно
българско момче, нашенче от Варна - млад момък, дошли с приятелката си преди
година. Той се грижи за цялостната компютърна система на компанията и аз съвсем
случайно се натъкнах на него, докато човекът ми подготвяше работното място. Та
и с него си разменяме по някоя и друга българска дума като се видим в стаята
или по коридорите.
Неничко вече се е преместил в новата си квартира - беше
много щастлив и доволен онази вечер, когато се чухме по телефона с него. Каза,
че непременно ще дойде за рождените ни дни - особено пък за 50-годишнината на
леля си Даниела, която той обича повече дори от мен; но пък аз не го ревнувам
от нея. Тържеството е насрочено за 08 Юни (неделя). Следващият ден е също
почивен – тогава празнуваме рождения ден на Кралицата, да ни е жива и здрава.
Ще се съберем около 30-35 човека, според списъка на поканените гости. Мислихме,
умувахме и се оказа, че от у нас на двора по-добро място няма да има за това
масово, почти обществено мероприятие. В петъка ще поканим съседите, германците
и Уоли с Нолин. Сашкови също ще са тук в началото на рождената седмица - баш за
02 Юни. В зависимост от ситуацията, с тях пък може да отидем на ресторант.
Снощи съвсем инцидентно ходихме до Даринка и Мартин.
Любка, нашата приятелка от едно време дошла с мъжа си тук, та отседнали у тях -
обадиха се и на нас, че да се почерпим с всички стари дружки; в петък пък те ще
дойдат у нас. Краси и Светла също дойдоха, та и с тях се видяхме.
Аз сега, в продължение на няколко дни описвам случките
непосредствено след като се разделихме на летището с вас. Радостното е, че вече
насмогнах и догоних материала - от утре почвам да пиша само за настоящи и
предстоящи моменти, тъй като миналото е обрисувано напълно. Щом запиша
дисковете и веднага ще изпратим една малка пратчица, заедно с това кратко
писмо. Иначе всичко останало е както си го знаете, както го заварихте и както
го оставихте. Тревата ми изглежда се е хванала, защото гледам, че ми зеленее
пред очите - няма изсъхнали участъци. Ако има начин да си взема една козичка,
която хем ще ми я наторява, хе пък ще ми я и окосява – после млекце, сиренце, пастърмица;
все хубавини. Ние от своя страна поливаме нивата редовно и постоянно чакаме
обещания от синоптиците дъжд, но той все се излива някъде другаде, а не точно в
нашата градина и върху нашите селскостопански култури. Но щом онези така са
казали по телевизията, рано или късно ще завали - те ги разбират тези работи,
нали за това учат из университетите. На това място обаче приключвам поради
изчерпване на темата. Ще продължа утре с някоя и друга злободневка от
настоящото ежедневие...
20.05 2008 - Е, добре - до тук значи, всичко с което ви
запознах беше все със задна дата, с поглед леко извърнат назад в съвсем
близкото минало. От днес нататък обаче възобновявам описанията си по
хронология, но загледан в бъдещето. Макар че като ден от седмицата вече е
вторник, със следващите редове ще се върна отново на петъка, когато положих
своите заключителни фрази в поредното писмено комюнике.
Работата си е работа - идва стремително бързо и си отива
мъчително бавно; пътувам до тук и си заминавам без да й обръщам особено
внимание; щото пък ако река да се замисля и ми идва да се обеся. Тая
неизвестност до някаква степен ме тормози вътрешно и имам натрапчивото усещане,
че не плувам в съвсем свои и добре познати води. Обикновено към 17:00 си
тръгвам обратно към нас и щом затръшна голямата стъклена врата зад себе си и
влетя в колата, забравям тотално че въобще съм си губил времето с идване до
тук; с което пък давам ход и воля на плановете и кроежите за нескончаемите
дейности, които тепърва ми предстоят. В петъка Даниела беше ходила да ми вземе
стоката от търга, която бях спечелил. Освен електрическата отвертка, която за късмет
се оказа годна (уж…), всичко останало беше боклук с най-разнородно съдържание и
не ставаше за абсолютно нищо, освен за изхвърляне директно в кофата за смет;
както и постъпих. Така наточен, заредих батериите вечерта с намерението да
работя на другия ден. Исках да завърша напълно рамките на двете картини, които
Емилия ни нарисува и оцвети.
В събота обаче първо трябваше да мине урокът ни по
музика. После Ванеса остана да свири из дома, защото щеше да ходи на рожден
ден, а пък ние вечерта - у Ваня и Бранко. Аз излязох и почнах да ръкоделствам
по рамките. Навих някакви си 2-3 винта с едната батерия и шибаната свърши.
После сложих и другата – едва още толкова и тя умаля по същия най-шибан начин.
А пък за капак, на края и самата машинка се повреди (прееба се, ако това е
точния технически термин) – появи се същия проблем, благодарение на който
престана да работи и предишната й посестрима. Откърти се нещо вътре и роторът
спря да се върти. Онази старата, която поне се въртеше добре, аз вече
най-великодушно бях изхвърлил и съседът Мал тутакси най-старателно и още
по-грижливо си я прибра в неговата съкровищница. Че не стига само това, ами му
харизах и двете батерии, които така или иначе не уйдисваха на новата отвертка.
Сега обаче имам други три батерии (от които също почти нищо не става), но пък
без нито на една машина, на която да ги ползвам. Ако си бях купил една чисто
нова от магазина, които вървят с 3-годишна гаранция, предполагам още щях да си я
имам. А пък аз от много акъл до това време смених таман 4 парчета и пак нямам
нищо насреща си, с което да работя. Така че доста пъти евтиното излиза не само
по-скъпо, ами обикновено и през носа; хитрата сврака – с двата крака, както
казват мъдреците. И аз хем знам, след като натрупах толкова богат горчив опит,
благодарение на откритите житейски уроци и жестоките шамари на съдбата, които
ми се поднесоха през последните десетилетия – майната му. Та, пак се смях сам
на простотията си, ама този път смехът ми беше малко и през сълзи…
Продължих разбира се дейността си, само че вече с
обикновената отвертка – ха, че едно време старите майстори да не би все с
машини да са ги въртели тез винтове, бре? Ама то пък не е и една беля, бе майка
му стара! - след интензивната употреба на отвертката обаче, излязоха ми пришки
на дланите; нали ръчичките ми са меки, нежни и пухкави, като на девствена мома
“онова нещо”. Сега чак си представям какво чудо щеше да бъде, ако не бяха тези
машинарии докато правихме бунгалото. Че в него има над 500 шурупа от
най-дебелите – кога щяхме да ги въртим на ръка с отвертчицата? Добрият Рон
съседа ми даде и една приставка с трион за правилно подрязване на ъглите –
специално приспособление за рамки и други сглобки. Та с тази помощна установка,
успях поне точно да докарам рамките под 45°, приковах ги по вече познатия метод
и стана време да излизаме.
Даниела вече беше закарала нашата Ванеса в къщата на своя
съученичка, където заедно с още няколко деца се бяха събрали за рождения й ден.
Отидохме да я вземем малко след 17:00 и от там направо потеглихме към Ваня и
Бранко. Изкарахме добре и весело с приятелите - ние спахме у тях и на другия
ден, след като минахме и покрай пазаря, най-после се прибрахме в къщи. Даниела
и малкото веднага се тръшнаха да спят, докато аз си продължих работата на
спокойствие. От Бранко взех две-три шепи бели камъчета (мозайка), които
подредих най-отгоре на саксиите с кактусите на бунгалото. Стана много хубаво.
Сега съм по следите на една специална боя за бетонните блокчета - тези дни ще я
взема и ще боядисам оградката отпред и отстрани. Решихме тя да бъде в някакъв
теракотен (глинен) цвят, че да се върже по тон с керемидите на бунгалото, със
саксии разни и т.н.
Определено вече взех решение да наредя плочки на мястото,
където ще е паркингът за лодката и да ги боядисам с цвета на площадката пред гаражите.
Това май ще се яви най-евтиното решение и същевременно най-просто за изпълнение
от лаик като мен, който съществен факт също не е за пренебрегване. Сега трябва
само да намеря подходящи плочи, които да отговарят на двете задължителни
условия, а именно: да са много здрави и да ми излязат почти без пари...
Напоследък вечерите така ужасно се увъртам и замотавам,
че на края нищо не правя за по-лесно. Докато свирим с Неси навън мръква вече, а
пък и студ настана зверски - още малко и ще палим печките! Няма вече джапанки и
потници – сменихме ги с чорапи, дълги гащи и пуловери; много скоро и ушанки по
главите си ще слагаме, че даже и доновки може да включим към зимната си
униформа. Тук някой по-незапознат може да се зачуди - аджеба, какво точно
представляват доновките (мама така им викаше, та от там и аз)? Ами, това са
мъжки долни гащи с дълъг крачол, най-често памучни. Носеха се навремето под
зимните вълнени клинове – особено пък в казармата, против протриване на кълките
от грубия шаяк. Аз лично първата година не носех такива, та пролетес като ни
смениха зимната войнишка униформа с лятна, по краката ми не беше останал ни
едничък косъм - всичките се бяха остъргали от вълната, сякаш някой ме беше скубал
с пинсета. Втората година обаче вече се изнежих толкова чувствително, та носех
по два чифта едновременно - за да ми е топло на израстъка, който после доста
щедро раздавах на напращели моми и позакъсали булки. В някои части на Родината
на тези гащи им викат “донове/донови” или просто “наполеонки”,
защото вероятно Бонапарт също ги е носил под мундира си. Въпросните одежди са
познати дори и в англоезичните държави под наименованието “Long Johns”, но пък
виж - произходът на последното не ми е известен. Ей, такива работи...
Стягаме се от края и за рождените ни дни и то
по-специално за 50-годишния юбилей на Дани. В тясна връзка с предстоящите
веселби Сашкови също ще идват на гости, та ще е една такава галимация у нас,
дето не е за приказка. Наред с всички останали текущи ангажименти, има и филми
да се правят – башка още куп други неща, ама все не остава време да стигна до
тях. Просто не мога да се мобилизирам активно след вашето заминаване и това си
е – мятам се напосоки като някой слепок; а пък така ми беше добре покрай вас...
22.05.2008 – В момента използвам своите няколко кратки
мига на свобода, през които ще се опитам да опиша случки и събития от изтеклите
48 часа. Вчера по обед излизах и за това не можах да си предам репортажа
навреме. Ходих до един магазин за специални бои – покритие върху цимент, бетон
и т.н. Взех разни мостри и уж се бяхме спрели и на цвета дори (става въпрос за
боядисването на блокчетата на оградката отпред, в случай че не сте разбрали). С
Даниела си мислехме да я правим в някакъв произволен керемиден цвят, но снощи
главният строителен инженер Тони, съвсем случайно и уж за много малко мина през
нас, та след няколко часа, резултирали в изпразването на шише уиски и кутия с
цигари, проектът ни взе рязък завой в съвсем други посоки. Специалистът се
изказа, че: първо нямало нужда от такива скъпи и сложни бои, и второ - цветът
съвсем не трябвало да бъде керемиден, ами бял като на варненска чайка
перушината. По този начин пък съвсем ще се връзва както с къщата, така и с
останалите архитектурни елементи – черно/бяло, тъмно/светло. И сега, след като
и аз самият размислих малко по-добре, реших, че бялата ограда наистина ще се
открои по-добре и ще изпъкне пред всичко останало, което поначало не блести със
своите естествени тъмни краски - камъните, дъските на бараката и т.н. Хайде,
след още няколко мастики, изцяло преминахме на бяла, съвсем обикновена и фасадна
боя от рода на тая, с която варосват дръвчетата из градските градини и паркове.
Аз мислех тази събота и неделя да боядисвам, но май пак няма да ми се получат
плановете - в събота надвечер ще отидем до Миленчови, за да изпратим майка му
по живо по здраво за България. През деня пък ще има нарочно тържество на
Българската асоциация по случай 24 Май, обаче ние най-вероятно няма да се
включим в този землячески форум, защото имаме доста работа из къщи. Искам да
завърша тези картини и украси вече - почнал съм и една рамка за Янкови, нещо
като подарък за новата им тераса. Той вече накова дъските отвън на закритата
площадка и стана много хубаво. Подготвил съм им една картина, която Рон ми даде,
когато си разчиства боклуците онзи ден. Рамката й действително не чини пукната
пара, но аз ще направя собственоръчно нова – естествено в най-български дух и
троянски стил. Даже снощи пак ходих до Bunnings да закупя необходимите дъски и
материали.
Две поредни вечери с Даниела описваме разходите по къщи и
имоти. Имаше хиляди бележки и фактури с цени, които по дати трябваше да влязат
в компютъра - в края на Юни изтича финансовата година и трябва да се прави
рекапитулация на масрафите. Похарчили сме доста средства, пръснати под формата
на данъци подир банковия заем на онази къща, за инсталацията на слънчевия
бойлер и разни други подобни; имам разбира се и една фалшива бележка от дюшеме,
която аз ще обявя за свой собствен разход - все едно, че ние сме правили
ремонта у дома. Независимо, че всички тези масрафи ще бъдат обявени като разходи
по инвестиционната къща, ние прекрасно добре си знаем, че голяма част от тях са
се натъкмили именно в нашата собствена колиба под формата на бунгало, плочки,
бои, материали, дъски и дъсчици, панти, винтове и брави. Несъмнено това е и
най-добрата възможна инвестиция, парите от които не се губят никога. Е, не
изключвам да сме похарчили и още около $500 горница, за които просто нямам
никакви документи – с тях съм пазарувал по метода “кеша - на ръка!”, а такива
пари обикновено следи не оставят, нито пък миришат.
Много тревожно посрещнах съобщението на татко за
повишените цени на стоките в България - как въобще бихте могли да се справяте и
да живеете нормално?! Тези дни трябва вече най-после да ми платят заради онези
три седмици, през работих точно когато си заминавахте от тук. Там обаче малко
бавно плащат и заплатата ми винаги се бави. Щом ми се издължат ще ви изпратим
някой нещастен лев в сметката - ей така, за всеки случай, че то си е направо
УЖАЗЗЗ там при вас!!!
Не знам дали ще бъде удобно по леля Янка да пратя тези
дискове и настоящото ми писмо. За разлика от някои предишни екземпляри,
специално това не е толкова дълго; дисковете също са няколко на брой - двата
музикални купих онзи ден, когато идвах в Бризбън на интервюто. Те са с
класическа музика и на татко със сигурност ще му харесат. Измежду тази поредица
има и един видео диск на световно известния цигулар Андре Риьо и неговия
оркестър - трябва да имате всичко 5 от неговата серия: концерта му от Виена,
който ви бях пращал навремето, заедно с един друг от Дъблин, който записахме
докато бяхте при нас; после пък Рон ви подари още един - той вече замина.
Остана да ви записвам само последния, с Коледните песни. Значи всъщност
дисковете са 4, а не 5. Освен тези изпращам още един диск с концерта на Ванеса,
който учителката й донесе онзи ден. Ще го препиша, че да си имате и него.
Съдържанието му не е кой знае колко по-различно от това, което аз съм записвал
с камерата - последното е заснето от малко по-различен ъгъл. Трябва да направя
и нашите дискове – ето че пак ме затрупа работа. Може би довечера с това ще се
разправям – зер, друго по-полезна дейност не може да се развива в тъмното,
освен да ни се изконсумира бракът няколко пъти...
23.05 2008 - Хайде сега, милички на мама - ако е рекъл
Господ, може скоро да четете тези редове. Както вече споменах - утре сме канени
у Миленчови, че баба ти Янка потегля по тежкия и самотен път към дома... За
моабета у тях Даниела ще приготовлява руска салата, аз ще се представям с
кьопоолу и разни други кулинарни измислици и хранителни творения. Доколкото
знаем, там ще са само Мария с Краси и ние (от постоянното присъствие на БЗНС).
Ще спим у тях, защото на другия ден пък (в неделя), трябва да отидем до Петьо
златаря, който вече е ангажиран с изработване бижутата на Даниела. Преди 2-3
седмици ходихме до тях да установим първоначалния контакт и връзка - той пък от
своя страна ни даде тонове списания с ювелирна стойност и картинки, че белким
моето шопче си избере нещо по мерак и по сърце. На края, в резултат на
прекомерно многото разглеждане на журнали, моделът й ще бъде съставен от “n” на
брой отделни елемента – но пък в комбинация, заимствани от няколко други
пръстена и събрани заедно. Абе, уникална работа - направо от Райска птица
лайно! Обаче щом “Шóри така казва...”, значи че така че е. Аз пък, в една от
безкрайно скучните вечери на разглеждане и зверене в списанията, изправени пред
сложния избор по смисъла на “Това ДА-това НЕ...”, както блуждаех с помътнения
си от винени пари поглед, очите ми изненадващо се спряха върху кристалния
свещник, в който по случайност догаряше една от Великденските свещици от
черква. Ореолът, който се беше образувал от сянката, отразена върху плота на
масата беше с поразителна чистота, симетричност и пламъкът на свещта правеше
невероятно чудати фигури. А го забелязах съвсем случайно, едва след като
загасихме лампата - иначе в светлото не се виждаше. Бързо грабвам лист и молив
и почвам да рисувам сянката и отражението на малкото пламъче (ба мааму - какво
нещо е само, да си човек да изкуството; това един прост инженер като мен не
може да го направи...). Нахвърлях няколко щрихи, после ги дооформих с по-дебели
линии и очертания, в резултат на което се получи един абсолютно уникален модел
на пръстен - по-скоро мъжки, предвид строгите му форми. Взех еднолично решение,
че рано или късно аз ще си направя това бижу при Петьо - нека да видим първо
как ще изработи Даниелкиният, пък тогава чак ще мислим и за моя.
Аз всъщност малко се отплеснах с разказа си, за което не
се извинявам - думата ми беше, че като отидем у Миленчо, ако не е много
неудобно може да помоля майка му да вземе това пакетче за вас, което съм нагласил
с толкова много синовна обич и гореща любов. В него ще бъдат само писмото ми и
няколкото диска, за които вече споменах. Снощи направих един запис от камерата,
презаписах и официалния диск от концерта на Неси - на практика съм напълно
готов за изпращане. Следобед, когато завърша и писанията си, ще разпечатам
писмото в по-едричък шрифт, та да ви е рахат на очите – хем да нямате нужда от
много лупи и диоптри, докато го четете. Напред една колежка, която е сръбкиня,
ми даде 11 диска с най-разнообразна югославска музика. Щом се прибера и ще ги
запиша всичките, за да ги изпратя час по-скоро, а пък аз допълнително ще ги
прослушвам. Сега няма да имам време да слушам и да подбирам отделни по-хубави
песни - пиша всичко наред, а после татко да си избира каквото му хареса; нали
вече има всякаква възможна техника за това. Давайте ги за презапис и на
чичовците Божко и Цоко, съответно.
Много интересен се получи развоят около продажбата на
прословутата къща на нашите съседи, Рон и Роза. Той, считано от днешна дата вече
официално е пенсионер; синът на Барбара не е получил финансово одобрение от
банката и на практика излиза от играта, след като беше един от възможните
кандидати за покупката й. Съседите имали някакво семейство от Бризбън, които
също са потенциални купувачи - подписали са даже договора, но и те чакали
благоволението на банката да склони, одобрявайки финансирането на заема им;
твърде вероятно е обаче всичко да се провали, защото последните имат срок само
от 24 часа – в случай на неустойка в уречения часови диапазон, пазарлъкът се
разваля. На практика къщата на съседите се продава през агенция за цена от
$425,000. Като махнеш 3% комисионна, която прибират копоите от агенцията - на
джеб им остават някакви си $412,000. Видели вече дебелия край, Ронови и при тази
ситуация са се съгласили на продажбата и ако те ни бяха казали още в началото
за намеренията си, отдавна всичко щеше да е забравено, а ние щяхме да сме
новите собственици на техния имот. Тази сутрин си разменихме няколко много
интелигентно-злъчни писма, в които им дадох да разберат, че всъщност стана
абсолютно точно така, както аз бях предвидил развитието на нещата. Ако те ни
бяха споделили чисто приятелски за тази тяхна търговска маневра, ние щяхме дори
и на $420,000 да се съгласим и да им купим шибаната къща - което все пак остава
далеч под исканите от самите тях $450,000. А пък сега те ще си останат с едва
$415,000 ако изобщо стигнат до тази сума. Но както и да е - ние вече се
отказахме от намеренията си да им купуваме колибата; много злъч и взаимна злоба
се натрупаха около цялата тази работа, а това в никой случай не е добро
предзнаменование и едва ли е в съгласие с Божията воля и благословия.
Независимо от всичко обаче, аз се чувствах длъжен да им покажа, че ние
балканците не пасем трева и че нещата не могат да стоят винаги така, както
някой ги диктува отгоре (визирам Роза в случая, като главен тартор и
организатор на целия този театрален водевил...). Ние вече само отстрани ще
следим до къде ще стигнат последствията около тази иначе тъжна сага – жалко че
сума време подхранвахме едни безпочвени мераци и си правихме сметки без
кръчмар; ибаз го – нали така, татко...
В неделя трябва да посетим набързо и Бранкови, защото
техният братовчед, който им беше на гости за няколко седмици вече си заминава,
а сме му купили едно скромно подаръче да отнесе със себе си. Той е една
изключително свястна и положителна личност - дано Господ му помогне по-скоро да
си намери подобаваща нему изгора, че да не “изгори” момчето като повечето от
нас, ха-ха-ха! За сега запазва своя личен статут на щастлив самотник, но пък
иначе му се иска да си има някоя скорбяла, която да му трови дните и нощите
24/7/365, както предричат запознати – щото му било скучно, завалията...
Купили сме и нещо дребно за леля Янка - таман Янко пък ми
се обади, че родители и куфари са пристигнали благополучно на Австралийска земя
и всички се радват един на друг. Тези дни ще отидем и тях да видим, но нали все
времето не ни достига, че да видим кога ще е. Чакаме с нетърпение и бебето на
Валя вече - всеки момент ще се появи на белия свят, а това ще бъде огромен
повод за масово напиване! Е, тя може и да не го роди баш на моя рожден ден,
както й казах, ама пък поне детето влезе в нашата зодия на световни величия - и
това си е нещо!
Тук приключвам своята сказка на този етап, към тази дата
и час. Нека е само живот и здраве - в понеделник продължавам епопеята на нов
лист. Приемете нашите най-горещи целувки и безкрайно далечни прегръдки -
обичаме ви безумно много: Ангел, Дани, Неничко & малкото Неси…
