Скъпи и обични родители наши, приятели близки и далечни търгаши!
17.09.2007 - Както предполагах, нещата около нас се
завъртяха с главоломна бързина, а придобитата им скорост и инерция просто
нямаше сила, която вече да ги спре. Поради стечение на обстоятелствата
предишното ми писмо потегли инцидентно към вас, докато аз своевременно започвам
следващото, което пък се надявам да си прочетете тук при нас. За да можете
обаче да проследите хода на събитията с повече подробности, следващите ми
редове ще бъдат насочени именно в тази посока – следвайте хронологията и не
бързайте за никъде; така или иначе с бързане няма да стигнете до края, само
дето ще се изморите повече…
Значи, най-изпървом нека да започнем с разнищване на последните дни от
миналата седмица. След като претърпяхме крахът и преживяхме разочарованието от
неуспешната си борба с местните Емиграционни служби по повод доплащането на
прословутите им и най-шибани 5 долара срещу документите ви за визите, разбра
се, че трябва да предприемем малко по-други мерки срещу тях и да им приложим
различен от обикновения подход. Аз изписах сума ти хартиени молби и изрекох
почти толкова словесни (под формата на клетви и псувни…), отправени до
съответните инстанции, само че на гръцка територия – на края обаче Даниелчето
намери бележките, които толкова много им трябваха на чиновниците и работата тутакси
се оправи. Е, оправи се, но това пък беше свързано с повторно ходене до тези
служби, със съответното чакане по опашките и ново висене пред гишетата като
свински мъди с ударение на “ъ”-то (иначе по-литературно е да се каже мъде или дори
маде – изборът обаче оставям на четеца, по волята съгласно неговото най-свещено
право). В крайна сметка, с днешна дата и към този час (12:25 в ранния
следобед), всичко вече е платено в брой и квитанциите прибрани на сигурно място
в къщи - аз довечера ще ги скенирам и ще ги изпратя на нашата Мария в Гърция
(казвам вече “нашата”, защото покрай тези прословути визи, с тази женица отсреща
в посолството си станахме много близки – почти като едно семейство, а пък без
да съм я виждал; снимката дори й нямам). Напред се чухме с Даниела, която
уставно и чинно ми докладва за добре свършената лично от нея работа; в момента
на разговора миличката ви купуваше някакъв шоколад и веднага след това щеше да
ви изпрати малко пакетче с предишното писмо и два диска - последните серии на
филма от кораба. Междувременно аз успях да го озвуча и завърша, снощи го
записах на диск и днес вече е потеглил по своето благородно предназначение и
вярно направление с посока старославно Габрово.
В момента пиша на някаква много специална кирилизационна програма през
Интернет, в директен превод от латиница на български и умишлено разграничавам
пасажите, за да знам до къде съм стигнал (което вече е проверено за печатни/граматически
грешки...). Та - стигнахме до петъка, макар малко мудно и затормозено. След
като топката около петте долара се успокои и всички мирясахме, аз излязох
по-рано от работа (където и без друго не върша много...) и отидох до моя любим
търг. Турих някой и друг грош на 2-3 боклука и се прибрах. В къщи последва
експресно къпане, бръснене, сплитане на косата (о, все забравям да ви кажа, че
от доста време насам имам конска опашка на главата си, като на прабългарски
племенен вожд, в което аз лично не намирам нищо педерастко - ха-ха-ха!...) и
поехме към домът на наши приятели, у които бяхме канени на гости. Там го
ударихме на веселба и смях, та до среднощ. Прибрахме се, естествено в нетрезво
състояние (по-конкретно аз, защото в такива случаи Даниела управлява МеПеСе-то
и ме вози като чувал с картофи) - много бързо спим през краткия остатък от
нощта и на другия ден (събота) стъпваме отново “на педали”! Урокът на Ванеса по
музика беше в 09:00; после аз излязох навън, за да направя предварителните си
планове и разчети за деня. Докато се чудех и маех от къде да я подхващам,
приятелите ни, у които вечерта бяхме на гости се обадиха, че ще дойдат до нас
да вземат на заем някои български филми от нашата класическа колекция. Добре
де, ама то едно такова посещение на който и е, обикновено е свързано с малко
ледени бири от хладилника, провеждаме известни разходки из “имението”, за да
покажем на гостите си кое как е направено и как е било преди това. Отделно от
всичко, механата ми се радва на особени заслуги и към нея хората проявяват
значително по-висок интерес, отдавайки й повишеното си внимание и дълбоко
почитание към ръчния ми майсторлък. Хайде, на края ще рече и малко мезенца да
се резнат, дето “на танур” седят и покрай всичките тези ритуали, минаха още 2-3
часа. Хубаво, че посетителите ни си тръгнаха скоропостижно, та и аз малко да си
видя от работата, въпреки че до това време вече беше настъпил ранния следобед.
Едва тогава почнах много бавно и мъчително строителството на малката оградка
отпред - блокченца редих, основки малки от баластра и бетонец полагах,
най-отдолу вметнах и по едно яко желязо (бяха някакви градински колове от
ограда, които наемателите махнаха от онази къща, а пък аз им намерих прекрасно
приложение, вместо да ги изхвърлям на бунището...) - въобще, заплавах пак в
свои води. Междувременно нашите добри наематели ни поканиха вечерта на гости
заедно със съседите, които както вече знаете са техни роднини. Работих що
работих и влязох да се къпя и глася за вечеринката. Естествено - свирене първо
и всичко останало; бани, коси, опашки... Отиваме на моабета - изкарахме си
чудно, падна много смях и голяма веселба, защото всички те са много весели и
жизнерадостни хора. Като дойдете тук, живот и здраве - непременно ще се
събираме и с тях; ще видите къщата, отвън, вътре - ще си живеем като едно
голямо италианско семейство. И така от дума на дума, та пак преполовихме нощта.
На другия ден станах и продължих с дейността си по строежа на оградката -
бавно и полека, блокче по блокче и камъче по камъче. Свърших пясъка обаче и
сега ще ми прекъсне дейността за известно време. В събота трябва да ходя за
малко пясък, после и пръст трябва да доставя, за да се повдигне терена.
Камъните, дето ги търкаляхме онзи ден като малоумници, сега пак ще ги изтикаме
назад, че да насипя местата им с пръст, след което отново ще ги влачим напред.
Защото иначе падат много ниско и до половината се скриват от оградата. Те са
само два реда блокчета, но все пак... Абе аз, ако не бях повтарял, че и понявга
потретял почти всяко нещо, с което съм се захващал, до сега да съм втасал и да
съм почнал още една къща да градя... Но нали така не ми е особено спорно, та затуй
се бави толкова много всичко...
19.09.2007 - Ето ме отново в ефир - на горещата линия, така
да се каже. Вчера не съм писал, защото трябваше да ходя до другият ни офис,
който се намира в Бризбън – баш на брега на реката. В техния двор има една
огромна котва, която се ползва от време на време за сервизните баржи – пратиха
ме да я скицирам, че пък после някой да я и изработи по моите чертежи. За една
такава подобна на вид и на тегло, нашите шефове плащат по $200 наем на ден, а
докато траят строителните мероприятия по дъното на морето, котвата ще им трябва
за около 6 месеца. На края решиха, че ще излезе по-евтино сами да си направим
закотвящите съоръжения, вместо да ги вземаме под наем (за да не шава свободно
по вълните, работната платформа се укрепва към дъното с по две въжета със
съответните котви – всяко кьоше само за себе си, общо 8 отделни обтегача). Та,
с туй се човърках цяла сутрин - прибрах се в къщи към 14:00 и след това не съм
ходил на работа. Вместо това, нахлузих си продраните на задника къси гащи,
грабнах копача и се развилнях из предния двор като къртица в житна нива. Имаше
малко пръст да се доизкопае на едно място, после камъните размествах пак (само
по-малките, че онез огромните не се бутат – тежат ужасно, мамка им!); въобще,
уплътних си времето чудно чак до вечерта. После в нас последва традиционното ни
свирене с малкото Неси, вечери и т.н. Понеже вече бях получил разни отговори от
агенции за продажба на самолетни билети, исках да доуточним с вас за последно
как ще се извърши пътуването. Сега съм по следите на едни сравнително евтини
билети с френските авиолинии, обаче изглежда нещо не мога да направя като
хората, защото в крайна сметка не успявам да стигна до покупката им. Като
резервен вариант ще изчакаме и потвърждението на Ани - това е една агентка от
Сидней и работи изключително с български емигранти като нас и техните близки,
естествено; закупените през нейната агенция билети излизат на доста изгодни
условия за пътуващите. Тя е много симпатична жена, въпреки че аз лично никога
не съм я срещал – същата обаче на два пъти ни помогна изключително всеотдайно и
безкористно с пътуванията на Даниела до Българя, заради погребенията на баба
Райна и дядо Митко, Бог да ги прости и двамата. Именно всичко това наложи и
нашите бързи телефонни разговори, които бяха повече служебни, отколкото
социални. Сега вече всичко е ясно, ще гледаме да пътувате от София - дано
успеем да намерим нещо по-евтинко. Реално погледнато, от $2000 цена на
индивидуален билет едва ли ще паднем по-надолу, но все пак и това е нещо, след
като няма да са по близо $3000 – кьорави да проходят дано, всичките изедници
душмански и шибаните им авиокомпании! Все още имаме достатъчно време да
действаме според случая - ще се ослушваме постоянно, пък каквото стане. Лошото
е само, че вие още нямате залепени визите в паспортите си, а по този начин ние
от своя страна не можем и билетите да резервираме – всеки чиновник първо пита
за вашите имена (които са лесни и не се забравят...), но наред с това по
протокол искат и номерата на входните ви визи. А като им кажем, че продължавате
да нямате такива черно на бяло и всичките ни гемии потъват в помията. В
понеделник Даниела най-после е доплатила молбите - аз веднага скенирах
квитанциите и още тази сутрин ги изпратих на Мария в Гърция. Ако има някакъв
проблем, тя ще ми се обади и тогава вече ще видим какво ще правим според новата
ситуация. Съмненията ми обаче са, че бележките въобще не могат да се четат –
самият текст на копието е излязъл много лошо (бледо...) и почти нищо не се
разбира от хартийката. Е, ако прескочат трапа във вида в който са, добре - ако
ли пък не, тогава ще му мислим...
20.09.2007 - Продължавам с изложението на скучните си
мемоари. От днес вече официално пиша на български език, с помощта на една друга
програма за превръщане на латинската транскрипция в българска. Последната
работи доста успешно и процедурата е значително по-бърза от предишните ми
опити. С тази малка и незначителна разлика обаче, че за да я ползвам успешно,
трябва да бъда постоянно включен към Интернета (т.е., пъхам си една жица в гъза
и сядам в близост до някой контакт – най-образно казано). В днешните модерни
времена, както на работа, така и в къщи вече сме вързани към световната мрежа и
всичко работи нон-стоп. Абе, разбра се тя, че натам ще ни върви бъдещето.
Комуникации, телефони, връзки от всякакъв род и характер - всичко върви през
шибания Интернет. Аз от своя страна продължавам одисеята с търсенето на евтини самолетни
билети. За сега най-евтината цена са ми дали само френските авиолинии – те
возят от София до Бризбън за по €450 в едната посока; демек €900, плюс около
€278 някакви летищни такси обаче. Вчера изчислих, че сумата е общо €2365.30, което
прави горе-долу $3950 нашенски пари или близо 4700 лв. Това е най-изгодната
възможна цена (а в същото време и най-удобния полет...), но пък дали ще успеем да
купим билетите по тази тарифа все още не съм наясно. От местното бюро (в
Австралия) ме посъветваха да закупим билетите от представителството в София, но
ПОДЧЕРТАВАМ дебело: отново през Интернета, а не директно в бюрото. Само от там
могат да се гарантират сравнително по-ниските цени, защото цялата регистрация
си я правиш сам - документите си попълваш, с данните по паспорт, дати на полета
и т.н. А най-главното е, че не занимаваш някоя малка изрусена и гримирана пикла
с твоите лични проблеми, карайки я да се рови безпомощно из страниците на
Интернета, че пък да ти търси и възможно най-изгодните цени (за тебе, клиента,
а не за нея; защото при това положение й спада размера на комисионната, подобно
както й падат циците, ако загуби част от натъпкания в тях силикон). И всичкият
тоз зор, вместо да отиде отзад при останалите изписани анорексички, за да се
налива с кафе и да пуфти заедно с тях цигари – аре бе, нéма нужда. Докато
вместо това, ти сам сядаш зад компютъра и почваш да си търсиш щастието – с тази
разлика, че твоето лично време не ти струва нищо, а пък насреща си получаваш
евтината стока (което човек може да прави дори и през работно време, но хайде
за сега да оставим тази тема малко по-встрани). Та, ей така стоят нещата с
всичките покупки, извършени през Интернета. По такъв начин пък, самолетните
компании могат да си позволят “лукса” и да пуснат в обръщение малко по-евтини
билети за бедняците от простолюдието, а не само да ги плюят по вестниците, че
цените им са космически (а те всъщност са си де, ама кой те бръсне за слива
като се оплакваш...). Нека да наближи малко времето за пътуване и поне
паспортите ви да върнат с визите, че тогава пак ще сядам да се занимавам с този
въпрос. Вчера стигнах само до някъде, обаче запънах баш на мястото, където ми
поискаха номерата на паспортите и до кога важат. Аз написах едни фиктивни цифри
и дати, но мръсното нещо насреща ми може така да е нагласено и настроено от
създателите си, че да разпознава кои са истинските и кои фалшивите данни, които
му се задават (компютърът визирам в конкретния пасаж). Например, в моя случай
попълних едни произволни числа от 8-9 знака вместо номер на паспорт и така
мислех да го излъжа. Да, ама не-е-е-е! Защото сигурно вътре е закодиран някакъв
прост алгоритъм, който да казва: “Щом номерът не съдържа две (или една...)
букви + еди-колко си цифри, да не се приема за обработка!”, и онуй нещо те
изхвърля като мръсно коте от кебапчийница. Щото пък и аз, от къде да знам и да
предположа с колко цифри са ви номерата на паспортите и имат ли буква в тях или
нямат? Но довечера ще разровя из чекмеджето, че да потърся дали нямам копия от
други ваши документи (за визите или пък ако някъде случайно съм записал тези
шибани паспортни данни), че да пробвам пак да излъжем компютърчето. Искам да
стигна до края, за да знам как стои и въпроса с плащането - предполагам с
кредитните ни карти ще бъде предпочитаният от тях метод, но специално това ще
се разбере впоследствие. Дано мога от тук да платя с моята, че така процесът
става много лесен... Е, понаписах пак нещо - я глей’ к’ва ‘убава беседа ви
поднесох - айди, утре пак шъ съ видим на туй място...
21.09.2007 - Ох - доста обилно хапнах на обяд и за да не
заспя като мечок летаргичния си зимен сън, рекох да ви драсна още някой и друг
успокоителен ред, че да завършим седмицата с няколко допълнителни обобщения и
благи заключения. Както вече сами се досещате – днес вече е петък, аз ще карам
по служба още малко (до около 16:15) и ще си тръгвам към частното. Имам да
минавам през тържището, откъдето да си прибера едни чашки, които пък спечелих
на миналото наддаване. Те са кристални и се връзват по шарки и орнаменти прекрасно
с едни други, които имаме незнайно от къде, но са винени. А тези са за ракия -
е, като нямаме ракия по тези географски ширини, последните и за водката ще
стават... Обявил съм ги тайно за подарък на Даниелчето и тя ще бъде доста
сюрпризирана като разбере за тях, понеже милата очаква масивен златен пръстен с
множество диаманти, налепени по него... От онзи ден само подпитва и ми задава
подвеждащи въпроси, но аз не й казвам стъклено-горчивата истина, че да й
поддържам любопитството за малко по-дълго време.
Иначе всичко останало около нас си е както винаги е било - работа, свирене,
уроци, дворове и градини; тука-таме по някой моабет с безпаметно напиване и в
това се заключава целият ни (без)смислен и изпразнен от съдържание живот.
Някакъв мръсник се е появил в квартала и нощем ни краде саксиите с цветя и
други посеви. Не се спира гадта и пред малките дръвченца. Няма човек из
махалата, който да не се оплакал от набезите му, включително и нашите толкова
порядъчни съседи. На тях пък им откраднаха лимонените и портокаловите
насаждения от големите саксии. Тази сутрин обаче Даниела с душевна болка установи,
че и при нас имало разни липси от личното ни стопанство - малкото си беше
посадило самичко едно малко кактусче, аз му добавих още едно друго в една
саксийка и сега тази саксийка я няма въобще. Вероятно следващите посегателства
ще бъдат над нашите портокалови дръвчета. Едното го бяхме купували с пари от
джоб, а другото ни е подарък от съседите. Сега сигурно и тях ще задигнат, но
пък и не мога да ги вардя с пушката отвън като селски пъдар. Като вземе всичко
и на края ще миряса, изрода...
Утре ще заминаваме в две отделни направления с Даниела - тя отива сутринта
да води Ванеса на урок при учителката, която живее на 100 км от дома.
Последната не може да дойде до нас сутринта, защото ще свири на една сватба в
тяхната епархия. Тя в същото време свири и в една катедрала на орган, та урокът
този път ще се проведе в църковния олтар на този толкова уникален инструмент.
Аз много исках да присъствам на това нейно изпълнение, защото Ванеса ще изсвири
и няколко нейни парчета за забавление на посетителите от сутрешната катедрална
служба - така, неангажиращо и между другото. Причината да не мога да отида и аз
е, че Неничко пък ще се мести в друга квартира и ще му помагам да влачим мебели
и багажи. Той ще има и своите приятели под ръка, но за всеки случай иска също
да взема участие в акцията като старейшина. Мислех да ходя нататък след като
свърши урока на Неси, но тогава вече ще стане много късно за всичко. Така
решихме с Даниела - тя да заведе малката на свиренето, а пък аз да помогна на
моя малък Неничко в преместването. Докато се върна после, то ще бъде чак
следобеда вече - не знам колко много дейност ще развия преди да е настъпило
ракиеното време. По всяка вероятност вечерта ще отидем на гости, за да уважим
едни наши приятели. За неделя съм планирал да докарам 2-3 ремаркета с хубава
пръст (земя) и да я разхвърлям покрай оградата. Така хем ще повдигна мястото,
колкото е необходимо, за да се оттича водата, хем пък да има добра почва за
дръвчетата и храстите, които мислим да насадим там. Тъкмо да могат да се
развият добре и да тръгнат, че като дойде някое говедо да ги краде, да са му
готови отгледани - само да си ги посади в неговата градина! Ей това са ми
плановете - колко от тях ще се изпълнят не знам, но в понеделник на
“оперативката” ще ви докладвам с подробности кое как и защо е станало. За сега
- довиждане и до нови срещи, че нещо ми се досра внезапно и ще посетя
заведението, дорде не съм оцапал канапето...
24.09.2007 - Ето, че дойде и омразният на всички нас
понеделник - ненавиждан от по-голямата част на нормалното човечество (с
изключение на пенсионерите и децата, които за момента са във ваканция...).
Служебната работа не ми създава особени напрежения и излишни грижи, но пък сам
по себе си фактът, че съм тук е достатъчно ярък, за да ми помрачи трайно денят.
Ама пък като се замисли човек - ако не беше тази моя шибана работа, кой знае от
какви финансови гърчове щях да се треса и едвам да изтлявам в повсеместна
бедност, па си викам: по-добре е все пак, че съм си на работа и хич биля не се
оплаквам, че не съм зает чак толкова много; дори напротив – драго ми е на
душата, пее ми сърцето и ми е през кура какво за мен си мисли Кралицата на
добрата стара Англия...
На малкото официално му започнаха ваканционните дни още от петъка на
миналата седмица. Аз него ден, на връщане към къщи първо минах през търга да
прибера чашките, дето си ги бях спечелил за някаква символична сума. Ама те са
кристални, бре - тежки, аристократически; да не си помислите тук, че са
издялкани от някакъв си най-прост и стъклен джам! А пък и Даниелчето от своя
страна ги хареса много (това не е за вярване чак - тя нали нищо не харесва от
първия път...), с което цената им се вдигна още повече. Вечерта даже ги пробвахме
с по 1-2 малки аперитивчета – много добре се пие от тях, особено ако не се
ползват за вода или лимонада...
В съботата тръгнахме всеки в различни посоки - аз отидох при Неничко да му
помагам за преместването на багажа, а Даниела заведе Неси на урока си по
музика. Видяхме се чак следобеда, когато се прибрахме от задачите. На Нени
квартирата не е лоша – е, малко по-малка е от предишната, където той живееше до
скоро, но поне тази е по-евтина, ако не нищо друго. На мястото пристигна и един
негов приятел, с камионче и едно голямо ремарке, та с негова помощ приключихме
много бързо иначе омразния процес. Той уж щеше да остане в тях, че да си
подрежда дрехите и оскъдните мебели из квартирата, обаче онзи другият безделник
му пусне мухата да ходят на някъде и нашия тутакси заряза бардака и излезе с
него. Сигурно има да се оправя цяла седмица, ако не довтаса майка му, че да го
подреди.
Аз се прибрах у нас, но още от Бризбън почна да вали дъжд. По едно време по
пътя вече плющеше доста силно, но пък докато си стигна пред къщи и вече беше
спряло. Даже и слънцето се подаде нежно иззад баира, само колкото да ме излъже.
Таман бях подкарал песента на копача, здраво подхванал на лопатата сапа и пак
шурнаха реките от небето. Забравих само да спомена, че сутринта на ранина още в
06:00, ходих да докарам едно ремарке с плодородна пръст, която разтоварих на
купчина и чак тогава се понесох към Бризбън. При мене празно няма - всяка
минута е добре уплътнена и думичките “после” и “утре” отдавна не ми се въргалят
из речника. Улових се да прокопая едно малко и тясно каналче (само колкото е
широко ралото на търнокопа), за да подведа кабел към оградата. Връзката ще бъде
в основата на онзи фенер до големия камък, а по оградата ще има други 4 подобни
по форма и вид осветителни тела. Захранването им ще върви под земята,
посредством кабел заровен в пластмасова тръба. Обаче като плисна дъжда и осуети
добрите ми намерения. Влязох вътре - изкъпах се, избръснах се, сплетох си косата
(ха-ха-ха, нали имам плитчица - като на художник от Монмартър...) и почнахме да
свирим с Ванеса. Даниела направи една експресна руска салата и вечерта отидохме
у наши приятели. Те живеят в съседния щат, току на самата “гранична бразда”,
така да се каже. Прибирането чак от тях посред нощ съвсем не е за предпочитане,
за това си взехме и завивките, та спахме у тях. Ами то си е една малка
екскурзийка, докато се добере човек до мястото, където живеят. Все още са на
квартира там, че са сравнително от скоро на Gold Coast, но вече се оглеждат за
заем от банката, та да си купят и те някоя колиба като нашата или по-хубава. С
тези хора си прекарваме много весело – независимо, че се познаваме от скоро, но
много бързо се сдушихме. Както момчето казва – краставите магарета сами се
надушват. Когато дойдете, живот и здраве при нас, тогава ще ги видите.
На другия ден минахме покрай къщата на Мартин и Даринка, че ни бяха на път.
Те нещо се ровеха из двора, та се повидяхме за някои взаимни консултации и
идеи. От там се прибрахме - проведохме малка следобедна дрямка и аз в 14:30
излязох да вилнея по двора. С канала се занимавах пак, едни камъни местихме с
Даниела, пръстта разстилах, уж да заравня мястото; домати садих и пресаждах -
въобще се занимавах със земеделие. Вечерта - пак свирене, вечеря, малко
телевизия и хайде по стаите. Днес сутринта заведох Ванеса на занималня - там
децата ги занимават през ваканциите, рисуват, пеят и играят на воля. Довечера
ще мина да я прибера. Седмичната програма е ясна - в петък сутринта те тръгват
за Аделаида с Даниела, а пък аз си оставам в къщи. Чао, милички - утре пак ще
продължа, че само часовникът не дреме и стрелките му се въртят бясно като
турбина на водна централа; дори с канап да ги завържеш, времето търчи, не
спира...
25.09.2007 - Снощи в 22:30 пак ми се обаждаха онези
византийци от Гърция - тези квитанции, дето им ги бях изпратил не се четели
добре; да съм им пратил други. Амчи карá-Кольоу, аз знам най-прекрасно, че не
се четат, бре! - ама да не би пък да съм ви ги печатал лично аз обаче?! Кой им
е крив на онез капути в “емигрейшъна”, че в шибаната им машина няма мастило и
че така ги е изкарала? Но както и да е, де - хорицата казаха, че само тях чакат
и щом ги получат веднага ви дават визите. За паспортите се разбрахме да ви ги
изпратят обратно с препоръчана поща. Като дойдох на работа тази сутрин, първата
ми работа беше да скенирам отново тези документи и да ги изпратя в Посолството.
Дорде стане време да си ходя довечера, сигурно нищо няма да разбера по въпроса,
защото онез мързеливи гърчоля ако почват чак в 09:00, то при нас ще е вече
17:00 (нали разликата ни е горе-долу 8 часа, в което не съм много сигурен...);
до това време аз ще съм си тръгнал от офиса. Независимо от това, ако имат
някакъв сериозен проблем, те ще ме търсят по телефона. Но така или иначе, до
няколко дни ще сте вече с входни визи за Австралия, а пък как ще оправяме
билетите - хич и не знам още. Чакаме Ани да се завърне на работа около 30
Септември, че в момента отсъства (жената от Сидней, която ни снабдява с евтини
самолетни билети) - другата седмица най-рано мога да говоря с нея; да видим
първо какво ще каже тя, пък тогава ще нагаждаме плановете да съответстват на
реалната действителност.
Иначе други новини около нас няма - моите моми се стягат да заминават при
бате Саши и при бебе Тийган, а пък аз се приготвям за пълноценната си почивка и
целебна тишина. В петък вечерта отивам у едни други приятели, на които ще
помогна в преместването на следващия ден. Те живеят много близо до мястото,
където работя и ме поканиха да преспя у тях, вместо да бия пътя два пъти. Те се
нанасят в тяхна къща, която купиха неотдавна, но до днес имаха квартиранти.
Сега онези се изнасят, бояджия идва да омаже стените за ден-два и в събота им
нанасяме багажериите. За подсилване на хамалската група ще дойдат още двама яки
в ръцете и наши общи другари, та с тяхна помощ вече и задружно ще гледаме да
отупаме работата малко по-чевръсто. За после съм си запланувал разни
електричарски занимания по двора – първо да докарам тока до оградата, след това
почвам да насипвам пръстта, да редя камъните и полека-лека да приключвам този
етап, че пак много се задържах на един и същ обект. А пък аз заседя ли се
прекалено дълго на едно място и последното почва да ми омръзва – губя си
интереса и ми спада либидото до степен на импотентност.
Останалите домашни дейности ще включват развлечение с компютърните ми
занимания покрай снимки, филми и т.н. В продължение на една седмица ще се отдам
на пълно монашество, отшелничество и душевно превъплъщение от едно кармично
измерение в съвсем друго телесно състояние... Довечера ще се срещна с нашия
квартирант, който по професия е електротехник. Той ще ми каже какви материали
да си купя (тръби, колена, разклонителна кутия и всичко, което е необходимо) за
връзката на тока – тя трябва да се направи академично, за да няма никакви
проблеми по-нататък. Още няколко недели ще се бъзикам с тази част на двора,
след което вече ще се концентрирам върху бунгалото - бетонна основа, материали
и т.н. Татко ще пристигне тъкмо навреме - само да вдигнем колибата!
26.09.2007 - Колкото да спазя добре изградената си
традиция, драсвам набързо 2-3 реда, въпреки че нямам много словесен материал за
жвакане. Довечера ще се обаждам на Христо в София - да видим той какво може да
направи за покупката на вашите билети. Тази сутрин получих съобщение от Гърция,
с което онези потвърждават, че документите ви вече са изрядни, поднасят
поздравленията си за издадените визи и дават последни доуточнения по въпроса за
изпращането на паспортите обратно. Казах им да ви ги пратят с препоръчана поща
- сигурно така и ще стане. Считайте, че вече сте с визи, но пък все още без
самолетни билети...
С доста интересна тема се занимавам (а и забавлявам) напоследък. Нали
идеите ми се въртят все около издаване на личните ми писма под формата на
брошури, поредица от статии или пък в няколкотомни издания, та се заинтересувах
дали няма някакъв начин, чрез който по електронен път да се запишат ръкописите
от листите на писмата. В Сидней има една фирма, която се занимава с подобна
дейност, но дере по $2-$3 на страница, ако последните са в количество над 5000
бр., но пък искат по $5 за по-малко на брой страници. Не знам обаче колко ще
вземат за 50 кг писма, както казва майка, че били наредени в 3 кашона от
готварска печка “Раховец 03” (с грил, като нашата)! Ще се опитам сам да
изнамеря такава програма и да почна събиране на информацията, трупайки я в
компютъра. Но все още съм твърде далеч от всичко това. Добре поне, че
напоследък започнах писането на български език и от компютъра - от тук нататък
няма да има нужда от излишни преводи и разни прехвърляния. Обаче всичко останало
ще трябва да се обработва (а пък именно там се намира и по-интересната част на
романа...). Не знам дали ще имам силите и времето най-вече за това мое така
целенасочено и устремно упражнение. Само в едно нещо съм частично сигурен, че
написаното от мен до тук има елементарна художествена и повествователна
стойност и би представлявало чудесен преразказ на един 15-годишен отрязък от
моята, за сега в известен смисъл кратка житейска история. В същото време за
една двойна мастика със салата “Снежанка” или половинка сливова ракия и селска
салата за мезе, с най-голяма радост бих подарил цялата си поредица на близки и
познати от всички кътчета на света. Е-е, добре де - нека да си помечтая и аз
малко; че нямам ли пък това право?...
28.09.2007 - Макар и вече към края на деня, отново реших да
драсна два-три реда. Казвам “към края”, защото часът наближава 15:45 и скоро ще
се ориентирам към потегляне за онова така скъпо и свято за мен място (домашния
кошер с пчелина визирам в случая). Снощи се свързах с Емето (на Христо) и й
обясних подробно за какво става дума – тя пък от своя страна да му предаде
каква ми е молбата към него. Междувременно тя ми даде неговия адрес и аз току
що му изпратих писмото – нищо, че татко каза да не го занимаваме с нашите
проблеми. Малко на своя глава реших да се обърна и към него за тази огромна
услуга – сигурен съм, че ако той е в състояние обезателно ще помогне в трудния
за всички нас момент; ако ли пък не - просто ще търсим други решения и
алтернативи (най-вероятно последните ще се изразяват в европейски парични
знаци, но в малко по-разширени количествени форми да речем...). Нека обаче да
не избързваме с негативните си заключения и търпеливо да изчакаме хода на
събитията, та да видим какво ще ни покаже на края. Напред, докато писах на
Христо писмото, рекох пак да проверя тарифите на френските авиокомпании - от
€450 билетите са станали вече по €660, хем за най-евтините говоря (и това е на
човек, в една посока – демек, 210 x 4 = €840 горница за два шибани билета в
двете посоки!) Отделно от всичко обаче, ще се свържа и с тази наша позната
агентка Ани от Сидней, но то ще стане чак другата седмица, след като тя се
завърне от екскурзията си – аз лично само на нея разчитам, при това
най-много...
Тази сутрин в 04:45 потеглихме към летището на Бризбън. За щастие нямаше
задръствания по пътищата и специално на онзи големия мост, преминаването по
който се плаща. Сега паралелно до него правят още един такъв, с надеждата уж
той да поеме част от автомобилния потока. Но то просто сме си много добитък по
пътищата - там е цялата работа и от това ни идва проблема с трафика... Та,
оставих ги моите моми на перона и от там потеглих към нашите речни докове, че
там пък имах и малко служебна работа да свърша. Миналата седмица пак бях при
тези хора, за да скицирам една корабна котва. Добре ама впоследствие възникна
необходимост от едни допълнителни размери, та първо се отбих да ги премеря,
след което поех надолу към обекта. В 08:00 бях вече на работното си място и
веднага се залових със заниманията по научно-техническо творчество. Довечера
след работа директно отивам у едни наши приятели, които утре местят покъщнината
си от квартирата, където живееха до сега. Те наскоро си купиха къща, а пък аз
ще им помогна да си нанесат мебелите. Разбрали сме се да преспя у тях, че да не
блъскам пътя два пъти.
Моят малък Неничко утре пак заминава с мотора по къмпинги и по поляни -
явно вече му е минало натъртеното, след като падна и се изтърси като чувал с
картофи преди две-три седмици. Утре, като се прибера по някое време в къщи,
веднага започвам изоставената си вече до безобразие дворска работа.
Най-вероятно това ще стане от неделя сутринта нататък, докато утре ще бутна
малко работа на компютъра. Това са най-близките ми и предстоящи планове –
очаквайте моят пореден и подробен репортаж в понеделник. Другата седмица почвам
една нова задача и сигурно ще съм малко по-зает в служебен аспект, но пък за
изписването на няколко реда винаги ще намеря време – колкото и да съм
ангажиран. Напоследък от една агенция ме преследват за някакво работно място,
по-близко до дома и уж малко по-перспективно от досегашното. Де да видим и от
това какво ще излезе - аз за сега си кротувам тук и се спотайвам като лалугер.
Когато има работа - върша си я много съвестно и безропотно; когато няма обаче -
правя се че има много и също толкова съвестно си драпам макарите, както в
момента например. А иначе си попълвам надника с писане на мемоари, защото това
ми се отдава най-лесно, а и най-малко шум се вдига...
01.10.2007 – Ето, че се доближихме до Коледа и края на
годината с още един месец, който си отиде вече и дните му останаха запечатани
единствено в спомените ни. С настъпването на летния сезон по тукашните
географски ширини, чувствително се покачиха и температурите - вчера съм работил
гол и бос в жегата, като Карнобатски циганин на общински бостан с дини. В
същото време при вас сигурно са почнали по-дългите и сиви есенни дни, а вятърът
развява безпризорно падналите от дърветата пожълтели листа и вдига пепелта по
улиците – мизерно и студено, което в никакъв случай не ми липсва. Дано успеем
да уредим тези ваши самолетни билети, че са ми станали голям дерт вече. Тази
сутрин разговарях с жената, която чаках да се завърне от годишния си отпуск.
Разчитайки на дългогодишния й опит и практика в тази област, оставих всичко да
се решава от самата нея - каквото и да е то, смятам, че това, което тя ще
намери от тук като цена ще бъде по-добро от всяка друга подобна опция. Ако и
тогава цените не ни устройват, ще прибегнем до услугите на Христо, който също
вече е алармиран и действа в тази посока. Той ми беше отговорил на моето писмо
и то с много заинтригуващи цени на билетите. Помолил съм го да ви се обади по
телефона и с него да обсъждате всички възникнали въпроси. Докато снощи му пишех
своя отговор, друг един приятел ми се обади. Майка му щяла да пътува насам по
същото време, та търсели билети и за нея. Човекът каза, че в някакво тяхно Русенско
туристическо бюро намерили билети по €1240 до Бризбън, което е изключително
евтино предвид цифрите, които се спрягат от всички местни въздухоплавателни
агенции. Нека първо да видим какво ще направи Ани, после и Христо или пък в
Русе. Само че аз билетите пак не ги виждам купени от тук. Ако пътувахме ние от
Австралия за България, историята щеше да бъде друга. Но след като пътуващите са
от обратната част на света и трасето им е в противоположната посока, тукашните
почват нещо да се мръщят и да негодуват. По принцип в ценообразуването на
билетите няма някакви строги правила, нито пък почива на някаква праволинейна
логика - просто караш и правиш каквото ти кажат, без да се замисляш; защото пък
замислиш ли се веднъж и после ти идва да биеш, убиваш и да ги гърмиш наред.
Добре поне, че имаме този резервен вариант, който според мен не бива да се
изпуска за нищо на света! Аз довечера ще се обадя по телефона, за да акцентирам
специално върху този момент. По въпроса за билетите – толкоз, че взе да ми
писва. То аз нямам и какво повече да добавя по темата - явно съм безсилен да
направя каквото и да е било (а всъщност истината е съвсем друга: че не искаме
да даваме много пари за билети; не се ли сетихте още в началото?...). Е, на
края ако няма как, ще сме готови на всичко - но нали аз обичам да изчаквам и да
имам възможност за избор. Не бойте се вие сега - аз като съм поел задачата, ще
я карам до край. После може да прехвърля задълженията на някой друг, но пак аз
ще упражнявам контрола и ще следя за изпълнението й. На този етап обаче
Христовият вариант ми се вижда най-приемлив и финансово възможен. Тяхната фирма
работи с една агенция, която поради честите пътувания на служителите осигурява
билетите им с известна отстъпка. Ние ще гледаме да използваме тази възможност –
каквото Бог е отредил, това ще е...
А сега слушайте пък, да ви разкажа колко хубавичко си прекарах почивните
дни - специално съботния ден. Нали аз още в петък отидох у тези наши приятели,
та вечерта с тях си направихме една хубава прощална софра – последна за тази
квартира. Аз спах у тях, а на другия ден дойдоха още общи приятели, с които
вече заедно почнахме преместването на багажа. Добре че един от нашите авери има
малък камион, с който работи и разкарва печатни произведения по магазините. Той
в събота дойде с камиона и на един път в него натъпкахме всичко. Е, имаше малко
стока останала и за колите, но поне с едрогабаритните товари се справихме като
истински докери и хамали от сточна гара, защото се разминахме само с един курс
и спестихме нафтата от втория. После разтоварихме съответно багажериите,
подредихме едно друго горе-долу и процесът приключи успешно. Добре ама нашият
човек искаше и да ни почерпи по случай добре свършената работа, а пък бирата му
за беда се оказа топла – ние таман му бяхме докарали хладилника и го включихме,
но докато последният почне да прави леда за уискито, обикновено минават часове
в трепетно очакване. Вместо да си губим безцелно времето в такова изнервено
чакане, с отбора на хамалите се разбрахме вечерта пак да им отидем на гости,
вече малко по-официално и с единствените благородни намерения: да проверим дали
е почнал да замразява хладилника. Аз щях да си ходя до нас - уж да работя или
да си пипам нещо на компютъра. Добре ама Мартин каза, че трябвало да
разработват мотора на една лодка (мъжът на Даринка, нали го знаете - бяха една
вечер у дома на гости; май че тогава само баща му беше тук). Той между другото
доби много висок пост и ценз - направиха го главен треньор на националния отбор
на Австралия по гребане (кану-каяк). От техния клуб им купили една моторница,
но в продължение на 15 часа първо трябвало да й се разработва двигателя при
занижено натоварване, преди да започнат експлоатацията й на 100%. Та той ме
покани да отида с тях и да се повозя из каналите на Gold Coast - мислих,
мислих, пък като му теглих една къдрава майна и тутакси зарязах всичко онова,
което ме чакаше за свършване в къщи! Зер, кога пак ще ми се удаде друг подобен
и удобен случай, че да се покефя и аз малко като нормалните човеци, вместо да
се рия като къртица по двора из калта и да се оригвам на вар и цимент. Оставих
колата пред тях и заминахме. По време на водната ни разходка минахме през
повечето от каналите на града, където лукса и красотата от вида на къщи, яхти,
дворове и т.н. се преливаха и буквално се надпреварваха - кое от кое по-хубаво
и лъскаво, изящно, луксозно и безумно много скъпо! Видяхме постройки, които от
пътя или от улицата не могат да се видят, защото на всички такива къщици,
“предният фронт” им е разположен всъщност отзад – там, където е водата, с
мостикът за лодката (яхтата), басейнът, скарата с беседката за моабети и прочие
архитектурни особености на съвременната градска цивилизация.
Цял следобед се разкарвахме нагоре-надолу по каналите, зяпахме като
сополиви циганета на панаир и мечтахме за едно или пък друго нещо. Аз направих
и множество снимки за спомен – един ден ще се фукам на внуците си къде съм бил,
какво съм видял и кое не съм постигнал поради купища известни или неизвестни
причини. Вечерта, току вече на смрачаване се прибрахме в базата - заключихме
лодката обратно в хангара и се прибрахме. Там, баш пред този гребен клуб има
доста камъни, с които са укрепени бреговете на канала. Аз междувременно и много
внимателно, почти незабелязано си посъбрах малко камънак за другата къща – в
края на краищата пък имаше толкова много “суровина”, че беше просто срамота да
не си напълня един багажник с инертни материали. Наемателите ни подзиждат
големите канари в долния двор, за да не се смива пръстта от дъждовете, та
камъчета трябват винаги. А както всички вече знаят: те са си и моя необуздана
страст; напоследък нищо друго не ми прави такова силно впечатление, както един
хубав, ръбест или заоблен камък. Предполагам, че в предишните си превъплъщения
и форми на живот, според някои източно-китайски теории за произхода на съществата,
аз, освен клошар най-вероятно съм бил и пещерен човек... Преди това бях
наблъскал колата с малко дръвца за огрев и печиво - Мартин отрязал едно дърво у
тях в двора, та аз прибрах по-едрите клонаци и дънера. Хайде, сега равномерно
натъпках и камъчетата вътре, та мирясах. Вечерта последва нова почерпка у
новодомците и аз пак спах у тези наши приятели, защото няма кой да ме кара до
дома след (зло)употреба с алкохол – нали моето Даниелче заедно с малкото чемерче
в момента са в Аделаида, та липсата й вече взе да се усеща доста осезателно...
В неделята станах много рано, защото се бях наспал – като по някакво чудо
сутринта не ме боля главата; изобщо не съм повръщал у хората и аз най-после се
прибрах в къщи. Там веднага се залових с моите задачи - занесох едни фенери на
наемателите, а те пък толкова много им се зарадваха! Мъжът по професия е
електротехник и ще ги наслага сам - нека да им се огрее малко задното дворче.
Аз пък свързвах моите токове, опъвах кабели през поляната, тръби полагах в
земята и т.н. Ходих и до магазина, че ми трябваше още малко гофриран маркуч,
допълнителни разклонителни кутии и други електроматериали. Купих си и един
корен с люти чушки – посял съм го в едно кьоше и дано докато вие дойдете да има
вече завръз, че да си откъсваме и по някое прясно чушле за апетит и разядка.
Доматите ми също са полудели, сякаш гледам нивата на ТКЗС-то в Първомай или
Садово; а защо не и на Куртово Конаре? Те сега растат много интензивно, обаче
като им дойде ред да връзват и да берем реколтата от тях, с листата на
растението нещо става изедин път и почват постепенно да изсъхват. Добре, че
барем на магазина има в изобилие и хич не са скъпи – е, те не са и вкусни като
българските, но пък това е въпрос единствено на свикване. Като няма от къде да
си купи други, да видиш човек как почва да харесва и пластмасовите, дето и
прасетата не ги ядат…
Снощи се занимавах с компютъра, писах на Христо писмо, както вече разбрахте
и това беше всичко. Сега на работа имам да довърша няколко неотложни задачи, че
да се залавям за друго пък... Хайде, стига вече толкова информация, че на края
ще се отегчите от празнословието ми - утре пак ще ви заливам с глупости и ще ви
обсипвам с любовта си…
03.10.2007 – Брей, само вчера не съм писал и ей го на -
гледай колко много работи се насъбраха за споделяне в дискусионният ми монолог.
Аз бях доста зает служебно, та за това не бях в добро настроение за писане на
писма. Днес положението в отдела и плачевното ми състояние в средата му хич не
е по-различно, но независимо от това, сега ще отделя някоя и друга минута, за
да ви разкажа кое как е било. Прибрах си се снощи от работа най-чинно и невинно
– почтен и смирен като монах. Излязох веднага да обикалям квартала на бърз ход,
за да горя калориите – мамка им! Точно по средата на трасето получих
съобщението на татко, че Христо ме е търсил. Добре де, ама аз бях все едно на
Шиваров мост, като нагледен пример за разстояние до нас на Падало – то не че е
толкова далече, ама все пак не съм си и у нас на двора така да се каже, че да
отреагирам мигновено и мълниеносно. По принцип на тези мои своеобразни
тренировки излизам само с наръч оскъдни дрешки и по едни сандали, като тези на
Спартак или Александър Македонски; напоследък, понеже очаквам обаждания по
всяко време, та мъкна подире си и мобилния телефон като някой галфон от
провинцията или софиянец, родом от селата. За това успях поне да върна
съобщението на татко – почти в движение и доста запъхтян, сякаш току що слизам
от пъпа на някоя ненаситна блудница. А пък той (татко ми, де – да е жив и
здрав…), ако не беше прибавил още една единица (1) от него си в края на
телефонния ми номер, Христо спокойно щеше да се свърже с мен още там на място,
докато си разхождах телесата и подтичвах като да ме гони рядкото щастие (демек
диарията - пояснявам за по-невежите и неразбиращи от метафора четци). Майната
му - той завалията звънял, звънял на пожар като луд, ама нали набирал още една
допълнителна цифра, та нямало как посмъртно да се свърже с мен, ако ще и до
второто пришествие да беше седял връз телефона.
Щом получих депешата и веднага се забързах към къщи - обадих се първо на
вас, за да разбера ситуацията - “от извора”, дето се вика. После седнах да пиша
писмо на самия Христо до служебния му адрес, защото той и на моя компютър беше
оставил спешното си съобщение. Докато кълвях буквите обаче по клавиатурата като
недоклатена от петела кокошка, ето ти нов телефонен звън: мислех, че е той и
даже почнах разговора си като да беше той. Оказа се обаче нашего брата, Миро ви
Марев; завъртяла го нещо шайбата в Америката и хоп! – скокнал завчас към
старославно Габрово! Той даже каза, че предишния ден случайно видял майка по
чаршията. Искал някаква докторска консултация да си направи в България, че им
нямал вяра на американските доктори; в същото време майка му имала 70-годишен
юбилей - така съчетал набързо всичките причини и се метнал на аероплана, па
политнал със свръхзвукова скорост към Родината. Ама и пътуването му е
значително по-евтино от там – не е като нас, дето сме на гъза на географията,
да не казвам нещо по-мръсно от рода на “пичката си майна”, примерно...
Докато свърших набързо разговора си с Мирослав, получих още едно съобщение
от Христо – искаше да му се обадя. Да, ама той си пратил само мобилния телефон,
а пък да звъня от тук на мобилен номер в странство (в случая за Българията идва
реч), за мен е по-изгодно да си купя направо билет за самолета и да се разберем
очи в очи на място - възскъпичко ми идва ценоразписа, един вид. Аз даже не знам
и колко струва на минута разговор - знаем само, че е скъпо и този вид
кореспонденция не я ползваме никога; толкоз. Е, нашата информация е вече твърде
стара, от преди няколко години – нищо чудно тарифите да са се сменили и току
виж да е поевтиняло. Но когато самият не знам и не съм запознат достатъчно
добре със случая, аз просто го отбягвам за всеобщо наше успокоение и улеснение.
Хайде, пиша му веднага обратно, с молба да ми изпрати номера на нормален
стационарен телефон - в офиса си или у тях (в зората на комуникационната
революция аз си оставам малко консерва и се резервирам от прекалената си
близост с въпросната – за сметка на това пък, сексуалната революция някак си по
ме привлича със своите меки и топли форми на междуполово общуване). Както и да
е - свързах се с Христо най-накрая и той ми съобщи как стоят нещата около
билетите; резервирал ги и само чакаше потвърждение от агенцията. За датите
предполагам, че вие вече сте се разбрали с него - каквото сте решили, нека това
да бъде.
След като приключи цялостната ми дейност по трансконтинентален обмен на
информация, най-после влязох да се изкъпя, защото на всичкото отгоре и пот се
стичаше от мен - нали “тренирам” за следващата Олимпиада догодина. До това
време се бях вече и изнервил от глад – за потискане на чувствата ударих няколко
бързи бокала разредено със сода вино, наготвих си един тиган с яйца, та ядох
пак до премала като войника Швейк (между другото така ми викаха в казармата –
ама дали е било за добро или за лошо, не знам; ибаз ги и калориите – каквото
изгорих по пътя, върнах си го с горница). След това поседях малко на компютъра,
подредих едни снимки и легнах като отсечен кестен.
Ама чакайте малко, бре! – одисеята ми продължава и развръзката едва сега
следва. Тази сутрин идвам на работа: междувременно писмото от Христо с
потвърждението на билетите дошло нощес, но пък все още имало някакви проблеми с
цената за връщането. Агентинът обаче предполага, че със сигурност ще му
направят въпросната отстъпка и в крайна сметка цената ще се потвърди. Ако това
действително стане, в 24-часов срок от този момент нататък билетите трябва да
се издадат и платят съответно. Олеле, ами сега! - нали баш за тази цел трябват
данните от паспортите ви, разните им номера, валидност, визи и т.н. Докато се
чешех по главата в изблик на кух и недоумяващ размисъл, пристигна и съобщението
на византийката Мария от посолството ни в Гърция, че визите ви вече са издадени
успешно, а паспортите са били изпратени вчера или на 01 Октомври. Аз за себе си
реших, че даже и с ракета да пътуват от шибаната Атина, тез паспорти в Габрово
ще стигнат най-рано към края на седмицата, ако не и чак следващата. А пък наш
Христо заминава за Франция в петък (този амчи – не другия…); на лице имаме едно
положенийце и половина до него - само да му се наслаждаваш и да си го попържаш
- по избор, тихичко или наум!
Бях вече описал на Христо каква е ситуацията до този момент - веднага сядам
и пиша депеша до Гърция, с нарочна молба да ми изпратят всички необходими данни
от станалите вече прословути ваши паспорти - там нали ви имат из регистрите,
трябва да ги знаят тези неща. Дали обаче онези древни и тъпи елини ще ми
предоставят тази “секретна” и толкова лична информация, аз мога само да гадая,
докато в действителност не я получа. С всичките си сили и средства за
литературното изразяване на речта съм написал всичко, каквото трябва - сега
чакам онези да ми отговорят. Не бива да забравяме и факта, че към момента на
настоящите ми словоизлияния, там все още е посред нощ и в Посолството
обикновено започват работа едва когато тук на къра вече запладняват; така че
разминавания във времената и часовите пояси съвсем не са изключени. С други
думи, когато аз ще си тръгвам довечера за вкъщи, някой пък сабалам ще отваря
офиса в Атина. Помолил съм ги също, каквото те имат да пишат като отговор,
същевременно да го изпратят и на домашния ми адрес - като съм си в нас и видя,
че е пристигнало, да го препратя веднага на Христо. Ей с такива работи се
разправям вече цяла сутрин - башка пък дето съм зает и с работата си. Сега
обаче приключвам с беседата и тутакси се залавям да си следвам задълженията, че
да не вземат пък да ме изритат от работа баш когато е най-неподходящо... Това е
общо взето ситуацията около мен - ще продължа охотно с изповедта си утре, а
сега се потапям в кацата с лайна (извинения: помията имах предвид, но устата ми
сами избълваха лайната – та, простете, де)...
04.10.2007 – Емоционалното напрежение около закупуването на
вашите самолетни билети се покачва с всеки изминат Божи ден. Снощи чаках цяла
вечер, белким Христо се обади с някакви положителни резултати - обаче и там
развръзката нещо се губи по трасето. Отделно от всичко, той е и доста зает
служебно напоследък, така че чакане му е майката.
Щом се прибрах от работа, преоблякох се в дрипите и излязох на двора. Полях
обилно градинските масиви и зеленчукови лехи, нагледах си доматените плантации
и полето с лютите чушки - поръсих няколко капки вода и на ливадите с розови
насаждения на Даниела. Аз от своя страна не обръщам прекомерно внимание на
последните израстъци, особено когато взех еднолично решение, че тази година
розово масло няма да варим от цветовете им – колкото пораснат, толкоз; аман от
бодли и паразити. После, доволен като презобено добиче или пък подобно на
онодена крава, обиколих езерото два пъти с лодката и се прибрах в колибата.
Веднага седнах на компютъра, че най-после да си свърша работата по финансовия
отчет за месеца, а с това и за тримесечието - баланси, приходи, разходи и други
подобни глупости. На края си направих един мощен айран и с няколко големи
водчици почетох паметта на милата ми баба Фанче. Ех бабче, бабче моя – де да ми
беше жива още, колко много щеше да се радваш на тези безконечни писма, които
най-старателно пиша! А пък аз добре знам, че тя беше един истински ценител на
моята свободна и непретенциозна литературна (без)дарба...
После поприказвахме малко и с Неничко по телефона – все наши момчешки
работи и главно за коли; тъкмо се бяхме хубавичко разговорили, ама “любимата”
му (за сега...) девойка точно в тоз момент довтаса у тях и той на бърза ръка ме
натири в глуха линия, за да й обръща внимание. Както и да е - не му се сърдя;
зер, не сме ли били всичките таквиз, само че после, дорде си осъзнаем грешките
и то станало твърде късно вече... Легнах полумъртъв, замаен от тая шибана руска
напитка и спах непробудно като казак след победното си сражение над красноармейски
полк. Сутринта се изкъпах със студена вода, повърнах и след като продухах
дюзата и на дебелото си черво, постепенно заминах на работа (казвам
“постепенно”, защото карах много бавно и внимателно – тук полицията никак не
обича пияндурниците, а пък и ние не обичаме изненадващите срещи с властта по
пътищата на държавата). Тук вече ме чакаше съобщението на наш Христо, с
разписанието на полетите и съответното потвърждение от агенцията относно
закупуването на билетите ви - за вечната слава на Бога, събитията там се
протекли съгласно предварителния план, а пък вече взети и на тази ниска цена,
просто трябва да викаме “ Ура!” и “Viva La Vida!”, както грачат испанците,
когато случайно спечелят битката си срещу някой разярен бик. В момента, в който
приключа с писането на настоящите си редове, веднага ще ви изпратя едно спешно
съобщение със следното запитване: дали вече сте се разбрали за разплащането си
с агенцията и въобще всички подробности около този изключителен случай. Като
гледам обаче кое време е сега, та преценявам, че вие най-вероятно още спите –
ето защо ще изчакам малко, преди да изпращам каквото и да е. Искам да разбера
каква е точно ситуацията, при това час по-скоро ако е възможно, за да мога с
облекчение на душата да отказвам тукашните резервации, които аз също направих
за всеки случай под формата на втори спасителен вариант. Нека обаче преди това
да се подсигурим, че тогава чак да занимавам местните органи, защото има много
случаи с уж уредени билети от България и хората отказват билетите си от тук.
Добре ама после се оказва, че пак трябва да се търсят нови, защото някой някъде
нещо не е доогледал както се полага. Дано само нашият конкретен случай да не е
такъв, че тогава всички ще ядем дървото...
След работа отивам у един приятел (същите хора, на които помагахме да си
местят жилището онзи ден) - вземам ги с колата и заедно отиваме да разглеждаме
стоката в един огромен мебелен магазин. Вниманието и на двама ни е насочено
предимно към подовите настилки. Той иска да смени мокета в новата къща с едни
специални, т.нар. ламинати (не знам дали вече има и български аналог на тази
дума – по мое време нямаше и този термин не са ни го преподавали в училище).
Последните представляват изкуствени плоскости - нещо като паркет, но дъските ми
са значително по-дълги и по-широки (нека да го наречем “дюшеме” за простота и
яснота в изразните средства). Аз тази манипулация също съм си я сложил в
главата, поне като предварителна идея – въпреки, че в хола искам да наредя
истински дъски, за да ми стане като на село. После едно котленско килимче ще
постелем отгоре и готово. Сегашният мокет напоследък много се захаби, цапа се
постоянно и въобще не ни харесва вече. Ще оставим мокетите само в спалните и
коридора; в кухнята има фаянсови плочки – защо пък холът да не е застлан с
дъски? Ако се забавим много, сигурно пак ще преспя у тях, че от там директно на
работа да вървя утре (те сега живеят много по-близо до нашия обект, вместо аз
да пътувам 45-50 км на ранина; ще видим как ще се стекат обстоятелствата. Утре
пак трябва да си утрепвам вечерта някъде из вилаетите на района, защото този
път Даниела каца на летището в Gold Coast и то чак в 22:30 - ще трябва да ги
посрещам късно вечерта с Ванеса и тогава чак да се прибирам към къщи. А пък да
си отида веднъж, та после пак да се връщам до тук не е много икономически
изгодно предвид разстоянията, на които трябва да се разпростирам.
В събота Неси няма да има урок по музика, така че аз ще хвърля всичките си
сили в двора - дано свърша повечко работа, че да проличи намесата ми;
напоследък малко се отпуснах и всичко е потънало в някакъв застой като
изоставено след чума и холера село. Рано сутринта за пръст и малко пясък трябва
да отида и почвам веднага. Е, какво - аз и утре ще понапиша някой ред, след
което остава пак на понеделника да чакате поредния отчет и разбора на почивните
ми дни. А сега се местя на телефона – стига толкоз писане...
05.10.2007 – Така – нека да спазя традицията си и днес, в
този петъчен и предпразничен ден. За по-направо обаче, изявлението ми ще
започне от вчера. Чаках до 17:00 уж Христо (или пък вие) да се обадите с
някакво развитие по случая, но явно до този час на деня проблемът с билетите ви
не се беше придвижил напред. Аз след работа отидох у приятелите ни и не след
дълго излязохме с тях. Както вече споменах - ходихме до един огромен мебелен
магазин от някаква шведска верига (IKEA го зоват по тукашните земи – за
сведение на по-любопитните, а не че им правя търговска реклама), където освен
всичко друго за домашното обзавеждане, продават и всякакъв вид подови настилки.
Бяхме се спрели с момчето на едни модели, които искахме да видим как стоят “на
живо” – вече наредени по земята. Гледахме хилядите мостри и аз даже се спрях на
един интересен десен, който наподобява истинска чамова дъска - сега остава да
убедя и Даниелчето, че от “тé това, по-‘убаво нéма”! Замислил съм да сменим
мокета в хола с нещо подобно - човек може да си го направи сам, не е голяма
философия. Междувременно, докато се мотахме покрай изложените модели на кухни,
спални, детски стаи и други, пристигна и съобщението ви, че вече сте платили
билетите. Тези дни ще се чуем и по телефона за последни уточнения и
потвърждения, но аз смятам този въпрос за приключен и то по най-успешния и
благоприятен за всички нас възможен начин! Благодаря ти, Христенце! – сега
благодарностите ми са само задочни, но като се видим някога ще те черпя и “една
боза от 6 стотинки”, няколко пъти…
Продължихме си разходката с тези хора - момчето даже каза, че ако татко
случайно се тревожи от липса на работа по моите обекти, мога да му го прехвърля
на него; те завалиите, от сега нататък започват всичко онова, през което съм
минал аз до този момент: дворове, лехи, плочи, бетони и други подобни
“развлечения”. Така че скука няма да има - само един път по живо и здраво да
дойдете тук. Разбира се в основата на това ваше посещение ще бъде залегната
пълноценната ви почивка и възстановяване от тежките последици при влизането на
България в Европейския съюз. Към всичко това ще прибавим и някои дребни домашни
дейности, с които ми е скучно да се разправям сам. Значи зор този път няма да
има, уж... Като се налутахме достатъчно из лабиринтите на огромния магазин,
хапнахме набързо в закусвалнята и си тръгнахме. Аз ги закарах до тях – там
пихме по две експресни бири, колкото да си кажем последните раздумки и се
прибрах у нас, че и времето вече беше напреднало доста.
В канцеларията днес дойдох духовно пречистен като монах в манастирско
братство, съвършено трезвен като планински ручей и с дъх на горски ягодки в
устата - посвърших тук за има-няма пет пари служебна работа и сега даже си
правя сметката след малко да поемам по моите частнособственически задачи.
Основната ми цел днес е да направя едно официално посещение на Съвета, с
отделено по-специално внимание на секция “Главен Кадастър и Градоустройство”.
Иска ми се с тези синекурци за последно да уточним – аджеба, ще го строим ли
това наше бунгало законно или пак ще го правим хайдушката, както междувпрочем съм
вдигнал и сътворил единствено с голите си ръце всичко останало по двора. Когато
тръгнах с бичкията да подкастрям и режа дърветата, съседът наш (нали е света
вода ненапита и “честната Марийка от долната махала”…), пръв ме попита дали за
това съм взел предварително разрешение от Кметството. “Пошёл нáхуй!” - му викам
аз; и Кметството, и кмета барабар с кметицата! На мен гората щом ми пречи,
значи че ще я сека - след като пък ми се е цопнала и в имота, в моята си частна
собственост, дето уж била свещена и неприкосновена. Обаче за бунгалото ме
достраша, да не би онези със сините ризки и дочени гащи от Съвета да дойдат с
някой багер, че да ми го гътнат, ако случайно не е строено по техните тертипи и
закони. И в зависимост вече от компетентния им отговор, който пък от своя
страна до голяма степен ще ми определи и настроението, от там ще се отправя към
едно друго място, където ще поръчам евтин материал за строежа. По път ще мина
през още един “музей” за народно творчество и изхвърлени стари боклуци и на
края се прибирам в къщи. Ако е останало малко време и ако онези все още не са
затворили складовата база за инертни материали, може да взема другата кола и да
докарам едно ремарке пръст и няколко кофи пясък. Те пък ще са ми жизнено
необходими в моята утрешна “дворянска” дейност. Брех, че хубаво го измислих
това, последното - значи, че като прекарваме повече от свободното си време в
оправяне на къщи и дворове, ние просто сме се превърнали на “ДВОРЯНИ” - титла с
особено социално значение пред останалата паплач от недодялани немокаяни и
мързеливи безделници да речем, дето не бутат нищо и нямат дори мазоли по ръцете
си. Най-накрая ще се прибера в къщи и ще си довърша работата на компютъра. Там
ще стоя до 21:50, когато ще отида да посрещна Даниела и Ванеса на местния
селски аеродрум. За утре съм предвидил много смели планове и дейности - дано
успея да ги осъществя с Божията помощ и Всевишна милост. Абе аз много бързо
дръпвам с някой обект още в началото, обаче после почват да ми се протакат
нещата – обикновено възникват всевъзможни пречки и прегради от обективен (а
най-често и от субективен...) характер.
Значи, при тази весела обстановка и шарена картина на околната среда, аз
сега приключвам със служебната работна седмица, като за развитието на почивните
дни ще стане дума едва в следващата глава от тъжната ми на моменти изповед.
Последната ще я започнем с всички вас, читатели мои и отново в понеделник
(забравих само да спомена и подчертая “шибания” понеделник – но аз предполагам,
че вие вече се досещате за моите противоречиви понеделнишки настроения и с
разбиране ще приемете това ми грубовато, но пък много истинско определение и
лично отношение, което имам специално към този начален ден от седмицата). А до
тогава, ли? – ами имайте си ги веселите празници и дни, а пък на мен нека
дупето да ми е яко и по-здрав гърбът, че да не се огъва лесно...
08.10.2007 – Олеле-е, майчице! - от къде да започвам сега?
Денят ще ми е къс, за да ви разкажа всичко, ама ще почна поне, пък до където го
докарам... И така – слушайте.
В петък следобед – точно в 14:00 напускам работа (по смисъла на “излизам
по-рано”, “чупя се”, “спасявам се”...) и тичам право в Съвета. Какичката на
гишето ми каза, че нямало да имам проблеми за строежа на бараката –
единственото условие, което трябвало да им се спазва било петното на
постройката да се намира 6 м навътре от предната граница на имота. Ха, че то си
е баш така и по плана даже. Аз представих на дамата едно официално копие –
скица на бъдещия ми градеж, нахвърляна свободно с молив на ръка, а кривите
линии бях подсилил с химикалки и съответните седем основни цвята на дъгата
(червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмносин и виолетов, в случай че някой го
интересува кои са те); и всичко това нарочно, понеже ги знам, че са малко тъпи,
та белким им се изясни точно какво съм решил да скова от дъски. Жената остана безкрайно
впечатлена от моята долнопробна гравюра върху мазния от огризки на пица лист
хартия и ме помоли да й я оставя все за нея и за вечни времена – в цялостната
си практика на държавен апаратчик и номенклатурен кадър (пардон – служител…),
тя не била виждала толкова съвършен документ със статут едновременно на
архитектурен план, скица на прототип и визуална репродукция на някой малоумен
или пък пиян технически ръководител на строителна бригада от ерата на
социализма. С една дума обаче: имаме вече зелен семафор - ще строим, демек!
Хайде, от там тичам направо в един магазин, където поръчах дървения материал.
Тези дни трябва да им го доставят, та в събота ще ида да го прибера с
ремаркето.
Веднага след това се прибрах у нас и понеже беше все още рано и онези не
бяха затворили, отидох с колата на Даниела да докарам една каручка пръст и
малко пясък. Разтоварих мигновено стоката, подредих едно-друго из двора, докато
комарите и мухите ме нахапаха порядъчно добре – точно в този миг се мръкна и аз
влязох окончателно в къщата. Последва едно бързо изкъпване и докато бях още
мокър седнах на компютъра да си свърша и финансовата работа. Паралелно с това
готвих “полска манджа с много лук” в подобрен австралийски вариант: вместо
наденица - бекон, а вместо червен лук – праз, но пък при спазено максимално
количество на яйцата. Междувременно се обади и един приятел, та ни покани да
сме им отидели на гости в събота вечерта. Така стана време и за самолета - аз
излязох в 22:00, за да посрещна Дани с малката на летището; денят е все още
петък и съвсем не беше вече свършил, както много от вас биха си помислили...
Пристигнах навреме, обаче полетът от Аделаида закъсня с близо ½ час, та чак
в 23:00 поехме назад към дома. Докато се приберем, да разтоварим дисагите, да
се видим, да пием по едно питие за “добре дошли” и то стана 03:00 сутринта
кажи-речи. Бяхме се разбрали с учителката, Ванеса да няма урок на другия ден,
за да има време да си припомни забравеното за едната седмица прекъсване. По разбираеми
причини аз станах по-късно, но така или иначе в 11:00 смяната ми по двора
започна - разни дребни подготвителни дейности, бъзикане по оградката, пробивах
бетонните блокчета за кабела на лампите и така денят ми мина неусетно. Голямата
офанзива обаче дойде по линия на съвсем непланиран обект - като станах зарана,
гледам че съседът беше докарал служебния пикап и реже нещо из тях; кърти клони
и си чисти двора. Аз веднага реших, че ако и аз направя същото, мога да
натоваря моите клонаци и изхвърлянето на боклука да стане само с едно ходене до
бунището. Че като подкарах с пелката задния двор откъм езерото - клон не
остана; всичко съм оголил до край! Сега се виждаме какво правим от съседния
квартал още – като на телевизор сме, ама пък и аз дип не се крия много-много.
Понявга се случва да излизам навън гол и от вятъра току ми се мандахерцат
израстъците, но това в моя случай пък си е чиста реклама – може да ме забележат
някои от по-засуканите съседки, а не само сконфузено да ме поздравяват по
тротоарите и да си навеждат главите като монахини. Независимо от моята
интервенция, след някой и друг месец по дърветата пак ще се развият клони и
листа, че иначе гората ни беше много превзела и от шумата й не се виждаше
езерото дори. Така тази дейност отне повечето от и без друго накъселият вече
съботен ден.
Междувременно Даниела пра дрехи, мете по двора, чисти пода в къщи; малкото
също започна да свири – въобще, всеки беше зает с нещо, защото аз никак не
обичам да гледам отстрани хора как бездействат! Вечерта отидохме на гостито -
Даниела занесе топла баница и си изкарахме доста весело. Прибрахме се обаче
същата вечер, че нали за на другия ден бях планирал да свърша всичко онова,
което по една или друга причина съм отлагал в последните 12 месеца! Е, да - ама
не! Таман бях измазал няколко блокчета от оградата - Неничко пристигна
изневиделица. Поработих още малко, обаче на онова диване му скучно: мръщи се,
сърдит – хич не го интересува колко работа има баща му, а най-малко пък гледа
нещата, които прави с ръцете си. Хайде, зарязах всичко пак на средата, окъпах
се експресно и мислех да излезем на някъде, че да се разходим двамата.
Напоследък дрънкам Нени да ми намери една свястна кола от неговия търг, където
работи и всичките ни приказки се въртяха все около колите. Той седна на
Интернета и веднага намери 2-3; викам си, хайде - ще идем да ги разгледаме, хем
ще се разходим таман. Добре ама тази, която аз най-много я исках и ни
харесваше, беше на някакви си 200 км от нас. И естествено ние отидохме баш тази
кола да гледаме. Тъкмо и екскурзийката си направихме, поприказвахме си
хубавичко по пътя - и на отиване, и на връщане.
Колата обаче - чудна, с всички “екстри”, които аз исках. Карахме я – оная
върви като пушка, а пък от вътре беше га че ли сега слиза от конвейера: чиста,
една прашинка няма по тапицерията. Викам си аз тутакси - ще я купуваме тая! И
почнаха едни дълги и мъчителни пазарлъци, та от $16,500 се спазарихме да я
вземем за $14,750. Добре, викам - тъй и тъй сме тука, ако хората са готови с
всички документи, превеждам им сумата в момента през Интернета на тяхната
сметка и се прибираме с колата. Обаче за зла врага аз не мога да превеждам
повече от $5000 на ден, а Даниела може до $10,000 - само че те си останаха в
къщи с Ванеса. Кое ли ми е ставало от първия път, че сега и това? - дадох на
хората само едно капаро в размер на $1000, което беше единствената сума, която
можах да изтегля от банковия автомат. С тях се разбрахме отново да идваме за
колата, след като успешно им преведа парите - нова екскурзия от 400 км, с други
думи. Тръгнахме си ние и аз бях много разочарован, защото всичкото го бях
премислил и измислил до най-малките подробности, само дето не се бях сетил за
тези шибани финансови ограничения на моята сметка. После Даниела каза, че ако й
се бях обадил по телефона, тя щеше да ми даде номера и на нейната сметка, при
което аз можех да преведа парите на място, все едно че са от нейно име. Добре,
ама това се разбра чак когато се прибрахме обратно у нас в 18:30. За пореден
път се примирих със съдбата си – зер, можех ли и нещо повече да направя, освен
да си сипя няколко поредни мастики, потънал в мълчалива размисъл?... Неничко
тръгна обратно към Бризбън почти веднага, че имаше среща с приятелката си, а
ние с леля му Дана си направихме едно съдържателно тържество по случай идването
на новата кола и във възхвала на тъпия й собственик (също новият...), който
през деня се обажда 6 пъти да каже колко много си го обичка Даниелчето, а пък
когато трябваше наистина същото туй Даниелче да му свърши малко работа - не се
и сети даже да му звънне по телефона, че да му продиктуват числата на сметката,
а и за да не се гневи повече! Майната му, ще си кажем пак...
Така нещата опряха отново до масата - Даниела беше запалила оджака с
възможно най-мокрите дърва, които й бяха попаднали в ръцете, чиято пушилка се
разнасяше на километри (на дървата бре, не на ръцете й); те бяха вече седнали с
квартирантката на сладки приказки и бяло вино с разни мезета, чрез които си
действия бяха поставили началото на едно съвсем малко градинско увеселение.
Мъжът на квартирантката през това време все още беше на работа, но в 20:30 си
дойде и направо се присъедини към нашата доста понапреднала вече с алкохола
компания. Опекохме и по някоя мръвка на жарта, малко картофки извадихме,
салатки, напитчици - хайде, поминахме и този път с каквото дал Господ, а Той е
доста щедър по тези географски ширини, забелязвам...
Едва в 23:45, полупиян-полутрезвен изведнъж се сетих, че на хартия вече бях
купил колата, а пък още не бях превел парите на хората - като прибрахме масата
и чиниите, от там насетне се занимавах с компютъра, та през Интернета да свърша
и тази работа. Пропуснах само да отбележа, че точно по средата на нашето
импровизирано тържество се изля един чуден дъжд, който на места е бил придружен
с ураганни ветрове, паднали стълбове на Енергото, хора и къщи без ток и прочие.
Ние пак останахме скрити под крилцето на Майка Божия, защото освен че дъждът ми
поля обилно доматите и останалите безсмислени насаждения на Даниела, никакви
други щети не ни бяха нанесени – нито на нас, нито пък на мизерното ни
имущество. Ураганният вятър е носил със себе си и доста пепел от пустинята.
Като станах тази сутрин колата беше цялата червена, все едно че си стъргал
керемида отгоре й! Сега пече слънце, но се надявам отново да завали пó към
следобеда, че да я измие. Ако ли не - от довечера вече Неничко ще се грижи за
тази кола, защото като вземем новата, той става собственик на моята стара. Тя
изслужи времето си много вярно и аз с дълбока носталгия се разделям с нея. Нени
иска да я понапудри малко, да я изчисти отвътре, да я излъска отвън и да я
продаде, че със спечеленото да си купи нещо друго. В нея вече няма и много
пари, защото е доста вехта, а и е навъртяла близо 340,000 км пробег. Това е
доста почтена възраст за една кола и при пръв отдал се момент, човек трябва да
се отърва тутакси от такива “антики”. Е, разбрахте вече с какво са ми били
запълнени почивните дни - следобед към 16:00 тръгвам обратно за Бризбън, за да
взема Нени от тях - отиваме да приберем колата, че да се връщаме по живо по
здраво. Старата кола остава при него, а аз ще се прибирам с новата. Дано вие да
пристигнете по-навреме и да не се налага да я чистя и мия във ваша чест, защото
нали знаете колко много обичам да се разправям с подобна и напълно излишна по моему
автомобилна козметика...
09.10.2007 - Значи - продължаваме нататък с изповедта.
Вчера не бях особено зает, да не казвам че хептен нищо не правих. Но пък иначе
стоически издържах до 16:00, когато най-после си тръгнах. Отидох да взема
Неничко от новата му квартира. Само пуснахме по една вода в кенефа, натоварихме
се и хайде – пак на път. След около час и нещо пристигнахме на мястото, от
където трябваше да вземем колата. Хората бяха много симпатични, младо семейство
- попълнихме документите, турихме подписите си и колата вече стана наша! На
връщане по пътя ни връхлетя една страшна буря, с много силен страничен вятър и
изобилие от проливен дъжд. После като излязохме от облака пак се проясни и така
стигнахме до Бризбън в квартирата на Нени. Там вече на спокойствие си взех
моите неща от старата кола, прехвърлих ги в новата, казахме си още някоя и
друга приказка с него и аз тръгнах към нас. След още един час вече си бях у
дома - стопанката ме посрещна на портата с бяла погача и шепа шарена сол; тя
много хареса новата ми каручка (че на нея и конете й не са баят малко...). До
това време на деня (по-скоро вечерта), отрочето ни спеше вече отдавна, а ние с
майчицата му седнахме да ядем боб с разни месни остатъци от предишната вечер.
Първите ми впечатления за тази кола са изключително добри - това е едно от
нещата, за които само съм си мечтал, без въобще да съм мислил, че някога ще се
превърне в реалност. Обстоятелствата, при която я намерихме и купихме, както и
самите хора от които я взехме - въобще всичко, ама всичко толкова много е
навързано едно за друго, та не мога да не си мисля, че и тук има някаква Божия
намеса и поличба! Да не говорим пък за евтината цена, за общото състояние на
колата, за външния й вид, пробега и т.н. Толкова много фактори се нанизаха един
след друг, че просто човешката личност би била безсилна да ги нареди по такъв
безупречен начин, освен единствено с Божията помощ и милост! Е, че сега на края
ходихме два пъти до там от много акъл – за това не можем да обвиняваме никой;
просто за да можеше всичко останало да бъде така както стана, трябваше да избие
на някъде в някоя незначителна неудача. И то какво? - че се разходихме още един
път, много важно!
Така - прибрах се, значи, много щастлив но и доста изморен снощи в 22:00.
Амчи то цял самолет е туй чудо бре! - аз не съм му свикнал на мурафетите, не му
зная копчелъците за какво са; радиото щом не можах да си пусна по пътя, можете
да си представите за какво става дума. А пък и фактът, че когато я взехме навън
вече беше напълно тъмно, а и дъжд беше почнал да вали - за кое да мисля
по-напред? Сега тепърва ще изучавам кое нещо кога се натиска и защо. Тези дни с
особени дейности няма да се занимаваме, освен с изучаването на колата.
Моите вечерни часове отново ще бъдат посветени на музиката, че изпитът на
Ванеса взе да наближава. В събота възобновяваме уроците с учителката, а аз през
деня ще се занимавам с оградата. Може да ми се обадят да ида и за материала на
бунгалото, който поръчах неотдавна, та все още не знам как ще ми се подреди
програмата за почивните дни. Имам доволно много работа, за да се притеснявам
какво точно ще правя. Даниела сигурно ще приготви нещо за вечерта, че тогава
пък сме канени на голямо тържество - освещаване на къща; препиване с осиране!
Наши приятели купиха наскоро дом – тези, дето им помагах да си местят багажа в
него. Та те, миличките ще ни събират заедно с целия цигански табор да им
посетим новата колибка, който акт на добра воля от наша страна ще се осъществи
в съботната вечер – аз още от сега си представям каква галимация ще настане
там, под покрива на скромния им дом... Дано успея поне през деня да понаправя
нещичко, че много ми замръзна пак дейността напоследък.
Това са най-близките и предстоящи планове - за далечните не смея да мисля;
каквото дойде и както дойде. Сега нали и вас вече чакаме с такова огромно
нетърпение – съгласно самолетното разписание вие ще пристигнете в петък
следобед. Най-вероятно пак Даниела ще ви посреща на летището (естествено заедно
с малката Ванеса…), защото по това време все още ще съм на работа (чак до
17:00). Докато пътувате към нас, аз ще си дойда бързо, че да опаля пещта – за
милата ми майчица ще има нарочен боб или постна леща (нали е и петък на
всичкото отгоре – църковните канони трябва да се спазват дори и на края на
света...). Иначе за неверните грешници като нас, празничното меню сигурно ще
включи кюфтета на скара с картофи на фурна за гарнитура. Предполагам, че вие ще
сте и доста изморени от дългото пътуване, но пък живи и здраве да сте само – от
там насетне плановете ще ги правим на място.
Няма коментари:
Публикуване на коментар