Писмо No 29 (V-VII.2008) [#2]

03.07.2008 - Продължавам с изповедта си пред целия свят. Последните ден-два не съм писал нищо, защото се бях зачел в една поредица от статии в Интернет, търсих нотите на Ванеса и уплътнявах работното си време с разни други своеволия и низ от свободни занимания. Седмицата кажи-речи мина вече - вчера ходих до Неничко да го видя, че предишния ден беше паднал в един ров, където поставят тръбите, та си навехнал глезена. Правили му снимка – нямал пукнати или счупени кокали, но мястото беше малко подуто от травмата и го болеше. До следобеда обаче вече можеше по малко да се подпира на болния крак и така с куцукане да се придвижва криво-ляво. Днес вече хептен му няма нищо, защото беше успял да си кара колата и да отиде до негов приятел. Утре пак ще ходи на контролен преглед - ще му дадат сигурно още няколко болнични дни, докато се оправи съвсем. Абе, все да има по нещо за тревога - иначе не ми е пълен живота на мен, какво да ви разправям...

Снощи Мария ни беше на гости - нали и тя е във ваканция, та дошла да види дъщеря си; после пък се срещнали и с Даниела. Снощи с нея направихме едно импровизирано тържество - гледахме и последния концерт на група “Бо-Бо-Бо” и страшно ни хареса. Ние не го бяхме гледали преди и сега всичко ни беше много интересно. Сутринта Даниела замина рано-рано на работа, аз докарах Мария до Бризбън, като преди това заведохме Ванеса на занималня в училището. Тя и другата седмица е във ваканция, след което започват третия учебен срок. Децата ще имат още една ваканция през Септември и хайде - дойде пак Коледата. Онази вечер й разглеждахме свидетелството, което им издават за полугодието. От горе до долу по предметите има “В”, на места даже “В+”, но само едно “А-” се мъдри из бележника. Забелязва се някакъв напредък у нея, но до резултати с пълно “А” или поне повечето “А-” и тук таме “В+”, не знам кога ще стигнем.

Утре вечер Желязко ни е поканил на неговия 50-годишен юбилей. Даниела му е купила много хубави кристални чаши за червено вино - той обича да си сръбва винце, та подаръкът ни ще му е от полза. Отново ще бъдем в същия гръцки клуб-ресторант, където неотдавна празнувахме на Бранко рождения ден. Там даже е станало някаква традиция, всеки петък по вечеря и след работа Бризбънските българи да се събират и да си правят раздумка на хубава музика, нашенска евтина храна и по-достъпни като цена напитки. Аз утре сутринта ще дойда на работа с мой колега, който живее недалеч от нас и ще си оставя колата пред тях, а вечерта Даниела ще дойде да ме вземе от работа с нейната, та да вървим от там направо в ресторанта. Общо взето присъстващите ще са ви добре известни от други наши партита и сбирки - постоянното присъствие, без които един моабет просто не е моабет!...

Днес следобед от работата ще ни водят в един парк да играем ГОЛФ, което пък щяло да ни сплоти колектива. Рекох им, да ни бяха завели от сутринта, та още по-хубаво щяхме да се сплотим, ама нейсе. На мен не ми се ходеше особено много (да не река хич), но понеже тук държат на тези социално-класови връзки, та за това отивам и аз барабар Петко с мъжете – а пък иначе от GOLF разбирам точно толкова, колкото магаре от духова музика. Добре поне, че мероприятието ще бъде съпроводено и от малко закуски, ще пием и по някоя бира – въобще, ще се сплотим и обединим като един истински пролетариат. Съвсем наскоро разбрах от къде идва и съкращението на тази снобска аристократическа игра – GOLF или Gentlemen Only, Ladies Forbidden. Разбира се англоезичниците отричат това да му е истинския произход, който в буквален превод на български език и по смисъл звучи нещо като: “Само за господа – за дами забранено”. Смята се, че навремето играта е била преимущество и приоритет на мъжката част от народонаселението и нежната му половина няма място и работа там. Добре де, ама в днешните модерни времена жените толкова много изпрекаха, та почнаха и те наравно с мъжете да мандахерцат разни пръчки и сопи, вместо да си гледат дечурлигата из къщи и да им бъркат кашичките в кухнята. Аман от таз криворазбрана еманципация – само не знам кое ще свърши по-бързо света: дали комунизма, който вече го започна откъм единия му край, или пък еманципацията на жените, които влязоха и в политиката ни даже. Ама и какво съм седнал да се учудвам: щом има жени, които си бият мъжете, осакатяват ги, режат им пишките докато спят, стават войници и воюват, участват в банкови обири и дори отказват да раждат деца или пък да ги кърмят, този свят е тръгнал към своята тотална гибел и разруха, а връщане от там няма да има – късно ще е твърде за всякакви поправителни изпити. В тази връзка - “Cherchez la femme”, както казват нашите френски побратими за своите посестрими, да са ни живи и здрави…

За по-далечни събития, планове все още не смея да правя. Онзи ден пристигна поредното ви писмо - защо майка не ги слага в по-малки пликове тези нейни писма, няма ли да е по-евтино? Благодарим за подробната информация, която идва от вас. Радваме се, че сте добре и че всички приятели и познати са “налице”... Аз от своя страна почти всяка вечер гледам да написвам по едно съобщение, за да се поддържаме в постоянен контакт. Единственият близкостоящ план е за тази събота и неделя, когато са предвидени забавленията ми покрай плочките – първо прибирането им, после евентуалното започване на нареждането им и т.н. Обаче тукашната Любка Кумчева предсказа времето, че щяло да бъде непостоянно - може би с превалявания предимно от дъжд, дори и по високите котловинни полета по простата причина, че тук сняг изобщо не пада. А пък на мен и един лек дъждец ми стига да разлигави калта и да ми провали деня – така че за сега не се знае колко от насрещните планове ще бъдат осъществени безпрепятствено и дали няма да обявим уикенда за дъждовен, без излизане на хармана. Тази събота Ванеса няма да има урок, защото и учителката е във ваканция, но ние имаме достатъчно много да учим - нови и стари песни.

Още нищо не съм направил по въпроса със старото пиано. Откакто е спряло не съм се занимавал с него, да видя къде му е повредата. Нямам и достатъчно време напоследък, та за това е всичко. Филм имам почнат за Ванесиния музикален талант - и той чака обработка, надписи и т.н. От камерата имат да се вадят разни кадри - кога ще е всичко, това не ми е много ясно; аз и на онзи свят да отида, пак времето ще ми е малко…

07.07.2008 - Ето че отново дойде понеделника, нагазили дълбоко в помията на новата финансова година и вече със съвсем ясно очертани представи за Коледно-Новогодишните ваканционни дни. Иска ми се да отидем малко на море, та съм намерил една къща, която я дават под наем (нещо като профкомитетската квартира на добрата стара “Електроника” в Приморско). В къщата има общо 9 спални, с 6 бани, башка другите кухненски и сервизни помещения, където могат да се приютят 22 човека. Само работа за нас - да се съберем тайфата и да си изкараме няколко дни като белите хора (аз даже имам мераци и за малко по-продължителен престой - нещо като възстановителен балнеосанаториум и билколечение след тежка трудова година в някой рудник за въглища...). Но за това специално, ще стане дума в моя разказ известно време по-нататък - нека сега да наблегна на изтеклите почивни дни, като събития с по-прясна информация.

В петък вечерта аз бях на работа до 17:30, когато Даниела и Светла заедно с дечурлигата, дойдоха да ме вземат от офиса, та заедно с тях да вървим на рождения ден. Краси също пристигна на мястото, както се бяхме разбрали, за да пътуваме заедно, че той не познава Бризбън много добре. А пък аз, след като толкова добре го знаех тоя шибан град, та се обърках из уличките му таман 6 пъти: влизам в една, непознато ми звучи - не е тук значи; после влизам в друга - още по-непознато ми се струва; в третата вече си казах: в най-първата е трябвало да влезем, която умишлено уж подминахме, щото бяхме сигурни, че не е там. Та се въртяхме в кръг като лумпени, от което пък много добре се запознахме с околната среда. На края, съвсем случайно в една от страничните улици зърнах колите на нашите приятели пред ресторанта, та налучкахме мястото. А пък аз там нямах и намерения дори да ходя, защото мислех, че не се движим в правилната посока. Ама обикновено така става, когато човек не посещава по-редовно едни и същи места...

Както и да е - влизаме триумфално в гръцкия клуб-ресторант. През деня там се събират пенсионерите от съседните квартали и играят табла, карти и шах, сърбат кафе с леблебия и соя, като натискат столовете по цял ден дорде не запълнят дузината пепелници, разхвърляни небрежно по омазнените от маслини и зехтин маси. Чак привечер, когато залезят и последните лъчи на слънцето, същото място се превръща в нещо като селска пивница от разказите на Йордан Йовков. Категорията на заведението варира според своята клиентела и се намира в границите между РСВ и перонен бюфет - обаче съдържателите имат всичко необходимо, за да готвят разкошно, а пък отделно дето е и сравнително евтино. Разбира се последните условия напълно омаловажават категоризацията на въпросната кръчма и след второто до третото поредно питие, човек дори не се и замисля даже, че масата му няма покривка, че чашите от дебело и масивно стъкло, нащърбени по ръба също са малко лепкави и мазнички, вероятно от червилото на някоя пищна гъркиня с крив нос, дебел ханш и големи цици, а пък вилиците са ги белязали с по една рязка на шмиргела, за да не се крадат поголовно, както едно време изчезваха от столовата на социалистическите ни заводи и предприятия. В случая компанията е по-важна и хората – именно те създават атмосферата, а това никак не ни липсваше; дори имаше в изобилие. Желязко беше поканил около 55-60 общи приятели, сред които Ани, Албена, Васил, Ива, Стефчо, Мира и още неколцина други, които вие така и не познавате. Откъм нашата страна обаче бяхме почти всички, които добре си спомняте - единствено без Янкови, че те имали други гости и Миленчови; не разбрах по какви причини пък беше тяхното отсъствие. Тържеството беше в най-пълната си сила - Желязко навършваше 50, а сина му Силвестър - 20 години! Поради тези сериозни причини партито беше общо за двамата - с две торти, с два комплекта свещи и т.н. Веселбата продължи докъм 23:00, когато гърчолята едвам ни изгониха от ресторанта, за да метат дъсчения под подире ни. От там се грабваме и една по-малка агитка отиваме право у Желязко, за да си продължим започнатото - синът му с неговите младежки гости, между които ние, Ваня, Бранко, Емо и Росица, златаря Петьо с жена си и едни други, като уж по-улегнали и разумни посетители. Та, хайде - пак маси, китари, песни; до 02:30! Тръгнахме си и едвам в 03:45 бяхме вече в кревата. Добре че Даниелчето не пи нищо завалийката, та ме изсипа пред нас като чувал с картофи. Малкото заспа още у Желязко, заедно с Моника (малката на Емо и Роси); продължи да спи и по пътя в колата - въобще то е едно много добро дете, което обаче не случи на родители...

Още по магистралата започна да ръми един тих напоителен дъждец, който на сутринта вече връхлетя връз къщата ни с най-страшната си сила. Аз щях да ходя за плочите, обаче лошото време (а и не само то...) осуетиха ранното ми ставане. Независимо от всичко, като се посъвзех направих един курс с ремаркето - докарах 248 парчета, които запълниха канатите до горе. Като общо тегло това също не беше малко - една плоча тежи около 4 кила. Дорде се натутам, дюкянът в 14:00 затвори, поради което ще се наложи другата събота пак да ходя нататък за останалите два курса. Количеството на плочите е 720 бр. - както и да ги разпределям, все са си три изхождания напред-назад, сумарно отговарящи на разстоянието между Габрово и Ямбол. Започнах подредбата им в най-вътрешната част на мястото - баш до дуварчето към съседката, където опъвахме мрежата с татко. Следобеда трябваше да проведа някои компютърни занимания, последвани от задължителното свирене с Ванеса. Привечер пък отидохме у Нолин и Уоли, които ни бяха канили на вечеря. Там веселбата ни беше малко вяла поради общата ми физическа немощ и аз даже си тръгнах по-рано, докато Даниела остана след мен да си довършат клюките; всички ме помислиха за болен, а аз бях само изморен от предната пиянска нощ. Като споменах думата “болен”, та се сетих за една сказка - много стара и престара, вероятно колкото света, та чак и позабравена даже. В цял свят е всеизвестно, че алкохолизмът е болестно състояние. Само у нас обаче, като отидеш на селски сбор и почват да те питат: “Ти защо не пиеш, да не би да си болен от нещо? Удари една-две бири поне, ако пък вземаш хапчета!”…

В неделя още от тъмни зори хукнах да доставя пясък, обаче и двете места, от където редовно пазарувам инертните си материали бяха затворени по непонятни за мен причини. Обикновено работят и в неделите, поне до обяд, но не и вчера. Така всичката дейност остана да виси за следващата седмица. Но пък с Дани се заловихме да почистим къщата, като на механата отделихме подобаващо внимание - аз изтупах чергите, измих пода и пак ги застлахме. Тези дни ще закарам на ремонт и старото пиано на Ванеса и от там нататък най-вероятно ще се мъчим вече да го продаваме, подаряваме или каквато съдба му е отредена. Неничко да е човек и да иска да свири, че да му го дам на него - но той едва ли ще прояви интерес за връщане към музикалните си дарби и способности...

Междувременно аз сам окосих тревата пред бунгалото с машината на Рон - той я завеща на Нолин, та покрай тях и ние я ползваме. Тази дейност не беше кой знае колко зле, но когато трябваше да се занимавам с отсичането на ръбчетата и подравняването им с онази моторната косачка, в мен вече бяха нахлули черните помисли... След като загубих сума часове в чудене и маене кое как да правя, взех решение да викаме градинар и той да се занимава със зелените ни тревни площи. Съседът на Уоли ми даде един номер, на който да се обадя и след малко ще видя какво ще направя, след като говоря с човека. Но определено на всеослушание заявявам, че това не е работа за мен - НЕ БЕ, аз не искам и да се научавам даже как се прави! Толкоз много други работи съм свършил и са ми минали през ръцете - е, само това косене няма да го бъде; ай сиктир ти от сеното, че и барабар с косачката!

Привечер приключихме с дейностите, Даниела и Ванеса отидоха по пазар, аз седнах на компютъра да си оправям финансовите батаци и така денят мина безславно. След рутинното ни свирене с Неси, кратка вечеря и други ритуали, всички легнахме изморени и жадни за възстановителен сън...

09.07.2008 – А пък ето какво става и по-нататък с нас, значи. След като онази вечер говорихме по телефона и разбрах, че ще си имате гостенка, малко се отпуснах и не съм пращал нито съобщения, нито съм писал в писмото. Вчера не помня с какво се занимавах - а, да: продължавам организацията на Коледно-Новогодишните ваканционни дни, та писах обща покана до нашите приятели. Общо взето съставът ни е същия от планината - да видим какво ще стане.

Вчера говорих с един техник на електронни пиана и се разбрахме да му закарам повреденото у тях, дано му вдъхне втори живот. Той точно така си записа и на квитанцията: диагноза - МЪРТВО! Казах му къде какво съм гледал и тествал, дано да са му от полза моите жалки опити. Щото аз по-далече от бушон не стигам - ако видя че е изгорял, тутакси го сменям с нов и така обирам всичките лаври, че съм отремонтирал нещо. Но ако предпазителят се окаже здрав (както например в този конкретен случай, а и не само…), познанията ми бързичко приключват и тогава принудително се обръщам към специалист. Като се прибрах снощи, закачих ремаркето (предната вечер го бях измил от калта) - Уоли дойде да ми помогне и заедно с Даниела го качихме в каруцата и заминах при майстора. Оставих му пианото и се прибрах - Ванеса вече беше легнала. Ние с Даниелчето пообсъдихме предстоящи екскурзии и мероприятия на по чаша винце, вечеряхме набързо и си легнахме.

Аз довечера след работа ще ходя на едно интервю за работа - от някаква фирма искат представител за реклама и предлагане на проектантски и чертожен софтуер (3-измерна компютърна програма). Та ще отида да видя за какво става въпрос - ако мога да се махна веднъж завинаги от това шибано ежедневно висене пред компютъра, ще съм много доволен - до голяма степен нещата ще зависят и от условията, които предлагат онези. Сега, когато трябват повечко средства, за да намалим дълга си към банката, който ни отпуснаха за другата къща, от особено важно значение е аз да печеля по-тлъсти суми. Това теоретично е много добро пожелание – само че на практика се получава тъкмо обратното: по-тлъсти ни се явяват харчлъците, вместо да ни затлъстяват доходите...

Иначе от тази служба не съм особено доволен (да не река хич…) - първо нямам много работа и по цял ден се чудя как да се свирам, демонстрирайки дълбоката си заетост. Така е в началото на всеки проект - докато инженерите си бият хала на главите кое, как и къде да става, за нас простолюдието не е кой знае какъв зор. Очаква се впоследствие да има много работа, но за сега е тихо и спокойно – като пред буря. Отделно от всичко, самата дейност и начинът, по който всичко се развива не ми харесва, не ми е интересно и не давам кой знае колко от себе си. Аз съм по-голям спец в самия машинен дизайн и в изчертаването на крайния продукт, а не да правя глобални изгледи на цели заводи и комбинати за цветни метали, да въртя конвейери от тук и от там, разни складови помещения, огромни силози, каменотрошачки и прочие минна екипировка. Аз съм по тънката част - дай ми болтчета, гайки, сечения, изгледи, машинария. Там ми е силата, а пък и точно това ми е интересно да правя. На всичкото отгоре в тази фирма не се използва 3-измерното проектиране, а скучното обикновено чертане само на планове. Миналата седмица имах една отделна задача, за някакви вентилационни капаци над електролитни вани, от където всъщност ще вадят златото в крайна сметка - след като се промие рудата, очисти се от примеси и мине през милиони сита, турбини, водни и киселинни бани и сигурно още толкова химически и механични процеси, за които нямам и хабер. Та, тези капаци ги разработих в няколко варианта, в принципни размери и на съвещанието, което са имали “кочите глави” бяха много добре представени. Механически били перфектно издържани, с изключение на това, за което самите те са предназначени - а именно, да изсмукват вредните газове и пари над ваните. Но това е проблем на химици, хидравлици и други специалисти - те като ми подадат правилната информация, от там нататък пък я поемам аз. Е, показах им поне на какво съм способен и ако има да се прави нещо подобно, да го дават на мен. Ще видим колко от всичкото ще се осъществи – аз не залагам големи надежди в тази посока.

Иначе в ума ми си остават моите лични проблеми, планове и мечти - мисли за бъдещето и спомени от миналото. На Неничко са му дали един месец болнични дни, докато му се възстанови глезена; паралелно с това ще ходи и на някакви физиотерапевтични процедури и така ще кара, дорде се оправи напълно. Чуваме се редовно - хем ме е яд на него, че ми иде да го утрепя чак, калпазанина; хем пък в същото време ми е толкова скъп и мил, че по-скоро бих пребил и излежал майка му... И най-често си поплаквам, за да ми мине мъката – даже в момента, докато пиша всичко това и очите ми се насълзяват неудържимо...

Бяхме канени за този петък у Ваня и Бранко, но на другия ден вече на всяка цена трябва да си прибера плочките, че да почна и да ги нареждам. Ванеса има урок по музика от 09:30 - не става да ходим и да захождаме предишната нощ. А пък така ще стана рано, ще направя един курс с плочи преди урока; Даниела даже обеща, че ще ги разтовари и подреди, докато учителката дирижира в къщи нотите. После излизаме заедно с нея, че видяла една обява за разпродажба на лодки - ще отидем да видим какво е дереджето и дали няма да се приберем с кораб назад. От там ще отидем за втория курс плочи. В съседство до магазина снощи видях една лодка за продан - баш такава, дето ни е по мерак. Искат $5500 за нея, но нищо не ни пречи да я погледнем - от любопитство поне, а не че ще я купуваме. После товарим последните плочи и се прибираме. От там аз поемам щафетата с разтоварването, че ще ми се иска и едно ремарке пясък да докарам - белким на другия ден почна и нареждането им. За вечерта сме поканили Янковата фамилия: млади, стари, бебета - всички. Ще дойдат и руснака Игор с Дарина. Онзи ден най-после му подарих диска с руските емигрантски песни, който татко донесе. Той силно се разчувства и много горещо ми благодари - страшно са му харесали. Та с тях пък замисляме да отскочим до Крумчови идната седмица - да се поразходим малко, зер бива ли само да блъскаме като роби. Преди няколко седмици Игор остана без работа, завалията - сега усилено работи по къщата, която наскоро са си купили с Дарина. Те преди това живееха в апартамент - продали го набързо и купили къщата. Не сме ходили още у тях, защото боядисват, оправят и т.н. В същото време и той ходи по интервюта да търси някаква работа - абе, лесно е само кога седнеш на масата да ядеш или се качиш връз булката да я обяздиш; останалото е зор – голям зор, много пот и тежко бреме. Сега, като си чета от време на време старите писма, та мислено се връщам отново на някои засегнати моменти в тях. Прави впечатление, че доста подробно съм описвал абсолютно всичко, до което съм се докоснал, било то пряко или косвено – анализирал съм политико-икономическото положение на Австралия тогава, както съм предвиждал и нейното развитие в близкото бъдещето. Забелязвам, че ядене, пиене и всякакви екскурзии, които сме си правили през безгрижното време в онези наши най-първи емигрантски години, сега малко се изместиха в тъча и постепенно отстъпиха мястото си на служебната работа, на ангажиментите по отглеждане на деца, в поддържане на къщи, имоти и редица други частнособственически пориви с добри намерения. Въобще, ако написаното се чете внимателно, могат да се направят много полезни изводи, съпоставки и все повече се убеждавам, че дори и след 100 години, тези собственоръчно написани, автентични редове ще бъдат актуални и интересни за всеки, който реши да се запознае с тях. Безспорно вярно е, че поднесената чрез написаното информация е някак си много лична и е предназначена предимно за малко по-тесен, определен кръг от приятели и познати, които по една или друга причина вече знаят кои са главните герои в това необичайно и своеобразно “произведение”, ако мога така да оприлича тези свои драсканици. Но пък наред с това съм сигурен, че тези факти, събития и отделни епизоди биха били интересни и на всеки друг, който има търпението и дръзне да се рови из тези писания – вероятно точно заради начина, по който са се случвали. Погледнато от другия ъгъл обаче – що ми е гайле на курац, кой, защо и дали изобщо ще чете нещо, което така или иначе няма нищо общо с него, а е написано единствено и само да радва и да държи извън зоната на неведението моите най-близки до сърцето и душата хора: родители и сродници, ведно с шепата останали ми верни приятели и политически сподвижници…

10.07.2008 – Ох, а ето каква страшна буря се изви и разрази снощи под купола на семейния кошер - без дори да се очаква и без никаква предварителна подготовка; както по-опитните казват, като гръм от ясно небе, но според мен повече ще му прилича определението “като диария на първа среща”. Прибирам се, значи, след интервюто снощи (което просто си беше една чиста загуба на време, но за това ще стане дума малко по-насетне в монолога...); преобличам се чинно с домашните си дрешки и сядаме да свирим с Ванеса. След свирнята тя тутакси си ляга, а ние с любящата й майчица се подреждаме на софрата около масата. Миг преди това трябваше нещо да си оправя Интернетните кабели, че имах известни проблеми с връзките. Янко ми беше показал едни секретни мурафети - аз ги изпълних съгласно мъдрите му съвети и Интернета ни потече по жиците, като разтопената лава на вулкана Везувий.

Курдисахме се с буля ви Дана зад компютъра да си проверим писмата в електронната поща, да погледнем тук-там из клюкарските сайтове, самолетни билети за Новата Зеландия да потърсим – въобще, все в тоя дух и в тая насока, паралелно с мезета и аперитивчета, които летяха едно подир друго. По едно време се натъкнахме на сравнително евтини цени, в който момент Даниелчето измъкна кредитната си карта от портмонето и се провикна от коридора, ама така, че да я чуят и в съседния квартал: “Резервирай!” Брех, майката му стара и недна! - амчи аз не съм свикнал така внезапно и мълниеносно да действам, бре! Аз първо умувам продължително, че пък после мисля трезво, разсъждавам на глас, преценявам колко “За” и колко “Против” има налице и т.н. - а тя се хвърли презглава и урбулешката като тигрица на парче мърша. Ама тя така действа, малко спонтанно и стихийно - аз в това отношение отстъпвам, със своя благ характер и нежна, хрисима човешка идентичност. Така че, драги зрители и радиослушатели (в случая читатели…) - пътуването ни до южния остров на Нова Зеландия е вече неконтролируем и непоправим факт; тръгваме сутринта от Бризбън на 05 Декември и летим обратно към Австралия на 14-ти. За десет дни се надяваме, че ще направим добра обиколка на въпросната островна земя, която ни бе препоръчана с известно предимство пред северния им остров (където пък се намира тяхната столица Уелингтон и за където ние първоначално се бяхме запътили). Всички разправят, че там било по-красиво, по-зелено; имали високи балкани, дълбоки морета, дивно красиви фиорди, реки, езера и други забележителности на релефа. До тук – отлично; даже много добре, както казваше фатмакът в родната казарма.

Един път загрели с търсенето на билетите и главозамаяни от намирането и резервирането им (отделно дето бяхме вече и баят понапреднали с чашките…), ние хич не се кротнахме до там, ами продължихме с търсенето и на кола под наем. Всъщност не толкова кола по смисъла на понятието, ами искахме да наемем един малък микробус, който е пригоден за спане под открито небе и снаряжен с всичко необходимо за подобни краткотрайни излети. Вътре има малки баня и тоалетна, печка, хладилник и други кухненски принадлежности, с помощта на които човек да преживява по време на своя престой по различните места, които пътьом посещава. По този начин ние можем да спим по къмпинги, по бензиностанции, в градовете и въобще навсякъде, където ни застигне нощта, без да сме зависими от времето (веднъж като климат и втори път - като хронометрична величина); освен това ще бъдем свободни от всякакви предварителни, но пък силно ангажиращи резервации в хотелите и т.н. Абе, мечта - с една дума. За тези десетина дни успяхме да намерим едно такова превозно средство, но все още нямаме потвърждение, че въпросното ще бъде свободно точно за този период, за който на нас ни трябва. Е, надяваме се, но и нищо не знаем със сигурност – изчакваме от засада, притаили дъх като партизанско нападение над мандра, пълна с млечни продукти.

Цялата тази дейност обаче, свързана с подготовката на предстоящата ни Новозеландска авантюра отне доста дълги часове и времето през вечерта напредна чувствително – тъй като не ни се спеше и на двамата (нещо необичайно, особено за Даниела…), та от там нататък продължихме с упражненията. Албенчето ми беше казала една програма, с помощта на която можем да осъществим връзка с нея, а и с всеки друг, разбира се – единствено чрез вградената камера в компютъра. Снощи и с това се занимавах, но понеже беше по-лесно да се обадя по телефона, та за това звъннах първо на вас – исках само да проверя линиите и връзките за междуконтинентален обмен. Оная шашма с камерата ми е по-сложно за проумяване и разгадаване - тепърва имам да разучавам как става номера. Отсреща на жицата беше само татко – а се чувахме толкова добре, сякаш и той беше заедно с нас на масата! Надявам се занапред да осъществяваме повече такива контакти - не е нито скъпо, нито пък невъзможно. А като установим постоянната си връзка и с Албенчето, можете един ден да отидете до тях и дори да се видим през екраните. Доколкото зная тя също е оборудвана за такъв вид виртуални видео сеанси - ба мааму, до къде чак стигна техниката! А ние сме още на ниво лагерни колички и пране “на ръка” със сапун от лой…

Най-накрая, някъде около 01:00 след полунощ вечерях с пържените тиквички, които Даниелчето най-старателно беше приготвила преди да си дойда от работа – като заситих алкохолния си глад и вълчи апетит, мирясах и си легнах полумъртъв. Други новини около нас няма - амчи малко ли са ви тези, бре?...

14.07.2008 - Брей, понатрупаха се пак разни събития и житейски преживявания, които не знам дали заслужават подробното ми описание, но пък го правя единствено заради вас - да си имате някакво развлекателно четиво през дългите и скучни летни дни.

В четвъртък следобед (по-скоро надвечер) присъствах на служебна кьор-софра, организирана от управата, която се проведе тук в отдела. Първо имаше едни пламенни изказвания и речи, произнесени от разни длъжностни лица и синекурци, от които на няколко пъти щях да си ударя главата в дюшемето поради неконтролируемото ми задрямване на стола. В живота си аз на партийно заседание не съм присъствал, поради безрезервната си надпартийност и хронична комунистическа ненавист – обаче определено смятам, че тази служебна церемония беше по-лоша и от най-шизофреничната партийна седянка на всяка една квартална ОФ организация. Отначало дадоха думата на гъзолизците – един през друг се изреждаха да се докарват на шефа и да му се слагат връз дюкяна на гащите. После техните места на трибуната се заеха от лапнипишковците – и те лизаха, мазаха, та чак лигите им се точеха по килима като лепкавата слуз на прегазено от валяк влечуго; грозна, гадна картина от най-социалистическата ни действителност. Добре че най-накрая раздадоха и храната, придружена с малко вино и бира, което раздвижи позаспалите редици на пролетариата; много скоро след това обаче церемонията приключи, заради изпразване на тавите със закуските. Не помня вече по какви причини не съм писал в петък - най-вероятно не е имало нищо за отбелязване и съм си убивал времето с ровене из Интернета.

Бяхме се разбрали с Янко в събота рано сутринта да отида до тях с ремаркето, че да му докарам малко бял чакъл за неговите градинки пред къщи. В 06:30 ги взех двамата с баща му и отидохме на кариерата, от където преди време аз бях взел моите камъни. Обаче на него те не му харесаха и отидохме на едно друго място, където пък той бил гледал някакви подобни камъчета, които повече му отговаряли на мераците. Хайде, отиваме там - натовариха ни с трактора и се прибрахме у тях да ги разтоварваме. Янко беше махнал колите от гаража, та аз да мога да се засиля от улицата и да кача баира пред тях с това шибано ремарке. Гаражната маневра се извърши завидно добре, защото колата беше влязла изцяло вътре, а ремаркето остана точно където трябваше да стоварваме стоката. Количката се оказа с омекнало колело, та ходихме на бензиностанцията да го напомпим. Върнахме се и тримата успяхме бързо да разхвърляме трошляка по места. Понеже имаше още време, отидохме за още един курс камъни - разтоварихме и него, след което вече всички се придвижихме този път към моя обект, от където трябваше да взема плочките и да си отивам в къщи за урока на Ванеса. Янко и баща му дойдоха на свой ред пък на мен да помогнат - нахвърлихме набързо още 275 бр. плочи и потеглихме към нас. Там аз влязох вътре да присъствам на урока, за да запомня кое как го иска учителката и въобще да съм нащрек и наясно с прогреса на малката музикантка. В това време Даниела излезе да помогне на Янко и татко му да разтоварят вагона, че да ми е готов за следващия, последен курс. После те пиха кафета и чайове, ама аз не можах да участвам в дружинката заради учебния процес. Щом учителката си замина, аз тръгнах обратно към магазина да си донатоваря плочките; междувременно Янкови си бяха заминали по техните задачи, а Даниела започна приготовленията за вечерното тържество у нас. Бяхме канили Игор и Дарина, както и целокупната Янкова фамилия.

Предишни дни бях видял една лодка за продан в близост до магазина за плочките, та първо нея отидох да видя – не се бойте, не ми грабна очите и няма да я купуваме. На всичкото отгоре собствениците й искат $5500 - а пък тя няма вид и за половината пари. Натоварих си и последните плочи и се прибрах да ги разтоварвам. Таман беше настъпил ранния следобед, та рекох и една каручка с пясък да си докарам от моите хора. Купих и една торба с цимент да ми се намира за цяр и окончателно се прибрах - за мен наличността на цимент е толкова жизнено важна, колкото за хладилникът ни да не остава без яйца и бира. Пръснах пясъка в началото на мястото, от където ще почна нареждането на плочника и с това моята стопанска дейност приключи.

Същата сутрин Мал ме беше помолил да му помогна да изтръгнем едни дънери от палми, които той беше отрязал предварително. Та и там падна едно яко дърпане, копане, опъване с въже закачено за теглича на неговия микробус - цял следобед се гъзурчихме пред тях! Прибрах се у нас чак в 16:30 – гостите ни още малко и щяха да дойдат. Окъпах се набързо, избръснах се гладко като комсомолско поръчение, помогнах съвсем малко на Даниела и ей ги - нашите хора пристигат. Веднага наредихме масата и седнахме. Бебето спа, игра си, яде, ака и прави всичко, което е свързано и произтича от това. Но пък иначе беше много кротко – чудно ми е само как малкия спа непробудно точно пред тонколоните, през които Васил Найденов виеше баш в ушите му песничките “Тишина”, “Сбогом казах, моя телефонна любов…” и от високоговорителите им единствено шуртеше неугасващият “огън на неговата вечна любов”; миличкото, само то си знае, горкото, ама иначе се държа мъжки и геройски. Междувременно дойдоха и Игор с Дарина - аз по някое време извадих магнетофона и слушахме неувяхващите изпълнения на Владимир Висоцки. На края и китарата влезе в употреба, та стана една много хубава среднощна седянка (вечеринка). Ванеса свири чудесно на два пъти - първо за Янкови, че те дойдоха малко по-рано, после пак и за останалите посетители. За доброто й представяне вчера я наградих с гала-обяд в шибания Макдоналдс, който децата буквално обожават. На мен никак не ми се искаше да я вкарвам зад вратите на противния гигант, но понеже ние по принцип не ходим често там, та си викам да му направя кефа и аз на туй наше дете – че скоро няма да се повтори, това е повече от ясно. По някое време Янкови си тръгнаха, а ние продължихме тържеството с Игоровни до 02:00. Те спаха у нас и в 10:00 на другия ден станахме да пием ободрителни кафета, отрезвителни чорби, бири и т.н. Игор и Дарина таман си тръгнаха - Даниела отиде да вземе Мария от спирката, че и тя била по нашия край. Хайде и с нея да се повидим, да изприкажем клюки и злободневки - стана 15:30. Ванеса изгледа едно детско филмче, ние подрямахме малко с майка й, а вечерта всичко се завъртя в познатия кръговрат до степен на световъртеж – свирене, репетиции и прочие забавления. През цялото това време телефонът ми е бил затворен в едно чекмедже и аз хич не съм чул, че татко е писал някакво съобщение. Довечера обаче ще му отговоря, като поднасям задочните си извинения. Игор ми остави няколко филма да изгледаме, та следващите вечери ще си имаме и културни занимания. То не че нямам какво друго да правя, но нали трябва и малко развлечения да има, съвместно с останалите ангажименти и задължения...

16.07.2008 - Ето ви малко новини от последния час. Нищо ново не се случва под слънцето; че то днес няма и слънце даже, защото пък от два дни непрекъснато вали дъжд - леденостуден като размекнатия лански сняг и мокър като буца лед, топнат в чашата с планински чай. Синоптиците предвиждат да спре до утре и за почивните събота и неделя Слънчо да изгрее отново. На нас обаче плановете ни се промениха малко и този петък заминаваме при Крум. Всъщност това ходене и без друго беше планирано за тогава, но Игор и Дарина имаха някаква работа, та временно го бяхме отложили. Добре ама лудият ми братовчед като разбрал, че ще отиваме у тях и хукнал да готви, да приготовлява пирожки, пелимени и разни други вкусотии. Игор искаше да отнесе със себе си и да представи на потенциалните клиенти някакви техни мостри, за да залее пазара в Бризбън с руски, приготвени в домашни условия хранителни полуфабрикати. Дано успеят - ние в случая сме само дегустатори и вероятни консуматори...

Така в петък следобед (веднага след училище, към 15:30-16:00) потегляме на Северозапад - с Игорови ще се срещнем на около половината път и от там заедно продължаваме към Крумчови. Аз своевременно бях отменил урока на Ванеса за тази събота и тъкмо мислех да го възстановя и ето, че плановете се смениха и подредиха сами – без да ги насилвам. Даже за неделя вечерта бяхме канили и гости – тези дни от Нова Зеландия пристигат синът на Нолин и Уоли, барабар с новата си жена и двете деца от старата, та всички щяхме да се събираме у нас на двора. Само че при новия развой на събитията, с тях ще последват други аранжименти.

Казах на Нени да дойде с нас, нали сега е в болнични дни заради глезена. Иначе кракът отдавна му е минал, но той продължава да ходи на физиотерапия и не работи - официално де, защото вчера и онзи ден пък ходил да помага на един негов приятел, та двамата блъскали с лопатите на някакъв строеж. Сега е влюбен в професията на зидаро-мазачите и бетонджиите - това искал да работи. Абе люшка се като презряла круша преди падане, ама той си знае най-добре какво да прави. Още повече, след като е щастлив от собствените си решения - не може да се сърди на никого (като мен например, дето исках да ставам боклукчия и да карам боклукчийски камион, после да бъда автомобилен състезател като Илия Чубриков; след това минах през артист като Митко Бомбата и Стефан Данаилов взети заедно, а пък на края станах само един прос’ “инджинерин”, че и туй ми дойде май много - и за това естествено сте “виновни” само вие, ха-ха-ха…).

Мисълта ми беше, че ако Нени реши да дойде с нас, ще бъде много весело и аз ще бъда особено щастлив. Те с Крумчо много си допадат и въобще много се тачат. Ама то обикновено си е точно така с приятелите - те не задават въпроси, не се тревожат кое как е, с кого е и какви ги върши. За това аз съм по-нежеланата партия и страна, защото аз все говоря, поучавам... Колко разбира и колко му влиза в главата - не знам. Сега цялата работа е криво-ляво да се изтикат тези 6 месеца (е, вече останаха само 4 ½...), докато му върнат книжката, че Бранко да го вземе на работа при него и да го научи на кадърен занаят. Уж това най-много ни се иска, ама де да видим...

Иначе всичко останало си е както го оставихте - и нас, и двора, и изобщо. Даниела работи, Ванеса почна училището, свиренето й не спира нито за миг и става все по-добра и уверена в себе си и своите умения (това последното важи за някои неща обаче, предимно които й харесват - другите само ги мечи и мъчи като гладен циганин на сватба). Но независимо от всичко задължителната програма си е като закон, а докато дойде време за волните й изпълнения, баят вода ще изтече. Тя самата казва, че ще учи музика до 19 години, а не до 25, защото тази цифра й се струвала прекалено далечна. И като стане значи на 19 - почва да си свири само това, което на нея й харесва... (в което няма нищо лошо, но пък яка ми душа и на мен до тогаз...).

17.07.2008 - Добър ви ден - новините ми са оскъдни, да не кажа никакви. Но просто за да спазя традицията, реших да драсна някой и друг “безсмислен” ред, както Шóри некомпетентно се изказва за моите съкровени писания. Аз обаче упорствам и продължавам да имам наивността, че един ден тези редове ще се четат и от други хора - може би дори посмъртно. Няма гений, който да е бил признат приживе - амчи аз ли ще съм първият, бре?...

Времето от тази сутрин се изясни, слънцето напече отново и добре че стана така, за да се затопли и водата в бойлера на покрива. Тази сутрин беше почти студена и аз едвам си измих косата, защото иначе щях да замръзна. Гледам се даже в огледалото, че сапунът е останал тук-таме из кичурите ми и сега приличам на зализан, току що излизащ от затвора мексиканец.

Цената на бензина продължава стремително да наближава двата лева (долара, де...) - може би за Коледа това ще ни бъде “изненадата” от правителството. Стягаме се вече за краткото ни пътуване до Крумчови - те ще са наготвили сериозно, но аз от своя страна ще приготвя една бяла салата “Снежанка”, с много чесън, копър и други съставки. Нека има за разнообразие, а пък и там, при техните нулеви температури, чесънът ще ни пази от настинка.

Довечера ще запиша поредната песен на Ванеса, защото ако отлагам още малко и тя ще почне да я забравя. Сигурно ще щракнем някой и друг кадър през почивните дни на нашата малка екскурзийка - дано се събере материал да напълня един диск, че да пратим вече нещо. Като знам колко много очаквате всякакви новини от нас, та ми става хем съвестно, хем мъчно за вас, че ви оставям така в неведение за толкова дълго време. Обаче и на мен напоследък много ми се събраха дейности от най-разнороден характер, та все не смогвам да се оправям навреме с всичко. И като видя, че нещото не може да се осъществи веднага и съвсем го зарязвам - но полека-лека всичко ще се получи, само дето не става бързо... Добре, че е тази възможност, която имам на работа, за да ви написвам по някоя глупост - може да е “безсмислена”, ама все пък си е нещичко, нъл’ тъй!...

Преди време Тони (нашия комшия) ми беше дал стария си телевизор, който от време на време само работел и на него му омръзнало да го гледа на пресекулки. Сега ще го нося на Крумчо - да си го оправя и да го ползват те, защото на мен не ми трябва. Обаче кутията му е толкова огромна, че едва ли ще влезе в купето на колата - много ще ми се иска да го разкарам от работилницата, защото пък и доста ми пречи в същото време. Ако не мога да го вкарам в голямата кола на Даниела, ще го оставим Крум да си го прибира, като дойдат следващия път у нас. Той смята, че сестра му ще пристигне скоро - както е според резервацията на самолетния й билет за 12 Август. Дано получи и виза до тогава - ако всичко върви по ноти, Крумчови ще дойдат в къщи предния ден, преди да я посрещнат на летището в Бризбън.

Едва ли ще мога да пиша и утре - може би до тогава темите хептен ще са се изчерпали. Понеже Даниела не работи в петъците по принцип, разбрали са се с родителите на Янко да ги води на някъде сутринта. Сигурно ще отидат на онзи кей, където ходихме заедно с вас; после пък ще ги заведе до луксозните хотели от веригите на “Версачи” и “Шератон”, където водихме Камелия и Жоро един път - спомняте си сигурно. А следобеда потегляме към Stanthorpe - градчето на Крум и Валя. Тя пък на някаква операция щяла да ходи в края на месеца, ама не е нещо сериозно, надяваме се - като отидем ще разберем.

Не знам дали Цецо и Светлана се прибраха от тяхното пътуване по света. Те и в Америка бяха, и до България си идваха, ама скоро не сме се чували, та не знам какво става с тях. Сега, след като вече имаме тези компютърни връзки, безплатно ще можем да се чуваме, че и виждаме даже. Снощи по този повод писах на Албенчето да ми изпрати данни как да я търсим. Само че с тая наша часова разлика едва ли ще можем да се засечем в разумно време - те когато сядат на софрата и влизат в добър дух и настроение (по българското ракиено време), ние вече се гласим да тръгваме “за нивата” (рано сабалам). Ще се опитаме да установим контакт, а след време и вие ще отидете до тях, за да се видим и чуем също и с вас.

21.07.2008 - Ето че след тези почивни дни, които току що минаха като един кратък сън, се посъбра малко материал за едностранното му обсъждане. Почвам направо без много предисловия, защото материалът е доста и ми се иска да разкажа всичко на един дъх.

Петъчният ден на миналата седмица премина изцяло във взаимните ни уговорки с Игор - кога и как ще тръгваме, кой какво да вземе със себе си и въобще разисквахме предимно организационни въпроси с екскурзионна тематика. Аз имах и малко служебна работа, та не съм прекъсвал работния процес само заради един въшлив обяд – сандвичите си изядох на бюрото “в движение” и изкарах деня наведнъж, с няколко кратки престоя за лично облагодетелстване (пиках два път и срах веднъж за сметка на работодателя, което само по себе си ми действа като душевно облекчение). Разбрахме се, че те ще заминат малко по-рано от нас, тъй като Дарина като по чудо се прибрала навреме от работа. Аз си тръгнах чак към 15:00 за дома, обаче дорде си ида по натовареното от следобедния трафик шосе, докато се оправим и потеглим окончателно, то стана почти 16:30. Даниела през целия ден беше заедно с родителите на Янко и много добре си изкарали в разходки тук и там. Свършила беше всичките си задачи и само ме чакаше да си дойда от работа. Нахвърляхме набързо едно-друго в нейната кола и потеглихме. Таман завиваме вече да се включим в главната магистрала, обажда се Игор, че и те току що са пристигнали в района на срещата. Независимо, че тръгнаха толкова по-рано от нас, обичайните петъчни задръствания по пътищата са ги забавили много и бяхме буквално на няколкостотин метра едни от други. Те спрели на една бензиностанция, където уж щяхме да се чакаме, ако бяхме тръгнали по едно и също време. Жените пиха набързо по едно кафе почти в движение и нататък вече продължихме заедно по пътя. Ванеса отиде да се вози в голямата джипка на Игор, та да понадува малко и техните глави, защото на няколко пъти щях да спирам насред пътя и да я оставя там, из полето и нивите... Как не млъква това дребно човече, бре - за миг барем!

Пътуването ни беше спокойно и сравнително бързо, макар и по тъмното - пиковият момент вече беше преминал и всички останали хора отдавна си бяха седнали по масите за традиционните петъчно-вечерни тържества. Около 19:30 ние също пристигнахме у Крумчови и то се знае, че залепнахме директно на софрата - още с влизането ни у тях. Валя беше правила специално пирожки и пелимени - имаше и куп други блюда и мезета. Като прибавим добрата компания, хубавата музика и всичко останало - съумяхме да си легнем чак в 04:30 сутринта. Нали сега Крум уреждаше визите на сестра си, та имаше известни проблеми по документите. Нещо съмнително много са се забавили нещата по пристигането им в самото Австралийско посолство в Гърция, та това беше основната ни тема на разговор и тревоги.

На другия ден не спахме много и към 10:30-11:00 отново бяхме на път, за кратка обиколка из района. Ходихме по места, където сме водили и вас – по този маршрут обикаляме винаги, когато подире си влачим “екскурзионни групи” и го познаваме вече добре. Но пък щом сме всички заедно, на нас винаги ни е интересно – нищо, че ние сме били множество пъти по тези вилаети...

Първо се качихме на онзи хълм, който е като Градище - нали помните къде си правихме снимките с вас; после малко по-нататък вървяхме по пътечката до голямата канара. Аз там намерих една плоча из драките – масивен гранитен камък; плосък и сравнително тънък - идеален за покриване комина на оджака. Нали отдавна търсех такова нещо - ей го, вече е в ръцете ми! А пък онуй тежи, че не се помръдва. Крум ми помогна да го извлечем от бъзака - целите станахме в тръни и кактуси, но плочата вече беше на повърхността на земята! После те двамата с Игор ми помогнаха да я вдигнем, аз я метнах на гърба си като Гергьовско агне и така бавно и полека, като катър натоварен с бурета барут, поех обратната пътека към колите. Бре-ейй, смаза ме пущината, ама и аз не се давам лесно – зер, “силата” на спирта от предишната нощ още не ме беше пуснала...

Довлякох камъка до паркинга, а след малко и основната дружина пристигна. Бяхме тръгнали само с двете коли - тази на Крумчо, която е с аграрно-стопанско и транспортно предназначение, и луксозния джип на Игорови - колкото за престиж, без да издаваме селския си произход. Ние с Ванеса бяхме при тях, а Даниела се вози при Крум. Метнахме канарата отзад във фургона на пикапа и продължихме обиколката.

От там отидохме на язовира - място хем известно, хем и много стратегическо. Там до неотдавна се извършваха множеството масови събори на българското емигрантско сдружение. Понастоящем обаче хижата и столовата, в които отсядахме вече не съществуват - бяха ги отчуждили, прехвърляйки собствеността и отговорността на други спортни инстанции и локални, нестопански организации. Впоследствие се оказало, че това не било много рентабилна и удачна политическа маневра и ги възстановили обратно към кметството и управата на местното настоятелство. Има вероятност даже Крум да поеме стопанисването на тези сгради, да стане нещо като хижар, но още нищо не се знае. Това са само догадки и мераци, ама не са подплатени с кой знае колко сигурност...

От язовира продължихме към Пирамидата. Там Игор и Дарина много се изненадаха като я видяха и видимо бяха много щастливи. Аз, веднага щом свърнахме по пътчето, което водеше натам разбрах, че това ще е следващия туристически обект - обаче нищо не им казах, за да има елемент на изненада. И разбира се изненадата беше пълна, като видяха тази огромна купчина от камъни, струпана там под най-правилната си геометрична форма от някой ексцентрик или навярно луд... Независимо от всичко, това е една от атракциите на градчето и както Габрово е известно със своя Паметник в реката, с Парахода си в гората и Космоса си на земята, така и тукашното Stanthorpe е известно със собствена Хеопсова пирамида - пълно копие на Египетския оригинал (само малко понамалено, де...). Направихме малко снимки, за кратко се и поразходихме в околовръст. Дечурлигата не пропуснаха възможността, докато ги видим и да стигнат почти до върха на пирамидата (а катеренето по камъните е забранено по съображения на безопасност...), ама кой ти чува - дери си ти гърлото отдолу колкото щеш, онез двамината продължават нагоре без да се и обръщат назад даже (но пък като слязоха и изядоха по един индивидуален и възпитателен плесник от съответния подопечен родител)...

Кратката ни обиколка завърши с посещението на двете най-известни и колоритни винарски изби - онази на Анжело, където с вас ходихме на тур из лозята и инсталациите за производство на вино, а другата беше на един баир, в алпийски стил, тъй като собствениците й са австрийци. Последната все още се продава, но баш сега не ми се дават два милиона, за да правя вино до края на дните си. А пък и какво ще е това вино, след като ще ви няма вас и чичо Божко като главен технолог на процеса!... Доколкото даже разбрах, цената на имота паднала дори под милион и пак никой не иска да си купува “на баир – лозе”...

След като екскурзионната ни програма беше изпълнена 100%, поехме обратния път към Крумчови. Чакаше ни нова вечер, пълна с изненади, хапване, сръбване и приятни мигове с приятелите... Обаче за това ще стане дума утре по същото време, защото аз и без друго вече доста пресрочих обедната си почивка. Довечера ще имаме гости - Нолин, Уоли и роднините им от Нова Зеландия. Както вече споменах, синът им е тук с жена си и двете деца, та сме ги канили на вечеря...

24.07.2008 – В продължение на няколко дни не съм писал по различни обективни и субективни причини. Но нека сега първо да се върна на мястото, до където бях стигнал с описанието си онзи ден, а пък после вече ще ви запозная с текущия информационен поток. Значи - след завършването на разходката из района се прибрахме пак у Крум и Валя. Беше ранен следобед още и докато жените подготвяха вечеринката, ние се позанимахме с компютрите. Игор е голямо светило в тая област и ни показа доста неща от занаята. Записах някои програми от него, филми и т.н. Много разговаряхме по тези въпроси, много нещо научихме – въобще, прекарахме си много добре. Вечерта пак седнахме на софрата - Даниела прави баница, имаше и доста манджи за дояждане от предишната вечер. И пак салати, аперитиви, ама нея вечер малко по-кротичко я карахме, че нали бяхме изморени от предишната нощ. Даже по едно време се разпределихме според телевизорите и гледахме разни филми - можете ли да си го представите?! На другата сутрин ние с Игор станахме рано и си направихме една прекрасна пешеходна разходка до центъра на града и обратно. Докато се приберем и останалите бяха вече станали от сън. Хайде, на нова сметка приказки, закуски и т.н. за изпроводяк. Игорови си тръгнаха малко по-рано от нас, а ние чак следобеда поехме обратно по трасето към нас, след като напазарувахме някои неща за вкъщи. Прибрахме се по здрач - последваха къпане, свирене, кратки вечери, малко телевизия и хайде по стаите.

На другия ден – понеделник, вие вече сте били на път, защото аз изпратих едно бързо съобщение на татко, с кратко описание на почивните ни дни. До това време бях разбрал, че заминавате на Кръстова гора и по разни други места - съобщението пристигна, докато бяхме още у Крум. Обаче обстановката там не ми позволи да отговарям веднага и си казах, че като се върнете, тогава ще се чуем по телефона. Това най-вероятно ще стане още довечера.

Аз отидох малко по-рано на работа, за да прибавя някой и друг допълнителен час към заплата си, защото въпросният понеделник се падаше почивен за Даниела. Когато смените й са такива, обикновено тя води Ванеса на училище сравнително късно. После е готвила и приготовлявала манджите из дома за гостите ни вечерта. Аз тъкмо се прибрах от работа и те дойдоха. Отначало почнахме без Уоли, защото той беше на работа до 20:00. После дойде и той - Ванеса направи един много хубав концерт. Изсвири всичките си три песни, които все още се намират в процес на научаване, но тя ги знае вече много добре. Всички останаха доволни и възхитени от свирнята, децата продължиха своите игри, а пък ние - моабета. Не знам и кое време беше станало - гостите си тръгнаха късно, Даниела ошета след тях и си легнахме.

На другия ден обаче хич не ми се помръдваше да ставам за работа и аз тутакси реших, че няма да се разкарвам чак до Бризбън заради една шибана надница. Ванеса също поспа до малко по-късно и я заведох направо на училището в 08:45. Аз се върнах в притихналата от самота колиба и си легнах пак. Гледах телевизия, занимавах се с компютъра – въобще, прекрасно си утрепах деня. Едва чак вечерта се залових да правя по-сериозни неща - окончателно приключих с миналата финансова година, направих рекапитулацията и вече сме готови да вървим при нашия счетоводител. Почнах да събирам и един филм – кадрите са все от свирните на Ванеса; просто други моменти не сме снимали. Наталия (голямата дъщеря на Ваня и Бранко) на 05 Август заминава за България при баба си и дядо си в Казанлък. Разбрахме се да подготвя едно малко пликче, състоящо се от настоящето писмо и няколко диска, което тя да отнесе със себе си, а пък вие да отидете до Казанлък и да си го вземете от тях. Виждам по датите, че малко съм пресрочил времето и отдавна не сте получавали никакъв хабер от нас - но все така става, че не мога да сколасам и да пратя нещо. А като разбрах за пътуването на Наталия, та хептен се отпуснах – сега гледам да натрупам повече материал в писмото, че да има какво да четете вместо да гледате простотиите на българската телевизия и да търпите политическата помия, с която ви заливат ежедневно от екрана. Записал съм един музикален диск на знаменития цигулар Андре Рийо, обаче видео към него няма да има, освен този диск на Ванеса. Той е сборен, с изпълненията й от месеци назад до последните, които записах онзи ден. Така че този път няма да получите чак толкова голяма изненада. Е, за сметка на това пък, от сега нататък ще очаквате екскурзията ни до Нова Зеландия, запланувана в началото на Декември - от там ще излезе един много хубав филм, надявам се; премиерата на който ще гледате обаче чак догодина, но това хич не бива да ви притеснява...

Иначе всички ние сме добре - работим, учим, събираме се с другите приятели по разни тържествени поводи и така по-неусетно ни минават дните. Ще продължавам да пиша до последния възможен момент, когато ще трябва да занеса пакетчето на Наталия. Утре е петък – вкратце ще обобщя злободневките, с което приключвам седмичния си обзор.

25.07.2008 - И както обещах на всички вчера: ето, днес е петък и в момента правя своите заключителни анализи на изтеклата седмица. Снощи трябваше да прибера отремонтираното пиано на Ванеса, но се разбрахме с майстора да отида днес, защото вчера много силно валеше и всичко щеше да се намокри недопустимо. След като свирихме, аз седнах на компютъра да напиша една обява за продажбата му, защото то повече не ни е нужно и само заема място в механата. Но преди това, още докато Ванеса не си беше легнала, се обадихме по телефона, за да се чуем. Не знам по какви необясними причини връзката ни е била толкова лоша, с такива продължителни прекъсвания и ехото, което от време на време се получава в такива случаи - Даниела веднага обвини вашия телефон, дето го взехме от боклука при контейнера. А пък той ще се окаже май доста чуден - дано само да работи добре. Независимо от всички смущения по трасето, аз ви чувах отлично и успях да разбера въпросите, които ви вълнуват напоследък. Разбрах за видео проблема на татко, но не мога да дам определена диагноза – така, от разстояние. Амчи те докторите грешат, че си им се изпъчил гол пред очите, какво остава за мен, при тези оскъдни базови данни. Но пък щом има запис на касетката и той се вижда във визьора на камерата, значи че от там ще излезе и на диск. Съмнявам се, че татко не е пренавил самата касетка преди да я гледа. Останало е съвсем малко на края от вашия филм, след което продължава с материал от предишни стари записи. Нямам друго смислено обяснение, освен ако в случая не се касае за някакви извънземни или марсианци, които да имат пръст в цялата работа. Доста си поблъсках главата и нищо не можах да измисля по този проблем - довечера ще се обадя пак да разбера дали има някакво развитие на “заболяването”. Като разбрах и за ремъците на касетофона, веднага се заех първо да търся оригинални. Намерих ги по описанието и по номенклатурния си номер, обаче в текста никъде на ставаше дума за физическите им размери, та да търся подобни.

Така, след като се порових из каталозите, се натъкнах на един магазин, който е нещо като нашенския “Млад Техник” (подобен на “Dick Smith” или “TANDY”). Този обаче се казва “Jaycar Electronics” и се занимават изключително с всякаква електронна апаратура – доставка на елементи, високоговорители, тонколони, печатни платки, електронни набори и т.н. В техния каталог намерих два комплекта ремъци, по около 25 парчета в пликче, с най-различни размери (диаметър и сечение). Тези данни ги изпратих на татко, като се надявам че поне един от всичките ще се намери да му уйдиса на апаратурата. В комплекта има и плоски ремъци, които са за главната механика. Казват, че са подходящи за видео-техника и магнетофони (касетофони в случая, защото магнетофоните вече са само в музеите и един единствен, дето още го имам в механата...). Тези дни ще отида да купя един-два комплекта от тези ремъци – дано барем един от всичките да му се намери цяра.

Преди това говорихме с Крумчо през компютрите. Чакам Албенчето да се завърне от морето, че и с нея да установим контакт. Тя онзи ден ми писа, че ми е получила съобщението, но заминавала на почивка. Като си дойде ще се видим тогаз. След като мирясах най-накрая и доволен от успешните резултати си легнах - беше станало вече 01:00, но не ми се спеше, защото през деня бях пил едно кафе.

Сутринта станах за работа с огромна неохота, но просто нямаше как да не отида пак... Навън дъждът продължаваше да вали тихо и напоително, но вече по-слабо и дори в момента слънцето се мъчи да напече. Те така го даваха времето по прогнозите - за събота и неделя да се оправи, за да можем да си погледнем занемарените дворове, да поринем тора от оборите и да окосим ливадите. Аз лично, след урока утре се заравям в пясъка и почвам да редя плочките. Вечерта у нас ще дойдат Миленчови и Краси (счетоводителя). Отдавна не сме се виждали с тях, та да си направим една малка вечеринка с хората.

Подготвям един диск с изпълненията на Ванеса, но не съм включил произведението “O, Sole Mio”, което тя вече свири много хубаво. Опасявам се, че до изпита ще почне да го забравя, за това довечера ще взема да запиша и него, за да не стане така, че да го изтървем (както беше случая с “Две Китари”). Това е единственото й изпълнение, което не съм записал - просто го изтървахме, а и на нея вече й беше омръзнало да го свири.

Другата събота сме канени у Ваня и Бранко на гости с преспиване. Поводът е да занесем пакетчето на Наталия, което ще изиграе и ролята на малко подаръче за татковия рожден ден (макар и с известно закъснение, за което молим да ни извините...). Вътре ще има и малък “подкрепителен фонд” към екскурзиите, походите или каквото е там - за общо предназначение и по ваше усмотрение.

Като че ли се изчерпаха темите за сега. Обикновено понеделниците са по-богати откъм описания, предвид почивните дни, които ги предшестват. Тогава все нещо се случва в повече, отколкото през скучните и сиви делнични дни, които буквално не мога да понасям – тази омразна работа ще ми съдере нервите; ако бях по-смел щях да я напусна, само че не смея – намеря ли обаче друга и тутакси им показвам високо вдигнатият си и изпънат напред среден пръст, без значение на коя ръка...

28.07.2008 – Освен с днешния ден, тази дата я свързвам и с още нещо – съвсем не маловажно, според мен. Именно днес трябва да си изръся кесията за изплащането на най-шибаните такси и данъци от последното тримесечие на миналата финансова година. Кой какво прави - ние само такси плащаме, по думите на Даниела. Ама като ти дойде до главата, онези от данъчното не питат - те си искат тяхното. Независимо от това, всичко друго е горе-долу добре. Казвам “горе-долу”, за да не прозвучи пък и като хвалба - иначе всичкото си е наред. В петък вечерта изгледах един-два филма, но преди това ходих до майстора да взема на Ванеса старото пиано. Прибрах се вече по тъмно - Даниела ми помогна да го стоварим от ремаркето и то пак зае мястото си в механата. Обявил съм го за продан - дано се излъже някой, че да го купи. През това време Ванеса е свирила сама, аз само набързо прослушах какво е научила и това беше всичко.

На другата сутрин (събота) станахме към 08:00 и по традиция свирихме преди урока. Учителката дойде в 09:30 - изясниха се някои неща, които не бяха много ясни на Ванеса; моите музикални познания са малко ограничени, че да й ги обясня правилно. След урока аз се залових с плочника, Даниела взе да шета за гостите вечерта, а Ванеса излезе да си кара колелото. Прави 10 обиколки на тротоара - за почивка идва и ми носи 20 плочки, да са ми наръки. После пак 10 обиколки - нова порция плочки. Капна от умора, горката, ама и аз не я оставям на мира. Следобеда беше толкова мръсна, потна и изтощена вече, че майка й я вкара направо в банята да я изпарва и щави с гореща вода.

В 17:00, както беше според обявата и поканата - ето ги Миленчови пристигат. Аз таман полагах последната си плоча от запланувания ред за свършване. Докато се повидят, да разгледат имението - аз се изкъпах и седнахме на софрата. По-късно дойдоха Краси и Светла и моабетът съвсем доби размерите на малка сватба. Ванеса изнесе един чудесен концерт на всички гости, който аз съумях да запиша с камерата. После веселбите и сладките ни приказки продължиха. Миленчови си тръгнаха изненадващо по-рано заради малкия душманин, дето не рачи да заспи на леглото в нашата стая, както му е редно на едно дете. С Краси останахме до късно, ама и те си тръгнаха - заради Светла пък, че и на нея й се доспа по никое време. Не знам дори и колко е бил часът, когато и ние най-после с Даниела се наканихме да си лягаме. Тя нахвърля паниците в миялната машина и езерото покрай нас утихна; съседите в околовръст също можеха да се отпуснат и да заспиват вече...

На другия ден не сме бързали да ставаме - малкото също поспа доста, че и баят вилнеене падна предишната вечер с другите дечица. Красеви доведоха и Вероника с тях, че Мартин и Даринка били нещо заети. Та у нас беше една малка лудница - едното играе гимнастика и само се върти и премята на колело като пумпал; другото таман му се събудили женските чувства и само се кипри пред огледалото с най-различни тоалети и в рекламни пози от кама-сутрата; наш’то диване свири на органа и парадира, че свири Бах в оригинал; онзи малкия разбойник на Краси беше индиански вожд, Летящия Холандец и Хари Потър едновременно. Въобще не облазявам новите ни съседи - ако решат един ден да продават, ще се натиснем пак да им купуваме къщата; зер, ще иде много евтино само и само да се отърват от нас. Те са много тихи хора, ама ми се струва и че не се дразнят особено от нашата циганска шумотевица - дано пък не греша нещо...

Вчерашният ни ден премина в предрямвания пред телевизора, пред компютъра, почти в безделие и пълна повсеместна почивка. Ванеса свири разбира се следобеда, аз направих един диск, като включих и последното й изпълнение от предната вечер. На края изгледахме още един филм от поредицата, която Игор ни беше дал и така приключиха тези почивни дни.

Сега съм в очакване на следващите - ще гледам да дръпна малко с плочника, че и там е една врътня, думи нямам. Отново само съботният ми ден ще бъде по-активен, защото вечерта пък сме канени у Ваня и Бранко. Дано успея да наредя повечко плочи - нямам представа колко съм наредил до сега; Ванеса до едно време ги броеше, ама на края и тя им загуби края. Струва ми се обаче, че купчината не е мръднала - знам ли и аз... Рано сутринта ще трябва да докарам още едно ремарке с пясък, защото няма да ми стигне. Тъкмо това ще бъде в антракта преди урока. Гледам да присъствам на тези уроци, защото и аз научавам по нещо - да мога малко поне да помогна на Ванеса като се запъне на някъде. Не мога да проумея от къде ги знам всичките тези неща, след като не си спомням да съм учил някаква музикална теория като малък. Но може би знанията ми са останали още от моите учебни часове по пеене при другаря Мандалиев, от духовата музика в Техникума с другаря Пулев, преди това пък от фанфарната в основното училище; малко от акордеона и китарата, после с йоники разни съм се занимавал; че то Естрадно-Сатирични състави ли не бяха навремето, сватбарски и ресторантски изпълнения и какви ли още не пиянско-чалгаджийски изяви! Е, сега малко поне мога да съм от полза на Ванеса за някои елементарни понятия от безкрайния музикален свят.

Гледам вече да приключвам писмото, че в събота да го носим на Наталия. Тя другата седмица тръгва за България. Ако е живот и здраве, скоро ще четете редовете ми и ще се радвате да чуете свирнята на Ванеса. Аз мисля, че повечето от нейните изпълнения в началото на диска ще са ви познати - тук просто съм ги събрал заедно и друга тема, освен музикалната не е засягана, с изключение на един кратък епизод от хоровите й спектакли. Утре ще продължа, че нещо ми секна мисълта – разчувствах се нещо; дейба и спомените, които непрекъснато се надигат в мен като каша из врящо гърне...

29.07.2008 - Тези дни се занимавам много ентусиазирано и също толкова безуспешно с междупланетните комуникационни системи на 21 Век. Инсталирам разни програми на компютъра, с помощта на които да установя по-евтина и по-редовна връзка с всички вас. Едната, която също е много популярна и в България дори (Скайп й викат/Skype), вече почти я усвоих. Всъщност в нея няма никаква философия - заставаш пред екрана на компютъра, в който има вградена видеокамера, набираш някой, който в това време също дреме и си чопли носа пред монитора (в случая най-често това е наш Крумчо...), след което започват едни безкрайни и безплатни разговори, при това с образ – голям кеф и прекрасен начин за умъртвяване на оскъдното свободно време. Обаче освен тази, съществува и друга една програма, която пък е предназначена само за телефонни връзки - без видео и образ. Номерът отново се набира през компютъра, но връзката насреща се осъществява само с телефонни абонати - не непременно вързани към Интернетната мрежа, каквото е условието за ползването на Skype-ът. Именно такъв е и вашия случай и то само, защото скъпият ми татко не рачи да вземем един евтин лаптоп от тук, който да ползваме единствено за тези наши връзки. Сега аз трябва да се чудя какви машинации да правя, че да се свързваме с наличната допотопна екипировка. Даже снощи успях да направя и първото си пробно обаждане, което е безплатно и трае само една минута. След тази минута се купува кредит от $20, с който можем да говорим доста дълго време - до изразходването му. Този път, като по някакво извънземно чудо и за всеобщо наше щастие, България е една от страните в списъка на програмата, за която няма ограничения относно лимит по време или брой на разговорите между абонатите. Само едно нещо ме притеснява - лошата връзка, както разбрах снощи, че имало ехо, изкривявания и други смущения по трасето. Като се обадих обаче после през домашния телефон, оказа се, че качеството е същото - в смисъла на лошо. Значи можем да отдадем това явление на някаква временна аномалия в сателитите и да се надяваме на по-добрите резултати и връзки в близко бъдеще. Та, това са ми терзанията и заниманията напоследък - освен всички останали разбира се, които просто си вървят редом с мен като неотлъчна моя сянка, без дори да ги споменавам като толкова важни...

Онази вечер направих съдържанието на видеодиска, довечера ще го прехвърля и ще го запиша. Тези дни ще взема и ремъците на татко; в петък ще разпечатам това писмо (дано нямам много технически грешки, предизвикани от неправилно съчетание между латинската и българската азбуки, защото пък изобщо нямам време да го чета наново за проверка). Аз обикновено следя какво пиша - после уж проверявам текста и коригирам, ако е необходимо (а то във всички случаи е…); чак тогава пускам официалното “издание”. Но много често става така, че съвсем неволно изтървам по някоя буква или пък препинателен знак – в тази връзка своевременно уверявам читателите си, че тези случайни пропуски хич не са от липса на основното ми образование или някакъв признак за по-висока степен на лична неграмотност; напротив: бързам, бре! – за това греша...

Днес съм особено щастлив – пак нямам никаква служебна работа и се снишавам на стола като лалугер. Чакам уж да ми дадат новата задача, ама пък не ги и подканям много-много – зор аз нямам, те имат. Седя си кротко на бюрцето, чета си мои нещица от Интернета, проверявам това-онова по света, а в 15-минутната си обедна почивка пиша по час и половина разни лични драми и житейска проза. Така приятно ми минава времето, дорде не ме засилят пак на някъде - с някое ново партийно поръчение.

Тези дни е доста студено - вечер даже се налага да пускаме калорифера (климатика, де...). Надолу от нас вали сняг и до тук достига само ледения дъх на зимата. Бяха казали даже, че ще вали дъжд - обаче го обърна на сух студ. Но от петък времето го дават пак да се затопли и температурите да достигнат дори до заветните 24°C, каквито преобладават единствено по Райските земи и градини...

30.08.2008 – А ето и най-пресните новини от последните 24 часа. Вчера, след като през работно време си свърших абсолютно цялата лична работа, като се почне с разпечатване нотите на Ванеса, през търсенето на ремъци за татко и попрочитване на това-онова из българските страници на Интернет, някъде по средата на следобедния, толкова изморителен и изтощителен ден, аз най-акуратно попълних и работната си карта (в която пък отразяваме с какво точно сме се занимавали по време на служебния ни престой във фирмата...). А това последното е единствената сигурна гаранция за получаване на паричното възнаграждение (обезщетение…) срещу положения от нас труд - в името на капитализма и за развитието на строя. И след като се убедих, че посредством бездействието си през деня аз забих своята отровна стрела право в сърцето на агонизиращия световен империализъм, точно в 15:00 си тръгнах от работа - предоволен от това, че нищо не правих през целия ден и сияещ като току що подредена булка в първата си брачна нощ. Наоколо има едни хубави “корекоми”, които отдавна ми се искаше да преслушам и посетя с търговско-опознавателна цел.

Последните се намират в съседство с магазина, от където трябваше да купя на татко заветните ремъци. Поразходих се доста и се разтъпках добре - не знам обаче какво бях ял на обяд, но като ме удари в корема едно разтърсващо вътрешно “напрежение”, направо щях да се пръсна по шевовете си. Разхлабвах колани, разкопчавах дюкяни - нищо не помага; ще се разтека. А пък тъкмо бях влязъл в една касапница, та да им прегледам асортимента. И като погледнах как мръвки и карантии висят по ченгелите отвред, та още повече ми се засили тягата откъм ауспуха - още малко и да се поакам насред циментения под, за смях на всичките касапи и продавачки по касите. Ама аз съм си така - дойде ли ми цикъла, или си изхождам понуждата в определеното за целта място, или пък направо си се насирам в кюлотите. Добре че в едно тясно и сумрачно коридорче случайно видях да мигат лампите на надписа “Toilets”, та вече със свити крака, ръце, стомах и със сетни сили затепах на къси прибежки по посока на уханието. В момента, в който още си изувах потурите, още във въздуха дето се вика получих и съответното облекчение – почти мигновено, след която очистителна процедура отново започнах да мисля трезво с главата си...

Като се освободих от излишния товар, отново се върнах да доогледам месарницата - нищо обаче не си харесах; всичката им стока беше скъпа - нашият човек по-евтино продава и ние редовно ходим при него. В съседство до касапите огледах и някои зеленчукови магазини, просто за информация. Не купуваме вече нищо, защото хладилниците ни пращят от стока, замразени меса, колбаси и т.н., купувани още за вашето пристигане. Онзи ден с гостите изядохме едно свинско бутче, дето е трябвало да се изхвърли още лани през Септември. Обаче му нямаше нищо, както е било дълбоко замразено толкова време и всички си облизаха пръстите - етикетите естествено, не сме им ги размахвали...

После се отбих в един от моите магазини за вещи втора, трета и не знам си коя вече поредна употреба. По принцип аз нищо не търся, ама като видя нещо лъскаво и веднага се сещам, че винаги много ми е трябвало. Не ми се спря окото на нищо, освен на една книжка за Ванеса – “Робинзон Крузо”. С много хубави илюстрации, по детски написана - тъкмо за нея; купих й я. Видях и един пасатор, подобен на нашия, който се повреди. Един ден Даниела донесе някакъв чисто нов от магазина – бил френски, с разглобяема глава отпред. Добре ама още на втората майонеза щипките му отпред се разхлабиха и за да се работи с него, трябваше да се държи с две ръце, че пък да не му пада ножът – ай сиктир от френската ти любов; пардон – стока имах предвид. И както беше хлабаво вече, това му износи оста още повече и много скоро целокупно отиде в боклука – барабар с шибания си френски етикет. Онзи ден Даниела пак ми довлече едно такова подобие - отново разглобяемо, но уж с по-стегнати щипки. Много й се карах, горката, и й казах, че от сега нататък тя поема разбиването на каквото и да било – само с нейния проклет пасатор. Е, с него направи една майонеза преди няколко дни и всичко беше добре - ама до кога? А този, който видях в дюкяна не го исках твърде, но пък за $5 можех да му дам повторен шанс в новия си живот. Добре де ама аз нямах достатъчно дребни (а пък едри – изобщо; за пари става въпрос...), та благодарение на моята пословична беднотия не се стигна до следващи пазарлъци и евентуални покупки.

Насреща имаше и друг един такъв “Кореком”, където също се отбих. Въобще, направих си една чудна екскурзия, в работно време, но за съжаление неплатено (е-ее, че те пък оставаше и това да ми платят; не стига, дето им надписах сметката като долнопробен кръчмар в третокласно заведение). Там именно видях въпросния миксер (пасатор), ама друг модел - неразглобяем, масивен и солиден, направен да издържи и Третата световна война, ако се наложи! Абсолютно същия модел и марка като вашия, само че поставката липсваше. На мен и без друго не ми трябва такава, защото ние тези кухненски съоръжения ги държим натъпкани в чекмеджетата. За тоя обаче искаха $10 - платих с кредитната карта и го взех с мисълта всеки от нас да си има негов уред и да си го коландри, както му приляга на кефа.

После от “Млад Техник” взех и ремъците на татко, с които той вече може да отвори сервиз за звукозаписна и възпроизвеждаща техника. На всяко пакетче са написани ВЪТРЕШНИЯ диаметър на ремъчето по съответния размер на сечението му (в този случай всички са с квадратно сечение). Във второто пликче има и плоски ремъци за видеокасетофони, с подобни обозначения на физическите си размери.

Доволен и предоволен от направените покупки си тръгнах за вкъщи – по път налях бензин в колата и се прибрах. Веднага се заех да изпробвам “новото” съоръжение - измих го щателно и разбих една експресна майонеза; не се учудвам - работи като швейцарски часовник. Нека Даниела да си слугува на нейното - с това сега ще работя само аз, без да го вардя да не му се разхлаби отпред ножа или пък че загряло малко...

У нас последваха традиционните свирения и репетиции с Ванеса. Междувременно бях сложил на компютъра да се запише диска с нейните изпълнения. Дори вечерта късно почнахме да го гледаме, но той е с продължителност от два часа и стана време за лягане. На него много добре си личи началните й лесни песнички, плахия начин, по който ги свири и придобитата рутина напоследък. На диска е записано и нейното последно изпълнение, което е съвсем прясно от онази вечер.

Като ми свършиха репетиции, дискове и всякакви други семейни ангажименти, почнах на нова сметка да се занимавам с програмата на компютъра за телефонните разговори. Едва днес разбрах от Янко, че е трябвало да използвам самия домашен телефон за провеждането им, а не както аз си мислех - директно от компютъра; ето защо значи не сте ме чували, а пък аз виках в къщи като батланин, та чак кметицата в съседното село ме чу как си дера и извисявам гласа. За разлика от това обаче, ние ви чувахме отлично - все едно, че бяхте на масата до нас. Още довечера ще изпробвам новия начин - дано с него да имаме по-добра връзка. Това е изключително евтин начин да се чуваме – хем по-често, че и за по-дълго време. За сумата от $10 ми дават 90 дни безплатни разговори, навсякъде по света и у нас разбира се - при условие, че не надхвърлям продължителност на разговорите от общо 300 минути за една седмица. Всяко включване в мрежата струва само 5 цента. Когато изтекат тези 90 дни, почвам да харча от десетте долара кредит, които имам и плащам по 2-3 цента на минута до България специално. Това е буквално нищо, като се има предвид къде сме чак на края на света - че къде пък сте и вие, на още по-далечния му край! Нека за сега да не избързваме с предположенията - реалността ще си покаже най-добре, защото опитите продължават. Като казах за опитите, та се сетих за един много стар виц. Навремето той беше много популярен, защото педерастията не беше чак толкова разпространена измежду човешката раса и педерастките наклонности на някои отделни индивиди изобщо не се толерираха от обществото, а дори напротив – осъждаха се, лекуваха се и въобще не се възприемаха като нещо нормално, както се опитват да ни го навират баш в сурата днес. Та, попитали радио Ереван, дали един мъж може да забременее. От там отговорили, че това е невъзможно, независимо че опитите в тази насока продължават. Ей такива работи – педерунгелски и ангелогласни…

От снощната ни връзка разбрах за микрофона, който му трябва на татко. Довечера ще разбера повече подробности по този случай и ще купувам, каквото има по магазините и каквото ми видят очите...

31.07.2008 - Е, това вече наистина е краят на дългите ми писания, милички на мама! Днес ще положа заключителните и обобщителни слова - утре ще се занимавам с разпечатването, подреждане, редактиране и т.н. Пак стана възголемичко писъмцето, ама таман ще има да го четете по-дълго пък. Ще гледам занапред да не протакам чак толкова много изпращането на писма и други вести от тази част на света, ама нали знаете как е тук - надпревара с време, надпревара с работа, надпревара с кого ли не и за какво ли не, а все ние най-отзади на опашката...

Снощи отново пробвах компютърната програма за телефонни разговори. Този път всичко беше успешно, че я препоръчах на Уоли и Нолин даже. Ходих вчера след работа да им занеса шевната машина, която ние преди доста време бяхме временно заели от Роз и Рон, та да си им я върнат. Сега вече разбрах за какво му са на татко микрофоните; разбрах, че записът от родните балкани е успешен и въобще за 20 минути си казахме сума неща, а пък масрафът излезе едва 80-90 цента! Как да не се радва човек и да не възхвалява световната комуникация!

И като си спомня на това място как ни свързваха навремето телефонистките с носов гъгнещ глас, та ми идва да се смея със сълзи. Първо подаваш писмена покана до абоната, чиято бланка пишеш на крак и я тикаш през дупката на гишето в ръцете на въпросната телефонистка. После чакаш от известно време до няколко часа да те свържат – влизаш в кабината, на която й потъва пода и тутакси й светват лампите. Па викаш, викаш да те чуят отсреща, само че вместо това те чуват идеално всички от опашката или в съседните кабини, но не и точно абоната отсреща на жицата. Да се обадиш за нещо от с. Лозенец до София беше свързано със загубата на почти целия плажен ден – за по-бързо хората ходеха чак до града: Китен, Приморско или пък в Мичурин, като последна най-отчаяна опция (независимо, че сега му викат Царево). И всичкото това как да е – звъниш на някой от края на света: ти влизаш в кабината, подът й хлътва, лампите й светват – човекът оттатък си вдига слушалката в хола, а каката се провиква: “Алоу, кулешкей – говорете с Каспичааан! Ама не ми затварайте, деее!” и все в тоя ред на мисли, но разговорът така или иначе се провежда по смисъла на “Ало, мурук – прати кинти: син ти! Не ми пука: мурука…” Обаче действието има и своето продължение в случаите, когато съответният човечец е бил достатъчно политически неблагонадежден, безпартиен, бивш кулак, враг на народа или пък да не дава Господ се води за “пострадал от мероприятията на народната власт”, а и още по-лошото – има близки невъзвращенци, живущи в капиталистически страни. Тогава вече и вследствие на гореизложените особени белези в своя характер, недоброкачественият мат’рял като вече някакъв бивш човек, просто няма (право на…) личен телефонен пост в дома си. За да се свържеш пък с такъв политически неудачник се пускаше нова заявка-покана за телефонен разговор, за определена дата и за точен час, в който и двамата се потътряте към пощенския клон, за да си чуете гласовете. Ебах аз тоз социалистически сюрреализъм и неговият последователен комунистически идиотизъм! - да ме прощават дамите с по-нежни уши…

Казах ви аз, че спомените понякога са лоша поличба – както и да е, простете ми за отклонението; беше напълно осъзнато и съвсем нарочно обаче. Та, да си продължа с изповедта - преди телефонния ни сеанс свирихме с Ванеса, после те с майка си отидоха да се къпят, а аз се заех с моите нескончаеми компютърни дела. Намерихме диска със записа на група “Бо-Бо-Бо” - това всъщност е последният им концерт, който мисля че вие ни донесохте. Действително на нас ни се губи един, който беше от първите им представления и по моите бегли спомени съвсем не беше лош - но като че ли този последният е по-добър. В записа има повече персонажи, модерен балет, други изпълнители и т.н. - като че ли концертът е по-дълъг от другия и аз именно него ще запиша на татко. Е, ще го запиша, ако мога - защото със сляпото следване на прогреса се допускат такива глупави грешки, че човек да го е яд защо не си е останал още в пещерната епоха, вместо да лети из 21 Век като някой малоумник-лунатик. Турих нови записващи програми на компютрите – че не се задоволих само с единия, ами ги инсталирах и на трите наведнъж. Изтрих старите програми, накупих и нови записващи устройства - две за моя компютър, а старите отидоха в компютъра на Ванеса. Въобще се оборудвах за провеждането на Междузвездните войни, като си мислех и че ще ги спечеля. Да, ама не - сега новата програма не иска да разпознава дисковете обозначени с “+”, а иска от онези дето са “-”. А аз имам още две дузини от онези, дето ги купихме с татко от битака. Аз му дадох моите, обозначени с “-”, а почнах да работя с другите. И всичко си беше успешно, до момента в който не реших, че това е остаряло и отживяло и не почнах да подменям. А тези новите устройства стават все по-капризни откъм дребни на пръв поглед и незначителни уж нещица, ама ей го на - не можах да свърша работа снощи; не ще и не ще. Сега трябва да върна старата програма на моя компютър и да пробвам с нея. Исках да изпратя на татко тези музикални дискове, дано успея. О-оо, чакай ве! Амчи аз онзи ден как направих на Ванеса диска и всичко си беше добре тогава? Хем пак със същата програма и устройства действах! Този въпрос чак сега ми дойде на ума да си го задавам сам, но пък не мога да му намеря отговора - като си отида довечера ще умувам наново. Ваня искаше да й запиша “Криворазбраната цивилизация”, Янко също. Ей го на сега, че не мога да помогна на хората – а толкова много искам.

Днес едно от развлеченията ми на работа беше да потърся въпросния микрофон на татко. Аз всъщност от вчера бях почнал издирванията и се спрях на някои неща, но снощният ни разговор съвсем ме насочи към каквото трябва. Даже аз като си умувах безмълвно тук, реших че ще е по-добре да се записва с два микрофона – мисля, че една от кутиите позволяваше стерео запис. Но даже и да не е така, могат да се свържат в паралел и единият микрофон да се защипе на левия ревер, другият - съответно на десния и така да се работи. За тази цел ще му взема два микрофона, също и съединителните им жакове. Абе, старият човек си знае работата - веднъж само да стане 17:00, че да тичам в магазина. Снощи намерих и един микрофон/слушалка от моя стар мобилен телефон - ще пратя и него. Дано само пакетчето не надхвърли много очакванията като грамаж и обем - ще видим в събота, като отидем у Ваня и Бранко. Малката имала много багаж, та това ограничава донякъде пратката. Иначе, нали знаете - пращам с куфарите направо, ама сега не може така...

Неничко се е върнал вече на работа – уж от вчера. Не съм го чувал няколко дни, та не знам със сигурност какво става с него. Все още е доста студено, валят снегове по планините - днес сутринта в Бризбън е било едва 3°C. При нас е два пъти “по-топло” - около 5°C-6°C, но през деня като напече слънцето и става за плаж вече! Плаж-плаж, ама само за онези, дето се къпят в леда и с ледената вода – моржовете и пияните руснаци, демек! Ние ще чакаме да стане барем 35°C на сянка, че тогава чак евентуално да се впускаме към по-летни изживявания.

Значи - казах вече всичко кое как и какво е било; споменах и за по-близките ни планове през почивните дни. Каквото съм пропуснал, ще го обяснявам в следващото си писмо, което ще започна още в понеделник, живот и здраве. Наталия тръгва на 05 Август, мисля че се пада вторник. До няколко дни като направите връзката, тичайте в Казанлък за пратката.

А сега ви целуваме всички поред и горещо ви прегръщаме - предайте най-сърдечните ни поздрави на цялото туземно население от Габрово, София и селата помежду им! Обичаме ви много и ни липсвате безкрайно: Ангел, Даниела, Ванеса и Нени…