Писмо No 29 (V-VII.2008) [#1]

26.05.2008 - Така-а-а...! Хайде сега – да почваме наново и от самото му начало. Предното ми писмо вече пътува към всички вас с бясната скорост на самолета за Русе, а нищо чудно и да е пристигнало дори, заедно с нашата леля Янка, която изпратихме онзи ден за България. За да свържа обаче двата края на тези иначе отделни писания в някакъв по-строен ред, който да има и известен логичен смисъл за любезния и любопитен читател, на това място ми се налага да се повърна с няколко дни назад, че от там нататък да подхващам продължението на нескончаемата си история. След тази предварителна уговорка потвърждавам, че в петък всички от махалата окончателно разбрахме за успешната продажба на съседския имот за скромната сума от $427,000 (е, те колкото и да са австралийски, все пак са със статут на долари, да им ебе човек майката - а не прости съветски рубли или пък еФтини динари). От тях $12,000 е размерът на комисионната, която остава в касата и по сметката на агенцията-посредник, което редуцира чистата сума на печалба в малко по-скромните $415,000.

Тук, специално на заинтересованите обръщам много сериозно внимание на думичката “печалба”, която в никакъв случай не бива да се тълкува дословно, по силата и смисъла на речевото понятие като изразно средство. Посочената стойност е продажната цена на къщата, която от там пък насетне започва да работи единствено и само в интерес на банката, отпуснала първоначалния кредит за закупуването й преди години. Като се пресметнат всички погасени лихви и изплащането на този заем за този период от време, в един не дотам щастлив момент се оказва, дето с оглед да се приключат всякакви финансови сношения с кредитната институция, често пъти на човек му се налага да понади и някой лев горница, от собствения си джоб дето се вика - съвсем башка от сумата, за която последният си е продал имотеца и която сумичка за страничния наблюдател изглежда като “печалба”. Напротив – печалба, братя мои и сестрици няма: хуят е един, голям, дебел, дълъг и четвъртит, да не прибавям и от себе си космат. И всички ние се люлеем радостно на него, наредени на опашка и чакащи в пристъп на захлас, като малки телета и млади юници пред кланица. Такива са обаче правилата на играта, които сме длъжни да спазваме. Не ми е много ясно как точно го правят другите и как да речем забогатяват, но понеже тези въпроси не ни засягат пряко, та не им обръщам и особено внимание. Най-интересно ми става като чуя, че някой си купил 2-3 къщи и като ги продал подир, четвъртата видите ли му излязла почти без пари. Може, ама ако първите две са му подарък. Независимо от мрачните ми, но много реални прогнози и въжделения, на тази цена ние самите щяхме да купим въпросната къща на съседите, но пък те не ни казаха за намеренията си, дяволите. Обикновено когато ядене и пиене се смесят със сериозните бизнес отношения, на края се получава само едно “онождане” за сметка на наивния (познайте от три пъти за кой наивник на средна възраст тук става дума). Както и да е; майната му - тя се свършила вече, а пък и явно цялото това мероприятие хич не било угодно Богу, за да ни попречи по всякакъв начин и да ни предпази от тази наша потенциална и вероятно много безумна предприемаческа постъпка. Ибаз го, както казал би ми скъпият баща – ибаз го и половина, казвам му и аз…

Независимо от всичко обаче, дълбоко в себе си аз оставам душевно огорчен и много обиден от развоя на целия тоз процес. Предвид тези мои мрачни помисли, в петък вечерта си нарязах няколко домата на едро, посолих им обилно семките и ги удавих в олио, за да мога по-трезво да премисля новосъздалата се обстановка и последствията от непредвидената за нас ситуация (щото ние много вярвахме и най-искрено искахме да купим тази къща, без да си даваме сметка за нищо, свързано и произтичащо от тази наша приумица, прераснала в последно време едва ли не в самоцел). Чак когато се поразвеселих малко и след употребата на една каничка мастика, събрах сили и кураж да ви се обадя по телефона - защото пък преди това хич, ама хич не ми беше до смислени и адекватни разговори с родителското тяло. С радост научих за юбилейното ни събиране със съучениците от Техникума - опитвахме се и на Геро да се обадим, ама изглежда те вече са били излезли. Ба мааму – кога минаха 30 години от завършването, така и не съм разбрал. Жалко, че не мога да присъствам на това толкова мило и тържествено празненство; птиче малко аз да бях, прехвръкнал бих високите планини и ниските долини, прегазил бих дълбоки океани и морета сини, за да седна крак до крак с приятели и дружки, мили най-любими (ебаси каква поетеса ставам понявга, като се размекна от топлото…). Тази вълнуваща вест за юбилея вече окончателно ме довърши и си налях още една каничка с мастика. През цялата нощ бях заедно с Пачо, Геро, Мишо “Дядката”, Недко, Илиянчо “Доктора”, Жуката, Цецко, Вальо Жоров, Румбата Вълчев + “Къдравия” и всички останали легенди: Паца, Милена, Веска, Данчето, Димито и Дида (едно време жените бяха кът – почнахме в отчайващо далечната 1974 с 8 момичета, а пък завършихме през 1978 едва само с няколко; добре че бяха гимназистките – иначе, лошо и все на сухо…). Легнах чак призори доволно опиянен и дълбоко съкрушен, когато в спомените ми трябваше да изплуват и образите на Добрин “Стругаря”, Емо от Севлиево, Бобчев – Бог да ги прости всичките, милите…

На другия ден (вече събота) първо имахме задължителния урок по музика с Ванеса. После с нея проведохме още малко свирене след урока, защото пък вечерта щяхме да ходим на гости у Миленчови; останалите общи задачи из къщи не ги споменавам, защото те вече са ми станали твърдосплавна рутина и ежедневие - подобно на яденето и срането, най-образно казано. Аз се занимавах с картината на Янко почти през целия ден и последната стана много хубава. Направих и онази другата, с пеликана и мидените черупки. Специално с тази рамка се занимавахме двамата с Неси, която през цялото време дава акъл и съвети кое как да се залепи – досущ на майка си мяза по тези показатели. На края забучихме един пирон в стената и картинката увисна баш над хладилника в коридора. На другата пък, току над мивката и пералнята имаме други две картини, рисувани от хората, които са живели в къщата преди нас – те бяха само наематели и ние бегло сме ги мяркали по време на огледа и пазарлъците, непосредствено преди продажбата й. Жената май че е била нещо художник-любител, докато съпругът и е бил някакъв професор, ама не знам по каква дисциплина. За тези рисунки също почнах да правя някакви рамки, но за тях ще се придържам към строгия Тетевенски стил на Тревненската школа.

Вечерта към 17:30 заминахме за Миленчови. Там заварихме Мария и Краси, които бяха пристигнали преди нас и моабетът беше в най-пълната си сила. Децата веднага се заиграха по пода, докато ние се забавлявахме на масата, та откарахме вечеринката до среднощ. В неделя станахме рано, че уж щяхме да ходим до златаря, а после у Ваня и Бранко. Обаче междувременно програмата се беше променила на всичките, та на края снощи ги посрещахме на двора вкупом.

Като се разбра, че няма да ходим никъде се отбихме до едно неделно тържище с много евтин пазар на зеленчуци, както и малко биташки стоки. Накупихме разни артикули - лук, спанак и т.н. После от биташкия щанд всеки получи по някакъв неделен подарък. Ванеса си хареса една книжка от серията с Хари Потър, Даниела повлече едно екзотично цвете за разсаждане в двора, а аз си намерих още една такава електрическа отвертка - същата марка като старата и реших, че за $5 ще се прежаля още веднъж, за да си пробвам късмета. Оказа се в къщи, че от предишните модели съм събрал 3 батерии, плюс тази дето беше на самата машинка. Всички те се зареждат с онова жакче, което татко ми направи и най-интересното от всичко е, че и машинката работи (е, поне за сега...). С нейна помощ в неделя баят винтове навъртях в дървените рамки на моите изложбени експонати - на този етап всичко изглежда нормално.

В неделя Ванеса трябваше да ходи до училището, че имаха някакво обществено събиране - децата пяха, играха и т.н. Май нещо като родителска среща беше, ама и не съвсем. Даниела я заведе, а аз си останах в къщи да работя надомно. Таман попривърших и запалих огъня – ей ги, задават се откъм портала Бранкови барабар с братовчеда от Испания; ние така се бяхме разбрали - те да дойдат у нас, вместо ние да ходим у тях. Само си плиснах един тас набързо, колкото да не намирисвам на развалена риба и тутакси заседнахме с чашите на плочника. Даниела беше правила зелена баница, та първо почнахме с ордьоврите, после дойдоха и салатите, блажни мезета, карначета и т.н. Към 20:30 пристигнаха и златаря с жена си, в комплект с едно тяхно познато семейство. До това време ние с Бранко вече я бяхме докарали до хайдушките и войводски напеви от Родопския край – само чакахме тон за песен. Думата ми беше, че без много-много да се гласим и каним, стана голяма веселба – тържеството ни се разтури чак към 23:00, когато всички посетители си разотидоха по домовете. Ние със стопанката прибрахме набързо паниците и легнахме изнемощели. Добре че Даниела днес не е на работа, та доизкусурява покъщнината из дома и хигиенизира след погрома от гостите.

Аз пък цяла сутрин нищо не правя на работа и се чувствам много жизнен и пълноценен – съвсем по социалистически. Шефът ми знае за това мое бездействие и всеки момент го чакам да ми даде някаква нова задача. Та, както казах - денят ми е песен и лесен, като Първомайска манифестация. На това място си спомням една много мъдра сентенция от времето на РеСеО-то (както го наричаха тогава Развитото Социалистическо Общество червените кхмери – внасям пояснение за позабравилите и особено за незнаещите…). Според таз всемирна мъдрост, “Трудът щял да стане песен едва, когато ебането станело спорт”, но ние тогава не разбирахме достатъчно смисъла на тези понятия. В края на краищата нито трудът ни стана песен – за (не)ебанието ни пък, хептен...

Наш Миленчо снощи се обади, че имали сериозни проблеми на летището с дисагите на баба ти Янка – килограмите им дошли малко повечко, та се наложило да плащат близо $400 за свръхбагаж, за да може да излети от Австралия! Това е малко кофти – надявам се, че не баш нашите боклуци са натежали толкоз много на везните…

Тази седмица ще се занимавам с финансите - още от Април не съм описвал никакви приходи-разходи, та са се натрупали цяла купчина с разписки и квитанции. Трябва да запишем с Ванеса още три нови песни – тя вече ги свири много добре. В събота и неделя пак ме очаква градинарската работа по двора, но понеже за сега ми изглежда доста далече от днешния шибан понеделник, че да я мисля, та и никакви сериозни планове не правя за тогава…

27.05.2008 - Тези дни взехме решение да завършим обстановката около камъните и фенерите. Там ще насипя бели камъчета (трошляк) и ще образувам една права алея откъм вътрешната страна, до където пък ще ми дойдат плочките. Трошлякът се явява единствения възможен материал, дето мога да нахвърлям равномерно около този, иначе малко сложен и неравноделен геометричен релеф - който пък се получи почти от само себе си в тази част на двора. Не знам само как тоя камънак ще се върже по цвят с бялата оградка отпред. Тази събота много рано (още в 06:30) отиваме с Янко до една кариера, където в момента трошат такъв бял камък. От него правят мозайка и идва с различни размери от отделните сита, през които минава след процеса по натрошаването му. Ще търся някакъв среден размер - хем да се вижда добре отстрани, хем и да не потънат камъчетата в калта още при първия дъжд. Синоптиците пак обещаха дъждовални периоди през идните дни, но за сега няма такива изгледи, като гледам как е посиняло небето като мастилницата на Паисий. Въпросният трошляк струва $33 на тон – предполагам, че едно ремарке ще дойде горе-долу толкова на грамаж. На мен и без друго не ми трябва повече количество - даже и туй ще хартиса, но пък нека да има. На бате Янко също му трябват 2-3 каручки от споменатия материал, та ще гледаме да се комбинираме някак си и да му помогна с превоза. Той иска да насипе онези лехи, от където извадихме пръстта. А иначе всички ние продължаваме търпеливо и трепетно да чакаме техния “нероден Петко” – тези дни вече трябва да извряка...

Предполагам, че към днешна дата леля Янка отдавна вече е кацнала благополучно в България - тя каза онази вечер, че щом си пооправи малко къщата след дългото й отсъствие и ще ви дойде на гости в Габрово; още другата седмица може би. Дано се видите по-скоро, че да ви предаде пакетчето, което с толкова много любов изпратихме по нея.

Снощи пак ми попадна един диск на цигуларя, обаче той се оказа само музикален - няма действия и живи картини, демек. Дискът е рекламен, за предстоящите му представления и концертни изяви в Австралия. Независимо от всичко аз го записах няколко пъти - за нас, за вас и т.н. Като посъбера още малко музикални материали, ще ви изпратя и него, заедно с останалите.

02.06.2008 - Денят на Ботев и падналите за свободата на България (пардон, ама в това число не включвам партизаните – без извинения). Наред с този героичен подвиг на нашите герои и възрожденци, днес е и рождения ден на моето Данче, което баш по обед прехвърля 50-те си лазарника. За всеобщо наше щастие, шефът на отдела ни го няма - той също имал рожден ден, та обстановката около мен е някак си по-тиха и спокойна, а респективно с това работната среда се усеща относително поносима. Не знам дали съм споменавал някъде из мемоарите си какво мислят австралийците за ръководния персонал в най-общ план. Вероятно тук е мястото да запозная читателите си и с това тяхно целомъдрие. Те казват така: “A boss is like a diaper/nappies - always on your ass and usually full of shit!” С други думи: началниците са като бебешките пелени - винаги са ти на задника (по смисъла да ти висят на главата, с вечните си въпроси “Как става?” и “Кога ще стане?”...) и обикновено са пълни с лайна. Боже, колко много истина е събрана само в тези няколко прости думички...

Не съм писал никак миналата седмица, защото нямаше и чак толкова много полезна информация за отбелязване. Най-светлото събитие през този безинтересен период беше, когато нашего брата Янко съобщи, че пък неговата Валя в петък преди обед му родила още едно момче – Мартин го нарекли, вероятно на Мартин Лутър Кинг! Цял слон се пръкнал - 3.800 кг живо тегло и към половин метър дълъг, с още по-голям хобот! Та това радостно явление даде повод за едно кратко, но твърде съдържателно тържество още вечерта след раждането – малко неофициално, в къщи на двора. А за събота, вече официално всички бяхме канени у тях, заедно с останалите членове и членки от бандата – да полеем случая и да се олеем като свине в кочина, съответно.

А пък иначе в климатично отношение, при нас още от миналата седмица продължават да се леят едни късноесенни (или по-скоро раннозимни) дъждове, стелят се едни гъсти мъгли като бабина къделя - студ, мраз, киша и влага. Не е време нито за двора, нито пък за реката - само да си опалиш камината и да седнеш край нея на трикракото столче, с едно джезве люта греяна ракия и една паница разнообразие от кисели мезета. Междувременно аз се занимавах с едни рамки за картините над пералнята в коридора. С тях се бъзиках през почивните дни, но най-после и те станаха много хубави – даже вече са заели достойното си място на стената, където ще останат да висят за вечни времена.

В събота уж щях да ставам рано, че да вървя за камъни. Обаче нашето внезапно и инцидентно тържество предишната вечер малко ми забави сутрешния процес на телесна регенерация и духовно възпроизвеждане; едно повръщане, две сранета, три кафета – всичко това е загуба на ценно време, а главата си ме боли ли боли и все към постелите ме дърпа. Е, аз от балкански инат и тъпоумно упорство пак отидох до кариерата (която беше все едно от Габрово да се подпътя в Павликени чак…), обаче там се оказа, че него ден наемниците, видите ли, не работели поради лошото време и падналия напоследък дъжд – ебаси социалистическото им оправдание, ама аз що ви казвам, че комунизмът е вече построен навред по света; само в България опитите му продължават толкова време вече и все безуспешно! Всичко наоколо било кално и наводнено, не било трудо-безопасно за персонала и главатарите им ги разпуснали. Аз много се ядосах, че баят път бих с каруцата, вързана подире ми - ама пък и какво можех да направя, освен да им тегля по една най-чистосърдечна майна, изригнала спонтанно от дъното на неокосмената ми топла гръд. На връщане се отбих при едни други търговци, та купих разни утешителни армагани, но в крайна сметка по обед се прибрах в къщи с празно ремарке, а аз самият изпразнен от всякакво съдържание и здрав разсъдък. Купих един много хубав подарък за моята другарка-юбилярка, взех от касапите малко месце, карначета и други полезни за здравето артикули: водка, кока-кола, джин, уиски и един бях хляб, замесен от най-отровното брашно - с много набухватели за генната модификация на крайния продукт. В оставащото до вечерта свободно време отново се занимавах с рамките и картините, посредством които съзнанието ми се избистри съвсем, че нали пък щяхме и на гости да вървим от там насетне.

Вечерта, както беше според уговорката - отидохме у Валя и Янко. Естествено тя беше още в родилния дом с малкия Мартинчо, но пък родителите му бяха там, та направихме един грандиозен моабет. Идваха Краси и Светла (счетоводителя), Даринка (без Мартин, защото той пък бил в Унгария на някакви тренировки за Олимпийските игри), Мариана и Бранко от Бризбън и ние разбира се. Игор (руснака) и Дарина не дойдоха, защото той нещо се разболял. На Янко родителите са много симпатични хора - майка му има род в Габрово, но е родом от Севлиево. Сестра й със семейството си живеят някъде по Боровото. Ние спахме у Красеви и на другия ден (неделя) се прибрахме в къщи.

Даниела беше решила да носи помен в черква за дядо Митко и баба Райна, предвид факта, че следващата неделя пък няма да можем да сторим това. Купихме хляб, вино, занесохме шише олио с кило брашно и отидохме при сръбския поп да прочете молитва за Бог да прости. После се прибрахме и всеки се зае със заниманията си - така утрепахме неделния ден. Аз по някое време седнах на компютъра да си приключа финансите за месеца, че от сума време не бях отчитал нищо. Ванеса свири, Даниела чисти, пра и т.н. Днес тя не е на работа - в момента чака Сашкови да пристигнат на летището и ще се прибират насам.

Отвън продължават да се леят същите дъждове, на които вече им загубих началото. Добре поне, че подхраниха тревата с достатъчно много влага – предполагам, че се е хванала вече успешно. Още не сме я косили - нека първо хубаво да израсте, че тогаз ще я стрижем, като вълната на мериносова овца.

Съседите си изнесоха багажа в петък, за да освободят къщата на новите й собственици – обаче нито ни се обадиха, нито казаха “сбогом”, нито нищо. Гузни се чувстват сигурно, знам ли и аз – така или иначе клюките ще дойдат чрез Нолин. Те онзи ден се завърнаха с Уоли от екскурзията си до Нова Зеландия - бяха там за две седмици и половина.

Иначе друго няма около нас. Неничко е добре в новата си квартира, но фирмата им не работи, когато навън е мокро и дъждовно; като не му плащат и заплата съответно. Та сега, с тези мочурища навън ще му бъде малко зор във финансово отношение - не го знам какво има още да изплаща и колко заеми му тегнат на шията. Уж все се оправя някак си, но нали аз никога не научавам истината, такава каквато е или поне не цялата - та хич и не знам даже какви ги върши... Сега в неделя уж щял да дойде у нас за тържествата по случай рождените ни дни - ще ми разказва тогава как преживява и как се справя...

04.06.2008 – Ето, че аз продължавам и по-нататък с разказа си – а пък ако на вас не ви е чак толкова интересно, ами това си остава само за ваша сметка. Вероятно, ако един истински писател създава някакъв роман, той по всякакъв начин се стреми последният да се хареса на своите читатели. Добре де, ама моята роля в случая изобщо не е като тая на писателя, а по-скоро на долнопробен провинциален хроникьор – хубаво или лошо, той е длъжен да описва всичко точно както се е случило, без да го видоизменя или украсява. Така че ако на моменти текстът в този сборник е малко муден, скучноляв или пък понамирисва на развалени яйчени жълтъци, то причината далеч не е у мен – просто такива са фактите, такъв е сюжета и това е голата, прозаична истина. Кога весела, кога малко тъжна, но винаги точна, винаги истинска – простете за откровението…

Онзи ден (в понеделник) Даниела в най-големия дъжд ходи да посреща Сашкови на летището. Самолетът им беше закъснял заради лошото време, та се бяха всичките изнервили до краен предел. Преди това се отбила до златаря, за да си избере диамантите за пръстените - след седмица-две ще са готови (не диамантите, бре – пръстенчетата). И аз, наивникът на средна възраст, да ми види човек акъла – като напоследък постоянно слушам разни приказки покрай мен да се приказват, за диаманти и всякакви други скъпоценно-драгоценни камъни, па си рекох: брей, ебахме й и ние на мизерията мамата най-после; все по червени рубини, зелени изумруди и по сини сапфири вече ще стъпваме от тук нататък. Тъй си размишлявам и си мисля, че въпросните диаманти на Даниелчето ще са барем големи колкото орех или поне бучка захар. Пък те на края се оказаха по-малки и от главичката на карфица даже, че сега не ми идва на ума за нещо по-ситно като сравнително определение. Е, вярно пък, че няколко щели да бъдат, ама кой ще ти го забележи това в навалицата? – амчи то със същата сила може да е и някакво стъкълце, стига да блести на слънцето. Дейба та’а земна мода, аз дейба! – само масрафи и трошене на пари подире й, ама нейсе – имало глава да пати, хак ми е сега…

Аз малко се отклоних в бижутерско направление и ювелирно наклонение, че баят се развълнувах като си спомних за прищевките (поредните…) на Даниелчето, но да ми е живо и здраво пък – думата ме беше за Сашкови и посрещането им, понеже аеропланът беше закъснял с пристигането си поради обилен валеж и магнитни бури. Като си дойдох от работа и веднага седнахме на моабет - нали и без друго баш тогава беше рождения ден на Даниела. Малката Тийган кашля, болна, а пък лигава, лигава – майко мила; колкото за цяла детска градина, че и един бостан с тикви отгоре. Цяла вечер мрънка и се шугави, дорде не турняса на края, та заспа. Нашата Ванеса много й се радва и постоянно се върти около нея, обаче още не могат да играят заедно - едното е много малко, докато другото го приема единствено като кукла и не знае какво да го прави; само я размъква из стаите и я влачи ту за косата, ту за краката като самосвал…

От многото влага, студ и ред други причини снощи пък Неси се тръшна болна. Днес даже не е на училище, та се лекуват двете с майка си. Аз съм на работа, но нямам особена заетост - да не казвам хич, че много грозно звучи за страничния наблюдател. Всичко е още много сурово, много неясно, правят се постоянни съвещания, свързани с промени в последния момент, но аз за щастие нямам никакви допирни точки с всичко това. По план първото кюлче злато трябва да падне отлято след 82 седмици. Как и дали изобщо ще стане това? - даже не ме и интересува, да си кажа правичката; нещо никак не може да ме грабне тоя шибан проект за сега и престоят ми тук е доста скучен като цяло. Но само мисълта за парите, които получавам, независимо дали имам работа или не ме задържа на това проклето място. Убивам си времето с ровене из Интернета, правя се уж на много заинтересуван и демонстрирам голяма заетост, а в действителност хич биля не ми пука за тях. Паралелно с това гледам, че не само аз изпитвам подобни усещания – другите покрай мен са същите непукисти и нехранимайковци...

Сега обаче основните ми притеснения са насочени към неделното тържество, което е планирано да се проведе у нас - дано само пак не вали, защото ако рече да плисне някой дъжд, тогава всички трябва да влизаме вътре в къщи, а това вече ще й дойде наистина възмножко на къщурката. Вчера вече валежите спряха, но бунгалото беше пълно с вода. Онзи ден го гледах - уж нямаше нищо тревожно, освен съвсем малко влажно откъм мястото, което татко запълва последно до лопатите. Обаче тази сутрин гледам, че се беше натекло и към другата страна - мисля си, че пак от там идва водата, защото определено не прелива през прага под вратата. Но това не е болка за умирачка, де - свикнах му вече, а пък и то няма да вали всеки ден, я!

Крумчо напред се обади, че заръчал едно младо прасенце и едно малко агънце, които Краси ще опече във фурната и ще ги донесе направо от пещта в неделя. В събота Даниела ще пълни агнето и чак тогава ще ги закарам в Бризбън у Мария. Ще се опитам с всички сили рано сутринта да направя и един курс с чакъл от кариерата - да видим само доколко това ще ми бъде възможно, защото предната вечер пък всички австралийци от по-старата генерация са поканени на гости: германците, Уоли и Нолин, ракиджията с жена си и т.н. Че и Крумови ще се изтърсят по някое време – въобще, този път у нас ще бъде една много страшна галимация; от незапомнен мащаб и световна величина! Ама дано мине всичко успешно – догодина, живот и здраве за моя юбилей ще мислим нещо по-различно, защото тези дворянски тържества с толкова много народ са си направо главоболие. И то не толкова заради нас дъртите, колкото дечурлигата, дето ще ни надуят главите - възрастовата им група е доста разнородна, от 1 до 12, но като се съюзят стават диви и неуправляеми като хуни! Добре че батковците (Лъчко на счетоводителя и Гого на Мартин) нямало да идват, та поне с тях да не се разправяме. Ама те не са и чак толкова страшни, защото двамата си седят кротко и мирно на столовете, приказват си и са добре. Малките обаче пощръкляват - особено вече когато попаднат в комбинация и с Крумчовия Емилио, който им се явява малко като тартор на лудориите... Ама да са ни живи и здрави там, пък ще видим после...

10.06.2008 - Ох, милички на мама! - ами сега от къде да започвам? Пак много информация се натрупа, дано успея да я предам смислово и по хронология. Не знам какво толкова се увъртях миналата седмица, та не можах да туря връз листите ни един ред като хората. Причината е може би, че не бях съвсем добре и в здравословно отношение. Като ме нападнаха едни адски и зловещи обриви, едни страхотии! – направо не е за разправяне. Така се влачих като черво на недоклано прасе цяла седмица, докато на края се принудих да отида на доктор. И то баш на рождения ми ден - в четвъртък вечерта. Сашкови тъкмо си бяха заминали - Даниела и Ванеса ходиха на летището да ги изпратят и докато аз се прибрах от работа, те се върнаха. А обривите хем болят, хем сърбят, хем пък нощем не мога да спя от болките – нещо като трипер, ама по-лошо и от сифилиса даже; абе, ужас и безумие! На края диагнозата ми се оказа, че навремето, когато още като невръстно дете съм боледувал от шибаната дребна шарка, още по-шибаният й бацил останал скрит някъде по вътрешностите из мен и сега му дошло времето, че да ме атакува на нова сметка, клетият. Докторът каза, че някъде из гръбначния ми стълб се криел шибанякът му неден, ама не го е търсил да го трепе - онзи щял сам да си умре там. Специалистът от Индия или Шри Ланка потвърди също, че когато имунната система на човек отслабнела, болестта се появявала наново, само че под малко по-друга форма. Аз от своя страна го свързвам с това мое настиване и схващането на врата ми още миналата седмица - може и от там нещо да са се подсърдили тез бацили, че така лошо и подло да ме ударят в гръб! След като обаче докторчето спомена нещо и за въпросната человеческа имунна система, аз не на шега се стреснах да не би пък да съм добил и някаква разновидност на СПИН-а, че то с тоя безразборен секс (ту с лявата, ту с дясната ръка…) – знае ли човек вече какво може да го порази така, изневиделица. Но пък тутакси отхвърлих тази тревожна диагноза: в края на краищата, аз с толкова много спирт се третирам почти ежедневно – не вярвам, да съм толкова надеждно обработен и добре спиртосан, а да ме повали някакъв си прост СПИН, пази Боже за срамотиите…

Лекарят ме успокои също, че било вече твърде късно за вземане на каквито и да са били хапчета и медикаменти или предприемане на мерки, предотвратяващи заболяването - просто след две седмици всичко щяло да си мине само, обаче теглото ми щяло да продължи до тогава (ебаси как ме успокои само). Човекът ми предписа едни конски хапове за обезболяване, каквито дават на родилките след раждане и някакви хапчета за сън - в случай, че не мога да заспивам от болки. Добре, ама наред с всичко Даниела също ми даваше разни други нейни илачи, та поне дорде пиех тях, можех да изтърпя всякакви здравословни несгоди.

Така в мъки и стенания, болежки и гърчове дойде петъкът - вечерта на гости ни идваха “старата генерация” от квартала. Крумчови също бяха дошли вече, та стана едно голямо тържество. Времето поне тогава беше прекрасно - тихо и спокойно, дори необичайно топло, но ние въпреки всичко седнахме вътре, защото не можехме да разчитаме, че дъждът нямаше пак да плисне изневиделица. Аз пекох пържоли, Даниела беше подготвила и кюфтета – въобще, гощавахме ги с традиционната и добре известна на всички балканска кухня. Както можеше да се очаква, всички много харесаха храната - ядохме, пихме, смяхме се и един по един хората си разотидоха, докато Уоли и Нолин пак останаха за “последния автобус”. Когато и те най-после си тръгнаха през нощта, Крум отиде до тях да сложат месото (агнето и прасето) в техния хладилник, защото нашите и двата бяха претоварени от друга стока. На края легнахме и ние - беше вече сигурно към 03:00...

Ванеса продължаваше да бъде малко болнава, но това изобщо не й попречи да беснеят и да лудеят с Емилио като разгонени диви планински кози. През този моабетчийски период свиренето беше малко поизоставено, че нали и аз бях зает със сума други задачи. Но макар малко и недостатъчно, успявахме всеки ден да седнем за по половин-един час, колкото да поддържаме формата. Вечерта с Крум взехме решение да наемем една специална пещ от хромникелова ламарина, на газ и сами да си опечем животните. Иначе трябваше да ангажираме Краси на Мария, той да става много рано в неделя, да опалва пещи и т.н. Освен това неговата фурна е малка и нямаше да се събере всичко наведнъж. Тръгнахме с Крумчо да обикаляме за такава преносима скара. Бяхме се обадили на едни хора недалеч от нас и на края взехме съоръжението от тях, защото нямахме никакви други варианти и алтернативи. За скромната сума от $100 спазарихме всичко – вярно че не е много евтино, но пък тропулакът свършва изедин път. Тогава все още поддържахме надеждите си, че ще можем да седнем отвън на двора, но следобеда пак взеха да се събират облаците - всичките прогнози на синоптиците бяха за повторен дъждовен период и разбира се, последните хич не се оказаха лъжливи (и този път, както всеки друг…). В неделя сутринта даже и прироси леко, колкото окончателно да наклони везните към организиране на тържеството “при закрити врати” - в смисъл, вътре в къщата. За целта махнахме онази малката масичка за кафе – тя отиде в стаята при компютрите. Изтикахме фотьойлите на една страна и разположихме няколко маси в целия хол, с отделни столове - имаше четворка, шестица, осмица и десетка - досущ като в бирхалето. Междувременно другите от обслужващия персонал напълниха агнето с дробине, лук, ориз и други боклуци, аз от своя страна бях поел салатите, майонезата - въобще, кой за каквото е учил. Към 09:00 сложихме печивото и в 14:30 всичко беше станало на мозък. Агнето се разпадаше буквално от костите си - аз си опитах само малко от кожата му, докато горкото се печеше все още, но пък виж, до прасето така и не стигнах...

Всичко беше готово и гостите почнаха да прииждат един по един - най-първо Миленчо, после другите и т.н. До това време Неничко също вече беше дошъл, та “ресторанта” ни се напълни много бързо. Впоследствие обстановката се оказа много подходяща и стилна, защото всеки си сменяше мястото, за да побъбри и се види с някой познат от съседната маса, да опита от тамошните блюда и така веселбата прерасна във вакханалия. Беше много хубаво и надявам се на всички им хареса. Даниела получи много подаръци от нашите приятели, а пък за цветя да не я чувам да спомене повече - събраха се китки и букети да покрия една сергия и две тараби на пазара, както беше навремето по 08 Март (то и сега може да е така, ама аз баят отдавна не съм го виждал, та съм забравил). Да излезеш на пътя, че да продаваш, да продаваш – край нямат. Покрай юбилярката аз също отнесох някое и друго скромно подаръче, макар да бяхме казали на приятелите ни, че аз чак догодина и то ако е живот и здраве ще си получавам моите.

По някое време гостите ни взеха да си разотиват и на края останахме само ние с Неничко, Мария и Крумчови. Нени беше решил да остане да спи у нас и да се повеселим заедно. Направихме кратко локално прибиране на посуда и маси, за да си седнем на една обща масичка и така откарахме до среднощ, че я и подминахме даже.

Вчера трябваше да почистим основно колибата и да направим равносметка на щетите след партито. Винаги след такива гуляи и запои, остава по нещо счупено, повредено, унищожено... Още вечерта, във вихъра на тържеството изгоря на Ванеса старото пиано. Тя отиде да свири на хората в механата, после аз седнах да изсвиря нещо и както го бях надул до края, последното изедин път замлъкна. Всичко горе по клавиатурата свети, копчета, регистри и т.н., но звук отдолу не излиза. Предположих, че това е някаква защита на високоговорителите от голямо претоварване. Вчера с Крум разглобявахме 3 часа, открих два предпазителя по платките, но и двата бяха здрави. Може би повредата е в самата тонколона, но с него не намерихме начин да я отворим, че да видим какъв дефект има вътре. Ще се опитам да направя няколко други проби, но така или иначе - пианото замина и си изпя песента. Не знам дали ще бъде оправдано да го оправяме от тук нататък - кой знае колко пари ще вземат за ремонт. Дано успея сам да му помогна с нещо, ама пък то и къде ти време за това?...

Малките разбойници са ми счупили едно цвете - те още предния път му откъртиха едно листо, а сега още едно са премазали! В газови камери ще ги натикам, тези дребни негодяи недни! Как не спряха нито за миг да тичат, да вилнеят, да си влачат краката, да си сурнат обувките - абе да ги почнеш с камшика от единия край, че място да не могат да си намерят, хайванчетата му с хайванчета! Това е сигурно онзи малкия счетоводител - нали е най-ситен, та все последен от всичките се влачи. И за по-направо е минал през растенийцето ми, хайдутинът му малък - а пък то без клонки остана вече, завалийчето.

Като завършихме с Крум неуспешните си опити да оправим пианото на Ванеса, излязохме с Неничко за малко. Имаше нещо да му купя от супермаркета, маслото на джипката му сменяхме и то стана време да си ходят. Мария и Даниела пък скитаха по магазините - там случайно срещнали всички мадами от юбилейната й среща и понеже хич не се бяха наговорили вечерта, та си дойдоха чак след 4 часа, докато избистрят клюките. Неничко взе леля си Мария да я закара у тях, а ние с Крумови останахме да дооправяме кочината в къщи. Те имаха някаква работа из Емиграционните служби днес, та останаха и снощи да преспят у дома. Едвам хапнахме малко и си разотидохме по каютите, защото всички бяхме не много, ами ужасно много изморени...

Тази сутрин станахме даже по-рано, защото трябваше да помогна на Крум да закара пещта обратно до мястото, от където я бяхме взели предния ден. Аз от там заминах на работа с Ванеса, те останаха да пият кафе и са тръгнали да изпълняват техните задачи. Даниела от днес отново е на работа и всичко бавно и постепенно си застава по местата, с изключение разбира се на безвъзвратно изгубеното...

12.06.2008 – Около нас продължава да не се случва нищо особено. Обривите по тялото ми почнаха да стихват, след като и Даниела толкова упорито ги маза с разни кремове и мехлеми. Основните засегнати места бяха гърдите и малки кратери по гърба ми – по други телесни части не съм забелязал вреди и белези от поражението на шарката. Всъщност на английски заболяването ми се казва Shingles, предизвикано от реактивацията на вируса, който пък предизвиква дребната шарка. Латинското му наименование е Herpes Zoster - също тясно свързан с варицелата. Съвсем не е изключено обаче, тук аз малко да смесвам медицинските понятия - понеже силата ми е в гинекологията, а не във венерическите и кожни заболявания. Но така или иначе с тези няколко думи внесох повече светлина по въпроса, който съм сигурен че ще развълнува и разтърси изоснови любящата ми майчица. Е, подробностите бяха именно заради нея, за да й разсея душевните притеснения и мисловни терзания – вървя на подобрение; прескочих трапа, дето се вика...

Времето, като климатично отражение на природата и околната среда, също се стабилизира и премина от втечненото си агрегатно състояние към малко по-сухите вещества - но въпреки разведряващите синоптични прогнози, от време на време пак се изсипва по някоя и друга капка дъжд. Скоро ще трябва да косим тревата на ливадата - за сега всичко се е хванало много добре, но то ще е само докато пак не захванат разни поразяващи и изпепеляващи жеги - тогава вече не помага нищо. Поливай си я ти тревата с маркуча колкото щеш – водата бяга и се процежда в пукнатините на сухата от пек земя, докато до корените на растенията не стига почти никаква влага. Не е ли всемогъщият и свещенославен, още целомъдрений Господ Бога наш Иисуса Христа да поръси обилно отгоре с лейката (без да му свиди водата…), смятайте че таз земля человеческа е обречена на тотална и повсеместна гибел. Иригациите, мелиорациите и капковото напояване в случая хич биля не предат. Е, аз от своя страна ще взема да направя барем няколко снимки, така както всичко е зелено в момента, че може и да не го видим повече в тези пролетни разцветки. Не помня вече дали пък някъде не споменах, но по време на юбилейните чествания и тържества, отвън буквално не спря да вали тоя проклет дъжд - добре че предприехме тази налудничава стъпка за развиване на моабета вътре в къщи, защото в противен случай много щеше да ни се обърка процеса и разочарованието на всички щеше да бъде пръснато в най-разностранни посоки.

Онази вечер най-после дадох онзи диск с руските емигрантски песни на Игор - той снощи специално се обади, за да ми благодари и каза, че много му харесват. Те до сега живееха в един апартамент, но съвсем наскоро го продали и си купили къща, недалече от района, където бяха. Та и там ще се ходи скоро на “освещаване”. Валя на Янко също е насрочила едно събиране за края на месеца, предвид че за толкова много месеци по време на бременността й, завалийката била пропуснала доста от нашите сбирки. Тъкмо и ние ще занесем нещо на бебето и ще го видим колко му е пораснала пишката. Те за сега са много добре, след като си имат баба и дядо под ръка, дето да им се занимават с челядта.

Зимата тук е неприятен сезон по принцип, като изключим единствено приятното и прохладно време. Вечер рано мръква, сутрин пък е студено, тъмно и безмълвно – и кучета дори не се забелязват по улиците. В такъв безтегловен период обикновено няма много какво да се прави, освен човек да си убива времето пред телевизора или да прави деца по комшийските бунгала и колиби…

На събирането у дома Неничко се запозна и с останалите наши приятели. Стана дума за работа и т.н., та Бранко на Ваня му предложи да го вземе при него. Обаче нашият калпазанин нали за момента няма шофьорска книжка, а там работата е свързана с чести пътувания напред-назад по отделните клиенти и обекти. Та сега Нени ще чака да види какво ще стане в сегашната му работа, по-специално с книжката му, която се надява да му върнат - ако обаче чорбаджиите му настояват достатъчно убедително пред властите за това. Ама как ще стане всичко, на мен специално много-много не ми става ясно, а и то от него можеш ли да разбереш нещо с точност - то или ще е чиста проба лъжа или някаква треторазрядна полуистина. Но нека да се оправя сега сам и първо да мисли занапред, когато ги върши глупостите. Иначе, когато му говоря, все аз съм тъпия и кривия, дето от нищо не разбирам...

Друго съществено, с което да ви зарадвам до този момент няма (че то пък с какво ли толкова ви зарадвах и до сега? - ама карай, да е весело) - нали ви казвам: мъртво време, няма никаква житейска активност; добре поне че кръвта по жилите ни още тече и не се е смръзнала. Скоро почват грижите по приключване на финансовата година - пак ще пишем доклади за приходи и разходи, ще правим рекапитулации (ще лъжем за приходите, ще надуваме разходите – такава е партийната повеля, стига обаче да е в разумните си граници и да не се прекалява много). До края на месеца трябва да сме се видели и с нашия данъчен агент, който да ни посъветва как и къде малко по-легално да укрием част от доходите си или в какво начинание да инвестираме, което в случая е по-точното понятие, с оглед в края на годината да платим по-малко данъци на държавата. Този пасаж вероятно на някои ще се стори малко странен, неразгадаем: как, аджеба, държавната хазна сама инициира и дори поощрява плащането на по-ниски такси от своите собствени данъкоплатци? Ами механизмът е много прост, само че този въпрос не е развит в учебниците по Марксизъм-Ленинизъм и Социалистическа политикономия на недоклатените комунета, дето са ги писали. Държавата си получава своя пай – тя не е алчна за повече и всичко онова, което се събере под формата на такси и данъци, се разпределя по отделните фондове и пера: било то образование, здравеопазване, инфраструктура или пък пенсионен фонд. Освен всичко това, пак държавата е тази, която е длъжна и да усвои по най-безупречен начин средствата от въпросните постъпления, чрез което пък се ангажира и с организация производството на блага и социални ресурси - като покрай тази нейна дейност автоматично се създават нови работни места. Наред с всичко останало и често пъти вместо това обаче, тя насърчава отделния индивид (в ролята си на данъкоплатец) и го подтиква (а не смазва и унищожава, забележете...), чрез известни финансови облекчения той сам да инвестира своите средства в каквото и да е начинание, от което (и тук забележете…) – отново държавата събира нови данъци, трупа благини и си пълни хазната. Така парите се завъртат в един омагьосан кръг и всички са доволни, стига въпросният индивид да се задържи достатъчно дълго време на повърхността – т.е., да работи, редовно да си плаща данъците и с остатъка или част от своята печалба да инвестира в разни други направления. Ако пък недай Бог данъкоплатецът, по една или друга причина остане на пътя от временно или по-продължително изгубване на препитанието си, ами пак държавата е тази, която му подава ръка под формата на къшей хляб и сламен покрив над главата, докато човекът се възстанови (именно в такива случаи пък изплува социалната й политика). Ей такива ми ти работи, капиталистически – доказали се вече в годините, че са успешни. С други думи – не може само да се краде от този нещастен народ; трябва от време на време да му се подхвърля и по нещо, с което да се облажи, за да замижи и да си затвори очите пред блудствата и мародерствата на държавата, примерно. Другото вече го знаем – глад, мизерия, революции, метежи, преврати, кръв и убийства. Тази същина умишлено я пиша, за да достигне до съзнанието на здравомислещите люде – иначе разбиране от комунист не очаквам никакво…

16.06.2008 – “Царят е гол! Да живее Царя!” Имаше навремето една такава притча, но не помня вече нито къде съм прочел тази извадка, нито пък кой я е написал. Споменавам го обаче единствено по случай днешния рожден ден на Н.В. Симеон Втори - Цар на българите. Независимо от всичко, което му приписват и с което го заклеймяват по най-просташкия и безотговорен, в типично българо-балкански стил (кое вярно, кое по-малко; кое просто измислици и долнопробни клевети), лично за мен той си остава една дълбоко ерудирана, уважителна и колосална фигура в по-новата ни политическа история, а пък после нека друг да го съди, ако е имало защо. Опитвам се в съзнанието ми да изплуват подобни нему държавни мъже, с които Велика България би се похвалила и би била горда с тях: като се почне със синът на работническата класа Георги Димитров, та се мине през култа към личността на Вълко Червенков и Правешкия хитрец Тодор Живков, та се стигне до най-новите ни дни. Не изключвам да съм плиткоумен, но пък и сега просто не се сещам за паралелни политически фигури, славещи се с неговата харизма, обаятелност, ерудиция и безупречна политическа коректност (последното всъщност му изигра много лоша шега, от която ще страдаме всички ние – неговите поданици). Поправете ме ако греша – ще се радвам да науча мнението и на опонентите си. А пък с тази дата и на този ден ние встъпваме в новата седмица - ето как обаче се развиха събитията в края на миналата.

Като по някакво истинско Божие чудо в петък (13-ти) не ни се случи нищо лошо, фатално или неприятно - уварди ни Господ и този път, за слава на Небесата. Свършихме служебната си работа, училище, свирихме с Ванеса, вечеряхме и легнахме. В събота сутринта още на ранина заминах на кариерата за камъни. Мислех си, че там ще ме натоварят набързо с фадромата, обаче машините бяха заети с други по-големи камиони - кой ще ти се разправя с моето малко дръгливо ремаркенце. Добре че случайно намерих една лопата, забравена там не знам от кого си из купищата с чакъли и пясъци, та с нея си натоварих каручката. Първо ме претеглиха на кантара празен - 1700 кг бруто тонаж. После пък ме мериха с товарът - 2820 кг. Значи близо тон съм налашкал с лопатката - на бърза ръка, за няма и половин час. Ама аз, кога е на аванта работя много яко. Уж онези щяха да ми вземат пари според теглото (не според моето, бре – според ценоразписа за чакъла, който е $33 на тон за този вид материал). А пък вместо това, онзи бараба на гишето вика: “Давай два’есе кинта и си бéгай у дóма!”, само че с австралийски акцент, разумява се. Ау-у, че обичам такива тъмни и неформални сделки само – да живее сивата икономика! Плащам тутакси една мазна и омачкана двадесетолевка (по тукашния доларов номинал) и се изпарявам мигновено от мястото - с много бавна скорост, защото ремаркето отзаде ми едвам се влачи; ще му се пръснат канатите, че и дъното отдолу може да му се отпори. Излизам на магистралата и полека-лека почвам да се ускорявам по асфалта - 30-40-60-70 км/ч и повече от това не посмях да вдигам, да не измета някой Запорожец от шосето. До нас пътувах сигурно 40 минути, ако не и повече - мястото се намира малко по-далеч от онзи мошеник с контактите, при когото ходехме с татко; в същия район са и надениците, които купувахме с него от ледения склад за месо – казвам го за ориентация само. Едно 30-35 км от нас сигурно трябва да има. Тъкмо се прибирам в къщи, разкачам ремаркето, че пък на Даниела й трябваше колата и учителката по музика дойде. Аз останах за урока - отметнахме още три песни, които Ванеса беше научила и които “прескочиха трапа”. Щом учителката ги одобри, отмята ги и повече не се занимаваме с тях - е, поне до момента, в който ги запишем и на камерата...

Учителката си замина след урока, аз излязох на двора да се занимавам с трошляка, а Даниела и малката отидоха по пазар и други покупки. Първо трябваше да изчистя всякаква трева, боклуци и плевели от земята, преди да насипвам чакъла. Правих го на отделни участъци, че зор се изтръгват тези шибани корени – мамка им! Чистя малко, после засипвам с камъчетата. И така - цял ден. Но пък до вечерта направих цялата ивица отпред, покрай големите канари и около насажденията от храсти и други безсмислени цветя (под формата на кактуси...). Хартиса ми малко материал, че насипах и в саксиите отгоре - така имат по-завършен вид. С две думи: стана хубаво като двореца на Румънската кралица Мария Единбургска в Балчик – самата прелест и красота! Остана да подравня и мястото, защото сигурно ще трябва да изкарам едно ремарке с боклуци и отпадъци, че да подготвя терена за плочника. Плочи още нямам, но в събота ще се занимавам и с този въпрос – по-важно е, че окончателното решение вече е взето. Междувременно ще купя боя, с която да намажа блокчетата и ще започна да кроя тези допълнителни дървени оградки за помежду фенерите отпред. С това тази част на двора ще бъде напълно завършен. Понеже ми остана малко материал, та вместо да го изхвърлям дадох 8 кофи на Тони - нека да си направи и той нещо покрай оградата, няма само аз да се бъхтам като грешен дявол и да се рия из калта като биволица преди оплождане.

В събота сутринта от една гаражна разпродажба до нас купихме един огромен чадър; по-голям е от този на съседите – само колецът му мяза на дирек за телеграфни жици. Като се разтвори, половината двор закрива със сянката си. Барнахме го само за $140 - иначе нови са по над $1000! Е, има малко скъсано на едно място, но то може да се зашие. Иначе видът му е почти нов. Първо докарахме самия чадър, после се връщах за стойката му - една голяма ламарина със заварена тръба по средата, където се пъха колът. Това чадърче е толкова голямо, че ако човек може да се държи за него и скочи от някой небостъргач в гара Лясковец например, ще пътува бавно надолу към драките, все едно че се вози на парашут!

Вечерта в събота отидохме на гости на Краси и Светла (счетоводителя). Те пък имаха посетители от Нова Зеландия – техни приятели, та заедно с всички спретнахме една много весела маса. Ние занесохме малко кюфтета, Краси пече пържоли - въобще не останахме нито гладни, нито жадни.

Неделният ден беше малко мързелив и муден. Даниела отиде на работа втора смяна - сутринта правихме закуски, палачинки пържихме и т.н. Аз после се занимавах с изостанали снимки и филми, записахме с Ванеса песните, които тя беше подготвила и научила добре. От снощи вече се концентрираме върху новия материал, нотите на който почнахме да разучаваме.

В четвъртък ще ходим при данъчния агент - трябва набързо да седна и да осчетоводя предварителните приходи-разходи. Другата седмица (в събота) Ванеса има концерт от училищния хор. Мероприятието ще се проведе в Бризбън, а ние трябва да идем, че да я гледаме. Аз хич не обичам такива хорови изпълнения, че все ги свързвам с хор “Бодра смяна” от Дворецът на пионерите – мрачни и недъгави спомени за социалистическата ни (не)действителност...

18.06.2008 – Няма нищо ново; ама няма и слънце. Днес е облачно, дори гледам през прозореца, че навън почнало да превалява дъжд. Това разбира се е тук, в Бризбън - не знам надолу към нас как е, дано капне някоя и друга капка, че да ми намокри тревата. Иначе всичко останало си върви по строго канализирания ред - работа, училище, свирене, домашни и други задължения. Чакам с нетърпение да дойде съботата, за да разчистя двора и сторя място на плочките, които още не съм купил. Сутринта ще отида до бунището да изхвърля едно ремарке с боклук и от там ще се отбия да видя онзи човек, от когото купихме дъските с татко. Той доставя и плочки някой път - дано намеря нещо подходящо, че и това си е един сериозен дерт. После пясък трябва пак да докарам, да подравня отдолу и т.н. - ама там поне ще застилам само с цели парчета. Няма да има изрязване, защото ще карам по очертанието на мястото - колкото се съберат надлъж, нашир и това ще е всичко. После фугирам с един специален цимент да не прорастват отдолу бурените и мажем със зелена боя (да се върже с тревата). Отстрани пак ще трябва да наредя от тези блокчета за бордюр, че да не се пръскат камъчетата. Абе, ние уж сме към края на цялостната дворна дейност, а пък той все повече се отдалечава и ми се изплъзва. Уж няма много за правене, но напоследък нещо загубих интерес и не мога да се мобилизирам, че да свърша всичко изедин миг, както ми се иска. А пък като си помисля за вътре в къщата какво ме очаква, та направо не ми се живее. Подовата настилка е много лесно нещо, дорде не почнеш сам да я слагаш или ако само гледаш отстрани, как другите си я слагат. Почват едни идиотски изрязвания, почват да се махат и слагат первази, които пък впоследствие не съвпадат както са били; в резултат на тези несъвпадения се отварят едни шибани дупки и процепи, налага се пребоядисване и въобще не ми се мисли за това, защото получавам мозъчни отоци, придружени с уртикария. Хайде, сега свършвам, че се и ядосах на края...

23.06.2008 - Ето значи, какво става по-нататък с нашия нескончаем разказ. В петък не помня дали съм писал - ако не съм, значи не е имало нещо съществено за отбелязване. Освен, че малкото беше болнаво почти през цялата седмица и чак тогава се оправи. Не беше кой знае какво, но се мъчи милото сума време с някаква упорита кашлица – то бяха сиропи, та хапове, медове и лимони. На края се оправи детето и сега кара ваканционните си дни на спокойствие.

В четвъртък Янко ни покани на гости - негов приятел (а и наш общ вече, от предишни сбирки) си заминавал за Южна Африка. Става въпрос за Доктора - Даниела ви е споменала за него. Та, той щял да идва у Янкови да се видят на изпроводяк, а пък и аз исках да се видим с него. По този повод у тях стана един величествен моабет, с една страшна кудкудяканица – добре, че бебето им спи непробудно и не ни обръща много внимание на виковете и писъците. А ние чак в 01:30 през нощта се сетихме, че трябва и да си тръгваме. Абе то, Даниелчето отдавна се беше разфучало и даваше зор за приключване на запоя, ама нали е добра душа, та ме остави до последно да си изприкажем лакърдиите с хората. А пък те, както знаете - край нямат (лакърдиите имам предвид – не хората)...

Прибрахме се у нас - спим много бързо и ставаме махмурлии за урока на Ванеса на другия ден. Добре че учителката щеше да идва в 11:30 чак, та имахме достатъчно време да се поизлежаваме малко, да направим обилна и питателна закуска, да извършим редица ритуали по душевното възстановяване и т.н. Урокът свърши, но от там насетне не ми беше до никакви сериозни дейности - на всичкото отгоре в 15:30 трябваше да излизаме за концерта на Ванеса в Бризбън. Оставихме я в залата, където децата имаха генерална репетиция, а ние с Даниела обиколихме околните магазини - пихме по една изтрезвителна бира в едно кафене и то стана време за същинското представление на хоровата капела.

Отидохме пак в залата – седнахме си на местата, снимахме, слушахме; дечицата пяха много хубаво, въпреки че както вече подчертах - аз от такива хорове твърде много не разбирам, но пък иначе се създаде приятна атмосфера в залата. Вероятно моята неприязън към хоровото изкуство се базира на изпълнения от сорта на “Води ни Партийо любима”; после за комунистите, дето изграждали родината, а комсомолците строяли след тях и пионерите, които пък ги чакал толкоз славен път – трудов. Ама ай сиктир от тука, моля ти се, ве! Вероятно не можаха да ми полират мозъка и да го шлифоват съгласно червената доктрина, благодарение на което аз си останах един политически най-проЗ невежа, но пък за сметка на това, виж, съхраних се като напълно осъзнат антикомунист – за слава на скъпите ми родители и на неблагонадеждния ни родов произход като цяло. Както и да е – от концерта си тръгнахме чак в 19:30, когато представлението (най-после…) свърши и от там отидохме да вземем Мария, че искаше да дойде към нас на гости. И докато се приберем на село, часовникът подмина 21:00 - от там нататък вече разстилахме покривки за маси, разливахме питиета, сервирахме вечери и си правихме цяла нощ вечеринки. Аз, понеже бях много изморен оставих жените да си приказват и си легнах веднага, след като се наядохме.

В неделя вече бях зареден с нови сили и още от сутринта почнах с изриването на боклука от предния двор. В ремаркето още имаше разни остатъци от камъни, които разпределих по кофите и в ръчната количка. Подравних и мястото - събра се една хубава купчина с пръст, която после едвам събрах в каручката. Добре че един наш съсед мина от там и като ме видя как съм се развилнял с кирката и лопатата, та ме помоли да му закарам пръстта у тях, вместо да я изхвърлям на бунището - трябвала му да си подравни малко двора. Разгеле, този щастлив развой ми спести поне един курс до там и обратно. Натоварих пръстта и му я изсипах току пред портата.

След тази оздравителна процедура измих най-идеално ремаркето от мръсотията и хукнах към мебелния магазин, от където бяхме купили въпросните плоскости за подовата ни настилка – онзи ден ние само ги платихме, но необходимото количество не беше още в наличност; сега бяха доставили всичките 36 кутии – обадиха се да отида, че да си ги прибера. Докато протече цялата церемония по натоварването и докарването им до вкъщи, то стана пладне. Прибрах се и почнах да ги разтоварвам пък - а то много нещо ви казвам! Половината кутии ги натъпках под леглото в нашата спалня, остатъка - под масата в коридора. Сега остава само да се започне нареждането на дъските, но аз много се плаша от тази дейност, защото е свързана с много други странични неща, които ще ме увъртят с месеци. Ама ще се прави, де - отърване няма, щом Шóри е казала, че така го иска...

На всичкото отгоре, ще се наложи и пребоядисване на стаите - нали ще местим Ванеса в онази стая, а пък тя я иска в “лилЯво”. При това разпределение на каютите, нейната става вече за гости с преспиване и като такава не може да остане в розово, както е в момента. Въобще, задала се е една такава страшна, че само като си помисля и пó ми се иска да не съм жив (или поне да не бях чак толкова добър...). Очевидно много скоро и с тази задача ще започнем да се занимаваме – началото ще е от хола, в посока към коридора и от там ще настъпваме към стаите. При другите ни приятели това беше доста лесно, защото те правиха всяка отделна стая сама за себе си, а аз трябва всичко да го свържа и с коридора - ще падне голямо изрязване и кроене, но друг начин няма. Първо трябва да махнем мокета и да изчистим идеално цимента до степен на облизване; после се постила един специален дебел найлон и отгоре се нареждат дъските. Това е сравнително лесен процес, ако ги нямаше съществуващите прагове обаче. А пък аз трябва да ги махам и после пак да ги слагам обратно (при това да не съвпаднат със старите си места, да зейнат дупки и аралъци, ще рече да се боядисват – абе, някакъв адски АД!!!). Ако река да слагам пода така, както са си праговете в момента, трябва да се купуват допълнителни дървени кантове и да се извърти цялата къща с тях – което ще наложи допълнително боядисване или байцване, лакиране или каквото и да е, а за хилядите ъгли и чупки няма изобщо да споменавам, че ми настръхват косите, насълзяват ми се очите и почва да ми се драйфа! Поради изброените изключително обективни причини аз постоянно отлагам дейността за някакъв по-късен етап - сега зорът беше единствено да се вземе материала, защото ни изпадна много евтино; после ще му мислим как ще го разстилам по пода...

Междувременно Даниела излезе с Мария, за да проверят не би да са се преместили шибаните им магазини и да си купят по нещичко, че и двете горкичките - нямат ни дрешка по гърбовете си, ами вече голи и боси са хукнали по улици и тротоари! Аз през това време свърших с пренасянето на материала, изкъпах се и почнах да се боря с компютрите пък. С тях имах известни проблеми - частите, които бях купил не ставаха, та днес ходих в магазина да ги подменя с други; довечера ще се разправям пак със сглобяването им. Сложих едно украшение отвън на стената до греблата; завърших и онези картини (плочите), а пък къде ще ги кича, още не съм решил – сигурно по главата си вече и по ушите си ще ги провесвам. Свирихме с Ванеса, после ядохме набързо и си легнахме рано-рано. Даниела се прибра вече окончателно болна – от носа й висят сополи, настинката я гази и всичко останало, свързано с една такава простуда. Днес тя не е на работа и се бавят двете с Ванеса, която от миналата седмица е във ваканция. Довечера ще се обадим по телефона, че да разберем повече подробности за вас – защото вие четете и от мен узнавате всичко, докато за нас остават само сенките на загадките и тревогите подир вашето непосилно пенсионерско житие-битие, за което толкова старателно се бориха и в крайна сметка ви осигуриха комунягите; проклети да са не до девето, ами до деветдесет и деветото си коляно!...

25.06.2008 - Вчера беше Еньовден - обаче стана така, че аз не можах да напиша нито ред по този празничен повод. Спомням си с голяма доза мъка и носталгия колко хубаво изкарахме този ден преди 7 години, когато бяхме в България. Предишната вечер (нощ...) бяхме на Съботковци при Пачо - прибрахме от там призори и на другия ден с цялата тумба ходихме на Етъра. Албенчето, Румен (архитекта), Огнян, Ленчето, барабар с дребните и по-едри дечурлига – все отбор юнаци с дълги мазни коси и рошави мустаци, всичките с широки капи и астраганени калпаци. След тържествата по тепавиците и работилниците на етнографския комплекс, вкупом се качихме горе на Манастирската поляна, заставайки в шпалир и трепетно очакване пред павилиона на Скара-Бира. Там вече се отвори един повсеместен, масов пладнешки запой – тогава беше толкова весело, а сега ми е тъжно!... Останаха ни единствено спомените и снимките с приятелите, които си направихме.

На това място обаче ми се ще да подема и една друга тема, отваряйки поредната си малка скоба – предварително моля да бъда извинен, ако някому това се стори безинтересно. След като годината на въпросното наше пребиваване в Родината е 2001 и в момента разказвах за подвизите ни из тоя вилает, вероятно не би било излишно да обърна внимание на любезния читател на една много малка подробност – толкова малка и толкова подробна, та чак е срамно за описване. Думата ми е за саморазпадналия се вече паметник на Васил Левски, на който аз си спомням, че съм се наслаждавал и възхищавал колчем мина по пътя за Соколския манастир и нагоре към тогавашното село Водици, а в днешно време най-вероятно вече и квартал на Габрово. Навремето този район на Балкана беше едно много популярно направление за отдих и туризъм на тружениците от фабрики и заводи на българския Манчестър, поради това, че е свързан с множество пешеходни преходи към върховете и околностите; да оставим настрани пък факта, че точно тази географска част на България изобилства с легенди за хайдушките чети, водени от нашите славни и безстрашни войводи. Още от най-ранните си детски години нашите семейни излети са били в тази посока и за мен въпросният паметник на Апостола беше нещо като постоянен исторически символ. Съгласно историческите сведения, работата по него е започнала в далечната 1961, когато аз съм бил едва 2-годишен папардак и това начало няма как да си го спомням – тогава вероятно все още съм подмокрял раменете на баща си, докато са ме размотавали с майка нагоре-надолу из тъдявашните гори и кории. Впоследствие, през периода на съзряването ми този величествен монумент е оставил много трайна следа в моето съзнание; за да науча обаче съвсем наскоро, че в последните няколко години състоянието на паметника е докарано до плачевното си състояние и с течение на времето и не без помощта на злосторници и вандали, първоначалната му гипсова фигура се е саморазпаднала, сривайки се до основи. Сега почвам бавно да си припомням, че когато през Юни 2001 ние се качвахме нагоре към Манастира, аз действително видях едва забележимите останки на металния му скелет, който най-вероятно по-късно циганите са предали на отпадъци като старо желязо. А това беше един своеобразен отличителен белег точно в тази част на обеднялата ни, обезкостена държавица и определено мога да потвърдя уникалността на това скулптурно произведение. Няма да се спирам на политическите подбуди и подробности – пречка за неговото неуспешно реализиране в действителност според предварителните планове и разчети на създателите му. След като 30 или 40 поредни години не се намери никой, който да предотврати разрухата на един наистина, както вече се изразих най-грандиозен обелиск на този велик син на България - неин най-чист и пламенен революционер. В същото време обаче, купчината от железобетон, загрозяваща легендарния Старопланински връх Бузлуджа стои непокътната; разни безсмислени паметници на Съветски и чужди окупационни армии също стърчат безнаказано на пъпа на столицата – башка онова крякащо недоразумение, заради което поринаха паметните плочи във възхвала бойната слава на българския войник и офицер, а пък на тяхното място издигнаха нещо като геометрична фигура, която дори самият Питагор би нарекъл многокрил (вероятно от “много закрилян…”) петочленник (по смисъла на петохуйник, но хайде – позволете ми да не съм толкова откровено циничен този път). Чрез всичко това до тук ми се искаше да изразя не само своето лично негодувание, ами най-дълбокото си омерзение и погнуса към червеноперковците, смятайки ги за единствените виновници да сме на това дередже – кой разбрал, разбрал…

Иначе около нас делата се развиват по нормален начин и при съответната заетост - всеки потънал в своите кахъри и парадиращ с мераците си. Онази вечер щяхме да ви се обаждаме по телефона, ама нещо се увъртяхме - не помня вече с какво. А пък и като сме така понастинали, та гледаме по-набързо да приключим със задължителните ритуали и да си лягаме на топло. С този нов телевизор направо сме се родили – напоследък само него гледаме и после направо заспиваме. Тук е мястото обаче напълно да опровергая и отрека тотално редица социологически проучвания, според които инсталираният в спалнята телевизионен приемник нарушавал сексуалния живот на съпружеските двойки – хич нищо дори не ми нарушава, уверявам ви най-отговорно. Вероятно този, дето е правил изследванията и подир написал статията е малко слабоват в кръста или пък излъчванията от синия екран му го “омекват” и последният губи потенцията си (потентната мощ визирам, ако не сте ме разбрали правилно)...

Снощи се занимавах с компютъра на Ванеса. Прехвърлям едни стари чарколяци от моя на нейния, а за мен си купих нови. Става въпрос за устройствата, на които записваме дисковете. Имах известни затруднения и проблеми, с които се въртях до 21:00. Ама на края всичко стана както трябва и още от довечера ще почна да й инсталирам разни програми, с които да работи. В момента тя е все още във ваканция, но продължава да ходи на нещо като занималня - рисуват, правят апликации и макети, играят и въобще се занимават всички заедно там. Даниела днес си е тръгнала по-рано от работа, защото много взел да й тече носът - тя лепна настинката на малкото, ама добре че поне то се излекува, завалийчето. Аз също току подсмърчам от време на време и си забърсвам нослето с ръкава, ама не ми е чак толкова зле. Има пак някакъв шибан грип по нашия край - те тук тези грипчета са в изобилие, особено по това време на сезона, понеже сутрин и вечер е много студено. През деня уж е топло, ама ако не си под прякото облъчване на слънчевите лъчи и веднага те побиват тръпки. И нали все по лятному я караме, ходим почти целогодишно голи и боси като аборигените, за това се получават и тези здравословни аномалии, в период на преминаване от един сезон към друг.

Междувременно получихме няколко съобщения от татко, като аз отделно съм отговарял на всяко едно - дано ги е получил. Но довечера вече задължително трябва да се чуем - вие таман ще сте се върнали от черква; нали е сряда днес, майка сигурно ще бъде там сутринта.

Друго като че ли не се сещам вече - напоследък ми е много оскъдна информацията. Заради сезона ли, заради времето ли или просто още не мога да свикна с липсата ви, но все по нещо се отлага, нищо не се бърза и няма никаква мобилизация по начина, както аз му разбирам. Ама с течение на времето нещата ще трябва да се канализират и нормализират. Сега най-големият ми дерт е плочника, но само като си помисля и за подовите настилки вътре в стаите, със съответното боядисване на стените и таваните им, тутакси ми минава всякакъв ищах за всичко. Ето, това вече е сериозна причина за разстройство в сексуалния живот на отрудения индивид – а не телевизора в спалнята му. Та, това ще е причината май, за моето морално разложение и душевен срив...

26.06.2008 - Ох, каквато ме е люшнала и мен в последно време, та мира не ми дава деня и нощя. И на всичкото отгоре тази стихия няма нищо общо нито с любовта, нито с мераците ми по лодката, ами се върти около едно съвсем обикновено решение, което аз не мога да взема сам. Става реч за тази прословута градина, по-точно за площта в предния двор, която трябва да покрия с нещо (ама да не е със стари вестници по възможност...). Снощи щом се прибрах от работа и с Даниела ходихме да му вземем последните мерки и окончателни размери. Мястото е точно 26 м² - за да го “облека” ми трябват 720 бр. плочи с размер 190 x 190 мм, които също съм намерил в онзи магазин, от където купихме вратата, дъските и други материали. Като цена също не е много - искат по $14 на квадратен метър, обаче цялото количество от въпросните плочи тежи около 3.3 тона! С моето нещастно ремарке трябва да направя най-малко 3-4 курса и да прехвърлям всичко на ръце парче по парче - един път, там в магазина и втори път пред нас, където ще ги стоварвам. А да ми ги докарат в къщи с техен камион, масрафът ще коства около стотина долара и комай че това ще е решението. После вече идват пясъци, подравняване, мастари, нивелири и с моя майсторлък във всички случаи ще оставя някоя и друга трапчинка, от която да си сръбват врабчетата вода (като се навирят локвите след дъжд...). Почнах да мисля за други начини и способи във връзка с покриването на тази площ - измислих нещо като дървена платформа, направена в стила на бунгалото, със същите полуобли дъски и колове. Значи: отдолу се нареждат направо на земята целите (кръгли) гредички, по чертеж който вече имам. Това ще представлява скарата демек, а отгоре почвам да кова напречно полуоблите парчета, с кръглата си част нагоре. Е, теренът няма да е много удобен за ходене с високи токчета по него, но там и без друго мястото няма да се използва за нищо друго, освен да се приюти една лодка отгоре му (и то ако изобщо се стигне до покупката й...). Ще намажа облите греди на скарата с онова черното асфалтово покритие, за да издържат на влагата; също така и долната (плоската) част на горните дъски (платформата демек). Най-накрая ще оплескам горната му част обилно с изгоряло масло и сме готови. Всичко това е замислено да бъде на едно ниво - значи “платформата” да я наречем, ще бъде наравно с тревата. През процепите на дъските водата ще си се изтича надолу в земята, а понеже ще съм намазал и много здраво с масло, което ще прокапе и отдолу, надявам се да не растат и треви. Това всичкото е много хубаво на теория, но на практика и този проект предвижда едно $700 масраф, включая навъртането на 720 бр. винтове от най-яките. Покриването му с плочки също няма да излезе по-евтино - и в този случай изчислявах олекване на кесията с някъде към $600! Най-евтиното разрешение ще дойде ако посипя мястото със същия бял трошляк, който използвах около канарите, но след време камъчетата ще се пръснат из цялата трева и навред, косачката ще има да ги подмята наляво-надясно и въобще не мисля, че ще стане хубаво. Та сега се мятам между плочите и дъските, като за сега съм по-склонен на дървената платформа, имайки предвид, че ще стане оригинално и обстановката ще се върже в стила на бунгалото. Днес цяла сутрин правя разчети и сметки, понеже нямам друга служебна работа (за щастие...). Ето, ако татко беше тук, щяхме някак си да се спрем на решението - каквото и да е то. А сега трябва всичко да решавам сам, защото и самата Даниела не е много наясно с моите налудничави идеи, та не ми е от особена полза в конкретния случай. В същото време хубаво е да се вземе някакво решение до събота, когато единствено мога да отида и да платя поне материалите, за да ги обявя като разходи за тази финансова година, изтичаща в понеделник - 30 Юни. Та ето какви са ми вътрешните борби и дертове за сега.

Цената на бензина и петролните продукти в най-общ смисъл и тук расте с всеки изминат ден, но този факт най-малко може да ме уплаши и развълнува. Стигна, че и подмина $1.60 на литър, докато моят е още по-скъп, защото колата изисква супер гориво с октаново число поне и над 98 единици. С другия бензин не съм я пробвал как върви, защото ми се струва още нова - но ако цената му прескочи границата на двата лева, минавам на евтиния, пък да й става каквото ще.

Снощи най-после намерих време да ви се обадя по телефона, та си разменихме по някоя и друга дума. Свирихме добре с Ванеса, после се занимавахме с компютъра й. Тя междувременно си легна, но не беше още заспала, та чухте и нейното гласче. Тези дни двете с Даниела се въртят из къщи - нали няма училище.

Е, ние отикахме и тази седмица – ето, утре вече е петък. В събота още от обед сме на гости у Янкови, та до когато се откараме, до тогава. Дано поне сутринта успея да купя материалите. Утре ще гледам пак да драсна някоя и друга дума - ако ли пък не, в понеделник ще получите цялостното обобщение и описание на предстоящите почивни дни.

27.06.2008 – Ох, таман се наядох обилно с купешка храна, защото снощи ни домързя да приготвяме обеди и кутии със сандвичи. Даниела беше готвила сарми с кисело зеле и аз така са набухах с тях, че мислех дето няма да огладнея повече до края на дните си. За работа си взех само едно мижаво курабе и три ябълки – диета уж да провеждам, да слабея демек. Курабето обаче го изгълтах още в 10:00, а пък ябълките ми послужиха само като “апетитка” за разядка и още щом ги схрусках, тутакси хукнах към лавката; ама голям апетит имам, да ви призная честно - много хубаво се храня и още по-добре отделям!

Наред с всичко продължават вътрешните ми борби относно предния двор, но вече везните взеха да клонят към традиционния плочник. Дъските са си класическа разработка, но в този случай не са твърде практични. Там те ще бъдат изложени под ударите на жестоките климатични условия в местния географски пояс – неконтролируема и безкрайна поредица от силен дъжд след още по-силно слънце и дървесината им не ще издържи дълго. Въпреки, че снощи Даниела като по някакво чудо възприе моята идея за дървената платформа, сега като продължих да умувам на работа, взех да свиря “отбой”. Ще отида утре да купя плочите и това ще е. Ако успея да изровя и едно ремарке с пръст преди да сме заминали за гостито у Янкови, идеално ще бъде.

Снощи вече започнах да си чета писмата, които съм писал преди повече от 15 години. Пред мен изневиделица и за пореден път изплува всичко казано и преживяно, сякаш си спомням всяка своя дума и отделно изречение – прекрасно знам точно къде, какво и най-важното: защо съм го казал по дадения начин, при което прочитът на текста ми става много интересен и забавен; значително по-развлекателен от Лев Николаевичевата “Война и мир”, примерно – макар, че по обем моите драсканици не й отстъпват, а вероятно я и подминават като брой страници. Препрочитам доста неща за Нени и с искрено умиление си спомням за малкото, едва 6-годишно момченце, доведено от родителите си чак в края на света, с надеждите за по-доброто му възпитание, образование и въобще просперитет. Е, не би... Не ми е много ясно обаче как всички тези писания ще влязат в компютъра, за да могат от там нататък да бъдат обработени, официално напечатани и представени под формата на някакво невзрачно и с нищо неангажиращо книжле. Нямам време да ги преписвам от сега нататък, но пък виж: може да се пробвам поне малко, че да видя дали изобщо става и колко бърз е процеса. За момента аз умишлено няма да се спирам на написаното тогава, за да направя четивото си още по-интересно, наситено с множество елементи на изненада. Единственото, което тук на това място и от тази “трибуна” мога да подчертая и смело да заявя е, че всичко написано в купищата от стотици листи е напълно достоверно, абсолютно точно и е описано по начин така, както се е случвало. Е, обяснимо е разбира се, да съм посъкратил тук-таме някоя пикантна подробност, но това съвсем не е било със зла умисъл – напротив, вероятно съм се опитвал нещо да прикрия, де от мъка, де от срам. Но пък ако съм успял да предам дадено събитие или сюжет по малко по-интересен и забавен начин, то това съвсем не значи, че е било плод на художествена измислица - всичко е написано в сегашно време (добре, де – в тогавашно, ако този израз е по-подходящ); героите са напълно реални, а случките с тях - съвсем автентични…

Както вече споменах - утре сутринта ще вървя за плочките и то ако са останали и не са се продали. Онзи ден, когато им се обаждах да ги питам, хората имаха достатъчни количества - ама знае ли човек до утре какво може да се случи. Дано имаме късмет, защото ако ги взема, това ще ускори процеса на поставянето им и ще доведе до окончателното завършване на предния двор. Ще остане само за лодката да се тревожа, но пък тя ще ми е бял кахър...

30.06.2008 - Днес, макар че е понеделник и начало на предстоящата седмица, в същото време е и последният ден на финансовата 2007/2008 година. Кой каквото направил - направил до днес: приходи, разходи, инвестиции и т.н.; говоря въобще, в материално отношение. Надявам се ние също успяхме да се вместим в границите на разумните действия - всичко ще си покаже като отидем при агентина и турим хисапа отдолу (т.е., да му ударим калема, ако някой не е разбрал счетоводния ми диалект). Разказът ми обаче рязко ще се отклони от тези чисто материални и блудкави финансови теми, за да придобие малко по-приятен и нежен оттенък - почвам го пак от петъчния ден насам. Вечерта след работа се занимавахме с традиционните свирни на Ванеса и разнообразни други, предимно домашни занимания. Нищо особено - просто рутинни действия от добре познатата ви скучна и сива семейна действителност.

В събота сутринта отидох много рано в магазина за плочките – исках да съм един от първите му посетители; рано пиле, рано пее – тъй знам аз. И това не е случайно – ще ви кажа веднага и защо. Ако човек се наспи като бебе, па стане къде 10:00-10:30, после си пие кафето до обяд и рече да върви за плочки – ами, няма проблеми; плочки в редовния дюкян колкото щеш – само си избирай цвят и шарки, плащай ги и си върви по пътя. Ако хората в момента нямат от избраните мостри, до ден-два ти ги доставят и всички са happy, както се изразяват туземците. Всичкото хубаво, ама там плочките са по $30, $40, $60 че и повечко идват като цена - за квадратния им метър говорим, не за цялата площадка. А нашата душевна борба и вътрешна непримиримост е всячески да преебем дявола и ако може още във въздуха, докато хвърчи и мята с крилцата си – тогава ще е най-добре. Ето защо по такива тържища, където продават евтино и стоката идва само в единични серии или на отделни бройки (които аз за себе си умилително ги наричам “уникални”…), трябва да се ходи рано, за да се докопат редките екземпляри – както вече казах, тук става въпрос само за уникалните, а не за общата маса, от която се разграничавам. Щото ние и едно време ставахме посред нощ, че и спяхме даже пред магазините – и списъци сме правили и какви ли още не щуротии. А пък тогавашните бройки бяха белязани – една пералня “Перла 04” за партийния секретар; по едно телевизорче “Електрон” или “Рубин” за директора или председателя на ТКЗС-то. Само че стоката се изнизваше през задния вход, докато опашките бяха отпред – мила, родна картинка. Повръща ми се от комунизъм във всичките му агрегатни състояния и полярни разновидности; лошото е само че ни осакати, оставяйки мрачните си спомени у нас: трайни, дълбоки, незаличими и най-лошото – хронични и нелечими…

След това кратко политическо експозе и пояснение, думата ми беше, че отивайки първи в дюкяна, видях да им бяха останали още само няколко палета от въпросните плочки – след задължителния пазарлък, веднага платих нужното количество. Човекът ми отби още лев от цената и вместо по $14 на квадратен метър, взех ги по $13. Е - пак си е нещо; хем дяволът оноден, хем пък и във въздуха още – партийната повеля бе изпълнена, демек. Тъй като теренът в къщи не ми беше подготвен още, разбрахме се плочите да стоят при тях в магазина до следващата събота, когато пък ще започне извозването им към обекта. Надявам се на 2-3 пъти да ги прекарам с каруцата.

След всичко това и най-вече доволен като презобено добиче от повсеместния си личен успех, прибрах се в къщи за урока на Ванеса от 09:30. Като си замина учителката, аз нахлузих докерските одежди и се потопих с една въглищарска лопата в блаженството на прясно изровената пръст (хайде, да не казвам като гроб, че много грозно звучи – но пък иначе си беше баш така; с тази единствена разлика, че пред мен не зееше черната дупка, ами стърчеше една огромна купчина със земна маса…). Почнах да подравнявам мястото, че да могат самите плочи да се наредят отгоре като задълбах и малко по-дълбоко, да се отвори място за пясъка под тях – не инженер: дюлгерин съм аз, най-знатен зидаро-мазач, кофражист и ударник арматурист. Нямахме и много време за размотаване, защото пък по обед трябваше да излизаме, че да ходим у Янкови на моабет. Даниела опече една баница, нарамихме дисагите и тръгнахме. Аз преди това бях успял да подравня едва малко над половината от цялата площ. Паралелно с това бях натоварил и ремаркето с боклук за изхвърляне - ама и не чак цялото, за да мога да го закача на другия ден за колата. Когато е пълно до горе много тежи и не мога да го маневрирам на ръка – страх ме е да го повдигам толкова тежко да не би пък да се изсипя случайно, че кой ще ми кърпи мадурите в таз далечна джунгла на мащехата ни родина.

Тръгнахме с моята кола, като си мислехме, че или ще останем да спим у някого из тамошните вилаети, или щяхме да се приберем с някои приятели назад, които така или иначе пътуваха обратно за Бризбън. Както и да е - тържеството започна с прясна пита и мед; на Янко майка му ги знае всичките тертипи и мурафети. На тържеството дойдоха всички гости и вечеринката беше много весела. Казвам “вечеринка”, защото ние независимо че почнахме на обяд, моабетът се проточи до среднощ, както обикновено се случва Вечерта Игор (руснака) и Даринка ни оставиха пред нас на път към тях, докато Ванеса пък спа у Вероника – децата искаха да си поиграят и на другия ден - така мероприятието ни приключи със завиден успех.

Вчера (вече неделя), аз станах да си доизровя пръстта. Натоварих едно огромно ремарке с връх и го изсипахме в предното дворче на онази къща. Нолин отдавна беше споменала, че искала някакви камъни или нещо подобно, с което да се повдигне малко терена, та тая пръст сега й дойде съвсем на място. Уоли ми помогна да я разстелем равномерно и замина втора смяна на работа, а аз се върнах да си довърша започнатото в нашия двор. Събра се още половин ремарке, което пък аз изсипах на бабуната до храстите и дърветата - пак пред онази къща. Това от само себе си спести още две ходения до бунището, а пък по този начин спасихме и хубавата пръст от ягмосване.

Като приключих с всичко, изкъпах се до избелване на кожата и отидохме да си прибираме колата и детето. Него ден беше и Петровден, та ставаха 3 години от смъртта на дядо Митко – по този повод бяхме решили да поизлезем и ние малко сред обществото из града, да купим една паста или реване на малкото и все в тоя празничен дух. Първо взехме Ванеса от Мартинови - те вече бяха излезли на някъде, докато ние се завлечем до тях. След това минахме да видим Краси и Светла, че те пък били нещо болнави и не дойдоха предната вечер у Янкови. Най-накрая отидохме да си взема колата. Добре де, ама то през деня продължаваше да бъде Петровден, а на Янко майка му понеже е Пепа, та хората ни поканиха и на обед да им гостуваме. Ние с Даниела уж имахме други планове, но след като всички в семейството са толкова симпатични хора и добри, та на бърза ръка приехме любезната им покана, без изобщо да се двоумим (аз по принцип на ядене, пиене и на чужда булка не отказвам). Седнахме и ние на софрата - с остатъците от вечерта преядохме като прасета. Децата си играха, радваха се на бебето и така следобедът мина. Ние най-после се прибрахме обратно в къщи - свирихме с Ванеса, Даниела подготви една скромна маса, колкото да почетем паметта на дядо Митко и така почивните ни дни завършиха.

Днес на работа не правя нищо - седя и демонстрирам заетост. Добре че са тези работни дни, та да си почивам от почивните. Шефът ми знае, че бездействам, защото на няколко пъти му споменах, дето нямам какво да правя (дадох му обаче да разбере, че нямам и нищо против това ми състояние на безтегловност) - сигурно нямат още конкретна задача за моя технически капацитет и умствен потенциал. Нищо де, на мен и така ми харесва - изобщо не се оплаквам, само че много бавно ми изтича времето. Ама пък от друга страна, за да не скучая двамата с Янко си пишем писма и си разговаряме по разни наши въпроси – ето, сега и с вас съм във “виртуална” връзка; какво по-хубаво от това? От Интернета свалих едни ноти на великия Бетовен за нашата Ванеса – по принцип аз сам си намирам работа, изобщо даже не ми е скучно...