След успешното ни преминаване през въпросният и станал вече пословичен
тунел, започна едно стремително и вартоломеево спускане надолу, по едни
серпантини със страхотни остри завои – бяха едни чудесии, не ти’й работа как’
Сийке! Уж беше късо и съвсем наблизо вече, но докато стъпим долу на равното
пъплихме едва с 10-20 км/ч. Спирачките подмирисаха, феродото светна, дисковете
омекнаха и щяха да се стопят от нагряването, а ушите ни заглъхнаха заради
огромната денивелация. За броени минути се свлякохме с почти 1000 м, дорде
стигнем морското равнище. Най-после се добрахме до къмпинга и малкото летовно
селище, построено по крайбрежието на фиорда.
Естествено, в къмпинга всичко беше заето до дупка, места нямаше никакви –
ни за каравани, нито пък за палатки; сайбиите му ни посъветваха да проверим в
мотела. Е, ние проверихме, но пък там скубачите искат по $200 на нощ – амчи аз
за толкоз много пари и с мечка ще преспя, бре; ако ще и бяла да е или пък някоя
стръвница от София (примерно)! Отказахме се на мига – зер, това са си баят
кинти, независимо по кой курс на долара ги приравняваш и в каква валута ги
обръщаш. Връщаме се пак в къмпинга и го удряме на театри, спектакли и
сърцераздирателни молби – обаче онези капути са твърди като гранит и неумолими
като съдия-изпълнител: няма места и няма (де гиди, козоебци такива и овцоебци
недни! – много ми станаха противни тогава тези люде, но вече съм им простил
поради пословичното си великодушие). Освен нас пред къмпинга имаше и други
“богомолци”, борещи се за място под слънцето – по смисъла на парче трева за
караваната или палатката; кой с каквото бе дошъл! А онез - не, та не! На края
дадоха акъл да се върнем назад до съседното селце и там да си опитаме късмета.
Назад! – проблеми няма; обаче това от своя страна означаваше да изпълзим
обратно през баира, който едвам спуснахме, после отново да минем през тъмния
вече като в рог тунел, да бием още сума километри път надолу до равното – с
една дума: ужас бе, пълен абсурд! Хайде, тичаме обратно в мотела – от дума на
дума, чрез серия от унизителни пазарлъци и други малки комедийни скечове и
водевилни сценки, най-после стигаме до долната мъртва точка и заковаваме цената
за нощувката на $120 - без закуска, в някаква мизерна и невзрачна стая на
приземния етаж, най-вероятно предназначена за персонала, но пък с две легла и
един дунапренен дюшек за малкото диване. Обаче в същото време, бако - стаята с
парно, с баня и огромна вана, горещата вода като че ли извира като гейзер, а
през единствения ѝ прозорец пред очите ни се разкрива една такава
гледка, която само незабравимите Вазов и Алеко биха могли да опишат с по-голяма
точност от моята! Пренасяме си акуратно дисагите и най-вече мезетата с
нарочните за целта питиета и след съответно хигиенизиране на някои от
участниците в експедицията, тържеството ни започна.
В тази необичайна за нас обстановка (паднали като че от Марс диваци), много
сериозно се сблъскахме с непреодолими трудности по разучаване на крановете за
топла и студена вода в банята и в частност под душа. Криво-ляво успяхме да
окъпем Ванеса, на която почти ощавихме кожата! Тя от своя страна опищя орталъка
и експресно си легна – гладна, жадна, много сърдита и дори малко набита. На
Даниелчето пък ѝ замръзна “женствеността”, защото впоследствие така
мръднахме крановете, че от тях потече вода направо от топящите се наоколо
ледници… Аз лично не събрах достатъчно сили и нерви да експериментирам своите
водопроводни познания върху себе си и пропуснах къпането – в края на краищата,
не беше минала и една седмица от последната ми среща с водата. Освен това, по
тези географски ширини човек може да си изкара некъпан и повече от месец – нито
се потиш поради студа, въздухът е кристално чист и няма прахоляк; за какво ти е
тогава и да се миеш на всичкото отгоре?...
Но наистина най-интересният момент настъпи на следващия ден, когато видяхме
синьото като мастило небе над нас, а слънцето ослепително беше огряло съседните
върхове-исполини! Събрахме си обратно багажериите, натоварихме се на каруцата и
екскурзията в тази част на света започна. Една от най-важните атракции в този
район е разходката с малко, средно или по-голямо корабче из дълбините на
фиорда, който всъщност също представлява едно огромно езеро, само че е свързано
с океана. Такива там има стотици, ако не са и хиляди – кои по-големи и
внушителни, кои по-малки, но също толкова красиви и интересни. Навремето преди милиони
години това са били кратери на вулкани, после залети с вода след ледниковия
период. Отдолу водата е солена, защото е омесена с тази от морето, но отгоре и
в зависимост от периода на годината, има един слой от около 5 м сладка вода.
Той варира с нивото на дъждовете (които там изобилстват…), до голяма степен
зависи от топенето на снеговете по върховете, а самото място е уникално във
всяко едно отношение. Никак не е случайно, че последното е обявено за
туристическа дестинация (направление) № 1 за света! Благодарни сме, че ние също
бяхме едни от щастливците, посетили това чудновато земно кътче и отнесохме с
нас един наистина незабравим спомен от там.
Самата екскурзия с лодката не заслужава кой знае какво описание –
натовариха ни около 40 души на една ладия, подобна на тези от “Разходка С
Лодка” по река Ропотамо. Имаше две палуби – едната отгоре на открито (студено и
влажно…), другата долу в трюма, където бяха и седалките с масички (язък дето
там не сервираха шопска салата с мастика, ами раздаваха само кафе и чай).
Цялата променада трая около два часа и малко отгоре - видяхме разкошни
водопади, малки тюлени и пингвини по камъните на брега и още най-различни
представители на местната флора и фауна. Направил съм подробен филм; имаме и
множество снимки, но нищо от това не може да замени самото посещение “на живо”
в тази част на света – с радост бих се върнал там отново; предполагам, че има
доста какво да се види още…
След като се налудувахме, наснимахме, наразхождахме и приключихме с всички
съпътстващи ги второстепенни процеси, натоварихме се на камионетката и поехме
обратния път през планинските проходи и предели. По трасето спирахме
многократно за снимки или просто за последно поглеждане към величествените
върхове и уникална природа, отличаваща се и характерна единствено за тази част
на Земното кълбо. Горе на предела спряхме нарочно и Даниела заведе Ванеса до
снежната пряспа (с размер на Бакойския баир...) - биха се двете със снежни
топки, хвърляха лед и пищяха на воля. Аз с моите чехлички на обувен завод “Сърп
и Чук” - Габрово, не бях много подходящо обут за зимни игри и спортове, та
наблюдавах лудеенето им само през обектива на камерата и отстрани. Като им
пламнаха ушите, бузите и зачервиха носовете от студ досущ като на Мальовица,
Даниела едвам довлече Ванеса до колата, защото беше време за тръгване.
Напускайки вероятно завинаги този превал с тунела, иска ми се само с
няколко думи да поясня на любезния читател какво точно представлява той като
пътно съоръжение. На първо място идва надморската му височина, който съгласно
информационните знаци и бюлетини се намира точно на 945 м над нивото на
Световния океан. Вече казах как се управлява еднопосочното му движение в самата
тръба, която пък е дълга 1270 м. Всъщност понятието “тръба” в случая е само за
онагледяване – в действителност тунелът е буквално изчоплен в гранитния масив и
сводът му няма вътрешна облицовка, както всеки друг подобен пътно-строителен
обект. Именно това го прави уникален, нареждайки го на първото място в света
като най-дългия естествен тунел. Доколкото разбирам впоследствие са му правени
известни реконструкции и модернизации, но първенството му се запазва за времето
си, когато е бил открит за автомобилното движение през 1953. Интересно би било
да се узнае, че въпросното съоръжение е започнато още в далечната 1935 само с
неколцина работници, въоръжени единствено с кирки, лопати и ръчни колички.
Петимата строители са живели в продължение на години в палатки, като поради
месторазположението на тунела спрямо съседните високи планински върхове, хората
не са виждали директната светлина на слънцето по половин година. Впоследствие
бригадата им се увеличава, но заради честото свличане на лавини в тази част на
планината, най-малко трима души от тях намират смъртта си из тези диви и дивни чукари.
Предвид нечовешки трудните условия, работата по тунела е била изключително
затормозена и възпрепятствана от най-различни фактори. Самият пробив е станал
едва през 1940, но малко по-късно началото на Втората световна война и
свързаните с нея събития допълнително забавят строителството на съоръжението.
През 1945 друга мощна лавина помита единия вход на тунела, което за пореден път
разсрочва откриването му, та едва вече 8 години по-късно лентичката му
най-после е прерязана и потокът от автомобили е пуснат (хич да не е, барем по
една кола на месец-два трябва да е минавала от там, но трафикът може да не е
бил и толкова натоварен – нямам данни за това). За избягване на инциденти,
каквито изобщо не са изолиран случай, споменатият вече светофар пропуска
движението в една посока само за време от 15 минути – въпреки инсталираните
мижави осветителни тела по протежение на тунела, преминаването през него е епично.
Диаметърът на тръбата е достатъчен да поеме един средно голям автобус, като
страничните му огледала обикновено стържат по стените, ако шофьорът не ги
прибере навреме преди да навлезе в пъкъла. Разминаването на подобен тонаж
превозни средства вътре е абсурдно – с голяма клизма това е възможно само за
леки коли и то не за всички марки; два Мерцедеса например вероятно ще се
разминат, но пък на излизане със сигурност ще са си оставили страничните врати
някъде из вътрешността. Виж, за автомобили от ранга на “Трабант” и “Запорожец”
не би трябвало да съществуват трудности…
А ние от там бавно и тържествено вече се отправихме към по-равнинната част
на Нова Зеландия - постепенно баирите изчезнаха и останаха далече зад нас,
появиха се фермите, ниската растителност, буйните планински потоци отстъпиха
място на по-широките и по-плитки реки; появиха се дори местни хора и животни,
забелязвайки се някаква коренна промяна в околната среда и обстановка. Тук е
мястото да отбележа, че тази промяна не беше към нещо по-добро – напротив:
скучните поляни, фермите за всякакъв вид рогат и нерогат добитък, насажденията
и по-ниският релеф съвсем наподобяваха някое изостанало македонско село или
малко земеделско селище от Делиормана. Трудно ми беше да се пренастроя от
едната, величествена алпийска и високопланинска природна среда към другата -
чисто полска и равнинна обстановка; за това на мен лично не ми хареса особено.
Но понеже това също бе факт и част от държавата, която посетихме, просто заради
обективността на разказа ми, не може да не бъде отразено в този мой своеобразен
пътепис. От своя страна обаче, тези чисто селскостопански райони дават поминък
на доста хора и хранят по-голямата част от населението; защото пък съгласете
се, че едно парче лед не става за абсолютно нищо друго, освен да си угасиш
мастиката с него, áко че било откъртено от някой праисторически ледник. А
народът в същото време иска и мезе, не минава само с мастика – по смисъла на
доматки, месце, сиренце. А всичките тези продукти идват единствено от равнините
– планините са само за туристите и търсачите на силни усещания; докато хлябът
расте по полето и хич не се намира из горите…
Така след няколкочасово каране, привечер отседнахме в едно равнинно вече
място, с всичките следи и белези на агрономството и животновъдството. През
градчето минаваше една голяма река, която се оказа “майчица-родина” на
невероятно огромен брой риба пъстърва – хора от цял свят ходят там на риболов,
правят се състезания, предавания по телевизията и мястото е със световна слава,
само че по други параграфи. Та, пак някаква туристическа атракция си беше де,
един вид – риба аз лично не налових, но пък на всяко кьоше продаваха пържена с
картофки. От нея вече занесох и аз в бунгалото, че да опитат моите моми от
най-вкусната риба на Земята. Даниелчето беше купила преди ден-два малко от
някаква: ама червена сьомга ли беше, лилава ли? – тук вече ще излъжа непредумишлено;
аз като само на свинския врат му разбирам, та не им зная марките и
разновидностите на плуващите във вода животни. Исках да подчертая, че в
световната столица на пъстървата и сьомгата, ние също умирисахме караваната на
пържена риба - Даниела даже каза, че била много хубава, ама на мен пó ми
харесаха местните домати; ба мааму – че таквиз домати има само по селата в
България, заявявам ви го най-сериозно и отговорно! Ама то сладка работа, бре –
като го отхапеш, онова си мирише баш на домат, а не на шибаната целулоза и
изкуствен тор! Добре че на всичкото отгоре се паднаха да са и евтини през този
сезон на годината, та си отядохме на салати в синхрон с шотландско уиски и
американски бърбън.
На следващия ден вече бяхме на път за втория по големина град на
Новозеландския южен остров – Dunedin, като първенството се държи от
Christchurch, където кацнахме на идване от Австралия. Той се намира на брега на
океана, само че е на източното му крайбрежие – град с много стари традиции и
освен всичко останало, достатъчно много известен в световен мащаб с огромния си
завод за производство на шоколади и шоколадови изделия, “Cadbury”
(новозеландски аналог на швейцарските Nestlé и Toblerone - нещо като цех
“Лиляна Димитрова” на столичния магнат “Малчика”, ама и не съвсем...). Ние
имахме добрите намерения да заведем Ванеса на обиколка из завода – там организират
нещо като туристическа обиколка през отделните цехове. Водач на групата
посетители разказва за цялостната технология при направата на шоколада - още от
какаово растение, та през зърната, изпичането им, смилането и обработката, та
до самия станиол, с който увиват бонбоните. Добре ама напливът от мераклии беше
толкова голям, че вместо основния тур се задоволихме само с една по-кратка
екскурзийка, свързана с няколко малки шоколадови подаръчета и безплатни снимки
с Дядо Мраз. После вече от заводския магазин си купихме по един голям блок с
шоколад, като и трите бяха различни, че да опитаме повече разновидности от
любимия на всички ни продукт. Освен подробните обяснения, които съпътстват
туристическата група, на участниците в шоколадовата експедиция се предоставя и
възможността да опитват от изделията, идващи директно от самата поточна линия,
да ближат в неограничено количество разтопен шоколад направо от котела, където
го разбиват и въобще да се напраскат толкова обилно, че да им държи влага до
следващия път. Специално за нас комай беше и по-добре, че нямаше места за
въпросната обиколка, защото за мен със сигурност щяха да викат линейката с
бърза помощ, като си знам лакомия гъз. Ей така един път навремето Геро ме
заведе в цеха на “Наслада” (баш срещу Хлебозавода, по пътя за кв. Гачевци). Не
съм ял толкова много тулумбички, пасти и реванета от тогаз – голямо оливане
беше, с редица последствия, някои от които и доста “СРАмни”… Още ме подиграват
съучениците за тези мои подвизи; е, гащите си ги запазих чисти, но пък какво
масирано сране падна в долчината под моста на Гачевската река – само аз си
знам…
Самият град Dunedin аз не знам с точност колко е голям, но пък за мащабите
и мерките на Нова Зеландия е огромен. Също не съм и много сигурен като казах,
че бил вторият по големина – ама дали имат предвид цялата страна или това важи
само за южния им остров; аз предполагам с достатъчна доза сигурност, че става
дума за местния остров. На северния също има големи градове - там пък се намира
столицата Wellington, както и Auckland – друг важен административен и промишлен
център на Нова Зеландия, само че тези географски понятия за сега не влизат в
темата на настоящото ми съчинение. Там също се забелязва едно известно деление
между хората - дали примерно са от северния или от южния остров; не са ли пък
островитяни (тази расова категория включва както туземските маори, така и разни
канибали и човекоядци от съседните острови – Самоа, Антиподите, Тонга, Фиджи и
пр.; последните не се намират в непосредствена близост в акваторията на Нова
Зеландия, но пък последната е станала убежище за повечето от тяхното бедно
население и буквално са наводнили държавата, както мароканците и тунизийците са
окупирали Франция например).
Забележително за Dunedin е типичното английско влияние в стила на
строителството, културата и т.н. По-скоро дори шотландското и ирландското е
малко по-правилно да се каже, отколкото чисто английското, но за мен тези
държави са толкова еднакви, колкото да речем България и Македония (ако
последната разбира се може да се смята за отделна държава в исторически план;
но след като я откъснаха от нас и без бой ни я отнеха, особено пък след като и
великите сили са я признали за самостоятелна единица, вероятно и самите ние
трябва против волята си да я приемем като такава). Въпреки, че и в двата случая
на сравнение много кръв се е проляла в доказване на това, кое е първичното:
дали яйцето или кокошката. Докато бяхме в този град имахме възможност и да
пообиколим наоколо, макар че това стана само с колата – разбира се спирахме се
тук и там, но при ограниченото време, с което разполагахме не ни беше физически
възможно да обходим навсякъде и да посетим всяка отделна природна
забележителност. Независимо от ограниченията ние добихме достатъчно добра
представа за мястото и градът, за хората му и т.н. А пък от статистическите
данни и факти разбрахме, че Нова Зеландия е най-младата държава в света –
най-късно тя била открита. Така че, колкото и да се развиват нещата с пъргавите
си темпове в глобален мащаб, от тази страна има още доста да се изисква, докато
наистина се достигнат крайните точки и пределите на цивилизацията.
05.01.2009 – Не се плашете – аз отново съм на работа. Отново
същото колело, което ни въртя до онзи ден и ни люля като в бебешка люлка, от
днес пак ни поема. Аз сега обаче няма да се впускам в подробности около нас и
Коледно-Новогодишните празници - по-скоро ще продължа с пътеписа, за да завърша
разказчето си за Нова Зеландия, а пък после вече ще описвам другите случки и
събития, станали през последните две седмици на миналата година.
И така - след като пообиколихме и разгледахме по-важните и забележителни
места на този град Dunedin, поехме по крайбрежието (този път по източното) към
следващите ни обекти за посещение. Не след дълго спряхме на едно много
интересно място, където се намираха едни доста чудновати скали. Повървяхме
малко по плажната ивица и по пясъка, за да стигнем до едни огромни канари, така
изкусно изваяни и издялкани от водата, че приличаха на футболни топки. Тези
топузи имаха много правилни сферични форми - особено някои, които се отличаваха
и открояваха всред останалата пустош от вода и пясък. Направихме няколко
снимки, заснех някой и друг кадър с камерата, за да запечатам завинаги
поредната уникалност на природата – в конкретния случай на Новозеландската.
Тъкмо привършвахме с разглеждането на канарите и започна да вали дъжд. Не
силно, но достатъчно - колкото да ни накара да подтичваме по пясъка и да не се
спираме на всяка мида или изхвърлен от морето пън. Ванеса си хареса доста
интересни екземпляри, от които взехме само няколко, защото тя беше нарамила
торбата на гръб да ги събира. Освен всичко друго, на митническите проверки,
както на излизане така и на влизане където и да е било, тези морски “съкровища”
се обявяват, защото не е разрешен внос/износ в индустриални количества. Тези
миди минават и през карантинен контрол, тъй като могат да съдържат разни
бактерии и микроскопични песъчинки, които според властите можели да предизвикат
усложнения, натравяния или други неприятни последици (разстройство, дизентерия
и прочие осирания, което за мен е несериозно, ама щом онези казват – значи
трябва да е така, даже и да не е съвсем тъй). Спомням си, че на връщане от
Вануату по този идиотски начин ни конфискуваха едни мидички (герданчета от
рапанчета и още някоя туземска джунджурия). Не знам какво точно не им хареса на
митничарите и на санитарните инспектори, но се ровиха из куфарите ни половин
час, докато намерят украшенията – че на края ни ги и взеха на всичкото отгоре.
Отклоних се малко, ама нали все за нещо се сещам, та гледам да го спомена – ще
ме прощавате, значи...
След като приключи посещението на тези каменни топки (които биха били
сравними единствено на Крали Марко с ташаците, само дето не бяха толкова
обрасли…), продължихме пътуването си към следващия туристически обект. Докато
се размотавахме в разглеждане, времето също беше вече доволно напреднало и дори
станало късно, та трябваше по-скоро да си търсим място за пренощуване. Бяхме
разбрали, че в съседно малко градче нагоре по пътя, живеели някакви пингвини на
плажа, съвсем в диво състояние и представлявали голяма атракция за
посетителите. За щастие в къмпинга все още имаше свободни места и ние бяхме
едни от последните, които ги заеха. После заприиждаха автобуси с младежки
екскурзиантски групи, но те вече спаха в палатки. Отново благодарение на
късното смрачаване в Нова Зеландия и преминаването им на лятно часово време,
ние имахме прекрасната възможност да направим една хубава привечерна разходка
до свърталището на пингвините, направихме доста снимки, филм и чак тогава се
прибрахме обратно в къмпинга почти по здрач. Дъждът не след дълго почна пак да
се изсипва с цели кофи и лейки - валя през нощта и на другия ден продължи до
някое време; на сутринта обаче онези с палатките липсваха от поляната...
Ние бяхме направили предварителен разчет на времето си горе-долу по дни,
като искахме да посетим максимален брой интересни местности и туристически
обекти. Не сме бързали, не сме се притеснявали – просто имахме на разположение
10 денонощия, които използвахме по най-рационалния начин. По източния бряг на
Новозеландския южен остров нямаше вече какво повече да се види. Освен това тази
малко скучнолява равнинно-полска-земеделско-аграрна обстановка не беше нещо,
което да ни грабне погледа. Ферми като ферми - е, големи, ама все пак нищо
повече от ферми! Овцете им са същите навсякъде - вярно че много като
количество, ама пък овцете са си овце по целия свят; какво толкоз има да им
гледаш (освен ако не си безнадеждно влюбен в някоя мериносова рунтавелка, с
влажен поглед и благ характер на душата…). Ето защо ние отново се отделихме от
крайбрежната ивица и ударихме на запад - обратно към планинските вериги, към
красивите езера и буйните реки.
Крайната ни цел беше най-високия връх на Нова Зеландия – Mt Cook, именуван
така за хатър на откривателя на тези земи и географски ширини, капитан Кук
(което вече повтарям до втръсване, та и аз чак го запомних). Разбира се, с
неговите величествени 3764 м надморска височина ние не сме си и мислили, че ще
има автомобилен път до билото му и че ще се качим чак там с колата, понеже ни
мързи да вървим пеш. На това място обаче си позволявам да отворя специална
скоба във връзка с точната височина на върха, за да не остане читателят с
впечатлението, че нещо го будалкам. Поради внасяне на известни корекции и
допълнителни редакционни подробности, към днешна дата (Ноември, 2017 – б.а.),
официалната му височина след съответното измерване през 2014 е посочена като
3724 м. Причината за изгубените няколко метра се крие в свличането на огромно
количество земно-каменна маса още през 1991 и последвалата го ерозивна дейност
на атмосферните и климатични влияния – дъждове, снегове, лавини, бурни ветрове
и т.н. Ето защо стойностите са малко противоречиви на места и се намират в
пряка зависимост от източниците на информация. Тук-таме из коментарите на
филмите, а вероятно и измежду редовете на разказа ми, аз също съм давал
непроверени и недоказани величини за височината на този връх; сега обаче това
число е вярно, точно и окончателно - взел съм го директно от книгите и
букварите, но то ще бъде валидно само до следващото свлачище...
Туристическите диплянки показваха изключително интересни места в тази
посока – в някои от тях се говореше дори за нещо като Алпийски център, с кратки
маршрути наоколо, но пък далеч не и чак толкова нагоре за покоряването на върха
- за целта са нужни много физическа подготовка и солидна екипировка,
предназначена главно за алпинисти. Нашата идея беше да спрем до подножието на
този планински исполин, естествено само до където беше възможно пътуването с
автомобил, да вдъхнем от ледения полъх на вятъра, спускащ се по склоновете му и
да разгледаме поне подножието на върха и наоколо.
Така ние отново сменихме видът на околната среда. Постепенно с изкачването
ни нагоре, природата започна да добива вече своя по-планински и суров вид.
Появиха се кристалните езера и буйните реки с чиста като сълза вода. Пътят
минаваше покрай една каскада от язовири - един след друг, няколко и все дълги с
километри. Явно там е била вододайната или по-скоро електроснабдителната зона
на острова. Защото по моему, там можеш да пиеш вода и от локва - толкова е
чисто навсякъде. Едва ли обаче само язовирите са тези, от където се черпи
питейна вода за населението. Амчи то всеки един поток, като го заприщиш отдолу
и ето ти го - водоснабдяването готово, при това без пари. Не забелязах (а и
забравих да се поинтересувам) - имат ли аджеба, тези хора водомери, след като
толкова много изобилства този иначе скъп продукт по техните земи? Както и да е,
де - ние продължавахме пътя си към планините. Под всяка язовирна стена имаше по
една малка юзинка, които пък осигуряваха енергията в тази част на света. Всичко
е като истинско, няма измислица – ама досущ като в България и останалите
цивилизовани страни на Балканите...
Предварителният ни план беше така набелязан и начертан, с оглед през
светлата част от денонощието да бъдем в района на върха или по-точно казано - в
подножието му. Пристигнахме там в ранния следобед и време имаше предостатъчно
за всичко, включително и да се качим на самия връх и да слезем за около час
(само че с помощта на хеликоптер или малък едномоторен самолет – по избор). Ние
обаче предпочетохме твърдата земя - не само защото беше по-сигурно, ами и
поради причината, че една такава малка въздушна променада струваше по $280 на
човек! И съвсем не ти е гарантирано, че като се качиш там горе, пак няма да има
мъгли и облаци на талази и дали ще видиш изобщо нещо от люка на самолета. Така
в размишления пристигнахме в района на Алпийския туристически център. Той пък е
наречен в памет на първия човек, покорил Хималайският първенец Еверест, оказал
се новозеландец. Въпросният алпинист (някой си Sir Edmund Percival Hillary с
прякор “Ed”; най-вероятно Еди), мисля че през 1953 успява да се изкачи до
покрива на Земята, с което влиза в световната история. Алпийският център е
построен в една котловина, отвсякъде заобиколен от трихилядници, като
най-високият от тях, както вече споменах е връх Кук.
06.01.2009 - Богоявление е днес – честит ви празник и нека
Бог да благослови всички земни твари, дори най-нищожните и долни. Нямам време
за парадност, защото сега продължавам с разказа си... Веднага щом слязохме от
колата (камиона) и усетихме, че сме на полюса, образно казано. Макар да е и
леко пресилено, чувствата ни бяха доста “охладнели” от осезаемата разлика между
температурите във фургона (барем 30°C, да не беше даже и повече, при постоянно
работещото парно в купето) и отвън - да е било някъде между 5°C и 10°C, но в
никой случай по-топло. Макар и добре облечени, ние бързо потърсихме вратата на
мотела и на юруш се напъхахме вътре. А пък там един уют, един разкош - парното
работи на “MAX”, котлите бумтят и пръскат съживителната си топлина, а тук-таме
горящите главни и цепеници в запалените камини допълваха зимния алпийски
пейзаж.
Поразгледахме наоколо, купихме си и пощенски картички на върха, само че
когато е бил сниман в дните с кристално ясно, слънчево време и от самолет
(такива хубави дни в годината там обикновено се случват повече от един, но пък
и не се задържат повече от два поредни); ние самите се снимахме на всички
възможни места и така посещението ни в сградата на завет приключи. Случайни
хора долу от селата ни бяха казали, че щом пътят свърши (имаха предвид
асфалтовия), ние можем да хванем други два, насипани само с трошляк и по тях да
отидем още по-нагоре, където пък имало разни пътечки, езера и други
забележителности – предназначени само за кратки преходи до близки точки. Така и
направихме - по единия горски път се стига до много див къмпинг, естествено без
ток, вода и други светски луксове. Нещо като базов лагер за туристите и
алпинистите, поемащи нагоре за покоряването на самите върхове. Водата всъщност
там беше подсигурена почти целогодишно от буйния поток, който се стичаше
наблизо - представям си обаче покъртителната картина, ако човек рече да си
измие краката на бързея - какви ледени тръпки ще го полазят, чак пръстите му ще
се вкочанясат; ами пък ако случайно реши да си подмие и гъзеца – че това си е
направо умирачка, бре! Добре че аз нямах нужда от много чести сблъсъци с водата
– по принцип издържам без баня и други халосии доста дълго време; един път,
защото съм израснал в сърцето на безводно Габрово, по време на най-строгите му
водни режими и втори път - защото съм ходил войник, а това вече обяснява всичко,
свързано с допустимата степен на здравословна мръсотия...
Като поехме по другото пътче, то вече ни отведе до една полянка, от където
тръгваха кратки маршрути до близки езера, ледници и т.н. Облякохме се хубаво и
поехме по пътечката нагоре (всъщност, ние нямаше какво повече да сложим на
гърбовете си; това ни бяха всичките дрехи, които носехме от слънчева и гореща
Австралия). Повървяхме към половин час по стръмната и камениста пътека, когато
едното езеро най-после се подаде; после минахме покрай брега му и се
прехвърлихме на следващото - и така, та 5 пъти. Може да е имало и още езера
нататък, но ни достраша да вървим по-далеч - хем че нямаше жива душа наоколо и
си е баят страшничко сам самички в тая дива пустош, хем пък и времето ни взе да
напредва, защото трябваше да се придвижваме напред. Аз мислех да извъртим
езерата, да се качим на билото отгоре и от там да се спуснем после назад. Обаче
не посмях да рискувам и се върнахме по същия път, от където се отклонихме за
езерата. Той пък самият продължаваше още по-нагоре, към самото било и според
очевидци, връщащи се вече от там, било много красиво и величествено. Откъм
низината се зададе и една внушителна група възрастни хора (около 70-те, че и
нагоре). Това ни даде кураж, а и морален тласък към изкачването на баира - нали
ще станем за смях на старците, ако се върнем от средата на пътя като посрани.
Хукваме пак нагоре - Ванеса припка от камък на камък като сърне, аз отзад се
нося като дизелов локомотив, а на скъпото ви Даниелче ѝ идваше да ми извие вратлето баш в тоя критичен момент. Ама и тя вървя
мълчаливо и безропотно нагоре, защото сама не смееше да се върне към колата.
След още един, последен напън на запъхтян вървеж, стигнахме до билото – там
вече пред очите ни се разкриха великолепни гледки надолу в ниското; снимахме,
зяпахме, ама и не се задържахме много, защото пронизващият вятър щеше да ни
превърне в ледени мумии. Пътят надолу беше лесен като песен - за няма и половин
час си бяхме вече до колата...
07.01.2008 – Ивановден! – на многая лета, но да карам сега по
същество с продължението на мисълта си от вчера. Уморени и премръзнали, но
много доволни и щастливи потеглихме по обратния път към равнината. Оставаха ни
само ден-два и твърде скоро всичко щеше да свърши. До някъде се движихме по
същото шосе, по което стигнахме до планината, но на едно разклонение тръгнахме
към някакви чудно красиви езера, които също ни бяха препоръчани да видим и да
разгледаме наоколо. Слизайки в по-ниското, времето чувствително се позатопли и
взехме да сваляме една по една намъкнатите дрехи по нас. Отначало пътувахме по
крайбрежието на първото езеро, но все още беше твърде рано за отсядане и
организиране на бивак. На няколко пъти спирахме да запечатаме мигове и
прекрасни пейзажи, красоти и природни забележителности (тук вече не върви да
използвам познатия израз “да запечаташ нещо на лента”, защото в тези електронни
апарати, лентата тотално отсъства). Привечер отново се озовахме на брега на
едно друго езеро, много наподобяващо на язовирите Доспат и Батак с неговия
Цигов Чарк. Направили хората къмпинг, навред блести от чистота - с една дума:
да ти е драго на душата, само дето времето беше въз-зъбатичко, ама човек като
свикне да трепери и да му трака ченето, та не му обръща и внимание повече на
студа. Разставихме пак вътрешната масичка - Ванеса само чакаше да спрем някъде
и да почне да й сглобява краката, нарязахме пак от прочутите Новозеландски
домати и си направихме едно предпоследно тържество. Като мръкна съвсем,
легнахме и сутринта станахме по-рано от обикновеното…
Времето вече беше прекрасно; слънцето напекло хубаво, огряло съседни близки
и по-далечни върхове - кои заснежени, кои не чак толкова в зависимост от
височината им. Разходихме се малко из района - снимки правихме, филми и т.н.
Точно на брега на езерото, на фона на една зелена като китеник поляна беше
построена малка каменна черква – може би параклис трябва да се нарече. Разбира
се ние като православни Християни и добри миряни спряхме и там – баш по това
време чакаха да пристигнат една черно-бяла свита със сватбари, защото там щеше
да им се извърши ритуалът по бракосъчетанието. Беше съботен ден - ние не
можахме да изчакаме официалната служба на пастора, но иначе хората започнаха да
прииждат от съседните селца и паланки. Не след дълго напуснахме завинаги
планинската красота и след няколко часа каране стъпихме отново на онази
магистрала по източното крайбрежие, от която се бяхме отклонили преди ден-два.
По пътя повече не ни очакваше нищо забележително, освен планираното
посещение на едно много интересно френско селище, което впоследствие се оказа
също толкова уникално и изключително, както всичко видяно до този момент – то
пък беше оставено за десерт, съвсем в края на нашето пътешествие. Докато
пътувахме скучно и безапелационно, аз случайно видях няколко гаражни
разпродажби, разположени встрани от пътя и тутакси ми се разхлопа сърцето от
търговско вълнение и биташка страст – любопитно ми беше да видя, какво пък
толкова продават хората в Нова Зеландия. Добре ама тук да спра, там да спра -
Даниела всеки път ме разубеждаваше и осуетяваше помислите ми, а в това време аз
все повече и повече почнах да набирам интерес, паралелно с което взе да ми се
покачва и налягането в сърдечната камера (мисля да беше лявата, но може да е
била и дясната – не помня). След като пропуснахме десетки брилянтни възможности
за въпросната спирка, в едно село пак минахме покрай подобно тържище. Викам си
на акъла: “Е, тук ще спирам вече, ако ще и по глави да стъпвам!” Обаче нашата,
добричката и любезничката пак ми боботи срещу физиономията, каканиже нещо под носа
си и роптае насреща ми баш в анфас, но не пропуска и профила: “Хайде карай,
няма какво да се види, само боклуци има”... все реплики и дуплики в тоя ред на
мисли и в най-добрия семеен тон. За пореден път подминах мястото, но след
километър-два на сърцераздирателни гневни мисли и вътрешни гласове, обърнах
камиона насред пътя и се върнах да разгледаме сергията - амчи нали и аз имам
някакви интереси и мераци, бре – ‘бах мааму и положение, мое шибано и
безнадеждно!...
За голямо мое разочарование, огледът на изложената за продан стока изобщо,
ама наистина изобщо не предизвика някаква търговска тръпка у никой от нас, а
най-лошото беше, че въобще пък не събуди личния ми интерес към механизмите на
алъш-вериша. Ама нали така се е рекло - око да види и ръка да пипне, та и аз се
заинатих. Както и да е – спряхме превозното средство, прекарахме по един
презрителен поглед върху боклуците, нищо не си харесахме и щяхме да тръгваме
вече. За да не правя опасни маневри на главното шосе с тоя голям фургон отзад,
минахме през едни съседни криви улички и сокаци – уж за по-безопасно. Излизането
ни обратно на главния път беше свързано с преминаване под влаковата линия,
което по никакъв начин на ми заостри вниманието. Линия като всяка друга линия
на влак – правят ги едни и същи по целия свят, че и в Габрово даже имаме такива;
нищо особено. Е, вярно, че на пръв поглед подлезчето дойде възтесничко -
колкото да мине една кола с размерите на “Шкода”, най-много “Застава”, ама пък
и ние не бяхме кой знае колко широки. С теснотията щях да се справя добре;
написали обаче хората и табела, знак турили нарочен - съвсем по европейските
норми и стандарти: “ВНИМАНИЕ! Нисък мост - 2.3 м височина!” Абе, рекох - тез
овчари, с хората ли се подиграват, що ли? Къде си виждал ти лека кола толкоз
висока ве, ало-о-оу?! И както си размишлявам така мълчаливо и поединично, дори
не и на глас (забравил и напълно изключил за истинската височина на
“бунгалото”, което влачим подире си…), в последния момент баш отдолу се чува
едно: “ПРАААААС!!!” и си еба Гана дроба! В резултат на това, последва един
страшен трясък, едни шибани пластмасови парчета се пръснаха по още по-шибания
път и из кабината - настана една каша, една галимация, та не е за приказка чак!
А пък ние всъщност си минахме най-акуратно и прилежно под мостето - колата дори
не се и заклещи вътре! Всичко беше съвсем успешно съгласно страничните габарити
на камиона, които съвпаднаха с широчината на шибания подлез; обаче по височина
нещо размерите му дошли малки, което на практика ни еба и мамата, образно казано.
Брех, жална ви майка фашистка! - в чудо се видяхме; малкото реве и се тръшка по
седалките, майка му в същата тоналност вие насреща ми като вълчица и кълне до
девето коляно: къде са ми били очите, дали пък случайно не са ми били закачени с
канап на задника и все в тоя възпитан дух. А пък аз, горкият - ни жив съм, ни
умрял; първата мълниеносна мисъл, която ме прободе през слабинките като с
изтъпен ятаган беше колко пари ще ни обръснат за ремонта. И всичкото това се
случва в събота по средата на следобеда – в Нова Зеландия занаятчиите
запразняват още от петък; че на кого да работиш в почивните дни? - то няма
народ за делник, какво остава за празник! Когато слязох от колата, едва тогаз
вече ми се видя колко е висок фургона (е, малко по-нисък е от камиона, с който
карат хляба, обаче покривът му все пак не може ни да се види, нито да се пипне
пък от земята). След няколко минути почна да ми се връща паметта, изравних
дишането, нивелирах кръвното налягане и постепенно се успокоих, излизайки бавно
от шока. Но понеже за мен Даниела си беше чисто виновата в случая, за това само
стискам със зъби, мълча ядовито и пръхтя като недоклатен коч. Амчи така, де -
тя изпървом ме ядоса и ме доведе до състояние на бяс, та да не знам какво правя
със себе си...
Събрах тъжно разпилените парчетии от пътя - мислех си, че нещо ще може да
се залепи и пак да е цяло, ама къде ти, бако - то всичко станало на трохи!
Всъщност от цялата поучителна драма пострада само горния вентилационен люк,
монтиран върху покрива на фургона. Всичко друго обаче беше непокътнато; на
самия покрив боята не беше и драсната дори – стои нова и лъскава, както когато
камионът е слязъл от заводските конвейери на Сър Хенри Форд!
Казано на друг език, все пак малкият (а не “големият”…) дявол се беше
развилнял срещу нас, защото едва когато почнах да си представям какво можеше да
се случи вследствие на този удар и евентуалното последвало го заклещване под
моста, взеха да ме полазват ледените тръпки по гърба и да ми избива студената
пот на челото! Какво точно бяхме закачили аз не знам, че в яда и злобата си не
погледнах нагоре към свода. Имало е сигурно някакво стърчащо желязо или нещо
друго, което просто със самото си крайче бе закачило горния пластмасов капак и
го бе помляло на съставните му части. А пък нищо чудно и в самата траверса на
влаковите релси отгоре да съм се ударил – ‘беш ли мааму в суматохата какво баш
се бе случило. Обаче пък в същото време си викам: мама му стара, това дет’
стана изневиделица и се ударихме в каквото и да е стърчало там, да беше само с
два пръста по-ниско или да бях минал с празен камион без багаж да речем (щото
като е натоварен, ресорите му потъват надолу, а от там намалява и общата му
височина - нали се сещате...) – тогава направо горната част на фургона щеше да
се отхлупи като консервена кутия от “Скумрия в олио” или “Копърка в доматен
сос”. Ти мани го това, ами понеже и скоростта на движение беше сравнително
бавна (не повече от 30-40 км/ч), инерцията щеше да бъде достатъчна само да се
заклещим отдолу по средата, без да можем да мръднем и на сантим даже - ни
напред, ни назад като заклещена при раждането кучка. Тогаз вече щяха да се
смачкат рамките на вратите (респективно няма слизане от кабината...);
задължително при сблъсъка щеше също да се счупи предното стъкло и страничните
джамове на сол и цялата носеща рама (скелета) на фургона щеше да е за боклука -
смазана като ненужна кутия за обувки. Хайде, да предположим че нас с Ванеса
предпазните колани щяха да ни приковат към седалките (тя точно тогава се возеше
отпред...) - обаче майчицата ѝ свята и преподобна, както не
се беше вързала щеше да лети през джама с умната си главица напред като
съветски снаряд, изстрелян от американска подводница (или обратно – ефектът от
резултата би бил един и същ)! Положение хем малко комично, ама повечето бие към
трагичното: да идеш на края на света, да минеш през какви ли не перипетии и
високопланински проходи, водни прегради да си газил и да си карал по сняг, лед,
в мъгла и в какви ли не други, от сурови та по-сурови климатични условия повече
от половин милион километра, след повече от 30 години стаж зад кормилото, а на
края да се заклещиш като мастия под един въшлив мост, нищо и никакъв - е, това
вече ми дойде малко възгорница, изпадайки в душевен катаклизъм! На всичкото
отгоре бях и трезвен като водопровод – не, ами чист като планински ручей бистър
бях. Щото да рече човек: пиян е бил, завалията - простена му е глупостта! А пък
аз и вода не бях пил даже, ама нá – случи ми се бедата; че не можаха ли да го
вдигнат малко тоз шибан мост бре, ами за няколко инча спестен материал
почтените люде трябва да си трошат кокалите?! Ама нищо, де – и това ми дойде за
прибавка; нещо като допълнителна част към горчивите поуки на живота. Ела обаче,
сега да ме видиш, бако! - дали нявга ще мина под мост или подлез без да си
извадя ролетката от задния джоб и предварително да премеря колко му е аралъка
отдолу през процепа, че тогаз чак да се изтирвам като куцо пиле на лайно…
Както и да е, станалото – станало; нашето пътешествие продължава с
връщането към базовия лагер в Christchurch, а пък дали с капак или без -
самолетът ни е на другия ден и ние летим неотложно за Австралия. Докато трая
гневното ни и мълчаливо пътуване (не мълчаливо – по-скоро настана гробна
тишина; такава, каквато аз най-много обичам, защото иначе моите моми само ми
надуват главата, като почнат да кудкудякат в един глас), на няколко места питах
из разни бензиностанции за сервизи или някакви местни ремонтни работилници. Но
както вече споменах – до това време всички вече бяха запразнили и никой не го е
еня, че ти е счупен люка на фургона; да съм гледал, да съм мерил, да бях
по-осторожен... – както се казва в притчата: “Проблемът на давещият се е
проблем на самия давещ се”. Ай да му се не видеше макар и положенийцето шибано
- пак изпаднах в онази, добре позната вече на всички поза и ситуация, като на
голия гъз в копривата…
Следващите няколко часа от пътуването ни преминаха мълчаливо и нагнетено,
при взаимна тристранна непоносимост и тиха ненавист - голям рахат, както вече
отбелязах със задоволство! А двете донапред пискаха и ми виха на главата - нá
ви сега едно безсмислено дърдорене, малки и големи душевадци в женски род! Така
щяхме да си мълчим и подсмърчаме сигурно вечно - добре ама нали Даниелчето не е
свикнала на такива грубиянски обноски, та тя първа разчупи ледената преграда
между нас - зер, трябваше ѝ с някой да си приказва, че тя
хич не може да се прави на глухоняма. Наред с нашите позатоплили се вече
семейни взаимоотношения, до това време взехме да наближаваме мястото на
последния бивак, където трябваше да пренощуваме за последната си вечер в Нова
Зеландия. Станалото-станало, връщане назад няма - само дето доста подухваше от
капандурата, докато се возехме. През дупката нахлуваше свеж до студен пресен
въздух, температурата на който компенсирах с включеното парно отопление в
камиона, което бях надул до последната си степен на горещия диапазон.
След едно зашеметяващо спускане по стръмно и тясно шосе, отново ударихме
морското равнище. Разгледахме района само набързо с колата, но се настанихме в
един къмпинг, разположен на един хълм - баш над залива. Имахме на разположение
още няколко часа преди да залезе слънцето, които ние отново използвахме по
най-рационалния и приятен начин. Паркирахме камионетката и слязохме долу до
селището пеша – последното не беше далеч от къмпинга и една хубава разходка по
“Ривиерата” се отрази съвсем благоприятно за окончателното стопляне на
взаимните ни отношения и любовни чувства.
Селцето Akaroa е изключително живописно, строено по френски образец, с
всичките му малки кафененца, ресторантчета, магазинчета и всякакви други
европейски (в частност френски) културно-етнографски стилове на житие и битие.
Френските знамена се развяваха почти пред всяка къща, от кръчмите звучаха
френски шансони - дори имената на улиците им заедно с останалите надписи също
бяха изписани на френския език! Просто това беше една малка Франция, само че в
онази толкова отдалечена част на света. Разбира се в морето, завързани по
кейовете не липсваха и всякакъв по размера си яхти, лодки, платноходки и други
подобни - къде по-големи, къде пък по-малки плавателни съдове. Беше съботна
вечер и заведенията бяха пълни с народ – хората се бяха изпокрили вътре на
топло, защото по крайбрежието подухваше един такъв бръснещ ветрец, от който
буквално ти се насълзяват очите и сополите ти тутакси потичат от носа. До едно
време ние се разхождахме заедно, но понеже вече доста се бяхме отдалечили от
къмпинга, та Даниела се върна с малкото да готвят вечерята и да режат доматите,
а пък аз с вдигната яка, облечен като Чарли Чаплин и Гаврош продължих
обиколката си из градчето – целта ми беше да направя още малко снимки, а и да
заснема на видео филм част от тази необикновена красота. Малко по-късно се
прибрах и аз - в камиона вече миришеше на нашенско: пресни домати, загорял лук,
пържени яйца и други кулинарни виртуозности…
Вечерта мина в подробни анализи за провеждането на нашата цялостна
екскурзия и къде беше ни е харесало най-много, във взаимно успокоение предвид
неприятния инцидент с камиона, в дружески разговори и приятелско събеседване -
от омразата и ненавистта не беше останал и помен даже. В името на целта и
благородната семейна кауза, на връщане от града и пътьом за къмпинга Даниела се
беше отбила през някакъв дюкян, та купила една разфасовка от 0.700 л с евтино
местно уиски. До голяма степен последното послужи за повторното ни сближаване с
нея и по-бързото забравяне на случката, чрез оневиняване на виновниците. През
нощта спахме като отсечени, завити с всички възможни одеала, чаршафи, плажни
кърпи и всичко, що беше някакъв парцал. Студът, който нахлуваше през счупената
капандура и зейналата към звездите и ясната месечина дупка, беше вледеняващ и
сковаващ – не помогнаха никакви мероприятия по изпушването ѝ с разни салфетки, тоалетна хартия и дори с
рисунките на Ванеса – единствено оскъдните лъчи на сутрешното слънце бяха
онези, които размразиха треперещите ни от студ крайници.
На другия ден събрахме на бърза ръка партакешите и изхвърлихме половин
торба с храна, която в лакомията си бяхме купували периодично, като че ли щяхме
да годинясваме в Новата и шибана Зеландия - не ни беше възможно нито да я изядем,
нито пък да я мъкнем с нас по пътя. Аз оставих известни хранителни остатъци в
кухнята на къмпинга – изглежда, че това беше някаква практика и неписан закон,
защото като отворих долапите да натурям нашата стока, там видях цял склад с
подобни артикули: десетки бутилки с олио и оцет; всеки купувал без да мисли,
поръсил си веднъж-дваж салатата и за да не се ягмосва оставил шишетата за общо
ползване. Подобен беше случая със солта, пипера и стотиците други подправки –
наред с това: лук, домати, консерви, кори с яйца, кашкавалчета, сиренца; тази
сбирщина от продукти представляваше един малък колониален магазин на
черноборсаджия от ерата на довоенните гладни години в Европа. След като се
отървахме от ненужния товар, най-после поехме по обратния път към първия град,
в който кацнахме – Christchurch. Шосето отново виеше през едни високи планини и
проходи, пред нас се разкриваха прекрасни гледки и красоти, но ние вече се
бяхме настроили към окончателното ни завръщане в родината-мащеха и не сме
отделяли излишно много време за разни спирки и снимки. Е, на някои
по-изключителни места направихме по някоя и друга фотография за доказателство,
че и ние сме били там – така някъде по обяд бяхме вече в базата, където
трябваше да предадем колата.
Съгласно техните таблици и застрахователни изчисления, повредата и съответният
ремонт, причинени изцяло по наша вина (да бе, да – моя; казах НАША!) беше
закръглен на $400, която сума ние охотно платихме от джоб в момента на
сдаването. А пък това бяха последните ни останали Новозеландски валутни
единици, които ние буквално се чудехме как най-добре да похарчим - е, намерихме
си бързо-бързо начина. Всъщност, аз не съм се чудел изобщо как ще пръскам пари
на вятъра, но в същото време Даниелчето през цялото време си правеше сметките
за пазар на едро, съгласно мераците си за разни нейни покупки, но тези ѝ предварителни намерения потънаха в клозетната
шахта барабар с 400-те долара за ремонта на камионетката. От там си нарамихме
дисагите и хайде – директно на летището.
До излитането на самолета имахме няколко свободни часа, които ние
оползотворихме в безцелно разглеждане на магазините (вече само през витрините,
де – именно за там бяха спастряни въпросните средства, но нямахме късмета да ги
изхарчим по предназначение); останалото време мина в безцелно шляене по
коридорите и мързеливо дремуцкане по скамейките като просяци. Предвид факта, че
към датата на моя разказ наближаваше и Коледния ден, всички украси вече бяха
добили празничното си и светлинно излъчване, дядо Мразовците си правеха снимки
с дечурлигата, а Снежанките любезно раздаваха дребни бонбони и залъгалки на
безпаричните като нас. След още малко изнервящо висене на летището, натовариха
ни на самолета и други 3 часа по-късно бяхме стъпили вече “на родна земя” -
пардон, в Австралия.
На местна почва в Бризбън ни посрещна Нолин - така се бяхме разбрали с нея.
Тя обаче тутакси ме прикова с “радостната” новина, че моята нещастна кола,
която беше паркирана в предния двор била изкарала нервите на всички възможни
съседи в околовръст. Като завалял един ден дъждът, изглежда че нещо се намокря
из вътрешностите ѝ и в резултат на попадналата в клемите на
устройството влага, веднага се активира алармата (а защо е така – хич не искам
и да зная, но този шибан табиет колата си го има от доста време насам и аз
обикновено не включвам системата против грабеж; добре, ама този път бях
забравил, та изглежда без да искам съм я активирал). А пък когато почне да ѝ вие сирената, последната събужда и умрелия даже!
Така, докато святкали лампите на колата и свирили клаксони, редувани от воят на
сирената, идвали нарочни следователи чак от станцията на махленската Полиция –
онези гледали, чесали се по плешивите чутури, заничали отдолу, зверили се, но
нищо не направили; отначало полицаите мислили, че някой ми краде колата – ама
като видели, че няма явен и конкретен нарушител и онез си били камшика. Станал
голям панаир в квартала! Този цирк се бе разигравал на два пъти - първият път
сирените вили, вили, па спрели сами. Изглежда междувременно тези контакти са
изсъхнали и така нещата се оправили от само себе си. Обаче на втория тур, като
почнал оня ми ти вой в петък през нощта, та спрял чак малко преди да се
приберем ние в неделя привечер - и то само, защото до това време акумулаторът
на колата се изтощил и си загубил тока! Амчи какво да направя пък, майката да му
поебнеш, а? – нямам контрол връз цялата земя, в края на краищата! Хем хубаво си
мислех, да оставя резервните ключове на Уоли, ама се заглавиках с нещо друго по
предстоящото ни пътуване и така забравих. А и самият аз не знам как се
деактивира алармата - тя е свързана с дистанционното отключване на вратите и аз
така си я ползвам. Забелязах напоследък, че при много влажно време, най-често
докато вали или след обилен дъжд (а такива паднаха в последно време доста…),
алармата съвсем безпричинно почва да вие - нещо я активира и аз все си мисля,
че влагата е причина за това. Когато съм си в къщи проблеми няма, защото само
изтичвам отвън и я спирам с ключа. Обаче когато не съм наоколо, ела да видиш,
бако, какво става покрай нея - то са виещи сирени, лампи и мигачи мигат до
умаляване! Трябва или да се спре с копчето или да взривиш цялата кола, та
белким шибаната ѝ аларма най-накрая вземе, та замлъкне forever. В
резултат на тази неоткриваема повреда, нашите нещастни съседи са имали доста
неприятни усещания, в продължение на няколко дни при това – аз любезно им се
извиних и толкоз; какво повече можех да сторя?...
Таман слизаме пред нас и Мал търчи да ме посреща с новините - той единствен
от всички не е имал проблеми с шума, защото носи слухов апарат и нощем го
сваля, когато спи. Само той не беше сърдит и намусен (като никога - обикновено
все той е намръщения, та се чудя понявга как да го омилостивявам; един път
Неничко си беше паркирал джипката пред тях и малко му бе стъпкал тревата с
огромните си гуми – та сума време онзи ропта, па смърдé и пцовá сякаш му бях
залял шибаната морава със сярна киселина...).
О-оо, ама чакайте сега – мъките ми от тук насетне почват; онова с воя на
сирените го преглътнахме като горчив хап и гаврътнахме чашата с отрова до дъно
и на един дъх. Като свалихме багажа и оставих Даниелчето да се бори с кирливите
ни и вмирисани одежди, съвсем естествено понечвам да запаля колата – да, ама
курец! Нямаме достатъчно ток в акумулатора (не достатъчно, а хич нямаме –
кръгла нула). Хайде сега рожбички златни, всички сърдити съседи и съседчици -
бутайте ме силно отзад, че дружно да подпалим мотора на бараката. А пък колата
я бях запрял до ремаркето - на новата площадка зад стобора. От там аз сам си я избутах
криво-ляво на ръце до улицата, но за повече тикане нямах други сили. Наред с
всички домашни неволи от обективен и субективен характер, на следващия ден аз
бях на работа – и както обикновено ми се случва от време оно, когато имах
Трабанта: резервоарът беше празен до дъно; може би няколко капки се плискаха
отдолу, но това беше цялото количество на горивото.
С малко тикане от страна на “доброжелателните” ми съседи, колата се
възпламени само за няколко метра и като им поблагодарих най-любезно първо
отидох да я заредя с бензин. Там обаче не съм я гасил, защото няма кой да ме
тика по бензиностанциите – нищо, че това е забранено и този акт е дори
подсъден. Като се прибрах в къщи, инсталирах акумулатора да се зарежда и всичко
утихна. Ох-х, ама какво ти “утихна”, бре? – и това е пресилено казано, защото
Нолин ни остави пред нас и докато си кажат двете с Даниела клюките от
последните десетина дни и ей ги на - вече седнали на двора с по чаша вино в
ръка и навирили шибаните си цигари между пръстите (мамка му и уруспийски тютюн
дейба! – много го мразя и много се ядосвам, когато Даниела пуши, независимо че
покрай нея и аз издухвам по някой и друг отровен фас; колкото да я предпазя от
прекомерна злоупотреба с наркотика). Та, докато аз се борих с моите автомобилни
страдания, те вече се бяха подкарали с чашите и мезетата. Би било неучтиво и
нелюбезно от моя страна да ги изолирам сами под асмалъка, за това на драго
сърце също се включих в раздумката - бързо напреднах с материала, че се бях
изнервил много и доста ожаднял. Докато утолявах жаждата си, изчакахме и Уоли да
си дойде от работа – хайде, и с него дораздухахме клюки, впечатления и емоции,
та стана 23:00 без да усетим. Като си изпратихме гостите, вечеряхме набързо
(защото до въпросния момент карахме само на мезета, а манджата е тази, която
засища глада) и най-после легнахме на удобно легло - би трябвало да спя на
другия ден до обед, ама не би...
Ставам на следващата заран в 05:15, изкъпвам се да отрезнея и тичам на
работа. Там вече ме чакаха купища с натрупали се по време на отсъствието ми
задачи и проблеми, които почнах полека-лека да изпълнявам. За щастие успях да
си свърша работата до петък и приключих с обществената дейност за годината. По
принцип следващата седмица всички от фирмата излизаха в отпуск до 05 Януари. По
силата на Трудовия кодекс понеделник и вторник бяха присъствени дни, но аз си ги
съкратих; ай сиктир, ве - че аз когато е трябвало не съм спазвал закони и
наредби, та сега ли баш ще се правя на праведен? Така моята лятна ваканция се
увеличи с няколко дена, като си мислех, че разполагайки с толкоз много свободно
време, мога да вдигна още един етаж на къщата. Добре ама мързелуването ми
започна още от същата вечер - въпросният петък.
Първо се занимах със сортиране на стотиците снимки, които бяхме изщракали
на екскурзията. После ми дойде на ума, че като напиша посетените места на
Интернета, може от там да намеря още по-хубави и професионално направени
снимки, които само да прибавим към нашите албуми. И като почнахме с Ванеса
място по място и да вървим по маршрута, тази дейност се превърна в наше денонощно
занимание. През деня ходя тук и там из града като смахнат – магазинчета за
вехтории посещавам и други подобни музеи, все по моята специалност. Вечер пък
сме плътно на снимките с Ванеса - не мога да я изгоня да отиде да спи. Хайде,
възобновихме свиренето и даже в съботата я водих на урок при учителката, защото
тя нямаше да посещава учениците си за няколко седмици по Коледните празници.
Добре ама за нас тя прави изключение, защото вижда, че сме много навити, а и
самата Ванеса показва жив интерес към музиката; така че тогава отидохме на
малко извънреден урок. Това до тук добре, обаче учителката ѝ живее на 100 км от нас - час на отиване, един час
урок, после друг час за връщане в къщи и денят вече се е преполовил. Вечерите
или някой се е мъкнал у нас на гости, или ние сме се влачили у някого - не си
спомням вече с точност какво сме правили, но във всеки случай не сме си стояли
мирно и тихо.
До това време вече започнаха подготовките и приготовленията за Бъдни вечер,
Коледа и т.н. Даниела хукна по магазините да купува подаръци – ха на тоз, ха на
онзи; броячът се върти. Минаха няколко дни - ей така, в обикаляне и кръстосване
на улиците, в свободни занимания и абсолютно никаква строителна работа по
обекта. През този период имаше и няколко дъждовни дни, които пък даваха
възможност за “легалните” ми занимания на закрито – сортиране на снимки,
събиране на филми и тем подобни дейности.
Така неусетно дойде Бъдни вечер. Пристигна и Неничко направо след работа -
изкъпа се, преоблече се и седнахме всички на софрата. Същия ден ние с Даниела
трябваше да подготвим разни блюда за следващия ден - Коледният. За тогава пък
бяхме канени на гости у нашите приятели докторите – тържеството беше планирано
да започне още от обяд, вечерта с преспиване у тях, къпане в басейна и т.н.
Нени също беше с нас до някое време, но вечерта отиде на някакво негово парти с
приятелите си. Предната вечер ние с булката правихме торта “Гараш” специално за
Коледа, занимавахме се със салати и разни други блюда. На Бъдни вечер обаче
ястията ни бяха все постни. По принцип доста късно седнахме на масата и
кажи-речи дочакахме полунощ, че да почнем да блажим. През деня се къпахме в
езерото, а на другия ден само двамата с Нени ходихме на разходка - водих го на
онзи мостик, където бяхме и с вас, малко преди да отпътувате от Австралия. Той
остана много доволен от това място, защото никога не беше ходил там и доста му
хареса. Прибрахме се у нас и заминахме на гостито.
Там всичко вече беше приготвено - докторите имаха още едно семейство от
Сидней на посещение за няколко дена у тях. Запознахме се с хората и веселбата
тутакси започна. По някое време дойдоха Мартин и Даринка, после пък Светла и
Краси - последните били у Ваня и Бранко на Коледно тържество и на връщане от
тях минаха да ни видят до каква степен сме се размазали. А ние вече бяхме
изпаднали в разгара на пиянството си, с постановки на импровизирани комични
сценки, солови изяви и общи рецитали, наред с всякакви други свободни
изпълнения и простотии. През нощта легнахме късно, ама сутринта станахме рано -
и хайде, пак се приковахме към софрата, за да доядем остатъците и да опразним
амбалажа (стъкления). Прибрахме се чак следобеда - ни живи, ни умрели;
изморени, но щастливи. В къщи заварваме елхата, отрупана с подаръци - започна
отварянето им пък, та емоции, та глезотии; всякакви смесени чувства. Всички
получихме много като количество и хубави като качество армагани, но най-многото
джунджурии взе Ванеса. Така Коледната ни еуфория приключи – аз най-после
тихичко повърнах и кротичко си легнах, че едвам стоях прав на краката си...
От там насетне започна подготовка за честванията по встъпване в длъжност на
Новата година и достойно изпращане на старата. За тогава пък, всички цигани от
катуна бяхме канени у Мартин и Даринка, като условието беше всяко семейство да
си донесе алкохолните напитки и салатите, а иначе мръвката я купихме с общи
пари, събрани помежду ни. За целта аз лично се ангажирах да изкупя свинските
вратове от касапницата на моите виетнамци, където също съм водил и майка – това
беше преди много години, още първия път когато идвахте при нас; вероятно си
спомняте, че по него време живеехме в този район, от когато ми датират и
познанствата с виетнамските касапи. След продължителен и мъчителен пазарлък с
тях на края взех заветното месо и едно корито с кайма (много трудно се работи с
бедни хора – те са като живи дяволи и зор се лъжат, мамка им; за да спестя 3-4
мизерни лева щяхме да уловим за гушите, ама и аз не отстъпвам, верицата ми
балканска и още габровска!). Като се успокоих, че подсигурих печивото за Новогодишната
нощ, повъртях се и наоколо из дюкяните - зер, имаше ли вече и за къде да
бързам? Стана ясно, че горен етаж няма да надстроявам на колибата и се отдадох
на безцелно шляене с търговска цел. Мотах се в района още някой час и друг,
понакупих допълнителни дреболии за у нас и чак тогава се прибрах в къщи.
Подредихме пържолите, Даниела омеси кайма за кюфтета, забъркахме руската салата
и бяхме напълно готови за новите си подвизи.
На 31 Декември надвечер отидохме у Даринкини. Игор таман беше пристигнал с
караваната - у тях на гости са братът и майката на неговата Дарина; както се
очертава по тях ще изпратя настоящото си писмо и разни дискове със снимки и
музика. Неговият син (на Игор) също беше техен скъп гост – дошло хлапето от
Сидней за ваканционните дни. Откъм деца и детска компания оплаквания не сме
имали – от този артикул имаше в прекалено изобилие (и даже в голям излишък, бих
добавил аз…), ама като се натириха всичките до един в басейна, та имаше мир и
спокойствие за нас, по-палавите и игриви немирници; цяла нощ не излязоха от там
малките биволи и биволици – водата чак завря! На този Новогодишен форум се
събрахме всички от нашето село, които вие вече добре познавате, като сред
посетителите имаше и “граждани” от Бризбън (“столичани”, така да се каже) - веселбата
ни приключи едва на сутринта. След малко сън на пресекулки и кой където свари
да се затъркаля по миндери и скамейки, тържеството продължи и посред бял ден
навръх празника на Св. Василий Велики (известен още и като Банго Васили –
Куцият Васил; тогава пък е т.нар. циганска Нова година, която се чества както
по новия, така и по стария календар на 14 Януари – важното е моабети да има, а
пък по кой календар ще ги отчитат не е от съществено значение за нас). Денят
беше много горещ, но до обяд се заоблачи и следобеда даже преваля лек
разхладителен дъждец. Хора идваха и си отиваха; после пак се връщаха и те така,
та до вечерта - когато ние вече най-официално и тържествено седнахме в малко
понамален състав, за да отпразнуваме и 01 Януари като начало на Новата година
(всъщност, предната вечер изпращахме старата – абе, аз май не помня много
добре). Ние пак спахме у Мартинови, че аз на другия ден пък му помагах да
отлеем един бетон в двора (нали таман изкарах диплома за второ “вишо” със
специалност бетонджия/гиризчия, дюлгерлък и арматурен дизайн); като свършихме с
работата всички се бухнахме в басейна. Покиснахме малко в топлата като чай вода
и решихме да се разходим из града - на по-цивилизовано място и в аристократична
обстановка. Другите ни приятели от Бризбън също щели да идват насам, та искахме
заедно с тях да изпием по някоя и друга животоспасяваща бира във вертепите по
центъра. Ние с Даниела само се прибрахме до нас да се преоблечем и пак
излязохме - не се бяхме разхождали из града от години, беше толкова хубаво и
приятно (с тези мои нескончаеми строежи бях забравил как изглеждат нормалните
човеци). Бандата отново се събра и доби внушителен размер; дечурлигата ни
надуха главите и аз станах сто пъти пишман, че съм излязъл - уж като бял човек,
барабар с останалите себеподобни. Вечерта се разотидохме по къщите, но имаше
грандиозен план и за на другия ден (събота). Бяхме се нагласили да ходим на
един остров с лодки – нещо като пикник, с къпане и въргаляне по плажа. Обаче
лошото време осуети тези наши намерения и пориви, тъй като за острова се
минавало през едни дълбоки води и пасажи, а пък ако духа силен вятър мястото е
доста опасно за преминаването на малки плавателни съдове. А то заваля чак
вечерта, но за сметка на това през деня духаше доста силно – климатичните
условия хич не бяха подходящи за провеждането на едно такова рисковано пътуване
и бяха достатъчно силен аргумент за провалът на замисленото с толкова много
ентусиазъм мероприятие.
Като компенсация срещу осуетения през деня план, за вечерта поканихме гости
- Докторите и Краси със Светла, като заедно с тях изкарахме изключително весело
и приятно. С този последен гуляй на двора сложихме окончателния край на
Коледно-Новогодишните тържества, пиршества и запои. На другия ден трябваше да
си починем от почивката, защото в шибания понеделник (на 05 Януари) всичко
започваше отново и мелницата на живота се завърташе в неумолимия си и неуморен
бесен бяг...
Макар измежду редовете ми да се забелязва едно объркване в поредността на
събитията и съответните им дати, опитах се да продължа разказа си за Нова
Зеландия, започнат още щом се върнахме от там, но пък прекъснат по празниците
по независещи от мен причини. Така поне исках да не се губи връзката в този
малко необикновен пътепис, докато с останалите случки и събития смятах да ви
запозная впоследствие. Надявам се, че в някаква степен съм успял да предам
картините и краските на цялостното ни изживяване - поне до този момент.
Работната седмица, а с това и годината започнаха - на 06 Януари у нас
пристигна баба Донка от Аделаида, за да поеме грижите по малката Ванеса. Понеже
Даниела също почна работа, а от ваканцията ѝ оставаха още 2-3 седмици, за този период от време трябваше да запишем Неси
на занималня. Само че един самолетен билет за баба Донка излезе много по-евтин,
отколкото масрафите по детската градина и извънкласните им учебни форми. Така
всички са доволни - ще има редовни репетиции на пианото, ще има време за
изобразително изкуство, за литературно четене и още редица други предмети,
дълбоко залегнати в обучителната програма на нашата баба Донка – ще четат, ще
пишат, стихотворения ще учат и това е положението. Аз в ученически ваканции не
вярвам и не се кланям на образователното министерство – учене, учене и само
учене му е майката; в противен случай успехът бяга другаде, а ти подсмърчаш
подире му…
Онази вечер, както си свирехме и новото пиано на Ванеса нещо почна да шуми,
да пращи и нещо вътре му се повреди. Откарах го с ремаркето пак на моя майстор
- вчера го взехме уж отремонтирано, но сега от време на време пък прави други
бели и се опасявам, че дните му са преброени. За ремонта дадохме $210 - ако
така почне, то по-добре е да вземем някакъв друг инструмент. Сега ще караме
така до някое време, пък ще видим какво ще става по-нататък.
За тази събота и неделя бях определил няколко часа за извършването на
известни дейности от стопанско значение, но съм доволен, че поне това писмо
успях да завърша и да догоня събитията по своя хронологичен ред. А иначе, от
смелите ми планове останаха само идеите...
Напоследък усилено търсим самолетни билети за Тасмания - отиваме на сватба,
като Неничко също ще идва с нас (уж и за сега, защото пък неговите планове се
променят не с дни, а с часове). Светлана ни е запазила хотел, заедно с още една
голяма банда българи, живущи Мелбърн. Те често ходят нататък и си имат своя
местна компания, като част от хората ние също познаваме още от времето, когато заедно
с тях карахме Нова година преди няколко лета. Друго нямам нищо, с което да ви
зарадвам - от утре продължавам работата си, до следващата събота. Тогава пък
сме канени на гости у Игор и Дарина (тя има рожден ден) - ще използвам случая
да занеса тази малка пратка, която близките ѝ да занесат до България. От там по пощата пътят към вас ще бъде малко
по-лесен, отколкото ако лети през необятни земи и далечни морета. Когато
наближи времето за разпечатване на писмото, тогава за последно ще опиша какво
пращам, давайки последните си наставления и препоръки - кое какво е, за кого е
и т.н.
13.01.2009 - След като надявам се успешно завърших подробния
си пътепис за пътешествието и преживелиците ни по Новата Зеландия, сега вече се
връщам на ежедневните и традиционни злободневки по минали, настоящи и бъдещи
събития. Най-голямата емоция остава ходенето ни на сватба в Тасмания. Нашият
малък, златен Неничко и бабин сладък щеше също да идва с нас и то с над 100%-ва
сигурност. Обаче вчера началниците му го попарили с гореща вода като му казали,
че трябвало да се яви на работа на 07 Март. Датата се пада в събота, а сватбата
е определена за неделя (08 Март – ау-у, какъв “чудесен” подарък ще поднесат на
мама Светланка баш на този свят женски ден: амчи маминка ще си има зетче, хем
официално вече...). За събитието са поканени всички възможни и настоящи
български баби - от китното село Енина, та до небезизвестната габровска махала
Голо бърдо. Гости-сватбари ще има и от Мелбърн, като ние също ще бъдем сред
официалните лица в президиума (амчи аз коз-коджа ми ти кръстник съм бре, да не
съм някоя лукова глава, я...). Жалко само, че Неничко няма да може да присъства
на това толкова тържествено гражданско сборище (обикновено само за поканените –
не вярвам действителните му участници да се вълнуват чак толкоз много; поне от
своя личен и горчив опит съдя); сега обаче той кове бъдещето си и работата му е
най-важното нещо, стояща пред и над всичко останало.
Ба мааму - толкова много материал изписах напоследък, че комай се изчерпах
откъм информация. Иска ми се най-после да завърша това проклето писмо до
събота, че вечерта да го предам за отнасяне като отидем у Дарина и Игор. С
всичко казано и преразказано до тук, то стана неразумно дълго и навярно досадно
отегчително - аз определено не помня вече началото му. Но пък туря ли му
точката и си обещавам два дни почивка – няма нито ред да напиша, така да си
знаете! Понеже много ви обичам, записал съм ви и много музикални дискове, които
напоследък ми попаднаха - като си останем сами, ще започна монтажа и на филма
от Нова Зеландия. Сега, като сме заедно с баба Донка имаме различна програма и
не ми остава време за странична дейност. Тя от своя страна много добре се
занимава с Ванеса - пишат, учат, правят диктовки, буквите учат и т.н., наред
разбира се със свиренето по два пъти на ден. В останалото време ходят на
разходки, на люлките, играят на магазин, на ресторант и въобще доста приятно си
поминават двечките. Даниела ходи на работа и се занимава с тиловото
подсигуряване на отряда. Аз излизам сутрин към 05:45 и след други 12 часа се
прибирам в къщи като парцал – не: пачавра е по-правилното сравнение. Напоследък
започнах да карам колелото - онзи ден (в неделя) ходих на доста отдалечено
място от нас. Ако нямам достатъчно време, въртя педалите около езерото и
обикалям в кръг като смахнат. Правя по 8 обиколки и добре се изморявам. Обаче
като седна подир на софрата и калориите ми се възвръщат с лихвите барабар.
Крумчови целокупно от днес са на почивка за една седмица на един остров
близо до Бризбън. Разбрали сме се в неделя да отидем при тях, за да се видим
пак. Онзи ден при тях пристигна и синът на Валя с бъдещата ѝ снаха, та бройката им е попълнена до краен предел.
Къде се събират толкоз много народ в тая къщурка и аз не знам? Ама нали сърцето
като е широко, място се намира за всеки в дядовата ръкавичка. Това са
най-близките и предстоящи планове за сега - възможно е да настъпят и всякакви
промени обаче. Много от заплануваните мероприятия до голяма степен зависят и от
времето - да не се излее някой дъжд изневиделица, че тогаз всичко пропада.
От събота насетне продължаваме с уроците по музика на Ванеса. Сега към
свиренето се прибавя и теоретична подготовка, защото някъде през Април тя ще се
явява на изпит по музикална теория. В същото време започна ученето и
разучаването на песните за следващия шести клас - практическият тест очакваме
да бъде отново през Декември, както обикновено.
15.01.2009 - Няма нищо ново за отбелязване. Довечера след
работа ще седна да подредя джунджуриите си за изпращане - дано майката на
Дарина да ги вземе със себе си, та уж по-бързо да стигнат до вас. Взел съм една
карта на Нова Зеландия - на нея ще обознача маршрута, по който минахме надлъж и
нашир през Южния остров. С номера, които ще отговарят на номерата от снимките в
отделните папки на диска, ще бъдат отбелязани посетените от нас места. Снимките
ще бъдат разделени в два диска - в първия ще сложа всички онези, които ние сами
сме си правили. Тях няма как да ги разделям по отделните туристически обекти -
просто ще ги събера в един голям блок, като поредността им също ще бъде спазена
съгласно нашия маршрута и горе-долу по дните на екскурзията. Във втория диск ще
немерите снимки, които съм свалил от Интернета - те вече ще бъдат подредени
съгласно посетените от нас забележителности. Номерата на отделните папки ще
съответства на номера от маршрута. Надявам се да добиете представа за това кое
къде се намира, как сме стигнали до там, какво сме видели и т.н. А за
премиерата на самия филм ще се наложи да потърпите още малко, защото с тези мои
безкрайни пътувания и надбягване с ветровете, направо не знам кога ще намеря
свободно време за монтаж, озвучаване и т.н.
В края на Януари ще ни местят в друг офис – по-близо да мястото, където
започва издълбаването за самите тунели. Първо ще се изкопае една огромна шахта,
през която ще се спускат с кранове частите на машината, която започва
пробиването на тунелите. Всичко ще се сглобява под земята - когато е готово,
палят моторите и тръгват по трасето. Подходът към новото ми работно място ще
бъде по съвсем други пътища - няма да има нужда да минавам през самия център на
града, а ще избикалям през онзи големия мост, който пък се плаща (по пътя към
летището, ако си го спомняте). Ще започна пътуванията си в тази посока и в
зависимост от това, дали движението ще бъде малко по-облекчено или също
толкова, че и повече натоварено, ще решавам дали да търся квартира в Бризбън и
да се прибирам в къщи само в петък, събота и неделя, колкото да не ме забравят
домашните. Още не можем да организираме сутрешното придвижване до училището на
Ванеса - уж имало някакъв училищен автобус, ама трябвало да се сменя на два
пъти; дълга и широка процедура. Даниела работи по въпроса, но не знам до къде
го е докарала. Баба Донка ни направи огромно облекчение и улесни положението
ни, ама като си замине на 26 Януари и ние пак оставаме да се борим съвсем сами
с трудностите и проблемите по оцеляването на рода.
Утре вече разпечатвам писмото. Ако има нещо да добавя, ще драсна още някой
и друг ред на ръка. Ако няма - така ще върви, а пък от понеделник като захвана
следващото, ще се спирам на други подробности и факти от общ характер. Таман
говорих с Нени – той каза, че ще дойде с нас на острова, за да се видим всички
с Крумчови; случаят ще го описвам в следващия том...
16.01.2009 - Полагам последните редове и в това писмо. То се
видя, че много няма да напиша днес, защото денят е един такъв никакъв. Ама поне
с няколко думи да спомена какво изпращам (или какво мисля да пращам, при
положение че хората вземат със себе си пакетчето...). Наред с писмото, което ще
разпечатам след малко, изпращам ви едни цветни обложки от оригиналните дискове
на Andre Rieu. Доизрежете си ги по размера на кутийките и ги сложете в тях за
по-представителен вид – нищо, че са пиратски копия. Кутийки обаче не съм
предвидил, за да не натежават допълнително - надявам се при вас да има разни
стари парчета. Такъв комплект има и за родителите на Янко - те много харесаха
тези изпълнения и аз им бях записал едни концерти още тук, докато бяха в
Австралия. Сега тези пък, Нолин ми ги даде за презапис - тя ги получила като
Коледен подарък от дъщеря си. Четири диска са, като единият е двоен албум, с
обща обложка и са заедно в една кутийка. Останалите материали са разни домашни
филми, специално от свиренето на Ванеса за изпита; тя самата също ви е написала
едно кратко писъмце - под ръководството и с помощта на баба Донка. Понеже в
момента съм на работа, та не мога с точност да си спомня какво има още за
изпращане. Но каквото и да е - слагам всичкото в един плик и го нося утре
вечер; като го получите, дай Боже безпрепятствено, тогава по телефона ще се
дообясняваме. Накъся и времето, а пък аз не съм свикнал всичко да върша на юруш
в последния момент. За това е най-добре да приключвам на тоя етап с
писателската си дейност - казах най-важното, останалото ще обсъждаме по
телефона.
Като ви целуваме и прегръщаме най-сърдечно, пожелаваме ви само здраве,
спокойствие и дълголетие - предайте също поздрави на всички наши и ваши общи
приятели и познати. Обичаме ви много и непрестанно мислим за вас: малкото Неси,
мама ѝ Дана горкана, нашата обща баба Донка и аз –
дебелогъзестият, бузест ваш пораснал вече посерко...
Австралия - Януари 2009
