Писмо No 32 (XI-I.0809) [#1]

Скъпи и обични родители - наши, ваши и чужди; приятели мои, общи съратници, верни последователи, политически трупове и настоящи родолюбци!

18.11.2008 - Ето че отново (за кой ли път вече единствено и само с Божията милост, воля и безкористна помощ...), мога да седна на спокойствие да ви поразкажа нещичко забавно, описвайки го според ограничените си писателски възможности и подредено стройно в някой и друг скромен ред. Умишлено казвам и подчертавам “на спокойствие”, защото от вчерашната дата насам аз пак се уредих на висок обществен и работен пост, на който вече никой не е в състояние да наруши мирът на обедните ми почивки – нито Министър-председателят на държавата, която имам щастието да обитавам, ни новият Папа на Римокатолическата църква, някой си Бенедикт XVI, нито пък някой от многобройните американски президенти и техните първи дами. Тези няколко минути баш по права пладне са нещо много заветно, изключително свещено и всеки труженик и великомъченик си ги използва за каквото му хрумне на ума и с каквото най-много му се занимава. Едни ходят да ядат купешка храна на лавката, други пък пушат цигари и се наливат с кафета, трети пазаруват от близкия супермаркет и т.н. (от съображения за сигурност и секретност не споменавам онези, които ходят да поебват набързичко в колите си – да не мислите, че само ние балканците така захождахме през почивките и развождахме колежките си по горите с разните Москвичи и Трабанти, Шкодички и Лади; ама моля ви се, нищо подобно: австралийците са по-големи развратници и от нас даже, но пък мен това не ме засяга особено, защото отдавна вече съм “праволинеен” като теснолинейка – е, единственото което изпитвам е малко носталгия по отминалите времена и известна доза благородна завист към “практикуващите” полски или горски секс). Моите пладнешки почивки обаче още от сега ще бъде ясно вече с какво ще си ги уплътнявам – за мен това е единственото време, в което наистина на спокойствие мога да си събера акъла и да надраскам някоя свещена глупост. И след тези мои встъпителни уговорки, сега преминавам към същинското си изложение, започвайки го по традиция с току що отминалите съботно-неделни дни.

Когато наближи времето за отпътуване на Янковите родители, аз пък от своя страна рекох да отделя малко време за подготовката на една много скромна пратка, която вече със сигурност ще получите съвсем навреме и най-акуратно – те си тръгват в сряда; пристигат в Истанбул в четвъртък, а в събота и неделя до някое време ще изкарат в Габрово. На Янко майка му има сестра, която живее недалеч от нас - мисля си, че домът им е дори в комплекса на гарата, съдейки по техните описания за местонахождението му. Така или иначе вие ще разберете най-точно и с повече подробности от самите тях, след като се видите – те са изключително мили, сърдечни и възпитани хора; ще бъдете очаровани от тях, така както ние и благодарение на което създадохме едно прекрасно приятелство за вечни времена. Поради тези причини цялата ми съботна сутрин беше заета с разпечатване на писма и ръкописи, със записи на дискове, плътно запълнени с всякаква музика, множество снимки и най-вече видео филми. Разбира се, най-големия приоритет за деня зае урокът по музика на Ванеса - нали изпитът ѝ е другата седмица, та сега офанзивата покрай това събитие е доста голяма. Веднага след урока аз останах сам в къщи, защото в същото време Даниела трябваше да води “певицата” на Новогодишен рецитал, като взе със себе си и родителите на Янко, че да ги разходи и поразвлече малко из Бризбън. За вечерта се бяхме разбрали и със самите Янкови да дойдат у нас на гости, та вече заедно с тях да чакаме завръщането на музикално-артистичната трупа, която през деня беше на турне в столичния град на щата; после вече те всички щяха да се прибират с колата.

Като втасах с подготовката на армаганите за изпращане, веднага се залових да набивам шибаните дъски по още по-шибания под (о-хо, ама вие да не би да си помислихте, че вече съм ги свършил? – нищо подобно, но пък и нищо успокоително). Имаше да се наредят съвсем малко в коридора и така, с определената стъпка и шарка да навлизам постепенно в спалнята (ба мааму – амчи аз съм до никъде, бре! – ако имах достатъчно сили и воля, от отчаяние направо бих се обесил на полилея в хола). Не успях да наредя много дъски, защото баш около вратата трябваше много да се изрязва и окроява, та с тези няколко парчета се увъртях безкрайно дълго. Наред с това и времето ми взе да напредва прогресивно - почнах тревожно да се опасявам, че няма кой да направи салатите за вечеринката; една къща без жена е огън да я гори! Даниела своевременно беше подготвила мръвките и другите блюда още преди да излезе сутринта, но салатите бяха жизнено важни за началото на тържество и трябваше да се режат в последния момент, защото иначе увяхват ако са марули или пък плувват във вода, ако са от краставици и домати. Хайде, зарязах пода и първо опалих камината на двора. Пот и грес от мен се стичаха отвред, обаче не посмях да оставям огъня отвън без надзор, че да влизам да се къпя. Така както бях мръсен, мазен и гнусен се залових да кълцам марули, репички, лук и краставици - нали всеки ден е Великден за нас, та Великденската салата я предпочитаме пред шопската...

Янкови (младшите...) дойдоха привечер - той пое грижите по поддържане на жаравата в огнището, а аз едва тогава влязох в банята да възвърна човешката си форма и вид (и бебешка чистота, по силата на това понятие). Изнесохме посудата навън, разстлахме покривките и докато изпием по една бира и си кажем по някоя лакърдия, ето ги и екскурзиантите пристигнаха. Подредихме се всички около масата и тържеството ни започна без излишна предварителна подготовка. Изкарахме много весело, пожелахме “На добър час и попътен вятър” на Янковите родители и ние със стопанката почнахме да прибираме софрата. По едно време даже запръска леко, та за малко да ни обърка мероприятието, но овладяхме положението с чадърите.

На другия ден аз не станах много рано, защото не ми се и помисляше дори за набиването на това проклето дюшеме, което и без друго ми отне достатъчно много време и нерви - а за средствата пък, да не говорим... Обаче нямаше как – станах с неохота, ядох обилно да затисна алкохолните пари, които постоянно набираха тяга в корема ми и тъжно започнах да блъскам дъските с чука. Даниела ми помогна да изместим леглото на една страна, че да направя пода само до някъде; после пък го преместихме на готовата вече част и така денят премина бавно и мъчително. Останаха ми само няколко реда, но аз пак не успях да завърша всичко окончателно (че кога пък всичко ми е ставало отведнъж, че и сега?). Междувременно заваля по-силен дъжд и това съвсем усложни и без друго утежнената и нажежена до жълто семейна обстановка (а защо “до жълто” ли ще ме попитате? – ами защото покрай комунистите аз не обичам и червения им цвят, та за това използвам което и да е друго цветово сравнение; освен това, след огнено-червения си цвят при 700°C-800°C, по време на своята закалка стоманата става жълта на температура 850°C-1000°C, та от там ми идват на ума и тези чисто металургични асоциации). Мисълта ми беше, че работя на електрически циркуляр, с помощта на който режа дъските точно по размер. Той обаче е инсталиран навън пред работилницата, защото вдига много прахоляк, а от там е изложен и на атмосферното влияние – от съображения за трудова безопасност не можеше да се работи на дъжда и така работният ми ден приключи на бърза ръка по климатични (не климактерични, бре!...) причини.

Последваха разни вътрешни подготвителни операции, локално почистване, разместване на книги, мебели и нощни шкафчета. С окъпването и избръсването ми обаче беше сложен краят на тази мъчителна сага, продължила вече доста дълги седмици. Предстояха ми няколко дни на почивка от физическо натоварване (за сметка обаче на мозъчното), през които трябваше вече да съм и на новата си работа в шибания Бризбън (градът иначе е много хубав, но пък пътуването сутрин до там и особено прибирането вечер е кошмарно; за това го ненавиждам). Вечерта премина вяло и тихо, изморени от всевъзможни емоции и дейности...

20.11.2008 - Продължавам си мисълта от онзи ден, тъй като тук все още съм нов и не смея да просрочвам законното разписание за труд и почивка; като стана старо куче, пак ще им сера в суратя, но сега се въздържам от своеволия и нарушаване на трудовата дисциплина. Вчера не писах, че нещо бях зает с други дейности.

Та, значи - от понеделник, както вече казахме отново съм на работа. Сабалам станах мъчително и трудно в 05:30 и след още 15-20 минути подготовка и сутрешни ритуали бях стъпил на пътя. Достигането на Бризбънските предградия откъм южната им страна не е чак толкова лошо - ако се кара малко по-стреснатко и чевръстичко като на рали, разстоянието се взема за около 20 минути (и най-вече ако няма полиция по шосето, че инак с тяхното присъствие и участие в движението, винаги си е ебало мамата: ако не те спрат за някаква рутинна проверка, то задължително ще те снимат с радара в гръб заради превишената ти скорост). Истинският ад обаче започва там, където се събират много главни пътни артерии при навлизането им в самия град и по-специално подстъпите към центъра, през където трябва да минавам и аз, че да ида от другата му страна, където пък ми се намира офиса. Само в тази няколкокилометрова отсечка се загубват други най-малко 50-60 минути и така пътуването до работа се превръща в един малък кошмар (не, не малък – голям!). Лошият сън се повтаря и вечер, на връщане към дома, когато бързам още повече. Официално трудовата ми повинност започва в 07:00 и с песен на уста си тръгвам чак в 16:30 – само че в къщи се прибирам едва около 18:00, готов за семейни разпри, кавги, всякакви скандали и побоища, способен дори на хладнокръвно убийство, изнервен до краен предел от път, безсъние и други странични обстоятелства; отделно пък дето съм гладен като вълк и изморен до крайно изтощение. От там насетне започват репетициите ни с Ванеса, разточителните вечери и жалките ми опити за по-навременно лягане (щото почна ли пък и със салатите, та покрай аперитивите обикновено става среднощ). Е, след всичката тази лична несгода, финансовият резултат в случая съвсем не е без значение, след като вечер се прибирам в колибата при чорбаджийката и с една торба жълтици все пак (образно казано и малко хипотетично изразено – по-правилната мярка за количеството им би била “торбичка”…). Това е и единственият ми смислен стимул и мотив, пред който се огънах и нагърчих като бодлива тел, нагърбвайки се с тази нелека задача. Отделно от всичко изброено, налице беше и факта, че на никое друго място където кандидатствах за работа, не ми предложиха да започна. На всичкото отгоре и общата икономическа ситуация не само в Австралия, но погледната и в глобален мащаб подтикна вземането на това съдбоносно решение, защото както казва един колега: по-добре да висиш на опашката пред светофара, чакайки да му светне зеленото, че да идеш на работа, вместо да увиснеш като сопол пред Бюрото по труда, в трепетно очакване да ти подхвърлят подаянията си. Този неоспорим факт, както и редица други стратегически и социални фактори, наклониха везните по посоката на ситуацията, в която се намирам в момента.

Проектът е огромен и представлява най-голямото пътно-строително съоръжение на Южното полукълбо, особено за размерите и статута на Австралия – това са няколко тунела, свързани с надземни магистрали, надлези и виадукти, башка подземните артерии. Масрафите му ще надхвърлят 4-5 милиарда долара, като строителството ще продължи чак до 2012, подсигурявайки хляба на още 12,000 такива калпака като мен. Не лоени свещи, ами човек цели диреци трябва да пали като влезе в черква! Е, вярно пък, че ще се попътува малко повечко, но другите благоденствия са много по-важни. Аз постепенно ще ви информирам за хода на събитията откъм тази им страна, защото сега не би било интересно за никой да занимавам аудиторията с тези подробности.

Така в понеделник възобнових обществената си трудова обремененост - до обед чаках да ми донесат и инсталират компютъра; следобеда пък ме изпратиха командировка до предишната ми работа. Всъщност с повечето от колегите и самия главен ръководител на тунелната секция на проекта работихме близо 2 години по създаване на фабриката за преработване на морската вода и превръщането ѝ в питейна. Така че с доста хора от персонала вече добре се познаваме и имаме взаимното си уважение. Още щом се появих и казаха: “Почваш на мига”! За заплатата ми дори не сме се и пазарили - колкото искам, толкова дават. Аз общо взето познавах пазара на работната ръка от предишните ми лутания за насъщния - на едно място вече бяха посочили ориентировъчната сума, която биха плащали, в случай че ми одобрят кандидатурата да започна при тях. Аз от скромност казах, че искам по-малко пари, но те самите ми викнаха повече – брутна заработка, клоняща към тавана на заплатите в тази сфера на индустрията! Сега остава само да съм жив и здрав, че да си ги заработвам и по-дълго париците - другото не е важно...

В понеделник вечерта най-после успяхме да се чуем и с вас по телефона - ние на няколко пъти се опитвахме да се свържем предишните дни, но или някой идваше на гости, или пък вас ви нямаше в къщи. Да се надяваме, че родителите на Янко ще ви посетят през тези почивни дни. Те снощи са тръгнали от тук, но и тях са ги събаряли на летището за свръхбагаж. Наложило се да поизвадят някои неща - бях пратил на татко една кутия с празни дискове за запис (50 парчета), обаче те не са тръгнали. Даниела им беше подарила едни много красиви рамки за снимки, ама и те са останали на наша територия, както ме информира Янко тази сутрин.

25.11.2008 - Вчера тъкмо почнах да пиша и тия копани нещо ме заглавикаха тук, че не можах да продължа – демек, изядоха ми почивката, мръсните изедници; долни и проклети капиталисти. А пък днес е вече вторник - тече втората ми седмица на работа, а се чувствам като че ли съм бил с месеци на това прокажено място. За парите които ми дават обаче, ако трябва и на маймуна ще се направя – намирам се в неизгодно положение, без право на избор; с други думи: както ми свирят, така ще им играя по гайдата... Но нека спазя традицията и този път, започвайки разказа си по установената хронология.

Миналата седмица на няколко пъти падаха проливни дъждове - специално в Бризбън положението беше най-тежко. Станаха частични наводнения, имаше отвени покриви на къщи, паднали огради, изкоренени дървета – въобще, в градът цареше един хаос. Разбира се бедствието засегна и автомобилния поток по пътищата, който от ад в нормалните работни дни сега се превърна в още по-голям ад. Задръстванията бяха километрични - един тунел се беше наводнил, та два дни му изпомпваха водата - 11 милиона литра изкарали от там. Естествено, обиколните улици трябваше да поемат и потокът от коли, който прииждаше поради затварянето на другите по-главни пътища. Спряха движението на корабчетата по реката, които по принцип превозват не малко хора, особено в сутрешните и вечерните часове на деня - по течението се носеха всякакви дъски, клони и разни други отломки, идващи от разрушенията и влачени от пороите. Управата от Кметството и Съвета изкара допълнителни автобуси да вози народа, обаче нали и те са на пътя – с тях движението стана още по-гъсто. Въобще, Бризбън беше обявен за бедствен район, отпуснаха помощи за пострадалите, мобилизираха войска и доброволци в разчистването и към днешна дата вече всичко е само един лош спомен. При нас на морето не се усети много това катастрофално крушение – е, вярно че паднаха известни по-внушителни количества дъжд, но единствените поразии от тях бяха, че бунгалото пак протече малко от някъде, единият ми домат май че вече ще изгние от прекалено голямата му “мелиорация”, а в същото време тревата расте като подлудяла и не може да ѝ се насмогне с косене. Всичко останало обаче беше нормално и сухо - също като под “крушовия лист”...

Ванеса кара последните си учебни дни преди голямата лятна ваканция. Усилено се подготвя и за изпита, който ще бъде другата седмица - непосредствено преди заминаването ни за Нова Зеландия.

Поради спешното ми започване на работа, не можах напълно да завърша дюшемето на пода - останаха ми няколко квадрата в спалнята и миналата седмица спахме на жълтото легло в стаята за гости. Малкото отдавна вече сме го настанили в неговата си детска стая, обаче всичко останало беше струпано на камари тук и там из къщата. В събота след урока по музика, продължих с набиването на дъските и до вечерта най-после го завърших. Даниела замина на рожден ден на Емилия, а аз останах да дозакова някой и друг праг. Трябваше още материали да се купуват, а пък и гостито им беше само женско - даже и самият Роберт бил втора смяна на работа и не присъствал на тържеството на жена си. Ние за събота вечерта бяхме канени у Мариана и Бранко - като втасах и се приведох в приличен вид, отидох да взема Даниела от едното парти и отидохме на другото.

Там вече бяха пристигнали Янкови, впоследствие дойдоха Ваня и Бранко и Игор с Дарина. Изкарахме си много весело и забавно, както обикновено става в такива случаи. Спахме у Мариана с Янкови и на другия ден си разотидохме по къщите.

С прибирането ни аз веднага се залових с моите дъски и прагове (казах ли шибани? – Не? – е, пропуснал съм значи; прощавайте). На този етап поне успяхме да пуснем живота в спалнята, въпреки че още има какво да се прави. До вечерта постлахме килими и пътеки - постепенно всичко почна да си отива по местата, ама и аз баят зор видях с проклетото дюшеме. Вечерта изгледахме един филм и си легнахме.

Ранните ми ставания (в 05:30) налагат и по-навременно лягане, защото сутрините ми са свързани с големи душевни страдания и болезнени стенания. Снощи след работа пак ковах дъсчици - довечера акцията продължава. Че и на работа съм доста зает, мамка му - не мога да си пиша писмата по цял ден необезпокояван от никой, както това беше възможно в предната ми служба. Ето, аз даже и сега трябва да спра на мига, за да продължа кой знае кога...

28.11.2008 - Е, живот и здраве устискахме пак до петъка. Вече е обед и аз до това време успях да си свърша зададената работа – хич даже няма да им се натискам за нова; запразнявам с други думи. В следващите няколко минути до около час и нещо, ще гледам да нахвърлям малко писмен материал върху изминалите дни и събития. Тази седмица Даниела не беше на работа - взе си 3 дни отпуск, за да може тя да води Ванеса на училище. Аз ставам всеки ден в 05:30 и около 07:00 съм вече почнал да работя. Ако тръгна от нас в 06:50, че първо да оставя Ванеса в 07:00 на занималнята, а от там да поемам към Бризбън, означава да пристигна в офиса най-рано в 08:30, че дори и в 09:00. За това предприехме тези стъпки с по-ранното ставане от сън и поемане към Бризбън, като мислех, че ще си и тръгвам от там по-навреме. Добре ама в отдела се създаде малко повече работа за мен, което наложи да оставам в продължение на няколко дни чак до 17:00 (амчи против волята ми, разбира се – ама кой ме пита мен какъв ми е мерака и баш къде ме сърби, че да ме почеше; добре барем, че хората си плащат акуратно, та всички сме доволни като презобени телета). За час и нещо успявам да се прибера до нас, но пък от там насетне вече не ставам за нищо (в смисъл, че не ставам за работа; ама иначе ако ме туриш връз нечий пъп да обяздя някоя мома, или пък да ме настаниш на бялата покривчица със салатките и мезенцата – там вече грешка нямам, представям се отлично и достойно, според възможностите си). Ванеса съм я изоставил със свиренето – да върви на самотек и да си репетира сама за изпита; каквото направи вече, това ще е. Просто нямам физическата възможност да се прибера в къщи след 12-13 часа и когато съм станал в тъмно, та да й вися на главата да свири още 2 часа. Сигурно ситуацията ще се промени като посвикна още малко с този зловещ, почти казармен режим, но поне за сега положението е такова. Е, аз пак чувам песните по 1-2 пъти, специално изпитните парчета. Тя ги свири вече доста добре и се надяваме на добър резултат, но да видим как ще се представи и по останалите дисциплини. Изпитът не се състои само в изсвирването на мелодиите – в материала на учебната програма има включени теоретични въпроси, практически упражнения, солфежи и т.н. Ние уж сме подготвени за всичко, ама де да видим...

Така през седмицата с нас не се случи нищо особено - успяхме да се свържем по телефона с вас; поприказвахме си добре за по един цент на минута. А като се има предвид, че нашият цент е вече само 2/3 от стойността на зеления си побратим на американците, значи хептен евтино ще можем да си общуваме от тук нататък.

Рецесията и световното икономическо падение вече и при нас взе да се усеща с ледения си дъх и своята смъртна осанка – цената на бензина падна под лев, а го помните колко беше, докато лани бяхте тук – за кило течност искаха по $1.40-$1.50, че и до $1.60 стигаше. Сега тези стойности чувствително са занижени. Въобще, ако в общи линии това им е рецесията, аз мога да изкарам барем две-три такива една подир друга... Но пък от друга страна, че ще има много хора, които ще усетят ударите ѝ - това е безспорно и закономерно. Нищо чудно един ден и самите ние да попаднем в това число, но успокоителното е, че поне за сега не се нареждаме в тази категория. Говори се усилено за предстояща катастрофална безработица - по едно време тя беше паднала до едва забележимите 3%, което на практика означава, че я нямаше изобщо; сега се предвижда да скочи над 6%. А то стигне ли се чак до такива цифри, може да се смята, че ще наближи 10%. Пред много тежка задача го изправиха тез комуняги нашият добър Дядо Господ пак - правете сметка за колко ей такива душици като нашите, той трябва да помисли и да се погрижи, за да оцелеят и да прецапат през потопа. Нека само да сме живи и здрави, а като има и работа - няма такава рецесия, която да ни събори. Постепенно ще почнат да фалират дребни бизнеси, малки фабрички, производители и занаятчии. Докато предишното правителство се чудеше как да облекчи данъчната система, как да накара този, и без друго мързелив народ, да се залови за работа, да почне да се самоиздържа и да преуспява, сега тези новите всячески се опитват да унищожат всичко постигнато. Дай им да си развяват пръдните с разходки по света - както едно време Тодор Живков си разнасяше задника наляво и надясно; ако никой няма на летището да го посреща, значи че той е заминал на някъде. Ама хайде, да не ви занимавам с излишни политически коментари и мрачните ми икономически прогнози - каквото има да става, то ще си стане и без нашата намеса.

Най-интересното събитие за седмицата беше поканата от Цецо и Светлана за сватбата. Обадиха ни се миличките онзи ден - запазили са хотели, мотели, ресторанти и т.н. Сватбата ще бъде на 08 Март 2009, но аз в залисията и вълнението си пропуснах да попитам, кого всъщност ще женят: Гергана ли или Момчил? Веднага почнахме да търсим самолетни билети за Тасмания - опелото (тъй де, сватбата имах предвид…) ще бъде в Хобарт (столицата), която се намира чак от другата страна на острова, надолу към полюса. Предвиждам, че и около тази олелия ще имаме известни емоции, сълзи, сополи, много снимки и надявам се интересен филм. Само дето е доста далече във времето и аз не смея да мисля чак толкова напред. Баба Мима (майката на Светлана) е вече тук - пристигнала е преди две седмици. През Февруари очакват и другата баба Гинче – нека да са живи и здрави всички; млади, стари и всякакви.

За сега обаче нашето внимание и свободно време изцяло са погълнати покрай предстоящия изпит на Ванеса, както и с непосредственото ни заминаване за Нова Зеландия веднага след това. Утре сутринта ще имаме урок според обичайната програма - вечерта обаче учителката иска да направим и една последна репетиция в самото изпитно студио. Там инструментът е малко по-голям от нашия и не знаем как малката Ванеса ще се справи с всичко. За това сме планирали и един вечерен урок, с последните приготовления и напътствия. Между другото аз ще гледам да си довърша и последните, заключителни дейности по дъсчения под, специално парчето в спалнята. Там зарязах всичко, когато почнах работа – мислех, че вечерите ще мога да бутвам по нещо дребно, но напоследък се прибирам доста изморен и не ми е до нищо.

В късния неделен следобед или надвечер чакаме Краси и Светла на гости, заедно с едни нови приятели, с които се запознахме покрай тях и неотдавнашните всенародни тържества. В понеделник пак съм на работа, а във вторник вече е изпита на Ванеса. Довечера може би ще отидем до Нолин и Уоли, за да начертаем един примерен маршрут с по-интересните места и забележителности за посещение в южния остров на Нова Зеландия, за където пък заминаваме следващия петък, много рано сутринта.

02.12.2008 – Макар и вторник вече, ще се опитам с няколко думи да опиша случките от изминалите почивни дни. Тази сутрин пристигнах на работа още в 06:00 с надеждата, че ще мога да свърша нещо, което уж много се бързаше във връзка с едно важно съвещание на кочите глави в 10:00. Обаче изглежда, че толкова рано през деня глобалната система още не работи на пълните си обороти, защото в отдела сме само една шепа ентусиасти, дошли тук по необясними причини, но не и да извършват служебните си задължения. Разгеле, аз също ще се възползвам от това мъртво време, за да нахвърлям още малко прочитен материал. Снощи стоях тук до 17:45 и пак не можах да свърша всичко необходимо; мислех, че днес като почна по-рано ще успея, но сега ще видим като се събуди системата, какво и колко ще направя.

В петъка – нищо особено. Прибрах се, свирихме, иззяпахме един филм и се куртулисахме. В събота имахме урок от 08:30. Учителката отбеляза последните си препоръки за изпита, даде своите ценни наставления, инструкции и това беше всичко. С нея се разбрахме вечерта да проведе с Ванеса още един урок - вече в самото изпитно студио и на инструмента, на който ще се провежда самия изпит. Аз през деня като домашна дейност едвам успях да монтирам един метален праг пред гардероба и с това приключих заниманията си. Имах и други неща да побутна и докато се обърнах, времето мина като един миг. Бях обещал на Ванеса да я заведа до ситито на Бризбън, на път за урока. Исках да я разходя малко с колата и да ѝ покажа високите административни сгради, реката и други забележителности на релефа, защото нямаше да има достатъчно време за пешеходен туризъм по улиците и тротоарите на огромния град. За целта даже тръгнахме и малко по-рано от нас, докато в този промеждутък Даниела остана в къщи да подготвя тържеството на другия ден – руски салати, кюфтета и прочие медикаменти. Бяхме канили Краси и Светла, заедно с докторите – нашите нови приятели. Надвечер пък тя отиде на друго тържество с нейни бивши колежки, дето по традиция се събират всяка година у едни хора за Коледа. Нашата опознавателна разходка с Ванеса мина успешно - отидохме даже малко по-рано в студиото и докато чакахме учителката, направихме още една самостоятелна генерална репетиция. После дойде и самата другарка – хайде, последва още един час свирене и с нея; стана 19:00, докато си тръгнахме обратно към нас…

На това място обаче ще си позволя да отворя една малка скоба, за да съобщя на интересуващите се, че към момента изпитът вече е минал успешно според думите на Даниела и Ванеса – аз точно в 10:00 отидох да ги видя, докато те чакаха да влязат в студиото. Исках да пожелая на нашата малка органистка пълен успех - за последно, така да се каже. Това обаче стана възможно едва след като успях да си свърша зададената работа за определения срок. След половин час се върнах обратно на работното си място и от тогаз насетне прекрасно си се забавлявам, четейки из Интернета разни порно статийки за недоклатени брантии или пък както в момента – пишейки писма, например...

Та – междувременно, докато все още мотахме из Бризбън, навън вече мръкна и аз реших да прекарам Ванеса по онзи железен мост, от където има чудесен изглед към огряната от лампи и светлина централна част на града. Тя беше много впечатлена от всичко, което видя, но каза че било малко страшничко... За това после на бърза ръка се прибрахме на село – до този сравнително късен час на съботния ден, Даниела ни беше изпреварила даже и с нетърпение ни очакваше да се завърнем. Вечеряхме много набързо и пак гледахме филми – абе, изморявам се, забелязвам; тази нова работа хич, ама хич биля не ми се отразява добре на организЪма – направо не съм себе си, не съм доволен…

На другия ден (неделя), аз станах рано и реших да се прочистя от всички касови бележки и друга финансова информация, за да приключа със счетоводството на нашето фамилно сдружение. Напоследък доста бях изоставил и занемарил функциите - още от Октомври насам, а ето че вече почти дойде Декември. Цяла сутрин все с това се разправях. После майонези разбивах, меса мелих, картофи и яйца белих – от любими, та по-любими занимания. Гледах да помогна на Даниела поне с приготовленията, които мога да правя с кеф. Аз, освен че съм много добър и активен на масата и в кревата, също толкова добре се справям и с кулинарията (обикновено всички курвари сме били такива – така ми беше казала една моя далечна позната, почти любовница; не я знам какво имаше предвид - сигурно не нещо лошо, надявам се).

Таман беше станало почти обяд – Миленчови се обадиха, че са някъде на плаж и щели да минат през нас да се видим. Разгеле, има много манджа – нали повече народ ни трябва, че да я оползотворим (тук прасета нямаме – гледането им в домашни условия не е особено разрешено и вероятно се преследва от властта). Не след дълго дойдоха и те, та специално двамата с Миленчо посвършихме малко подготвителна работа – цепене на дърва, разпалване на огнища, разпъване на маси, столове и т.н. С Маргаритка пък най-после направихме големия чадър – нали платът му ходи на ремонт, та още не беше монтиран обратно на пръчките. Като го разпънахме на края, та целия двор се покри – огромно нещо, ама поне ще може да ни пази от дъжд, а и от сняг най-вече...

Малчуганите си играха на игрите, ние заредихме масата и седнахме още с първите гости. А пък едно слънце се беше облещило – ще ни размекне костите! Но под чадъра беше сянка - все едно, че си под каваците на “Кункъшлъ”! При тази синоптична обстановка започна и самото тържество. После дойдоха Краси и Светла, не след дълго – и докторите. Аз ги кръстих така - всъщност само мъжът е лекар, докато жена му върти домакинството, имота, нивите и добитъка. Ама си викам – тя завалийката, след като спи с него от толкова дълго време, трябва пък все нещичко да е понаучила от медицината и да е прихванала от доктора някои знания и умения. Щото, ей го на - и аз не съм кой знае какъв гинеколог, ама пък с практиката и годините човек научава мурафетите на занаята и после кара без ноти, по слух. Та, така - много ядохме, по-малко пихме, веселихме се и т.н. После един по един гостите ни си заминаха по реда на своето пристигане. В 23:00 мирясахме и ние – духнахме свещта и угаснахме заедно с нея...

Вчера имах много служебна работа и дори не можах да отделя време за своите традиционни обедни репортажи. Вечерта стоях до късно, а днес пък за компенсация дойдох и по-рано. Снощи не сме свирили с Ванеса, защото аз се прибрах чак в 19:00 и тя до това време беше приключила с репетициите си. Всичко вече се знаеше, всичко вече се можеше – единствено оставаше тези знания да се защитят и на изпита. Довечера ще разбера повече подробности за самото представяне, но Даниела каза, че церемонията продължила 40 минути. Обикновено за 20-25 минути всичко минава, но явно самият изпитващ е проявил повече старание и е искал да разбере подготовката на Ванеса по-издълбоко. Тези дни по пощата ще получим и официалния резултат, но ние може да се разминем с него, тъй като в петък много рано сутринта потегляме за Новата Зеландия.

Вчера пристигна съобщението ви, че сте се прибрали благополучно от екскурзията в Банско – успях само да отговоря съвсем накратко, че хич не ми беше до телефони и приказки; бях много изморен. Не знам дали ще имам време и възможност да пиша преди заминаването ни – ще гледам разбира се, но нищо не се знае още. Независимо от всичко, аз тук давам прогнозите си и за следващите дни, а пък ако има някакви отклонения от това, ще съобщавам допълнително. Довечера ще седна да пиша на Пепа и Сашо (родителите на Янко). Те още миналата седмица ни се обадиха хората, че са пристигнали, че сте се видели и т.н., обаче аз с тези мои идиотски пътувания, като се прибера вечер, та не ми е до нищо. За нас най-важно беше представянето на Ванеса на изпита – именно заради това хвърлихме всичките си сили и енергия в тази посока. Сега поне ден-два ще бъде малко по-спокойно около нас. Даже съм ѝ обещал, че щом приключи със защитата на петия музикален клас, автоматично веднага и на мига започваме подготовката за шестия. Тя обаче очакваше почивка – е, сега 10 дена в Нова Зеландия нали все ще почиваме, всички при това; стига ни толкова – прогресът на света не е създаден от почивки и почиващи; работа трябва и яко блъскане – друга рецепта за успех аз не познавам...

Добре че в неделя успях да запиша на камерата всичките 6 песни, които наистина Ванеса изсвири много добре. А вечерта какъв концерт даде на гостите ни – нямам думи да опиша вълнението си от нейното представяне! Всички я гледахме с удивление и умиление. Осем човека население, башка паплач от дечурлига между 2- и 16-годишна възраст слушахме в захлас едни наистина добри изпълнения. Какво ще става от тук нататък, това само Господ може да отреди - не смея да давам прибързани прогнози, но аз лично се гордея с детето и нейните успехи (само че умишлено не ѝ го казвам, за да няма отпускане на юздите; лош баща съм – нека да ме съдят един ден).

Отклоних се малко – думата ми беше за довечера. На Крумчови също трябва да се обадим, с Цецови да се чуем и т.н. Утре вечер сме на гости у Нолин и Уоли да набележим някакъв примерен маршрут в Нова Зеландия, с посещения на интересни и красиви места. Пак няма да има време да се чуваме по телефоните – остава единствено това да стане в четвъртък вечерта. Ще трябва и по-навреме да лягаме, защото на другия ден в 04:00 ставаме. Янко ще дойде да ни вземе и да ни кара към летището на Бризбън, защото почти по същото време пък сутринта пристига майката на Валя, та той ще отиде да я посрещне. Тъкмо стана удобно и за нас – в неделята, когато кацаме обратно в Австралия, се надявам Неничко да ни прибере. Ама и това още не е сигурно, защото той е вечно зает. Но ще видим, снощи се чухме с него – ще се доразберем.

Та това е, милички на мама в кратце сюжета на пиеските, които се очаква да изиграем през следващите дни – театрото започва: духайте ламбите и вдигайте завесите...

04.12.2008 – Брей, успях все пак да се включа - буквално часове преди отлитането ни за Нова Зеландия. Е, аз още съм на работа и пиша в обедната си почивка, но добрата новина е, че пък утре точно по това време вече ще сме кацнали на острова и ще се суетим по летището им. Освен успешното представяне на Ванеса на прословутия изпит, от последните дни друго събитие около нас едва ли има с подобна степен на значимост. Тя ми разказа подробно как е минало всичко, какво са я питали, какво е отговорила и т.н. Уж добре е минало, но с нетърпение очакваме и официалното писмо от Музикалния Борд. По необясними причини, Ванеса вдигна температура вечерта след изпита, боля я главата, стомаха и всичко останало. Помислихме си, че малко се е попритеснила, възбудила и т.н., но най-вероятно е настинала някъде, защото на следващия ден се стигна и до посещение при Чичо Доктор. Имала възпаление на гърлото и сливиците - нещо като ангина. Сега е на хапчета, антибиотици, лимони, мед и други илачи. Последните учебни дни тя ги изкара в къщи, а пък как ще я мъкнем подире си по горите и планините на Нова Зеландия - това хептен не ми го побира акъла. Дано се оправи в движение - нали казват, че като се смени надморската височина и всички настинки минавали. Даниела разбира се я тъпче с ударни дози лекарства и се надяваме до довечера вече да се е оправила, ама все пак - защо да е така? Изстинала е някъде по тези техни къпания, плувания и прочие спортна активност в училището, ама това пък ще я кали за по-нататък.

Даниела си остана пак в къщи да се занимава с Ванеса - дали са й болнични дни. Аз всяка сутрин ставам в 05:10 и идвам по-рано, за да избегна трафика по магистралата. Довечера приключвам и ще си дам десетина дни почивка. После още една седмица огън и зор, след която пък идват Коледните отпуски. На работа се връщам чак на 05 Януари догодина. От тогаз насетне вече ще мисля за някакъв подслон тук в Бризбън, да ми е наръки до офиса. Такива шеметни пътувания с часове просто не могат да стават вече – че аз да не съм на 20 години, бе майка му стара! Мотел ли ще търся, стая ли отделна само ще наема - въобще нещо трябва да се измисли за времето между понеделник и четвъртък, а пък в петъците ще се прибирам. Има много хора на такъв утежнен режим и график като моя - явно, че и тоя огън ще трябва да се изгази. Нали лесно никъде няма (то ще е най-добре да ме прибере някоя местна проститутка, ама къде да я търся пък нея сега, вече на тази преклонна и средна моя възраст?)...

Снощи ходихме до Нолин и Уоли да говорим за местата в Нова Зеландия, заслужаващи посещение. Имаме една карта, на която с кръгчета сме отбелязали обектите - от утре ги почваме, живот и здраве. Довечера ще стегна всичката налична фотографска техника - дано да е хубаво времето и да успеем да направим снимки и филми. Като се завърна на работа по-следващата седмица, ще направя подробно описание на екскурзията ни - сега нещо не мога да си събера акъла и ще свършвам до тук; хайде чао…

15.12.2008 – Олеле-ее, ами сега от къде да започвам с писанията си, драги телевизионни зрители и радио слушатели (в случая, любезни ми читатели)? Аз пак съм работа, след като снощи се завърнахме благополучно от южния остров на Новата Зеландия и търкалото наново ни пое в налудничавият си кръговрат и умопомрачителен водовъртеж. Без да се мая много-много, направо започвам своя разказ, който този път ще бъде със статут и значимост не като на един най-обикновен и прост пътепис, ами ще носи своята уникална художествена стойност, достойна само за епопея (е, поне с такива чисти намерения го започвам, пък ще видим по-нататък какво ще се получи).

Миналата седмица драснах няколко заключителни за разглеждания период реда – това беше още в четвъртък на обяд. Надявах се, че като се прибера вечерта у нас, ще се чуем по телефона и ще си поприказваме малко - на изпроводяк, така да се каже. До това време вече добрата фея в лицето на Даниела беше приготвила багажериите, докато аз се надпреварвах с въздушните течения и потоци - с други думи, забавих се доволно много, кръстосвайки по пътищата на родината и едвам прекрачих прага на дома малко преди да удари 19-ти кобен час. Бесен бях и от пътуването, и от недостатъчната подготовка за екскурзията, и въобще ми беше крив половината свят (по-точно женската му част, защото жените по презумпция почти винаги са виновни и в повечето от случаите са създадени от Бог единствено заради нашето всемирно страдание и душевно терзание...). Прибрах се и от вратата ме грабнаха грижи по камери, фотоапарати, зареждане на батерии, подготовка на касетки и т.н. На всичкото отгоре, за да освободя някакви си 20 минути от една такава касетка, първо трябваше да й прехвърля записа на компютъра. Това беше генералната репетиция на Ванеса за изпита и не можех да си позволя да го изтрия. В същото време, таман се бях развихрил и като един истински Наполеон вършех по пет неща наведнъж, отделно от заповедите на ближната и временните ѝ нареждания – ето ти, че идат Нолин и Уоли. Ключовете от къщата трябваше да им оставим, както и тези от колата на Даниела. Разбрахме се Нолин да дойде да ни вземе от летището в неделя (т.е. вчера), но понеже Уоли е на работа след обяд, той пък трябваше да отиде с колата на Даниела. Въобще, нея вечер направихме сума засукани комбинации от всякакъв характер, които естествено поляхме обилно с бира и други алкохолни напитки – къде да се обаждам и по телефоните на всичкото си трифазно напрежение, което ме тръскаше периодично като начинаещ заварчик с едва първи разряд в Трудовата си книжка? Тази идея отпадна още в своя зародиш – докато си кажем последни приказки с хората, докато ни напътят къде и какво да видим съгласно географските карти и рекламни диплянки, то стана 22:30. От там насетне се къпах, гласих оптика, бинокли, камери – не помня кога точно легнах, но пък добре си спомням, че станахме в 04:30 на другата сутрин, защото Янко тогава дойде да ни вземе с колата, за да ни откара на летището. С него си побъбрихме малко, утрепахме заедно някой и друг скучен час - после той отиде да посрещне майката на Валя, а ние не след дълго потеглихме със самолета за Новозеландския град Christchurch. Буквалният превод на името му е Крайстчърч – нещо като Христовата Църква или Църквата на Христа, само че в настоящото си произведение аз няма да се впускам в точно описание и езикови анализи на отделните географски точки. Всички те бяха с много странно за нас звучене, идващо от езика на маорите – трудно произносими дори и за местното туземно население, какво остава пък за нас, източноевропейците, дето сме уж най-умната раса сред целия останал по-нисш и изостанал свят. Ще се спирам по-подробно на самите места, които посетихме и красотите, които видяхме, а за това кое как се пише и казва, ще изпратя нарочна карта, с подробен маршрут по дни и дати. Паралелът с въпросните маорски наименования е много близък до австралийските, които пък основно произлизат от езиците на нашенските аборигени (използвам множественото число, за да припомня, че аборигените боравят или са боравили с над 360 езикови наречия, далеч извън английския език – всяко племе си е имало свой собствен начин на изразяване, което във времето и годините се е стопило малко и в известен смисъл ограничило, но все пак го споменавам като незначителна любопитна подробност).

Летенето ни трая три часа и точно след шест бяхме вече в Нова Зеландия. Казвам “след 6”, защото новозеландците са с 3 часа напред във времето спрямо побратимите си в Австралия и макар, че тръгнахме в 08:30 сутринта от тук, там пристигнахме чак в 14:30. Веднага се обадихме в компанията, от която бяхме наели камионетката; от там дойдоха да ни вземат, закараха ни в тяхната база и след още час и нещо разправии, попълване на документи, инструктажи, товарене на провизии и багажи, най-после потеглихме към първата точка от нашия маршрут…

16.12.2008 - Както вече всички бихте се досетили и сами, аз вчера успях само да започна своя дълъг разказ - ще направя всичко възможно и да го завърша до края на седмицата (поне до тогава смятам да съм на работа, след което запразняваме заради Коледно-Новогодишната истерия...). Ето защо, без много уговорки и излишни уводни сказки, продължавам с вчерашната си бистра мисъл.

Казахме значи, че пристигнахме в Нова Зеландия и не след дълго вече бяхме на път с малкия микробус, марка FORD. С няколко думи ще се спра на вътрешното му оборудване, защото знам, че това представлява жив интерес за всички онези бивши и настоящи къмпингари - любители на природата в най-девствената ѝ форма на съществуване. Освен двойното легло във фургона (нещо като разтегателен диван), над него на панти се спуска и едно по-тясно (подобно на дървен нар в казармен арест), но пък с размер достатъчен за габаритите и теглото на малката Ванеса и съвсем не направен от голи и сурови дъски, каквито аз съм рендосвал не веднъж за провиненията и неподчиненията си в тогавашната “народна” армия. Докато долното легло е все още на изходно положение под формата на диван, току пред него в пода на микробуса се побиват два кола (тръби) и на тях се разполага плота на масата, достатъчна само за сервирането на 2-3 чинии, малки чашки и евентуално приборите, които най-често се държат в ръка, защото за последните няма място по масичката. Всичко вътре е толкова дребно и миниатюрно, че все едно човек се намира в пещерата на Седемте джуджета, но при отсъствието на Снежанка и ловеца, защото и с тях вече в наличност, помещението би отесняло до задушаване на героите. Малко по-назад има шкафчета за дрехи и провизии, обувки, посуда и друг туристически инвентар. До този “килер” е монтирано малко хладилниче, работещо в комбинация от 12/240 V, както и на газ – то ни служеше вярно и уставно за изстудяването на бирата. В географските условия на Нова Зеландия обаче и особено на южния ѝ остров, това не беше от особена необходимост, защото там си беше и без друго достатъчно студено, но все пак уредът влиза в екипировката и снаряжението на моторното возило. Всяка вечер, когато отсядахме по къмпингите, аз включвах един подвижен кабел към електрическата мрежа - така микровълновата печка също можеше да се ползва успешно и по предназначението си, както и да си светваме лампите вътре във фургона, без да хабим акумулатора на камиона. Към същата мрежа е закачен и хладилника, който по време на пътуването се прехвърля на вътрешното захранване от 12 V, за да поддържа температурата си, независимо от посоката на движение.

Откъм страната на леглото, но по-назад беше разположена газовата готварска печка (два котлона + малък грил), а срещу тях беше общата баня и тоалетна. Точно под клозетната чиния има едно малко пластмасово сандъче, където се събират отработените вече хранителни отпадъци и пречистената през бъбреците бира. Специален химикал неутрализира всичко и го превръща във формата и вида на тъмносиньо мастило. След няколкодневно ползване, тази касетка се изхвърля на определените за целта места в къмпингите, измива се и се зарежда за ново ползване. Ние по принцип се въздържахме от употребата на това екзотично санитарно съоръжение, защото самото му изхвърляне и изчистване не бе особено желана дейност за никой от пътуващите - особено пък за тези, дето най-често прибягваха до услугите му (в случая Ванеса...).

Всяка вечер успявахме да намираме свободни къмпинги, където ползвахме общите им бани, тоалетни, кухни и други подобни улеснения. Вечерните ни тържества се провеждаха в самата кола, а също и готвенето се извършваше на газовия котлон. Аз сутрин само ходех до кухните да измивам посудата с топла вода, защото не искахме да ползваме нашите локални запаси от бидоните във фургона. В него имаше и мивка, и душ и всичко необходимо за спасяване на положението, но после тази отпадна вода трябваше пак да се изхвърля някъде, да се зареждат цистерните с прясна и още куп други хамалогии, които ние изобщо не си правехме труда да правим заради един едва забележим комфорт.

Със самото пристигане в Нова Зеландия ни посрещна озъбеното им слънце - денят беше кристално ясен, макар и доста “прохладен”. След едно малко объркване из града и кратка обиколка из улиците му с цел опознаване на мястото, а и с капризите на самото возило, най-после намерихме изхода към първото ни място за посещение и преспиване. Между другото, тоя камион беше снабден с някакви извънземни автоматични скорости (каквито вероятно са познати само в космическите кораби и междупланетните совалки, производство на NASA), за смяната на които нямаше нарочна патерица. Вместо това, в кормилото имаше вградени няколко бутона за превключването на скоростния механизъм, с което шофьорско “улеснение” докато свикна, минахме половината град, ръмжейки само на първа скорост (дейба та’а моя неграмотност, дейба!).

Дните са безкрайно дълги в Нова Зеландия - до 21:30 е все още светло и мръква чак към 22:00. Причината за това феноменално явление от една страна бе разположението на острова под съответния ъгъл спрямо Слънцето, а от друга - защото в момента цялата държава е в режим на лятно часово време и по принцип са напред с още един час. Това пък ни даваше възможност за дълги обиколки през деня, пристигане и правене на бивак още по светлото, както и за незабавното започване на вечеринките – дето се вика, още дорде грее небесното огнено светило.

Първият обект, който посетихме след няколко часа пътуване, беше районът на едни горещи минерални извори, разположени в сърцето на планинската верига, преминаваща почти по цялата дължина на южния остров. Намерихме една чудесна поляна, заедно с други каравани, палатки и бунгала - евтин за отсядане къмпинг ($30 на вечер), с всички необходими хигиенни възли…

17.12.2008 - Продължавам с пътеписа си на следващия ден - т.е., вече днес. Стигнахме значи къмпинга. До това време навън се беше вече здрачило и ние само успяхме да включим кабела, за да пуснем лампите във фургона. Прехвърлихме и хладилника на ток, че да поддържа леда за хипотетичната мастика, която ми липсваше през цялото пътуване. Бяхме хапнали нещо леко по път, така че вечерта не сме готвили и не сме правили тържества. Ванеса чете малко книжки, порисува на една салфетка с цветните моливчета, които ѝ дадоха любезните стюардеси в самолета, а ние с Даниела дремахме мълчаливо, докато съвсем ни се доспи, че да лягаме официално. Направихме и кратък план за следващия ден, уточнихме маршрута и това беше всичко.

Следващият ден започна още в най-ранните си зори. И ако за Нова Зеландия това все пак се отчиташе като 07:00 сутринта, то по австралийското време беше все още 04:00. Но пък слънцето отдавна се беше издигнало вече над хоризонта, светеше обилно и припряно, обаче не топлеше особено много, както по-късно разбрахме. Наложи се дори да обуваме чорапи, да се омотаваме в дълги гащи, камизолки и т.н., а по моему си беше направо за доновки... Дрехите по нас не ни паднаха от гърбовете дорде не стъпихме обратно връз нагорещената австралийска земя. Ванеса продължаваше да бъде полуболна-полуоздравяла - вървяхме си навсякъде със сиропите, с витамините и антибиотиците. Полека-лека взе да се оправя, но пък и голямо пазене падна.

Мястото, където бяхме отседнали е известно с горещите си минерални извори - разположено е в една котловина и отвсякъде е обградено с високи заснежени върхове. Едни сочни зелени поляни като се опънали пред нас, като безкраен килим - отвред шуртят реки и буйни потоци, а въздухът е толкоз чист, че чак ти става лошо като подишаш малко повечко! Това беше една малка приказка – все едно напълно измислен свят, за който ако някой ми беше разказвал преди това, аз нямаше да му повярвам, дорде сам не го видя с очите си! Разходихме се малко из мегдана на алпийското селце, позяпахме по витрините на дюкяните със сувенири, закусихме с по една, някаква тяхна мазна и много вкусна баница, след което потеглихме по пътя към следващите ни туристически обекти. Милата Ванеса много искаше да се изкъпем в горещите басейни, обаче отвън беше доста студено и с майка ѝ не посмяхме да рискуваме и зорлем да я мокрим – малко да я духне вятъра и до вечерта пак щеше да падне на легло с 40°C; а пък ние едвам я изправихме на крака, дето се вика. Иначе големи пазарлъци паднаха и горещи молби от нейна страна, но просто не искахме да рискуваме и да си прекараме цялата екскурзия с лекарства и ходене по доктори. Като компромисен вариант влязохме само на посещение в плувния комплекс, колкото да поразгледаме наоколо и да направим някоя и друга снимка. Басейните действително бяха топли – температурата на водата им се движеше между 34°C-35°C до към 40°C-42°C, в зависимост от самата изворна вода. А пък вони вътре на сяра, та се не трае чак – колкото боб и варени яйца да изям, пак не мога си докара пръднята така зловещо да мирише! Независимо от всичко, народът масово ходи и се къпе, та ни студ признава, ни високата входна такса го бърка. Е, в интерес на истината ако времето беше малко по-топло и ние сигурно щяхме да се изкиснем в блатото, но така както и малкото не беше съвсем в ред, отпадна всякаква възможност за това.

Не след дълго вече отново бяхме на път, преминавайки през един високопланински проход по посока на западното крайбрежие на острова. Там имахме отбелязани няколко обекта за посещение и ние най-строго следвахме предварителните планове и разчети. По пътя често спирахме, цъкахме с езици, правихме си снимки, но това което видяхме в действителност нито може да се опише и преразкаже, нито пък елементарните ни фотографски познания и техника биха могли да пресъздадат истинската картина на пейзажа. Вероятно речникът ми да е малко беден и твърде постен откъм суперлативи и красиви изрази, чрез които да изразя възхищението си от видяното и преживяно. Реших, че ако Раят на земята е в България, с нейната зашеметяващо величествена природа, то задължително съществува поне още един и той се намира в Нова Зеландия.

От тук-от таме купувахме и пощенски картички за спомен – виж, поне те са направени професионално, а пък са подбирани и дните, когато са снимани. Нашият кръгозор много често биваше скриван, къде наполовина, къде изцяло поради бързо спускащите се мъгли и ниските облаци. То всъщност не облаците ни бяха криви, ами върховете им са много нависоко, та за това. Всички те бяха по над 3000 м надморска височина, като най-високият е около 3750 м – Mt Cook, вероятно отново по името на капитан Джеймс Кук, който също се е подвизавал из тези райони преди малко повече от две столетия. Колкото ясно и чисто да е сутринта и рано през деня, към обяд гледките обикновено се помрачават, а в следобедните часове пък съвсем всичко изчезва от полезрението. Но и това, което видяхме пак беше достатъчно да се убедим в красотата и величието на Новозеландската природа. Господ тези хора ги е надарил богато, ама когато им е раздавал времето хич не е и мислил дори, че тази държава ще привлече толкова много туристи и мераклии да правят снимки, да снимат филми и т.н. – струва ми се малко ги е ощетил откъм хубави, ясни и слънчеви дни. Всички диплянки и реклами са прекрасно създадени и колоритно подчертават вълшебното време, което може да бъде само един или два дни в годината. През останалите дни са само ветрове, дъждове, мъгли и виелици. Човек трябва да бъде с изключителен късмет, за да улучи няколко поредни дни или седмица-две през почивката си, през които да преобладава слънчево и ясно време. Ние частично бяхме едни от малкото щастливци, имали тази възможност...

Няма да ви казвам над колко огромни, буйни реки и пълноводни потоци преминахме - мостовете са наредени почти “на всеки километър”! Интересното беше, че всички те (мостовете, де...) са много тесни и допускат само една лента за движение на автомобили. Има се предвид, че движението в тази страна не е особено интензивно и не са харчили излишни пари да строят двойно по-широки мостове. Ама и какво да искаш от един народ, дето едвам наброява 4 милиона души, като около 2.5 милиона живеят на северния остров (където е и столицата Уелингтън), докато остатъкът от населението се е пръснал по южния - кой където намери и свари, по разни малки ферми, селца и градове. В планинската част на острова основният поминък е туризма, под всичките му форми и превъплъщения – през зимата предимно ски, а в останалото време алпинизъм, високопланински траверси и техните производни. В същото време на територията на острова се отглеждат и многобройни стада добитък: основно овце, но видяхме и доста крави, телета, наред с ферми за сърни и елени, кози и т.н. Много животно, много нещо, бако! - отдалеч мислиш, че баирът отсреща е покрит с вулканични камъни или преспи сняг. Като го наближиш обаче виждаш, че то било овце и агнета. Ама милиони, просто нямат ни чет, нито брой - самите стопани дори не знаят с точност колко глави жива стока имат налице. Като дойде време да стрижат вълната, горе-долу им хващат бройката, но после като ги натирят да пасат с месеци - изгубват им нишката на количеството. Като куриоз ще посоча, ако вече не съм се повторил някъде – съгласно статистическите данни, Нова Зеландия се състои от население с едва 3-4 милиона жители, докато в същото време на нейната територия пасат и преживят над 54 милиона глави едър, дребен и всякакъв рогат и нерогат добитък. Сред новозеландците доста широко е разпространено сношението с животни – щото пък реално погледнато, една кротка овчица или хрисима козичка ще ти свърши почти същата работа, ако си я онодиш правилно на някоя слънчева полянка, както евентуално и жената под юргана и в семейния креват; с тази съществена разлика обаче, че след “акта” онези двечките поне ще си кротуват и мълчаливо ще продължат да си подръпват от сочната тревица, докато в никой случай подир туй няма да гълчат, да грачат, вият и кълнат до Бога, че нямало пари, че децата били гладни и имали нужда от дрешки, или пък че вече седма зима подкарвали с едни и същи ботуши...

18.12.2008 - Хайде, продължавам с разказчето си пак – до тук весело, а? Значи - екскурзията ни също продължава; тече вече вторият ѝ или трети пореден ден. На път за едни световноизвестни ледници, минахме покрай чудно красиви и величествени скали от крайбрежието, дълбоко врязани в сърцето на океана. Самото шосе живописно се виеше току над пропастите и морската бездна – безкрайно красиво, но и крайно опасно! Няма мантинели, няма преградни стени, няма обезопасителни съоръжения – че кой е толкова луд, та да харчи излишни пари за туристите? Оцеляването им си е тяхна собствена грижа, с голяма доза късмет, разбира се. Местните жители например не ходят там – те са заети предимно със своите ферми и стопанства и хич не ги е грижа, че някой се е домъкнал държавата им да разглежда, че пък не му се харесват и порядките в нея – ибаз го, както мъдро казва татко. Даниела на няколко пъти снима с камерата от колата, но се налагаше и да спираме тук-таме за по-подробно разглеждане на уникалните природни красоти. Надявам се чрез обективите на фотографската си екипировка да съм обхванал и запечатал общия изглед на тази феноменална забележителност, но това което самите ни очи видяха, просто не може и да се сравни даже – а пък е изключено да се опише, въпреки моя толкова “цветущ”, на места доволно грапав, но иначе много колоритен език…

Не след дълго пристигнахме и в подножието на Националния парк, където хората са направили пътечки и платформи за наблюдения на бушуващите отдолу вълни, които с гръм и трясък се разбиваха в скалите. Много по-интересна би била гледката при развълнувано море и особено по време на прилив. Ние попаднахме там някъде в следобедните часове, но ми беше трудно да преценя дали по това време им е бил прилива или отлива; най-малко пък можех да си представя дали морето беше достатъчно бурно или спокойно. Но като се повъртяхме из района всред грохота на разбиващата се в бездната вода, от която дори не си чувахме приказките, стана ми напълно ясно, че ако по някаква причина човек попадне (или пък случайно падне…) там долу в кратера, единственият му път би бил още по-надолу към дъното и то вече на съставните си части – крака, глави, ръце и тем подобни органи. Водата в бездната се върти като в огромна центрофуга на обществена пералня - шанс за изплуване от там практически няма, освен чрез вертикално излитане като ракета...

След почти целодневното пътуване, на края добре се поразходихме из тоя парк - слънцето беше паднало вече надолу и лъчите му грееха много подходящо за снимки и филми – всъщност осветлението щеше да е подходящо, ама сутринта. До този сравнително късен час на деня обаче, светлината идваше насреща ни и също не знам какво е излязло от подробния ми филм, който заснех за това удивително и уникално място. Малко по-късно, в някакво градче по средата на разстоянието отново спряхме на бивак. След първите една-две вечери вече всички от екипажа бяхме добили общ тренинг за разтягане на легла, нарове и приготвяне на маси. Всеки си знаеше задачата, като при разчет на бойна група: на първо място малкото тича за коловете, забива ги където трябва в дупките и слага масата; после си разменяме ролите и тя окупира моята седалка зад кормилото, където рисувайки или пък докато разглежда картинките от книжките изчаква падането на мрака, когато си ляга окончателно в койката.

През този промеждутък аз пък отивам да проуча кое къде се намира из къмпинга, като обходът ми задължително включва разглеждане на останалите палатки, каравани, кемпери като нашия и най-вече: има ли тъдява нашенци, понамирват ли се чехкини, полякини, германки и други по-ебливи националности. Обикновено такива твари там изобщо няма и мен специално евентуалната им наличност хич не ме брига - особено в положението си на тясно обвързан до степен на семеен, със статут “женен” мъж (по-скоро дамгосан по челото…), но пък в същото време не спирам да си мечтая, което удоволствие никой не може нито да ми забрани, нито да му попречи. Дорде намеря разни тоалетни, бани и им пусна по някоя “проба” за санитарни изследвания, Даниелчето вече е накълцала доматите с лука и тържеството ни в камиона започва с пълен ход на черния кон и бялата пешка. Както казах, през това време Ванеса си пише нещо отпред, ние с майка ѝ си приказваме отзад и всички се чувстваме щастливи до обезумяване...

На следващия ден ставаме рано, оправяме набързо леглата и поемаме към следващите си обекти по набелязаното трасе. Пътят по западното крайбрежие на Новозеландския южен остров е изключително живописен и интересен – последният лъкатуши, минавайки над широки и пълноводни реки; после пък върви покрай брега на морето, а понякога обстановката се сменя с по някое мастилено синьо езеро. Е, там вече да ти види окото бол вода и чистота до кристална прозрачност! – в онзи див край суша нямат, бако; че те да рекат за целия останал свят вода да изнасят, та пак ще им стигне, че ще им и хартиса даже! Представям си пък какво грандиозно водно чудо ще е през зимата, като почнат да валят дъждовете в ниското и снеговете по високото – а какво ли става напролет, като се затопят? Не случайно мостовете им са толкоз дълги - на пръв поглед по някои места нямаше чак толкова много вода в реките, но наред с това добре си личеше до къде са се разливали буйните им води и до къде чак се простират действителните им корита. А пък какви вълшебни камъни имат - описание нямам подходящо за тях! Там да съм аз и да живея, цял палат само от речни камъни ще вдигна - стига властите да разрешават такива своеволия. Защото твърде вероятно е и да не дават така напосоки да се грабят камънаците – че нали и те са им от “природното богатство”! Ама като отидеш да си ги купиш от магазина, същите тез камъни вече хич не са защитени от държавата – значи и там цари идиотщината, подобна като тук в Австралия. Но пък може и да са си прави хората, защото ако всеки Сульо и Пульо почне да строи, то няма да остане и един камък из реките. Е, понаправили си бяха някои - кой дуварче вдигнал, кой малка колибка спретнал отпред или нещо дребно, но основно къщите им си бяха от дъски, тухли или бетонни блокове (в зависимост от благосъстоянието на самите хора).

19.12.2008 – Ха, че то днес пак е Никулден - макар да е по старому. Аз като не можах да кажа “Честит Имен Ден” ни на милия ми татко, нито на моят малък Неничко, та за това сега гледам да се отсрамя с някоя и друга извинителна фраза. Ние заминахме за Нова Зеландия на 05 Декември – това пък беше баш на рождения ден на Сашко. Въобще, тази година се поизложихме малко с празничните пожелания, но ще прощавате - такава беше ситуацията. И все пак - да си ни жив и здрав, скъпи татко наш! Дано Св. Никола да те пази от болести и да ти дава сили! Обичаме те много – пази се от хора-злодеи и безпризорни кучета…

След тържествената част, изразена чрез встъпителното ми слово, продължавам по-нататък с темите от общ характер и сивото ежедневие. Горещата тема за деня обаче си остава описанието на нашето кратко, но много съдържателно пътешествие в Нова Зеландия - за това преминавам направо към подробностите по случая.

В сравнително ранния следобед на поредния екскурзиантски ден, пристигнахме в друго алпийско селище, с каквито този район е много известен. От там тръгват всевъзможни туристически маршрути към близки и по-далечни върхове, повечето от които са заснежени през всичките сезони на годината. Някои от преходите са с продължителност от няколко дни и представляват цели траверси за добре подготвени туристи и алпинисти. Паралелно с това има и други пътечки за неангажирани зяпачи като нас, тръгнали по къси ръкави и джапанки да покоряват планините. Часът беше около 16:30, но понеже там мръкваше чак след 21:00, ние също предприехме един съвсем лек туристически маршрут. Забележителностите на разглеждания район бяха изключително все в алпийски стил – огромни ледници, които никога не се топят и основно побелелите от вечен сняг върхове. За катерене по тях разбира се, ние нямахме нито нужното време, нито пък подходяща подготовка (да не споменавам и термина психическа нагласа...). Но виж, с подчертано задоволство посетихме подножието на един огромен ледник, който за момента се виждаше много хубаво в сравнително ясното време. Нарочни пътеки отвеждаха и до самото му начало, но нямахме време да ходим чак до там. Задоволихме се с изкачването по една стръмна пътека, водеща до някаква платформа, от където пък се разкриха прекрасни и главозамайващи гледки – от едната страна към величието на самия ледник, а от другата - към долината под него. Естествено направихме множество снимки; аз заснех и кратък филм, след което се прехвърлихме пеша до друга подобна вижка, която се намираше в малко по-ниската част на планинския масив. От там също имаше добра възможност за наблюдение и фотография.

След като достатъчно добре отъпкахме пътечките, още пък по-естествено огладняхме – а аз специално, зверски (така силно мога само да ям, да пия и отчасти да обичам). Продължихме нататък по пътя и съвсем случайно намерихме един чуден къмпинг - наскоро подновен; чисто и много приветливо място. Облаците до това време взеха да се спускат по баирите, мъглите също плъзнаха на талази като огромни сивкаво-бели валма прежда - беше почти готово да завали. Понеже имаше още около час от светлата част на деня, след като си платихме резервацията за място, качихме се обратно на микробуса и отидохме до съседно селище, от където имаше видимост към другия ледник, като все още се виждаше и малка част от най-високия връх на Нова Зеландия - връх Кук, именуван по името на Кралския английски мореплавател и изследовател, открил за света и поставил завинаги на картите тези нови земи и морета още в далечната 1770 или около тази година, капитан Кук (Captain James Cook, под което име е влязъл в историята и с което е по-известен). Северният остров също е осеян с множество високи планини и съответните им върхове, повечето от които са били кратери на вече изгаснали вулкани, първенец от който е някакъв си Mount Ruapehu с надморска височина едва 2797 м. Казвам едва, защото в същото време Mt Cook или т.нар. “Aoraki” на чист маорски език, буквално стърже небето със своите 3724 м и е признат за най-високата точка на държавата.

Докато стигнем до мястото за наблюдение, като по някакво неземно чудо хванахме последните слънчеви лъчи за деня, успяхме да поснимаме малко заобикалящите ни красоти и хайде - обратно в къмпинга. След няколкодневното ни пътуване и обикаляне по гори, поляни и дъбрави, полагаше се да направим малка неутрализация с цел да смъкнем натрупаната многопластова кир от нас и да облечем барем по един чифт нови кюлоти, ако не нещо друго, по-съществено. Докато траяха тези наши освежителни и хигиенизационни процедури, от горе над нас вече шуртеше тих и напоителен, леденостуден новозеландски дъжд. По високите части на планините този валеж със сигурност е бил от сняг, но долу в низините беше само вода – бистра и чиста като момина сълза (по принцип в Нова Зеландия човек няма къде и от какво да се изцапа – навсякъде всичко е толкова чисто, че още не мога да си обясня: аджеба, поради какви причини тези хора хабят водата, за да се мият и къпят; аз да съм там, една капчица няма да пролея на вятъра). Не ги облазявах и тези хорица, дето се бяха натъркаляли из палатките в тая киша - сигурно са замръзнали до сутринта. Вярно, че това предимно бяха млади хора, на които кръвта им ври като войнишки казан с боб чорба – в този студ нормалният човек си губи ерекцията, па после върви я търси къде се е завряла при “потенцията”; не си е работа да се гологъзи при такива влошени и сурови метеорологични условия – аз от опит го казвам, не че си измислям. Иначе при нас околната среда беше приятна и топла - едни яйца да се опържат на котлона и във фургона става баня; нито потенция съм губил, нито ерекцията пък ми е липсвала (за сведение на интересуващите се). За пореден път вечерното ни тържество се проведе на тясната масичка в камиончето, набелязахме целите и обектите за следващия ден и легнахме с кокошките – още не се бе мръкнало съвсем даже. То за там си беше баш нормално време за спане, ако питаш някой местен - 23:30, обаче за мен часът си оставаше още 20:30, защото се движех съгласно австралийския часови пояс; аз стрелки на часовници не местя - ни напред, нито пък назад. Че кога съм лягал толкоз рано в къщи? – а в Новата Зеландия всяка вечер се въртях с часове дорде заспя. Ама в ранните зори, познайте сега какво ставаше: размърдам ли се аз веднъж, с мен става и целия камион с персонала барабар. Амчи като заспя в 20:00-21:00 вечерта, в 03:00 сабалето вече съм готов наспан - отделно пък и на тоя чист въздух, дето човек се наспива двойно по-бързо, особено ако не му се допикае по никое време. И от там насетне почвам пак да се въртя и да шувъргам на миндера, докато се разбудят и останалите членове на екипажа. Всичкото беше много хубаво, обаче това спане ми беше доста кошмарно. На всичкото отгоре, хуквам да пикая баш по най-никаквото време, в тъмното – а този мъчителен процес е съпроводен първо със ставане и скърцане на всичко възможно, което има излишни степени на свобода и може да мърда; после пък трябва да се отварят и тряскат вратите на фургона - на връщане действията се повтарят. Ама преживях го някак си, де - нали гледах да не ползвам клозета в кабината, та ходех чак отвън в обществените нужници. Иначе моите моми пикаеха вътре, че ги мързеше да ходят настрани…

03.01.2009 – След двуседмично прекъсване на мисловния поток по съвсем обясними, разбираеми, обективни и субективни причини, продължавам разказа си вече в самото начало на Новата 2009 Година. За да не се прекъсва нишката от Новозеландското ни пътешествие обаче, сега ще продължа с описанието му до своя край, след което бавно ще се впусна в подробностите около Коледно-Новогодишните почивни дни. Хайде, слушайте сега и запомняйте основните моменти, че ще препитвам подир.

Както вече споменах - дъждът заваля още вечерта; продължи нощес, че и на другия ден даже си тръгнахме от къмпинга, нагазили дълбоко във водата. За разглеждане на ледници и други природни забележителности вече не можеше и да се мечтае – мъглите и облаците така противно бяха забулили всичко, че и помен нямаше от синьото допреди ден-два небе. Тогава с особено задоволство и двамата с Даниела си казахме: “Добре, че не ни домързя предния ден, когато ходихме и обиколихме повечето от обектите за посещение, защото ако това го бяхме оставили за следващия ден, щяхме да се снимаме само сред кал, вода, мъгли и дъждове…”

Така - веднага, след като станахме от сън и минаха ритуалите на Даниела по изпиването на сутрешните си кафета и други топли отвари, потеглихме по набелязания план (аз такива течности не пия – бира по-може, но кафета – никога, освен ако не са с лечебна цел; за това сутрин с приготвям скоростно като войник и не си губя времето с излишни маневри и движения). Пътуването ни за кратко продължи по западното крайбрежие на Нова Зеландия, но много скоро след това трябваше да се отделим от там и отново да навлезем в планините, за преминаването им през проходите, които щяха да ни отведат в друг основен град на Южния остров – небезизвестния Queenstown (произнася се Куинстаун, което буквално преведено ще рече Кралското селище, Градът на Кралицата или нещо подобно). Оказа се, че името му съвсем не беше случайно подбрано или просто измислено безпричинно, защото пред нас за пореден път се разкриха невероятните красоти на чудно дивната Новозеландска природа, с високи и частично заснежени от преспи върхове, на фона на едно огромно мастилено-синьо езеро, с хубави къщи, хотели, почивни станции и прочие сгради, разположени по съседните склонове на планините – силно наподобяващи гледката от Света гора към къщите на отсрещния баир в нашенския Търновград, още Царев и старопрестолен. Въобще, какво да ви кажа само с една дума? - хубава работа и главозамайваща красота; сякаш сам Господ го е правил с магическата си пръчица, ама и никой не му е пречил да си свърши добре работата!

В Queenstown пристигнахме някъде привечер - дъждът беше почти спрял вече, след като през целия ден ни облива обилно с калните си вади по пътищата; на няколко места спирахме принудително заради разчистване на големи свлачища земна маса, които бяха причинени от прекомерното количество вода, отмиваща всичко пред себе си. Времето все още беше студено и влажно обаче - особено пък там. Градчето уж беше разположено като в котловина, но пък покрай това тяхно езеро, отново с маорското си название “Wakatipu” (с дължина 80 км и максимална дълбочина 380 м…), такъв един бръснещ ветрец се носеше по вси страни и посоки, че ти настръхва козината и през пуловера даже. Излишно е да споменавам, че ние отдавна бяхме навлекли всичките си дрехи, с които разполагахме: дълги панталони, ватени гащи, вълнени чорапи, плетени шапки, шалове и ушанки, а парното в камиона не спираше да работи – поне докато пътувахме (макар и съвсем леко художествено поукрасено, положението ни хич не беше толкова пресилено и далеч от истината – студът си беше актуален и най-истински, а мерките ни срещу пораженията му бяха единствено в обличането на повечко парцалки по нас). Нямахме никакво време за много мотане и маене из града, преди да сме намерили подслон за нощта. Така, следвайки една табелка за наличност на къмпинг, след 20-тина километра по ждрелото на една буйна река, най-после намерихме мястото. Веднага се настанихме и понеже имахме още малко време до окончателното падане на мрака, ние по същия път отново слязохме долу в градчето за кратка разходка, частичен пазар и общо запознаване с района.

След като кръстосахме централната градска част, по мръкнало кажи-речи вече се бяхме прибрали обратно в къмпинга и се сгушихме на топло във фургона пред една огромна купа салата от домати с много лук. Цените на стоките и по-специално на храните бяха просто зашеметяващи – не случайно Уоли и Нолин ни бяха предупредили от там да не купуваме нищо; Куинстаун се води за най-скъпия град за живеене в цялата Нова Зеландия! Понеже е посещаван от изключително много туристи и то повечето чуждестранни (главно от Европа и Америка, но имаше не малко азиатци и тук-таме по някой африканец, колкото за подсилване на цветовата гама), цените на продуктите са толкова раздути, че и с министерска заплата да е човек, пак ще му се види “скъпичко” (а такива заклети габровци като мен, направо мрат от глад по тези географски ширини). Доядоха ми се люти чушки; рекох си: ще ида да си купя, няма да са милиони, я! Е, не бяха вярно чак милиони, но пък и на $79 килото само едно шибано чушле пак ще ти стъпи на два лева, че и горница; ай сиктир, ве – хич няма и да ги ям дори! При нас в Австралия същите чушлета са по $12-$13 за килограм и аз пак не ги купувам, ами си ги отглеждам сам. Амчи те знаят ли тези пръчове, че ако им закарам два-три контейнера с люти чушки, наскубани от някоя градина и къщурката ми ще е вече изплатена за един предобед, бре – ебах аз мама му, на тоз техен жизнен стандарт и социалната им справедливост! Е да де, ама то пък ще са сигурно хиляди формалности по внос на храни - башка транспорта до там (аеропланът взема разстоянието за 3 часа на един дъх, но корабът сигурно баят ще има да се поклати, докато опре Новозеландските брегове). Ама и колко чушки ще им продадеш на онез германски екскурзианти с меките пишки, че пък и да спечелиш две бали с мангизи отгоре на всичко!? Та, поразмишлявах си аз малко така - де на глас, де на ум, де някоя люта клетва ще им пусна, колкото де не ни мислят хептен за прости. Люти чушки в крайна сметка не ядох, но и нищо друго не си купихме от магазина – един път от инат и втори път, в знак на протест против повсеместната търговска неправда.

След като се наспахме здраво и ободрително вследствие обгазяването ни с кристално чистия въздух на природата, на следващата сутрин настроението ни беше далеч по-ведро – имайки предвид показалото се иззад облаците, макар и малко оскъдно лятно слънце, постепенното изчистване на мъглите и разкриването пред нас вече на всичките неземни красоти, заради които човек може да мине и без люти чушки, че и от бял хляб даже може да се лиши! Отново слязохме в градеца, за да оставим някъде колата и от там да продължим разходките си пеш. Правихме си много снимки, аз отделно от тях снимах и филм – въобще, всичко беше от чудесно, та по-прекрасно чак. Двамата с Ванеса се качихме и на въжената линия (кабинков лифт), която ни изнесе точно над града и пред нас тутакси се разкри цялата величествена красота на това уникално място. Даниела предвидливо остана долу в подножието на станцията, защото напоследък тя нещо не е много добре с височините - гледките и съзерцаването в разни пропасти и бездни не ѝ понасят особено и си губи разсъдъка от страх, макар последните да са свързани с изключителна природна красота! Ние горе с Ванеса снимахме с камерата, направихме си и някоя снимка за спомен, позяпахме наоколо, помотахме се не повече от половин час и се свлякохме обратно надолу със същия лифт.

До това време вече, градчето го бяхме опознали в достатъчна степен и решихме да се разходим покрай самото езеро, на което е разположено. Всеки град си има своите улици, сгради и площади – човек като ги види веднъж и му стига за цял живот. Обаче природните забележителности в околовръст са тези, които привличат вниманието и впечатляват с величието си – за това ние се насочихме към опознаването на района около града, вместо да влизаме от дюкян в дюкян и да тъпчем плочките на тротоарите им. Аз на картата видях, че има път до самото начало на въпросното езеро “Уакатипу”, ако правилно докарвам маорското си произношение. В атласа беше отбелязано и наличието на някакво селце, което също решихме да посетим като отправна точка и крайна цел на пътешествието. Реално погледнато мястото хич не беше далеч – някакви си 40 км съгласно пътната карта, обаче пътят до там се виеше покрай самия бряг на езерото и беше страховито тесен; двама моториста едвам се разминават, щото рамената им се отриват едно в друго, особено ако са по-добре сложени и широкоплещести (като мен…), а пък какво остава за такива едрогабаритни камиони като нашия! Шосето ту се издига нагоре и разкрива прелестите в дълбочина, ту се спуска надолу и човек губи ориентация къде се намира – изключителна гледка! След около час и нещо каране на пресекулки, с чести спирки за снимки и т.н., най-после стигнахме до една седловина, от където всъщност започваше това иначе огромно езеро. На пръв поглед изглеждаше, че то се пълни от някаква малка рекичка, но по-голяма роля за това играят топящите се снегове по склоновете на планините, изворните води, които бликат буквално от всеки баир и стичащите се отвсякъде водопади, големи почти колкото селски вади и реки. Помотахме и там към половин-един час, подкрепихме се с по един предварително приготвен сандвич, направихме малко снимки, разходихме се в околовръст и до където това беше възможно, след което поехме по обратния път към Queenstown. От тази огромна поляна започваха разни пътеки и горски пътища към съседните върхове, обаче ние нямахме нито такава подготовка за високопланински траверси и алпийски разходки, нито пък разполагахме с достатъчно време за целта.

Понеже в началото на този епизод споменах няколко любопитни факта за въпросното езеро, искам да ги подкрепя с известна информация, която научихме впоследствие. Дължината на това езеро (80 км) е за сметка на неговата широчина – общо взето то е тясно и дълго, като в най-широката си част стига 5 км. Със своята внушителна дължина езерото заема първото си място в Нова Зеландия, но пък е едва трето по големина за страната. По-интересни обаче в случая са данните за неговата дълбочина – усреднените ѝ стойности възлизат на 230 м, докато най-дълбоката му точка се намира на 380 м под повърхността на водата (малии-ий, представям си пък какви страшни риби плуват по дъното, стига разбира се да не са замръзнали в студа). На практика градът Куинстаун се намира почти по средата и е разположен само от едната страна на езерото – откъм отсрещният му бряг са почти отвесните склонове на планинската верига. И както вече казах, след разходката покрай бреговете на езерото слязохме обратно в селището - помотахме се още малко из улиците му и следобеда поехме към следващия ни туристически обект – Milford Sound.

Това е името на един от най-известните и уникално красиви фиорди на Нова Зеландия - единствен по рода си, до който има направено шосе и въобще някакъв път, по който да се стигне до него с автомобил. Такива фиорди има още множество надолу към южната част на острова, но те са достъпни само откъм морето или по въздуха с помощта на хеликоптер. От Queenstown отново ударихме в западна посока, пресичайки директно през величествените планински вериги и стръмни проходи, преминавайки през чудно красиви долини, покрай пълноводни реки и кристално чисти езера. По пътя често спирахме за снимки, а пък отделно дето ние за никъде и не бързахме чак толкова. Километрите като разстояние до мястото не бяха много, но през тези планински местности се пътува изключително бавно, с изострено до краен предел внимание (забележете, че тук аз дори не споменавам думата “повишено”, имайки предвид вниманието и съсредоточаването в асфалта – едно случайно отклоняване от пътя или някакво неволно невнимание те запокитва директно долу в бездната и потъвайки в леденостудените води на езерата, никой даже няма и да забележи липсата ти, нито пък ще хукне да те вади от там; оставаш завинаги погребан с дрехите, консервите и салама, които си носиш за из път…). С последното исках да подчертая, че шосетата им са изключително тесни и се извиват, следвайки точно релефа на склоновете и скалите, докато надолу са само пропасти с чудно красиви езера и реки. Обаче и едно нищожно отклонение може да те запъди на дъното им без дори някой да разбере какво точно е станало. Вероятно се повтарям, но за сведение на читателите пояснявам, че пътищата в тази част на острова изобщо не са охранени с мантинели или други обезопасителни съоръжения, с каквито цивилизованият гражданин на света е свикнал – че кой ще ти харчи пари на вятъра? Както вече казах - мостовете им също са еднопосочни, защото поначало колите в тази част на държавата са рядкост; хора почти няма, а овцете могат да минават от едно място на друго като се бутат и по малко по-тесен мост. Оцеляването на туриста в конкретния случай си е чисто негово дело и излишна грижа на който и да е било друг. Трябва да съм обективен, отбелязвайки, че специално в това си отношение Нова Зеландия е малко по-напред от маймуните и едвам излиза от пещерното общество. Доста са назад и поизостанали във всяко едно отношение, завалиите – не случайно по-будничките от тях намират спасение от студа, влагата, безработицата и скучния живот в съседна Австралия (дали пък това повсеместно затъпяване не се дължи на интимните им отношения с животинките? – де да знам; аз да не би да съм зоофилолог, че да знам от какво най-много се оплаква домашния добитък). Но нека да оставим сега настрана политико-икономическото, наред със социалното положение и ниво на държавата – този мой разказ има за цел да представи максимално добре и съвсем правдиво изключителната природа и дивна красота на тази страна и въобще на това кътче от света, толкова откъснато и вероятно почти забравено от цивилизацията.

Връщам се отново на пътя, който трябваше да ни отведе до вече споменатия Milford Sound – последната отсечка на самото планинско било, баш където е превала преминава през един дълъг, тесен и тъмен като маймунски задник тунел, изсечен в самата скала и..., хе-хе-хе! – правилно отгатнахте: естествено, че и той еднопосочен. Трябва чистосърдечно да призная, че доста си беше страшничко вътре - да не дава Господ да ти угаснат фаровете например или пък изневиделица да ти се досере по голямата нужда насред тунела! Башка дето пък отвред се стича вода - едрите ѝ капки така зловещо шляпат по ламарината на покрива, че те карат да си мислиш, дето да е дошъл вече краят на света (то и без друго погледнато в географски аспект, там си беше баш края на света…). Отпред, досами входа на тунела и връз една малка купчинка от камъни беше закрепен някакъв допотопен светофар, работещ на батерии, който на определен цикъл пропуска ту едните, ту другите превозни средства през тръбата. Обаче и той, мамицата му (светофарът, де…) имаше определено работно време – след 18:00 до сутринта на разсъмване последният не функционира, за да не му се хабят акумулаторните елементи навярно! Ако през този период на “затишие” две коли се срещнат случайно вътре, хората са направили едни специални уширения, където да се разминат и то евентуално, ако не се забележат твърде късно - защото вътре нищо не се вижда и както вече казах цари непрогледна тъма; много по-черна и мрачна от негърския гъз, ако трябва да дам адекватното си сравнение и съответно мнение. Интересно доста, забавно и уникално парче пътно съоръжение – много се съмнявам някъде по света да се намери второ такова подобие; прилича малко като в приказките за Червената шапчица и Снежанка, само че в нашия случай това беше самата истина.

Точно горе на билото видяхме доста сняг – преспите там не се топят никога; когато дойде зимата, последните само се покриват с нови количества бял сняг. После старото отдолу се стопява и така кръговратът се върти откакто Господ е създал света. Понеже времето ни малко напредна и здрачът почна да наближава, решихме че на връщане обезателно ще спрем там, за да може Ванеса да пипне “сняКа” за първи път в живота си.