Писмо No 33 (I-III.2009) [#2]

05.03.2009 - Хе-хе-хе! Щото съм голям умник и разбирач, та сега от много акъл ще преписвам материала, който публикувах във вчерашното си експозе. Таман бях стигнал до края, след около цял час писане и един колега ме заглавика да му покажа нещо - чертеж моля ви се искаше някакъв, във връзка със служебната ни работа! Абе мáнете се бре ‘ора, като виждате, че съм си зает с моите неща - ама те не, та не! И аз в залисията си без да искам натиснах едно друго копче, та всичко което бях съчинил с толкова много любов и признателност се изтри; загуби се на някъде и въобще не можах да го открия повече. Побеснях от яд и злоба, ама и какво можех да направя? - малко повече от нищо, че и обедната ми почивка отдавна беше свършила. Сега ще гледам да съм по-внимателен и главно да не обръщам никакво внимание на разни служебни задачи, които се изискват от мен за изпълнение, дорде не си свърша първо частната работа; амчи така, де – ред трябва да се въведе и по-строга дисциплина…

... И след допълнително прекъсване от още няколко часа, сега ще се опитам да си продължа мисълта от напред, че и от вчера даже. Връщам се с няколко думи да разкажа за рождения ден на Ванеса. Единствената щастлива производна от него беше, че поне се чухме по телефона - всички ние, с всички вас. Аз лично не бях в особено добро и ведро настроение, предвид последните провали с работата на Неничко и във връзка със затрудненото му финансово състояние. С музиката на малката органистка също не сме на голяма висота - правят се грешки, шикалкави се със самото свирене и въобще нещата клонят към нулата. Аз едва ли ще имам още сили и време, за да стоя над главата ѝ като пазвантин и да следя кое как се свири, дали го повтаря, защо спира и всичко останало. Като се прибера в 18:15 (в най-добрия случай…), след като съм излязъл сутринта в 05:45, последното ми желание е да се разправям с тези неща - още повече, че не виждам и кой знае какъв ентусиазъм у никой друг, освен у мен самия. Та, мисълта ми беше, че вечерта нямах кой знае какви причини да бъда весел и да се правя на шут. Независимо от всичко, Ванеса си изяде любимото “коко” (яйце) за гала вечерята, духна една символична свещица, забодена в една още по-символична тортичка и с това приключиха ритуалите по нейното празненство. Ние от своя страна с майката на детето Даниела също отчетохме събитието с няколко домата и глътка парцуца. Това донякъде поразведри обстановката и дори към края на тържеството не исках да си лягам, а пак да осъмна на масата сред тежки винени пари и гъсти облаци дим...

Следващия ден беше Денят на Освобождението ни от турското иго и османско робство. Ваня и Бранко се бяха обадили, че тогава отиват на разходка и пикник в един парк, в непосредствена близост до нас – поканиха ни да се присъединим към компанията им. Добре ама аз имах доста работа на компютъра и мислех да си я свърша вечерта. Ама пък после си казах едни тежки клетви и заклинания, по няколко адреса и в няколко направления, след което тутакси си смених плановете. На мама Даниела също й се ходеше, па си викам: че що пък наистина да не вземем да отидем да се видим с хората; аман от работа и задължения, които никога не свършват! И така, докато малкото скърцаше и кълвеше нотите по клавишите, в трепетното си очакване на мига, в който ние ще излезем, за да приключи със свиренето, аз пък стъкнах една торбичка с малко остатъци от хладилника, с които в общата бъркотия и относителна тъмнина в парка, щяхме да поминем и ние с някакви мезета. Денят ми се разведри и от факта, че Неничко беше на работа вече - пратили го да блъска за три дни в един склад за строителни материали, скелета и друг подобен инвентар. Все ще изкара някой и друг грош, с който да помогне на нескончаемите си масрафи. Също така и за колата му се бяха обадили някакви потенциални клиенти, че може да я купят. Той най-после кандиса да я продаде като купчина старо желязо, въпреки че в нея са вложени части поне за 60-70 хиляди долара, без да отчитам годините на тормоз, надежди, взаимни пререкания, проблеми и още купища неприятности, все свързани с тая негова прословута кола. Да го видим сега какво и колко ще успее да вземе от нея, след като в продължения на години всичките му средства заминаваха подир ауспуха ѝ - башка заемите от банката, които умната му майка продължава да изплаща. С всичко казано до тук исках само да подчертая, че налице пред себе си имах всички необходими предпоставки за една хубава земляческа среща, с много хапване, обилно сръбване, майтапи и т.н.

В 19:30 отидохме в парка - Маргото също беше там; после и Тони дойде, та стана съвсем шумно и весело. В 22:00 ни се допи кафе и цялата гюрултия се премести у нас на двора. Съседите сигурно отдавна вече си скубят косите, че са купили имота си баш до нас, ама какво да направим - ние сме си шумнички и емоционални; италианците и гърците ряпа да ядат в сравнение с нас, истинските българи! Гостите ни си тръгнаха в 00:30 посред нощ и ние легнахме веднага, но аз едвам станах сутринта; всъщност не станах рано изобщо, ами подрямах, докато дойде времето за училището на Ванеса - закарах я в 08:00 и чак тогава отидох на работа. Слънцето отдавна се беше издигнало високо в облаците и грееше безмилостно с палещите си лъчи, но аз вечерта бях притъпил чувствата си и не ми пукаше изобщо – за нищо (служебно…) и за никого (пак само в служебен аспект)...

Напоследък на работа съм доста зает, но въпреки всичко смогвам да отделя по някоя и друга минута, за да документирам настоящите събития и факти. Вчера, както вече разбрахте - писах, писах и на края всичкото изчезна. Днес се опитах да го пресъздам отново, но пък написаното едва ли щеше да има същата стойност, въпреки че по смисъл разглежданата тема бе една и съща. Както и да е – понякога стават такива грешки и дори най-идеалните и безупречни индивиди (като мен…) не са в състояние да ги предотвратят...

Освен всичко казано до тук, днес е и последният ми работен ден за седмицата - утре сутринта потегляме за Тасмания. Довечера Неничко ще дойде да спи у нас и рано заранта ще ни остави на летището. След работа ще мина да го взема от квартирата му и се прибираме. Утре от нас ще тръгнем с двете коли - Нени ще кара старата кола на Даниела, която той ще задържи за себе си известно време. Ще я излъска и ще я продаде, а докато ѝ намери мющерия, ще я ползва да ходи на работа с нея. В същото време майка му с връзките си е уредила да започне работа към нейната компания, която е една от най-силните фирми в момента на пазара на капиталното строителство и всякаква друга дейност, свързана с това. Утре са го повикали на инструктаж - ще му раздадат оранжевите дрехи (работните униформи) и уж до седмица-две трябва да започне. Но нека първо това да стане факт, че тогава да му се радваме. Аз на тези капиталисти толкова много съм им слушал приказките, че съм изгубил доверие на всяка дума, която излезе от устенцата им шибани... Лично от своя гледна точка желая единственото най-добро, което може да се случи на моя малък Неничко, но той си мисли, че то се изразява само под формата на парични знаци и нищо друго, различно от тях не го интересува. Тъжно…

Утре към Бризбънското летище ще пътуваме и с моята кола, която пък ще оставим на съхранение в двора на Игор и Дарина - те живеят в непосредствена близост до аерогарата. На връщане може да вземем едно такси до тях – в понеделник вечерта се натоварваме в колата и се прибираме на село. Това е уж планът, пък да видим какво ще бъде изпълнението му.

Снощи най-после си прибрахме новата кола от човека. После излязохме с Даниела да я покара, за да ѝ свикне малко. Значително по-малка от нейния Nissan, но пък е много модерна и луксозна. Не си спомням вече дали споменах нещо за самата кола в предишните си редове. Марката е “Фолксваген”, модел “BORA”. Не знам такива германците да произвеждат за Европейския пазар, но в Америка и тук са доста популярни. Двигателят е 5-цилиндров - не ми е понятно още как са разположени - може да е редови, може да е и V-образен, но не вярвам да е роторен. Обемът на мотора е 2.3 л и мисля, че развива мощност от около 150 к.с. Моята кола има мотор с обем само 2 л, но понеже е турбо модел, мощността ѝ е 220 к.с. Ние разбира се няма да ходим на конни надбягвания, че да ни интересуват тези животински показатели, въпреки че специално в моя случай, това е момент на престиж и голяма доза фукня. За мен конете под капака на колата са като циците в сутиена на жената – колкото повече и по-големи, толкова по-благодатно. Иначе на цвят е синя - малко тъмничко, към турското бие, но пък хубаво на пръв поглед. Добре че не беше червена или вишнева, че тези два цвята просто не мога да ги понасям. Покрай партийните червени знамена и членски книжки, та намразих цялата им цветна гама.

Това е в общи линии всичко до тук. Моите хора покрай бюрата около мен отидоха на традиционното си седмично съвещание за отчитане хода и прогреса на проекта. Моето присъствие не е необходимо по тези педерастки сборища, защото съм последната им дупка на кавала; ама така ми е и още по-добре даже – неуловим, неуязвим и независим, понеже нищо не зависи от мен. Каквото ми кажат, правя го; гледам си работата и използвам всеки даден миг за частно-собственически дейности и лично облагодетелстване. Ето, сега ви написах писмо; утре пък ще е нещо друго и така: “Да живей, живей труда - от тук, до края на света!”…

Следващата ми поява в безмълвното пространство на писмеността и апокрифната литература ще бъде чак във вторник, идната седмица. Тогава ще се опитам да предам своите впечатления от разходката ни до Тасмания. Довечера трябва да се обадим и на Крумчови, че нали сестра му си тръгва в събота - да ѝ кажем “лек път” и до нови срещи.

10.03.2009 - Снощи се прибрахме от Тасмания в 22:30 и веднага легнахме. Днес направо започвам разказа си без никакви допълнителни уговорки и прелюдии, защото толкова много материал имам за описване, че времето ми няма да стигне и до края на седмицата даже; хем непрекъснато да пиша до тогаз.

Началото на цялата ни одисея поставихме още в четвъртък вечерта. След работа отидох да взема Неничко от тях и от там насетне започна голямото ни прибиране към къщи. По пътищата имаше много задръствания, вследствие на които пътувахме бавно и продължително. Едва чак по мръкнало вече пристигнахме у нас и веднага започнахме да товарим колите - в моята слагахме чанти и багажи за пътуването ни, а в неговата (т.е. в старата кола на Даниела, която той щеше да вземе със себе си) натъпкахме барбекюто, което му бях взел от търга. Бранко на Ваня ми даде една по-малка газова бутилка, уж за Нени, обаче аз я оставих за себе си – нека да ми се намира за зор-заман; на него дадох голямата, която пък отдавна имах незнайно от къде; и двете разбира се бяха празни. Аз предполагам, че момчетиите ще готвят в квартирата много по-често заедно с останалата тяхна банда, отколкото на мен да ми дотрябва въобще някога газ у дома. За това му дадох голямата бутилка, че да имат по-голям запас - тя е 9 кг, а тази, която си оставих за мен е само 4 или 4.5 кг (не съм много сигурен). Тези дни ще я напълня – по принцип да ми се намира за ваданлък, ама едва ли ще опра до нея.

След като се наложи допълнително разглобяване по дървената рамка на барбекюто, която аз преди време толкова старателно бях затегнал, след като по време на тези процедури отвън на пътя ни изпоядоха и комарите по най-безмилостен начин, ние най-после втасахме и се прибрахме вътре. Неничко беше много гладен, както обикновено, та за вечеря бях обещал да му наготвя яйца по панагюрски. Той се наяде; малката Ванеса също яде нещо с него, та духовете се укротиха малко по малко. След това се чухме по телефоните с вас, с Крумчови и т.н. На края седнахме с Даниела на кратко предстартово тържество, което обаче продължи съвсем неусетно до 02:30 сутринта. Заприказвахме се с Неничко и от дума на дума, та осъмнахме. Ние и друг път сме правили подобни изпълнения, ама поне на другия ден не е трябвало да пътуваме. А пък сега на всичкото отгоре трябваше и да станем в 05:30 за сутрешния самолет от Бризбън – амчи то хич да не бяхме лягали, комай!...

На ранина едвам станахме, като по тревога - бързо се изкъпах с хладка вода, която отне от мен само една нищожна част от махмурлука, който ме бе налегнал жестоко. Скачам надве-натри, олюлявайки се и почти мокър в дрешките, най-старателно приготвени от нежните ръце на Даниелчето и ето ни вече стъпили здраво на асфалта. След около час каране (към 07:30) спряхме пред Дарина и Игор, за да си оставя колата пред тях; прехвърлихме багажериите в другата кола, но оставихме барбекюто у тях – Неничко щеше да си го натовари на връщане, след като първо ни остави на летището. Успяхме да пристигнем буквално в последната минута – за малко аеропланът щеше да полети без нас; почти на бегом ни дадоха бордните карти и за един миг се намерихме в самолета, композиран за столицата на Тасмания. За сетен път намразих руснаците и противното им питие – водката; за пореден път се зарекох повече да не (зло)употребявам (с) алкохол(а), но клетвите ми не ме държаха много дълго – като ми се поразведри главата и бързо ги забравих…

От Бризбън потеглихме точно в 08:30 и след около 3 часа полет кацнахме в Хобарт - там часовникът показваше 12:30, тъй като в тези географски райони сменят времето и вече бяха избързали с единия час напред спрямо времето в нашия щат. Предварително си бяхме резервирали кола, която наехме от самото летище и която щяхме да върнем буквално час преди обратния ни полет към дома. Натоварихме се, нахвърляхме чантите в багажника и хайде - към мотела. Светлана и Цецо бяха запазили стаи на всички български гости в един мотел, където спахме няколкото вечери по време на престоя ни там. След половин час пътуване до центъра на града и последвалите няколко обърквания поради еднопосочното движение през повечето от главните и второстепенни столични улици, ние най-сетне пристигнахме на уреченото място; аз бях бял като войнишки чаршаф, а Даниела – почервеняла от бяс, заради неадекватното ми общо държание вследствие на моята посталкохолна физическа немощ. Обадихме се на съдържателите, дадоха ни ключа и ние тутакси се настанихме в стаята. Пребиваването ни в мотела започна с лека следобедна дрямка след безсънната нощ и изтощителния полет през девет планини, та чак в десетата и прелитането над още толкова морета...

Аз, нали не съм научен да почивам, ами само да блъскам като говедо - повъртях се малко из кревата и като разбрах, че няма да се спи, станах и отидох на опознавателна разходка из района. През това време моите моми къртиха и двете като заклани, но понеже мен на едно място не ме свърта, та излязох да се поразтъпча на чист въздух (а пък какъв чист въздух дишат там в тая Тасмания, не е за приказка – направо може да ти прилошее от кристалната му чистота). По пътя намерих един супермаркет и инстинктивно се напъхах вътре (вредни навици – какво да се прави). От там си купих една самобръсначка, защото в бързината бяхме забравили моята (всъщност, Даниела ми я беше забравила, но се изразявам в множествено число, за да поема част от нейната вина...). За награда ѝ купих една стъклена бутилка Кока-Кола, която тя много обича, защото ѝ напомняла за нейната сватба – ама не, защото тогава се е омъжвала, ами защото в ресторанта имало такава Кока-Кола на корем (а пък всички ние знаем и помним в какви идиотски времена на социалистически дефицит премина младостта ни – как да не се радва човек на свободния свят?). На малката дизентерия взех една оранжада, защото тя също обожава газираната отвара от тикви, докато за себе си отнесох дамаджанка жизнено важна газирана вода в най-голямата бутилкова разфасовка от 2 л, с която до вечерта на всяка цена трябваше да си изцеря махмурлука. За тогава пък беше планирано първото ни официално и тържествено мероприятие в дома на младоженката, на който форум аз трябваше да се представя в пълна светлина и с цялото си достолепие на кум (спрямо роднинството ми с родителите) и кръстник (на щерка им – въпросната млада булка, в конкретния случай).

Таман се прибрах от изтощителната си и отрезвителна разходка и Цецови пристигнаха с едно семейство техни, а и наши общи приятели от Мелбърн. Групичката ни се заформи и с още едни новопристигнали - също приятели на Цецови от Мелбърн, покрай които всички се познават един друг; така и ние влязохме във все по-разширяващия се приятелски кръг. Едните хора са от Пловдив, другите от Варна, третите от Петричкия край и наша милост, разбира се от Габрово (или поне главната част от нас, за да бъдем по-конкретни – какво от туй, че Даниела е софиянка?; средно аритметично и статистически сме повечето габровци, нали така – особено пък барабар с наш кумец Цветан и кумица моя Светла...). Веднага се организирахме, разпределихме се по колите и цялата банда се отправихме към къщата, която Гергана са купили наскоро с бившия си вече годеник и бъдещ съпруг. За щастие аз попаднах в автомобила на други хора и впоследствие не се наложи да управлявам МеПеСе-то интоксикиран и под неблагоприятното влияние на спиртните напитки върху по-главния ми мозък (ако човек не разполага с излишен мозъчен ресурс обаче, хич не му и пука на черупката кое на какво влияе и кое как точно вреди). А това само по себе си вече беше предпоставка за една разкошна вечеринка, която тогава само предполагах, че ще се получи, но пък резултатите от нея надминаха и най-смелите ми очаквания. Самият младоженец в случая бе откомандирован и временно отседнал при родителите си, та моабетът ни беше изнесен изцяло под егидата и гордостта на българския флаг, при пълно отсъствие на омразната англоезична реч…

До това време на следобеда, жените бяха отишли вече по пазар, а ние се втурнахме да подготвим маси, столове, скари, фурни и останалата кухненска посуда. Седнахме в двора на теферич, но усещането за хлад в Тасмания е подобно като чувството, когато седнеш да пиеш ракия на някой селски сбор по Ивановден – ама не вътре в одаята и до топлата камина, ами най-много в плевнята да речем или подпрян до кочината на прасето. Почнахме да се опознаваме един друг, отначало с обилни количества червено вино (заради студа), божествено одухотворена китка от всякакъв вид мръсни вицове и един куп лакърдии - на бърза ръка се сприятелихме така, все едно че сме се познавали цял живот. В хода на седянката се оказа, че Даниела се познавала отдавана с едното семейство (пловдивчаните) - пътували са навремето заедно с тях за Австралия, даже били в един и същ самолет; само че въпросните хора останали в Мелбърн, а Даниела от там заминала за Аделаида с нейните семейни придружители. Та, ето колко малък е света - след 16-17 години да се видят отново и то при съвсем случайни и толкова противоречиви обстоятелства...

Докато организираме вечеринката, жените също си дойдоха с покупките в торбите – от там насетне почнахме да режем салати, да кълцаме мезета и да се давим с още бири и шампански вина; щом като сме на софра, на нас така ни е най-добре. Булка Гергана също беше с нас (старците) и доста се веселихме. Междувременно децата (нашата Ванеса и още едно момиченце) бяха определени за “калинки” съгласно нашенските традиции и сватбарски обичаи. Щяха да ги обличат в официални рокли, да стъпват на високи токчета, да се плескат с гримове и пудри - горкичките, не можеха да се удържат до неделя сутринта, когато всъщност беше сватбата...

След тържеството у Гергана се разотидохме и всички се прибрахме в мотела – с останалите членове от бандата се видяхме чак на следващия следобед; а това беше вече събота. Ние този ден го бяхме ангажирали за наши семейни разходки и местни екскурзии из района, тъй като нямаше какво толкова да правим – с въртенето си покрай тях щяхме само повече да пречим на Цецови, отколкото да сме им полезни с нещо. Сутринта станахме сравнително рано и веднага излязохме – отправихме се по посока на една много известна туристическа местност, която се намираше в непосредствена близост до града. Предварително насроченото общо мероприятие с всички български гости и приятели беше обявено чак за вечерта, така че имахме предостатъчно време да обикаляме на спокойствие, да се спираме по заливи и реки, по скали и пещери, за да правим снимки до насита.

Първо закусихме обилно, защото виното предната вечер така ми беше остъргало корема, сякаш не бях вкусвал залък (а пък уж ядох до насита, ама аз съм си хронично гладен и само изобилието от храна може да ми послужи за цяр в случая; понявга и от жена даже се отказвам, но пък от хубава манджа и блага ракия - нивга). След закуската поехме по около 100-километровото трасе, което най-живописно се извиваше покрай бреговете на тамошните морета.

Пътувахме с колата бавно и спокойно – вече не бързахме за никъде. Спирахме на много интересни места, подобни на които не бяхме виждали в континенталната част на Австралия. Макар че Тасмания се явява една малка точица от общата територия на държавата, релефът ѝ е изключително променлив и начупен. Високите гористи планини се редуват с равни долини, процепени от множество реки и изобилие от кристално чисти езера. Тази раздвижена природна обстановка силно наподобяваше Новозеландската, където ние бяхме неотдавна. На няколко пъти ни валя и дъжд - по тези места времето се променя буквално за минути и климатът преминава през всичките превъплъщения на годишните сезони, с които ние европейците сме си свикнали (само дето сняг не ни валя, но това за там също не е невъзможно – просто не попаднахме през подходящия за снеговалеж период). Направихме много снимки на природните забележителности, заснех и кратък филм с камерата; на едно място пихме бира, на друго пък подхапнахме леко и така, след целодневно скитане към 17:00 се прибрахме обратно в мотела. От там насетне много експресно трябваше да се приготвим за вечерното мероприятие, отново организирано и финансирано от нашите най-скъпи домакини - Цецо и Светлана.

Като участници в следващия форум, всички се събрахме долу в двора на мотела и с колите отидохме на пристанището. Там на пристана ни чакаше едно малко увеселително корабче (по-скоро плаващ ресторант), което обикаля из залива на Хобарт - докато си пиеш виното или бирата (влизащи в цената на куверта) и предъвкваш блажено крехка телешка пържолка, същевременно се наслаждаваш на красотите наоколо. Ако р. Янтра например беше плавателна (какъвто проект и приказка имаше навремето…), средностатистическият турист и посетител в столицата на хумора щеше баят да се любува и да цъка с език покрай хубавините на старославния ни градец. Добре де, ама тоя проект не видя бял ден и не получи зеления си семафор – сега остава да се надяваме само на тунела през Балкана, каквито пък палаври се носят от 100 и кусур години насам, та която и власт се качи на престола, все с това ни залъгва (между другото аз тук хич не се ебавам с многоуважаемия си читател, ами пиша това, което знам със сигурност - идеята за подобен план датира още от далечната 1897, когато в тогавашното Народно Събрание за пръв път се пуска въпросната, станала емблематична вече партенка и по време на избори все с тая дъвка ни баламосват). Както и да е – отплеснах се за кратко по мечти и спомени, а основната ми тема остана малко встрани от коловоза; прощавайте, ама аз също се вълнувам понявга и ми е мило за родния край.

Думата ми беше за вечерната разходка с лодка, която обикновено трае 2 ½ часа, но за наш хатър я удължиха малко – а това време за нас беше напълно достатъчно, за да пропеем хайдушки песни и други тъжни напеви от славното ни, героично минало и селско-градския фолклор (капитанът стана пишман заради това, че ни бе качил на кораба си, но пък после станахме приятели като му казах, че всичките хайдути дето ни беше натоварил сме все потомци на Васил Левски и Христо Ботев – нека да се знае дори и на онзи край на шибания свят!...). В това възрожденско мероприятие отново участници бяхме само членовете на българския отбор, откъм момината страна така да се каже по научному - начело с нашата мома хубавица, разбира се. През това време женихът се беше запилял на някъде, изживявайки със свои приятели последните си звездни мигове на свободна личност - от неделята нататък той щеше вече да изгуби както свободата, така и личността си...

След като акостирахме отново на брега, цялото българско землячество се изсипа в местното казино, за да ударим по още някой и друг затвърдяващ и каляващ организма “джакпот” – водка, мартини, коняк и мастика (няколко пъти, с индиго). Понеже казиното не беше много далеч от мотела, първо се придвижихме до там с колите, част от тях оставихме на паркинга, а нататък продължихме с останалите трезви шофьори (главно жени и подрастващите им потомци/питомци). Повеселихме се още малко из баровете и по някое време нашите правоверни и праволинейни пътеводни звездици ни прибраха да спим, защото ако ни бяха оставили да вилнеем до сутринта (каквито благочестиви намерения имахме с момчетата…), със сигурност щяхме да отървем сватбата на другия ден.

В неделя беше вече денят на същинската церемония по разписването и ритуалите по самата сватба като такова чрезвичайно явление. Още от най-ранните зори на безоблачния слънчево-хаплив ден започнаха суетните по прическите - едни се навиват, че им прави косите като на кон гривата; други пък се “изправят”, че в главите си мязат на Анджела Дейвис; ебало си беше мамата в най-остра форма. Плескат се гримове със шпакла, нанасят се сенки с баданарка - тоалети се мерят, защото не стават (поради “наедряването” на кокала…) и малко се отпускат в ханша, че да са таман; поли се подгъват на място и тропосват с конец от ибришим и на ръка, презрамки на рокли се шият в по-къс вариант и прочие щуротии до безкрая и обратно. За да не се дразним взаимно и да не си извадим/издерем очите един друг, много предвидливо и стратегически се разделихме на две оперативни звена – клетите майчици с невръстните си дечица (които щяха да играят и ролите си на “калинки”) поеха към къщата на младоженката, където вече всички заедно щяха да се мажат и обмазват суратите с козметични продукти, щяха да си решат и сплитат косите и да се гиздосват до истерия за предстоящия панаир (на суетата). Съгласно това разпределение на жива сила и техническа мощ, Даниела заедно с още една булчица изкъпаха децата на бърза ръка и скоропостижно заминаха по набелязаното направление. За щастие аз се паднах в друга ударна бригада, съставена от съвсем различен по интереси личен състав – ние пък трябваше да подсигурим тила със съответния булчински букет, да намерим и купим бели тънки чорапогащи за калинките и да набавим фотоматериали за един от нашите репортери. От всичките поставени бойни задачи най-много ни озори доставката на букета, като доста време се помотахме и за тези чорапогащи (шибани, бих добавил в заключение). Обикаляхме от дюкян на дюкян (из цветарските магазини имам предвид), за да установим, че повечето от тях не работят в неделни и празнични дни, част пък от отворените не можеха да насмогнат с поръчките за китки, цветни букети и венци от бели рози и хризантеми за дневните погребения, та най-накрая се намъкнахме в една цветарница и казахме на продавачката, че без булчински букет не излизаме от там; ако иска да вика милиционерите. След известни пазарлъци и уговорки, в крайна сметка и във възможно най-последния момент всичко беше готово до степен на безупречна педантичност. Каталясал като катър след целодневна оран от пешеходното ни препускане из улиците и тротоарите на града, с протрити от ходенето кълки и с подсечен като на посрано пеленаче гъз, по някое време се прибрах повторно в мотела за последно хигиенизиране и привеждане в приличен вид – къпане, миене, търкане на зъби, изрязване на нокти, ливанто под мишниците, брилянтин по главата; всичко, както пише из учебниците и наръчниците по чистота на ХЕИ. Запъхтени и спретнати, с тук-таме насечени след скорострелното бръснене бузки, но пък точно както беше съгласно заръката от висшето командване, в 14:00 целокупно кацнахме пред вратата на къщата – до това време вече всички гости и зяпачи бяха почнали да излизат от там, защото официалното подписване бе насрочено за 14:30. Ревнаха зурлите, писнаха и гайдите; надухме всичките тромпети барабар с червени кларинети, ударихме клавиши на пиано, разпънахме мехът на акордеона – керванът от каруци и шествието от народ се повлече бавно и тържествено по прашния калдъръм към ритуалната зала...

Там на зелената морава се беше струпало вече цялото стадо и човешко множество: местни и международни гости, близки и далечни роднини - башка приятели и барабар с момъка; всички с подчертано нетърпение очакваха триумфалното появяване на младоженката, която водехме ние (естествено и разбира се – че няма да я поверим на някой чуждоземец, я! Аз кръстник ли съм или лукова глава?). Междувременно, докато се опознавахме с останалите непознати направихме множество снимки; започна се и предварителното филмиране на събитието - четири репортерски камери следяха от близо и далеч всяко едно движение и най-малкото помръдване, запечатвайки завинаги всеки повече или по-малко интересен момент от какафонията.

Точно в уречения час по алеята бавно и величествено се плъзна огромното туловище на булчинският автомобил, който ако не беше бял или в нещо кремаво на цвят, спокойно можеше да се приеме и за катафалка... Но пък иначе последният беше представител на небезизвестната марка “Ролс-Ройс”, с излъскани до неузнаваемост ламарини, движещ се с почти беззвучен двигател, сякаш едва помръдваше от вятъра, беше пуснат по инерция или някой от придворните тайничко го тикаше отзад с рамото си. От задните му врати първо се изсипаха една по една “калинките”, а след което и самата булка, водена под ручка от безкрайно щастливия си татко. О небеса, о хора! – Боже милий, ти спри на този звезден миг, в тоз почти неземен час и прикови го тутакси в захлас!... Калинките вървят ръка за ръка, като се пощипват и бъзикат припряно, весело и непринудено една-друга, риейки най-старателно със сандалките си, обути на бос крак из прахоляка по алеята, посипана с трошляк от кариерата (чорапогащите им все пак пристигнаха за ритуала, но с частично закъснение на доставката от наша страна и за момента в известен смисъл бяха малко неглиже; само че никой от присъстващите не забеляза това, освен зорките очи на майките им...). Отзади им бавно и тържествено пристъпва булчицата, подкрепяна от татко Цецо, а именно на това място вече се вписваме и ние репортерите - кой с камера, кой с фотоапарат; стремим се да съхраним за бъдещите поколения и най-малката подробност на церемонията. Цялата тази манифестация беше посрещната от чакащите гости с бурни и продължителни аплодисменти, посредством неистови овации и почти скандални до истерия викове. След като обстановката на поляната за кратко се поумири, изтъпаниха всичките официални лица пред тълпата, застанаха чинно на микрофона и от там насетне щафетата пое обредното лице, което всъщност извърши цялото бракосъчетание.

Нашата Гергана едвам дочака да я попитат дали действително го иска чак пък толкова много и настойчиво този момък за мъж и със самоотверженото си и прибързано “ДА”, тя дори поскъси процедурата по традиционният за случая разпит: искаш ли, не искаш ли; че тя дали иска, че пък подир и той дали е съгласен - напътствия, слова и т.н. Какво са взели да ги питат чак толкова подробно? – те, младите са на зор; обичат се един друг до полуда – ще се вземат значи и без друго. А пък те като ги заразпитвали, сякаш са в съда - още малко и искаха да разберат дали пък булката не беше консумирала заедно с младоженеца част от брака си с известно предварение или встъпва в него чиста и неопетнена като току що напечатана банкнота, с прясно и незасъхнало мастило по краищата си. Но пък те хич нищо не казаха по въпроса – държаха се достойно и мълчаха като партизани в полицейски участък. Ама нá – ритуалите им таквиз: усложнени и издължени, вместо да бързаме към ресторанта, че да отпочваме с вечеринката...

13.03.2009 – Петък, 13-ти или както е известно да се казва по тези краища - “Черният Петък”. Забелязал съм, че такива петъци има два пъти в годината. Аз днес за кратко ще прекъсна сватбарската тема, за да предам своя традиционен обзор за седмицата. Причината за това е и още една - забравил съм в къщи листите на писмото, което пиша в момента и сега не мога да си спомня до къде точно съм стигнал в този безконечен и скучен разказ. В понеделник със сигурност ще продължа с най-пресните си спомени от нашата екскурзия до Тасмания, докато сега само с няколко думи ще се спра на случките от изминалите дни на отиващата си вече седмица.

Основната тема на размисли, тревоги и общи разговори беше проблемът, който имаме с новата кола на Даниела. Като отишла във вторник на работа с нея, та не могла да ѝ отвори багажника. От там се почнало едно ръчкане и всевъзможни проби с дистанционното отключване/заключване. В крайна сметка багажникът ненадейно и незнайно как се отключил, но пък после като го затворили, та капакът му няма отваряне и до ден днешен. Изглежда нещо е натиснато, което не е трябвало да се пипа и сега половината от електрическите функции на колата не работят. А пък тя е екипирана изцяло с електроника и механизми, които нямат разгадаване, ако не ти е било това цял живот работата. Опитахме се да четем инструкцията, правихме уж всичко каквото пише в книгата, но проблемът си остава неразрешен. Другата седмица (във вторник), Даниела ще води колата на доктор, та да видим каква ще ѝ бъде диагнозата и по-специално сметката за нейното “лечение”. Защото те ще я оправят в сервиза, аз знам - ама на каква цена се пита в задачата? Но, каквото е - таквоз. Всяка вечер все четем по нещо и бутаме по ключалките, обаче опитите ни са отчайващо безрезултатни.

През седмицата успях да сортирам снимките от сватбата и от разни други общи мероприятия. Свалих и филмите от камерата (поне от нашата; за другите имам да чакам още, като знам как всеки е зает и не му е до нищо, като го повлече един път вихрушката...). Довечера ще направя един домашен филм, с няколко епизода, но това няма да бъде официалната лента за самата сватба. Ще изчакам и останалите снимачи да ми пратят техните материали, тогава ще сглобявам - да видим какво ще стане на края. В най-скоро време ще подготвим и малка пратка, както вече споменах - с тези снимки, филма и настоящето писмо, което пак стана много дебело и вероятно твърде еднообразно. Тази подготовка обаче ще отнеме поне още една седмица, а може даже да изчакам още малко, че да включа и концерта на Ванеса, който пък е насрочен за следващата неделя - 22 Март. Нали казват, че закъснял човек не бърза; аз и без друго доста се проточих с изпращането - явно, че пак ще има дългичко да чакате и да се надявате, но пък не го правя нарочно. Просто така се случва… Ще видим как ще съчетавам всичко, защото и на мен самият ми се събраха много задачи, които само се трупат една след друга връз нещастната ми кратуна, без обаче да имам налице и половин процент изпълнение на плана.

Хубавото е, че поне с вас се чуваме сравнително често, за да разбираме как сте и как поминавате в суровите условия на “прехода”. От разговорите ни разбирам, че уж сте живи, здрави и се справяте с капризите на тоя или онзи идиот, само че дали действително сте добре или само така казвате, за да сме спокойни - един едничък Господ знае; дано да е така – моля се за вас и за всички, които са наоколо...

Тези дни Даниела е заета с подготовката на голямото тържество, което ще се проведе утре по случай рождения ден на малката мома Ванеса. Поканили сме доста хора на гости – кувертите са раздадени, местата са запълнени до краен предел и няма отказали се посетители; всичките ще се изтърсят барабар с челядта. Времето обаче не е много обещаващо - тези дни непрекъснато преваляват дъждове и общо взето се позахлади. Че пък нали от 01 Март навлезе и есента, а чакаме и “люта” зима след нея. Температурите паднаха под 30°C и вече над 27°C не се качват – къде остана наше знойно лято, с 40-градусовите си жеги?...

Като капак на всичко, днес (понеже все още навред по света е все още шибания петък, 13-ти...), Даниела се заключила отвън с малкото, когато тръгвали за училище на ранина. Ванеса тракнала вратата след себе си, като мислила, че майка ѝ си е взела ключовете. Добре, ама тя пък ги оставила вътре, защото щяла да се връща и за още нещо. Така останали двечките навън, та ни ключове за колата имат, нито за къщата; за щастие малката си взела ученическата чанта и цигулката, та хайде - тичат направо у Нолин. Уоли качва Ванеса и я закарва на школото, а после викат едни специални служби за отваряне на врати. Срещу $77 по фактура онези касоразбивачи им отворили портата без нито една драскотина и напъване на бравата (а ние наивно си мислим, че се заключваме срещу посегатели и сме спокойни, че никой не може да влезе в дома ми – абсолютни глупости: просто никой НЕ ИСКА да влиза, а не че не може; това има и друго, по-закономерно обяснение – у нас крадец може да немери само борчовете ми, за това злодеите се целят по други “мишени”, по-състоятелни и имущни...). След тази секретна случка (понеже не ни е и за първи път, де – трябва и това да се признае...), в най-скоро време ще направим още един комплект с ключове; ще ги скрия някъде из дупките на дувара, та в подобни случаи да имаме спасителен вариант, вместо да ни отварят вратите разни външни елементи (не ми е за друго, ами ще открие някой случайно тайниците с ракията, та живи ще ни изнесат заради някакви си има-няма 100 кила парцуца; то по-скоро няма, ама пък онзи похитител от къде ще знае? – ще ми извлече и последното шише, дето го вардя само за цяр и за порязано)…

С Неничковата работа също нищо не става - майка му беше обещала да го настани на хляб някъде към нейната компания, обаче не успяла да го уреди по някакви причини; не питам за подробности. Аз също се пробвах да го вземат при мен, но поради падналите напоследък дъждове, обектът ни се забавя с предварителните срокове и планове. От това пък следва, че тази работна сила, която щеше да им е необходима уж за сега, вече се измества за след месец, че и след повече време дори. Независимо от всичко, той си подава документите тук и там, но за сега без особен успех. По принцип забелязвам, че напоследък няма много свободни места за ниско квалифицирани и направо неквалифицирани кадри – вероятно е от кризата: умните вършат работата и на простите, обаче в условията на капитализма обратният вариант е невъзможен; докато при социализма например, можеше всичко – тогава и простият се бъркаше в делата на учения и му даваше напътствия как да живее и как да се труди...

По-миналата седмица, като ходихме на къмпинга при Игор и Дарина, взехме решение пак да отидем някъде заедно – този път за няколко дни по времето на Католическия Великден, защото тогава всички почиваме. Те онзи ден казаха, че вече са си резервирали места за караваната в един къмпинг, заедно с едни други наши общи приятели - те пък с палатка. В резултат на което аз днес раздрънках телефоните и намерих все още свободни бунгала в съседен на техния къмпинг - запазих една колиба за 09, 10, 11 и 12 Април. Официално почивните дни за този период започват от петък, но ние поемаме още от четвъртък след обяд. Мястото, където отиваме на нас ни е добре познато, защото там в тоя район живяхме близо 2 години; Ванеса също се роди по тези земи. Това беше в онова малко градче Мариборо (Maryborough), но сега отиваме на около 25-30 км от него, на брега на океана. От там също ще има множество снимки, а надявам се дори и филм. Понеже ми казаха, че в къмпинга останало едно единствено бунгало, та рекох да го запълня с наши приятели. Янкови баш по това време ще бъдат в Нова Зеландия, но Краси и Светла се възползваха от възможността и веднага направиха резервацията. Така се очертава да бъдем вече доста по-внушителна българска група и съм сигурен, че ще си изкараме много добре и весело; ние българите знаем как да се веселим – само дето не ни се работи твърде, но и от тази болест почнахме да се церим.

Ами това е всичко за сега, милички на мама – аз за пореден път направих едно съвсем малко отклонение от основната тема на започнатия разказ, но понеже все пак съм спазвал някакви граматически и литературни правила, та се надявам на конкурса да получа добра оценка за съчинението си по избледнели спомени...

… И след няколкодневно прекъсване по независещи от мен причини, днес вече продължавам разказчето си за сватбата - след като приключа с тази празнична тематика, тогава пак ще се върна на домашните случки и злободневки.

Та значи - както вече споменах, всички сватбари чакаме нервно и трепетно на поляната; нашата булка пристига, казва своето “ДА” – онзи насреща ѝ също отвърна с “I do!...” (равнозначно на нашенското потвърждение в клетвата за вечна вярност и любов, “дорде смъртта не ги раздели” или пък ако преждевременно някоя друга фуста не се набърка в брака, под формата на трета страна в любовния триъгълник…), след което последва тяхната дълга и сочна целувка. Ние кибиците крещим отстрани в несвяст и викаме истерично “Горчиво-горчиво!” Едни се смеят, други плачат – сълзи и сополи се сливат в една обща канонада, размесена с грим и сенки за очи, пудра/талк и фон дьо тен. “На сватба, като на сватба!” - както казват по-запознатите с такива и подобни мероприятия (почти като на война, но не съвсем: във войните поне има победители и победени – при сватбите обаче печеливш отбор няма)…

След като приключи тази част от ритуала и младоженците положиха подписите си в брачната книга, нашето малко сватбарско ядро се завтече до близкото кафене за по едно освежаващо кафе и други ободряващи организма разхладителни напитки (главно вино и бира), а през това време в антракта булката и женихът заминаха да си правят снимки за спомен. В 17:30 отново всички се събрахме заедно в ресторанта, където пък тържеството продължи, както е вече съвсем по традицията.

Мястото беше много красиво, разположено точно на самия бряг на морето, с чудна видимост към града и залива. За всеобщо наше щастие, денят също беше прекрасен, слънчев и ясен, без никакъв дъжд и вятър (а това е голяма рядкост специално за тази географска част на Австралия, защото обикновено там духа постоянно, често валят дъждове, а по високите части на планините дори и снегове падат). Докато гостите любезно изчакваха появата на младоженците, ние от своя страна започнахме да напредваме с коктейли, шампанско, бира и всякакви най-разнообразни мезета - връх в кулинарното изкуство! Най-накрая пристигна и младото вече семейство, а разливането на напитките и доставката на мезетата продължи до среднощ. Хубавата музика допълваше доброто настроение, всички бяха много весели и щастливи. Имаше изказвания, речи, смешки, много снимки, филми и т.н. Най-после даже и тъпите австралийци се научиха да викат “Горчиво!” с нас, въпреки че съвсем без да разбират какво означаваше това възклицание. Във връзка с ограмотяването им се наложи да изнасяме беседи по етническа култура и българска самобитност. Като разбраха обаче, че този възглас имаше и някакво реално значение в живота, те започнаха още по-възторжено да реват...

Междувременно с един мой побратим (македонец по географски произход и по душа натурален българин…) прескочихме до близкия хоремаг, че да си вземем някой по-сполучлив втвърдител – винено-бирените доставки на ресторанта се оказаха с недостатъчни конски сили за балканската ни и пословична вездесъщност. Завърнахме се с по едно литрово пищоФче водка, чието вътрешно съдържание и доволно количество даде нов, мощен тласък на сватбарския дух и моабета като цяло.

Така, при пълен триумф и всенародно опиянение завърши този тропулак и весела дандания. Постепенно започнахме да се изнасяме от ресторанта, обаче комай само младоженците бързаха да напуснат залата (навярно искаха да си легнат час по-скоро - което от една страна е разбираемо, но пък не е и оправдано да си зарежеш софрата само заради едната п****ка; почивка имах предвид, бре серсеми – вие какво помислихте с долното си подсъзнание, а?...). Докато обаче чакахме разните среднощни таксита да идват, че да ни прибират и извозват обратно към мотела, на полянката току пред ресторантчето се разрази едно истинско градинско увеселение - с възрожденските му песни, с химни, псалмове и военни маршове, с много песни от фолклора и домашния ни бит; получи се нещо съвсем непринудено, без репетиции и предварителни уговорки – досущ като на “Златният Орфей”, но малко по-изискано в художествен смисъл. В хода на конкурса се оказа, че и певческата група от Мелбърн е доста силна, с добре изразен и подчертан интерес към хубавата и звучна пиянска или мръсна (пардон...) песен. Най-накрая и нашето шибано такси дойде, та ни разтури хоровата капела - в 02:30 вече призори ни стовари в двора на хотела ни живи, ни мъртви. Разпределихме се по каютите - ние с Цецови си казахме последните за дългия ден лакърдии и направихме кратък анализ на мероприятието преди и ние да си легнем като утрепани от градушката житни класове. “Калинките” отдавна вече спяха, изморени от емоции, впечатления, много лудуване и игри. Едната “калинка” преспа за кратко още в ресторанта, на ръцете и в скута на баба си Мима от Габрово, обаче наш’то диване не рачи да се спре дори за миг. Носеше се като бясна из ресторанта и все около булката и младоженика се въртеше. И двата чифта чорапогащи бяха станали на парцали и конците им висяха отвред (според мен тези изделия специално за децата трябва да ги плетат от стоманена тел, че да издържат по-дълго време) - язък дето сутринта 5 човека обикаляхме улиците на Хобарт в продължение на 5 часа, че да им ги купим уж нови-новинички. Ама и те на това скачане и вилнеене - от тенекия да бяха, пак щяха да се съдерат.

На другата сутрин част от приятелите ни си тръгнаха по-рано за Мелбърн - ние също станахме с подчертана неохота, за да освободим стаите. С останалите от групата ходихме да изпием по кафе и да закусим, че алкохолният глад ме бе обладал за пореден път – идеше ми да изям цяло прасе или поне един вагон с пържени яйца на очи. Взехме си “довиждане” с тях и с Цецови, с бабите и всеки пое по своите си пътища. Доста са тъжни тези пусти раздели, констатирам - особено пък след такива приятни мигове, които изживяхме всички заедно, макар и само за няколко дни... Сега ще ни останат единствено само снимките и филмите като най-скъп спомен от това така вълнуващо и мило събитие. Дано и занапред да можем да се виждаме с тези прекрасни хора, с повод или без повод - независимо къде и на чия територия, важното е да сме заедно...

Нашето пребиваване в Тасмания обаче продължи и в понеделник, тъй като полетът на обратния ни самолет беше чак за вечерта, според чието разписание ние имахме достатъчно време да пообиколим района. Колата също трябваше да връщаме тогава, така че имахме всички предпоставки да продължим с посещенията си по тъдявашните забележителности. Времето беше сравнително хубаво, но макар тихо и спокойно, нямаше тази кристално чиста видимост от предишния ден. Облаците падаха някак си ниско, гледката към съседните върхове ту изчезваше, ту се появяваше – така или иначе ние решихме да отидем на предварително заплануваните от нас места, защото друг път едва ли щяхме да имаме тази прекрасна възможност за подобна екскурзия.

Като начало се качихме на един хълм, разположен точно над града, който аз носталгично веднага оприличих на нашенските, добре познатите на габровци Петкова Нива или Градище. Горе на баира нямаше нищо друго, освен един хубав парк, някаква кула на съобщенията (за мобилните телефони), задължителното кафене-ресторант и чудно красива гледка надолу към морето. Ванеса заспа още в колата по пътя към възвишението и уж я оставихме да спи на чист въздух, докато ние с майка ѝ се разхождахме из алеите като две влюбени гургулици - ама малкото шимпанзе ни надуши, че сме го зарязали само и тутакси скочи да ни търси. Мирът, спокойствието и тишината отново бяха нарушени от хиляди въпроси, безсмислени отговори и заканителни подвиквания.

Това бърдо, на което се бяхме качили по случайност, всъщност се оказа не мястото, към което се бяхме насочили и което също много искахме да видим. От подножието в града се виждаше един много внушителен връх, също с някаква кула, но далеч по-висок от този, на който вече бяхме стъпили. Бърза справка с по-запознатите от района показа, че всъщност това е най-високият връх на Тасмания – вр. Уелингтън, имащ идентично наименование, както столицата на Нова Зеландия – Wellington; явно кръстени на една и съща историческа личност. Както и да е - ние в кафенето попитахме как се отива баш до същинския връх и хората любезно ни обясниха. И независимо, че въпросният връх се намира уж в самия град (или поне така ни изглеждаше, като се гледа от площада), отиването баш до горе се оказа по трасе, дълго 20 км - някакъв страхотен път; хем тесен, хем стръмен, хем наситен с множество остри завои! Един обикновен “Запорожец” там не може да излезе посмъртно, освен ако не му поливаш мотора с вода от време на време или пък не е през зимата в снега, че да не загрява чак толкоз по баира. Пълзяхме нагоре като мравки близо час, докато най-после се озовахме на върха, в една чудата лунна обстановка. Казвам “лунна”, защото там горе освен скали и камънаци, нямаше абсолютно нищо друго. Е, като изключим нашенските клекове и храсти, с каквито е осеяно билото към вр. Ботев, това всъщност беше всичко...

Отначало аз поех сам да опознавам местността – като стар, изпечен планинар и турист, жаден за приключения и горски преходи. Моите “героини” изпозаспаха, а пък особено след като спрях горе, на този кристално чист въздух. В колата беше топло и приятно, защото докато катерихме баира небето над нас се проясни, та дори и слънцето се показа - намирахме се току над облаците, на 1270 м надморска височина. На това място вече обстановката хептен ми напомни на вр. Ботев, който аз неслучайно споменах напред: и кулата, и заобикалящата среда - всичко това поразително много приличаше за нашенските планини и върхове. Пристегнах каиша, вдигнах яката на ямурлука и хайде – хукнах по пътечките. А пък времето за наш късмет се улучи чудно – хора, които многократно са се качвали там, с надеждата да видят нещо разправяха, че времето обикновено е било все такова, че дори и от колите си да не могат да излязат. Или свиреп вятър ще духа, или леден дъжд ще вали, или просто пътят ще бъде затворен на места, поради навявания от сняг. Горе има нещо като заслон, със снимки от туристи и очевидци на природните капризи по върха. Имаше едни, тръгнали отдолу да се катерят в жегата през лятото само по едни джапанки и камизолки – като стигнали горе обаче ги навалял такъв сняг, че идвали да ги прибират с хеликоптер; други се снимали на ски, а пък по къси гащи! Ама какво ли има да се учудвам? - нали помня как ни валя снега по Коледа преди няколко години, когато ходихме в Девонпорт (Devonport) на гости при Цецови. Хем там е къде по-близо към нас, на около 400 км от Хобарт по посока към Екватора (само че доста далече от него...). А тези тука, в тоя Хобарт – човек има чувството, че ако се покатери на кулата, защото е по-височка, от там вече определено може да види белите мечки и моржовете как се пързалят по ледниците на Южния Полюс!

Ходих, разхождах се из района - дълго време не можах да намеря информация за височината на този връх. Питах едни хора, ама и те не ми дадоха точната му мярка със сигурност. На края, след като го извъртях целия, от другата му страна имаше една табелка, че там прочетох повече информация. Заснех и доста богат филмов материал, въпреки че кадрите не станаха от най-идеалните поради неясното време. Слънцето уж се подаде за миг - докато се наглася да снимам и облаците пак се сгромолясаха отгоре ми. Ако това им беше “идеалното” време, представям си пък какво би било наистина лошото...

Таман почнах да се прибирам към паркинга и гледам, че Даниела и Ванеса бяха излезли вече; наспали се, та и те хукнали да се разтъпкват по камънака. Хайде, аз направих още един тур с тях, че да не са сами - да им служа за екскурзовод, съгласно информацията, която събрах до тогава. Доста време утрепахме на този връх, ама то пък и какво ли друго да бяхме правили? Поне се надишахме на чист въздух, понаправихме си доста снимки и не след дълго започнахме да се ориентираме към слизане и придвижване към летището.

Дали от сутрешното кафе из червата ми, дали не беше от закуската, която излапах настървено или просто от чистия въздух на високото - не знам, но по едно време като ми се дохожда горе по нуждата, ама в най-острата си форма! Добре пак, че добри и съвестни люде издигнали на върха клозет - величествен като храм на Буда. Напъхах се тутакси в една от секциите му по тревога, та издълбоко си оставих “визитната картичка” и на това място от света (че аз къде ли не съм бил и къде ли не съм се резилил?...). А за да не съм съвсем капо, от там си взех и един много интересен камък, покрит с мъх, лишеи - трябва да има барем милион години възраст най-малко, така като го гледам! Нали наоколо са горели всякакви вулкани, после морето се е дръпнало и така са се образували тези земи, преди има-няма 40-50 милиона години, според учените... Та си взех едно камиче за спомен и от тази географска точка - за компенсация на “материала”, дето им оставих в тоалетната (ама аз от поляната го взех камъка, бре – вие да не помислихте, че от кенефа им съм го откъртил)...

След като се налудувахме, наснимахме, находихме и въобще видяхме всичко възможно на върха, а и предвид че времето също вече беше напреднало, ориентирахме се бавно за слизане надолу към града и постепенно отправяне по посока на летището. На едно място подхапнахме повторно (че аз след това “освобождение” пак бях огладнял – изглежда страданието ми се изражда в хронично); разходихме се още малко и в 17:00 вече бяхме на мястото, където трябваше да върнем колата. Налях им я до горе с бензин (както е и по условията - вземаш я пълна, връщаш я пълна, без значение колко километра си минал...); само пресякохме улицата и се озовахме в чакалнята на въздушната гара. Самолетът ни беше чак в 18:30, та се наложи доста да почакаме на скамейките. После за час и нещо се изсипахме в Мелбърн, от където взехме друг аероплан за Бризбън – след други два часа и малко отгоре кацнахме окончателно. С едно такси и срещу $25 отидохме до Дарина и Игор, където пък ни чакаше моята кола. Само се обадихме на Дарина, че идваме да си я вземем и потеглихме към нас, защото бяхме вече достатъчно окъснели. Друг час мина в сухопътно пътуване, отделно от въздухоплаването и най-после пристигнахме в къщи... Беше станало вече 22:30 и направо от вратата се хвърлихме в кревата...

От там насетне, седмицата я описах онзи ден. В събота имахме урок, както обикновено. После пък Неничко дойде и изкарахме почти целия ден заедно. Ходихме по пазар, та в общата сметка за нашето домакинство, взех някои неща и за неговото. От къщи също му дадохме някои спасителни провизии. Много искахме да остане с нас и вечерта, но той като си науми нещо, та нищо не е в състояние да го разкандърдиса. Щели да ходят с бандата на някакво парти с басейн, гаджета и т.н - амчи той да не е луд, та да остане с нас, пенсионерите?

Така-а, стигнах вече и до празненството за рождения ден на Ванеса. Един по един нашите гости взеха да пристигат. Бяхме разстлали масите на двора, опънах чадъра над тях и градинското ни увеселение доби пълния си ход. Даниела беше готвила дроб-сърма, но за тез дето им се повдига от тая манджа, имаше кюфтенца и пилешки мръвчици на скара. Изкарахме много весело, както обикновено. Децата си играха, духаха свещи, ядоха торти. Постепенно едни по едни гостите взеха да си разотиват. На края останаха Емо с Роси и докторите, защото децата бяха вече заспали - кое където свари, по миндери и столове. Нашето тържество продължи кажи-речи до сутринта; докторите по някое време си тръгнаха, но Емо и Роси останаха да спят у дома с малката. Жените легнаха в 03:30, а ние с Емо бистрихме политиката до 04:30 и чак тогава легнахме. Спахме всички до обяд и станахме да направим разбор на вечерта с по една-две бири за отскок. Емо ми показа как да си възстановя функциите на компютъра, с които записвах видеокасетите. Сега вече всичко е добре и в пълна изправност. Още вечерта даже записах една касетка, сглобих един домашен филм с разнородни кадри от всякъде. Основните моменти в него са едни записи с изпълнения на Ванеса, а за сюжет послужи екскурзията ни до Тасмания и по-специално сватбата на Гергана. Както вече споменах и по телефона - чакам снимковите и филмови материали от другите репортери, за да мога да събера един цялостен филм за това грандиозно събитие, с такъв масов отзвук – не само тук в Австралия, но и в родната България.

След бурните почивни дни, служебната седмица започна много вяло и тромаво. Добре че нямам много зор на работа, та да си видя моите лични дела. Вчера новата кола на Даниела беше на ремонт - онези нещо пренастройвали компютъра на вратите и се отървахме само със $110 масраф. Обаче огледалото в купето също не е добре и търся друго на старо, от някои авто-гробища. Добре ама такива “млади” коли като тая не мрат често и изборът е изключително нищожен – особено пък предвид и европейският ѝ джинс. Намерил съм на едно място – хайваните искат обаче $195 за втора употреба! Зави ми се свят като ми казаха сумата, но пък изпаднах в мълчалив и депресиращ шок, когато ми съобщиха цената на оригиналното огледало за Фолксваген – шибаните $645.45!!! Хайде, за 45-те цента на края чак толкоз не ме заболя, но пък получих световъртеж и сърцебиене като чух за доларите отпред! Не знам още какво ще предприема - на електронния търг има едно такова огледало, но то не се знае колко души ще се бием за него и кой знае колко нагоре ще му отиде цената; другата алтернатива е онова от $195 (като то също не се знае в какво състояние се намира - колата още не беше пристигнала в работилницата, от която ще го свалят евентуално...). Само едно нещо знам със сигурност - че за ново няма да дам половин торба с пари, та чудо да стане; по-скоро ще откача едно от тоалетката, в което Даниела се оглежда всяка сутрин. Още не съм решил какво да правя – за пореден път съм изправен пред стръмни препятствия, които могат да се заобиколят единствено с по-дебели плащания...

Снощи се хванах отново да направя един пълен комплект с филмите от Америка. Необяснима е причината, заради която оригиналният звук се губи от записа. Снощи, след разговора ни с татко, нарочно проверих и основния материал в компютъра, както и диска, на който го записвам. Навсякъде имаше звук - ясен и силен като планински ручей! Но нищо, де - правя последен опит и това ще е; ако и сега не е добре, явно аз нищо не мога да направя от тукашното звукозаписно и видео студио. “Повредата не е в нашия телевизор”, ами във вашия май... Но много скоро и това ще се докаже - аз най-вероятно другата седмица ще изпратя колетче с дисковете и настоящото писмо.

Насрещните ми планове не са особено богати на събития, въпреки че и такива не липсват. Ето, в събота вечерта например сме канени на гости у Мария и Краси за рождените им дни. Те и двамата са родени през един ден (съответно на 06 и 07 Март, мисля че беше или на 08 и 09 - едно от двете). Но тази година повечето внимание, целувки и подаръци ще отнесе майстор Краси, който навършва 50 лазарника! Така че партито у тях на двора ще бъде повечето в негова чест, но и Мария ще намаже покрай него. Очаквам да се видим с наши общи познати и приятели - те имат едно белгийско семейство, с които като посръбна си говоря на френски (ухажвам доста интензивно белгийката, докато в същото време белгиецът се налива като прасе; с Краси сме ѝ метнали окото да я ощастливим, ама сигурно само той ще я опърли, защото аз отдавна вече не съм такъв – ех, а пък какъв бях само едно време…). Очертава се да бъдем международна компания и както винаги, сигурен съм, че ще изкараме доста весело. Ние ще спим у тях и на другия ден отиваме на концерт на Ванеса – тя ще свири в същата катедрала, където точно преди година свири на вашата годишнина от сватбата и баш навръх Великден! Няма по-велики от тези дати, всичките взети заедно.

Та, това са близките планове – а за по-далечните ще пръскам информация допълнително; нека да понаближат малко. За сега, довиждане и до нови срещи във виртуалния ефир...

23.03.2009 – Ох-х, днес пак е понеделник и аз за пореден път пропуснах да представя обобщителното за миналата седмица резюме, което обикновено нахвърлям в петъчните дни. Не помня даже и с какво се увъртях - май нещо с Янко си обменяхме мисли. Не бях много зает на работа, та се занимавах с всяко друго нещо, ама не и с писане на писма. Отложих тази дейност за днешния ден, с надеждата, че ще имам повече събития и факти за описване.

В петък щом си дойдох от работа и забавленията ми започнаха още от вратата. Първо мелих месо за кайма - Неничко искаше да му направим супа топчета (която той буквално обожава), та като се видим да му я дадем. Ядосвах се с машинката (месомелачката), защото ножчето ѝ се е изхабило до такава степен, че вместо да кълца месото, то направо го мачка и го прави на пихтия. Бях се омазал вече достатъчно много, че да развивам отпред, да го вадя и да го точа на шмиргела. Спомням си, че едно подобно го точих по този примитивен начин и стана много успешно - обаче явно, че е било на другата машинка. Ние имаме две – произходът на едната е още от България; навремето я бях купувал на госпожата като подарък за един 08 Март, а пък тя хич не се беше и докосвала до нея. Подобно, за един друг неин празник ѝ бях подарил акумулатор за колата, а на някакъв трети получи чифт гуми за Трабанта. Обсипвах я с подаръци, а пък тя - неблагодарно същество такова... Както и да е – исках да кажа, че понеже ножчето и на тази машинка се беше изтъпило до неузнаваемост, та реших да го наточа на шмиргела; вече сам се похвалих, че преди време опитът ми се увенча с успех и аз останах много горд от себе си, след като дори и понятие си нямам от режещи инструменти, ъгли на заточване и останалите щуротии, които учихме по някакъв идиотски предмет, който хич не спадаше към любимите ми в института (така, както обичах физическото, например). Изглежда бях забравил на коя машинка ножчето съм точил, защото този баят ме измори и изнерви. Нея пък си я влача от Newcastle - някакви хора я бяха изхвърлили пред тях и аз я прибрах най-акуратно, за да ѝ поднеса на тепсия втория шанс в живота. До съвсем скоро работеше много добре, но у нас експлоатацията на месомелачките е доста интензивна, защото често ползваме тези уникални кухненски съоръжения. Напоследък даже мислехме да си купим една електрическа, както правят всички по-модерни хора – разкандърдисах се обаче, защото се опасявам, че няма да ѝ издържи мотора на тази бясна употреба в нашето домакинство; за сега ще продължавам да въртя на ръка – специално дясната ми е добре развита още от казармата, чрез която често опреснявах спомените си ту за една, ту пък за друга булчица или съученичка моя, с която съм “общувал” под юрганите…

Докато аз се борих с мръвките и месомелачката, малкото репетираше за концерта си в неделя. Даниела пък се занимаваше с разни други готварски дейности, защото бяхме обещали да занесем руска салата и млин на тържеството у Мария и Краси в събота. Та и тя (Даниела, де…) допълнително ми се вреше из ръцете, от което кухнята ни пак се оказа “тясна за мойта душа” – а пък аз там обичам да съм си съвсем насаме, като в клозет...

Едва към 20:30 успяхме да приключим със служебните ангажименти по домакинството; междувременно поприказвахме с вас по телефона и Ванеса легна, та поне единият дразнител се куртулиса. Салатата отдавна беше нарязана, но до нея стигнахме току 21:00 вече беше наближило. Запалихме свещ на масата, запалихме кандилото в иконостаса на стената и най-после седнахме да почетем паметта на милия ми дядо Ангел. На тази дата (20 Март…), аз всяка година по отколешна традиция отдавам своята най-дълбока почит към оногова, комуто с цялото си достойнство нося и трите имена. Е, вярно че заради червената комуноидна измет, която ни тъпка в продължение на години отнесох тези имена на майната си чак - през девет планини, та в десетата и обвих най-близките си в дълбока скръб и мъка, загърбвайки род, Родина и домашен уют. Но пък, виж - разстоянието по никакъв начин не ми попречи да обичам онези, които заслужават моята гореща и изпепеляваща любов, поднасяйки в същото време тоталното си душевно омерзение към другите, станали виновни за този необратим процес. Алоу, последните – и на вас да ви еба майката! Прокажени бъдете и трижди проклети!...

На другия ден кошерът отново се разбуни рано - Ванеса стана да свири преди урока, аз отидох да тегля пари от банката за учителката и за някои дребни покупки, а Даниела постепенно започна да осъзнава колко работа я чакаше през деня, та и тя се надигна едвам-едвам из постелите...

Като се прибрах имах време само за една експресна майонеза да разбъркам, да изплакна едни чинии от вечерта, да обеля яйцата и картофите за руската салата и до този момент учителката пристигна - завари ме на мивката, за срамотиите; какво ли би си помислила жената за мен и коя ли пък част от това нямаше да бъде вярна? Предният ден бях уговорил колата на Дани да мине през един сервиз, специализиран за автоматични скоростни кутии. Имаме големи съмнения за новия Фолксваген, че нещо не му е добре механизма, който превключва предавките. Между 2-ра и 3-та скорост, във възходящ ред се получава едно придърпване, едно “хлъцване”, което може би да е нормално, но пък може и да не е. От едно място ни казаха, че ремонтът ще струва между 3 и 5 хиляди долара. Тези вчерашните не бяха по-снизходителни и също ни зашиха с подобни суми. Всички гадаят обаче и никой не може със сигурност да каже: къде и каква е повредата, ако я има въобще. А за да видят, трябвало да разглобят половината кола и последната да им стои в сервиза една седмица. А това са все неща, невъзможни да се случат предвид нашето натоварване и строг дневен режим. Момчето, което кара колата онзи ден не се усъмни за някакви драстични повреди, въпреки че той също забеляза това придърпване. Решихме, че Даниела днес ще им я закара повторно, за да я погледнат и останалите специалисти от сервиза. Като свърших работата с тях, на връщане минах през няколко тържища, от където си купих дребни, но радващи многострадалната ми душа нещица. Най-накрая и аз се прибрах по обяд. Заловихме се със свиренето; аз имах и малко работа на компютъра, която също трябваше да свърша - така стана 16:30, когато излязохме. Минах през едно училище само да гласувам и отидохме у Мария и Краси (Даниела беше свършила тази обществена дейност още сутринта- всички обаче чакаха моя глас, за да спечелят)...

По това време у тях все още нямаше много хора, но постепенно дворът им се изпълни с народ и глъчка. Изкарахме много весело – на края всички си заминаха, а ние си чесахме езиците до 04:00 сутринта. Ако ме питате обаче нещо за белгийката, трябва да ви разочаровам: нямам никакви подвизи и завоевания, с които да се похваля; оставям я на майстор Краси, нека той да се боричка с нея – аз нали казах, че вече не съм “такъв”…

Всички спахме у Мария и на другия ден отидохме на концерта. Заради последните генерални репетиции на Ванеса, трябваше да бъдем там още в 13:30. Тя имаше да се представи с две неща - една пиеса за пиано и една песен за орган. На репетициите детето свири много хубаво, учудващо хубаво дори - специално парчето на пианото. Обаче на самия концерт Неси малко се стъписа и изтърва едни клавиши. Но аз оценявам трудния преход от нейния инструмент в къщи и свиренето на истинско пиано в катедралата - разликата между тях е колкото от небето до земята, а приликата е само, че и в двата случая клавишите им са бели и черни. Но пък подхода и натискането им - въобще техниката, с която се свири е коренно противоположна и това доведе до известно объркване. Разбира се, едва ли много от присъстващите забелязаха тези малки грешки на Ванеса, но все пак – достатъчно беше, че аз ги чух. Ако тя имаше на разположение малко повече време да тренира на това пиано, вероятно представянето ѝ щеше да бъде доста по-успешно. Иначе песента на органа беше добре, въпреки че и там Ванеса бе поставена пред сериозно изпитание поради големите различия на инструментите. Като общо обаче представянето ѝ беше повече от добро – в случая аз оценявам факта със свиренето на непознати музикални инструменти. Ванеса все още няма тази рутина, та на каквото и да седне, да засвири свободно. Надяваме се, че с времето тя и това свойство ще добие. Независимо от объркването на клавишите, тя пак беше най-добрата от всички останали изпълнители - без разбира се да я сравнявам с едно друго детенце, което е преминало през всичките 8 музикални класа с пиано, успешно беше положило изпита си и на този форум се представи блестящо. Все пак разлика от 3-4 години е чувствителна за тази възраст и в тази сфера.

Емо и Роси също дойдоха на концерта - малката Моника искала да види и чуе как свири Ванеса, че и тя имала намерения да учи музика. Желязко ѝ бил подарил някаква малка йоника, с което поставил началото на нейните мераци. След представлението купихме на децата по един отровен Макдоналдс, ние ядохме по един сладолед и се върнахме обратно у Мария и Краси. Беше станало и време за вечеря, та решихме да доядем остатъците от гуляят предишната вечер. В 20:30 си бяхме вече по леглата, след скиторенето ни през почивните дни.

В къщи бях оставил компютъра да работи съвместно с една специална програма, която поддържа автоматично наддаването до предварително определена сума на електронния търг. С радост установих, че сме спечелили огледалото за Фолксвагена на Даниела, чието оригинално беше повредено (вече би трябвало и за него да се изразявам с прозвището “шибаният” – няма да съм много далеч от истинските си чувства и усещания, които почнах да питая напоследък към това, уж германско возило…). После и аз легнах - помъчих се да остана буден заради някакъв филм по телевизията, но това беше невъзможно; умората ме повали почти мигновено...

24.03.2009 - Гледам, че в последните си редове вчера съм споменал нещо (предимно майката…) и за този, станал проклет вече Фолксваген на Даниела. Много хубава кола е някак си по принцип, но е страшно усложнен, с много датчици, броячи, компютри и каква ли не още техника, за която ние още не сме дорасли или пък сме “презрели” вече. Основният ѝ кусур, с който най-вероятно сме я взели поначало, е автоматичното превключване на скоростите и по-специално преминаването от 2-ра на 3-та предавка. Получава се едно хлъцване точно в този момент, за което може да има хиляди причини. Този дефект не бил изолиран случай, но съгласно мненията, изразени от други собственици на такива коли, причините били най-разнообразни: начин на шофиране, каприз към нивото на маслото в скоростната кутия, къде се намират оборотите на двигателя точно в този момент, вискозитета на маслото вътре - мога да изброявам до довечера причини и следствия. От сервиза казват, че проблемът може да се оправи с подмяната на някой от множеството соленоиди и хидравлични агрегати, които управляват цялата механика. Обаче това е свързано с оставяне на колата за няколко дни при тях, отделно от една солидна сметка, която може да набъбне от още много странични фактори. Та и ние не знаем какво да правим - нито да я продаваме, нито да я пазим - такъв таралеж в гащите си сложих в последно време, дето скоро не бях имал; по-лошо и от пучите въшки. А пък и Даниелчето, нали не е научено да премълчава и да си стиска устата затворена, все ги ръси едни насреща ми - хем харесва колата, ама и голям боклук била! Абе главо дървена и шопска! - що не вземеш, па да помълчиш малко, че тогаз да видим какво ще става по-подир? Аз постоянно ѝ организирам срещи с разни механици, ту в един гараж, ту в друг - навсякъде си връзват гащите и казват, че докато не отворят карантията на колата, не могат да кажат какво ѝ има и колко ще струва евентуалният ѝ ремонт. Амчи то и аз знам така - като я вдигнат на хидравлика, да махнат капака отдолу и да погледнат релетата. Ама преди това трябва маслото да източат, да се цапат, а тарифата им е $122.50 на час! То не че самият механик взема цялата сума, но поне толкова свлича сервиза от гърба на бедния си и прост клиент. И после му разказват една легенда, украсена, напудрена, че и списък може да му дадат даже - колко много дейности са извършили, за да набъбне така сметката. На края ще ти дадат да разбереш, че дори евтино си се отървал, да речем само с $3500 масраф, щото пък ако било еди-какво си станало, щяло да ти струва и много повече. Ама аз ли не ги знам тез циркове и театри, бре? - аз ли самият не съм участвал в подобни сценки и на кого ги разправят те тези изтъркани сценарии? Но нищо, де - ние за сега само проучваме въпроса тук и там, докато вземем крайното решение; а то най-вероятно ще бъде да си я караме така колцата и да чакаме да видим кога, аджеба и дали ще спре сама. Това, дето го разправят старите хора за мъжкото дупе, че само веднъж се ебяло – е, да знаете сега, че вярно думат…

Неничко също не може да продаде старата ни кола. Цената ѝ не е висока, но сега в тая сложна икономическа обстановка на стагнация, последното нещо което хората си купуват е кола (та някои пари за хляб нямат даже, какво остава за други стоки). Онзи ден влязох в супермаркета - доста време не се бях интересувал от цените на продуктите. Направи ми впечатление, че картончетата по рафтовете бяха едни новички, лъскавки таквиз – направо да ги изядеш! А пък те им натургали и нови цифри на всичкото отгоре вагабонтите - естествено по-високи от старите. То не, че нас ни притесняват (за момента...), но все пак забелязва се едно повсеместно увеличение на всичко, което се търгува с пари (а аз съм чувал, че само въздухът за сега е останал безплатен).

Онзи ден и изборите загубихме (пак...), така че развиделяване не се очаква в скоро време. Тогава имаше щатски избори и сегашната премиерка спечели убедителна преднина пред нашите демократи. А пък на нея властта ѝ я отстъпи предишния ни премиер (от същата червена работническо-селска партия), който за да не влезе в затвора заради корупция и други политико-икономически далавери, замина с парите да ги препира в Америка. Остави я тази да се оправя с бакиите му и тя дори преждевременно предизвика тези избори. Като че ли на народа баш сега му трябваха и се чудеха къде да похарчат милионите за шибаната си предизборна кампания. Така че нашият щат остава да бъде “червен” за мандат от още 3 години; държавата като цяло също е “червена” - не знам дали има някой щат, който да е “син”. Главният кормчия на държавата е един екскурзиант, дето навремето и Тато щеше да му завиди за похожденията. Мине се не мине някое време - и хайде, затътри си задника на някъде. В момента е на работно посещение за две седмици в Америка - ще се съветват с новия им Президент как Австралия най-безболезнено да премине през Световната криза. Ама те и нашите са си за бой, де – опозиционният ни лидер на партията губи гласовете в 3 поредни избора; това са близо 12 години. Амчи сменете го бре, дейба и дебилите ви тъпи! Турете някой друг, нов – аз ли да ви уча на акъл и политика! Явно, че по някакви причини това лице не е удобно/изгодно, симпатично дори на тоз народ и хората не го щат! Толкоз ли нямаше някой друг представител, по-интересен? - какъвто и да е, но поне различен от този. За да те отхвърлят хората в три поредни мандата, значи нещо куца там – трябва значи да го оправят! А те – не; един и същи лидер вече се мъдри начело на партията от толкова много години! С последните си въжделения исках да подчертая, че политическите каши навсякъде са едни и същи; навред по света кокалът е еднакво сладък - сигурно по това и всичките си приличат...

Та, ей такива размишления ми се въртят из кратуната - малкото не свири добре и само се лигави; големият пък няма работа и кой го знае какво прави по цял ден. Даниела заминава за Аделаида през ваканцията на Ванеса (следващата, зимната - сега след седмица-две е Великденската...), защото през Юни Сашкови чакат второто бебе. В същото време аз се опитвам да организирам 50-тия си юбилеен рожден ден по възможно най-скромен начин. Обаче имам 50 човека (с дечурлигата...), които баш на тоя свят ден не мога да не поканя и не мога да пренебрегна никого като приятел. Везните ще наклонят към отиване на ресторант съвсем близко до нас, който е собственост на една българка с мъжа си. Членовете на бандата ни от скоро се познават с тези хора и на няколко пъти даже са ѝ правили изненадващи десанти. Те ще разрешат поне напитките да вкараме вътре, но храната сигурно ще я организира и предложи тя. В най-скоро време ние също ще направим едно предварително проучване на заведението (под формата на посещението му), за да разберем кое как ще става и за какъв масраф да си глася кесията. Е, нали пък човек само веднъж става на 50 години – допустимо е да похарчи някой грош горница, ама все пак ако може да мине по-тънко, също няма да е лошо. Аз имах много грандиозна идея да посрещаме юбилея заедно с всички вас в Габрово - в Страноприемницата или в Механата; на Етъра или горе на Манастира; където и да е. Обаче сега с тази нова работа толкова много отпуск не мога да взема, а и нали Ванеса непрекъснато ходи на училище. На нас ни трябват минимум 5-6 седмици за един такъв престой в България, защото пък за по-малко време просто не е оправдано да се потрошат толкова много средства...

26.03.2009 - Наближава краят и на тази седмица. За утре вечер сме поканили Уоли и Нолин на вечеря. Поводът е пак рождения ден на Ванеса, въпреки че той мина отдавна. Ама и ние бяхме доста увъртени с други дейности и хá днес, хá утре - все щяхме да се събираме и все нещо става, че да осуети празненството ни. Рон и Роз все още са в Нова Зеландия – те заминаха на обиколка почти по нашия маршрут. Бяхме се разбрали, като се завърнат по живо по здраво, че да се съберем и с тях, да обменим впечатления и преживявания. Сигурно още поне 1-2 седмици ще изкарат там, защото те ще ходят и при роднините си на северния остров.

Онази вечер Ваня ми се обади, че се нагласили с бат’ Бранко да ходят едни светещи червеи да гледат - в балканите над нас и горите тъмни тилилейски. Аз не знаех каква е обстановката из дома и казах, че ще ѝ се обадя пак – тогава тъкмо се прибирах от работа и още пътувах по магистралата. Обаче мераците за тези “луминесцентни” червеи отдавна стоят у нас - още от Нова Зеландия, където щяхме да посещаваме една пещера с такива святкащи твари. Времето не беше много подходящо тогава и ние се отказахме, а специално Ванеса много искаше да ги види. Както и да е - там криво-ляво успяхме да отклоним атаките на малкото и подменихме тази атракция с разглеждането на шоколадовата фабрика. Та, като се прибрах, съобщавам триумфално и загадъчно на моите кокони, че аз отивам да гледам светещите червеи с Ваня и Бранко – нека Даниела да си чете книгата за любов и да се въргаля с нея по дивана, а Ванеса има уроци за учене и домашни за писане; башка свиренето. Отива само тоз, който си е свършил работата през деня. Добре де, ама те и двете гракнаха в един глас, че на тях също им се ходело да гледат червите, та се облякоха светкавично и ето ни вече на пътя.

Мястото е на 25 км нагоре из дебрите планински и на още 15-20 км от нас. Така че до горе стигнахме след близо час пътуване - Ваня, Бранко и Наталия вече бяха пристигнали и ни чакаха. Самата екскурзия беше планирана за 19:30, когато става съвсем тъмно и светещите гадинки могат по-лесно да се видят дори и с просто око. Имаше нарочен човек, който ни обясни историята на тези създания - от къде и как са произлезли. След това направихме и кратка разходка до едни скали, където тези живинки светеха като светулки. Само че нашенските светулки мигат, докато тези червеи светят с постоянна светлина - една зеленикава, фосфорна; беше много интересно. Докато трая експедицията из калта доста огладняхме, та им викам на Бранкови да се смъкваме у нас да доядем остатъците от хладилника. Така и стана - рязнахме някое доматче, удавено в олио и посипано със сол, та си стоплихме душите и с по някоя мастика, а те завалийките от дума на дума си тръгнаха чак в 12:30 посред нощ, докато ние с Даниела продължихме дебатите си и легнахме в 02:00. Разбрахме се в събота вечерта да отидем пък ние у тях, че те щели да имат и други гости - да станело още по-весело. Сега това тържество се яви малко непредвидено за нас, но пък е ужасно невъзпитано да откажеш покана от приятел; особено що се касае до ядене и пиене, а както вече за пореден път подчертавам – аз не съм толкова лош и не отказвам подобни мероприятия.

В неделя на обяд пък Янко ни е канил. Хем имал едно дърво за отрязване, хем и да се видим, че си домиляхме един на друг. Ще гледам и малко моя работа да посвърша - пратката ви трябва да подготвя, снимки едни имам да взема от Игор - утре с това ще се разправям. Онзи ден от една гаражна разпродажба купих два диска с концерти на някаква австралийска мъжка вокална група - много известна сред по-културната и възпитана част на средната възрастова група туземци, но не и за нас като по-долно качество човеци (специално аз). Чухме някои от изпълненията и Ванеса веднага каза, че те непременно ще се харесат на баба и дядо. Ето защо ги изпращам сега, заедно с оригиналните им обложки, въпреки че дисковете са без кутийки. Тях съм ги махнал нарочно, за да не им тежат на пощаджийките, докато си разнасят денковете и вързопите с писма...

Утре на работа ще разпечатам и статията – тя пак стана баят големичка, защото в нея съм дал доста писмени показания и като нивга съм я попреситил малко с подробни обяснения и излишни пояснения; надявам се, че прочитайки материала няколко пъти, всичко около нас ще ви стане съвсем ясно.

В събота ще бъдем заедно с Ели и Наско - сещате се навярно чрез писмата ми от миналото свършено време. Тогава бяхме много близки с тях, покрай Ани и Сашо. От онези години, едва на Новата година в клуба се видяхме повторно с тях; даже бяхме заедно у Васил и Албена, когато вие се прибрахте с Тони към нас, а ние останахме до по-късно. Той нали е в строителния бизнес, та ще го помоля да намери някаква обща работа за нашия пройдоха и нехранимайко. Синът на Атанас води някакъв много голям строителен обект - дано има нещо и за нашия калпазанин; да го наредим на хляб, че напоследък взе доста да го закъсва във финансово отношение.

Иначе други новости няма много - ние чакаме с нетърпение почивните дни, за да отидем малко настрани и да посменим домашната обстановка и околната среда. Преди това пък ще празнуваме рождения ден на Неничко - ще се опитаме да изкараме максимално приятно, доколкото това ще бъде възможно според неговото понижено заради безработицата настроение. Не му знам намеренията още - какви ще са му плановете, че да нагаждам и моите спрямо тях. Ще видим - като дойде, ще си покаже.

Аз обикновено към края на всяко писмо, усещайки краят му може би или кой знае по какви други причини, мозъкът ми блокира или пък се претоварва с мисли и поради това нищо смислено и съществено не мога да напиша. Ето, случаят и днес не е по-различен. Дремя ей тук на бюрото и се чудя с какво (по-напред…) да ви занимавам. Както и да е, маркирах поне основните моменти от малката житейска отсечка до сега - каквото има да става друго, то ще е от тук насетне.

Привършвам си вече безтегловната мисъл, слагам многоточието, защото историята продължава; поднасям традиционните си прегръдки, целувки, поздрави на близки и далечни, защото всички много ви обичам, а с това послание приключвам и тези редове - бъдете спокойни, само след няколко дни (още в понеделник) ще започна новите...

Целуваме ви и ви прегръщаме горещо, с много, много обич: Ангел, Даниела, Нено и Ванеса…

Март, 2009 – Австралия…

Писмо No 33 (I-III.2009) [#1]

Скъпи и прекрасни родители наши; приятели добри и неприятели - от зли, та още по-зли!

Отново настъпи времето, в което да започна нещо съвсем от начало. В конкретния случай това е поредното ми писмо, което подхващам от единия край, без да мога и да предположа дори кога и къде ще му бъде другият. Най-късно след месец-два вероятно пак ще гледам да изпратя нещичко, че иначе ще бъде много срамота за мен като добър и предан син, който и два реда не драсва на родителите си. Може това да стане дори по Нелито на Крумчо, която би трябвало да лети обратно за България на 07 Март. За сега нейната ситуация е малко неясна - поначало техните истории са доста заплетени и объркани, нещо като по версиите на Агата Кристи. В същото време ние приемаме всичко, което те ни кажат за меродавно и чиста монета, без да го подлагаме на съмнения и допълнителни разисквания. Така че от тази гледна точка все още не се знае дали точно тя ще бъде следващият ни презокеански “куриер”, но на този етап по-важно е да събера достатъчно богат материал за стенвестника, отколкото предварително да умуваме върху начина по пренасянето му през планини, земи и морета – последното ще се решава на място, съгласно създадените условия.

В по-глобален мащаб, като се извръщам леко назад във времето и прескоча една дълга отсечка от точно 10 години, виждам, че баш на днешният януарски ден му се бе паднала честта също да постави едно много ново и вълнуващо начало, а именно – денят, в който двамата с Даниела решихме да понесем хомота на живота, но вече заедно. Всъщност това съдбовно решението беше взето малко по-рано като хронология, но пък на днешния ден то беше приведено в изпълнение с пълната си сила е тежест. Всичко това, изразено с езика на поета би звучало нещо подобно на следното:

Като кратък миг отмина, сякаш таз декада -

в радост, в щастие и на края за подслада,

зарад’ любовта взаимна в тихия домашен мир,

довечера дваминка ще си спретнем малък пир!

Гости скъпи и честити ще дохождат от далек,

дето ни виелици ги спират, нито страшен пек -

‘сите ще ни идват дома на талази,

па си викам на акъла: “Господ виното дано опази!”

Глъч и врява ще се вдигнат до и през комина,

в знойно наше лято и през ваша люта зима!

И героят ваш, вече всинца ви добре познат,

хем и зор ще види, ама хем пък и рахат!

Хайде, стига вече сказки; доста стана реч -

тез розови листя да се посипват нека веч!

Наздравица с приятелите и в ръка - бокал,

да запеем дружно братя, всички във вокал!

Спирка... Точка... Край... Отбой...

С вас отново беше “Боревой”,

с пъклените планове за следващия си запой...

(двадесетий ден на първи месец Януарий, лето Господне 2009 - ако някой тук се е зачудил, коя пък е била днес точно датата на този мой необичаен поетично-романтичен порив)…

22.01.2009 - Ето че изминаха още няколко тягостни и мъчителни дни на мълчание, през които не остана време и възможност нито за писане, нито пък за обаждане по телефона. Онзи ден, точно на годишнината от нашето мирно и съвместно съжителство с Даниела, нещо ме удари литературната сачма по кухата кратуна и аз (съвсем непривично за мен…) се впуснах в необятната степна шир на художественото слово. Така, докато редих куплетите си един подир друг като мъниста от гердан и фактически стане дума за изтеклите почивни дни, времето на самата обедна почивка също изтече. За отбелязване е, че на това работно място доста трудно се правят по-удължени просрочки на определените минутки за прекъсване на трудовия процес (питате ме от какво съм недоволен, ли? – ами именно от това: че не мога да разтягам мизерния си половин час, който се полага само за обяд, до времетраенето на един двусериен филм да речем). Разпечатах предишното писмо на работа (с единствената благородна цел, да не си хабим мастилото у нас...), листите на което обаче още се помещават в дипломатическото ми куфарче, с което ходя на работа и което разхождам нагоре-надолу вече почти цяла седмица (в случая говоря за писмото, барабар с куфара).

В петък след работа излязохме из града на разходка и малко вечерни снимки с баба Донка. Малкото яде един сладолед (преди да изяде и боят, поради известно непослушание и прояви на непозволени детски капризи…), докато ние си разтъпкахме хубавичко краката и към 20:30 се прибрахме. В къщи направихме едно кратко, но много съдържателно тържество и покрай компанията на сладкодумната баба Донка, легнахме кажи-речи по първи петли.

На другата заран (вече събота, 17 Януари), ние с Ванеса зачакахме учителката ѝ по музика, а по-възрастните жени излязоха на пазар, разходки и други развлечения. Учителката обаче не дойде и даже взехме да се чудим - дали въобще е трябвало да идва, тъй като децата са все още във ваканция. Но пък докато чакахме, поне посвирихме добре с Ванеса. После тя отиде да се занимава с нейните си неща в стаята, а аз подготвих пакетчето, което вечерта трябваше да предам като отидем у Дарина и Игор. Вероятно някъде до тук съм споменал, че тя празнува рождения си ден в събота, на който форум бяхме канени почти всички малки, средни и големи цигани и циганета от катуна. На края обаче, от бързане и притеснения преди тръгването ни, аз в суматохата забравих пакетчето у нас, което уж трябваше да дам на майка ѝ. Ние тръгнахме с нашата кола, но първо отидохме у Мариана и Бранко – паркирахме я на улицата им, а на гостито заминахме с тяхната. Късно през нощта щяхме да се върнем да спим у тях, че пък на другата сутрин трябваше да отидем да се видим с Крумчови, които през това време бяха на почивка на един остров над Бризбън. Всичко стана точно както беше по плана; моабетът беше много весел, шумен и забавен – само до момента обаче, в който на портата не ни потропаха няколко каки от полицията, защото стрелките на часовника отдавна бяха подминали 02:00 посред нощ. Някой нахален натрапник от съседските къщи и жилищни блокове (вероятно някакъв неидентифициран и безполов веган, а нищо чудно и скопен въздържател…) сигурно се бе обадил, че му нарушаваме спокойствието с бясното си и лудешко, циганско веселие и ние тутакси трябваше да прекратим шумотевицата, за да не ни арестуват, та и да преспим в участъка. И добре, че все пак стана така с другарките полицейски служителки, защото в противен случай както се бяхме подкарали с хората и ръчениците, сигурно щяхме и да осъмнем (както обикновено в такива и подобни случаи).

Ние спахме у Мариана и Бранко, а на другата сутрин отидохме при Крум в хотела. На Валя синът с гаджето си също бяха там, а специално за целта той се беше подготвил и с едно златно пръстенче - на плажа, под палещите лъчи на тъдявашното слънце, завалията предложи в прав текст на приятелката си да се оженят (Господи и божества небесни! – спасете грешника; той сигурно не знае какво върши). Тя пък от своя страна, взела горката, че склонила още на първата му “покана” – нищо, че момата е само на 22, а той едвам навършил 21 годинки; нали казват, че за любовта възрастова граница нямало - ни долна, нито пък горна. Ние знаехме предварително, че ще има такъв сценарий и се бяхме натъкмили с годежни подаръци – ама досущ както си му е редът съгласно нашенските Християнски традиции. Горе на плочата, баш над последния етаж на хотела, по терасата имаше наредени нарочни маси, столове, скара и всички необходимости за едно тържество. Вдигнахме набързо дисагите там и на плочника започна друг моабет – той пък беше по случай годежа на младежите. Привечер по някое време излязохме покрай брега да се разходим, че да ни изветреят и главите от ракиите на Крумчо – малко по-късно (към 18:30) ние си тръгнахме и ги оставихме да шетат и да си почиват. От там до наше село имаше около час и половина-два път, та малко избързахме с прибирането си, за да не се притесняват излишно баба Донка и Ванеса, които не идваха с нас.

Мислех в понеделник или вторник след работа да се отбия до Игор и Дарина, че най-после да им оставя забравената в къщи пратка. Добре ама още на партито се разбра, че те в сряда (снощи) щели да ходят у Краси и Светла. Разгеле, викам си - ще отидем и ние, та хем ще се видим още веднъж, хем ще се повеселим за някой и друг час. Правех сметка тогава да предам, станалият прословут вече пакет за изпращане – е, да де, ама пак нещо не ми се получи. В понеделник вечерта се обади Деспина - жената на Боянчо от Мелбърн, които и друг път са ни идвали на гости. Те миличките, междувременно се разведоха, но ние поддържаме приятелските си отношения и с двамата, независимо от неприятната им семейна развръзка и драма (случва се и в най-добрите семейства – примери такива колкото щеш, но сега темата на разговора ни е друга). От нея разбрахме, че самата тя и нейното момченце, барабар с още три комшийски деца на техни много близки съграждани, са дошли за няколко дни при нас на море. Така единствената ни възможност да се видим се яви в понеделник вечерта - стъкнахме нещо за софрата, аз си дойдох от работа и тържеството започна. С тях не сме осъмвали, но пак стана 23:00, докато си легнем.

На другия ден споменах на Янко, че с Даниела имаме някаква кръгла годишнина и от дума на дума ги поканих да дойдат с Валя в къщи, за да се уважим по този повод. Ето ти го значи, пак тържество и пак досред нощиите. Беше много весело и приятно - баба Донка е чудесен събеседник и въобще ние с Янкови добре се забавлявахме, като че ли беше петък или събота, а не едва в средата на седмицата.

По някое време нашите гости си тръгнаха, а ние допродължихме юбилея, дорде отново не пропяха ранобудните петли. На другата сутрин аз отидох по-късно на работа, но “младоженката” беше на крак още в 05:30 за първата си смяна. Единствената ѝ утеха беше, че вечерта пък ние щяхме да сме на гости и че нямаше тя да шета, ами някоя друга (в случая Светла). Добре де, ама пак не, бре! – мамка му, омръзна ми вече! Вместо това, Крумчови се изтърсили баш по обед-следобед - уж на път за у тях, ама за по-направо се отбили през нас; демек, тръгнали за Пловдив, ама за по-пряко минали и през Варна... Ядосахме се малко, че с тяхното посещение изневиделица, нашите планове доста се объркват: първо нямаше къде да ги слагаме да спят по стаите из нас, след като те са толкова много народ, а пък и ние от своя страна имахме допълнителен посетител в лицето на баба Донка – въобще, създадоха се множество конфузни и напълно излишни ситуации. Поне да се бяха обадили че пристигат, знаейки, че самите ние вече имаме гост в къщи и те са башка 5 човека. За разлика от мен, който бях бесен до позеленяване и прежълтяване, Даниелчето доста хладнокръвно прие цялото това извънредно, почти катастрофално положение - кюфтенцата, които беше обещала да носи вечерта у Краси и Светла, стана така, че ги усвоихме у нас. А пък “дядовата ръкавичка” се пръскаше по шевовете си от посетители, ама какво да се прави... Ние хич не останахме очаровани от ненадейните вечерни посещения на Крумчови баш в този деликатен момент, но спирам с коментарите си до тук, понеже още не ми е минал бесът заради тяхната малко необмислена постъпка. Вярно, близки сме с тях много, ама пък и само ние да се съобразяваме с прищевките им – аре, нема нужда (както викат шопите)…

Налага се обаче временно да прекъсна мисълта си и чак утре да продължа с творбата, защото сега трябва да свърша нещо важно за общественото дело и за просперитета на фирмата, която пък ми плаща заплатата. Независимо, че това положение е много в дълбок разрез с моите лични интереси и мераци, в същото време се намира извън сферата на контрол, до която имам достъп; каквото каже шефът, това и става – да го чукат манафите, дано!...

23.01.2009 - Е, предишното ми писмо най-после вече е предадено и много скоро то ще полети към вас със скоростта на звука, която обикновено развиват самолетите, циркулиращи из въздушното пространство над главите ни. Снощи след работа отидох до Дарина, за да го дам на хората, които отпътуват нощес в 23:45 с някакъв полет до Сингапур; после летят до Германия и след ден и половина кацат на мегдана в с. Божурище (пардон – аерогарата на кв. Враждебна имах предвид). На тях също подарихме един часовник с релефа и формата на Австралия – същият подарък получиха и родителите на Янко, но пък сега не мога да си спомня: дали за вас имаше такъв или поне не изпратихме ли подобен армаган за някого? Върти ми се нещо из акъла, че Даниела съвсем наскоро ги откри тези часовници-сувенири, при една от разходките си с Янковите гости. Те често се виждаха с тях и излизаха заедно до тук-до таме – мисля, че тогава са видели тези артикули по дюкяните. Независимо че последните са правени в Китай (защо ли не се учудвам?...), настолните часовници се оказаха доста популярни и ефектни за подарък от тази част на света. По принцип има всякакви разновидности от тях като модели – със стрелки или пък без, с термометри, барометри, влагомери; големи, малки и средни – в зависимост от степента на близост между хората. Аз например толкова много си обичам приятелите, близките и роднините, че в дисагите си бих повлякъл часовници, големи колкото градския часовник, монтиран в кулата на Градския съвет. Ама пък де толкоз място из куфарите и по аеропланите?...

Нямаме някакви особени планове за предстоящите почивни дни - довечера ще се занимавам със записи на дискове за баба Донка. Тя много хареса някои от нашите концерти, които вие сте ни изпращали. На Жоро в Аделаида трябва да запиша няколко диска също - по-специално тези с филмите на Луи Дьо Фюнес. А като пристигне и концерта на Лили Иванова, него вече ще му го запиша обезателно, защото той е неин много голям и страстен почитател – каже ли “ЛилитУ”, та чак медовина му потича из устата. Утре сутринта вече учителката на Ванеса възобновява уроците за тази година; след урока най-вероятно ще изляза да купя телевизора. Онези от застраховката платиха $281 за стария, който аз бях купил от търга за $50. Двамата с татко бяхме даже тогава, спомням си го като днес... Ще понадя някой грош отгоре ($200, ако трябва да съм точен) и ще купя още един такъв телевизор, какъвто взех наскоро за кухнята. Представа нямам как ще го закачам с онзи колан на шкафчето, но се надявам като стигна до там, нещо да ми дойде на ума. Предполагам, че следобедът ми ще премине в гъзурчене и монтиране на екрана. Ако не ми мине котка пътя, в неделя може и да ударя една четка на праговете в спалнята, които вече чакат няколко месеца да бъдат боядисани, но интересно защо - не щат и не щат да се оцветят сами, пущините. Пак ще се наложи ръчицата ми да ги пипне тънко - хубавото поне ще бъде, че следобеда/надвечер цялата орда сме канени у Доктора на басейн; естествено, с подкрепителни хапки и множество глътки. Така, докато трае мъчителния бояджийски процес през деня, ще си мисля, че след злото ще дойде малко по-добро...

За понеделник също нямаме определени планове - Даниела може да излезе по-рано с баба Донка и да се помотаят за последно из града и магазините, защото в 14:30 трябва да я остави на летището за обратния самолет към Аделаида. Много хубавичко си прекарахме времето с нея, докато тя беше из нас - но като си замине и още от утре в къщи отново настъпват строгите тъмнични условия на съществуване. Ванеса от вторник започва училище - за сега няма кой да я води, освен пак аз - не знам, след като ще тръгвам толкова късно, кога изобщо ще пристигам на работа. Тук всички колеги идват много рано (или не са женени или пък не си “уважават” булките сутрин, когато онождането е най-сладко) - още в 06:30 паркингът е вече пълен. За да намеря свободно място като дойда едва в 08:30 или дори след това, ще трябва да оставям колата далеч от офиса, после да вървя и пеша, при което да губя още повече време; това важи и за прибирането вечер. Но когато ми дойде до главата, тогава чак ще го мислим, та да видим кое как ще става. Във всички случаи няма да бъде лесно, но добре е все пак, че съм на работа; задала се е голяма лавина - падне ли отгоре ни, много нещо ще помете подире си. Тук аз метаморфозно използвам сравнението на световния икономически срив с лавината. Обаче пък съвсем реалистично, мога да ви разкажа един наистина трагичен случай - пак така с лавина, само че от лед.

Малко след като се прибрахме от Нова Зеландия, съобщиха за един фрапиращо нещастен и потресаващ случай, станал там на един от ледниците, където ние също ходихме. Някакво семейство от Мелбърн пътували точно по нашия маршрут и завели двамата си сина (съответно на възраст 21 и 22 години) да видят въпросните ледници. Единият ледник специално беше отцепен с изрична забрана за всякакъв вид достъп и подстъп към него, поради опасности от свличания на пътя, несигурен терен заради падналите поройни дъждове и т.н. Ние се задоволихме само с един далечен поглед и няколко снимки с телеобектива, но въпросните момчета не са се съобразили с предупрежденията и огражденията и отишли да правят снимки току в подножието на ледника. В тоя момент обаче се отцепва една огромна маса от него (по груби пресмятания на запознати това е било леден блок и съответните му отломки с общо тегло около 100 т) и под напора на свляклото се количество лед от горките деца не остава почти нищо. Трупът на единия младеж едвам е бил открит няколко дни по-късно, докато от другия няма и помен, чиито останки завинаги са останали под свлачището от ледени парчета и земна маса. Днес е погребението им в Мелбърн - голяма трагедия, породена само от една непринудена детска наивност и безразсъдност, неподчинение и несъобразителност със суровите природни условия. И сега дори е пред очите ми онази великолепна гледка пред величествената ледена планина, която обаче взе своя пореден и безкрайно скъп данък заради подценяването ѝ. Предполагам средствата за информация вече са разнесли по света вестта за трагичния случай, аз тук само го повтарям поради голямото им сходство; тогава аз също предложих на Даниела да отидем по-наблизо и да се снимаме баш до ледника. Но пък нали в същото време пишеха, че приближаването му било много опасно, при това с ей такива големи букви - като че ли разумът надделя, поне в нашия случай...

27.01.2009 - След дългите почивни дни, обикновено първият работен е кошмарен (между другото точно толкова шибан, колкото и останалите - ако някой тук ме пита и иска да съм откровен в отговора си). Вчера беше Денят на Австралия - всичко живо яде и пие, без да мисли за никаква работа. Нашите случки обаче започват още от петъка, когато вкратце описах събитията до този момент. Прибрах се след работа и се залових с обичайните си домашни занимания. Исках да направя няколко диска с музика и концерти на баба Донка, защото тя много ги хареса. Седнахме и на трапеза, че така записите стават по-лесно и приятно. Набелязахме плановете за предстоящите дни - уикендът започна с урока на Ванеса по музика. Даниела и баба Донка бяха излезли вече, докато ние с малката излязохме след това. Нали трябваше да ходим за телевизор - първо минахме през търга да огледаме къде какво има, но на нищо не си спряхме очите. По-точно моите не се спряха на нищо, защото ако попиташ Ванеса - тя харесва всичко и иска всичко, на мига... Е, за да не спи търговията заложих малко парици на едни много интересни картини - все още чакаме резултатите, за да видим дали сме ги спечелили.

От търга отидохме в магазина за телевизори. Точно моят модел, на който се бях спрял и който вече имахме в кухнята, беше поскъпнал много и веднага отпадна като възможност за покупка. Към същия магазин обаче има и друг търговски отдел, в който продават същите редовни стоки, само че с чувствително намалени цени – заради леки драскотини при транспорт, апарати без опаковки или висели по витрините достатъчно дълго време. И погледът ми веднага се насочва към един NEC, 22” екран - намален от $1299 на $599. Добре де, ама на мен не ми се дават толкоз много пари – имам си барем 1001 причини да ви изброя, ама и не че съм свидлив; да не би читателят да остане с погрешно впечатление за мен и моята особа. Като ме видяха как ми се сви сърцето и душата, продавачките ми отбиха още $100, понеже телевизорът им бил последния. На практика този предварителен пазарлък стана още доста преди да сме отишли в редовния магазин - аз за това бях корназ там, след като си излязох най-демонстративно, особено когато не стигнахме до никакво финансово споразумение; другият телевизор вече ми беше обещан на ниската цена и аз отидох в редовния дюкян само за да се убедя, че сделката ми е добра. Даже като се върнах при момите, та си измолих още 9 лева намаление и така за общата сума от $490 взехме много хубав апарат с 3-годишна гаранция. И понеже напоследък съм станал неузнаваем в безмилостното харчене и трошене на пари, та им додадох още $50 за едно допълнително обезпечаване от други 4 години, та гаранционният период стана общо 7 x 12 = 84 месеца; от там нататък да му става каквото си ще вече. На всичкото отгоре, понеже търговецът ме хареса много (всъщност той искаше да се отърве час по-скоро от мен и изостаналата си стока...), като прибавка ми дадоха едно специално устройство, което се включва в контакта и в случай на гръмотевици, мълнии или други аномалии в захранването на електрическата мрежа, предотвратява евентуалното изгаряне на телевизора. Добре де, ама телевизори в Австралия има на път и под път, а на мен повече ми е важна информацията в компютъра. Така че тази защита ще я ползвам там, защото застраховката може да даде пари за нов телевизор, но загубим ли снимките, филмите и музиките от компютъра по някаква гръмотевична причина, тогава вече и ние сме загубени с тях...

Доволни и предоволни излизаме от магазина - всеки таи мерзки чувства в себе си: търговецът към мен, че не можа да ми одере още повече кожата; аз от своя страна пък към него, че въобще допуснах да ми смъкнат и една-две кожи от гърба. Но и задоволството също беше взаимно - у онзи, че все пак ми е продал стоката си, а у мен - че съм я купил сравнително евтино и на добра сметка. Така щастливи се прибрахме в къщи - Ванеса още от вратата хукна да разказва на майка си как сме купили телевизора, с най-малките подробности и точни реплики от двете страни на сделката, докато аз внесох току що закупената стока вътре. С което разбира се, започнаха и сценките по монтажа на апаратурата – след направената рокада, телевизорът от кухнята отиде в спалнята, а “марковия” (който също е правен в Китай, между другото....) зае мястото си до мивката и печката, където беше стария. Там трансформацията се извърши почти мигновено, обаче много се пинкях с онова трупче в спалнята. Първо самото то беше много голямо и дебело - махнах го, та сложих друго, по-тънко. И то не стана от първия път, че го рязах под ъгъл пък. Неуспехът разбира се последва незабавно и ме тупна по кирпичената глава веднага с първата проба - вместо да си премеря с точност до стотна от милиметъра с измерителните прибори, с които разполагам и които съм скрил дълбоко в долапа, за да не се ягмосват, аз с всичкия си акъл рязах на око, което естествено дойде накриво, не под правилния ъгъл и т.н. Хвърлих и това парче дърво; взех чисто нова дъска, а тя пък се оказа тънка – полудéх, хем аз не съм някой истеричен нервак и подобни неудачи не ме събарят лесно! Онзи колан-обтегач, който държеше стария телевизор, също нещо не беше таман - наложи се и него да преправям. На края го завих с един винт директно към задния капак на телевизора – малко грубичко и грозно като за световноизвестна фирма, ама пък инак върши работа и най-главно, че не се забелязва от ОТКК инспекторите в лицето на моя дървен шоп и виден столичен философ. В крайна сметка аз пак използвах първата си дъсчица – нищо, че беше срязана на една страна; затисната с телевизора отдолу дори не ѝ се забелязва кривината, за която така или иначе знам само аз. Всичката тази омразна следобедна дейност ме отегчи и изтощи до краен предел, а беше станало вече и ракиеното време.

Възобнових записването на дискове с концертите на баба Донка - а на новия телевизор вече гледахме някакъв друг. Чудна картина дава, само нещо звукът му набедихме вечерта, та на другия ден го носих обратно в магазина - уж да го проверят и да ми дадат нов, ако не е добре. Оказа се обаче, че като съм го поставил върху видеото, на последното почват да му зъзнат ламаринените капаци и да влизат в резонанс с говорителите на телевизора; защото пък в магазина този проблем го нямаше. Като се прибрах обратно в нас, уплътних малко дрънкащите части, подложих им гумички отдолу, залепих ги тук-там с лейкопласт и работата се оправи – обичам трайните и лесни решения на проблемите; най-често именно те са гениалните и влизат в историята на световния прогрес…

28.01.2009 - Продължавам на следващия ден с мисълта си от вчера, която мръсни капиталисти и мастити империалисти за пореден път прекъснаха най-брутално в края на законната ми обедна почивка. Значи - инсталирахме телевизорите и духовете най-накрая се успокоиха. В събота вечерта “поляхме” покупката с баба Донка - на другата сутрин Даниела ходи с нея на черква, а аз се занимавах с Ванеса и записвах дискове. По някое време излязохме да отидем до магазина за рекламацията на шибания телевизор, но както вече споменах - на него нищо му нямаше; грешката беше изцяло моя, но аз не си я признах пред младите магазинерки, за да не им падна толкова ниско в очите и случайно да ме помислят за проЗт. След обяд се опитах да правя нещо по филмите на другия компютър, но нещо системата ми с онова видео се е повредила и вече не мога да прехвърлям касетки на дискове. Надвечер излязохме и отидохме на гости у Докторите.

Там пак се бяхме събрали почти всичките съотборници и битови пияници, с малки изключения. Изкарахме весело и шумно, както обикновено до късна доба вечерна, та на края домакинята едвам ни изгони, за да тресне вратите нервно и ядовито след нас (и друг път съм споменавал, че имам официално издаден сертификат, хем от няколко културни института таман, за завършени курсове по добро възпитание в обществото, държание на чуждо място, на гости и т.н. – не се напивам, не повръщам на масата, а чак в къщи, спазвайки ритуала най-строго и по редица други подобни обноски; проблемът ми е единствено и само в тръгването – никак, ама въобще никакъв никак не обичам да си ходя, докато след себе си оставям цял вагон с йеденье, пийнье, йебенье и так далее, както казват болшевиките)...

На следващия ден започна подготовката на Ванеса за училището ѝ - гладене на униформи, прогонване на шапки, стягане на чанти, лъскане на обувки и т.н. (ба мааму, аз в казарма ходих и се върнах, ама пък и чак толкова опрятен нивга не съм бил – шапкарите не случайно ми викаха “Швейк”, “Дънака” и други неприлични и уязвителни прозвища, ама пък и аз не ги ебавах много-много). Спомням си, че в началото на всяка учебна година на мен ми идваше да се обеся заради свършването на ваканцията и започването на омразното школо; докато нашето ученолюбиво Неси буквално едвам дочака този момент – загубени деца се това днешните, не знам какви президенти и министри ще стават когато пораснат, след като не са щъкали стъклени топчета и бирени капачки, не са забивали ножки в пръстта и не са играли на криеница, докато са били малки… Купихме карта за мобилен телефон с $10 кредит, която сме инсталирали в един от моите многобройни телефонни апарати и сме го дали на Ванеса за всеки случай. Тя от днес нататък вече сутрин ще се подвизава сама из къщи - става, облича се, оправя се и таксито я взема от нас за училището. Оказа се, че няма никой, който да може или иска да я води сутрин нататък, а на нас ни е почти невъзможно. За това решихме да я абонираме за такси и да ходи известно време така; до изясняване на последствията и намиране на друго решение. Дадохме ѝ телефона, че да ни се обажда в случай на остра нужда. Вчера, освен с други разни дребни нещица от общ характер, разправях се и с активирането на телефонния ѝ номер.

Даниела и баба Донка излязоха на последна разходка преди излитането на самолета за Аделаида. Понеже тогава беше и Денят на Австралия, та по този случай съседите около езерото бяха организирали едно неформално тържество в парка с люлките – в непосредствена близост до нашата къща. Бяхме канени да присъстваме и ние, но Даниела се забави с прибирането си и докато се натуткаме, партито им свърши. Единствен наш представител беше Ванеса – тя там си играла с другите деца, докато нашите хора са я наглеждали да не прави бели и злодеяния; дали ѝ да яде карначета, малко сладкиши и така весело поминала срещата на високо равнище. За да не ни е празна вечерта, а и за да отбележим скромно Националния празник, ние пък от своя страна повикахме Нолин да дойдат с Уоли на вечеря и за по някоя и друга бира. Той, завалията, пак беше на работа втора смяна, но дойде у нас малко по-късно. Така и ние най-сетне завършихме тази дълга поредица от празнични и безгрижни дни, а хотелът ни затваря вратите си до второ нареждане поради неотложната си хигиенизиране и санитарна инспекция. То не бе народ и добитък, дето се извървя напоследък, не беше чудо! Даниела вчера завела Ванеса за първия си учебен ден и като се прибрала, че като почнала едно страховито чистене, едно масово пране на дрехи и парцали - направо чудеса и подвизи извършила като се развихрила сама; още малко и с хлорна вар да беше напръскала – като се задам по улицата, та от пътя чак ми мирише на операционна и на родилна зала! УЖАС, бре! – амчи аз от толкоз прекалена чистота на края се разболявам; аман вече от нейната стерилност – искам си кочината, че така се чувствам най-добре като мундарин…

Вечерта си дойдох от Бризбън и веднага излязохме, защото бяхме се самопоканили у Краси и Светла на едно малко и неангажиращо моабетче. Те имаха гости за няколко дни - техни приятели от Нова Зеландия. С жената се запознахме у Докторите, а мъжът ѝ си беше тръгнал по-рано, че да ходи на работа. Тя с двете деца беше все още тук, ама и те си заминават довечера. Използвахме случая по изпращането им, че да се видим за малко и да се повеселим на изпроводяк. Даниела беше направила кебапчета, Светла пък подготвила салати и така с общи усилия осъществихме кооперацията. Прибрахме се снощи в 23:30 и легнахме веднага, че ставането ми сутрин за работа е някакъв невъобразим ад...

Надявам се тези дни да получите пратката от София чрез майката на Дарина. Ние довечера ще се обадим и по телефона, за да си поприказваме по-надълго и нашироко. Наш Миро се обажда онзи ден, ама и той нещо не е доволен от Америката – цените им хвърчат нагоре, безработицата удря тавана и всякакви други неудачи се ширят из прерията и страната на “неограничените възможности”. Сега всички се надяват, че новият им президент ще оправи положението, ама надали. Интересно е това явление, което се шири свободно из народите на света – както в страните от третия и четвъртия свят, така измежду първия и от втория; защо по дяволите всеки чака на някой президент или министър-председател да го вкара в релси и да му оправи бакиите, вместо да си запретне ръкавите, па да изплува сам от батака? Но понеже политиката ми е чужда като наука и знанията ми се ограничават само до някои откъслечни дялове на гинекологията, та затуй си мълча и не парадирам със своите убеждения. При нас в Австралия положението е относително тихо и спокойно - минната индустрия обаче беше първата, която изпищя на умряло след загубване на пазарите си в Китай. Веднага с това следва затваряне на мини, от където пък работниците остават на пътя и колелото на историята автоматично се завърта в обратната посока. Кои ще са следващите “жертви” не знам, но по всичко личи, че нещата не вървят към прогрес, ами точно обратното – на къде е хукнал тоз побъркан свят? Назад към копията, с лъковете и стрелите или към конете с каруците? Ние си вършим работата съвестно, гледаме се взаимно и за сега се чувстваме добре. Само здраве и живот да има - всичко друго ще се нареди; на глад и жажда се издържа – на тормоз от болка и болест обаче, не може...

30.01.2009 – Атанасов ден, по старому. Обаче с това се слага края на тежката зима, според легендите и притчите. Да се надяваме, че и Февруари ще бъде благосклонен към нещастния ни и онеправдан български народ, та поне за отопление да не се харчат излишно много пари; изхранването и оцеляването на брата българин му стига като ежедневно бреме, башка от другите масрафи и лични тегоби, които му висят на шията като огърлица от воденични камъни. А сега с няколко думи ще обобщя събитията за седмицата, тъй като денят е и петък на всичкото отгоре - Даниела днес поначало не е на работа, та сутринта е водила малкото на училище. Един дерт по-малко, щото с тези таксита не ни е дип много спокойно на ранина...

Снощи понечихме да изгледаме един диск, който правих онзи ден. Оказа се обаче, че нищо не съм направил, защото не можахме да го пуснем. На всичкото отгоре бях записал едно копие и за Нолин - сигурно и техният не върви. Започнах доста сериозно да се тревожа и за купчината дискове, които направих на баба Донка, а подобно количество полетя и към вас. Ако и с тях нищо не е станало, ще бъде много жалко за надеждите и изгубеното време, което пропилях подире им. Довечера нарочно ще се обадя по телефона, за да ви заостря вниманието и да проверим кое как е. Дано да няма големи провали, че с тези шибани дискове нещо взе да ми омръзва живота напоследък. То не бива капризна работа, не бива и чудо - нито мога да разбера за наличен проблем по време на записването им, нито пък мога да направя нещо за отстраняването му, докато трае процеса. Минава най-малко час, докато се запише един диск – програмата уж казва на края, че всичко е нормално (ако е било такова). Би трябвало (но само ако разполагах и с повечко време...), вече така записаният диск да го изгледам подробно и на нова сметка, за да се уверя, че всичко му е наред. Обаче това са още 2-3 часа на парче - аз трябва да спя пред телевизора! Някои дискове ги проверявам само в началото – един път като тръгнат и се успокоявам, че всичко е както трябва. Обаче проблемът може да се получи впоследствие, навътре или към края на записа. Ако беше само един диск, че да седна и да го прегледам. Ама при мен се е развил цял цех за производство и размножаване - от къде да намеря време и за качествен контрол?...

Тази сутрин сме доста разтревожени от внезапната смърт на Мартиновия баща - дядо Гого, Бог да го прости. Ние ги очаквахме да пристигнат тези дни в Австралия, а докторите преди няколко седмици му открили някакви израстъци по дебелото черво. Онзи ден го оперирали и уж всичко било много успешно, ама ей го на - от вчера вече и за него ще си говорим в минало време; жалко, много жалко за добрия човек... Мартин излетя за София по спешност с тазсутрешния самолет, ама кел файда вече – дядо Гого си отиде завинаги от този грешен свят. Вие се видяхте с неговите родители, когато идвахте още първия път - тогава баща му беше сам, а сега докато бяхте тук миналата година се запознахте и с майка му. Те и двамата бяха изключително приятни хора, ама за жалост сега остана само единия от тях – тъжна работа, грозна...

Аз за себе си не съм кроил някакви специални и голямомащабни планове за почивните дни. Утре Ванеса има урок по музика; после ще гледам да боядисам малко прагове и то ако нещо друго не осуети грандиозните ми намерения. Така вече съм изоставил всичко, като че ли ще идва края на света – не ми се работи, бре; омръзна ми сякаш.

В неделя през деня Даниела е на работа – има някакво извънредно дежурство, което не ѝ се пада по график. Вечерта пък сме на рожден ден на Даниелчо - малкия “счетоводител”, на Краси и Светла дребния разбойник, дето с онзи другия вагабонтин, Миленчовият, преди време ми изгазиха кактусите из лехите. Имам да свърша и доста финасово-отчетна работа на компютъра - трябва да намеря време за всичко, защото много скоро задачите съвсем ще ме затрупат, а аз така не обичам и не съм свикнал.

Наред с всичко забелязвам, че нямам и настроение за писане - няма защо да се измъчвам и насилвам, а с това да тормозя и вас, четейки празните ми приказки. За това сега привършвам с писанията си и се местя на Интернета - дано от понеделник нататък обстановката около мен да е по-ведра, че да продължа в малко по-мажорни тоналности – минорният тон не ми е особено присъщ, освен ако не се приспивам с някоя (бутилка, бре! – вие за жена ли веднага си помислихте?)...

03.02.2009 – Хайде, да започвам пак, че аз ако не пиша ден-два и ми се струва, че цяла вечност е минала и кой знае колко много неща са се случили. А то всъщност на практика нищо не е станало кой знае какво - просто ежедневните грижи и проблеми, които ни съпътстват на всяка крачка и вървят подире ни като пръдня зловонна и на кон (като сянка наша исках да ви кажа, но пардон…).

За да не бъда голословен, ще подкрепя разказчето си с някои факти, започвайки го още от петъчния ранен следобед, който се превърна в един малък кошмар на работа – е, поне за мен. Както си планирах хубавичко из главата и правех сметки да тръгна от това шибано място по-навреме, изневиделица на бюрото ми се изсипаха купища със задачи, поправки, пречертавания, допълнения, промени и какво ли не още, които трябваше да се свършат, видите ли - непременно до вечерта; като че ли на другия ден (бидейки събота…) или пък може би в неделя сутринта щяха да потрябват някому тези мои чертежи. Ама нищичко подобно, бе драги граждани и селяни – ето, днес вече е вторник, а до този момент на деня абсолютно никой не ги е потърсил, макар че в петък ми извадиха душата за тях и не ме оставиха на мира, докато не свърша цялата работа. Само че и аз доста се бях мобилизирал тогава и презаредил душата си с черен непукизъм - колкото дълго време искаха да ме държат в службата, толкова дълго щях да им стоя; ха сега плащайте ми извънредния труд, ваш’та мамка немокаятна и още недоклатена! Е, в 18:45 най-после мирясаха - просто не можаха да измислят какво повече да се променя по чертежите и всички си тръгнахме (те, с прикритото си лицемерно задоволство от мен заради добре свършената работа, а пък аз - с явното си лично омерзение и ненавист към тях). Пътуването назад към дома беше като песен - амчи те до това време нормалните хора са в кръчмите след работа и половината са пияни, а не си тръгват едва тогава от офисите, че да правят калабалък по улиците. За по-малко от час време си бях вече в нас - няма задръствания на пътя, няма безкрайни спирания и тръгвания, няма злобни погледи и зъбене през прозорците на колите и размахване на средни пръсти - всички сме братя и мирни чеда Христови, всички сме кротки и равни връз асфалта като агнета; просто движим се в синхрон като едно голямо оранжево братство в Тибетски манастир. На връщане даже имах достатъчно време да мина през едни хора, които продаваха някакъв велосипед, че да го видя дали е подходящ за Ванеса - не ми хареса и си отидох разочарован. Недоволството ми вече назряваше и се подсилваше от още един факт - от прекалено дългото си умуване и пословична нерешителност, аз изтървах чудесно колело от електронния търг; то замина под носа ми само за някакви си $90, но беше много хубаво – марка “GIANT”; нещо като Ролс-Ройс, само че за велосипеди... Е, не било късмет пак...

С прибирането си в къщи ме очакваха нормалните за това време на деня домашни задачи и домакински задължения. Непосредствено след тях последва кратко отпускане на нервните клетки с някой и друг домат + отвара от мая, просо и захар; в резултат - закономерно опиянение до безпаметно вдървяване и хайде, по каютите.

Съботният ден започна с малко репетиция преди урока по музика в 09:30. Учителката дойде, провери кое как върви, даде своите напътствия и ценни съвети, след което си отиде. Мен пък нещо ме бяха хванали бесовете, че като почнах първо да подреждам книгите - като начало на акцията събрах всички български произведения и ги подредих по етажерките в механата. Там е моята България за мен - там ще им е и мястото значи! Паралелно с този сортировъчен процес, съответно изхвърлих купища с английски книжки и книжлета, които сме събирали от боклуците в продължение на години и до които ние никога нямаше да се допрем. Даниелчето разбира се бе чела повечето от тях, а пък аз по принцип не се интересувам от такива печатни произведения - натоварихме ги на колата и тя ги занесе на нейните бабички и дядковци, че да има с какво да си попълват времето, като им доскучае много пенсионерския живот. По същия безмилостен начин опразних и библиотеката в хола - там вече място намериха по-ценните ни книги, на по-известни автори (английски имах предвид...), с хубава подвързия и т.н. Един географски атлас дадохме на Ванеса; завещах ѝ и един голям речник, с което вече окончателно разчистихме терена. После аз трябваше да ходя до моя търг във връзка със спечелването на едни картини, на Ванеса обувките трябваше да връщаме – въобще, имахме ходене нагоре-надолу, все свързано с губене на време. Янко се обади сутринта, че негов колега му дал едно колело - уж за него, но било с малък размер на рамката и не му трябвало; за Ванеса обаче щеше да стане чудно. Мартин пък му дал старото колело на Гого, че и то беше у тях – разбрахме се да ги взема и от двете да сглобя едно. Хайде, отиваме да вземем джунджуриите - едвам натоварихме багажника и поехме назад без да го затварям. Докато разтоварим, да подредим едно-друго, да огледам стоката си вече като неин собственик, да вземем решения - и то отвън мръкна.

Вечерта запалих скарата, че си пекох люти чушки за туршия; хвърлих подир и няколко кебапчета, та ядохме набързо и с това приключи деня. В неделя Даниела беше на работа (пак с някакво извънредно дежурство я бяха зарадвали); ние с Ванеса се бавихме двамата - аз работих на компютъра, а тя свири и се занимава с нейни си неща, докато майка ѝ си дойде. Като си свърших работата на компютъра, започнах да събирам колелото. Оказа се, че новото (дето го бяха дали на Янко), освен лъскавата му рамка, всичко останало е голям боклук. Иначе рамката е с чупеща ос отзад, на пружина и амортисьор; предната вилка също е на пружини – въобще, модерна работа; да не ти тръска много като караш из дупките или скачаш по бордюрите на тротоарите. Обаче всичко друго е с плачевно Китайско качество. Добре че на Гого колелото, макар и по-старо има по-здрави спирачки, скоростен механизъм и други дребни части, които аз започнах да прехвърлям и да стягам по новото, което събирам за Ванеса. На практика ще трябва да сглобя един здрав велосипед от два боклука, а остатъкът от парчетата им ще отиде на бунището. Започнах да се занимавам и с тази героична дейност, докато малкото чемерче през цялото време си подхвърляше една топчица покрай мен и през 5 минути идваше да пита: “Тати, кога ще ми стане колелото готово?”...

Даниела междувременно си дойде от работа - докато се оправи и подреди подаръците, стана време да излизаме. Бяхме канени на рожден ден на Даниел – малкият “счетоводител” и голям разбойник.

Там се събрахме цялата тумба и в 17:30 моабета вече беше в пълен ход. Миленчови също бяха с децата - той обаче, горкият, ни жив ни умрял: баба ти Янка се сдобила с рак, имала разсейки, та операции ѝ правили, с терапии я мъчили - чакат я милата да предаде Богу дух, да не дава Господ таквиз зли помисли! Брей, разтревожихме се и ние, защото всички я познаваме много добре и дето се вика до онзи ден бяхме заедно с нея; ама нá - като дойде не пита... А пък ние се чудехме защо се загубиха така изведнъж от хоризонта; не се обаждат по телефона, не идват към нас както обикновено - а те грижи и кахъри си имали хората. Още миналия Ноември открили тези ракови образувания на майка му; оперирали я жената - ама колко е успешно всичко, май нямали много надежди, но все пак трябва да се молим за нея. Да пази Господ от таквоз чудо! Тя за това и така е кашляла, докато беше тук - нещо отвътре подпирало диафрагмата и я задавяло; ама кой да ти знае за тез неща. Та, такива ми ти работи – около нас не всичко е само радости и веселие...

Тържеството у Краси и Светла свърши и в 23:30 вече се бяхме прибрали в къщи. Иначе седмицата започна с всички съпътстващи я действия и противодействия - Ванеса ходи с удоволствие на училище, ние с майчицата ѝ отиваме с отвращение на работа, барабар с всичко останало, което е свързано с тези неизбежни житейски процеси.

09.02.2009 - Пак се поотпуснах май - не съм писал от миналата седмица. Уж в петък по обед щях да обобщавам събитията - обаче поради липса на дискусионен материал, а и заради висока степен на служебна заетост, не можах да драсна нито ред. На всичкото отгоре в петък трябваше да пакетираме всичките си боклуци от бюрата в отдела, защото от днес вече сме приютени в нов офис. Донапред в сградата нямаше ток; още клозетите ѝ не функционират, нито пък водата в крановете и тръбите циркулира – понеже бараката се намира в непосредствена близост до един огромен търговски комплекс, та ходим да серем и пикаем в техните обществени нужници. Аз по принцип в работно време не сера, че ме е малко гнус (а би трябвало, защото това време се заплаща по доста високи тарифи…). Понеже ме мързи да ходя пеш чак до там, та се стискам до последния възможен момент – дорде седя на стола проблеми нямам, но пък като стана и вече имам чувството, че ще изтека. Тогава се засилвам към въпросния търговски комплекс, но последните метри преди кенефа са ми най-мъчителни – после на връщане и с изцеден мехур вече е далеч по-комфортно. Отделно от тоалетните неволи, всичко тук е потънало в прахоляк, отвън е адски шум – трактори пращят, булдозери орат; народът бачка здраво и хич не се шегува. Аз съм си избрал една затънтена дупка в края на залата, нещо като самостоятелна кабина, по-скоро будка - много-много да не ме гледат разни любопитковци какво правя и с какво ми е зает екрана, щото аз и порно мога да си пусна ако искам. В момента цари известна безтегловност в отдела, докато всеки си намери имуществото, да си подреди бюрото, книгите и документацията. Понеже аз нямам големи количества с излишен служебен инвентар, та вместо да подреждам рафтчета и чекмедженца или пък да бърша прах (опазил ме Бог – това е женска работа…), използвам времето си да съчиня нещо полезно и същевременно приятно като дейност. С тези целеустремени встъпителни слова, сега започвам своя разказ и дано никой не ми наруши мирът и покоя на обстановката, защото ще го попържам до деветото му коляно и дорде не свърши работното ни време чак довечера.

В петък излязох по-рано от работа (да, мамо и татко! – с разрешението на управата и със знанието на преките ми ръководители и началници; аз спазвам най-стриктно трудовата дисциплина, въпреки че не винаги това ми се отдава с достатъчен успех). Бях свършил всички възложени от висшестоящите органи задачи - натоварих дисагите в колата и отидох до един магазин, от който служебно трябваше да получа работните си дрехи. Съгласно устава по Охрана и Безопасност на труда, както и по силата на Трудовия кодекс, като работници и служители към обекта ни се полагаха по два чифта панталони и по две оранжеви ризи, в комплект с чифт специални обувки с метални бомбета. Това са най-елементарните изисквания за облеклото на персонала по такива крупни строителни обекти като нашия. Аз специално обувки имах от предишната си работа и не ми трябваха, защото не ги и ползвам. Но се бяхме разбрали с Нени, ако на него са му нужни да взема един чифт от неговия номер. Така и стана - той по цял ден снове из окопите, въргаля се из дупките и траншеите, от която трудова дейност неговите обувки се смилат по-бързо. А моите си ги пазя за нови – да съм ги обувал едва няколко пъти и то само ако е имало проверка от Министерството; в това тяхно почти ново състояние те ми стоят заключени в бараката у нас – вадя ги от кутията само на свят ден или празник, единствено да се изфукам с тях пред чистачките, че ме правят малко по-висок и снажен поради дебелината на подметките им. А пък новите така или иначе ми се полагат, но ги взех за Нени – когато неговите свършат съвсем, да му ги дам тогава, та да има с какво да си обуе краката. На инженерния персонал такива обувки се полагат по закон и на нас ни ги раздават по списък, обаче за работягите те са задължителен аксесоар към работното им облекло и те самите си ги набавят (по смисъла на “купуват”...). Чифт такива обувчици (далеч различаващи се от тези на култовите “Hush Puppies” или пък емблематичните “Dr. Martens”) струват от порядъка на $150-$200 и са един доста сериозен разход за и без друго неработещите за много пари работници. Така че всяка помощ от подобен сорт е добре дошла за нашия малък, но пораснал вече син на работническата класа.

След получаването на работната “униформа”, натоварих си дрешките в колата, минах през един касапин в съседство, понакупих известни месни хранителни деликатеси и се прибрах в къщи. Таман бяхме свършили свиренето с Ванеса и Янко се обади, че го били пуснали в “гарнизонна отпуска с преспиване” – демек, идва на гости у нас. Стъкнахме набързо салатки, мезенца и до това време той дойде. С него си направихме едно доста съдържателно тържество до ранните зори на следващия ден. Единственото лошо нещо се оказа, че Даниела трябваше да върви на работа в събота и сутринта едвам стана, миличката – само че ние това нямаше как да го разберем по-рано; а пък и да бяхме - все тая...

На заранта наш Янко се беше измъкнал от нас рано-рано, че щеше да ходи на пазар за пресни бурени и зеленчук. Самата Даниела пък отиде на работа още по-рано, а ние с Ванеса изчакахме учителката да дойде за урока в 09:00. След приключването на музикалния час, ние също излязохме.

Бяхме се разбрали вече с Янкови, като си свършим задачите за деня, следобеда да мръднем малко да се разходим - да изпием по някоя и друга бира, картофки, сладоледи и други гъдели за дечурлигата. Ние с Ванеса бяхме сами, защото нашата майка все още беше на работа, но първо имахме да свършим и някои служебни задачи. Бях уговорил от един магазин за компютърни части да си купя допълнителна памет с обем от 1 Tb (казват, че един терабайт се равнявал на хиляда гигабайта, милион мегабайта или общо това било един трилион байта, ако не ме лъжат моите основни аритметични познания от отделенията и най-бегли познания по висша математика от института - обаче аз така или иначе до толкова много не мога да броя и вярвам на всичко, което ми кажат по въпроса по-акъллиите от мен); отдавна се бях заканил да се сдобия с такова устройство и само чаках да ги пуснат малко по-евтини, че нали пък и не обичам да ръся излишни средства за щяло и нещяло. Сега вече имам предостатъчно място за филми, снимки, музики и каквото ми дойде на ума - не че и това няма запълване, но ще минат години, докато се случи. После пък ще купя друга подобна джаджа - нека първом тая да се опълни до дупка...

След като си прибрахме стоката, отидохме в друг магазин, че да купя нещо и на Ванеса. Е, то пак ще бъде за наше общо ползване, ама нека титулярят този път да бъде тя. Взех ѝ една подобна магнитна памет, на която може да записва по 2-3 детски филмчета и да ги гледа на едно от двете нови дискови устройства, които имат такава опция. Сигналът, освен от диск може да се подава от компютър, от такава малка памет, през телевизор и т.н. За училище също ще ѝ трябва такова пособие, а и шестте му долара като цена на дребно просто не си заслужаваха по-нататъшното ми замисляне върху употребата на самата вещ – че тя дойде по-евтина от половин дузина с бира, бре!

След тази покупка отидохме на нашия търг, защото знаехме че тази седмица има наддаване. Позавъртяхме се, но на нищо не ни се спря погледа и си продължихме пътя. Обадих се на Янко, защото бяхме и в техния район вече - той таман си беше купил колело, та рекох да отида да го видя. Беше си оставил домочадието на един пазар да го чакат и заедно вече всички отидохме на разходката.

Нали на Валя майка ѝ е тук, та с нея отидохме на “Марина Мираж”, където не я бяха водили, до “Шератон” и т.н. Споменавам тези имена, защото с вас също сме ходили там и местата са ви добре познати и известни. Най-накрая си направихме и една хубава разходка покрай вълнолома (и там съм ви водил...) - времето беше доста топло, а самото море много развълнувано. Че малките като полудяха да ги пръскат вълните баш там на носа, та не можахме да ги измъкнем. Ванеса специално беше вир-вода - от новата ѝ роклА се стичаше морска пяна, пясък и кал. Добре че до колата позаветря малко, та да я прибера на майка ѝ в сравнително по-поносим вид... Вечерта изгледахме няколко филма и заспахме безславно.

С Неничко се бяхме разбрали за вчера (неделя) да дойде у нас. Таман приготвях кебапчета, сосове и т.н. и той се обади, че няма да дойде защото нямал кола. Неговата нали е в постоянен ремонт, виси денонощно по сервизи и из работилници, та не може да щъка напред-назад. После се чухме допълнително и се разбрахме да дойде с влака, а другата сутрин аз да го закарам на работа. Добре ама той после намерил някаква кола от приятел и по обяд довтаса. Ядоха с Ванеса малко и излязохме. Пак отидохме до търга - Неничко искаше да си купи някакво газово барбекю. Видяхме две - заложихме малко пари на тях, като в същото време се спряхме и на едно колело за Ванеса. Аз от тези двете, които ѝ сглобявам май нищо няма да излезе и най-вероятно ще вземем нещо готово. А пък и тя си го хареса, защото беше дамско и розово-лилаво на цвят (който оттенък е от изключително значение, специално за нея...). Сложихме някоя пара и на него - тази сутрин разбрах, че Нени е спечелил барбекюто, а ние с колелото сме наддали най-високата сума; сега чакаме да ни я одобрят или евентуално да додадем още малко и да го вземем. Още не знам колко, но се надявам да не е много.

След тези търговски дейности отидохме на плажа и малко се покъпахме из вълните – дорде се престраши да влезе Ванеса опищя орталъка, а на края не можах да я извадя от водата; пак се наложи да прилагаме Макаренковските методи. Абе не става иначе и това си е - виках, виках, махах с ръце от плажа: онова стои вътре и не излиза; играе си във водата и все едно се прави, че не ме забелязва като крещя подире ѝ. На края си тръгнахме с Нени - тя обаче продължава да стои там и да се мята като шаран на сухо. Дорде не се върнах и не се засилих към нея като разярен бик към дойна крава, нашия чемер не се сети да тръгне. Ох, че да видиш как тича по пясъка после – тук-таме само ѝ опират крачетата в земята; ще полети от зор чак...

Прибрахме се в къщи - Мони беше дошла да донесе пакетчето от Мария. Ние вече се бяхме чули с нея да ни каже, че си е дошла и че носи нещо от вас. Аз знаех за знамето и писмата, но не знаех за дисковете от Албенчето. Не съм разглеждал още нищо - довечера ще имам повече време, тъкмо ще закача и знамето в механата.

Преди няколко седмици бях купил много интересна рамка с една кръгла картинка. Обаче реших, че тази картинка не е интересна и потърсих от Интернета някаква автентична снимка на Васил Левски - може ли потомъкът му в най-българската къща от всички наоколо и по-специално в тая хъшовска механа, да няма портрета на Апостола?! Та, след като намерих подходящата снимка, разпечатах я на работа, нагласих я по размера и в неделя сутринта портрета вече висеше зад вратата на бялото поле в механата. Рамката е в тъмно дърво и по каменната стена не би се откроявала добре, за това ѝ намерих бял фон - а там беше единственото свободно място.

Снощи направихме едно съвместно тържество с Неничко - пекохме мръвки, хапнахме, сръбнахме, дадохме му разни продукти за у тях и той си тръгна, а ние легнахме...

13.02.2009 – Въпреки, че днес е петък, 13-ти (черният петък, както му казват тук...), нищо особено не се е случило – поне до момента. Е, сутринта всички чакахме около един час отвън, белким дойде някой с ключ и да ни отвори офисите, но това по-скоро го приехме като дар Божествений, отколкото като някакво лошо предзнаменование и “bad luck”, дето му викат на куцузлука местните човешки породи. Времето на изчакване го прекарахме в близкото кафене, където дори и аз изпих едно капучино, макар и да нямах никаква нужда от това. Ама щом като е с хората - нали трябва да сме като човеците и ние... По стара традиция, в петъците правя равносметка на изминалата седмица, обобщавам събитията и правя грандиозни и непредсказуеми планове за почивните дни. Няма обаче нищо ново за отбелязване - никакви събития, никакви произшествия, просто нищо; вакуумна среда на празно, лишено от съдържание пространство.

Снощи и миналата вечер започнах да гледам един домашен филм, който татко е правил преди още заминаването ви за Австралия. Забелязват се картини от Мазалат, Соколския Манастир, Върпища и т.н., които доста носталгично ме върнаха множество години назад във времето - детство, юношество, ергенските ми години и т.н. (след последния период обаче, нямам особено много ярки спомени, с които да се гордея...). Сетих се, когато ходихме с чичо Тошко Шкодров и чичо Ваньо Киселенков по Балкана. Сега вече “Киселенката” го няма сред нас - натъжавам се дори и в момента, в който пиша тези редове... Много спомени изплуваха за кой ли път в съзнанието ми, трайно запечатали се там и които никога не ще избледнеят. Мислех си за колелото му, от което той не слизаше ни в пек, ни в дъжд, ни в зимен ден студен; спомних си за неговото фотографско хоби и за страстта, с която толкова силно обичаше планината и родния наш Балкан - не са ни едно, нито пък само две нещата, с които завинаги ще запомня този прекрасен човек; Бог да го прости...

Онази вечер кино репортажът завърши с посещението ви на Соколския Манастир и неочакваната среща с бате Жоро - и той баят е “пораснал” гледам го на филма, ама поне не е надебелял толкова много като мен, ами си е същия като че ли сега го гледам на Лозенец. После се пренесох мислено в Трявна и Горна Оряховица - все по вашите маршрути стъпвах, ама нали и аз съм доста обикалял, та от всяко едно такова място мога да извадя по една трилогия писмени впечатления с размера на “ВОЙНА И МИР” - един ли е, два ли са ми само спомените от тези прекрасни кътчета на България (на които комунягите ебаха мамата бавно и тенденциозно, та вместо сега те да гният из занданите, ние сме се юрнали на края на света, та белким са по-далеч от нас и да не виждаме произвола и разкола им)…

Снощи пък лентата на миналото ме върна в с. Върпища - макар аз никога да не съм ходил там, образите от екрана ме изпратиха отново в онези, малките години на съществуването ми... Ето, че и “Малджията” го няма вече сред нас - от когото пък спомените ми са неизчерпаеми... Каквото и да кажа от тук нататък вече, то ще има само тъжен и горчив привкус. Сбогом, скъпи приятели – нека Бог да просветли вечния ви път небесен...

Явно филмът е сниман преди да дойдете в Австралия - довечера ще си го довърша на спокойствие. Ванеса ще има гостенче с преспиване - внучката на нашия човек (ракиджията) ще дойде у нас, защото той пък днес имал рожден ден, та бабата ще го води на ресторант. Понеже те се грижат за внучето, а няма къде да го оставят, момиченцето ще дойде у нас - тъкмо ще си поиграят с Неси. Аз по план утре рано ще излизам, че трябва едни боклуци да изхвърлям на бунището; от там входна врата за къщата на Уоли ще ходим да купуваме, до търга има да се ходи - на Неничко барбекюто да прибера и т.н. Дейностите ми не свършват – ще ги влача подире си и на оня свят дори. Довечера пък по случай 14 Февруари (който аз по-скоро свързвам със Зарезанските празненства, отколкото с някакъв католически светия, пък бил той и Свети Валентин…), с малка групичка от “влюбени младежи” отиваме в един местен клуб, където освен хапване и сръбване, ще има и безплатен концерт за пенсионерите. Естествено, ще водим и “момите” с нас – че без тях на къде? Ей там, човек ще рече насред пътя да се насере – няма кой едно парче вестник да му подаде... Даниела на другия ден (неделя) пак е на работа. Нени щял да дойде с някаква кола, с която да си прибере стоката от търга - надявам се тогава да успеем да звъннем и по телефона, че да се чуете и вие с внучето си, което е толкова далеч от всичко и всички...

Тези дни вали дъжд, така го дават да бъде и през предстоящите почивни дни. То не че е толкова лошо, но утре трябва най-после да сменим тази врата с Уоли, защото вече съвсем се е продънила. Преди време в онзи магазин за намалени строителни материали, гледах едни много хубави врати - хем чисто нови бяха. Обаче сега дали ще ги имат? - още не се знае; трябва да спасяваме положението с каквото има. Но въпросът обезателно ще се изчерпи утре - вече всяко отлагане е критично...

Колелото на Ванеса също сме го спечелили на търга, обаче тя в момента малко е наказана, та не знам дали ще ѝ го купя. Имаме известни противоречия ние с нея и ще си разменяме шапките един ден, ама де да видим кога ще е... Много почнаха да ѝ знаят устата и да се обажда на всяка казана от мен дума или направена забележка. Ще видя какво да измисля по този въпрос - обикновено когато свири само една вечер хубаво, с голямо желание и настроение, тя е склонна да се направи и на маймуна даже, само и само да ѝ се опрости някакво наказание или пък да ѝ се разреши нещо, което само е споменато, че може и да се случи. Но аз искам постоянно да бъде така, а не само когато очаква награди и разни поощрения от мен.

Иначе, какво друго да ви кажа? - всичко си е по старому, така както го заварихте и така, както го оставихте. Довечера ще закачим обратно знамето в механата, където си му беше мястото до бара. Даниела го изглади онзи ден, но нямахме кабърчета. Тя донесе снощи от работа няколко, та довечера и тази дейност трябва да свършим. Още картините по стените не сме закачали след бояджилъка – ами няма време, бре!...

17.02.2009 - Ето какво става по-нататък с разказчето ми. В петък си тръгнах уж по-рано от офиса, но в къщи пристигнах късно заради шибания трафик – къде се бе юрнал всичкия тоз народ, не мога да разбера? Що не си седят по къщите тези хора, ами само правят калабалък по пътищата, та да се изтрепваме заради тях? След обичайното ни свирене с Ванеса и разни други занимания с неопределено значение, най-после седнахме с Даниела на софрата. Погледахме малко кадри от българските дискове – “Глобусът” и онова другото предаване, с Яна и Тео; оказаха се много интересни, а и самите водещи са доста забавни. После пък се натъкнахме на предаването за Аделаида; всичко ни харесва ужасно много, само че доста сериозно и осезателно закъсваме с напитките – при това интензивно гледане почти всяка нощ, на всеки подобен “сеанс” заминава и по едно шише водка; башка мезето и другите блюда.

С Уоли се бяхме разбрали да се чакаме сутринта рано и да вървим за вратата. Аз бях закачил ремаркето още от вечерта, приготвих боклук за изхвърляне и в 07:30 отидох да го взема от тях. От там натоварихме допълнителни техни отпадъци и заминахме на бунището – първо трябваше да се отървем от боклука. Дъждът беше почнал да вали още нощес, че не спря и през деня. Ама поне хубаво намокри почвата около посевите, че и язовирите пак понапълни – нека има вода, барем очите си да мием сутрин; на гъзовете – майната им...

Стигнахме доста по-рано от началото на работното време и вместо да висим пред магазина, отбихме се в едно италианско кафене, та там да чакаме да го отворят. Пазарлъкът после за вратата стана много добър - намерихме една чисто нова, масивна, дървена и съвсем като истинските; само за $70. Платихме я и заминахме на търга – от там пък трябваше да приберем барбекюто на Неничко. На връщане метнахме и вратата отгоре му, след което поехме обратно към нас. А иначе дъждовалната машина не спря да ръси от небето цялата сутрин, че отиде и до следобеда чак. Само че до това време ние вече се бяхме напъхали в гаража на Уоли и кишата не ни попречи на работата. У тях вече започна голямото пинкяне и гъзурчене по монтажа на вратата - панти, ключалки и т.н.; мерки, размери - цял ден отиде, та до вечерта чак! Като се прибирах към нас, натоварих едни стари клони и пънове, които стояха в страничния им двор на склад, че ги накълцах набързо с моторния трион – като си имам бол дръвца за огрев (разбирай само за печиво, че тук е топло…), спокойно ми е на душата. За вечерта се бяхме разбрали с Янкови и Бранкови да отидем до един клуб в съседен квартал. Поканихме Уоли и Нолин да се присъединят към нас, та станахме по-внушителна международна група. Бяхме изпратили Ванеса да спи при “докторите”, а аз на другия ден ходих да я прибера.

Вечерта в клуба изкарахме много весело и приятно; даже по едно време се разтанцувахме. Божке мили! - аз и танци; две напълно несъвместими противоположности, ама човек като се напие, та понявга не знае какво прави със себе си и като едното нищо може да стане за резил и посмешище на околните. Прибрахме се в 23:00 - ние бяхме с колата на Уоли. На другия ден Даниела пак беше на работа (че какво като е неделя? – в нейния медицински бизнес няма почивни дни), докато аз си останах в къщи да се занимавам с моите ръкоделства.

Първата ми задача за деня беше да прибера Ванеса - на връщане минахме през супермаркета да купим нещо, че нали уж чакахме бате Нени да дойде. Като се прибрахме, всеки се зае със заниманията си - Неси почна да си оправя стаята и да свири, а аз се залових да стягам това барбекю на Неничко. Последното стана като ново, само дето още не знаем дали му работят горелките. Иначе дървената част (рамката) се уякчи с допълнителни винтове и притягане на оригиналните. Ако се окаже, че и горелките му работят, това ще бъде едно чудесно готварско съоръжение за Нени. Не мога да го изпробвам още в реални условия - аз имам газова бутилка, но пък газта ѝ свърши още миналата година, когато пекохме животните за рождения ден на Даниела. От тогава не съм я вадил и така стои, завряна някъде из бараката. Онази вечер стана на дума с Бранко за газ и газови бутилки, та той имал една и не му трябвала - Неничко ще мине в събота през тях и ще я донесе насам, когато идва да си прибере барбекюто. Трябва първо да му видя пламъците, за да съм сигурен, че работи добре - защото като си отиде в къщи и го пробват с останалите букчии от квартирата, ако случайно не се подпали, те просто ще го изхвърлят, калпазаните недни. А пък аз все някак си ще гледам да го оправя - ако нещо има запушено ще се опитаме да го продухаме с компресора на Мал – въобще, ще му вдъхна нов живот, докато другите просто изхвърлят безогледно и безотговорно; загубен народ – не знае какво са глад, мизерия, недоимък и зрял социализъм, струпани в едно нещастно и озлочестено РСО...

Отплеснах се малко, ама то всичко влиза в моя тъжен преразказ. Аз също изгубих кажи-речи цял ден покрай това барбекю. Впоследствие се разбра, че Нени няма да дойде него ден - после вече стана ясно, че кола не можал да намери. Вчера пък купил друга, която сега ще ползва докато оправят неговата, а после щял да я продаде. Неговите сметки без кръчмар са ми ясни и добре познати...

Бранко и Ваня по някое време се обадиха да вървим заедно с тях в един парк, ама аз нали бях зает из дома, а и Даниела беше на работа през деня, та се разбрахме те да дойдат вечерта у нас. Пристигнаха с още едно семейство, с които хора ние се познаваме още от неговия юбилеен рожден ден. И от дума на дума, отзад в двора започна една такава непринудена и разкошна вечер, с всичките му огньове, скари, бири, китари, песни и прочие, та до 01:30 посред нощ. Как ни изтърпяха и този път съседите, не знам; ами, добри хора са - аз нали все това ви повтарям...

23.02.2009 - Денят на Съветската Армия! Може би такъв ден повече да не съществува или пък да няма вече Съветска Армия, но пък датата ми е запечатана в паметта, без да имам конкретни причини за това. Навярно заради това, че навремето в казармата баш на този ден, наред със зеления боб плакия раздаваха и по един “Швепс” в столовата на обяд (от онзи, тиквения...) – нещо като допълнение към разкладката за деня, а добре проявилите се бойци ги пускаха следобед за няколко часа в градски отпуск. Останалите по-неблагонадеждни войници на чувствата и на съдбата, непроявили се чак толкова добре в бойната, политическа и строева подготовка, отличаващи се с “уникални” досиета и лични характеристики на социална измет в разрез с идеите на Ленин и развитото социалистическо общество, в същото време пък лъскаха с вакса за обувки мозайката на циментовия под в поделението, или щедро плискаха вода с кофи във войнишкия нужник, където старателно отмиваха лайната на първенците – да, на онези същите отпускари, с положителните характеристики; по-партийно надеждните и прилежните до степен на гъзолизство. Кой, за мен ли питате? – дали това не бях пък аз тогава? Е, тъй де, тъй – такива бяхме неколцина; все черните овце на стадото от бели. Това разбира се, са само спомени отпреди точно 30 години, които аз никога няма да забравя. Независимо от всичко обаче, настоящите ми редове ще ви въвлекат в по-пресни дати и събития от най-нови дни, а пък по темата за спомените има кой да мисли и да се погрижи (онзи, който малко забавя, но също като мен изобщо не забравя)…

Обикновено в петък обобщавам преживелиците си от седмицата, обаче миналия ден се занимавах с други дейности и не ми остана време за това. Пощурял съм да купувам колело на Ванеса и постоянно следя разни търгове и вестници с обяви - дано излезе нещо подходящо. Миналия четвъртък отбелязахме поредната тъжна и срамна историческа годишнина от обесването на Апостола със своеобразен домашен обред, който протече във висок възрожденски дух и строги национални порядки. Запалихме свещи и кандила, нарязах няколко домата на едро и така почетохме паметта му. До залпове, гърмежи и тържествена заря не сме стигали, предвид сухия режим, който е въведен от няколко седмици насам, но поне изгледахме една българска постановка от дисковете на Албенчето – “Вестникар ли?” по Иван Вазов. С това тържеството ни приключи набързо и се разпределихме по килиите на метоха.

Петъкът, както вече споменах - премина в търсене на колело за една от “послушниците” на манастира, както и нова кола за “игуменката” му. Клисарят обаче стана още в 05:30 и удари клепалото, а вечерта се завърна едва в 19:00 след като почти два часа и половина си проправя път назад, връщайки се от гурбет в столичния град. Ама то много каруци и още повече файтони се бяха струпали пак, бре-е-е - мръдване няма; ни напред, нито назад! Сигурно в съседното село е имало сбор, та за това беше тази навалица. Че и дъжд се изсипа на няколко пъти, разкаля сокаците – тук-таме придойдоха потоци, брод няма! Абе, потоп в най-новия му вариант от 21 Век! Мария вече беше пристигнала у нас и само ме чакаха официално да седнем на софрата. Повеселихме се до някое време и хайде, разхвърляхме се пак по одаите.

В събота Даниела излезе по пазар с Мария, а ние с малкото останахме да свирим и да чакаме другарката за урока по музика. Малката калпазанка се поизложи с някои неточности и невнимания, които беше допуснала, та даже учителката ѝ се скара (а трябваше и ушите ѝ да издърпа, ако питат мен, ама тези тукашните не ползват подобни методи на възпитание – за това са им такива и резултатите, но това сега е друга тема). Временно обаче идеята ми за купуване на колело замръзна, поради превантивни мерки от наказателен характер... Аз ходих до магазина да купувам крушки за осветление, че доста бяха изгорели тук и там из къщата, а Ванеса остана да закусва, да свири и да се занимава с теория на музиката. После през целия ден се занимавах със сглобяването на един шкаф с чекмеджета за нейната стая, където да си прибере безбройните боклуци и джунджурии.

Мария помогна на Даниела до приготвят вечеринката - аз само се изкъпах, че пот шуртеше като вода от мен; беше адска жега него ден. Напоследък е все така - през деня ще изпукаме от топлина, а следобедите се изливат поройни дъждове. Не е неприятно, напротив - доста разхладително е даже; ако в такова време човек излезе отвън и с едно сапунче, та хич няма нужда да си хаби водата в банята под душа.

Гостите ни дойдоха в 16:30, като Миленчови докараха Краси на Мария. Разпънахме чадъра и седнахме на двора. Всеобщата ни веселба продължи до 20:30, когато всички си тръгнаха - само Мария остана у нас, че нещо имаше да се среща с дъщеря си в неделя; нали и тя живее в наше село. Таман седнахме да си довършим чашите и чиниите, от горе пак почна да пръска. Мислехме, че чадърът ще ни уварди от валежа, ама на края се оказа, че трябваше да вземаме спешни евакуационни мерки. Аз упорито останах под чадъра да ми се освежи мозъка, но жените се намъкнаха вътре и ми прибраха всичките мезета. Като се “окъпах” хубавичко на дъжда, влязох вътре и партито ни продължи. Навън вече бушуваше стихията, но ние бяхме на сухо. Изгледахме два диска с концертите на Лили Иванова, които Мария беше донесла от България. Много са хубави и аз още същата вечер ги записах - ще пратим един комплект и на Жоро в Аделаида, че той като чуе за Лиленцето “пиленцето” и се разтапя от кеф чак.

Мария остана да спи у нас, видяха се с дъщеря си на другия ден и си заминаха; Даниела отиде на работа, а ние с Ванеса останахме да оправяме бардака в къщата. Аз прибрах столове, маси, чадъри - изхвърлих боклука и се заех с довършването на шкафа. После имахме определено време за записването на четири нови песни от репертоара - свършихме и тази работа, а когато и шкафът беше вече готов, излязохме за малко на разходка. Неничко уж щеше да идва - и предния ден, и вчера, та и днес дори, ама никакъв не се появи; аман вече с това дете...

Ние с Ванеса отидохме до търга - вече са го преместили от мястото, където го знаете; сега се намира още по-далеч от нас, близо до магазина на онзи мошеник, от когото купувахме контактите - татко го знае. Кажи-речи, ако до сега беше в Дряново, сега трябва да ходим чак в Килифарево на тържище. Много ми се оскъпяват вече разходките, а и находките (ако нещо изпадне от там). Щото то не е само да идеш и да видиш какво има - обикновено все по нещо ми харесва и залагам известна сума. А пък ако и спечеля дадената стока (както е в повечето от случаите...), тогава трябва пак да отида до там, за да си я прибера. За по-едрите боклуци се впрягат ремаркета – абе, проблеми на всяка крачка. Но както и да е - този път нищо не сме харесвали; само зяпахме по рафтовете и се прибрахме безславно.

До това време вече и Даниела си беше дошла от работа, та започна голямата чистка в стаята на Ванеса - изхвърлихме един чувал с боклуци: стари играчки и парчета от тях, непотребни книги и отделни листи от незнайни други произведения; цели купища от нейните “съкровища”, че нали и тя пази всичко като мен, та бяхме се заринали с вехтории и ненужни, никому непотребни вещи.

Вечерта - ядене, свирене, иззяпване на един филм и ето ме отново на работа (как бързо лети времето, а?). Почивката ми отдавна свърши и сега в оставащото време преди да си тръгна, ще трябва да заработя цялата надницата за деня...

02.03.2009 - Ох, пак не знам, милички мои - от къде да започвам с изповедта си сега? За пореден път се натрупаха масови събития, множество случки, преживелици, та чак и небивалици. Ще бъда последователен, както надявам се винаги съм бил, започвайки редовете си с най-вълнуващия факт за днес - рождения ден на малката Ванеса. Тя, завалийката кроеше своите много големи планове специално за този само неин ден и в частност за вечерта, но самата не можеше някак си да разбере, че празникът ѝ се пада по едно никое време на седмицата и че няма как да се правят големи отклонения от ежедневните ни задължения и строго установен дневен режим. Ще се опитаме все пак това да го компенсираме по някакъв начин по време на екскурзията ни в Тасмания, а за довечера сме определили само едно кратко, скромно, вътрешно-семейно тържество. Казах и на Неничко да дойде, ама още не го знам дали ще се трогне толкова много от това събитие... И отново, за да не бъда голословен, веднага се връщам в края на миналата седмица, от където ще проследя всичко случило се в най-точния му хронологичен ред.

В четвъртък, както така си блуждаех на бюрото в правене на нищо (естествено, че на работа – аз през останалото време съм перманентно зает с някаква дейност, та дори и само с мисловна...), ровейки се из Интернета в търсене на коли, колелета и всякакви други, къде ненужни, къде пък по-нужни вещи, изведнъж се натъкнах на една прясна и многообещаваща обява за продажба на автомобил. Обадих се на продавача и предвид факта, че живееше недалеч от нас, споразумяхме се вечерта след работа да се срещнем и да погледнем стоката му, обявена за продан. Обадих се тутакси и на моята стопанка - да пристига на уречения час, в уреченото време и тя като мълния се озова само с 10-минутно закъснение, защото объркали пътя с малкото поради непознаване на района. Както и да е – докато си казах няколко думи с човека, Даниела се появи с Ванеса. Продължихме външния оглед на колата, приказвахме с човека; на края решихме и да я пробваме как върви по пътя. Още от първото впечатление, съдейки по външните ѝ белези (а и по вътрешните), колата много ни хареса и на двамата (всъщност, на тримата трябваше да кажа - нали и малката “професорка”, макар без право на глас постоянно “изразява” мнения и се “изказва” по всякакви въпроси, далеч извън нейната детската компетентност...). Като направихме едно кръгче из квартала съвсем затвърдихме позицията, че макар и не точно тази кола, но такъв модел и марка ще търсим и за в бъдеще. Човекът искаше $14,500, което е с около 3-4 хиляди долара под пазарната цена колата - просто искал да я продаде по-бързо, та за това и цената му била по-ниска. Аз на шега предложих 13 хиляди - той отказа и свали на $14,000. Тогава предложих да спрем по средата на $13,500 и онзи взе да се чеше по главата и навсякъде, където въобще не го сърбеше. Обади се по телефона на жена си, че да се консултира и с нея; какво си бърбориха с кикимората през жицата не знам, но не след дълго каза, че сутринта бил налял за $70 бензин – демек, ще склони на $13,600. Е, рекох - аз пък за 100 лева ли ще развалям пазарлъка? - вземам ги за по-малко от месец стоене зад бюрото, в края на краищата! Бихме тутакси ръката и колата стана теоретично наша. Казвам “теоретично”, защо “практически”, макар и вече понеделник последната все още не е станала наша собственост. В петък Даниела трябваше да изтегли пари и да се разплати с продавача. Аз се бях разбрал с Янко, като идват у нас вечерта, Валя да го остави на този адрес, та да можем да приберем колата към нас. Обаче нищо от това не стана според предварителния план, освен обилното ѝ поливане (не Валя, бре – новата ни кола имах предвид); а оливането почна в четвъртък вечерта, за да продължи и в петък. Понеже в банката нямало толкова много пари на камара и така рано сутринта, Даниела направила чек на човека. Обаче като го вкарали в неговата банка, онези от там казали, че чекът има няколко дни, докато се осребри и средствата му се прехвърлят в съответната банкова сметка. А пък докато това не се случи на практика и продавачът не си види парите в сметката, естествено ние на можем да притежаваме и колата му. Брех, че като се разядосах аз - можело е да изчака малко Даниела и да не бърза толкоз, че онези в банката да съберат достатъчно пари. Ебах аз тая тяхна банка, дето няма 13 бона суха пара в трезорите си! Ама нá - така се случило и така станало. Кога ли сме се радвали на нещо от първи път, та и сега?! – ето ви поредния пример...

Разбра се значи, че колата няма да я получим за почивните дни. Игор ми се беше обадил, че отиват с караваната на къмпинг - малко по северното крайбрежие, на около 80-90 км нагоре от Бризбън; предложи ни да отидем с тях. Аз даже му се похвалих още в петък сутринта, че вече имаме нова кола и че в неделя ще прескочим с нея да се видим и да им се похвалим - колкото за еднодневен плаж, в комбинация с малко море и някоя ледена бира. Добре де, ама след като тази част на мероприятието се осуети, казах им да минат вечерта през нас; ние с Янкови така или иначе щяхме да сме заедно в къщи. Спретнахме си един грандиозен моабет - с кола или без кола, поводът беше повече от ясен.

По-късно с напредването на вечерта, Ваня и Бранко се обадиха, че били в съседство, та и те дойдоха у нас към 21:30-22:00. Тържеството ни продължи на двора, защото отначало бяхме седнали вътре поради вятъра навън. Но после той утихна и всички вече излязохме да вием на прохлада. В 02:00 ние най-накрая легнахме, а с нас предполагам и съседите (които не случиха на комшии)...

На другата сутрин, както е по програма и традиция, проведохме урока по музика. После и самата Даниела стана, засуетихме се: чинии, чаши и посуда докато приберем, то стана обед. Аз предложих, вместо да чакаме до сутринта на другия ден, че да ставаме рано и да пътуваме към Игор и Дарина, по-добре да скачаме в банските и да поемаме още от съботата. Все щяхме да намерим някакъв мотел или нещо подобно, че да преспим една вечер. Речено - сторено, ама на мига; толкова много се разбираме с Даниела! Събрахме малко дрешки и хайде на колата.

Това беше вече в събота следобед, когато пристигнахме в къмпинга. Докато Даниела и Дарина си обменят най-пресните клюки и злободневки, ние с Игор намерихме едно невзрачно мотелче, където съдържателите му ни приютиха срещу $125 на вечер - тримата в една стая; имаха едно двойно и едно единично легло за Ванеса. Върнахме се бързо в къмпинга, който беше само на 10 минути пеш от там - така вече всички отидохме на плажа. Времето беше горещо, слънцето силно и водата топла – въобще, изкарахме много приятно, заровени в пясъка кажи-речи до здрач.

Изкъпахме се от солта, облякохме по едни по-прилични дрешки и излязохме на разходка за сладоледи, бири, ресторант и всичко свързано с курортния начин на живот (за богаташите говоря – в момента не разглеждам случая на онези, дето ядат “Копърка” с праз, режат си от сланината, наливат се с топла търновска бира и чакат да им потъне плувката на яз. “Георги Димитров”; какво от туй, че се го прекръстили на “Копринка” – водата му нали е същата). След вечерята в ресторанта се прибрахме обратно в къмпинга и пред караваната на Игорови довършихме остатъка от вечерта на сладки приказки и уиски с бадеми...

Ние се прибрахме в мотела и веднага легнахме, защото просто нямаше какво да правим посред нощ в тая дупка. На другата сутрин минахме през шибания “Макдоналдс” и купихме закуски (защото тез тук са толкоз прости, че нито сливенски банички имат, нито пернишки мекици, да не говорим за казанлъшки понички пък – а за онези от павилиона в дъното на Лозенешкия мегдан, може само да се мечтае и дружно да си спомняме с носталгия; софиянците сигурно си мислят за квартала – ще ги разочаровам обаче: за бургаШкото село Лозенец ставаше въпрос, освен ако не сте били част от километричната опашка пред поничарницата и сами да сте се досетили за какво намеквам...). Добре, че в къмпинга имаше дървета и караваната на Игор беше на шарена сянка – закусихме набързо и отидохме на плажа. Там падна голяма игра и къпане във водата - ние играхме табла на пясъка, Даниела чете книга и изгоря, а малкото стана църно като цигане. По обед с Игор отидохме до магазина за някои провизии и си направихме един импровизиран гуляй - за плажа беше още доста горещо, та прекарахме повече от времето на сянка в къмпинга. По някое следобедно време пак отскочихме до морето и се къпахме до вечерта. След съответните хигиенизации по измиване на сол, пясък и т.н., в 18:00 поехме обратния път към нас. Игор и Дарина останаха и днес там, защото имали свободни дни от работа.

Ние снощи, както бяхме преяли и изморени, щом се прибрахме и направо си легнахме. Днес Даниела и Ванеса са станали по-рано, та минали първо през магазина да купят някакви сладки за децата от класа - Неси да почерпи за рождения си ден. Аз на свой ред също станах рано и поех по пътя за Бризбън. С нетърпение чакам да стане 16:45 че да си тръгвам. Ако Неничко дойде довечера ще бъде много хубаво, но на него сега не му е до нищо, защото е доста притеснен така без работа. Напред питах един от началниците на обекта да го вземат при тях, но то не става просто така, само с едно голямо желание – първо онези трябва да имат нужда от такива като него, да имат свободни места за работа и т.н. Освен това там наемат персонал с определени знания и умения – една проста гимназия обаче такива квалификации не подсигурява. Така че нищо не се знае още - остава само да се надяваме на най-доброто, което може да се случи само с Божията воля и помощ...

В общи линии това са новините от последния час - ако до това време парите са влезли в сметката на момчето, днес трябва и с колата да се разправяме; продавачът ни увери, че ще се обади на Даниела да се разберат кое как ще бъде с прехвърлянето ѝ. Вече е 12:40 - драсках по листа около един час; надявам се, че съм успял да обхвана по-важните моменти от всичко, на което станахме свидетели до този момент - ще продължавам утре при възможност...