Писмо No 33 (I-III.2009) [#1]

Скъпи и прекрасни родители наши; приятели добри и неприятели - от зли, та още по-зли!

Отново настъпи времето, в което да започна нещо съвсем от начало. В конкретния случай това е поредното ми писмо, което подхващам от единия край, без да мога и да предположа дори кога и къде ще му бъде другият. Най-късно след месец-два вероятно пак ще гледам да изпратя нещичко, че иначе ще бъде много срамота за мен като добър и предан син, който и два реда не драсва на родителите си. Може това да стане дори по Нелито на Крумчо, която би трябвало да лети обратно за България на 07 Март. За сега нейната ситуация е малко неясна - поначало техните истории са доста заплетени и объркани, нещо като по версиите на Агата Кристи. В същото време ние приемаме всичко, което те ни кажат за меродавно и чиста монета, без да го подлагаме на съмнения и допълнителни разисквания. Така че от тази гледна точка все още не се знае дали точно тя ще бъде следващият ни презокеански “куриер”, но на този етап по-важно е да събера достатъчно богат материал за стенвестника, отколкото предварително да умуваме върху начина по пренасянето му през планини, земи и морета – последното ще се решава на място, съгласно създадените условия.

В по-глобален мащаб, като се извръщам леко назад във времето и прескоча една дълга отсечка от точно 10 години, виждам, че баш на днешният януарски ден му се бе паднала честта също да постави едно много ново и вълнуващо начало, а именно – денят, в който двамата с Даниела решихме да понесем хомота на живота, но вече заедно. Всъщност това съдбовно решението беше взето малко по-рано като хронология, но пък на днешния ден то беше приведено в изпълнение с пълната си сила е тежест. Всичко това, изразено с езика на поета би звучало нещо подобно на следното:

Като кратък миг отмина, сякаш таз декада -

в радост, в щастие и на края за подслада,

зарад’ любовта взаимна в тихия домашен мир,

довечера дваминка ще си спретнем малък пир!

Гости скъпи и честити ще дохождат от далек,

дето ни виелици ги спират, нито страшен пек -

‘сите ще ни идват дома на талази,

па си викам на акъла: “Господ виното дано опази!”

Глъч и врява ще се вдигнат до и през комина,

в знойно наше лято и през ваша люта зима!

И героят ваш, вече всинца ви добре познат,

хем и зор ще види, ама хем пък и рахат!

Хайде, стига вече сказки; доста стана реч -

тез розови листя да се посипват нека веч!

Наздравица с приятелите и в ръка - бокал,

да запеем дружно братя, всички във вокал!

Спирка... Точка... Край... Отбой...

С вас отново беше “Боревой”,

с пъклените планове за следващия си запой...

(двадесетий ден на първи месец Януарий, лето Господне 2009 - ако някой тук се е зачудил, коя пък е била днес точно датата на този мой необичаен поетично-романтичен порив)…

22.01.2009 - Ето че изминаха още няколко тягостни и мъчителни дни на мълчание, през които не остана време и възможност нито за писане, нито пък за обаждане по телефона. Онзи ден, точно на годишнината от нашето мирно и съвместно съжителство с Даниела, нещо ме удари литературната сачма по кухата кратуна и аз (съвсем непривично за мен…) се впуснах в необятната степна шир на художественото слово. Така, докато редих куплетите си един подир друг като мъниста от гердан и фактически стане дума за изтеклите почивни дни, времето на самата обедна почивка също изтече. За отбелязване е, че на това работно място доста трудно се правят по-удължени просрочки на определените минутки за прекъсване на трудовия процес (питате ме от какво съм недоволен, ли? – ами именно от това: че не мога да разтягам мизерния си половин час, който се полага само за обяд, до времетраенето на един двусериен филм да речем). Разпечатах предишното писмо на работа (с единствената благородна цел, да не си хабим мастилото у нас...), листите на което обаче още се помещават в дипломатическото ми куфарче, с което ходя на работа и което разхождам нагоре-надолу вече почти цяла седмица (в случая говоря за писмото, барабар с куфара).

В петък след работа излязохме из града на разходка и малко вечерни снимки с баба Донка. Малкото яде един сладолед (преди да изяде и боят, поради известно непослушание и прояви на непозволени детски капризи…), докато ние си разтъпкахме хубавичко краката и към 20:30 се прибрахме. В къщи направихме едно кратко, но много съдържателно тържество и покрай компанията на сладкодумната баба Донка, легнахме кажи-речи по първи петли.

На другата заран (вече събота, 17 Януари), ние с Ванеса зачакахме учителката ѝ по музика, а по-възрастните жени излязоха на пазар, разходки и други развлечения. Учителката обаче не дойде и даже взехме да се чудим - дали въобще е трябвало да идва, тъй като децата са все още във ваканция. Но пък докато чакахме, поне посвирихме добре с Ванеса. После тя отиде да се занимава с нейните си неща в стаята, а аз подготвих пакетчето, което вечерта трябваше да предам като отидем у Дарина и Игор. Вероятно някъде до тук съм споменал, че тя празнува рождения си ден в събота, на който форум бяхме канени почти всички малки, средни и големи цигани и циганета от катуна. На края обаче, от бързане и притеснения преди тръгването ни, аз в суматохата забравих пакетчето у нас, което уж трябваше да дам на майка ѝ. Ние тръгнахме с нашата кола, но първо отидохме у Мариана и Бранко – паркирахме я на улицата им, а на гостито заминахме с тяхната. Късно през нощта щяхме да се върнем да спим у тях, че пък на другата сутрин трябваше да отидем да се видим с Крумчови, които през това време бяха на почивка на един остров над Бризбън. Всичко стана точно както беше по плана; моабетът беше много весел, шумен и забавен – само до момента обаче, в който на портата не ни потропаха няколко каки от полицията, защото стрелките на часовника отдавна бяха подминали 02:00 посред нощ. Някой нахален натрапник от съседските къщи и жилищни блокове (вероятно някакъв неидентифициран и безполов веган, а нищо чудно и скопен въздържател…) сигурно се бе обадил, че му нарушаваме спокойствието с бясното си и лудешко, циганско веселие и ние тутакси трябваше да прекратим шумотевицата, за да не ни арестуват, та и да преспим в участъка. И добре, че все пак стана така с другарките полицейски служителки, защото в противен случай както се бяхме подкарали с хората и ръчениците, сигурно щяхме и да осъмнем (както обикновено в такива и подобни случаи).

Ние спахме у Мариана и Бранко, а на другата сутрин отидохме при Крум в хотела. На Валя синът с гаджето си също бяха там, а специално за целта той се беше подготвил и с едно златно пръстенче - на плажа, под палещите лъчи на тъдявашното слънце, завалията предложи в прав текст на приятелката си да се оженят (Господи и божества небесни! – спасете грешника; той сигурно не знае какво върши). Тя пък от своя страна, взела горката, че склонила още на първата му “покана” – нищо, че момата е само на 22, а той едвам навършил 21 годинки; нали казват, че за любовта възрастова граница нямало - ни долна, нито пък горна. Ние знаехме предварително, че ще има такъв сценарий и се бяхме натъкмили с годежни подаръци – ама досущ както си му е редът съгласно нашенските Християнски традиции. Горе на плочата, баш над последния етаж на хотела, по терасата имаше наредени нарочни маси, столове, скара и всички необходимости за едно тържество. Вдигнахме набързо дисагите там и на плочника започна друг моабет – той пък беше по случай годежа на младежите. Привечер по някое време излязохме покрай брега да се разходим, че да ни изветреят и главите от ракиите на Крумчо – малко по-късно (към 18:30) ние си тръгнахме и ги оставихме да шетат и да си почиват. От там до наше село имаше около час и половина-два път, та малко избързахме с прибирането си, за да не се притесняват излишно баба Донка и Ванеса, които не идваха с нас.

Мислех в понеделник или вторник след работа да се отбия до Игор и Дарина, че най-после да им оставя забравената в къщи пратка. Добре ама още на партито се разбра, че те в сряда (снощи) щели да ходят у Краси и Светла. Разгеле, викам си - ще отидем и ние, та хем ще се видим още веднъж, хем ще се повеселим за някой и друг час. Правех сметка тогава да предам, станалият прословут вече пакет за изпращане – е, да де, ама пак нещо не ми се получи. В понеделник вечерта се обади Деспина - жената на Боянчо от Мелбърн, които и друг път са ни идвали на гости. Те миличките, междувременно се разведоха, но ние поддържаме приятелските си отношения и с двамата, независимо от неприятната им семейна развръзка и драма (случва се и в най-добрите семейства – примери такива колкото щеш, но сега темата на разговора ни е друга). От нея разбрахме, че самата тя и нейното момченце, барабар с още три комшийски деца на техни много близки съграждани, са дошли за няколко дни при нас на море. Така единствената ни възможност да се видим се яви в понеделник вечерта - стъкнахме нещо за софрата, аз си дойдох от работа и тържеството започна. С тях не сме осъмвали, но пак стана 23:00, докато си легнем.

На другия ден споменах на Янко, че с Даниела имаме някаква кръгла годишнина и от дума на дума ги поканих да дойдат с Валя в къщи, за да се уважим по този повод. Ето ти го значи, пак тържество и пак досред нощиите. Беше много весело и приятно - баба Донка е чудесен събеседник и въобще ние с Янкови добре се забавлявахме, като че ли беше петък или събота, а не едва в средата на седмицата.

По някое време нашите гости си тръгнаха, а ние допродължихме юбилея, дорде отново не пропяха ранобудните петли. На другата сутрин аз отидох по-късно на работа, но “младоженката” беше на крак още в 05:30 за първата си смяна. Единствената ѝ утеха беше, че вечерта пък ние щяхме да сме на гости и че нямаше тя да шета, ами някоя друга (в случая Светла). Добре де, ама пак не, бре! – мамка му, омръзна ми вече! Вместо това, Крумчови се изтърсили баш по обед-следобед - уж на път за у тях, ама за по-направо се отбили през нас; демек, тръгнали за Пловдив, ама за по-пряко минали и през Варна... Ядосахме се малко, че с тяхното посещение изневиделица, нашите планове доста се объркват: първо нямаше къде да ги слагаме да спят по стаите из нас, след като те са толкова много народ, а пък и ние от своя страна имахме допълнителен посетител в лицето на баба Донка – въобще, създадоха се множество конфузни и напълно излишни ситуации. Поне да се бяха обадили че пристигат, знаейки, че самите ние вече имаме гост в къщи и те са башка 5 човека. За разлика от мен, който бях бесен до позеленяване и прежълтяване, Даниелчето доста хладнокръвно прие цялото това извънредно, почти катастрофално положение - кюфтенцата, които беше обещала да носи вечерта у Краси и Светла, стана така, че ги усвоихме у нас. А пък “дядовата ръкавичка” се пръскаше по шевовете си от посетители, ама какво да се прави... Ние хич не останахме очаровани от ненадейните вечерни посещения на Крумчови баш в този деликатен момент, но спирам с коментарите си до тук, понеже още не ми е минал бесът заради тяхната малко необмислена постъпка. Вярно, близки сме с тях много, ама пък и само ние да се съобразяваме с прищевките им – аре, нема нужда (както викат шопите)…

Налага се обаче временно да прекъсна мисълта си и чак утре да продължа с творбата, защото сега трябва да свърша нещо важно за общественото дело и за просперитета на фирмата, която пък ми плаща заплатата. Независимо, че това положение е много в дълбок разрез с моите лични интереси и мераци, в същото време се намира извън сферата на контрол, до която имам достъп; каквото каже шефът, това и става – да го чукат манафите, дано!...

23.01.2009 - Е, предишното ми писмо най-после вече е предадено и много скоро то ще полети към вас със скоростта на звука, която обикновено развиват самолетите, циркулиращи из въздушното пространство над главите ни. Снощи след работа отидох до Дарина, за да го дам на хората, които отпътуват нощес в 23:45 с някакъв полет до Сингапур; после летят до Германия и след ден и половина кацат на мегдана в с. Божурище (пардон – аерогарата на кв. Враждебна имах предвид). На тях също подарихме един часовник с релефа и формата на Австралия – същият подарък получиха и родителите на Янко, но пък сега не мога да си спомня: дали за вас имаше такъв или поне не изпратихме ли подобен армаган за някого? Върти ми се нещо из акъла, че Даниела съвсем наскоро ги откри тези часовници-сувенири, при една от разходките си с Янковите гости. Те често се виждаха с тях и излизаха заедно до тук-до таме – мисля, че тогава са видели тези артикули по дюкяните. Независимо че последните са правени в Китай (защо ли не се учудвам?...), настолните часовници се оказаха доста популярни и ефектни за подарък от тази част на света. По принцип има всякакви разновидности от тях като модели – със стрелки или пък без, с термометри, барометри, влагомери; големи, малки и средни – в зависимост от степента на близост между хората. Аз например толкова много си обичам приятелите, близките и роднините, че в дисагите си бих повлякъл часовници, големи колкото градския часовник, монтиран в кулата на Градския съвет. Ама пък де толкоз място из куфарите и по аеропланите?...

Нямаме някакви особени планове за предстоящите почивни дни - довечера ще се занимавам със записи на дискове за баба Донка. Тя много хареса някои от нашите концерти, които вие сте ни изпращали. На Жоро в Аделаида трябва да запиша няколко диска също - по-специално тези с филмите на Луи Дьо Фюнес. А като пристигне и концерта на Лили Иванова, него вече ще му го запиша обезателно, защото той е неин много голям и страстен почитател – каже ли “ЛилитУ”, та чак медовина му потича из устата. Утре сутринта вече учителката на Ванеса възобновява уроците за тази година; след урока най-вероятно ще изляза да купя телевизора. Онези от застраховката платиха $281 за стария, който аз бях купил от търга за $50. Двамата с татко бяхме даже тогава, спомням си го като днес... Ще понадя някой грош отгоре ($200, ако трябва да съм точен) и ще купя още един такъв телевизор, какъвто взех наскоро за кухнята. Представа нямам как ще го закачам с онзи колан на шкафчето, но се надявам като стигна до там, нещо да ми дойде на ума. Предполагам, че следобедът ми ще премине в гъзурчене и монтиране на екрана. Ако не ми мине котка пътя, в неделя може и да ударя една четка на праговете в спалнята, които вече чакат няколко месеца да бъдат боядисани, но интересно защо - не щат и не щат да се оцветят сами, пущините. Пак ще се наложи ръчицата ми да ги пипне тънко - хубавото поне ще бъде, че следобеда/надвечер цялата орда сме канени у Доктора на басейн; естествено, с подкрепителни хапки и множество глътки. Така, докато трае мъчителния бояджийски процес през деня, ще си мисля, че след злото ще дойде малко по-добро...

За понеделник също нямаме определени планове - Даниела може да излезе по-рано с баба Донка и да се помотаят за последно из града и магазините, защото в 14:30 трябва да я остави на летището за обратния самолет към Аделаида. Много хубавичко си прекарахме времето с нея, докато тя беше из нас - но като си замине и още от утре в къщи отново настъпват строгите тъмнични условия на съществуване. Ванеса от вторник започва училище - за сега няма кой да я води, освен пак аз - не знам, след като ще тръгвам толкова късно, кога изобщо ще пристигам на работа. Тук всички колеги идват много рано (или не са женени или пък не си “уважават” булките сутрин, когато онождането е най-сладко) - още в 06:30 паркингът е вече пълен. За да намеря свободно място като дойда едва в 08:30 или дори след това, ще трябва да оставям колата далеч от офиса, после да вървя и пеша, при което да губя още повече време; това важи и за прибирането вечер. Но когато ми дойде до главата, тогава чак ще го мислим, та да видим кое как ще става. Във всички случаи няма да бъде лесно, но добре е все пак, че съм на работа; задала се е голяма лавина - падне ли отгоре ни, много нещо ще помете подире си. Тук аз метаморфозно използвам сравнението на световния икономически срив с лавината. Обаче пък съвсем реалистично, мога да ви разкажа един наистина трагичен случай - пак така с лавина, само че от лед.

Малко след като се прибрахме от Нова Зеландия, съобщиха за един фрапиращо нещастен и потресаващ случай, станал там на един от ледниците, където ние също ходихме. Някакво семейство от Мелбърн пътували точно по нашия маршрут и завели двамата си сина (съответно на възраст 21 и 22 години) да видят въпросните ледници. Единият ледник специално беше отцепен с изрична забрана за всякакъв вид достъп и подстъп към него, поради опасности от свличания на пътя, несигурен терен заради падналите поройни дъждове и т.н. Ние се задоволихме само с един далечен поглед и няколко снимки с телеобектива, но въпросните момчета не са се съобразили с предупрежденията и огражденията и отишли да правят снимки току в подножието на ледника. В тоя момент обаче се отцепва една огромна маса от него (по груби пресмятания на запознати това е било леден блок и съответните му отломки с общо тегло около 100 т) и под напора на свляклото се количество лед от горките деца не остава почти нищо. Трупът на единия младеж едвам е бил открит няколко дни по-късно, докато от другия няма и помен, чиито останки завинаги са останали под свлачището от ледени парчета и земна маса. Днес е погребението им в Мелбърн - голяма трагедия, породена само от една непринудена детска наивност и безразсъдност, неподчинение и несъобразителност със суровите природни условия. И сега дори е пред очите ми онази великолепна гледка пред величествената ледена планина, която обаче взе своя пореден и безкрайно скъп данък заради подценяването ѝ. Предполагам средствата за информация вече са разнесли по света вестта за трагичния случай, аз тук само го повтарям поради голямото им сходство; тогава аз също предложих на Даниела да отидем по-наблизо и да се снимаме баш до ледника. Но пък нали в същото време пишеха, че приближаването му било много опасно, при това с ей такива големи букви - като че ли разумът надделя, поне в нашия случай...

27.01.2009 - След дългите почивни дни, обикновено първият работен е кошмарен (между другото точно толкова шибан, колкото и останалите - ако някой тук ме пита и иска да съм откровен в отговора си). Вчера беше Денят на Австралия - всичко живо яде и пие, без да мисли за никаква работа. Нашите случки обаче започват още от петъка, когато вкратце описах събитията до този момент. Прибрах се след работа и се залових с обичайните си домашни занимания. Исках да направя няколко диска с музика и концерти на баба Донка, защото тя много ги хареса. Седнахме и на трапеза, че така записите стават по-лесно и приятно. Набелязахме плановете за предстоящите дни - уикендът започна с урока на Ванеса по музика. Даниела и баба Донка бяха излезли вече, докато ние с малката излязохме след това. Нали трябваше да ходим за телевизор - първо минахме през търга да огледаме къде какво има, но на нищо не си спряхме очите. По-точно моите не се спряха на нищо, защото ако попиташ Ванеса - тя харесва всичко и иска всичко, на мига... Е, за да не спи търговията заложих малко парици на едни много интересни картини - все още чакаме резултатите, за да видим дали сме ги спечелили.

От търга отидохме в магазина за телевизори. Точно моят модел, на който се бях спрял и който вече имахме в кухнята, беше поскъпнал много и веднага отпадна като възможност за покупка. Към същия магазин обаче има и друг търговски отдел, в който продават същите редовни стоки, само че с чувствително намалени цени – заради леки драскотини при транспорт, апарати без опаковки или висели по витрините достатъчно дълго време. И погледът ми веднага се насочва към един NEC, 22” екран - намален от $1299 на $599. Добре де, ама на мен не ми се дават толкоз много пари – имам си барем 1001 причини да ви изброя, ама и не че съм свидлив; да не би читателят да остане с погрешно впечатление за мен и моята особа. Като ме видяха как ми се сви сърцето и душата, продавачките ми отбиха още $100, понеже телевизорът им бил последния. На практика този предварителен пазарлък стана още доста преди да сме отишли в редовния магазин - аз за това бях корназ там, след като си излязох най-демонстративно, особено когато не стигнахме до никакво финансово споразумение; другият телевизор вече ми беше обещан на ниската цена и аз отидох в редовния дюкян само за да се убедя, че сделката ми е добра. Даже като се върнах при момите, та си измолих още 9 лева намаление и така за общата сума от $490 взехме много хубав апарат с 3-годишна гаранция. И понеже напоследък съм станал неузнаваем в безмилостното харчене и трошене на пари, та им додадох още $50 за едно допълнително обезпечаване от други 4 години, та гаранционният период стана общо 7 x 12 = 84 месеца; от там нататък да му става каквото си ще вече. На всичкото отгоре, понеже търговецът ме хареса много (всъщност той искаше да се отърве час по-скоро от мен и изостаналата си стока...), като прибавка ми дадоха едно специално устройство, което се включва в контакта и в случай на гръмотевици, мълнии или други аномалии в захранването на електрическата мрежа, предотвратява евентуалното изгаряне на телевизора. Добре де, ама телевизори в Австралия има на път и под път, а на мен повече ми е важна информацията в компютъра. Така че тази защита ще я ползвам там, защото застраховката може да даде пари за нов телевизор, но загубим ли снимките, филмите и музиките от компютъра по някаква гръмотевична причина, тогава вече и ние сме загубени с тях...

Доволни и предоволни излизаме от магазина - всеки таи мерзки чувства в себе си: търговецът към мен, че не можа да ми одере още повече кожата; аз от своя страна пък към него, че въобще допуснах да ми смъкнат и една-две кожи от гърба. Но и задоволството също беше взаимно - у онзи, че все пак ми е продал стоката си, а у мен - че съм я купил сравнително евтино и на добра сметка. Така щастливи се прибрахме в къщи - Ванеса още от вратата хукна да разказва на майка си как сме купили телевизора, с най-малките подробности и точни реплики от двете страни на сделката, докато аз внесох току що закупената стока вътре. С което разбира се, започнаха и сценките по монтажа на апаратурата – след направената рокада, телевизорът от кухнята отиде в спалнята, а “марковия” (който също е правен в Китай, между другото....) зае мястото си до мивката и печката, където беше стария. Там трансформацията се извърши почти мигновено, обаче много се пинкях с онова трупче в спалнята. Първо самото то беше много голямо и дебело - махнах го, та сложих друго, по-тънко. И то не стана от първия път, че го рязах под ъгъл пък. Неуспехът разбира се последва незабавно и ме тупна по кирпичената глава веднага с първата проба - вместо да си премеря с точност до стотна от милиметъра с измерителните прибори, с които разполагам и които съм скрил дълбоко в долапа, за да не се ягмосват, аз с всичкия си акъл рязах на око, което естествено дойде накриво, не под правилния ъгъл и т.н. Хвърлих и това парче дърво; взех чисто нова дъска, а тя пък се оказа тънка – полудéх, хем аз не съм някой истеричен нервак и подобни неудачи не ме събарят лесно! Онзи колан-обтегач, който държеше стария телевизор, също нещо не беше таман - наложи се и него да преправям. На края го завих с един винт директно към задния капак на телевизора – малко грубичко и грозно като за световноизвестна фирма, ама пък инак върши работа и най-главно, че не се забелязва от ОТКК инспекторите в лицето на моя дървен шоп и виден столичен философ. В крайна сметка аз пак използвах първата си дъсчица – нищо, че беше срязана на една страна; затисната с телевизора отдолу дори не ѝ се забелязва кривината, за която така или иначе знам само аз. Всичката тази омразна следобедна дейност ме отегчи и изтощи до краен предел, а беше станало вече и ракиеното време.

Възобнових записването на дискове с концертите на баба Донка - а на новия телевизор вече гледахме някакъв друг. Чудна картина дава, само нещо звукът му набедихме вечерта, та на другия ден го носих обратно в магазина - уж да го проверят и да ми дадат нов, ако не е добре. Оказа се обаче, че като съм го поставил върху видеото, на последното почват да му зъзнат ламаринените капаци и да влизат в резонанс с говорителите на телевизора; защото пък в магазина този проблем го нямаше. Като се прибрах обратно в нас, уплътних малко дрънкащите части, подложих им гумички отдолу, залепих ги тук-там с лейкопласт и работата се оправи – обичам трайните и лесни решения на проблемите; най-често именно те са гениалните и влизат в историята на световния прогрес…

28.01.2009 - Продължавам на следващия ден с мисълта си от вчера, която мръсни капиталисти и мастити империалисти за пореден път прекъснаха най-брутално в края на законната ми обедна почивка. Значи - инсталирахме телевизорите и духовете най-накрая се успокоиха. В събота вечерта “поляхме” покупката с баба Донка - на другата сутрин Даниела ходи с нея на черква, а аз се занимавах с Ванеса и записвах дискове. По някое време излязохме да отидем до магазина за рекламацията на шибания телевизор, но както вече споменах - на него нищо му нямаше; грешката беше изцяло моя, но аз не си я признах пред младите магазинерки, за да не им падна толкова ниско в очите и случайно да ме помислят за проЗт. След обяд се опитах да правя нещо по филмите на другия компютър, но нещо системата ми с онова видео се е повредила и вече не мога да прехвърлям касетки на дискове. Надвечер излязохме и отидохме на гости у Докторите.

Там пак се бяхме събрали почти всичките съотборници и битови пияници, с малки изключения. Изкарахме весело и шумно, както обикновено до късна доба вечерна, та на края домакинята едвам ни изгони, за да тресне вратите нервно и ядовито след нас (и друг път съм споменавал, че имам официално издаден сертификат, хем от няколко културни института таман, за завършени курсове по добро възпитание в обществото, държание на чуждо място, на гости и т.н. – не се напивам, не повръщам на масата, а чак в къщи, спазвайки ритуала най-строго и по редица други подобни обноски; проблемът ми е единствено и само в тръгването – никак, ама въобще никакъв никак не обичам да си ходя, докато след себе си оставям цял вагон с йеденье, пийнье, йебенье и так далее, както казват болшевиките)...

На следващия ден започна подготовката на Ванеса за училището ѝ - гладене на униформи, прогонване на шапки, стягане на чанти, лъскане на обувки и т.н. (ба мааму, аз в казарма ходих и се върнах, ама пък и чак толкова опрятен нивга не съм бил – шапкарите не случайно ми викаха “Швейк”, “Дънака” и други неприлични и уязвителни прозвища, ама пък и аз не ги ебавах много-много). Спомням си, че в началото на всяка учебна година на мен ми идваше да се обеся заради свършването на ваканцията и започването на омразното школо; докато нашето ученолюбиво Неси буквално едвам дочака този момент – загубени деца се това днешните, не знам какви президенти и министри ще стават когато пораснат, след като не са щъкали стъклени топчета и бирени капачки, не са забивали ножки в пръстта и не са играли на криеница, докато са били малки… Купихме карта за мобилен телефон с $10 кредит, която сме инсталирали в един от моите многобройни телефонни апарати и сме го дали на Ванеса за всеки случай. Тя от днес нататък вече сутрин ще се подвизава сама из къщи - става, облича се, оправя се и таксито я взема от нас за училището. Оказа се, че няма никой, който да може или иска да я води сутрин нататък, а на нас ни е почти невъзможно. За това решихме да я абонираме за такси и да ходи известно време така; до изясняване на последствията и намиране на друго решение. Дадохме ѝ телефона, че да ни се обажда в случай на остра нужда. Вчера, освен с други разни дребни нещица от общ характер, разправях се и с активирането на телефонния ѝ номер.

Даниела и баба Донка излязоха на последна разходка преди излитането на самолета за Аделаида. Понеже тогава беше и Денят на Австралия, та по този случай съседите около езерото бяха организирали едно неформално тържество в парка с люлките – в непосредствена близост до нашата къща. Бяхме канени да присъстваме и ние, но Даниела се забави с прибирането си и докато се натуткаме, партито им свърши. Единствен наш представител беше Ванеса – тя там си играла с другите деца, докато нашите хора са я наглеждали да не прави бели и злодеяния; дали ѝ да яде карначета, малко сладкиши и така весело поминала срещата на високо равнище. За да не ни е празна вечерта, а и за да отбележим скромно Националния празник, ние пък от своя страна повикахме Нолин да дойдат с Уоли на вечеря и за по някоя и друга бира. Той, завалията, пак беше на работа втора смяна, но дойде у нас малко по-късно. Така и ние най-сетне завършихме тази дълга поредица от празнични и безгрижни дни, а хотелът ни затваря вратите си до второ нареждане поради неотложната си хигиенизиране и санитарна инспекция. То не бе народ и добитък, дето се извървя напоследък, не беше чудо! Даниела вчера завела Ванеса за първия си учебен ден и като се прибрала, че като почнала едно страховито чистене, едно масово пране на дрехи и парцали - направо чудеса и подвизи извършила като се развихрила сама; още малко и с хлорна вар да беше напръскала – като се задам по улицата, та от пътя чак ми мирише на операционна и на родилна зала! УЖАС, бре! – амчи аз от толкоз прекалена чистота на края се разболявам; аман вече от нейната стерилност – искам си кочината, че така се чувствам най-добре като мундарин…

Вечерта си дойдох от Бризбън и веднага излязохме, защото бяхме се самопоканили у Краси и Светла на едно малко и неангажиращо моабетче. Те имаха гости за няколко дни - техни приятели от Нова Зеландия. С жената се запознахме у Докторите, а мъжът ѝ си беше тръгнал по-рано, че да ходи на работа. Тя с двете деца беше все още тук, ама и те си заминават довечера. Използвахме случая по изпращането им, че да се видим за малко и да се повеселим на изпроводяк. Даниела беше направила кебапчета, Светла пък подготвила салати и така с общи усилия осъществихме кооперацията. Прибрахме се снощи в 23:30 и легнахме веднага, че ставането ми сутрин за работа е някакъв невъобразим ад...

Надявам се тези дни да получите пратката от София чрез майката на Дарина. Ние довечера ще се обадим и по телефона, за да си поприказваме по-надълго и нашироко. Наш Миро се обажда онзи ден, ама и той нещо не е доволен от Америката – цените им хвърчат нагоре, безработицата удря тавана и всякакви други неудачи се ширят из прерията и страната на “неограничените възможности”. Сега всички се надяват, че новият им президент ще оправи положението, ама надали. Интересно е това явление, което се шири свободно из народите на света – както в страните от третия и четвъртия свят, така измежду първия и от втория; защо по дяволите всеки чака на някой президент или министър-председател да го вкара в релси и да му оправи бакиите, вместо да си запретне ръкавите, па да изплува сам от батака? Но понеже политиката ми е чужда като наука и знанията ми се ограничават само до някои откъслечни дялове на гинекологията, та затуй си мълча и не парадирам със своите убеждения. При нас в Австралия положението е относително тихо и спокойно - минната индустрия обаче беше първата, която изпищя на умряло след загубване на пазарите си в Китай. Веднага с това следва затваряне на мини, от където пък работниците остават на пътя и колелото на историята автоматично се завърта в обратната посока. Кои ще са следващите “жертви” не знам, но по всичко личи, че нещата не вървят към прогрес, ами точно обратното – на къде е хукнал тоз побъркан свят? Назад към копията, с лъковете и стрелите или към конете с каруците? Ние си вършим работата съвестно, гледаме се взаимно и за сега се чувстваме добре. Само здраве и живот да има - всичко друго ще се нареди; на глад и жажда се издържа – на тормоз от болка и болест обаче, не може...

30.01.2009 – Атанасов ден, по старому. Обаче с това се слага края на тежката зима, според легендите и притчите. Да се надяваме, че и Февруари ще бъде благосклонен към нещастния ни и онеправдан български народ, та поне за отопление да не се харчат излишно много пари; изхранването и оцеляването на брата българин му стига като ежедневно бреме, башка от другите масрафи и лични тегоби, които му висят на шията като огърлица от воденични камъни. А сега с няколко думи ще обобщя събитията за седмицата, тъй като денят е и петък на всичкото отгоре - Даниела днес поначало не е на работа, та сутринта е водила малкото на училище. Един дерт по-малко, щото с тези таксита не ни е дип много спокойно на ранина...

Снощи понечихме да изгледаме един диск, който правих онзи ден. Оказа се обаче, че нищо не съм направил, защото не можахме да го пуснем. На всичкото отгоре бях записал едно копие и за Нолин - сигурно и техният не върви. Започнах доста сериозно да се тревожа и за купчината дискове, които направих на баба Донка, а подобно количество полетя и към вас. Ако и с тях нищо не е станало, ще бъде много жалко за надеждите и изгубеното време, което пропилях подире им. Довечера нарочно ще се обадя по телефона, за да ви заостря вниманието и да проверим кое как е. Дано да няма големи провали, че с тези шибани дискове нещо взе да ми омръзва живота напоследък. То не бива капризна работа, не бива и чудо - нито мога да разбера за наличен проблем по време на записването им, нито пък мога да направя нещо за отстраняването му, докато трае процеса. Минава най-малко час, докато се запише един диск – програмата уж казва на края, че всичко е нормално (ако е било такова). Би трябвало (но само ако разполагах и с повечко време...), вече така записаният диск да го изгледам подробно и на нова сметка, за да се уверя, че всичко му е наред. Обаче това са още 2-3 часа на парче - аз трябва да спя пред телевизора! Някои дискове ги проверявам само в началото – един път като тръгнат и се успокоявам, че всичко е както трябва. Обаче проблемът може да се получи впоследствие, навътре или към края на записа. Ако беше само един диск, че да седна и да го прегледам. Ама при мен се е развил цял цех за производство и размножаване - от къде да намеря време и за качествен контрол?...

Тази сутрин сме доста разтревожени от внезапната смърт на Мартиновия баща - дядо Гого, Бог да го прости. Ние ги очаквахме да пристигнат тези дни в Австралия, а докторите преди няколко седмици му открили някакви израстъци по дебелото черво. Онзи ден го оперирали и уж всичко било много успешно, ама ей го на - от вчера вече и за него ще си говорим в минало време; жалко, много жалко за добрия човек... Мартин излетя за София по спешност с тазсутрешния самолет, ама кел файда вече – дядо Гого си отиде завинаги от този грешен свят. Вие се видяхте с неговите родители, когато идвахте още първия път - тогава баща му беше сам, а сега докато бяхте тук миналата година се запознахте и с майка му. Те и двамата бяха изключително приятни хора, ама за жалост сега остана само единия от тях – тъжна работа, грозна...

Аз за себе си не съм кроил някакви специални и голямомащабни планове за почивните дни. Утре Ванеса има урок по музика; после ще гледам да боядисам малко прагове и то ако нещо друго не осуети грандиозните ми намерения. Така вече съм изоставил всичко, като че ли ще идва края на света – не ми се работи, бре; омръзна ми сякаш.

В неделя през деня Даниела е на работа – има някакво извънредно дежурство, което не ѝ се пада по график. Вечерта пък сме на рожден ден на Даниелчо - малкия “счетоводител”, на Краси и Светла дребния разбойник, дето с онзи другия вагабонтин, Миленчовият, преди време ми изгазиха кактусите из лехите. Имам да свърша и доста финасово-отчетна работа на компютъра - трябва да намеря време за всичко, защото много скоро задачите съвсем ще ме затрупат, а аз така не обичам и не съм свикнал.

Наред с всичко забелязвам, че нямам и настроение за писане - няма защо да се измъчвам и насилвам, а с това да тормозя и вас, четейки празните ми приказки. За това сега привършвам с писанията си и се местя на Интернета - дано от понеделник нататък обстановката около мен да е по-ведра, че да продължа в малко по-мажорни тоналности – минорният тон не ми е особено присъщ, освен ако не се приспивам с някоя (бутилка, бре! – вие за жена ли веднага си помислихте?)...

03.02.2009 – Хайде, да започвам пак, че аз ако не пиша ден-два и ми се струва, че цяла вечност е минала и кой знае колко много неща са се случили. А то всъщност на практика нищо не е станало кой знае какво - просто ежедневните грижи и проблеми, които ни съпътстват на всяка крачка и вървят подире ни като пръдня зловонна и на кон (като сянка наша исках да ви кажа, но пардон…).

За да не бъда голословен, ще подкрепя разказчето си с някои факти, започвайки го още от петъчния ранен следобед, който се превърна в един малък кошмар на работа – е, поне за мен. Както си планирах хубавичко из главата и правех сметки да тръгна от това шибано място по-навреме, изневиделица на бюрото ми се изсипаха купища със задачи, поправки, пречертавания, допълнения, промени и какво ли не още, които трябваше да се свършат, видите ли - непременно до вечерта; като че ли на другия ден (бидейки събота…) или пък може би в неделя сутринта щяха да потрябват някому тези мои чертежи. Ама нищичко подобно, бе драги граждани и селяни – ето, днес вече е вторник, а до този момент на деня абсолютно никой не ги е потърсил, макар че в петък ми извадиха душата за тях и не ме оставиха на мира, докато не свърша цялата работа. Само че и аз доста се бях мобилизирал тогава и презаредил душата си с черен непукизъм - колкото дълго време искаха да ме държат в службата, толкова дълго щях да им стоя; ха сега плащайте ми извънредния труд, ваш’та мамка немокаятна и още недоклатена! Е, в 18:45 най-после мирясаха - просто не можаха да измислят какво повече да се променя по чертежите и всички си тръгнахме (те, с прикритото си лицемерно задоволство от мен заради добре свършената работа, а пък аз - с явното си лично омерзение и ненавист към тях). Пътуването назад към дома беше като песен - амчи те до това време нормалните хора са в кръчмите след работа и половината са пияни, а не си тръгват едва тогава от офисите, че да правят калабалък по улиците. За по-малко от час време си бях вече в нас - няма задръствания на пътя, няма безкрайни спирания и тръгвания, няма злобни погледи и зъбене през прозорците на колите и размахване на средни пръсти - всички сме братя и мирни чеда Христови, всички сме кротки и равни връз асфалта като агнета; просто движим се в синхрон като едно голямо оранжево братство в Тибетски манастир. На връщане даже имах достатъчно време да мина през едни хора, които продаваха някакъв велосипед, че да го видя дали е подходящ за Ванеса - не ми хареса и си отидох разочарован. Недоволството ми вече назряваше и се подсилваше от още един факт - от прекалено дългото си умуване и пословична нерешителност, аз изтървах чудесно колело от електронния търг; то замина под носа ми само за някакви си $90, но беше много хубаво – марка “GIANT”; нещо като Ролс-Ройс, само че за велосипеди... Е, не било късмет пак...

С прибирането си в къщи ме очакваха нормалните за това време на деня домашни задачи и домакински задължения. Непосредствено след тях последва кратко отпускане на нервните клетки с някой и друг домат + отвара от мая, просо и захар; в резултат - закономерно опиянение до безпаметно вдървяване и хайде, по каютите.

Съботният ден започна с малко репетиция преди урока по музика в 09:30. Учителката дойде, провери кое как върви, даде своите напътствия и ценни съвети, след което си отиде. Мен пък нещо ме бяха хванали бесовете, че като почнах първо да подреждам книгите - като начало на акцията събрах всички български произведения и ги подредих по етажерките в механата. Там е моята България за мен - там ще им е и мястото значи! Паралелно с този сортировъчен процес, съответно изхвърлих купища с английски книжки и книжлета, които сме събирали от боклуците в продължение на години и до които ние никога нямаше да се допрем. Даниелчето разбира се бе чела повечето от тях, а пък аз по принцип не се интересувам от такива печатни произведения - натоварихме ги на колата и тя ги занесе на нейните бабички и дядковци, че да има с какво да си попълват времето, като им доскучае много пенсионерския живот. По същия безмилостен начин опразних и библиотеката в хола - там вече място намериха по-ценните ни книги, на по-известни автори (английски имах предвид...), с хубава подвързия и т.н. Един географски атлас дадохме на Ванеса; завещах ѝ и един голям речник, с което вече окончателно разчистихме терена. После аз трябваше да ходя до моя търг във връзка със спечелването на едни картини, на Ванеса обувките трябваше да връщаме – въобще, имахме ходене нагоре-надолу, все свързано с губене на време. Янко се обади сутринта, че негов колега му дал едно колело - уж за него, но било с малък размер на рамката и не му трябвало; за Ванеса обаче щеше да стане чудно. Мартин пък му дал старото колело на Гого, че и то беше у тях – разбрахме се да ги взема и от двете да сглобя едно. Хайде, отиваме да вземем джунджуриите - едвам натоварихме багажника и поехме назад без да го затварям. Докато разтоварим, да подредим едно-друго, да огледам стоката си вече като неин собственик, да вземем решения - и то отвън мръкна.

Вечерта запалих скарата, че си пекох люти чушки за туршия; хвърлих подир и няколко кебапчета, та ядохме набързо и с това приключи деня. В неделя Даниела беше на работа (пак с някакво извънредно дежурство я бяха зарадвали); ние с Ванеса се бавихме двамата - аз работих на компютъра, а тя свири и се занимава с нейни си неща, докато майка ѝ си дойде. Като си свърших работата на компютъра, започнах да събирам колелото. Оказа се, че новото (дето го бяха дали на Янко), освен лъскавата му рамка, всичко останало е голям боклук. Иначе рамката е с чупеща ос отзад, на пружина и амортисьор; предната вилка също е на пружини – въобще, модерна работа; да не ти тръска много като караш из дупките или скачаш по бордюрите на тротоарите. Обаче всичко друго е с плачевно Китайско качество. Добре че на Гого колелото, макар и по-старо има по-здрави спирачки, скоростен механизъм и други дребни части, които аз започнах да прехвърлям и да стягам по новото, което събирам за Ванеса. На практика ще трябва да сглобя един здрав велосипед от два боклука, а остатъкът от парчетата им ще отиде на бунището. Започнах да се занимавам и с тази героична дейност, докато малкото чемерче през цялото време си подхвърляше една топчица покрай мен и през 5 минути идваше да пита: “Тати, кога ще ми стане колелото готово?”...

Даниела междувременно си дойде от работа - докато се оправи и подреди подаръците, стана време да излизаме. Бяхме канени на рожден ден на Даниел – малкият “счетоводител” и голям разбойник.

Там се събрахме цялата тумба и в 17:30 моабета вече беше в пълен ход. Миленчови също бяха с децата - той обаче, горкият, ни жив ни умрял: баба ти Янка се сдобила с рак, имала разсейки, та операции ѝ правили, с терапии я мъчили - чакат я милата да предаде Богу дух, да не дава Господ таквиз зли помисли! Брей, разтревожихме се и ние, защото всички я познаваме много добре и дето се вика до онзи ден бяхме заедно с нея; ама нá - като дойде не пита... А пък ние се чудехме защо се загубиха така изведнъж от хоризонта; не се обаждат по телефона, не идват към нас както обикновено - а те грижи и кахъри си имали хората. Още миналия Ноември открили тези ракови образувания на майка му; оперирали я жената - ама колко е успешно всичко, май нямали много надежди, но все пак трябва да се молим за нея. Да пази Господ от таквоз чудо! Тя за това и така е кашляла, докато беше тук - нещо отвътре подпирало диафрагмата и я задавяло; ама кой да ти знае за тез неща. Та, такива ми ти работи – около нас не всичко е само радости и веселие...

Тържеството у Краси и Светла свърши и в 23:30 вече се бяхме прибрали в къщи. Иначе седмицата започна с всички съпътстващи я действия и противодействия - Ванеса ходи с удоволствие на училище, ние с майчицата ѝ отиваме с отвращение на работа, барабар с всичко останало, което е свързано с тези неизбежни житейски процеси.

09.02.2009 - Пак се поотпуснах май - не съм писал от миналата седмица. Уж в петък по обед щях да обобщавам събитията - обаче поради липса на дискусионен материал, а и заради висока степен на служебна заетост, не можах да драсна нито ред. На всичкото отгоре в петък трябваше да пакетираме всичките си боклуци от бюрата в отдела, защото от днес вече сме приютени в нов офис. Донапред в сградата нямаше ток; още клозетите ѝ не функционират, нито пък водата в крановете и тръбите циркулира – понеже бараката се намира в непосредствена близост до един огромен търговски комплекс, та ходим да серем и пикаем в техните обществени нужници. Аз по принцип в работно време не сера, че ме е малко гнус (а би трябвало, защото това време се заплаща по доста високи тарифи…). Понеже ме мързи да ходя пеш чак до там, та се стискам до последния възможен момент – дорде седя на стола проблеми нямам, но пък като стана и вече имам чувството, че ще изтека. Тогава се засилвам към въпросния търговски комплекс, но последните метри преди кенефа са ми най-мъчителни – после на връщане и с изцеден мехур вече е далеч по-комфортно. Отделно от тоалетните неволи, всичко тук е потънало в прахоляк, отвън е адски шум – трактори пращят, булдозери орат; народът бачка здраво и хич не се шегува. Аз съм си избрал една затънтена дупка в края на залата, нещо като самостоятелна кабина, по-скоро будка - много-много да не ме гледат разни любопитковци какво правя и с какво ми е зает екрана, щото аз и порно мога да си пусна ако искам. В момента цари известна безтегловност в отдела, докато всеки си намери имуществото, да си подреди бюрото, книгите и документацията. Понеже аз нямам големи количества с излишен служебен инвентар, та вместо да подреждам рафтчета и чекмедженца или пък да бърша прах (опазил ме Бог – това е женска работа…), използвам времето си да съчиня нещо полезно и същевременно приятно като дейност. С тези целеустремени встъпителни слова, сега започвам своя разказ и дано никой не ми наруши мирът и покоя на обстановката, защото ще го попържам до деветото му коляно и дорде не свърши работното ни време чак довечера.

В петък излязох по-рано от работа (да, мамо и татко! – с разрешението на управата и със знанието на преките ми ръководители и началници; аз спазвам най-стриктно трудовата дисциплина, въпреки че не винаги това ми се отдава с достатъчен успех). Бях свършил всички възложени от висшестоящите органи задачи - натоварих дисагите в колата и отидох до един магазин, от който служебно трябваше да получа работните си дрехи. Съгласно устава по Охрана и Безопасност на труда, както и по силата на Трудовия кодекс, като работници и служители към обекта ни се полагаха по два чифта панталони и по две оранжеви ризи, в комплект с чифт специални обувки с метални бомбета. Това са най-елементарните изисквания за облеклото на персонала по такива крупни строителни обекти като нашия. Аз специално обувки имах от предишната си работа и не ми трябваха, защото не ги и ползвам. Но се бяхме разбрали с Нени, ако на него са му нужни да взема един чифт от неговия номер. Така и стана - той по цял ден снове из окопите, въргаля се из дупките и траншеите, от която трудова дейност неговите обувки се смилат по-бързо. А моите си ги пазя за нови – да съм ги обувал едва няколко пъти и то само ако е имало проверка от Министерството; в това тяхно почти ново състояние те ми стоят заключени в бараката у нас – вадя ги от кутията само на свят ден или празник, единствено да се изфукам с тях пред чистачките, че ме правят малко по-висок и снажен поради дебелината на подметките им. А пък новите така или иначе ми се полагат, но ги взех за Нени – когато неговите свършат съвсем, да му ги дам тогава, та да има с какво да си обуе краката. На инженерния персонал такива обувки се полагат по закон и на нас ни ги раздават по списък, обаче за работягите те са задължителен аксесоар към работното им облекло и те самите си ги набавят (по смисъла на “купуват”...). Чифт такива обувчици (далеч различаващи се от тези на култовите “Hush Puppies” или пък емблематичните “Dr. Martens”) струват от порядъка на $150-$200 и са един доста сериозен разход за и без друго неработещите за много пари работници. Така че всяка помощ от подобен сорт е добре дошла за нашия малък, но пораснал вече син на работническата класа.

След получаването на работната “униформа”, натоварих си дрешките в колата, минах през един касапин в съседство, понакупих известни месни хранителни деликатеси и се прибрах в къщи. Таман бяхме свършили свиренето с Ванеса и Янко се обади, че го били пуснали в “гарнизонна отпуска с преспиване” – демек, идва на гости у нас. Стъкнахме набързо салатки, мезенца и до това време той дойде. С него си направихме едно доста съдържателно тържество до ранните зори на следващия ден. Единственото лошо нещо се оказа, че Даниела трябваше да върви на работа в събота и сутринта едвам стана, миличката – само че ние това нямаше как да го разберем по-рано; а пък и да бяхме - все тая...

На заранта наш Янко се беше измъкнал от нас рано-рано, че щеше да ходи на пазар за пресни бурени и зеленчук. Самата Даниела пък отиде на работа още по-рано, а ние с Ванеса изчакахме учителката да дойде за урока в 09:00. След приключването на музикалния час, ние също излязохме.

Бяхме се разбрали вече с Янкови, като си свършим задачите за деня, следобеда да мръднем малко да се разходим - да изпием по някоя и друга бира, картофки, сладоледи и други гъдели за дечурлигата. Ние с Ванеса бяхме сами, защото нашата майка все още беше на работа, но първо имахме да свършим и някои служебни задачи. Бях уговорил от един магазин за компютърни части да си купя допълнителна памет с обем от 1 Tb (казват, че един терабайт се равнявал на хиляда гигабайта, милион мегабайта или общо това било един трилион байта, ако не ме лъжат моите основни аритметични познания от отделенията и най-бегли познания по висша математика от института - обаче аз така или иначе до толкова много не мога да броя и вярвам на всичко, което ми кажат по въпроса по-акъллиите от мен); отдавна се бях заканил да се сдобия с такова устройство и само чаках да ги пуснат малко по-евтини, че нали пък и не обичам да ръся излишни средства за щяло и нещяло. Сега вече имам предостатъчно място за филми, снимки, музики и каквото ми дойде на ума - не че и това няма запълване, но ще минат години, докато се случи. После пък ще купя друга подобна джаджа - нека първом тая да се опълни до дупка...

След като си прибрахме стоката, отидохме в друг магазин, че да купя нещо и на Ванеса. Е, то пак ще бъде за наше общо ползване, ама нека титулярят този път да бъде тя. Взех ѝ една подобна магнитна памет, на която може да записва по 2-3 детски филмчета и да ги гледа на едно от двете нови дискови устройства, които имат такава опция. Сигналът, освен от диск може да се подава от компютър, от такава малка памет, през телевизор и т.н. За училище също ще ѝ трябва такова пособие, а и шестте му долара като цена на дребно просто не си заслужаваха по-нататъшното ми замисляне върху употребата на самата вещ – че тя дойде по-евтина от половин дузина с бира, бре!

След тази покупка отидохме на нашия търг, защото знаехме че тази седмица има наддаване. Позавъртяхме се, но на нищо не ни се спря погледа и си продължихме пътя. Обадих се на Янко, защото бяхме и в техния район вече - той таман си беше купил колело, та рекох да отида да го видя. Беше си оставил домочадието на един пазар да го чакат и заедно вече всички отидохме на разходката.

Нали на Валя майка ѝ е тук, та с нея отидохме на “Марина Мираж”, където не я бяха водили, до “Шератон” и т.н. Споменавам тези имена, защото с вас също сме ходили там и местата са ви добре познати и известни. Най-накрая си направихме и една хубава разходка покрай вълнолома (и там съм ви водил...) - времето беше доста топло, а самото море много развълнувано. Че малките като полудяха да ги пръскат вълните баш там на носа, та не можахме да ги измъкнем. Ванеса специално беше вир-вода - от новата ѝ роклА се стичаше морска пяна, пясък и кал. Добре че до колата позаветря малко, та да я прибера на майка ѝ в сравнително по-поносим вид... Вечерта изгледахме няколко филма и заспахме безславно.

С Неничко се бяхме разбрали за вчера (неделя) да дойде у нас. Таман приготвях кебапчета, сосове и т.н. и той се обади, че няма да дойде защото нямал кола. Неговата нали е в постоянен ремонт, виси денонощно по сервизи и из работилници, та не може да щъка напред-назад. После се чухме допълнително и се разбрахме да дойде с влака, а другата сутрин аз да го закарам на работа. Добре ама той после намерил някаква кола от приятел и по обяд довтаса. Ядоха с Ванеса малко и излязохме. Пак отидохме до търга - Неничко искаше да си купи някакво газово барбекю. Видяхме две - заложихме малко пари на тях, като в същото време се спряхме и на едно колело за Ванеса. Аз от тези двете, които ѝ сглобявам май нищо няма да излезе и най-вероятно ще вземем нещо готово. А пък и тя си го хареса, защото беше дамско и розово-лилаво на цвят (който оттенък е от изключително значение, специално за нея...). Сложихме някоя пара и на него - тази сутрин разбрах, че Нени е спечелил барбекюто, а ние с колелото сме наддали най-високата сума; сега чакаме да ни я одобрят или евентуално да додадем още малко и да го вземем. Още не знам колко, но се надявам да не е много.

След тези търговски дейности отидохме на плажа и малко се покъпахме из вълните – дорде се престраши да влезе Ванеса опищя орталъка, а на края не можах да я извадя от водата; пак се наложи да прилагаме Макаренковските методи. Абе не става иначе и това си е - виках, виках, махах с ръце от плажа: онова стои вътре и не излиза; играе си във водата и все едно се прави, че не ме забелязва като крещя подире ѝ. На края си тръгнахме с Нени - тя обаче продължава да стои там и да се мята като шаран на сухо. Дорде не се върнах и не се засилих към нея като разярен бик към дойна крава, нашия чемер не се сети да тръгне. Ох, че да видиш как тича по пясъка после – тук-таме само ѝ опират крачетата в земята; ще полети от зор чак...

Прибрахме се в къщи - Мони беше дошла да донесе пакетчето от Мария. Ние вече се бяхме чули с нея да ни каже, че си е дошла и че носи нещо от вас. Аз знаех за знамето и писмата, но не знаех за дисковете от Албенчето. Не съм разглеждал още нищо - довечера ще имам повече време, тъкмо ще закача и знамето в механата.

Преди няколко седмици бях купил много интересна рамка с една кръгла картинка. Обаче реших, че тази картинка не е интересна и потърсих от Интернета някаква автентична снимка на Васил Левски - може ли потомъкът му в най-българската къща от всички наоколо и по-специално в тая хъшовска механа, да няма портрета на Апостола?! Та, след като намерих подходящата снимка, разпечатах я на работа, нагласих я по размера и в неделя сутринта портрета вече висеше зад вратата на бялото поле в механата. Рамката е в тъмно дърво и по каменната стена не би се откроявала добре, за това ѝ намерих бял фон - а там беше единственото свободно място.

Снощи направихме едно съвместно тържество с Неничко - пекохме мръвки, хапнахме, сръбнахме, дадохме му разни продукти за у тях и той си тръгна, а ние легнахме...

13.02.2009 – Въпреки, че днес е петък, 13-ти (черният петък, както му казват тук...), нищо особено не се е случило – поне до момента. Е, сутринта всички чакахме около един час отвън, белким дойде някой с ключ и да ни отвори офисите, но това по-скоро го приехме като дар Божествений, отколкото като някакво лошо предзнаменование и “bad luck”, дето му викат на куцузлука местните човешки породи. Времето на изчакване го прекарахме в близкото кафене, където дори и аз изпих едно капучино, макар и да нямах никаква нужда от това. Ама щом като е с хората - нали трябва да сме като човеците и ние... По стара традиция, в петъците правя равносметка на изминалата седмица, обобщавам събитията и правя грандиозни и непредсказуеми планове за почивните дни. Няма обаче нищо ново за отбелязване - никакви събития, никакви произшествия, просто нищо; вакуумна среда на празно, лишено от съдържание пространство.

Снощи и миналата вечер започнах да гледам един домашен филм, който татко е правил преди още заминаването ви за Австралия. Забелязват се картини от Мазалат, Соколския Манастир, Върпища и т.н., които доста носталгично ме върнаха множество години назад във времето - детство, юношество, ергенските ми години и т.н. (след последния период обаче, нямам особено много ярки спомени, с които да се гордея...). Сетих се, когато ходихме с чичо Тошко Шкодров и чичо Ваньо Киселенков по Балкана. Сега вече “Киселенката” го няма сред нас - натъжавам се дори и в момента, в който пиша тези редове... Много спомени изплуваха за кой ли път в съзнанието ми, трайно запечатали се там и които никога не ще избледнеят. Мислех си за колелото му, от което той не слизаше ни в пек, ни в дъжд, ни в зимен ден студен; спомних си за неговото фотографско хоби и за страстта, с която толкова силно обичаше планината и родния наш Балкан - не са ни едно, нито пък само две нещата, с които завинаги ще запомня този прекрасен човек; Бог да го прости...

Онази вечер кино репортажът завърши с посещението ви на Соколския Манастир и неочакваната среща с бате Жоро - и той баят е “пораснал” гледам го на филма, ама поне не е надебелял толкова много като мен, ами си е същия като че ли сега го гледам на Лозенец. После се пренесох мислено в Трявна и Горна Оряховица - все по вашите маршрути стъпвах, ама нали и аз съм доста обикалял, та от всяко едно такова място мога да извадя по една трилогия писмени впечатления с размера на “ВОЙНА И МИР” - един ли е, два ли са ми само спомените от тези прекрасни кътчета на България (на които комунягите ебаха мамата бавно и тенденциозно, та вместо сега те да гният из занданите, ние сме се юрнали на края на света, та белким са по-далеч от нас и да не виждаме произвола и разкола им)…

Снощи пък лентата на миналото ме върна в с. Върпища - макар аз никога да не съм ходил там, образите от екрана ме изпратиха отново в онези, малките години на съществуването ми... Ето, че и “Малджията” го няма вече сред нас - от когото пък спомените ми са неизчерпаеми... Каквото и да кажа от тук нататък вече, то ще има само тъжен и горчив привкус. Сбогом, скъпи приятели – нека Бог да просветли вечния ви път небесен...

Явно филмът е сниман преди да дойдете в Австралия - довечера ще си го довърша на спокойствие. Ванеса ще има гостенче с преспиване - внучката на нашия човек (ракиджията) ще дойде у нас, защото той пък днес имал рожден ден, та бабата ще го води на ресторант. Понеже те се грижат за внучето, а няма къде да го оставят, момиченцето ще дойде у нас - тъкмо ще си поиграят с Неси. Аз по план утре рано ще излизам, че трябва едни боклуци да изхвърлям на бунището; от там входна врата за къщата на Уоли ще ходим да купуваме, до търга има да се ходи - на Неничко барбекюто да прибера и т.н. Дейностите ми не свършват – ще ги влача подире си и на оня свят дори. Довечера пък по случай 14 Февруари (който аз по-скоро свързвам със Зарезанските празненства, отколкото с някакъв католически светия, пък бил той и Свети Валентин…), с малка групичка от “влюбени младежи” отиваме в един местен клуб, където освен хапване и сръбване, ще има и безплатен концерт за пенсионерите. Естествено, ще водим и “момите” с нас – че без тях на къде? Ей там, човек ще рече насред пътя да се насере – няма кой едно парче вестник да му подаде... Даниела на другия ден (неделя) пак е на работа. Нени щял да дойде с някаква кола, с която да си прибере стоката от търга - надявам се тогава да успеем да звъннем и по телефона, че да се чуете и вие с внучето си, което е толкова далеч от всичко и всички...

Тези дни вали дъжд, така го дават да бъде и през предстоящите почивни дни. То не че е толкова лошо, но утре трябва най-после да сменим тази врата с Уоли, защото вече съвсем се е продънила. Преди време в онзи магазин за намалени строителни материали, гледах едни много хубави врати - хем чисто нови бяха. Обаче сега дали ще ги имат? - още не се знае; трябва да спасяваме положението с каквото има. Но въпросът обезателно ще се изчерпи утре - вече всяко отлагане е критично...

Колелото на Ванеса също сме го спечелили на търга, обаче тя в момента малко е наказана, та не знам дали ще ѝ го купя. Имаме известни противоречия ние с нея и ще си разменяме шапките един ден, ама де да видим кога ще е... Много почнаха да ѝ знаят устата и да се обажда на всяка казана от мен дума или направена забележка. Ще видя какво да измисля по този въпрос - обикновено когато свири само една вечер хубаво, с голямо желание и настроение, тя е склонна да се направи и на маймуна даже, само и само да ѝ се опрости някакво наказание или пък да ѝ се разреши нещо, което само е споменато, че може и да се случи. Но аз искам постоянно да бъде така, а не само когато очаква награди и разни поощрения от мен.

Иначе, какво друго да ви кажа? - всичко си е по старому, така както го заварихте и така, както го оставихте. Довечера ще закачим обратно знамето в механата, където си му беше мястото до бара. Даниела го изглади онзи ден, но нямахме кабърчета. Тя донесе снощи от работа няколко, та довечера и тази дейност трябва да свършим. Още картините по стените не сме закачали след бояджилъка – ами няма време, бре!...

17.02.2009 - Ето какво става по-нататък с разказчето ми. В петък си тръгнах уж по-рано от офиса, но в къщи пристигнах късно заради шибания трафик – къде се бе юрнал всичкия тоз народ, не мога да разбера? Що не си седят по къщите тези хора, ами само правят калабалък по пътищата, та да се изтрепваме заради тях? След обичайното ни свирене с Ванеса и разни други занимания с неопределено значение, най-после седнахме с Даниела на софрата. Погледахме малко кадри от българските дискове – “Глобусът” и онова другото предаване, с Яна и Тео; оказаха се много интересни, а и самите водещи са доста забавни. После пък се натъкнахме на предаването за Аделаида; всичко ни харесва ужасно много, само че доста сериозно и осезателно закъсваме с напитките – при това интензивно гледане почти всяка нощ, на всеки подобен “сеанс” заминава и по едно шише водка; башка мезето и другите блюда.

С Уоли се бяхме разбрали да се чакаме сутринта рано и да вървим за вратата. Аз бях закачил ремаркето още от вечерта, приготвих боклук за изхвърляне и в 07:30 отидох да го взема от тях. От там натоварихме допълнителни техни отпадъци и заминахме на бунището – първо трябваше да се отървем от боклука. Дъждът беше почнал да вали още нощес, че не спря и през деня. Ама поне хубаво намокри почвата около посевите, че и язовирите пак понапълни – нека има вода, барем очите си да мием сутрин; на гъзовете – майната им...

Стигнахме доста по-рано от началото на работното време и вместо да висим пред магазина, отбихме се в едно италианско кафене, та там да чакаме да го отворят. Пазарлъкът после за вратата стана много добър - намерихме една чисто нова, масивна, дървена и съвсем като истинските; само за $70. Платихме я и заминахме на търга – от там пък трябваше да приберем барбекюто на Неничко. На връщане метнахме и вратата отгоре му, след което поехме обратно към нас. А иначе дъждовалната машина не спря да ръси от небето цялата сутрин, че отиде и до следобеда чак. Само че до това време ние вече се бяхме напъхали в гаража на Уоли и кишата не ни попречи на работата. У тях вече започна голямото пинкяне и гъзурчене по монтажа на вратата - панти, ключалки и т.н.; мерки, размери - цял ден отиде, та до вечерта чак! Като се прибирах към нас, натоварих едни стари клони и пънове, които стояха в страничния им двор на склад, че ги накълцах набързо с моторния трион – като си имам бол дръвца за огрев (разбирай само за печиво, че тук е топло…), спокойно ми е на душата. За вечерта се бяхме разбрали с Янкови и Бранкови да отидем до един клуб в съседен квартал. Поканихме Уоли и Нолин да се присъединят към нас, та станахме по-внушителна международна група. Бяхме изпратили Ванеса да спи при “докторите”, а аз на другия ден ходих да я прибера.

Вечерта в клуба изкарахме много весело и приятно; даже по едно време се разтанцувахме. Божке мили! - аз и танци; две напълно несъвместими противоположности, ама човек като се напие, та понявга не знае какво прави със себе си и като едното нищо може да стане за резил и посмешище на околните. Прибрахме се в 23:00 - ние бяхме с колата на Уоли. На другия ден Даниела пак беше на работа (че какво като е неделя? – в нейния медицински бизнес няма почивни дни), докато аз си останах в къщи да се занимавам с моите ръкоделства.

Първата ми задача за деня беше да прибера Ванеса - на връщане минахме през супермаркета да купим нещо, че нали уж чакахме бате Нени да дойде. Като се прибрахме, всеки се зае със заниманията си - Неси почна да си оправя стаята и да свири, а аз се залових да стягам това барбекю на Неничко. Последното стана като ново, само дето още не знаем дали му работят горелките. Иначе дървената част (рамката) се уякчи с допълнителни винтове и притягане на оригиналните. Ако се окаже, че и горелките му работят, това ще бъде едно чудесно готварско съоръжение за Нени. Не мога да го изпробвам още в реални условия - аз имам газова бутилка, но пък газта ѝ свърши още миналата година, когато пекохме животните за рождения ден на Даниела. От тогава не съм я вадил и така стои, завряна някъде из бараката. Онази вечер стана на дума с Бранко за газ и газови бутилки, та той имал една и не му трябвала - Неничко ще мине в събота през тях и ще я донесе насам, когато идва да си прибере барбекюто. Трябва първо да му видя пламъците, за да съм сигурен, че работи добре - защото като си отиде в къщи и го пробват с останалите букчии от квартирата, ако случайно не се подпали, те просто ще го изхвърлят, калпазаните недни. А пък аз все някак си ще гледам да го оправя - ако нещо има запушено ще се опитаме да го продухаме с компресора на Мал – въобще, ще му вдъхна нов живот, докато другите просто изхвърлят безогледно и безотговорно; загубен народ – не знае какво са глад, мизерия, недоимък и зрял социализъм, струпани в едно нещастно и озлочестено РСО...

Отплеснах се малко, ама то всичко влиза в моя тъжен преразказ. Аз също изгубих кажи-речи цял ден покрай това барбекю. Впоследствие се разбра, че Нени няма да дойде него ден - после вече стана ясно, че кола не можал да намери. Вчера пък купил друга, която сега ще ползва докато оправят неговата, а после щял да я продаде. Неговите сметки без кръчмар са ми ясни и добре познати...

Бранко и Ваня по някое време се обадиха да вървим заедно с тях в един парк, ама аз нали бях зает из дома, а и Даниела беше на работа през деня, та се разбрахме те да дойдат вечерта у нас. Пристигнаха с още едно семейство, с които хора ние се познаваме още от неговия юбилеен рожден ден. И от дума на дума, отзад в двора започна една такава непринудена и разкошна вечер, с всичките му огньове, скари, бири, китари, песни и прочие, та до 01:30 посред нощ. Как ни изтърпяха и този път съседите, не знам; ами, добри хора са - аз нали все това ви повтарям...

23.02.2009 - Денят на Съветската Армия! Може би такъв ден повече да не съществува или пък да няма вече Съветска Армия, но пък датата ми е запечатана в паметта, без да имам конкретни причини за това. Навярно заради това, че навремето в казармата баш на този ден, наред със зеления боб плакия раздаваха и по един “Швепс” в столовата на обяд (от онзи, тиквения...) – нещо като допълнение към разкладката за деня, а добре проявилите се бойци ги пускаха следобед за няколко часа в градски отпуск. Останалите по-неблагонадеждни войници на чувствата и на съдбата, непроявили се чак толкова добре в бойната, политическа и строева подготовка, отличаващи се с “уникални” досиета и лични характеристики на социална измет в разрез с идеите на Ленин и развитото социалистическо общество, в същото време пък лъскаха с вакса за обувки мозайката на циментовия под в поделението, или щедро плискаха вода с кофи във войнишкия нужник, където старателно отмиваха лайната на първенците – да, на онези същите отпускари, с положителните характеристики; по-партийно надеждните и прилежните до степен на гъзолизство. Кой, за мен ли питате? – дали това не бях пък аз тогава? Е, тъй де, тъй – такива бяхме неколцина; все черните овце на стадото от бели. Това разбира се, са само спомени отпреди точно 30 години, които аз никога няма да забравя. Независимо от всичко обаче, настоящите ми редове ще ви въвлекат в по-пресни дати и събития от най-нови дни, а пък по темата за спомените има кой да мисли и да се погрижи (онзи, който малко забавя, но също като мен изобщо не забравя)…

Обикновено в петък обобщавам преживелиците си от седмицата, обаче миналия ден се занимавах с други дейности и не ми остана време за това. Пощурял съм да купувам колело на Ванеса и постоянно следя разни търгове и вестници с обяви - дано излезе нещо подходящо. Миналия четвъртък отбелязахме поредната тъжна и срамна историческа годишнина от обесването на Апостола със своеобразен домашен обред, който протече във висок възрожденски дух и строги национални порядки. Запалихме свещи и кандила, нарязах няколко домата на едро и така почетохме паметта му. До залпове, гърмежи и тържествена заря не сме стигали, предвид сухия режим, който е въведен от няколко седмици насам, но поне изгледахме една българска постановка от дисковете на Албенчето – “Вестникар ли?” по Иван Вазов. С това тържеството ни приключи набързо и се разпределихме по килиите на метоха.

Петъкът, както вече споменах - премина в търсене на колело за една от “послушниците” на манастира, както и нова кола за “игуменката” му. Клисарят обаче стана още в 05:30 и удари клепалото, а вечерта се завърна едва в 19:00 след като почти два часа и половина си проправя път назад, връщайки се от гурбет в столичния град. Ама то много каруци и още повече файтони се бяха струпали пак, бре-е-е - мръдване няма; ни напред, нито назад! Сигурно в съседното село е имало сбор, та за това беше тази навалица. Че и дъжд се изсипа на няколко пъти, разкаля сокаците – тук-таме придойдоха потоци, брод няма! Абе, потоп в най-новия му вариант от 21 Век! Мария вече беше пристигнала у нас и само ме чакаха официално да седнем на софрата. Повеселихме се до някое време и хайде, разхвърляхме се пак по одаите.

В събота Даниела излезе по пазар с Мария, а ние с малкото останахме да свирим и да чакаме другарката за урока по музика. Малката калпазанка се поизложи с някои неточности и невнимания, които беше допуснала, та даже учителката ѝ се скара (а трябваше и ушите ѝ да издърпа, ако питат мен, ама тези тукашните не ползват подобни методи на възпитание – за това са им такива и резултатите, но това сега е друга тема). Временно обаче идеята ми за купуване на колело замръзна, поради превантивни мерки от наказателен характер... Аз ходих до магазина да купувам крушки за осветление, че доста бяха изгорели тук и там из къщата, а Ванеса остана да закусва, да свири и да се занимава с теория на музиката. После през целия ден се занимавах със сглобяването на един шкаф с чекмеджета за нейната стая, където да си прибере безбройните боклуци и джунджурии.

Мария помогна на Даниела до приготвят вечеринката - аз само се изкъпах, че пот шуртеше като вода от мен; беше адска жега него ден. Напоследък е все така - през деня ще изпукаме от топлина, а следобедите се изливат поройни дъждове. Не е неприятно, напротив - доста разхладително е даже; ако в такова време човек излезе отвън и с едно сапунче, та хич няма нужда да си хаби водата в банята под душа.

Гостите ни дойдоха в 16:30, като Миленчови докараха Краси на Мария. Разпънахме чадъра и седнахме на двора. Всеобщата ни веселба продължи до 20:30, когато всички си тръгнаха - само Мария остана у нас, че нещо имаше да се среща с дъщеря си в неделя; нали и тя живее в наше село. Таман седнахме да си довършим чашите и чиниите, от горе пак почна да пръска. Мислехме, че чадърът ще ни уварди от валежа, ама на края се оказа, че трябваше да вземаме спешни евакуационни мерки. Аз упорито останах под чадъра да ми се освежи мозъка, но жените се намъкнаха вътре и ми прибраха всичките мезета. Като се “окъпах” хубавичко на дъжда, влязох вътре и партито ни продължи. Навън вече бушуваше стихията, но ние бяхме на сухо. Изгледахме два диска с концертите на Лили Иванова, които Мария беше донесла от България. Много са хубави и аз още същата вечер ги записах - ще пратим един комплект и на Жоро в Аделаида, че той като чуе за Лиленцето “пиленцето” и се разтапя от кеф чак.

Мария остана да спи у нас, видяха се с дъщеря си на другия ден и си заминаха; Даниела отиде на работа, а ние с Ванеса останахме да оправяме бардака в къщата. Аз прибрах столове, маси, чадъри - изхвърлих боклука и се заех с довършването на шкафа. После имахме определено време за записването на четири нови песни от репертоара - свършихме и тази работа, а когато и шкафът беше вече готов, излязохме за малко на разходка. Неничко уж щеше да идва - и предния ден, и вчера, та и днес дори, ама никакъв не се появи; аман вече с това дете...

Ние с Ванеса отидохме до търга - вече са го преместили от мястото, където го знаете; сега се намира още по-далеч от нас, близо до магазина на онзи мошеник, от когото купувахме контактите - татко го знае. Кажи-речи, ако до сега беше в Дряново, сега трябва да ходим чак в Килифарево на тържище. Много ми се оскъпяват вече разходките, а и находките (ако нещо изпадне от там). Щото то не е само да идеш и да видиш какво има - обикновено все по нещо ми харесва и залагам известна сума. А пък ако и спечеля дадената стока (както е в повечето от случаите...), тогава трябва пак да отида до там, за да си я прибера. За по-едрите боклуци се впрягат ремаркета – абе, проблеми на всяка крачка. Но както и да е - този път нищо не сме харесвали; само зяпахме по рафтовете и се прибрахме безславно.

До това време вече и Даниела си беше дошла от работа, та започна голямата чистка в стаята на Ванеса - изхвърлихме един чувал с боклуци: стари играчки и парчета от тях, непотребни книги и отделни листи от незнайни други произведения; цели купища от нейните “съкровища”, че нали и тя пази всичко като мен, та бяхме се заринали с вехтории и ненужни, никому непотребни вещи.

Вечерта - ядене, свирене, иззяпване на един филм и ето ме отново на работа (как бързо лети времето, а?). Почивката ми отдавна свърши и сега в оставащото време преди да си тръгна, ще трябва да заработя цялата надницата за деня...

02.03.2009 - Ох, пак не знам, милички мои - от къде да започвам с изповедта си сега? За пореден път се натрупаха масови събития, множество случки, преживелици, та чак и небивалици. Ще бъда последователен, както надявам се винаги съм бил, започвайки редовете си с най-вълнуващия факт за днес - рождения ден на малката Ванеса. Тя, завалийката кроеше своите много големи планове специално за този само неин ден и в частност за вечерта, но самата не можеше някак си да разбере, че празникът ѝ се пада по едно никое време на седмицата и че няма как да се правят големи отклонения от ежедневните ни задължения и строго установен дневен режим. Ще се опитаме все пак това да го компенсираме по някакъв начин по време на екскурзията ни в Тасмания, а за довечера сме определили само едно кратко, скромно, вътрешно-семейно тържество. Казах и на Неничко да дойде, ама още не го знам дали ще се трогне толкова много от това събитие... И отново, за да не бъда голословен, веднага се връщам в края на миналата седмица, от където ще проследя всичко случило се в най-точния му хронологичен ред.

В четвъртък, както така си блуждаех на бюрото в правене на нищо (естествено, че на работа – аз през останалото време съм перманентно зает с някаква дейност, та дори и само с мисловна...), ровейки се из Интернета в търсене на коли, колелета и всякакви други, къде ненужни, къде пък по-нужни вещи, изведнъж се натъкнах на една прясна и многообещаваща обява за продажба на автомобил. Обадих се на продавача и предвид факта, че живееше недалеч от нас, споразумяхме се вечерта след работа да се срещнем и да погледнем стоката му, обявена за продан. Обадих се тутакси и на моята стопанка - да пристига на уречения час, в уреченото време и тя като мълния се озова само с 10-минутно закъснение, защото объркали пътя с малкото поради непознаване на района. Както и да е – докато си казах няколко думи с човека, Даниела се появи с Ванеса. Продължихме външния оглед на колата, приказвахме с човека; на края решихме и да я пробваме как върви по пътя. Още от първото впечатление, съдейки по външните ѝ белези (а и по вътрешните), колата много ни хареса и на двамата (всъщност, на тримата трябваше да кажа - нали и малката “професорка”, макар без право на глас постоянно “изразява” мнения и се “изказва” по всякакви въпроси, далеч извън нейната детската компетентност...). Като направихме едно кръгче из квартала съвсем затвърдихме позицията, че макар и не точно тази кола, но такъв модел и марка ще търсим и за в бъдеще. Човекът искаше $14,500, което е с около 3-4 хиляди долара под пазарната цена колата - просто искал да я продаде по-бързо, та за това и цената му била по-ниска. Аз на шега предложих 13 хиляди - той отказа и свали на $14,000. Тогава предложих да спрем по средата на $13,500 и онзи взе да се чеше по главата и навсякъде, където въобще не го сърбеше. Обади се по телефона на жена си, че да се консултира и с нея; какво си бърбориха с кикимората през жицата не знам, но не след дълго каза, че сутринта бил налял за $70 бензин – демек, ще склони на $13,600. Е, рекох - аз пък за 100 лева ли ще развалям пазарлъка? - вземам ги за по-малко от месец стоене зад бюрото, в края на краищата! Бихме тутакси ръката и колата стана теоретично наша. Казвам “теоретично”, защо “практически”, макар и вече понеделник последната все още не е станала наша собственост. В петък Даниела трябваше да изтегли пари и да се разплати с продавача. Аз се бях разбрал с Янко, като идват у нас вечерта, Валя да го остави на този адрес, та да можем да приберем колата към нас. Обаче нищо от това не стана според предварителния план, освен обилното ѝ поливане (не Валя, бре – новата ни кола имах предвид); а оливането почна в четвъртък вечерта, за да продължи и в петък. Понеже в банката нямало толкова много пари на камара и така рано сутринта, Даниела направила чек на човека. Обаче като го вкарали в неговата банка, онези от там казали, че чекът има няколко дни, докато се осребри и средствата му се прехвърлят в съответната банкова сметка. А пък докато това не се случи на практика и продавачът не си види парите в сметката, естествено ние на можем да притежаваме и колата му. Брех, че като се разядосах аз - можело е да изчака малко Даниела и да не бърза толкоз, че онези в банката да съберат достатъчно пари. Ебах аз тая тяхна банка, дето няма 13 бона суха пара в трезорите си! Ама нá - така се случило и така станало. Кога ли сме се радвали на нещо от първи път, та и сега?! – ето ви поредния пример...

Разбра се значи, че колата няма да я получим за почивните дни. Игор ми се беше обадил, че отиват с караваната на къмпинг - малко по северното крайбрежие, на около 80-90 км нагоре от Бризбън; предложи ни да отидем с тях. Аз даже му се похвалих още в петък сутринта, че вече имаме нова кола и че в неделя ще прескочим с нея да се видим и да им се похвалим - колкото за еднодневен плаж, в комбинация с малко море и някоя ледена бира. Добре де, ама след като тази част на мероприятието се осуети, казах им да минат вечерта през нас; ние с Янкови така или иначе щяхме да сме заедно в къщи. Спретнахме си един грандиозен моабет - с кола или без кола, поводът беше повече от ясен.

По-късно с напредването на вечерта, Ваня и Бранко се обадиха, че били в съседство, та и те дойдоха у нас към 21:30-22:00. Тържеството ни продължи на двора, защото отначало бяхме седнали вътре поради вятъра навън. Но после той утихна и всички вече излязохме да вием на прохлада. В 02:00 ние най-накрая легнахме, а с нас предполагам и съседите (които не случиха на комшии)...

На другата сутрин, както е по програма и традиция, проведохме урока по музика. После и самата Даниела стана, засуетихме се: чинии, чаши и посуда докато приберем, то стана обед. Аз предложих, вместо да чакаме до сутринта на другия ден, че да ставаме рано и да пътуваме към Игор и Дарина, по-добре да скачаме в банските и да поемаме още от съботата. Все щяхме да намерим някакъв мотел или нещо подобно, че да преспим една вечер. Речено - сторено, ама на мига; толкова много се разбираме с Даниела! Събрахме малко дрешки и хайде на колата.

Това беше вече в събота следобед, когато пристигнахме в къмпинга. Докато Даниела и Дарина си обменят най-пресните клюки и злободневки, ние с Игор намерихме едно невзрачно мотелче, където съдържателите му ни приютиха срещу $125 на вечер - тримата в една стая; имаха едно двойно и едно единично легло за Ванеса. Върнахме се бързо в къмпинга, който беше само на 10 минути пеш от там - така вече всички отидохме на плажа. Времето беше горещо, слънцето силно и водата топла – въобще, изкарахме много приятно, заровени в пясъка кажи-речи до здрач.

Изкъпахме се от солта, облякохме по едни по-прилични дрешки и излязохме на разходка за сладоледи, бири, ресторант и всичко свързано с курортния начин на живот (за богаташите говоря – в момента не разглеждам случая на онези, дето ядат “Копърка” с праз, режат си от сланината, наливат се с топла търновска бира и чакат да им потъне плувката на яз. “Георги Димитров”; какво от туй, че се го прекръстили на “Копринка” – водата му нали е същата). След вечерята в ресторанта се прибрахме обратно в къмпинга и пред караваната на Игорови довършихме остатъка от вечерта на сладки приказки и уиски с бадеми...

Ние се прибрахме в мотела и веднага легнахме, защото просто нямаше какво да правим посред нощ в тая дупка. На другата сутрин минахме през шибания “Макдоналдс” и купихме закуски (защото тез тук са толкоз прости, че нито сливенски банички имат, нито пернишки мекици, да не говорим за казанлъшки понички пък – а за онези от павилиона в дъното на Лозенешкия мегдан, може само да се мечтае и дружно да си спомняме с носталгия; софиянците сигурно си мислят за квартала – ще ги разочаровам обаче: за бургаШкото село Лозенец ставаше въпрос, освен ако не сте били част от километричната опашка пред поничарницата и сами да сте се досетили за какво намеквам...). Добре, че в къмпинга имаше дървета и караваната на Игор беше на шарена сянка – закусихме набързо и отидохме на плажа. Там падна голяма игра и къпане във водата - ние играхме табла на пясъка, Даниела чете книга и изгоря, а малкото стана църно като цигане. По обед с Игор отидохме до магазина за някои провизии и си направихме един импровизиран гуляй - за плажа беше още доста горещо, та прекарахме повече от времето на сянка в къмпинга. По някое следобедно време пак отскочихме до морето и се къпахме до вечерта. След съответните хигиенизации по измиване на сол, пясък и т.н., в 18:00 поехме обратния път към нас. Игор и Дарина останаха и днес там, защото имали свободни дни от работа.

Ние снощи, както бяхме преяли и изморени, щом се прибрахме и направо си легнахме. Днес Даниела и Ванеса са станали по-рано, та минали първо през магазина да купят някакви сладки за децата от класа - Неси да почерпи за рождения си ден. Аз на свой ред също станах рано и поех по пътя за Бризбън. С нетърпение чакам да стане 16:45 че да си тръгвам. Ако Неничко дойде довечера ще бъде много хубаво, но на него сега не му е до нищо, защото е доста притеснен така без работа. Напред питах един от началниците на обекта да го вземат при тях, но то не става просто така, само с едно голямо желание – първо онези трябва да имат нужда от такива като него, да имат свободни места за работа и т.н. Освен това там наемат персонал с определени знания и умения – една проста гимназия обаче такива квалификации не подсигурява. Така че нищо не се знае още - остава само да се надяваме на най-доброто, което може да се случи само с Божията воля и помощ...

В общи линии това са новините от последния час - ако до това време парите са влезли в сметката на момчето, днес трябва и с колата да се разправяме; продавачът ни увери, че ще се обади на Даниела да се разберат кое как ще бъде с прехвърлянето ѝ. Вече е 12:40 - драсках по листа около един час; надявам се, че съм успял да обхвана по-важните моменти от всичко, на което станахме свидетели до този момент - ще продължавам утре при възможност...