Писмо No 35 (V-VI.2009)

Скъпи и обични наши майко и татко/бабо и дядо; всичките приятели, барабар с неприятели и сакрално-съкровени врагове!

11.05.2009 - Това мое писъмце вече се очертава да бъде много кратко и сбито, защото по предварителен план ще обхване само един сравнително къс период от време. Не ще мине и месец, когато то също ще полети към вас по нашия голям приятел на България - Миленчо, който пък тръгва за официалното си посещение в Родината около началните дати на следващия месец Юни. Аз в петък разпечатах предишното си послание и обръщение към всички вас и света изобщо, обаче поради множеството интензивни мероприятия около нас и изключителната ми лична заетост, не можах да подредя колета с телефоните, както на мен най-много ми се искаше. Надявам се гостите ни вече да са си отишли и още довечера да свърша тази задача, за да може Даниела пък да го изпрати по пощата на Жоро в Аделаида, а той да го отнесе със себе си по предназначението му. Снощи Ванеса по своя най-собствена инициатива също седна да напише писмо на милите си баба и дядо, че да им се похвали колко е “грамотна”. Имайки предвид, че тя никога не е ходила на българско училище и заниманията ѝ специално по български език се свеждат единствено до няколкото упражнения, които провежда с нас и боравейки само с думите, които е научила покрай общуването си в къщи, със задоволство отбелязвам, че у нея има съществен напредък в тези нейни езикови познания. Покрай всичко това, прибавяйки крехката ѝ детска възраст, намирам известно оправдание за неспособността ѝ да бъде баш като другите българчета, които са си родом от майка България. Но дори и тези съвсем елементарни и скромни умения да борави с майчиния си език, бидейки доразвити напред във времето и доусъвършенствани до тяхната възможна най-висока степен, смятам, че последните ще ѝ бъдат от голяма полза при нормалните ежедневни разговори със своите сънародници. По принцип Неси учи доста бързо и запомня лесно, но както всяко едно дете предпочита леснината на надолнището, вместо трудността при изкачването на баира, така и тя в бързината смесва думи и изрази от английския, вместо да помисли малко повечко и да ги потърси в българския си речник. С мен Ванеса среща най-жесток отпор обаче, защото всяка дума, която не знае как се пише и произнася, тя я пише в една тетрадка по 100 пъти – на сто и първият вече я знае безупречно и перфектно. Та, днес разпечатах и нейното скромно писъмце, но виж - грешките ѝ в текста не съм поправял нарочно. Първо, защото нямах време за това и второ – исках тя самата да си ги открие, за да ги поправи и запомни как се пишат правилно употребените думи. Дори не съм и чел писанията ѝ - каквото ви е написала, както ви го е написала, така ще го четете. И тя мързеланата, въведе компютърът като учебно помагало при “ръкописното” изписване на какъвто и да е текст - много скоро хората и въобще човечеството тотално ще изгуби възможността си да пише на ръка, тъй като компютрите ще са заместили тези чисто човешки функции. За всичките тези години съм изписал стотици, ако не хиляди ръкописни страници под формата на настоящия си дневник, само че напоследък аз също се изхитрих и почнах да кълва по клавиатурата на компютъра. Вероятно за мен ще бъде твърде късно да загубя способността си, ама се опасявам, че идните поколения няма да знаят какво е лист и молив, най-образно казано. Срещу прогреса обаче на човешкия вид ние не можем да се противопоставим – единственото спасение ще дойде именно, когато същият човешки род се самоунищожи и затрие напълно от прекаления устрем в стремежа си за “прогрес”, след което човечеството неминуемо ще започне своето развитие от началото на съзиданието в най-елементарния му вид и ембрионална форма. Хайде, аз липсата на ръчното писане как да е ще я преглътна – обаче дано тоз народ не забрави и как се чете, че тогаз кой и как ще ми проследи глупостите, които съм сътворил във времето единствено заради и в името на същия народ, опълчвайки се против невежеството му?...

А сега се връщам отново в началото на почивните дни, които почнаха още в четвъртък вечерта, с пристигането на гостите ни, но все пак за протокола и официално това се смята петък. Аз се прибрах след работа и от вратата седнах на софрата. Ванеса свири помежду антрактите; аз де слушах, де не – въобще, когато има външни хора къщи много трудно се работи и на домашния учебен фронт. Независимо от всичко, песните вървят напред и се надяваме в постигането на добри резултати и успех на конкурса. Вечерта гледахме концертите на татко, които той ни е записвал от българската телевизия – покрай тях си прекарахме много весело времето; без да се замислям, че на другия ден трябваше да ставам рано, че пък и кола да карам. Легнахме късно, но ние с Ванеса пак трябваше да ходим на урок в домът на учителката, който както вече съм отбелязвал е на малко под 100 км разстояние от нас – сутринта повърнах и след като се изсрах на два пъти по тревога, в 07:45 най-после излязохме.

Урокът ни мина успешно, но аз едвам държах очите си отворени. Ванеса даже каза, че на моменти съм ги притварял и съм се унасял в сън, придружен от съответното мъчително изхъркване, но аз подобни действия от моя страна не съм забелязал (може би да съм ги пък проспал). Тръгнахме си обратно и след друг час и нещо пристигнахме у Янкови. Там имах още няколко дръвца и пънчета да си прибера от дървото, което отрязахме неотдавна в двора им. Те бяха излезли на някъде с домочадието, та не сме се бавили много - понеже бяхме вече в района, продължихме към онази касапница/склад, където ходихме веднъж с татко. Рекох да видя какво имат и понакупих разни месни артикули - предимно кайма и наденички, защото аз съм мързелив и не обичам да дъвча цели мръвки (неслучайно предпочитанията ми са насочени към ястия от кайма: пълнени чушки, сарми, мусака, кебапчета, кюфтета и подобните блюда). От там решихме да минем и през моя търг – базата му вече я преместиха в този край на града и отдавна хич не ми е наръки да ходя там. Все трябва да е съчетано с някакви други посещения - иначе просто не ми е оправдано да се подпътя на 30-40 км от нас само заради единия зей-пазар. За наш лош късмет обаче, тази седмица те само приемаха стоката, а търгът щеше да се състои през следващата. Пак в тези покрайнини, преди време Янко ми беше показал един руски магазин за деликатесни стоки - там има малка фабричка за производство на колбаси, шунки, пастети и други мезета. Тъй като нормалните им артикули са доста скъпи, аз купувам изрезки и остатъци от големите парчета. Така хем вземам богат асортимент, хем пък и доста по-евтино ми излиза (което за мен е жизнено важно и от изключително значение). Храните на тези руснаци са много хубави, с чист европейски вкус; саламите там ги опушват на място в специални камери - въобще няма нищо общо с обикновените колбаси в мрежата на супермаркетите. Но пък са и възскъпички, независимо че са много вкусни. Та, като ми напълни мамашата едно торбе с изрезки (някои от които баят тлъсти и обемни...), за 10 лева взех близо кило и половина-две с продукти (кренвирши, шунки, саламчета, пастърми и още сума други нещица). Ние освен на мезе за вино и бира, много успешно ги употребяваме в омлети, с лук и яйца. А на омлета му е точно толкова безразлично дали саламът в него е рязан от средата на пръчката или от края на “щафетата”, колкото и на мен разбира се. Така че поминаваме по-тънко понякога, когато има такава възможност.

Като си напълнихме дисагите поехме пътя към нас. Прибрахме се в ранния следобед, разпределихме стоката по рафтовете на хладилниците и се загласихме за ново излизане. Бяхме се разбрали с повечето от приятелите, да отидем в един парк край морето и там да се повеселим, защото напоследък станахме толкова многобройна паплач, че ни е нужна една от камерните зали в Домът на Културата, за да се поберем толкоз народ на едно място. В никоя къща и двор това не може да стане - остави отделно тропулакът и шетането за домакинята. А там в парка, барбекютата са на разположение и безплатни - сипвай в пластмасовите чашки и чинийки, набождай с пластмасовите вилички и хвърляй после в боклука; досущ като на струване по гробищата...

Ние отидохме по-рано, към 15:30 - запазихме масите, след което полека-лека взеха да се точат и останалите. Децата си отвилняха на люлките и площадката в непосредствена близост до нас, а ние се повеселихме на воля до 22:30, когато си тръгнахме.

Вчерашният неделен ден също не беше никак скучен - аз станах първи, защото вечерта си легнах веднага като се прибрахме от парка. А скъпите ни гости с Даниела си бъбрили до 03:30 сутринта и не можаха да се събудят до обяд. Още щом станах сортирах дървата от Янко, подредих ги и даже мислех да нацепя някой и друг пън, но се отказах. Вместо това яхнах велосипеда и направих 7 обиколки на езерото - мислех си, че изяденото напоследък количество наденици, мусаки, кебапчета и прочие мои любими храни, ще се разнесат и ще се стопят - нищо подобно... Междувременно и малкото диване беше станало и се облякло, та дойде при мен да го возя на колелото. Хайде и с нея като товар на предната рамка, извъртяхме още 3 обиколки, но не мисля че отслабнах съществено от тези движения...

След това Ванеса влезе вътре да свири, а аз се занимах с едни кабели и удължители, които отдавна се канех да си направя. Изхвърлих най-после онзи тънкия удължител - подмених го с по-дълъг и по-здрав кабел. Направих си и един по-къс (каквито са дошли парчетата, не че съм ги рязал...); имам и още един много дълъг кабел, на който от единия край ще монтирам разклонител (няколко контакта, за едновременно използване на различни електрически уреди). И това всичкото дойде точно, когато вече нямам нужда от никакви подобни устройства - аз цялата работа из двора я свърших с онзи белия шнур. Когато го изнесох обаче заедно с още един удължител, докато се обърна и някой вече ги беше прибрал - халал да са му, след толкова дълга и интензивна служба при мен, дожаля ми да ги изхвърля, та рекох и някой друг сиромах да им са порадва още известно време.

Таман си свърших работата и се прибрах вътре - всички вече бяха станали; Ванеса готвеше за Деня на майката пържени яйца на препечена филийка; заради нейната мама, че тя много обича. За обед/следобед бях решил да пека кебапчета; имаше още хранителни остатъци, сбирани оттук-оттам и понеже доста количество се натрупа, та поканих Ваня и Бранко да дойдат да помогнат на изяждането им. Докторите също дойдоха и пак направихме едно градинско увеселение под топлите лъчи на късното есенно слънце. Независимо, че Бранкови не дойдоха поради семейни възпрепятстващи причини, ние си изкарахме много добре и даже като ни стана студено след залеза на слънцето, преместихме се в механата, където си продължихме седянката. В 21:00 вече всички бяхме като утрепани и легнахме за възстановителен сън и почивка.

Даниела днес чисти, пере и подрежда къщата, Ванеса е на училище, нашият приятел има още едно интервю за работа - дано поне от едното място да му се усмихне щастието, че и той е безработен от няколко месеца и положението им хич не е весело. Пак в тяхното градче, по 24 Май се провежда някакъв джаз-фестивал и най-вероятно ще използваме поводът да им отидем на гости. Ще видим как ще се съчетаем - има още време до тогава и за това не ми се мисли от толкова далече. Сега сме пощръклели да купуваме пиано за Ванеса - тя ще започне по-сериозното му изучаване и пак ще се явява по изпити и тестове. Нямаме място за истинско пиано, за това ще ѝ купим едно електронно - подобно на органът който има сега, но ще е с една клавиатура, по-истински звук на пиано/роял, като и клавишите ще бъдат по-тежки, както е при класическите инструменти. Та сега се ровя из Интернета да търся нещо по-евтинко на този етап, втора ръка или подобно. Помня че Албена и Васил имаха такова нещо - ще я питам ако не им трябва дали не искат да го продават; техният Никола едва ли ще седне да свири повече на него...

Та с тези няколко думи описах събитията и фактите до този момент. Ще гледам и през останалите дни да се включвам и да допълвам по нещо. За празника на Светите братя Кирил и Методий се надявам да сте получили новите си телефони, да четете предишното ми писмо и да гледате концерта на Ванеса. Други филми нямам готови - третата серия за Новата Зеландия също нещо се бави; няма време за нищо - УЖАС е просто!...

14.05.2009 - Вчера беше празникът на училище “Цанко Дюстабанов” и предполагам не се е учило, както беше преди 35-40 години. Аз съм я запомнил тази дата именно поради тази причина - че имахме свободен ден, водеха ни по екскурзии, по паметниците на легендарния българин, а после естествено имаше “моабети” из градските сладкарници – маратон надяждане/съревнование с реванета, баклави, тулумби, пасти и естествено боза или лимонада на корем. Славни години, славни времена...

Около нас няма нищо ново или особено за отбелязване - вече сме към края на седмицата, което е предпоставка за повдигане на самочувствие и настроение. За събота вечерта има планирано дружно посещение на един ресторант, в който мисля да посрещам 50-годишния си юбилей. Може би съм споменавал вече, че го държи една българка и е склонна към известни “облекчения” във финансов смисъл специално за сънародници. Та в събота ще преговаряме и по този въпрос - обадили сме се на няколко семейства познати, с които да оформим ядрото по договарянето на условията. Не знам още кои ще дойдат, за това ще стане дума в понеделнишкият ми разбор на почивните дни.

Неничко може да дойде в събота или неделя. Най-вероятно с него ще отидем до търга, а в неделния следобед сме на рожден ден у доктора. Отново програмата ни е наситена с мероприятия и нито едно от тях не включва градинска или пък някаква друга дворска дейност. За филма също едва ли ще остане време, но него поне мога малко по малко да го правя през скучните вечери на седмицата. На всичкото отгоре и Цецо ми е изпратил две касетки от неговата камера, с която той снима на сватбата - обещал съм на хората, когато събера материалите от всичките камери да направя един цялостен филм за сватбарите и техните близки, разбира се. И с тази дейност трябва да се занимая скоро, за да му върна касетките после.

В същото време съм пощурял да купувам на Ванеса електронно пиано - за истинско нямаме много място из нас, а и на мен нещо не ми харесват тези отживели във времето класически инструменти. Но пък виж, новите са много по-компактни, имат най-различни копчета за регистрите, а самата им клавиатура е направена от истински клавиши, както е при класическите рояли и пиана. Напоследък с това ми е заето мисленето - търся по търговете, по вестниците с обявите, от хора и т.н. На чисто нов инструмент не ми се ще да се хвърляме за сега, защото не знам до кога ще ни държат мераците за свирене - искам да закърпим положението да речем на тоя етап, да видим какви ще са резултатите от изпити, представления и други изяви, а тогава ще му мислим пак. Учителката на Ванеса иска да я подготви и за изпитите по пиано, като и тях ще започне от 3-то им ниво най-вероятно, после 4-то и т.н. Разликата в свиренето на двата инструмента е огромна и наистина упражненията трябва да се провеждат на съответният, за да може да се свиква с тънкостите и особеностите на отделните клавиатури.

По 24 Май пак ще ходим в Туумба при нашите приятели (пише се Toowoomba, ама дали така се превежда като географско понятие, не ми е твърде известно; независимо дали правилно или не обаче, каквото съм написал пък е точно онова, което чувам да произнасят тъдявашните – за граматичността не отговарям). Тази неделя там има организиран традиционен джаз-фестивал в една винарска изба, с дегустация на вина, мезета и т.н. Решихме да си разнообразим живота с посещението му, а с това да отчетем и празникът на Българската писменост и книжнина. Даниела каза, че напоследък този ден бил сменен и вече се чествал на 11 Май – обаче дали правилото важи само за църковния Св. Кирил и Методий или всичко свързано с честванията се е преместило с 13 дни назад, това вече не знам. Лично за мен 24 Май си остава най-светлият и най-български празник, наред с всичките други, разбира се. От тогава са ми спомените, с този празник свързвам много минали, незабравими случки и събития, с които така ще си отида от този свят. Може би по-новите поколения се съобразяват с правилността на датите, но пък за мен е малко късничко да се преиначавам от тук нататък.

Като стана дума за празници и абитуриентски балове по 24 Май, та се сетих и за една моя случка, непосредствено свързана с тези славни чествания и събития на отдавнашните времена. Ерата, за която иде реч отново е далечната 1978, през която година аз имам редица индивидуални прояви и изяви, които не ще мога да забравя дорде мозъчните ми клетки не се издавят до една във вино и ракия. В настоящият писмен труд, по един или друг повод ще се връщам, спомняйки си с умиление за тези мои подвизи – не е изключено да съм споменал за някои до сега, но пък със сигурност това не съм го казвал на никой; не че е било кой знае каква голяма тайна, но не се е отваряла приказка на тази тема.

В онези далечни години празненствата по време на баловете се провеждаха на два “етапа”: т.нар. първа вечер, както и последващата я непосредствено втора. Обикновено първата вечер е свързана с масови ученически прояви, организирани за завършващите в Младежкия дом, докато втората бе определена за индивидуалните класове, когато пък се ходеше на ресторант. Мометата шиеха различни рокли и тоалети, с които блясваха един път на първата вечер, както и повторно на следващата, докато ние момците минавахме с по едно костюмче и за двете вечеринки. Аз обаче нямах щастието да присъствам на втората вечер с класа, която беше планирана за р-т “Царева ливада” - баш зад тогавашната гара Върбаново. Впоследствие научих, че името ѝ е било възстановено и в по-новите демократични времена Дряновското село и възлова ЖП станция си е възвърнало оригиналното име Царева ливада, вместо кръстеното подир името на дееца от БРП, участник в комунистическото Съпротивително движение на България по време на Втората световна война и партизанин в Горнооряховския партизански отряд – д-р Върбан Генчев. Приказката ми обаче сега не е за мъртвите, а за живите и за онези със спомените от онези времена.

Вместо да отида със съучениците си като бял човек и възпитан младеж на ресторант, да се напия както подобава като свиня и посред нощ да вървя пеша по линията чак до Габрово (както после разбрах, че са постъпили те…), аз грабнах една подрастваща другарка от по-долните класове на средношколските учебни заведения на града и с колата на татко се потътрихме на “екскурзия”. Тогава бях и баят пръчле вече, пъпчиво и почти 19-годишно, докато момата ми нямаше и 17 – а може и да имала, но пък аз не съм я питал за възрастта ѝ в тъмницата. Екскурзията ни приключи по здрач, баш на заник слънце под едно самотно дърво и на една обширна поляна пред яз. “Георги Димитров” – отново казвам тогавашният, защото чувам, че и това име се е сменило в годините на демокрация и вече носи прозвището “Копринка”; то пък по едноименното селце, намиращо се в съседство току до стената му. За тази моя проява на частичното ми възмъжаване се бях подготвил много издалеч – на тръгване от избата измъкнах едно кило ебливо вино, с което съм покорявал не едно или две женски сърца, нежно достигайки чак и до по-съществената им плът. Само че за чаши не се бях сетил, та си го пихме така – директно от амбалажа на легендарния “Schweppes”, в каквито шишета скъпите ми родители старателно бутилираха реколтата си след съответния успешен гроздобер.

Вероятно у мнозина вече напира и въпросът: “Е, в крайна сметка одра ли котето?” или както там се нарича актът на грехопадение между двата пола. Ще трябва да ви разочаровам с отговора си обаче, защото до тази върховна кулминация на телесна лъст и душевна наслада изобщо не се стигна. Оная просто стисна кълки и ми каза “НЕ”, докато аз цяла нощ напирах и се набирах около нея като разгонен селски бик, докато трепетно сновях между топлият ѝ като доменна пещ скут и широко скроеното ѝ деколте. Тъжна развръзка, ама какво да се прави? – парашутите понявга имат свойството да не се разтварят баш когато човекът изпитва най-горещите си мераци за това…

След като се кандърдисвахме и назлъндисвахме в продължение на часове, призори потеглихме обратно да се връщаме към нас – аз дълбоко съжалявах за пропуснатата си втора вечер с приятелите от класа и съучениците, а пък тя… ами всъщност за нея не знам нищо, защото не съм я разпитвал за усещанията, които е изпитвала точно в този момент. Разказчето ми бе по съвсем истински случай и единствено от деликатни съображения прикривам името на спътничката си – а пък ако някоя тук рече и да се разпознае, то по-добре ще е да си мълчи, че ще станем за резил и на децата даже…

Утре пак ще гледам да обобщя и приключа седмицата с по някое и друго изречение. Даниела вчера ви е изпратила колетчето - т.е., то пое първо към Аделаида; наш Жоро тръгва от там чак във вторник (19 Май) и се надявам да го пренесе успешно през планини и морета, за да стигне и до вас най-накрая. Дано няма проблеми по митниците с килограмите - сигурен съм, че щом пристигне и веднага ще ви го препрати по пощата. Той е изключително точен човек и добър приятел. А като го получите, тогава вече ще обсъждаме кое какво е и за какво служи...

15.05.2009 - Ето го и обещаният разбор за изтичащата вече седмица, който ще направя в следващите няколко минути. Снощи ходих до един голям музикален магазин, с цел да се ориентирам за цените и марките на различните електронни пиана. С един човек стигнахме и до споразумение от $1400, но на мен не ми се дават толкова много пари на този етап. Оказа се, че от същия търговец преди около 14-15 години (ние тогава тъкмо бяхме пристигнали от Аделаида в Бризбън…), съм купил първият електронен орган, който беше уж предназначен изцяло за мен. Впоследствие обаче малкият Неничко прояви голям интерес към музиката и свиренето, след което тръгна и по уроци. Но пък аз прекрасно си спомням както от къде, така и при какви обстоятелства купихме инструмента. Вечерта щяхме даже да се събираме у някого на гости. Че се обаждам по тревога на Сашо, Бог да го прости - да дойде с микробуса да прекараме иначе доста тежкото пиано (органа де...) от магазина до нас. Че хайде мъкни го и по стълбите нагоре до апартамента (живеехме на третия етаж), бързай подир за гости, къпане, бръснене - всичко това е запечатано на лентата в паметта ми (която все забравям да подчертая, че е феноменална...). Та така, с този човечец доста си побъбрихме за музиката въобще, за инструментите и прочие. Обаче той също следва своят собствен интерес и гледа да ми пробута стоката си, подобно както и аз моят, гледайки пък да се изръся с по-малко кинти. Довечера отивам да видя едно друго пиано, а утре тръгваме с Ванеса в 10:30 веднага след урока за инспекция на други две, които са обявени за продан на електронния търг, но хората са съгласни на оглед още преди да е паднало чукчето. Ако харесаме някое от тях сигурно ще участвам в наддаването. На връщане от тези места (най-далечното е само на 130 км от нас...), ще минем през друг подобен музикален магазин, където също имам уговорка с един човек. И с него се познаваме от 15 години време, когато търсихме учител за Нени - той пък същият ни насочи към тогавашната му учителка, от която останахме безкрайно доволни и запазихме най-добрите си чувства. Аз преди 2-3 години отново влязох във връзка с нея, но за съжаление тя не преподава повече музика, а вместо това съвместно с мъжа си се занимават с алъш-вериш на недвижими имоти.

Както е видно, програмата ми за утре ще бъде доста разнообразна и наситена с много емоции, пътувания, надежди, мераци и други подобни усещания. Вечерта пък сме на ресторант. Неничко няма да дойде и тази седмица, защото щял да работи в неделя - нека блъска, че да изкара малко пари. Ние пък следобеда сме на рожден ден - въобще плътна програма, доближаваща се до войнишкия дневен режим, само дето пушките и бомбите не сме нарамили още...

На работа всичко е спокойно - изпълнявам си задачите тихо и безропотно, ежедневието ми е разнообразно и никога скучно. Колетчето успешно е преминало първият етап от пътуването си около света. Жоро се обади, че го е получил; сега остава да го качат и на самолета в Аделаида успешно, за да стигне един път и родната земя българска - а пък от там нататък вече ще е лесно.

С тези кратки изречения ще завърша днешния си обзор. Предполагам, че в понеделник ще има доста повече материал за разказване, предвид разнообразието от предстоящи събития, планувани за почивните дни. Ще видим каква ще бъде равносметката в края на краищата, а до тогава - ами просто на това място ще трябва да си поемете дъх и глътка водица, за да продължите с литературното четене...

19.05.2009 - Днес Жоро тръгва (ако вече не е и тръгнал даже...) за родна ни майка-България, а с това се надявам да отнесе и малкото пакетче от 1 кг, което приготвихме за вас с телефоните, дисковете и нашите писма, разбира се. Дано само да не е имал сериозни проблеми по багажните гишета, че и там са натургали напоследък едни уруспии – не ти’й работа... В същото време моят разказ отново ще започне, връщайки се с няколко дни назад в края на миналата седмица. В петък на работа драснах няколко реда с обобщаващ за разглеждания период материал. За щастие следобеда нямах много служебни ангажименти и си тръгнах даже малко по-рано. На връщане към къщи, първо трябваше да се отбия през домът на едни хора, които по някакви причини продаваха своето електронно пиано. Аз обаче хич не останах очарован от качествата му - макар и сравнително евтино, то изобщо нямаше да бъде подходящ инструмент за нашата малка и току изгряваща звезда. Ама поне с това исках за сетен път да се убедя (в личен план имам предвид) какво точно да търсим и колко пари да заделим подир тази наша обща кауза. Докато се придвижа от тях до нас обаче, вечерното задръстване по пътищата ме хвана в пиковия си час и се влачих почти още два часа, дорде се прибера при стопанката на белия ни дом. Оказа се, че на другия ден Ванеса нямало да има урок, което пък даде възможност да излезем рано и да тръгнем на обиколка из съседните населени места – единствената цел беше издирването и евентуалната покупка на нейното прословуто пиано, за което тя прояви голям мерак. Имахме набелязани няколко обекта, но първо минахме и през официалния магазин за музикални инструменти. Там се помотахме доста, защото изборът е огромен - както в ценови аспект, така и като разнообразие на продуктите. В крайна сметка, след като Ванеса си изсвири песента на няколко пиана, спряхме се на едно, което бе почти ново (само на 2 години), но пък производство на много известна и скъпа марка (а това беше и съответната ѝ сериозна репетиция в условия близки до концертните, само че тя самата не можа да се усети, защото с готовност сядаше и свиреше на всеки един отделен инструмент - цял ден да бяхме стояли в магазина, цял ден щеше да свири и пак щеше да има барем едно пиано, на което да не е сядала...). Освен всичко, човекът ще вземе нашият стар орган срещу половината от цената и ние ще доплатим само някакви си $1000 за новото пиано. Това като парична сума хем е много, хем пък и не е чак толкова – все още ми е трудно да преценя степента на финансовото ни разтрисане. Но като се има предвид, че Партията майка и закрилница, преди време с най-лека ръка ни раздаде по $900 на всеки калпак от народонаселението с цел “инжектиране на родната икономика”, в един момент си рекох на акъла: “Че каква по-благородна и хуманна инжекция от тази, да зарадваме малкото си отроче с едно хубаво пиано”. Още не сме стигнали до същинската му покупка, но везните вече клонят в тази посока. От магазина ние искахме повечето да се ориентираме за цени, марки и модели, та като ходим по хората и гледаме те какво продават, да не сме съвсем без подготовка и поглед върху нещата.

На това място обаче ще си позволя отварянето на една малка скоба, след като малко по-горе вече споменах за благотворителната акция на новото правителство под форма на въпросната финансова инжекция. Още с встъпването си в длъжност, новият Кабинет взе решение да си вдигне социалния рейтинг, като раздаде напълно безвъзмездно по $900 на всяко едно живо същество, зовящо себе си австралиец – за по-лесна аритметика ще приемем числеността на населението за кръглите 20 милиона души, но не е изключено да сме станали и повече; сега тук не статистиката е основна. През време на четирите си поредни мандата, Либералната партия (ведно със Зелени, Националисти и разни други по-дребни, но също толкова прогресивни политически течения на големия капитал) натрупа и складира огромни количества средства в държавната хазна, осигурявайки благини за народа под формата на много работа чрез разкриване на нови работни места, развързвайки ръцете на малкия и среден бизнес с известни облекчения в данъчната система, наред с което проведоха и редица допълнителни мероприятия с оглед просперитета на държавата, до нивото на което Австралия не бе достигала от десетилетия насам. Практическата безработица беше сведена до нищожните няколко процента (под 5%), която бе изкуствено поддържана заради световния баланс. За тези години вместо задължителната инфлация, банките обявиха дефлация – от там паднаха лихвените проценти за кредитите, заемите за покупка на недвижими имоти и още какви ли не финансово-счетоводни чудесии, за които ние простосмъртните дори и не знаем, нито пък ни интересува. В хазната имаше т.нар. “surplus” на средства и капитали, което понятие е рядко срещано в съвременните условия на уж повсеместна криза. И дойдоха в един момент, моля ви си комунягите (Работническата класа демек и тяхната партия), поеха кормилото на държавата и почнаха да се разпореждат (разбирай раздават…) с готовите натрупани средства от предишните. Така всеки един от нас получи по близо $1000, които да си похарчи без да се замисля за каквото му душата сака, подпомагайки по този изключително “благороден” начин икономиката на страната. По мои груби изчисления, 20 милиона с още 3 нули барабар отзад възлизат на баснословната сума от 20 милиарда долара, която суха пара умниците пръснаха бадева – ама не ги извадиха от собствения си джоб или от собствените си капиталовложения и държавни субсидии, ами раздадоха готовите средства на предишните властимащи. Е, на това вече и самият Маркс би завидял – да окрадеш богатия, за да подхвърлиш на бедния без да си си мръднал пръста и без да си похарчил и една стотинка от собствените си средства, това само един комунист може да го направи. Не случайно великата Маргаритка Татарска (или Татарчева – както повече ви харесва), в едно от изказванията си някога бе казала, цитирам: “The problem with socialism is that you eventually run out of other peoples’ money” (Margaret Thatcher, ако някой се чуди коя аджеба е тая Маргарита, която няма нищо общо с действително съществуващи лица с подобни имена); с други думи - проблемът на социализма/комунизма се състои в това, че рано или късно свършват чуждите пари, с които се поддържа (просто защото те нямат техни собствени, б.а.). В подобен аспект се върти и гениалната мисъл на Thomas Jefferson, който едва като трети пореден Американски Президент и още преди две столетия, по време на своето управление най-мъдро заявява следното: “The democracy will cease to exist when you take away from those who are willing to work and give to those who would not” – което в превод има следния смисъл: “Демокрацията спира да съществува, когато започнеш да вземаш от тези, които искат да работят и да даваш на онези, които не искат” (Томас Джеферсън)…

Независимо дали някой се е отегчил с прочитането на горния пасаж, за себе си аз бях длъжен да го споделя, защото смея да мисля, че на подобен прецедент в историята едва ли скоро ще станем свидетели – ако съм ви досадил, простете.

А нашето следващо посещение с Ванеса беше на около час-час и половина път с колата и докато пътувахме нататък, с нея имахме достатъчно време за размишления, уговорки и разбира се обещания за много и съвестно свирене. Пристигнахме на мястото в уречения час, като Неси посвири малко и там - пианото е на електронния търг, обявено за $600 като начало на наддаването, но ние помолихме за предварителния му оглед в дома на продавачите. До този момент няма никакви мераклии, но пък не се знае към края на търга до къде ще стигне цената на инструмента. Все едно $700-$800 може да качи, а то за още малко пари отгоре и можем да вземем новото пиано, че и старият орган да разкараме от механата. Някой път употребяваните вещи излизат по-скъпи или поне близки по цена до тези, които продават в редовните магазини и просто не си заслужава човек да поема риск с тях. Независимо от всичко, пианото беше хубаво, много запазено, с необходимите качества и т.н., но пък на възрастта на Ванеса (малко вехто, демек). А специално за такива електронни устройства, технологията им даже и от вчера да бъде, днес тя вече се смята за морално остаряла. Ама поне се разходихме с малката пианистка, направихме си една чудна екскурзия, гарнирана с междинни неусетни репетиции по време на това.

Като излязохме отново на главното шосе, отбихме се в един дюкян за сладолед (награда…); аз купих много евтини домати и още няколко дреболии, след което продължихме към следващия продавач. Имахме уговорка с още един човек и на връщане се отклонихме, та и неговото пиано да видим; разгеле не ни беше много далеч от пътя. Последното също беше с доста сериозни качества, почти професионално, с много копчета, ефекти, програмиране и т.н. То беше от същата марка, на която ние се бяхме спрели вече още в магазина; проблемът му единствено се въртеше около възрастта (щото и то беше над 10-годишно, макар че бе много добре пазено и гледано; за жалост дълго време стояло мълчаливо в хола на тези хора). От толкова много ефекти и електронни чудесии обаче ние нужда нямаме, защото тези същите функции ги има в нашия електронен орган – а да купуваме нещо с подобни такива, просто би било само удвояване на проблемите. На Ванеса ѝ трябва нещо, което най-близко възпроизвежда механиката на клавишите при класическото пиано, а не разни електронни ефекти и звукове, от които няма ни смисъл, ни полза. Така че когато тази наша обиколка завърши успешно, с нея единодушно взехме решение, че ще купим новото (почти...) пиано от нашия човек в магазина.

След като обикаляхме щатските друмища кажи-речи през целия ден, в 16:30 най-после вече се бяхме прибрали обратно в къщи – вечерта уж щяхме да ходим на ресторант, обаче нещо се разсъхна работата и си останахме у дома (за по-евтино). Аз се позанимах с филмите от Нова Зеландия; с Даниела правихме и руска салата, защото бяхме обещали да носим за рождения ден на нашия приятел - доктора. И както бях обикалял пътищата като въртоглав, навъртайки над 300 км разстояние, още в 20:30 всички легнахме и къщата утихна (с други дими, кошерът замря). Малкото диване заспа веднага, след толкова много впечатления през деня, пътуване, надежди и т.н. Ние с майка му гледахме разни филми по телевизията, преди да се отнесем напълно - обаче пък на другия ден, още рано-рано сутринта бяхме вече всичките на крак.

Рождения ден у “докторите” беше обявен по някакво неопределено с точност обедно-следобедно време, но като се събрахме с останалите цигани от катуна и още малко там щяхме да дочакаме даже и закуската на другия ден - толкова много се отплеснахме в приказки и лакърдии с приятелите. Преди това обаче Ванеса свири - трябваше да ходим до работата на Даниела, за да се упражнява на истинското пиано, което имат в една от залите. После пък отидохме да гледаме още едно електронно пиано, което също беше обявено за продан - от там тя замина в училището си на репетиции, а ние се потътрихме за моабета у доктора. Ванеса са я избрали да участва в някакъв училищен мюзикъл/спектакъл, където дечурлигата ще пеят, ще танцуват и играят една детска пиеска. Гала-концертът е през Октомври и “артистите” още от сега са започнали разучаването на думи, реплики и стъпки. Във връзка с тези репетиции децата ще бъдат заети през още някоя и друга неделя в училищната зала за представления и нашата малка “Никол Кидман” е много ентусиазирана заради участието си в шоуто. Привечер по някое време Даниела отиде да я вземе от “снимачната площадка” и я доведе у нашите приятели, където продължи да вилнее заедно с другите калпазани и разбойници.

Естествено, след всичко това вчера се събудих с обща физическа отпадналост и душевно разстройство, непригоден за никакъв вид трудова дейност – световъртеж, гадене, главоболие и махмурлук. Станах криво-ляво и първо закусих с една тлъста чорба за уравновиловка нивото на холестерола. После заведох Ванеса на училище и в 09:00 вече бях застанал пред вратите на моя “Кореком”, заедно с първите му посетители – клошари, безработни, вехтошари, социално слаби и всякакви други упадъчни елементи, отритнати и низвергнати от обществото. Дълго и бавно се врях из боклуците и най-съзерцателно се взирах у всеки един артикул - на воля и необезпокояван от никого; ама толкова е хубаво човек да не ходи на работа и да се чувства свободен! После отидох в друг подобен “музей”; обиколих всички магазинчета за вещи от втора, трета и десета употреба, обаче абсолютно нищо не си купих и не намерих интересно. Прибрах се чак по обед, след което отново се заех с новозеландския филм. Нямах успех с филмите от сватбата - Цецо ми изпрати касетките с материали, които той е снимал, та аз да ги сглобя заедно с моите. Обаче изглежда понеже неговата камера е на система PAL, докато моята е NTSC (поради американския си произход), очевидно двете не са взаимозаменяеми и касетките от едната не могат да се четат на другата. Единствено с това можах да си обясня този мой съкрушителен неуспех, но нищо не може да се направи в случая; о-оо, ама как да не може бре?! Амчи аз ако взема назаем камерата от Янко да речем или която и да е друга тукашна (защото както знаете моята пристигна директно от Америка, та за това е и на техния стандарт...), аз ще мога да си прехвърля филмите на компютъра, а после хич няма и значение дори какъв формат са им били оригиналите - като се смесят в един цялостен филм, всичко ще се уеднакви. Интересно, след като съм толкова умен и мозъкът ми чак пращи, та прелива от умствени клетки, как така бе джанъм не ми дойде на акъла още вчера тази гениална мисъл, ами се сещам за нея едва днес? - добре че не накарах Даниела да изпрати касетките обратно на Цецо; тези дни ще намеря друга камера и с това ще се занимавам. Ех, че се успокоих – мога значи да си сипя едно малко, с което да се възнаградя за крилатата мисъл на бистрия си като планински ручей ум...

От тържеството у докторите останаха много мезета, наденици и салати; нали “богаташите” всичко изхвърлят и втори път една и съща манджа не ядат, та всичко това сме го прибрали и съхранили за Неничко в неговата “оборотна кофа”, която той ни е дал да му събираме хранителни остатъци от такива и подобни пиршества. Понеже ние вече надскочихме масрафа си, та полека-лека се превръщаме и в свине – обикновено за моабетите приготвяме толкова много храна, колкото с нея да изхраним не едно, ами две Етиопски села. По-голямата част от тези индустриални количества остава непокътната и най-често с нея пълним кофите за смет, а пък е срамота и грехота храната да се ягмосва по такъв безмилостен и нехристиянски начин, след като по света съществува толкова много глад и мизерия. По едно време наш Нени баят го беше закъсал с провизиите и със собственото си изхранване. През този период на финансов катаклизъм и апокалиптичен срив аз често пазарувах стоки за неговото оцеляване, а когато идва при нас обикновено го сайдисваме с разни ястия, с които да се храни. Добрата фея в лицето на леля му Даниела винаги го глези с любимата на нейния Неничко супа топчета, от която тя редовно приготвя цяла бака. Като дойде в къщи, отсипваме му в кофичката, която е с нарочната си цел. Снощи направих и от любимият им с Ванеса сос за картофи - за Нени един буркан и за малкото един. Той след работа ще мине да си прибере стоката - тъкмо и ще се видим за малко.

За нищо друго обаче не се сещам вече, което е ставало с нас и какво точно е било около нас – ако се присетя за още някоя любопитна подробност утре, ще продължа с мемоарите си; ако ли пък не – направо ще отварям нова тема в биографичната си повест...

22.05.2009 – Ами, ето ви го петъка – пак дойде без да го усетим. Много лека седмица изкарахме на работа, без никакъв служебен зор, но за сметка на това придружена с много проливни дъждове и повсеместни наводнения вследствие на обилните валежи. Така – да започвам сега по същество.

Онзи ден набързо успях да опиша приключенията ни през почивните дни. Понеже доста писмен материал нахвърлях за едно кратко време, та на края не успях да преведа текста в българския му вариант и го оставих за следващия ден. Сутринта обаче още в 04:00 на ранина се събудихме от шума на проливен дъжд, примесен с доста силен вятър. Викам си: ба мааму - отнесе ни покрива над главите това чудо! След половин час стихията поутихна и аз след още час станах, че да вървя на работа. Навън обаче продължаваше да вали, но вече не така силно. Разгеле – изми се калта от колата и ми напои ливадата; ама дъждът така я напои, че последната направо подгизна, ама сега няма да ви се оплаквам за това. Като наближих Бризбън обаче, валежът пак се сгъсти до степен на потоп; вследствие на лошото време и несъобразяването с влошените пътни условия от участниците в движението, бяха станали и множество, къде малки къде по-тежки катастрофи по магистралата, та ми се наложи да избикалям по разни второстепенни улици и пътища, за да пристигна сух до офиса – в смисъл сухопътно, а не чрез плаване из локвите. Бараката на самият офис е разположена баш покрай брега на една вада, която е по-скоро декоративна - с алеи и разклонения за разходки, за каране на велосипеди, с пейки, люлки и т.н. В същото време нивото на тая бара застрашително беше почнало да се вдига и като първа мярка в резултат на непрекъснатия валеж, сутринта не можахме да си паркираме колите под канцелариите. Последните са построени подобно на наколни жилища и пространството отдолу служи за общ паркинг на служителите, при това напълно безплатен и на сянка. До времето,за което говоря по тази площадка имаше вече една педя дълбока вода, а през всички дупки на шахтите прииждаше все повече и повече, сякаш някой пълни басейн с олимпийски размери. Дъждът продължаваше да се излива от небето като през съдран ботуш - поради съображения за сигурност и безопасност, персоналът беше евакуиран незабавно, т.е. разпуснат да си върви по домовете и да спасява собственото си имущество от непосредствено и неизбежно наводняване. Аз поех тези евакуационни мерки с готовност и нужната самоотверженост, при което пръв напуснах канцеларията. Толкова много се израдвах на новосъздалата се бедствена ситуация, че тайничко си мислех вече как идвам на другия ден на работа, а офисите ни ги няма и от тях са останали само да им стърчат коловете – дъските и ламарините им отнесени далече в морето; омразният компютър и бюрото също ги няма, удавени под прииждащата кална водна стихия, барабар с всичките чертежи, документи и материали... Е да, ама не (по Петко Бочаров) - нямах чак толкова много късмет, но нека сега всичко да върви поред и информационният ми поток ви залее подобно на водния потоп, който буквално отми столичния град, повличайки подире си човешки жертви и материални щети за стотици милиони.

В резултат на мерките за сигурност, нас ни разпуснаха почти веднага, след като пристигнахме на работа и баш в най-проливния дъжд всеки тръгна принудително от там по своите собствени посоки и съответни направления. Аз реших да отдам свободното си време на Бризбънските вехтошарски магазини, но първо отидох до музикалния магазин - подобен на този, в който ходихме в събота с Ванеса, само че намиращ се в северната част на града, недалече от мястото, където работя. Те всъщност са от една обща верига, след като собственикът им е един и същ; стоките им са подобни, както и персонала. Исках на спокойствие да осмисля още един път стъпката, която щях да предприема по закупуването на това прословуто пиано на Ванеса. Същевременно с това се надявах, че там също може да имат някое втора употреба, което да ни свърши работа на този етап. Доста си поговорихме с магазинерите, показаха ми хората най-различни модели - от хубави по-хубави и от скъпи, та по-скъпи. Дълбоко в себе си се уверих, че нашият избор (и по-точно този на Неси...) ще бъде най-подходящ в нашия случай. Благодарих все пак на търговците и си тръгнах през водната виелица, която продължаваше да бушува отвън, сякаш щеше да идва краят на света.

На връщане към къщи минах през целия град буквално през реки и потоци, в каквито се бяха превърнали всичките му улици. Нямаше почти никой на пътя - само полицаи и аварийни служби, малоумници като мен и евентуално крайно нуждаещи се движеха като призраци в обезлюдения и полунаводнен град. Лошото обаче тепърва имаше да става и угрозата им предстоеше, когато следобед приливът щеше да подпре всички до сега криво-ляво оттичащи се канали и реки към морето, които няма на къде повече да се изливат и ще започнат да преливат. Моята кола е изключително надеждна в такива екстремални ситуации, защото е с двойно предаване (постоянно), а от скоро е и с нови гуми, сигурен мотор и т.н. Проблем може да настане само, ако глътне вода през тръбата на въздушния филтър, но той пък е монтиран нависоко под капака и това може да стане само, ако реша да си идвам с нея до България и то с плуване... Неприятното, което забелязах беше, че много бензин ми изгори, проклетницата - това каране във водна баня и газене в дълбоката вода, локви и кал, изглежда че се яви като едно допълнително сериозно затормозяване и натоварване за двигателя, което пък се отрази и върху разхода на гориво. Това го споменавам само като технически факт, за по-любознателните - иначе не съм закъсвал и не съм я бутал в дъжда, защото ако и това ми се беше случило, просто щях да ѝ драсна клечката кибрит на площада пред Парламента и да се прибера с влака.

В един от вехтошарските магазини намерих някаква много старинна дървена рамка, в която ще поместя портрета и на Христо Ботев - може ли да имам Левски, а не по-малко великият Ботев да липсва от бунтовническият ми кът в механата? Много се зарадвах на ценната си находка, защото с това приключи едно доста дълго и упорито търсене на подходящата за целта рамка. Самата тя струваше само $3, но покрай намирането ѝ сигурно съм изгорил за други $30 бензин. А с това последното, рамката ми вече става безценна...

Продължих с обиколката и по другите магазини, просто информативно - нищо съществено вече не търсех, само си убивах времето. По пътя ми беше вече и другия музикален магазин, където видяхме въпросното пиано. Знаех, че моят човек не е на работа този ден и реших пак да отида, че да си го огледам още един път за последно, преди да го купим. Вероятно и друг път съм споменавал (а пък и никога не съм го крил), че аз много трудно избирам и купувам дадена стока. Първо искам съответният артикул да бъде толкова евтин, че да ми излезе почти без пари; ако пък ми падне като подарък, тогава най-много му се радвам. Що се отнася до качествата и възможностите му обаче, последният трябва да бъде по последния вик на модата, с доживотна гаранция; да не се чупи и да не се поврежда, за да ме надживее. А такива противоречиви съчетания между цена и качество на стоките практически са неосъществими, което прави изборът почти невъзможен и най-често изобщо се отказвам от притежанието им. Независимо от всичките ми претенции, в магазина пак се отплеснах в приказки с обслужващия персонал и се захласнах в разглеждане на експонатите им - беше станало вече 14:00, когато най-после се прибрах в къщи; само малко влажен (с една степен преди мокър…), но пък иначе напълно невредим за слава на Небесата.

У нас обстановката беше по-суха, въпреки повишеното ниво на езерото и силния вятър, който продължаваше да вилнее и да клати дървета и храсти; при това пък нападаха сума пожълтели и вече изсъхнали клонки и листа – трябва ми булдозер, за да ги изрина от плочника на двора. Бунгалцето обаче този път се беше наляло доста, но с една четка изметох повечето от водата и тези дни то отново ще заветря напълно. Там просто няма какво да се направи против наводняването му - такива дъждове не може нищо да ги спре; още повече, че те не валят всеки ден, а се случва веднъж на много години. Последното подобно наводнение, вследствие на проливни дъждове е било през далечната 1974, когато почти целият Бризбън е бил под вода. Така че хич не се и тревожа даже, че бараката ми тече - по лавиците нагоре нищо не може да се намокри; на пода нямам съхранени някакви ценни вещи, на които да треперя чак толкова много – газови бутилки, въдици, остатъци от фаянсови плочки и нищо друго, което да се ягмоса при евентуално водно проникване.

Веднага с прибирането си се залових да донаправя филма от Нова Зеландия - третата му серия. Остана съвсем малко за доизкусуряване, което пък свърших снощи. Довечера ще запиша диска и ще го изгледаме да видим какво е станало. Мисля, че се получи добра кино-продукция – нека да изчакаме и нейната премиера, че критиката също да си каже мнението...

В сряда вече, със спирането на валежите водата се беше отдръпнала, но пък беше оставила след себе си кал, мръсотия, коренища и всякакъв друг боклук, който се е влачил с течението по време на стихията. В продължение на два дни вече хората с багери изриват кал, после мият улици и площади с маркучи остатъците ѝ, но след ден-два няма да има и следа от случилото се. Аз самият направих няколко снимки по време на бедствието - събрал съм богата колекция и от други снимки, правени от мои колеги, които ще ви изпратя само за информация. Ако се сещате за малката рекичка, покрай която се разхождахте още първия път, когато бяхте в Австралия и която при нормални условия е с размери на Жълтешката река в горното си течение, онзи ден това същото поточе се превърна в една огромна река от калибъра на нашенската Марица, малко преди да влее водите си в Бяло Море (ако изобщо натам отиваше де, че географията нещо съм почнал да я забравям...). По онова време живеехме в един от блоковете на третия му етаж - надявам се не са се изличили още спомените ви от тази тъмна ера в моя живот, въпреки че специално тя нямаше нещо изключително, с което да се запомни; ибаз го...

Довечера отивам до Янко да му взема камерата, че да прехвърля филмите от касетките на Цецо. Ще гледам и с това да се занимая довечера. Не знам дали ще успея да направя и филма от сватбата - нямам представа какви са суровите материали и какво ще има да им се допълва като текст, надписи, музика и т.н. Ще бъде доста хубаво и този филм да пътува заедно с другите, които ще изпратим по Миленчо, но не обещавам още нищо – плановете ми се сменят интензивно, както посоката на ветровете; стихийно, без контрол и неуправляемо.

Утре Ванеса има урок; с едни кухненски столове имаме да се разправяме, защото аз ги платих като хората ме увериха, че ще ни доставят черни на цвят. Добре ама те черни нямали, а пък кафявите няма да ни отиват на обстановката в кухнята. След обяд ще дойде човекът, който ни продаде пианото. Той ще го докара от магазина, а ще вземе назад стария орган, който ние щяхме вече да подаряваме - тъкмо сега му се намери достоен заместител.

В неделя българското землячество е организирало малък пикник/събор в един парк близо до нас; решили сме да отидем и ние, че да се повидим с хората. Резервирал съм вече и залата за моето тържество, което ще се проведе на 13 Юни. Ако всичко върви по плана, малко след тази дата вие вече ще четете тези мои редове и с удоволствие ще гледате филмите. А пък за всичко, как точно и дали е станало спрямо предварителния план, ще разкажа чак в понеделник – амчи имайте малко търпение, де...

26.05.2009 - Макар и днес вече вторник, сега аз пак ще се върна на случки и събития, станали през изтеклите почивни дни. Започвам да разказвам ударно още от петък след работа, когато първо ходих до един магазин да си купя нещо за компютъра, после взех камерата от Янко и едва към 19:00 се прибрах в къщи. Веднага се залових с филмите на Цецо, които исках да освободя, че да му върна касетките. С Янковата камера нещата си отидоха по местата и всичко стана много добре. Вечерта свирихме с Ванеса и легнахме рано.

Следващият ден започна с урока на нашата малка пианистка, след което излязохме. В службата на Даниела имаше някаква сватба - двама души на доста преклонна възраст, на стари години се бяха сетили най-после да се съберат и да заживеят под формата на семейство, та по този повод им бе устроено много голямо сватбено тържество. Имаше нарочен поп, който ги венча (нищо че те и двамата горките бяха дошли в инвалидните си колички...), после фотограф им прави снимки с всички възможни роднини откъм двете страни - деца, внуци, че и правнуци. За тържеството персоналът беше разчистил една от залите, бяха наредили маси, отрупани с мезета и дребни хапки, наред с бира и шампанско - както си му е редът при подобни светски мероприятия. В същата зала се намираше и пианото, на което Ванеса се упражняваше напоследък - него ден упражненията ѝ бяха пред истинска публика; това беше нейната първа сватба, на която тя изпълни парчето, подготвяно толкова дълго време в къщи за състезанието в неделя. Хората отначало бяха много шумни и развеселени, но когато Неси започна да свири, постепенно се умълчаха и се заслушаха. Тя се представи прекрасно и получи овациите на цялата сватбарска тълпа. Директорката на Даниела поръча на Неси да научи и Менделсоновия химн, та следващата сватба да бъде вече с музика “на живо”. Малко преди да пристигнем, видяхме колата на местното телевизионно студио, от което снощи са предали и репортаж за събитието. Ако бяхме отишли по-рано, сигурно щяха да снимат и Ванеса как свири на пианото, но точно този момент го изтървахме... След като приключихме с това тържество, заминахме в магазина да се разправяме с нашите столове за кухнята.

За жалост, хората не можаха да осигурят точно този десен, какъвто ние искахме и то три на брой; върнаха ни парите и ние от там отидоха у Янко да му предам обратно камерата в пълната си изрядност. Те пък таман сядаха да обядват, та поканиха и нас да им споделим софрата. Хайде, и с тях раздухме лакърдиите, повеселихме се малко и си тръгнахме. За вечерта се беше обадила Мария, че ще намине към къщи - била при дъщеря си, хем да се види и с нас. Приготвихме мръвчици, аз накълцах една зелена салатка и докато приготвим всичко, Мария вече беше дошла. Седнахме на кухненската маса, защото бяхме само тримата - Ванеса ползва масичката в хола и обикновено там гледа малко телевизия преди да си легне (само когато ѝ разрешим).

Ние си направихме една веселба с много приказки и музика, Мария спа у нас и на другия ден отиде по пазар, а с нея щяхме да се срещнем отново на поляната, където беше организирана земляческата среща. Даниела направи една експресна баница, че да занесем нещо, вместо да отиваме с празни ръце; Ванеса през това време свири и заминахме. Аз трябваше да отида заедно с нея на някакви родителски срещи в училището, но после пак се върнахме в парка при другите; постояхме още малко и не след дълго се разотидохме, за да си продължим честванията у нас в механата, заедно с една групичка от добри хора: Докторите, Красеви и още едно семейство, наскоро пристигнали тук, с което се запознахме напоследък покрай Краси и Светла. Дояждахме и допивахме остатъците от българското тържество по случай 24 Май. Изкарахме пак много хубаво, но пък нямах никаква възможност да се обаждам по телефона и да приказваме. Ето защо, когато някой път кажете, че не се обаждаме, сега поне виждате колко много сме били “заети” – вярно е, че нищо не би трябвало да ни спира от това да звъннем един телефон, обаче когато има чужди хора из нас това е почти невъзможно. Всеки грачи и вие на някаква тема, деца реват и кудкудякат - абе абсурд, с една дума...

Вчера Даниела изчисти основно къщата; вечерта дойде човекът, от който купихме пианото на Ванеса. Той го докара с неговия пикап, а след това натовари старият ѝ орган, та да го продават в магазина. Така ние по най-безболезнен начин се отървахме от ненужната вещ, като срещу допълнителни $1000 вкарахме друга на нейно място, с надеждите че последната ще има по-голяма и продължителна използваемост. Увъртяхме се покрай този човек снощи и пак не можахме да се обадим - този път по малко по-обективни причини. Търговецът си замина, а ние останахме с Даниела и пианото му по средата на стаята - да се чудим къде да го дяваме. В хола до органа то не може да стои, защото много стърчи настрани. Сложихме го в коридора в онази ниша с чупката в стената, където има едни картини; баш до вратата на нашата стая. Добре ама то и там не стои добре, пречи на влизането и въобще хич не беше за там. На края го натикахме в старата стая на Ванеса, в която сега отсядат гости с преспиване. Вместихме го точно под прозореца, където навремето ѝ беше бюрото. Едвам влезе там, буквално до милиметри, но пък стана много добре. Естествено, захранващият му кабел не стигна до контакта, който е зад леглото. Хайде, скачам на колата и тичам в магазина да решавам въпроса чрез някакъв разклонител. Имаше и няколко електрически крушки за подмяна, та всичко стана с едно ходене. Докато се прибера и оправя едно друго, часът вече наближаваше 21:00. От там нататък вечеряхме, малкото дорде си легне и да утихне къщата, отново стана много късно за телефонни разговори. Но довечера вече със сигурност ще се обадим – нали Ванеса ще иска да се похвали с новата си музикална придобивка...

29.05.2009 – Пореден петък, с поредния си разбор на изтичащата вече седмица. Онази вечер така хубавичко си поговорихме по телефона, та сега не знам дали ще имам достатъчно информация за предаване и описване. На работа е тихо и спокойно, като на Шипка след погрома над Сюлейман паша. Бутам по малко, но нямам нищо спешно “на пожар”. В сряда вечерта се бъзикахме с Тони покрай моя компютър. Инсталирахме разни програми за копиране на дискове, ама процесът се оказа много неуспешен. Само дето похабихме бирата, която изпихме – същински резултат обаче нямаше налице. Напоследък нещо не мога да правя презаписи на оригинално записани дискове. По време на производството им слагат разни уж “заключващи” кодове и предпазни шифри, които теоретично ги защитават от неправомерно копиране и разпространение - нищо обаче не е в състояние да устои на пиратската банда и глутница от бракониери (включая и себе си в числото на последните). Сега от Интернета съм свалил една друга програма, с която се надявам да се справям по-успешно в пиратското дело. Ами така, де – за един диск в магазините искат по 30-40 долара; да бяха лев-два, че да си ги купува човек редовно. А пък ние, нали сме бедни като църковни мишки, та ни излиза по-евтино да презаписваме един от друг; навремето така постъпвахме с плочите – нищо че малките струваха само 0.70 лв., а големите по 2.30 лв. Принципът да преебеш звукозаписното студио, независимо дали това е Балкантон, Polydor Records или Sony Pictures е един и същ, както и усещането за наслада след това (все едно да преспиш с учителката си, която харесваш още от първо отделение и в която през цялото време на обучение си бил безнадеждно влюбен, а тя чак в осми клас е забелязала това и най-после е кандисала на влажните ти погледи, които си ѝ хвърлял години наред; ох, простете – размечтах се пак)…

Вчера след училище Ванеса щеше да има репетиция от модерното театро, дето го играят и щяха да се забавят за нашите музикални репетиции в къщи. Аз бях намерил от обява във вестника едно колело, та се бях разбрал с жената да мина да го видя преди да се прибера. Кварталът, където ходих беше много забутан - въртях се като пумпал из улиците му; през това време мръкна - ни виждам надписите на улиците, нито мога да прочета и буква от картата. С една дума – УЖАС, хем голям! Губих се три пъти и три пъти ме намираха все разни случайни хора, които питах за правилния път. След повече от час лутане из района най-после намерих къщата. По едно време даже мислех да се отказвам и да си ходя - не го направих единствено само от магарешкия си инат и от някаква доза интерес: да видя, аджеба - къде точно живеят тези хора и как може да се стигне до тях, защото аз не можах. Оказа се, че това е много лесно, ама в тъмницата не можах да разбера къде се намирам - от едната ми страна бяха разни блата и разливи на реките наоколо, от другата пък е самото море; башка с гори и поляни заобиколен отвсякъде. При такава пустинна обстановка не може да не се загуби човек - даже и картата да гледа...

Та, докато пътувах, размишлявах и си псувах на ума, мислех поне само да го погледна това шибано колело, дето толкова път бих заради него. Знаех предварително, че е сравнително ново - година, две най-много откакто са го купили хората и е излизало на улицата едва няколко пъти. И действително като го видях - амчи то миришеше на боя още, бре! Още си беше със смазката, дето се вика; както е излязло от завода. Аз много му се зарадвах, защото мигновено взех решение, че ще го вземам. Обикновено дълго време се колебая преди да се откажа окончателно от някоя моя потенциална покупка, ама този път набрах смелост – незнайно от къде. Жената го беше обявила за $100 – заслужена цена за състоянието и вида на велосипеда, но аз рекох да се полигавя и с малко пазарлък; не, че имаше нужда ама ей така, от търговска краста. Жената каза, че по-надолу от $80 не може да свали цената и аз хептен облещих очи. Тичам, викам ѝ - на автомата да изтегля пари и колелото вече става наше! Хайде, поемам пак обратно по неосветените сокаци да търся някакъв банков автомат наблизо; изтеглих сумата и се разплатихме с продавачката. Добре де, ама пък сега как да го товаря в колата? Свалих му предната капла и седалката, уж да намалее малко по габарит, ама пак беше зор. Отварях врати, свалях прозорци, облегалки, седалки мърдах - едвам го напъхах в купето, че да му се затворят и вратите. И сега още ми е синьо реброто, дето ме е ръгала вилката по завоите в продължение на 60 км път до нас.

Прибирам се триумфално в къщи – заварвам малкото да свири, а майка му седнала до новото пиано и слуша с премрежен поглед. Нахлувам през портала и поемам щафетата аз - репетиции, повторения, забележки; а за колелото и зъб на обелвам. Даниела вече знаеше за успешната ми покупка, но този път и тя си траеше, че обикновено все тя първа изплюва камъчето. Като свършихме с репетициите и когато Ванеса легна, аз отидох да сглобя колелото и го оставих в коридора; тръгвайки за училище на другия ден сутринта, тогава вече да го видят; нали трябва да има и елемент на изненада – иначе подаръкът си губи от стойността. Вечерта имах и друга работа, та чак в 21:30 седнах да изям няколко домата с 2-3 мастики и да отпусна напрежението, което бях събирал през целия си шибан ден. И от дума на дума, та легнахме посред нощ пак...

Днес на работа пък съчинявах текста на поканата за рождения ми ден, която ще разпространя измежду нашите приятели; малко по-надолу можете да я прочетете, защото тя се отнася и до вас самите всъщност - макар и при невъзможност да присъствате на моя кръгъл половинвековен юбилей, сигурен съм, че барем мислено ще бъдем заедно. Напред я разпратих по хората и даже взеха вече да валят обратните разписки със заявките за участие. Всички поканени ще дойдат, с много малки изключения - само Желязко и Миленчо няма да могат, поради заминаването им в България. Но ние с тях допълнително ще се съберем и ще уважим празника. Интересното в случая е, че 50 години преди това пак е било петък, точно както и тази година - доколкото си спомням, майка ми е казвала, че съм роден в петъчен ден, малко след обяд (13:40, ако трябва да бъда съвсем точен и ако съм запомнил правилно цифрите...). А това, което мога да добавя от себе си пък е, че изглежда само гениите се раждат на такива дати и в такива часове, забелязвам…

“Скъпи приятели – мои, наши и общи!

Отново настъпи онова, специалното време на годината, в което човек поглежда назад във времето и прави равносметката си за изминалите 12 месеца. Понякога така се случва, че в определени мигове от живота (обикновено някъде по средата...), въпросният човек прави още по-далечни равносметки и вместо с една, връща лентата с цели 50 години назад. Такъв се оказа и моят конкретен случай – ако не баш такъв, то поне подобен...

За да не бъда сам в спомените си по миналото (и в мечтите си за бъдещето, разбира се...), ще се осмеля да ви направя съпричастни на едно своеобразно тържество, в което аз много бих държал да вземете дейно участие и вие самите, в качеството си на мои приятели и добри другари. За отпразнуването на този свят за мен и семейството ми ден съм ангажирал един махленски клуб, информация за който можете да намерите на връзката към него, в края на настоящия текст.

Ще се погрижа за вашето добро настроение да подбера приятна и забавна музика, която да задоволи и най-изтънченият и капризен вкус – от прекрасните танго и валс, през разтапящите сърцата поп и блус, та до последната крещяща нота на твърдият ви рок и влудяващо дразнещият уличен рап; не ще липсват и старите ни шлагери, като музикален представител на градската култура и изтънчен етикет, наред с хора и ръченици заради нашата общоселска самобитност в глобален аспект. Кулинарни изненади ще бъдат сервирани по всяко време и в неограничени количества, така както и всякакви твърди, меки и полу-втвърдяващи напитки. За децата (преди да си легнат по най-светкавичния начин...), ще бъде организирана импровизирана ДИСКОТЕКА “Захарно Петле”, с което ще се надяваме да не им бъде чак толкова скучно, докато родителите им в същото време са ангажирани с наздравици и тостове покрай половинвековният си боен другар.

На края горещо бих замолил всички удостоени с високата чест и поканени на тази другарска среща, да потвърдят/отклонят присъствието си в най-къс възможен за тях срок – събитието е насрочено за 13/06/2009, между часовете 16:00 и 24:00, във въпросния VIP ONLY сборен пункт на Гражданската Отбрана към кварталното МВР.

И съвсем пък най-накрая се обръщам към скъпите и много близки до сърцето ми дами, с една малка лична молба. Замолвам височайшите особи, да бъдат така добри и да приготвят по една малка фамилна салатка, която да си поделят със съответните отговорни лица, случили се да удостоят тяхната маса. Предварителни куверти няма да се раздават и местата ще се заемат хаотично и безразборно, според времето на пристигане на гостите. Ограничения във възрастовата група също не са предвидени, т.е. поканата важи за всички членове на семействата, независимо от тяхната многочисленост и степен на зрялост. Моля също, в потвърждението на вашето присъствие, да упоменете с колко души съответната фамилна единица ще вземе участие в забавата, че и аз да си правя сметка на кесията.

Очакваме ви всички – бъдете много здрави и още повече щастливи.

С най-топли чувства: ваш Ангелъ Миховъ – Маркони & Cо”

Сега чакам с нетърпение да стане 16:45, когато си тръгвам. Нени ще дойде преди това да вземе едни документи, които Даниела му изготви, за да продаде колата. Той имал някакви мераклии мющерии и уж още утре щяла да се извърши търговската сделка, но аз нали съм все такъв един недоверчив, та чакам това наистина да се случи - едва тогава почвам да се радвам. Като се прибера в къщи по план започваме с генералните и последни репетиции преди представлението на Ванеса в неделя сутринта. Подготовката ѝ ще продължи и утре през деня, а следобеда отиваме у Янкови за рождения ден на малкия Мартинчо - става на 1 годинка малкият бушон. От това събитие ще има подробен репортаж и филмов материал – обаче ще му правя анализите чак през следващата седмица.

Прибираме се вечерта обратно в къщи - трябва да спим бързо, защото на другия ден пък излизаме рано за концерта на Неси. Нейното представяне ще бъде първо – с други думи, с нейно изпълнение ще открият фестивала в 09:00, съгласно програмата. Когато свършим с това музикално мероприятие, ще се помотаем малко из града и отиваме на гости у Миленчови. Той решил да направи едно “изпращане”, което просто няма кога вече да стане преди отпътуването им за Татковината.

Та, това е накратко положението около нас - аз ще пиша и другата седмица; даже и на по-следващата ще гледам да дам обобщенията, а вечерта преди полета ще мина през Миленчови да оставя пакетчето; това ще е всичко. Той тръгва на 09 или 10 Юни, по едно и също време с Желязко, но не помня кой кога точно беше.

Ние също имахме грандиозни планове и бляскави идеи точно по това време да си бъдем при близките в България и заедно с вас и останалите от “комитета” да отпразнуваме рожденият ми ден, но плановете ни се осуетиха по разбираеми причини - на първо място дойде моята проклета работа, която на този етап просто няма как да зарежа (да беше някоя жена, щеше да ми е далеч по-лесно сякаш – ама с работата комай не е същото…); после се нареждат училищните ангажименти на Ванеса: участия в концерти, балети и т.н. А да отсъства 5-6 седмици от училище за нея е равносилно да изтърве повече от половин учебен срок, което ние не бихме допуснали. Иначе доста добре го бяхме измислили - хем абитуриентските балове щяхме да хванем по 24 Май, от празниците по Хумора и Сатирата в Габрово щяхме да закачим предната седмица, а аз даже мислех и на вр. Вола да се кача баш на 02 Юни, за да взема участие в Ботевите тържества и чествания. Програмата я бях начертал до завидна степен на точност, но уви... – светът така е шибано устроен, че житейските ни задължения често пъти изпреварват и надделяват над удоволствията, обикновено потъпквайки най-добрите намерения у нас, човеците. Сега има някаква приказка да вървим в Африка с нашите приятели “докторите” (всъщност, само той е лекар, ама аз така съм ги кръстил за яснота и простота...). Те са живели там доста години преди да дойдат в Австралия и ще ни водят по красиви и интересни места, каквито изобилстват на черния и екзотичен континент (казал съм на доктора да ме води директно при племената, дето ходят голи; да ги вия аз лично с очите си тези клети африканки…). Но това се гласи чак за следващата Коледа, след година и половина - а до тогава остават само мераците и подготовката, което си е половината от самото изживяване, нали така бяхме казали...

Ами то май това ще дойде всичко за сега и до този момент. Даниела днес е в Бризбън на зей-пазар с “докторшата” - обикалят магазините да си търсят акъла в тях. Аз ще гледам довечера да ви се обадя набързо, след което ще се занимавам с компютрите и ако остане време - с филма от сватбата. До нови срещи вече в следващия месец, когато отбелязваме Денят на детето, който аз също празнувам с подчертано удоволствие – мен също ме е майка раждала и съм нечие дете невинно; че пък да не би да ме е изсрала враната, я? (нищо, че така изглежда – това е само отстрани)...

01.06.2009 - Да са живи и здрави всички деца и дечица! - наши, ваши, чужди, общи и всякакви други брачни и извънбрачни; малки, големи, пораснали и вече остарели – всичките ние сме рожби на майчицата ни Природа! А аз започвам разказа си, като връщам лентата на събитията още от петъчния ден. Следобеда, преди да си тръгна от работа се видяхме с Нени - трябваше да му дам едни последни документи във връзка с продажбата на колата. Вече всичко било сигурно и както по-късно ще се разбере: нашият малък автоджамбазин в събота взел чек за $5200, който тепърва има да осребрява в банката. Видяхме се много за кратко, защото той бързаше да прекара колата през сервиз, за да издадат сертификат за състоянието ѝ, с който да уверят клиента, че (уж…) всичко е наред: спирачки спират, ламби светят и возилото е сигурно на пътя. Изпратих го набързо да действа по задачите и аз подир малко поех пътя към нас. В къщи Ванеса свиреше усърдно, занимаваше се и с теорията - въобще, когато тя няма домашни е много добре, защото може да отделя повече време за музикалните си занимания. Направихме и една съвместна генерална репетиция, доизгладихме за последно някои малки грешки и така приключихме с учебната дейност и програма.

На другия ден урокът беше от 09:00 - учителката хареса всичко и ни пожела достойно представяне на състезанието. Ние излязохме малко по-рано от дома, че имахме да ходим по разни други места и към 13:30 вече бяхме у Янкови. Даниела се зае да помогне на Валя с приготовлението на масите, които бяха разположени на открито, на поляната в двора. Чудно време улучихме; беше напекло едно хубаво следобедно слънце, въпреки дъжда, който се изля предната нощ. Верандата с дъсчения под беше освободена за дансинг, който по едно време буквално се задъхваше под напора на побеснелите танцувачи и дъските му скърцаха до изнемогване.

Аз заснех подробен филм от събитието с камерата на Янко – поне, докато залезе слънцето; от там насетне репортажите продължиха с фотоапаратите. Всичките им поканени гости откликнаха на мероприятието - всички бяхме много радостни и щастливи, защото голяма веселба му ударихме! Ние обаче трябваше да си ходим по-рано заради Ванеса, която на другия ден трябваше да свири на концерт. Едвам си тръгнахме в 23:00, но след нас оставихме още много посетители, които са продължили тържеството до зори...

В неделя сутринта станахме в 07:30, а аз специално скочих от кревата още в 06:00 и се облещих гладен, изтощен, с болки в ръцете, краката, раменете и въобще навред. Изглежда, че баят сме подскачали предната вечер - така разправяха по-трезвите очевидци, защото аз нямах много ясни спомени от това. Аз рядко ставам да играя, понеже не умея – ама като ме удари сачмата и почвам да се мятам като току що скопен коч по дансинга; подир туй пък две недели страдам от мускулна треска, ама впоследствие се оправям. В 07:00 сготвих едни чорби от пакетчета, защото от толкова много манджи, та вечерта пак легнах гладен. После пак легнах за малко, но ставането беше неизбежно. След като се нагласихме и натъкмихме, в 08:45 вече бяхме в залата на фестивала. Всичко беше много добре организирано, сцена, прожектори, светлини – абе, като истинско. Възрастовата група на Ванеса беше първа, а самата тя свири последна от четирите деца, все 9-10 годишни ученици. Нарочно записах цялото представление, за да можем после на спокойствие да разгледаме отделните изпълнения, да сравним с нашето и да вземем евентуално поуки от грешките. Първите две изпълнения бяха много хубави и мелодични, но пък подпомогнати от допълнителни оркестрови изпълнения, записани на диск. Само третото беше солово, както и последното на Ванеса. Явно, че журито е взело под внимание степента на сложност на самото произведение, начина на изпълнението му и още редица други техни критерии, заради които присъдиха първото място на Ванеса. Разбира се в категорията на 14-16 годишните деца имаше далеч по-рутинни изпълнения, но всяко нещо с времето си... Важното е, че на това първо по-сериозно и престижно състезание/фестивал, представянето ни беше достойно и блестящо. По-нататък ще видим - за сега оправдахме поне колелото...

След награждаването имаше заслужена семейна закуска в омразния Макдоналдс, след което отидохме на разходка из центъра на Бризбън. Гостито у Миленчови беше насрочено за 14:00, защото малкият им разбойник спи до тогаз и преди това в никой случай не бива да му се нарушават покоите. От своя страна ние имахме достатъчно време да се поразходим в неделния ден – нещо, което не бяхме правили от години; след толкова много камъни, плочи и бетон напоследък, та бях забравил как се ходи по тротоарите. Успях да паркирам колата близо до една катедрала “Св. Стефан” - мисля, че майка съм я водил там най-първия път, но може и да греша. Както и да е - целта ни беше да запалим и по някоя свещ, защото предният ден е било струването за баба Райна. Увъртяхме се и изтървахме другите черкви, които ни бяха по пътя - всъщност имам предвид само руските, но там пък Даниела нямаше да я пуснат без шал на главата и с панталони. А тя беше облечена за градинското увеселение у Миленчо и нямаше отделни тоалети за всяко светско събитие. Както и да е де - таман влизаме в катедралата и започна някаква официална служба по случай 150-годишнината от основаването на град Бризбън. Органът засвири, хората запяха псалмите, пасторите влязоха с хоругвите и интересно, че първият най-отпред размяткваше и едно кандило. Не съм виждал католиците да палят кандила с тамян - единствената разлика беше, че само два пъти прикъдяват, вместо по три, както например прави нашият сръбски свещеник; предполагам, че е така и спрямо каноните на православното ни богослужение. Иначе пасторът се обърна на трите (или четирите) страни, но само по два вместо по три пъти разлюля кандилото. Те тука всичко им е на чифт, а не на тек, както е при нас, нормалните европейски хора - например можеш да подариш 4, 6 или дори 12 рози за рожден ден или всякакъв друг щастлив повод (всъщност, независимо каквито и да са цветята); а у нас четен брой цветя се носят само на погребение, доколкото знам аз. И тук в Божиите си молитви католическите служители произнасят: “В името на Отца, и Сина, и Светия дух...” (“In the name of the Father, and of the Son, and of the Holy Spirit” в английския си вариант, но всъщност оригиналът му идва от гръцкия език) – не знам защо само по два пъти се кръстят обаче. Съгласно Източното православие е три, но както и да е. Ние постояхме малко да послушаме величествената музика на органа и понеже Ванеса се отегчи, тръгнахме нагоре из чаршията (тя го прие тенденциозно и с учебна цел - а си бяхме обещали, че за деня няма да има повече “музикални тематики”).

Пак във връзка със 150-та годишнина на Бризбън, а май че и на щата Куинсланд и по-специално заради седмицата на Италианската култура в града, точно по средата на стъргалото бяха излезли да пеят едни хора - всъщност това беше някакъв италиански мъжки хор, с диригент и съпровод на пиано. Ама вълшебно пяха тези “старци” (защото всичките бяха във възрастовата група на 50-60-70 годишните...), направо до насълзяване на очите от вълнение! Веднага съжалих, че не взех камерата с мен - остана в колата, защото не съм и помислял даже, че може да срещнем такова уникално представление; в противен случай щях да направя много хубав филм, но нямахме късмет! Със сигурност щеше много да ви хареса - гласове да чуеш и видиш, бако; все едно, че си на оперета в Миланската Скала. Имаше няколко изпълнения на Верди, както и традиционни италиански канцонети - душите ни напълниха на всичкия народ, събрал се там да слуша и да гледа! Не маловажен беше и факта, че хората изпълняваха всичко на чист роден италиански език – хубав, звучен и мелодичен, въпреки че са емигранти от 40-50 години. А когато дойде редът на “Санта Лучия”, тогава вече с тях запях и аз – побърках се от кеф…

Тази музика ми подейства много добре (като благ мехлем на кървяща рана…) и приповдигна настроението на всички ни с още няколко степени нагоре, което поначало беше добро след отличното представяне на Ванеса сутринта. В уречения час отидохме у Миленчови; после дойдоха Игор с Дарина, както Мария и Краси. Веселихме се до мръкнало пак, но снощи в 20:00 се бяхме вече прибрали в къщи, а някои от нас до това време дори се бяха разхвърляли и по леглата. Аз се помотах още малко с моите занимания, но съвсем скоро също легнах, защото бяхме много изморени и изтощени до премала - физически най-вече...

Снощи мислех да ви се обаждам по телефона, обаче като се смазахме такива по леглата, та не остана време за разговори. Вчера Ванеса щеше да пише съобщение на дядо си Нени – искаше да му разкаже за своя успех по музика, ама веднъж като се заиграха двете с Дамяна и съвсем забрави. А пък и аз се улисах в приказки и лакърдии, че пропуснах да ѝ напомня. А едно дете не го ли тикаш постоянно с остена като шугава овца, то само не се сеща какво да прави; в противен случай нямаше да има нужда от нас, родителите.

Неничко тези дни щеше да ходи тук и там, ама вместо това решил да отиде на работа, че да изкара двойна надница - те другата седмица ще почиват 4 дни: освен събота и неделя, дадени от Бога, в понеделник се чества Рождения ден на Кралицата, а вторник му се пада компенсационен и пак няма да са работа. Щели да ходят до онзи град с големия морски фар (Byron Bay), където сме били и с вас - дано пък се отбие през къщи в петък, по път за надолу. Ние тогава ще имаме гости - поканили сме Уоли и Нолин, но с Рон и Роз изобщо не се виждаме. Те вече доста рядко идват насам - отделиха се нещо хората от света, а пък и самите те много се депресираха с това коварно заболяване на Роза. Уж състоянието ѝ не се влошава, но болестта (множествена склероза…) сама по себе си е достатъчно ужасна и предизвиква изключителен стрес и негативни настроения у всички покрай нея...

02.06.2009 - Най-сладката отрова от всички останали отрови, които някога някъде съм имал в живота си и от чиито устни жадно и ненаситно съм сърбал горчилка (е, добре, де - и не само…), днес има рожден ден. В тази връзка, а и поради редица други чисто субективни причини, тя (отровата, демек…) не е на работа. Взе си, горкичката 3 дни болнични, за да си погледне къщата и да подготви предстоящите тържества, организирани в нейна чест и посветени на светлият ѝ празник. Аз снощи след работа се отбих до Миленчови, че той пък нещо закъсал с камерата си и компютъра. Неговата камера не е с касетка като моята, а има компютърна памет, на която се записват отделните филми и снимки. В нея няма движещи се части, колелета, ремъци и прочие техническа механика. Обаче завалията снимал в продължение на почти 2 години, да не е даже и повече, при което запълнил цялата памет. Та снощи се събрахме набързо, да му покажа някои тънкости и трикове, свързани с правенето на филми и дискове – той иска да тръгне за България с празна камера, за да може да снима там на воля, което е разбираемо. Прибрах се в 21:30 и направо легнах - пак не се обадихме по телефона, но довечера вече със сигурност това ще стане. С Милен се разбрахме да пиша тук до последния възможен момент и вечерта, току преди полета да мина през тях, за да оставя пакетчето за вас. Това ще бъде следващия вторник по всяка вероятност, че нали в понеделник ще почиваме всички.

В тази малка и скромна пратчица ще намерите само едно голямо, голо сърце (моето…) и няколко топли думи – послание от всички нас. Добре че филмите от Нова Зеландия станаха най-после, та барем тях да ви изпратя вместо някакъв специален подарък. Ще сложа и няколко празни диска - татко да има достатъчно резерва за записи. Като остана сам след тържеството за рождения ми ден, сигурно ще успея да завърша и филма от сватбата – нали тогава Даниела заминава за Аделаида с Ванеса (по план на 20 Юни); Лиса трябва да е родила до тогава, та ще ѝ се притекат “на помощ”... Аз оставам сам за 10 дни и освен всичко друго, много ще ми се иска да сглобя и сватбарския филм - нека обаче да не правим сметки за толкова далече.

Довечера ще рече да изпием по глътка-две за здравето на Даниелчето, ще хапнем нещо и с това ще приключи нейния малък празник. Моят може да е в известна степен по-внушителен, защото се пада в петък. Междувременно ще се обадим и по телефона - амчи вие още не знаете, че Ванеса е спечелила първото място на фестивала; кой да ви го каже, а?...

05.06.2009 - Е-е, милички на мама - дочакахме дружно и този щастлив ден в живота ми! Макар и твърде далеч един от друг, нашата духовна спойка е толкова здрава и силна, че никой и нищо не би било в състояние да я разруши (по-силна е дори и от шибаната им и измислена Българо-Съветска дружба, чиято попара продължаваме да сърбаме охотно десетилетия наред като недоугоени свине в ТКЗС или Совколхоз). Цяла сутрин получавам поздравления за юбилейния си 50-ти рожден ден - Даниела беше първата, още преди да отида на работа; после моят малък и сладък Неничко: пратило ми детето съобщение, което аз не съм чул, докато съм карал колата. Той нали става рано, та е успял преди да почне работа да ми драсне няколко реда. Казал на леля си Даниела, че довечера щял да се отбие през нас - аз не съм го чувал и виждал от онзи ден. Дано пък дойде - за мен няма да има по-голяма радост и по-скъп подарък от неговото посещение; ние всички много си го обичаме, но ни е безкрайно мъчно, когато прави глупости. Да се надяваме, че с възрастта ще дойде и помъдряването (само дано не е много дълго чакането...). После Ваня се обади, преди нея Дарина, Бранко, Янко, Миленчо - абе всички! Щастлив съм с приятелите си – понякога даже се чудя дали съм достатъчно добър, за да ги заслужавам…

Със служебната си работа днес няма да ви занимавам - един път, че нямам кой знае какво да правя, да не река нищо; и втори път - защото днес е рождения ми ден и ще си говорим само за весели неща. Даже и политическите злободневки ще отстъпят пред всичко останало - то каквото има да става ще си стане и без моите аналитични коментари и икономически обзори (единствено омразата към комунизма и непримиримостта ни към трагичните му последици ще запазят константната си величина, така както и безграничната ни благодарност към Партията “столетница”, с помощта на която се заточихме на този тъй самотен остров в Южното полукълбо). Сега от 01 Юли се е задала някаква мощна вълна от увеличения на цените, но ще му мислим едва когато ни дойде до главите. Щатското правителство (което също е “комунистическо”...), иска да премахне държавните субсидии върху бензина и по този начин цената на последният се очаква да се изстреля с 15-20 цента нагоре – за момента литърът му се върти около сумата $1.10-$1.30, в зависимост от деня на седмицата и съответната бензиностанция. А пък след като горивото поскъпне, това автоматично и неминуемо ще се отрази във всички сфери на стопанството и икономиката - храни, услуги, транспорт и т.н. На този, все още ранен етап, не мога да предвидя какви последици и поражения ще окажат директно върху нас самите поредните социални придобивки, поднесени ни толкова щедро от управляващата клика – явно, ще коментирам “в движение”, т.е. едва когато това се случи. За мен сега е най-важно да съм здрав и всички покрай мен разбира се; да сме на работа и да се задържим на повърхността доколкото и до когато можем. Останалото е единствено в Божиите ръце – а пък точно в този миг ми се обажда и наш Сашко, че да ме поздрави за празника. Каза също, че не е изключено днес и те да празнуват още един рожден ден! Лиса цяла нощ имала болки в корема (ама не, че е яла много боб…) и е твърде вероятно до довечера да роди. Ех, че късмет ще бъде - баба Дана ще има да се радва много!...

Споменавайки по-горе за увеличението на цени, горива и поскъпването на живота в глобален план, не можах да подмина един изключителен феномен от недалечното ни, уж демократично възраждане, на който вероятно много малко хора са обърнали внимание тогава. Спомням си добре, когато курсът на долара цепеше въздуха и със стремителна скорост се носеше нагоре, сякаш маймуна се катери по палма и скача от един клон на друг, на която си натъркал червения гъз с люти чушки за по-голяма реактивност. За броени дни обменната цена на американската парична единица достигна космически за времето си стойности. До тук, добре – ще го наречем инфлация, икономическа катастрофа или природно бедствие, което не подмина България или по-точно: един от всички останали епохални и размазващи удари, които обикновено все нас поразяват (то петвековно турско робство ли не беше, та световни кризи ли не бяха, войни ли не бяха, съветска окупация ли не беше или пък десетилетия наред комунистическо иго и гнет не преживяхме и продължаваме да си отглеждаме; търпелив народ сме, майка му стара, да не река нещо по-солено). Думата ми обаче беше за друго: отиваш на пазаря да си купуваш метла; най-обикновена селска метличина, с която да си преметеш коридора, балкона или плочките по двора. Днес цената ѝ една, утре – естествено, по-висока; и всеки Божи ден все по-скъпа и по-скъпа става. А като попиташ циганката, поради какви икономически обстоятелства и дълбоки първопричини продуктът ѝ добива феноменална себестойност и цената му клони към тази на кон барабар с каруцата, оная зейва насреща ти: “Чи ти ко искъш, ва – бис пъри л’ дъ ти га дам митлътъ? Я пуглеш, де утиди доралят!” Бах аз неговата мама и долар, ще си кажат по-будните тук! – какво имаше да се равнява той с цената на една най-проста и обикновена метла, Made in/Product of Bulgaria? Или по-скоро - що чини таз метла, та да ѝ си определя цената от курса на долара? Положение, колкото смешно, толкова и трагично – ама май вече не ни е до смях, а…

Извинявам се, ако с нещо съм накърнил честта и достойнството на засегнатите от горния пасаж – онези, които четат между редовете вече знаят и защо. А, другите ли? – ами ибаз ги тях; който схванал - схванал. Аз все още се покривам на тишина и спокойствие - пиша си безмълвно и кротко на бюрцето и си мисля как ще си тръгна дори по-раничко следобед. Амчи така де - на тоз свят ден съм се разработил и аз, че няма кой да ме види. Не помня дали стана на дума предните дни, как с Даниелчето си направихме един общ подарък за рождените дни. Онзи ден, когато се бяхме събрали в механата след пикника за 24 Май се оказа, че нещо уредбата ми не работи като хората; по специално дисковете не искаха да се въртят. Бранко на Ваня ми я беше дал, за да не я изхвърля той самият, с уговорката, че тя поначало не работи добре, но пък се оправяла от време на време като я почукнеш по корубата. И действително, никога преди това не ни е правила бели, но тя толкова е и свирила, де. На практика ние не сме я ползвали. Така аз още същата вечер я взех на мерник и си казах, че за там ни трябва нещо друго, по-дребно и да работи безотказно най-вече. Започнах масово издирване по вестниците с обявите, електронните търгове и т.н. Намерих едно много интересно нещо - грамофон, радио и компакт-диск; всичкото заедно; направо се влюбих като школник в гимназистка покрай тази уредбичка - от пръв поглед и безнадеждно. Виж, качества няма никакви, но пък фасон има страшен - иначе е модерно и чисто ново, навярно някаква китайска разработка, но по форма са го направили да мяза на едновремешните радиоли, в стила и модата на 1950. Друго ценно е, че може да свири песните от компютъра ми, записани със стотици на диск - заредя ли го веднъж, хич няма и да го сменям даже. Като го показах на Даниела и тя много го хареса - рядко срещано явление... А щом като и тя го хареса, значи аз пък го платих още в същия миг, дорде не си е сменила мнението, защото ние “и таквоз сме виждалЕ по ‘ората”... Сега ще трябва да изчакаме няколко дни да ни го изпратят по куриер - надявам се по някое време другата седмица да пристигне. А старото радио на Бранко ще го оправим и ще го закараме в клуба да ни свири за празненството - после направо ще им го направя дарение, от мен да мине...

Други новини няма - в сряда вечерта пак ходих до Миленчо да му оправя компютъра. Сега вече е готов за път, с много място в камерата за денонощно снимане по време на престоя си в България. После като си дойде, ще се съберем отделно и хем ще гледаме филми от там, хем пък ще му покажа и как да си ги записва на дискове. Снощи записах и третия диск от екскурзията ни в Нова Зеландия, даже го гледахме с моя строг кинокритик. Намерих малки кусури тук и там, но не ми се повтаря и преправя нищо вече. Основният дефект идва от частичната несъвместимост между оригинално записания материал на камерата (който е в NTSC формат, заради факта че самата тя е американска...) и допълнително вмъкнатите музикални епизоди с маорските песни (които пък са сваляни от видеокасета на PAL система; после са преправяни и преобразувани два пъти, докато влязат в стандартен формат, който пък компютърната ми програма може да дешифрира). Има едно леко разминаване със звука, който между другото е безупречен, а причината е единствено в различните скорости на двата видео материала. Не помня вече кои точно, но едните са записани на 25 кадъра/секунда, а другите работят с 29.97 кадъра/секунда. И там е именно голямата разлика и това несъответствие между двете системи. Независимо от всичко, общо взето филма е интересен, смислен, забавен и съм сигурен, че гледането му ще ви достави удоволствие. За оплаквания, рекламации и забележки, моля обърнете се директно към попа на с. Армени; на Арменския поп, демек - ха-ха-ха!...

Като си остана сам от 20 Юни нататък, ще положа повече усилия и старание върху сватбарската продукция. Цецо и Светлана онзи ден по тревога заминаха за Хавайските острови - намерили някакви много евтини билети, явно с рекламна цел, защото с тази епидемия на свински грип, хората се отдръпнаха от масови пътувания, особено по тези заразени направления. Чакаме ги след десетина дни да разказват кое как е било, че един ден може и ние да се завлечем нататък (въпреки, че в моя личен географски атлас, Хавайските им шибани острови са отбелязани като Старославно ГАБРОВО; кой разбрал разбрал – кой не е, да е…).

Пак с тях (с Цецови, само че те не знаят още) гласим едно съвместно ходене до Мелбърн през Септември. Там ще се срещнем с общите ни приятели от сватбата и от други сбирки. Всъщност аз от едните разбрах, че Цецови мислят да ходят нататък по това време, та ще гледаме и ние да се присъединим от тук. Само трябва да разберем кога точно се пада, че да съчетаем нашите самолетни билети с техните.

Това са перспективите в по-близък и малко по-далечен план. Божа работа е кое и колко от всичко това ще се осъществи в действителност, но важното е да има идея. Утре, след урока на Ванеса, с Даниела се понасяме да организираме някаква специална торта за рождения ми ден, която да изхрани почти 60 гладни и жадни гърла. После при пекаря трябва да се отбием, за да уговорим месото, което пък ще купим от съседния касапин, а хлебарят само ще ни го опече в 2-3 тави, разхвърляни измежду питките в неговите фурни. Тъй като тогава се пада и Задушница, та вечерта може да отидем на черква - сърбите имат вечерна служба в събота, на която да почетем починалите близки и роднини. В неделя пък по обед Янко и Валя ще минат през нас на път за Мариана и Бранко. Последните са ни канили на общ рожден ден на децата им, които стават на по 18 и 20 години в много близки дни. Даже едното дали не беше раждано на днешния ден? - имаше някаква история, ама съм я забравил. Та, в неделя с Янко имаме да инсталираме нещо на моя компютър и като свършим, отиваме у Бранкови. Аз ще замина сам с тях, а Даниела ще се присъедини малко по-късно, защото Ванеса е на репетиция в училището до 15:00 - трябва да я вземе от там и да дойдат направо на гостито. Идният понеделник също е почивен ден - пак ще гледам нещо да свърша из нас, че всичко е така изоставено, както никога до сега не е бивало.

Във вторник ще опиша почивните дни, какво е станало и какво не - разпечатвам писмото и вечерта го нося на Миленчо, който пък тръгва на другия ден, в сряда. А какво ще стане по-нататък, ще научите чак в следващата глава...

09.06.2009 - Текат последните часове, преди това писмо да полети към вас, скъпи и обични родители наши! Първо започвам отзад напред, с най-радостната новина, дошла буквално минути преди да се заловя да пиша. Сашко се обадил напред на Даниела, че си имат момче - още не го били мерили и теглили, но е живо, здраво и всичко си му е нормално на мястото: пишки, мишки и т.н.! Каква ирония на обстоятелствата само – точно на този ден преди 5 години баба му Райна почина, сега пък други нов човек се ражда! Не можеш да го разбереш тоя живот, с всичките му диагонални и ексцентрични превратности. Аз още не знам как ще се казва бебето - а мисля, че и самите му родители не са наясно, защото до онзи ден не можеха да се спрат на подходящо име (последните девет месеца визирам). Проблемът им се удвояваше, защото този път не знаеха дали ще се ражда момиче или момче, та се наложи да мислят имена с готовност за всеки отделен случай. Сега и двамата са там в болницата - надяваме се докато ги изпишат да са измислили как да му викат, защото иначе акушерките няма да им дадат бебето да си го носят у тях, ако не знаят как да му викат. Докато пиша, може да пристигне и съобщение по този повод - ще ви информирам своевременно за всички подробности от горещите точки на света.

Аз сега ще се опитам да ви направя съпричастни на нашите преживявания през изминалите няколко почивни дни - започвам от петъка, когато към 15:30 най-после си тръгнах от работа. Пак се бавих доста по пътищата, заради някакви пожари, катастрофи и какво ли не още. Прибрах се чак в 17:30 – до това време Даниела си беше дошла; Мария с нея, както и Ванеса. Всички готвят, шетат, маси подреждат, режат мезета и поддържат доброто настроение. Аз само се изкъпах и седнах на софрата. Не след дълго дойдоха Мони (дъщерята на Мария) и нашият малък, скъп и свиден Неничко. Получих много подаръци, целувки, прегръдки и други душевни вълнения. Малко след това дойдоха Нолин и Уоли, а тържеството ни се понесе в обичайния си ход и ритъм. Хубаво беше, че и Нени дойде у нас, та да се чуете по телефона. Подари ни с Даниела много хубави армаганчета, на които всички се радвахме. Той постоя малко и замина при приятелите си, но поне съм благодарен, че дойде и уважи празника ми. Ние продължихме веселбата - по едно време Мария и Мони си тръгнаха, а ние с Нолини откарахме до 02:30 през нощта.

На другия ден урока на Ванеса беше от 09:30, като учителката много се зарадва на успешното представяне и присъждането на първата ѝ награда за прилежния и неуморим труд. Подготовката им продължи за следващото голямо изпитание - защитата на 6-то музикално ниво (от възможни 8 класа; нещо като средно музикално образование, но встрани от редовния учебен процес и материал). Изпитът пак ще бъде в началото на Декември, както предполагаме.

След урока по музика, аз трябваше да изляза и да изчерпя доста служебни въпроси, от рода на поръчки за торти и меса, уговорка за фурни и подобни организационни мероприятия по повод честването на рождения ми ден в събота. Първо ходих до магазина за музикална литература и инструменти, където бях поръчал една школа за Ванеса - някои от изпитните ѝ мелодии ще бъдат от там. Едно такова сборниче-книжле само с 85 странички струва $30 - пиша го само за ориентация, че да остане за потомците и някаква икономическа информация. Е, нека ни е зле, дай Боже и по-зле да ставаме; който категорично и под клетвена декларация отказа да стане партиен член навремето, ей така тегли сега... От там отидох при моя ракиджия да си поръчам питие, но хората ги нямаше и аз продължих към месаря; после се отбих при фурнаджията да уговоря изпичането на месото до виртуозност. Едно сръбско семейство и добре познати мои хора имат собствена хлебарница, където произвеждат всякакви тестени изделия. Обаче старият бандит (нали е “гáзда”...), редовно си позволява лукса, наред с блатовете за торти, целувки, милинки и други кифли, да набута у фурната и няколко тави с месо - де свинско бутче, де агнешка плешчица; кой каквото му занесе. Изпичането на мръвката също си има своя тарифа - $25 на голяма тава; горе-долу излиза по $1 на кило мръва горница от цената, която съседът му пък по магазин (касапин) ти го продава. А като отидеш при касапина, онзи даже и препоръчва нашия фурнаджия на всеки негов клиент - ето това вече е затворен цикъл и вътрешен пазар! Та, уговорих тези така важни дейности и влязох в магазина за авточасти, малко по-надолу на същия ред. От там бях решил да купя свещи за колата – тя, горката вече надхвърли 173,000 км и съвсем си бе заслужила едни нови, няма как. Най-хубавите възможни бяха по близо $22 парчето ($21.75 ако трябва да сме точни) и момичето на касата като ми рече $87 за всичко, помислих че ми е чукнала 40 броя, вместо само 4! Обаче понеже свещите били специални, с платинени електроди, дето издържали много повече от обикновените, та рекох си - хайде, от мен да мине; заминаха пак няколко часа висене пред компютъра, отново съгласно тарифната ми ставка на прост чертожник...

От там отидох до онзи огромния магазин/железария, че трябваха едни крушки за кухнята да купувам. Продължих към нас, но подминах нашата улица - отидох пък с тортите да се разправям. Намерих един сладкарски цех – готвачът беше германец и прекрасно знаеше какво искам, обаче щеше да ми струва $200! Досвидяха ми се толкова много пари за една нищо и никаква торта, пък била тя и по наша, европейска рецепта. Тутакси ѝ теглих майната и сега търсим друг, по-евтин заместител, вероятно реване или някакъв пандишпан (ба мааму – че аз две цели прасета мога да купя за цената на една шибана торта, бре; ай сиктир)...

След като изчерпах всички възможни въпроси и проблеми се прибрах в къщи, за да дам отчет пред върховния семеен съвет - какво точно съм свършил и по какъв начин съм подходил при изпълнението на възложените ми задачи; след рапорта се занимавах със свободни домашни мероприятия. Вечерта мина в почивка и възстановяване - Даниела прави баница, че нали беше и Задушница на всичкото отгоре. Отидохме на черква, уж по някоя заупокойна свещ да запалим - оказа се обаче, че нямало вечерна служба (Боже мой – та те не могат да намерят хора за дневната в неделя, какво пък остава и за вечерната!). Ние занесохме няколко парчета от баницата на Уоли и Нолин за Бог да прости и това беше всичко. Малкото вечеря с мазния бюрек; ние ядохме и боб, сварен със същата цел, за упокой на всички починали наши близки и роднини. На края всички легнахме и погледахме малко филми - особено аз, който проспах точно два един след друг...

В неделя сутринта пак трябваше да ходя до сладкарите и до фурнаджията, защото предният ден само калфите им работеха и баш-майсторите ги нямаше. Уговорихме се и се прибрах. Даниела и Ванеса отидоха на черква, занесоха олио и брашно - а аз си останах в къщи да чакам Янкови да дойдат. С него трябваше да оправяме нещо моите компютри и като свършихме, аз заминах с тях за Бризбън на гости на Мариана и Бранко. Даниела заведе Ванеса в училище, защото децата имаха репетиция и дойдоха след това, направо там.

Рождените дни на Бранковите вече младежи минаха много весело, в бурни песни и танци, пак до късни доби вечерни. Ние си тръгнахме, но Янкови останаха да спят там.

Нали имаше още един почивен ден (вчера), та поне през него успяхме да си посвършим малко къщна работа. Аз станах рано и се залових да оправям финансите на сдружението. После станаха и останалите му членове, почнаха се палачинки, глезотии и други лигавщини. Аз като почетен председател, бях закусил с чорба и люти чушки още в тъмни зори - изглежда пак съм си легнал предната вечер гладен... Докато се занимавах с моите финансови операции, Ванеса свири. После с нея отидохме на моя компютър да ѝ направя един диск с нейни любими песни за детската дискотека, която сме им обещали в събота. Даниела пра, чисти, ми с любимата си белина, прахосмукачки развлича подире си - ужас! Възможно ли е пък да сме толкова мърляви? - амчи те край нямат тези нейни дейности, бре! Ние като свършихме с Ванеса, излязохме да караме колелетата. Аз още в събота бях взел всички необходими мерки, та новият ѝ велосипед да стане достъпен за нея и да може да го кара. Свалих му кормилото, а и със самата седалка се позанимах, защото на нея имаше един ограничител, който не позволяваше да се свали максимално до долу. Като го изпилих малко, сега тръбата на седалката слиза по-ниско и педалите се стигат по-лесно вече. Даже следобеда направихме и няколко пробни кръгчета около нас - ходихме до магазина да купуваме газирана вода, че Даниела слага няколко капки в баницата. Аз вървях пеша за спорт, а Ванеса си кара колелото.

Като се върнахме от колоездачната ни експедиция около квартала вчера, прибрахме се и пак се заловихме с домашните дейности. Аз извадих уредбата от механата и разчистих мястото за новата. Опитах се да оправям старата, но нито виждам, нито вече имам мерак за подобни ремонти. Евентуално ще ѝ ползваме само усилвателната част, ако моята нова пристигне до събота; или пък ще търся някакво друго решение. На Мал дадох едни мои стари части от компютъра, които вече не ми трябват. За да пробвам как е Интернетната връзка, намерих един нов концерт на Володя Стоянов, който записвам в момента. Ще го гледаме и ако действително е хубав, ще го запиша и на вас - само че той вече ще пътува със следващата пратка, която ще се осъществи по пощата или чрез някой друг куриерен орган. Докторите тръгват за България след месец-два, та може по тях да изпратя останалите неща. На края пак свирихме с Ванеса, вечеряхме и рано-рано си легнахме. Аз иззяпах със сетни сили един филм и заспахме.

Днешният ден вече започна с добрите си новини - а последните и още съвсем топли (директно от телефона...) са, че новороденото напред бебе тежало 3.690 кг и било дълго 50 см. Ще се обръща само когато му викаш “Джеси”! Баба Дана даже му чула и гласа по телефона, защото онова много силно виело – трябва да е било гладно, миличкото...

Ами с това смятам и да завърша днешното си експозе. Още утре ще започна нова хроника. Довечера след работа ще мина през Миленчови да му оставя джунджуриите. Купил съм ви и два шоколада - един чер (натурален) и един по-кафяв. Онези, които поръчахте от $1.65 и дето бяха по 300 грама, загънати в една по-никаква опаковка, вече тежат 250 грама, увили са ги с малко по-шарена хартийка, но пък струват по $3 парчето! Ето, това е рецесия вече - пак го казвам за статистика, а не с някаква друга финансова умисъл. Ако Миленчо пътуваше с влака до Русе, можех да ви натоваря цял контейнер, с прикачване на Царева Ливада, композиция за Габрово. Но по самолетите положението е друго и аз се надявам, че няма да му натежат поне тези малки нещица, които съм приготвил с много любов! Яжте смело от шоколадите - те са напълно безвредни. В тях няма нито захар, нито какао, а най-вероятно липсва и млякото: тези, евтините специално ги правят от парафин, а цвета се докарва от ваксата за обувки, докато млякото го заместват с цвик - ха-ха-ха!...

Обичаме ви безкрайно много и ви прегръщаме безумно силно: Ангел, Даниела, Нени и малката Ванеса…