Писмо No 34 (III-V.2009)

Мили наши мамо и тате (наред с бабо и дядо - естествено...); булки млади и напети, жени (проклети…) на побратимите наши клети!

31.03.2009 – Както се вижда от датата на писмото, отикахме на бърза ръка първото тримесечие на годината. Къде с малко зор, къде пък без хич – влязохме вече в новия месец (почти). Независимо от напредналото календарно време, аз продължавам моята безкрайна изповед под формата на този необичаен писмен монолог, наситен с разсъжденията ми върху новини и случки до и към настоящия момент; със злободневките на нашето пъстро ежедневие обаче, баш сега няма да ви занимавам, за да не се тревожите излишно – нали мисля изключително и само за вашето спокойствие в тази малко понапреднала “златна” и почтена възраст...

Предишната си творба разпечатах на служебния принтер в работата – никак не обичам да хабя моето собствено мастило в къщи; то стои само за зор-заман, а пък така получавам и някакво нищожно душевно удовлетворение, че все пак сме ударили келепира и сме спестили нещо дребно, поебвайки дълбоко маститият задник на капиталиста – ярък представител на световния империализъм. От друго място обаче с абсолютна сигурност изтича много повече, но ние повече се радваме на малката аванта, отколкото да страдаме за голямото, което вече сме изгубили. Това е една много елементарна скъперническа философия (вероятно само лично моя), но понявга си разнообразявам сивото ежедневие със спомени от миналите социалистически времена и прекрасно се забавлявам само като си помисля каква помия съм преплувал и в какви лайна газил... Отплеснах се малко, простете – та значи, малкото книжле-писмо го направих още в четвъртък; до това време бях нагласил вече и дисковете, определени за изпращане. Вечерта записах и последните снимки на един диск, с оглед пакетът да се запълни до горе.

В петък вечерта Нолин и Уоли идваха у нас на гости. Те трябваше да стават много рано на другия ден, за това не сме осъмвали, както се случва обикновено – друг път все осъмваме с тях в сладки приказки и наливане с каквото там Бог дал на софрата. После прибрахме масата и легнахме веднага. Отначало седнахме отвън на двора, обаче един внезапен валеж, дошъл сякаш като из облак ни натика набързо вътре, където продължихме с провеждането на тържеството. Иначе валя дъжд през цялата нощ, който хубавичко напои жадната земя. Само че тук, колкото и да вали от небето, количеството влага никога не е достатъчно – е, все пак не е като да се хаби водата от чешмата, че пък да ми я мерят и с водомер.

На другия ден Ванеса нямаше урок сутринта, както се случва по рутинната програма. Учителката била нещо възпрепятствана и се разбрахме ние да заведем малката музикантка при нея. Същият ден тя (за другарката ѝ говоря) акомпанираше на сватбените церемонии в онази катедрала, та урокът ни се състоя едва като приключиха официалностите и след сватбения марш на края. Ние вечерта щяхме да ходим у Ваня и Бранко, та разгеле отивахме към Бризбън - заведохме Ванеса на урок и от там отидохме у Бранкови.

В дома на приятелите ни уж не се бяхме събрали чак толкова много хора, но пък наброявахме достатъчно като количество, за да разкудкудякаме целия квартал, че и съседните махали в околовръст. Ние спахме у тях и на другата сутрин, заедно с още едни техни гости и наши общи приятели, отидохме на излет в Балкана. Тук отварям малка скоба, пояснявайки причините за главната буква “Б” в думата Балкан. Всеки път, когато изписвам това прочувствено понятие, с носталгия си спомням за нашенската Стара планина и родния Балкан, та поне чрез главната му буква оприличавам местните възвишения като нашите. Иначе последните нямат нищо общо, освен горите, но пък за всичките тези години на изгнание, ако не търсех някаква прилика и аналог между емблематични нашенски понятия и природни забележителности, червеите отдавна да са ми огризали кокалите, дълбоко заровен в тукашните трапове и траншеи (гробовете им визирам, за по-недосетливичките). Водих групата по разни пътеки и гори, посетихме водопадите, където сме ходили и с вас (на “Тамбурини”, както майка наричаше това място). Цял ден обикаляхме като въртоглави нагоре-надолу из корията и добре, че взехме всичките остатъци от вечерта – горе на поляната и в края на разходката си направихме една знаменателна софра, та доядохме манджите вместо да се дават на прасето. Времето беше много хубаво, макар че по едно време прикапа за кратко - иначе беше слънчево, дори горещо на моменти. Много народ беше излязъл него ден нагоре по баирите (и това не е чудно - всичките дирят прохладните усои на горската дъбрава); навсякъде беше пълно, места за сядане няма, паркинги няма - абе, цареше едно изобилие от нямане! Само че ние и в такива ситуации сме свикнали да се нагаждаме и нищо не попречи на доброто ни настроение - прибрахме се чак привечер, свирихме с Ванеса и се разпределихме по одаите.

Вчера седмицата започна както винаги с омразния си понеделнишки ден - всеки зает и нагърбен със своите съответни задачи и семейни задължения. Единственото, на което сега се надяваме и което предстои като мероприятие в непосредствена близост е рождения ден на Нени. Той каза, че в неделя ще дойде сам - най-вероятно ще отидем някъде с него. Този път Даниела е на работа и през двата почивни дни - в събота е втора, а в неделя първа смяна. Но пък щом си дойде и излизаме, освен ако до тогава не решим да седнем на двора - все още не знам кое как точно ще бъде организирано, нито пък това има някакво съществено значение за и без друго скучния ми разказ.

Следващото по-далечно мероприятие ще бъде кратката ни почивка, която с няколко приятелски семейства сме си организирали по време на почивните дни за Католическия Великден. Но за това ще стане дума едва като наближи - сега ще ви занимавам само с непосредствено близки факти и събития, защото никак не обичам предварителните планове, особено безпочвените (като например онези, петилетните насрещни планове по времето на социализма, които обикновено се претупваха за три години и според които винаги излизаше, че ние отдавна сме надскочили сенките си и по всички показатели сме задминали загниващия капиталистически строй – каква гнусна лъжа и неописуема измама!).

Вчера Даниела пак наготви една войнишка бака със супа, та съм отсипал едно канче за моя малък Неничко – да си хапне детето нещо готвенко и благо, че кой го знае какво яде като е сам. Чакам го всеки момент да дойде до офиса и да си го вземе, при което и ще се видим – макар и за много кратко, но пък колко му трябва на един татко, за да е щастлив през сълзите си, които пролива всяка нощ и всеки ден подир своя собствен син...

03.04.2009 – А ето и последният анализ за тази седмица, който обикновено ви поднасям в петъчните дни. До този момент нищо кой знае какво не се случи, което е добре за отбелязване. Както казват англичаните: когато няма никакви новини, това също си е добра новина (в смисъл, щом липсват лоши новини...). А пък най-добрата новина в конкретния случай е, че нашият калпазанин Нени най-после започна работа, считано от вчера. От неговата Агенция по заетостта го изпратиха на един съседен остров, където с още неколцина тутманика като него ще чистят пясъка на плажа. Преди няколко седмици в акваторията на нашите географски ширини се разрази един много силен ураган, който предизвика корабокрушението на някакъв товарен кораб. От борда му във водата изпаднаха 30 контейнера с някакви силно токсични соли и химични вещества – водолазите продължават най-усилено да ги издирват със сондите си, с които минават буквално през всяка гънка по дъното на океана. Тях специално рано или късно ще ги извадят на повърхността и най-вероятно съдържанието им ще бъде пожертвано, в случай че се окаже негодно. Не е изключено пък и да продължат употребата на превозваната стока за целите, за които поначало е била предназначена. Корабните контейнери са херметично изолирани и издържат на много високо налягане воден стълб, преди да се смачкат като цигарени кутии до неузнаваемост и в този си вид на самоунищожение да легнат погребани завинаги в тинята на морското дъно; говорим за огромни океански дълбочини, до които трудно се стига или пък изобщо не се достига. Докато изпопадалите и потънали на по-плитко “опаковки” обикновено се възстановяват напълно и стоката в тях остава непокътната. Думата ми обаче беше за друго, а аз както винаги се отплеснах в странични приказки, за което прося извинение. Наред с капичналите се в морето контейнери с химикали, авариралият кораб изтърва и стотици тонове с мазут (суров нефт), който също е превозвал в цистерни някъде из дълбините на трюмовете си. Това огромно нефтено петно тръгна към бреговата ивица на слънчевия щат и по пътя си продължава да предизвиква нечувани проблеми не само от екологично, но и от чисто комерсиално естество. От съображения за сигурността на населението, компетентните власти ведно с отговорните инстанции затварят цели плажове и хората почват да избягват тези силно замърсени местности – в следствие на което пък пазарът автоматично спада до точката си на замръзване, бизнесите закъсват до степен на фалит и всичко останало, свързано пряко или косвено с тези фактори отива на майната си. Именно в тази връзка, щатската управа на местното правителство изпраща стотици хора в най-застрашените райони, за да прочистват замърсяването, предизвикано от корабокрушението, като нашият малък герой беше щастливо попаднал в една от тези ударни бригади. Аз лично това си го представям и отъждествявам като спасителните операции по време на силен и обилен снеговалеж в родната България. От Профкомитета раздават гребла и лопати, торбички с морска сол и сгурия – тружениците зарязват своите станове, стругове и фрези, работниците захвърлят пили, отвертки, тесли, чукове и дружно излизат по тротоарите на борба със снежната стихия. Единствената грешка, който допуснах в случая бе тази, че вместо на работническата класа, тази спасителна дейност обикновено биваше поверявана на хайлазите от Личен състав, Планов отдел, Счетоводство, с най-масовото участие на ИТР-кадрите – конструктори, инженери, чертожнички и архиварки. Амчи то излезе, че в Австралия положението е почти същото, бре – с тази малка разлика, че тук хвърлят безработните на плажа (вместо работещите на паважа…), които въоръжени единствено с кюмюрджийски лопати от най-голям калибър и разгърнати във фронтова верига като за последна атака, започват енергично да изриват отгоре пясъка и заедно с мазута да го тъпчат в чували. Една фадрома върви непосредствено до тях и събира чувалите в кофата отпред. Само не знам от там насетне къде ще ги карат: ще ги заровят там на острова ли, ще ги прехвърлят на континента ли - не ми е много известно. Това “оздравително” екологично мероприятие ще се провежда в продължение на няколко седмици, предполагам (просто защото районът е твърде обширен – хич не прилича само на плажа в Китенския залив “Атлиман”, че да го ошеташ за един следобед – тук говорим за едни безконечни разстояния като между пристанището на Ахтопол и носът на Калиакра, да речем). Неничко (спасителят наш, екологически…) ще работи 7 дни без прекъсване – само ще ги разпуснат за Католическия Великден и после пак заминават на акция. Седем дни работят, три дни почиват - нещо подобно ще му бъде схемата на сменния режим. На острова ще спят в някакви временни бараки, ще се хранят на полеви условия и ще трупат “кариера” - работа хем “доходна”, хем пък и “престижна” (прощавайте за саркастичната ми, изпълнена с огромна доза горчивина ирония...). Най-важното от всичко е, че ще им плащат подобаващо и Нени няма да се шляе като безпризорно псе по улиците. Като се завърне от този санаториум, ще има да разказва кое как е било... Вчера обаче калпазаните не са работили, защото валя дъжд непрекъснато през целия ден.

След като така изневиделица Неничко започна тази негова работа, ние своевременно отложихме празнуването на рождения му ден за неопределено време – нека първо да свърши поставената от правителството задача, тогава пак ще мислим какво да правим с празненствата. Аз пък ще използвам времето на тези дни, че да се завъртя малко из къщи и да посвърша нещо полезно. Партита и моабети не са предвидени, защото Даниела ще работи през иначе почивните за нормалните труженици събота и неделя. Довечера тя ще ходи на някакво служебно тържество с колежките си от работа, а ние с малката Ванеса ще свирим и ще се бавим из дома самички. Утре Неси има урок, а после ще излизаме – около нас постоянно се развиват разни странични дейности и никога не може да ни бъде скучно; чудя са на някои, като кажат: “Свършил/а съм си всичко – нямам какво да правя!” А ве, ей! – работата никога не свършва, бре будала такава; от мен да го знаете. Свършиш ли си един път работата, значи за ковчег си вече…

Аз по телефона, ако забелязвате по тона и интонацията на гласа ми, съм доста лаконичен, празен и не особено словоохотлив в приказките си - съобщавам само повърхностно за ежедневните факти и събития около всички нас. Не се учудвайте и не се тревожете: просто не искам да ви развалям удоволствието от прочитането за тях в писмото ми, където последните са описани дори и с най-малките, често твърде излишни подробности.

Гласим се от края и за кратковременната ни екскурзия от петъка на другата седмица, тъй като тогава се падат четири поредни почивни дни; от Бога дадени, така да се каже. На въпросното място ще се окажем една внушителна група от сънародници и близки приятели - почти всички участници в Новогодишното тържество, което пък проведохме по-миналата година в онези вили на “Хей Балкан, ти роден наш”. Този път само Янкови ще отсъстват от всенародното мероприятие на етническите българи поради заминаването им за Нова Зеландия. Те са живели там няколко години и имат доста приятели и познати - сега им отиват на гости за почивните дни, че да се осерат от ядене и пиене, както едно време са го правили (ние също няма да останем по-назад от тях).

Други новини от тази част на Планетата няма - всичко върви и животът си тече (изтича по-скоро...) по обичайните канони и неписани закони без особени сътресения и препятствия; е, поне за сега. Радваме се много, когато се чуем по телефона - аз имам възможност да ви се обаждам и всеки ден даже, но времето все не достига и това ме възпрепятства, осуетявайки добрите ми намерения. Ще гледам по-често да го правя, за да сме спокойни всички: вие за нас, а и ние за вас. В понеделник, съгласно установената традиция ще продължа с описанието на почивните дни, за които както вече знаете нямам абсолютно никакви планове; а това малко ме плаши...

06.04.2009 – А ето го и репортажа за изминалите почивни дни. Почвам подред и в хронологичен ред - още от петък вечерта; въпреки, че нямам нещо изключително в актива си, с което да се похваля и да блесна пред света.

Прибрах се в къщи необичайно бързо. Пътуването ми отне съвсем малко над час време, защото нямаше много движение по улиците. Точно тогава се провеждаше някакъв важен (за запалянковците…) мач на един от стадионите и подивялата от спортна злоба паплач се придвижваше бавно нататък, като с това им стълпотворение задръстваха други пътища, които за щастие не бяха в моята посока. Това до голяма степен облекчи пътуването и аз още в 17:30 си бях вече в нас (не ми се беше случвало от месеци насам – усещането е направо прекрасно, почти оргазмично, ако такова сравнение съществува в природата). Даниела трябваше да излезе за своето служебно тържество към 19:00 - ние вечеряхме до това време, закарахме я до клуба и се върнахме да свирим. После Ванеса си легна, а аз дремах пред телевизора до 23:00, когато ходих да прибера обратно майка ѝ от ресторанта.

На другата сутрин денят започна с малко репетиции преди да дойде учителката. Урокът мина успешно и аз излязох, че нещо трябваше да купувам - помотах се по тържища и дюкяни, нищо не намерих от това, което търсех и се прибрах в колибата безславно като първобитен човек без дневния си улов след неуспешен лов. До този час вече Даниела пък трябваше да излиза за втората си смяна на работа, а ние с малкото останахме да се въртим из нас. Аз започнах да се занимавам на компютъра и да сглобявам филмите от Нова Зеландия; Ванеса през това време свири, чете книжки, забавлява се сама с нейните ръкоделства и вече накъселият следобед се изтърколи за един кратък миг. Вечерта аз готвих - Даниела ми беше приготвила да изпържа едно кисело зеле, както и няколко свински мръвки за аромат. Нарязах си няколко домата и с една скромна каничка мастика, търпеливо и незлобливо зачаках пристигането ѝ. През това време Ванеса се наяде и легна, а аз останах да гледам някакъв тъп филм по телевизията, който съм гледал милиони пъти преди това, но всеки път го гледам като нов, защото нали вече ви казах, че е тъп (а може би пък тъпият да съм аз, щом не съм му запомнил репликите по сценария). Така безславно мина съботния ми ден, който би било срамно да описвам поради отсъствието на всякаква тръпка и емоция (освен предизвиканата от едва втората каничка с мастика, която чак тогава ме приведе в хоризонтално положение и след като видях дъното ѝ сухо, последната тутакси ме хвърли в постелите единствено за блажения ми сън).

В неделя Даниелчето, горкото пак ходи на работа - този път то беше първа смяна и излезе много рано. Аз също станах с нея, за да пооправя малко къщата, че вечерта я бях зарязал като курник, барабар с мръсните чинии, хвърлени и струпани накуп в мивката. За да намеря кое къде се намира в тая навалица и неразбория от мазна кухненска посуда, първо трябваше тях да измия – дрънкането на порцелана по тенекията на умивалника не предизвика никакви усещания у подрастващото поколение; щом обаче почнах да чукам яйцата за палачинките, малкото усети шума с музикалните си ушенца и тутакси цъфна при мен в кухнята. Рекох него ден да ѝ направя малко по-специална закуска - стига съм я тъпкал с тези еднообразни попари от бисквити и мляко. Като втасахме със сутрешните ритуали, всеки от нас се залови със своята дейност. Аз пак подлегнах компютъра и филмите, а Ванеса се зае с практическите си упражнения по свирене и изучаване на музикалната теория. Така мина целия ден, та чак до вечерта. Даниела си дойде от работа - спа, чете книга, шета, пра и простира, а през цялото това време аз бях неотлъчно до компютъра. Направих първата част на филма; втората е почти завършена и има само още един малък отрязък, който трябва да се сглоби. Както личи, тази екскурзия ще се разпредели в три самостоятелни диска, с продължителност от близо два часа за всяка серия. Надявам се да е станала добра продукция – това ще видим чак на официалното ѝ представяне пред широката публика...

Иначе работната седмицата започна, както винаги с начало днешния шибан понеделник – единствено обаче фактът, че ние още в четвъртък следобед потегляме на екскурзия, за мен е напълно достатъчен да предизвика малко по-приповдигнатото ми настроение, дълбоко осъзнавайки, че настоящият понеделник не е пък и чак толкова шибан, колкото си го помислих че е, когато сабалам с подчертана мъка си надигнах главата от възглавницата на топлия семеен креват. С Неничко също се чухме снощи, което допълнително нивелира нервните ми окончания в кухата лейка - той ще си дойде от острова по всяка вероятност още в сряда за предстоящите празнични почивни дни, които официално започват в петък. Дали обаче пак ще се връща на тази негова работа, не се знае още - ще разберем допълнително като се видим.

Снощи получих тревожното ви съобщение за смъртта на скъпият наш и незабравим чичо Тошко Шкодров - жалко за добрия човек; пореден тежък душевен удар и погром след загубата на приятел, близък, роднина и съратник. Огромно множество от спомени изплуваха пред мен като на лента - от почивките ни по морето, от походите ни по Балкана и като колеги вече в добрата стара “Електроника”; да не говоря пък като по-малък, още от най-ранните си детски години. Че от лозето ли нямаме спомени, че от къде ли не? Веднъж пълзяхме нагоре по Пеещите скали с него, заедно с чичо Ваньо Киселенков и ние двамата с татко, а той все подвикваше отзад: “Зор, зор, ама берем рахат!” Ами защото на никой от нас не му се катери нахалост по баирищата, ама пък на равното поне - тогава бива... Е, сега и той ни напусна вече. Много се намъчнявам, когато трябва да правя подобни мрачни равносметки и тъжни анализи – въобще, животът комай не е измислен много добре и според мен, иначе безупречният Господ има доста съществени пропуски в конструкцията му; ама върви го променяй де, ако си нямаш работа... Бог да прости добрият ни семеен приятел – жалко за всички нас, които скърбим наред с близките му…

Тази сутрин получих и едно писмо от Митко Пенджерков – той каза, че са идвали с Ася до Габрово, специално заради тъжния повод покрай погребението на чичо Тошко; те също бяха много близки с него и семейството му. Похвали ми се, че много се бил зарадвал на подаръка от татко - бурето за ракия! Амчи разбира се, че ще му го дадете - аз прекрасно си го спомням, едно малко такова; само 15 кила течност май че събираше, та може да му се наложи и три пъти да го пълни през годината, в зависимост от интензитета на потреблението им. Дали даже не ни го прави един майстор-бъчвар в Лъката - дюкянчето му беше баш срещу фурната на площадчето, няколко къщи по-надолу; гледам, че на мястото на тая фурна сега са вдигнали сградата на милицията, бял ден да не видят дано... Е, може и да бъркам малко в носталгичните си трепети, но пък ясно си спомням, че ние сме ходили в този район и то именно с тази цел - за набавяне на буре! Митко също обеща, че ще го напълни с ракия и като му отида на гости в София, ще почерпи от отлежалата - абе аз пък дали да не го проверя: държи ли си на обещанията или само се ебава с мен? Ох, пиле да съм, че да прехвърча – мамка му...

09.04.2009 - Пиша датата и си спомням, че днес Албенчето навършва 40 годинки. Нека да ни е жива и здрава, за сега само със задочните ни благопожелания, а ние отделно довечера ще ѝ се обадим по телефона, че да я поздравим за празника и нейния “окръглен” вече юбилей. После естествено ще звъннем и на вас, за да си помълчим взаимно. Днес, макар че все още е само сряда ще направя краткият си аналитичен обзор на късата седмица, тъй като утре по обяд ще се видим набързо с Нени, ще ядем нещо на крак в някоя закусвалня или пицария, ще направим малък локален пазар и ние вечерта потегляме. Фактически той ще си дойде от острова още довечера - снощи говорихме по телефона с него, но забравих да го попитам дали ще се връщат на работа и след празниците. Сигурно ще ги върнат, защото поради лошото време те и без друго нищо не свършиха там, за каквото уж бяха командировани (заточени). Постоянно валяло, каза Нени - едва днес просветна малко, но от утре прогнозата е пак да се подмокри.

Иначе други съществени новини и събития няма около нас - сега тази наша предстояща малка екскурзия/почивка е стъпила на първа позиция от дневния ред и това е единствената ни тема за приятни разговори. После пък ще дойде Великден - яйца ще рече да се боядисват, ще ми се и на черква да отидем в събота вечерта, а може би и в неделя сутринта. За неделя следобед има планирано едно предварително мероприятие в ресторанта на българката, където да уточним евентуалното празнуване на моя 50-ти юбилеен рожден ден (ба мааму – че кога пък одъртях толкова бързо?). В същото време българското землячество е организирало всеобщ празничен пикник в Бризбън, та не се знае на къде ще наклонят везните и къде ще се замъкнем в крайна сметка. Във всички случаи паркет няма да набивам, нито ще боядисвам - амчи нали е празник, свят ден уж...

Както сами усещате и вече се досещате, липсата на факти и събития определя и краткостта на това мое мимолетно включване. Надявам се като се върнем след празниците, да имам повече наличен материал за синтезиране и описване. Аз и там ще си нося компютъра, но дали ще имам време за писателско творчество - не съм много сигурен. Доста паплач се събираме и ще бъдем в постоянен контакт с останалите, а и все някъде ще се ходи, нещо ще се прави и се съмнявам, че ще ми остане време за писане. Но даже и така да е, щом се върна на работа, ще отворя нова страница в настоящата ми стара история. До тогава се надявам вие да сте получили нашата малка пратка, заедно с дългото и обширно писмо; искам да се радвате на всички филми и снимки, които също са част от нашето напрегнато ежедневие.

14.04.2009 – Хайде, пак сме на работа - снощи се завърнахме живо-здраво от екскурзията и днес е един такъв никакъв ден, според моите качествени преценки. Не е шибан, защото не е понеделник; но пък дори и да е вече вторник, последният се явява в качеството си на първият работен за седмицата след дълга поредица от хайлазуване и лентяйство, а това автоматично го уеднаквява с останалите понеделници. И отново добрата новина е, че тази седемдневка ще бъде в по-съкратена форма, започвайки с един ден по-късно.

Таман дойдох на работа и докато си погледна натрупалата се през почивните дни кореспонденция, да прегледам злободневните материали из Интернета и още някои други странични и чисто лични дейности, компютъра ми взе че изгоря. Е, не съвсем в буквалния смисъл с огнени пламъци и яко дим, ами само екранът му нещо взе да става на едни цветни вертикални линии, без моята персонална намеса. Изключих-включих няколко пъти с надежда повредата да се оправи от само себе си, но кутията не рачи да възстанови първоначалния си образ. Именно тогава вече получих и своето истинско облекчение (нещо подобно като да си имал няколкодневен запек и изведнъж да се освободиш от товара с мощен тласък и звучен пърдеж) - по моята скромна преценка на запознат с подобна техника, поражението щеше да бъде голямо и почти катастрофално. В настоящият момент аз с особено задоволство и видима наслада ползвам компютъра на нашата млада и красива секретарка, която пък днес за щастие отсъства – в нейната кантора обаче мога само да се ровя из Интернета, да си пиша мои лични документи и да се занимавам “легално” с всичко друго, но не и с чертежите, които се чакат да излязат от моя страна. Чертожната програма, на която работим по проекта е инсталирана само на компютърните станции, които имат пряка връзка с конструкторската документация. Останалите компютри на простолюдието със синекурните позиции (закупчици, секретарчици, счетоводителки, деловодителки и друг помощен персонал) са оборудвани само с най-необходимото и елементарно програмно подсигуряване, достатъчно да получават Електронна поща, да имат достъп до Интернет и да пишат/разпечатват най-различни документи. Така, при тази извънредна ситуация и в условията на пълно безхаберие от моя страна, сега започвам подробното описание на изминалите няколко дни. Преди това обаче само с две-три думи ще опиша “динамичната” си сутрин, в която освен дето смених задните гуми на колата и се видяхме с Нени за по-малко от 5 минути, нищо друго съществено не ми се случи (поне до настоящия момент в 11:10 местно време...).

Значи - в четвъртък след работа (около 17:00), аз се срещнах с Даниела пред къщата на Игор и Дарина. Офисът, където работя се намира в непосредствена близост до тях - само през една улица (не бе, мръсници – какво пък си помислихте сега? - никога не съм прескачал в обедните си почивки през оградата им, нито през плета им, нито пък съм им влизал в двора; аз жена на приятел не барам, освен ако тя сама не ме прелъсти и изнасили). Те също се бяха нагласили да потеглят още същата вечер заедно с нас, но се забавиха с половин час, докато се оправят с товаренето на багажи и провизии. За разлика от тях, ние бяхме експедитивно готови за тръгване - като дори толкоз много експедитивни, че на тръгване от къщи Даниела беше забравила половината неща в хладилника (главно хранителни стоки от първа и по-второстепенна необходимост, а за връщане обратно не можеше и да се помисли: от нас до тях е 80 км...). Сланината забравила, яйцата забравила; киселото ми мляко дето беше за салатата от марули, маслините, сиренето и още няколко артикула, на които вече не помня съдържанието също бяха забравени. Е, барем хляба беше взела и две дини повлякла подире си, га че ще вървим на жетва. По дългото близо 400 км трасе, завалийката си спомняше периодично какво беше забравила в къщи, което дойде почти с честотата на “На всеки километър”. Тези сериозни пропуски в подготовката на екскурзията бяха свързани с многократни спирки по пътя: от едно място купихме яйца, от друго домати и разни салатни произведения, но нищо не можеше да замени нашите стоки, които стояха безмълвно и най-чинно подредени по рафтовете на хладилниците – уж готови още от вечерта за натоварването им в колата. Впоследствие обаче този факт се оказа изцяло в наша полза, защото толкова много храна остана и без друго, че ние ако и нищо да не бяхме носили с нас, пак гладни нямаше да останем. При тази голяма банда, която представляваше компанията ни, всеки беше помъкнал такива внушителни количества от хранителни запаси, като че ли там щяхме да посрещаме второто пришествие и едва ли не влизаме във война с китайците! Е, те на това му се вика криза - от която да ти растат гъзът със шкембето и дебелее още вратът...

Най-после тръгваме - ние караме и фучим спортно напред, Игорови с караваната пъплят отзад на някакво време малко след нас. Естествено в този час на деня попаднахме в задръстването на всички останали летовници и курортисти, които също като нас бяха решили да напускат града още същата вечер. След 2 часа време по хронометър и пропътувани едва 40 километра като разстояние, пътят най-накрая се прочисти от навлеците и ние започнахме да се движим като същества от 21 Век, а не като първобитните хора, дето само са пълзели из пещерите си навремето. Едва в 22:30 пристигнахме в къмпинга и шумно се настанихме в бунгалото - не че спестихме кой знае колко много време, но пък чувството, че на другия ден се събуждаш като курортист е друго, вместо да станеш сутринта рано с мисълта, че от там насетне те очакват 400 км гневно пътуване, в следствие на което половината ти ден вече да се е прахосал по пътищата. Защото в интерес на истината трябва да отбележа, че останалата група от туристи пристигнаха едва привечер, току за аперитива; нали го знам аз какво е – дребни деца, приготвяне на закуски, туткане, врътня покрай тях; човек и много да иска, та пак барем до обяд не може да тръгне от потриване. Отделно от всичко и самото място не е толкова близо – аз споменах разстояние от 400 км, което е малко грубичка и леко завишена преценка. Но пък и точните 370 км като път си изискват едно средно време от 3-4 часа на непрекъснато пътуване - по какъвто и начин да се движиш, без излишни спирки и пикане. Ние вечерта по трасето също направихме една кратка почивка за подхапване, но аз самият ритуал по основната вечеря си го извърших чак като пристигнахме и се намъкнахме в бунгалото – дори след като се умириха и духовете около мен; първо пих ракия за възстановяване на душевния мир, после вечерях обилно за заздравяване на разума – легнах и спах като нерез…

На другата сутрин излязохме на разходка из района - къмпингът на Игорови се намираше само на някакви си 10-15 минути ходене пеш, та първото ни посещение беше при тях. Те пък миличките вечерта имали проблеми с разпъването и укрепването на караваната, та бяха духнали свещта чак в 02:00 призори. Сварихме ги още да си пият кафето - дорде поиграхме с него малко табла и то стана пладне. Наслагахме печивото на скарата и моабетът започна още там и от обяд. Постепенно започнаха да прииждат и другите екскурзианти - Миленчови, Краси и Светла, Емо, Роси и останалите. Хайде, привечер вдигнахме цялата тумба и циганският ни табор се премести в нашия къмпинг, където имаше повече условия за посрещане на големи групи хора; там беше обособена специална територия за провеждането на по-внушителни празненства, под навес в случай на дъжд и въобще всичко беше малко по-добре устроено, отколкото в другия лагер. Грачихме и вихме като батлани до сред нощите - как ни издържаха останалите летовници без да се оплачат на полицаите от нас, не ми е много ясно; явно жилави и търпеливи хора са били. На края утихнахме и се разотидохме по квартирите, ама така и не знам кое време беше станало – във всеки случай, слънцето не се беше подало още; през тъмната част на нощта трябва да е било…

Следващият ден, още от вечерта беше определен за риболовен “полуден”, обаче Игор постави почти смазващи и непосилни за изпълнение условия във връзка с по-ранното му начало - когато ние с Краси едвам се дотътрихме до мостика малко след 09:30, рибата я бяха вече пренасочили по други канали и там беше останала само водата. Ентусиастът Игор също си бе умирисал куките и ръцете на стръв и умрели червеи, ама и неговата кофа беше празна - хем беше станал в тъмно и отишъл още с изгрева там (понеже независимо че е руснак, той не пие така свински като нас, българите). След тези жалки и отчаяни опити за риболов, всички въдичари си разотидохме по къщята.

До това време Даниелчето се беше вече курдисало при Дарина пред “шатрата” на сянка и двечките много оживено люпеха семки, закупени от руския магазин като храна за папагали и се надпреварваха коя по-напред ще напълни с фасове бурканчето от детски храни пред себе си (вместо пепелник). Краси беше решил да води големите батковци да карат картинги и аз с готовност се присъединих към спортната им група. Изкарахме почти целия следобед във висене на опашката първо да влезем; повъртяхме се 20 минути по пистата и то пак стана ракиеното време. Прибираме се целите вонящи на бензин, с множество мазни петна по най-новите ни дрешки, но пък чувстващи се като Майкъл Шумахер след поредната му победа във Формула 1. За дечурлигата това беше тема на разговор и обсъждане в продължение на една цяла нощ (до следващото ни ходене...), а ние старците пак събрахме пейките и масите на закрито под навеса, с което дадохме ход на втората серия от земляческия ни сбор. В този форум взеха участие и нови попълнения, допълнително пристигнали при нас – както може да се очаква, всичко мина най-тържествено и весело. Агитката ни се разтури пак по малките часове на нощта, след което легнахме като давени във варница котки и котараци...

Следващият ден беше неделя - още от сутринта обещаваше да бъде топъл, слънчев и приятен. Децата вече почнаха много да напират за отиване към морето и игри по пясъка на плажа, та една смесена групичка от татковци и майчици, барабар с по-ситните ни изчадия заминахме на разходка из района на залива. Намерихме няколко малки лагуни, където се потопихме в хладната вода, повървяхме за разтоварване, поразходихме се малко и точно на обяд се видяхме с останалите “на сухо” участници в една бирария на пристанището. Там утолихме жаждата - кой с бира, кой с лимонада; на когото каквото му прилича и му се полага по устав... Взехме решение отново да заведем децата да карат картинги и аз пак се включих в сдружението им - този път заедно с Ванеса. Краси повлече и Светла, а тя пък и малкия разбойник, та на входа ни дадоха отстъпка като “многодетна” група. Сценката с чакането на входа се повтори, като този път освен батковците имаше и други “дразнители”, па макар и по-дребни... Най-накрая се добрахме до количките - там имаше и двойни картинги, с две кормила, които са много подходящи особено за дребосъците, мислейки си че и те управляват спортното возило като по-големите. Ванеса цялата сияеше от радост и беше на седмото небе от кеф - толкова щастлива е само, когато приключва със свиренето и отива да си ляга!... Докато се приберем от пистата, останалите дневални от почиващата смяна бяха вече почнали да режат домати и лук за салатите, а една от послушниците дори месеше кайма за кюфтета – въобще, ролите и задачите бяха разпределени по братски и всеки си носеше службата бодро и уставно.

Нея вечер беше прощална така да се каже; отпразнувахме и Цветница по подобаващ начин и с подходящ ритуал. На софрата имахме две именнички, та не сме си хабили наздравиците съвсем без повод. Докато поринем боклуците след основната група посетители, които си тръгнаха малко по-рано, то пак стана среднощ. От едно съседно бунгало вече “любезно” и доста настоятелно ни приканиха към приключване с тържествата, защото колкото и да пазим тишина, ние сме си влудяващо гръмогласни; а пък да надкудкудякаш 20-30 сдружени земеделеца, седнали да се наливат с ракия на една обща софра, първо изисква много опит, голямо търпение, но най-вече силен и мощен глас като моя, например – в такива и подобни случаи мен никой не може да ме надвика...

Така с раздялата ни вечерта, сложихме край на този малък излет, който премина много весело, неангажиращо и спонтанно. На следващия ден всеки поемаше по собствените си пътеки обратно към дома – с някои общи приятели се прегрупирахме и пътувахме заедно до места, които представляваха интерес из околностите. Ние зор нямахме никакъв да се прибираме рано, така че денят си го уплътнихме в пътуване и опознаване на “родния край”. Почти през целия ден се изливаше пороен дъжд, който затрудняваше и забавяше движението по пътищата в глобален мащаб. На много места газихме из наводнения, минавахме през излезли от коритата си реки и потоци - обаче мъглите и всеобщата подгизналост от вода не успяха да помрачат нашите най-пресни спомени от предишните дни. Дори напротив - аз много се радвах на дъжда, защото ми изми идеално колата и сега е по-лъскава и от нова дори. Е, от някъде даже се стече малко водица и прокапаха няколко капки по арматурното табло, ама сега няма да се спирам на този факт като на съществен дефект - защото пък ако това беше някой “Москвич”, отдавна да се беше напълнил до покрива от местата, през които минахме и локвите, които изгазихме. А пък че се проточили две капки вода в трандафорите на Даниелчето, приех го за чиста случайност, предизвикана от екстремните условия на движение...

След като скиторихме цял ден по сокаци и паланки, в 18:00 отново се събрахме пред Игорови, които също току що си бяха пристигнали. В техния двор бяхме оставили колата на Даниела, която само се прехвърли на нея и продължихме към нас - бяхме прекалено изморени, гладни и жадни, за да оставаме “на кафе”, както Игор настояваше; нали знам аз как стават тези работи - щеше да се стигне и до преспиване у тях... Така ние след още един час си бяхме вече в къщи - разтоварихме багажериите, разпределихме едно-друго по места (пранета, хранителни остатъци и отпадъци), ядохме много бързо, почти в движение и веднага легнахме пребити.

Та, ето как преминаха тези наши толкова почивни дни – сега имам нужда да си почина от почивката. Компютърът ми все още не е сменен с нов или пък да са поправили стария; ще изчакам безмълвно още малко и ще си ходя – аз основната работа си я свърших (че нали писах до напред…). От довечера отново възобновяваме свиренето с Ванеса и упражненията ѝ по теория на музиката. Съвсем скоро тя ще участва в друг концерт - за там пък подготвяме едно парче на пиано. А за всичко останало, което съм пропуснал да отбележа, ще стане сигурно на дума в следващите дни като календарно време и в следващите редове на писмото, като моментна част от прозата. Довечера ще ви се обадим и по телефона - искам да узная повече подробности, след като разбрах че вече сте получили нашия малък колет...

20.04.2009 – “Христос Воскресе! - Воистина Воскресе!” Макар и с ден закъснение (защото вчера беше Великден...), позволявам си да ви поднеса нашите пожелания за много здраве и дълъг живот на този най-светъл Християнски празник! Нека Бог ви благослови и бъде винаги вашият верен спътник и най-мъдър съветник! А пък моят разказ отново ще започне от миналата седмица, в която не остана много време и възможности да се пишат писма. Добре, че поне онзи ден успях малко по-подробно да опиша кратката ни екскурзия – за разлика от последните дни, които хич не бяха богати откъм материал за събеседване; за това умишлено не съм се включвал чрез своите редовни директни предавания – за какво да хабя излишно мастилото?

Най-голямата ни радост с по-прясна дата беше, че получихме колетчето от вас с боята за яйцата и то точно навреме - Неничко мигновено изяде морените, а Ванеса се радва на филмчето, което сте ѝ изпратили; така всички са доволни и предоволни. Даниела ѝ дава по малко от сладките неща, защото тя също като батко си може да седне и на един дъх да излапа всичко до троха.

Аз реших да тримиря в петък - не ядох и не пих нищичко през целия ден и изобщо не умрях; нито от глад, нито пък от жажда. Обаче вечерта бяхме канени на ресторант по повод рождения ден на Валя (Янковата). Там вече нямаше как да продължа със строгия си пост и да не прегреша с поругаването му – няма да се сърдя, ако Господ не ми прости това своеволие; сам съм си виновен. Подобен ритуал извърших и в събота - тогаз пък докторите ни идваха на гости барабар с Маргото; заедно с тях после отидохме на черква, но хапването и сръбването заеха своето място в уж безкомпромисната ми “диета”. Общо взето моето гладуване стана като по време на Рамадана - агите не ядат цял ден (до залез Слънце...); после като мръкне (сигурно се крият да не ги види техния Аллах…) се набухват здраво и така карат една ли, две ли седмици - не знам колко точно им траят церемониите. Моят случай беше подобен - цял ден не ядох, тъкмо като се скри небесното светило и тържествата започнаха. Ще гледам догодина да съм по-стриктен, обаче това е много трудно постижимо с тая глутница от вълци и вълчици покрай мен...

В събота рано сутринта трябваше да отида да взема Ванеса от докторите, защото я бяхме оставили да преспи у тях - предната вечер деца в ресторанта не сме водили подире си. Тъкмо се прибрахме и учителката ѝ дойде за урока. След това двамата излязохме за малко по нашите търговски обекти, но абсолютно нищичко не купихме - такова пък ялово чудо никогиш не е бивало! Прибрахме се обратно в къщи и заварихме “ударничката” Даниела да тъче на няколко стана едновременно - яйца вари на котлона, паралелно с това ги и боядисва; на другия котлон готви ориза за шибаната дроб-сарма, а във фурната пече още по-шибаната агнешка плешка за вечерта. Отделно от всичко изброено, занимава се и с разни други второстепенни дейности, но всичките свързани с домакинството. А пък на мен от тези блюда буквално ми се повдига още като им подуша мириса из въздуха, дето се разнася изпод капаците на тенджерите– нито дробовата ѝ сарма ям, нито пък агнешките ѝ плешки и бутчета предизвикват моето уважение и кулинарна почит; казвал съм това и друг път, но с риск да не се повторя, сега ще ви го и потретя: аз кълва само на кебапчета и на кюфтета, другите Великденски блюда нещо не ги долюбвам особено, поради което предпочитам Коледата пред Великдена. Няма да забравя как моят приятел Геро една година (бяхме още ученици в Техникума) ме води на сбор в Новаковци – едно малко и китно селце извън Габрово, току след Враниловци и преди Драгановци; баш по средата между двете. Не си спомням вече с точност у кого сме били на гости, вероятно при техни роднини или приятели, но за целта хората се бяха приготвили богато, че и пребогато. Агнета клали и пекли, дроб-сарми готвили, чорби от агнешки главички и дреболийки правили – абе, чудо над чудесиите; няма спор по въпроса и башка две мнения. Добре, ама моя милост е капризна – тя има тънък до изтънченост вкус; агне не яде и търси да боде кюфтета, само че кюфтета йок по масата. Спасението ми беше в огромната купа със зелена салата, с много пресен лук, краставици, репички и маслини, обилно подправена с олио и оцет. Че като наблегнах аз на разкошната селска ракия и за мезе – гася я със салатата от марули. Те ми викат: “Ъмчи йеш, ве мунче - що ни йъдеш? Земъй си и ут ягънциту, тая заран сни гу клали въз туканка, нá - утзади на дръвникя…”, а пък на мене ми се гади и ми идва да си извърна карантията връз калдъръма им по двора. Така карах на ракия и зелена салата кажи-речи цял ден до вечерта. Тръгваме да си ходим – къде ти, обаче? На мен гъза ми залепнал на стола сякаш с туткал мазан, краката ми омекнали като тесто за козунаци; ни мога да стана, ни мога да вървя – прав едвам се задържам. Криво-ляво ме натикаха в Москвича и ме изсипаха пред дома. Подир цяла нощ повръщах и три дни срах зелено, сякаш бях изпасъл една ливада люцерна. Ама нали ви казвам аз, че агнешкото хич не ми понася на корема…

Но, хайде – стига с тези спомени от миналото; да се върнем на действителността в сегашно време. Като видях Даниела така побесняла да снове из кухнята като японски робот, аз тутакси се включих активно да ѝ помагам главно с мъдрите си съвети и властелински наставления – е, ходих да изхвърлям и боклука на няколко пъти, де; тя някаква по-квалифицирана работа така и не ми даде да правя. Едно кьопоолу разджурках и сума други дейности извърших наведнъж, но пък те останаха незабелязани. Вечерта, както вече споменах - дойдоха докторите, по-късно се довлече и Маргото, та моабетът ни тръгна в много добри и най-празнични посоки. Добре, че беше докторшата, че ми изпекла една тавичка с кИфтенца, милата - иначе с таз проклета дроб-сарма и печеното агнешко джоланче, тримиренето ми щеше да продължи и вечерта биля. Малко преди полунощ се отправихме към храма Господен…

В Сръбската черква имаше доста хора - най-много народ дойде след полунощ, но ние бяхме отишли там доста преди това и присъствахме на целия им ритуал. После излязохме в черковния двор, обиколихме го 3 пъти и пак влязохме в църквата. Към 01:30 вече се бяхме прибрали в къщи - докарахме си и една запалена свещица, както е по обичая (не ме питайте как съм я вкарал в колата, че да беше лумнала вътре, щяхме като факли да изгорим всичките богомолци и миряни). Поприбрахме малко кочината, която бяхме оставили след излизането ни и легнахме.

Аз в неделя ходих на битака да си отпусна нервите, че нещо напоследък много напрежение почнах да набирам – диагнозата ми е като на вода в коляното, само че на мен течността ми се сбира в тиквата (а понеже е и куха, та баят много количество поема от разглежданото). На поляната не забелязах много активна търговска дейност; купих само едни батерии на Ванеса, една корда за моята въдица и един пътен атлас на Европа - не че ще се засиля да ходя и да обикалям Европейските пътища, но след като сме вече “европейци”, как пък човек да не им знае и шосетата!? Нали е срамота... През остатъка от деня почти нищо съществено не сме правили – нали на Великден се почивало, та и ние те така, те...

24.04.2009 - Отпуснах се нещо напоследък с това мое писане. Ето, днес например пак стана петък, а аз от понеделника насам не съм драсвал нито ред. Като взехме да се чуваме така по-начесто, че няма и за какво да ви пиша повече. Е, аз не всичко разказвам по телефона, за да ви бъде интересно, когато ми четете писмата. А пък то, кой знае какво толкова не се случва около нас, ама все пак, де - животът ни не е спрял все още, нито пък е замръзнал...

Сега ежедневните емоции и тръпки са около състезанието на Ванеса по пиано. Една много сериозна фирма за търгуване с музикални инструменти, ноти и школи, които наред с всичко провеждат музикално образование, осигуряват всякакви курсове и т.н., всяка година организира нещо като традиционен събор-надсвирване - нека така да го наречем, както би се казало на български език в България. А всъщност този форум представлява един голям фестивален концерт, който трае цели два дни поради големия брой на заявените участници в него. Миналата година е имало 170 души изпълнители, които са се явили на конкурса - за тази година още не се знае точната им цифра, но ние с Ванеса във всички случаи сме там. Единственият проблем може да дойде само от факта, че това състезание ще се провежда на пиано, а не на класически орган, с чиито клавиши тя е малко по-добре запозната. Пианото има значително по-различна техника при натискането им, но каквото и да е – едва на края ще видим резултатите от усилените ни репетиции. Утре (събота) учителката няма да идва у нас – вместо това ние ще ходим у тях, защото в студиото си тя има и пиано, подобно на това за концерта и жената препоръча Ванеса да се упражнява на него. Не ще мине много време, когато и аз ще се сблъскам с някое по-евтино пиано – то се е видяло, че разминаване няма да има. Чакам само да видя на къде ще поемат нещата - а това “изчакване” е породено и от факта, че ние няма къде да го държим в къщи; място нямаме - ще трябва да пристроявам отделна стая, специално предназначена за едрогабаритни музикални инструменти. Ако Ванеса свиреше на флейта, тогава беше лесно - тя се разглобява на 3-4 парчета и можеш да си я напъхаш в задния джоб (вероятно защото е и “вълшебна”); също както устната хармоничка, да речем. Обаче с пианата и органите, нещата малко се засложняват...

Друг, много весел момент около нас е новата работа на Нени, която той започна съвсем наскоро – дните на предварителни инструктажи са минали вече и той полека-лека е започнал да навлиза в същинската част на професията. Сложили са го в някаква електротехническа бригада, които инсталират всички комуникации, прокарват кабели през тръби, монтират осветителни тела и друга екипировка в тунелите. Той специално е безкрайно доволен и щастлив – казва, че с огромно желание научавал и правел всичко, което му показват и го карат да върши. Дано да е така - щом си е избрал такава професия, нека пък тя да бъде - само да е здрав и внимателен, че токът не прощава никому. Тази седмица щял да ходи някъде, но за другата обеща да дойде при нас. Тъкмо тогава се пада да почиваме в понеделник - празнуваме Първи Май и е неработен ден. Жалкото е само, че няма да има манифестация, че да излезем с най-новите си дрешки, за да се изфукаме с тях пред обществото...

Тези почивни дни отново ще бъдат посветени на филмите от Нова Зеландия. Даниела ще ходи на работа в събота, че и в неделята - за пиянски празненства няма да има време и възможности. Мария ще идва у нас в събота вечерта, та с нея ще си побъбрим малко по вечните теми за България и Родината като цяло. Иначе други планове нямаме – докато в същото време седят и чакат реда си милион други неща за правене, но пък всичко може да почака за неопределен и по принцип дълъг период...

Продължавам си мисълта в обедната почивка - когато изписах горните редове, нямах никаква работа и реших да използвам намалението, за да драсна още някоя и друга мъдрост. Сега вече официално съм в почивка - още повече, че за ½ час ще ни спрат и тока поради някакви локални причини. Офисите ни са временни тук и често се налага да захранват други бараки, да прехвърлят силови кабели от тук и от там, което пък изисква дръпване на шалтера. А това е най-вълшебното време от цялостната ми творческа кариера на Запад - приятно и доста забавно е да бездействаш за сметка на работодателя, гледайки отстрани как шефовете нервно и мълчаливо те обикалят (и заобикалят...), без да задават традиционните си тъпи въпроси: “Какво става с тази работа или с нещо си?”, “Кога ще стане готово това или пък кога ще почваш онова?”, “Ама защо точно така го правиш, а не иначе или онака?” и т.н и т.н. Айде, ‘йешти си гема сега, та да ви дойде акъла в кухите безмозъчни тикви!...

А аз, до къде бях стигнал? - до никъде май, защото макар компютърчето ми да работи и на баКтерии (както казваше Албенчето, когато беше малка), поради факта, че в залата е тъмно (е, не чак както в негърския гъз, но все пак си е сумрак), та аз не му виждам добре копчетата. За малко да ми се объркат плановете - добре че наведох екрана така, че да свети върху клавиатурата; а пък вида и формата на онова, което съм написал до сега ще гледам едва после, като просветлее малко околната среда. Другите ми колеги отидоха да ядат, да пушат, да пият кафета и сигурно ме мислят за доста асоциален и противен тип – но пък те изобщо не знаят аз с какъв огромен кеф излагам празните си мисли върху нищо неподозиращият все още и празен, бял лист хартия. Е-ех, къде са сега онези “дискотечни” времена по времето на развития ни социализъм, когато ток имаше/нямаше през интервал от 3 часа - доста писмен материал щях да отхвърля, ако беше така. Ама няма вече такива филми - сега е уж демокрация и капитализъм (а пък се оказва, че от 1989 насам живеем в някакво подобие на пещерен строй, за който още няма издадени буквари с политически анализи; посттоталитаризъм + посткомунизъм = едно голямо ЛАЙНО). Те неслучайно оприличаваха България на дискотека - тук светне, там угасне, някъде премигне само - да живеят всички БеКаПе-та, по всичките земни кълбета!...

Радостно ми е на душата и от друг не маловажен факт - остават едва само няколко часа до приключване на шибания работен ден...

... но понеже в къщи ме чака и моята булка засмяна -

а невестата хем е засмяна, хем си’й навлякла и бяла премяна;

щом кат’ нося ѝ днеска цял вързоп със заплата,

смятам ще смогне да клъцне завчас една шопска салата!

От павуря ще смръкна еднъж, дваж, а може и треж,

дорде потта от челото не ми се превърне на скреж...

Време му е вече на токът наш насущний постепенно да идва - дано пък се забави още малко, дано пътят да сбърка, дано падне в някоя дупка или просто в геран и никога повеч’ да се не връща насам; дано-дано, ама надали там... Но, както всяко хубаво нещо си има край, така и тази “принудителна” обедна почивка е пред приключване. Поприказвахме си малко, посмяхме се – хайде сега аз и да поработя още по-малко, а пък в понеделник отново ще продължа със същите си кухи мисли; стига да съм жив и поне малко здрав...

27.04.2009 - Хе-хе-хе, първото и най-важно нещо днес, пишейки датата на деня е вашата поредна годишнина от сватбата; ба мааму – това си е баят време, ако човек почне да брои годините от 1958 насам! Макар не чак толкова кръгла и малко надскочила по възраст юбилейната “златна” (за годишнината говоря – не за възрастта), аз много дълбоко ценя и уважавам точно този ден от семейната ни история и го смятам за мой “първичен” рожден ден – амчи в края на краищата, ако не е бил днешният ден преди вече 51 лета, нали пък нямаше и мен да ме има на белия свят само с една година закъснение. Така че аз от цялото си сърце и душа съм благодарен на всички тези събития, тясно свързани с появата ми пред света. Наред с всичко това, използвам случая да ви поздравя за любовта, търпението и грижите през всичките тези години - както един към друг, така и в частност към мен самият, като същевременно най-искрено и чистосърдечно ви пожелавам поне още толкова време да останете заедно! Дано милостивият Бог наш бъде благосклонен към вас (в този смисъл и към нас, разбира се…) и ви дари с много здраве, относително спокойствие и безаварийно дълголетие. Сега обаче, след тези толкова тържествени и мили встъпителни слова, позволете ми да премина към по-тривиалната и банална житейска същност – а именно: с няколко думи да охарактеризирам изтеклите почивни дни...

Първо, в петък събитията около рождения ден на нашата руса “кралица Марго” (нищо, че тя е изкуствено изрусена…) се развиха с главоломна бързина и след като на няколко пъти се превъплъщаваха от един вид в друг и преминаваха от едно агрегатно състояние в друго и обратно, най-накрая добиха строгата си и съвсем изкристализирала структурна форма (като в учебника по органична химия, която аз между другото ненавиждам органически; омразата ни припламна спонтанно още на първата среща с Менделеевата ѝ таблица в 7-ми клас и от тогава продължава да гори яростно и ожесточено – вероятно чувството ни на ненавист е взаимно, като на съпрузи пред развод). Междувременно се бе решило моабетът да се проведе у Ваня и Бранко, като разполагащи с по-широчко пространство у тях. Маргаритка накупила разни хранителни стоки, всеки от нас донесе и по нещичко отгоре, при наличието на което тържеството започна по най-бурен и стихиен начин. Аз дори не съм се прибирал до вкъщи, ами направо от работа отидох у Бранкови. Там заедно с Краси се включихме да спретнем масите, да донарежем пресни салати, сухи мезета и малко след като втасахме с подготовката, гостите заприиждаха на порции – групово или поединично. Събрахме се една доста внушителна група от сънародници, та пак имаше фолклорни изпълнения с песни и танци на народите – въобще, изкарахме до първи петли. Докторите докараха Даниела, за да не трошим по пътищата още една кола, а на връщане тя си отиде с Тони. Аз с Ванеса останах да спя у Ваня, защото на другия ден трябваше да я водя при учителката ѝ по музика - да не се разкарвам два пъти до Бризбън. А пък Даниела трябваше на всяка цена да се върне у нас, защото беше на работа на следващия ден (събота), завалийката. От своя страна Маргото по обяд си е поела пътя със самолета за България и от снощи вече е там, а всички останали участници в пиянския форум се заловихме с настоящите си преки и косвени задължения.

Ние с Ванеса изкарахме успешно урока – на връщане само минахме през нас да вземем моторния трион и въжетата, та отидохме у Янко. С него се бяхме разбрали да подкастрим малко храстите по двора и едно голямо дърво да отрежем, което му пречело да гледа небето. Аз докато отида до тях и то вече беше станало кажи-речи обед. Но се хванахме здраво и за час-два оправихме всичко. Сега и у тях ме чакат сума пънове, които да си прибера за огнището, но за целта трябва да впрегна ремаркето, че не са да ги товаря направо в багажника - доста са и ще ми смачкат ламарините... Докато ние сколасахме да приберем, подредим и изхвърлим клоните с шумата, Валя стъкна една пладнешка софра, че седнахме да се подкрепим; свършихме добра и полезна дейност, макар че осакатихме едно природно творение в качеството си на дърво и го превърнахме в трески за огрев и най-обикновено гориво.

Малко след като се прибрахме в къщи и Даниела си дойде с Мария - минала и я взела от спирката на влака; пристигат двете, гладни и жадни като незобени от дни магарици. В това време ние с Ванеса имахме да посвирим още малко, че и фестивалът наближава. Вечерта накладох огъня, опекохме малко кебапчета и пържоли, та седнахме на кратка седянка край оджака. В 21:30 обаче раздигнахме софрата, защото всички бяхме много изморени.

Вчерашният неделен ден беше много хубав и приятен. Бяхме се разбрали с Даниела след закуска да заведа Ванеса на работата ѝ, където тя да посвири на истинско пиано. На път минахме през махленския битак, че си купих една много интересна шарена торбичка - с гайтаните му там, с нашивките му; чисто нова и досущ като истинска (нашенска)! Попитах жената от къде ѝ идва корена на тая торба и тя каза, че била от Албания. Е, рекох си – те и албанците са си баш цигани като нас по самобитност и етнически порядки. При това положение и с тази уговорка, торбата можеше да мине за “балканска” и я купих за $2 (два...). Търговците искаха $3, ама с малко пазарлък я нагодихме на цена. Сега съм я провиснал в механата само като сувенир, но пък съвсем спокойно по разните български землячески събирания, в нея мога да си нося хляба и сланината – че и за едно шише ракия ще се намери място из вътре, стига да не е прекалено голямо.

След кратката ни репетиция при мама, реших да не се прибираме веднага, ами заведох Ванеса малко да поскача и да поиграе в онзи парк край морето. Там сме ходили и заедно с вас - има пейки, люлки, пързалки и е много приятно място за излет. Като се налудувахме решихме, че следобеда пак ще отидем - този път с Даниела. Тя си дойде от работа, а през това време аз завърших и втория филм от Нова Зеландия; малкото пак свири и вече бяхме готови за излизане. В този момент се обадиха едни наши приятели, че отивали точно там в същия парк, с нещо за хапване за вечеря. Така ние си нарамихме остатъците от вечерта, грабнахме няколко бири от хладилника и хайде в парка. А вечерта беше толкова приятна – без никакъв вятър, леко прохладно, но пък не и студено все още. Изкарахме си чудна вечеринка някъде докъм 21:00, защото дечурлигата трябваше да стават рано за училище на другия ден.

Така с тези приятни моменти, сложихме краят на почивните дни. От днес всичко започна отново по строго установения си рутинен ред. Даниела се върти из дома - развихрила се е да чисти и да пере, докато Ванеса е на училище, а аз след няколко часа ще се прибера, за да ви се обадя по телефона на този така скъп за всички нас ден, след което навярно съвсем скромно и ще полеем случая (когато се вълнувам, та малко се и напивам – вие нали няма да ми забелязвате)...

01.05.2009 - Ето че изтърколихме и предния месец Април - без ние изобщо да сме го усетили даже. Кога беше сватбата на Гергана в Тасмания, хайде после пък рождения ден на Ванеса, последван от този на Нени – изкарахме още няколко тържества и моабети, а вече се стягаме и за Гергьовден. Аз по традиция пиша в петък, като ще се опитам да събера всички факти и сведения от изтичащата седмица, за да ви ги предам къде в по-сбит вид, къде в по-разширената им форма.

Тъй като почти през цялата седмица не бях служебно натоварен в работата си, та имах възможност да се поровя малко из Интернета - главно за някои наложителни и вече твърде неотложни покупки. Първата и най-наложителна стока се яви телефонът - отдавна се канех да си купя нов, с по-голям екран (за да не се зверя през лупата на работа, в изключително редките случаи, когато ми се налага да го ползвам като средство за комуникация...). Друг фактор, който ускори дълго отлаганата покупка беше “острата” нужда на татко от друг мобилен телефон. Първият му беше подарък още от Румяна - отпреди двайсетина години, че и повечко даже; следващият пък беше от съседа Рон (също горе-долу от тази историческа епоха...). Редно е сега да му се намери нещо съвсем “ново” - на не повече от десетина години да речем, но може и да са доста по-малко. Преди близо две години пак Рон ми беше подарил техните два стари телефона, защото на тях от компанията им дават периодично по-нови. Аз тогава с радост приех “подаръка”, обаче много скоро забелязах, че екранчетата им са доста дребни и почти не им се виждат знаците (с особена сила напоследък, предвид възрастовия напредък...). Тогава започнах да се оглеждам за по-модерен телефон, с по-голям дисплей, с големи бутони, с едри цифри - трябваше ми такъв, с какъвто мобилната телефонна индустрия е пробила пазара в периода около 1983-1984 - едрогабаритни, дето ти трябва допълнителен куфар, за да го мъкнеш подире си (Господи! - а като си помисля, че докато цивилизованият свят е правел своите авангардни технически и социални скокове към бъдещето, ние от лагера и в центъра на блока тогава все още се редяхме и биехме по опашките за готварски печки “Раховец”, за перални машини “Перла”, за съветски цветни телевизори “Рубин” и “Электрон”, за хладилници “ЗИЛ”, за коли “Лада” и “Москвич”, за сирене, за салам, за дамски превръзки и тоалетна хартия, за хляб и кисело мляко, за… за… за…; до къде ни докараха тез мръсни изроди – какво спечелиха и на чий гръб го постигнаха?…). Все пак, думата ми беше за телефоните, де - тези новите модерните, аз не знам: за бебета ли ги правят, само за тънкостеблени и недомаслени японки ли, или и аз вече не знам за какви персони, обаче определено не са създадени за груби, истински мъжки ръце, с дебели пръсти и поотслабнало с годините зрение. Веднъж добили такива по-широко скроени форми, ръцете ми представляват перфектен калъп за цици при сложния избор на сутиен, ама да си кривя пръстите по микроскопичните бутончета и да ги натискам по две-три наведнъж – ай сиктир и нéма нужда, ако ме разбирате правилно. Както и да е - историята си е история и отживелица вече; ние почваме да живеем съвременно. Та, като стана дума с вас, че на татко “динозавъра” е почнал да дава вече някаква фира, реших че мога да му изпратя не един, ами два еднакви телефона, доволно малки и дребни, но пък поне работещи безупречно - все още и за сега. Единият поначало беше малко по-отрит (явно е бил на Рон, който си пада малко мундар и не го е пазил достатъчно...), но другият е в завидно за годините си състояние. Аз продължих да “износвам” неугледния телефон и с времето последният стана още по-неугледен и непривлекателен. Изтървал съм го по тротоарите, в калта и къде ли не - очаквах че ще спре, за да си купя с чиста съвест нов. А той - не, та не! Работи си и пее даже, та пушек се вдига (нали го чувахте колко е гръмогласен...). Като се убедих, че и двата телефона работят добре, предприех смелата и решителна стъпка към закупуването на нов за мен, а тези досегашните ги насипвам в една торбичка и ги засилвам на татко. Вероятно вече забелязахте, че аз доста издалеч почнах сагата около моите телефони, но пък е добре, че не разказах и предишните ѝ епизоди - защото аз вече на няколко пъти се впускам в подобни покупки и всеки път се разубеждавам. Така че това сега е финалният завършек на този акт в цялостната театрална постановка и връщане назад няма да има.

На електронния търг намерих модела, на който бях се спирал не един път. Самият телефон не представлява нищо особено, но включва в себе си няколко немаловажни функции, на които аз много държах - да е с голям екран, да има радио което да си слушам на работа и да има говорител, през който да се осъществява комуникацията по време на шофиране. Тук е много забранено да управляваш превозно средство и в същото време да държиш с едната си ръка телефон и да си плямпаш глупости – смята се една от най-големите причини за случващите се ежедневни произшествия, най-често завършващи с фатален край (за нарушителите, а и не само…) поради тотално отклонение на вниманието от пътната обстановка. Хората продължават да го правят обаче (и да се изтрепват по шосетата като пъдпъдъци, разбира се...), но пък на оцелелите полицията раздава тлъсти глоби на място от порядъка на $270, с допълнително загубване на 3 наказателни точки от всичките 12 възможни. С други думи - ако те хванат 4 пъти с телефончето в ръка и автоматично си губиш книжката. Отклоних се малко, но то всичко беше с образователна цел - моят телефон от снощи вече е факт, за не много пари (което го прави пък уникален и неповторим...) - по-добър от този вече не съществува, не е правен и никога няма да бъде създаде (нали от наш’то по-‘убаво нéма...). Поръчах и една кутия от 100 парчета с празни дискове за филми и други цели, с което мирясах и натавих търговския си нагон до степен на душевен оргазъм.

Имаше и още една стока, която не можах да спечеля обаче, защото наддаването за нея отиде много високо в цената. Харесал съм едно електронно пиано за Ванеса и въпреки, че учителката ѝ не ще и да чуе даже за електронни инструменти, аз постоянно си мисля, че нещата ще вървят в тези посоки, независимо дали класиците са или не са съгласни с този неизбежен житейски прогрес. Тя от своя страна иска да купим класическо пиано и вероятно е права (при условие, че малкото се увлече разбира се по пианото - а пък то определено има наклонности за това...). Обаче една такава покупка предполага повече място, специални грижи и транспорт, настройване на струните му от време на време - отделно от факта, че този вид инструменти хич не са евтини. А колкото само да видим до къде ще се разпрострат мераците на Ванеса, на мен специално не ми се експериментира с вещи, които после да се чудя на кого да подарявам или как да продам. За сега ще изчакаме, докато проведем с учителката един малко по-обстоен разговор по темата, та от там насетне да видим на къде ще поемат нещата...

Предните накладки на спирачките на моята кола почнаха да стържат по дисковете вече. Организирал съм за утре сутринта в една работилница да ми ги сменят. На мен не ми се занимава вече - време нямам, а и желание нещо взе да ми липсва. Ако имах и можех да си купя частите от магазина, сигурно щях да си ги сменя сам, за да спестя 60-70 лева за труда поне (частите са си башка...). Обаче като се обадих в магазина да питам дали ги имат в наличност - оказа се, че за моя модел кола имало 4 вида накладки, в зависимост от разни други фактори. Да съм свалял старите и да им ги занеса, те да ги видят какви са и да ми дадат съответно най-правилните. Ама преди това трябвало да ги изпишат не знам от къде си, че да ги докарат и т.н. - елате другия месец, един вид. Амчи аз до тогаз пеш ли да ходя, бре? Веднага почнах да въртя телефоните по сервизите - всичките бяха плътно заети чак до другата седмица. Автосервиз да има човек тук - от глад изобщо няма да умре! Добре че един познат на Янко, чието сервизче се намира баш до нас ще дойде утре специално заради мен – човекът иначе не работи през почивните дни. Искам и това гайле да ми отпадне, защото както минавам по 160 км на ден - ако и спирачки нямам като света, не съм за никъде; по-голяма беля може да стане.

От утре (събота) се събират 3 почивни дни, защото ни подаряват и понеделника заради Празника на Труда - 01 Май. Че и манифестация дори щяло да има (тук за благозвучие на това шествие му викат “парад”)! А аз като прочетох, че ще затварят улиците из центъра на Бризбън заради тоя шибан парад, та ме хванаха бесните и почнах да се щипя, да не би пък да сънувам - светът от кога още се е отръскал от такава показност и политическа демонстративност, а тукашните тръгнали манифестации да ми провеждат! Ама що ли се чудя и аз - властта сега нали е в ръцете на Работническата партия - на тях им дай паради да правят, па им гледай сеира подир. Специално ще следя репортажите по телевизията, за да видя дали няма да развяват и червените си байраци, че ако и това стане вече, хептен ще станем за резил.

Утре с Ваня и Бранко отиваме до едно съседно градче, където вечерта сме на гости на наши общи приятели. Това е населеното място, където слязохме от Новогодишната ни няколкодневна почивка в онези вили на Балкана. Ако си спомняте, тогава първо влязохме в едно малко градче - от там купихме някакви много ценни сувенирчета, каквито никъде другаде нямаше. После пък спряхме в следващия по-голям градец - търсихме един касапски магазин за някакви хърватски наденици, салами и т.н. Ходихме до един супермаркет, от който Даниела купи дреболии за дроб-сарма (ето – отново тая дроб-сарма; таман я бях позабравил малко, а сега като споменах за нея, та пак почна да ми се повдига). Там вече се разделихме с Крумчови, които си тръгнаха за тяхното село, а ние продължихме към нашето. Сигурно си спомняте и онзи хубав зелен парк, точно над градчето - имаше люлки, по които Ванеса бесня като отвързан кон, правихме си снимки, разходихме се малко из околността и чак тогава тръгнахме и ние. Ако сте се сетили – сетили, ако ли не - здраве да е; аз по-цветно и цветущо от това не можах да ви го опиша. Та, в това градче сега провеждат техния традиционен градински фестивал и празник на цветята - има пролетно “изложение”, има и есенно (досущ като Пловдивския панаир). Дано обаче да имат и Първомайска манифестация, че нашата ще я изтървем в Бризбън, а пък така горещо и всеотдайно исках да взема участие във всенародните тържества и веселия по случай трудовия ден. И остави настрани другото, ами колко подходящо и навременно е измислено всичко това: точно когато Световната Здравна Организация предупреждава, че се заражда масова епидемия от тоя шибан и смъртоносен свински грип, заради което съветват хората да отложат пътуванията си, особено пък тези в чужбина, постоянно апелират за вземане на изключителни мерки във връзка с хигиената и препоръчват да не се събират по много народ на едно място, баш тогава нашата “Партия”, видите ли, ще прави своите шествия и паради за трудещите се! Такава простотия само един истински комунист може да сътвори – нормален човек не би се осмелил да си играе с огъня и да рискува здравето на народонаселението, особено пък в името на една отколе пропаднала и отречена от прогресивното човечество доктрина. По официални данни, случаи на това заболяване все още няма в нашия щат, но в болниците има няколко такива със сериозни съмнения, поради което се вземат и изключителните превантивни мерки. Въобще, този път положението е доста по-сериозно от Птичия грип, Лудата крава и СПИН-ът взети заедно. Говори се за масови зарази в световен мащаб. В Мексико например, от където бацилът тръгва на околосветското си пътешествие вече има няколко смъртни случаи. Аз моите лични превантивни мерки ги вземам най-редовно и почти всяка вечер – по-скоро ще хвана цироза на черния дроб, отколкото да ме повали някакъв си грип, пък бил той и свински…

Тези няколко почивни дни се очертават да бъдат наситени с много емоции, с разни ходения тук и там, срещи с нови хора, със стари приятели и т.н. За работа по двора пак няма да остане време, нито пък за занимания във филмовото ми студио. Ние още през седмицата изгледахме първите две серии на Новозеландската киноепопея. С вътрешно задоволство и облекчение установих, че всичко е станало учудващо добре - опасенията ми обаче за шумът от вятъра се потвърдиха, но не с тази интензивност, която очаквах. Изглежда, че при обработването на самия филмов файл и превръщането му от един електронен вариант в друг, самата компютърна програма “орязва” разни случайни пикови звукови нива или поне ги притъпява достатъчно, така че да не дразнят чак толкова много слухът при гледане на готовата продукция. Защото пък в суровия си вид това е направо ужасяващо неприятно и аз всячески съм се стремил на определени места изкуствено да намалявам общото ниво на звука, за да не е толкова драстично звученето му от екрана. Общо взето много харесахме филма, особено след като и главният кинокритик в лицето на Даниела даде благословията си по повод завидните ми операторски качества и монтажни умения – отделно както като най-обикновена Холивудска кинозвезда, така и като сценарист на сюжета (да не беше това мое най-обикновено железарско инженерство, сега можех да съм един втори Фелини – а защо не и направо светилото на родното кино, Стефан Данаилов; ама нá – не ми било късмет да се прославя в това поприще на народното творчество, та ще има да блъскам с чуковете и ножовките до края на дните си). Сега вече с още по-голям ентусиазъм ще се опитам да завърша и третата серия, за да мога евентуално по Миленчо да изпратя армаганите, които съм си наумил. Няма да правя повече анализи и критики на своето произведение – от тук нататък сами ще се убедите какво точно съм имал предвид и вярвам, че тези филми ще се харесат и на вас.

Въпреки че много ми се пише и “приказва”, особено и както нямам какво друго полезно и смислено да правя, сега обаче ще се ориентирам към завършване на днешната си творба. Надявам се бях доста изчерпателен, а пък ако някъде съм ви досадил – “... е, па вие прощавайте, ако има нещо...”

05.05.2009 - Ето че подхванахме и следващия месец от единия му край. Той всъщност започна още онзи ден, но аз едва днес дойдох на работа отново, което ми дава възможността да опиша изминалите почивни дни при по-голямо спокойствие – а те пък (дните, демек…) преминаха изключително бурно и емоционално.

Първомайските ни тържества започнаха още в петък вечерта, с официалната визита на Янко и Валя. Той трябваше да ми погледне нещо компютрите, но използвахме повода да се видим за по-дълго време и без да бързаме за нищо. Те дойдоха сами без децата - сега като си имат бавачка, та гледат да използват всеки сгоден момент да отидат на някъде без “опашките”. С тях изкарахме много весело до късните доби вечерни (или до най-ранните доби сутрешни, ако има такова понятие).

На другата сутрин аз имах записан час при монтьора, за да ми смени спирачките на колата и разгеле я беше вдигнал по-високо, та го помолих маслото и филтъра също да ѝ освежи. Сега вече съм по-спокоен, свършихме работата за час и нещо/два, след което се прибрах за урока на Ванеса. Като приключихме със свиренето, закусвахме, мотахме се, полягвахме, ставахме - нали бяхме малко изморени от предишната пиянска вечер...

В 14:30 тръгнахме за това градче, където живеят нашите общи приятели покрай Бранко и Ваня. Пристигнахме привечер, излязохме да се поразходим малко из района и се прибрахме точно за поредното “тържество”. С тях също изкарахме много весело и щастливо.

На другия ден, вече отпочинали и свежи, всички отидохме на едно градинско изложение – множество цветя, всякакви храсти, растения и т.н. Помотахме се, позяпахме, снимки правихме и ние от там директно се отправихме по друго, повече от 200-километрово трасе, в посока към курортите на север от Бризбън. Там наш приятел беше отседнал у един друг българин - все общи познати от бандата. Сборният пункт беше у тях; Янкови трябваше да дойдат също там. Къщата беше достатъчно голяма, за да ни поеме всичките - оставихме децата да си играят на воля, а ние седнахме на чардака на втория кат. Там вече наистина се разрази една малка “пустинна буря” - то не бяха танци, бал с маски, маскаради, карнавално шествие/парад и прочие щуротии. По едно време валя проливен дъжд - ние бяхме на сухо, ама и много вода се изля от небето.

Всички спахме у тези хора, а на другия ден седнахме да направим разбор на вечеринката и да си разменим снимките от трите фотоапарата. Янкови си тръгнаха по-рано, но ние останахме още малко да се повидим с нашите приятели. После и ние поехме обратния път към нас.

На връщане шосето минава покрай едно много интересно място, често посещавано и много популярно с най-различните си магазинчета, детски люлки и площадки, известна кръчма и всякакви други глезотии. Ние отдавна се канехме да заведем Ванеса там, за да се люлее и вози на количките – разгеле, сега имахме малко свободно време за това. Тя пощръкля да вилнее от една люлка на друга - на влакчета се вози, на блъскащите колички ходи два пъти, по други люлки се катери и въртя като пумпал – въобще, имá детето от всичко и по много. Към 16:30 най-после си тръгнахме изморени и пребити - оставаха ни още 160 км до дома, а като се прибавят и последствията от вакханалията на безсънната нощ, по-скоро ми идваше да легна и тутакси да умра...

Прибрахме се криво-ляво, Ванеса посвири малко, вечеряхме набързо и директно се отправихме към брачното ложе. Мислех да ви се обаждам и по телефона снощи, обаче много окъсняхме и отложих тази виртуална среща за довечера.

Седмицата започна с обикновения си ритъм на ръченица, право хоро и копаница - всичките взети ведно, на най-бързите си обороти. Макар и само от вторник (нали вчера беше тукашния Празник на Труда...), всяко начало е трудно – а някои са с повишена трудност, като днешното например. Тези дни не сме се чували с Нени - довечера и с него ще говоря, за да проверя на къде върви, как се справя с новата си работа и с всичко останало около него. Тази неделя е Денят на майката - сигурно и по този повод ще проведем някакви семейни мероприятия, но понеже празникът е твърде отдалечен все още, та не ми се мисли от сега толкова напред във времето...

08.05.2009 - Не знам какво точно е станало баш на днешната дата в световен мащаб, но пък прекрасно свързвам спомените си с вчерашната - Денят на радиото и телевизията, съвпадащ с рождения ден на обичания от всички нас, чичо Божко. Залисани покрай нашите гости, които пристигнаха снощи, ние пропуснахме възможността да му се обадим и да му честитим светлия празник. Понечих поне едно съобщение да му напиша и да го пратя на Албенчето - оказа се обаче, че аз не мога да пиша на новия си телефон. Някаква негова шибана функция остава активирана и всеки път като река да започна думата на български език (поне звученето е българско, ако не нищо друго....), и телефонът ми поправя автоматично написаното по предполагаем закон, мислейки вместо мен какво съм искал да напиша с дадената комбинация от букви. Ай, да му се не видеше и нещото макар! – абе, тая фъшкия за прост ли ме смята или какво? Мъчих се някак да променя нещо, че да почне да пише нормално, обаче така и не разбрах от кое копче става това. После видях, че и номерът на татковия мобилен телефон липсва от списъка ми с абонати – вероятно е останал в паметта на стария и сега трябва да го въвеждам на нова сметка в новия си телефон. То това е много лесно, обаче ние го нямаме записан никъде. Даниела погледна в нейния, но там тя има само телефонния номер в къщи, не и мобилния. Единственото спасение остава в малката Ванеса - в нейното телефонче тя има съобщения от дядо си Ненчо и аз предполагам, че му е записала и номера. Неничко също го има, ама снощи нямаше за кога да се разправям с търсене и издирване на цифри и кодове. Довечера ще накарам Ванеса да пише нещо на дядо си, а той пък да прати нещо на мен, че да ни се възстановят връзките.

Седмицата се изтърколи неусетно. Почерпихме се за Гергьовден - още тогава исках да изпратя някакъв нишан до България, но с този нов телефон не успях, защото все още го разучавам така, както Ванеса си разучава нотите на пианото; изглежда тази нова техника не е създадена за тъпунгери като мен. Вчера се видяхме и с Неничко за малко – той идва до работата ми да вземе едни документи за прехвърлянето на старата кола (онази барака на Даниела, която гледаме да продадем). Нени имал вече няколко заинтересовани клиенти, та искаше да задейства всичко да си бъде точно, както е по правилните книги. Дано тези дни успее да я махне, че аз не мога да се определя какво ненавиждам повече – тая нейна шибана кола или още по-шибаните ѝ цигари, за които съм ѝ продънил ушите да ги спре веднъж завинаги. То, да речеш пари много няма в нея, ама все пак (не в Даниела, бре – за колата ѝ ви думам). Ние преди 3 години я купихме за $9500, обаче сега едвам ще можем да вземем от нея пет хилядарки и нещо отгоре. Даже не си спомням добре - дали пък беше преди 3 или преди 2 години; както е да е.

Тези дни отново се очертават като напълно безгрижни и екскурзиантски. С нашите приятели ще отидем до някъде на излет; те се познават с Краси и Светла, които също ще се присъединят към групата, както и Бранкови като представители и гости от столицата Бризбън. Вече споменах, че в неделя честваме Денят на майката съгласно тукашните езически обичаи и по всяка вероятност ще заседнем в някой парк на хладни бири и блажни мезета.

Утре сутринта Ванеса има урок, а за след това не знам каква ще ми бъде програмата. Имам едни пънове от Янко, които той ми подари онзи ден, след като му отсякох дървото. Иска ми се да ги нацепя отвън на асфалта и да ги подредя зад бунгалото при другите. Имам и множество друга дейност, която чака мен, обаче забелязвам напоследък, че нищо не върви с предишните си темпове на развитие. Отпуснах се много - като се обърна назад в годините, та чак не мога да си представя, че всичко до тук съм направил съвсем сам (или почти…). А сега все отлагам, все нещо друго се случва, някой идва или ние отиваме и така времето отлита в безделие и хайлазлък...

Обстановката на работа за сега остава кротка и спокойна - днес настъпи кратко затишие, но предните дни се справих с доста поставени задачи. Сега само чакам да стане време да си тръгвам и както ми намирисва, може да изпуша и по-рано даже. Имам да ходя до един специализиран магазин – трябва да купя ново устройство за моите компютърни системи в къщи. От другия месец ще минавам към друга компания за доставка на Интернета през телефонните линии, та е необходимо да направя известна предварителна подготовка. Така ще имам по-бърза връзка и възможност за получаване на повече информационен обем - ще мога да записвам филми, концерти и други забавни програми. Договорът ми със сегашните кожодери изтича на 13 Юни - след тази дата вече ще съм се “отдал” на новите. Не съм минавал скоро през моите вехтошарски магазини – там винаги намирам по някое боклуче, което да ме зарадва. На Ваня от сума време търся едни гювечета, подобни на нашите и все не мога да ѝ намеря. От кога си е дала поръчката жената - нямам време да ѝ я изпълня.

Надявам се, че като дойда в понеделник на работа и седна да ви описвам почивните си дни, ще има много повече разказвателен материал отколкото ми е останал в момента. Времето се очертава да бъде добро - то си захладя вече като за късна есен, но поне да не вали дъжд е достатъчно. А пък като напече слънцето и става направо топло – точно както по това време в България. Нашият приятел Жоро от Аделаида си заминава за 5 месеца - той тръгва на 19 Май и може по него да изпратя нещо. Не съм го питал още дали ще има много багаж - ще му се обадя следобед да разбера...

... Ето че нещата около тази пратка се развиха с вихрова скорост - Жоро каза да му изпратя пакета и аз започвам да подготвям пратката. Сега ще разпечатам писмото - в понеделник ще започна ново, което пък ще гледам да проводя по Миленчо след рождения ми ден. За тогава ще оставя и филмите от Нова Зеландия - независимо че двата са вече готови и мога да ви ги изпратя сега, искам да изгледате цялата серия на един път, а не така разпокъсано като “На всеки километър”. В този пакет ще сложа диска от концерта на Ванеса и ако остане малко място в кутийката, ще го допълня с празни дискове за записи. Аз онзи ден купих 100 парчета, та сега се чудя къде да ги дявам. Приемете най-горещите ни поздрави и целувки: Даниела, Ангел, Нени и Неси…

Май, 2009 – Австралия…