Писмо No 44 (IX-XI.2010)

Скъпи родители наши; приятели любими и скверни мои врагове!

14.09.2010 – Ден преди празника на моята мила мама (рожденият ѝ ден – ако някой вече се чуди), както на всички ученици, студенти, учители, преподаватели и въобще онези, които се вписват в образователно-педагогическия профил, аз започвам поредното си изложение с описанието на няколко по-пресни събития. В предишното писмо само загатнах, че съм влязъл в следите на разни машинописки, които надомно се занимават с набиране на текстове от най-различно естество. Така случайно попаднах на една много харна женица от Варна, която кандиса да се заеме с преписването на многобройните ми писма в годините между 1992 и 2007, когато пък аз самият въведох компютърното им писане. За да ѝ дам обаче малко по-обща представа и какво всъщност предстои да свърши тази жена в следващите няколко месеца, от своя страна трябваше да преброя с достатъчна точност количеството на този огромен ръкописен обем. Оказа се, че във въпросния няколкогодишен период от време (в размер на точно 3 петилетки…), аз съм ви написал около 85 писма, разхвърляни съвсем неравномерно и безразборно в един свитък от общо 2200 страници (т.е., налице имам 1100 отделни листа формат А4, ако така става по-ясно какво огромно чудо представлява този мой ръкопис). С жената се договорихме за усреднената цена на отделен лист и дори процесът вече се намира в своя пълен ход – аз от тук ѝ скенирам всяка страничка и под формата на компютърен файл го изпращам през електронната поща (E-Mail), а тя отсреща ги преписва, връщайки ми ги обратно във вид на напечатан продукт. После пък аз допълнително редактирам написаното и добавям пропуснатите от нея пасажи (поради неразчитане, предвид грозния ми почерк), оформям го в приличен за потенциалните читатели вид и така съхранявам всяко отделно писмо за последваща употреба. Един ден в книга ли ще влизат, в Интернет ли ще се публикуват или пък ще намерят място в местните вестници “Габрово Днес” и “100 Вести” под формата на отделни статии и дописки, това все още не е напълно ясно – нека веднъж да приключим успешно с този тягостен процес, тогава чак ще мисля вече какво да правя с материалите. Така или иначе, за всяка следваща стъпка от моя страна, необходимо беше първо всичко да влезе в своята електронна форма, с възможност за корекции, форматиране и редактиране – Божа работа е какво ще става занапред. Та, това са ми заниманията и грижите в последно време и покрай тази писателска и редакторска дейност се чувствам много щастлив - даже на моменти се проявявам и като истински писател: говоря тихо, бавно и не много, почти не пуша и пия ужасно умерено, което пък взето заедно вече се явява като първичен фактор на оглупяването. Защото, отново – като се замисли човек: няма животно, което да пие и пуши, но пък и колко акъл може да има у една свиня, крава или пък домашна котка? Те разправят, че алкохолът убивал клетките на мозъка и това сигурно е вярно; само че последните се давят в него, защото са слаби, които пък на нас и без друго не ни трябват, такива недъгави и податливи – амчи нека да си се давят тогава, нали в края на краищата за нас остават най-здравите…

В края на миналата седмица успях да разпечатам писмото на работа, като се надявах, че Игор и Дарина ще дойдат в събота вечерта на гости. Добре ама те имали много работа баш сега, в навечерието на тяхното заминаване (багаж събират, куфари и чанти тъпчат, армагани сортират – сий’бало мамата; нали знам аз каква е суматохата преди едно такова грандиозно пътуване), та се разбрахме аз да отида да им занеса пратката, която ви бяхме стъкнали. В събота урок по музика нямаше, защото учителката била нещо заета. Аз сутринта ходих да си прибера спечелената електрическа скара/грил от търга, като в същото време заложих малко парици и на един фотоапарат. Като фасон е подобен на онзи, който оставих на татко в Габрово, само че новият уж има малко по-добри качества. Турих му $69 на шега, колкото да не съм капо, знаейки прекрасно, че реалната му цена е далеч над тази, тъй като е сравнително нов модел (2007 година – за мен това не е ново, ами направо сега слязло от конвейера; амчи то мирише още на боя, бре!...). Впоследствие обаче се оказа, че аз съм наддал с най-голямата сума и на практика го печеля за себе си, при условие че и продавачът е съгласен да го даде на тази стойност. Той го бил заложил за $150, но свалил летвата на $90. Аз пък от своя страна надигнах мизата от $69 на $85 и така човекът мирясал най-накрая. Сега в събота пак ще трябва да ходя надолу към търга, че да прибирам пък този фотоапарат.

След тържището се отбих в руския колбасарски магазин, от който сегиз-тогиз купувам изрезки от най-различни месни артикули – наденички, кренвирши, пастърми, шунки, леберкез и всевъзможни други продукти, които правят там на място. Като им влезеш в дюкяна и отвред ухае на “Львовская”, “Задунайская”, “Поберёжная” и още сума ти дъхави и пушени деликатеси. Та, като останат крайните парчета от саламите или шунките, хората също ги търгуват, само че вече на ¼ от цената – много често дори на пазарлък и единствено по преценка спрямо външния облик на отделния клиент. И аз понеже съм винаги засмян и вежлив, приветлив и учтив, специално за мен на продавачките им се иска дори да ми ги подаряват саламчетата, а не да ми ги продават срещу пари – и това само защото съм така добър с тях и толкова красив за всички (не се ебавам, бе – вярно казвам). Подобен беше и случаят онзи ден – за кило и 200-300 грама остатъци, женицата зад щанда ми взе само 5 лева, колкото и аз пък да не се обидя. Още ми мирише в колата на пушени бутове, вратове и пастърми. Аз инак руснаците ги ненавиждам като нация и човешка раса, основно заради техните вождове и завоевателни мераци (вземи единия, че удари другия – всичките до един, от Ленин насам). Обаче заради въпросните им салами и особено за хатър на тяхната “Stolichnaya” водка правя покъртителни компромиси със себе си и съвестта си.

От там се прибрах в къщи, че по някое време Нени трябваше да дойде да откара колата, която онзи ден купи от наш съсед. Той не стоя дълго, че бързаше много, но сега в събота уж пак ще идва към нас и тогава вече със сигурност ще трябва да ви се обадим по телефона, за да се чуете и с него. До това време нашата малка Ванеса вече беше болна и лежеше унило в леглото си с висока температура. Напоследък децата имаха разни състезания по плуване в училище, но после обикновено излизат от басейна с мокрите коси и дрехи – малко вятър трябва да ги одуха и настинката им е готова след няколко дни. Насъбрало ѝ се беше доста, защото едвам днес започна да се оправя постепенно и то чак след като вчера Даниела я е водила на лекар, че да ѝ предпишат и някакъв антибиотик - обикновено ние избягваме употребата на подобни лайна, но този път случаят беше по-тежък и леките хапчета в комбинация с витаминчета не помогнаха. След два дни дечурлигата излизат във ваканция, а Неси обикновено е болна през този период; като по традиция вече.

Така мина съботният ден. В неделя болестта продължаваше и се разбра, че аз сам ще ходя до Игор и Дарина. Бяхме се нагласили всички да отидем да ги видим, но предпочетохме да не размъкваме бацилите и микробите подире си. Аз следобеда отскочих до Бризбън, оставих им плика с писмата и дисковете, след което се прибрах.

Междувременно на Уоли майка му починала, та те екстрено заминаха за Нова Зеландия на погребение. Тя беше близо 95-годишна (92-93 или нещо подобно) и много здрава жена до този момент, с изключение на склерозата която е имала. Ама ей го на – дошло ѝ и на нея времето, Бог да я прости...

След като вече се разбра, че с тази жена започваме сериозна съвместна дейност по обработката на моите стари писма, от два дни насам идвам на работа към 06:30, че докато няма навалица из офиса да успея на спокойствие да скенирам по няколко страници горница. Ще гледам сега, докато Неси е във ваканция в ранните сутрешни часове първо да започвам с частната си работа, преди по-късно да премина на служебната. По същия начин, ако всеки ден оставам по малко след работното време, плюс още някоя и друга събота като дойда за по 2-3 часа и ще скенирам всичко. Добре, че машината ни е добра и възпитана, та може да прави по 50 листа наведнъж. Щото ако трябваше да си играя с всяка отделна страничка и да я превъртам на ръка, това щеше да бъде много дълъг, мъчителен и отегчителен процес – вероятно с неуспешен край поради отказване по средата на дейността.

Напоследък на няколко пъти вече става да правим разни опити с кайма за получаване на идеалното кюфте. Не че нямаме опит в тази област, но когато Даниела приготвя заготовката за нас или пък за гости, тя слага едно към кесим от всички подправки – после опитва от суровата кайма и на края я нагажда на сол и останалите мерудии. Обаче сега сме поръчали 30 кг свинско месо, което касапинът ще ни смели и от което ще направи кюфтетата, след като му занесем необходимите количества подправки – главно сол, чер пипер и кимион. Ние слагаме и по една шепа накълцан на ситно магданоз, Даниела прибавя и разни други мехлеми от рода на “Вегета”-та и т.н. Всичко това в домашни лабораторни условия и при малки количества е напълно допустимо, обаче на поляната ние ще приготвим над 300 кюфтета – освен това чужд човек ще ни омеси каймата, при което няма как да се опитва и впоследствие да се докарва на вкус. Всичко трябва да е протоколирано, записано и документирано, че като отида с една торба смески при месаря (башка 30 глави лук, дето трябва да се накълцат на ситно...), само да му кажа: “Сипвай всичкото накуп и бъркай!” После от цялото количество кайма пак той ще ни направи 300 топки, които ние ще печем на скарата и ще продаваме на изгладнелия народ. След като вече ми се повръща от кюфтета и денонощно се оригвам на чубрица и кимион (башка пък виното, което изпуках покрай усвояването на опитните образци и дорде трая тестовия период), най-накрая снехме някаква примерна технология на приготовление и за всеки случай окончателно я записахме на един лист. Това беше усредненото количество подправки и медикаменти само за кило месо – после умножаваме по 30 (или съответните общи килограми за всеки отделен случай) и така намираме пропорциите за цялата серия. Горе-долу рецептата се състои в следното - пробвайте и вие при случай, па ми кажете какви са били резултатите: на кило кайма (задължително от МЕСО, малко по-тлъстичко и смляно от женско прасе или скопено мъжко, без никакви други прибавки на телешко или говеждо, които пък довеждат до сбиването на крайния продукт; кюфтетата стават така да се каже “тричави”, което е знак за пълен кулинарен провал), по 1 чаена лъжичка сол и чер пипер, 2-2½ чаени лъжички кимион, по една такава лъжичка от два вида “Вегета” и малко магданоз. Няма сода, няма яйце, няма хляб. Доказахме нагледно, че содата отначало прави кюфтетата да бухнат – това е вярно, но след кратко време тя вкисва и пресича сместа до отвратителна степен на вкус и вид, особено ако престои няколко часа или до следващия ден. Ако кюфтетата ще се пържат или пекат в момента, щипка сода не им вреди – каймата обаче не бива да престоява със содата, защото шупва. Яйцето от своя страна стяга кюфтето – слагало се е едно време, за да запазва формата му, но това вече не е необходимо; то също дава предпоставки за тричавост, между другото – доказано е. Подобни са ми разсъжденията и за хляба – достатъчно ядохме кюфтета със соя или само от соя; хлябът служи за топеж от чорбата в купата със шопска салата, а не се използва за подобрител на каймата или неин заместител. След всичко това, да видим какво ще излезе на края от цялата работа – времето по последните прогнози го дават да вали (баш за тази събота и неделя); ако климата е лош и народът си остане по къщите, ще има да ядем кюфтета барем до Коледа.

Купили сме и разни безалкохолни напитки. От онзи ден разнасям в багажника на колата 300 лимонади, кока-кола и други газирани питиета. За да не товаря и разтоварвам два пъти ги оставих в колата. Поръчали са ми и 150 питки, които да купя от хлебарите – абе няма лабаво при мен, всичко трябва да върви в паралел; във всяко направление и без никакво изоставане...

Аз днес пак не съм зает много на работа – вчера започнахме да конструираме нещо, днес вече се оказаха първите ми сблъсъци с трудности и пречки. Няма ги шефовете, че да дискутираме проблема – а пък аз сам не мога да вземам никакви решения, защото много калпаци сме навързани по веригата, които зависим един от друг посредством изхода на дадена обща дилема. И какво по-добро може да ми се случи, освен да си творя тук тихичко - самостоятелно в офиса и на бюрцето, кротко и необезпокояван от никого, докато стане време да си ходим довечера.

17.09.2010 – Ех, че обичам така - да си свърша работата и да нямам какво да правя, като в същото време и шефовете да ги няма, че да ми стоварят следващата задача. За това с чиста съвест се отдавам на писателстване в оставащите 2 часа до официалния край на работния ден и седмица (защото пък днес е и петък на всичкото отгоре). Макар че предното ми послание към вас все още не е напуснало очертанията на държавата (Игор и Дарина тръгват чак утре), аз от своя страна продължавам започнатото още през есента на 1992 свое дело и вече като че ли пиша по инерция. В постоянна връзка и контакт съм с тази жена от Варна, която започна да преписва старите ми писма и редакцията им върви много добре. Макар това цялостно упражнение да ми коства известни средства и малко повече усилия, поне ще осъществя отколешната си идея да съхраня всичко писано от мен в електронен вид. Този ми мерак е доста отдавнашен – а ето, че вече виждам и крайния му резултат, надявайки се да е добър.

Подготвяме фестивала в неделя, уреждам безалкохолни напитки, пържени картофи, кюфтета, подправки и т.н. Даниела днес е нарязала 30 глави лук – не смея да се прибера у дома, че още има да ми се люти насреща; ще изчакам да ѝ поразмине малко... Моите хора касапите ми дадоха една пластмасова кофа - слагаме всичко вътре и им го носим обратно, за да го омесят в техните машини. Утре вечерта може да взема няколко пробни мостри от готовата продукция, да видя дали няма да се изложим на другия ден.

Сашко пристигна вчера от Аделаида - през деня са се мотали с майка си насам-натам, а вечерта дойдоха с двама негови приятели на вечеря. Ние едното момче даже го познаваме, той и друг път е идвал у нас. Менюто естествено пак беше кюфтета (усещам, че ще намразя и думата, и продукта след ден-два...) – непрекъснато правим пробни серии, за да докажем уж за последно количествата на подправките. А пък шибаното кИфте всеки път става по различен начин и с различен вкус – до някаква безусловна рецепта ние така и не можахме да стигнем. На края ще е каквото стане и ще приключим с притесненията – почват вече денем да ми се привиждат, а нощем да ми се присънват летящи кюфтета и кюфтета с качулки; после кюфтета с дълги руси коси и дори голи кюфтета – правя секс пак с дърти кюфтета и вероятно откачам на тема кюфтета, ебаси…

Утре Нени може да дойде у нас. Той вече е сложил на електронния търг колата, която онзи ден купи от нашия съсед. Аз сутринта ще изляза много рано, че първо трябва нещо да помогна на Янко, след което отивам да си прибера фотоапарата от търга. Всъщност и Янко ще дойде с мен, защото той пък ще носи някакъв техен шкаф, който искат да продават там, а аз ще му помогна да го изнесем от тях и да го натоварим в колата. После бързо се прибирам, че урокът на Ванеса ще е започнал, а аз искам да се срещна и с учителката. Уроците вече ще се разреждат през седмица по час и половина, а в дните когато няма да има упражнения у нас, ние ще ходим на другите занятия, които се провеждат в катедралата на църковния орган.

Неделният ден изцяло ще бъде посветен в провеждането на този Многонационален фестивал, на който българското землячество ще има сергия/лавка и ще предлагаме кюфтенца на скара, баклави, тулумбички и еклери. Приходите от това ще влязат в хазната за погасяване на масрафите по организацията на този панаирен форум. Първо се плаща една много солидна такса на Съвета за самото ни участие, после се прибавят разходите по доставката на храни и напитки, отделно плащаме наем за готварски съоръжения, докато единствено трудът ни е волно пожертвувателен и безвъзмезден. Аз съм главен тартор и организатор на кухненския блок, барабар с помощния персонал – ако не нищо друго, то поне ще е много весело покрай скарата. За печалба от продажбата дори не може и да се мечтае – ние ако можем барем парите си да върнем, които пръснахме предварително подир организационните мероприятия и това ще ни е достатъчно. Е, ако дойде нещо горница, добре дошло - само че аз лично се съмнявам в този успех, защото него ден го дават да вали и по принцип няма да има такава масова посещаемост, каквато се очакваше в началото (около 20,000 гърла, уж – гладни и жадни при това)...

Онази вечер се появи един потенциален клиент за колата на Даниела - човекът даже поиска независима професионална оценка и обстоен преглед от механик (точно в който момент обаче, на мен ми стана пределно ясно, че тоя темерут няма да купи шибаното ни возило – последното няма да може да прескочи трапа, защото който и да седне зад волана ще усети проблемът в скоростната му кутия; няма глупави хора вече – наивните сме самите ние, че все още подхранваме в себе си подобни илюзии). В сряда закарах Фолксвагена на сервиз, където майсторите го прегледаха най-основно, след което са си дали отчета на евентуалния клиент (до мен никаква информация за състоянието му не е достигала, защото аз нищо не плащам – разноските по прегледа бяха изцяло поети от заинтересувания купувач). А пък последният щом като не се обажда вече и не дава никакви признаци на интерес към колата, значи че онези в сервиза са ѝ открили някакъв дефект или проблем, който го е отказал от погрешна стъпка (ако и ние бяхме постъпили така, сега нямаше да си блъскам главата, по какъв точно начин най-безболезнено да се отървем от шибаното творение на германската авангардна техника, в зората на най-новото време след падането на Берлинската стена). Това разбира се са само мои лични предположения, но пък понеже те са толкова близки до реалността, та си ги приемам вече за най-действителни факти. Ще има да си я кара колцата Даниелчето още дълги години, докато не стане за изхвърляне (не Даниела, бре – за колата ѝ говоря) или пък дорде не взема да се замогна достатъчно, че да ѝ купя някаква друга, по-сносна и чак токова вносна.

Беден съм нещо откъм факти и събития за описване. Понявга като че ли настъпва някакво моментно затишие и в един момент просто нямам за какво да разкажа – или ако има, то ще бъде свързано само с клетви и псувни, каквито нямат място в моя строен словоред. С приближаването на Коледа и Нова година може би отново се поразбуждат заспалите ми емоции, но специално сега е един много мъртъв период от годината – не само за мен, но и за всички останали. Ванеса излезе във ваканция от вчера и вече си е из дома. Сега трябва да има повече време за свирене, защото и изпитът ѝ наближава – датата му е насрочена точно за след един месец; 16 Октомври – пада се събота. А на следващия ден пък, тя ще участва в някакъв фестивал или по-скоро музикален концерт. Изпълненията на участниците ще бъдат оценявани от нарочно жури, награди ще се раздават и т.н. В нейната възрастова група наградата за първо място ще бъде под формата на банков чек на стойност $150, сумата от който тя вече си прави сметката как, къде и за какво ще похарчи. За самото участие ние платихме $25, а кой ще вземе голямата награда още не се знае. По този благороден и благотворителен начин се образува наградния фонд, който се субсидира и от разни спонсори на мероприятието, разбира се – в това число музикални школи, магазини за музикални инструменти и разни подобни.

Иначе други по-крупни предстоящи събития не се предвиждат и не очаквам да се случат в близкото ни бъдеще. Е, то в процеса на безспирния житейски галоп, с който бясно препускаме неминуемо ще се появи нещо, което да споделя на белите листи, но за сега в тях оставям единствено бездънно празното поле – дано пък след време да има с какво да го запълня...

24.09.2010 – Отново е петък и аз отново си насмогнах на работата, с което автоматично си разрешавам един малък градски “отпуск”. В оставащите няколко часа до края на работния ден, ще остана във виртуалното пространство с вас, обобщавайки с няколко изречения случките и събитията до този момент. В последно време забелязвам, че съм се поотпуснал малко с редовната кореспонденция, защото дадох сериозен ход и известен по-висок приоритет на заниманията по старите ми писма. През период от няколко дни до около седмица, редовно получавам по едно официално напечатано вече писмо, което аз веднага се заемам да коригирам и оформям съобразно с останалите, които вече съм приел за някакъв образец и еталон. Тази дейност отнема допълнително време, но аз успявам да съчетавам всичко – малко на работа, малко вечер в къщи и така полека-лека папката започва да се пълни с машинописни страници. Жената, която открих съвсем случайно се оказа много сериозна и опитна машинописка, с дългогодишен опит в тоя бранш и независимо, че на определени места тя много трудно ми разчита почерка, крайният резултат е повече от добър – това е точно, каквото аз винаги съм си представял, че ще излезе. Впоследствие вече мога да си играя с окончателното му оформяне по вид и да получа нещо неузнаваемо. Но за сега е необходимо първо да събера целия материал накуп, а после ще видим на къде ще се развива действието. Оказа се също, че въпросната машинописка с голям и нескрит интерес следи развоя на този отрязък от живота ми и подчертава готовността си за довеждане на започнатото дело до самият му победен край. Този интерес от нейна страна пък прави самата ѝ работа не така отегчителна и досадна, както би било примерно в случай на набиране текста за безпочвени и безплодни изказвания по някой от пленумите или конгресите на вече 119-годишната партия-ръководителка и вдъхновителка на лумпенизирания и мозъчно увреден, нещастен и душевно беден плебс... Искрено се лаская, че моята тематика коренно се отличава от гореспоменатата...

Сега ще ви запозная с провеждането на Междунационалния фестивал, в който за първи път на местна почва имаше участие и Българската асоциация в нашия щат Куинсланд. Докато стигнем до щанда на поляната обаче и да започнем масова продажба на домашно приготвени кюфтета, доста тичане и топуркане имаше за най-различни неща и по най-различни поводи. Основният продукт и гвоздей в програмата беше и си остана подготовката на свинската кайма и по-специално правилната ѝ дозировка спрямо количествата на второстепенните продукти (подправките). В продължение на една седмица, че и повече основното вечерно меню в къщи беше пържени кюфтета, кюфтета на скара, кюфтета на фурна, кюфтета с някакъв сос или просто само прост хляб и много кюфтета - досущ като на селски сбор. Изредиха се множество рецепти и неуспешни опити, докато най-после успеем да получим желания вкус, цвят и мирис на заготовката. За дълго време напред от дневния ми хранителен режим със сигурност ще отсъстват шибаните кюфтета, под каквато и форма или разновидност да са сервирани – само при вида им и вече ми се повръща. Но – това все пак е следствието, нека да продължа с причините...

След като едва в четвъртък вечерта най-после окончателната рецепта беше установена и доказана на практика и пред банда капризни “клиенти” (същата вечер наш Сашко ни беше на гости, заедно с двама негови приятели), всички дози и количества на отделните съставки бяха прилежно записани в нарочен халваджийски тефтер и така запаметени за вечни времена. Пробната серия беше изключително успешна – при цялото ми кулинарно уважение към моите български колеги, тук смея да твърдя, че такава вкусна скара няма никъде да се предлага - в нито едно нашенско заведение, който факт вече установихме и доказахме от собствен опит (опасенията ми са, че моите кюфтета все пак съдържат 100% месо, докато за другите като че ли не мога да твърдя същото). Оставаше само всичко онова, което влезе в подготовката и направата на 1 кг месо, просто да се умножи по 30, което пък беше количеството на предварително поръчаната при моите касапи свинска кайма. Хайде, една лъжичка сол да се превърне в 30 не беше чак такава драма, нито пък двете лъжички кимион, че станали 60. На подобно “просто тройно правило” и съотношение почиваше и разпределянето на черния пипер. До тук добре – даже прекрасно. Даниела от себе си допълнително слага и по една лъжичка “Вегета” – там множителят също бе 30. Когато обаче стана дума и въпрос, че паралелно с всичко останало, трябва да се обелят и надялкат на много ситно едни 30 шибани глави кромид лук, тогава вече у нея настъпи истинският апокалиптичен готварски шок! Ние вечерта лесно подготвихме подправките и ги събрахме в една найлонова торбичка – последните имаха доста внушителен вид като количество, но пък нали все пак и месото беше 30 кила, така че всичкото щеше да се поеме без остатък. Съгласно последните модни тенденции обаче, лукът трябваше да се нареже баш в последния момент, за да не кисне вътре в попарата и именно това действие беше отложено за следващата петъчна сутрин.

Аз бях на работа и заминах рано, а Даниела с Ванеса са се разправяли и въртели около домакинството. След като всичко беше приготвено, касапинът очакваше то да му бъде занесено в една кофа и той веднага да започне омесването на готовата продукция. Добре ама сладка моя и ненагледна Даниела, като хванала ножа и го впила в първата глава лук около 09:00, последната 30-та слязла от конвейера едва в 13:00 – аз ако бях, завчас щях да го накълцам по-наедричко, но тя си играла да го прави почти на прах; толкоз ситно го беше нарязала. Тогава чак напълнила кофата и бегом при касапите.

На следващата сутрин имахме урок по музика от 08:30, но аз още в 07:00 заминах при Янко да му помагам, а от там ходих да си прибера спечеления фотоапарат от търга. На връщане минах през един магазин за продажба на едро – там преди време с татко купихме един пакет с любимото му какао (ако все още си спомня склада). Сега пък аз имах партийно поръчение да взема 10 кг картофи за пържене, както и един бидон олио. И там не се мина без известни пазарлъци и финансови трикове, та на края барнах почти една цистерна с 20 л олио, а пък ми излезе по цената на най-обикновено двулитрово шише. Ама така е то – нали ви разправям аз: човек когато е душевно красив, даже да е малко дебел и грозен в лицето, дюкянджийките нему самички правят отстъпки и му бутат гювеч заради благия характер, който носи. Вземам си пазара експресно и пътьом минавам през работата ми, че едни документи трябваше да нося в къщи, а пък предната вечер ги бях забравил на бюрото. От там тичам презглава при касапите да проверя до къде са стигнали с приготовленията. Оказва се, че там всичко вече е готово на сурово – само остава да се омесят топките за кюфтетата. Грабвам една малка шепа от готовата смес и бягам в къщи да я пържим за последна преценка – как е на сол, как ухае на миризми, бива ли я гъстотата и т.н. Тъкмо до това време беше наближило и обед, та закусихме с по едно мощно кюфте. А пък вкусът! – ах, вкусът му можеше да се определи само като музиката на Моцарт, виртуозността на Паганини и тържествеността на Бах! Таквоз кИфте няма по света, бре! - казвам ви и го заявявам най-отговорно от тази висока трибуна на този още по-висок висок форум тук! След одобрението и на журито, тичам обратно при касапина да му дам зелен семафор, че да почва да върти топките. Привечер минах да взема 30-40 бройки от безотчетните, които още вечерта дегустирахме с останалите воеводи и комити от земляческата дружина. Ходихме в ресторанта на една българка, която приготви кюфтенцата и последните изчезнаха безследно в изпрегладнелите ни гърла - мигновено бързо като семки и още горещи от скарата. С това завърши първото действие на малкия драматичен спектакъл – завесата пада, публиката е на крака и неистово скандира: “Кюф-Те, Кьо-Вте; вечна дружба – да живей!”; актьорите премитат набързо пода и лягат да спят като току що избичени на гатер талпи в дъскорезница...

На сутринта (ако ми следите мисълта внимателно, това вече е неделя), ставам много рано и заминавам да взема останалата кюфтяна (или пък кюфтечна…) продукция от касапите (350 на брой), както и 150 питки, които един дрът сърбин ми опече във фурната си. Едвам събрах всичката стока в колата и потеглих към мястото на фестивала. Там вече заварих Желязко, който таман си беше дошъл от България (ден-два преди това), та още се бъркаше - ден ли е, нощ ли е или и двете заедно. Постепенно започнаха да пристигат и останалите организатори на мероприятието. Предният ден аз имах още един политически актив, който пропуснах да отбележа – Васил ми се обажда по някое време, че хладилник не могат да намерят; да сме търсели нещо подобно от някого тук, че при тях в целия шибан Бризбън нямало. Абе то да е саксия за цветя, че да я намери човек на пътя, па да си я вземе за у тях. И фритюрници съм намирал по този начин, и тостери, котлони, микровълнови печки, машини за хляб, та дори и миксери за курабета – ама пък цял хладилник, ба мааму; сложен въпрос. Добре ама нали поставената задача от ръководството има статут почти на партийна повеля, веднага се сещам, че през две улици от нас сутринта ходих на гаражна разпродажба и там забелязах, че хората имаха и някакъв хладилник за продан. Тогава не ми направи впечатление, защото такава стока е извън моите интереси и не ми е трябвала за момента. Скачам тутакси в галошите и тичам да видя, да не би да са го продали. А пък те отдавна затворили сергията и забравили даже, че въобще е имало нещо сутринта. Тропам им обаче аз на вратата - възпитано, любезно, но и настойчиво; представям се чинно и питам за хладилника. Продавачите ми обясняват, че при тях последният все още се намира като такава стока и артикул, само че не им бил вече в гаража, ами били го закарали на едно село, не много далеч от нас (като го погледнах на картата, все едно от Габрово до Полски или Горски Сеновец, но съгласно тукашните понятия за отдалеченост това не е сериозно разстояние). Влизаме веднага в контакт със собственика, уреждам, уговарям и пазаря от исканите $50 да им вземем хладилничето само за $40. Това именно Желязко беше направил - идвайки по-рано е минал през селото, което му е на път като пътува от Бризбън; натоварил кютюка в микробуса и пристигнал с него на поляната. За да се продава храна и напитки на народонаселението по такива обществени места, Градският съвет поставя много строги условия към търговците, които са задължителни и не подлежат на никакво оспорване. Специално хигиената трябва да бъде на достатъчна висота, независимо от полевите условия, при които оперираме – всичко има, всичко е достъпно, просто трябва да се организира и своевременно да се набави. Бидон с течаща вода, сапун, че и кофа, където пък да се събира отпадната вода – абе изисквания, без които просто ти гътват палатката и те изгонват като мръсно коте из кебапчийница. Властите искат дори пожарогасител и термометър да имаме - може ли някой да си го представи?! Там, където има открит огън (а това са всички скари на газ, т.нар. барбекюта) пожарогасителят е абсолютно задължителен. Термометрите пък са за отчитане хладността на стоката – не можеш да тръгнеш кюфтета да печеш и да продаваш, а пък каймата ти да шупти от жега поради вкисването ѝ на топло. Постоянно разни лалугери се въртят покрай нас и си записват - кой какво има, кой какво и как го прави; искате ред и порядък, нá ви сега дисциплина и капиталистически строй! Така едно завалийче, младо и хубаво – трябва дори и девствено още да беше, за радост на майкини си (което аз лично не съм проверявал, но пък и не ми е сега баш думата за това): дойде, милото да ме пита, мен като главен тартор и готвач, къде сме си изхвърляли отпадната вода. “Амчи ний не сме я ползвали чишмята още, мари! - остав’ сапуня, дет’ и той сух кат’ брикет!” “Ами де си мийти кункити?” – продължава с любопитството си котето. “Бършем си ги, рекох, ей в таз мърлява пачавра, с която забърсвам и тезгяха, и скарата, и лойта като вземе много да се разтече, че и потта от челото си бриша сегиз-тогиз, като се изморя и няма кой една ‘ладна бира да ми уйдурдише!” Онова малкото взе да мига на парцали, погледа ме известно време невинно, с умиление и широко отворени очи, па взе че се изхлу да пита иранците, турците и другите рязани ибрикчии - къде пък, аджеба те се подмиват. От тогаз не сме имали никакви подобни служебни проверки и търговският ни процес потръгна много гладко – без излишната намеса от страна на държавно-опресивния апарат.

Още от най-ранните зори на деня пред нашия щанд взеха да се тълпят мераклии да опитат от вълшебните кюфтета на “бугарите”. Ние от своя страна (персоналът зад щанда) крак не подгънахме през цялото време - курабета предлагахме, салати сипвахме, пържени картофи раздавахме, с тулумбички, еклери и друга стока ги подслаждахме. Отделни хора от комуната бяха решили да подпомогнат дружеството и със свои лични сили и средства бяха приготвили и предоставили за продан най-различни деликатеси от балканския фолклор – в това число баклави и други дребни сладки. За всеобща наша радост всичко налично от тавите се продаде и до вечерта направихме доста добър оборот – може би няма да сме съвсем на червено, защото масрафът най-вероятно се изби с продажбата на 200 кюфтета, 100 тулумби и 50 еклера. Останалите 150 кюфтенца обаче си ги разпределихме помежду в сурово състояние и по цени на едро, без да им смятаме принадената стойност и данъците от печалбата. Ние нашите сме ги замразили в камерата на хладилника – ще чакам да ми поразмине малко тоя натрапчив вкус на кИфтета, че тогаз на нова сметка пак ще се захранваме с тях - аз него ден, докато бях на скарата и пекох за обществото, между другото баят поех за себе си под формата на лична облага. Питчиците бяха мекички “душица” – човекът таман ги беше извадил от пещта много рано сутринта. Та от време на време, с по едно-две кюфтенца от онези бракуваните и по-неугледните, които не ставаха за показване пред клиентите прекрасно си поминах изморителния ден – въобще не съм огладнявал. Че като ми накърти много от блажното, подир него взема, че ударя пък и една сочна тулумба да ми прокара; после пак минавам на солено и мазно. Така на няколко пъти през деня редувах ту сол, ту захар и въобще не ми стана лошо от преяждане нито пък ме хвана диабет – само дето не мога да гледам кюфтета за момента, ама се надявам скоро да ми мине отвращението и пак да ги проям успешно...

Цялата галимация привърши към 17:00, когато започнахме да чистим и да товарим по колите остатъците от храни и материали. Минах през съседните сергии и раздадох безвъзмездно по останалите ни колеги питките, които бяха хартисали след приключване с продажбите. Всеки от нас си взе по няколко и за вкъщи – хвърлена или похабена стока нямаме, всичко се усвои пълноценно до последната троха. Прибрах се чак вечерта пребит като псе и след като се изкъпах да свлека пушека от кюмюра, направо си легнах – ни за телефони съм помислял, ни за писма, филми и прочие; нито за секс дори съм се сещал. Неничко също щеше да идва при нас на поляната, обаче нещо се увъртял през деня с клиента, който купил колата от него и така пропусна голямата дунанма и софра на открито. От търга колата му слезе срещу $2200, а той беше дал предната седмица само $1000 за нея. Добра сделка направи хлапето, само че печалбата ще я дели с негов ортак и приятел, който също участвал в далаверата. Тази седмица няма да се видим, че в неделя ще ходи на юбилей при майка си– нали и тя чукна 50-те... Ще видим какво ще се разберем евентуално за другата седмица.

След успешното провеждане и приключване на фестивала, работната седмица започна в обичайния си ритъмен блус – рокендрола го играхме достатъчно предишната, така че уместно беше да има малко затишие и забавяне на такта. Сега в събота вечерта сме канени на гости у едни приятели в Бризбън. Преди това следобеда ще водим Ванеса на урок в катедралата, защото тази седмица ѝ се пада тя да ходи, докато учителката ще идва у нас чак следващата. Неси сега е във ваканция за две седмици и в дните, когато Даниела е на работа малката стои сама в къщи. Свири, чете книги и се занимава с нещо, докато си дойде майка ѝ в 15:00.

Аз тази сутрин дойдох много рано на работа, защото имах да скенирам пак няколко писма за тази жена от Варна, които в следващите дни ще ѝ изпратя за преписване. Докато няма никой тук е много спокойна атмосферата – обикновено хуните пристигат към 08:30-09:00, когато настава шумотевицата; почват се разни съвещания, преговори и дискусии се водят, анализи на постигнатото се правят, неудобни въпроси се задават, смислени отговори се очакват и още множество подобна шашкъния. Работната обстановка и микросреда навсякъде по света е една и съща, така че няма да отделям време да я описвам. Щастлив съм поне, че правя точно това, което и както ми харесва, имам уважението на шефовете и то е взаимно. Климатът в офиса е нормален, творчески и относително без излишни вътрешни и външни напрежения. След седмица началниците ми заминават за Индия, където ще участват в инсталирането на една наша машина и аз оставам съвсем сам – и за директор, и като пласмент, и вместо снабдител, че и праха по бюрата даже може да забърсвам в свободното си време и почивките.

Даниела в неделя е на работа до 13:30-14:00 и този път няма да дойде с нас на българското училище. Аз ще водя Ванеса сам, ще се помотаем малко и ще се прибираме. Трябва да започна обработката и на филмите от България – те не са тъй много, но все пак ще отнемат доста време в сглобяването и монтажа им като цялостно произведение. Да се надяваме, че тези дни ще сте получили вече малката ни пратка, която проводихме за вас по Игор и Дарина. Сигурно и тя ще пристигне другата седмица най-късно. С тези няколко реда затварям темата като напълно изчерпана до този миг – след час и нещо си тръгвам, а следващият репортаж ще е по-нататък; имайте търпение...

05.10.2010 – На работа отново настъпи смущаващата тишина и спокойствие. Това временно състояние на мен най-много ми харесва и по принцип доста ми допада - стига обаче да не говорим и мислим за някакъв фирмен прогрес или успеваемост, както и за заплащане като съответната производна форма на горните две функции. С други думи – пари нема, действай! За момента търпеливо изчаквам да видя до къде и как ще се развият събитията около тази компания, защото напоследък нещо взе да ми намирисва на гнило. Отначало ентусиазмът на всички ни беше много голям (а пък и фондовете, с които разполагаха чорбаджиите все още не се бяха изчерпали напълно), но в последно време това съмнително затишие пред буря хич не ми харесва. Но да оставя за сега тези въпроси в ръцете на шефовете и най-вече на Всевишния, като аз в същото време ще гледам да попълня празнината от близо две седмици, в които не съм драсвал нито ред.

Основната причина за това мое мълчаливо състояние са започналите да пристигат напечатани писма от жената, която се занимава с тази дейност. За да не изоставам аз също работя паралелно с нея, като старателно препрочитам наново всичко, което тя ми изпраща – наред с това много внимателно следя за грешки, препинателни знаци и въобще за структурата на цялостното изложение. Тези редакционни мероприятия естествено отнемат доста от свободното ми време, а отделно пък дето и аз самият с подчертан интерес следя всички позабравени вече факти и събития, докато чета и нанасям корекциите. Това занимание някак си изпъди ежедневните ми репортажи на по-заден план и като че ли ги направи малко по-безинтересни. А пък като гледам какви неща са ставали назад в годините – амчи то не книга, ами цял многосериен филм трябва да се създаде по тез сюжети, бре! “На всеки километър” и “Робинята Изаура” бледнеят като някакви изрезки от Читанката за първи клас, сравнени с моите повсеместни авантюри, подвизи и всякакви премеждия. До тази оценка, разбира се ще оставя потенциалните читатели да стигнат сами – аз няма да подсказвам и да им издавам “кой е убиецът” до последния момент…

Наред с всичко това, вървят уроците ни по музика, правим ежедневни репетиции, записвам музикални дискове и всичко онова, което е заемало времето ми, като сега пък и допълнително разширих дейността си с тези мои стари писма и дописки. Добре че поне строителство няма повече, че да мога на спокойствие да се занимавам с това, което искам, а не с онова, което трябва и ми се налага. Същевременно обаче откъм по-интересни новини също ми е беден информационния блок. Ванеса беше две седмици във ваканция и днес отново е на училище. Ние никъде не ходим, за да има с нещо да се похвалим – едни от нашите приятели бяха за няколко седмици в Корея, та отсъстваха за известно време от моабетчийските среди. Миленчовите пък имаха гости до вчера, с които също бяха ангажирани повечето от времето – те дори онзи ден минаха набързо през къщи, само за по едно кафе и да си вземем “сбогом”. Уж чакахме да се пооправи малко времето, защото напоследък то беше все дъждовно и неприятно - за нищо и за никъде. Правихме сметка да ги поканим един ден да ни гостуват, че да седнем под разлистващата се вече асма - да опалим оджака и да си направим едно традиционно тържество. Обаче докато дойдат подходящите метеорологични условия за подобно соаре, хората си заминаха и сега отново всеки се е затворил в черупката си и чака по-добрите времена.

За щастие поне Неничко е добре за сега. Работи успешно и усилено преследва целите си с неговите средства и по свой начин. Уж все ще идва да се видим, но напоследък никакъв го няма - което пък вероятно е знак, че в живота му се е появила някоя нова изгора. И той изглежда ще е като мен – когато се влюби и тутакси забравя, че покрай него съществуват и други хора, близки, родители и въобще околна среда. Но нека да е само жив и здрав, пък останалото е вече единствено в Божиите ръце.

Ние продължаваме да се борим с този нов домашен проект, свързан с подмяната на шкафовете в баните. Всъщност се спряхме на компромисния вариант - да сменим само горните плотове, като това води след себе си нови мивки, нови кранове и т.н. Спрели сме се на много хубави гранитни плоскости, за които днес се разбра, че ще отсекат $990 масраф - ще им даваме зеления семафор да се правят. Миналата и по-миналата събота ходихме с Даниела по разни магазини за фаянс - че то от хилядите, които се предлагат на пазара е много трудно да се избере най-хубавата, най-интересната, най-евтината и още шепа изисквания към една проста, нищо и никаква мивка; качества, каквито дори и на самите производителите не са им минавали през акъла. В крайна сметка се стигна до закупуването на едни единични образци, изостанали поради това, че не се търсят от останалото простолюдие – а пък в същото време и драстично намалени по цени, съвсем близки до подаръка. Така едната мивка за нашата баня я взехме на стойност $47 вместо за $189, както и за другата баня – от цена близо $200, та за нас падна на $75. Тези малки спестявания от фаянса, ще ги пренасочим към гранитните плотове, които пък излязоха скъпички, но то не можеше да се очаква и друго. Поначало тези материали и ремонти са скъпи – щеш, не щеш плащаш – хем да ти е красив домът, хем да ти е драго на душата, хем пък да ти е и празен джоба.

Същевременно с това, което се случва “отгоре”, промени ще има и отстрани, така да се каже. Намерили сме място, където по поръчка и размери на клиента правят нови врати, панели и чекмеджета, в съответните цветови гами и нюанси. Та на практика от баните ще останат само съществуващите рамки, на които се държат тези елементи, а изцяло обновлението ще обхване всичко останало. Отначало искахме да сменим оборудването с ново, но понеже плочките по пода и стените са вече изрязани точно по контурите на съществуващите стари шкафове, това наложи да предприемем тази чисто декоративна или козметична стъпка, за която само ние ще си знаем. Добре че “висшият технически съвет” прие предложението ми, че иначе щеше да играе чука (не по стените де, а по кратуната на техническия “ръководител” на обекта – нали всички вече се досетиха, че става въпрос за наша буля Дана)... Тя, миличката – в последно време изкара няколко извънредни нощни дежурства, разни втори смени, а като прибави и паричките от закуските, дето си ги е спестила, та си купи диамантено пръстенче - хем и златно на всичкото отгоре. Сега много му се радва и току само си вири пръстите, докато шета из кухнята. Че нали пък и цигарите остави – сега кой ще ѝ види пръстена, след като вече не пуши и пръстчетата ѝ не са на такъв обществен показ, акъла ми не стига? Брей, какъв инат излезе тоя шоп мой! – взе една доза хапчета, които нашият доктор Жоро ѝ предписа, чете и някаква шибана книга, която да ѝ дополира мозъка (всъщност, каквото е останало от него...) и като рече: “На таз дата вече не пуша!” и МИР ВАМ, ВСИ СВЕТИИ! Отначало си дръпваше по малко от моята цигара и тутакси ѝ ставаше гадно, но за всеобща наша радост тя постепенно премахна и това. Та сега преразпределяме фондовете, които до този момент са били предназначени за тютюн, към всякакви други по-хуманитарни цели...

През седмицата стана ясно от телефонните ни разговори, че вече сте получили предишното ми писмо, заедно с другите армагани, които ви бяхме нагласили. Скоро и това ще го засилвам по трасето, защото става затрупване в информацията, насъбират се множество дискове с концерти и други артикули, като писмата и рисунките на Ванеса например. Тя, докато беше във ваканция все драсваше по някой ред на баба и на дядо, че после ги преписва на чисто, украсява ги, изрисува ги и само така напускат “редакцията” на издателството. Чакаме вече с нетърпение датата на изпита, който е след десетина дни, както и фестивала, в който Неси също ще вземе участие на следващия ден. Той пък се пада в неделя – точно когато Българската земляческа общност отново ще участва в един кулинарен форум на открито, където имахме изяви и миналата година. Този път обаче аз няма да участвам пряко в начинанието, защото ще сме заети покрай представлението на Ванеса, ама поне ще отидем да се нахраним на сергията (този път срещу заплащане, за жалост; докато аз бях сайбия зад тезгяха беше друга работа, но сега ще се изръсим с някой и друг грош в името на етническата кауза). Аз обаче отново ще организирам направата на 300 броя кюфтета, ще доставя питки и т.н., които някой от управата ще дойде да вземе от нас в навечерието на празника.

Миналата седмица водих Неси на българското училище, но нямаше много дечурлига поради ваканцията. Онзи ден пък не можахме да отидем, защото предната вечер прекалено се забавихме с едни наши гости – осъмнахме с тях, казано направо. Жена му не е съвсем нашенка, но ще простим този неин малък недостатък и великодушно ще я впишем към списъка на съгражданите, за да прави поне количествена бройка (ако не качествена…) – тя и без друго, след като е живяла толкова години с мъжа си, надявам се да е получила нужната закалка и подготовка покрай него. Много приятни, весели и възпитани хора – компанията ни се разширява...

17.10.2010 – Брей, няма късмет това мое писмо и това си е. Като гледам по датите, пак две седмици само съм събирал и трупал писмен материал, а всъщност никаква хроника не съм отразил до момента. Сега ще се опитам да компенсирам това - в ранната неделна сутрин, няколко часа преди да излезем за фестивалното представление на Ванеса, в което тя ще вземе участие в една от съответните възрастови групи и категории. Започвайки пак отзад напред, със задоволство искам да отбележа успешното приключване с поредния изпит по музика – вчера следобед тя покри нормативите и изискванията за 5-ти музикален клас по пиано, като веднага след това ѝ започва подготовката за 8-ми клас по класически орган. Този изпит пък ще бъде чак догодина през Декември, но усърдната работа за защита на тази висока класа трае дълго и съвсем на става мигновено, както ѝ се иска на самата Ванеса. Друг е въпросът, колко успешно е било нейното вчерашно представяне, защото резултатите ще бъдат обявени чак след няколко седмици, но така или иначе с тази дандания приключихме и сега взаимните ни усилия ще се пренасочат към следващите върхове за покоряване.

Днес, освен този фестивал на Ванеса, в който тя участва, ще се провежда и другия “панаир” в Бризбън, на който пак българското землячество ще се представя със своя уникален хранителен щанд. За целта аз отново бях натоварен с организацията и доставката на продуктите и подготовката на основното меню – кюфтета на скара. Поръчах 35 кг свинска кайма при моите касапи, с Даниела отмерихме съответните количества подправки и мерудии, обелих 35 глави лук - този път обаче се изхитрихме и не ги кълцахме на ситно, ами срязахме главите само наполовина и после човекът в месарницата ги прекара през машината за мелене, та си спестихме малко време, сълзи и пришки по пръстите (от ножа...). Уредих и изпичането на 150 питки, с които обикновено сервираме порциите, а снощи Васил дойде да натовари всичко и да го занесе рано тази сутрин на поляната. Неговата сестра пристигна онзи ден тук по някаква служебна работа, та и тя беше с него. Аз бях заделил няколко безотчетни количества суровина като пробен материал, запалихме въглищата навън и опекохме малко “образци” за дегустация. Единодушно харесахме продукта и се надявам на много добър пазар и пласмент днес на панаира.

Като си изпратихме гостите, помотахме се още малко из кухнята, докато ошетаме и приберем след тях - обаждахме ви се по телефона и бързо-бързо си легнахме, защото предната вечер пък бяхме заедно с новите ни приятели и с тях осъмнахме на масата в сладки приказки и приятни спомени. А иначе през седмицата не е имало нищо съществено - нито за споделяне, нито пък за премълчаване. На работа е спокойно и тихо, което между другото ми дава възможност да си посвършвам и малко лични задачи. Другата седмица шефовете заминават за Индия, където ще се монтира едно от нашите съоръжения и аз оставам сам в тила, за да се разправям с всички възникнали текущи проблеми.

Продължават редовните ни посещения на българското училище и танцовата група. След две седмици детската трупа ще има представление на друг някакъв Междунационален фестивал, та сега се подготвят усилено и за тази фолклорна изява. Паралелно с всичко останало се занимавам и с редактиране на старите ми писма, които идват напечатани от жената във Варна. Тя се оказа много свястна и съвестна личност, на която аз с радост и желание плащам извършената от нея услуга. Дано докато бъде завършено цялостното ми произведение все още да има българи, които да го четат (по-скоро “да могат” да го четат – че нали и нация, и език са на привършване и изчезване, така както гледам...).

26.10.2010 – Димитровден! Е-ех, като си помисля какви софри се стягат сега по българските родни земи за този празник, че ме хваща носталгията за гърлото и ме стяга общата мъка по бащиния край и Татковината... Ама и аз, за да съм съпричастен с целий българский народ, довечера ще отпия глътка-две за здравето на всички именници (да, бе – да; много повече ще са ми те, глътките, ама тъй му е думата – за заблуда на противника). Ще поменем разбира се и онези, които не са вече сред нас, но пък също с гордост са носили името на Св. великомъченик Димитър Солунски. В момента използвам известното затишие на работа, което усвоявам много оптимално за всевъзможна странична дейност. В случая ще опиша изминалите няколко дни от нашия живот, но наред с това имам редица други неща за правене, носещи предимно частно-собственически и личен характер. За сега обществено-полезния труд е оставен на по-заден план – до второ нареждане...

Най-характерното за изтеклия период от време е запознанството и сближаването ни с едни новопристигнали хора. Приятелството ни се заздравява постоянно с честите визити, които си правим с тях и скромните седенки, които си организираме съвсем спонтанно и непринудено - за сега само в механата, че е още хладно за моабети навън. След една такава подобна вечеринка, на следващия ден Ванеса ходи на изпит по пиано – това беше миналата събота следобед, а впоследствие дойде и резултатът ѝ: “А”! Разбира се всички ние много се радваме за нея, а най-вече тя самата е горда от себе си.

След този изпит на другия ден последва участието ѝ в едно своеобразно състезание по надсвирване на пиано, със съответния награден фонд . Това пък беше в неделя - по същото време, по което се провеждаше и другия Междунационален фестивал в Бризбън. Специално на него ще се спра като на отделна случка, но на първо място искам с няколко думи да опиша музикалната изява на малката Ванеса. Нейното представление беше около 13:30 и ние своевременно потеглихме от нас, за да имаме достатъчно време за паркиране на колата по претъпканите с народ столични улици, за търсене на самото място и т.н. В крайна сметка, след като няколко пъти обиколихме центъра на града надлъж и нашир, но не намерихме безплатен паркинг (какъвто най-много ни се искаше), наложи се да се бръкнем дълбоко с $15 и да спрем в самия хотел, където пък в една от залите му за конференции се провеждаше това музикално мероприятие. Останалата аудиенция, публика, изпълнители и т.н. бяха изключително от азиатски произход, тъй като организаторката и собственичка на тази музикална къща също беше с такова потекло. Конкуренцията беше от много висок стандарт и калибър, като се има предвид желязната дисциплина и упоритост на малките корейчета, напътствани и насъсквани от съответния татко-кореец и майка-корейка. В думите ми няма сарказъм нито капка присмех – децата показаха невероятни умения, на места до виртуозност (за възрастовата си група до 12 годинки). Предположенията ми не се оправдаха относно присъждането на първото място, защото нашите мнения на обикновени слушатели далеч не се покриват със съдийските. Независимо от всичко, наградите се разпределиха по заслужен и честен начин. От всичко петима кандидати в нейния подклас, Ванеса зае почетното трето място, което макар да не ѝ донесе голямата награда, остана като едно огромно морално удовлетворение за всички нас (само че не чак толкова и за нея, защото тя си искаше купата за първото място и задължително чекът от $150...). Неси обаче излезе да мери сили с деца, които са свирили по 5-6 години, срещу нейната крайно недостатъчна подготовка от едва само една - все пак липсата на опит и рутина си каза думата. Освен това, единствено аз мога да си представя какво представлява една репетиционна вечер, у което и да е от представилите се корейски семейства – и ако аз съм твърд, строг и настоятелен до педантичност, то пък представям си какви биха били корейските “мерки за неотклонение”. При тях амбицията граничи с фанатичен инат и зверско упорство за постигането на каквато и да е била цел – такава е тяхната култура и от това човек може само да се поучи и да вземе пример. Аз с нетърпение ще очаквам излизането на официалния диск, който беше заснет по време на едночасовата програма. С огромно съжаление установих, че аз също можех да запиша спектакъла с нашата камера, но се подведох по изричните предупреждения на организаторите, че това ще бъде забранено и недопустимо. Гледах, че имаше и други хора, които снимаха вътре необезпокоявани от нищо и никой, но може би на тях бяха разрешили поради факта, че са от една и съща оризова раса. Както и да е – аз, независимо от всичко ще откупя това DVD и обезателно ще го запиша за вас и за учителката на Ванеса в Габрово – смятам, че дори да го пуска на децата от време на време, последните има какво да научат от тукашните малки таланти. Представянето на Ванеса беше безупречно, без никаква грешка, никакво запъване или някакъв проблем. Пиеските ѝ обаче бяха малко по-леснички и кратки, съобразени с нейното ниво на умения. Надяваме се, че догодина ще се представи по-добре и ще има по-висок успех. Предполага се, че тези творчески състезания ще станат традиция за популяризирането на музиката сред подрастващите. Нямаше нито едно австралийско дете, като нашето беше единственото с по-нормална европейска закваска. Не знам какво е било представянето в другите категории, защото концертите са се провеждали на няколко етапа при различните възрастови групи.

След тази тържествена част, прегладнели до премала, изнервени до краен предел и виждайки пред очите си само летящи кюфтета, целокупно се завтекохме към другия фестивал (панаира), където уж трябваше да се наядем като прасета. Да - ама не! Този път интересът към нашенския продукт и в частност българската кулинария бил толкова висок, че още в 14:00 кухнята била спряна, персоналът разпуснат и заминал някъде да се налива с бира, а от сочните и вкусни кюфтаци на мама Дана останали само спомените да витаят - и то пак само у някои, които успели да се докопат до тях, а не повсеместно у всички. Просто цялото количество се разграбило за много кратко време и за нас не беше останало нищо, освен да натопим няколко къшея в тенджерата с лойта. Ние действително закъсняхме заради концерта на Ванеса, но все пак аз очаквах, че до това време скарата все още ще пуши, ама не би... Това от друга страна беше добре, защото донесе на Българската асоциация един неочаквано добър финансов приход от всичките тези продажби, както и морален престиж сред останалите етнически групи и прослойки (демек, ебахме им мамата на сърби и гърци, китайци и румънци, вследствие на което аз специално получих поредния си пристъп на душевен оргазъм, тутакси разтърсил ме от кеф до степен на гърч). Повъртяхме се малко из почналият да опустява вече парк и поехме обратния път към дома. Там също ни чакаха не по-малко вкусни лакомства и ние бързо забравихме за изпуснатите кюфтета...

Последвалата непосредствено след почивните дни седмица се изниза почти неусетно. Всеки зает със своите си грижи, интереси и мераци така и не видяхме кога дойдоха следващите съботно-неделни дни. Във вторник вечерта ходихме на концерт – по това време група “Металика” (“METALLICA”) бяха на турне из нашия вилает, та ние рекохме да се възползваме от случая. Неничко беше извънредно много щастлив, защото ние водихме и него, а пък това е една от любимите му поп/рок групи (а от него разбрах, че това било банда за някакъв си “heavy metal”, каквото и да значи това прозвище; вероятно чугун или стомана – те са сравнително тежки и също се класифицират като метали, наред с никела, медта и оловото). Имахме в наличност 4 билета, като единият дори го дадохме на Миленчо, та и той дойде с нас, предвид залитанията му по този жанр народна музика (какво, музика ли казах? – ма стига с тез майтапи, ве). Минахме привечер през тях да го вземем с колата, а с Нени се срещнахме направо там пред концертната зала - той живее много близо до залата, където се провеждаше концерта. Наслушахме се на гюрултия и надвикване с уредбите – 4 часа от непрекъснат адски шум! Е, в интерес на истината аз също харесвам няколко от техните баладични изпълнения, но общо взето музиката им, сравнена с моите любими стари градски песни и шлагери – ‘айде, холан; да ме хванат за ку… (пардон! – изтървах се; не исках баш така да прозвучи). В 23:30 всичко утихна и си разотидохме по колибите, но на мен дълго време след това ми пищяха ушите, сякаш някой си бе завирал бормашината в тях.

В петък вечерта ние пък ходихме на гости. Впоследствие при нас дойдоха и Докторите, с които нашите домакини се познават отдавна. Постепенно ще ги запознаваме и с останалите ни приятели. Специално с този човек имаме множество общи черти, навремето сме ходили по едни и същи места – с една дума, намерих си дългоочакваната дружка и съм много щастлив с тази наша обща дружба. Не че не съм имал и до сега приятели и познати, но някак си с тези хора по друг начин усещам топлината на родния край...

От фабриката, където бяхме поръчали да ни изработят и монтират гранитните плотове за баните майсторите се обадиха, че били готови – питаха да идват, че да ги слагат! Амчи как така ще ги слагат, след като аз още не бях махнал старите?! Това ни хвърли в дълбоки и обезпокоителни тревоги – при създалата се обстановка по-нататъшното отлагане на тази задача просто не беше възможно (щото пък ако беше останало на мен, аз щях да си я влача половин година – зер, за новости аз зор нямам никакъв). Обадих се по тревога на Рон и той дойде в събота сутринта – пак ми се притече на помощ човекът. Първо спряхме водата и изолирахме крановете. Затапихме тръбите – междувременно се наложи купуване на разни водопроводни части, с каквито не разполагах в работилницата си; естествено, пак от онзи огромен железарски магазин, в който и кучетата дето вардят отвън вече ме познават и въобще не ме лаят като им припаря до оградата. Върнахме се в нас и продължихме. Много внимателно трябваше да се пипа всичко, защото фаянсовите плочки стъпват директно отгоре над тези плотове и се опасявахме да не би случайно да откъртим някоя от крайните редове. Аз имам и резервни разбира се, но тогава вече всичко би се усложнило извънредно и напълно излишно много.

Така или иначе, де със зор, де с лекота – до обяд свършихме всичко и вече пътят на другите майстори беше прокаран и отворен. Предната седмица идва един от тях, с когото много точно направихме шаблон на цялостната разстановка на мивки, сифони, тръби, маркучи, кранове, чешми и прочие. По тези шаблони в завода отрязаха гранитните парчета и всичко трябваше да си отиде по местата като по ноти – веднъж, щом старите бъдат демонтирани.

След процедурата у нас Рон отиде да види Роза и да изкара с нея няколко часа. Тя от известно време вече е настанена в дом за инвалиди и хора с всякакви увреждания – там изцяло се грижат за нея. Постоянно ѝ правят някакви физиотерапевтични упражнения, но изобщо не може да се каже, че е добре милата – нейното страдание просто е причинено от една жестока болест (множествена склероза...), която не признава нито колко си хубав, ни колко си богат, нито колко умен, млад или пък стар; страшна трагедия – катастрофален изход за всеки. Отделно от това с Рон се бяхме се разбрали, Даниела да ни спретне една майсторска софра привечер и всички да се почерпим за добре свършената през деня работа. Аз веднага се заех да чистя след него, защото и той е един майстор, дето като ти се завърти из къщата и събираш две недели боклуци подире му. По пода на баните се бяха посипали парчета от старите плотове, ръждиви отломки от бившите вече ламаринени и емайлирани след това мивки, разни водопроводни части, прахоляк, дървени стърготини и какво ли не. Та всичкото го сметох и най-акуратно събрах, както единствен само татко по подобен начин може да свърши тази работа. Излизах с парцала подовете на баните и с това въпросът по хигиенизацията се приключи. Ама вие да не би да си помислихте, че аз само това съм правил и с друго не съм се занимавал? – нищо подобно. Най-първо обелих картофи, нарязах ги на кубчета и ги сложих да се задушават в микровълновата печка за салата, защото пък по-първо Даниела вече бе излязла с Ванеса, за да я води на рожден ден на някаква нейна съученичка – през цялото време фучах като фурия между баните и кухнята; á ми е излязло нещо на пътя, á съм го прегазил като с товарния влак!

Докато изцеждам мръсния парцал в единствената функционираща у нас мивка в кухнята, бръквам малко майонеза за картофената салата и кисели краставички кълцам – абе Фсичко все аз, сам самин; от нийде помощ няма и нищо се не види из мъглата! Като свърших с това, хукнах да търча до работата, че нещо свалях от тамошния служебен Интернет и бях оставил компютъра да работи от предната вечер. Исках да нагледам какво е станало и да го изключа, да не би да направим някоя поразия - ако прегрее случайно нещо из вътре, такъв хубав пожар може да стане в офиса, че и от Пожарната даже да ни завидят на пламъците (както пък и всичко наоколо е напоено с нафта и други горивно-избухливи течности). От там тичам обратно да купувам едни електрически крушки, които се оказа, че вече не ги внасяли. Шибаното австралийско правителство, за да ни накара да използваме тези още по-шибани енергоспестяващи (които са по $8 парчето), спряло доставката на обикновените крушки за осветление с нажежаема жичка - специално размера от 60 W, дето бяха само по лев и половина. В специализирания магазин за електроматериали също не намерих такива, та сега ще ги изписвам директно от “Филипс”, но пък в никой случай няма да ми струват толкова много. Както и да е – прибрах се обратно в нас, Даниела вече си беше дошла с Ванеса. Изстрелях малкото да свири на пианото, а ние продължихме подготовката на вечерното тържество. Огън палих, кюфтета пекохме, пържоли и т.н. Уоли и Нолин също бяха поканени на моабета, заедно с някакви техни гости от Нова Зеландия – така с всички на двора, за пореден път стана едно много вдъхновено и задружно пáрти; с повръщане през нощта, главоболие на сутринта и всички произтичащи усложнения от това, до болка вече познато нам душевно състояние. Рон спа у нас, защото оттатък “мотелът” беше зает с гостите на Нолин.

Добре се случи, че Ванеса нямаше урок по пиано специално този ден. Програмата ѝ беше изтеглена за следващия (неделя), когато тя освен всичко останало, щеше да има изпълнение и в катедралата на големия орган. Така съботните занимания тази седмица преминаха в неделния ден. Това добре – но понеже службата и църковните ритуали започват още в 08:30 (там обикновено не признават поспаланковците...), учителката искаше Ванеса да бъде при нея не по-късно от 07:50. В това време преди официалната церемония трябваше да се свири тиха катедрална музика, малко упражнения да се правят и да се дадат последните напътствия за основното представление по време на самата служба. Този факт остро наложи нашето ранно ставане (06:30) и почти незабавното ни потегляне по 100-километровото шосе до мястото. Оставихме Рон да си доспива в къщи и само да затвори вратата след себе си, когато си тръгне към тях.

Пристигнахме със завидна точност и акуратност - Даниела продължи да спи в колата на паркинга пред черквата, аз през това време се помотах малко вътре и като им започна службата, излязох да тъпча асфалта наоколо - нали и слабея в същото време, та всяко движение и малко мръдване до където и да е било ми е от съществена полза; с тази разлика, че последните (движенията визирам…) въобще не ми се отразяват на иначе общата заоблена фигура, която имам по рождение. Ванеса направи едно прекрасно представяне и обра овациите на всички Божии чеда и Христови поклонници. Аз успях съвсем случайно да чуя едно нейно изпълнение, като точно по това време мислех, че всъщност учителката ѝ свири някоя от нейните пиеси; изобщо не допуснах, че това можеше да бъде “нашата” свирня. После вече се разбра, че действително тя е свирила много хубаво и получи моралната подкрепа и поздравления от най-главния пастор.

След като привършихме с богослуженията и свързаните с тях ритуали, тръгнахме към Ваня и Бранко. Те още преди няколко дни ни бяха поканили на обедно-следобедно градинско увеселение, заедно с много други наши съотечественици. Спряхме в един дюкян да купим бира и на излизане гледам предната дясна гума на Фолксвагена цялата потънала в нещо бяло от вътрешната си страна. Викам си: “Къде ли скочих в някоя локва с боя по пътя, та така зловещо и безцеремонно осрах колата на сладкото ми Даниелче?” А пък и нали недовиждам особено на близко, та ми трябваше баят да се взирам и да залягам по земята, докато с огорчение да открия, че това бялото всъщност не било никаква боя, ами най-обикновени конци - от онез дебелите, дето правят основата на гумите с тях. Изправиха ми се косите като си помислих как хвърчахме по магистралата с таз отрита на галош гума! Аз добре знаех, че предните гуми са вече за смяна, но пък и не предполагах, че толкова бързо ще се изядат - особено едната. Придвижихме се криво-ляво до Бранкови и тържеството започна.

От там извикахме “Пътна помощ” и докато ние си пихме бирите и разтягахме локумите с останалите, момчето долу смени колелото с резервното, чиято гума беше чисто нова; оригиналната още от Западна Германия (глупости приказвам – нали откакто се обединиха двете Германии, от тогава всичкото им западно качество си еба мамата и се приравни към източното, ама нейсе – те тепърва имат да си скубят косите за този им безразсъден политически акт). Веднага направих схемата в главата си, как купувам само още една нова гума да я наеша с тази и как що-годе годната става вече резервна и като такава влиза в багажника. Духовете се поуспокоиха, черпенето ни продължи до тъмно и към 19:00 си тръгнахме от гостито - естествено последни, защото отидохме първи. С тези хора изкарахме много весело, на който форум се видяхме с повечето от приятелите и разни други наши общи познати.

Седмицата започна вчера, привидно уж съвсем спокойно, но денят като ден беше нещо ужасно и добре че свърши набързо, без да се дават излишни жертви, загуби на личен състав и материално имущество. Какво всъщност става? - първо по най-светкавичен начин закарвам с моята кола Ванеса на училището и още по-светкавично се връщам в 08:30 за срещата ми с Даниела (и шибаната ѝ кола…) пред сервиза за гуми. Обяснявам на човека какво точно трябва да се направи и последният дава вид, че уж всичко разбира; освен новата гума поръчвам и центровка на всичките колелета (регулировка на геометрията им) – щом толкоз бързо се смляха гумите, значи има нещо разбъзикано из щангите и носачите по предницата. Отивам спокоен на работа и оставям Даниелчето да си убива времето из съседните магазини, докато онези ѝ се обадят, че колата е готова - да си я прибира и да върви подир където ще с нея. По някое време обаче тя ми се обажда вече от нас, че всичко било наред с возилото и даже толкова повече наред, че дори майсторите до това време са пристигнали у дома и в момента монтирали горните плотове на шкафовете в баните. Веднага ми прещрака в кратуната, че специално в малката баня допускането на грешка при монтажа е гарантирано 100%, ако аз не съм там на място и не им вися на главите, че да им казвам какво и как да го правят. Още докато разглобявахме дъските с Рон, имахме съмнения относно крайното оформление на шкафа и за гарантиране на качеството, необходимо беше да се дадат известни инструкции и мъдри направления на монтажниците. Добре че се обади Даниела, та подаде телефона на единият от тях и аз успях да предам напътствията си – разбрано; всичко е ясно и всичко е точно. Заравям се обратно в моите си неща на работа – писъмца, частпромец, лични задачки и т.н. поради слабия коефициент на служебно натоварване.

По едно време Даниелата пак ми звъни, не възторжено и никак не бодро: плотът в голямата баня, дето го избирахме уж да е синкав на цвят, сега ѝ се виждал че не бил видите ли синкав, ами малко зеленичкав; демек, зеленеел се нещо, вместо да ѝ синее пред очите. При изричането на тези нейни убийствени слова, аз от своята позиция и намиращ се откъм отсамната страна на жицата, също започнах да променям оцветеността на лицето си и от червено в единия му край, боята ми взе да клони към лилаво, преминавайки през всичките възможни цветове на дъгата. Ако бях останал на работа до 17:00 със сигурност щях да получа и сърдечен удар – тласнат от единственото желание да спася собственото си здраве и благополучие, излизам по тревога от офиса, скачам с двата крака в колата и за отрицателно време пристигам у нас; да видят аджеба, лично моите очи какво точно се случва с тез шибани шкафчета.

Естествено, зеленикавият оттенък в очите на Даниела си беше чисто небесно и лазурно синкав в моите и след като взаимно и смирено си препоръчахме очен преглед за далтонизъм, аз реших да се връщам на работа – вече доволно удовлетворен като след успешен сексуален акт. Минах набързо да видя и другата баня, малката – там е отделението на Ванеса и също имаше по-особени изисквания по монтажа на допълнителните аксесоари и елементи. Самата мивка е в малко по-нетрадиционна форма и шурнавът за топлата и студената вода излиза направо от плота, а не е закачен на фаянсовото корито. Като поглеждам обаче аз цялостното разположение, установявам, че мивката е завъртяна точно наопаки, а дупката за батерията вече е пробита в гранита и съвсем не изглежда да си е на мястото, където аз мислех, че трябваше да бъде. Косата ми тутакси позеленява и добива цветовете и нюансите на плочата; мáни ме мен – чувствам, че си получавам и инфаркта вече! Реших, че ще се обаждам на човека, с който правихме шаблоните - да видим как сме го мислили и въобще какво ще правим от тук нататък, защото всичкото ми се виждаше сбъркано. Съвсем закономерно, Даниелчето изяде калая и отнесе крамолата - не че ми беше с нещо виновна завалийката, но просто за момента нямаше кой друг да поеме буферното налягане и да ми бъде насреща точно в този случай.

Изхвръквам разярен навън, с благородната цел да се връщам на работа и да започвам въртенето на телефоните. Викам си: чакай да видя поне какво са направили с гумите онези шашкъни в сервиза. И като поглеждам към колата на Даниела, тутакси ми се завива свят и ми се явяват черните кръгове пред очите. Значи съвсем правилно е да не разрешават на всеки индивид да носи пищов в задния джоб на гащите си, защото гробищата щяха да са пълни все с невинни жертви. Аз беснея отвън на площадката и събирам съседите в кръг, а наш’та се смее отстрани и хич не ѝ пука на черупката в какво състояние се намирам – тя нали всяко нещо го посреща със смях и като че ли всичко ѝ е на шега. Докато на мен в същото време ми се реве и ми иде да утрепя някой – ама бавно и мъчително, да го гледам как се мъчи. Спеших я пак да тръгва с мен, че да се връщаме в сервиза и да се разправяме за гумите пък.

Като отидохме там, хората веднага си признаха грешката и оправиха работата само за 10 минути. А какво беше станало всъщност? - ще се заинтригува любопитният читател. Ами ето какво: турили те умниците новата гума, дето са ми я продали, като махнали съдраната и я сложили на мястото ѝ (логично, ще си рече някой). Само че вместо да прехвърлят оригиналната резервна гума на свободното колело (както ги помолих аз), онези пак го пъхнали в багажника и оставили старата, която е почти на същото дередже, само дето платът ѝ не се беше подал още. Понеже резервното колело идва с обикновена ламаринена джанта, просто гумата трябваше да се извади от него и да се прехвърли на официалната, която е направена от някаква алуминиева сплав и отстрани колата изглежда много шик. По принцип напоследък, за реализиране на някакви икономии от автомобилните заводи, возилата им излизат само с по 4 такива лети джанти, а резервното колело може да бъде какво да е – то нали служи само временно, колкото в случай на авария да те дотътрузи поне до първия сервиз. Та, след приключването и на тази драма, връщам се обратно на работа и него ден нарочно стоях до по-късно, за да ми минат ядовете, че като се прибера барем да няма жертви по двора. Вечерта пък едни приятели минаха през къщи да се видим, че си правихме гювечета, гощавахме се, черпихме се и за слава на Бога този ден се размина само с изброените вече временни и частични сътресения, но пък без даване на свидни човешки жертви.

Разбира се, домашната сага продължи и след като се върнах на работа полужив. Мина се, какво се не мина време – Даниела пак ми звъни по тревога: сега пък, с кьоравите си очи наш’та видяла някаква пукнатина в единия ъгъл на гранитния плот! На мен налягането по тръбите продължава да ми се покачва, като в същото време вече бях алармирал майсторите за всичките възможни кусури, които забелязах. Остана уговорката, да се доразберем на следващия ден какво ще правим, онези да потърсят шаблона и да сравним действителността с предварителните ни мисли и идеи. Така аз стоически изседях останалите часове на работния ден в очакване на някакви резултати…

Прибрах се и тъкмо се преобличам за редовната ми разходка около квартала, идат майсторите дето са монтирали днес плотовете – изпратили ги от завода по спешност. Гледахме, въртяхме се, сукахме – всичкото си е баш както трябва. Налагахме пак шаблона – заспа отгоре до милиметъра. Е, дупката за крана е пробита малко по-навътре, отколкото аз си я представях, но пък това въобще не е фатално и трагично – въпреки, че в известен смисъл се явява като компромис от моя страна (за кой ли път вече...); пукнатината всъщност не било нищо такова, ами уж някаква микроскопична вътрешна пора в материала, която се е отворила след шлифоването на горната му лицева страна. Приехме и това обяснение със скрито недоволство и отметнахме обекта като готов, а случаят около всичко това приключен и дори забравен...

И тук с пълна сила влезе правилото за “първия” и “втория” път, за примиренческата поговорка “кусурлия-хаирлия” и за разочарованието, след като ти се е искало всичко да бъде “идеално”, а пък то не се е получило според очакванията. Защото все пак и масрафът отсече $990 само за самите гранитни плотове; крановете ги изписвах от Интернетния търг и са съответно по $90 и $185; мивките също – добре че ги намерихме намалени и едната я взехме за около $50, а другата за банята на Ванеса ни стъпи $75. От там насетне свалих всички лицеви плоскости на шкафовете – вратичките и предните панели на чекмеджетата. Тях също ще ни ги изработят нови, от модерния и влязъл напоследък в употреба материал, но срещу скромната сума от други $380. Та, като нанадиш всичките изброени до тук разходи, плюс черпнята на Рон и ангажирането му (щото и там си е баят масраф...), разните дребни водопроводни части и други знайни и незнайни дреболии, когато удариш калема отдолу това резултира в една сравнително внушителна цифра, която пък си е баят вид финансово препятствие за нас (след като и заплата не получавам от средата на Август до момента на набиране на настоящата ми статийка). Отделно от тази тъжна статистика, хиените от Данъчния отдел си искат техния пай в размер на $8500 с краен срок утре. Аз пиша всичко това не за да се оплаквам, а да предам своята поредна полезна информация на любезния читател, макар поднесена небрежно под формата на един нагледен и съвсем реален, закономерен пример. Даниела работи и от време на време покрива с извънредните си смени някой и друг финансов трап (забележете, че тук дори не споменавам понятието “дупка” – говорим за ями, ровове, изкопи и дори пропасти, в които с цели цистерни и самосвали да се изсипват парични средства, пак само едвам ще им се покрива дъното...). Сега в края на месеца очаквам да ми платят - сигурно ще е отново малко като сума, но все е кяр някакъв. Така ще я караме, докато производството на машини не поеме по-сериозния си ход и не стане малко по-масово от единични прототипни бройки. Дълбоко в себе си аз лично се надявам, че в тази фирма има перспектива и за сега ще си налягам парцалите тук, пък каквото има да става, ще го видим впоследствие...

След малко ще сядаме на кратка седянка по случай Димитровден, да поменем праха на нашия дядо Митко и въобще за здраве и добра сполука на всички. Задочно изпращаме най-добрите си пожелания на чичо Цоко - макар и с голямо закъснение, предайте му че не сме забравили никой. Така както бате Бебо и другите наши роднини. Преди малко пратих няколко поздравителни реда и до Митко Пенджерков – за жалост с него най-малко се видяхме този път като бяхме в България. Дано занапред да имаме и друга възможност за срещи, че с него сме си дружки от невръстни дечица, а пък какви големи магарета станахме напоследък...

02.11.2010 – Ето ни вече нагазили в новия месец. Този да мине плюс още един и пак ще отхвърлим една цяла година зад гърбовете си. Аз продължавам да водя този своеобразен дневник, с всичко което се случва около нас. През последните няколко седмици, че и месеци обстановката на работа е много тиха и спокойна, което пък в същото време е признак за сериозно безпокойство. Не знам до кога ще цари това безветрие и тишина, но ако продължава все така да няма и заплати, ще бъда принуден да потърся друго препитание. Естествено това ще бъде с огромно нежелание от моя страна, но ако нещата вървят в тези грешни посоки, единственото ми спасение ще се окаже бягството. Иначе всичко е много добре тук, с неправенето на нищо, с писането на писма напоследък почти по цял ден и активизирането на разни други свободни занимания в работно време, но пък и това далеч не е нормалния начин за заработване на хлябът наш насъщен. Дори малко тайничко от всички и съвсем инкогнито, аз започнах да си изпращам резюмето в отговор на разни заинтересовани от моите технически умения и познания агенции, но за сега всичко е замръзнало в изчаквателна позиция – и от двете страни на барикадата.

Докато трае това безхаберие тук на работа, ще продължа активно и самоотвержено да се занимавам с всичко, което вече съм започнал и зависи от мен, но пък и без пари също не може да се живее. Ей го, нá – онзи ден платих цяла мешка пари под формата на данъци и такси, а за същото тримесечие съм заработил едва по-малко от една фуражка. След други три месеца – нова мешка трябва да им нарина; и така 4 пъти в годината. Онези шибаняци от Данъчното хич не се интересуват колко и дали съм изкарал към сегашната дата – те ме таксуват все още върху ланшния доход и предполагайки, че последният ще е горе-долу същия и тази година, та на тази база вземат каквото и колкото си искат. Е, в края на финансовата година тези пари се връщат (или поне част от тях), но проблемът тук е, че средствата трябва да се отделят сега, когато самият нямам достатъчни доходи. Аз продължавам наивно да се надявам, че нещата ще се оправят и колелетата ще се завъртят в желаната от всички посока. А пък така добре да се чувствам тук, как само си разбирам от работата и как взаимно се тачим с шефовете! – служба, каквато подобна вероятно никога повече няма да намеря и да имам...

Гледам, че точно преди седмица съм писал за последно, което не е чак толкова зле: няколкодневните събития ги помня до известна степен, но като се натрупат повече и особено ако не пиша 1-2 седмици – тогава хептен му се изпуска края. Миналата седмица с помощта на новите ни приятели поминахме по-лесно и неусетно. Казвам с тяхна помощ, защото те често ни гостуват – уж на път за тях, пък вземат че се отбият и през нас. Турим каквото дал Господ на паралията в механата, сръбнем по някоя чашка винце и като разтегнем лакърдиите, тя вечерта се утрепала. Ванеса учи и пише в нейната стая, после идва да свири на органа, след което на пианото. Леличката ни е голям стимул и морална подкрепа, защото самата тя е изключително амбициозен човек, много учи, чете, образова се и по този начин доста положително влияе за разсейването на разни мързелчета, дето витаят на талази из къщата. От своя страна тя кара трето висше образование – възхищавам ѝ се на упоритостта и амбициите, независимо че аз самият изобщо не съм такъв; високо ценя тези положителни качества у другите обаче.

В петък вечерта ние пък ходихме у тях за изравняване на първенството. Те живеят на 8 км от нас и аз като скочих в маратонките, за час и четвърт бях пред тях. С моя човек веднага се пльоснахме в басейна, след което си направихме една гореща сауна - чувствах се прекрасно, дори кух отвътре и олекотен. Каквото отслабнах обаче се възстанови отпослето, защото моабетът ни продължи до 03:00 сутринта, със съответните подхапвания и подпийвания. Ванеса отдавна спеше у тях на дивана, а ние пак се прибрахме по никое време.

На другата сутрин трябваше да стана рано, че имахме урок по музика от 08:30. Тъкмо това свърши след час и половина – ето го и Рон пристига на вратата; бяхме се разбрали да свързваме чешми, мивки, сифони и кранове. Хайде, започваме с него да сновем нагоре-надолу, тичахме пак до магазина за още водопроводни части; сифонът, който купихме там се оказа голям за мивката. Естествено, връщай се обратно в магазина, разправии по касите за подмяната и т.н. – в крайна сметка пак всичко стана перфектно, но пък да не би да си помислите, че е било отведнъж; нищо подобно...

В същото време и суматоха дойдоха едни хора да гледат колата на Даниела – нали е обявена за продан. Тя пък (Дани, де – не колата…) точно в този момент отиде да купува пици за обяд и я нямаше с превозното средство. Клиентите стоят отвън и нервничат; аз се притеснявам, че Рон ме чака вътре на мивките – въобще, отново бях изправен пред разни негативни ситуации и разчекнат на кръст. По някое време и Неничко се обади, че ще дойде вечерта у нас да се видим – това прекрасно, обаче аз бях изнемощял и вече едвам гледах. Хубавото беше, че в крайна сметка успяхме да приключим всичко по бани и мивки, защото тези процедури, предполагам вече се досещате са свързани и със спиране на водата. От там мивката в кухнята тутакси замира и процесът спира – в обоза пада бомба все едно! Аз некъпан ходех по няколко дни, небръснат - две седмици, но гладен никога не съм стоял, заради някаква си “бомба в казана...” С пикаенето по двора също не съм имал проблеми, но пък виж – срането в пластмасовата кофа, затворен на тъмно и влажно в бараката направо ме довърши; та ни можеш гъза си да подмиеш като хората, ни комфорт, ни нищо – нек’ъф ужас, нек’ъф ад! Та след като се ликвидираха каналджийските и гиризчиски манипулации, животът бавно се възвърна отново и сега единственото, което чакаме са вратичките и чекмеджетата на шкафовете. И с тях ще имам една последна офанзива по монтирането им (включая панти, дръжки, окачване, напасване и т.н.), след което пък ще продължа с боядисването на нашата баня. Онази другата я мазахме преди година и е в сравнително добър вид, но нашата отдавна имаше нужда от малко освежаване. За по-нататък не смея да мисля и да кроя планове, това са само очертанията за близкото бъдеще – за далечното има кой да мисли (онзи от горе, нали всичко е в Божиите ръце)...

Вечерта седнахме отвън, приятелите ни също дойдоха – тъкмо се запознаха и с Нени, та взаимно много се харесаха. Не сме стояли този път до късно обаче, защото всички бяхме малко изморени и рано-рано разтурихме вечеринката. А пък и Даниела щеше да ходи на работа на другия ден – независимо, че бе неделя и по принцип тогава почива, сега тя гледа да не изпуска никакви дежурства поради факта, че аз не нося пари за попълване на домашната хазна.

В неделя станахме сравнително рано. Пържих филии на дечурлигата и в 09:30 всички излязохме. Нени си замина у тях, че имаше разни негови неща да върши, а ние с Ванеса трябваше да отиваме на друго тържество. Детската им танцувална трупа имаше представление в един парк на Бризбън, та ръководителката им искаше децата по-рано за последни репетиции и уточняване на стъпките. Там изкарахме докъм ранния следобед и се прибрахме – тъкмо Даниела се връщаше от работа. После всеки се зае с индивидуалните си занимания и чак вечерта се събрахме отново на трапезата. Ванеса свири и си учи уроците, Даниела подряма малко след работния ден, а аз в механата се отдадох изцяло на своето свободно творчество и писателство. Така свърши седмицата и почивните ѝ дни.

От вчера, както вече забелязахте сме и в новия месец. Разбрах, че в България вече е паднал първият сняг; даже и в Габрово имало малко. Абе било, каквото било – зимата вече ви чука на прага, няма ‘лабаво. При нас все още времето е приятно, слънчево, но и често вали дъжд напоследък. Онзи ден обявиха официално, че след падналия порой над определени части от страната и по-специално около язовирите и водохранилищата, 7-годишната суша вече е преборена и победена. Всички водоеми са пълни до горе – за момента дори водата им хвърчи през преливниците и само допълва океана, без да може да се използва за нищо друго по-полезно, защото просто не могат да я уловят. Именно поради тези причини преди 2-3 години започнаха надстрояването по язовирната стена, с чиято вода се захранва цялото наше село. Проектът беше да вдигнат още 15 м над съществуващото в момента ниво, та в случай на такива проливни дъждове да запазят водата в язовира, вместо да се изтича свободно през преливника към морето. Не ми е известно до къде стигна това инженерно съоръжение - надявам се да са към края вече. Разправят даже, че се очаквало доста мокро и влажно лято. Каквото е – на нас всякак ни харесва тук; дори и сняг да нахвърля до пояс, и на него ще му се радваме като децата от детската градина...

В близък аспект, плановете са да бъдем на рожден ден в събота следобед на едно наше детенце. Дядо му пристига днес или утре – това е същият човек от Перник, по който преди време ви бях изпратил нещо и той ви го препрати като се върна в България. Та с радост и очакване ще направим нова среща с него, защото той е много сърдечен и приятен джентълмен. Баща е на наша близка тук, която в края на Ноември също щяла да си ходи до България да оправя на малките паспортите, но не съм говорил с нея все още дали ще има възможност да вземе нещо със себе си. Тези дни ще разбера и ще действам според случая – ако може тя да занесе тази пратка, няма да е лошо. В противен случай ще се уповаваме на пощите – аз откъм австралийската страна не се притеснявам; тревожи ме обаче положението оттатък в Родината, защото там все още изчезват писма, пратки, документи и други подобни. Не мога да рискувам да дам $20 за марка, а пък при вас да се получи само едно голо “много здраве” и то пратено по телефона...

В неделя след рождения ден ще ходим и на българско училище; стягаме се също и за Архангелов ден, но още нямаме ясна представа как, къде и с кого ще протече големият семеен празник. Той се пада в понеделник, вероятно следващите почивни дни ще бъде и самият гуляй по този повод. Нека да наближи, че тогаз ще го мислим...

Заради самата статистика и хроника, отбелязвам че вашето колетче се е получило вчера. Дори снощи си мислехме да ви се обаждаме по телефона и да благодарим за подаръците, които сте ни изпратили, но понеже аз привечер започнах едни много сериозни оздравителни процедури, това не стана възможно. От онзи ден насам ме дави една хрема с някакви гадни кашлици, та чак сополите ми течаха по пода – направо бях развалина. Че като извадих аз джезвето снощи, че като си направих едни дълбоки инхалации над врящата спиртна течност - със сгорената му захар, с малко ябълка за аромат - по всички тертипи. Че като се подложих и на една вътрешна обмазка с дълбока алкохолна разтривка; кисело мезе и греяна ракия – след две джезвета от предписания противоастматичен сироп, да видиш тази сутрин как ми няма нищо. Кукуряк съм и чисто нов, сякаш току що изваден от нафталина! Излекувах се напълно и без остатък – няма хреми, няма кашлици, няма храчки и сополи (да се бях сетил за тази рецепта на лечебната отвара, още онзи ден щях да се третирам профилактично – а пък аз всяка вечер карам по съкратената процедура, без да грея ракията и ето до къде се докарах). Довечера обаче ще звъннем един телефон да се чуем, че е срамота. Аз уж всяка вечер щях да ви се обаждам, но все нещо става и се увъртаме де с едно, де с друго и то не остава време за телефонни разговори. По план-график ще варим боб и най-вероятно ще се съберем у нас с някои наши бойни другари, за да освободим тенджерата – нали е сряда, трябва нещо постно да се яде...

10.11.2010 – Започнах вече много сериозно да се притеснявам, че това писмо се забави неоправдано дълго. Като гледам вече и коя дата е, правя сметка, че то ще е и заключителното за тази година – аз когато и да го изпратя от сега нататък, то ще пристигне малко преди Коледа при вас, а пък да почвам друго и да го изпращам през този период от време ще бъде просто безпредметно. Ето защо ще гледам да събера максимално количество информация за последните няколко листа на настоящето писмо, след което му залепям марката и го засилвам по въздуха към вас. Дори вече не се тревожа дали ще го получите или не – е, ще бъда малко разочарован ако се загуби, но пък няма и да е чак такава трагедия, както се случваше с предишни мои пратки от миналото. Към тези спомени ме върнаха старите писма, които аз сега така старателно подреждам и редактирам, след като ги получа в “суров” вид от машинописката. Като чета какви трепети е имало за всяка малка пратчица, която с толкова голяма любов сме гледали да ви изпратим от края на света, а пък с колко много болка сме научавали, че последната се е загубила и не е стигнала до вас; колко снимки сме правили и изпращали, а гледам че сериозни количества от тях изобщо не са били получавани. Това е един много, много тъжен факт, като се има предвид от къде чак потегля всичко и с каква синовна обич е било подготвяно всяко отделно пакетче. Сега обаче нещата са други – всичко, което изпращаме го имам под формата на електронни формати и копия в компютрите. И снимки, и писма, и филми – единствената загуба ще бъдат покрай пощенските разходи, но те са чисто материални и въобще не съдържат в себе си някаква емоционална или друга подобна морална и сантиментална стойност. А иначе в размирните 1993-1994 доста от кореспонденцията ми е с празни полета именно поради изчезването на тези пратки. Аз обаче и пред това няма да се спра, защото по спомени и дати (отново плод на феноменалната ми памет...), успях донякъде да възстановя липсващите до тук писма и запълних празнините им с фактологичен материал, който макар и не съвсем автентичен и писан през този период от време, носи в себе си заряд от 100%-та достоверност на случките и събитията; със завидна точност дори, бих добавил. Сигурен съм, че загубените писма ще да са били по-подробни и по-обширни, но пък един път попаднали в небитието, остава да се разчита само на това, което е останало и оцеляло в годините. Всъщност от горните редове става и ясно, с какво най-много и най-упорито съм се занимавал в последно време – намирам тази дейност за много интересна, без да съм все още наясно каква ще бъде съдбата на всичко това. Нека да го подредя първо, пък тогава ще умувам какво да правя...

Около нас напоследък е бедно откъм новини. Основните ми кахъри се въртят около тази наша шибана компания, която продължава да не изплаща заплати поради финансовите си проблеми. Аз от своя страна пък продължавам да съм прекален оптимист и отчаяно да вярвам, че нещата един ден ще се оправят. В същото време не съм се и презорил да рече човек кой знае колко много – само като знам по разните други места какво чепато дърво съм ял. Така че то едното е винаги за сметка на другото, но пък с тенденцията уж да се подобри. Търпелив съм и деликатно изчаквам по-добрите времена, защото където и да отида на някое ново работно място, аз там пак започвам от “сричането”; докато тук вече “пея”, говоря и думата ми се чува, ако разбирате какво имам предвид с последното изказване.

Миналата събота след урока на Ванеса по музика (то беше и Задушница тогава...), Даниела опече една питка да раздадем и заминахме на детски рожден ден. Децата вилняха покрай нас, а ние не мръднахме от столовете край басейна. Там беше разположена и софрата, на която премина целия следобед, че и вечерта. На другия ден бяхме канени да уважим откриването на новата клиника на нашия приятел Доктора, обаче на това тържество бяхме само дваминката с моя аркадаш. През това време неговата булка учеше най-усилено за изпита си в понеделник, докато моята Даниела нещо настина предната вечер и я хвана някаква хрема, та и двете не можаха да вземат участие в тържеството. Независимо от всичко имаше доста хора и всичко мина, както е по книга: първо свещеникът освети сградата, кабинетите, поръси насъбралото се множество от потенциални “клиенти” на здравното заведение (вече под формата на пациенти…) и даде ход за разливането на шампанското и хищническото разграбване на другите мезета. За два часа мероприятието приключи.

От там аз и Ванеса заминахме на българското училище. Понеже беше доста по-рано от започването на часовете, имаше време да прескочим до моите виетнамски касапи за малко мръвка. Взех по един свински врат и по две кила кайма да си ги поделим с наши близки, след което отидохме на училището и танците. Прибрахме се към 18:00 и Ванеса се залови за клавишите - аз тъкмо докато се изкъпя и моят приятел дойде да си прибере мръвката. Поприказвахме си малко, пихме по някоя бира и с това приключихме денят.

Навръх Архангел Михаил получих множество обаждания с поздрави за именния ми ден, а вечерта си спретнахме малка и скромна софра само с едно приятелско семейство. Ванеса беше на някакви годишни награждавания в училището, та я закарах в 18:30, а пък после в 21:30 Даниела ходи да я прибере. Беше хубаво и ние да присъстваме на този форум, обаче поради самия ден и гостите които чакахме, ние не сме ходили. Ванеса пак я наградили за нещо – дали ѝ чек за $30, с които да си купи книжки или нещо полезно. Тя обаче като си дойде установи, че по пътя го е загубила. Че рев, че сълзи, че сърдитни – ама тъкмо да се научи как се пазят вещите и защо човек трябва да внимава за всичко. Вчера пък каза, че чекът се намерил в училището, но сега го била забравила в класната стая – абе такъв разсеян блеон като нея не съм виждал аз; по нищо не прилича на мен и доста ще има да ѝ се стъжнява занапред животецът, ако не се стресне малко и овреме да се оправи...

Неничко беше на един остров за няколко дни - те там често ходят с бандата. От вчера той пак е на работа, но не сме се чували след като се е прибрал. Даже съвсем случайно на Архангелов ден той ми се обади от острова през Интернета. Седнал в някакво кафене, от където си драснахме по няколко реда. Той много-много не е наясно с датите на именните дни в българския православен календар, но независимо от това ми честити моя. Ако не му бях казал, сам нямаше да се сети – англоезичниците нали нямат такива празници, та и на него не са му познати. Въпреки, че ние всяка година за Никулден му правим подаръци или устройваме разни празненства в негова чест (и заради дядо Нени, разбира се), водим го някъде и постоянно му говорим за всички именници в рода ни, той обаче просто нехае и сякаш нарочно не иска да знае (да, познахте – дразня се, при това много, но пък се чувствам и напълно безсилен да се противопоставя на подобен овнешки инат от негова страна).

19.11.2010 – Днес е петък – ден за размисъл и равносметка на изтеклата вече седмица, обобщаване на минали събития и факти, както и планиране на дейностите за следващите дни. Аз смених в последно време “студиото” и вместо от работното си място, този път включването ми е от домашния “офис” в механата. Тази промяна се наложи всъщност още миналия петък, когато бях учтиво помолен да си дам няколко седмици неплатена отпуска. То не че до сега са ми плащали де, ама такава му е думата според Кодекса на труда. Финансовите проблеми във фирмата продължават да се задълбочават и надеждите ни за оцеляване с всеки изминат ден отъняват до неузнаваемост. Какво имам предвид: ами първо липсата на поръчки за тези машини, които създаваме и произвеждаме е може би основният фактор, играещ отрицателната роля в тази епична драма. Уж има дългосрочни споразумения, спогодби и договори за доставката на 40 такива съоръжения, но черно на бяло до сега и облечени в метал до сега съм видял едва две – първото е нещо като прототип, което беше купено за изследователска дейност от местния Технически Университет, а втората установка замина за Индия, където трябва тепърва да доказва своите качества. За тази цел двама делегати от екипа ни са командировани да заминат нататък и утре излитат за период от две седмици. Надеждите са, че щом се върнат от земята на “свещените крави” с няколко поръчки, веднъж след като машината покаже и докаже свойствата си, аз автоматично се връщам на работа и започваме конструирането на следващата генерация от същата поредица и семейство екипировка. Очаква се с поставянето на поръчка за еди-колко си машини, съответният клиент да предплати половината, ако не и цялата сума за изделието, което възлиза на ¼ милион долара. С тези средства, предварително и безвъзмездно дадени, се очаква да излезем от батака, да се изплатят дължимите заплати и да се започне производството на съответната бройка, съгласно договорния документ на поръчката. Всичкото това обаче на мен ми се струва много “афиф” и бош-лаф, защото аз обичам да виждам реалните неща, а не да пресмятам цифри само в бъдеще неопределено време и да строя пясъчни кули на разпадащи се замъци. Със сигурност това може и някога да стане, но до кога пък аз ще мога да ги чакам така, в безпаричност? - там именно е разковничето на проблема. Опасявам се, че ние вече започваме съвсем тенденциозно да затъваме във финансов аспект , защото хем изплащаме заеми, хем лихви им се начисляват, хем и онези от Данъчното си искат своето, без да ги е еня дали аз съм заработил някакви средства – те ме бръснат по миналогодишните доходи, смятайки че ако не са същите, то те са поне подобни. А пък те не само че не си приличат, ами и напълно отсъстват (доходите имам предвид...), но “проблемът на давещият се си остава проблем на самия давещ се”... Това са в общи линии ситуациите около моята работна ангажираност през последните месеци, седмици и в частност дни. Единствено близкото бъдеще ще покаже какъв ще бъде изходът от ситуацията, а завръщането на тези хора от Индия ще внесе малко повече яснота по въпроса.

Както вече споменах някъде по-горе, от своя страна веднага започнах търсенето на друго решение и разпратих няколко молби за работа тук и там. Чакам отговори от няколко места, но и непрекъснато кандидатствам за други – магарето си в калта аз няма да оставя и колкото да ми е мъчно, криво и да милея за тази компания, моите лични интереси стоят над всичко останало и ако някъде ме повикат, макар и с огромна неохота, ще се наложи да отида там, където положението ми ще е по-сигурно. Ако ми бяха плащали поне редовно до сега, щях да поема риска и да изчакам няколко седмици, че и месец докато се избистрят неяснотите. Обаче моите шефове вече ми дължат доста мангизи под формата на неизплатени заплати – просто не мога да си позволя лукса да ги чакам повече. Това са ми основните терзания напоследък...

Аз пак започнах малко отзад напред словоизлиянията си, но сметнах че това за сега е най-крупното и значимо събитие, за това му и отделих толкова много място. Всичко останало разбира се, е следствия и последици от него, а ние гледаме как най-разумно и безболезнено да се нагаждаме според създалата се конкретна обстановка на тотален банкрут. Последният обаче с нищо не ни попречи да си изкараме празниците по Архангелов ден – с много хора, на няколко пъти и в няколко дни. Миналата събота гости ни бяха Бранко и Ваня, другия Бранко и Мариана (от Русе), Доктор Жоро с жена си, Янко и Валя с малкия корнишон, който само вика “мама” и от полата ѝ не се отделя. Чакахме Игор и Дарина, но той имал някакъв служебен ангажимент от рода на т.нар. “тийм билдинг”, поради което се обадиха, че не могат да дойдат (между другото чувам, че това понятие е станало популярно дори и в България вече, докато по наше време то беше по-познато като сплотяване на колектива; сплотявахме се в ресторанти и кръчми, по хижи и селски вили, по време на служебни командировки, та дори и през обедните ни почивки – после кой коя колежка беше сплотил през нощта не ставаше твърде ясно, но пък винаги след такива съвместни “екскурзии” се завръщахме в колектива много силно “сплотени”, макар и с частично гузна съвест...). Така решихме този път – да бъдем по-малко хора и да избегнем бандата малки разбойници и хуни, след които винаги имаме по нещо счупено или повредено. Колчем мина покрай тонколоните в хола и злият ми поглед се спира върху фуниите на големите говорители – някое малко зверче си е завирало мръсните пръстчета там и си е играло с мембраната да види какво ще стане, ама като не знам коя малка гад го е направила, та не мога да хвърлям вината по никого. Те всички се изредиха от там, но за последно малкият Дани на Миленчо го спипах точно на мига – съвсем навреме, защото тоя дребосък имаше намерения да ми издърмуши цялата тонколона. Пишките ще им изкъсам, малки хайвани недни, дето се врат дето не им е работа, ама тя се свършила вече... Та, бяхме си и ние достатъчни – Даниела пак прави торта “Гараш” и стана голяма специалистка вече, докато другата жена ѝ отне призовата титла с производството си на баници. Но така е добре – нека има правилно разпределение на труда: едната да поема тортите, другата с баниците да се занимава, а пък ние има да се чудим с моя авер що са ни големи тумбаците и защо не ни стават гащите. И той завалията, е “добре сложен” и си тежи на мястото като мен, да е жив и здрав...

След празненството, което приключи посред нощ в 01:30, на другия ден (неделя) аз трябваше да водя Ванеса на репетиции и урок по орган в катедралата. Излязохме в 11:00 и се прибрахме в 17:00, като вечерта пак поканихме гости, та с общи усилия да доядем остатъците от предишната вечер – имаше толкова много храна, че и прасе да гледахмев кочината, пак щеше да хартиса и за нас. Така с тях направихме още една софра за уплътняване на времето.

От следващия ден (понеделник) аз вече си бях в къщи. С Даниела свършихме малко работа по двора – трябваше едни клони и пънове да се нарежат с моторния трион, та тя игра основна роля в държането, докато аз рязах с машината. Денят беше доста горещ и аз намерих прохлада в затоплената вече вода на езерото. Сезонът всъщност го открих още предния ден, когато направих сефтето преди да дойдат гостите. Очакваха се дъждове, които за наше щастие не дойдоха до вчера, с което позволиха доброто и “сухо” провеждане на тържеството. Аз бях опънал големия чадър, но той беше по-скоро нужен да се крием от палещото слънце, вместо от евентуален дъжд.

През останалите дни от седмицата в приятната домашна обстановка се занимавах с най-различни дейности, като дори започнах и събирането на филма от България. Направих и множество дискове, които изпращам – снощи говорих с една наша позната, която тръгва за София на 28 Ноември. Разбрахме се по нея да изпратя този колет, а тя да ви го препрати до Габрово. Ще видим как ще се развият нещата до тогава – може да има още новини до окончателното завършване на писмото.

Наред с тези дискове, изпращам на татко и стария си часовник – онзи ден купих батерия и му го изпращам в изправност и на пълен собствен ход. Понечих да извадя старата да ѝ видя номера, че да купя една за някакви дребни пари. Добре ама тя нали е ситна такава - уж я турих в портмонето, но беше паднала от там и повече не можах да я намеря. Че ходих направо с отворения часовник при часовникар – намериха ми веднага съответната марка и размер, но за $8.50, вместо за $2-$3 колкото са обикновените. Сега тази трябва да върви три години, вместо само една – нали е три пъти по-скъпа, да ѝ се не види макар. Аз за тези пари можех да му купя 4 часовника от онези, дето ги продават на кило... Ама карай – този е хубав, скъп и модерен; има датник (който аз отдавна не ползвам поради недовиждане...), показва и дните от седмицата (които аз също не следя по подобни понятни причини...). Последното е особено необходима “екстра” за пенсионер човек, защото той си мисли, че всеки ден му е неделя и така губи представа за действителността... Смятам, че тази вещ ще бъде използвана по предназначение и ще служи вярно още дълги години. Това мисля, че е същият часовник, на който по време на предишното ни идване в България през 2001, в едно часовникарско ателие срещу Банката (на реда на старата Съдебна палата) му смениха стъклото за 10 лв, защото беше пукнато и така си го носех години наред. Всичките тези факти ги излагам не само като мил спомен: от тях може да се направи заключение, че всъщност часовникът далеч не е нито нов, нито пък модерен, както вметнах по-горе. Освен всичко това, повече от сигурно е че съм го купувал и на старо – аз едва ли щях да дам толкоз пари за един прост часовник, пък бил той и нов. Та мисълта ми беше, че не могат да се очакват и чудеса от машинката – ако издържи живота на батерията, добре ще бъде; спре ли обаче и си е направо за боклука - ние веднага ще пратим друг часовник. Татко само да е жив и със здраве да ги доизносва още дълго, дълго време...

Аз май малко се отплеснах с този ръчен уред за следене и отчитане на времето по часове, минути и секунди, ама нали пък трябва и за нещо да си приказваме – как иначе щяхте да знаете каква му е била историята. На други теми не съм отделял време и средства – исторически обаче става въпроса с тези малки жакчета за зарядното устройство на фотоапарата. Оказа се, че и моят нов “FUJIFILM” работи със същия размер и един ден ходих с него до магазина, че да проверя какво продават там. Такъв специален стандарт няма като отделен артикул – намерих разбира се и същия размер в комплект от няколко други, които вървят като аксесоарни принадлежности към съвсем различен модел заряден токоизправител, но пък цялото нещо струва $17 – голямо, тежко и неудобно за изпращане, а да дам толкова пари само заради единия щекер и така не ми е икономически изгодно. Ще търся други компромисни начини и се надявам до съвсем близко време да сме решили въпроса, макар и не по най-съвършения начин. Както личи от тези редове, започнал съм да събирам и подготвям пратката вече – разпечатал съм и всички стари писма от периода на 1992 и 1993, с които ще си имате четиво за месеци напред, в припомняне на семейната ни история.

А нали злото никога не идвало само, та така стана и в нашия случай – от многобройни изтървания на плочките в кухнята, най-после домашният ни телефон замлъкна завинаги (сякаш си разбил на някоя устатница джуките с юмрук и оная един по един си плюе зъбите по дюшемето). Двамата с Даниела установихме този привидно тъжен факт с особено общо и взаимно задоволство, защото шибаният телефон и без друго си беше евтин боклук и често ни правеше разни въртели. Тъкмо бях почнал да търся нов, че уж да го купя от Интернетния търг за по-евтино. Одумах се и на Янко, да му споделя за загубата и намеренията си. Той обаче имал друг телефон, чисто нов и който те не ползват в къщи – каза, че с радост ще ни го даде безвъзмездно. Е, “възмездието” разбира се ще дойде под формата на една солидна почерпка някоя съботна вечер, но то ще е по-нататък.

Котлоните на готварската печка също отдавна ни играеха разни мръсни пинизи и номерца – ту се включват, ту не щат; манджата или не ври изобщо, или пък така жестоко завира, та чак ще изкипи и ще загори дъното на тенджерата; всичко това само заради ключовете им с вградените в тях би-метални пластинки. Оказаха се нагорели пъпките на контактите, които трябваше с Уоли да отворим и да почистим с пилата за нокти на Даниела. Онази вечер се разправяхме да разглобим всичко, тази сутрин пък го събирахме парче по парче. И там спасихме един солиден масраф, защото като проверих колко струват новите ключове, направо ме заболя сърцето – по $50 е всеки, а на нас ни трябват таман 4. Амчи те около $300 струват новите печки, бре; пиках аз на тез техни ключове! Но нали знаете как стои въпросът с резервните части в отсамната половина на земната топка – всичко е много скъпо и те принуждават да купуваш цяло ново изделие, независимо какво е то, вместо да поправяш и кърпиш старото. Смятам, че вдъхнахме малко нов живот на съществуващите ключове, защото напред с Даниелчето изядохме едни пържени яйца с малко наденица - нали тя днес не работи и само ми се върти из краката да ми се пречка.

Довечера пък ние ще ходим у едни наши приятели – поради това, че вече нямаме домашен телефон, ще ви се обадя от тях. Аз снощи изпратих едно съобщение до мобилния телефон на татко, но той както не го включва да пести тока на батерията, може и хич да не е разбрал даже, че съм го търсил. Надявам се тези дни от Янко да взема другия апарат и да го инсталирам. Утре с моя ортак ще варим ракия – той имал специален казан 50 л, а суровинният ни материал ще бъде едно евтино червено вино, което случайно намерихме с намален ценоразпис и тутакси си купихме по 25 кила на глава. Така утре запрягаме маркучи, казани и ще сме заети с този дестилационен процес. Виното е с 13% алкохолно съдържание и обикновено от 5 л “суровинна заготовка” се получава 1 л хубава винена ракия - взехме го по $10.50 кутията (5 кила); като прибавим газта и водата, която ще похабим, пак излиза $11-$12 за кило ракия, което е много приемлива цена за такъв ценен спиртен продукт. Дано само да не вали дъжд, че от вчера се е нагрочило и ту припръска, ту спре и е сравнително влажно. Не е студено да речеш, но ако ливне някой тукашен порой, това е равносилно на снежна виелица в България, при която покривът на казанджийницата се събаря от тежестта на наветия сняг и затрупва казана така, както ври с кашата – пълен провал на мероприятието, демек.

В общи линии това са всички минали и предстоящи случки. Сега ще се местя на друг обект – продължавам с редакцията на старите писма, с монтажа на филма и с още хиляди други малки, средни и големи домашни дейности; ах, колко е хубаво мъжът да си остане в къщи, да си гледа домакинството и децата, а жената да работи по 12 часа на ден и да изкарва прехраната на семейството...

Много отдавна не сме се чували с наш Миро - дори не ми е и писал, както се е случвало преди. Беше ми изпратил едни снимки, които си правихме заедно в България и от тогава – нищо. По този повод изразих тревогата си в стихотворна форма – куплетите, които съчиних набързо специално за него ги изпратих с Електронната поща, а самите стихове помествам тук, защото иначе нямам как да ги съхраня за бъдните поколения и наследници...

Приятелю ти наш, тъй скъп и винаги желан,

къде изчезна в бездна? – и самият аз не знам...

Дали те лоша болест тежка не налегна,

или от мъка черна по любима не прогледна?...

Защо така мълчиш, духовен братко наш,

защо седиш измъчен кат’ натирен, куц палаш?...

Поспри за малко в своя бяг свещен

и дума-две драсни ми на къде си устремен.

Зер, тревожа се за теб, побратиме добър –

ний дружки сме двамина не само за хатър!

Единствен, братко и любими мой другар,

в таз Земя-Планета ти си като Бóжи дар!

Кажи ми друже и си сподели теглото –

което тежко е, тежи по-леко на седлото.

Кахърите да си излееш връз рамото на свой,

по-харно е от вместо да се правиш на герой...

24.11.2010 – Ето че всичко пак се завъртя с главоломна бързина и трябва по спешност да завърша това писмо, за да мога да го занеса утре на нашата позната, която не тръгвала в неделя късно вечерта както аз си мислех, ами в събота и то много рано сутринта. Тъй като днес е вече сряда, единствената и последна възможност е това да стане утре. Аз дори мислех още довечера да прескоча до Бризбън, обаче не съм готов с разпечатването на листите, както и не съм си довършил още мисълта. Сутринта пък се мотах с други неща и не успях да приключа – все е имало по нещо, с което да се занимавам и поради тези причини отлагах краят на това съчинение. Сега обаче трябва и това да свърша...

Миналият петък ми се обади един агент и каза, че бил уговорил да се явя на интервю за работа в понеделник. Това даде малко по-ведро настроение на почивните дни и в събота двамата с моя приятел сварихме два казана с ракия. От общо 50 л вино и малко патоки от предишни подобни дестилационни процеси, изкарахме 12-13 л разкошна ракия с поразяваща сила на 60-градусова парцуца. Сега сме я наложили с разни сушени сливи, кайсии и стафиди с цел да добием три различни вкуса на крайния продукт. Като я разредим с вода до 40°-42°, ще си поделим сигурно по 7-8 кила, че да си имаме за порязано, за болен корем, разтривка или за компреси. Тропулакът се извърши отзад в двора при непрекъсната угроза от шурване на дъжд, което за щастие се размина, но пък вятърът който духаше този ден, беше достатъчен да ни вгорчи залъка. Независимо от всичко, в 19:30 вече бяхме готови и наредени покрай софрата. Даниела прави сарми със зелеви листа за вечеря, а като десерт за капак се осрахме с истинска баклава. Предната вечер доста се забавихме на едно друго гости, та не сме окъснявали този път много. Хапнахме-сръбнахме набързо и хората си заминаха, а ние се капичнахме в леглата. Ние по принцип сме си завели един ред, който спазваме (с малки изключения...) – приятелите ни идват у нас през седмицата, защото Ванеса трябва да свири, учи и да си пише домашните. Ние пък ги посещаваме в петъците, защото тогава денят е по-свободен. Аз тръгвам към 17:00 от нас и вървя пеша до тях. Разстоянието е мерено с кола – 8 км. Обикновено за час и четвърт пристигам и се хвърляме направо в басейна. После отиваме в сауната и стоим около 15 минути на 60°C-70°C жега, след което пак влизаме в басейна. Така правим няколко пъти, докато най-накрая се качваме горе у тях и сядаме на терасата. И като започне една седянка, та до сутринта кажи-речи. Ванеса позяпва малко телевизия и заспива на дивана – после я пренасяме с едно одеало и тя продължава да си спи у нас.

В неделята пак се събрахме привечер – хем да доядем сармите и баклавата, хем да приберем и съоръженията, които предишната вечер зарязахме насред двора. Докато измием бидоните, съдовете, да натоварим едно-друго в колата и то пак стана ракиено време.

В понеделник в 10:00 отидох на въпросното интервю. Компанията е същата, където работих в продължение на 2 години веднага щом се прибрах от Нюкасъл. Трябва да е било някъде в периода на 2005-2006, не мога да си спомня с точност коя година беше. На самото интервю се срещнах с мои бивши колеги и предполагам, че от този понеделник който сега идва, ще искат да започна при тях. Работа има много – отначало договорът ми ще е за 6 месеца, но с тенденция да продължи и занапред. Разбира се нищо още не се знае – оставил съм агентина да движи въпросите и само да ми се обади кога започвам и срещу какви пари. В същото време сегашните ми шефове ме уговарят да не напускам – казват, че положението във фирмата ще се подобри към началото на Декември, но аз лично се опасявам, че това са пак разни техни палаври и само добри желания, без да имат реални условия за покритието им. От къде ще вземат пари, след като няма реално производство? - не ми е много ясно. Аз съм им казал, че повече без доходи не мога да карам и че ако нещо се яви междувременно, аз ще бъда принуден да се залавям за новото, както удавникът сграбчва сламката. В петък пак ще отида да се срещна с шефа, който сега вече заминава сам за Индия, защото и там има разни недоразумения и неясноти. Никак не ми е приятно да ги напускам, обаче и без пари също не може да се живее. Ако пък там нещата действително се подобрят, аз винаги мога да напусна всяка нова работа и да се върна при тях, но вече вътрешно ще си имам едно на ум и постоянно ще бъда воден от съмнения и страх от повторен провал. Дано да не се стига до там – единствено много близкото бъдеще ще покаже; тук до ден-два ще разбера какво ще стане с новата работа и дали ще искат да започвам веднага. В същото време когато сегашният ми шеф се върне от Индия, ще внесе допълнителна яснота по финансовия въпрос и от това до голяма степен ще зависят бъдещите ми действия. Сега мога само да гадая без това да дава някакви положителни резултати. Предмет на следващото ми писмо (което ще започна тези дни) ще бъдат именно тези болни въпроси, отговорите на които не мога да дам към днешна дата.

След интервюто минах през една дърводелска работилница, където преди време бяхме поръчали да ни изработят нови врати за шкафовете в баните. Оказа се, че те били готови отдавна и аз ги натоварих като се прибирах към нас. Минах и през един специализиран магазин за храни с изтекъл срок на годност или близък до тази дата. От там накупих доста добри и евтини мезенца от рода на френските сини сирена, разни наденички, колбасчета и пр. Не разбирам какво се разваля специално на синьото сирене, след като то поначало се продава вече развалено и миризливо като спарен войнишки чорап – но когато въпросното стъпва и на смешно ниска цена, тогава пък въобще не се замислям на какво вони; купувам смело с килограми и си го ядем с лъжиците – а то пък е разкошно мезе за виното (с една малка бучица човек може да поеме барем половин кофа вино)...

Вчера имах разни домакински занимания из къщи – нови панти за вратичките купувах, монтирах ги, закачах ги и т.н. За да използвам старите винтове, трябваше да разширя малко монтажните им отвори – нали нищо не става от първия път, та и сега случаят не беше по-различен. Последваха нови преработки, та пак пилене и разпробиване – всичко се повтаря вече рутинно всеки път, когато трябва да се прави нещо (ба мааму, само децата ми станаха отведнъж – всичко останало е постигнато трудно, като плод от многократно повтаряне и дори потретяне).

Може довечера да прескоча до офиса и да изпечатам писмата, а утре само да ги занеса на момичето в Бризбън. Неничко ще дойде в събота и ще остане при нас до неделя. Ще гледаме пак да ви се обадим по телефона, белким се чуете и с него. От там насетне плановете ми са абсолютно неясни – просто всичко ще спре за момент, докато се избистрят обстоятелствата и неяснотите около мен...

Оставям ви в невидение, но смятам че скоро всичко вече ще се знае. Явно че от това писмо няма да можете да разберете продължението, но това пък ще ви поддържа интереса до прочитането на следващата глава. Сега ви желая весели Никулденски дни, като се надявам, че поне до тогава ще сте получили тази наша скромна пратка. Целуваме ви и ви прегръщаме горещо: ваши Дани, Неси, Нени и Ангелчо…