Е-еех, от къде да
започвам сега разказа си - скъпи и обични родители наши, приятели близки и
далечни роднини?!... Минаха вече две, че и три седмици, откакто сме се
завърнали от Българията, ама аз все още си живея с всичко онова, което
заварихме и оставихме там. Много ядохме и много пихме; много нови дрехи и
чепици изподрахме, че баят походихме и пообиколихме родния край – всичко това
беше по-хубаво от чудесно и по-добро от прекрасно. Със завръщането си обаче в
Австралия, ръждивото колело на ежедневието ни завъртя на нова сметка - с
всичките му разклонения, разновидности и метастази. Всяка сутрин ставам от
кревата с надеждата и мисълта, че отивам да изям една мазна и гореща баничка от
будката срещу Техникума или пък от циганката на пазара, задължително удавена в
шише прокиснала боза, а после минавам оттук-оттам да си нагледам дружките по
мегданя; правя един обстоен тегел през гюзмето, пия ледена вода от “лъвчето”,
завъртам си гъза през сергиите, купувам от някоя тараба 2-3 кила, естествено от
най-евтините домати за ракията и се прибирам за вкусния обяд на свидната ми
майчица. После пак; и пак така - на другия, че и на по-следващия ден – и те
така те, та чак до края на света. Но лятото свърши бързо, а мен само дето не ме
взеха трудовак…
По принцип тази моя
съвсем нова “повест” ще трябва някак си да бъде свързана със старата - която
всъщност не е и чак толкова стара, като помисли човек, но пък имам чувството,
като че ли всичко е било сякаш преди столетия. От полагането на последните редове
в предишното писмо има някакви си никакви два месеца календарно време – това бе
буквално дни преди отпътуването ни за България. За самото наше пребиваване в
Родината обаче аз няма да успея да разкажа – определено това би било обект на
един допълнителен и много сериозен научен труд, защото тонове с хартия и
мастило трябва да се изпишат, че да опиша всичките си приятни преживявания и
емоции с близки и приятели. А като имам и предвид, че повечето от бъдещите и
настоящи читатели на настоящите ми редове, самите бяха сред нас и участваха
най-активно в масовите сцени и нескончаеми тържества по време на височайшата ни
визита излиза, че идеята ми за повторно описание на случките и събитията малко
се обезсмисля (след други 9 години “изгнание”, между другото – отчитайки
авантюрата ни през 2001 като първа по рода си от 1992 насам, то тазгодишната се
яви втора и не по-малко уникална от предшестващата). Ето защо, след това мое
сравнително кратко, но пък иначе доста съдържателно по моему встъпително слово,
сега ще започна изложението си направо от момента, в който със сълзи на очи и
разтуптени от вълнение сърца се разделихме на летището в София града голяма.
За протокола и за да
спазя хронологията на събитията, както винаги поставям днешната дата, 08.08.2010
– в известен смисъл малко късна неделна утрин; около час-два преди да излезем с
Ванеса за Българското училище. Нека обаче да се върнем за момент на шибаната
аерогара, където след окончателните душеразтърсващи драми и купища от
отрицателни емоции по натоварването на още по-шибаните ни дисаги, за пореден
път се разделихме с вас и с обилна влага в очите всеки пое по предначертания си
и необратим житейски път. Предполагам, че още тогава сте забелязали как точно в
този момент от знойното юлско небе се изсипа като че ли из ръкав един чуден
летен напоителен дъжд, който макар и за много кратко освежи района и поизми, иначе
малко прашничките софийски улици. Този дъжд и то баш в определения миг аз
символично определих като сълзите на близките ни и роднините, на нашите и ваши
приятели – а защо не и на цял един народ, ако щете. Всъщност, това може да са
били и сълзите на скъпата ми и свидна майчица, защото моята скромна личност
едва ли има чак такова съществено значение баш за целокупния български народ,
но пък определено за нея си оставам единственото нейно и най-свидно чедо. Така
или иначе, ревахме всички: ние тук, вие там (но не изключвам и народът
повсеместно)…
Не след дълго
аеропланът ни се извиси над “софийско равно пóле” и след още няколко ускорителни
мига се изгуби напълно над чуждите земи и морета. Е, това вече е малко образно
казано, защото както се знае от географията, Европата не е много богата откъм
морета. Ако не беше нашето си Черно мóре, Европейският съюз едва ли би имал чак
такива страстни апетити към Българската ни земля хубава… Но това е отделна тема
– сега се връщаме над реките, планините и заснежените алпийски върхове, които
се мяркаха един зад друг през илюминаторите на леталото; така след 2¾ часа реене
из въздуха кацаме в Париж. Mais pardonne moi – приземихме се на летище “Дегол”
(по името на генерал Charles André Joseph Marie de Gaulle - техен много голям и
виден антифашист, пожънал своята слава чрез сраженията си срещу немската
окупация на Франция по време на Втората световна война; впоследствие и неин държавен
глава, само че аз съм толкова малък, че за тези славни времена си спомням някак
само смътно и то без особени исторически подробности). Въпросният аеродрум е
само на някакви си 40 км от сърцето на Париж, наред с Айфеловата кула и
останалите природни забележителности, намиращи се в градът на вечната култура.
Пътуването ни мина
безпроблемно - че то пък остана да падне и самолета, недай си Бог; след
всичката помия, с която се назобихме покрай извъннорменото тегло на нещастния
ни багаж, тези два часа полет ми се сториха като да са ме приютили в Рая без
приемен изпит. Освен че са безбожно красиви, французойките се оказаха и
карнално проклети – барем колкото десет нашенки от Зли дол, Криводол, Ловни дол
и Суходол взети заедно; особено пък онези, назначени да теглят куфари и чанти
на пътниците по аерогарите. У тях нямаше ни капчица състрадание, нито прашинка
умиление или съчувствие (вероятно доста от тях са били заченати от германски
войници по време на въпросната окупация, за която вече споменах по-отгоре). Та
като простиш на същите французи топлата бира и студените закуски, които те
небрежно сервираха на борда, другото пък съвсем остава без значение и можеше
стоически да им се изтърпи…
Криво-ляво пристигнахме
в Париж навреме и до следващия полет към Азия ни оставаха едни бруто-нетни
около 5-6 часа, които ние наивно си бяхме определили за разглеждането на
огромния град (с тази разлика, че това не беше нито Перник, нито Брезник – вместо
сравнение за площ и безпределна обширност). А пък като помисли човек – това си
е половин ден; и на кино може да отиде, дето се вика. Разбрахме, че само за
разглеждането на Лувъра трябвало няколко дни – последният тутакси отпадна от
вероятните места за посещение; взехме разни брошури да четем, а и хората от
информацията ни обясниха, че само за 2-3 часа можем да направим една прекрасна
пешеходна екскурзия по двата бряга на р. Сена, включваща повечето от
забележителностите в този район - в това число Айфеловата кула, Парижката Света
Богородица и Монпарнас; от там следват Свети Влас, кръчмата на бай Спас, Гроба
на Добротица, гарата в Суботица и още много знайни и незнайни кътчета на
Парижките потайности (последните няколко понятия са само за римуване и
благозвучие – те нямат нищо общо със самия град Париж…). Съгласно шарените
диплянки, за половин час се стигало до центъра с метрото; слагаме още половин и
за връщането – о-хоо, бако: ма ние не само на кино, ами и на опера можем да
отидем даже за всичкото това време...
И тука вече настъпва
първият ни сериозен катаклизъм (с поражения на катастрофална клизма). Започваме
да се придвижваме с всичкия си наличен ръчен багаж и висулки по нас към нарочно
място, където можем да го оставим на съхранение и да се разхождаме из града
като истински парижани, а не като сухиндолски просяци. Ние се движим като кукери,
натоварени с фотоапарати, видеокамери и лаптопи от една страна, башка издутите
като тумбак на крава първескиня куфарчета, които също тежат чак до изтръпване
пръстите на носача. Докато изпътуваме разстоянието от мястото, където ни
стовариха до заветното багажно гише, пърхайки със сетен дъх и попържайки
зловещо напосоки се стопиха първите 40 свободни минути – е, пак можеше на кино
да се иде, но пък при сегашния разчет на времето щяхме да изтървем прегледа на
филма…
Поглеждам с едно око
и шибания часовник – стрелките му напористо се поклащат към 17:30; в този миг
даваме дисагите си на багаж. Онзи черен брикет иззад гишето безпощадно и
хладнокръвно ни одира кожите с по €8 на парче (тук разбирай всеки отделен плик,
индивидуална чанта, кутия, фотоапарат, камера – каквото и да е било), при това
само за времето от 4 часа - защото, видите ли, френските умници затваряли
гишето в 21:30! За да намалим поне малко дължимата сума, ние натъпкахме
отделните парчетии едно в друго, с което постигнахме известни дребни и незначителни
спестявания. Оп-а-а, и там изгоряха 2½ часа – независимо, че следващият ни
самолет беше чак в 23:30, ние трябваше да се върнем толкова много време
по-рано, за да си вземем шибаните торби; ако онези проклетници затворят,
багажът ни остава заключен вътре до следващия ден – абсурд! Аз до този момент
имах частичен успех в приличното си и адекватно държание сред обществото, но в
следващия миг започнах бавно, но съвсем сигурно да набирам вътрешно налягане,
събирайки и трупайки напрежение по всички свои нервни окончания; само пръхтя в
неразчленена реч, ама и клетвите, които им отправих не помогнаха с нищо, макар
да бяха на чист френско-пров(ф)ански език.
В крайна сметка,
след всички перипетии и несгоди, през които минахме, най-после даваме куфарите
на въпросния багаж и с ръце в джобовете, камера, фотоапарат и няколко едри
европейски банкноти, хукваме да дирим заветното им метро, което пък да ни
отведе в сърцето на Париж – защото образно казано, за сега бяхме все още някъде
в петите му, докато часовникът неумолимо цъкаше само напред, приближавайки се
вече към 18:00.
Най-после добри и
отзивчиви люде ни упътиха към метростанцията и уж след още половин час трябваше
вече да сме увиснали връз перилата на един от мостовете над Сена. Да, ама не –
за метрото трябват билети; не можело да се возиш гратис, каквито са неписаните
закони в Габрово примерно и в останалите по-значими столични центрове. Хайде,
нареждаме се чинно на едни безконечни опашки (а пък народът баш по това време
се прибира след работния си ден в къщи – едър рогат добитък и чернокожа сган,
бако да ти види окото!...) и заставаме като джуджета пред някакъв огромен
автомат, на който като му пуснеш съответната сума от €17 на глава от
населението, онзи отсреща ти изплюва в процепа един билет за отиване и връщане.
И тук не вървели билетите от 1 лв; не питах за причините – че нали и французите
са уж в Европейския съюз, а пък само какви ги вършат! Обирджии долни – не 17 Евра,
ами 17 цирея по гъзовете им да поникнат дано!
Както и да е - в
привидно тихо размишляване и де гласно, де полугласно изразяване на яростното
си недоволство и органическо отвращение към тези смотани жабари и всичките им
крале от Людовик Първи “Благочестиви” насам, та до по-скорошните наши дни,
най-после идва и нашия ред да се снабдим със заветните билети за шибаното им
метро. Часовникът вече хич не го и гледам, за да не получа някой инфаркт, че
пък и с френски амбулатории да се разправяме на всичкия ни зор. И какво мислиш
се оказва на края, драги ми читателю и любезен мой слушателю? – че éбаните им
машинки за билети поемали в търбуха си само монети! Е, пак европейски, но не
щат банкноти – нито пък кредитните карти признават! Аз се чудех защо разни
други таласъми и тъмни субекти от многоцветната опашка демонстративно
подрънкват в шепичките си стотинки, мислейки ги, че всички са бедняци. А то
какво се оказа, моля ви се: не само, че съм голтак както вече всички знаят, ами
и извънредно глупав излязох на края! Аз, с феноменалния мозък, великият
комбинатор и рядко надарен с природната си интелигентност, изведнъж се оказах
на дъното на света от много акъл и пращящ по шевовете ум! Поредният крах и
душевен срив ми дойдоха като за капак на досегашните неволи, с които ние наивно
си мислехме, че сме се преборили успешно; е, не съвсем. Тегля им една
светкавична и спонтанна майна, от която околните разбраха само заключителната
фраза с частта за “мамата” – нали българският ни език лежи в основата на всички
останали езици по света, включая тук и френския – с други думи, maman и майка е едно и също
съществително име, та им стана ясно на хората какви са ми били мотивите да
изригна така чистосърдечно, макар и не чак толкова Богоугодно.
Напускаме неохотно
тази групичка от машинки и автоматчета, започвайки да търсим някакъв адекватен
начин да уситним банкнотите, че после пак да им се наредим за прословутите
билетчета. Влизах по кафенетата, молих се на гарсоните да развалят едрите пари
– всички вдигат рамене, като че ли не им говоря на френски и никой не ще да си
даде дребните. Имало, всичките викат в хор – друг автомат, дето пък той
развалял банкнотите и давал съответната сума в монети; майчице-е, полудéх -
заеби! В търсенето и на този шибан автомат стопяваме още час – като сложиш и
времето за издаване на билетите, предвид чакането на повторните опашки, башка
слизането по безконечните стълби до перона на гарата, която пък е под земята на
не знам кое си ниво; и т.н., и т.н. – времето лети, не чака никой. На първия
влак изгледахме задната ламарина на последния му вагон; след известно стоическо
изчакване мятаме се на следващия. А метрото мръсно, одраскано, описано,
нашарено, старо, миризливо – все едно, че се возиш в някой миньорски паровоз.
След още 40 минути клатене по релсите, ето ни вече в белия дроб на Париж; за
сърцето му така и не остана време – до този момент часът вече беше подминал
19:30…
Без да губим нито
секунда от ценните минути, щом излязохме на повърхността (разбирай тротоара и
улицата) и веднага се потопихме в многоцветната Парижанска атмосфера - макар в
условията на полуздрач, аз успях да направя няколкоминутен филм за красотите на
града. Имахме възможност и да повървим малко (но пък на не повече от 35-минутно
отдалечение от метростанцията, предвид и връщането ни до аерогарата от други
30-40 минути). Вървяхме пеш по нещо като булевард, където в един цялостен поток
се носеха автобуси, леки коли, велосипеди (множество…), мотоциклети и всякакви
други сухопътни превозни средства. Стигнахме до един от стотиците мостове над
р. Сена (е, тук малко се изсилих – съгласно статистиката и любопитната хроника,
общият брой на мостовете над реката са 37, като 5 от тях са предназначени само
за пешеходни туристи като нас, а по други два минава железопътно трасе; всичките
останали са за лавината на автомобилния поток, който буквално залива и
съответно задушава френската столица). Ние минахме по него, завихме малко
надолу, за да се върнем по следващия - това ни беше цялостният престой в Париж.
Айфеловата кула я видяхме на няколко сергии под формата на евтини китайски сувенири.
Единственото, което разгледахме с подробности поне от външната ѝ страна беше Катедралата на
Парижката Света Богородица (Notre-Dame de
Paris)– уникално място, уникална сграда, чуден площад отпред, с огромна
тълпа от хора, гълъби и разбира се множество клошари. И тук изщракахме няколко
кадъра със снимки и беж назад към метрото. Трябваше спешно да се приберем на
летището, за да си вземем багажа и търпеливо/безмълвно да извисим оставащите 2
часа до следващия полет.
В градската част на
Париж бирата беше по €5 – стори ми се възскъпичка и се въздържах от употребата ѝ, като се надявах че на
летището ще бъде по-евтина – още повече ако е наливна. Имайте предвид, че след
моите алкохолни набези и подвизи из родна България, където пивото се лееше с
цели кофи и варели за смешната стойност от средно 60-70 ст. на отделна бутилка
и скромните вариации на цената ѝ в прилични граници, то изправен пред етикета от €5 на подобната пикня (пък
била тя и Fabriqué en France…), аз буквално бях подложен на културен шок –
намирах се под въздействие на финансовия стрес, би била по-точната ми диагноза.
Трудно свиквам с новите цени – особено пък с по-високите. Питам съвсем любезно
за наличието на “Ариана” – нямали такава (че нали и те са уж са в Европейския
съюз, а пък нямат най-известното столично пиво – това държава ли е, питам аз и
туй тяхното народ ли е?...). Както и да е – след като на няколко места се
облизвах като коте пред кебапчийница и лигите ми се стичаха до глезените чак,
на летището вече не издържах и подгънах крак. За моя неприятна изненада обаче,
там наливната помия беше по €6 и аз от злоба и инат изпих две - хем хубавичко
да ме запомнят, че кракът ми няма да стъпи повече там, освен ако Австралия не
им обяви война и не ме пратят доброволец на фронта. Ебаси шашкъните – нямали
били “Ариана”; че те по същата логика на дефицита, ще кажат че не продават и
“Загорка”, “Астика”; “Шуменско пиво”, “Пиринско”, “Шопско” и другите наши
любими разновидности. Заслужават да им върнат Луи 14, че да ги вкара малко в
коловозите на пътя…
На връщане от нашата
кратка пешеходна променада успяхме да минем и през калдъръмите на няколко малки
затънтени улички, чиято атмосфера вече е затрогваща до просълзяване. Навред се
ширят ресторантчета и кафененца, само с по няколко масички – и всичките пълни
до дупка с народ (а пък разправят, че имало криза – няма таквоз нещо, бре…);
никой за никъде не бърза, всеки се наслаждава максимално на настъпващия здрач и
едва няколкото часа почивка, които му остават до следващия работен ден. Ние
успяхме да си купим и две много интересни картини (графика) от една женица,
която току затваряше сергията си. Уж по бяха €2 парчето, ама оная не рачи да ми
ги даде и двете за €3 – абе не са хора и това си е, разправям ви аз…
Така, след поначало
кратката ни и съкратена с още 2 часа екскурзия до центъра на Париж, постепенно
започна и нашето епично завръщане към неговото летище. На отиване беше
горе-долу добре, относително спокойно и тихо. Майчице мила, като нахлуват обаче
във вагона негрите и работягите след дългият им и изнурителен работен ден! Че
като се втурват едни талази от деца и ученици, дето са стояли потни цял ден от
училище и вкиснали се до погнуса, барабар майки с огромни цици и оголени
шкембета, накачулени по раменете си със сополанковци и малки ревящи пикли –
направо някаква неистова цигания и смрад до възбог! Естествено, всички са черни
като брикети от Донбаски въглища - кой от Алжир, кой от Сомалия, Кения и цялата
африканска общност взета заедно. Аз по принцип не съм расист и въобще не
възразявам срещу присъствието на тези човеци връз майката Земя (нали и те са
Божии чеда; и те душа носят…). Обаче мястото им специално в парижкото метро
беше просто едно доста отблъскващо допълнението към и без друго украсената в
черно картина, която оставихме след впечатленията ни от този иначе световен
град (този път цветовата гама е подбрана в съвсем пряк смисъл)…
Върнахме се по същия
път и начин, по който излязохме от летището. Взехме си оставените на багаж
куфари и чанти и последваха други 2 часа чакане за следващия самолет. В едно
кафене с отвращение и неприязън изпихме по една бира (а аз, както вече казах –
две) и това сложи край на измъченият ни престой в Париж. Като си представих
пенсиите на родителите ми след 45-те им години трудов стаж (а пък и не само
техните…) и ги сравних с тези шибани 18 Евро, които оставихме на тезгяха за
една нищо и никаква бира, та ми идеше да я повърна от мъка и ярост. До просешка
тояга те докараха, народе мой – за което аз лично дълбоко съжалявам; по-надолу
от това е само дъното на гроба!... Като стана определеното време се натоварихме
на следващия полет и след други 13 часа непрекъснат нощен полет се озовахме в
Хонг Конг.
Предвид пътуването
ни през няколко часови пояса, в бившата английска колония пристигнахме пак
привечер - хептен вече на смрачаване. Припомням само на по-любознателните, че
този космополитен градец беше експлоатиран от Кралството в продължение на 100
години, след което най-чинно и достолепно го върнаха обратно на китайците с
най-големи почести и празненства още през 1997 (ако не се лъжа за годината,
което пък е и без особено значение за достоверността на разказа ми...). През
този период от време там са направени невероятни строителни постижения с
колосални измерения, за които перото просто не би било достатъчно красноречиво,
че да опише величието и красотата на този супер град. То мостове и естакади ли
не щеш, та гигантски административни сгради и огромни търговски комплекси –
въобще, никак не е случайно, че там е играла парáта на световния индустриален
елит, та след напускането си е имало и какво да завещаят на жълтата раса. Да не
говорим пък как всички постройки светят през нощта, облети в най-различни
неонови краски, в присъствието на всички цветове на дъгата. Направи ни
впечатление, че и там както в Австралия изедин път някак си много бързо мръкна.
На тамошното летище също проведохме няколко малки обиколки из сградата, докато
му намерим багажното отделение – за наш късмет поне то беше отворено денонощно.
Иначе там също ни одраха кожите с тарифа “на парче”, но като ни видяха такива
добри и хрисими хора (ама как си личим от далеч, бе мама му стара!...), самите
чиновници ни посъветваха да уедрим денковете, че да платим за по-малко бройки
багаж. Свестен народ излязоха, не са като онез изтънчени французи…
Че като хуквам аз да
търся по-голяма чанта, за да напъхаме дреболиите и джунджуриите в едно –
магазините обиколих, няма и няма такава торба, каквато търсим ние. А пък и да
имаше, те бяха толкова скъпи, че ако ни бяха таксували всичките дисаги
поотделно, пак по-евтино щеше да стъпи. По летищата съм забелязал, че всичко е
скъпо – единствената безплатна привилегия е ползването на нужниците им; там
барем можеш да пикаеш и сереш на воля, без да ти искат стотинки за въпросното
телесно, а и душевно облекчение. Брей, видях се в чудо, мама му стара - дорде
обаче не съзирам в далечината един чичка, приличащ малко на Мао Цзе Дун, ама
кръстоска от кръвосмешение с потомък на Хо Ши Мин – тика завалията една жълта
количка и събира боклука от кофите. “Стой рекох, бре чоджум! – давай една
найлонова торба от твоите, че закъсахме с багажа!” И всичкото това изречено на
полу-английски полу-български, защото както е известно на читателя: аз идвам от
България, а не от Виетнам или Северна Корея. Човечецът излезе баят харен и
разбран, та извади един чисто нов плик от неговите служебни запаси и ми го
подаде. Нямаше как да ми откаже това съдействие, защото по моите отчаяни
жестикулации и припрени движения на крайниците и цялото ми телосложение, всеки
можеше да добие представа, че съм си баш на зор в момента – т.е., това не е
само театър, каквито сценки съм играл и друг път в подобни крайно деликатни
житейски ситуации, ами влизам в категорията на крайно нуждаещ се вече…
Така в найлоновия
плик на летищния чистач влязоха няколко торбички с дребни покупки, компютъра,
чантата на камерата и редица други попътни принадлежности – всякакви боклуци,
които вече не помня какви бяха точно, но пък в същото време изпълниха и издуха
голямата торба до крайният ѝ предел, подобно на кофа за смет в краен квартал на провинциален град от
селски тип. Нека да е жив и здрав този добряк – Господ здраве да му дава и
добра заплата. Този път благоразумно обменихме малко пари в местни хонконгски
долари и поехме, вече олекотени от излишния товар да търсим превоз към центъра
на града. От едно място ни казаха, че имало някакъв автобус; на друго пък ни
препоръчаха такси, но ние отново се забихме надолу към добре познатото от
броденето из Париж и вече известно нам метро. Купуваме билети С БАНКНОТИ, а не
с монети, както искаха парижаните. За цените им обаче няма да споменавам нищо,
защото дори и сега, след като всичко вече е свършило и минало, споменът от
тяхната висока тарифа ме кара да полазват тръпки по гърба ми и на моменти ме
обливат ту горещи вълни, ту се вцепенявам от студени вледеняващи пристъпи. За
тези пари в София си купуваш цялото такси барабар с шофьора без да чакаш да те
вози, но както и да е – нали сме отишли един път, трябваше да го видим барем
веднъж, за да знаем къде да не се връщаме повече…
Летището на Хонг
Конг е с размерите на Севлиево (без да обидя с нещо севлиевци). Ръкави, нива,
асансьори, ескалатори – свят да ти се завие. И там имахме 6 часа престой, които
бяха достатъчни за една вечерна разходка до градът-мечта. С качването в метрото
и веднага ни стана ясно, защо билетите са така скъпи, защо всичко е така чисто,
поддържано и като че ли не хора, ами роботи са се возили преди. Няма и една
хартийка по пода, няма драснато или обелено по седалките и въобще от вътрешната
страна на кабината. Електронно табло постоянно следи до коя спирка е стигнало и
своевременно съобщава на пътниците да се приготвят за слизане. Направи ми
впечатление, че наплив от много хора този път като че ли нямаше – хем беше станало
18:30, би трябвало да им се запълват вече вагоните, но така или иначе тълпата
по някакви причини отсъстваше от полезрението ни. Стигнахме уж до центъра или
по-скоро до един от центровете. Ама пък и кой да ти каже колко на брой центъра
има града – то като се изправиш пред тези огромни небостъргачи и всеки площад
или кръстовище се явява някакъв вид център.
Работата по
строителните обекти не секва нито за миг – мощни прожектори осветяват работните
площадки и трудът там кипи по 24 часа. Ние успяхме да направим няколко тегела
по 2-3 улици и това движение общо взето ни запълни времето за посещение.
Разстоянията им са огромни и като гледаш нещо от високо, струва ти се близо - а
пък като се подпътиш нататък, минава половин час, дорде стигнеш набелязаната
точка. Ние имахме малко повечко време за разглеждане, но с продължителността на
пешеходните разходки броените часове бързо се стопиха.
След тази
помпозност, лъскав лукс и грандиозност мечтаехме вече да се завърнем обратно на
село - при кокошките, при прасето, до козата и овцете... Все пак там, където
човек е свикнал най-добре се чувства. Единствен компромис мога да направя за
всяко едно отделно кътче от България, защото просто там съм се родил, раснал и
живял; спомените ми са там, близките, приятелите, а и гробовете на моите деди
лежат по таз земя грешна. Обаче пък и на шиш да ме въртят, не давам наше село (разбирай
Gold Coast) за нито едно друго място по света. Хората ме знаят тук, аз познавам
съответно тях – магазинерки, касапи, съседи, съвсем случайни минувачи; всичко
ми е познато и известно – докато оттатък съм напълно сам сред вълчия свят. Само
в България мога да се чувствам така сигурно и спокойно, въпреки че и за там
вече тая своите известни съмнения – много лош народ се навъди напоследък:
освирепял, обеднял, погрознял и посивял от черна мъка и немотия; не знам още
колко поколения трябва да се народят и сменят, че да подобрят качеството на
“суровината” (мат’рялът имам предвид)...
Обратният път за
летището отне други 40-45 минути и пристигнахме съвсем навреме за последния
самолет, който трябваше да ни отнесе при тукашните приятели, при тукашните
близки и познати. Хайде, още 8 часа реене из въздуха и точно в 10:00, току по
средата на съботната утрин (24 Юли) се приземихме на летището в Бризбън.
Проблеми по багажа не сме имали никакви, освен дето едно шише с ракия беше
протекло през капачката и така загубихме половината му съдържание – колкото да
изцеждах и изсмуквах разлялата се част от мръсните гащи и чорапи, не можах да
спася голямо количество. Проверките по митницата ги отстояхме с нужното
спокойствие и дебилен стоицизъм – обявихме, че имаме малко горница вафли
“Морени”, които бяха предназначени уж за децата в училището. Споменах съвсем
бегло и с половин уста, че ракията ми също може да дойде малко свръхдопустимите
нормативи, в случай на по-щателна проверка (не дай си Боже...). Митничарят
обаче видя вафлите и ги брои най-прецизно до една, но пък ми повярва за
ракията, защото изглежда че се отегчи и така цялата контрабандна пратка се
разпредели по рафтовете в механата, заемайки съответния си празен стъклен
амбалаж. Неничко ни чакаше в уговорения час - веднага дойде с джипката,
натоварихме куфарите и поехме към дома. С това този епизод от нашата
няколкоседмична епопеична ваканция в България приключи. Твърдо решен за възможно
най-скорошно повторно идване, започнах отново да се нагаждам по тукашните
табиети, да привиквам с новия стар начин на живот, работа, училище, уроци,
свирене, репетиции и всевъзможна странична дейност. Отвори ми се сякаш една
нова страница от живота – продължавам стриктно да следя събитията, според както
и когато те се случват (и разбира се такива, каквито действително се
случват)...
22.08.2010 – Нека датата да не учудва никого - не е станала никаква грешка, нито пък
има някакво разминаване в последователността на случките. В очакване на нещо
по-съществено и крупно, което уж да опиша със свои думи, изтърколиха се още
няколко седмици и така цялостното ми описание се проточи малко. Освен това
привикването отново или по-скоро връщането към стария ни стереотип на живот,
особено за мен се оказа не съвсем лека задача. Бях свикнал да пиша на работа –
като се върнах обаче, в офиса заварих купища със служебни ангажименти, които
чакаха единствено и само моята лична намеса и които просто нямаше как да
вмествам измежду любителската си писателска дейност. За този период успях да
редактирам две стари писма, които Велинка (дъщерята на Геро и Ленчето) ми беше
прехвърлила от ръкописите на компютъра, докато все още бяхме в Габрово. Освен
това имах и други странични занимания – къде ти толкова свободно време, че и за
творчество да ми остане? За момента обаче нещата уж се поулегнаха малко и сега
на спокойствие ще продължа своя нескончаем разказ, пък до където стигна. По
стечение на обстоятелствата и случайността, днес отново е неделя – Ванеса стана
напред, закуси и започна да се занимава с нейните образователни ангажименти, а
Даниела още спи, защото беше нощна смяна и си дойде напред. Тя предната нощ
също беше на работа, та ѝ се събра много безсъние.
Както споменах в
по-горните редове на писмото, на летището ни посрещна Нени и веднага се
прибрахме в къщи. Времето стигна едва да разхвърляме и разопаковаме багажа, да
се натъпче една пералня, кратка неутрализация за хигиенизиране на морните ни
тела и хайде, пак на моабет. Алекс, голямото момче на Янко и Валя имаше рожден
ден, та бяхме канени на празненството още от времето, когато бяхме в България.
Спомням си даже сега, че докато гостувахме на родителите му в Плевен, Янко се
обади да ни каже за тържеството. Естествено ние такива обществени мероприятия
никога не изпускаме и заедно с Неничко присъствахме на въпросния рожден ден.
Там бяха повечето членове на компанията и изкарахме весело до късните нощни
часове, когато се прибрахме в къщи. Нени спа у нас.
На другия ден ние с
него си имахме разни ходения по търгове и пазари, пообиколихме напред-назад да
се разходим, поприказвахме си и се прибрахме пак в нас. До това време Даниела и
Ванеса бяха вече стегнали торбите да излизаме за българското училище, където
докато децата се учат на писменост и грамотност, ние пък, вече добре
образованите им родители си правим прекрасни землячески срещи на открито, с
всички подробности от кулинарията. Неничко е идвал с нас няколко пъти, ама този
път имаше да ходи другаде и не дойде. Разделихме с него, но той така или иначе
следващата неделя пак щеше да минава през нас. Ние от своя страна си изкарахме
веселбата, видяхме се и с останалата част от компанията и денят ни мина
неусетно – нали все още е зима в Австралия, та към 17:30 вече е сумрак.
Последва моят първи
работен ден след завръщането ми от странство. Задачите ме поеха още от вратата
и ме засмукаха като с прахосмукачка. Работа има бол, обаче нямат пари за заплати,
завалиите – там им се крие проблемът. Разчитат само на разни инвеститори и
странични организации, докато започнат да се произвеждат и продават самите
машини. Иначе интерес към последните има в световен аспект и мащаб, поръчките
също не закъсняват, но много време и енергия се отделя според мен в
доизкусуряването и усъвършенстването на прототипния образец, вместо да се
направят няколко такива съоръжения, които така или иначе ще вършат някаква
работа – нека първо да се продадат и да им се усвоят парите, а пък после вече в
самия процес и ход на инсталацията да ѝ се оправят кусурите. Добре ама политиката е друга тук и самият аз не
вземам чак такова дейно участие в стратегията и тактиката при управлението на
фирмата. Тук съм назначен да върша само моята служебна работа до степен
превъзходна от възможната, която изобщо мога да им дам - от там насетне има
други кочи глави, които да се занимават по-успешно със самата организационна
дейност; за мен единственото важно условие е да си получавам заплата и ако може
малко по-редовно; всичко останало ми е trans
penis, какъвто е възпитаният израз на латински език…
Последваха няколко
седмици на динамика в работата, насмогване на пропуснатия материал в училището
на Ванеса, възстановихме уроците при нашата учителка и т.н. Подготовката за
изпита върви добре, започнаха от края и заниманията ѝ по Теория на музиката. Междувременно Ванеса ще се яви
през Септември на някакъв фестивал-надсвирване, на който ще се представя с една
от традиционните си пиески за изпита и едно ново парче, което сега разучава.
Онази вечер пък ходихме на някакъв градски фестивал – музикален преглед на
всякакви оркестри. Колежът се яви с три песни, където тя свири на пианото и за
сега Ванеса все още се намира в начинаещото ниво. С времето обаче и когато
преминават в по-горните учебни класове, децата ги прехвърлят в “старши”
състави, за да дадат пък път на новоизгряващите звезди от подрастващите.
Така се редяха
седмица след седмица. Не бе малка подготовката и суматохата около големият
Християнски празник, Успение Богородично, в който ние също взехме дейно участие.
Нашите приятели от Сапарева баня, Жоро и Дани поеха инициативата да направим
една всеобща земляческа среща-курбан, на който да раздаваме чорба, а всеки
който иска и има възможност да даде някаква парична помощ/дарение в полза на
българския клуб. Даниела меси тесто за питки, аз мобилизирах казана за ракия и
в него наготвихме половината чорба. Носих газовата бутилка и тенджерата с котлона,
на който така или иначе ракия не сварих и мислех дори да го подарявам на
някого. Но сега, като видях каква хубава работа свърши на поляната, май че ще
си го пазя. Освен това по моя лична инициатива, следващото масово мероприятие
ще се състои на боб с наденица или кюфтета – по избор на клиента. Независимо че
курбанът стана чуден, аз все пак си предпочитам супата топчета. Е, от кумува
срама опитах и дори ми хареса, че даже и повторих, но все пак аз не съм свикнал
чак на такива екстравагантни и екзотични вкусове. А иначе самият курбан по
тамошния край се правел от три вида месо: агнешко, телешко и пилешко. Жоро беше
подварил месата от предната вечер и на поляната само ги събрахме със
зеленчуците – лук, чушки и домати, всичко накълцано на дребно до неузнаваемост.
На края и мерудиите като сложихме със запръжката, та стана чорба за цял един
войнишки полк. Два казана по 20 л, от които се изяде само половината от моята
тенджера. Нямаше чак толкова много хора и се наложи останалата част да я
раздаваме за Бог да прости между нас самите. За това другия път ще има боб и то
само в единия казан. Така и това мероприятие го отчетохме с добър резултат от
$1000 събран паричен фонд. Аз междувременно станах член на Българския комитет и
отговарям за хората от нашия вилает. Докато ни е нямало на едно учредително
събрание хората ме предложили и избрали, та за това на тези организационни
дейности сега се спирам с малко повечко подробности - смятам го за чест и
гордост; все пак човек като почне да се издига по партийна линия, та чак и
говната му почват да миришат другояче...
Времето на скучните
зимни вечери в къщи го попълвах с правене на дискове. Записал съм ви пак
няколко, дано ги харесате. Бързам да направя една малка пратка, че да помоля
Дарина и Игор да я вземат със себе си, като тръгнат за България в средата на
Септември. Не сме се чували и виждали още с тях – надявам се да нямат нищо
против. Всъщност основната причина за това наше експресно послание е документа,
която трябва да ви предадем. Притеснявам се за него, ако трябва да го изпращам
в обикновен плик по пощата чак от другия край на света. Иначе за писма и
дискове не е рисковано – и да се загуби случайно нещо по трасето, тук от всичко
вече имам други копия. На личните си писма също правя по едно копие – съжалявам
само за онези мои сърцераздирателни послания, писани в годините на ръка.
Забелязвам, че доста от номерата липсват. Не съм правил подробни анализи все
още, но се опасявам, че някои екземпляри са се загубили безследно – или не са
пристигали при вас със съответните пратки, или пък просто са се затрили на
някъде и са потънали вдън земя. В много от случаите имам и пропуснати номера,
тъй като съм забравил до къде точно съм стигнал, та съм слагал съвсем
произволни цифри, уж близки до предполагаемите. Защото ако предното писмо
замине малко изневиделица, докато започна другото минават дни, че и седмици –
кой да ти помни какъв номер е било това, дето вече е заминало по пътя си, че да
започвам следващото със съответния следващ. Напоследък тези нередности съм ги
оправил, особено след като вече пиша на компютъра - обаче едно време, в тъмното
ми и нерадостно минало условията бяха далеч по-примитивни от сегашните. Е, аз
само на свещ все още не съм писал, както Хилендарският монах, но по много други
показатели доста си приличаме с него...
Независимо, че днес
не написах кой знае колко като количество и какво ли пък толкова важно и
интересно като качество, но поне с тези няколко реда ви запознах с всичко
станало до този момент. Забравил съм само да спомена, че Неничко пак няма кола
– прословутата му джипка, дето пръсна подир нея хиляди и за която просто нямаше
преграда, дето да я спре, онзи ден на магистралата ѝ умрял двигателят. А това е нов мотор, заменил старият,
поради недостатъчната си мощност. Обаче в сервиза така са го направили, че нещо
не е било съвсем доизкусурено и на магистралата на път за работа в тъмни зори,
моторът кихнал веднъж и тутакси угаснал като свещ на вятър. Какво му се е
сринало още не се знае – двигателят е дизелов и там системите са малко
по-различни, отколкото при по-обикновените бензинови мотори. Знае се обаче само
едно, че нови хилядарки ще има да се изсипват и преливат от пусто в празно.
Колкото и да разправяш, че тези разходи не са оправдани, че постоянно се кърпи
и преправя един боклук, който по никой начин не може да стане нещо друго, освен
един малко позакърпен, но пак боклук - ама коя овнешка глава да ме чува какво
приказвам; нали ще ѝ
падне реномето, ако вземе, та послуша баща си за нещо. Сега Нени е купил една
що-годе сносна кола от търга, колкото да може да ходи на работа с нея и тепърва
ще се разправя с джипката. Иска да я събере едвам-едвам, колкото само да я
продаде на някой абдал като него, ама дали това ще стане - не е много ясно.
Отново налице са тежките финансови загуби, които той понася за пореден път и
без дори да се усети, разбере и проумее, че упорството, инатът и непокорството
му се наказват жестоко; при това не от мен, ами от онзи дето ни гледа от горе и
следи най-строго за изрядните отношения между людете. Кога ще помъдрее аз не
знам, но глупостите му се нижат една след друга. Малко само да се позадържи над
водата и да позакрепне финансово поне - и веднага нов трус го последва, особено
след като и се възгордее от постигнатия резултат под формата на нова работа,
висока заплата и т.н. Улови ли се у пари и вече не знае какво да ги прави –
пръскане и трошене наляво и надясно, безмилостно и безсмислено. Ама защо ли се
учудвам? – нали майка му така го научи; за тях аз бях скъперникът, цинцара,
свидливеца. Между другото, точно тези думи отново ми се изрекоха в очите,
буквално ден преди инцидента - тази тема я дъвкахме за пореден път в неделята,
след като се прибрахме от България. Чак сега ми изплуват спомените от преди
няколко седмици…
Всъщност, в неделята
след рождения ден на Алекс, ние с Нени отидохме на мотокрос на около 200 км от
нас по посока от Бризбън нагоре. Тръгнахме с двете коли – той трябваше да
прибере джипката, а после с моята кола да продължим, след което на връщане да
го оставя у тях и аз от там да се прибера в къщи. Поводът за разговора ни бяха
билетите за самия мотокрос - $30 на човек! Това ми се стори безумно скъпо и
неоправдано, отделно бензина, храните през деня и другите разходи. Независимо
от всичко ние отидохме, аз платих входа, изкарахме си добре и т.н. Бяхме си
взели даже малко храна за обяд – да не плащаме поне за това там на тези
обирджии. Спомням си, че Неничко на нищо ме направи тогава, как сме ядели като
кучета на задния капак на колата, какво щели да кажат хората като ни видят и
все в тоя обиден ред на мисли. Може да е бил и прав – знам ли; започвам и аз да
се обвинявам за всяко нещо вече. Но пък за момента съм сметнал, че е било
по-целесъобразно и финансово ефективно да постъпя точно така – хубаво или лошо,
какво пък толкоз, че съм искал да спестим някой грош поне от храната? Защото аз
прекрасно знам какви са цените по такива мероприятия, как и какво се готви и
колко време се чака пък на опашка за един вмирисан карнак между две филийки
хляб. И съвсем естествено - там повечето са все такива: като му огладнее или
ожаднее гъза и веднага тича на павилиона да купува; никой не го интересува кое
колко струва - иска само да го има, там и веднага. Обаче моята далновидност не
може да оправдае подобни действия и аз смятам, че човек може да се помине и
малко по-неразточително; отделно дето е въпрос и само на няколко часа, в края
на краищата - никой няма да пририта, ни от глад ни от жажда. Та, едва сега
свързвам тези неприятни теми и обвинения, с които пак бях заклеймен за пореден
път, с последвалата авария, която пък сполетя Нени. Не съм му го пожелавал,
разбира се – да ме убие Господ, ако такива или подобни помисли някога съм имал.
Просто между нас отново се разнищи вечната тема за парите, тяхното ценене и
способността на човек да ги управлява, а не те него. Върнах се на този случай без
да искам – не беше от най-значимите, но все пак самият факт е някакъв показател
и мерило за това, кой къде и как трябва да приказва. Демонстративното финансово
благополучие често пъти поднася такива неочаквани изненади на “демонстратора”,
че последният в един момент не може и да се опомни на кой свят се намира даже и
единствено паричният му срив е в състояние да го узапти и да го избави от
собственото му главозамайване. Това важи с пълна сила на всички житейски нива –
финансови, че и политически ако щете. Аз лично съм бил и от двете ѝ страни на тая барикада, та
поназнайвам някои работи - не говоря само празни приказки…
Като стана дума за
коли и аварии, та не мога да подмина и да не спомена случая с шибания
Фолксваген на Даниела. Такава капризна и нерентабилна кола не съм имал от
времето на един японски Нисан, по който също лапнах куката като трудовак подир
късата пола и плитките на гимназистка. Само че тогава беше ерата на 1996-1997 и
би трябвало уж да съм си взел поука от тази моя кардинална грешка, ама се
оказа, че не съм. Подобен е и конкретният случай с тази идиотска европейска
кола, за която може да са се изписали и слушали сума притчи и легенди, но пък
последните в никой случай не важат за по-новите времена от началото на 21 век.
Преди да заминем за България подир ауспуха ѝ (да се разбира “гъза”...) заминаха близо $700 за някакви
нацепени маркучи, гарнитури и други атрибути от охладителната ѝ система. Това всичкото е
било следствието обаче, а не причината за загряването на мотора. Впоследствие
се оказа, че един от вентилаторите на радиатора също не работел като хората и
особено като се включи климатичната инсталация, водният поток преминавал в друг
сектор на радиатора, който пък трябвало да бъде обдухван именно от този повреден
вентилатор. И естествено, колата пак възвира и си вдига градусите – най-вече когато
стоиш като неподвижен пън на километричните опашки в трафика. Това Даниела го е
забелязала като ходи да прибира Ванеса от училището (ами естествено – нали тя
има завършен Техникум по двигатели с вътрешно горене; трябва да ѝ отбира барем малко главата
от техника, а не да се радва само кога види локви кръв и да се влачат нечии
черва по пътя). Там учат 1200 деца, чиито майки или татковци на почти всяко
едно стоят отпред на полусъединител, докато последното излезе от школото,
изчаква го любезно да се наприказва с дружките си, да си разменят много важната
информация (като че ли не са били заедно през последните 7-8 часа от деня) и
едва тогава въпросният подрастващ индивид се напъхва в очакващия го вече
нетърпеливо автомобил и поема с родителя си към тях. През цялото това време и
особено в знойните дни на лятото, климатикът буквално се задъхва от зор, дорде
направи и съответния температурен комфорт - както на шофьора, така и на
пасажерите в купето на возилото. И ако отвън например е 40°C-45°C под палещите
лъчи на слънцето, от които асфалтът се размеква в по-тънките си слоеве, то пък
в колата задължително трябва да цари атмосфера, близка до полярната – в дадения
случай, не по-висока температура от 18°C-20°C. При който процес водите съвсем
естествено възвират до точката си на кипене и ако няма добър вентилатор, който
да охлажда радиатора, на последният обикновено му избива капачката и течността
му се разтича по и без друго нагорещения асфалт (демек, плисват му се водите -
казано на медицински издържан език). Та, това е вкратце диагнозата, причините
за заболяването и следствията от епидемията. С други думи или изразено пък с
езика на икономистите, ще ни трябват нови $680, за да сменят един такъв
неработещ правилно вентилатор, специално за нашия прословут (пардон –
извънредно много шибан!...) Фолксваген. И понеже нещо много му се насъбра
напоследък, а аз го бях нарочил още от самото му начало, веднъж станал член на
нашето задружно семейство, та ей сегичка баш му правя снимките и утре немедлено
постъпва във вестника с обявите за продажби. Не съм сигурен дали и кога ще го
оправяме – ако се яви някой нещастен клиент, засилвам му го така, както си е в
момента, а пък нека той после да си го бие в главата, така както си го блъсках
аз в моята. Вече съм се ориентирал и за следващата марка автомобил – само
чакаме да разкараме тази кола, ако ще и на загуба да е; да ми се маха от очите,
че покрай нея намразих и Хитлер, и Велика Германия с цялата си Рурска област,
както и настоящият ѝ
канцлер, независимо че е жена...
Даниела стана напред
и се разфуча с пералнята. Тъкмо обядвахме, малкото е към края на сутрешната си
свирня – аз довършвам тъпата си мисъл и вероятно ще излезем малко на въздух.
Вътре в къщи е все още усойно и хладно, но навън е истинска пролет. Аз съм
седнал в механата и там понеже има доста лампи, малко се е позатоплило. Но
иначе си е все още студено и продължаваме да носим дълги гащи, чорапи и
пуловери...
31.08.2010 – Използвам създалата се обстановка на безтегловност, в която пак ще
гледам да хвърля малко светлина за излизане от информационното затъмнение
напоследък. По принцип нищо ново не се случва - нито тук на работа, нито пък у
нас. Всичко си тече ритмично и монотонно: през седмицата сме заети с домашните
работи за училище, вечерните репетиции на пианото и общото житейско ежедневие,
а останалото време сме в очаквателен процес на съботно-неделните мероприятия.
Последните пък, докато се обърнеш и те вече са минали, след което настъпва
отново веригата от омразни понеделници - и не така до края на света, ами и в
отвъдното даже.
Ванеса най-после
доби правото да започне един допълнителен курс по музика, който ѝ беше отпуснат под формата
на стипендия от катедралата, където от време на време дава концерти. Нейната
учителка Мишел, която се явява някаква голяма активистка там, отдавна беше
препоръчала Ванеса на църковното настоятелство и нашата беше одобрена по
принцип, но сега вече всичко е в пълен ход. Всъщност от катедралния бюджет ще
плащат уроците на учителката, докато за нас те ще бъдат безплатни. Обучението
ще се провежда на истинския орган в залата, на който се очаква Ванеса да
изсвирва по нещо веднъж месечно по време на някой от празниците, сутрешните
служби или подобни мероприятия. Това налага всяка втора събота да се пътува до
там за урока, който съчетаваме и с другия урок по пиано, защото учителката ѝ тогава не идва в къщи.
Като се пресметнат разстоянията и часовете за пътуване, половината ден минава
под тази форма и време за други развлечения не остава. Независимо от всичко
обаче, ние ще продължаваме с всичко това до тогава, докато е възможно и има
взаимен интерес. По принцип една събота уроците ще са у нас, както винаги си е
било до сега, а на следващата седмица ние ще ходим до катедралата за другите.
За сега от страната на Неси има голямо желание и ентусиазъм - да видим само, да
не е от ден до пладне...
Такъв горе-долу беше
и графикът на миналите почивни дни. Съботната сутрин започна с палачинки и
последвалото ги свирене, след което излязохме и отидохме на уроците. Вечерта в
18:00 бяхме на линия у Миленчови, където направихме малко тържество по повод рождения
ден на Маргаритка, пристигането на родителите ѝ в Австралия и още редица други, най-разнообразни
причини. Веселбата беше обявена за следобедните часове на деня и до времето, до
което се появихме с Ванеса, компанията беше вече поутихнала. Даниела беше дошла
с други наши приятели, а аз се разкарвах с нейната кола, която двамата с
Неничко наскоро обявихме за продан. Сега чакаме шараните да започнат да се
обаждат, обаче до този момент (вече повече от седмица...), нито един човек не е
“клъвнал” дори, в смисъла на телефонно обаждане или проявен някакъв интерес към
нея.
Като споменах за
кълване, та се сетих че в петък с Янко водихме децата за риба. Заради
провеждането на местния панаир, денят беше неприсъствен за работещи и учащи,
давайки им се възможност да го посетят. Ние обаче предпочетохме да заведем
дечурлигата на въздух да играят и да тичат, вместо да ги водим по панаири и
други щуротии. Нямахме обаче никакъв успех с риболовството по необясними
причини – изглежда, че водата в каналите беше дошла възгорница, та си бе
поразредила съотношението с рибата... Даже Даниела снощи се принуди да купи
няколко скумрии от магазина – явно на мен не може да се разчита да нося в къщи
подобна прехрана.
Предния ден пък
ходихме на ресторант. Българският задграничен комитет имаше съвещание, та го
проведохме в една от кръчмите близо до нас. Съдържатели са една българка с мъжа
си и ресторантът им е доста голям и хубав. Ние не ходим често там, защото не ни
е изгоден във финансово отношение, но тогава направихме изключение със служебна
цел. След две седмици предстои един Междунационален фестивал, който е
традиционен и се провежда при нас и в Бризбън. Миналата година българското
землячество имаше участие в Бризбънското му издание, а сега за първи път сме
допуснати на местна почва. Та това беше причината за състоялото се учредително
събрание на членовете на комитета, за да вземем решения какво ще готвим на
народа, че да лапа и тази година. Лани пекохме едни невзрачни сръбски
кебапчета, по-тънки и къси от пишката на петокласник, с които уж успяхме да се
представим сравнително добре, но за тази година сме подготвили домашни кюфтенца
по рецептата на Даниела. Уредил съм с мой човек касапин да ни намери 20 кила
евтино свинско месо - той ще ни го смели, ние ще му занесем съответните видове и
количества подправки, лук и други мерудии; човекът омесва всичко и прави 200
броя топки, които пък ние ще печем малко по-сплескани на скара и ще ги
продаваме с някакво хлебче на гладното туземско население. И целият масраф, с
месото, меленето, омесването на каймата и подреждането на готовата продукция в
специални тарелки - $6 за килограм! Това е всичкия ни разход - за нашите
географски ширини дори е смешно да се споменава, но го казвам единствено за
сравнение с българските, значително по-високи стандарти... Та сега това са ни
мислите и ангажиментите, наред с всичко останало, разбира се. Аз всъщност исках
друго да спомена – на тази наша среща на високо равнище, бяхме поканили и други
съмишленици, които ще се включат с доброволен труд и приготовление на разни
специалитети, които ще продаваме на Българския щанд. Сред поканените беше и
Даниела, заедно с Ванеса естествено, тъй като нямаме на кого да я оставяме в
такива случаи. Даниела ще играе ключова роля в представянето ни на този
своеобразен кулинарен форум. В ресторанта имаше пиано и тъй като вече
познавахме управителката, последната ѝ разреши да изсвири няколко песни на цялата аудитория. Аз понеже бях
пристигнал по-рано, още щом зърнах пианото и предвидливо се обадих по телефона,
на тръгване да се вземат нотите, че впоследствие ще има импровизиран концерт. И
действително Ванеса свири доста добре - получи сърдечните ръкопляскания от
страна на публиката, макар че изпълни само три от най-любимите си етюди.
Другите обаче ги скри, дяволицата и не рачи да ги изсвири, независимо от което
си заслужи пицата, защото никъде не сбърка и много уверено и смело натискаше
клавишите. Та целия този абзац го описах единствено заради свирнята на Ванеса –
вероятно обяснението ми стана малко дълго и може би отегчително, но пък лично
за мен това е много важно и просто нямаше как да го премълча и да не се похваля
с поредният ни успех на сцена.
Стана традиция да
драсвам по някое стихче-послание на всички наши приятели, имащи тържества при
различни поводи – рождени или именни дни, кой с нов дом, на кои пък бебета им
се раждат и т.н. И сега не пропуснах възможността да зарадвам Маргаритка с
няколко от моите неизчерпаеми бисери. Понеже нямам къде другаде да ги записвам,
осмелявам се да ги споделям с любезните ми читатели, а те да преценяват сами за
себе си - дали написаното им е харесало или пък не; аз даже нямам нужда и да
знам какво им е било мнението...
Наш’та малка Маргарита,
страстно влюбена до ненасита,
с ден рожден е днес честита!
Скъпи гости тя покани -
неколцина примерни миряни,
наред със банда от горяни.
Открай чевръсто и напето,
стъпя ѝ мъжът, па вика: “Ето -
пá че стане моабето!”
И звън кристален в унисон,
кат’ залп из местен гарнизон,
разцепи въздуха със стон!
Ля се вино дни и нощи,
дорде всеки не загуби мощи
и бавно, тъжно заситни към къщи.
Бях и аз тъдява - ядох с всички, пих;
от мирянинът със слава
така с горянско име се сдобих.
Зер сега навидам глáва,
от буйната река в балкана по-тих...
Онзи ден влязох във
връзка и с Дарина на Игор. Те пътуват на 18-ти този месец за България и ще
вземат със себе си пратката, която ви глася в последно време. Това ще означава,
че ако в момента четете тези редове, тя ви е изпратила писмото от София
веднага, след като са пристигнали, за което пък аз съм им безкрайно благодарен.
Много вероятно е да ни дойдат на гости следващата седмица - хем да вземат
нещата от нас, хем и да се видим, че доста отдавна не сме се събирали с тях.
Още не се знае нищо, като наближи ще му мислим.
Тази неделя, която
идва е Денят на таткото според австралийските обичаи и закони. Нени се обажда
снощи да ме пита какво ще правим и как ще си уплътним най-приятно денят заедно.
Ще измислим нещо с него - може да отидем някъде. Ние в неделя сме канени на
рожденият ден на едно от дечицата в компанията и Ванеса може да отиде там с
Даниела, а ние с Неничко да правим друго. Не знам още как ще се развият
събитията; нека първо да дойде - тогаз ще решаваме.
Ние напоследък с
Даниелчето поведохме един изключително здравословен начин на живот. Тя започна
да взема някакви хапове за спиране на цигарите. Автоматично с това заряза и
пиенето, като наред с това отби и мен от парцуцата. Няма вече ката ден
тържества и вечеринки посред неделята и до сред нощиите - ако случайно се
отпусне нещо, то е единствено в съботните вечери, това ни е всичко; останалото
е сух режим и много спорт. Последният преминава под формата на обиколки около
езерото. Тъй като все още вечер е мрачно, като си дойда от работа обикаляме
езерото заедно. На мен обаче този маршрут ми е къс, а Даниела я мързи да ходи
по-далече. Само чакам да стане по-дълъг денят и аз тръгвам на моите махленски
кръгчета из запустелите улици. По 5-6 км разстояние навъртам обикновено за
около час време, час и нещо най-много. Онази вечер до ресторанта ходих пеша (4
км) и пешком се върнах обратно през нощта. Бях даже и малко “клъвнал” след
служебните ни дебати, та не съм и разбрал колко бързо съм си стигнал у нас. Наред
с всичко изброено до тук, положителните резултати също не закъсняха – гледам я
онази вече Даниелка, с умиление, съпричастност и топлата си влага в очите: амчи
то над главата ѝ блести ореол, бре; светъл
и ярък като дългите светлини на Запорожец! Кога самият се втренчих в огледалото
насреща – на мен пък ангелски крилца взели да ми никнат! Ебаси в какви
праволинейни коловози се вкарахме с тоя наш режим на праведни отшелници –не е
изключено и люцерната да пропасем наскоро, вместо така безразборно и
безотговорно да се тровим с кИфтета и прАжоли…
06.09.2010 – Пак е настанало едно гробно мълчание, една безмълвност и тишина тук на
работа, което пък от своя страна ми дава възможността да отбележа днешният
свещен и празничен ден на Съединението. Нашето поколение доста малко
подробности знае за това така важно събитие в по-новата българска история,
защото из учебниците ни тогава се даваше повече тежест на Деветосептемврийската
победа над мракобесието на фашистката власт, вместо да се разказва за
героичните подвизи на исторически личности, изнесли и довели България почти до
върха за тогавашното си време. Тези, които се интересуват от фактите на
историята може би знаят много повече по случая, но специално на мен този
предмет също не ми влизаше в категорията на особено “интересните”. Така че по
време на тежкият ми обучителен период със сигурност съм отдал повече значение
на физическото, пеенето, трудовото обучение и рис... (о-па-а, щях да вмъкна без
да искам и рисуването, ама веднага се сетих, че и то беше еднакво омразна тема,
както историята...). Сега виждам, че този отрязък от развитието на България е
останал като огромно тъмно петно в съзнанието ми, което определено не е повод за
някаква хвалба, но пък не мога да си изкривя и душата, без да го призная. А и
като се съди по днешният почивен ден за страната, това действително трябва да е
било нещо много важно и значимо за нашата държава. Защо така, бе мамка му
мръсна? – мога да говоря за преврата на 09.IX.1944 с часове, а за Съединението
на Княжество България с Източна Румелия не мога да обеля и зъб даже. Учителите
ли ни бяха криви, книгите ли им бяха накриво писани или просто някой имаше
интерес да не знаем много-много за истината. Едва сега от достоверни материали
и документи научавам, че руснаците са били против това наше национално
обединение, но пък хак им е – среден пръст за руския мужик; йеш мой толстый
курец, товарищ! Ние тук също отбелязваме този всенароден празник, обикновено с
някой общоземлячески пикник и барбекю на открито, но тази година понеже имаме
да се подготвяме за други обществени мероприятия, това събитие като че ли
незаслужено остана малко в сянка.
Изминалата седмица
не се отличи с нищо по-особено и съществено от всички предшестващи. Из дома
последните дни усилено се дискутира темата за смяна на шкафовете и мивките в
баните, която сама по себе си трябва да се отъждестви като много болна, почти
умирающа (темата имам предвид, но пък и шкафовете ни също са прогнили -
признавам). Отделихме една съботна сутрин да обикаляме за разни готови видове,
но нито модели, нито подходящи мерки и размери успяхме да намерим (за цените им
пък да не говорим, че и от тях се получават удари, инфаркти и прочие
недъзи...). За сега сме се спрели на един компромисен вариант с подмяната само
на горните избутели плотове и съответно мивките с крановете, тъй като самите
рамки отдолу, вратите и чекмеджетата са си в добро състояние. Паралелно с това
проучваме разни майстори и фирми, които монтират такива изработени от гранитни
плоскости - много са ефектни и красиви като ги гледа човек отстрани, но не се
знае още колко пари ще струват. В четвъртък имаме едно такова посещение, при
което ще дойде нарочен човек да вземе съответните мерки, та да ни даде цена. В
зависимост от сумата ще даваме зеления семафор и на това домашно подобрение.
В петък вечерта
бяхме на гости у Нолин и Уоли. Там бяха още едни общи техни и наши приятели,
както и нашият бивш съсед Рон. Той ви изпраща най-горещите си и искрени
поздравления – всеки път като се видим с него, той пита за вас и винаги поръчва
да ви казвам много здраве специално от него. Аз обаче често забравям да ви ги
предавам тези негови послания, но да знаете, че всички тук винаги и при
всякакъв повод се сещат за вас и изпращат най-добрите си чувства и
благопожелания. Това важи както за старата генерация, така и за по-младите, с
които общуваме по-често. Така че да си знаете от сега нататък и да не се
повтарям всеки път – имате поздрави от всички, които ви познават в тази част на
земното кълбо... У Нолини изкарахме пак доста весело и се прибрахме доволно
опити посред нощ, както обикновено.
На другия ден Ванеса
имаше урока си с учителката, а аз се занимавах с разни готварски дейности.
Правих супа топчета, че Нени щеше да идва вечерта у нас и беше поръчал да му
наготвим; после пък шишчета низах за вечерната скара, с други работи се
занимавах и така ми мина денят – основно само в кухнята, в непрестанна
циркулация между мивката и печката. Даниела донесе една торба люти чушки от
пазара, че си ги направих печени с чесън и магданоз (за разяждане и апетит –
щото “много” ни липсва…); кьопоолу разбивах, с друга зимнина се разправях –
въобще не съм скучал. Ама и това да си домакиня, хич не е работа – заеби! Кога
сварват тез жени да свършат толкоз много неща наведнъж, че пък и за чужди мъже
да си намират време? – хич не ми е ясно как го правят, но на мен специално
никакво време (за мъже) не ми остава. Докато сновах като совалка из дома и
Неничко пристигна - понеже беше сравнително топло, та седнахме отвън на моабет.
Това беше в събота вечерта, а следобеда се бях чул вече с Йовчо от Севлиево, с
когото доста добре си побъбрихме през компютъра и Интернета. Даниела тогава все
още беше по магазините; с Албенчето също си размених няколко думи, като
изпратих поздравленията ни за рождения ден на леля Маринка. Даже имах и добрите
намерения да им се обадим вечерта и по телефона лично за да я поздравим; знаех,
че и вие ще сте у тях на тържеството, ама се увъртяхме с огньове, скари и така
не успяхме да позвъним. Нени след две седмици пак ще идва у нас, така че тогава
ще можете да се чуете и с него.
Вчера всъщност беше
Денят на татковците в Австралия - не знам дали по другите държави имат такъв
обичай (навред все майката, та майката – а бащата никой не го ебава за слива).
Това беше и поводът за посещението на Неничко, което мен особено много ме радва
и никакъв друг материален подарък не може да го замени. Говорим си с него за
много неща; гледам го, че е станал някак си малко по-разумен и разбран – дано
да не е само някакво временно явление. Иначе той е добре – работи много и
сериозно, ремонтирал си е всичките зъби и сега се надява за няколко години
напред да няма никакви зъболекарски проблеми. Вчера бяхме канени и на рождения
ден на едно наше детенце от компанията, но то пък за лош късмет заваля дъжд и
всички трябваше да стоим вътре в залата, където се провеждат и българските
занятия за дечурлигата. Даниела замина с Ванеса малко по-рано, а ние с Нени
първо обиколихме търговете и чак тогава отидохме на празненството. Независимо
от всичко, училищната програма по родна реч се проведе с приоритет, след което
чак започна и същинската моабетчийска част. Изкарахме много весело следобеда и
после всички се разотидохме.
Онзи ден, докато
Нени беше при нас и се мотахме с него из района, той хареса колата на наш съсед
- Еди, руснак е ако си го спомняте; живее точно в залепената колиба до Барбара
(всъщност, той не е никакъв руснак, ами е родом някъде от Прибалтийските им
републики – Естония май беше, но може да е и от Литва или Латвия; нали
навремето онези съветски шибаняци и злодеи им отнеха земите, та сега на
всичките им викаме все руснаци, а това е доста обидно прозвище за горките хорица;
почти толкова, колкото да кажеш на някой македонец, че не е българин). Та
въпросният човек продава едно Волво – беше го спрял пред тях с табелка за
продан. Неничко баят го загледа, защото то всъщност си е много хубава кола, а и
самият Еди постоянно поддържа колите си в пълна изправност – до педантичност,
за разлика примерно от мен, който съм значително по-немарлив към возилата си.
Той е голям любител и поклонник на тази марка и никакъв друг автомобил не е
притежавал за всичките си над 80 години живот. Искаше му $1200, но го
спазарихме за $1000 и сега в събота Нени ще дойде с парите да купи колата и да
я прибира към тях. Той смята, че ще може да я препродаде и по този начин да
спечели някой лев горница - но по-скоро аз бих му препоръчал да си я остави за
него, а да продаде бараката, която кара в момента. Защото пък подредени една до
друга, колата на съседа изглежда сякаш току що е извадена от подиума в
Шведската палата на Пловдивския панаир, докато тая не Нени няма чак толкова
“привлекателен” вид, за да не се изразявам на по-уличен език... Не го знам
какво ще реши - като се видим след няколко дни, тогава ще правим плановете…
07.09.2010 – Днес е рожденият ден на другаря Тодор Живков. Не че информацията ми има
кой знае какво значение към списването на тази повест, но все пак отбелязвам
този факт, за да разсея всякакви съмнения у читателите, че съм късопаметен и
забравям “важни” дати в летоброенето. Не знам дали бе точно в негова чест и
заради поредната годишнина на селския вожд, но преди множество лета на същата
дата в Лондон претрепаха и писателят Георги Марков, царство му Небесно. Така
както пък утре Ленчето на Огнян и Цецо на Светлана имат рождени дни – а наш
Цецо дори ще отбележи своят 50-годишен юбилей! Бяхме канени и ние да се
присъединим към тържеството на кумеца, обаче финансовите трусове продължават да
ни разтърсват из основи, което направи идеята за пътуване към Тасмания
неосъществима. Жалко, че ще пропуснем възможността да се видим и с нашите, вече
общи приятели от Мелбърн, с които се сдушихме много сериозно още по време на
Герганината сватба през Март, миналата година. Само за самолетни билети
трябваше да наринем $975 суха пара, башка другите масрафи покрай събитието. А
сега пред нас са се задали силуетите на тези шибани шкафове и мивки за баните,
които ще глътнат барем две ходения до острова, че да не са и горница.
Като споменах
трусове, та се сетих да спомена за голямото земетресение, разтърсило Нова
Зеландия миналия ден. В градът, който е бил най-сериозно засегнат ние всъщност
кацнахме преди година, близо две вече, когато направихме нашата епична
екскурзия по тамошните приказни места. Това е второто по големина населено място
с около 340,000 жители – Christchurch/Крайстчърч (Христовата църква, в буквален
превод). Разправят, че от около 180,000 къщи там, 2/3 имат значителни повреди.
Няма ток, тухли и покриви се въргалят навред – въобще една малка война, без
сериозни човешки жертви за щастие, но пък с астрономически раздута сметка от
нанесените щети и поражения на инфраструктурата; както в частния сектор, така и
в по-широкомащабен обществен план. Понеже аз лично нищо не съм гледал по
телевизията, поради високата си степен на незаинтересованост и огромна липса на
време, сега не мога да коментирам с подробности това нещастно събитие –
отбелязвам го само мимоходом, като се надявам, че всички вие в България ще
знаете дори много повече от самите нас. Предполагам лошата вест е обходила
мълниеносно осведомителните агенции по света и вече се знае за случилото се.
Та, като се замисли човек колко много лошотия има по таз грешна земя и тутакси
спира да се ядосва за бели кахъри. Е, поискали ни сега от Финансовото
министерство още някаква си тлъста сума за разни ланшни данъци – амчи да им я
дадем бе другари, що да ги мъчим хорицата от държавната управа. Нека вземат,
нека да грабят – то не е и да печелиш, майката му стара! Почнеш ли да надигаш твърде
глава изпод тинята и уж да се “оправяш” във финансов смисъл, веднага идат ония
от Данъчното и ти съдират гърба от такси барабар с гъза. Сега правя разни
постановки и остри завои, с които уж да избегна цитираният закръглен масраф – в
тази връзка утре ще се срещнем по спешност с нашия данъчен агент. Ако той може
нещо да издейства, ще бъде хубаво - в противен случай ще се извърши един много
тъжен икономически обред, а именно: плащане накуп и в брой, при това на мига;
без право на отлагане, нито пък на някакво обжалване. Тези тук не признават нищо
– ни извинителни бележки важат, ни устни извинения или голи обещания, че друг
път видите ли, няма да правим така. Ще изчакам да видя резултатите от срещата
ми със счетоводителя, че тогаз наново ще правя анализи и дълбоки покаяния...
Още не знам как ще се
видим с Игор и Дарина, че да им дам писмото, картата и няколкото диска, които
направих в последно време. Канили сме ги да дойдат в събота у нас на гости, ама
не сме се чували още и нищо не е ясно. За сега имам доста служебна работа,
въпреки че ето ме на: седнал съм на бюрото да си пиша мемоарната книга. Но това
е само, защото съм много чевръст и бързо си свърших онова, което трябваше и
беше запланувано. Сега чакам одобрението му от шефовете, за да вървим напред.
Само за това си позволявам тези малки незаконни волности - в противен случай не
бих посмял да бавя служебните задачи в името на своето лично облагодетелстване.
По следите съм и на една жена от Варна, която прояви голям интерес към
преписването на писмата ми. Чакам я да ми даде някаква разумна цена, за да
задвижа и този въпрос. Намерих я по Интернета, че беше дала обява в търсене на
надомна работа с машинопис. Между другото има доста такива хора, които пишат
курсови задачи, дипломни работи или дисертации – все някой ще поеме нелеката
задача с прехвърляне на моите стари ръкописи върху електронен носител.
09.09.2010 – Бре-ей, напоследък репортажите ми все на важни дати излизат от печат.
Онзи ден беше Съединението на България, по-миналият – рождения ден на Вожда
струвахме; вчера правихме помен от датата на нашествието на руския ботуш в
суверенната територия на една държава, в случая и по нещастно съвпадение това е
пак България, макар и вече съединена; днес пък е годишнината от преврата на комунистите
през 1944 – кой казва, че не знам историята, а?!... На работа отново възцари
спокойствието и тишината, а аз използвам настъпилия мир, за да обобщя фактите и
събитията до този момент. Много вероятно е дори това да бъде последното ми
включване в този епизод, защото в неделя следобеда ще отидем до Игор и Дарина
да им занесем пратката. В събота ще идва Нени да си взема колата от нашия
съсед, аз ще имам други ходения напред-назад и за писане на статии по
стенвестници едва ли ще остане време; утре пък, предвид че е петък може да се
яви някой служебен ангажимент и да успея само да разпечатам настоящето писмо, а
да нямам време и възможност да допълвам вече казаното и изброеното до тук. Така
че сега ще гледам да опиша всичко минало и предстоящо в много близък план, а в
следващата глава ще намерите и подробностите около самите случки.
Снощи ходихме до
нашия счетоводител, който се занимава с финансовите ни въпроси и дела от
години. Взехме някои спешни мерки за запазване на относителен покой, що се
отнася до разплащателни сметки, стари дългове и други икономически
жонгльорства, които аз така или иначе не разбирам, нито пък ме интересуват.
Общо взето при такъв финансов адвокат се ходи като при доктор, ама чак кога
усетиш умирачката вече – едва тогаз правиш точно това, което те посъветват, за
да оцелееш, без да има нужда да разбираш много-много от неговите машинации и
знахарства. Та, при тези нови условия можем вече поне за малко да си отдъхнем и
да пренасочим своите мисли обратно към баните, мивките и крановете.
Споменавайки за последните допълвам, че довечера у нас ще идва и такъв “доктор”
пък, който да вземе размерите, да види на място какво може да се направи, какво
е необходимо и да ни даде цена разбира се, за която той би изработил всичко
това, при най-точно спазване на всички капризи и прищевки на домакинята (за
момента и все още в лицето на Даниелчето...). Не му е лека задачката на
завалийката - от сега ми измилява, като си помисля само.
Снощи се обади и
първият евентуален клиент за Фолксвагена, който от две-три седмици стои за
продан и никой до сега не беше проявил и капчица интерес към проклетото возило.
Та утре вечерта ще дойде някакъв човек на оглед, дано успеем да я засилим на
някъде тая уж народна кола, че да преминем на нещо по-земно и реалистично. Забелязвам,
че на шибаните модернизми не можем да слугуваме безропотно и постоянно да бъдем
нащрек дали няма нещо да им стане, дали няма нещо да им спре и да трябва пак да
се насипват стотици долари по специализираните сервизи. Мерси от такъв лукс –
айде, нéма нужда; по-добре да óда пеш...
Онзи ден като
правихме разни залагания на търга с Нени се оказа, че съм спечелил една скара-
грил, която обещах да дам на българския клуб за общо ползване от всички нас.
Всяка неделя като водим децата на училище, ние родителите си устройваме една
много пищна и шарена софра на открито, като за целта ни е необходим някакъв
уред за претопляне или изпичане на сурова месна продукция. Надявам се тази
скара да върши добра работа за дребни и средни количества. В събота сутринта трябва
да отида да я платя и прибера, че да я носим в неделя дарение за общото благо
на народните маси. После ще дойде Нени и ще се разправяме с колата му; той едва
ли ще остане при нас, защото няма да е сам, а пък и сигурно ще иска да се
занимава с нея във връзка със спешната ѝ подготовка за продан.
Добре поне, че урок
няма да има тази събота – учителката ще води някъде дечурлигата, нали сега
всички излизат във ваканция. Какво учиха, та се преучиха толкоз много и аз не
знам? - като че онзи ден започна срока; кога минаха дните и седмиците, така и
не разбрахме. Независимо от всичко, след няколко дни ще следват две ваканционни
седмици. Надявам се Ванеса да използва добре и пълноценно времето си в къщи, за
да се подготви добре за своите предстоящи изяви: на 17-ти Октомври има някакво
състезание-фестивал, на който тя ще участва с две пиеси, научени наизуст (такъв
е регламента), а около тази дата ще бъде и първият ѝ официален изпит по пиано за защита на 5-то ниво по
материала от музикалния конспект. Ще чакаме с нетърпение блестящото ѝ представяне, дано само не
получа удар до тогава... Наред с тези подготовки, както и в съгласие със
спазването на дневния режим, Ванеса ще бъде наградена за Коледа с една
екскурзия до Сидней, където пък е поканена от Асоциацията на органистите в Австралия
да вземе участие в организиран от тях летен кръжок-събор, за времето от
29.12.2010 до 02.01.2011, като програмата ще завърши с голям вечерен концерт, в
който хората искат да вземе участие и тя. Цялото удоволствие обаче ще струва
$495, която сума ние ще поемем (само и изключително, ако се спазват правилата
за подреждане на стая, бюро, оправяне на дрехи и леглото сутрин, редовно миене на
очите и зъбите, прилежност в училище и в къщи, учение и труд, усърдие и
упоритост и още хиляди показатели, по които ще се изчислява степента на заслуга
за участие в лятната програма; скáлата е с горна граница математическа
безкрайност, което прави пълното ѝ спазване почти непосилно...; но пък изискванията и бдителността ми ще
бъдат повишени до педантичност...). Наред с всичко това, понеже Ванеса е още
твърде малка за подобни самостоятелни изяви, поддържащият я екип също ще пътува
с нея, като за целта сме запазили един малък апартамент за 8 вечери срещу много
скромните $95 на нощ (добре че излязоха хора, та ни минаха по ниската тарифа,
иначе трябваше да плащаме по $125 на вечер). Апартаментът е само на 3 км от
мястото, където ще се провеждат занятията и така ще можем да съчетаем много
неща в едно: хем екскурзия и посещение на Сидней, хем и покрай Ванеса ще се
навъртаме и ще ѝ даваме кураж отстрани. Ще
пътуваме с колата, като сме отделили два дни за път до там (някакви си 1000 км)
– искам да спираме тук-таме по пътя за разглеждане на забележителностите по
бреговата ивица. Ще се отбием и в Нюкасъл (Newcastle), където изкарах 12
месеца, когато работих в завода за влакове и локомотиви. Надявам се да се видим
и с моя дядо Джон, у когото живях на квартира през този период. Това беше по
време на първото ви посещение, когато вдигахме дуварите с татко – всъщност преди
цели 5 години. Така ще посрещаме тази година Коледно-Новогодишните празници.
Потегляме веднага рано сутринта след Бъдни вечер...
Ванеса разбира се
още не знае, че зад гърба ѝ се гласят такива мащабни изненади и се надявам да се зарадва много като
разбере, че тръгваме. Този път няма да бъдем с Нени, с когото напоследък винаги
изкарваме Коледните дни. Ще си наваксаме като се върнем по живо по здраво.
Предложих му да дойде с нас, но толкова дълго време той не може да ни търпи и
се отказа. Има място и за него в апартамента – и в последния миг да реши,
проблем няма да има да го вземем и да вървим заедно. Ще видим, има доста време
до тогава. Аз междувременно ще се свържа с тамошни българи, защото ако има
някакво тържество организирано от тяхната земляческа група, ще можем да се
присъединим поне за Новогодишната нощ.
Ето как неусетно ви
дадох обозрение и върху по-далечните ни планове. С предстоящите и настоящите
вече сте запознати – ами то просто няма какво да се каже повече. Стана
традиция, като ме удари сачмата в кратуната, по един или друг повод да
съчинявам разни стихове. Далеч съм от мисълта, че това са литературни
произведения и имат някаква съществена стойност, но тук е мястото те да намерят
публикация - т.е., да бъдат запазени и съхранени завинаги. Няколко дни преди да
тръгнем за България, веднъж Янко ме попита какво правя на работа. Тогава пак
имаше известна цепнатина в нормалния работен ритъм, та се бях зареял из мечтите
и спомените си. Съвсем спонтанно се роди това пък:
Сърбам си кафето и мечтая...
... хем за Рила и Пирина, даже стария Балкан,
йощ’ за звънката ми окарина и за село Борован;
и за родната ми люлка, дето сладко съм си спал,
за огнището и за софрата, на която първо съм проял.
Тейко ми, горкият веки хептен го не бива,
стара майка завалия - нощ и ден по тая нива;
а мегданя със хорото, сигурно и днес стои -
- вместо мóми и ергени, на гераня някой коня си пои.
В кръчмата се насъбрали бол - старците осиротели,
пият лютата ракия зли - кълнат кат’ подивели;
туй що турчина не взе им, го окраде свой,
къщи, ниви и имот затри се, в името на “Боревой”...
Тук разбира се, също
трябва да направя известни пояснения, за да не си помислите, че става дума за
вас и правя връзка с родителите си, макар че ги споменавам в кратките
четиристишия. Просто е използвана идеята от фолклора и народното творчество,
които съчетах по близък смисъл с най-елементарно римуване. Както се казва,
всяка прилика с действителни лица е съвсем случайна. След 100 години, когато
някой чете всичко това (ако все още българският език съществува и е познат на
поколенията от 22 век...), може да помислят, че авторът му е луд или
ненормален. А пък може и да съм актуален, знам ли – тя историята, нали се върти
уж, както модата. Днес четем биографии, спомени и бележки за исторически
личности, граждани на Габрово, потомци на знатни родове, фабриканти,
революционери, активисти и всякакви други – защо да няма няколко реда и за един
съвсем неизвестен габровец, който преди десетки години се е запилял чак на
другия край на света, оставяйки след себе си само тези повествователни спомени
от миналото. Все на някои пък ще им бъде интересно да ги прочетат и евентуално
да се посмеят над глупостите ми...
Не знам дали
разбрахте, но горните редове са писани вече на другия ден, т.е., днес 10.09.2010
– Даниела току що си дойде от нощна смяна, на която я повикаха вчера съвсем
неочаквано и изненадващо. Аз имах малко работа на компютъра снощи, изпратих я в
22:30 и си легнах. Гледах и някакъв филм, на който не помня краят, защото
изглежда съм го проспал. Сутринта скочих в 06:00 да си довърша мисълта и да
подготвя материала за печат. След малко тръгваме за работа и училище с Ванеса,
защото тя има репетиция с оркестъра всеки петък преди часовете. Снощи “гранитният”
човек дойде и взе някакви мерки – в понеделник ще очакваме цените му за
ремонта. Всичко друго ви е известно – аз от другата седмица ще започна
следващото си писмо, което се надявам да бъде по-интересно и по-обширно.
Последното зависи до голяма степен както от времето, с което ще разполагам за
писане, така и от самите събития около нас и дали последните ще имат някаква
стойност, че да заслужават описание. Каквото и да е, вие само бъдете живи и
здрави, пазете се от всичко и пращайте поздрави на всеки наш общ приятел и
познат.
Целуваме ви и ви
прегръщаме всички там: Даниела, Ангел, Нени и Ванеса…
Няма коментари:
Публикуване на коментар