Писмо No 59 (II-III.2013)

Скъпи родители и мили приятели!

05.02.2013 - Дадох си уж една кратка почивка само от няколко дни, а ето че близо цяла десетдневка мина от изпращането на последния ми репортаж, без дори да съм наченал новият. Спомням си, че той носеше дата 26 Януари, когато всички чествахме Националния ден на Австралия. През последните дни обаче и по-специално баш около този период от време, природата хич не беше благосклонна към поданиците на Нейното Кралско Величие, Елизабета II. Бушуващите на север от нас ураганни ветрове, примесени с опустошителни проливни дъждове буквално за няколко дни отново удавиха половината ни щат. Имаше принудителни евакуации на населението, дадоха се скъпи и невинни жертви, а пък поразиите от водната стихия се измерват вече в милиони и сметката им продължава да набъбва, като бебешки ембрион след светото му зачатие; много хора пак останаха без покрив и сух подслон. Макар да би било не съвсем “политически коректно” спрямо съдбата на пострадалите, ако кажа “за щастие”, но трагедията и този път подмина нашата географска зона, остана сравнително далеч и тук, специално в Бризбън и на Gold Coast ние усетихме едва само периферията на циклона. Обаче на около 300-400 км в северна посока от нашия вилает беше вече същинската арена, където действително се разигра унищожителната сила на стихията. По нашия край поваляха тихи и напоителни дъждове, които също предизвикаха известни малки пакости, но пък и далеч не толкова жестоки, каквито имаше нагоре от местните географски ширини. Вследствие на обилните валежи и неспособността на земята да поема повече влага, както и липсата вече, на където да се оттичат дъждовните води, езерото ни преля и повиши нивото си с около метър. Цялата долна площадка до второто стъпало на пътеката беше залято, та се наложи дори да вадя лодките малко по-нависоко, че да не ги изтърва през оградата и да ги гоня из водата. През нощта и целия следващ ден вятърът не стихна и по телевизията казаха, че напорът му е бил с постоянна скорост от 130 км/ч. Щом като на такъв ураган бунгалото издържа и не се самосъбори, значи че то съвсем спокойно може да дочака и потопа на Второто пришествие. Къщата също се държа добре и нито се надигна от основите си, нито пък се наводни отвътре - изглежда ъгълът на обдухване не беше тъй неблагоприятен за покрива и в частност за керемидите, защото в противен случай циглите му щяха да хвъркат хаотично из въздуха като току що откъснати листи на ученическа тетрадка с тесни и широки редове. Слава Богу обаче, в къщи всичко си остана по местата и непокътнато. Единственото, което се яви като повреда вследствие на ураганните ветрове, беше разхлабването на един метален дюбел, с който майсторите са закрепили сенника пред гаражите. Още следобеда обаче валежите намаляха, за да спрат напълно до вечерта. Няколко часа след това нямаше и помен от преминалия ураган, с изключение на хилядите нападали листа и клони в парковете. Е, имаше изкоренени и няколко дървета, но без някому да причинят вреда и поражения. При тази, успокоена вече метеорологична обстановка, вечерта ние отидохме на гости, където си изкарахме весело и щастливо, докато през същото това време много нещастен народец е изривал кал с лопати и изгребвал вода с кофи от своите собствени кухни и спални по домовете – тъжно...

Неделният ден също беше доволно мокър и неприветлив. Поради лошите и неподходящи климатични условия, идеята ни за едно общо събиране в някой Бризбънски парк пропадна, защото пък там положението беше още по-лошо. Нени и Меган стояха 3 дни без ток - нападалите дървета, прекършените им клони и изпокъсаните в резултат на това далекопроводи, продължаваха да създават достатъчно грижи и допълнителна работа на дежурните екипи по електрозахранването, наред със спасителните отряди по оказване на медицинска и хуманитарна помощ на пострадалите. Независимо, че дъждът вече трайно се укроти и почти спря, вятърът продължаваше да свири и вие в комините, макар и малко поотслабнал. Така, от съображения за сигурност ние през този ден не сме правили нищо, а се мотахме из дома в пълна бойна готовност – ако земята рече да се разцепи, да скачаме веднага на спасителния бряг. Е, аз оползотворих времето си в писане на мемоари, Ванеса свири на пианото, а Даниела чете книжките си в леглото и ту заспиваше, ту пък се събуждаше, ама все на една и съща страница…

Така дойде и понеделника, който също беше почивен ден за работниците от фабрики и заводи, за заетата номенклатурна (и синекурна…) маса по държавните учреждения, за тружениците на полето и разбира се за учащата се и академична младеж – и всичко това заради празника на Австралия, който тази година се падна в събота, а пък властите ни отпуснаха първия работен ден от следващата седмица като компенсация. Тогава именно започна и подготовката на Ванеса за поредното начало на школото веднага на другия ден. Добре, ама междувременно дойде едно тревожно съобщение от името на училищната управа, че поради големите завирявания и частични наводнения в района на сградата, учебният им процес ще започне с един ден закъснение, докато се отводни плаца. Това беше голямо разочарование за нея, защото тя много искаше вече да се види с дружките си от класа. Е, и това не закъсня - в сряда вече всичко беше изчистено и оцедено, учебните занимания започнаха и Ванеса вече е в 8-ми клас; кога порасна това до скоро съвсем малко дете? - акълът ми не стига и не го побира. Дали пък и ние не “растем” наравно с нея? – ба, не вярвам; че аз съм толкоз млад, ако се съди по ограниченията на мозъчния ми капацитет...

В една от вечерите с Даниела направихме една обиколка из квартала, където за прибиране към оджака набелязахме много нападали клони и дори цели дървета. Взехме на ръце едва само по няколко вършини, обаче имаше още едни разкошни трупчета, които от Съвета бяха минали с моторните триони да нарежат на по-дребно, а пък бяха достатъчно тежки и неудобни за мъкнене на гръб. Разгеле - взех ръчната количка и отидохме да си ги натоварим за камината. Вероятно този мародерски акт от наша страна може да се таксува и като кражба, но понеже обектът на присвояването не беше стока от личното стопанство на никой, та предполагам и самият Господ си е позатворил за малко очите пред стореният от нас грях. Имаше всъщност един голям паднал клон, който пречеше на алеята и от службите го бяха нарязали на по-дребни парчета, за да не се спъват хората. В съседство пък, едно изкоренено дръвце също беше нарязано на трупи по метър дълги. Натоварихме всичко с ясното съзнание, че извършваме едно добро и благородно дело по прочистване на зелените тревни площи от сухопадналата дървесна маса. Едвам дотиках препълнената количка до нас, разтоварихме трупите зад бараката и най-накрая мирясах. На другия ден Даниела беше нощна смяна, но следобеда ми помогна да ги донарежа с триона на по-дребни цепеници и сега имаме дърва за цялата походна кухня на Наполеоновата армия. Дорде ги изгорим, вероятно комина ще се е съборил, защото така както гледам всичко е пред разпадане - има големи пукнатини, които могат да доведат до срутване, но когато стане - тогава ще му мислим.

Иначе всеки ден карам колелото, с изключение само през мокрите дни на миналата седмица. Въртя по 13.5 км всяка сутрин, след което цял ден пиша на компютъра. Търся същевременно и работа, но забелязвам че от ден на ден обявите за свободни позиции стават все по-малко и по-малко. Предвид назрялата криза, управляващата лява партия на лейбъристите (Работническата партия) свикаха преждевременни избори за 14 Септември, с надеждите че ще ги спечелят и евентуално преизберат. Силно се надявам и искрено вярвам, че пъклените им планове ще се провалят и ще дадат път на по-либерално настроените партийни групировки, които отново да съживят дребният и среден бизнес, на което именно разчитаме ние от кастата на интелигенцията. Всичко онова, което демократите бяха натрупали по време на 11-годишното си коалиционно управление, новите комуняги го опоскаха и изкрадоха буквално за един миг, за да вкарат Австралия в батака, в който се намира за момента. Политиците по целия свят са едни и същи, а както казва Алековият бай Ганю Балкански, че “Всичките са маскари!”, на края комай ще излезе и прав с това си легендарно и пословично твърдение.

В петък сутринта Даниела си дойде от работа след нощната смяна и беше много разтревожена. Събуди ме с думите: “Коя новина предпочиташ да чуеш първо - хубавата или лошата?”, което лично за мен автоматично означаваше не само една, ами няколко и то по принцип все лоши новини. Паркирала си тя колата отпред на площадката пред нас и забелязала вратата на моята да зее наполовина отворена. Надникнала вътре - що да види: всичките ми боклуци от жабката извадени и разпилени по пода и по седалката, а пък арматурното табло почти разглобено и през отворите мъчено да се разбие контактния ключ; явен и недвусмислен опит за лично покушение с цел грабеж над частната ми собственост, която уж била свещена и неприкосновена (в случая моето частно моторно превозно средство). Иначе нямаше сериозни следи от насилие, освен една голяма побитост като че ли с чук или твърд тежък предмет по ключалката на запалването (ключа на стартера). Изглежда са се мъчили копелетата да я изкъртят и да вържат жиците “на късо”, за да запалят и подкарат колата. Най-много ме озадачи фактът обаче, как някой изобщо е проникнал вътре в купето, защото счупено стъкло изобщо нямаше. Единственото разумно предположение, до което стигнах след дълго и продължително осмисляне на обстановката беше, че аз просто съм забравил да си заключа вратата вечерта или когато съм я отварял да взема нещо (което напоследък дори умишлено правех, като смятах че със старостта, вида и километрите си, тя повече не представлява интерес за никой себеуважаващ се крадец). Изродите са имали време да изключат вътрешното осветление, за да не свети излишно и да не привлича вниманието; най-търпеливо са дръпнали и седалката максимално назад, за да работят по-добре по таблото с отвертките. Двата полукапака над кормилото, където са поместени всички контролни лостове за фаровете и мигачите бяха най-акуратно разглобени, с развиване на 4-те винта, които ги държат събрани един към друг заедно, като последните дори бяха и чинно оставени на пода. Изглежда че точно в този момент нещо ги е подплашило, защото копоите са зарязали всичко на средата и са си заминали по пътя. А пък може и да не са могли да продължат - това са само мои догадки, как евентуално бих постъпил аз, ако тръгна да крада някакво возило. Колата ми е снабдена с ултра-съвършена алармена инсталация, която аз отдавна вече не ползвам, поради някаква нейна вътрешна и неизвестна за мен техническа неизправност. Когато времето е влажно, забелязал съм че в даден момент алармата се активира сама и напълно безпричинно – за това обвинявам овлажняването на някоя контактна клема или нещо друго отвътре, но определено свързвам този дефект с влажността на въздуха, най-често при дъжд. Така преди няколко години, когато ходихме в Нова Зеландия, като вземе тая аларма да записка в петък сутринта по някакви си съвсем нейни причини, та изгаснала едва в неделя вечерта след напълното издъхване на акумулатора, който също я захранва отделно. Това е било 3-дневен непрестанен терор за съседите в радиус около цялото езеро – в случая “денонощен” ако кажа, ще бъде по-акуратната дума. Именно поради тези технически съображения аз от тогава не съм я ползвал, за да си нямам после среднощни изненади, че да тичам да я гася по бели гащи на цимента.

Оставих всичко така както си е било, като наивно си мислех, че Полицията ще образува криминално дело и колата ми ще стане обект на тяхното разследване. Заведох Ванеса на училище с каручката на Даниела и на връщане се отбих до кварталния полицейски участък. Почаках 10-15 минути, докато онези отворят гишето в 08:00 и веднага започнах да се жалвам на дежурния офицер. Взеха всички данни за мен и за колата, но не и отпечатъци от пръсти и други щуротии. Аз мислех, че нарочни блюстители на реда и гвардейци на спокойствието на обществото ще дойдат да мерят с шивашките си метри и ролетки, надявах се да изследват обстановката, да гледат с лупи за веществени доказателства, да събират косми от земята и т.н. - нищо такова обаче не се случи. Успокоиха ме, че щели да имат предвид този опит за кражба и въз основа на криминалния случай, щели по-често да патрулират по нашата улица и да се навъртат с “луноходите” си покрай колибите; и толкоз. Следствието им приключи още дорде не беше започнало, дето се вика. Аз се прибрах унижен в къщи и тъжно започнах да сглобявам парчетата от среднощното крушение и похищение над нещастния ми автомобил. После запалих колата и направих едно кръгче около езерото, установявайки, че нищо друго не е пипано и повече нямам никакви нанесени повреди. Сега обаче ще ми предстои една по-щателна проверка на алармената инсталация в нарочен сервиз и подновяване на използването ѝ - а това ми беше само една малка обичка на ухото, че с крадци и хулигани шега не бива; по-добре разстрелът им на място, още преди да са “почнали”, отколкото да ги оставя свободно и спокойно да безчинстват.

В събота сутринта излязохме рано, защото трябваше да водим Ванеса в Бризбън за нейното участие в нещо като кръжок пред останалите слушатели в една от катедралите на града. Това мероприятие отне почти цялата сутрин, на края тя изсвири няколко класически пиеси на органа и направи много добро впечатление на околните. От там отидохме в гръцкия гастроном за някои хранителни продукти, които се продават само там на значително по-ниски цени, отколкото из останалите магазини и супермаркети. После следобеда заведохме Ванеса на урок при учителката, а привечер се отбихме у Жоро и Данчето, както се бяхме разбрали предварително с тях. Неговите родители са тук, та искахме да се видим преди да са си тръгнали. Много весело си изкарахме и вечерта се прибрахме късно.

Неделната сутрин започна както обикновено с разни общи занимания, но следобеда пак водихме Ванеса на репетиции. Този път мястото беше на Gold Coast в един друг орган-клуб, където тя следващата неделя ще има самостоятелно представление пред останалите членове на клуба и външна публика (посетители и гости на музикалното мероприятие). Идеята беше предварително да се запознае с инструмента, на който ще свири, да свикне с клавиатурите, педалите, многобройните копчета за настройка на звуците и т.н. На път за нататък се отбихме през моите верни касапи, където пак смъкнахме от ченгела една прасешка предничка - с вратните пържолки по нея, със сланинките, крачето и всички останали подробности. И те са си вдигнали цените вече, не ги е срам - преди време същото това месо го продаваха по $3.99 килото, барабар с кожата и кокалите; сега ми искат $4.49 за същата разфасовка, което е пак смешно евтино спрямо двойното и тройно по-скъпи меса по другите магазини, но на мен увеличението от 12.5% никак не ми е присърце; че не можеха ли да го намалят с толкоз поради кризата, ами ще му вдигат така безотговорно цената? Безбожници! След репетициите, Даниела заведе малката кокона да играе голф, а безработният ѝ баща се залови за ножовете в касапския цех, разположен насред хола у дома. Първо с един брус си наточих доста тъпия нож, който ползвам вече в продължение на няколко години (десетина-петнадесет поне). След това започнах разфасоването на месото, като първо най-старателно му отделих пържолите. Цялото парче дойде 11.300 кг, а на края претеглих брак от само 2.400 кг (кожата и няколко кокала). Всичко останало се яви един прекрасен продукт за кайма. Самото прасешко вратле също отклони кантара до около 1.200 кг, което разделих за две употреби, а остатъкът го смлях с ръчната месомелачка, която преди години намерих изхвърлена на пътя близо до квартирата ми, докато живеех и работех в Newcastle. Руският ѝ аналог, който пък беше подарък на Женя за един 08 Март преди повече от 30 години и който също беше у нас, намери своето щастие и нов дом в ръцете на Жоровите роднини. Неговият брат живее в Нова Зеландия и се оказа същия ентусиаст по касапските въпроси като нас - подарих му тази машинка с най-голямо удоволствие и душевно облекчение, че ще влезе в употреба на някой наш човек. Миналата седмица те ни бяха на гости, та стана на дума за тази месомелачка - дадох я с уговорката, че ще им отидем на гости и каймата за кюфтетата ще ги мелят с нея.

Всъщност смилането на месото се извърши вчера сутринта (понеделник), защото предната вечер се занимавах само с подготовката му. Направил съм най-различни пакетчета и всичко е замразено за ползване. Предстоят ни няколко събирания с хора, които отдавна искаме да поканим на гости. Марио и сестра му със семействата си, плюс родителите им са една внушителна група от народ, с които тези дни трябва да се уважим. Имаме и други хора да каним - месо си трябва за всичко. А пък какви кюфтета и кебапчета стават от тези заготовки - представа нямате! Най-после рецептите се доказаха и качеството им се подобри значително с употребата на прясно смляно месо от касапин. Всичко останало, което идва от големите вериги на супермаркетите и другите магазини се оказа един боклук – áко че скъп и на туй отгоре. Не знам с какви вещества и минерали кръщават каймата по тез дюкяни, обаче последната освен за пълнени чушки, сарми и мусака не става за абсолютно нищо друго, защото стои много тричава и само ягмосваме скарата с употребата ѝ. Сега обаче тайната е разкрита – няма повече тайни в рецептата по приготовлението на прословутите кебапчета и кюфтета; важното е да са само от месо, а не от смлени мъде и вимета, премесени с рога и копита…

Родителите на Янко също вече пристигнаха онази нощ, в събота срещу неделя. Не сме се виждали с тях още, но и това ще стане тези дни - те поне не бързат и ще останат за по-дълго време тук. Всички останали са добре и всеки се бори с трудностите и несгодите, които животът щедро му поднася – де в гръб и малко изненадващо, де пък директно и зашлевен като с лайнян парцал право в сурата. Неничко не е много доволен от ситуацията си напоследък, защото работата им е намаляла значително и тяхната компания отива към фалит. Сега майка му от своя страна се опитва да го прехвърли към нейната доста по-сериозна и престижна фирма, но още не се знае какви ще бъдат резултатите от тези техни маневри.

За сега това всичко, което знам и което е актуално към днешната дата и час. Програмата за почивните ни дни не е съвсем ясна, освен за това, че в неделя следобед Ванеса пак е на репетиция в същия орган-клуб. Вероятно Нени и Меган ще дойдат вечерта на гости, но нямаме потвърждение за това. За всичко останало, което предстои ще водя най-стриктен протокол и ще го описвам своевременно специално за интересуващите се. Сега обаче отивам да търся работа, че и гладно не се стои – мамка му...

15.02.2013 - Уж все гледам да стопявам голямата разлика между отделните си презокеански репортажи, а пък докато се обърна и десетте дни от последния вече са изтекли. Днес е петък и аз току що се прибирам от велосипедните си упражнения. Още не съм се и къпал даже, защото Даниела спи оттатък след нощната си смяна и не искам да ѝ тропам над главата, докато дреме в спалнята. Тя малко преди да си легне ходи да огледа един разтегателен диван, който намерихме за продан на електронния търг. Обаче мястото беше на 35 км от нас и докато се прибере, оскъдното ѝ време за почивка също намаля с два часа. В още по-същото време пък, аз сутринта бях на едно интервю за работа, в не много отдалечен район (само на 25 км от дома, което по нашите мерки и аршини за преценка на разстоянието се смята за толкова близо, че все едно ни е в “задния двор”). Компанията е за конструиране и производство на големи рекламни табла и работата там би била изключително интересна и забавна. Само че наред с моята кандидатура има още 39 подобни, на други закъсали капути като мен, така че едва ли баш моята ще се окаже най-подходяща, за да завърши с евентуалното ми назначение. Интервюто мина в много дружелюбна и професионална обстановка и хората останаха с добри впечатления от представянето ми. Дали обаче точно на мен ще дадат шанс да им покажа на какво съм способен, остава единствено и само в зависимост от Божията воля и разбира се, в техни ръце. Ще чакам да ми се обадят, като през това време аз непрекъснато следя за други свободни позиции и кандидатствам своевременно.

И този път изложението ми започна без да искам заднишком, но сега постепенно ще се връщам назад и към началото му - дано не изтърва нещо важно и съществено. По следите съм и на една видеокамера, която най-вероятно тези дни ще купим, но продавачът нещо ме мотае – е, аз не съм на зор; ако иска да се отърве от стоката си, той ще ме потърси пръв. За рождения ден на Ванеса ѝ купихме един фотоапарат, който утре трябва да минем и да вземем. Намерихме го отново от електронния търг - чисто нов и за доста малко пари ($60). Жената, която го продава получила като подарък някакъв друг, малко по-добър от този и за това гледа да се отърве от излишния. Другата неделя всичките осми класове от училището заминават на екскурзия до Сидней; от там пък ще ги водят в столицата Канбера и по разни други места. За тази цел на Ванеса ѝ трябваше някакво апаратче - да си правят снимки с останалите маймуни от класа. Така ние решихме да ѝ направим един хем необходим, хем пък и полезен подарък за 13-та ѝ годинка от рождението (който дори и ние да ползваме понякога, когато възникне необходимост).

Утре сутринта излизаме още в 08:30 - на път за учителката, където Неси ще има урок сутринта; трябва да минем през бачо Гьорги и да взема една машина за рязане на дъски, която пък ще е нужна на Янко. От там летим за урока, след което се спускаме надолу да вземем фотоапарата. В 14:00 залепваме на масите у Краси и Мария, където ще се проведе сватбеното тържество на дъщеря им, Мануела. Те вчера са се разписали и само в най-тесен кръг ще отпразнуват събитието вероятно в някой ресторант, докато в събота следобед вече официално ще вият гайди, ще бучат кларинети и всякакви пискуни, дорде изгорим на дядо Краси каскета в оджака при агнето. За нас тържеството ще свърши около 17:00, когато пък се отправяме в коренно противоположна посока. Наши приятели са ни канили за освещаване на новата им къща и 10-годишнина от тяхната сватба, та ще се наложи също да ги уважим. Ще се приберем по нощите, защото те живеят на 50-60 км от нас, в горите и балканите, където всъщност са си купили голяма ферма с жилище.

В неделя пак скачаме рано и започваме трескава подготовка за следобедния концерт на Ванеса, за който тя отдавна репетира. Целият следобед ще бъде ангажиран с това мероприятие. Една жена от нашата епархия иска да ѝ подари стария си орган, който ние трябва предварително да огледаме след представлението и евентуално да решим дали ще се възползваме от това предложение или не. Ако го вземем, това повлича след себе си събиране на хора, товарене, ремаркета, тегличи, вкарването му в къщи през тясната врата и хиляди други несгоди, които неминуемо ще се изпречат на пътя ни, докато траят тези процедури и сложни докерски манипулации. И сега, само докато го пиша всичкото това, та усещам как ме полазват бръмбари и мравки по гърба и четината ми се изправя като на ударен от трифазен ток нерез. На път за концерта ще минем покрай Янкови, за да вземем майка му с нас, че да чуе как свири Ванеса. После ще я закараме обратно до тях, но те поне са ни на път и няма да правим излишни отклонения.

Вчера, независимо че западната култура и Римокатолическата църква празнува Денят на влюбените, Св. Валентин най-после отнесе със себе си духът на нашия скъп приятел и бивш съсед Рон. Той беше опериран още на 13 Декември миналата година - точно на денят, в който навърши своите 74, завалията и на каквато възраст остана завинаги. Операцията му се проточи в продължение на цял работен ден – много тежка, много рискована и за първи път правена подобна в нашата местна болница. Много го мъчиха горкият после за възстановяването му, много проби и опити си направиха с него. Въпреки обаче уверенията на лекарите, че може би ще прескочи трапа, в крайна сметка човекът си отиде съвсем без време и някак си насила. Операцията му уж беше минала успешно, но тялото му продължаваше да прави някакви вътрешни кръвоизливи. В болницата надделяваха с непрекъснато кръвопреливане и апарати за изкуствено дишане, последваха няколко повторни операции, но явно е имало нещо, което не е било донаправено както трябва – предвид разбира се и факта, че това бе първата подобна операция, извършвана от местен екип хирурзи. Използваха го като опитно свинче, опасявам се да го река и прося Божията милостиня, но точно така изглеждаха нещата, погледнати малко по-отстрани. На практика той изобщо не дойде в съзнание, поддържаха го изкуствено с морфин и разни седативни медикаменти и го чакаха да видят до кога и дали въобще ще издържи на тази интервенция. Междувременно Рон разви и някаква инфекция, която лекарите не можаха да овладеят и да третират своевременно и трагичният резултат на края не закъсня. Ние сме в постоянна връзка с Уоли и Нолин в Нова Зеландия, както и с Роз, която също никак не е добре. Нейните крайници са напълно парализирани и движенията ѝ се извършват изключително само в инвалидна количка. Предполагам и траурната церемония ще бъде тези дни, но чакаме да ни известят, за да отидем и кажем последното си “сбогом” на големия Човек и искрен Приятел, обезателно с главни букви; Рон беше една рядко срещана личност, без капчица корист, всеотдаен и готов да помогне, често пъти стигащ до самопожертвувателни ситуации и действия. Поклон, друже наш – нека Бог е с теб и душата ти по пътя към небитието и отвъдното! Прости ни, ако с нещо приживе сме те наранили... За нас с Даниела това наистина е една тежка загуба, защото в годините с тези хора си бяхме изградили едни прекрасни междусъседски отношения, които сега за жалост завинаги трябва да прекъснем…

Както вече разбрахте, след като още от началото започнах описанието си от краката за главата, така и ще вървя отзад напред до самият му край. В сряда вечерта се обади квартирантката ни по тревога, че отзад дворът се е навирил и се пълнел с вода. Аз силно се надявах, че повредата е у съседите и именно от там избиват подпочвените ручеи. В тъмното с фенера не можахме да разберем много, защото там нямаше нещо видимо, което да ни направи особено впечатление - аз очаквах да се издигат в небесата гейзери и фонтани, а отпред заварих само едно блато. Добре че съседът по къща в това време си дойде от някъде, та той организира пристигането на водопроводчик за оглед и преценка на повредата. Момчето дойде на другата сутрин, малко преди да научим за смъртта на Рон. Оказа се спукана тръба на главния водопровод, който трябваше да се ремонтира днес. И към настоящият час на списване (13:05), всичко вече е оправено и животът пуснат обратно. Само дето още не знам за какви парични суми ще става въпрос, та все още ми е спокойно на душата…

Едната повреда беше тази шибана тръба, която е за питейната вода, но в процеса на търсенето ѝ се намери и друг кусур - този път с гириза (нали едно зло никога не идва само). Точно отпред на полянката, пред оградата от големите камъни има един сифон, който служи за отпушване и инспекция на мръсния отходен канал. Там, и добре че беше още в самото му начало откъм горния край, пластмасовата тръба се спукала поради слягане на пръста или кой знае по какви други причини, та през дупката ѝ като се наврели коренищата на дърветата - смучат яко от лайняната вода и се раззеленяват на воля! Ами те да си пият от там колкото щат, аз против нямам – зер, безплатната манджа и тор кой ти я дава у таз криза в днешно време? Обаче бедата е там, че корените им растат също и вътре в тази тръба. Можеше да се стигне и до един такъв, силно деликатен момент на пълен блокаж в канала, а въпросните израстъци да се подават извън клозетната чиния вътре в къщата чак (като отвориш капака за поредната ѝ употреба). Та се наложи една много скоростна намеса и там, който проблем само срещу скромните $200 се реши мигновено, за няма и час време. Понеже аз трябваше да отивам на тазсутрешното си интервю, оставих майстора да продължава с водната повреда, а пък после ще отида да видя какво е направил и да си взема сметката от съседа. Земята така се беше слегнала там, че полипропиленовият (или полиетиленов - едно от двете) черен маркуч (той е тънък, най-много да има около един инч диаметър), който идва от водомера и захранва колибата се беше подпрял върху бялата PVC тръба на гириза (тя пък е с диаметър 100 мм). Колко време са се отривали така една у друга като две долни мастии аз не знам, но онази вечер черната вече не издържала възбудата и взела, че се пръснала от зор. Та, съвсем без време и баш на това безпаричие ми се родиха да се боря не само с една повреда, ами с двечки - близначета. Нямам представа пък колко много течност е изтекла бадева - майсторът ще ми издаде един сертификат за пред водоснабдителната мафия, че сме имали повреда в къщата, та последните белким ми опростят малко от похабеното количество питейна вода, спрямо завишените показания на водомера в момента.

В останалата част от началото на седмицата до въпросната злополучна сряда вечер не се случиха никакви други нещастни събития (има си хас пък и да бяха! – че малко ли ми бяха тез?). В неделя, следобедът ни беше зает с репетициите на Ванеса в орган-клуба, където тя в неделя ще изнася концерт, а сутринта се въртяхме из къщи (да бе, да – въртели сме се, ама друг път; четете и по-надолу, за да видите с какво си уплътнихме времето до обяд). Предната вечер доста закъсняхме у Янкови - направихме си един прекрасен моабет заедно с техните. Аз носех резачката с мен, та преди да седнем на масата окастрихме едни ненужни палми в техния двор. Така както чувам, Янко също е замислил едни грандиозни планове за плочки, дървени площадки и т.н. Изглежда, че баща му хич няма да види почивен (бял) ден - още с пристигането си е започнал, завалията да се занимава със строителните мероприятия. Но както се изказва и той самият: за сега само събарят, все още не са започнали да градят.

Преди да отидем у Валя и Янко обаче, минахме през един магазин, където им направихме едно съвсем доброволно дарение от $480 по сметка. А ето и защо: от доста време насам, фурната ни правеше разни въртели – ту нагрява, ту пък не се стопля изобщо. Даниела похаби една баница и взе мигновено решение да я сменяме с нова (не баницата, бре – нея я изядохме, макар и полусурова; за шибаната фурна ви разправям). Отделно пък дето дъното ѝ за 2-3 години прогоря и през дупките вече се виждаха всичките ѝ карантии (нагреватели, реотани и всякакви други жици). Каква беше тази новозеландска ламарина, че изгни за толкова кратко време не знам, но очевадните и неоспорими факти бяха налице – както и всички предпоставки към една такава драстична стъпка. Предния ден Дани обикаля разните търговци и се беше спряла на подходяща марка и модел – трябваше само да отидем на място и да си приберем стоката. Преди това огледахме няколко подобни варианта на електронния търг, но не се спряхме на нищо добро. Така в събота, след сутрешния урок на Ванеса по музика и след няколкочасовите ѝ репетиции, следобеда излязохме всички да купуваме въпросната фурна.

В магазина видяхме една намалена наполовина от оригиналната си цена ($1000 : 2 = $500). От там насетне успяхме да я спазарим за $420, която идваше със стандартна 2-годишна гаранция от завода-производител. Фурната беше европейска, правена в Европейския съюз и нищо чудно да е била и българска, но не пишеше държавата, от която е пристигнала тук на края на света. С още малко пазарлък и допълнителни $60 към сумата, търговецът ни даде удължена, 5-годишна гаранция. В случай на каквато и да е повреда, от фирмата идват в къщи и ни я подменят с нова. Така за въпросната обща сума се сдобихме с чисто нова печка. Отидохме с колата да си я приберем от склада на магазина, оставихме я после у нас и от там заминахме на гости.

Неделната сутрин съвсем не сме се чудили какво да правим, както бях споменал по-горе, защото трябваше да махнем старата печка от шкафа и на нейно място да монтираме новата. Какво беше учудването ми обаче, когато нишата нямаше нужда от абсолютно никаква преработка – само издърпахме едната и напъхахме вътре другата. Такова чудо ми се случваше за първи път в практиката – да уйдиса нещо веднага и да няма нужда от преправяне, дялкане на нови дъски и прочие дейности, с които съм се сблъсквал винаги в подобни случаи; всичкото си влезе баш като на млада булка през първата ѝ брачна нощ, провела се много лунни календари преди сватбата. С връзването на кабела към домашната инсталация и вдигане на шалтера в таблото, моята техническа мисия приключи, докато Даниелчето продължи да се бори с упътването и копчетата, настройката на часовника и т.н. Та, от тогава сме с нова фурна, но вече чистенето ѝ отвътре ще се извършва само с вода и най-много сапун. Дани до сега използваше разни химически препарати, които по състав са на киселинна, силно агресивна основа. Всички казват, че именно тези почистващи средства разяждат ламарината много интензивно и преждевременно – вероятно така насила сме похабили и старата. Но както и да е – на нея, освен тенекията по дъното ѝ, изгоряха и разни други елементи - така че тя достойно отстъпи мястото си в кухнята на своята висококачествена европейска посестрима. Още не сме пекли мусака в новата пещ, но и това ще стане един ден…

Така аз постепенно стигнах до момента, когато положих последните си редове в началото на репортажа. Ежедневието ни е почти еднакво всеки ден - аз търся работа, пиша и творя, което запълва по-голямата част от времето и това ми доставя огромно удоволствие; почти душевен оргазъм. От немай къде си, като вземе да се излъже някой агент, па ми се обади с предложение за работа и аз тутакси се зареждам с известна доза надежда като автомобилен акумулатор - която обаче много бързо се изпарява, след като шибанякът не ме потърси повторно. Единственото, което дълбоко ме опасява е, че ще работя за една шепа стотинки, а ще извършвам същата дейност, за която преди време получавах малко повечко. Но изглежда, че тази вид дейност за сега е напълно замряла, защото такива контрактни позиции вече не съм срещал из обявите. Всичките са на постоянно място, със средно 2-3 пъти по-ниско заплащане, но явно че по време на Световна икономическа криза човек трябва да се съобразява и с пазара на търсенето и предлагането. Работна ръка в момента има и за износ даже - в същото време големите фирми използват евтиния робски труд от Китай, Филипините, Египет и т.н., а пък кадърните специалисти в Австралия ровят из кошчетата за боклук, образно казано. Ами ето ви го краят на света, ето ви го завладяването му от “жълтата” раса. За чий грездей ще даде някой за моя труд 5 или 10 пъти повече пари, след като някоя лилава маймуна може да му свърши същата работа почти без пари? И когато това стане в глобален мащаб, а то е вече станало – вместо боб, картофи и лук, ще набиваме ориза, та очите ни ще се изопнат чак! Хората отиват в Тайланд и другите подобни държавици да си ремонтират зъбите, да си увеличават циците, да си пълнят джуките и да отслабват, докато лекарите тук стачкуват, а медицинските сестри им пригласят, защото всички искат повече пари под формата на по-високо заплащане. Държавните поликлиники са пълни със съмнителни медици от Бангладеш, Индия, Пакистан, Филипините - ама дай на някой български лекар шанс да дойде и да работи тук: НЕ! - очите ще им издерат, на изпити ще ги пращат и какви ли още не щуротии ще им измислят, за да го направят почти невъзможно. Преди време арестуваха един индийски хирург, който поради своята висока степен на некадърност станал виновен за преждевременната смърт на 72 негови пациенти! Сега се водят разни безконечни дела и разследвания, ама виновни още няма и никой не се е затирил към затвора.

Както и да е - доста понаписах, занимах ви с най-актуалното и предстоящо за момента. Всичко останало е следствие на изброеното до тук. Нени е добре - чуваме се по телефоните през седмицата, но те и тази неделя няма да дойдат у нас заради някакви техни младежки ангажименти. За миналата неделя ги чакахме - даже бях направил и кебапчета, че той много ги обича, завалийчето. Обаче те пък помагали на някаква тяхна приятелка да си мести багажа от една квартира в друга и не дойдоха. Кебапите си ги изядохме сами, но пък в производството им вече съм постигнал такова високо качество, граничещо буквално със съвършенството; аз нарочно не се хваля, единствено от скромност. При случай, ако ви изпаднат тлъсти свински кокали, малко бузи и разни свински отпадъци, смелете всичкото в машинката и на кило кайма турете по една чаена лъжичка сол, чер пипер, кимион и щипка лют червен пипер. На око и по лична преценка, кимионът може да е и малко повечко (например двойна доза, защото каймата го поема с кеф и пита за още даже), за сметка на черния пипер да речем. Обаче месене трябва до премаляване - с миксера и куките за тесто също става. Лиснете им и една чаша вода за всеки случай към всичкото и викайте гостите да пукат “кИбапи” - после ми пишете за резултатите...

19.02.2013 – Независимо, че съвсем наскоро писах за всичко, което беше станало до момента, мощен тласък от събития и случки ме прикова отново на писалищната маса. Навън времето е като в Лондон през Ноември – дъждове се леят от 2-3 дни насам, ветрове фучат и свирят в комините (макар че ние такива нямаме по къщите, свистенето им през разпаентените черчевета на прозорците създават достатъчен музикален фон, за да се усеща ледения дъх на приближаващата тропическа зима) – всичко е мокро, навред е кално. При тези тежки метеорологични условия аз не мога да провеждам своите физкултурни упражнения с колелото - стоя си в къщи и кротко дебелея; пардон – хубавея...

За да свържа двата края на хронологията, ще се върна на петъчния ден, когато приключих с поредният си репортаж. Обикновено в тези дни Даниела не е на работа, а специално него ден тя спа до обяд, след нощната си смяна предната вечер. Аз към обяд отидох да проверя майстора до къде е стигнал с ремонта на водопроводно-гиризчийските повреди, но до това време той беше свършил и следствието - приключено. Остана само сметките да си отъкмим – общо $550 масраф и за двете: $220 за мръсния канал и $330 за питейната вода. Ще се опитам да мина само с $500, ако му платя на ръка и приспаднем ДДС-то, което за местните финансови институции възлиза на 10% (демек, $50). Обаче тоя човек като че ли вдън земя потъна и аз от онзи ден насам го търся, но по някакви необясними за мен причини упорито не си вдига телефона и не можем да се свържем с него. Е, рано или късно ще се отъкмим, аз няма да го завлека. Освен това първият ремонт на отходните води е общ за двата дуплекса и масрафът ще го поделим с другата собственичка (надявам се)...

Следобеда Даниела излиза по пазари и покупки, прибраха се надвечер вече и с Ванеса след училището и така денят кажи-речи мина. Вечерта гледахме разни филми и неусетно дойде съботната сутрин. Станахме по-рано и излязохме веднага, за да имаме повечко време да се видим с Данчето. Жоро беше отишъл на работа, но като отидохме у тях, аз намерих машината на Янко в гаража им и я натоварихме в колата. Пихме по едно кафе и в 09:30 си тръгнахме, за да пристигнем при учителката на Ванеса за урока от 10:00. Всъщност тя ѝ разрешава да свири на нейния инструмент по ½ час преди и още толкова след задължителното време, с цел да се упражнява и репетира произведенията. В това време ние с Даниела ходихме по магазините да си убием двата часа и половина и после пак се върнахме в студиото на учителката да вземем Неси.

От там се отправихме към един огромен търговски комплекс, където предварително си бяхме организирали среща с момичето, което продаваше фотоапарата. Аз сутринта я бях помолил да му зареди батерията, защото на тръгване малкото апаратче на Даниела нещо отказа да работи и за следобедните сватбарски снимки трябваше да разчитаме само на новото. Предполагам, че батерията на нейното вече е свършила, защото самото то е доволно старо. Този фотоапарат всъщност беше сватбеният подарък на Сашко от пловдивската му баба, а те се жениха с Лиса през Януари 2004. След няколко години на експлоатация, младите си купиха друг, а този намери своето широко приложение у нас - Даниела много го харесва и го пази като очите си (нали ѝ е подарък от “детето”). Така че тази ситна батерийка е издържала 9 години и по моему точно сега вече ѝ е дошло времето да издъхне – нали и те имат определена продължителност на живот. Та, с тези хора се срещнахме почти веднага като пристигнахме на уговореното място, защото и те бяха дошли за срещата ни малко по-рано. Харесахме естествено фотоапарата, защото той си беше доста добър, независимо че на вид дребен и невдъхващ особено доверие на пръв поглед. Обективът му е с чувствителност 12 мегапиксела (ако въобще това е правилното понятие, употребено в случая), което позволява заснемането на много висококачествени кадри. Марката е също престижна, NIKON и специално за Ванеса това е един чудесен подарък за рождения ѝ ден – още повече пък и червен на цвят (бива като за момиченце, демек – просто защото нямаше розови, каквито цветове тя повече предпочита). Разделихме се с хората и от там веднага отидохме у Краси и Мария.

У тях сватбеното тържество вече беше започнало, с повечето от гостите заели места на софрата под сушината на двора. Там Краси е направил солиден покрив, камината бълваше пара и фанара от печените агнета и въобще атмосферата беше в много сватбарски дух. Проливният дъжд, който се лееше като из ведро нито за миг не можа да попречи на доброто настроение у всички участници. Отдолу беше сухо и много уютно от нагорещената пещ. Играха се хора, пяха се песни – на сватба, като на сватба. Викахме за булката и младоженика “Горчиво!” и привечер за нас данданията приключи. От там трябваше да ходим на друго място, направихме си много снимки, взехме си довиждане и заминахме.

Тръгнахме заедно с Игор и Дарина, защото и те бяха канени там, та се водихме по пътя, който отне около час време, докато пристигнем и намерим мястото на другите наши приятели. Ние пътувахме с моята кола, защото пътищата бяха мокри и хлъзгави, под постоянен дъжд, стръмни и балкански – Даниела не посмя да кара нейната в тези екстремални условия, което пък за мен означаваше да седя отстрани като пукал, гледайки трезво и тъпо как другите се веселят и наливат като на селски сбор, докато на мен ми се стичат лигите до пода. Е, ударих няколко чаши бяло вино разредено с лимонада, но не съм прекалявал със злоупотребата му, че последствията от едно такова безразсъдство са по-страшни и от страшните даже.

Нашите приятели са си построили прекрасна къща, на голям блок земя, където са завъдили и малко селскостопански култури. Имаше оркестър на живо, защото момчето свири на китара и с няколко негови приятели са направили музикална група. Беше много весело и приятно. Тъй като те са смесена двойка, между българка и австралиец, компанията ни също беше международна, наред с техните приятели. На края като почнаха хората и ръчениците, всички до един играха като пощръклели. Веселбата приключи към 00:30, с някои пияни остатъци след нас. Ние обаче си тръгнахме малко преждевременно, защото от там насетне ни предстоеше 60-километровото трасе на балканските проходи с тесните си, лъкатушещи пътища, докато превалим възвишенията и отново се озовем откъм страната на морския бряг. В 01:30 се прибрахме и легнахме веднага.

Неделният ни ден също беше изпълнен с много емоции и напрежения. Следобеда Ванеса имаше участие с няколко свои изпълнения на орган и пиано в един клуб на Gold Coast. Тъй като на отиване аз и без друго трябваше да мина първо през Янкови и да му оставя машината за рязане на дъски, с нас на концерта взехме и майка му, която много искаше да види и чуе как свири Ванеса. Дъждът продължаваше да се стича от небето, което беше добре за посевите ми и за измиването на колата, след цялостното ѝ потъване в кал и пепел по време на Коледно-Новогодишната ни експедиция. Сега цялата лъщи и отвън е като чисто нова, след продължителното каране в проливния дъжд и газене с висока скорост из най-дълбоките локви – умирам си от щастие в калта; аз що ви разправям, че за мен дори пубертетът не е започнал все още като хората, пък някои викат да съм малко остарял – стар, ама запазен, понеже и добре ме гледат...

Концертът мина блестящо, Ванеса беше аплодирана от всички присъстващи и насърчена за по-нататъшните си музикални изяви и прояви. Вече има покана да свири отново в този клуб, към който ние я записахме и тя е вече негов пълноправен участник. Малко преди концерта ми се обади момчето, което продаваше видеокамерата и с когото аз имах отдавнашна уговорка. В залата също бяха и хората, които искаха да преотстъпят стария си и вече отдавна неизползван инструмент (електронен орган) на Ванеса, за което пък друг човек ми беше споменал няколко дни преди това. Ние проявихме жив интерес към тази възможност и след концерта отидохме до това възрастно семейство на оглед.

Органът се оказа в изключително добър външен вид, а и впоследствие доказа своите музикални качества. Въпреки че производството и внасянето му от Щатите е било едва през 80-те години на миналия век, това нещо продължаваше да изпълнява функциите си по предназначение и до съвършенство. Ванеса изпробва отделните регистрации, клавиши и педали и още там на място решихме, че с огромна радост и същевременно искрена благодарност, ще се възползваме от предоставеното ни любезно предложение. Днес вече бях в процес на уговорки с транспортна компания, която се занимава с пренасянето на подобни електронни органи, пиана и прочие инструменти. В четвъртък сутринта отиваме да го приберем – срещу $190 тази фирма ще го изнесе от къщата на хората и ще го вкара у нас. Не им завиждам, защото самият орган, с всичките си трансформатори, усилватели, квадрофонични озвучителни тела вградени в солидната дървена кутия, електронни платки и огромната паяжина със снопове от проводници, тежи малко под половин тон и транспортът му не би бил по силите ми при никакви условия и обстоятелства. Нито свободни хора имам под ръка, нито пък в този дъжд мога да карам нещо подобно от 40 км до нас, качено в прогнилото вече и саморазпадащо се ремарке - на всичкото отгоре и от две години нерегистрирано в съответните държавни пътни служби, без регистрационни номера и табели. За това решихме с това да се заеме нарочна организация, която поема риска и отговорността съответната стока да пристигне здрава и читава от едното до другото място.

На връщане към Янко се отбихме да проверим и станалата вече легендарна видеокамера. Защо казвам това – защото в последните месеци аз буквално под носа си изтървах няколко много добри камери, за спечелването на които от електронния търг не ми достигаха просто някакви си дребни стотинки. Една камера изтървах пък от глупост, защото забравих че вечерта изтичаше крайният ѝ срок със залаганията. След това намерих други подобни, по Америка, из Англия и т.н., но с разходите си по доставката им до Австралия, тези вещи ставаха неоправдано скъпи. А пък тази аз съвсем случайно зърнах пак там, но продавачът искаше $550 за нея. На всичкото отгоре беше и по-добрият модел от всички други останали, които до този момент бях изтървал и за които всеки път давих ядът и мъката си от неуспеха в цели цистерни с вино и ракия. Разбира се, предвид по-високата обявена цена, покупателен интерес към тази камера не се появи и аз до края наблюдавах развоят на търга. Бях предложил на момчето $350-$380, в случай че не се продаде официално – ако иска да се отърве от нея и е склонен към пазарлък, да ми се обади. И действително, че той се появи с неговото предложение от $400. Аз прекрасно знаех, че тази камера е сравнително нова, малко използвана и моделът ѝ е от 2009 (което в моя случай се счита за почти чисто нова). На магазина тогава тя е струвала $1900 в ново състояние, докато сегашната ѝ пазарна цена все още варираше между $700 и $1200. Така аз дълбоко в себе си вярвах, че $400 би била сумата на една прекрасна сделка. В хода на пазарлъка и двамата отбихме по $10 и в крайна сметка от там излязох с въпросната видеокамера за $390. Самата нея още не съм имал удоволствието да изпробвам, но като марка, модел и качества е със завидни показатели. Тя пък е марка SONY Handycam HDR-SR12E, с вграден твърд диск и обем от 120 Gb, обективът ѝ е с фантастични възможности и отново сила или чувствителност от 10 мегапиксела, позволяващ и правенето на стационарни снимки. За останалите качества не смея още да давам изявления, но по моему и съгласно мненията на разни капацитети в тая област, това е една полупрофесионална камера, с компактен вид и размер. Безкрайно съм доволен от тази търговска развръзка – серията от филмови продукции започва на нова сметка, защото всичко до тук е некачествено поради дефект в старата ми камера. Последната се е запътила към боклука – просто не знам какво да я правя и на кого мога да я дам. Да ми беше Калоян под ръка, щях да я подаря на него. Не е изключено този дефект да е отстраним и вероятно дребен, но тук това би струвало доста много средства, а пък в България не съм сигурен дали има такива специалисти. За сега ще я оставя настрани и вероятно ще постъпя с нея според резултата след някой от поредните ни технически дискусии по телефона.

След всичко това минахме през Янкови да оставим майка му и се прибрахме, защото Даниела имаше да глади, Ванеса трябваше да се подготвя за училище на следващия ден, а аз имах няколко домата, които да оползотворя на салата и да отпусна насъбралото се напрежение в мозъчните ми клетки посредством последвалите няколко питиета. Подготвил съм една дамаджанка 5 л с ракия – заготовката я взех от моя човек, прибавих ѝ сливовата есенция, която купих от пазара в Габрово и нахвърлях шепа сушени сливи за допълнителен цвят, мирис и вкус. Добре ама снощи установих, че суровият ми продукт е много слаб (спиртомерът едва отчете 30°), та снощи ходих да се жалвам на доставчика. Тези дни той ще свари нови количества и ще ми даде едно шише силен спирт, с който да вдигна малко конските сили и на моята парцуца.

Тази седмица, от мястото където ходих миналата седмица на интервю, очаквам да ми се обадят че ще започвам работа при тях, но това също не е сигурно. Те пак може да ми се обадят, но със съответния отказ на молбата ми. В същото време от няколко дни насам няма кьорава обява за свободни работни позиции – и такова чудо доживяхме.

Понеже всичките добрини на едно място не могат да виреят, та напред ми се обади квартирантката, че бойлерът ѝ не работел и в къщи нямали топла вода. Преди време викахме майстори да сменят външния капак на електрическите му клеми – ако не са го свързали обратно, елементът не може да нагрее водата. В тези мочурляци и при пълното отсъствие на небесното светило, няма друг начин за стопляне на водата, освен изкуствено - по електрически път, с други думи. Докато свети слънцето всичко е добре, но в поредица от няколко мрачни дни каквото е времето напоследък, нагревателният елемент се явява единственото спасение и първа необходимост. Та сега следва плащане на нови майстори, които само за да дойдат и да погледнат какъв е проблема искат $110, а ако е изгорял нагревателя, към сметката се прибавят и $75 за нов. Аз се надявам, че нещо не е било свързано както трябва последния път, но това са само мои лични догадки и защото така най-много ми се иска да бъде. В действителност може да се окаже и нещо съвсем друго.

С подчертан интерес и дълбоко съчувствие следя политическите и икономически протести на българския народ. Най-после обединението на нацията настъпи и тя показва своето единство. Единственото от което се опасявам обаче е, че скрити в сянка, разни тъмни политически сили и елементи използват положението и правят политическа платформа за една още по-мръсна политическа кариера, чиято некоректна игра би довършило и без друго жалкото съществуване на този нещастен народ. Според мен протестите трябва да се изразяват в малко по-друга посока: не да роптаят, че сметките им за ток, вода и парно са високи, а да се борят за по-добри икономически условия на труд и високо платена работа, с които да могат да си покриват ежедневните масрафи. Навсякъде по света за неплатени сметки ще дойдат от Електрическия тръст и всекиму биха изключили тока – по същия начин процедират с телефоните, водата, кабелните телевизии и всякакъв вид комуникационни услуги. Не можеш да си платиш сметката – изгаряш. Е, първата мярка се изразява в едно кратковременно предупреждение, което много скоро след това прераства в глоба със съответен размер. Продължаваш да не плащаш – втората стъпка е изключването на абоната. Ако и след това не платиш всичко с глобите и начислените лихви отгоре върху дължимата сума – тогава пък директно отиваш на съд. Там вече плащаш абсолютно всичко, плюс разходите по делото, защото просто няма как да докажеш, че направената сметка не е плод и в резултат на твое лично деяние; много редки са случаите да се спечели дело срещу подобна организация. Следват принудителен обществено-полезен труд за погасяване на дължимото или затвор – в този случай, демокрацията дава на провинилия се пълното право на избор, но пък тези права на свободата не важат за всяко едно провинение.

Не мога да разбера само кое не е ясно тук. Ето, аз съм без работа – значи за момента ние сме финансово притеснени и като такива автоматично се нареждаме в категорията на малко по-слабите в социално отношение. Когато отвън беше 40°C, ние не си пускахме климатичната инсталация, ами вместо това разтваряхме вратите и прозорците, за да става течение – вятърът е безплатен, а климатикът гълта енергия и респективно стотинки, които на даденият етап просто ни липсват или могат да бъдат усвоени/употребени под друга, по-належаща форма да речем. Услугите на мобилните телефони също са скъпи – никой не те кара обаче да стоиш на апарата с часове и да си говориш глупости с някой отсреща, защото през това време на броячът в пощата му се завива свят от въртене. Обади се за минута-две, разбери се набързо с отсрещната страна и затваряй. На голите си гъзове – кабелна телевизия, сателитни чинии, порно програми и какви ли не още щуротии – да гледали децата детското, а пък ние мачовете, които предават директно за Европейското първенство и другите глупости. Не можеш да плащаш обаче – ами, лишаваш се бако. Примерите са хиляди и вероятно не най-правилните – но хората не искат и не обичат да се лишават от нищо; те просто не са научени на скромност и пестеливост. Е, да плащат тогава, че да им дойде акъла. Аз не говоря тук за злоупотребите на монополистите – тяхната е лесна: изправени до стената и със шмайзера - разстрел (при това наредени един зад друг, отново с благородната и пестелива цел, да не се ягмосва джепането на вятъра). Посоката на тези всенародни вълнения и протести трябва да бъде насочена против убийството на икономиката, против осакатяването на индустрията и унищожението на селското стопанство – работа му трябва на този народ, ама истинска; такава, дето хората посред нощ да се стряскат, че на другия ден са пак “на нивата”. Обаче трябва и да му се плаща подобаващо на същия тоз народ. Не може цените на стоки и услуги да се измерват в “евро” и по стойност да делят мегдан с целият останал свят, а пък в същото време доходите на хората да са на най-ниското и унизително финансово стъпало. Хеле пък за пенсионерите, хронично болните и принципно социално слабите да не говорим – те са подложени буквално на геноцид, на физическото им (само)изтребление и (само)унищожение. Но за да има достатъчно за тях, просто трябва останалите от обществото да изработват и тяхното; няма друг начин. Ние в продължение на месеци (а някои и на години даже…) получавахме социални помощи от държавата; много наши познати и приятели продължават да си ги получават и сега, до ден днешен. Обаче удръжката (т.нар., ДОД) върху всяка една заработена сума възлиза на около 30% (това е усреднена стойност за по-лесно счетоводно пресмятане; иначе лихвите са сложни като производни от обема на годишния доход и могат да варират в рамките между 25% и 48%) – ако щеш. С тези 30% се покриват училища, болници, пътища, подпомагат се бедни и социално слаби – и пак има грабеж на фондовете, но пък не и чак в такива варварски размери. Дано поне този път България да покаже пред света, че освен футболисти има и славен народ; че действително има и хора в този народ, а сред тях съществуват Човеци. Не ми е приятно да го споделям тук, но лично аз се съмнявам в това – което е жалко…

Доста написах, вълнувам се наравно с всички. Макар че политиката не ми е най-силната страна, еднакво милея и съчувствам на своя народ, част от който се смятам и аз. Макар далеч от род и Родина, именно такива чувства и усещания ме терзаят в момента. А пък що за народ сме това българите, особено тези дето сме в чужбина ще ви стане ясно и от един друг пример. В нашия щат има обособена група на българското землячество. Има Комитет, който според случая и възможностите се стреми да организира поданиците си за едно или друго мероприятие. От две години насам вече нито един от нас не е плащал членски внос (говорим за едни мизерни $25 на човек, като кутия с цигари в днешно време струва вече близо $20). Излязохме с предложение, Третомартенското честване след две седмици да бъде последното организирано от нас и се саморазпускаме. Свикваме допитване до народа (своеобразен референдум), на който форум всеки открито да изрази мнението си във връзка с поддържането на една такава организация, ще има ли тя поддръжници под формата на активни членове със съответно съвестно плащане на членски внос или всичко се разтуря, след като е просъществувало за период от около 15 години. В случай че няма повече интерес към едно българско общество на тази територия, което е на края на света, ние се оттегляме и всеки поема натам, от където е дошъл, подобно на шепа оцелели четници след погрома на Априлското въстание. Не знам колко верни са думите на Алековият бай Ганю, “че всичките са маскари” по повод действията и бездействията на политиците, но определено тук ще си позволя да цитирам един друг титан на Българската литература:

“Не сме народ! Не сме народ, а мърша -

пак ще кажа и с това ще свърша...”

П. Р. Славейков - в-к “Напредък”, бр. 37/1875

Ангажиран с последните си размишления, съвсем пропуснах да отбележа 140-та годишнина от обесването на вероятно най-чистият, за сега учудващо как все още неопетнен, легендарен български революционер - Васил Левски. Не разбирам само защо, след като години наред сме почитали неговата памет на този ден, напоследък започва да се натрапва датата 18 Февруари, която всъщност е и действителният календарен ден на неговата гибел (06 Февруари по стар стил). Във всички исторически източници за честване на тази тъжна статистика, е приет обаче днешния ден. Последният също изглежда много логичен с преминаване от стар към нов стил, прибавяйки 13 календарни дни. Подобно както Васильовден е на о1 Януари, а пък е бил на 14-ти по стар стил, т.е. 1 + 13 = 14. По същата логика според скромните ми познания по всякакви въпроси от най-общ характер, ако смъртната присъда е била изпълнена на 06 Февруари (както сочат историческите сведения от това време), следва закономерното уравнение 6 + 13 = 19 и това да се пада точно на днешният, 19-ти пореден ден на месеца. За мен това са общоприетите законни правила и най-правилното твърдение, с което изчерпвам темата в моя полза – който иска, нека да обжалва пред Арменския поп…

26.02.2013 - Седмицата мина неусетно и съвсем е вече ред за поредното ми презокеанско комюнике. Опасявам се, че напоследък съм доста опестен откъм новини и прясна информация, просто защото нищо ново не се случва под небето старо. Животът си тече подобно на реките от вода, които се изляха в последно време при нас. Не съм чувал за масови наводнения и други поразии, но количествата на валежите са сериозни и не е изключено да предизвикат завирявания на места. Съобщиха за един човек, който се е удавил с колата си, пометен от водната бариера, която се е опитал да премине с нея. Тръгнали хора да го спасяват, обаче не са успели да го съживят. От Полицията и пътните служби постоянно съобщават и предупреждават да не се минават никакви подобни завирявания, под никакъв предлог. Водното течение по тези места е много силно, дълбочината им също не се знае каква е и едно закъсване на средата (което е напълно в реда на нещата, защото колите ни не са все пак танкове), води до трагични и печални последици; намокрянето или пожертването на скъпия автомобил, оставен на произвола на стихията е най-малкото, което може да се случи - проблемът е, че най-често такива изолирани случаи завършват твърде зле, със загубата на невинни човешки животи и то породени само от една чисто наивна безразсъдност.

След поправката на спуканата водопроводна тръба, серията от неудачи продължи да ни съпътства - този път изразена чрез бойлера за горещата вода на квартирантите. Понеже той не се включва често, обикновено минават месеци, че и години, без да се налага загряването на водата да става на ток (спомням си, че за нашия нямаше прекаран кабел в продължение на 4 години, докато един път не се заредиха няколко седмици от облачно време, което наложи връзването му към мрежата). Времето през цялата минала седмица също беше дъждовно и облачно, което наложило активирането на нагревателния елемент. Добре ама хората чакали два дни да им се сгорещи водата, а пък тя въобще не се и стоплила даже. Това наложи спешно да викам фирмата, която инсталира и обслужва тези устройства. Те пък, естествено плътно заети, дойдоха след други два дни и срещу нови $110 оправиха повредата. Това им е стандартната такса, само за да дойдат и да установят какъв е проблема. От там нагоре започват да се понаждат средства за материали, труд и т.н. Момчетата бяха изключително точни и любезни, та поне не ми взеха нищо над първоначалната сума, защото се оказа че термостатът е изгорял, който те смениха с нов без да ме таксуват. Сега всичко уж е наред, но не смея да давам подобни изявления, че кой знае пък какво друго може да се случи – за което нямам и хабер.

В четвъртък миналата седмица изпратихме нашия добър приятел и бивш съсед Рон там, от където още никой не се е завърнал. Траурният ритуал беше кратък и сведен до абсолютен минимум от гледна точка на излишна помпозност и разточителство. Бяхме около 50-60 човека, като ние познавахме само едно семейство, с които сме се събирали в златните години на нашето приятелство и добросъседство. Впоследствие едните от тях заминаха да живеят в Нова Зеландия, от където всъщност те са поначало и от където са се познавали с Рон и Роза в продължение на години. Не знам по какви причини друго едно възрастно семейство не видяхме там, с които също сме се събирали през този период от време. По същия начин Уоли и Нолин се върнаха в родната си Нова Зеландия и така всички изедин път се пръскат като ято птици, за да се съберат един ден горе на небето. Общо взето - тъжна картина, мрачна перспектива; жалко и за самата Роз, която остава тук сам-самичка, безпомощна и неподвижна. Лош край имаше това наше прекрасно и безкористно приятелство, но никой не можеше да направи абсолютно нищо, за да се промени каквото и да е било... Фактически същият ден аз очаквах майсторите за бойлера. Понеже времето напредна чувствително, Даниела замина с нейната кола, като аз най-вероятно нямаше да мога да отида да кажа последното си “сбогом”. Момчетата свършиха сравнително навреме работата и аз се прибрах, като смятах че няма да успея да пристигна за траурния ритуал. Започнах даже да беля едни картофи, които Даниела ми беше оставила и мислех въобще да не излизам. Обаче чувствата и емоциите надделяха в мен и аз на втория картоф хвърлих ножа, облякох се и заминах на погребението. Просто сърцето ми не позволяваше да не отида - като знам само колко много ми е помагал този човек; няма нещо у нас и по двора, което да не е правено заедно с него или поне да не съм се допитвал до неговия опит и майсторлък...

Аз от траурната зала се прибрах веднага у нас да си допродължа зададената домакинската работа, а Даниела замина по пазари и магазини. Бях обещал на Жоро да отида у тях и заедно с баща му да отрежем едно голямо дърво, което им пречеше в двора. Натоварих си пособията и заминах. Колко пъти ме пра дъжда до там не си спомням, но за голям наш късмет точно по време на акцията времето беше сухо. Не за друго, ами машината ми е електрическа и с влаченето на многобройни кабели, удължители и разклонители в мокрото време, се създават предпоставки за трудови злополуки и производствени аварии в резултат на къси съединения и непредвидени токови удари. За това аз по принцип в дъжда не работя с електрически прибори – независимо, че имат двойни изолации и какви ли не щуротии, предпазливостта си остава най-добрият съветник. Та, разфасовахме всички клони и дънери до вечерта, аз натоварих в колата повечето от дървения материал за огнището на двора и се прибрах. Даниела трябваше да заминава на работа нощна смяна, а Ванеса имаше да учи. На връщане минах през моя човек, който ми беше нагласил една бутилка със силен спирт, за да си подправя слабата ракия. След това подобрение, всичко вече се закотви на идеалния си градус - сега обаче единствен проблем се явява недостатъчното ѝ количество, понеже нивото в дамаджанката постоянно и тенденциозно спада, сякаш е пробита с гвоздей...

Не помня вече какво правихме в петък, но съботата също беше доста интензивно заета. Сутринта с Ванеса излязохме още в 08:00, като мислех да я заведа на закуска преди да отидем на поредното мероприятие, организирано от Щатския клуб на органистите. От време на време те уреждат посещения на отделни катедрали в Бризбън, а и в околните селища, където се запознаваме с историята на съответния инструмент, кой, кога и как го е инсталирал, като се дава възможност на всички да се изпробват на съответните клавиши. Ванеса взема най-дейно участие в тези събирания и мероприятия, свири по нещо наравно с останалите, много по-възрастни от нея музиканти и по принцип си изкарваме няколко приятни часа в тази обстановка. Нейната учителката по музика също идва на тези сбирки и ѝ показва тънкостите на занаята. Обаче проблемът с паркирането в централната градска част е пословичен и ние от обикаляне да търсим свободно място (и най-вече безплатно), където да оставим безпрепятствено колата, изгубихме предварително отреденото време за закуска. В крайна сметка намерихме един отдалечен паркинг на улицата и от там пеша отидохме направо на събирането. След екскурзията ни до три от катедралите, поехме обратния път към нас. Първо пеша до колата, после с една отбивка за слят със закуската обяд, минаване през магазин за вещи от втора ръка и ето ни в къщи.

Аз веднага запалих огъня, защото вечерта бяхме канили Марио със сестра си и семействата им на гости. Всичко по двора беше подгизнало във вода и с голям зор разпалих дървата. Голям пушек се вдигна, но на края с духалката успях да подготвя жарта. Даниела беше направила кюфтета, а аз се представях с традиционните си кебапчета. Ама то е приказка бе - а пък колко кайма съм похабил до сега, с отчаяните си опити да ги докарам като българските, няма да ви казвам! Обаче рецептата ми вече е доказана и то не от един случаен път, ами чрез серия от успешни приготовления. Майката му е чисто смляно месо, като е без значение дали каймата е била замразявана преди това. Е, разбира се че най-хубави стават веднага след смилането на месото, но причината за досегашният ми неуспех е била някъде другаде – определено не в замръзналата кайма. Опасявам се, че това е плод на разните примеси, които слагат в смляното месо, за да стои по-дълго време по щандовете на магазините без да се разваля. Че като почна един хубав моабет отзад в двора - с Марио не се бяхме докарвали до такава “превъзходна степен”, от когато си ергенувахме с него преди 13-14 години вече. На другия ден Ванеса трябваше да бъде в училище много рано сутринта за заминаването им на лагера. Нито помня как съм си легнал, нито помня защо се събудих в нейното легло, нито знам кога са си отишли гостите - голямо тържество, казвам ви. Събудих се чак на обяд - един път да се наспя и аз като хората. Даниела каза, че едно междинно предрямване съм имал още отвън на двора, но като завалял дъжда тя от съжаление ме прибрала вътре - а аз и от това нямам спомен. Поради тези причини отложихме виждането ни с Нени и Меган, които щяха да идват у нас в неделя вечерта. С тях ще бъдем заедно в събота, за рождения ден на Ванеса. Тя се прибира от лагера в четвъртък, а в петък децата ще почиват и няма да са на училище. В събота имаме един ранен урок в къщи, след което започва трескавата подготовка за празника.

Вчера, в промеждутъците измежду отделните превалявания, с Даниела успяхме да пресадим някои растения. Аз онзи ден изскубах онези борчета под прозорците на предната стая (мисля че те се казваха кипариси, но не съм много сигурен; ако не са, то поне мязаха на такива). Махнах ги, защото започнаха неестествено да се разтварят и разклоняват, правеха боклук и въобще не бяха съвсем на място баш там в тази леха. Та вчера в калта се борих с проклетите им корени - част успях да изровя, остатъка зарихме в земята и посадихме едни други израстъци на тяхно място. Тъкмо приключихме и пак шурна, та поне вода за къпане не съм хабил - заплесках се на грубо под дъжда, останалото смих на външния душ и хайде вътре. Бях потънал в кал и пилешка тор, но се финосах в банята с хавлията и сега съм като чисто нов.

За днес пък имах други домакински дейности. Казанчето на баеркасата в тоалетната много отдавна постоянно течеше и трябваше да се сменя вътрешния поплавък. Аз много успешно свърших това преди година в нашата тоалетна, сега оставаше да го повторя и в другата. Даниела вчера купила частта от железарския магазин, само че аз още щом я видях и разбрах, че няма да върши работа. Предната беше измислена в Америка и сглобявана в Мексико - безкрайно много пъти по-добрата алтернатива, отколкото тази която тя донесе, произведена във Виетнам. И след като независимо от всичко си изгубих половината сутрин в доказване на това, в което вече бях убеден, отидох до магазина и им върнах недоносчето, а от там взех точно това, което трябва - мексиканското. След което разбира се, всичко си отиде по местата и така тази дейност е отметната като напълно завършена. Следва да монтирам огледалата на гардеробите в нашата стая, които ние сме купили още преди 3 години - от тогава стоят зад вратата в механата и си чакат реда, а пък той все не им идваше. За там сме взели четири, а не само две, както е в стаята на Ванеса. Принципът на монтаж обаче ще бъде същия (с единствената забележка, че на мен повече нищичко не ми се прави и с нищо не ми се занимава; изгубих интереса си към всякакво строителство и домашни подобрения - с филмите не ми се разправя даже, че и те от кога стоят така непокътнати)...

Ето накратко какво беше до сега и какво ще става в близкото бъдеще. След още няколко подобни включвания ще изпратя и това писмо. Миналата седмица очаквах, че ще ми се обадят за работата, за която ходих на интервю онзи ден, но щом като до сега не са ме потърсили, значи че са си намерили някой друг, по-подходящ от мен. Въпреки неуспехите, аз продължавам търсенето...

07.03.2013 - Защо така безумно бързо хвърчи това проклето време, не мога да си обясня? Миналата седмица бяхме ангажирани с мисли и вълнения по провеждането на тъй дълго очакваният и подготвян рожден ден на Ванеса. Общо взето това бяха основните теми на разговор, които аз се опитвах да отминавам с мълчание, за да не дразня себе си и околните. Дъждът непрестанно се сипеше от небето и стана съвсем ясно, че няма да можем да проведем мероприятието на двора, както най-много ни се искаше на всички. Дните до петъка се изтърколиха по същия неусетен начин, както междувпрочем всички до сега. Нарочно акцентирам върху този ден, защото още от тогава започна и същинската подготовка за тържествата. Даниела беше нощна смяна в четвъртък - последната от тази серия дежурства, защото колежката ѝ вече се връща на работа и графикът им заема своя досегашен вид и структура. Тя си дойде на сутринта, аз тогава заведох Ванеса на училище и с прибирането ми обратно в нас, веднага се заех с приготовленията. Има неща, които само аз мога да направя и за които единствено аз имам нужното търпение и воля (и изключителните правомощия за приготовлението им, разбира се). Започнах с “тихите” подготовки на отделни съставки и материали. От години из механата се въргаляше един запечатан буркан с кьопоолу, останал още от времето, когато се събирахме с Крум и Валя. Той ни го беше донесъл, защото един път у тях ядохме такова нещо и много ни хареса. Патладжаните, след като се опекат и обелят, той ги и пържи по подобие на лютеницата, дорде им изкара всичката вода и горчив сок. Готовата смес я запечатва в буркан без никаква сол, чесън или други прибавки. Такава “заготовка” може да стои с години - когато има нужда, само се начуква чесъна вътре, хвърля се една шепа магданоз, още толкова сол (или докато може да поема) и става такъв прекрасен деликатес, дето и турците в Цариград не могат да направят. Пържените патладжани дават малко по-друг вкус на цялостното кулинарно произведение, който е съвсем различен от традиционния. Освен това, към заготовката по време на пърженето, в тигана се прибавят и няколко червени чушки, за което забравих да спомена – печени, естествено и предварително обелени (още по-естествено)…

Независимо, че аз малко се отклоних с рецептата на този вид кьопоолу, сега отново се връщам на петъчната ми сутрин, когато всичкото това трябваше да го приготвя собственоръчно и което беше най-важното: самоотвержено да го спася от Даниела, която имаше намерение да ми изхвърли стоката, след като я обяви за развалена и негодна, поради изтеклият ѝ срок на годност. Разбира се бурканът беше абсолютно херметически затворен, та ми се наложи дори да го отварям с клещите. Капачката му силно изпука, след като най-после успях да я отворя и вътре продуктът беше прекрасно запазен. До тук – отлично; даже много добре, както казват старите фатмаци из родната казарма.

Преди повече от месец (но няма да сбъркам, ако кажа и два), същата тази моя Даниела, в един магазин откри някаква лютеница, която страшно наподобявала на българската от веригата на “BILLA” - тогава на “промоция”, в много силна “акция” и т.н. Купихме един буркан от 550 г за цената на кило пържоли, но и това ще го подмина без коментар. Яде тя каквото яде от нея и то само с върха на ножа (да имала за по-дълго време от любимият си и безценен, толкова български продукт), след което постепенно загуби интерес към този артикул. Лютеницата стоя в хладилника (както вече споменах, месец че и два) без да ѝ стане нищо - нямаше и наченки на плесен, мухъл или някакви признаци на разваляне (правете сметка с колко лайна пък е била натъпкана, още докато са я консервирали в завода, за да се запази така “прясна и свежа” в продължение на месеци). Видях аз, че тази стока нещо не се харчи напоследък и реших да я оползотворя в моите бъркочи. Понеже бурканът с кьопоолуто беше баят по-голям, част от него прибавих към лютеницата, а от нея пък смесих няколко лъжици (колкото само за цвят и мирис) към патладжаните. Получиха се две напълно различни блюда, като в едното накълцах и една глава лук (в лютеницата, за по-любопитните); стана точно същото на вкус, както едно време сервираха кебапчетата в РСВ-то на гарата. А в кьопоолуто пък напусках няколко скилидки чесън (големи, люти и китайски). Последното ходих да го разбивам с миксера в механата, защото Даниела вече беше заспала и не исках да я разбуждам с виещият шум на блендера (пасатора, под което име също е известен в българските кулинарни среди). В крайна сметка приготвих две много художествено оформени гарнитури, изпълнени до краен предел – едната с лук, а другата с чесън.

Като видях, че в механата е тихо, спокойно и от дебелите ѝ зидове не излиза никакъв дразнещ шум, та пак там отидох да разбия и майонеза за руската салата. После си подготвих кайма за кебапчета и кюфтета (по две кила), като аз бях отговорен за приготовленията само на кебапчетата, докато кюфтетата са специалност на Дани и ѝ ги оставих тя да се бори с тях като стане от сън. След като си свърших най-успешно домакинските ангажименти, седнах малко да попиша, работа търсих и не след дълго Даниела цъфна в кухнята - наспала се; а то вече си беше станало и обед. С нея на нова сметка се запретнахме да правим торта “Гараш” - изпълнение в двойна доза, защото щяхме да бъдем доста хора. Аз смлях почти 1 кг орехови ядки, които влязоха в блатовете. После разбивах шоколадов крем, докато въпросните блатове се изпекат в новата фурна. С една дума - следобеда ни също беше плътно зает. Пак тогава варихме картофи, грах и моркови за руската салата - до вечерта и това разкошно мезе беше готово (аз понеже съм на диета, това ми беше и скромната вечеря, с няколко ракийци - всичко с цел предварителна дегустация и доказване добрите качества на предлаганите ястия, за да не изложим на другия ден пред гостите).

В събота сутринта станахме рано, защото Ванеса щеше да има урок по музика. Учителката ѝ трябваше да дойде у нас, но в последния момент жената се обади, че е възпрепятствана и урокът се отложи. А отвън продължаваха да се леят дъждовете, още по-силни и противни от предните дни. Ние даже наивно си мислехме, че след като в петъка почти не валя, в събота дори може и да напече, та да изнесем тържеството на двора, но нямахме този късмет. Последва направата на сместа за скарата, аз оформих кебапчетата и кюфтетата, като мислех да ги изпека отвън на жарта. Добра ама в този мокреж беше невъзможно да запаля огъня, та малко след обяда изтичах набързо до Янкови, че у тях на тяхното барбекю да наготвя за вечерта. В новата си къща те имат сушина над скарата и не зависят от капризите на времето - тръгнах от нас в проливен дъжд, върнах се в същия порой. А те са само на някакви си 32 км от нас - дето се вика, от Габрово отидох да изпека мръвките в Севлиево, но такива бяха суровите условия на обстановката тогава. На връщане взех на Янко баща му с мен за компания, че те и без друго сега стават с един човек повече за 5-местната им кола. Започнахме да подреждаме масите - вкарахме в хола и пластмасовите, които имахме и стояха на съхранение в бараката, събрахме килима за да се отвори място за дансинг, изкъпахме се, облякохме се строго официално както беше инструкцията според поканата и не след дълго първите гости започнаха да пристигат...

Аз снимах с видеокамерата, запечатахме на снимки и всеки по-интересен и вълнуващ момент - въобще тържеството премина много весело и всички бяха много щастливи, а най-много Ванеса. От класа си тя беше поканила 4 нейни приятелки, от наша българска страна пък подсигурихме момците и моабетът ни приключи чак в 04:30 сутринта. Дарина и Игор останаха да спят у нас, като мислехме че на другия ден ще празнуваме Националния ден на България, 03 Март. Обаче поради изключително лошото време това масово мероприятие беше отложено за някоя следваща седмица. Станахме, пихме кафета, закуски и т.н., след което гостите ни си тръгнаха, а за нас остана “голямото нощно чистене” след всички тях и пориване на боклуците от вечерта. Тъкмо привършихме с хигиенизирането и вкарването на къщата в нормален за живеене вид - ето ги идват Меган и Нени. Тя имаше нещо да учи и си носеше папките с материалите, а ние с Нени трябваше да му оправяме компютъра. Вечерта седнахме на софрата с остатъците от предишната вечер и си изкарахме доволно весело и щастливо. Нени след една седмица отново започва занятията си в колежа, които ще продължат месец и половина. През това време ние за няколко дни ще ходим по балкана; след като се върнем пък, Сашкови пристигат от Аделаида, но понеже това са малко по-далечни перспективи, ще оставя описанието на тези събития за времето, когато наближат.

Така минаха почивните дни и дойде понеделника. За вторник имах час за доктора, за да ми махне един израстък от крака, който вече много почна да ме дразни и да ме боли. Преди няколко години на това място ми излезе една пъпка, която така и не зарасна. Изроди се по някакъв шибан начин и стана нещо като брадавица. До съвсем скоро ръката ми постоянно беше там, като си мислех че ще набере и ще се спука, обаче това не стана. Та се наложи оперативна намеса, конци, шевове и прочие хирургически интервенции, които за няма и 5 минути приключиха без да усетя, че дори комар ме беше ухапал. С местна упойка всичко стана аламинут, сложиха ми една лепенка и сега съм добре. След 10 дни ще ми махат конците, защото доколкото разбрах имало 1 или 2 шева - аз поради панически страх и уплах не питах кое как е било; докторите и сестрите си знаят работата. Даниела ще се грижи за превръзките и смятам, че и този път ще прескоча трапа.

Последните си редове на писмото посвещавам на моята майчица, защото пиша в навечерието на светлия празник на МАМА - навиците са дълбоко вкоренени в нас от години и ще трябва да минат поколения наред, за да могат хората да ги сменят съгласно новите тертипи. За това казвам: “Честит празник, мила мамо!” Бъди ни жива и здрава още дълги година, живей в мир и сговор, в добрина и вяра! От ежедневните ни сеанси през компютъра вие не научавате нищо за нас, което аз умишлено пазя в тайна, за да мога да го описвам по-подробно. Поради тези причини бързам да приключа и това си послание, че да го изпратя за Международният ден на жената - 08 Март. А аз своевременно ще отворя нова страница от нескончаемата си историческа сага. Наред с цялостното ми старание по художествено творчество и слово, все още стои висящ въпросът с боядисването в коридора. Чакам момента, когато търпението на Даниела окончателно ще прекипи и ще ми постави строгия си ултиматум за свършването и на тази досадна работа. Дано започна и работа до тогава, че ще извикам пак моя приятел, с когото боядисвахме къщата - той ще втаса за един ден, докато аз има да се потривам цяла седмица с три стени и половина.

С всичко казано до тук аз приключвам поредният си презокеански репортаж, като веднага след това ще поставя началото на следващия. От нашите ежедневни компютърни сеанси вие далеч не научавате много за нас; аз умишлено забулвам “в тайна” всички тези случки, събития и факти, за да мога да ви ги преразкажа тук в настоящите си редове. Така че не ми се сърдете и когато вечер просто нямаме какво да си кажем - напротив, винаги има теми за разговор, но и аз не мога да стоя до безкрайност пред екрана на компютъра. Смятам че информацията за всичко случващо се със и около нас е много по-интересна да получавате в тази си традиционна писмена форма, вместо за това да споменавам мимолетно с по една или две думи, лишени от емоция и страст. Теми има много и въпросите ни са нескончаеми, но аз ги пазя като закона за “авторското право” и с цел набиране на суров материал за описание. Даниела може да изстреля всичко на един път, на един дъх и без да си поема въздух, но аз така не мога. Очаквайте следващите серии някъде през Април...

А сега приемете далечните ни прегръдки, сърдечни целувки и поздрави до всички, за които мислим и обичаме безкрайно: Даниела, Ангел и Ванеса (като прибавям Меган и Нени, защото не мисля че техните чувства са по-различни от нашите)...

08.03.2013 – И за да се знае напълно, че писмото ми е изпратено единствено и само заради днешния празничен ден, позволявам си да прибавя и тези заключителни няколко реда – съвсем пресни от сутринта. Аз станах още в 06:00 и се залових с проверката на написаното до тук. Неси скочи малко след мен и замина на училище по-рано, че щяла да ходи в гимнастическия салон. Абе рекох, ти на кого ги разправяш тия? – само заради някое момче могат да се правят такива жертви и сега тичаш в училището, за да се срещаш с него! Но тя отрече да има “приятел”…

Аз се върнах в къщи и продължих с писмените си занимания до 08:00, след което пак легнах, че нощес не можах да спя. Даниела е настинала също – оправихме Ванеса, сега пък тя клекна. Донесе ни тя някакъв бацил от лагера, защото още тогава гласът ѝ беше дрезгав и продран, а ние си мислехме че е от викане. Но нищо – ще се оправят. Лошото е, че и на мен сабалам ми беше запушен носа, та ходих да си доспивам, белким се оправи. Даниела още се въргаля в кревата, въпреки че е вече 11:00, но аз станах, защото имам много писмена работа.

В понеделник един мой бивш колега иска да му направя някакъв чертеж, та ще ходя у тях да го видя какъв му е зорът. В същото време съм кандидатствал за много хубава и подходяща за мен работна позиция в един инструментален цех, съвсем близо до нас. Там хората ги познавам, а и те мен от разни минали съвместни проекти - още по времето, в което бях във фирмата за биологични петролни продукти. Даже вчера имах малко събеседване по телефона с техния шеф, който каза че ще имат предвид моята сериозна кандидатура. Та сега отново съм хвърлен в празни надежди и кухи мечти.

Напоследък не карам колелото поради лошото време, но днес като че ли вече ще излизам. Не смея и да си натоварвам сега много краката, за да не ми се разшият конците на раната. Даниела снощи ми смени лепенката и каза че имам 2 шева, но всичко вече е зараснало. Това обаче съвсем наистина е вече краят, защото се местя на следващото си произведение. След няколко минути ще изпратя писмото, а вие ще сте го видели баш сутринта за празника на МАМА. Да сте живи, здрави и много спокойни – нека Бог да пази всички нас! АМИН…

Ваш Ангелчо от далечна Австралия…