Писмо No 58 (XII-I.1213)

Скъпи родители наши - бабо и дядо, приятели и врагове!

24.12.2012 - Бъдни вечер вече настъпва и ние се намираме на около 800-850 км от дома по пътя за Мелбърн, а празничният си репортаж предавам директно от стаята на един крайпътен мотел - малко преди градчето Gilgandra (не че името му е чак толкова важно и местността значима, но го споменавам специално за любителите на географията и виртуалните пътешествия по карта). Тази сутрин успяхме да станем сравнително навреме и малко след 06:00 вече бяхме стъпили на асфалта. Пред нас се простираше почти 1800-километровото шосе до крайната ни точка и обект на посещение, като през деня по всякакъв начин гледахме да стопим колкото е възможно повече от иначе огромното разстояние до там.

Докато изкачвахме и слизахме баирите на нашенските планини току над наше село Gold Coast, пътуването беше относително интересно - поне от гледна точка на заобикалящата ни околна среда. Щом навлязохме дълбоко в полето обаче и като се уеднакви панорамата навсякъде, та със стотици километри разстояние картината покрай нас беше отегчаващо една и съща – човек и да задреме за малко, като се стресне пак вижда същата природна среда, каквато е гледал преди съня си. От двете страни на шосето се простираха разни безконечни ниви и на пръв поглед уж пустеещи земи, но пък фактът, че последните бяха грижливо оградени с телени мрежи говореше недвусмислено, че все пак там се развива някаква селскостопанска или животновъдна дейност – демек, тази огромна площ принадлежеше на някой с нотариален акт за нея по смисъла на частната собственост. Останалата част извън обработваемите полета представляваше само една гладка и равна като тепсия безлична площ, която на моменти дори отегчаваше окото и аз тук далеч не бих могъл да я охарактеризирам като много приятна за наблюдение. Но това пък е и съвсем типичния австралийски пейзаж - особено във вътрешността на страната, за разлика от крайбрежието ѝ, където по принцип е малко по-радващо за очите на пътешественика. Пътувайки по пътища и магистрали, разположени в непосредствена близост покрай бреговата ивица, човек някак си пó може да се надява да види нещо интересно и вълнуващо, обаче щом настъпи малко навътре извън тази просека и пейзажът тутакси се превръща в почти лунен. По пътя имаше множество избити кенгура от преминаващите с бясна скорост коли и камиони, а пък всеки един техен труп представляваше богата гощавка за многобройните ята от черни гарвани и гарги, които се хранят с тяхната разлагаща се мърша; тук спадат орли, соколи и всякаква друга хвърковата и земноводна гад, които не признават Божиите пости и не се класифицират като веганска маса. А последните са толкова нахални и лакоми, че не ебават да се махнат от пътя, дорде колите не ги настъпят по човките или пък колелетата им не изтропат току под техните опашки. Освен това, чувството за самосъхранение на тези пернати добичета е също толкова развито (колкото нахалството и лакомията им…), че миг преди да го сгазиш и размазвайки го да му разпръснеш перушината равномерно по паветата, то тутакси отскача назад и полита, за да се върне веднага след това и да продължи най-невъзмутимо да кълве стръвта. Мъчил съм се да гоня по пътя такива клюноопашати и грозни като смъртта летящи гадини, белким сколасам някоя с колата, обаче ония бягат като изтребители и се крият в храстите, докато не премине опасността. Виж, за кенгурата ми е жал, че масово стават жертва на интензивния транспорт, обаче към тези рошави гарги не изпитвам никаква милост – вероятно защото съм човек; ако бях животно като тях, тогава със сигурност можеше и да ми е мъчно…

Впоследствие, когато проследих пътния атлас се сетих, че аз всъщност и друг път съм минавал по това трасе и то точно през същите населени места. Това беше обаче през един мразовит августовски ден на далечната 1994, когато пътувах сам с микробуса от Аделаида към Бризбън за започване на първата ми официална и законна работа в Австралия. Разбира се, освен наименованията на градовете и селата по протежението на пътя (и то само на някои…), аз нищо друго не си спомнях от онова славно и заветно време. Помня само, че от Аделаида тръгнах чак привечер, когато се почувствах сравнително изтрезнял от прощалния запой, организиран предната вечер в моя чест по случай окончателното ми заминаване и тежката раздяла с тамошните дружки. Как съм се движил обаче и къде съм се лутал през тъмната като в негърски гъз, зимна австралийска нощ – за това също нямам ясни спомени, освен че някъде по трасето на два пъти бях спал за малко (все пак, това си бяха повече от 2200 км - за едно 800-кубиково Сузуки, разстоянието бе повече от епично, а пък за мен си беше направо героично).

По пътя насам спирахме на няколко места за зареждане с бензин, множество подкрепителни закуски и обеди, за по някое мимолетно изпикаване и т.н. По едно време за съвсем кратко природата се смени и от досегашната скучно-равнинна, постепенно премина в нископланинска. На един съседен връх беше построена някаква астрономическа обсерватория за наблюдение на звездите и планетите от Слънчевата ни система. Ние решихме да се отбием и до там, като пътят се извиваше нагоре с острите си завои в продължение на само някакви си 5-6 км, но пък беше достатъчно стръмен, та чак да ми заври антифриза в радиатора на колата. Че даже и малко изтече от него по асфалта, но не в застрашителни количества (аз поначало бях сипал повечко от необходимото; ей така, за всеки случай). До това време на деня, часът вече беше доста напреднал и вътре самата обсерватория ние не успяхме да посетим, защото затвориха току под носа ни. Ама поне имахме възможността да хвърлим по някой и друг поглед от височината на хълма надолу към ниското – поради ясната видимост и кристално чистия въздух, виждаше се много надалече и във всичките посоки на света (изключение направи само погледа към залеза на слънцето, който беше заслепяващ и буквално изпепеляващ). А до където ни стигаше взора, до там че и по-далеч даже се простираше безкрайно равното поле в низината (подобно на Софийското, само че това беше почти равно по територия на целия окръг, та и съседните два в прибавка – Пазарджишки барабар с Пернишкия).

След още час-два пътуване и други 200 км преодоляно разстояние, на края спряхме за почивка във въпросния мотел. Първата ни работа с Ванеса беше да се хвърлим в басейна, за да свлечем насъбралата се потна кал от нас. Денят беше убийствено горещ (38°C-39°C) и за всичките му 12 часа каране целите бяхме полепнали с чернилка и пепел от пътя. Мотелчето беше полупразно и независимо, че беше по време на силния ваканционен сезон, цената от $95 на стаята с едно двойно и едно единично легло ни се стори приемлива и доволно прилична. Е, навремето по хижите из планините сме спали и за по 50-60 стотинки на нощ (а често пъти даже и за по-евтино, в зависимост от “категорията”), ама нали сега времената са други… Настанихме се добре, извадихме сухоежбината и манерките с питиета от дисагите и без да губим излишно време, веднага започнахме празничната си Бъдни вечер. За голямо наше съжаление този път не ни беше възможно да се съобразим с общоприетите правила и норми за приемане на постни храни, особено през този свят ден и съвсем противно на църковния канон набивахме кебапчета и пържоли баш през най-строгия пост (а това бяха едни остатъци от предишни вечеринки у дома, които за да не изхвърляме просто трябваше да доядем, но все пак блажното си е блажно). Нямаше нито как да варим боб и ошав при тези полеви условия, нито пък да свиваме постни сърмички с ориз (това последното е едно доста безвкусно блюдо от националната ни кухня, но пък щом като е Богоугодно, в определени случаи и много рядко опитваме и от него). Надяваме се на Божието снизхождение за допуснатото от нас нарушение на строгите Християнски канони, поради така стеклата се ситуация около преждевременното ни отпътуване и отсъствие от дома.

Аз предното си писмо изпратих още в неделя, но подготовката му започна в събота. Първо сутринта водих Ванеса на урок при учителката, а на връщане купувахме марки и други необходими за пътуването ни артикули. Следобеда на гости дойдоха Нени и Меган, като с тях изкарахме една разкошна вечер отвън. Бях подготвил кебапчета, които този път станаха разкошни - такива и в България не сме яли (за там не знам, ама моите определено са приготвени собственоръчно и задължително са само от месо, а не от разните им там фуражни дрожди и животински смески – може би именно в това да се крие и разликата във вкуса; в полза на нашите, разбира се). На практика дояждахме остатъците им по пътя, както и широк набор други прибавки от рода на кашкавалчета, сиренца и прочие хранителни остатъци и изостанали отпадъчни продукти, обрани в последния момент от рафтовете на хладилниците.

Следващият ден (неделя) започна с богословната ни изповед в сръбската черква до нас, но нямахме достатъчно време на разположение, за да останем до края на църковната служба и да се разкаем за всичките си грехове. Понеже списъкът е твърде дълъг (греховете визирам в случая…), премолитвихме само по-големите и основни, докато останалите преглътнахме мълчаливо и си ги понесохме обратно връз плещите. Него ден трябваше много бързо да се прибираме в къщи, че Даниела беше обещала да пече млин за тържеството у Игор и Дарина, където пък бяхме канени за следобеда. Буквално в последния момент подредихме багажа за пътуването, нахвърляхме провизиите в багажника и за Бризбън заминахме с нейната кола. Моята стоеше в бойна готовност – пълна и заредена за предстоящото ѝ голямо пътешествие и изпитание, започващо още от ранните часове на следващата утрин. У Игор и Дарина изкарахме безкрайно весело и щастливо - Мария и Краси не дойдоха, че били нещо ангажирани с дъщеря си, но за сметка на това заедно с Янкови се повеселихме от сърце. Не сме се бавили много и вечерта към 19:30 се прибрахме. Имаше още багаж за сгъване, торби и чанти за пълнене, които след като приключихме, натоварихме последни в колата.

Сутринта станахме към 05:30 и не след дълго потеглихме. Така първият ни екскурзионен ден вече е към своя край - сега ще поспим набързо и утре ставаме рано за останалата половина от пътя. Като влязохме, жегата в стаята ни беше непоносима, но когато мобилизирахме климатикът да работи със задъхване на минималните си 16°C, едва тогава положението стана малко по-търпимо. Хайде сега, лека ви нощ, а пък утре - ами за утре, ще видим; пътят ни няма да бъде нито по-кратък, нито в някаква степен по-разнообразен…

Докато пътувахме на територията на нашия щат, преминахме през няколко доста обширни площи, наводнени от падналите през последните дни и седмици поройни дъждове. На едно място дори водата се беше качила и на шосето, изливайки се надолу в съседната по-ниска нива – трябва да имаше барем две педи дълбочина, да не е и горница. Със сетни сили успяхме успешно да я прегазим с моя всъдеход – е, колата беше почти на ръба да ѝ изгасне мотора и да заседнем баш по средата на барата, но все пак изпълзяхме до отсрещната страна и пак стъпихме на сухото, а водата се разплиска до покрива чак. Обаче нивото ѝ беше такова, че ако това препятствие трябваше да се изгази вчерашния ден, през значително по-буйното му течение, преминаването на тази водна бариера изобщо нямаше да бъде възможно – най-вероятно щяха да ни върнат по-назад, за да избиколим от някъде другаде (и то само при положение, че обходните шосета също не бяха наводнени и откъснати от света). Другият вариант щеше да бъде да спим току пред реката, в очакване да ѝ поспадне малко дълбочината и чак тогава да я преминем. За големите камиони с по 40-50 колелета, тая вада не представлява особено голяма преграда - те газят спокойно до метър вода и нямаше дори да я усетят, ама за нас автомобилистите, това щеше да бъде просто една непреодолима водна барикада…

А пък това вече наистина е всичко от днешния ден - ще се видим чак утре. В този мотел нямаме Интернет на разположение и аз изпратих (по-точно Ванеса написа) едно съобщение до телефона на дядо Ненчо - обаче фактът, че вие не ни отговорихте веднага ми подсказва, че татко изобщо не си е включвал “мишката” и няма как да сте разбрали какво става с нас. Нищо, де - да се надяваме, че поне утре вече ще имаме връзка помежду си...

25.12.2012 - Ето че и през целия Коледен ден (а отчасти и вечер) пак бяхме на път. Включването ми в момента се осъществява директно от бунгалото в един къмпинг, където отседнахме за преспиване. Бяхме се насочили отново към отсядане в някакъв мотел, но в единия където спряхме нямаха микровълнова печка (а това беше задължителен кухненски атрибут за нас, за да си претоплим хранителните остатъци, които вече дори леко понамирисват на мърша, след двудневното им лашкане в торбите по нажежения като пернишка печка асфалт). Стаята за трима ни струваше $135, които ние щяхме да дадем така или иначе, но пък не и при условие с липсата на печката. Съдържателят обаче беше много любезен (и как няма да е - мотелите им са почти празни; кой луд ще хукне на някъде баш навръх Коледа? - такива малоумници като нас са единици!) - обади се човекът на негова колежка в съседен мотел, където стаите му бяха оборудвани с по-елементарните електрически уреди (чайници за топла вода, тостери за печени филии и т.н.). Там обаче ни поискаха главозамайващите $145 на вечер, която цена ни се стори малко възвисочка и доста разтърсваща по скалата на Рихтер и ние тутакси се отказахме от любезното им гостоприемство. Разбира се, продължавахме да търсим шибаната печка и далеч не отхвърлихме възможността за преспиване в този град - просто защото това беше единствената ни алтернатива и то особено във вече напредналия час към края на деня. И в този миг зад ъгъла, сигналът наш дочух - затичах се… и само през улицата, на отсрещния тротоар съзрях знакът на един къмпинг (т.нар., караван-парк), където освен че можеха да се опъват палатки, хората даваха и напълно оборудвани бунгала, снаряжени с абсолютно всички домакински прибори (дори готварска печка включително – с котлони и фурна). Момата на гишето ни поиска само $124 и ние охотно попълнихме бланката за резервацията – на мига…

Но преди това обаче, отново зад гърба си хвърлихме други около 800-900 км разстояние, които преминахме през териториите на следващите два щата - Нови Южен Уелс (съседен на нашия Куинсланд) и следващият, Виктория (New South Wales, Queensland и Victoria, за по-любопитните и изучаващите английски език деца от детската градина). Докато пътувахме по първокласните пътни артерии на огромната държава-континент, ограничението на скоростта беше 110 км/ч, което позволяваше по-бързото ни придвижване от едното място до другото. По време на днешния ни автопробег, посещения на географски обекти не сме имали - такъв прав, дълъг и скучен път не си спомням да съм пътувал някъде и някога. Как нямаше барем едно баирче или поне някакво, макар и малко възвишенийце, че да ми се смени временно зрителното възприятие. Право като конец шосе - заспиваш; събуждаш се и пак си там, без никаква промяна на околната среда. Навлязохме постепенно и в малко по-цивилизовани и обработваеми райони, където хората садят и отглеждат най-различни селскостопански култури, но общо взето равнината не си смени релефа. На няколко места спирахме насред пътя в нищото за закуска и обяд, обаче мухите в тази част на света са безскрупулно нахални и безмилостно жестоки - щом си отвориш устата да проговориш и те нахлуват вътре на рояци. Гадост! – не, още по-голяма гадост; огромна и покъртителна, свръх(не)човешка гадост! А пък да не ти дава Господ в влезеш случайно в драките за някакво невинно изсиране на голямата си понужда – амчи те мухите само това чакат, бре: направо ти грабват лайното още дорде пада връз земята и ти го поднасят към устните! Не, не и не - от нашенския Gold Coast по-хубаво място няма за живот, кой каквито ще да ми ги разправя; а това ние вече единодушно го установихме, докато отчаяно се бранехме от набезите на мухи и комари…

В момента се намираме на около два часа път от Мелбърн, в съседен град на околията – Bendigo. За утре имаме план да посетим друго едно близко градче, изключително известно не само на местна почва, а и по широкия останал свят със златните си залежи и напълно автентичен етнографски парк-музей на същата такава, “златна” и златодобивна тематика – предполагам, впечатленията си от там ще описвам някъде по-надолу из материала и то едва, когато имам възможност за това. След като ние в продължение на цели два дни почти не срещахме коли по пътя, сега попадайки в това гъстонаселено и оживено място, автомобилният трафик ме влудява и направо ме плаши – сякаш съм забравил да карам заедно с другите участници в движението! На всичкото отгоре по улиците вървят и трамваи – че аз с колите не мога да свикна още, сега остана и с трамвайните им линии да се съобразявам; направо съм шашнат. Добре че в мешката си нося едно шише с ракия, за да си отпускам вечер нервите с нея. Ще попита някой: ама как го правиш? Ами ей така, нá – жабуря си устата за дезинфекция и после вместо да я изплюя с погнуса в мивката, аз си я глътвам навътре. А като повторя упражнението няколко пъти и вече изобщо нямам нерви – просто изтръпвам цял и се вдървявам. Донесли сме си и един буркан с печени чушки за салата – абе, луксозно я караме ние – нищо, че за момента не сме много имущни от гледна точка на финансово благосъстояние поради оставането ми без работа... Тя, душата като е богата, за чий курац са му на човек парите? - само да го развалят и разяждат отвътре като рак…

Колата също се държи прилично за сега – изобщо нямам оплаквания от никой. Дори и самата Ванеса е сравнително послушна и разбрана, а пък майка ѝ е направо преобразена до неузнаваемост – все едно, че е на хапчета за смекчаване на острите черти в характера си. Аз от време на време се пощипвам, да проверя дали не сънувам, че си лягам вечер и се събуждам сутрин до самата Богородица – то бива, бива добрина сбрана на едно място, ама това нейното вече ми е и съмнително даже (дали пък не е заченала от златния дъжд, който се изсипа напоследък?...). Та, така – специално от днешния ден нямаше кой знае какви впечатления да споделя, освен глупостите, които наговорих до тук. Надявам се, че утре ще имам повече материал за описване, но това ще е чак утре - а до тогава трябва да проявите и малко търпение, потискайки любопитството си.

Тук Интернетна връзка отново нямаме (по смисълът на “безплатна”, както на повечето места може да се намери) – срещу $6 масраф обаче, хората можеха да ни свържат за времетраене от 1 час, но аз прецених, че това нито ни е необходимо, нито пък е оправдано като себестойност. Утре по план ще сме вече при Цецо – там ще се включим на неговия Интернет, когато пристигнем. Абе, аз казах ли ви “лека нощ”? – защото ако не съм, казвам го сега. Хайде, чао и до утре...

26.12.2012 - Ето ни отново в цивилизацията, в огромният и космополитен град Мелбърн. Установихме се у Цецо и аз предавам репортажа си съвсем на живо - от комфорта на истински фотьойл, кухненска маса и с чаша ароматно кафе в ръка. Ще опиша набързо и днешния ден на екскурзионното ни летуване, защото той на практика беше и първият, в който освен дивата пустош на австралийската природа, видяхме и нещо друго - малко по-различно от това.

Сутринта станахме сравнително късно (в този щат часовият пояс е сменен на лятното разписание и ние от един момент нататък спряхме да се интересуваме от показанията на часовниците си). Пропуснах да отбележа и още един, твърде съществен факт в описанието ми, специално за щата Виктория - освен като астрономически час, времето по смисъла на климат, далеч не му приличаше да бъде лятно. Това ние го забелязахме още снощи, с пристигането и излизането ни от колата. Хладният и свеж полъх от Полюса ни блъсна съвсем осезаемо по почти голите тела и наложи незабавната употреба на чорапи, дълги гащи и пуловери. Живакът в тукашните термометри едва помръдваше около двадесет и трите си Целзиеви градуса, което за пристигащите от блажените 39°C е равносилно на шоково вледеняване – нещо като попадайки в хладилна камера, свързано дори с моментно изгубване на разсъдъка от студ. С Ванеса дълго се пригласяхме да се напъхаме в басейна на къмпинга, подобно на забавленията ни предишната вечер в мотела, но аз имах усещането, че тук водата му е покрита с тънка ледена коричка и набързо си сменихме предварителните планове и мераци. По същите причини и Коледната ни вечер мина малко хладно и вяло, докато на края се напъхаме под топлите завивки и мирясахме. Аз по едно време даже мислех да си сгрея ракия, вместо да я пия такава студена - хем пък и туршия имах за мезе; положението беше досущ като в България по това време на годината…

На сутринта денят беше слънчево-зъбат, но с по една връхна дрешка на раменете оцеляхме до краткото му затопляне само по обяд. В градчето, където спахме не сме се мотали излишно много, защото просто нямаше какво толкова да му разглеждаме. Целта ни беше другото населено място, Ballarat, което е широко известно с богатите си залежи от злато. След около час и половина пристигнахме на мястото, като по пътя се отбихме само за разглеждането на един бивш затвор – в днешно време обаче това беше повече музей, отколкото всичко друго. Сега сградата му се използва за съвсем други цели и на практика последният не е отворен за посещение, но поне успяхме да се разходим само наоколо и да си направим няколко снимки с причудливите му външни фасади.

Като навлязохме в градчето, добри люде ни упътиха към мястото на този своеобразен етнографски комплекс и ние не след дълго се озовахме току пред вратите му. Разглеждането на района обаче отсече твърдата сума от $110 за трима ни, но пък масрафът определено си заслужаваше за всичко онова, което видяхме там. На огромен хълм в съседство на града беше построено и пресъздадено едно цяло селище на златотърсачи и миньори от епохата на 17 и 18 век след Рождеството на Христа. Видът на цялостната обстановка в този градец, заедно с облеклото на хората връщаха посетителите на парка поне с 200 години назад в историята на Австралия и всичко там изглеждаше много автентично. Имаше банки, барове, ковачници и всякакви занаятчийски работилници, всичките от които действащи - абсолютно по същият елементарен и първобитен начин, както е било преди десетилетия, че и векове вече. Разходката ни отне 2-3 часа и за това време ние успяхме да разгледаме всичко. Влизахме даже и под земята, в минните галерии (не бих казал, че миньорската професия е особено привлекателна, но все пак някой трябва да върши и тази работа). На излизане от града обядвахме някакви дръгливи пици и окончателно поехме към главния град на щата Виктория - Мелбърн…

След приблизително час и половина навигиране из столичните сокаци, вече бяхме при Цецо, който ни очакваше с голямо нетърпение. Спретнахме набързо салатите и скарата, а даже след малко се нареждаме и на софрата – аз оставям перодръжката и още дорде не ѝ е засъхнало мастилото, първата ракия ще потъне в бездънната ми хралупа на телосложението (образно казано). Срещата ни с останалите приятели е утре сутринта, след което се отправяме към град Warrnambool, който се намира на по-малко от 300 км след Мелбърн – само че точно в посоката към Аделаида, а не обратно. Но пък за това - чак утре; пак ще се наложи да изчакате барем едно денонощие до появата на следващият ми осведомителен бюлетин...

27.12.2012 – Днес задочно поздравявам всички, носещи името на Св. Стефан. Свеждам глава и пред паметта на близките с подобни имена, които вече не са сред нас - баба Фанче и дядо Стефан са ми първите, за които се сещам в този, иначе така празничен за нас ден. Предстоят ни три безгрижни дни и нощи с нашите общи приятели и познати от Мелбърн. Днешното ми включване е в един от кратките антракти измежду нескончаемите моабети, които са основното занимание на всички участници в тържествата. Слязох за малко на спокойствие до стаята, в която сме настанени и в следващите минути ще запозная читателите с новините от последния час (поне до този момент, защото предчувствам, че тази нощ ще бъде доста дълга, а пък тя не е и започнала още)…

Сутринта и то точно в уреченият час (09:00), на сборния пункт се явиха само организаторите на експедицията (което вероятно е и естествено за нас, българите). Малко след тях се появихме и ние с Цецо, а впоследствие и в продължение на друг час и половина постепенно се събра и останалия личен състав, пряко ангажиран с предстоящото ни съвместно мероприятие. Мелбърн е един ужасно огромен град и пътуването из улиците му съвсем не доставя духовна наслада, както примерно по нашенските добре познати калдъръми на село. То бяха светофари, то бяха ремонти по пътя и безкрайни избикаляния; шибаните им трамваи ми се пречкат по всяко време и си искат предимството – абе, все едно една малка гражданска война! Аз понеже се движих плътно и на сляпо зад една от другите коли, без да проявявам никакъв мисловен процес от моя страна, така и не разбрах колко далече от отправната точка се намирахме за момента - нямах ясна представа за ориентацията и географската ни позиция спрямо компаса. Обаче кратката ми справка с часовника недвусмислено показа, че малко над час време ние сме се опитвали едва ли не само да излезем извън пределите на столичния град. Отделно вече от там насетне се проточихме по паважа като керван камили през пустиня с общо 5 машини - с всичките произтичащи от това последици от сорта на взаимни изчаквания по пътя и дори едно малко загубване, поради изпускане на точното отклонение от главното шосе към мястото, за където поначало се бяхме запътили.

Пътят до тук беше доста тесен и второкласен като качество, преминаващ през множество населени места и осеян с изобилие от радари, следящи скоростта на движение, башка от многобройните патрулиращи и нахални като дървеници полицаи (тия техните са бетер мухите, с които едвам се преборихме на идване – попаднеш ли им в лапите, лошо ти се пише на гъза). За щастие тази отсечка беше премината без излишни сътресения, аварии и най-вече тлъсти глоби, който факт сам по себе си беше една малка извоювана победа над контролиращата спазването на закона местна власт. Едва в късните часове на следобеда най-после всички пристигнахме на уреченото място и буквално онемяхме пред вида на къщата, предназначена специално за разпространеният вече дори и в България, т.нар. “селски туризъм”. С индустриалните количества на хранителни и особено питейни запаси, които излязоха от багажниците на колите и полетяха директно към хладилниците, ние най-малко мязахме на туристи, а пък и луксът в тази къща за гости далеч не беше така селски, както някой би си го представил. Но пък понеже понятието е такова, та за това аз тук го използвам само по подразбиране и както е модерно да се нарича то в по-новите, вече “градски” времена.

Самата вила е построена на един хълм и откъм улицата с нищо не подсказва за грандиозните си размери. Вътре обаче се оказа малко по-просторна от селсъвета на Каспичан, Угърчин, Лесидрен или всяко едно друго селище от подобна национална значимост. Аз така и не разбрах колко стаи има, разположени по двата етажа на постройката, но всички ние сме в отделни спални, като утре очакваме нови попълнения от хора, които също ще се настанят някъде из дебрите на колибата. През широките ѝ панорамни прозорци пред нас се разкрива прекрасен изглед надолу към реката и отсрещния баир. Реката е достатъчно широка и дълбока, позволяваща упражняване на водни спортове, риболов, каране на лодки и скутери, но малко по-късно се оказа, че последната не била особено зарибена. Това доказа напред нашият ентусиазиран Цецо, който тутакси нахвърля въдиците, но за съжаление ги извади до една досущ празни (добре е все пак, че си носим достатъчно месо и други мезета, защото ако толкоз народ трябваше да се изхранваме само с наловената от него риба, щяхме доста време да изчакваме доставката ѝ от кварталната бакалница).

На горния етаж се намира огромна трапезария с просторна и модерна кухня; на верандата също могат да седнат много гуляйджии, но пък нека и да не забравяме, че този своеобразен празничен репортаж се списва от хладната и почти мразовита Victoria, а не от лепкавият от пот и галещ с изпепеляващите си слънчеви лъчи наш роден щат, Queensland. Тук температурите в измерителните прибори не мърдат по-нагоре от сковаващите мозъка на костите 22°C, докато горе при нас и специално по това време на годината като сезон, ние се “радваме” на комфортните 39°C - които макар рядко и само на моменти, но могат да надхвърлят дори и 40-те измерителни степени. А пък и леденият ветрец, който постоянно повява от всичките посоки на географския свят, тутакси охлажда всякакви наивни пориви у нас да седим отвън и да моабетстваме цяла нощ с ушанките на главите и шаловете през устата.

Още с пристигането си, ние направихме една ободряваща и подкрепителна закуска, дето се вика само “на крак”, която погледната от страничен наблюдател спокойно можеше да се счита и за малко по-ранна вечеря – млинчета, баници, кафета, чайове и курабета; от там насетне обаче от торбите извадихме 4 кила кайма и още толкова пилешки пържоли, башка другите сухи или по-влажни мезета. Девойките на бърза ръка приготвиха кюфтета и накълцаха салати, докато ние момците дружно помогнахме за облекчението на задъхващият се от бира хладилник. Така с най-общи усилия всичките около 14 души, надвечер окончателно седнахме на огромната четвъртита маса - всеки вече се досеща каква ни беше целта на занятието. По едно време с неколцина младежи от групата слязохме на долния етаж, където е инсталирана скарата на газ, та аперитивите ни започнаха още от там, докато се занимавахме с печивото. На моменти се играха карти, пяха се песни, имаше танци, рецитираха се стихове, а пък аз опуках най-много кюфтета, понеже съм на диета и не ям хляб. Последната фолклорна групичка, част от която беше и моя милост, се притаи по стаите горе-долу по времето, когато първите ранобудници започнаха вече да стават призори - Господи, с какви прекрасни хора ме срещна съдбата; ей така обичам аз!...

28.12.2012 - На сутринта един по един взехме да се заизнизваме от стаите - отначало към тоалетните, за облекчаване на естествените си понужди и веднага след това - отново към кухнята и в частност, по посока на същата квадратна маса, покрай която седяхме кажи-речи до напред. На заранта Цецо беше дежурен по кухня и бе станал още в 05:00, за да направи палачинки за всичкият прегладнял от опиянение народ. Ние естествено не сме го усетили кога се е надигнал от кревата и измъкнал от топлите му постели, но пък типичният аромат на този вид аристократична закуска недвусмислено ни подсказа за неговите готварски действия. Колко време беше правил палачинките така и не разбрахме, но пред всеки от нас имаше по една купчинка с “готова продукция”, с която трябваше да се справим. Единодушно харесахме всичко сътворено от него и ентусиазирано му пожелахме успех в голямото кулинарно дело, поръчвайки си най-нахално нови количества и за следващата сутрин.

След като най-после всички станаха от сън, изпиха се милион турски, гръцки и никарагуански кафета, индийски, цейлонски, зелени, слабителни и какви ли не още чайчета, отделно от изтрезвителните бири на местното пивоварно производство, с цялата ни група от екскурзионното летуване се отправихме към градчето на опознавателна разходка. С нас взехме и хранителните остатъци от вечерта, с които на една полянка напълно приключихме за обяд. В програмата беше включено посещение на историко-етнографски музей, запознахме се с историята на това пристанище, с началното зараждане на живот и поминък на първите бели заселници по тези земи и някъде по средата на следобеда се прибрахме във вилата. Там, мен специално ме очакваха други 4 кг с кайма, която аз умело подготвих и омесих за кебапчета; нарязах и трите свински врата на пържоли и търпеливо зачакахме падането на мрака, с което да дадем старт на вечеринката. За да се предпазим от ранната злоупотреба с твърд алкохол, докато си приказвахме и обменяхме мисли помежду си, изпихме още една каса бира – нали ви разправям аз: с много хубави хора ме сблъска съдбата; разкошни приятели!...

Същият ден, по някое време от Мелбърн пристигнаха и новите попълнения с летовници плюс неколцина младежи, чиито родители вече бяха между нас, които допълнително подсилиха групата ни до нивото на международен форум или алкохолна конференция (по-скоро симпозиум на тема унищожението му…). Нужно ли е да казвам как завърши всичко това и особено кога? – естествено отново призори, с първите петли... Поради предстоящото ни ранно потегляне с Даниела и Ванеса по други, само наши предварително набелязани туристически обекти, аз вечерта се ограничих от прекомерната употреба на алкохолни напитки, а пък от кафетата с които се наливах вместо това през цялата вечер, така си и осъмнах с отворени и вперени в тавана очи - като някой караконджул; да бях се напил, барем щях да спя като къпан (или тъпан, ако това повече ви харесва)...

29.12.2012 - Днес с Дани и малкото станахме доста рано и тихомълком се измъкнахме от къщата, защото всички останали участници в среднощния гуляй, по това време все още спяха в почти тъмния час на зората. Сутринта уж тръгнахме по сухото, но пък в 09:00 вече дъждът напористо обливаше предното стъкло на колата, та чистачките едвам смогваха да избършат стичащите се отвред вади и потоци. Предишният ден беше като чудна ранна пролет – слънчево, до горещо с частични изгаряния по кожата на лицето и гърба; сабалам обаче се събудихме в условията на една много късна есен. Лятото тук като че ли изобщо не идва, за това сега го подминавам в метафоричните си описания…

Пред нас се простираше разстоянието от около 300 км, които ние трябваше да пропътуваме, за да стигнем до един друг град - той пък вече се намираше в съседния на Виктория щат - Южна Австралия (South Australia). Аз още от нас бях набелязал този допълнителен маршрут, тъй като ние така или иначе бяхме вече почти в района - с още много малко пътуване, щяхме да посетим и тези природни забележителности. Исках да заведа ближните си по места, по които аз навремето също съм ходил с други подобни “ближни”, още когато живеехме в Аделаида през периода 1992-1993. Отново за любителите на географските карти и атласи споменавам, че името на това градче е Mount Gambier, но уникалността му далеч не се състои само в това, че и в него има улици и къщи. Под повърхността на земята, на различна дълбочина се простират множество пещери с подземни реки и езера. Структурата на това място се е образувала в продължение на милиони години и е изцяло съставена от костите и черупките на измрели праисторически водни и всякакви други животни, обитавали преди векове и милениуми тъдявашните места. След отдръпването на водата в Световния океан и спадане на нивото му до днешните си дълбочини, този материал се е пресовал в годините и е образувал огромно поле от варовикови скали, със съответните подземни лабиринти и многобройни пещери.

Почти в града се намира и гърлото на един застинал вулкан, което вместо с лава, в днешно време е пълно с кристално чиста и синя като мастило за ръчна писалка вода. Някои от пещерите са свързани под земята със същата тази водна маса и представляват нескончаем интерес за всякакви изследователи, археолози, пещерняци, водолази и историци.

Първото ни посещение беше именно покрай района на въпросния вулкан и т.нар. Синьо езеро (Blue Lake), след което влязохме и в една суха пещера. Тук казвам “суха”, защото в това уникално кътче на австралийската природа съществуват и множество “мокри” пещери, също изпълнени с подземни реки, езера и типичните невероятно красиви сталактити, сталагмити и сталагтони.

След като достатъчно добре се налудувахме в това градче, веднага се отправихме към следващото населено място – Naracoote, където пък посетихме станалите вече по-горе на въпрос пещерни варовикови образувания. В тези огромни дупки и ями са открити множество кости на гигантски праисторически мамути и динозаври, както и на животни, чиито видове отдавна вече не съществуват в природата. Тези пещери много наподобяват българските “Леденика”, “Бачо Киро” и “Магурата”, както разбира се и на всяка една с подобни фигури - плод на непрестанната работа на водата и водните капки в продължение на много хиляди, да не река милиони години. Видяхме сталагмити и сталактити с размерите на сламки за пиене на сок, както и такива, с внушителната си дебелина като колоните на Съдебната палата в София. Тези пещери се намираха на други 100 км от Mount Gambier и независимо, че се отдалечавахме все повече от първоначалната ни отправна точка, ние успяхме да видим и тях. Последният възможен тур с екскурзовод беше в 16:30 и въпреки, че слънцето все още грееше ослепително и ярко след падналия обилен дъжд, денят клонеше към своя закономерен край.

С навлизането ни в другия щат околната среда започна да се променя, както и климатичните условия, разбира се. Стана малко по-топло и ние съвсем неусетно започнахме да сваляме една по една дрешките от гърбовете си. След всичко видяно, посетено и научено за тази част на света, очакваха ни и дългите километри на прибирането до базовия лагер. Изглежда бях допуснал и някакви грешки в изчисленията на пробега, защото преди да поемем натам си мислех, че цялото пътуване ще се затвори в някакви си 380 км; оказа се обаче, че това действително е било разстоянието, само че измерено в едната му посока. Така вечерта на връщане падна едно голямо каране, но пък за сметка на това преминахме през съвсем непознати пътища; почти безлюдни, но много красиви и живописни. На места стават толкова тесни, че колите се разминават едва когато всяка от тях настъпи с едното си колело банкета на пътя отстрани. Иначе всеки се движи по средата на лентата, която е една и само тази част на шосето е асфалтирано - в случай на разминаване (което и без друго се случва рядко), това става с частичното излизане от очертанията му, минавайки по трошляка встрани от шосейната линия. Какво ли не прави човек за икономии – спомням си, че по същия начин новозеландците имаха еднопосочни мостове над многобройните си буйни реки и пълноводни потоци. Зер, на ден от там минават само по няколко превозни средства – вероятността да се засекат и срещнат баш по средата на моста се свежда до някакъв теоретичен минимум, но за всеки случай знаците обозначават кой да мине с предимство; ей такива работи има по шарения и пъстър свят...

Колко дълго и как точно съм карал на връщане не знам, но в 21:30 вече разливахме аперитивите, салатите бяха нарязани, месото изпечено и всички в хижата с нетърпение ни очакваха да се завърнем невредими от еднодневното си пътешествие. А пък иначе, това е последната ни вечер в тази толкова вълшебна къщичка на безгрижието - за утре се надяваме на нови срещи с уникалната и дива австралийска природа. След като по някое време сутринта освободим вилата, всички целокупно поемаме по обратния път към Мелбърн. Ние специално ще минем по съвсем различно шосе от това, по което дойдохме до тук – то се извива изключително живописно, следвайки очертанията на крайбрежието и макар, че е с доста километри по-дълго от директното, последното ще бъде значително по-приятно за пътуване. По този път, точно преди 19 години бяхме ходили с група тогавашни приятели от Аделаида и на мен общо взето картината на сюжета ми е позната - знам какво да очаквам от природата и вида на околната среда, но пък приятният сюрприз остава да бъде поднесен изцяло на Даниела и Ванеса, за които всичко това е съвсем ново, вълнуващо и непознато; а аз дори не им и подсказвам какви чудновати красоти ще видят, за да запазя елемента на изненадата...

30.12.2012 - Ето ни отново в огромния и прашен Мелбърн. След почти 14-часово пътуване, най-после се прибрахме в квартирата на Цецо, където поначало сме отседнали. Къщата им е огромна, с много стаи, та сме се пръснали навред. Младите в момента ги няма (отсъстват от града за няколко дни) и ние се ширим на воля из пространството, сякаш се намираме в Профсъюзната почивна станция на Люляците. По-интересно е обаче да разкажа какво видяхме вчера по пътя, защото това наистина беше един незабравим ден - от Бога даден и нам подарен, както се казва. Прекрасното време и кристално чистият въздух, премесен с ярките лъчи на слънцето даде възможност да заснемем подробно всичко, което видяхме. Направихме много снимки, а аз нахвърлях и няколко кадъра с видеокамерата в прибавка към и без друго богатия фотографски материал от това наше епично пътуване.

Сутринта към 10:00 трябваше вече да напуснем къщата и цялата колония на българската емиграция се понесе обратно към домовете си. Повечето от приятелите ни вече бяха ходили по тези места и бързаха да се приберат в къщи, докато ние с наш Цецо избрахме варианта на по-дългото завръщане. Впоследствие към нас се присъедини още едно семейство от компанията, та пак беше весело през целия ден и не бяхме сами. Точно по протежението на това крайбрежие по най-южната ивица на Австралия, вълните на океана и ветровете са издълбали отвесните брегове по един особено уникален начин, образувайки от тях фигури с най-различни причудливи форми, малки острови, естествени мостове, арки и т.н. Особено ярко открояваща се и забележителна група от подобни фигури представлява формированието на т.нар. “12-те Апостола”, но докато стигнем до тях, спирахме доста често за снимки и наблюдение на други подобни забележителности от района – също толкова интересни и неповторими. Поради изключителния интерес от страна на посетители от целия свят и всякакви други екскурзианти като нас, в тази част шосето беше ужасно натоварено и силно ми наподобяваше на стария път между Созопол и Приморско, от времето преди да направят магистралата, която върви малко по-навътре в сушата. Предвид неделния и слънчев ден, хората масово бяха наизлезли за разходка и излет сред природата, но освен индивидуални посетители имаше и цели автобуси с чужденци (главно японци или поне азиатци, защото за мен те всичките изглеждат сравнително еднакво и доста трудно различавам една тяхна националност от друга) – точно в тази международна шарения от народ се бяхме потопили и самите ние. Слънцето грееше ослепително и изгаряше всяка непокрита част по крехките ни тела, а мухите най-безжалостно хапеха и се завираха къде ли не по нас, довършвайки работата на палещите слънчеви стрели. Такава напаст от насекоми поне ние в нашия щат нямаме и поради тази си и множество други причини, това го прави извънредно желан и предпочитан пред всички останали в необятната ни държава, която за сега също наричаме някаква си там “родина”…

По едно време се разделихме с нашите приятели и те от там отцепиха направо за Мелбърн, докато нашият обход с Цецо продължи по цялата брегова ивица. На едно място се отклонихме доста от маршрута, за да посетим и един действително уникален горски парк, по дърветата на който бяха накацали буквално като гълъби и врабчета хиляди малки и големи коали. Те там живееха в напълно естествената си среда, необезпокоявани от никой и без никаква намеса от страна на човекоподобната раса. От време на време чувахме техните възгласи и типично за тях ръмжене, което трудно се различава от свинското грухтене или пък от оригването на “homo sapiens-ът”, след като последният изпие една лимонада или бърза бира на екс. Толкова много животни на едно място не бях виждал до сега – цели тълпи и семейства от всякакъв размер и калибър. По принцип тези сладки мечета нанасят и известна вреда на горските масиви, защото се хранят с листата на евкалиптовите дървета. Клоните на последните са опоскани току до клечките им и ако тази огромна колония от малки листоядни хищници не намери друга горска среда за прехрана, то след някоя и друга година естествената им среда просто ще изчезне след постепенното изсъхване и измиране на отделните дървета. Тогава те ще се преместят в друга кория, с надеждите, че старата ще възстанови вида си и ще се разлисти отново. Я да, я не – но пък иначе са много забавни, дребни и пухкави твари.

След падането на мрака и окончателното приключване на наблюденията и посещенията за деня, оставаше ни единствено прибирането до конака по най-краткия път. От там насетне Цецо пое водачеството на автоколоната, съставена единствено от две самостоятелни машини и най-после в 23:30 всички щастливо се завърнахме от това наше пътешествие (след известни кратковременни обърквания на пътя разбира се, което по принцип е типично и далеч не изолиран случай за моят скъп, любим кумец). Даниела и Ванеса веднага си легнаха гроги и изтощени от изморителното и продължително пътуване, докато ние с него пихме по две малки ракийци и направихме подробен разбор на цялостното ни мероприятие. Набелязахме и план за действие през следващите дни, след което също се разхвърляхме по каютите...

31.12.2012 - В навечерието сме на Новата 2013 година - ето, че все пак тя дойде въпреки тъмните пророчески предсказания, че ние никога няма да я дочакаме и видим приживе. Довечера, заедно с всички местни приятели ще се съберем дружно да я и посрещнем по подобаващ триумфално-тържествен начин, но преди да излезем, ще положа своите последни обобщаващи слова за отиващата си и вече стара 2012-та.

Точно тук и баш сега аз няма да занимавам читателя с излишни политически и икономически анализи, защото темата изобщо не е предмет на настоящата ми писмена творба. Вероятно малко по-нататък, в следващите си постновогодишни репортажи, ще спомена нещо като рекапитулация и ретроспекция на изтичащите вече 365 дни от годината, но пък в настоящият момент ще гледам да се придържам към основната тема по описание на нашата грандиозна автомобилна екскурзия.

Късното лягане снощи и особено след изтощителното нощно шофиране, резултира и в малко по-късното ни ставане сутринта - е, правилото не важи точно за мен, но пък за всички останали то беше в пълната си сила. Аз станах, както обикновено доста по-рано и се залових с трескава писателска дейност - исках да използвам тишината и спокойствието, преди да е настанало общото домашно брожение и жужене като в разбунен кошер на пчелин. С напредването на сутрешния час, постепенно се заизмъкваха един по един - първо Цецо, после Даниела и най-накрая Ванеса (и то чак, след като отново ѝ домириса на палачинки). Цецо е голям майстор на тези продукти и ги произвежда в промишлени количества, при най-строго спазване на качеството. Собственоръчно приготвената смес той излива направо върху нагорещените плочи на едно газово барбекю и още докато купчинките са сурови, оформя горе-долу кръглите им форми с черпака. При една такава работна операция излизат общо по 4 бр. готова продукция. И това е само в случай, когато тъче на един “стан” - ако зад гърба си има още една такава газова установка, спокойно свободният ход на сръчните му ръце могат да обслужват други две плочи и да вади по 8 палачинки наведнъж. А представяте ли си по колко палачинки щяха да излизат, ако и от двете му страни имаше по едно барбекю и той се върти с черпака в един кръг, обслужвайки всичките 8 плочи? Та това направо си е шеметна скорост от 16 палачинки в минута! – оп-па-лааа, аз май малко се поувлякох в мечтите си, но човек ако се замисли реално, излиза че този процес на затворен цикъл не е и съвсем невъзможен за осъществяване. Както и да е - Цецо зареди котлоните, ние се наредихме покрай него с чиниите и аз още в същия миг забравих за моите диети и ограничения откъм хлебни, тестени и брашнени произведения – да вървят по дяволите (диетите ми, в случая)…

След като се нахвърляхме като мисирки с горещото тесто, сливайки плавно с по няколко бири закуската с обяда, облякохме си най-новите парадни парцалки и хукнахме да се разхождаме из празнично украсения столичен град. За мнозина този ден от годината си беше съвсем работен и най-обикновен – просто един от всичките ѝ 365, пък бил той и последен, защото почивните дни за персонала на голяма част от държавните учреждения бяха само на 25 и 26 Декември, както и 01 Януари. Междинните дни не се считат за почивни, а обичайната динамика на живота се възвръща още на 02-ри (сряда). Кой ял - ял; който пил - пил. Колелото се завърта отново, независимо че не е понеделник, както обикновено сме свикнали ние. Така че в Мелбърн и особено в ситито цареше, от една страна трескава подготовка за вечерните и нощни тържества (естради, оркестри, празнична заря и илюминации), докато пък от друга - съвсем нормален работен ритъм.

Времето като климатично понятие беше много приятно, съвсем не чак толкова противно, каквото можеше да бъде и сме му били неволни свидетели (особено като температурни амплитуди: например, днес 43°C, при адски слънчев пек, убийствена жега и разтърсващ зной, а утре – едва 18°C, с леденостуден дъжд и пронизващ вятър; това географско място е пословично с резките си климатични промени, но хората са свикнали с тях и дори го харесват, независимо от тези негови недъзи и времевите му капризи). За живеещите като нас в почти константни тропически условия като в инкубатор за бройлери, тези катаклизми на природата са меко казано дразнещи и неприятни, за да не употребявам по-цветущи изрази от родния фолклор, които аз също доста щедро пускам в обръщение при описанието на подобни случаи. Но за наш късмет този път времето се задържа постоянно, дори леко хладно за сезона, което правеше разходката ни изключително приятна и забавна, макар да беше безцелна.

Проблемите с паркирането на лични превозни средства по улиците на такива космополитни градове са още по-големи и ние прибягнахме до услугите на метрото. Цецо живее на 5 минути пеша до метростанцията и след още 20-25 минути комфортно пътуване с влака, вече бяхме нагазили в самото сърце на огромната централна градска част. Цените на обществения транспорт не са високи, а довечера от 18:00 насетне (но така и не разбрах точно до кога…), властите въвеждат безплатен превоз за всички граждани, решили да се потопят в галимацията и тарапаната на Новогодишната нощ. Всичко това се прави с цел предотвратяване излишното шофиране в нетрезво състояние и занижаване броят на инциденти и катастрофи по улиците и пътищата - особено пък на тези с фатален край, причинени от замъгляването на мозъка с алкохолни пари и окончателното му полиране с дима на марихуаната и други наркотични субстанции, приемани венозно или чрез подсмърчането им барабар със сополите. Всички автобуси, влакове и метрото извозват почерпените пътници за сметка на Кметството и Градския съвет - единствено с тази благородна цел, както вече подчертах. Нас ни минаха по някакви занижени местни тарифи като туристи на града и чужденци, което беше “добре дошло” за цялостната ни габровска групичка, с изключение на Даниела като неин външен пришълец; според мен на нея, като на по-отявлена софиянка трябваше да ѝ вземат повечко парици за билета, но покрай мен и наш Цецо тя също мина между капките и малко по-тънко като масраф.

След като кръстосвахме паркове, алеи и тротоари в продължение на няколко часа, късно следобеда се прибираме обратно в къщи, за да започнем приготовлението за същинската част на денонощието – а именно, Новогодишната нощ. По принцип се разбрахме, че на комунални начала всяко семейство ще се представи с по някой собственоръчно приготвен и поднесен деликатес, който да бъде споделен с всички на общата трапеза. Нашето малко звено ще участва в тази своеобразна кулинарна надпревара с варени яйца, залети със специален сос от майонеза, горчица, кетчуп и кромид лук. Преди малко с Цецо ходихме до магазина за набавянето на някои продукти и в момента всичко е на собствен ход: яйцата тъкмо възвират на котлона, аз забърках соса, Даниела снове между нас и дава нареждания ту на единия, ту на другия, а малката кокона си изпарва кожата в банята. До час време излизаме, с оглед да сме пристигнали у хората около 20:30.

А пък със самото протичане на Новогодишния бал ще ви запозная едва утре, защото сега отивам да си плисна един тас и да се подмивам; освен това трябва да се обръсна, а на края да си залижа и косата с брилянтин, за да изглеждам (още) по-добре в очите на околните, на което пък аз особено много държа – обичам да ме обичат и харесвам да ме харесват. Точка...

01.01.2013 – Хайде, на многая лета, милички мои и сладички! - нека да ви е честита Новата 2013 година! Дай Боже тя да носи всекиму по много радост, доста здраве и башка успехи – тонове со руйно вино в бъчви и по каци да кипи, едро жито мелници да мелят - хлябът златен наш в нощвите да лежи! АМИН...

Ах, каква прекрасна нощ, почакай и не идвай, ти омразна дневна светлина - все е бивало да закъснеем, но до изгрев слънце да беснеем не ни се беше случвало от доста време насам. Още ми се олюлява снагата, а пък отделно дето едвам стъпвам на краката си – сега търпеливо ще чакам да стане и Даниела, за да ми разкаже по-подробно какво пък толкова съм правил нощес, че да имам чак такава сериозна мускулна треска; като че ли съм изкачвал вр. Ботев не само на бос крак, ами и на куц биля. Голяма игра ще трябва да е падала по дансинга, но поради това мое моментно емоционално и духовно опиянение (башка телесното…), аз временно съм загубил лентата на своите спомени. Така че предвидливо ще изчакам малко с разказа си, докато напълно ми се възстановят и изплуват от съзнанието подробностите по случая – имайте търпение; за всичко ще научите, макар и по-късно.

Снощи, в уреченият най-точен час, пременени, нагласени, с дъх на мента от бонбони “Лукчета”, с лъснати чепици и още по-замазани перчеми, с изрязани нокти и изпилени зъби - появихме се пред портата на наше, вече приятелско семейство. С тези хора бяхме заедно и предишните няколко дни на вилата, та те организираха това спонтанно тържество у дома си, в което мероприятие пък взеха участие и други техни приятели, които ние не познавахме до този момент. По едно време сигурно сме наброявали около 40 души, а масите бяха отрупани с всевъзможни салати, мезета, баници, баклави и т.н. Ако трябва да сравнявам с нашите в Куинсланд, то мелбърнските булки биха спечелили конкурса за по-добри домакини, съдейки по блюдата, които миличките бяха приготвили. Разбира се и не само с тези си превъзходни качества – всички, с които се запознахме допълнително и в хода на вечеринката, се оказаха изключително приятни хора, а компанията им - много сплотена и единна. Така всенародното веселие продължи през цялата нощ и всички си тръгнахме чак призори. То бяха музики, танци, хора и ръченици, та до сутринта - как ни изтърпяха съседите наоколо също е подходящ въпрос да се попитам сам, но докато траеха отделните индивидуални или масови изпълнения, нощес не сме си го задавали. Съвестта ми едва сега започна да ме гризе по-дълбоко, но се надявам да ми мине бързо - особено след като изпия и едно горещо отрезвително и надявам се силно ободряващо кафе…

Интересно защо, но като станахме от сън всички бяхме ужасяващо гладни - на толкова много ядене предната вечер, а все едно че не бяхме слагали залък в устата си! Вероятно през нощта сме изгорили всичките си калории по време на бурните и откачени танци. Добре че Цецо предният ден беше направил малко повечко палачинчици и аз много умело ги гарнирах с всички възможни хранителни остатъци от хладилника: малко сиренце, кашкавалец, някакви останки от полуразложени кебапчета, 5-6 пилешки хапки и лютив шпек салам; сложих няколко домата и парчета лук от една вече леко вкиснала салата, нахвърлях парчета от парени кисели чушки с чесън, а най-отгоре украсих с една шепа картофена салата, която си носехме с нас още от вилата. Получи се т.нар. “палачинкова торта” и като я сгорещих в микровълновата печка до перфектната за консумация температура, падна голямо ядене за обяд - баш навръх Васильовден. Ударихме и по една ледена бира с чисто лечебна цел за противоотровна неутрализация на вредните вещества, попаднали незнайно как в човешкия организъм чрез собствената му лакомия и пак излязохме по разходки.

Вечерта бяхме канени у други наши общи приятели, с които вече се познавахме от няколко години насам – пак покрай Цецови. С тях се срещнахме отново преди известно време в Тасмания, когато празнувахме сватбата на Гергана и с които хора още от тогава поддържаме своите близки приятелски отношения. На път към тях с Цецо обиколихме крайморските квартали на Мелбърн, любувахме се на кристално чистото море (и ледената му вода), както и на красивите къщи, накацали по бреговата ивица. След като хубавичко ни одуха вятърът, някъде привечер отидохме при въпросните приятели. Те пък бяха поканили и други освен нас, та моабетът отново набра стремителна скорост, макар и не в чак такива грандиозни мащаби, както беше по време на предната Новогодишна нощ. На тези вълнуващи всенародни тържества, аз съвсем случайно открих семейството, с което пътувахме заедно в един самолет от София до Мелбърн, където обаче те останаха за постоянното си заселване и бъдещо дългосрочно пребиваване, докато пък тогава ние от там продължихме към крайната точка, Аделаида – т.нар., наш последен пристан на спасение от настъпващата политико-икономическа криза, вследствие на посткомунизма и зараждащият се неомафиотизъм (само за справка, датата на потеглянето ни от България беше 20 Ноември 1992, а в Австралия кацнахме чак на 22-ри, което пък специално за разглежданата тема няма абсолютно никакво значение)…

Изобщо, тези дни падна такава голяма веселба, че поетият алкохол покрай тези тържества ще има да ми държи влага още доста дълго време напред. Щастлив съм за Цецо, че е попаднал в такава приятна приятелска среда - ще се радва на добри и верни другари, за което аз съвсем мъничко и много благородно му завиждам... Ние също се разделихме с всички тях, с надеждите че един ден пак ще бъдем заедно. Всяка една среща с подобни хора ни облагородява, прави ни по-добри един към друг и ни зарежда с много положителен заряд и емоции (въпреки сутрешните страдания и болежки, породени от неизбежния в такива случаи махмурлук). Горещо благодарим за всичко, което мелбърнските приятели ни поднесоха като изживяване, разнообразие, развлечение и най-вече за прекрасната им весела и непринудена дружелюбна атмосфера. До най-скорошни срещи, скъпи приятели наши! Голяма част от тях, както вече споменах в по-горните си редове, от утре пак са на работа и техните рутинни служебни и домакински задължения започват още от мига, в който издрънчи шибаният им часовник за ставане от сън. За голямо щастие обаче, нашето екскурзионно летуване на колела продължава и ние утре поемаме по съвсем нови и непознати пътища, за чието съществуване знаем само от картата на необятната Австралия...

02.01.2013 - Щипя се сам и се опипвам тук-таме, за да проверя дали все още съм жив или не сънувам; чудя се дали тези редове, които пиша в момента са истински и цялостният ми репортаж не се предава директно от някой казан с катран в Ада. Все е било каране и шофиране по страшни пътища и тесни горски пътеки, но вартоломеевите планински проходи, през които минахме за да пристигнем в това иначе райско кътче, надминаха и най-смелите ми очаквания. Но за да съм последователен, ще започна разказът си отново от ранните часове на деня, когато потеглихме от Мелбърн – този път в югоизточна посока.

Пътувайки надолу се натъкнахме на табели, които ни отклониха от главното шосе към един остров в акваторията на огромния залив, който ние и без друго имахме намерения да посетим. Philip Island е известен повече с високоскоростната си писта за автомобилни и мотоциклетни състезания, които се провеждат на национално и международно ниво, а от там островът има много широка популярност сред любителите на тези динамични спортове. Ние също искахме да му хвърлим един бърз поглед, просто за обща култура, пък и не само за това – така или иначе вече се намирахме много близо до мястото и друг път едва ли щяхме да имаме по-подходящ случай за подобно посещение. Островчето не е голямо, но иначе е твърде живописно, с много вили и почивни домове, паркове от най-различно естество и представлява повечето един туристически обект, отколкото място за живеене. Отдалечено от централен Мелбърн на около 150 км, това парче земя е свързано със сушата посредством мост, през който се снабдява, посещава и това е единствената му артерия за комуникация с останалия свят. Вътре има няколко улици на кръст, повечето от които водят до морето и по една от тях ние съвсем случайно се оказахме на противоположната му страна откъм океана. Точно там живее една огромна колония от пингвини, които привечер излизат на разходка из околността и наблюдаването им представлява забавна атракция за посетителите от всички възрастови групи. По времето, по което ние бяхме тъдява обаче, последните явно се бяха скрили из дупките си, защото освен многобройните ята от чайки и гларуси, друг жив организъм не забелязахме в околовръст.

На излизане от острова минахме покрай една фабрика за шоколад. Докато пътувахме навътре, Ванеса все още спеше в колата и не го видя, обаче на връщане това просто нямаше как да ѝ убегне от погледа, та се наложи да спрем за кратко посещение и на тази своеобразна атракция. Щатът Виктория поначало е по-зелен и свеж, където кравите пасат зелената тревица и съответно дават много добро мляко. Смесването му по определен начин с плодовете на какаовите насаждения и при спазване на съответните технологични пропорции, резултира в продукт под формата на превъзходен шоколад, който съгласно рекламите се произвежда само там (обикновено всички реклами декларират едно и също, като с пълна сила важат за повече от едно място; шишетата на минералните води например, отвън са облепени с най-различни етикети за марка и произход, докато течността им вътре идва от една и съща чешма – въпрос на пропаганда и правилен подход към клиента, който в повечето от случаите е един най-обикновен и немислещ идиот). Прочетохме, че в този сладкарски цех, крайните им изделия се приготовляват по специална белгийска рецепта и на всеки 3 минути тяхната фабрика бълва по 400 кг шоколад (което за нас беше малко пресилено и странно, ама знае ли пък човек? - може и да е истина; интересно е само кой ги изяжда всичките тези индустриални количества от въпросния артикул - все пак ежедневно това са тонове с шоколад). Е, разбира се купихме си и ние няколко шоколада барабар с останалите посетители, за да не останем по-долу от тях; опитахме и от безплатните им “мостри”, които бяха оставени на свободен достъп – всеки бърка с ръце в един панер и каквото докопа, това и лапа после (а аз направо си закусих там с тези мострички, че до това време вече бях и доволно огладнял - нали казват, че шоколадът бил полезен за сърцето; моето трябва да е станало на камък с всичкият шекер, който съм погълнал до този момент)…

Не след дълго отново бяхме на път. Нарочно избирахме по-второстепенните шосета за придвижване, защото само те преминават през интересните за посещение и наблюдение места. По трасето спирахме за снимки и разглеждане на най-разнообразни природни забележителности - от реки и езера до пещери и водопади. Дойде време да се отделим от крайбрежното шосе и да настъпим в хладните усои на “Снежните планини” (т.нар., “Snowy Mountains”, за които има писани цели оди; на тях са посветени стихотворения и в тяхно име са изпети сума песни от местния фолклор). Имахме за цел вечерта да преспим в някой балкански мотел или къмпинг, а на другия ден да разгледаме високопланинските върхове и зъбери, намиращи се в този район и до които разбира се може да се стигне с кола, а не с само с хеликоптер. До въпросното място имаше някакви си 180-190 км, които аз си мислех, че ще “прелетим” за няма и два пълни часа. Че като започна бако, едно умопомрачаващо изкачване нагоре, майката си трака: там “Запорожец” или “Москвич” биха се самовъзпламенили от прегряване, не само да им загрее водата в радиаторите (а пък той, ЗАЗ-ът няма и радиатор даже, ами само една перка му обдухва мотора). Ние пътуваме с моята кола, която е с турбо-компресор, има двойно задвижване на предните и задните колелета, с много конски сили под предния капак и пак видяхме зор с всичките тези пътни екстри. По едно време обаче като свърши и асфалта, та хептен вече я овапцахме. Поехме по един прашен коларски път, дето го нямаше и на картата отбелязан даже, но пък който освен че продължаваше да бъде също толкова стръмен, по изключително живописен (и много опасен…) начин, от едната си страна се извиваше точно над бездната на пропастта. А пък иначе тесен, тесен - място има едва колкото само две магарета да се разминат; евентуално два коня или най-много два бивола, ама от по-слаботелесните. Нито можеш да се върнеш (единствено на заден ход, до изходната точка – километри надолу), нито има достатъчно място за обръщане и маневри (освен надолу към пропастта) – ходът ни беше само напред и нагоре; до където - до там. Даниела уж държи картата и гледам как постепенно почват да ѝ треперят ръцете – докато до този момент устата ѝ не спираха да мелят, сега нещо съвсем замлъкна, макар и само за някакъв много кратък миг. Малкото и то горкото - свило се отзад на кълбо като таралеж и му настръхнала козината; държи се с двете си ръчички и се стиска за седалката, като че ли се намира във влакчето на ужасите. Аз на няколко пъти като погледнах надолу какъв е устрел и ми се обърнаха червата - стремях се да гледам пътя напред, защото взе и на мен да ми прилошава от височината. Спомням си преди години така ми се подкосиха краката от шубе, когато правих самостоятелен траверс при зимни условия между вр. Ботев и х. “Добрила”. Понеже по това време на годината в ниското все още имаше много дълбоки снежни преспи (говоря за края на Февруари и началото на Март…), единственият ми ход беше отгоре, по зъберите на скалите – докато излазя канарите на Купените обаче, баят зор видях. На едно място, баш по средата така се стреснах, че хептен взех да губя сили – направо без дъх останах. Чувал бях, че в такива случаи се яде сладко – извадих от раницата буркана с мармалада и с една шепа сняг си направих “сладолед”. Така уж силиците ми се повъзвърнаха малко, ама дорде се добера подир в тъмното до хижата, хижарят беше почнал да бие тревожно камбаната, белким се ориентирам по нея, ако съм по-наблизо и случайно ѝ чуя дрънченето. Иначе не беше много късно, ама до това време мракът започна да се разстила и носи на талази по върхарите, заедно с мъглата разбира се – а пък хората от станцията на върха му бяха съобщили още на ранина, че съм тръгнал нататък, та да е хаберлия; трябваше да ме чака завалията, преди да си легне да спи с хижарката. Едно на друго, де с малко повечко зор и на места препотяване, ама него ден закръглих около 12-13 часа преход (с почивките). Както и да е – мисълта ми беше, че си е страшничко по високото…

Пътят иначе беше добре настлан и сравнително равен - нямаше големи дупки и изровени участъци като коловози; бяха го нахвърляли с малко трошляк и повечко пепел от самата пръст – докато фучахме нагоре с “шеметните” 20-25 км/ч, назад след нас се виждаше само една гъста и плътна завеса от прахоляк. Нито някакви коли ни следват, нито пък ние виждаме насреща си други (амчи то беше толкова тясно, че нищо чудно шосето да е било и еднопосочно). Така карахме нагоре-надолу по очертанията на планинските склонове в продължение на 3-4 часа. Между другото и тук сметките ми за път, скорост и време излязоха малко кривички: какви изчисления правя, мама му стара, но все по-малки ми излизат разстоянията (кой знае навремето къде съм блял в часовете по физика, та сега на стари години една проста сметка не мога да пресметна)…

Току преди да се мръкне съвсем, отново настъпихме коравината на асфалта и всички започнахме бавно да се размразяваме от застиналият си до този момент и вкаменен от уплаха вид. Изкачихме се на билото и продължихме напред, но след още едно кратко спускане най-накрая се намерихме в градчето, което беше изходна база към най-известния австралийски високопланински курорт и ски център – Thredbo. Това представлява нещо като нашенското Пампорово, Банско, Боровец и всеки един подобен зимен или летен балкански комплекс, но ние предвидливо спряхме за бивак на около 35 км от това място. Първо, по тези туристически курорти цените са убийствено високи и второ (което в случая беше и значително по-важно от цените на нощувките…) – аз можех да продължа с колата само надолу, при това по инерция, а не нагоре към комплекса. По време на тези продължителни изкачвания през пресечените местности на планината, бензинът в резервоара вече се плакнеше едва по дъното и дори от време на време горивната помпа засмукваше по малко въздух – още само няколко километра и двигателят щеше да изгасне, а ние щяхме да се чудим къде да се дяваме насред пътя. За това предприехме по-разумния ход чрез спускане към населеното място и неговата заветна бензиностанция...

Градецът е разположен по крайбрежието на едно изключително красиво езеро - досущ като някое от нашенските Смолянски езера, но пък с пъти по-обширно. Jindabyne не е нещо внушително, но самото му отстояние и географско разположение в сърцето на планината му дава славата да заеме достойно място в атласа на Австралия и името му там е изписано с малко по-дебел шрифт. Състои се изцяло от алпийски мотели, къмпинги, хотели с много звезди и цялата му структура се върти около обслужването на многобройните тълпи от туристи и посетители. Тук, и зиме, и лете все се счита за активен период/сезон, защото това че няма сняг не пречи на хората да излизат нагоре и да се радват на хубавото време и разходките по горските пътеки. Докато се настаним в мотела, мракът вече беше паднал напълно и ние не успяхме да видим много от заобикалящата ни среда. Единствено мога да предам впечатленията си от мотелската стая (по-скоро малък мезонет), където сякаш като по чудо се настанихме само за някакви си $115 на вечер. Толкова приятно не съм се чувствал от ерата на ергенските ми летувания с палатки по южното Черноморие. Самата стаичка е оборудвана с малка кухня и съдове от първа необходимост, а по вътрешна стълба се отива на втория етаж - там на едно от леглата отдавна вече спи Ванеса, а ние с Даниела сме долу и все още си правим импровизиран моабет с подръчни средства и хранителни остатъци до късно през нощта. Преди малко даже начертахме план за утрешния ден и набелязахме обектите за посещение. Сабалам ставаме рано и поемаме - дано пак да имаме късмет с времето, което за сега е прекрасно. Нито много топло, нито пък студено - слънчево и приятно като в детска приказка от Ханс Кристиан Андерсен...

03.01.2013 - Отново се тъпчем в поредния крайпътен мотел - този път при малко по-мизерни условия от снощните, но липсата на свободни легла по другите места ни принудиха да се примирим с каквото и да е, само да сме под някакъв покрив или сушина (нашият подслон и тук струва $105, което остава в зоната на допустимото и приемливо като цена; защото пък на пътя също не може да се спи, нали така...). Градчето Goulburn, до което стигнахме вечерта има сравнително по-полски характер спрямо балканските и алпийски изгледи, с които бяхме свикнали напоследък, защото вече слязохме в равнините и високите планински дъбрави останаха далеч зад нас.

След експресното ни наспиване на чист планински въздух снощи, днешният ден започна с посещението на ски-курорта Thredbo, като след времето което оползотворихме там, вече беше настъпил и ранният следобед. Действително, че там ходят много хора (вероятно по-богатички от нас и предимно имущни…), защото специално зимните курорти в Нова Зеландия, та дори и тези в България, излизат много по-евтини, отколкото в това изкуствено създадено и малко нафукано Thredbo. Разликата не е особено голяма и в сравнение с летуването там – както вече посочих: зимните тарифи не се различават много-много от летните. Първо на няколко километра преди центъра ни спряха за една задължителна такса от $16 на всеки продължаващ нагоре автомобил - безкомпромисно и без никакво значение дали човек отива нататък само да погледне и да се изплюе от високото, или пък има намерения да се застои там и за по-дълъг период от време. Нещо повече - кожодерите смъкват тази сума ежедневно и тя се плаща за всеки Божи ден от съответния престой в комплекса, като по време на зимния период таксата им е дори по-висока; а това пък вече е свинщина от тяхна страна! Малко след този пропускателен пункт за събиране на таксата, людоедите са направили и едни специални уширения по пътя, където в по-суровите условия на снеговалеж, по колелетата на превозните средства задължително се монтират вериги за тяхното безпрепятствено и безаварийно преминаване през прохода. Липсата им в багажника не представлява никакъв проблем за водачите на МеПеСе-та (най-малко за пасажерите), защото само срещу някаква друга солидна сума, онези копои те снабдяват тутакси на място с един подходящ чифт от въпросните съоръжения и ти спокойно си продължаваш нагоре по трасето, макар и с малко поолекнал джоб. Пътят се патрулира не от обикновени полицейски автомобили, а от специални трактори-снегоходи, защото в този район падат доста обилни количества снегове - на места се натрупват или навяват по няколко метра високи снежни преспи и колите се движат просто като в прокопан тунел. През зимата това би представлявало отдавна чакано и дълго жадувано изживяване, специално за моята силно авантюристична и дълбоко чувствителна душа, но предвид настоящия летен сезон, точно тези прекрасни емоции ни бяха спестени.

Курортът е доста обширен и ние успяхме да направим с колата един по-продължителен оглед на района с отделните вили и почивни станции. После слязохме обратно в центъра на селището и оставихме превозното си средство на двучасов паркинг - Господи, безплатен при това! Можете ли да си го представите?! (че кое му е безплатното, бре душмани такива – ами онези нещастни $16 още долу на входа, помните ли ги, а? - е, те покриват и паркинга). От многобройните ски-влекове през зимния период, сега работеше само централният, който не е кабинков, но пък седалките му са за по четирима, а не само двойни, каквито до сега бях виждал в България. Срещу други $64 за трима ни (за отиване и връщане, докато Ванеса пътува безплатно), взехме билети за този лифт и след 15 минути се изкачихме до горната му станция. От там тръгват множество туристически маршрути (кои по-леки, кои по-тежки) към околните планински върхове. Ние не разполагахме нито с времето, нито с подходящата екипировка за такъв траверс и горски поход (а пък и останалите ми спътнички не изгаряха от особено желание за подобно туристическо начинание) и се задоволихме само с една бърза разходка в околностите на станцията, заснемането на кратък филмов материал и няколко снимки. Горе имаше 3 огромни снежни преспи, до които ние така и не стигнахме. Крачката на Даниелчето бяха обути с едни модернистични и футуристични тънкостеблени чехлички, а пък аз бях нахлузил своите неизменни и традиционни, японски национални обувки (джапанки). Единствено Ванеса имаше що-годе свестни гуменки на краката си, но на нея пък не ѝ се ходеше сама до преспите, за да пипне снега.

Така, след като се помотахме още малко по високопланинските морави, отрупани с всевъзможни цветя, подобни на синчеца и жълтурчето, поехме по обратния път за долната станция. Стръмните планински склонове се използват целогодишно - когато по тях няма сняг, смелчаците се спускат надолу със специално пригодени за целта велосипеди, които също могат да се вземат под наем, подобно на ските през зимата. Въобще, там ежедневно и ежеминутно кипи всякакъв вид спортно-туристически живот и мястото представлява една мелница за пари - доларотрошачка, ако разбира се съществува такова понятие. Всички цени са от порядъка на “високопланинската” категория и поради тези причини много хора предпочитат новозеландските ски писти и шанци, та дори и тези над Банско (което междувпрочем вече дели мегдан със световноизвестни европейски планински курорти и по нищо не им отстъпва).

Разгледахме и добихме представа за повечето от забележителностите в този район, но и времето ни напредна значително, поради което се качихме обратно на колата и се спуснахме долу в градчето. На пейките в един парк край езерото си изядохме сандвичите, приготвени още от вечерта и не след дълго продължихме по предварително набелязаният ни маршрут. Пред нас се бяха прострели нови стотици километри от стръмни изкачвания и спускания, тесни планински пътища и много, ама много природни красоти - почти като нашите родни в България. Тези планински вериги са огромни като площ и на места приличат на Рила, по други - ту на Пирин или пък на Родопите… Пак от Thredbo (а вероятно и от множество други изходни точки, само че аз знам само тази, която споменавам…), се намират и подстъпите към най-високия връх на Австралия – Mt. Kosciuszko. Наречен така по фамилното име на един полски войник (Tadeusz Kosciuszko, 1746-1817), участвал във войните за независимост – както в Америка, така и в Полша, който по време на някоя от битките е проявил изключителна храброст и героизъм. Първият изследовател на тъдявашните високопланински плата и хребети отново бил поляк, който пък кръстил върха на загиналия войник, понеже му напомнял за неговата гробница в Краков. Така в негова чест признателният австралийски народ посвещава името на планинския си първенец, издигащ се със своите величествени 2228 м височина над морското равнище (за относително равната като тепсия Австралия, тази надморска височина се смята за внушителна, независимо че ние европейците сме свикнали с малко по-сериозни мерки, имайки предвид за базово сравнение Рила, Пирин и стария Балкан; отделно от Алпийските три- и четирихилядници исполини, пръснати из Италия, Франция и Швейцария). Опростеното произнасяне на това географско прозвище звучи нещо като “Коцийошко”, а аз тук далеч не претендирам за правилното му произношение. Ето защо пък за леснота местните го наричат “Kozzy” (“Кóзи”).

Отново след едно дълго и изморително, почти целодневно каране пристигнахме тук за отдих и преспиване, където нито аперитивите ни липсват, нито пък вечерните доматени салати. С нас носим всичко необходимо - бяхме забравили само да вземем нож от къщи, който веднага си набавихме от един селски магазин за $2. Мислехме си даже, че в края на екскурзията ние просто ще го изхвърлим, защото иначе ножчето е много просто и “сделано” естествено в Китай. Обаче впоследствие то се оказа толкова остро и добро, че аз даже нарочно ще си го запазя за моите касапски дейности. Откакто сме го купили вече имам актив от три порязвания с него по различни места на ръцете и пръстите си. Ако го сравня с нашите тъпи ножове, дето се въргалят в чекмеджетата из къщи, които имат уж доживотна гаранция и струват почти колкото 20-годишен малолитражен автомобил в движение, това китайско недодялано ножле ще ги тури всичките в малкият си джоб по своята острота и здравина.

Та, ето ни сега тук всичките, изкъпани и преоблечени с чистички дрешки – седим, всеки зает със своите собствени дейности и занимавки; чакаме да съмне, че да поемаме към следващите географски точки от дългото трасе към дома. Не по всички мотели разполагаме с безплатен достъп до Интернет. Снощи например имахме тази възможност на разположение и за кратко успяхме да се свържем с някои близки и приятели. Но тази вечер нямаме такава връзка и се намираме в пълна изолация от света. Успокояващото е, че вече ще се движим по цивилизовани и населени места, а не по безлюдни и недостъпни пътища. Онази вечер така си бях глътнал граматиката, че дори не проверих дали имаме телефонно покритие в онези катакомби. Твърде вероятно е било и да сме нямали – тогава единствен Господ бдеше неотлъчно над нас, та ни запази невредими: хем живата сила, така както и техниката. Защото тя, живата сила демек - с няколко сандвича и глътка вода ще издаяни на всякакви условия. Обаче ако нещо се беше случило с колата и само да ѝ беше скимнало случайно да спре на средата, поради някакви си нейни, обясними или не причини, тогава не знам дали и с хеликоптер щяха да ни открият в онези затънтени балкански усои. А реално всичко е възможно да се случи на една, вече 15-годишна и 250-хилядна “Баба Яга”. Обаче пък това беше такъв сериозен тест за нея, че смятам да изпратя до завода-производител една благодарствена телеграма - или направо ще пиша на японския Император, поклон да му сторя пред марката и моделът на SUBARU Impreza WRX!...

04.01.2013 - Планът ни беше довечера вече да си бъдем в къщи. Добре ама като погледнах в картата, че се намирахме сравнително на близко разстояние до още едни природни забележителности на Австралия, взехме спонтанно решение на връщане към нас да посетим и тях. Време имахме достатъчно - единственото съществено мероприятие, за което си струваше да бързаме и в което трябваше непременно да вземем участие, беше 40-ят рожден ден на наша близка, организиран в един парк с басейни и водни пързалки. Мястото се намира в Бризбън и моабетът е планиран за събота по обяд (чак утре, с други думи). Ние във всички случаи ще пристигнем до тогава, независимо че това ще бъде директно от пътя и без изобщо да сме се прибирали у нас. Но нека сега пак да карам с разказа си подред и последователно - постепенно ще стигна и до този маловажен момент.

Сутринта отново станахме рано и се приготвихме за път. Превърнали сме се на роботи - вечер внасяме чантите, сутрин ги изнасяме. Каквото и да изядем или изпием, общото ни тегло продължава да си бъде същото, защото от време на време добавяме по някой и друг продукт, закупен от магазина и по този начин въобще не олекваме. Поехме към един град, Katoomba - той пък е построен по високите и скалисти части, малко над и встрани от огромен каньон. Как са се образували всичките тези пропасти и камънаци там, аз нямам достатъчно научно обяснение за себе си и за околните, но красотата и величието им пък иначе е впечатляващо. След едно сравнително кратко пътуване само от няколко часа, ние най-после пристигнахме и на това място. Спирахме на доста платформи за наблюдение и правихме много снимки - особено след като и вече не бързахме с прибирането си вечерта. Посетихме почти всички по-главни забележителности на местността и следобеда се отправихме по вътрешните шосета към нашия щат. Все още се намираме по територията на щата Нови Южен Уелс и специално тогава бяхме кажи-речи на един хвърлей разстояние от Сидней, обаче ние нямаме особен афинитет към тези големи и космополитни градове. Народ, шум, мръсотия - човек един път като свикне да си живее кротко и спокойно на Луково, като слезе в София и се шашва; завива му се свят. Мелбърн е от същата категория - ама бил обявен за най-добрият и подходящ за живеене град в света; че голям праз, бре! - аз не съм гласувал за него и никога не бих. Е, ама и европейски вид имал, видите ли – амчи ще има, разбира се: при толкова много гърци, турци, италианци, сърби, македонци и шиптари, как няма да е “европейски”; башка пък българите, които му придават още по-особен и приветлив облик! Само че моята Европа е у нас в задния двор, под асмата и край оджака. Да си разстеля аз шарената битова покривка на голямата дървена маса, като наредя глинените чинии връз нея, пълни до върха със салати и мезета, че като извадя ледената мастика и ракията от хладилника – само след няколко чашки тутакси добивам натуралния си “европейски” образ и подобие. Е, ако имах и работа хептен щеше да ми е добре, ама пък те две добрини на едно място не ходят – нали трябва да има по нещо, подир което да се гърчим и усукваме. А след като кахърът ни не е в здравето, за слава на Небесата и всичките му светии, то тогаз на практика сериозен проблем не съществува – нали така...

Градът Katoomba (Катумба) е известен с множеството си пещери, подземни катакомби и водопади. Предвид съботния ден мястото беше претъпкано с посетители - всеки грачи, вика, прави снимки; абе лудница, с една дума. Като се налудувахме най-сетне и ние, качихме се на колата и се отправихме към предпоследната си отсечка преди окончателното ни завръщане у дома. Разстоянието е повече от 1000 км и явно невъзможно да се премине само за един следобед. Веднага щом слязохме от прохладните височини на балкана, в полето жегата беше станала вече непоносима, защото тук времето изведнъж се променя. На места температурите са надхвърляли 43°C (Сашко даже каза по телефона, че в Аделаида е било още по-горещо, с размазващите 47°C!). В купето този дискомфорт не се усеща, защото климатикът работи непрекъснато, обаче като излязохме да обядваме отвън, та щяхме да се сварим чак в собствените си сосове. Имах чувството, че гумите на колата ще се подпалят от нажежения асфалт или поне ще се размекнат – да речеш да стъпиш с бос крак на пътя, равносилно е да се разхождаш по нажежените чугунени котлони на готварска печка “Мечта”. И по това трасе не ни се разминаха стръмните изкачвания и стремителни спускания – докато окончателно слезем долу в равнината мина доста време, а баят каучук и феродо от спирачки останаха на пътя. Добрахме се до града Tamworth, където по традиция местните провеждат световноизвестни фестивали на кънтри музика. Доста от мотелите бяха вече напълно заети заради тези музикални мероприятия, в други пък искаха по $200 на вечер, та ние едвам се настанихме в последното възможно свободно бунгало на един къмпинг. Иначе чисто, но пък горещо и комфортно - за някакви си $137.50 ще преспим за последен път, преди утре вечер да си легнем в домашните постели. Все пак до Бризбън остават повече от 570 км, а пътуването през села и градове става с изтощителните ограничения от 50 км/ч и движението по принцип не е със самолетна бързина (въпреки многото конски сили на колата и безупречните ѝ динамични възможности).

05.01.2013 – “Home, sweet home!”, обикновено възкликват англоезичниците, когато се завръщат в къщи след едно такова дълго отсъствие като нашето. На нашенски език това би трябвало да се тълкува с израза: “Пиках ти аз на чужбината - у дома, че пак у дома!” или “От дóма по-ýбаво нéма!” Е, има ли? - е, па - нéма! Нещо в този смисъл...

Както вече наблюдателният читател е забелязал, след двуседмично скитане ние най-после се прибрахме под собствения покрив. За нас сега това е “родната ни стряха”, след като се намираме на светлинни години разстояние от истинската и с достатъчно задоволство се радваме, когато все пак се завръщаме от някъде в този наш дом. Макар че денят отдавна клони към своя край, аз ще спазя традицията и структурата на моя своеобразен дневник, описвайки подробно всичко, което се е случвало до настъпването на вечерта.

Днес, за разлика от всички други екскурзионни дни, беше определен изключително и само за пътуване към Бризбън, където трябваше да стигнем до обяд. За целта сутринта станахме необичайно рано и в 05:30 вече се движехме с малко над разрешената от закона максимална скорост. Тази отсечка от трасето сме я минавали и друг път, така че тя ни беше сравнително позната – поради това с природни забележителности и посещения на културно-исторически паметници не сме се занимавали. Газ до ламарината и в 12:30 вече си пиехме бирата в парка, заедно с останалите участници в тържеството. В ранните часове на деня, по улиците на някакво съвсем схлупено село минах и през една внезапна проверка за употреба на алкохол - след изминаването на толкова хиляди километри, най-после забелязах присъствието на Полицията по пътищата родни. До сега като че ли се бяха изпокрили някъде - по Коледа се движихме из почти безлюдни шосета към Мелбърн. На връщане след Нова година беше същото, но пък и далеч не мога да твърдя, че техните синкави униформени силуети са ми липсвали по време на безгрижното ни пътуване – напротив; колкото по-редки са ми срещите с подобни блюстители на реда, толкова по-добре запазвам високия финансов стандарт на семейството. Щото пък, в противен случай: спрял си неправилно - $100; гумите ти стари и мязат на галош или гърнето на ауспуха гърми неправомерно - $200; хукнал си за някъде с изтребителя и не си видял кога последният още малко и ще излети от паважа – хайде, $300 за удоволствието да пристигнеш пръв. И т.н., и т.н. – все тъжни и открити уроци на живота, дебело подплатени с тлъсти глоби и отнемане на наказателни точки. Но пък в същото време хората най-демократично и любезно ти предоставят пълните човешки права да им спазваш законите – безпрекословно; иначе, лошо…

На рождения ден се видяхме с почти всички наши тукашни приятели и цял следобед обменяхме впечатления за това кой как е прекарал Коледно-Новогодишните си празненства, по какъв начин се е напил и заспал блажено баш преди да гръмнат тържествените нощни илюминации точно в 24:00. Към 17:30 вече потеглихме за окончателното ни прибиране в къщи и след още час си бяхме в нас. Започнахме да вадим мръсни дрехи и багажи от колата, Даниела изпра две перални с парцали и докато ги просне на простора, стрелките на часовника наближиха 23:30. Не съм правил още някаква подробна рекапитулация на екскурзията и по-специално на разстоянието, което сме изминали за тези две седмици. Тепърва имам да подреждам снимки от посетени обекти, да сглобявам видео филм и т.н. Следващите дни ще бъда доста зает с тази дейност, като в същото време трябва да поддържам и другите си ежедневни занимания. Постепенно ще нормализираме живота, защото хубавото вече свърши - връщаме се пак към рутинната си програма. Единственото, което ми поддържа духът са няколкото предстоящи моабета, които се очертават да проведем през този месец. Отново ще се срещнем с приятели, ще обменим мисли и множество наздравици. Паралелно с всичко това, трябва да възстановя и търсенето на работа – въобще, не ми се мисли чак толкова напред, защото почвам да се отчайвам като взема да се задълбочавам в предстоящите проблеми. И за да не разваля щастливия край на този мой пореден пътепис, сега спирам до тук и пожелавам на всички “Лека нощ”, пък от утре – нов ден, нов късмет...

06.01.2013 - Богоявление - голям празник! Днес, освен всичко друго се навършват и 15 години от смъртта на братът на Даниела. Сутринта отидохме до сръбската църква, където продължават техните Коледни служби. Празниците им са съобразени със стария календарен стил и са изместени спрямо нашите с по 13 дни напред. Днес например за тях е Бъдни вечер (все едно 24 Декември), а пък Коледата ще я празнуват утре (навръх нашенския Ивановден) - сръбска му работа; нали трябва да се все башка от другите. Както се казва: всички мразят сърбите и сърбите мразят всички. В черквата занесохме една пита и бутилка червено вино, та попът прочете заупокойна молитва за “Бог да прости”. Ние след малко ще сядаме на двора да почетем паметта на Иван и да отбележим празника както подобава. Запалил съм камината и чакам да се съберат достатъчно въглени, че да хвърля отгоре им няколко тлъсти и дебели вратни пържоли от свиня-майка. На тази екскурзия малко се отпуснах с хапването и дори на няколко пъти прегреших с хляба. Сега трябва да възстановя диетичното си хранене, както и активната спортна дейност с колелото, защото забелязвам че пак са ми отеснели гащите – по едно време се бяха поразхлабили, но тези наши нескончаеми пиршества отново ме надуха като балон.

Напред с Ванеса направихме изчисления на всички километри, които сме минали с колата. За масрафите не мога да река още нищо (пък и те не са така важни), но разстоянието от 6090 км е абсолютно точно (този път това не е само в едната посока, ами и в двете – с връщането). Доста обикаляне падна и много неща видяхме. Това със самолет е невъзможно да се случи. Вярно е, че би излязло значително по-евтино, но пък нали именно с тази цел тръгнахме с колата – да гледаме и да обикаляме. При среден разход на гориво от 8.5 л/100 км, през буталата сме издухали малко повече от половин тон бензин (около 520 л, ако трябва да съм точен). За него сме дали близо $750, но самолетните билети също нямаше да стъпят по-малко (е, с някой мизерен цент или долар щяха да дойдат по-евтини, но пък само до Мелбърн – а от там нататък трябваше да се влачим по влакове и автобуси; абсурд). В екскурзията си имаме включени и няколко нощувки по пътя за горе-долу други $570 (средно), но такова грандиозно пътуване не може да организира никоя туристическа агенция - още повече и за толкова малко финансови средства като сумарна стойност. Така че може и да сме се изръсили с по някоя и друга парá, но впечатленията които добихме от пътуването са безценни. Видяхме дивни красоти и чудна природа, направихме филм и много снимки - това е една история, която дълго време ще се помни. А пък времето, което изкарахме заедно с приятелите ни в Мелбърн, както и новите ни запознанства – просто на света няма такива пари, които могат да ни купят тези приятни емоции и изживявания. След всичко това ние сякаш се пречистихме, станахме някак си по-добри - това с никакви парични знаци не може да се постигне...

Колата също геройски издържа на всички напъни и скоростни етапи - високопланински терени, равнинни местности, лош път, макадам, пепел и т.н. Чудя се даже дали да не я възнаградя с едно обилно измиване от мръсотията и размазаните по стъклата мухи, но най-вероятно ще изчакам дъждът да свърши тази работа. Амчи тя и с калта си върви достатъчно добре – какво пък толкова, че била малко мърлява...

18.01.2013 - Пак се увъртях със странични дейности и близо две седмици не съм водил дневника. Сега постепенно ще се опитам да възстановя дати и събития, за да предам доколкото си спомням своя пореден информационен бюлетин. Още от понеделник, след прибирането ни от екскурзията (Ивановден беше), Даниела се завърна на работното си място, а ние с Ванеса се заловихме с къщната работа. Тя възобнови заниманията си по музика, докато аз изцяло се занимавах с писателска и творческа дейност. Започнах да сглобявам филма от пътуването, подредих и сортирах множеството снимки, които бяхме направили; изпратих и няколко молби за работа, въпреки оскъдните обяви, които едвам намерих. От ежедневните бележки, които водих най-акуратно и редовно по време на голямото ни Коледно-Новогодишно екскурзионно летуване, събрах и оформих текста на следващия си пътепис от тази точка на земното кълбо. Върнах обратно в действие и велосипедните обиколки около езерото, които всяка сутрин възлизат на около 13.5 км яко въртене на педалите. Обикновено през това време Ванеса вече е започнала да свири или да се занимава с теория на музиката, защото тази година ще има изпит и по тази дисциплина.

Малко след като сме отпътували от щата Виктория, в някои части са започнали да бушуват силни и опустошителни горски пожари. Жегата по едно време беше непоносима, която бавно настъпваше и към нашия географски пояс. Миналата седмица беше доста горещо и ние следобедите, когато слънцето не е така силно, влизахме в езерото да караме лодките или за малко плуване. Почти всеки ден, след свършване на задължителните творчески мероприятия, с Ванеса излизахме и по магазините. Обиколихме почти всички вехтошарски магазини, за да търсим подходящо облекло за балът с маски, който ще се проведе тази съботна вечер у Дарина и Игор по случай рождения ѝ ден. От всякъде вземахме по някой парцал, който после с малко преработка щеше да послужи като маскировка за тази интересна вечер. Така неусетно мина и седмицата.

В петък вечерта имахме гости - Янкови, заедно с едни техни приятели от България, които са на кратко посещение при тях. Това са всъщност наши общи познати още от събирането ни на Огняновата къща в Габрово. За съжаление техният престой в Австралия е доста ограничен по време и нямахме възможност да бъдем по-дълго заедно. Те пристигнаха ден, след като ние вече бяхме отпътували за Мелбърн и така се разминахме. Но пък тържеството, което си спретнахме с тях отзад в двора беше паметно за всички (и малко безпаметно за мен, защото аз от вълнение и приятни емоции “отървах козите” и от един момент насетне не помня какво е ставало). В събота трябваше да водя Ванеса на урок при учителката, но от съображения за сигурност на пътя го отложихме. Даниела изкара няколко нощни дежурства, които допълнително разстроиха ежедневната рутина, но и с това се справихме. В петък сутринта тя се прибра от нощната си смяна и легна, а аз излязох по пазар. Имах задача да осигуря прехраната за тържеството у Янкови на следващата вечер, когато всички приятели бяхме канени по случай влизането им в новата къща. Бях обещал и поел ангажимент, част от нашия подарък за домът им да се изрази в приготовлението на 5 кила кюфтета за празничната трапеза. Така още в 07:00 излязох от нас и хукнах по касапниците. Едната, от където обикновено до сега купувах евтино ($3.99 кило свинско месо, с кожата, кокала и сланината), се оказа затворена. В смисъл, човекът разпродал бизнеса и дюкяна, а на неговото място следващият му собственик направил нов касапски магазин, но толкова модерен и чист, че трябва да влизаш по найлонови чорапи вътре и едва-едва да стъпваш на пръсти. Автоматични врати сложил, по пода нови плочки наредил, хладилници натургал, лъскави витрини и т.н. - всичко блести от чистота като в родилен дом. Обаче месото му не е вече $4, ами му търси $14 килото. Сайбията се докарал с чиста бяла манта, турил връз главата си бонето; същински гинеколог - да го изядеш с парцалите направо, обаче стоката му скъпа, че и подминава чак. Заговорихме се по най-общи месарски въпроси, но определено това вече не беше мястото за мен. Разбрах, че там търговията е безвъзвратно умряла за нас сиромасите, поблагодарих възпитано и любезно, отправяйки се към следващия си обект. А пък там са всъщност същите хора, които държаха и този магазин, но понеже нещо не им бил много печеливш, та на края го продали. В тяхната касапница съм ходил и преди, пазарувал съм на едро за тържествата на Българската земляческа група и отлично им познавам продукцията. Така, от дума на дума се стигна до закупуването на ¼ прасе, което дойде около 11 кг. Човекът ми го даде на ченгел, с целия врат, барабар с единия крак и предницата. И тези хайдути бяха вдигнали малко цената на месото – но пък $4.49 за килограм е далеч по-приемлива сума, отколкото на предния мошеник. С малко пазарлък пак го докарахме на $4 килото, като допълнително хората ми дадоха 1 кг агнешки изрезки и 1.5 кг свински сланинки и по-тлъсто месо - последните дойдоха бонус, без пари, за хатър на клиента (аз що ви казвам, че с добра и блага дума човек може да оноди всяка булка – стига да знае как да си поиска и да не вземе да се откаже, дорде я кандърдисва, а пък оная сума време да му се назлъндисва, вместо да кандиса тутакси; подобни договорни отношения се случват и на пазара – нали всичко се върти около “оная работа”). На излизане платих $45 за целия масраф и продължих обиколката си по другите магазини. Прибрах се в къщи с много стока и пълни торби, но това беше вече съвсем малко преди обяд. От там насетне вече у нас започна голямата касапница и дране на кожи - ножовете ми тъпи като задник на магаре; машинката за месо едвам дъвче мръвките, понеже резците ѝ също бяха изтъпени от многогодишна употреба и направо се затлачва с някое по-голямо парче – около мен беше една малка революция от най-социалистическите. Добре че Даниела и малкото предвидливо и стратегически излязоха, че сигурно щях да одера и тях, както ми беше причерняло пред очите. А пък жега, жега - майчице мила! Понеже пестя тока, та нарочно не пускам и климатика - пот се стича от мен на реки, в очите ми влиза чак, а долу на пода се събира в локва! По този начин си мисля, че съм в някоя сауна – а нали уж в сауната се отслабвало; глупости – само след няколко бири и заставаш на кантара със същите си килограми на живото тегло. След 3-часова борба, пакетите бяха направени и сортирани, тържеството беше подсигурено, а ние ще имаме в хладилника си месо барем до Гергьовден чак. От 11 кг общо тегло съм изкарал само 2.300 кг кожа и кокали - брак, тъй да се рече. Всичко останало беше обработено, транжирано, смляно и разфасовано по вид и качество. Вратът го отделих и накълцах на пържоли, а останалото го смлях. Отделям си и сланина, защото когато купуваме намалена кайма от магазина, винаги я смесвам с малко блажнина, че онези я продават много постна, за да им бъдела уж по-здравословна. А когато правя кебапчета, задължително в сместа слагам поне ^1/3 агнешко (шилешко) месо. То предава малко по-пружинен, “гумен” вид на кебапчето и един лек дъх на овчи обор, наред с този на свинската кочина. От там насетне се залових с приготовлението на кюфтетата. Исках да ги направя от предишния ден, та да втасат до времето за употребата им - нали така пишат по всичките рецептурници и сборници по висше кулинарно образование. Имам си една нарочна кофа, в която разбърквам по-големи количества кайма. Биенето става с дрелката и един специален накрайник, като перка, с която бояджиите разбиват боята в баките, а плочкаджиите си приготвят лепилото. Моята заготовка се приготовлява по същия начин, с малко вода и всички подправки. Специално за кюфтетата, лукът го слагам на края - непосредствено преди печенето. Така и тази дейност завърших, след което се преместих на марулите, лука, репичките и т.н. Накълцах и салатата за вечерта, обелих вече сварените яйца, докато Даниела прави баница и пече месо. Когато вечерта седнах окончателно на масата, вече едвам си стоях на краката. Така че съвсем обяснима е умората ми и последвалото я малко по-късно през нощта “опиянение” – амчи нали и аз душа нося, бре! Крик да е, че и той понявга изтърва...

В събота сутринта много дейност не сме развивали, особено аз. Поспах, полежах, ставах бавно и на пресекулки - ядох, пак си легнах и т.н. Но на обяд вече махмурлукът ми беше преминал и се залових с обичайните си дейности. Наред с всичко, преди да излезем пак трябваше да пребъркам каймата с “миксера”, 5 глави лук накълцах на ситно, омесих всичко за последно и излязохме. Отидохме у Янкови и докато дойдат останалите им гости, ние помогнахме в приготовленията на масите. Вечерта премина под чудните звуци на музиката, в много бурни танци, междинни охлаждания в басейна и се прибрахме чак сутринта в 04:00. Кюфтетата ми бяха със завиден вкус и всички много ги харесаха.

В неделя пак станахме по обяд и не сме се занимавали с някакви по-специални и сериозни дейности. Аз периодично започнах да чистя кактусите от задния двор, които се превърнаха в цели дървета - още малко ще ни превземат и в спалнята даже. Обаче листата и клоните им много тежат, защото са пълни със сок (от който доколкото знам, мексиканците правят тяхната ракия “текила”, само че аз повече уважавам сливите във ферментиралата си и впоследствие дестилирана форма) и много бързо запълват кофата за боклука. Така всяка седмица, преди да минат онези от Съвета с камионите, аз им напълвам по една кофа с кактуси и чак тогава я изкарвам отвън за изхвърляне. За неделният следобед чакахме Нени и Меган да дойдат, но те предната вечер също вилнели някъде и бяха изморени от живота, та не дойдоха.

В понеделник Неничко отново започна работа. За сега бригадата им се намира все още в офиса и се занимават с несвойствени за тях дейности, но в началото на Февруари пак щели да заминават на голям строителен обект. Те всички са много добре, чуваме се от време на време по телефоните и още по-рядко се виждаме през компютрите. Меган също се връща на работа тези дни - чакаме да разберем резултатите от изпитите ѝ, които през Декември тя положи за кандидатстване в Университета…

Така времето неусетно върви и дните се изнизват един по един, без да се усетим и без да разберем. Аз продължавам отчаяно да изпращам молби за работа, те продължават упорито да ми отказват позициите, за които кандидатствам, но сега времената са такива, че не може да се очаква много. В края на краищата, каквото успях до тук да направя не беше никак малко - изплащаме си заемите, ходим къде ли не; не можем да бъдем недоволни. Ако още нещо се отвори на някъде, ще гледам да се закача като удавника за сламката - времето и бъдещето ще покажат. В момента обаче сме в трескава подготовка за тържеството у Дарина и Игор. Аз даже доколкото си спомням, тя точно днес има рожден ден, а утре всички сме канени у тях на двора на бал с маски. Всеки ще се облече с някакви дрехи и ще представлява герой от театъра или киното. Неотдавна в един магазин открих прекрасен костюм на арабски шейх, обаче на този етап ми се досвидяха да дам $50 и се насочих към по-обикновено представяне. Ако работех нямаше да се замисля и щях да купя “униформата”, но сега ще се справям с подръчни средства. От България си купих истинска моряшка фланелка (моля-моля: напълно автентична и произведена в Трявна, а не в шибания Китай). За първи път я облякох онази вечер у Янкови и всички много ме харесаха. Това ме наведе на мисълта, че мога да изиграя ролята на някой морски капитан. Хукнахме с Ванеса онзи ден да търсим подходящи одежди и действително, че в един боклукчарник намерих бял панталон. Като го обух, имах чувството че е шит специално за мен - и от колан даже няма нужда. А пък иначе е “марков”, на фирмата “BOSS”, която според компетентното мнение на Даниела по въпросите на световните модни тенденции, била много велика. Искаха $12 за него, но жената ми го даде за $10. В редовния магазин тези дрехи са по $60-$70, ако не и повече (заради емблемата, естествено). Намерихме и един много интересен син шал, който ще си вържа около врата. Трябваха ми само някакво сако и бяла капитанска шапка. В Истанбул, на една сергия такава шапка ми беше в ръцете и човекът щеше да ми я даде за $10 нашенски пари. Но тогава не ми трябваше и аз я подминах. Сега земята обърнах за подобна, но никъде на можах да открия. На края отидохме на бунището, където както знаете също има магазин за изровените от боклука вещи, които се продават на безценица. Та там, на една закачалка видях някакво черно сако, ама много хубаво - леко, тънко, фина материя и най-вече вносно: произведено в Нова Зеландия (с китайска стока ние не работим – само внос по второ направление). Като го облякох - Божичке-е-е, амчи и то скроено баш като за наш’та стройна фигура, бре! Продавачът ми вика: “Давай $2 и хич не го събличай - отива ти!” Така се сдобих и с горната част на униформата. Проектът обаче веднага се разшири, предвид ниските стойности на разходите до тук. Реших, че аз това сако мога да го поукрася и раздвижа с разни интересни копчета и лентички, които се продават в специализиран магазин за кинкалерия. Там неотдавна започна работа нашата квартирантка и е много доволна. Тичаме веднага при нея в магазина, намирам абсолютно брилянтни копчета с котви, златни орнаменти по тях и т.н.; видяхме и едни златисти ленти на нашивки; на края тя ме заведе пред един рафт, от където и капитанската шапка открихме (е, с малко повече въображение; не е баш такава, каквато исках, но и тази е пак в подобен морски стил: бяла, с козирка, с котвата отпред и т.н. - продават ги именно с такава цел, за партита и увеселения, като аксесоари и костюми). Понеже квартирантката работи в този магазин, тя има право на големи отстъпки и така почти без пари момата ни набави и тези необходими орнаменти за сакото. След малко започва курс по “шев и кройка” - махам оригиналните копчета на сакото и зашивам новите, златните. После нашивките ще зашия и ще стане страхотна униформа. Шапката също ще я преправя малко - ще ѝ сложа някаква подплънка отвътре, за да се изпъне както трябва. Даниела ще играе ролята на палавата медицинска сестра. Една наша позната ѝ даде разни подобни аксесоари, защото тук сестрите нямат работни униформи, т.е. бели манти и касинки с червения кръст за главите. Иначе Дани можеше да вземе нещо подходящо от работата си, но те там ходят със съвсем други дрехи, нямащи нищо близко до общоприетият и класически вид на милосърдната сестра от миналия век. Днес това ще са ни заниманията - аз след малко се премествам на друга работна позиция, защото с писателството свършвам до тук. Преди да стана морски капитан утре вечер (което беше и детската ми мечта, между другото…), ще вляза малко в ролята на “Храбрият шивач” от приказките на братя Грим. Имам известна подготовка по костюма, за да го изпипам до последната малка подробност. Другата седмица ще направя още един обзор на събитията около нас, преди да изпратя и това писмо.

Онази вечер у Янко, като се почерпихме взехме смели решения за организирането на едно малко “бягство” от цивилизацията. Решихме за почивните дни по време на Католическия Великден отново да отидем на вилите в планината, където и друг път сме ходили. Всеки от нас си е резервирал по една колиба и на 28 Март тръгваме. С нас ще бъдат и родителите на Янко, които до това време вече ще са пристигнали, както и още едно семейство с техните. Вероятно е да привлечем и други мераклии, но за сега сме само ние. Смятам че бях доста изчерпателен и подробен - стана време и за велосипедните ми упражнения, така че сега първо отивам на педалите, преди всичко останало...

26.01.2013 - За този ден и тази дата обикновено става на дума във всяко едно мое далечно послание. До сега всяка година се е случвало така, че репортажите ми са били все около датата, но не си спомням някога да са били писани точно на деня. Припомням, че днес се празнува Националния празник на Австралия и по правило народонаселението на държавата се стича по паркове и градини, заема там беседки и барбекюта, изважда си месалите от дисагите и започва един нескончаем целодневен пир. Ние винаги сме използвали почивния ден за излети или малки екскурзии, но тази година съвсем необичайно си останахме в къщи. Времето навън никак не е подходящо за подобни мероприятия на открито, защото е облачно, от няколко дни насам валят дъждове, а на 500-600 км северно от нас направо падат потопи от небето и заливат всичко пред себе си. Явно там бушува някакъв циклон, на който ние тук усещаме само периферията. Многото вода се излива като през ръкав по онези краища на щата, докато при нас само от време на време плисват по няколко капки, достатъчни едвам да поръсят градинските посеви и най-вече бурени. Иначе е топло и доста влажно, в никой случай не е неприятно - но пък и за излизане навън също не става. При тази кишава обстановка, аз с няколко думи ще се върна със седмица назад, когато положих последните си редове в това съчинение. За протокола, днес е събота - 06:00 сутринта…

Когато приключих с писателството си миналия петък, веднага грабнах иглата с конците и се залових да подобрявам капитанското си сако за “парадът на звездите”. Първо започнах с копчетата, като си мислех че това е най-лесното упражнение. Лесно беше действително да махна старите, обаче зашиването на новите отнеха часове наред. Първо трите малки копченца на ръкавите смених с други - много специални: на цвят прозрачно сини (сапфирени!), с вградена жълта (най-вероятно златна!...) котва. Естественият им фасон не позволяваше експресно шиене, както примерно се постъпва спрямо едно обикновено копче на балтон с 4 дупки. Тези копчета са с халка отдолу, за да им се вижда лицето и за да не минава конеца през тях, ами да остава скрит отдолу. Последните по-скоро приличат на копчета за войнишки шинел, отколкото на обикновени и прости подобия. Даниела ми даде някаква миниатюрна игла, с още по-нищожно малко ухо - вдяването на конеца беше първото препятствие , с което се сблъсках и не помогнаха дори горещите ми клетви и вопли за помощ, защото те тъкмо бяха излезли по пазар с Ванеса.

След многократни неуспешни опити най-после вдянах иглата. За да печеля повече материал оставих конеца двоен, с дължина малко по-голяма от размахът на ръцете ми - над 2 м. Така при всяко бодване с иглата трябваше да си разпервам кунките до крайност, което допълнително ми утежняваше и без друго мудната дейност. Да си шивач изисквало да имаш много търпение - аз не знаех, но сега научих и това. След час и нещо трите копчета на десния ръкав бяха готови. Очакваха ме останалите три на левия - още час, защото бях се специализирал вече, а пък и конецът ми взе да накъсява, та не се налагаше да си разтварям ръцете вече чак толкова нашироко. Денят беше доста жегав и потта се стичаше от мен на вади и капеше по плочките - успокоявах се с факта, че посредством интензивното изпотяване поне губя значителна част от телесната си маса – глупости, няма нищо такова: както вече казах, само няколкото изпити бири върнаха абсолютно всичко загубено по време на изморителния шивашки процес. Малко по-малко зор видях с големите копчета отпред на сакото, но принципът на зашиването им към плата и при тях беше аналогичен. Те също бяха мастилено сини, със златна гравюра по края. Хайде, и с тях загубих още толкова време. Дойде време за нашивките - бях взел един специален ширит, с много интересна плетка - орнамент за завеси, пердета и т.н., но в моя случай щеше да играе ролята на нашивки. По две на всеки ръкав, по една педя дълги, с зашиване от двете им страни - башка по краищата, които щом ги срежеш с ножицата и започват хаотично да се разплитат. На края ударих и една лента през горната страна на малкото джобче - всичко стана за чудо и приказ, само дето пагони нямах, но пък моят ранг беше по-нисък и от пагони и звезди нямах нужда. Все пак аз бях само един обикновен капитан от БРП на малка речна баржа да речем по Дунава, а не цял адмирал от БМФ на флотилия в Черно море (Българско Речно Плаване и Български Морски Флот, в случай че сте забравили съкращенията в родния език). Всичко това отне времето ми докъм привечер - точно когато двете мои малки усойнички се завърнаха щастливо от своите пазарни търговии и покупки. Оплаках се веднага на по-голямата колко време съм шил, но така и не получих извънредно много съчувствие от нейна страна. Оставаше ми да се занимавам само с шапката, която обаче реших да правя едва на следващия ден, защото вече достатъчно ми беше дотегнало от шивашка дейност - пръстите на ръцете ми трепереха чак и всички до един се свиваха в юмрук, докато само средният оставаше да стърчи нагоре.

Вечерта гледахме филми, а на другия ден продължихме да се занимаваме с униформите си. Шапката ми беше само от един мек плат (хасе за гащи) и исках да я опъна малко. Намерих пружинна тел и свих един обръч, който сложих отвътре. Подложих и една дунапренова лента за да опълни празнините и шапката ми съвсем замяза на истинска. Даниела игра ролята на палавата медицинска сестра. И нейният костюм изискваше известни малки подобрения, червени кръстове рисувахме, оцветявахме, шихме и какво ли не. Като приключихме с това, тя направи млин за вечерта, облякохме се и в 16:00 тръгнахме за Бризбън. Бяхме се разбрали с Жоро и Данчето да минем през тях, че да оставим Ванеса под топлите грижи на бабата, която в момента е при тях на посещение. В същото време те имаха и други гости с деца, та щяха да си играят там много по-добре, отколкото да ни се размотават из краката вечерта. После вече отидохме у Дарина и Игор и тържеството продължи до изгрев слънце. Беше изключително много весело, въпреки че валя почти през цялата нощ. Ние прибрахме масите с мезетата под една сушина, а танците се извършваха под падащият на едри капки топъл летен дъжд. Направихме си и много снимки - беше едно незабравимо тържество, каквото скоро не бяхме правили. Ние с Даниела спахме у Дарина, защото на другия ден трябваше пак да минем през бачо Гьорги и да си приберем детето. С гостите им се разбрахме да се видим в сряда, защото те тази сутрин са си тръгнали за Нова Зеландия и нямаше друг, по-подходящ ден за още един моабет. Така почивните дни приключиха, за да дадем ход на следващата нова седмица...

Тя започна с едно подаване на молба за работа, която беше съвсем в съседство – буквално на 10 минути от нас. Вярно, че не отговарях 100% на техните специфични изисквания, но пък последната ни уговорка беше, че ще се видим първо да разговаряме и уж евентуално да започвам при тях. Предният ден даже говорихме доста дълго по телефона и с човека се разбрахме интервюто ми да е в сряда. Щяха да ми се обадят допълнително, да се разберем за часа на срещата. Чаках целия ден, заведох Ванеса на един парк с водни пързалки и басейни, където бяха и другите деца (гостите на Жоро и Данчето). Аз през деня шетах за вечерния моабет, защото Даниела беше на работа. Предната вечер направихме руска салата, аз омесих едни кюфтенца, зеле с моркови кълцах - ей такива неща. Разочарованието ми обаче беше безмерно голямо, когато на другия ден разбрах, че онези са си намерили друг човек, уж по-подходящ от мен. Такава развръзка е напълно естествена за условията на най-жестока капиталистическа конкуренция, предизвикана от повсеместната икономическа криза напоследък и аз добре разбирам това; само че чувството за пореден неуспех никак не е от най-приятните като усещане – нещо като дълго стискана диария, чието изливане случайно си изтървал в гащите баш пред входа на ЦУМ или в Мавзолея на “вожда и учителя”... А пък иначе, това щеше да бъде просто работата на мечтите ми – един път като вид дейност, на второ място и като отстояние до вкъщи (щях даже да ходя пеша до там или с колелото) - но, да не губим надежда и кураж за следващия ни “тираж”.

Така минаха тези дни и ето че днес вече е събота, както споменах и в началото. Моите моми са още в леглото. Даниела онзи ден беше нощна смяна, а вчера ходиха с Ванеса до болницата да видят Рон. И той завалията не е добре, но какво можем да направим. Молим се денонощно за него и по-скорошното му възстановяване, палим свещи и кандила, обаче какво ще излезе от нашите молитви, един Господ знае. Довечера сме канени на гости, а за утре има организиран пикник в един крайморски парк в Бризбън. Обаче каквото е лигаво навън, не знам дали това мероприятие ще се осъществи съгласно първоначалния си замисъл.

Понеже официалният празник в Австралия е днес, в понеделник също е почивен ден за цялата държава. От вторник Ванеса започва училището, което тя едвам дочаква вече. Гласим и нейния 13-ти рожден ден, като това е основната ни тема на разговор и на този етап акълът ѝ е зает изключително само с това събитие.

Този път писмото ми ще си остане в компютърен вариант и хартиено копие няма да му правя. Нямам подготвен материал за изпращане - дискове, филми, снимки и т.н. тепърва има да се обработват. А писмото ми поне, дори и в този си “суров” вид, може да стопли премръзналите ви от зимен мраз души и така по-леко да изчакате пукването на пролетта. Този репортаж ще го четете директно от екрана на компютъра - щом като татко може да чете книгите на Стефан Цанев, ще може да прочете и моят кратък обзор на факти и събития, случили се до този момент с нас като цяло. Веднага след това, аз ще започна ново писмо, разгръщайки поредната страница от скромният си, но бурен живот. Да се надяваме, че с поставеното ново начало ще има и по-добри новини от тази част на света. Те всъщност и сега не са никак лоши, но понеже отлично знам, че вие очаквате да започна работа, за това ще гледам в следващите си бюлетини да ви зарадвам и с това. Чакам Ванеса да се завърне в школото, за да се запретна и един ден да боядисам коридора - той остана последен за освежаване, след като боядисахме отвътре цялата къща. Сега ви целувам и горещо прегръщам от името на всички нас: Даниела, Ангел, Нени, Меган, Ванеса - абе, от цялата разширена италианска фамилия...

P.S. Малии-ий, к’ви времена доживяхме, ма’аму стара: сега като се събудите и вече ще сте с новополучено писмо, а не да ми слухтите из пощенската кутия в продължение на седмици. А пък към момента на приключването му, часът в България беше точно 01:10 след полунощ – добро ви утро и приятен ден...