Писмо No 61 (V-VII.2013)

Скъпи родители наши – мила бабо и мили дядо; близки приятели и далечни сродници!

07.05.2013 – Отново на свята дата започвам поредната си изповед – освен, че днес е Денят на Радиото и Телевизията, днешният вторник е забележителен и с рождения ден на нашия скъп и обичан от всички чичо Божко. Макар и с много голямо закъснение (докато настоящите ми редове стигнат до вас, а вие на свой ред предадете нашите задочни поздрави към него…), сега ние, съвсем от края на света му отправяме най-искрените си пожелания за много здраве, “безаварийно” дълголетие и блажено спокойствие в семейния кошер. НАЗДРАВЕ! - от всички нас и до нови, най-скорошни срещи, които и ние очакваме с огромно нетърпение…

С няколко думи в следващите редове ще се опитам да стопя десетдневката на мълчание от моя страна, за което нямам сериозни причини, нито пък някакво смислено оправдание. Просто дните се изнизват неусетно бързо покрай нас и факта, че в момента не съм залегнал в окопа на трудовия фронт, то съвсем не означава, че пък и времето някак си за мен е спряло, за да ме изчаква да го догонвам иззад завоя. Тази сутрин забелязвам, че колелетата ми много бавно започват да се развъртат, след снощния импровизиран, но много бурен и стихиен Гергьовден, който си спретнахме само двамцата с Даниела. Тя поначало не беше на работа и ние сутринта се хванахме да окастрим за пореден път разните клони и израстъци по насажденията, които от последните дъждове така силно избуяха, че още малко и щяха да влязат при нас в спалнята. Най-голямо внимание отделих за подрязването на лимона, обаче покрай него заминаха още множество други ненужни и безполезни растения, които само смучеха влага от почвата, без да има някаква полза от тях. Рязах с бичкията и триона най-безмилостно и безогледно всичко наред, защото отпред двора към езерото (всъщност отзад – което пък зависи от гледната точка…) беше замязал на дива тропическа джунгла. За да си пробия път до самия лимон, трябваше да проправя просека като през захарна тръстика. Колкото клетви и ругатни хвърлих и там няма да ви разправям, но по-важен е крайният добър резултат. Сега и езерото се ачтиса, защото допреди тази наша дървосекаческа акция, последното се беше скрило зад клоните и изобщо не се виждаше с просто око. Цялото лимонено дръвче беше отрупано с плод, обаче по време на разчистващия процес загубихме няколко, които паднаха подкосени заедно с клоните му. Чудих се даже вчера какво да ги правя – мислех да сваря сладко от тях, обаче не можах да намеря никакви инструкции из Интернета по този въпрос. Всички посочват рецепти с използването на зелени лимони (т.нар. лайм – “lime”) и действително, че открих начини за приготовление на такива мармалади, само че моят конкретен случай се свеждаше до употребата на недоузрели лимони, каквито рецептурните справочници изобщо не третират. Така няколкото кисели топчета заминаха в кофата за боклук, заедно с останалата вършина и шума.

До обяд приключихме с изнасянето на дървесната маса от задния двор към кофите за смет – натъпкахме нашата, напълнихме и тази на съседите (защото тях ги няма от няколко дни и кофата им беше напълно празна), но пак остана “материал” за натоварването на още една каруца. Него вече постепенно ще разпределям на малки порции и ще го тъпча сегиз-тогиз в кофите, защото отдавна не смея да вадя ремаркето за такива неотговорни и търпящи отлагане дейности. Едно, че то горкото от няколко години е с изтекла регистрация - поради неизползваемост ние преустановихме плащането ѝ, а отделно дето не му и вярвам, дали пък няма в даден момент просто да се разпраши и грохне по пътя от старост и гнилоч, та да станем за смях на цялото село; башка че покрай това не е изключено да се случи и някоя по-голяма поразия с фатален завършек. Докато товарехме кофите в трепетно очакване пристигането на камиона за събиране на боклука, от работата на Даниела се обадиха още следобеда да заминава втора смяна и тя заряза всичко - изкъпа се и отиде на дежурство, докато аз през това време свърших малко домакинска работа из дома, дорде стана време да прибирам и Ванеса от училище. Добре че случайно погледнахме към страниците на календара, защото за вчера имахме запазен час за зъболекар, който трябваше да провери как върви процеса с изправянето на зъбите ѝ. Така от училището хукнахме при него и си дойдохме чак привечер – щом се прибрах, веднага се заех с приготвяне на вечеря, салата, мезета и т.н. Даниела беше купила едни шеметни агнешки пържоли специално за празника, които аз опържих с малко лук във вълшебния тиган, който довлякохме от България – а тя продължава да се чуди, как сме живели до сега без него? (след като я знам и колко отровни приказки изприказва по негов адрес, докато се инатеше като магарица на мост и всячески гледаше да не го вземаме с нас; рекох ѝ тогава: “Тиганът шибан ще върви барабар с мене, та ако ще и на още по-шибаната си глава да го туря у самолета!” и всъщност така го докарахме до Австралия – едва ли не до бой стигнахме, ама сега вече не се разделяме с него). Ванеса яде набързо и след съответната учебна подготовка си легна, а аз, останал вече на спокойствие си насипах обилно една чиния с руска салата (дето се вика, с връх - от най-диетичната…) и специално моето тържество по почитане великото дело и свято му име на Св. Георги Победоносеца тутакси започна. Докато чаках Даниела да си дойде от работа пописах малко в дневника, но от 22:30 нататък моабетът продължи вече и с нея. За това сега ми е малко опако на кратуната и на всички телесни израстъци, но пък същевременно пия кефир като противоотрова, чрез който се възстановявам много бързо и успешно – до обяд ще съм кукуряк.

Вчера купих две големи връзки магданоз, защото ние ако чакаме на нашият да израсте, че да го берем и да ползваме него вместо купешкия, вероятно до тогава ще сме му забравили вкуса. Насели сме няколко гнезда тук-таме из лехите, но той освен за вкусна и питателна храна на разните противни охлюви и скакалци, сякаш за нищо друго не чини. Онзи ден пак го бяха опасли до шушка, извергите – само пръчките му стърчаха нагоре като борови иглички; едно листенце нямаше останало цяло, че да си проличи барем що за бурен сме посели! Даниела само снове из двора и кълне животните до небесата, обаче това е долна пасмина и гадна напаст – не можеш да се пребориш с природните закони; всичко живо иска да лапа, за да оцелее. Моята теория е малко по-инаква – аз викам, да засеем достатъчно много, че да има първо да се назобят гадинките, а каквото остане отподире след тях, то да е вече за нас. Но независимо от нашите нещастни посаждения, ние сме най-редовни посетители на пазара. Абе мен за магданоза не ме е чак толкова яд, понеже от време на време намирам намален и го изкупвам всичкият. Като го накълцам после в найлонови торбички и заредя камерата на хладилника – имаме подправъчен материал за месеци напред. Обаче същите гадини ми нападат младите лозички и опоскват всичко до клечката. Там вече борбата с тях е безмилостно жестока, но и боят е много неравен в полза на насекомите – аз трябва да спя в градината, че да ги вардя с отровата за мухи и хлебарки. За сега надделявам с множество насаждения, обаче докато им покарат листата и онези ги опасват – гъсеници, бръмбари, охлюви; всевъзможна гад с повсеместно поразяващо действие. Не си спомням такова чудо изобщо аз, поне с първите лози на асмата, които посадихме преди години. Че нали и те бяха отначало млади, но се хванаха в пръстта успешно и сега растат най-добре. А пък тези мизерни клечки, дето ги бучкам най-усърдно тук и там из калта, изобщо не искат да се уловят и да пуснат корени. Купувам даже цели насаждения и от магазина – като тръгнат да растат обаче, стоножките ги нападат и ги ликвидират само за няколко дни. Та, в този ред на мисли - не мога да се похваля с особено големи успехи в това агрономство; тая наука комай не е много-много за мен…

Нали забелязахте, че аз пак започнах да разказвам отзад напред. Казах ви за вчера – идва ред на онзи ден. Независимо че беше Великден, ние първо ходихме да караме с Нени едни състезателни коли, че тогава чак заговяхме както му е реда. Аз предната нощ ходих на църква. Даниела и Ванеса щяха да идват с мен, но заспаха и не можаха да станат. Аз обаче писах до последния момент и се поддържах буден, защото си бях нарекъл да отида. След ритуала се прибрах, но не можах да взема и жив огън с мен. Като бях сам в колата, та нямаше как да карам и в същото време да държа горящите свещи – това са опасни действия в затворено пространство и тази година животворен пламък нямахме донесен от черква. За сметка на това пък, Даниела ходи на Цветница с малката – така че имаме регистрирано някакво църковно участие, макар че това съвсем не е достатъчно; обаче такива са нашите условия тук. Сутринта се чукнахме с яйцата и в 10:00 вече бяхме на път за пистата. Там в 11:30 имахме среща с Нени и Меган, за да участваме в едно своеобразно рали-изпитание, провеждащо се на специален за целта терен и писта. Това беше незабравимо преживяване за нас двамата с него и аз дълго време ще нося спомена от приключението. Всъщност главен виновник за тази случка беше Меган, която още за Коледа беше подарила на Нени тези билети. Тъй като те важат за двама души, той искаше и аз да взема участие в тази надпревара. Даниела ме остави на пистата и заминаха с Ванеса да търсят подарък за бачо Гьорги, че след това щяхме да ходим у тях. Понеже нямаше как да се видим с тях баш за Гергьовден, та подаръкът му беше с известно малко предварение, но пък иначе бе нарочен за именния му ден.

Самото състезание всъщност беше под формата на обучение – това е автомобилен клуб за подготовка на рали състезатели и разбира се всякакви подобни ентусиасти и запалянковци по този вид спорт. Всеки от нас караше самостоятелно колата си, като през цялото време инструкторът, който е и навигатор, направляваше действията ни по протежение на трасето – къде да се употреби спирачка, колко газ да се подава и на кои места, как се влиза в завой, как се излиза и т.н. Направихме по 8 обиколки с два различни автомобила, като от всеки “манш” имаме видеозаписи, заснети от бордовата камера на колата. Между другото, аз тези материали ще ги събера и ще направя един цялостен филм, защото освен това, Меган снимаше отвън с телефона си и мисля, че ще се получи интересна продукция. Аз в първия кръг карах едно състезателно “Mitsubishi EVO”, на което по необясними причини кормилото беше от лявата страна, както е в повечето нормални държави от цивилизования свят (тук включая и България), а не от дясно, както е например при нас в Австралия, Индия, дори в Пакистан и още някои по-напредничави страни като Кения, Лесото и Намибия например. Отначало всичко ми се стори доста странно, защото аз повече от 20 години не съм сядал зад волана на такова съвършено превозно средство (почти колкото моя Трабант…), но бързо му свикнах и се представих добре на пистата. После пък ме сложиха на “SUBARU WRX” точно като моето, но това беше доста по-нов модел и вървеше бясно като съветски изтребител. Не си спомням да съм присъствал, а още по-малко пък и участвал на по-вълнуващо мероприятие от времето, когато мисля че в Бургас или Айтос (а може и другаде да е било, защото съм забравил мястото, но добре помня самият случай…), за първи път се качих на едно от двете Балканчета, които обикаляха в кръг по малка бетонна площадка. Това беше нещо като тези люлки, които се въртяха до припадък и до завиване на свят – кончета, колички, велосипеди и т.н. Моторетките бяха със застопорени кормила и направени така, че да се въртят само по определената окръжност, заварени с едни винкели към централната конзолна ос. Освен жълто по гащите си, имах и сълзи в очите от вълнение, защото това беше моят първи контакт с истинската машина, задвижвана от бензинов двигател (а не само с велосипедни педали, които по това време от развитието си познавах вече изоснови); тогава беше първото ми вдишване на бензиновите пари, което чувство не ме е напуснало и до днес – след близо 50 години, като исторически момент и период, от това мое първо съприкосновение с моторната машина. Неничко беше в друг екипаж и по време на самото рали не можахме да се видим и споделяме впечатления. Той също има видео клиповете от неговото каране, за които платихме по $50 отгоре, но пък това е такъв ценен спомен, който остава завинаги и то от случка, която вероятно никога повече няма да се повтори (предвид и солената ѝ цена – по $395 на калпак)…

След състезанието всички отидохме у Жоро и Данчето, където Даниела вече ни чакаше с Ванеса. Нени и Меган не стояха дълго при нас, защото той пак трябваше да се занимава с нескончаемите си сделки по неговите прословути коли, а тя имаше да учи за някакви изпити в Университета. Дадохме им няколко Великденски яйца да се преборят вечерта и се разделихме. Ние пък си направихме една грандиозна софра у бачо Гьорги, следобеда дойдоха още едни наши общи приятели и така този ден завърши весело и щастливо за всички участници в мероприятието.

В събота сутринта Ванеса имаше урок с учителката в къщи, след което боядисваха яйцата с майка си. Аз се занимавах с мои писателски дела, разбивах майонеза за руската салата, която Даниела също направи за празниците и с прибирането ми от черква този ден също приключи успешно.

В петък не ядох и не пих през целия ден. Едва вечерта се захраних с малко салата от печени чушки и парче сирене. Както вървят нещата, вероятно ще започна да спазвам и строгия пост, но за сега все още събирам смелост и воля. Иначе седмицата мина без особени сътресения и интересни моменти за отбелязване. Даниела всеки ден беше на работа, малкото на училище – а аз из дома, заровен в клавишите на компютъра. Всъщност в понеделник и вторник имах много домакинска работа, та се занимавах с това. Единият ден сглобявах новото бюро на Ванеса, а през втория се разправях с ликвидирането на стария компютър, който беше в нейната стая. Но за да стигна и до този момент, трябва да се върна с още няколко дни назад, когато Даниела пак пощръкля и хукнахме да купуваме мебели…

Всичко започна от онзи злощастен петък, когато тя видяла в някакъв магазин за вещи от втора употреба един чисто нов разтегателен диван – диван-спалня дето им викат по нашия край; много популярен временен бивак за преспиване у някого, особено пък след моабет и в нетрезво състояние. Така в събота, докато Ванеса беше на урок с учителката, ние отидохме да вземем дивана. За някакви си нищожни $140 купихме нещо, което по редовните магазини струва стотици – ценовият им порядък е около $700-$800. А това въпросно канапе беше хем чисто ново, хъм пък и от високо качество – отделно дето и без пари; все фактори, които ни накараха да вземем бързи и смели решения. Сутринта изринахме насъбралите се боклуци от ремаркето, закачихме го със страх да не ни засече някъде Полицията и отидохме в магазина. Добре беше, че той е близо до нас, та не се наложи дълго пътуване през целия град. Така диванът окончателно влезе в нашия дом – образно казано (имаше даже и такава едноименна пиеса от Георги Караславов, с идиотското заглавие “Ленин влезе в нашия дом”, само че там за дивани и миндери не е ставало на дума)…

Казвам “образно”, защото преди това трябваше да изкараме старото метално легло от стаята за гости. Разглобих го на парчета и едно по едно ги изнизахме навън. За голямо мое щастие, съседката срещу нас се нави да прибере леглото при нея, защото и тя като мен, завалийката събира всевъзможни ненужни боклуци - всичко ѝ трябва и всичко ѝ върши работа. Иначе жената има много деца, а от тях пък съответно са се нароили още повече внучета и всяка една подобна вещ, покъщнина и т.н. е добре дошла за многобройната ѝ челяд. Така подарихме това легло на нея. Даниела изчисти стаята най-основно и на неговото място пък вкарахме дивана. В тази бърлога влезе и един шкаф, който до тогава стоеше под прозореца в стайчето на Ванеса, но го махнахме от там поради коренната смяна на разстановката в колибата.

След като най-после едната стая горе-долу я приведохме в приличен вид, под прицела попадна и старото легло на Неси, на което тя си спеше съвсем прекрасно до този момент, но не знам защо изведнъж реши, че то ѝ е малко, вече тясно, много късо и т.н. В беса си, който изцяло ме бе обхванал за момента и душата ми се тресеше като на ватманка циците, аз най-безропотно и безмълвно извадих и него, та белким мирясат за малко двете с майка си. Разпердушинихме бюрото, а компютърът зае съставните си части – всичко стана “аламинут”, точно по шопски. Затворихме кочината зад себе си и излязохме да купуваме ново легло на нашата малка, пораснала вече мома…

Първо отидохме в един мебелен магазин, от където ние редовно пазаруваме – масата и столовете са ни от там, малката масичка за кафе, наскоро един матрак купихме от тях и разни други дреболии, за които вече не се сещам. Там харесахме един креват за $190, но решихме да погледнем и в съседен, по-голям от този магазин. На едно място видяхме нещо подходящо, което беше намалено от $398 на $99 и ние решихме, че това ще бъде нашата покупка. Добре ама това легло се оказа последно, с разни липсващи от него части и ни го продадоха само за $45. За парчетата, които бяха загубени вероятно при транспорта, аз веднага имах готово решение в главата си, т.е. как да ги подменя с нещо друго и в крайна сметка го взехме. Пак там видяхме едно малко ученическо бюро и шкаф за книги, които също купихме. Вечерта Ванеса спа на разтегателния диван, защото в стаята ѝ все едно, че беше паднала бомба. Докарахме всичко в къщи и своевременно започнахме да се разправяме със сглобяване на парчетата.

На другия ден аз продължих с дейността, докато Дани и Неси отидоха да запалят по една свещ – нали беше и Цветница на всичкото отгоре. Сглобих леглото, а липсващите пластмасови части замених с винтове за дърво - стегнах всичко и стана дори по-здраво, от това както поначало е било замислено в завода върху чертожната дъска. Извадихме бюрото отвън, което харесаха други наши съседи за тяхното дете. Те пък повлякоха него и така ние се отървахме от ненужната стока. За сега само парчетата от старото легло на Ванеса продължават да се въргалят из бараката, но аз и за тях ще намеря мющерии. Цял ден сглобявах дъски, навъртах винтове, лепих плоскости и т.н. Бяхме се разбрали с Жоро и Данчето да минат вечерта през нас, че да изядем по някое кебапче за празника. С него орязахме лозите, подредихме пръчките по теловете и зазимихме асмалъка.

Както вече казах, следващите два дни се разправях със сглобяването на бюрото и шкафа, докато в събота вечерта тържествено отпразнувахме годишнината от вашия сватбен ден. Именно по този повод аз гледах да изпратя предишното си писмо – нещо като малък и скромен, символичен подарък за случая. По този начин до тук описах абсолютно всички дни, през които не съм имал възможност да водя дневника на събитията. Не преставам да търся и работа, но за сега нямам никакъв успех. Всички свързват това голямо и повсеместно затишие с предстоящите тази година Федерални избори, на които се смята, че сега управляващата Работническа партия (с леви убеждения и платформи, подобно на социалистическите комунисти в България…), ще бъде окончателно пометена и завинаги изрината от управлението на Австралия, което отделно от общата световна криза, натика държавата в още по-големи батаци с бездарната си политика. Обаче изборите са чак през Септември или може би Октомври – до тогава ли ще трябва да стоим без работа, не знам?...

С болка научихме за нелепата кончина на един от сравнително младите артисти в българското кино и театър – Петър Попйорданов (Чочо). Наред със статиите за него, прочетох че от този свят са си отишли имена, за които аз лично не знаех – величия като Георги Черкелов например, Иван Андонов и т.н. Това всичко е много жалко. Не си спомням дали по някакъв начин самият аз, в тази своеобразна документалистика съм отразил с по някое изречение тези тъжни събития и факти. Спомням си, че при подобни поводи и случаи съм отделял нужното внимание и почит към огромния талант и принос на тези наши талантливи театрални и кинотворци. Вероятно съм изпуснал кончината на великият и незабравим Георги Калоянчев миналата година малко преди Коледа, а съвсем наскоро се разделихме и с Тодор Колев, който беше мой кумир и любим актьор. За личности като тях се пише много трудно, защото в сравнение с тези титани на родното изкуство, ние сме само едни жалки пионки и просто не ни прилича да им даваме оценки. А онзи ден пък ни напусна поредният “щурец” – Петър Гюзелев беше един от създателите на единствената по рода си българска рок група “Щурците”. Със загубата на всички тези личности като че ли си отива и една културна епоха, която е била неделима част от нас, а и ние самите от нея. Предполагам, всяко едно поколение има своите кумири и любимци, но специално нашето остана много ощетено след раздялата ни с цяла гвардия от талантливи създатели на емблематични герои и образи от филми, театрални постановки и телевизионни спектакли. Остава само да живеем със спомените си за тях и с изкуството, което те ни завещаха - Амин…

25.05.2013 – Така и не видях кога минаха тези почти три седмици на затишие. През последните дни умишлено отлагах писането от вкъщи, защото знаех че днес (събота) ще бъдем на урок при учителката и през това време аз спокойно мога да нахвърлям няколко свои допълнителни мисли по листите. За час и половина се надявам да сложа поне началото на този репортаж, а пък ако не ми стигне времето, ще го довършвам в нас.

Опитвам се да си спомня какво по-различно от досегашното ни ежедневие заслужава внимание и което да споделя тук с всички вас – отново обаче съм беден откъм теми на размисъл и случки за описание. Изборите в България минаха, а с това вълненията и политическите страсти заглъхнаха. Май наистина пак нищо добро не го очаква този наш, нещастен народ - до такива опасения и изводи започнах дори и аз да стигам, в иначе наивно-оптимистичните си прогнози за бъдещето, каквито подхранвах у себе си още от падането на Стената, току до съвсем скоро.

Миналият петък пак имах проблеми от гумен характер – този път с моята кола. Тъкмо се връщах сутринта от училището, където оставих Ванеса. Беше сравнително рано и си мислех, че като се прибера по-навреме ще свърша сума работа из къщи. Като отбих в лентата по пътя за нашия квартал, в последния момент забелязах нещо бяло и лъскаво на асфалта. Дорде се усетя обаче и минах отгоре му. Изглежда че с предното колело само го настъпих, за да го подготвя и изправя по такъв начин, че миг след това то да се забие в задната, която спадна почти мигновено. Едвам се дотъркалях до една отбивка и спрях да видя какво става. Естествено, за да стигна до криковете и резервното колело, трябваше да изпразня багажника до дъно – извадих на пътя всички служебни книги и справочници, канцеларски материали, инструменти и т.н., които охотно мъкна подире си просто защото нямам друго по-подходящо място, където да ги държа на съхранение. Обикновено до няколко седмици започвам друга работа и тези неща веднага излизат от там, за да заемат мястото си в бюрото или някъде по шкафовете на новата ми служба. Добре ама сега се задържах вече 7 месеца без трудови договори и ангажименти, а книгите и помагалата продължават да се мандахерцат из багажника на колата.

Извадих резервното колело, гумата на което също се оказа почти на мекица. По-интересното беше обаче какво видях забито в задното, което вече свалих. Един гаечен ключ М12 като се ударил с острото баш по средата на грайферите, та влязъл почти до края. Този ключ откъм едната си страна има звезда с тресчотка, а от другата е най-обикновен, с отворен край. Точно този край се беше забил в гумата. Веднага си представих отлитането на $200 за нова гума (но пък щях да си имам хубав ключ, “Chrome-Vanadium” – такъв, какъвто никога не съм имал до сега и хептен никога пък нямаше да си купя, защото са скъпа марка). Какво по дяволите правеше този шибан инструмент насред пътя не ми беше много ясно; как пък така и феноменално го бях настъпил, за да се навре по такъв жесток начин в гумата, също не ми стана известно. Трябваше обаче незабавно да се разправям с предстоящия ремонт и да възстановя състоянието на колата.

Добрах се до първата работилница за гуми – там преди години един път водих татко да сменят гумите на Даниелината кола. Обаче хората като видяха повредата с щръкналите телове и веднага решиха, че повредата е непоправима и трябва нова гума – че аз ли не знам бре, хаирсъзи такива? Ама нали исках да мина по-тънко, само с една лепенка за $10 дето се вика – та за това отидох при тях. От там ме пратиха на друго място, където аз и без друго също ходя и съм им познат като клиент – там преди известно време пак ми сменяха гумите и ме знаят по физиономия. Тяхното мнение също беше, че дупката е прекалено голяма и мястото изобщо не подлежи на ремонт – най-вече защото вътрешната метална оплетка на бандажа беше разкъсана, с което пък се нарушава здравината и надеждността на самата гума. Разбра се вече окончателно, че по тънката лайстна няма да мога да мина и аз отново бях изправен пред непосредствени дебели плащания. Човекът ми предложи една чисто нова гума, вместо за $100 по колкото обикновено ги продават, като за мен само за $85. Е, има рекох си Господ и той продължава своите велики дела, помагайки по всякакъв начин на такива безпарични измушлеци като мен. Решихме да сменяме гумата, като най-лесен и безболезнен вариант – нищо че излиза малко по-скъп от една проста лепенка, която за нещастие се оказа невъзможна като опция. А иначе моите оригинални гуми си бяха много добри, с достатъчно дълъг живот в тях и хич не им беше времето да ги сменям, ама човек като се докара до такова положение, взема най-разумното решение – независимо какво му струва на отънялата кесия.

Случаят със забития ключ в гумата влезе и в историята на сервиза, защото хората направиха и снимки на повредата – зер, такова чудо не бяха виждали още в дългогодишната си практика; пак станахме известни, така да се каже. Извадиха една нова гума от склада (единствена, някаква изостанала от други клиенти) и започна монтирането ѝ на джантата. Като я надуха да си влезе хубаво по жлебовете и кантовете, новата гума взе да фъсти от някъде и да изпуска въздух. Оказа се, че някой китаец още в завода е имал зъб на своя началник и с нещо остро (вероятно джобно ножче или отвертка) е наръгал гумата, както е чисто нова и преди да напусне складовете. Такъв прецедент лично на мен не ми беше познат до сега, но майсторите споделиха, че откакто са започнали да работят с евтините китайски боклуци, подобни саботажи били често срещано явление (ами, комунисти са си това, бе другари – какво да ви разправям повече; те или мандри ще обират, или някого ще гръмнат в главата – единствено, за да му плячкосат имотите). Пробойната беше отстрани на гумата и не представляваше трудност да се залепи с една специална лепенка от вътрешната ѝ страна – при тези вълшебни технологии и лепила, с които разполагат сервизите почти няма нещо, което да не могат да направят. С това обаче и цената на стоката спадна вече на $50 – аз даже попитах, дали не им се намират повечко такива “саботажни” гуми, че да обуем цялата кола с тях; зер, лепенките отвътре хич не ме тревожат особено, обаче за момента хората нямаха други подобни екземпляри.

Слага човека новата гума с лепенката, надува отново на компресора – въздухът пак изтича от някъде и се губи из пространството. Тогава майсторите прибегнаха до най-крайната си мярка – сложиха ми една вътрешна гума, която също дойде “максул” и за нея не съм дал ни един цент. Сега вече всичко стана добре, обаче хората загубиха половин ден с моите неволи, а пък аз поминах сравнително “тънко”, каквато беше и основната задача на мероприятието (благодарение активните действия и саботажни операции на неизвестни членове от Китайската Комунистическа Партия). Най-накрая се прибрах малко преди Даниела да получи сърдечен удар от неизвестното ми, внезапно зачезване и особено след ненавременното ми и изненадващо прибиране в къщи. На всичкото отгоре си бях забравил и телефона у нас, та нямаше и как да я предупредя за станалата на пътя авария – защото тя си мислела, че съм хукнал по курви, а пък тя на къде само се извъртя ситуацията; ама, така е то – като си няма човек късмет в живота, виж какви проблеми го застигат; че не го и подминават, ами направо го поразяват по непокорната кратуна...

Предната събота Ванеса имаше участие в един годишен концерт, станал вече традиционен, организиран от учителката ѝ с нейни ученици и гост-изпълнители. Вечерта пък отидохме на моабет у Жоро и Данчето. С него преди няколко дни зазимихме асмалъка, орязахме излишните клони и сега напролет само чакаме с празните бъчви появата на гроздето. За момента всичко е изсъхнало и заспало зимния си сън – няма ни едно листо по лозите.

Напоследък Даниела изкара няколко допълнителни смени, имаше и 2-3 нощни дежурства даже. Аз продължавам усилено и безуспешно да търся работа, като през деня обикновено се занимавам с творчество. Онзи ден ходихме и на търг, от където спечелихме един подвижен стол за бюрото на Ванеса и няколко дървени рамки за картини, в тон с останалите мебели от стаята ѝ. Сега ми предстоят ръкоделства по тях, защото те нямат стъкла – трябва да поръчам изрязването им по размер или да ги подменя с плексиглас (в зависимост, което е по-евтино).

Патиланствата и неудачите ми по колата не се свършиха обаче само със смяната на насила пробитата ѝ шибана гума. Онзи ден квартирантката ми се обади по тревога, че нещо шуртяло по покрива и се стичало по лакомицата в улука. Че какво да е пък туй странно нещо, освен вода и то гореща вода, избила през предпазния кран на слънчевия бойлер. Тези устройства се подсигуряват против самовзривяване, породено от прекомерното прегряване единствено с един клапан (вентил), който изпуска водата в момент, когато налягането стигне над допустимите степени. Това може да се случи през лятото, особено в ясни и слънчеви, горещи дни, когато слънчевите лъчи могат да разтопят асфалта по улиците, камо ли пък да възврат водата в един бойлер. Тогава именно събралото се по-голямо налягане в цилиндъра задейства пружината на вентила и той освобождава част от прегрятата вода. Добре, ама когато тоя кран е повреден, вместо да се затвори, той си остава отворен и водата почва да облива покрива по съвсем хаотичен закон и единственото спасение е смяната на клапана. Обадих се веднага на службите, които инсталираха бойлера през 2007 и който отдавна е излязъл от гаранцията им, която имаше в началото. Това се случи в петък, а онези дойдоха чак във вторник. Смениха повредения кран и работата тутакси се оправи – е, само за да дойдат до нас ме одраха с едни $110, башка пък за самия клапан свлякоха още $120. Така евтината гума на колата от предишните дни, сега си я платих барабар с лихвите, но нека да сме живи и здрави – така поне по-лесно поемаме ударите на живота (нек’ сме живи, нек’ ни ебат – както казват братята сърби и да знаете, че са много прави)…

12.06.2013 – Ох, таман си влизам в къщи – голям вървеж му ударих тази сутрин. Още се стича потта по мен и ризата ми лепне на гърба. От няколко дни насам забелязвам, че двигателят на колата ми взе да се “отопля” прекалено много – нагорещява се повече от допустимото, а в същото време стрелката на температурата в арматурното табло показва нормално състояние на охладителната течност. Колко е нормално това не знам, обаче като спра да речем на някой светофар, от дупките и отдушниците по предния капак започва да излиза пара и пушек. Онзи ден като паркирах пред нас и чувах как водата ври и клокочи в радиатора - все едно че боб чорба възвира в тенджера под налягане. В нормални условия обаче това изобщо не би трябвало да се случва. Долях 6 л вода – значи течността някъде е избягала и веднага реших, че за тази болка цяр има само в сервиза. Вчера обаче не можаха да ме приемат поради голямата им заетост (и те са едни, майката си трака – сякаш по спешност отиваш в Бърза помощ, да те прегледат само за една проста настинка). Аз всяка сутрин доливам в охладителната система по една манерка вода, колкото да закарам Ванеса до училището и едвам да се върна до нас – по-далеч не мога да ходя, защото радиаторът завира като чайник с греяна ракия. Тази сутрин обаче ме приеха най-после в спешното отделение и си оставих колата в реанимацията. Добре ама друг път от там ми дават сервизен автомобил, който да ползвам временно, докато оправят моят, а пък днес нямали такъв резервен под ръка, та ми се наложи да блъскам пеша до дома. Е, пораздвижих се малко поне, ако не друго, но и доста време загубих в тъпкане на тротоара. Сега си стоя у дома кротко и смирено – чакам да ми се обадят от сервиза за степента на финансовата рана, която ще ми нанесат за ремонта на дъртата вече кранта.

Това е от днес, а денят едва започна напред. Иначе умората ми дойде, защото от сервиза, който е на половината път до училището на Ванеса, до нас се прибрах пешком – в противен случай трябваше да обикалям улиците в съседство като въртоглав, а и не знам колко време ще им отнеме ремонта. Механиците първо ще надуят охладителната система с по-високо налягане, за да видят къде и дали има някакви течове. Вследствие на което даже и да няма, някой маркуч ще рече да се спука поради общата преклонна възраст на колата – автомобил с пробег от 260,000 км и над 15-годишен стаж по пътищата на Родината, отдавна вече се смята за умрял, но в моя случай последният трябва да се закрепи и позакърпи, защото изгледи за подмяната му с друг, по-нов, в скоро време далеч не се очаква. По пътя към нас даже и дъжд ме поваля малко, което пък напълно допълни картината на иначе безкрайно радостното ми настроение и общо състояние на духа.

Аз без да искам пак започнах отзад напред, но понеже това беше най-фрапиращият и вълнуващ момент от последните дни и седмици, та си започнах изложението първо с него. Сега бавно ще се връщам назад във времето, за да ви направя съпричастни и на случките от останалите дни, докато се срещна с денят, в който за последен път писах тук преди повече от две седмици. Текат последните учебни занятия и Ванеса е доста заета с полугодишните си изпити, проекти и домашни упражнения. След няколко дни децата отново излизат във ваканция – спомням си колко хубаво беше миналата година, когато точно по това време вече бяхме пристигнали в България. Аз и за тази бях замислил подобна програма, но дългото ми отсъствие от работа осуети всички мои налудничави планове и идеи за подобни авантюри.

Миналата събота бяхме у Жоро и Данчето. Цяла вечер се занимавахме с приготовление на кебапчета, дегустацията им и в сладки приказки с тях изкарахме до 01:30 през нощта. Аз предния ден бях купил едни прасешки изрезки по $5 килото, които смелихме у тях и със съответните подправки си поделихме по 2 кг готови кебапчета. Даниела остави за нас няколко хубави мръвки, които наготви със спанак и ориз. Всичко останало замина в машинката за кайма. Касапинът ми даде и малко по-тлъсто агнешко месо (по-скоро шилешко), което също прибавяме към заготовката за кебапите. Всичко стана професионално и си изкарахме много весело. Хванахме му цаката най-после на кебапчето, а вероятно по-нататък ще си натъпчем и малко наденици за разнообразие в менюто и разширяване номенклатурата на месни произведения за прехрана.

Няколко дни пък преди това, много скромно и някак си вяло отбелязахме моя рожден ден, който се падаше по средата на седмицата. През деня ми се обадиха всички наши приятели, получих поздравителни съобщения от близки и далечни краища на земното кълбо. Вечерта си направихме един импровизиран моабет и с това приключи празненството. Тази година отдадохме по-голямо значение и отделихме повече внимание за рождения ден на Даниела, който се падаше точно на деня, при това в неделя. Времето отвън не беше много подходящо за излизане на двора, но се събрахме в къщи на няколко маси и тържеството беше изключително весело. Имахме много гости, наред с Нени и Меган. Даниела получи подаръци, аз бях приготвил кюфтета и кебапчета, които после дояждахме почти през цялата следваща седмица. Задръстваме се със салати, после и баницата като дойде за капак, та не ни остава място из тумбаците за месото. Но независимо от всичко, веселбата премина на висота. На другия ден поривахме боклуците кажи-речи до вечерта, но Даниела тогава не беше на работа и успяхме да втасаме с всичко.

Онзи ден пак имах известни водни проблеми в онази къща при квартирантите. Успях да отстраня само два от тях със собствени сили, според ограничените си водопроводни възможности, нищожни знания и умения, но има други два, за които пак ще викаме майстори. Винаги, когато имам такива и подобни случаи, а пък и не само тогава, с умиление и тъга си спомням за добрият наш съсед Рон, който съвсем ненавременно ни напусна – насила, дето се вика. Толкова много сме си помагали един на друг - като по-често той на нас, отколкото ние на него. Казанчето в тоалетната течеше, та смених и него. Аз вече имам опит с тази дейност, защото нашите и двете са отдавна нови и изобщо не текат, както преди. Тонове с вода сме похабили и ягмосали на вятъра от тези постоянно капещи баеркаси. Сега уж положението е овладяно – де да видим до кога...

Няколко дни преди рождения ден на Даниела, двамата с нея правихме любимата ѝ торта “Гараш” по рецептата от Пепа - на Янко майка му. Това е един изключително сполучлив продукт, с който ако излезем на пазара и онези малки щандове в софийските Централни хали ще фалират за един ден. Там често пъти сме отсядали на такава торта с кафе и най-често бира, обаче това което ние правим с Даниела, многократно надхвърля тяхното качество. Вярно, че приготовлението като цяло си е малко врътня, особено за мен, докато смеля половин килограм орехови ядки, но пък после като загреба мазното с лъжицата е голям кеф.

При мен на работния фронт няма абсолютно нищо ново и вълнуващо – всяка седмица намирам не повече от 1-2, най-много 3 обяви за свободни позиции, в голямата си част от които те изобщо не са подходящи за моя опит и стаж, който имам. Напоследък се търсят електроспециалисти, архитектурни или кадри за гражданско-промишленото строителство, но машинните специалности са доста кът - баш където ми е силата на мен. Аз по принцип бих могъл всичко да правя, но след като преди това не съм се занимавал с подобна дейност, всеки работодател предпочита да наеме някой готов специалист, а не такъв като мен, който тепърва има да се учи на други мурафети и нов занаят да подхваща. Но докато човек е жив, той се надява и аз не спирам да търся начини за намиране на каквато и да е работа, с цел да се закача за нещо. Тук изобщо не става въпрос за зидаро-мазаческа, към отдел “Чистота”, “Озеленяване на паркове и облагородяване на градини” или пък чирак на готвача в някой ресторант – навсякъде искат опит, а аз такъв нямам. Натискам за това, което знам и мога да правя най-добре – всичко останало е наивно и смешно. Всъщност, аз мога да се занимавам с хиляди най-различни неща и главата ми разбира от тях – само че няма кой да ми даде шанса да ги покажа, защото всеки си избира работниците от средата, от която са излезли и в кръга на опита, който те самите имат.

Брей, стана обед, а пък още не са ми се обадили докторите от сервиза. Какво ли ѝ стана този път на моята баба Яга? То каквото и да е, онези факири ще го оправят – въпросът тук е по-скоро с колко ще оскубят банковата ми сметка? Но каквото и да е – трябва да се оправя своевременно. След няколко месеца ни предстои голямо пътуване до Сидней. На 07 Октомври Ванеса ще вземе участие в един фестивал за млади органисти. Наградният фонд е сериозен, но и конкуренцията не е за подценяване. Мислехме да летим със самолета, но така или иначе някаква кола трябва да наемем от летището. А то като се нанижат всичките масрафи един подир друг – пак по-евтино и удобно излиза да отидем със собствен превоз. Така се губи малко повече време по близо 1000-километровото разстояние, но пък поне сме независими. Именно заради това пътуване най-много (а пък и не само за него), колата ми трябва да бъде в пълната си техническа изрядност и бойна готовност.

В неделя Ванеса има едно участие в не съвсем официален музикален форум, тук при нас на Gold Coast, където пак ще се представи с изпълнения на пиано и електронен орган. Тя и за още един следобеден концерт получи покана, но понеже двата съвпадат по дата и час (в неделя следобед), а вече приехме ангажимента с местните хора, на другите в Бризбън трябваше да откажем.

Добре че си дойдох напред на по-бърз ход, че сега вече доста трайно заваля, а и едни гръмотевици слушам, че се търкалят по небето – пак ще настане някой потоп. Аз иначе през деня се занимавам с писателство и творчество, но вчера имах и малки ръкоделства по “трудово обучение”. Преди няколко седмици от един търг спечелихме 3-4 много хубави дървени рамки за картини. Добре ама те бяха без стъкла, та ходих отделно при нарочен джамджия да ми ги изреже по мярка. В тях сложихме две репродукции с френски мотиви, които си купихме от уличните сергии на многобройните Парижки клошари – това беше още през 2010, когато от България за Австралия се прибирахме през Франция. Тогава имахме няколко часа престой между полетите, които оползотворихме с кратка разходка из Парижките потайности. Тези картинки ни останаха единствен спомен от това време, които едва сега намериха приложение над новото легло на Ванеса. До сега там висяха едни нейни детски снимки, които ѝ правиха навремето в яслата, но нали времената се менят – та сменихме и тях вече с нещо по-класическо.

За рождения ден на Даниела наши приятели ѝ подариха един лимон. Онзи ден го засадихме и сега редовно се грижим за него. В непосредствена близост до него има една туфа с магданоз, който пък Жоро ми даде от неговата нива. Сега този дъжд отвън ще ги полее обилно – очакваме богата реколта. Обаче аз както ям поголовно и магданоз, и лимони – ще ни трябват цели плантации от тези посеви. Почти на всяко ядене по един лимон заминава. Де в чорба, де в салата – после пък с дни имам запек. Магданозът също се употребява най-интензивно в нашата кухня – такава “потенция” вадя от него, като на одървен новобранец в казармата! Той и копърът са единствените ни подправки, които ползваме по-активно. Имаме чубрица, залежала из долапите от години. Даниела обаче не я използва много често, защото манджата почвала да ѝ мирише “на старо”. Тя и в кюфтетата до скоро не слагаше от мерудията, обаче напоследък аз поех тенджерите и баките (понеже за момента съм без работа…) и да видиш как на бърза ръка въведох “старинния” вкус. Онази вечер готвихме сарми със зелеви листа, снощи пък правихме супа топчета. Сега има по една масивна бака от всеки артикул – ще ядем от тях барем до края на месеца. Дано дойде и Нени, че той умира за такава чорба. Всеки път като имаме и той отнася със себе си по някой буркан. Знам го че прави палачинки, но за други кулинарни умения не ме е известявал. Всеки път като тръгне да готви палачинки и ми се обажда за рецептата – от там знам, че се втурка да готви. Иначе принципно Меган се занимава с прехраната им, но той също помага в кухнята. Друга негова любима гозба са яйцата по панагюрски и кебапчетата. Даниела прави и едни картофи печени на фурна, полети със сметана и настърган кашкавал. И това много го обичаме. Мусака също яде с охота, ама през останалото време не знам с какво се изхранва. Но пък далеч не е залинял, да е жив и здрав – значи, че се грижи за себе си. Напоследък Неничко изкара няколко курса, на които го изпратиха от работата му. Единият беше за мотокар, но от 24 Юни започва друг курс за кранисти, който той очаква с огромно нетърпение и интерес.

Дали ви казах всичко, дали пропуснах нещо – не знам. Така или иначе ви запознах с ежедневието и злободневките от последните няколко дни. Понеже съм улисан в редактирането на старите си писма, та нещо напоследък много започнах да изоставам с настоящите. Липсва ми ежедневното писане, което правех в обедните си почивки на работа, но се надявам че и до такъв момент ще стигнем пак. Само дето Господ не ни казва кога – иначе ми гласи нещо, ама де да видим какво ще е…

22.06.2013 – Днешният съботен ден поначало беше определен за списването на поредната статия към моя безконечен житейски стенвестник. Поради тази причина цяла седмица отлагах и се занимавах с други дейности, също имащи връзка с цялостното ми литературно творчество. Сутринта трябваше да водя Ванеса на урок при учителката, обаче всичките ми планове много се объркаха с тази малка операция, която претърпях в четвъртък вечерта.

Аз не съм споменавал друг път, но от едно известно време палецът на левия ми крак беше започнал да се възпалява и да ме боли. Третирахме го в продължение на месеци с какво ли не, всякакви мазила и мехлеми му слагахме, йод, памуци и боклуци, обаче не рачи да се оправи от само себе си. На няколко пъти даже вземах антибиотици - и те не помогнаха. Когато Жоро докторът го видя, каза че единственото ми спасение е в оперативната манипулация, което пък мен специално ме хвърли в дълбок ужас, катастрофален потрес и обща тревога. Мястото е било много натъртено, възпалено и нокътя допълнително го афектира и дразни, като не му позволява да зарасне. За такава травма аз отлично си спомням да съм имал единствено лани по това време, когато с едни мижави чехлички ходихме до Седемте Рилски езера и обратно. Тогава уж ми нямаше нищо, но с течение на времето това място се е влошавало, за да стигна на края и до скалпела. А като ме подплашиха пък, че тази инфекция може да се разнесе и по други части и органи на тялото, та съвсем се спекох като кирпич на слънце. От такива случаи на небрежност може да се стигне и до ампутация на целия пръст, ако заболяването проникне по-навътре и засегне костта – да не дава Господ никому подобна участ. Всички тези тревожни сигнали ме накараха да се подложа на необходимата хирургическа процедура, а след като дори Даниела вече вдигна ръце и се оказа безпомощна да ме лекува в домашни условия – това беше и крайната мярка за предстоящата лекарска намеса.

Така онзи ден (в четвъртък) привечер, треперещ като лист и бял като чаршаф отидохме при наш Жоро да ме ремонтира. Разбира се с местна упойка не се усеща абсолютно нищо, но самият факт че знам какво прави този занаятчия, за мен беше достатъчен да се треса от страх и частично да загубя речевите си способности. Добре че Даниела дойде с мен и през цялото време на операцията ми държа ръката, която аз така съм стискал в уплахата си, че беше посиняла от зор. Бяхме оставили Ванеса в къщи да свири, а и ние не след дълго се прибрахме. За щастие това беше и последният ѝ учебен ден, защото аз нямаше да мога да я водя сутрин с този мой окуцял крак.

Вечерта взех малко хапчета – курсът на антибиотика продължава, но освен него вземам и малко обезболяващи средства. Спах добре и раната не ме е боляла, но вчера си останах с пижамите в леглото – там писах своите мемоари, завит на топло че и денят беше един такъв никакъв. Ванеса се въртя покрай мен, занимава се с нейните си задачи, свири и така дочакахме Даниела да си дойде от работа. Вечерта щяхме да ходим на ресторант, но не мен хич не ми беше до излизане – още повече, че кувертите ни бяха за някакви морски деликатеси, раци, скариди, октоподи и друга водна твар, каквито блюда аз поначало не ям. Понеже резервацията беше направена много отдавна, изпратих ги да вървят двете, а аз си останах в къщи на спокойствие и тишина. Не се минаха други два часа и момите ми се прибраха доволни и преяли.

Днес Даниела също е дежурна и аз станах сутринта с нея – уж да я закарам с нейната кола и да се върна у нас, та сутринта да водя Ванеса на урок. Бяхме даже обещали с нас да вземем още едно дете, което също учи пиано при нашата учителка – хората живеят в съседен квартал и са ни на път. Аз исках да отидем с колата на Даниела защото тя е автоматична и се управлява само с един крак (в случая десният, който е относително здрав). С моя левият не бих могъл да натискам педала на съединителя и за сега колата ми не е в експлоатация до настъпването на по-здравословни времена. Добре ама като станах сутринта и раната пак нещо ме наболя – реших, че е по-добре да не я напрягам излишно поне за още няколко дни и така отложихме уроците по медицински причини. Сега съм се заврял в механата, където работи една малка електрическа печка и е станало топло като в турска баня, защото пък тези дни си отстудувах като седя на едно място в къщи. Даниела ще си дойде в ранния следобед, защото днешната ѝ смяна е малко по-различна от стандартните. Отвън е слънчево и приятно, обаче вътре в къщи е голям змиярник. Надвечер ще готвим, а когато работи фурната, та постопля малко и наоколо. Климатичната инсталация също работи в режим на “отопление”, обаче аз нещо не ѝ разбирам и хич не се занимавам с нея. Като дойде Дани от работа, да си я пуска ако иска.

Това бяха патиланствата ми от последните 2-3 дни. Вероятно утре ще отидем с Нени до някъде – Меган и малката онзи ден заминаха за Мелбърн да се видят с майка ѝ, която сега живее там. Но първо ще зависи какво е състоянието на болния ми крак и дали ще мога да се движа по-свободно. Абе то аз и сега мърдам, обаче куцукам и не смея да се отпусна, защото ме е страх да не ме заболи. Ха - таман гледам, че над главата ми виси един бастун; може него да използвам, ще се подпирам докато вървя. Ванеса беше много разочарована онази вечер, като ѝ казах, че няма да ми дадат патерици - не знам защо, но тя намира нещо много вълнуващо и екзотично в тях. А този бастун съм го купувал като реквизит и аксесоар към безбройните ми украшения в механата. Обаче е много стар и съвсем истински – направен от някакво здраво и чепато дърво.

Иначе назад във времето и през дните от днес до предпоследното ми задгранично комюнике (ако това да речем го броим за последно), нищо ново и по-различно от досегашното не се е случвало. Сутрин завеждам Ванеса на училище, през деня си попълвам времето с писане; следобед Даниела се прибира от работа, надвечер свирим, вечеряме, гледаме някой филм и това е всичко. Не сме се виждали с никой, освен с Жоро и Данчето миналата събота, когато ни бяха на гости до късно. На другия ден пък Нени дойде с Меган и с тях си поразведрихме ежедневието. В неделята Ванеса имаше едно участие с изпълнения на пиано и орган в клуба, където все по-често взехме да ходим. Хората я харесват много и тя е единствената млада изпълнителка - всички останали са на преклонна възраст. На същия музикален форум се запознахме с друг един човек, който също я покани като гост-изпълнител в техния клуб. Учебният срок завърши с отлични бележки - не ги знаем още с точност, но уж такава е прогнозата. Баш сега е краят на семестъра, когато раздават на децата полугодишните им свидетелства и оценки. Следват 3 седмици ваканция и така, та до следващата офанзива.

На работния фронт затишието е точно като преди капитулацията на Хитлеристка Германия – няма обяви, няма работа, никой не ме търси за нищо и не се обажда да попита барем дали съм още жив; мизерия, глад, студ и въшки 8-ми номер. Ако случайно се появи нещо, те пък кандидатите са стотици и обикновено до моята скромна молба така и не се стига. Аз продължавам обаче упорито да търся работа за това, което мога да правя най-добре, но не виждам реалните си шансове за успех. Други алтернативи нямам, освен да чакам разведряването в световен мащаб и от местен характер. Само след седмица и половина ще влезе новата финансова година. Ако това поразмърда с нещо пластовете – добре; ако ли не – следващата бариера ще са Федералните избори през Септември. Ако и те не доведат до никакво раздвижване, тогава вече нямам представа на къде ще политне австралийската икономика, че да хвръкна и аз подире ѝ. Единственото важно нещо остава всички да сме живи и здрави, децата да вървят напред, а за нас има кой да се погрижи – Бог е милостив…

05.07.2013 – Минаха неусетно още две седмици, през които нищо ново не се случи и нищо старо не се промени. Аз продължавам да се занимавам с най-различни домашни и домакински дейности из къщи, а Даниела ходи на работа и осигурява прехраната на всички от семейството. Ванеса излезе във ваканция и по цял ден се върти покрай мен, чете книги, свири, прави упражнения по теория на музиката, играе си и само брои дните до започването на учебния процес в Колежа. За разлика от всички други по-нормални деца, тя не обича скучните ваканционни дни, а предпочита да ходи на училище. Вчера и онзи ден за първи път излязохме с колелетата, защото раната на кракът ми е значително по-добре и вече съвсем върви на оправяне. В началото го пазих много и избягвах всякакви натоварвания, защото малко ме наболяваше. Даниела продължава да го маже с разни мехлеми за по-бързото заздравяване на раната – онзи ден ми махна и конците даже. Смея да си мисля, че лошото е минало и остава напълно да се възстановя. Ама и аз каква беля си отворих сам, дееба – не съм и допускал, че някога може да се стигне до там; нищо и никакъв пръст. Дано само с това да се отърва, че като си помисля за усложнения от здравословен характер и ми идва да си усуча въжето около шията…

Втора седмица вече нямаме уроци по музика – по време на зимната ваканция, която е сега и обща за всички учащи, учителката ни замина на ски заедно със семейството си и вероятно от следващата събота ще възобновим заниманията. В момента те са точно на мястото, което ние посетихме през Януари на връщане от Мелбърн – само че тогава беше лято и сняг видяхме единствено по няколко сенчести планински склона и то на отделни малки преспи, докато сега там има барем метър дълбока снежна покривка и всичко е потънало отдолу под бялата ѝ пелерина.

Миналата неделя Нени и Меган се отбиха през нас, за да извадим няколко снимки, които те са си правили по разни техни мероприятия. Интересно ми беше да видя специално нашият младеж облечен с официални дрехи, защото неотдавна ходиха на сватба и той просто нямаше как да отиде по потник, обут в шорти и по едни джапанки на бос крак. Иначе не съм го забелязвал да носи по-свестни дрехи. Е, аз и толкова често го виждам, де – предполагам, че като излизат и ходят напред-назад се докарва, но общо взето не е много-много по контенето. Преди седмица Нени успешно завърши курса за кранисти и сега може да управлява и оперира такова строително съоръжение с товароподемен капацитет до 60 т.

Преди няколко дни хранех голяма надежда, че ще започна работа на едно място съвсем близко до нас. Преди време имах уговорка с един човек от тази фирма. Видях че са обявили вакантно място и веднага ги атакувах. Обаче се оказа, че въпросният делегат междувременно е напуснал, на неговото място вече има назначен друг, който пък ми отхвърли кандидатурата и така всичко пропадна. А беше много интересна работа – буквално на пешеходно разстояние от дома. Майната му – ще търся друга. Проблемът е само в това, че нито обяви има, нито пък местата за които кандидатствам са много подходящи за мен и натрупания ми опит в годините до този момент. Така хората естествено си подбират точно който им трябва измежду стотиците кандидати, подали молби за дадена работна позиция. Става нещо много драстично с тази наша икономика, но още не мога да разбера точно какво се случва. Аз напълно съм се откъснал от живота в Австралия, нищо и никой не ме интересува – нито политиката им, нито икономиката им и т.н. Следя по-отблизо събитията в България, ядосвам се за пълната трагедия и разруха, която цари там и единственото на което ме е яд е, че отново с нищо не мога да помогна. Напоследък се занимавам с редакцията на старите си писма и с тях много добре си уплътнявам времето. Преди няколко дни се натъкнах на теми от ерата на 1997, когато подобно както в днешни дни, родината ни “мащеха” беше изпаднала в поредната си дълбока икономическа криза (тя всъщност си е все така, но сега с политически анализи не ми се занимава). Точно по това време аз пак бях без работа, но поне както чета от редовете, през този период съм изпращал по 10-15 молби на седмица и аз прекрасно си спомням тогавашната безработна истерия. Докато към днешна дата въобще не мога да се похваля с подобна активност. Отчитам и факта, че тогава бях едва само на 35 – докато сега на 55 шайбата започва бавно и сигурно да ме изплюва извън борда. Отделно дето вече се прибавят неоспорими фактори, че все пак какъвто и специалист да съм, за тях аз в крайна сметка си оставам само един чужденец и в такива трудни кризисни времена, естествено е да предпочетат някой местен пред моята скромна личност. Това съм го забелязал отдавна и винаги съм казвал, че за да опре някой до услугите ми, то значи че не е намерил друга, по-голяма будала от мен. Основната причина обаче е рухването на икономиката и по-специално на индустрията, в която мога да намеря поприще. Много от другите браншове са все още на повърхността и всички, които обслужват тях са добре. Но инженеринговата развойна дейност поначало си е била слабо развита в тази държава, така че моите шансове за някакъв успех изтъняват все повече и повече. Аз не губя надежди, единствено защото все още не мога да си представя, че без време е настъпил краят на кариерата ми - но в никакъв случай не крия и реалните си опасения, че това е всъщност почти вече факт…

Днес е петък – следобед ще взема Даниела от работа и ще ходим по пазар. Трябва да осигурим някакво мезе за неделя, когато цялото българско землячество ще се съберем на общонародно отчетно-изборно събрание, а всяко едно такова мероприятие трябва да се подкрепи със съответните напитки и мезета. Ние утре ще отидем у Жоро и Данчето, че аз нещо трябва да му помогна по неговите домашни строителни обекти. Вечерта ще си направим един гуляй, ще спим у тях и на другия ден сме на събрание. Не правя планове за дните от понеделник нататък, защото сега всяко денонощие може да ни донесе някакви промени – както хубави, така и лоши…

11.07.2013 – Това ще бъде последната дата в настоящия ми репортаж. Макар че напоследък не съм много активен в списването на този дневник, сега ще се опитам да обобщя накратко събитията от последните дни, а с това да приключа и цялостната статия. Застоят, в който се намираме през този период от време, не ми позволява да бъда достатъчно обширен в описанията си – описания хубаво, но на какво? Ежедневието ни е до болка еднообразно и лишено от всякакви вълнуващи емоции. Всичко се върти около постоянното ми търсене и още по-постоянното ненамиране на подходяща работа, което започва вече да дотяга на всички ни. Аз най-вероятно ще забравя и онова, което съм знаел и можел да правя. Това е най-дългият ми период на престой и аз именно поради този съществен факт, все си мисля, че ще бъде фатален. Не виждам какво повече може да се случи, та с нещо да се промени създалата се ситуация. Независимо от всичко обаче, борбата продължава и при мен няма нито крачка отстъпление или пък свиване на байраците. Единствено времето пред нас ще покаже на къде ще задухат ветровете, които за сега не духат изобщо.

Този път нямам чак толкова голяма цепнатина във времето между отделните ми включвания. Обикновено се бавя по 2-3 седмици, защото съм зает с други писателски дейности и като че ли за споделяне на настоящите събития не ми остава достатъчно вътък. Напоследък през ръцете ми преминаха няколко мои стари писма с обем от по 100 и повече страници. Те отнеха доста от енергията и времето ми, но се надявам че занапред няма да има такива големи “фермани”. Въпреки частичните несгоди, чрез всичко това аз с най-голямо удоволствие се връщам назад в годините и прекрасно си попълвам времето и мислите – изплуват спомени, главата ми натежава, очите се насълзяват и т.н.

Изтеклата седмица с нищо не беше по-различна от всички досегашни. Миналия петък всички ходихме по разни покупки. Аз бях поел служебен ангажимент да взема някои продукти, с които да нахраним изгладнялото и ожадняло българско дружество. Направихме няколко много добри търговски сделки за закупуването на добра и евтина стока. Привечер се прибрахме в къщи и зяпахме филми.

На другия ден още по обяд заминахме за Бризбън. Бяхме се разбрали да гостуваме на Жоро и Данчето, че ние с него имахме взаимна дейност. Аз му натоварих кухненските столове, на които трябваше да се заварят пръчките за подпиране на краката, защото ми омръзна да ги ремонтирам. Повсеместно шибаният и всеизвестен с некадърността си китаец ги е закрепил с едни малки винтове М6, обаче бачо ви Гьорги ми ги парна с електрожена и така станаха вечни. До сега тези ситни винтчета се саморазхлабваха и в даден момент пръчките сами се откачаха. Аз предния ден им купих по-яки болтове, та ги стегнах първо до скъсване с по една специална шайба против саморазвиване. После през отворите ги заварихме и сега пръчките станаха по-здрави, отколкото самите столове. Те по принцип представляват набор от евтини китайски боклуци, но иначе имат много интересен и заблуждаващ окото дизайн. Преди две години ги купихме от Електронния търг чисто нови – и четирите за $169 с безплатна доставка. Така че те отдавна са се изплатили и изпели песента, но аз реших да ги стегна, защото външно им няма все още нищо и ни вършат чудесна работа. Чакам ги да овехтеят и да се скапят съвсем, за да ги подменим – естествено с подобни евтини боклуци, но поне ще са нови (на които също ще заваря пръчките, само че този път още в самото начало).

После пък аз трябваше да помогна нещо на Жоро, че искаше да си прави някакъв навес и имаше нужда от още един чифт ръце. Но понеже времето напредна, надвечер с него ходихме до магазина да купим платната, а пък ги монтирахме на покрива чак следващия ден. Вечерта си направихме една хубава софра, поприказвахме, смяхме се и легнахме. Ние спахме у тях – в неделя свършихме работата до обяд и после всички отидохме на земляческата среща.

Това беше и същевременно отчетно-изборно събрание на българската асоциация и на края от дума на дума всички единодушно избраха мен за Президент, заменяйки от този досегашен пост Желязко. На мен не ми се занимаваше особено много с такива отговорни и организационни дела, но щом народът ми е гласувал доверие, ще трябва и с тази обществена дейност да се заема. Още вечерта у Жорови се свързахме с подобните представители на българските сънародници в Нова Зеландия. Чрез познанствата на Жоро и тях самите, действаме и ходатайстваме, за да помогнем дружно на отец Росен от Варна, който иска да емигрира със семейството си и да се занимава с богословна дейност зад граница. Сега вече всичко зависи от това как и какво ще се договорят помежду си- аз каквото можах направих и помогнах, доколкото ми се простираха силите, възможностите и познанствата.

Тържеството на поляната продължи до вечерта, след което всички си разотидохме. Седмицата започна онзи ден и ще свърши утре. От събота учителката по музика вече възстановява уроците, а пък ние вечерта ще ходим на гости в Бризбън у наши не чак толкова близки приятели, с които се знаем от години. Но преди това Ванеса ще изнесе един бърз концерт от 15 минути в някаква катедрала, където беше поканена да свири. В неделя пък ще ходим в централния градски парк на Gold Coast, където се провежда традиционният Гръцки панаир. Аз ще гледам сутринта да прескоча до черква, че е срамота – не съм стъпвал в Божия храм от Великден.

За следващата събота вечер има насрочено служебно мероприятие в ресторанта на една българка, където официално старата власт ще сдаде правомощията си на новата (демек, членовете на стария комитет ще предадат щафетата на новия, начело на който съм вече и аз; говоря за българското дружество). За началото или средата на Август, Даниела е направила резервации за няколко вечери, които да изкараме в туристически хотелски комплекс на един от много известните и многобройни острови, намиращи се по нашето Тихоокеанско крайбрежие - част от прословутия Голям бариерен риф (или още Кораловия риф, влизащ в списъка със Седемте чудеса на природата – The Great Barrier Reef, казано на местен език). До там отиваме със самолет и ще останем няколко дни. Предполагам, че това ще пораздвижи малко писателската ми дейност и от там ще направя хубав и подробен репортаж. Но това е далечна перспектива и аз чак толкова надалеч не гледам, за да не се стряскам.

Чакам Ванеса да свърши със свиренето и след малко ще излезем наоколо с колелетата. Имаме да свършим някои неща и ще използваме повода да се раздвижим малко. Времето не е лошо – променлива облачност до слънчево, следобед може и да завали дори.

Материалите, които поръчах през Интернетния търг за татко, започнаха да пристигат по малко. Всъщност, чакам само още един кабел, събирам всичко заедно в една торба и го изпращам. Толкова се радвам, че можах да бъда полезен с нещо - макар незначително и дребно. Ще има да се бъзика с тези неща цяла зима.

А сега вече наистина приключвам, с далечните си поздрави към вас и всички останали. Само след няколко секунди и вече ще четете редовете на това мое поредно писмо. Ама голям “аламинут” е тоя Интернет, а! Какво сме правили без него в продължения на толкова много години? Как ли така сме живели в дълбок застой информационна блокада?...

11 Юли, 2013 – Gold Coast, AUSTRALIA